Магията на сенките

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чуваше гласове, мърморене – тихо, утешително. Усещаше ръце, които я докосват леко, нежно. Сякаш се носеше върху мека постеля от въздух, заобиколена от уханието на лавандула и восъчни свещи. Окъпана в светлина, тя потъна в покой.

Мърморенето се превърна в думи, неясни и заглушени, сякаш ги чуваше под вода.

– Сега се нуждае от почивка. Тишина и почивка. Нека лечението да подейства. – Гласът на Брана. Звучеше уморено.

– Върна си донякъде нормалния тен на лицето, нали? – И Конър, разтревожен, неуверен.

– Тя е силна, Конър. – Сега говореше Айона, леко дрезгаво, сякаш беше сънена или плакала дълго. – Ние също.

После отново се унесе, носеше се в пространството, рееше се в успокояваща тишина.

Събуждането беше като сън.

Видя Конър да седи до нея със затворени очи, а лицето му бе осветено от пламъка на свещите, които бяха из цялата стая. Сякаш бе нарисуван в бледи, златисти тонове.

Първата ѝ съзнателна мисъл бе, че е нелепо един мъж да е толкова красив.

Понечи да изрече името му, но преди да успее да проговори, очите му се отвориха и се впериха право в нейните. Разбра по цвета им, по искрящото зелено, че не грее само от пламъка на свещите.

– Ето те и теб. – Когато се усмихна, това напрежение се стопи и остана само Конър, и светликът на свещите. – Лежи спокойно и тихо, само за малко.

Протегна длани над лицето ѝ, затвори отново очи, докато плавно движеше ръце надолу, над сърцето и отново нагоре.

– Добре. Така вече е добре.

Махна нещо от челото ѝ, от ключицата ѝ, след което остана само леко гъделичкане.

– Какво беше това? – Нейният глас ли е това? Това прегракнало ръмжене?

– Целебни камъни.

– Болна ли съм?

– Беше, но вече си добре.

Той я повдигна леко, махна още камъни изпод гърба ѝ, ръцете, сложи ги в една торбичка и я завърза здраво.

– Колко време спах?

– О, почти шест часа, не е много, предвид всичко.

– Шест часа? Но аз бях… бях…

– Не се опитвай да си спомниш още. – Тонът му беше бодър и отсечен и я накара да се намръщи. – Още си малко замаяна, чувстваш се слаба и объркана. Но това ще мине, обещавам ти. Ето, изпий това. Брана го остави да го изпиеш цялото веднага щом се събудиш.

– Какво е?

– Каквото ти е нужно.

Повдигна я на възглавниците, преди да махне тапата от тънка бутилка, пълна с червена течност.

– Всичкото ли?

– Да. – Сложи бутилката в ръцете ѝ и я подкрепи, докато я сложи до устните си. – Бавно, но до последната капка.

Беше се подготвила за лекарство, а вместо това отпи прохладна и приятна течност.

– Има вкус на ябълки заедно с цветовете и всичко останало.

– И това има вътре. Изпий всичко, скъпа. Нужна ти е всяка капка.

Да, в бузите ѝ имаше руменина сега, помисли си Конър. И очите ѝ бяха натежали, но ясни. Не се взираха сляпо, както докато бе в магията на Кеван, когато лежеше безжизнена на мократа трева.

Образът изникна за миг в съзнанието му, разтрепери ръцете му. Затова той го отблъсна настрани, вгледа се в нея.

– После ще хапнеш нещичко. – Използваше цялата си воля, за да остане гласът му спокоен и да вложи малко бодрост в него. – Брана е приготвила бульон и ще видим как ще ти се отрази той и малко чай най-напред.

– Мисля, че съм ужасно гладна, но не съм много сигурна. Имам чувството, че съм тук само наполовина. Но съм по-добре. Напитката беше хубава.

Подаде му бутилката и той я остави настрани внимателно, като че ли държеше бомба.

– Следва храна. – Успя да се усмихне, преди да допре устни до челото ѝ. После не можа да помръдне.

Усети го как трепери, пресегна се да улови ръката му. Той стисна нейната толкова силно, че тя прехапа устни да не изохка.

– Зле ли беше?

– Вече е добре. Всичко е наред. О, господи.

Притисна я до себе си много силно. Би я погълнал цялата, ако можеше.

– Всичко е наред вече, добре сме – повтаряше го отново и отново за собствено успокоение, както и заради нея. – Не разбирам как е могъл да проникне отвъд защитата. Не е била достатъчно здрава. Не съм я направил достатъчно здрава. Взел е огърлицата ти, а не съм вярвал, че може. Взел ти я е и ти отне дъха. Трябваше да направя много повече. Ще го направя.

– Кеван. – Не можеше да си спомни съвсем добре. – Аз бях… обръщах тор. За компоста. А после… не бях там. Не мога да си спомня.

– Не се тревожи. – Той погали косата ѝ, бузите. – Ще си спомниш, когато си по-силна. Ще ти направя друга огърлица, по-силна. Ще накарам другите да ми помогнат, след като онази, която ти направих, не е била достатъчна.

– Огърлицата. – Тя се пресегна към шията си, където би трябвало да бъде. Спомни си. – В якето ми е. Аз я свалих, нали така?

Докато се мъчеше да си спомни, Конър бавно се отдръпна.

– Ти си я свалила?

– Толкова бях ядосана. Свалих я и я пъхнах в джоба на якето. Скарах се с горкия Мик и е всички други също, затова Бойл… Да, Бойл ме изпрати на купчината с компост. Облякох си едно от работните якета и оставих моето вътре.

– Изобщо не си я носила? Ами амулетите в джоба ти, които ти направих?

– В джоба ми са – в якето, което оставих в конюшнята. Не помислих изобщо, защото… Конър.

Той рязко се изправи и по лицето му тя прочете само ледена ярост.

– Свалила си я, оставила си я, защото съм ти я дал аз.

– Не. Да. – Всичко беше толкова объркано. – Не мислех трезво, не разбираш ли? Толкова бях ядосана.

– Защото съм влюбен в теб, ти си толкова ядосана, че излизаш навън без защита.

– Не мислех по този начин. Изобщо не мислех. Беше глупаво. Безкрайно глупаво от моя страна. Конър…

– Добре, всичко свърши и вече си в безопасност. Ще изпратя Брана да ти донесе бульона.

– Конър, не си тръгвай. Моля тя, нека…

– Нужна ти е тишина, за да завърши лечението ти. Аз не мога да съм тих сега, затова не мога да съм близо до теб.

Излезе и затвори вратата след себе си.

Тя се опита да стане, но краката просто не я държаха, Сега тя, която толкова се гордееше със силата и доброто си здраве, се наложи да пълзи към леглото си като инвалид.

Легна обратно, дишаше на пресекулки, кожата ѝ бе лепкава от пот, а сърцето и умът ѝ препускаха бясно, докато си мислеше какви последици можеше да има стореното от нея в изблик на гняв.

Когато Брана се появи с таблата, направо ѝ идваше да се разплаче от яд.

– Къде отиде?

– Конър ли? Нуждае се от малко въздух. Седя до теб с часове.

Брана нагласи таблата – специална табличка с крачета, които да я закрепят върху скута на немощния и слаб болник. Мийра я изгледа с огромно отвращение.

– Ще се почувстваш по-здрава, след като пийнеш чай и малко бульон. Нормално е да изпитваш слабост и замаяност сега.

– Чувствам се, сякаш съм боледувала години наред. – Вдигна поглед и преглътна собствените си тревоги, за да види умората и притеснението в очите на Брана. – Лош пациент съм, нали? Никога не съм била болна за повече от няколко часа. Ти се погрижи за това. Винаги се грижиш за мен. Съжалявам, Брана. Много съжалявам за станалото.

– Стига глупости. – С уморени очи, разрошена коса, завързана на опашка, Брана приседна на ръба на леглото. – Ето, хапни малко от бульона. Това е следващата стъпка.

– Към какво?

– Към завръщането ти.

Понеже искаше това – нямаше как да оправи нещата с Конър, ако не можеше дори лъжицата да вдигне – тя започна да яде. Първата хапка ѝ се стори като амброзия.

– Мислех си, че съм зверски гладна, но не усещах нищо по-специално. Чудесно е да изпитваш глад, а това тук е великолепно. Не мога да си подредя мислите. Спомням си всичко, почти, доста ясно, докато не тръгнах обратно към конюшнята, а после ми е мъгляво.

– Когато отново се почувстваш на себе си, ще си спомниш. Това е вид защита.

– О, господи. – Мийра затвори изведнъж очи и ги стисна здраво.

– Боли ли те? Скъпа…

– Не, не е такава болка. Брана, направих нещо много глупаво. Бях разстроена, в гадно настроение, затова просто не мислех трезво. Конър… ами той каза, че ме обича. Онази любов, която води до сватба и бебета, и къща на хълма, и това просто ме разстрои до дъното на душата ми. Аз не съм подходящият човек за такова нещо – всеки го знае.

– Никой не знае нищо подобно, но няма да споря, че ти си мислиш така. Трябва да се успокоиш, Мийра. – Брана погали с ръка крака ѝ. – Почивай си спокойно сега, за да помогнеш за оздравяването си.

– Не мога да съм спокойна и да си почивам, докато Конър ми е толкова ядосан, колкото никога не е бил. И дори нещо по-лошо, много по-лошо.

– Защо да ти е ядосан?

– Аз я свалих, Брана. – Пръстите ѝ потъркаха шията, където трябваше да е огърлицата. – Не мислех, кълна ти се. Бях погълната от гнева си. Затова свалих огърлицата, която той ми даде, и я пъхнах в джоба си.

Ръката, която я галеше успокоително, застина.

– Онази с мъниста от син халцедон, нефрит и яспис? – внимателно изрече Брана.

– Да, да. Просто я пъхнах в джоба си заедно с амулетите. Скарах се с всички, които работеха наоколо, докато накрая на Бойл му дойде до гуша от мен. Прати ме навън при компоста и понеже работата е мръсна, а и валеше като из ведро, смених якето си с едно от работните. Не помислих, дори не се сетих, че съм свалила огърлицата, разбираш ли? Не бих излязла без нея. Кълна ти се, дори и бясна, не бих го направила нарочно.

– Свалила си огърлицата, която ти е дал с любов, която ти е дал за защита, на теб, жената, която обича. Ранила си го в сърцето, Мийра.

– О, Брана, моля те. – Тя изхлипа, докато си поемаше въздух, щом Брана стана и отиде до прозореца, където се загледа в мрака навън. – Моля те не ме отблъсквай.

Брана се извърна рязко, в очите ѝ блестеше гняв.

– Това са ужасни и жестоки думи.

Цветът отново се оттегли напълно от лицето на Мийра.

– He. He. Аз…

– Каза нещо ужасно безсърдечно и егоистично. Ти си ми приятелка, почти сестра, освен по кръв, откакто се помня. И въпреки това можеш да си помислиш, че ще те отблъсна?

– Не. Не го мисля. Толкова съм объркана, всичко в мен е наопаки.

– Сълзите ще ти се отразят добре. – Брана кимна и сега гласът ѝ бе рязък. – Не плачеш често, а сега ще ти подействат целебно. Като пречистване. В тази къща има петима души – не, не е съвсем вярно, след като ти се събуди, Айона и Бойл отидоха да ти опаковат багажа.

– Багажа…

– Тихо. Не съм свършила. Тези петима те обичат и никой от тях не заслужава да си помислиш, че ще престане да те обича само защото си направила нещо лошо.

– Съжалявам. Много съжалявам.

– Знам. Но аз съм тук, Мийра, стоя между теб и Конър, обичам и двама ви. Той винеше себе си, разбираш ли, че не ти е дал достатъчно здрава защита.

– Знам. – Гласът ѝ пресекваше и трепереше при всяка дума. – Каза ми. Спомних си. Казах му. Той ме напусна.

– Напуснал е стаята, Мийра, каква глупачка си само. Това е Конър О’Дуайър, няма по-добър, по-верен и великодушен човек на света от него. Не е проклетият ти баща и изобщо не прилича на него.

– Не исках да кажа… – Всичко се върна в съзнанието ѝ в един миг, а силата и яркостта на образите я остави без дъх.

– Спокойно. Стой спокойно. – Брана се втурна към нея, стисна я за ръцете, спря паниката ѝ. – Само дишай бавно, спокойно. Гледай ме в очите, право в очите. Спокойно, поеми въздух.

– Спомням си.

– Първо се успокой. Никой няма да те нарани тук, няма мрак. Пречистили сме свещите, сложили сме билки и кристали. Това е убежище. Място на покой.

– Спомням си – повтори тя уверено. – Той беше там.

– Сега малко ще си починеш, колкото и да ми се иска да науча всичко, ще почакаме, докато се съберем всички. Ще го разкажеш само веднъж.

А и Конър, помисли си Брана, заслужаваше да чуе цялата история.

– Онова, което ми стори? Можеш ли да ми кажеш какво беше? Колко опасно беше?

– Първо си изгълтай бульона.

Нетърпелива и донякъде по-уверена, Мийра вдигна . Купичката, изпи всичко до дъно. И така разсмя Брана.

– Сега стана тя каквато стана.

– Кажи ми… О!

Сякаш усети токов удар или един хубав, бърз оргазъм, или я улучи светкавица. Енергията я прониза до последна– » та клетка, разтърси я цялата.

– Какво е това?

– Нещо, което трябваше да изпиеш бавно, но ти не действаш така.

– Мога да спринтирам оттук до Дъблин и обратно. Благодаря ти.

– Моля. Ще оставим това за после. – Брана предпазливо отмести чая далеч от обсега ѝ.

– Бих могла да изям цяла крава и пак ще имам място за, десерт. – Пресегна се и хвана Брана за ръката. – Съжалявам. Искрено.

– Знам. Вярвам ти.

– Кажи ми, моля те, какво ми стори той? Отрова ли беше, като при Конър?

– Не, не беше. Била си открита и беззащитна и той го е знаел. Използвал е сенките, мисля, че така е блокирал всички ни за известно време. Но те се разсеяха достатъчно бързо, защото явно не може да удържа тази “кутия”, както я нарича Конър, затворена задълго. Всички се притекохме. Сигурно и това е усетил, затова е действал бързо и жестоко. Заклинанието, което ти е направил, може да се оприличи на Спящата красавица, но не е красиво като приказката. По-скоро е като смъртта.

– Аз… Той ме е убил.

– Не, не е толкова просто. Беше спрял дишането ти, сърцето ти. Това е вид парализа, която всеки, който не е запознат, би взел за смърт. Без намеса тя може да продължи дни или седмици. Дори години. А после ще се събудиш.

– Какво, като зомби ли?

– Ще се събудиш, Мийра, и ще полудееш. Ще драпаш със зъби и нокти да си пробиеш път навън, ако можеш, или ще умреш в лудостта си. Или… той може да дойде при теб, когато си пожелае, и да те направи своя робиня.

– Тогава ще съм мъртва – заяви Мийра. – Всичко, което съм, би умряло. Не би могъл да ми причини това, ако носех защитата, която Конър ми даде.

– Не. Би могъл да те нарани, да се опита да те привлече към себе си, но не би могъл да ти направи заклинание, докато си под защита. – Тя замълча за миг. – Конър вдъхна живот обратно в тялото ти. Стигна пръв до теб. Върна те обратно – дишането ти, сърцето. После всички действахме заедно, докато те изтегляше от съня. Макар и само за няколко минути, Мийра, ти беше потънала дълбоко. Само хлипаше, хлипаше и трепереше. Наложи се той отново да те приспи в целебен сън, за да стоиш мирно, докато ние си свършим работата.

– Свещите, кристалите, билките. Думите. Чувах ви – теб, Конър и Айона.

– Фин също – за малко.

Петима души, които я обичаха, помисли си Мийра, които се бяха поболели от мъка и страх, защото тя се бе държала като глупачка.

– Той можеше да разкъса кръга ни, защото постъпих детински.

– Вярно е.

– Срамувам се и много съжалявам, Брана, ще го кажа пред всички. Но ако може, бих искала да поговоря първо с Конър.

– Разбира се.

– Ще ми помогнеш ли да се пооправя малко? – Успя да се усмихне колебливо. – Била съм мъртва за малко и сигурно така изглеждам.

Понеже продължаваше да вали, Конър седеше в ателието на Брана и пиеше втората си бира, вторачен мрачно в огъня.

Когато Фин влезе, той се намръщи.

– Най-добре се омитай. Не съм приятна компания.

– Жалко. – Фин седна на един стол, стиснал също бира в ръка. – Каза, че се е събудила и е по-добре, но нищо повече. Брана още не е слязла долу, а Бойл и Айона току-що пристигнаха с багажа ѝ, затова искам да знам какво, по дяволите, става.

– Будна е, в съзнание. Изпи отварата и цветът на лицето ѝ беше нормален, когато я оставих.

– Добре. – Фин глътна от бирата си, зачака останалото. Когато то не последва, се приготви да вади думите с ченгел от устата му, но тъкмо тогава се появи Бойл.

Толкова по-добре.

– Домъкнах цял куп дрехи и ботуши, и какво ли още не и бог ми е свидетел, че са достатъчно поне за месец, докато Айона се кълне, че било само най-необходимото. После ме изпъдиха, което идеално ме устройва.

Той също седна тежко, както и Фин преди него, с бира в ръка.

– Брана каза, че се е съвзела и сега си взема душ. Страшно нещо беше, така ни изплаши. Страхотия. – Отпи голяма глътка. Аз я изпратих навън. Беше сопната и се караше с всички, така че ми дойде до гуша, затова я пратих при Лайняната планина. Трябваше да я държа вътре, да я накарам да работи по такъмите. Не биваше…

– Не е твоя вината. – Конър стана, закрачи напред-назад, – Не поемай никаква вина, не си виновен. Тя я е свалила, Казах ѝ, че съм влюбен в нея. И като си помисли човек, че дори ми беше забавно да я гледам как гневно тръгва навън, твърдейки, че веднага трябва да иде при конете.

– Значи, заради това изгубих цял час сън тази сутрин. И – добави Бойл – именно това я е накарало да се държи като ухапана от скорпион.

– Какво е свалила? – попита Фин, връщайки се назад.

– Огърлицата с мъниста от син халцедон, яспис и нефрит, която ѝ дадох за защита. Свалила я е, после излязла без нея, защото ѝ казах, че я обичам.

– О, господи. – Фин вдигна очи към небето. – Жени. Докарват ни до лудост, а и чудно ли е защо? Въпросът трябва да е защо ги искаме до себе си, след като ни измъчват непрекъснато?

– Говорете за вашите жени – предложи Бойл. – Аз съм много щастлив с моята.

– Изчакай малко – мрачно предрече Фин.

– О, върви по дяволите. Била е ядосана – добави Бойл, загледан в Конър. – Било е глупаво и безразсъдно, но казвам ти го като човек, който също се пали лесно, най-лесно е да направиш нещо глупаво и безразсъдно, когато си разгневен.

– Можеше да я изгубим.

– Това никога няма да се случи – закле се Фин.

– Беше си отишла за няколко мига, които ми се сториха като години. – Конър бе разтърсен от тази мисъл до мозъка на костите си. Знаеше, че е истина. – Ти сам я видя, Бойл, когато стигна до нея само секунди след мен.

– И за тези няколко секунди сякаш кръвта се оттече от тялото ми. Исках да започна да ѝ правя изкуствено дишане, а ти ме метна настрана само с едно махване с ръка.

– Съжалявам за това.

– Няма защо. Ти знаеше какво трябва да се направи, а аз ти пречех. Ти вдъхна светлина в нея. Никога не съм виждал подобно нещо.

Сега мислено си го представи и отново въздъхна дълбоко.

– Беше обкрачил нашето момиче на земята, призоваваше всички богове и богини, а очите ти, кълна се, станаха почти черни. Вятърът се вихреше, другите дотичаха, ти вдигна ръце високо като човек, който търси да се хване за спасително въже. И извади светлина от дъжда, направо от дъжда, погълна я в себе си и пламна като факла. После я вдъхна в нея. Направи го три пъти, всеки път засияваше по-ярко и почти очаквах да те видя как избухваш в пламъци.

– Три пъти е нужно – обади се Фин. – С огъня и светлината.

– Тогава я видях да си поема въздух. Ръката ѝ помръдна съвсем лекичко в моята. – Бойл отпи голяма глътка от бирата си. – Господи.

– Благодарни съм на всички ви – обади се Мийра откъм вратата. Стоеше със стиснати ръце, разпусната коса и очите ѝ бяха изпълнени с чувство. – Искам да ви помоля да ми дадете само един миг насаме с Конър. Няколко секунди, ако нямате нищо против.

– Разбира се, че не. – Бойл скочи, отиде до нея и я прегърна силно. – Изглеждаш чудесно. – Дръпна се леко, потупа я здраво по гърба и излезе.

Фин се изправи бавно, загледан в сълзите, които напираха в очите ѝ. Не каза нищо, само леко я целуна по бузата, преди да излезе.

Конър остана на мястото си.

– Брана позволи ли ти да станеш и да се разхождаш?

– Да. Конър…

– Най-добре е да разкажеш какво се случи пред всички, наведнъж.

– Така и ще направя. Конър, моля те, прости ми. Трябва да ми простиш. Няма да го понеса, ако не го направиш, няма да понеса мисълта, че съм съсипала всичко. Сгреших, сбърках и ще направя всичко, каквото и да поискаш от мен, за да оправя нещата между нас.

Срамът ѝ, тъгата ѝ се изляха в думите ѝ, потекоха към него и го заляха. Но той все още не можеше да направи крачка към нея.

– Тогава ми отговори искрено на един въпрос.

– Няма да те лъжа, каквото и да ми струва. Никога не съм те лъгала.

– Мислиш ли, че може да съм използвал огърлицата, която ти дадох, за да те задържа при себе си, да те накарам да изпитваш чувства към мен? Затова ли я свали?

Мъката ѝ бе заменена от искрен шок, който я накара да залитне крачка назад.

– О, не, господи, не. Никога не би направил такова нещо. Никога не бих помислила подобно нещо, не и за теб. Никога, Конър, заклевам се в живота си.

– Добре. – Това, поне засега, спря най-силното кървене на раненото му сърце. – Успокой се.

– Беше гневен изблик – каза тя, – гняв и… страх. – “Честност, бъди честна” – нареди тя сама на себе си. – Страхът преобладаваше, а това доведе до още по-силен гняв и слети в едно, ме ослепиха и заглушиха напълно здравия ми разум. Кълна ти се, заклевам се, не съм имала намерение да излизам навън без нея. Толкова бях ядосана и раздразнена, че когато Бойл ме изрита, смених якето и изобщо не се сетих, че съм оставила всичките си амулети в другото.

Тя замълча, притисна пръсти до очите си.

– Прочети мислите ми. Влез вътре… – Тя премести пръсти върху слепоочието си. – Виж мислите ми, там ще намериш истината.

– Вярвам ти. Знам кога ми казват истината.

– Ще ми простиш ли?

Толкова ли беше трудно за нея да помоли за прошка, колкото и за него да чуе молбата ѝ? Каза си, че вероятно е така. Но първо трябваше да си изяснят всичко, преди да отговори.

– Дадох ти нещо важно за мен, защото ти си важна.

– А аз бях небрежна с него и с теб. Моето невнимание можеше да навреди на всички. – Направи крачка към него. – Прости ми.

– Давам ти любовта си, Мийра, онази любов, която никога не съм давал на друга. Но ти не я искаш.

– Не знам какво да правя с нея, а това е различно. И се страхувам. – Притисна и двете си ръце към сърцето. – Страхувам се, защото не мога да спра онова, което се случва с мен. Ако не ми простиш, ако не можеш да го направиш, мисля, че нещо вътре в мен ще умре от мъка.

– Прощавам ти, разбира се.

– Не те заслужавам.

– О, Мийра. – Произнесе името ѝ с въздишка. – Любовта не е награда, която се дава за заслуги, или нещо, което можеш да си вземеш обратно, когато другият направи грешка. Тя е дар – колкото за онзи, комуто я дават, толкова и за даващия. В деня, в който я приемеш, задържиш в сърцето си, ще спреш да се страхуваш.

Той поклати глава, преди тя да успее да отвърне.

– Достатъчно е. Сега си по-изморена, отколкото съзнаваш, а тепърва трябва да разкажеш цялата история. Трябва да поседнеш и да видим какво е сготвила Брана. Господи, толкова дълго време мина от закуската.

Когато той се приближи до нея, Мийра се пресегна към ръката му.

– Благодаря ти. За светлината, за въздуха, за живота си. И също ти благодаря, Конър, за твоя дар.

– Е, това вече е добро начало – увери я той и я поведе към кухнята.

Тя разказа историята на пресекулки, докато загребваше лакомо от спагетите с кюфтенца, които бяха от любимите ѝ. Сякаш не можеше да се насити на храната и алкохола – макар че дори няколко глътки вино я замаяха.

– Най-добре остани на вода тази вечер – посъветва я Брана.

– Мисля, че дълбоко в себе си знаех, че не е истина, но всичко изглеждаше, усещаше се, ухаеше и звучеше толкова реално. Градините, фонтанът, алеите – точно както ги помня. Къщата, костюмът, който баща ми носеше, начинът, по който опираше показалец до носа си.

– Защото е направил заклинанието от твоите спомени и образи. – Фин ѝ сипа още вода.

– И ме наричаше принцеса. – Мийра кимна. – Винаги ме караше да се чувствам като такава, когато ми обръщаше специално внимание. Той беше…

Болеше я да говори за това.

– Той беше радостта и веселието в дома ни, нали разбирате. Гръмкият му смях, това, че тайничко ни даваше допълнителни джобни пари или парченце шоколад, ся кеш е някаква споделена тайна. Боготворях го и всичко това се върна с пълна сила, всички чувства, докато се разхождахме из градината, а в клоните на черницата пееше птичка.

Наложи се да спре за миг, да се стегне.

– Боготворях го – повтори тя, – но той ни изостави – изостави мен – без дори да се обърне назад. Измъкна се като крадец в нощта, а после се оказа, че наистина е такъв, понеже беше взел всичко ценно от къщата. Но там, в градината, всичко беше както преди. Слънцето грееше, цветята бяха пъстри, чувствах се щастлива. После той ми се нахвърли изведнъж. Каза, че ме е изоставил, защото съм се сприятелила с вас. Посрамила съм го, като съм общувала и заговорничила – думите са негови – с вещери. Че съм прокълната заради това.

– И това е трик, в който използва някои твои мисли – обясни Брана, – като ги изопачава.

– Мои мисли ли? Но аз никога не съм смятала, че ни е напуснал, защото сме приятели.

– Но си мислила неведнъж, че заминаването му е било твоя грешка. Няма нужда да се промъквам в главата ти, за да го знам – добави Конър.

– Знам, че не е така. Искам да кажа, знам, че не ни е изоставил заради мен.

– И въпреки това понякога се съмняваш в себе си. – Айона ѝ отправи разбиращ поглед. – Случвало се е да се чудиш, когато си разстроена, какво в теб не е достойно за обич. Знам какво е, колко е трудно да приемеш, че някой, който трябва да те обича безусловно, не го прави. Или не достатъчно. Но вината не е в мен и не е в теб. Грешката е в тях, те не са достойни.

– Знам го, но имаш право. Понякога… Розата, която ми даде, започна да кърви и той ми каза, че съм развратница, защото съм си легнала е вещер. Но аз със сигурност не съм го правила, преди баща ми да ни напусне. Господи, истината е, че той беше прекалено голям страхливец, за да каже подобно нещо в лицето на когото и да било.

Тя замълча, загледа се в чинията си.

– Беше толкова слаб характер, баща ми. Трудно е да признаеш, че си обичал някого, който е бил толкова слаб.

– Не можем да избираме родителите си – обади се Бойл, – както и те не избират нас. Всички трябва да се справяме, както можем.

– А любовта… – Конър спря, докато тя не вдигна очи към него. – От нея никога не бива да се срамуваме.

– Аз обичах една илюзия, каквато беше и днес. Но вярвах и в двете за известно време. А днес усетих как всичко се променя, когато ми каза онези неща, онези тежки думи, които той, при всичките му недостатъци, никога не би изрекъл. Отново чух дъжда, чух Ройбиър и разбрах, че всичко е лъжа. Стиснах здраво лопатата. Не беше в ръцете ми, докато се разхождахме, но сега отново я държах. Замахнах към него, към главата му, но той беше бърз. Замахнах отново, но светът започна да се върти и да подскача. После ти, Конър, се появи като демон върху гърба на Аластар, а Бойл тичаше откъм конюшните и Кател, и..; Той ми се усмихна – вече беше Кеван и изобщо не приличаше на баща ми.

Сега го видя ясно, видя усмивката на красивото му и жестоко лице.

– И усетих как нещо пробожда сърцето ми – толкова остро и студено – докато той се усмихваше, преди да се разтвори в мъглата.

– Черна светкавица – обади се Бойл. – На това ми заприлича на мен, блесна от камъка, който носеше.

– Не я видях. – Мийра вдигна чашата си с вода, пресуши я. – Опитвах се да вървя, но все едно газех в гъста кал, Чувствах се зле, бях замяна и вече не усещах дъжда, защото сенките бяха ужасно гъсти. Не можех да изляза от тях, сякаш не можех да помръдна, нито да извикам. Имаше гласове вътре в сенките. На баща ми, на Кеван. Заплахи, обещания. Аз… Каза ми, че ще ми даде сила. Ако отнеми живота на Конър, ще ми даде безсмъртие.

Пресегна се към ръката му и се успокои, когато Конър я стисна.

– Не можех да се измъкна, ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Не можех да говоря, нито да помръдна, сякаш бях овързана здраво и беше толкова противно студено. После се появи ти, Конър, заговори и грейна светлина. Ти беше светлината. Каза ми да хвана ръката ти. Не знаех как, но ти каза да те хвана за ръка.

– И ти го направи.

– Не мислех, че ще успея, толкова болеше. Но ти повтаряше неспирно, че ще успея. Казваше ми да те хвана за ръка и да тръгна с теб.

Тя сплете пръсти с неговите сега, стисна здраво.

– Когато те хванах, сякаш ме теглеше от бездънна яма, докато нещо ме дърпаше назад. Ти ме издърпа нагоре и навън, към светлината, а тя беше ослепителна. После отново усетих дъжда. Болеше ме всичко наведнъж. Тялото ми, сърцето, главата. Сенките бяха ужасяващи, но исках да се върна обратно там, където не изпитвах болка.

– Донякъде е било от шока – обясни Брана. – И заклинанието, което е използвал да те привлече. После рязкото връщане обратно. Затова Конър те приспа.

– Задължена съм на всички ви.

– Ние сме един кръг – обади се Бойл. – На никого и и I по не дължиш.

– Не, дължа ви благодарност. Задето дойдохте на помощ, да, знам, че всеки би го направил за другия. И ни дължа извинение, задето бях толкова неразумна и му дадох възможност да ме хване. А с това изложих всичко па риск.

– Вече свърши. – Бойл се пресегна, бутна я леко по рамото.

– Така е – съгласи се Брана. – Сега ще пийнеш малко чай и ще си почиваш мирно в леглото.

– Спах достатъчно.

– Съвсем не е достатъчно, но можеш да си пиеш чая до огъня, докато си готова да се върнеш в леглото.

– Аз ще те загърна.

Мийра се намръщи на Фин.

– И сама мога да си преместя задника оттук дотам.

– Хайде сега, нали няма да развалиш със спор такова хубаво извинение? – Реши всичко, като заобиколи масата и я вдигна от стола. – Тежичка си, Мийра Куин.

– О, така ли?

Той се ухили през рамо на Конър, после я занесе до дивана. С едно трепване на пръста накара огъня да се разгори по-силно, после я настани удобно и я зави с едно красиво пъстро одеяло, докато тя го гледаше злобно.

– Мразя някой да се грижи за мен.

– Както и аз, избягвам го като отрова. Точно затова го правя. Заслужаваш леко наказание.

– Давай тогава, накарай ме да се почувствам още по-виновна.

– Няма нужда. – Той седна на облегалката до нея, изгледа я сериозно. Извади от джоба си синия халцедон. – Реших, че може да го искаш.

– О. Как…

– Отскочих набързо до конюшнята да взема сакото ти, това беше в джоба. – Хвана тънката каишка. – Искаш ли го, или не?

– Много.

Той сам го сложи на врата ѝ.

– Внимавай повече с колието, с Конър също.

– Непременно. – Вдигна очи, прикова ги е неговите. – Кълна се. Благодаря ти. Благодаря, Фин.

– Няма защо, а сега да видим дали няма да има и курабийки с чая.

Той стана, хвърли поглед през рамо. Тя държеше кристалите в ръка и нежно ги галеше с пръсти.

Любов, помисли си той. Може да те превърне в глупак или герой. Или и в двете едновременно.