Магията на сенките

СЕДМА ГЛАВА

Реши да се отбие в бара. Беше му дошло до гуша от магии, заклинания, от смесване на отвари. Искаше малко светлина, музика, приятелски разговори, които да не се въртят около тъмната и светлата страна или края на всичко познато.

На всичко, което обичаше.

И може би, само може би, ако Алис случайно се окажеше там, щеше да види дали още проявява интерес.

Нима човек не се нуждае от развлечения, когато съдбата на света зависи от равновесието на силите? Както и малко веселие, малко топлина. От чудния, прекрасен звук на женско стенание под него?

И най-вече човек се нуждаеше от свобода, когато трите най-важни жени в живота му са решили да си направят в дома му предсватбено кокошка-парти – не че би използвал тези думи пред тях, ако държеше да си запази кожата цяла.

Но едва излязъл от къщата, осъзна, че не иска да е в бара с много хора или в компанията на Алис. Затова само извади телефона си и написа съобщение на Фин, докато отиваше към пикапа си.

Къщата е пълна с жени, които приказват за сватби. Ако си у дома, идвам при теб.

Едва бе завъртял ключа в стартера, когато получи отговора на Фин.

Идвай, братле.

Конър се засмя горчиво и потегли.

Щеше да му се отрази добре, каза си той, след като цял ден е бил приведен над книги със заклинания със сестра си, сега да прекара малко време в къщата на мъж, в мъжка компания. Сигурно можеха да довлекат и Бойл от апартамента му над гаража, да пийнат няколко бири, може би да поиграят билярд в залата за забавления на Фин.

Точното лекарство за него след дълъг и недотам удовлетворяващ ден.

Тръгна по обиколния път, който се виеше през зелената гора в мекия здрач. Видя една лисица, която побърза да се скрие в храстите – размазано червеникаво петно – а жертвата ѝ още потръпваше между зъбите.

Природата бе пълна както с красота, така и с жестокост, както Отлично знаеше.

Но за да оцелее лисицата, полската мишка трябва да загине. Такъв бе редът на нещата. За да оцелеят те, Кеван не можеше да остане. Затова той, който никога не бе тръгвал на бой, ако можеше да се измъкне е приказки, никога не бе наранил съзнателно жива душа, сега би убил без колебание и вина. Би убил, призна си той, с ужасяващо удоволствие.

Но тази вечер нямаше да мисли за Кеван или убийства, или оцеляване. Тази вечер искаше само приятелите си, бира, а може би и малко билярд.

На по-малко от километър разстояние от дома на Фин пикапът сякаш се задави, придърпа и после напълно угасна.

– Мътните го взели.

Имаше гориво, защото бе напълнил резервоара догоре предния ден. А и бе направил основен преглед на камиона – от двигателя до ауспуха – едва миналия месец.

Би трябвало да се движи безпроблемно.

Измърмори под нос, преди да бръкне в жабката за фенерче и да излезе, за да вдигне капака.

Разбираше малко от двигатели – така, както разбираше малко от водопроводни инсталации, дърводелство и строителство, както и от електрически мрежи. Ако соколите не бяха завладели напълно сърцето и мислите му, би могъл да започне собствен бизнес като майстор по всичко.

Но пък уменията му бяха полезни в подобни ситуации.

Освети е фенерчето двигателя, провери кабелите на акумулатора, карбуратора, махна с ръка, за да завърти ключа в стартера, и се загледа в мотора, който се опитваше да завърти с дразнещо и озадачаващо стържене.

Не виждаше абсолютно нищо нередно.

Естествено, би могъл да оправи всичко с едно махване с ръка и да поеме по пътя си към приятелите, бирата и вероятно билярд.

Но беше въпрос на чест.

Затова провери маркуча на помпата за горивото, отново погледна кабелите на акумулатора и не забеляза мъглата, която пълзеше по земята.

– Хм, истинска загадка.

Понечи да разпери ръце над двигателя и да направи един вид сканиране на проблема – като компромис, преди напълно да се предаде.

И тогава усети мръсния примес във въздуха.

Бавно се обърна и забеляза, че е затънал до глезени в мъглата, която стана ледена при помръдването му. Сенките се сгъстиха като тъмна завеса, която закри дърветата, пътя, всичко наоколо. Дори и небето изчезна под нея.

Той се появи като човек, а червеният камък на врата му грееше на фона на гъстата внезапна тъма.

– Сам си, млади Конър.

– Както и ти.

Кеван разпери ръце и само се усмихна.

– Любопитен съм. Нямаш нужда от подобна машина, за да се придвижиш от място на място. Трябва само да…

Кеван протегна ръце, вдигна ги нагоре. И се приближи с половин метър, без видимо да помръдне изобщо.

– Ние уважаваме дарбата си достатъчно, за да не я използваме за дребни неща. Имам си крака за ходене или ако имам нужда – камион или кон.

– Но ето те сега сам насред пътя.

– Имам приятели и роднини наблизо. – Макар че когато се опита да се свърже с тях, не успя – не можеше да проникне отвъд гъстата пелена от мъгла. – Какво имаш ти, Кеван?

– Сила. – Изрече думата с алчно благоговение. – Сила отвъд представите ти.

– И дупка отвъд реката, в която се свираш сам в мрака. Предпочитам топлината на огъня, светлината и халба бира с приятелите и роднините си.

– Ти си най-маловажният от тях. – Съжалението се процеждаше в думите му като мръсен дъжд. – И ти го знаеш, както и те. Ставаш за забавления и за тежка работа. Но си най-слабият от тримата. Баща ти Отлично те е преценил и затова даде амулета си на сестра ти – предпочете едно момиче пред единствения си син.

– Мислиш ли, че това ме прави по-слаб?

– Знам го. Ти какво носиш? Амулетът ти е даден от леля ти като утешение. Дори и братовчедка ти от земите отвъд океана има повече от теб. Ти имаш по-малко сила, по-слаб си, нещо като шут, дори слуга на другите, които наричаш роднини и приятели. Големият ти приятел Финбар предпочита човек без никаква магия за свой партньор в бизнеса, докато ти работиш на заплата при него. Ти си едно нищо и нямаш нищо.

Докато говореше, той се приближи още, а червеният камък на шията му туптеше като пулс.

– По-силен съм, отколкото предполагаш – отвърна Конър.

– Кой си ти, момче?

– Аз съм Конър от рода О’Дуайър. Един от тримата. Тъмен вещер от Мейо. – Конър се взря дълбоко в черните му очи и разбра намеренията му. – Имам огън. – Протегна рязко дясната си ръка и в нея се появи завихрена огнена топка. – Имам и въздух. – Вирна пръст нагоре, завъртя го и сътвори малък въртящ се циклон. – Земя – изрече той, докато почвата под краката му трепереше. – Вода.

Плисна дъжд, достатъчно горещ, че да пращи при допира със земята.

– И сокол.

Ройбиър се спусна с пронизителен вик и кацна леко като перце на рамото на Конър.

– Циркови номера и домашен любимец. – Кеван вдигна ръце високо, разпери широко пръсти. Червеният скъпоценен камък грейна ярко с цвета на кръв.

Светкавица се заби в земята само на сантиметри от ботушите на Конър и се разнесе острата миризма на сяра.

– Бих могъл да те убия само с мисълта си. – Гласът на Кеван отекна над грохота на последвалия гръм.

“Едва ли”, каза си Конър и само наведе леко глава встрани и се усмихна.

– Циркови номера и домашен любимец, а? Аз имам огън, вода, земя и въздух. Изпитай силите ми, ако се осмеляваш. Соколът е мой водач сега и завинаги. Двамата с него, като част от тримата, ще изпълним своя дълг. Мечът ми е лек, щитът ми е здрав, пътят ми е отдавна начертан. Приемам го с желание.

И тогава нанесе удар с меча, в който се превърна огнената топка, разсичайки въздуха помежду им. Усети изгарянето – светкавичен удар с острие върху левия си бицепс.

Без да му обръща никакво внимание, той пристъпи напред, замахна отново с развяна от вихъра коса, огнен меч разсичащ мрака.

И когато съсече въздуха, Кеван изчезна.

Сенките се вдигнаха, мъглата се отдръпна.

– Както казах – изрече тихо Конър, – тъй да бъде!

Издиша дълбоко, пое си въздух, вкуси нощта – сладка, влажна и зелена. Чу протяжния и търсещ вик на сова, както и прошумоляването на животно, което бързаше да се скрие в храсталака.

– Е, добре. – За един миг Ройбиър се сгуши в него и страните им се докоснаха, останаха допрени. – Това беше интересно. Да се обзаложим ли, че пикапът ми ще запали без всякаква засечка? Отивам при Фин, така че можеш да полетиш натам и да погостуваш на неговия Мерлин или да се върнеш у дома. Изборът е твой, братле.

С теб съм. – Конър чу отговора му със сърцето си, както и в мислите си. – Завинаги с теб.

Ройбиър се вдигна във въздуха и полетя напред.

Все още разтърсен от отекващата в тялото му сила – тъмна и светла – Конър се качи в колата си. Двигателят запали лесно, измърка и остатъкът от пътя до къщата на Фин мина без проблем.

Влезе направо вътре. В камината пращеше огън, което бе хубаво, но никой от приятелите му не беше излегнат на дивана с бира, която да му предложи.

Понеже се чувстваше като у дома си, Конър мина в задната част на къщата, откъдето дочу гласове.

– Ако искаш домашно приготвена храна… – Това беше Бойл. – Ожени се за някоя, която ще ти готви.

– И защо да го правя, като ти си ми подръка?

– Защото си бях напълно доволен в моя собствен апартамент със сандвич и картофки.

– А аз имам Отлично свинско месо в хладилника.

– Защо изобщо си купил свинско месо, като нямаш представа какво да правиш с него?

– Защо да не купя, след като, повтарям, ти си ми подръка?

Макар главата леко да го наболяваше, както когато имаше зъбобол, размяната на реплики между приятелите му накара Конър да се засмее, докато вървеше към тях.

Странно, чувстваше се така, сякаш вече е изпил бирата си. Явно доста бира, след като му се струваше, че се носи над пода, който обаче бе леко килнат встрани.

Пристъпи в кухнята, където светлината му се стори толкова ярка, че се наложи да примигне няколко пъти, а в главата му заблъскаха барабани.

– На мен би ми дошло добре малко свинско.

– Ето, видя ли? – Фин се обърна ухилен, но усмивката му моментално помръкна. – Какво е станало?

– Имахме лек сблъсък. Господи, тук е горещо като в Африка.

Смъкна якето от гърба си, като леко залитна, после се загледа в лявата си ръка.

– Хей, вижте. От ръката ми излиза дим.

Когато политна напред, приятелите му скочиха да го хванат.

– Какво, по дяволите, е това? – попита Бойл. – Той гори.

– Тук е горещо – настоя Конър.

– Не е. Кеван – отсече Фин. – Подушвам го.

– Дай да ти сваля ризата.

– Всички жени ми го казват.

Фин нетърпеливо махна с ръка към Конър и за миг го съблече до кръста.

Конър се вторачи в ръката си, в огромното черно обгорено място, в белещата се и подпухнала кожа. Усещаше се странно дистанциран от всичко, сякаш гледаше към нещо отвъд стъклена преграда.

– Вижте само, какво е това? – каза той и изгуби съзнание.

Фин притисна ръце към изгореното. Въпреки болката, която го прониза, той ги задържа върху мястото. Задържа огъня.

– Кажи ми какво да направя? – попита Бойл.

– Донеси му вода. Мога да задържа да не се разпростре, но… Трябва ни Брана.

– Ще ида да я доведа.

– Ще отнеме много време. Донеси му вода.

Фин затвори очи, разтвори съзнанието си и я потърси.

Конър е ранен. Ела. Бързо.

- Водата няма да помогне. – Въпреки това Бойл коленичи. – Нито на него, нито на теб. Изгаря ръцете ти. Знам какво е.

– И знаеш, че може да бъде поправено. – Пот изби по челото на Фин, потече на тънка вадичка по гърба му. – Не съм сигурен колко далеч ще стигне, ако не го задържам.

– Лед? Той изгаря, Фин. Можем да го сложим във вана с лед.

– Обичайните средства няма да помогнат. В работилницата ми. Донеси… Няма нужда – каза той с облекчение, когато в кухнята се появиха внезапно Брана и Айона заедно със слисаната Мийра помежду им.

Брана коленичи до Конър.

– Какво е станало?

– Не знам. Кеван, това е сигурно, но само толкова ми е известно. Трескав е, не е на себе си. Изгореното място под дланите ми е черно, дълбоко, опитва се да се разпростре. Задържам го.

– Дай да видя. Остави на мен.

– Удържам го, Брана. Бих могъл да направя и повече, но не мисля, че мога да го излекувам напълно. Ти можеш. – Стисна зъби, за да блокира болката. – Няма да го оставя дори и заради теб.

– Добре. Добре. Но трябва да го видя, да го усетя и разбера.

Тя затвори очи, събра всичките си сили, сложи ръцете си върху тези на Фин.

Очите ѝ отново се отвориха, изпълнени със сълзи, защото болката под дланите ѝ бе непоносима.

– Погледни ме – прошепна тя на Фин. – Той не може, затова ти ме погледни вместо него. Чувствай заради него. Излекувай се заради него. Погледни ме. – Очите ѝ станаха сиви като езерна вода, тихи, спокойни.

– Айона, сложи ръцете си върху моите, дай ми силата си.

– Всичко, което имам.

– Хладно е, усещаш ли хладния ми допир? – заговори Брана на Фин.

– Да.

– Хладен и чист, изцелителен. Гаси огъня, измива чернилката.

Конър започна да трепери и да стене, а Мийра седна и сгуши главата му в скута си.

– Шшш, няма нищо. – Нежно, нежно галеше косата му, лицето. – Шшш, всичко е наред. Сега сме с теб.

Пот се стичаше по лицето на Конър – обливаше лицето на Фин.

Дишането на Брана стана накъсано и забързано, докато поемаше част от огъня, част от болката.

– Задържам го – през зъби изрече Фин.

– Вече не си сам. Изцеляването наранява – това е цената му. Погледни ме и го остави да дойде при мен. От този, когото и двамата обичаме, бавно, спокойно, излиза от него, през теб, към мен. От него, през теб, към мен. От него, през теб, към мен.

Тя направо го хипнотизираше. Лицето ѝ, очите, гласът. И постепенното отминаване на болката, охлаждането на огъня.

– От него – продължаваше тя, поклащайки се напред-назад. – През теб, към мен. И навън. Навън.

– Погледни ме! – Сега той ѝ нареди, след като усети как ръцете ѝ почват да треперят върху неговите. – Почти сме готови. Бойл, в работилницата ми има едно шишенце със зелена капачка, на най-горния рафт, зад тезгяха.

Много бавно отдръпна ръце, за да могат да видят раната. Изгореното място, разранено и червено, сега бе не по-голямо от женски юмрук.

– Челото му е по-хладно – обади се Мийра, без да спира да го гали. – Лепкаво от пот, но вече по-хладно и диша дълбоко.

– Няма чернилка отдолу, няма отрова вътре. – Айона погледна от Брана към Фин и обратно за потвърждение.

– Не, но изгарянето е сериозно. Аз ще се погрижа. – Брана сложи длани върху раната, въздъхна. – Вече е обикновено изгаряне, което оздравява без проблем.

– Това ли е? – Бойл се втурна с шишенцето в ръка.

– Точно това. – Фин го взе и отвори капачката, преди да го поднесе на Брана да го подуши.

– Да, да, това е чудесно. Идеално е. – Тя обърна длани нагоре, за да излее Фин балсама в тях.

– Хайде, братле. – Тя завъртя дланите си и нежно, нежно втри балсама върху мястото, което вече бе розово и се смаляваше.

Докато поглаждаше нежно кожата му и шепнеше напевно, очите на Конър трепнаха и се отвориха. Осъзна, че е вперил поглед в бледото лице и разплаканите очи на Мийра.

– Какво? Защо съм на пода? Още не бях пил. – Пресегна се и избърса една сълза от бузата на Мийра. – Не плачи, скъпа. – С мъка се надигна да седне и леко залитна. – Виж ти, всички са тук и седим на пода в кухнята на Фин. Ако ще въртим бутилка, то искам първо аз да я изпия.

– Вода. – Бойл я тикна под носа му.

Конър жадно я изгълта, после му върна чашата.

– Трябва ми нещо по-силно. Ръката ми – спомни си той.

Ръката ми беше ранена. Сега изглежда наред.

Забелязал лицето на Брана, той разтвори ръце да я прегърне.

– Ти си се погрижила за мен.

– След като ми скъси живота поне наполовина. – Тя го притискаше здраво до себе си, докато се мъчеше да се овладее. – Какво се случи?

– Ще ти кажа, но… Благодаря. – Пое чашата, която Бойл му подаде, отпи. И присви очи. – Господи, това е бренди. Не може ли човек да получи уиски?

– Брендито е за припадък – настоя Бойл.

– Не съм припаднал. – Дълбоко обиден и възмутен, Конър му върна чашата. – Изгубих съзнание заради раните си, което е напълно различно. Предпочитам уиски.

– Аз ще го донеса. – Мийра побърза да стане, а Айона се наведе и го целуна по бузата.

– Цветът на лицето ти се връща към нормален. Беше толкова блед и изгаряше. Моля те, никога повече не го прави.

– Мога да ти обещая да се постарая да не повтарям случката.

– И каква беше случката? – поиска да чуе Брана.

– Ще ви кажа всичко, но се кълна в душата си, че умирам от глад. Не искам да бъда обвинен, че съм припаднал отново, ако изгубя съзнание от глад. Направо ми се вие свят от глад, заклевам се.

– Имам Отлично свинско месо. Сурово – обади се Фин.

– Не сте се погрижили за вечерята? – Брана скочи на крака.

– Тъкмо убеждавах Бойл да го сготви, когато се появи Конър. И после бяхме малко заети с това-онова.

– Свинското не се готви с щракване на пръсти.

Фин опита с усмивка.

– Ти би могла.

– О, запази си проклетото свинско и ми донеси една табла.

– Такива неща стоят във… – Фин махна с ръка към просторната трапезария до кухнята с огромни бюфети и витрини с порцелан, и масички за сервиране.

Тя отиде с решителна крачка натам, отвори няколко чекмеджета. И намери голяма старинна табла от порцелан. След като премести много красив букет от лилиуми, тя остави таблата в средата на масата.

– Това е неразумно използване на силата, но не мога да оставя брат си да умре от глад. И тъй като вече съм опекла пиле с картофи и моркови за вечеря, значи…

Тя протегна пръстите и на двете си ръце към таблата. И въздухът се изпълни с аромат на печено пиле и подправки.

– Слава на боговете и богините. – С тези думи, Конър се втурна и откъсна едно бутче.

– Конър О’Дуайър!

– Умирам от глад – оправда се той с пълна уста, докато Брана стоеше, опряла свити юмруци на кръста си. – Сериозно говоря. Какво ще ядат останалите?

– Някой да сложи масата, за бога. Аз трябва да се измия.

Обърна се към Фин. – Имаш ли баня наблизо?

– Ще ти покажа.

Никога не бе влизала в дома му, помисли си той. Нито веднъж не бе приела да прекрачи прага му. Наложило се бе да го направи заради нуждата на брат си.

Показа ѝ малката баня, която бе сгушена под стълбите.

– Дай да ти видя ръцете. – Брана стоеше е изправен гръб и скована, докато откъм близката кухня се носеха разговори и лек смях.

Фин протегна ръце с опакото нагоре. С нетърпелива въздишка тя ги пое в своите и ги завъртя.

Изгорени длани с големи мехури по пръстите.

– Мехлемът ще свърши работа.

– Престани.

Тя го докосна с ръце, прилепи своите длани до неговите, своите пръсти до неговите.

– Искам да ти благодаря. Знам, че не търсиш и не искаш благодарност. Знам, че той е и твой брат, колкото и мой. Брат по сърце и душа. Но той е от моята кръв, затова трябва да ти благодаря.

Сълзите отново блеснаха в сивите ѝ очи. После с усилие на волята тя ги преглътна и изчезнаха.

– Беше много лоша, наистина лоша рана. Не знам колко по-зле щеше да е, ако не бе направил за него това, което направи.

– Обичам го.

– Знам. – Загледа се в ръцете му, вече изцелени, после за миг се остави на чувствата. Вдигна ръцете му и ги притисна към устните си. – Знам го – повтори тя и се скри в малката баня.

Колкото и дълбока и искрена обич да изпитваше към Конър, тя бе бледа сянка в сравнение с чувствата му към нея. Приел тази истина, Фин се върна в кухнята, където неговият кръг се приготвяше за първата им вечеря в дома му.

– Защо не ни повика? – попита Брана, когато всички се бяха настанили удобно да похапнат и чуят разказа на Конър.

– Повиках ви или поне се опитах. Имаше нещо различно в сенките, в мъглата. Беше като… като че ли бях затворен в кутия, непроницаема, така че нямаше нищо друго дори и небе. Не знам как ме е чул Ройбиър или е влязъл вътре, освен ако вече не е бил в тази кутия. Камъкът, който Кеван носеше, пулсираше като туптящо сърце и ударите му станаха по-бързи, когато призовах елементите.

– В синхрон е него? – зачуди се Фин. – Показва вълнение, гняв, страх?

– Не мисля, че се е страхувал, след като ме мисли за толкова нищожен.

– Глупости. – Мийра забоде един морков на вилицата си. – Играел си е със съзнанието ти, за да се разколебаеш в собствените си сили.

– Права е – съгласи се Бойл. – Опитвал се е да влезе под кожата ти. Да отслаби защитата ти. Това си е обичайна тактика в боя.

– Веднъж те видях как се биеш. – Айона се замисли се усмихна. – Не говореше много.

– Защото бях зает да налагам глупака. Но ако мислиш че противникът ти е силен, дори може би по-добър от теб да се опиташ да объркаш мислите му, е добра тактика както изтъкна Мийра.

– Какво си мисли за мен това чудовище, изобщо не ме притеснява. – Вече доста позаситен, Конър си сипа още картофи. – Светкавицата доста ме стресна, признавам си.

– Не те е улучил, защото имаш амулет, а това е силна защита – замислено отбеляза Брана. – А и защото иска онова, което имаш, повече, отколкото желае смъртта ти. Опитал се е да разклати увереността ти, да всее раздор между теб и мен, между двама ви е Фин.

– Провали се във всички опити. И още нещо. Когато го ударих, камъкът заблестя по-ярко, но после усетих някакво парене, не каквото стана после, а просто кратко парване.

11 камъкът помръкна след това. Помръкна забележимо и когато замахнах отново, точно преди да изчезне той и сенките с него.

– Онова, което ти е сторил, му е струвало много. – Брана погали ръката на брат си. – да те изолира, после да те рани, да ти демонстрира силата си един вид. Това го е изтощило.

– Ако бях успял да ви повикам, ако всички бяхме заедно…

– Не съм сигурна – замислено отрони Брана.

– Можем да сме сигурни, че той не е искал да рискува. Не е готов да се изправи срещу всички ни заедно или няма куража да го направи. – Фин огледа приятелите си около масата. – И това е победа за нас.

– Не беше никак слаб, гарантирам ви. Усещах как силата струи на талази от него. Мрак и ужасяваща жажда. Не го видях да замахва и бих се заклел, че изобщо не ме е докосвал. Но все пак усетих онова изгаряне.

– Нито якето, нито ризата ти бяха обгорени. Колкото до ризата… – Бойл махна натам с вилицата си. – През нея излизаше дим от изгорената ти ръка. А сега я носиш и няма никаква следа.

– Супер, понеже доста си я харесвам.

– Останал е в човешкия си облик – добави Мийра. – Може би защото не е искал да хаби силата си за промяната? Нужна му е била и последната капка, за да нарани Конър. Ако Фин не беше задържал отровата от разпространение, докато се появи Брана, можеше да е много по-зле – нали така?

– Много по-зле – потвърди Брана.

– И по-лошото е, че тогава изцелението му щеше да отнеме повече от твоите сили – да отслаби тримата. Той ви е наблюдавал през целия ви живот по един или друг начин, затова знае със сигурност, че Брана ще се притече на помощ и ще използва цялата си сила, за да излекува! Конър, както и че Айона ще добави своите умения. Но ако! Раната беше по-сериозна, Конър можеше да остане напълно изтощен ден или два, както и всички вие да бъдете лишени от силата си. Това е искал, затова е рискувал. Но не е предвидил намесата на Фин – обясни Мийра.

– Бях почти стигнал дотук – изтъкна Конър. – Трябвало е да се сети, че именно тук ще дойда.

Брана нетърпеливо тръсна глава.

– Наблюдавал е теб, изучавал е характера ти, но изобщо не разбира Фин. Ни най-малко. Осъзнава единствено кръвната си връзка с него. Знае, че аз ще бъда повикана на помощ и ще се отзова, но че Фин би поел болката, риска за себе си, изгарянето, за да спре отровата? Той изобщо не те познава – обърна се тя към Фин. – Никога няма да те разбере. В крайна сметка това може да се окаже фаталната му грешка.

– Не знае какво означава семейството и понеже не го разбира, не го уважава. Няма да спечели битката – отсече

– Върви да спиш в собственото си легло. Ще си направим женско парти и ще говорим за сватбените планове друг път. Конър ще те закара у дома.

– Дойдох пеша от работа. – Мийра се наведе леко напред, за да погледне към Конър през гърба на Брана. – Може! Просто да ме оставиш там.

– Ще те закарам до вкъщи. Късно е, а и вечерта беше доста неспокойна, меко казано.

– Няма да споря за това.

Затова той закара Брана до къщата, където я изчака да влезе, макар да се съмняваше, че Кеван може да вдигне и пръчка от земята точно тази вечер.

– Тя ще иска да сте само двамата – тихо каза Мийра.

– Ти винаги си добре дошла при нас.

– Така е, но Брана ще иска само теб тази вечер. Никога не съм я виждала толкова уплашена. Както си стояхме тук, и кухнята, тя тъкмо вадеше пилето от фурната и се смеехме на нещо, което дори не си спомням. И после тя изведнъж пребледня като мъртвец. Явно Фин я е повикал, макар да не знам какво ѝ е казал.

Мийра замълча за миг, докато се овладее.

– Каза ни само: “Конър е ранен. При Фин е”. И сграбчи ръката ми. Айона хвана другата. И аз полетях. За миг или цял час, не бих могла да кажа. Толкова отдавна ви познавам и двамата с Брана, но никога не съм виждала подобно нещо. Опомних се след миг и вече бяхме в кухнята на Фин, а ти лежеше на земята, по-блед и от Брана. Мислех, че си мъртъв.

– Нужно е много повече от малко черна магия, за да ме довърши.

– Спри колата.

– Какво? О, лошо ли ти е? Съжалявам. – Отби встрани от пътя, спря. – Не биваше да се шегувам, докато…

Думите, мислите му, цялото му съзнание потъна в небитието, когато тя му се хвърли на врата, стисна го здраво в прегръдките си и впи устни в неговите като полудяла.

Като полудяла от страст и отчаяние жена.

Преди той да реагира, да помисли изобщо, тя се отдръпна.

– Какво… Какво беше това? И къде е било досега?

– Мислех, че си мъртъв – повтори тя и отново впи пламналата си от страст и копнеж уста в неговата.

Този път той реагира, сграбчи я и се опита да я извърти, така че да я хване по-удобно, да получи по-голям достъп до нея. И през цялото време вкусът на устата ѝ пулсираше във вените му като наркотик, който никога не е опитвал, на който не можеше да се насити. Искаше го докрай.

– Мийра. Позволи ми да…

Тя отново се дръпна рязко.

– Не. Не. Не можем да го направим. Няма да стане.

– Вече го направихме.

– Само толкова… – Тя размаха ръце пред лицето си. – Това е всичко.

– Всъщност има още много, стига само да…

– Не. – Тя протегна ръка и я опря в гърдите му, за да го възпре. – Карай. Просто карай, карай.

– Карам. – Излезе отново на пътя и осъзна, че е също толкова разтърсен, колкото и след сблъсъка с Кеван. – Трябва да поговорим за това.

– Няма да говорим, защото няма нищо, за което да говорим. Мислех те за мъртъв и това ме е потресло повече, отколкото мога да си представя, защото не искам да умираш.

Конър усещаше хаоса, който цареше в душата ѝ, и се опита да отвърне с разум и спокойствие.

– Определено се радвам, че не искаш, а и самият аз не искам да умирам. Но…

– Няма никакво “но”. И това е всичко.

Скочи от пикапа още преди да е спрял напълно пред дома ѝ.

– Върви си у дома при Брана – нареди му тя. – Нуждае се от теб.

Ако не бяха последните ѝ думи, той щеше да я придружи в апартамента ѝ и да влезе вътре със сила, ако се наложи. Щяха да видят какво щеше да се получи.

Но понеже имаше право, той изчака, докато се увери, че се е заключила здраво вътре. После потегли към къщи, по-озадачен от всякога по отношение на жените.

И по-развълнуван, отколкото изобщо можеше да си спомни да е бил някога.