Любовни истории на обикновената лудост

Чарлз БуковскиБележки за чумата

чумата — по някакъв начин — е много по-висша от нас. знае къде и как да ни улучи — най-често в банята, или по време на любовен акт, или когато спим. специалистка е също по чукането на вратата, точно когато сте в кенефа и се напъвате — ако я усетите, можете да извикате: „Господи, една секунда само, какво има, по дяволите, една секундичка!“, но отчаяният тон на човешкия глас насърчава още повече чумата и темпото се усилва. най-често ви идва на гости или ви се обажда по телефона. налага се да я поканите да влезе, а когато си тръгне, се разболявате за една седмица, чумата пикае не само в душата ви, а знае и как може да остави жълтата си, мръсна течност по тоалетната чиния. а тя трудно се забелязва, не я виждате до мига, в който седнете, но вече е твърде късно.

за разлика от вас, тя има много свободно време да човърка собствения си мозък. идеите й са до една различни от вашите, но това тя никога няма да разбере, защото няма да ви остави да говорите, говори постоянно тя. дори и да улучите удобния момент да й опонирате, тя няма да ви чуе. всъщност тя никога не чува вашия говор. за нея вие не представлявате нищо повече от една неясна почивка в нейния монолог, докато тя бъбри, вие се чудите как е успяла да провре мръсната си муцуна в душата ви. много добре знае по кое време спите и ще ви позвъни точно тогава, ще попита: „да не би да те събудих?“, или ще ви дойде на гости и въпреки затворените прозорци и спуснатите щори ще чука и звъни диво в някакъв неистов оргазъм. не й ли отворите, ще извика: „знам, че си вътре! виждам, че колата ти е паркирана отпред!“

тези душевадни субекти, макар да нямат понятие какво става в главата ви, усещат вашата неприязън и по някакъв странен начин тази неприязън ги насърчава. същевременно разбират, че принадлежите към определена категория хора — т.е. тези, които между това да наранят някого другиго или себе си, предпочитат второто. чумите се хранят с най-добрите порции от човечеството. знаят как да открият най-добрите меса.

чумата е изпълнена от глуха, шаблонна глупост, която самата тя взема за мъдрост. една от любимите й забележки е:

„няма абсолютно лошо. казваш, че всички ченгета са лоши. аз пък казвам, че не са. познавам някои, които са добри. има и добри ченгета.“

никога няма да успеете да й обясните, че от момента, в който един човек облича униформата, се превръща в платен пазач на установения ред. съществува, за да го пази. ако ви харесва това положение, тогава всички ченгета са добри ченгета, ако не ви харесва, тогава всички ченгета са лоши ченгета. абсолютното зло съществува. но чумата е напоена от тази глупава и опростена философия и не можете й се изплъзна по никакъв начин. чумата, бидейки неспособна да мисли, се залепва като пиявица върху хората — на инат, окончателно и завинаги.

„ние не се информираме, не знаем верните отговори, трябва да имаме доверие на нашите вождове.“

толкова тъпа история, че дори не искам да я коментирам, мисля, че не бива да споделям повече мисли за чумата, защото започвам да се разболявам.

и така на чумата й е необходимо да ви познава лично. завира се навсякъде, винаги гледа да ви улучи с мръсното си и отровно жило. спомням си, че веднъж бях на хиподрума, по това време се намирах в Дел Мор и имах нова кола. всяка вечер след конните състезания избирах един хотел, където се къпех и преобличах, качвах се на колата и се разхождах край брега, търсейки някой добър ресторант — като казвам добър ресторант, имам предвид, че искам да е спокойно и с добре сготвени ястия. тук има противоречие. искам да кажа, че ако ястията са добри, то тогава всички ще го знаят. но това, което винаги се получава с несъмнените истини, се получава и тук. хората се набутват в онези ресторанти, в които сервират лайна. и така всяка вечер започвах своята обиколка, търсейки, далеч от дивата тълпа, добрия ресторант. отне ми доста време. карах деветдесет минути, докато намеря това, което търсех. паркирах и влязох. поръчах бифтек, пържени картофи и т.н. нямаше жива душа освен мен. и изведнъж, докато ми носеха поръчката, вратата се отвори и влезе чумата. веднага я познах, разбира се. трийсет и два стола в целия бар, а той седна точно до мен и заприказва сервитьорката, дъвчейки кифлата си. какво плоско същество! думите му разкъсваха вътрешностите ми. скучни и скапани коментари. мръсотията на душата му заразяваше въздуха, унищожаваше всичко. постоянно буташе чинията ми с лакътя си. чумата се справя добре с подобни номера. изядох бифтека набързо и си тръгнах. толкова много се напих, че на следващия ден загубих на първите три конни залагания.

чумата се намира навсякъде, където и да работите. към мен храни особена слабост. веднъж ме назначиха на една работа. там бачкаше някакъв тип, който не беше отварял устата си цели петнайсет години. на втория ден ми говори трийсет и пет минути без прекъсване. беше параноик. минаваше от тема на тема. това не би ме смутило, ако приказката му не бе мъртва, суха, без никаква искра, с една дума — лайна. държаха го, защото бил добър в работата. „добри пари за добра работа.“ на всяко място има поне един смахнат, една чума и винаги мен забелязва. „няма кукундел, който да не те обича.“ чул съм го безброй пъти. хич не ми се вижда добре.

може би ще ни е от полза констатацията, че някога и ние сме били чуми, без да го знаем. ужасна мисъл, но вярна, както изглежда, и може би ще ни помогне да изтраем чумата, когато ни връхлети. общо взето, няма монолитни хора. всички имаме по една жилка грозота и лудост, за която може би не знаем, но която е забелязал някой друг.

трябва да се възхищаваме и уважаваме хората, които вземат мерки срещу чумата. тя отстъпва пред явната атака и се залепва за някой друг. познавам един интелектуалец, поет, един човек, пълен с живот, който беше сложил на вратата си голям надпис, не си спомням какво точно пишеше, но в общи линии нещо от този род (с прекрасен почерк):

„за интересуващите се: моля ви, когато искате да ме видите, обадете ми се по телефона за среща. самопоканени гости няма да приемам. на никого няма да позволя да убива работата ми. моля ви, да разберете, че само тя ме крепи в живота и ми помага да стана по-добър човек. така ще мога да съм по-благоразположен и към вас, когато се срещнем някой път при по-благоприятни обстоятелства.“

този надпис ме омагьоса, не ми се видя нито пресилен, нито егоистичен. беше добър човек и имаше достатъчно смелост и чувство за хумор, за да се бори за естествените си права. попаднах на този надпис съвсем случайно. гледах го известно време — в къщата се чуваше шум — знак, че постът беше там. влязох в колата си и потеглих. принципът на разбирането е принцип на всичко, време е да започнем да се разбираме. ето например нямам нищо против сбирките на хипитата за любовта, стига ДА НЕ СЪМ ДЛЪЖЕН ДА ПРИСЪСТВАМ, нямам нищо против любовта, но ставаше дума за чуми, нали? дори и аз като главно предпочитание на чумата, дори и аз веднъж успях да се справя с нея. спомням си, че работех нощем, по дванайсет часа, бог да ми прости, да прости и себе си. и така, тази чумава чума не можеше да устои на изкушението да ми се обажда всяка сутрин в девет. връщах се към седем и половина, изпивах по две бири и с хиляди мъки успявах да заспя. беше пресметнал времето с абсолютна точност и ме бомбардираше постоянно с едни и същи глупави и отблъскващи лиготии. кашляше и мяукаше, смъркаше и плюеше. „слушай! — му казах накрая — защо, по дяволите, ме събуждаш всяка сутрин в девет, нали знаеш, че цяла нощ работя, дванайсет часа! защо, дявол да те вземе, ме събуждаш всяка сутрин в девет?“

„мислех — каза, — че ще ходиш на хиподрума и исках да те открия на всяка цена.“

„слушай — му казах, — първото състезание започва в два без четвърт, а и как ти мина през главата, че мога да залагам на коне след дванайсет часа бачкане? как, по дяволите, ще успея? трябва да спя, да сера, да се измия, да ям, да еба, да купя нови връзки за обувките си, да правя всичко това, добре, ти нямаш ли никакво чувство за реалност? не разбираш ли, че когато се връщам от работа, съм изпразнен, мъртъв, ограбен, нищо не ми е останало? не мога да ходя на конни състезания. аз едва успявам да си почеша задника. защо, по дяволите, ми се обаждаш всяка сутрин в девет?“

гласът му звучеше дрезгав от вълнение:

„исках да те улуча преди да тръгнеш за хиподрума.“

нищо не се получаваше. затворих. взех един голям кашон и пъхнах вътре апарата. натъпках отгоре толкова парцали, колкото намерих. същото правех всяка сутрин, изваждах телефона, само когато се събудех. чумата вече беше мъртва. един ден дойде да ме види.

„защо вече не вдигаш телефона?“

„пъхам го в една кутия с парцали, когато се прибирам.“

„не разбираш ли, че по такъв начин слагаш символично в кутията с парцали и мен?“

погледнах го и казах бавно и спокойно: „абсолютно си прав.“

оттогава нещо между нас се промени. един приятел, по-възрастен от мен, прекрасен човек и не артист (слава богу) ми каза: „Мак Клиндок ми се обажда по три пъти на ден по телефона, на теб продължава ли да се обажда?“

„вече не.“

Мак-клиндоковците са срамът на града, но това те никога не могат да разберат. винаги можеш да различиш един Мак Клиндок. всички те носят малък, черен бележник, пълен с телефонни номера. ако имате вкъщи апарат — внимавайте. чумата ще ви го превземе и след като ви се закълне, че ще върти само в града, ще започне да бълва безкрайния си бъбрив поток в ухото на погнусения слушател. чумите от типа Мак Клиндок са способни да говорят с часове и колкото и да се опитвате да не ги слушате, това е невъзможно. усещате дълбока симпатия към горкото човече от другия край на жицата.

може би някой ден, когато светът се сътвори отново с достойнство и честност, чумата няма да е вече чума. една теория твърди, че този вид хора са създадени от нещата, които не трябваше да ги има: лошо правителство, замърсена околна среда, проблеми в секса, майка с дървена ръка, баща, който чука кобили и т.н. не знаем дали някога ще се изгради утопичното общество, но засега ни остава да се справим с някои параноични страни, присъщи на човечеството: ордите от гладни — бели, черни, червени, дремещите бомби, събранията за любовта, хипарите, не чак до там хипарите, Джонсън, хлебарките, некачествената бира, гонореята, тъпашките статии по вестниците, еди-какво си, еди-що си, и чумата. чумата още съществува. аз живея днес, а не утре. собствената ми утопия изисква СЕГА по-малко чуми. бих искал да чуя и вашата история. сигурен съм, че всеки един от вас познава по един-двама мак-клиндоковци. ще ме разсмеете с вашите перипетии. а, да не забравя!!! НИКОГА НЕ СЪМ ЧУВАЛ МАК КЛИНДОК ДА СЕ СМЕЕ!!!

мислете върху това!

спомнете си всички чуми, които познавате, и се сетете дали са се смели някога. чули ли сте ги да се смеят?

господи, сега като се сетя, дори и аз се смея рядко, смея се само, когато съм сам. чудя се: да не би да съм писал за себе си? чума, преследвана от чуми. представете си една цяла колония от чуми, които не мирясват. да запаля цигара и да забравя всичко това. ще се видим сутринта, в една кутия с парцали и мънички кобри.

здрасти, събудих ли те?

ммммм… леко…