Любовни истории на обикновената лудост

Чарлз БуковскиПроблеми с акумулатора

почерпих я едно питие, после още едно, а после се качихме горе по стълбата до бара, където се намираха няколко големи стаи. правеше ми разни номера с езика си. възбудих се. докато се качвахме, си пускахме ръка един на друг. след като влязохме, я чуках изправен до вратата. свали си гащите и й го вкарах…

отидохме в спалнята и видях някакво момче върху едното легло. имаше две легла и момчето каза: „здрасти.“

„това е брат ми“ — каза.

момчето изглеждаше страшно слабо и перверзно, но ако помислиш добре — всички хора изглеждат перверзно.

имаше няколко бутилки вино върху нощното шкафче. отвориха едната и чаках да отпият те двамата, после и аз го опитах.

хвърлих десет долара върху тоалетката.

момчето знаеше да пие.

„големият ни брат е известният тореадор Джем Браво.“

„чувал съм за него — казах. — виж, не е нужно да ми говориш такива глупости.“

„добре — каза, — край с глупостите.“

пиехме и приказвахме, един лек и обикновен разговор, угаси светлината и пак го направихме, а братлето бе на съседното легло. бях сложил портфейла си под възглавницата. когато свършихме, запали светлината и отиде в банята, докато братчето и аз пиехме. в един момент, когато братът не ме гледаше, се избърсах в чаршафа.

излезе от банята, изглеждаше свежа и апетитна, искам да кажа, че след две последователни чукания продължаваше да е свежа и апетитна. гърдите й бяха малки, но стегнати. в крайна сметка, каквото имаше, беше първо качество. и задникът й беше голям, доста голям.

„как се озова тук?“ — попита, приближавайки се до леглото. мушна се вътре, зави се с чаршафа и отпи от бутилката.

„дойдох да заредя акумулатора си в гаража отсреща.“

„след това — каза, — сигурно и на мен ми трябва зареждане.“

засмяхме се всички. дори и братът се засмя. погледна я.

„о’кей ли е пичът?“

„разбира се, че е о’кей“ — каза.

„за какво говорите?“ — попитах.

„трябва да сме внимателни.“

„почти убиха едно момиче тук миналата година. някакъв тип. запуши й устата, за да не вика, после взе нож и наряза тялото й на парчета. загуби толкова много кръв, че за малко не умря.“

братът се облече бавно, тръгна си. дадох й пет долара. захвърли ги на тоалетката до десетачката.

подаде ми виното. беше добро, френско, не ти се повдигаше.

сложи крака си върху моя. седяхме и двамата в леглото. беше хубаво.

„на колко си години?“ — попита.

„почти на половин век, дявол да го вземе“ — казах.

„още те бива, но изглеждаш рухнал.“

„съжалявам, не съм хубавец.“

„о, не, мисля, че си красив мъж. никой ли не ти го е казал?“

„хващам се на бас, че казваш същото на всички мъже, с които се чукаш.“

„не, никога.“

седяхме и пиехме, беше много спокойно, ако изключим музиката. която идваше долу от бара. Бях изпаднал в състояние на безтегловност.

„ей!“ — кресна, мушна пръст с дълъг нокът в пъпа ми.

„о, о! дявол да те вземе.“

„ПОГЛЕДНИ МЕ!“

обърнах се и я погледнах.

„какво виждаш?“

„една много апетитна полумексиканка, полуиндианка.“

„как го видя?“

„какво?“

„как го видя? не си отваряш очите. държиш ги полузатворени като две цепки. защо?“

хубав въпрос. отпих една едра глътка вино.

„не знам. може би защото се страхувам. страхувам се от всичко. от хора, сгради, неща, от всичко. главно от хората.“

„и аз се страхувам“ — каза.

„но очите ти са съвсем отворени, харесвам очите ти.“

пиеше много. добре познавах тези мексикано-американци. чаках да я прихване злобата й.

в този момент се почука на вратата толкова диво, че щях да се насера. отвори се широко, агресивно, по американски и се появи барманът — огромен, варварин, вулгарно копеле.

„още ли не си свършила с този педал?“

„мисля, че иска още“ — каза.

„искаш ли?“ — попита господин Вулгарен.

„май, да“ — казах.

очите му алчно се заковаха на парите върху тоалетната масичка и изчезна, затръшвайки вратата. общество на парата. мислеха, че прави чудеса.

„той донякъде ми е мъж“ — каза.

„не мисля, че искам да го правя пак“ — казах.

„защо не?“

„най-напред, защото съм на четирийсет и осем години, а после — тук сякаш чукаш в чакалня на гара.“

засмя се. „аз съм това, което вие — пичовете, наричате проститутка, трябва да се чукам поне с осемдесет мъже седмично.“

„това обаче изобщо не ми помага.“

„помага на мен.“

„да.“

прехвърляхме бутилката един на друг.

„обичаш ли да чукаш жени?“

„нали затова съм тук.“

„а мъже?“

„не чукам мъже.“

допря бутилката до устата си. изпи почти половината.

„да не би да ти харесва да ти го правят? обичаш ли да те ебат отзад?“

„сега говориш глупости.“

погледна право пред себе си. на отсрещната стена висеше едно малко сребърно Разпятие. гледаше малкия сребърен Христос на кръста. беше много симпатичен.

„може би не ти се ще да го признаеш. може би искаш да ти скъсат задника.“

„добре, мисли, каквото щеш. може и да си права.“

взех отварачката и отворих нова бутилка френско вино. изпускайки, както винаги, парченца тапа във виното. само сервитьорите от киното могат да отворят едно френско вино без цялата тази история. пих пръв — глътнах и част от парченцата. подадох й бутилката. беше отметнала крака си далеч от моя. погледът й беше коварен. изпи доста.

пак взех бутилката. парченцата тапа танцуваха във виното.

„искаш ли аз да те чукам отзад?“ — попита.

„какво?“

„мога да го ПРАВЯ.“

стана от леглото, отвори първото чекмедже на тоалетната масичка, сложи един колан около кръста си. обърна се и ме погледна — видях един ОГРОМЕН пластмасов член да ме гледа право в очите.

„двайсет сантиметра! — засмя се, излъчвайки корема си и движейки тая работа. — И никога не спада, никога не се уморява.“

„повече ми харесваш, както беше преди.“

„не вярваш ли, че по-големият ми брат е Джем Браво, великият тореадор?“

стоеше там с пластмасовия си кур и ме питаше за Джем Браво.

„не вярвам, че Джем би имал успех в Испания“ — казах.

„ти би ли имал успех в Испания?“

„дявол да го вземе, аз не мога да се справя дори и в Лос Анджелис. а сега махни тая смешна работа, моля те.“

махна я. върна я на мястото й в първото чекмедже на тоалетната масичка.

станах, седнах на един стол с права облегалка. пиех от виното. намери друг стол, сложи го срещу мен, седяхме голи, пиехме.

„ситуацията ми напомня един стар филм с Леели Хауърд, макар че никога нямаше да се осмелят да снимат такова парче. нали Хауърд играеше в онова нещо на Съмърсет Моъм? човешко робство?“

„не познавам тези хора.“

„нормално е. ти си много малка.“

„харесваха ли ти? Хауърд, Моъм?“

„стилът и на двамата беше добър, само че след няколко часа, дни, години с тях се чувстваш като пребит от бой.“

„а имаха ли това… как го наричат… «стил»?“

„да, стилът е голяма работа.“

„много хора изкрещяват истината с цялата си сила, но без стил тя отива на вятъра.“

„Браво има стил, аз имам стил, ти имаш стил.“

„започваш да научаваш по нещо.“

мушнах се в леглото. тя дойде. опитах се. не можах.

„свирки правиш ли?“

„разбира, се.“

взе го в устата си и ме облекчи.

дадох й още пет долара, облякох се, изпих още малко вино, слязох по стълбите и отидох в гаража отсреща. акумулаторът беше зареден. платих, влязох в колата си, излязох на Осмо авеню. едно ченге с мотор ме преследва около две-три мили. намерих пакетче с ментови бонбони в жабката, взех три-четири. на ченгето с мотора му доскуча и се впусна да преследва един японец, който зави вляво, без да даде мигач. тия двамата бяха родени един за друг.

когато пристигнах вкъщи, жена ми спеше, а малката поиска да й почета от една книга със заглавие „ПИЛЕНЦАТА НА МАЛКАТА СЮЗАН“. беше ужасна. Боби намерил един книжен кашон, за да спят в него пиленцата. сложил ги в един ъгъл на кухнята до фурната. Боби сложил квакера на малката Сюзан в една чинийка и го поставил внимателно в кашон, за да имат пиленцата нещо за ядене. малката Сюзан се засмяла и плеснала с пухкавите си ръчички от радост.

после открих, че две от пиленцата били петли, а малката Сюзан. — кокошка, една кокошка, която снесла едно прекрасно яйце. супер.

свалих малката от коленете си, влязох в банята и напълних ваната с топла вода. влязох вътре и си помислих, че следващия път, когато ми се изтощи акумулаторът, ще отида на кино. излегнах се в топлата вода и забравих всичко. почти.