Магията на сенките

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мийра прекара по-голямата част от следващия си почивен ден, като помагаше на майка си в събирането на багажа ѝ за пътуването, което наричаха Дългото гостуване. Тъй като процесът налагаше да се вземат решения – какво да бъде взето, какво да бъде оставено, какво може да бъде подарено или просто изхвърлено на боклука – Мийра имаше зверско главоболие почти през целия ден.

Вземането на решения, както Мийра Отлично знаеше, докарваше Колийн Куин до паническо разстройство. Простичкото решение дали да вземе, или не любимите си три саксии с теменужки, направо я докара до сълзи.

– Ама, разбира се, че ще ги вземеш. – Мийра се мъчеше да запази равновесие върху тънката граница между добродушието и категоричния тон.

– Ако ги оставя, ти и Донал ще трябва да се грижите за тях, да ги поливате и подхранвате, а ако забравите…

– Обещавам, да не забравям. – Понеже щеше да ги занесе направо при Брана, която щеше да знае какво да прави с тях. – Но по-добре ги вземи.

– Морийн може да не ги иска в къщата си.

– Защо да не ги иска? – Мийра усети как леко залита и губи равновесие, но смело се усмихна, докато вземаше едната теменужка с мъхести листенца, която бе окичена с морави цветчета. – Прекрасни са!

– Ами все пак къщата си е нейна, нали?

– А ти си ѝ майка и това са твоите цветя.

Решението бе взето – за бога – и Мийра внимателно ги сложи в кашон, който бе помолила да ѝ дадат в магазина.

– О, но така…

– Ще пътуват на сигурно място. – “Седем по седем е… по дяволите… четиридесет и девет.”-А и нали сама казваш, че растенията са живи и реагират на музика и разговори, на любовта, с която ги отглеждаш? Сигурно ще им липсваш и ще залинеят, колкото и да съм внимателна с тях.

Доволна от себе си, Мийра запя “Отново на път”, докато пъхаше намачкана хартия около саксиите. Това поне предизвика лека усмивка от страна на Колийн.

– Имаш толкова хубав глас.

– Наследила съм го от майка си, нали?

– Баща ти също има хубав, силен глас.

– Хм – беше отговорът на Мийра, докато мислено повтаряше таблицата за умножение. – Така, сега е добре да вземеш и някои снимки, които ще искаш да сложиш в стаята си.

– О. – Колийн веднага сплете пръсти, както правеше винаги, когато не знаеше дали да тръгне наляво, или надясно. – Не съм сигурна, а и как бих могла да избера кои точно. Ами…

– Аз ще избера и това ще бъде приятна изненада за теб, когато си разопаковаш багажа. Знаеш ли, бих изпила чаша чай.

– О. Ами тогава ще ти направя.

– Чудесно. – Това щеше да ѝ осигури пет минутки спокойствие.

След като Колийн отиде в кухнята, Мийра набързо грабна няколко снимки в рамки – запечатали моменти от миналото, от детството ѝ, на братята и сестрите ѝ, както и макар това да не я радваше особено, снимки на родителите ѝ заедно.

Загледа се в една, на която двамата стояха усмихнати на фона на разкошните зелени градини на голямата къща, която някога имаха. Красив мъж, помисли си тя, вперила очи в баща си. Хубав, строен, безкрайно чаровен и обаятелен.

И без никаква доблест.

Опакова снимката, за да предпази стъклото на рамката, пъхна я в кашона. Тя може и да бе на мнение, че майка ѝ ще се чувства по-добре без постоянното напомняне за онова, което е било, но животът не беше неин, че да решава.

А целият този живот в момента се побираше в два куфара, ръчна чанта за багаж и три кашона.

Щеше да има и още, ако преместването се окажеше за постоянно, но Колийн още не бе готова дори да мисли за това. Тогава я чакаше още опаковане на багаж, но пък и много по-важно – Мийра бе сигурна в това – предстояха ѝ още много нови неща.

Реши, че е приключила – или почти – и отиде в кухнята. Където завари майка си, седнала до малката масичка, да плаче тихо, заровила лице в ръцете си.

– О, мамо.

– Съжалявам, съжалявам. Не съм направила чай. Чувствам се объркана, Мийра. Целия си живот съм прекарала в Конг и околностите му. А сега…

– Не е далеч. Не отиваш далеч. – Мийра седна и хвана ръцете ѝ. – На по малко от час път е.

Колийн вдигна плувналите си в сълзи очи.

– Но няма да мога да ви виждам с Донал, както сега.

– Отиваш само на гости, мамо.

– Може никога повече да не се върна тук. Всички това си мислите.

След като нямаше голям избор, Мийра се нагърби с вината.

– Всички мислим, че ти ще поискаш така сама, след като прекараш известно време там. Ако останеш в Голуей с Морийн и Шон, и децата, ние ще идваме да те виждаме. Разбира се, че ще идваме. А ако не ти хареса там, винаги можеш да се върнеш тук. Нали ти казах, че ще се погрижа къщата да е свободна и да те чака?

– Мразя тази къща. Мразя всичко в нея.

Слисана, Мийра отвори уста, после побърза да я затвори, понеже не знаеше какво да каже.

– Не, не, не исках да кажа това, не е вярно. – Колийн се залюля леко напред-назад, скрила лице в дланите си. – Обичам градините. Много. Харесва ми да ги гледам – отпред и отзад – и да се грижа за тях. И съм благодарна за къщата, наистина е чудесно местенце.

Колийн извади кърпичка от джоба си и избърса очи.

– Благодарна съм на Финбар Бърк, че ми я дава под маем за половината от цената ѝ, както и на теб, че плащаш наема. И на Донал, че остана с мен толкова дълго. Благодарна съм, че всеки ден поне едно от децата ми се обажда да пита как съм. И че ме водите на малки екскурзии. Знам, че всички сте се наговорили да се преместя в Голуей при Морийн за мое добро. Не съм толкова глупава.

– Изобщо не си глупава.

– На петдесет и пет години съм, а не мога да опека едно агнешко бутче.

След като това предизвика нов прилив на сълзи, Мийра опита друг подход.

– Вярно е, че си ужасна готвачка. Когато се прибирах от училище и усетех аромата на твоето задушено, се питах с какво съм разгневила Господ, та ме наказва така.

Колийн отвори смаяно очи и я зяпа в продължение на минута с мокри от сълзите страни. После се разсмя. Беше лудешки смях, но все пак се смееше.

– Майка ми е още по-зле.

– Възможно ли е изобщо?

– Защо мислиш, че дядо ти нае готвачка? Иначе щяхме да умрем от глад. А и Морийн, Бог да я благослови, не е по-добра от нас.

– Затова хората са измислили готовата храна за вкъщи. – С надеждата, че са приключили с плача, Мийра стана да сложи чайника. – Никога не съм подозирала, че мразиш това място.

– Не го мразя. Не е вярно и беше много неблагодарно от моя страна да го изрека. Имам покрив над главата и градина, с която мога да се гордея. Имам добри съседи, а и ти, и Донал сте наблизо. Мразя само, че това е всичко, което имам – още един наем, който дъщеря ми плаща, за да е близо до мен.

– Не е всичко, което имаш. – Толкова ли е била сляпа, зачуди се Мийра, че да не забележи колко наранена бе гордостта на майка ѝ, задето живее в къща, за която плаща детето ѝ? – Това е само жилище, мамо. Просто едно жилище. Имаш децата си, внуците, които те обичат толкова, че да мислят за щастието ти. Имаш себе си – ужасна готвачка, но страхотен градинар. Ще бъдеш истинско съкровище за внуците.

– Наистина ли?

– О, да. Ще бъдеш търпелива с тях и искрено заинтригувана от постъпките и вълненията им. С родителите е различно, нали? Те все трябва да обмислят дали да разрешат, или забранят нещо, дали да е сега, или по-късно. Длъжни са да налагат дисциплина и да възпитават, освен да обичат и да се грижат за децата си. Ти трябва само да ги обичаш и те ще попият любовта ти като гъбки.

– Мъчно ми е, че не са по-близо и нямам време да ги поглезя.

– Това е твоят шанс.

– Ами ако Морийн е против глезенето?

– Тогава ще дойда в Голуей да ѝ сритам задника.

Колийн отново се усмихна, докато Мийра запарваше чая.

– Винаги си била мой защитник. Толкова си смела и решителна. Надявам се някой ден да имам внуци и от теб, за да ги глезя.

– Да, хубаво.

– Чувам, че с младия Конър О’Дуайър излизате заедно.

– Излизаме заедно с Конър, откакто се помня.

– Мийра.

Нямаше как да го избегне, каза си Мийра, докато поднасяше чашите на масата.

– Излизаме заедно, да.

– Много го харесвам, както знаеш. Той е чудесен човек, и с и толкова хубав. Има добро сърце и мил характер. Идва да ме види понякога, да види как съм и да попита дали нямам нужда да се свърши нещо дребно по къщата.

– Не знаех, но е напълно в негов стил.

– Много е обаятелен и макар да знам какви са днешните нрави, не мога да одобря… ами, секс преди брака.

“Мили боже и Света Дево, помоли се Мийра мислено, смилете се над мен и ми спестете разговора за секса.”

– Ясно.

– На същото мнение съм и за Донал и Шарън, но… Мъжете са си мъже в крайна сметка и искат такива неща със или без брачни клетви.

– Както и жените, мамо, а макар да ми е трудно, трябва да ти призная, че отдавна съм зряла жена.

– Въпреки това – упорито продължи Колийн – ти си моя дъщеря. И независимо какво казва църквата по тези въпроси, надявам се да си внимателна.

– Можеш да си спокойна в това отношение.

– Ще бъда спокойна, когато си щастливо омъжена и отглеждаш децата си в собствения си дом. Много харесвам Конър, както вече казах, но истината е, че той доста се заглежда по девойките. Затова бъди внимателна, Мийра.

Когато чу входната врата да се отваря, Мийра бе готова да произнесе благодарствена молитва.

– Ето го и Донал, готов да те отведе в Голуей – бодро обяви тя. – Ще донеса още една чаша чай и за него.

Мислеше да се прибере у дома и да зяпа в стената, докато престане да се чувства толкова изтощена и виновна, и като цяло в ужасно настроение. Но се оказа, че кара право към дома на Брана.

В мига, в който нахлу в ателието, разбра, че е направила грешка.

Брана и Фин стояха заедно до работния плот с ръце, разперени над сребърна купа. Каквато и да бе сместа вътре, пламтеше в оранжево, а нагоре се издигаше тънък стълб пушек.

Брана вдигна показалеца на свободната си ръка в знак да изчака.

– Твоята и неговата кръв, моята и на онези преди мен свързват живота със смъртта. Кръв и сълзи, пролени и събрани тук, нека се слеят в червена лава. Огън и дим ще кипнат и бълбукат, за да запечатат съдбата ти с тази отвара.

Сместа забълбука, на повърхността ѝ се образува пяна – отровно оранжева.

– По дяволите! – Брана отстъпи крачка назад и опря юмруци на кръста си. – Още не е както трябва. Трябва да стане червена, кървавочервена. Убийственочервена и много гъста. Пак пропускаме нещо.

– Определено не липсва моя кръв – обади се Фин. – Вече ми източи цял литър.

– Само няколко капки, не се дръж като дете. – Очевидно объркана, Брана зарови ръце в косата си, която бе вдигнала високо на тила. – Взех кръв от себе си, от Конър и Айона също, нали?

– Вие сте трима, а аз – един.

– Добавих от стъкленицата, която имаме от нощта на слънцестоенето, както и от останалата по меча.

– Можеш да вземеш и от мен, ако ти е нужно – предложи Мийра. – Иначе май само се пречкам тук.

– Не пречиш. Може би ни трябва различен поглед или свеж мозък тук. Но трябва да спрем за малко, за да мога да помисля – реши Брана. – Ще пийнем чай.

– Разстроена си – обърна се Фин към Мийра, докато Брана бършеше плота. – Днес си изпратила майка си в Голуей.

– Преди малко, да, при това с много хлипане и стискаме на зъби.

– Съжалявам. – Брана побърза да заобиколи плота и потърка рамото на Мийра. – Бях се заровила в собствените си тревоги и изобщо не помислих за твоите. Било ти е тежко.

– В някои отношения беше по-тежко, отколкото очаквах, а в други – по-леко. Но като цяло беше изтощително.

– Имам да свърша разни неща и мога да ви оставя да си приказвате двете.

– Не си тръгвай заради мен. А и тъкмо мога да поговоря с теб за наема.

– Няма за какво да се притесняваш. Както вече ти казах, мога да оставя къщата свободна, докато тя реши какво иска да прави. Вече почти десет години е нейна.

– Много си добър с нея, Фин. Наистина.

Брана не каза нищо, а само отиде да запари чая.

– Мисля, че няма да се върне повече – не и да живее тук – каза Мийра. – Смятам, че промяната ще повдигне духа ѝ. Внуците, най-вече те, понеже ще живее с някои от тях и ще бъде по-близо до другите. Освен това мъжът па Морийн, Шон, ще я накара да се почувства специална, защото винаги е имал слабост към нея. Истината е, че тя не е щастлива сама. Има нужда от някого – както за компания, така и за напътствия, а Морийн може да ѝ осигури и двете.

– Тогава престани да се чувстваш виновна – посъветва я Фин.

– Нужно ми е малко време. – Мийра притисна с пръсти очите си. – Тя толкова плака и каза неща, които не знаех, че мисли и таи в сърцето си. Благодарна ти е много, Фин, за къщата и за смешно ниския наем, който искаш за нея години наред – а аз изобщо не подозирах, че тя има представа за парите. Но тя е знаела и ти е благодарна, както и аз.

– Наистина няма защо, Мийра.

– За нея е важно, а и за мен. Ако наемът ѝ не беше толкова малък, не бих могла да си позволя да плащам и моя, и нейния наем, дори и с помощта на Донал, а тогава сигурно щяхме да се избием взаимно. Значи, си спасил живота ѝ, а мен – от затвора, затова си длъжен да приемеш благодарността ми.

– Приемам. – Фин отиде до нея, прегърна я здраво, щом тя заплака. – Хайде, стига, стига, скъпа.

– Просто тя почна да плаче отново, когато двамата с Донал качвахме багажа ѝ в пикапа, и после се вкопчи в мен, сякаш отивам на война. Което си е точно така, предполагам, но тя не знае. Кълна се, че изобщо не я е грижа какви са и какво могат трима от най-добрите ми приятели през всичките тези години, но е леко притеснена, задето с Конър правим секс без благословията на брака.

Макар да не можеше да сдържи усмивката си, Фин я потупа утешително по гърба.

– Явно си имала доста тежък ден.

– Който приключи с това, че изритах собствената си майка от дома ѝ.

– Нищо подобно. Помогна ѝ да скъса веригата, която я държеше прикована тук, докато би била много по-щастлива в къща, пълна с близки хора. Обзалагам се, че ще ти благодари още преди годината да е свършила. Хайде, стига, тъмна красавице, избърши очите си.

Отстъпи леко, потупа джобовете си и измъкна разноцветна кърпичка, с което я разсмя.

– Какво е това?

– Винаги има дъга след бурята. – После измъкна огромна и яркорозова маргаритка от косата ѝ. – И цветя след дъжда.

– Можеш да изкараш цяло състояние на партита за рожден ден.

– Ще го имам предвид.

– Аз съм пълна идиотка.

– Съвсем не. – Отново я прегърна здраво. – Само половин идиотка най-много.

Улови погледа на Брана над главата на Мийра. И усмивката, която му отправи, го прониза право в сърцето.

Изпи чая си, изяде цели три от лимоновите курабийки на Брана и макар да не разбираше нищо от заклинания и отвари, правеше всичко по силите си да помогне.

Стри на прах в хаванчето разни билки – градински чай, злолетица, розмарин за прогонване на злото. Измери точно колко тежи прахът на кристал черен флуорит, отряза няколко парчета медна тел и прецизно записа всички количества и мерки в дневника на Брана.

Докато Конър да пристигне заедно с Айона и Бойл, всички съставки, които Брана и Фин бяха избрали, бяха готови.

– Днес вече два пъти се провалихме с отварата – осведоми ги Брана, – затова се надяваме третият път да е на късмет. Освен това сега и Мийра ни помагаше, а това също носи добър късмет.

– Значи, вече си чирак на вещица? – Конър я прегърна за една бърза целувка.

– Едва ли, но мога да стривам на прах и да меря с теглилките.

– Изпрати ли майка си?

– Да, и избърсах потоците сълзи, е които поля обилно всичко. После дойдох тук и Фин избърса моите сълзи.

– Радвай се. – Този път целувката на Конър бе по челото. – Защото тя ще е щастлива.

– Вече съм по-склонна да го вярвам, след като Донал ми прати съобщение по телефона преди около час, за да ми каже, че семейството на Морийн я е посрещнало като кралица – с транспаранти и цветя, торта и дори шампанско. Малко се срамувам от себе си, задето дори не ми хрумна, че Морийн ще се постарае толкова, но ще ми мине още първия път, като ме ядоса за нещо. Донал казва, че е развълнувана като момиченце – мама, а не Морийн, така че камък ми падна от сърцето.

– Ще идем дотам и ще я изведем на вечеря, щом можем да се измъкнем оттук спокойно.

Добро сърце, бе казала майка ѝ. И благ характер.

– Поемаш голям риск, след като правиш секс с дъщеря ѝ без благословията на брака.

– Какво?

– Ще ти обясня после. Мисля, че Брана иска кръвта ти.

– Искам от всички – поправи я Брана. – Както взехме кръв от всички за заклинанието преди слънцестоенето.

– Тогава не го довършихме. – Бойл изгледа намръщено купата, в която Брана смесваше съставките. – Защо сега да е различно?

– Имаме негова кръв – от земята и от меча – обади се Фин.

– Това прибавя сила, допълва заклинанието с мрака и именно мрака ще използваме срещу него.

– Покрий ателието, Конър. – Брана отмери сол в купата. – Айона, свещите, ако обичаш. Този път ще го направим всички заедно, тъй като всички сме тук и сме в кръга. Навътре и навън – започна тя, – навън и навътре, тук ние кончината на дявола кроим. – Взе една от медните жички и я огъна във фигурка на човек. – В сенките се крие, в сенките ще го причакаме и хванем в капан. Там ще пламне и ще изгори на пепел, това е нашето заклинание.

Остави медната фигурка на сребърен поднос със стъклениците, голямо кристално кълбо и най-старата си кама.

– Да направим кръга.

Мийра бе ставала свидетел на ритуала десетки пъти, но винаги усещаше да я полазват тръпки по кожата. Как само с едно махване на ръка пламваха големите бели свещи, подредени в широк кръг, и как въздухът сякаш се стаяваше и застиваше неподвижно вътре в този кръг.

После се раздвижваше.

Тримата и Фин застанаха в четирите посоки на компаса и всеки призова стихиите, боговете и богините, своите водачи.

А огънят, който Айона сътвори, гореше в бяло на цяла стъпка над земята, докато сребърната купа висеше над него.

Билки и кристален прах, както и светена вода се изливаха от дланите на Брана и се смесваха в раздвижения от Конър въздух. Черна пръст се отрони от юмрука на Фин, напоена със сълзите на вещица.

И кръв.

– От сърцето смело и вярно. – С ритуалния си нож Айона драсна дланта на Бойл. – да се смеси с моята като едно от двама.

И след като драсна и своята длан, я притисна към неговата.

– Живот и светлина, пламтящи ярко – изрече тя и остави смесената им кръв да покапе в купата.

Конър взе ръката на Мийра, целуна дланта ѝ.

– От сърцето вярно и силно. – Поряза нейната длан, както и своята. – Слей се с моята кръв, за да победим злото. Живот и светлина, пламтящи ярко.

Брана се обърна към Фин и понечи да хване ръката му, но той я дръпна, като вместо това смъкна ръкава на ризата от рамото си.

– Вземи от белега ми.

Тя само поклати глава, но той стисна ръката ѝ с ножа.

– От белега.

– Както кажеш.

Тя сложи острието върху пентаграма – неговото проклятие и наследство.

– Кръвта, която тече от този белег, да се смеси с моята. Бялата и тъмната. – Когато сложи порязаната си длан върху рамото му, плът до плът, кръв до кръв, свещите издигнаха пламъка си високо, а въздухът потрепери. – Черна и бяла, сила и мощ, светлина и живот, пламтящи ярко.

Кръвта потече на тънка струйка надолу по ръката ѝ към купата. Отварата закипя, завихри се, издигна се пушек.

– В името на Сърха и всички преди нея, както и онези, дошли след нея, ние сливаме силите си, за да се изправим в тази битка. Прогонваме те от сенките навън под светлината.

Хвърли медната фигурка в бълбукащата отвара, където тя проблесна в оранжеви, златисти и червени пламъци, чу се гръмовен рев като на вихрушка и в нея отекваха хиляди гласове.

Последва тишина, която бе толкова пълна, че сякаш те разтърсваше.

Брана надникна в купата, въздъхна с облекчение.

– Получи се. Сега е както трябва. Това може да го довърши,

– Да угася ли огъня? – попита я Айона.

– Ще я оставим да къкри на бавен огън поне час, после ще я свалим от огъня, за да се сгъсти. И на Самхейн ще го задавим с нея.

– Значи, свършихме засега? – попита Мийра.

– Свършихме достатъчно, така че имам нужда да се разсея и да пийна чаша хубаво вино.

– Ами добре, ние ще се върнем след минутка. Аз искам само да… – Вече дърпаше Конър навън. – Трябва ми Конър за малко.

– Какво има? – притесни се той, докато тя го стискаше здраво с една ръка и го теглеше навън от ателието към кухнята. – Разстроена ли си? Знам, че ритуалът е доста краен, но…

– Да. Да. Да. – Повтаряше го като молитва, докато го дърпаше през всекидневната и нагоре по стълбите.

– Заради кръвта ли? Вярно е, че изглежда малко жестоко, но те уверявам, че е нужна за състава на отварата, за да запечата заклинанието.

– Не. Да. Господи. Заради всичко! – Задъхана го бутна вътре в стаята му, а после отново към вратата, за да я затръшне.

Тогава впи уста в неговата и устните им направо се сляха в едно от топлината, която струеше от нея.

– О – успя само да възкликне той, най-сетне схванал какво става, докато тя бясно дърпаше пуловера му нагоре през главата.

– Дай ми. – Свали дебелата риза, която носеше под пуловера, и впи зъби в голото му рамо. – Просто ми дай.

Той би забавил темпото – само малко – но тя вече разкопчаваше колана му, а какво може да направи тогава един мъж?

Започна сам да дърпа пуловера ѝ – разсъбличането на една жена бе сред удоволствията на живота – но се заплете в много пъргавите ѝ ръце. Понечи да го разкъса, но после…

– О, по дяволите всичко.

В следващия миг Мийра усети, че е гола, както и той.

– Да, да, да. – Вплете пръсти в косата му, атакува устните ми, простена от удоволствие, когато той обхвана гърдите ѝ.

Никога не бе изпитвала такава дива страст, нито подобна разтърсваща и всепоглъщаща нужда. Може би нещо от вихрения дим, от пулсиращия огън и смайващото надигаме и сливане на силата и магията долу се бе стаило в нея.

Знаеше само, че трябва да го има, иначе щеше да полудее.

Той все още носеше вкуса на магията – онзи екзотичен аромат, толкова мощен, прелъстителен, с лек привкус на мрак. Усещаше как потръпва вътре в него, още не напълно укротена.

И искаше това, искаше него, всичко.

Ръцете му вече не бяха търпеливи, а алчни и груби, забързани. Тя искаше и това, жадуваше да бъде докосвана и обладана, сякаш животът му зависи от това.

Струваше ѝ се, че нейният зависи.

Завъртя я рязко, опря гърба ѝ на вратата. Само за миг успя да надникне в очите му – диви и свирепи – преди да проникне в нея.

Мислеше си, че ще полудее, ако не я обладае, но сега наистина полудя.

Хълбоците ѝ се движеха лудешки нагоре-надолу, предизвиквайки го да следва неукротимия ѝ устрем. Ноктите ѝ се впиваха в него – в гърба, раменете – зъбите ѝ го хапеха и драскаха. Лека болка, мигновена и пареща, която разпалваше дивото удоволствие и го пленяваше. Кръвта му пулсираше мощно във вените и всеки следващ тласък бе по-силен, по-бърз, по-дълбок в този неуморен, замайващ ритъм.

Тя извика и в този вик се сливаха шок и жажда. И отново, този път извика името му с лек оттенък на изненада. Когато я сграбчи за дупето и я повдигна, тя сключи здраво крака около кръста му.

Той целуваше замаяно шията ѝ, искаше да изпълни цялото си същество с нейния вкус, докато я изпълваше със страстта си, докато и последните тънки нишки на реалността се разкъсаха.

Разпадна се, можеше да се закълне, че сякаш самият въздух се разби на късчета като стъкло, когато тя се стегна около него и викът ѝ на върховен екстаз заглъхна в трепереща въздишка.

Безсилни, двамата се свлякоха на пода с преплетени потни ръце и крака.

– Господи. Мили боже. – Тя си поемаше въздух като давещ се човек, който току-що е изплувал на повърхността.

Той също дишаше трудно, но успя да изръмжи и после се откъсна от нея, за да се просне по гръб, със затворени очи, докато единствено гръдният му кош се движеше нагоре-надолу.

– Подът ли трепери?

– Не мисля. – Конър отвори очи и се загледа в тавана. – Може би. Не – реши все пак той. – Мисля, че сме ние и по-скоро може да се каже, че вибрираме. След всяко земетресение има вторични трусове, нали така.

Пресегна се сляпо да я погали и ръката му се озова върху гърдата ѝ. Чудесно място.

– Добре ли си?

– Не съм “добре”. Зашеметяващо добре съм и леко замаяна. Сякаш отново съм летяла. Как само изглеждаше ти сякаш грееш отвътре, а косата ти се развяваше от вихъра, предизвикан от теб, и цялата тази сила туптеше с ритъма па ритуални барабани. Не можах да се сдържа. Съжалявам, по просто изгубих контрол.

– Прощавам ти. Много лесно прощавам.

Тя въздъхна през смях, сложи ръка върху неговата.

– Виж ни сега, голи и изтощени на пода в стаята ти, която е разхвърляна до безобразие, както винаги.

Той извърна леко глава, огледа се. Не беше чак толкова зле, реши Конър. Вярно, имаше разпилени по пода обувки и ботуши, дрехи и книги. А и така и не разбираше какъв е смисълът да оправяш леглото си, след като в крайна сметка пак ще си легнеш в него – и това бе повод за сериозни кавги със сестра му.

За да ѝ достави удоволствие, Конър махна с ръка и всички обувки, ботуши, дрехи, книги и каквото още бе захвърлено на пода, се озоваха сбутани в ъгъла. После щеше да се разправя с тях, е, все някога.

Но засега просто махна отново с ръка и заваляха розови листенца. Тя се разсмя, напълни шепа и после ги посипа върху косата му.

– Ти си един глупав романтик, Конър.

– Няма нищо глупаво в романтиката. – Прегърна я и намести удобно главата ѝ върху рамото си. – Ето, така вече е много по-добре.

Нямаше как да го оспори, но все пак.

– Трябва да слезем долу. Ще се чудят какво толкова правим тук.

– О, обзалагам се, че прекрасно знаят какво правим. Затова ще останем още малко.

Само малко, реши тя.

” Ще ми трябват дрехите – където и да си ги пратил.

– Ще ти ги върна. Но не веднага. – И тя се остави на удоволствието от това да лежи, сгушена на рамото му. Докато въздухът наоколо ухаеше на розови листенца.