Магията на Волкхавар

Когато златната колесница на слънцето, теглена от шест жълти коня, които издишаха през ноздрите си розов дим, почти достигаше хоризонта, навън се спускаше здрач и като тъмна вдовица хвърляше булото си над земята. Много преди този час Шайна, робинята, се връщаше в долината с козите на господаря си.

През пролетта тя не водеше козите на паша в планината всеки ден. Това бе работа на младия Аш, сина на господаря. Но той често се напиваше и затова всеки пети или шести ден, докато младият Аш лежеше и хъркаше под завивката от меча кожа, предизвиквайки съжалението на всички демони в къщата, жената на стария Аш викаше робинята и я изпращаше с козите.

Шайна приемаше безропотно задачата. Господарите й не обичаха тя да седи по възвишенията без никаква работа, докато е с козите. Караха я да взима със себе си дрехите за пране и кърпене, което означаваше, че трябваше да носи на гърба си тежка кошница, докато се изкачва и спуска на връщане от планината. Непрекъснато се налагаше да следи с поглед козите и ръцете й да са свободни, защото животните бяха доста диви и често го доказваха. И въпреки това в планината беше хубаво. През пролетта поляните бяха обсипани с цветя и през тях си проправяха път бързи сребристи поточета от топящия се лед. Върховете на планината бяха толкова близо. Всеки имаше своя, различна от другите форма и цвят, който се менеше непрекъснато според нюансите на небето: понякога изглеждаха метално сиви като острието на кама, понякога бяха забулени от мъгла и приличаха на неподвижни облаци. За жителите на селото всеки имаше свое име и повеля, свързана с него — Заслон на феята, Студената канара, Черният връх. Някои бяха свети места, а други всяваха страх. И все пак на Шайна й бе много по-приятно да седи и да работи в техните сенки, отколкото да е затворена в занемарената къща с жената на стария Аш, заобиколена от домакинска посуда, а понякога заедно с лаещото куче в двора и децата, които я замеряха с камъчета. След един такъв ден по склоновете на планината тя се връщаше в селото освежена и развеселена.

Странна тъга обзе робинята, докато слизаше по виещата се камениста пътечка с кошницата на гърба си и тичащите наоколо кози и слушаше песента на гората.

Тази меланхолия не й бе непозната. През последните месеци тя се бе появявала и изчезвала, като всеки път бе по-осезаема, сладка или горчива в сърцето й. Чувство, което Шайна не можеше точно да определи.

Това не беше тежкото, тъжно усещане, че е робиня — бе свикнала с него. Силна, горда и млада, тя беше твърдо решена да не остава робиня завинаги. „Но дори и да бъда, ще държа главата си по-гордо изправена дори от тази на дъщерята на Херцога на Аркев.“

Тъмнокожи груби мъже я бяха отвлекли от дома й, когато беше шестгодишна. Помнеше много малко от това ужасно пътуване, навсякъде терор, а пред тях по пътя — само дим и огън. Просторното море изхвърли корабите им на един каменист бряг, там я оковаха във вериги, от босите й нозе струеше кръв, очите й сълзяха и тогава я отведоха в Коркеем — мястото, където отрасна. Тук тя забрави своята родина, остана й само блед спомен от предишното място. Единствено гласовете на предците и расата й напомняха на Шайна за родината. Понякога я сънуваше. Нейната земя бе топла, тази — студена, но я прие като втора родина и възприе тукашния начин на живот, защото вече не помнеше друг. Само гордостта си запази като наследство, превърнало се в неизменна част от нейното същество, което не можеше да я напусне. Бе видяла много повече от този приемен свят, отколкото съселяните й, които бяха свободни. На седем години я продадоха, после пак, когато стана на десет. При Аш попадна на шестнадесет. Докато пътуваше от един пазар за роби към друг, бе видяла три села и един град и дори бе минала покрай града Аркев, където Херцогът ядеше печени лебеди в белия си дворец, чиито кули бяха покрити с жълт метал. Старият Аш и жена му бяха стигали до Кост за пазара на роби. За младия Аш кръчмата в съседното село, точно от другата страна на баира, беше най-далечното място, където бе ходил.

Шайна бе горда — беше пътувала повече от другите, малко тъгуваше за дома, но беше издръжлива и затова не разбра онази странна тъга, която я застигна, докато се връщаше при заник слънце от планината.

Ако имаше огледало, то би й подсказало причината, но бронзовото огледало в къщата беше изкривено и мътно и освен това една робиня никога няма време да се оглежда. Потоците можеха да й я кажат, ако се огледаше в тях и ако водата бе спокойна, но потоците в Коркеем през пролетта бяха забързани, а през зимата — покрити с лед като с мрамор. Косата й бе блестяща и черна, същинско нощно небе, осеяно със звезди, дълга и гъста като опашката на кон. Очите й бяха с цвят на дъбови листа през есента, час преди вятърът да ги понесе нанякъде. Беше стройна и не приличаше на робиня, нито имаше такава походка. Наистина може би Херцогът на Аркев щеше да бъде щастлив, ако тромавата му дъщеря имаше походката на Шайна, та дори и с кошницата на гърба и козите наоколо.

Доста надолу по склона имаше едно място, където пътеката заобикаляше голяма скала. На едната й страна някой преди векове беше издълбал образа на демон или планинско божество, към което минаващите селяни отправяха поздрави. Шайна също бе свикнала да се кланя на идола, да му пожелава добър вечер или добър ден, защото в тази страна на дяволи, духове и таласъми никога не можеше да бъдеш много спокоен. Козите също се държаха странно, когато минаваха покрай скалата, и блееха притеснено. Тази вечер, докато я заобикаляха, те изведнъж се скупчиха, необичайно укротени, оглеждайки се уплашено. Шайна погледна нагоре, за да отправи обикновения си поздрав към вдълбания образ, и й се стори, че сега той е по-изразителен от друг път, сякаш бе с няколко години по-млад. Робинята пренебрегна тази мисъл, изрече поздрава си и понечи да подкара козите напред. Те не помръднаха и тогава Шайна си проправи път помежду им към другата страна на скалата.

Небето постепенно потъмняваше и стана студено, по сенчестите склонове на хълма не се виждаше никой, а светлините на селото замъждукаха в далечината. Само едно нещо се бе променило: в средата на пътеката се мъдреше валчест камък, който явно се бе прекатурил отгоре.

— Хей — обърна се Шайна към козите, — от него ли се боите, глупавичките ми? Та това е просто един камък.

Козите поклатиха брадиците си, но не помръднаха.

— Не знаете ли, че когато нощта падне над планината, джуджетата ще изскочат от дупките си и ще ви отвлекат?

Но козите я гледаха, застинали на място, и тя си помисли, че ще трябва да премести ужасния камък. Приближи се бързо до него, за да им покаже, че няма от какво да се боят. Точно тогава камъкът помръдна и се привдигна, обърна глава и я погледна с черните си очи.

Шайна застина на място, но не промълви нищо, стори й се по-мъдро да премълчи.

— Не всичко, що върви, е човек и не всичко, що стои неподвижно, е камък — изрече камъкът. — Това казал вълкът, когато змията го ухапала.

— Да, виждам — отвърна момичето.

И наистина, камъкът се оказа една странна безлична жена, загърната в мъхнат шал, с набръчкано сиво лице и очи, които изглеждаха като черни дупки.

— Ти си робиня от селото — каза старицата. — Газила си пътища на други земи и си пила вода от други кладенци. Ти си готова за нещо. Знаеш ли за какво?

— Готова съм да се върна в дома на господаря си, майко. Ако се забавя още, ще ме бият.

— Въжето удря по гърбината, а не по сърцето — продължи старата жена. — Твоето сърце, мое хубаво и силно момиче, е готово да бъде наранено. Стоиш така, сякаш на гърба си носиш кадифе, а не кошница с пране, и имаш сребърни гривни на глезените си. Казвам ти, преди утрешният ден да е преминал, ти ще дойдеш при мен като просякиня и ще ми предложиш кръвта от вените си и мозъка на костите си в замяна на помощта ми.

Шайна пребледня. Беше толкова уплашена от старата жена — не от думите й, а от начина, по който ги изричаше и от необяснимото изражение на лицето й. И въпреки че стоеше скована от страх, отвърна твърдо:

— Ако ще искам помощ, то кого да търся?

— Питай в селото, робиньо. Питай когото искаш. Кажи им, че си видяла говорещ камък в планината. Сив камък с черни очи. А сега можеш да си вървиш с твоите кози. Пътят е ето там.

Шайна извърна поглед натам, където сочеше старицата. Тъмнината се спускаше над долината като вино в кана и в малките прозорчета на къщите грееха светлинки. Изглеждаше така, сякаш къщичките се движат, а светлинките прелитат като пчели от едно прозорче в друго. Очите на Шайна блестяха, сърцето й пееше, а планината танцуваше под нозете й.

— Питай в селото кой живее на запад, на Студената канара. И после намери превръзка за сърцето си, защото още преди нощта да е превалила, един поглед ще го прониже като меч.

Всички кози заблеяха и се заблъскаха в Шайна. Тя се подпря на здравите им гърбове, за да запази равновесие. После се огледа — вече не виждаше старата жена на пътеката. Камъка също го нямаше.

— Вижте колко е глупаво да спирате на пътя — обърна се към козите. Те се смееха тъжно. И те, и тя знаеха, че е разговаряла с някой познат от планината.

Плесна с ръце и козите побягнаха една подир друга към селото, а Шайна тичаше след тях толкова бързо, колкото можеше.

— Робиньо, закъсня — посрещна я жената на стария Аш, като се изправи бързо от коша за смет, над който се бе навела.

— Прости ми — отвърна Шайна.

Беше затворила козите в кошарата, но младият Аш вече също я бе смъмрил, задето ги бе довела в толкова късен час. Каза й, че не може да върши нищо, и се бе опитал да я удари, за да й даде урок. В двора кучето вдигна поглед от кокала си и се разлая силно, сякаш искаше да каже: „Шайна идва, вадете тоягите.“ Кучето, което по свой начин също беше роб в къщата, се радваше, когато човек получаваше същото брутално отношение, както и то. Но старият Аш още не се беше върнал от полето и затова жена му само издърпа ухото на слугинята и я пусна.

Наистина стана твърде късно. Магическото време, когато се запалват първите светлинки на нощта, отдавна беше минало. Хлябът и лъжиците бяха вече на масата, малките чинийки за домашните демони стояха също по местата си. Всеки демон получаваше част от яденето и горко на онзи домакин от Коркеем, който ги забравеше. И богатите трябваше да хранят своите демони. Старият Аш казваше, че дори в двореца в Аркев слагали за тях малки чинийки. Правеха го във всяка къща. За демона, който се грижеше за дърветата, складирани до стените, за демона, който живееше на покрива и пазеше от дъжд, за демона, който лежеше под прага и предупреждаваше семейството за опасности, като виеше и викаше. Една зимна нощ младият Аш се подхлъзнал в снега, връщайки се от кръчмата, и си наранил коляното. После се довлякъл до прага на къщата и започнал да вие и вика. Старият Аш и жена му помислили, че демонът ги предупреждава с тези звуци за опасност, били твърде уплашени, за да слязат долу. Синът им бил почти замръзнал от студ, когато съседи го видели и му се притекли на помощ. Демоните съществуваха. Криеха се и ядяха храната си, докато семейството спеше. Понякога в студа, час преди изгрев слънце, Шайна, свита на едно чердже до пепелта от огнището, отваряше очи и виждаше сянка, тънка и подвижна като змия, която се промъкваше покрай стените и оставяше празна чинийка след себе си.

Старият Аш скоро се върна.

Той изгледа Шайна с определено задоволство, защото не много съседи можеха да си позволят слугиня в дома. Благодарение на този собственически интерес тя получаваше достатъчно храна и подслон и дори можеше да ползва банята, след като всички членове на семейството бяха свършили с нея. Старият Аш държеше сина си далеч от робинята — една трудна задача, като се има предвид, че единствената гордост на младия Аш беше с колко момичета е бил от последния лунен фестивал до днес. Той се боеше от баща си, подобен на голяма черна мечка, и още повече от майка си с нейния писклив глас.

Жената на стария Аш вече беше поднесла яхнията и сега наля на мъжа си бира.

— Робинята… — започна тя, но той я прекъсна.

— След овцете ходеше вълк.

— Вълк! — изпищя жена му.

— Късно е за вълци — добави синът им, който бързаше да вечеря, преди отново да отиде оттатък хълма.

— Има вълци и това е — упорстваше старият Аш. Преглътна залъка си и допълни: — А Микли ми каза, че някой отново бил видял Сивата жена от Студената канара.

— Две години минаха, откакто беше тук — отбеляза жена му. — Жените ходеха при нея за магии и заклинания, но тя почти не се съгласяваше да ги прави. Миналата зима казваха, че са я видели да лети със стола си — онзи керемиден на цвят стол, нали помните, — но може да се е върнала. Тя е стара и твърда като скала.

— По-добре да я няма — заяви младият Аш безцеремонно, привършвайки храната си. — Момичетата ще я убият с камъни, ако дойде. Една разпусната жена отвъд хълма има дете с две глави, защото се опитвала да го махне с магиите на Барбаят.

— Шшт — спря го майка му. — Не споменавай имена. Това ще предизвика злите сили.

— По-добре да ги споменавам, отколкото да си докарам и аз някоя беля — отговори синът й мъжествено и се изправи.

Шайна изпусна подноса, който носеше от фурната. Разтрепера се, като чу да се споменава името на жената от Студената канара.

Жената на Аш я погледна като раздразнена кокошка и посегна към тоягата. Но в този момент от улицата се разнесе шум, толкова рядък и странен, че всички замръзнаха на местата си. Дори младият Аш, който беше вече на двора, застина. Това бе шум от копита на коне и звънци, от дискове на юзди и шпори: звук, който издаваха само богаташите.

— Бирникът! — изкрещя панически старата Аш.

— Свещеникът от Кост — промърмори съпругът й.

„Смърт“ — помисли си Шайна, без да знае защо, но сърцето й, точно както бе казала Сивата жена от планината, се преобърна в гърдите й.

Стария Аш и жена му излязоха в тъмното, дори кучето опъна въжето си. По цялата широка калдъръмена улица се стичаха хора да гледат, носейки в ръце фенери или късове хляб от вечерята си. Шайна не излезе на улицата, но застана на прага на къщата и наблюдаваше.

Черни коне. Не можеше да ги преброи на мъждукащата светлина на лампите. Може би седем, девет, тринадесет. А конниците? Колко бяха те? На раменете си имаха наметала като големи черни криле. На светлината от лампите се виждаше аленото платно на седлата, юздите със звънчета по тях бяха като звездни нанизи. Искреше бял и жълт метал. Блестяха и скъпоценни камъчета като капки кръв и като зелените очи на котка.

Тогава някой се приближи, без да бърза — първият конник. Той застана на силно осветено от прозорците място. Не беше свещеникът. Нито бирникът. Някои мислеха, че е самият Херцог на Коркеем, но и те грешаха. Херцогът едва ли би яздил през планинските местности с толкова малко охрана — седем, девет, тринадесет конници зад него.

— Аз съм добре дошъл сред вас — започна странникът, като гледаше селяните от височината на коня си. Носеше тъмнолилаво, почти черно наметало с избродирани двадесет златни слънца, а лъчите им — обсипани с рубини. На врата си имаше яка на златни житни класове, а на главата си — висока шапка от сафран, украсена със сребро. Лицето му почти не можеше да се различи — то беше толкова бяло, като че ли емайлирано. Клепачите му бяха изрисувани в златисто, а устата — тъмно начервена. В нея се виждаха жълти като на вълк зъби, а под позлатените клепачи изпъкваха очи, подобни на горящи въглени. С едната си дълга и слаба ръка държеше дрънчащите юзди, а в другата — магически жезъл от обелено дърво с тъмен камък на върха. Ноктите на ръцете му бяха дълги колкото заешка опашка и боядисани като черни кехлибари. Той целият блестеше на светлината от прозорците, бледото му лице се извъртя от изток на запад.

— Знаете ли кой съм аз, добри хора от полето? Сега ще узнаете.

Никой не му отговори. Ако страхът можеше да хвърля сенки, точно това се случи тогава. Хората замръзнаха по местата си, дъхът им секна. Странникът на черния кон се усмихна.

— Чували ли сте някога за Керник, умния водещ? Керник, принца на фокусниците, майстора на акробатите и артистите, свещеника на забавлението? Керник, бога на смеха, магьосника и крадеца на чувства?

Плесна с ръце и ноктите му изтракаха. Той и трупата му скочиха на земята, като разпръснаха букет искри. От искрите излетя птица и се стрелна право към осеяното със звезди небе.

Надолу по улицата се понесе шум като лек ветрец. Две или три кучета се сдавиха, но бързо се разбягаха.

— Ето ги и моите артисти — каза Керник, умният водещ, Керник магьосникът, като направи жест с грабливата си ръка. — Изпълнителите от моята трупа. Елате, деца. Оставете конете и елате. Тези добри хора ще ни нахранят в замяна на нашите чудеса.

Последва размърдване, сякаш ято гарвани размахаха криле и сетне ги прибраха. И тогава сред тях лумна светлина — без цвят и топлина, но по-ослепителна от другите в селото, така че лампите в къщите помръкнаха, а прозорците потъмняха. Скъпоценностите и металът сияеха още по-ярко на новата светлина. Керник, принцът на фокусниците, стоеше в центъра.

Той произнасяше имена или думи, които никой не знаеше. Конете отстъпиха назад, после се изправиха на задните си крака и застинаха като статуи. Конниците се разделиха и някои пристъпиха напред. Изведнъж улицата се изпълни с акробати и музиканти, които биеха барабани, а в средата танцуваше спокойно една отвързана мечка с бяла козина и сини очи.

Селяните бяха възбудени. Ритмите и танците ги стоплиха и развълнуваха, страхът се изпари. Те се блъскаха по широката улица, смееха се, аплодираха и викаха от изненада, като от време на време се подпитваха дали са виждали друг път такова представление.

Едно младо момиче с наниз от сапфири над светлорусата си коса танцуваше с мечката. Тя беше много внимателна с нея, придържаше девойката с лапа през кръста. С другата си лапа държеше ръката й и се накланяше с нея в ритъма на танца. Девойката беше толкова хубава, че младежите от селото се побутваха в ребрата или подсвиркваха, без да я изпускат от очи, а лицата им се изчервяваха.

— Запазете красотата и невинността. Тя е принцеса и кръвта й е по-чиста и от перлите. Дори мечката няма да й стори нищо лошо — рецитираше Керник с темпото на барабаните. — Ще ви покажа какво сполетя русото момиче.

Трудно е да се опише какво се случи после. Тази част от селото, където стояха Керник и неговите артисти, престана да бъде каменист, наторен от козите земен път, а се превърна в мраморен пейзаж с малки дръвчета наоколо, от чиито клони висяха златни ябълки и под чиито шарени сенки се разхождаха птици с яркозелени или сини опашки. Русото момиче минаваше край тях и събираше златни плодове в престилката си, украсена със скъпоценни камъни. Мечката вървеше след нея и свиреше мелодично на свирка.

— Приятна гледка — напяваше Керник, — но не за дълго. Има един дракон.

Разнесе се тътен, който изпълни небето, то сякаш избухна. Жените се разпищяха.

— Боите ли се да видите дракона? — изръмжа Керник. — Кажете, аз мога да го върна.

— Не — крещеше тълпата, обезумяла от вълнение, — покажи ни го!

Керник изрече вълшебна дума и драконът се появи. Небето почервеня, а после избеля. От белотата като светкавица се появи чудовище с окови от диаманти. Огнени пламъци излизаха от ноздрите му, а езикът му беше като змия с дължината на мотика. Тълпата се отдръпна назад. Птиците изчезнаха, а мечката избяга. Драконът мяташе опашката си като огромна котка и удряше по покрива на близката къща, при всеки удар изскачаха пламъци. Въпреки това покривът не се срутваше и от пламъците на диханието му не пострада никой. Драконът съзря принцесата и я притегли към себе си. После я издигна като ракета до най-високото място на този мраморен свят и я остави там, като гледаше кръвнишки, пляскайки с крила.

— Сега кой ще спаси красавицата от звяра? — попита Керник. — Е, има ли желаещи?

Сякаш в отговор на това от мраморната низина се появи някакъв палячо-джудже. Коза с две глави го блъсна и той падна. Когато се опита да се изправи, тя подскочи и го повали отново. Едната от главите й започна да подсвирква, а другата да пее в пълна хармония с първата. В същото време козата стоеше на три крака и от нея течеше вода. Пеещата глава първа забеляза дракона и внезапно замлъкна. Подсвиркващата глава се огледа озадачена и щом го видя, също замлъкна. Козата побягна в луд тръс настрани и се изгуби от погледа.

— Хей, дракон! — глупаво извика джуджето. — Къде си? Ела и се бий! Аз ще те нарежа на парчета и ще направя юрган от кожата ти.

Тогава и то видя дракона. Той пляскаше с криле. Джуджето побягна да се скрие и докато тичаше, три пъти се препъна в меча си.

Тълпата се смееше, освиркваше го и му се подиграваше. Драконът продължаваше да мята опашка.

— Е, има ли смелчаци? — попита Керник. — Ето там, горе, една принцеса чака да бъде спасена. Ето го и дракона, който чака да бъде надвит. Сигурно сред вас ще се намери някой, достоен да стане шампион.

Тълпата се развика:

— Шампион, шампион!

След миг една фигура стъпи на сцената и отхвърли назад черното си наметало. Тълпата нададе вик на задоволство, защото нямаше съмнение — шампионът се бе появил.

Мечът му бе златен, на златния му шлем сияеше сребърен кръст, а в едната си ръка държеше златен щит със зелени оттенъци. Веждите му бяха много тъмни, имаше благородни черти и орлов нос. Момичетата от селото затаиха дъх.

Драконът разтвори крилете си и шампионът го погледна без следа от страх.

— Ела долу — любезно му предложи със завладяващо мелодичния си глас. — Имам нещо за теб. Моят меч.

Драконът нададе гневен рев — сякаш всички дрезгави гласове на Коркеем викаха едновременно или се спускаше лавина.

Последва истинска битка.

Младите мъже също участваха, като размахваха юмруци, даваха напътствия, навеждаха се и се изправяха в кръг наоколо. Момичетата наблюдаваха със свити сърца, очи с ръце, и поглеждаха през пръстите си.

Първо драконът удари рицаря, после рицарят удари дракона. След това драконът изригна огън и наметалото на рицаря пламна, така че той трябваше да се изтъркаля на земята и да го свали. През това време драконът го рани с големите си лапи. Тогава под удара на барабаните шампионът-рицар се облегна на едно от блестящите дървета, сякаш премалял от дъха на дракона. Чудовището скочи и когато се приближи, рицарят замахна с меча си и го заби в гърдите му. Черна кръв рукна от раната, драконът падна в конвулсии и остана неподвижен. От ноздрите му се изви последна тънка струйка дим.

Публиката ръкопляскаше.

Една украсена с пайети колесница се спусна от мраморния връх с красивата принцеса в нея. Младото момиче излезе и златният шампион целуна ръката й. Дъжд от цветя и сладкиши ги обсипа.

Тогава се чу как водещият щракна с пръсти, ноктите му изтракаха и ето че отново улицата се осветяваше единствено от светлините на къщите. Виждаха се бялото платно, под което акробатите изпълняваха номерата си, и дракона от дърво със стъклени украшения.

Керник пристъпи напред с ръце, мушнати в ръкавите. Той изви начервената си уста в усмивка и се поклони. Всичките му актьори се подредиха в редица, макар че все още бе трудно да бъдат преброени — няколко барабанисти, хора, които играеха дракона, главите и краката на козата. Само трима се различаваха ясно: дебелото джудже, наметнало бяла мечешка кожа, красивият рицар и прекрасното момиче — ръка за ръка. И тогава всички се поклониха ниско, по-скромните по-свито, джуджето — екстравагантно, принцесата — сладко, рицарят — с чаровна и жива усмивка.

— Заслужихме ли си вечерята, мили хора? — попита Керник — После ще ви гадаем бъдещето. Имаме още трикове за показване.

Селяните кимаха в знак на съгласие.

Микли и синовете му се затичаха да отворят вратите на хамбара си, жените постлаха покривки и донесоха котлите, подпалки за огъня, дори колеха пилета за вечеря, сякаш утрешното им празно блюдо не означаваше нищо за тях.

Жената на стария Аш забърза към дома си и Шайна се дръпна настрана.

— Слугиньо, слугиньо! — викаше жената. Кучето залая бясно.

„Ние всички сме омагьосани“ — помисли си Шайна и ледени тръпки преминаха по гърба й.

Хамбарът на Микли не бе отварян за хора от сватбата на по-големия му син преди три години. Сега някои от нещата в него бяха изхвърлени навън, вътре останаха само подходящите за сядане. Носеха бира в кожени мяхове, храна на подноси, огромно огнище бе стъкмено на каменния под и в него запалиха огън. Никой не задаваше въпроси, никой не се отдръпваше.

Керник, умният водещ, седна на бала сено, дрехите му блестяха, усмихваше се като добър баща, когато хората му предлагаха разни ястия. Отляво до него седна принцесата със сапфирения наниз, а отдясно — чернокосият артист, който играеше рицаря. Наоколо се настаниха другите членове на трупата.

Понякога атлетите се провираха през огнени обръчи, прескачаха огъня или танцуваха в него. Понякога джуджето ставаше и се присъединяваше към тях, изваждаше сребърни яйца иззад ушите и змии от устите на ужасените хора.

Артистката-принцеса гадаеше съдбите. Тя протягаше бледите си ръце, поемаше уплашените ръце на момичетата и жените и горещите ръце на млади мъже, които искаха само да я докоснат. Казваше неща от миналото им, които се оказваха действителни, и вещаеше неща за бъдещето, които те искаха да се сбъднат. Никой не посмя да я целуне или притисне младата й плът до себе си, нито да гледа твърде продължително в царствените й очи, които изглеждаха като тъмни езера. Някои от момичетата бяха по-дръзки с младия артист. Те обвиваха ръцете си около раменете му, докосваха с устни лицето и вълнистата му коса и се галеха о него като котки. Той се смееше, правеше им комплименти и целуваше по-хубавичките, но тези любезности бяха мимолетни като сенките по стените. На момичетата им стана неудобно и излязоха навън.

Отначало избутаха Шайна в средата на хамбара да наглежда огъня и съдовете върху него и да носи пиене на мъжете, когато я повикат. По-късно започна малко по малко да се прокрадва към вратата в очакване на подходящ момент да се измъкне по-лесно навън. Имаше желание да се върне в дома на стария Аш, част от нея искаше да се скрие под черджето там. Още от началото бе усетила извратеността, която витаеше във въздуха, както лисицата надушва кучетата. И все пак, дори когато можеше, тя не напусна хамбара. Доспа й се и се сви на пода до вратата сред дима.

Дали цялото това злато беше истинско? И златният щит, и златният меч? И златистите власинки по черните коси на младия артист? Два пъти беше минала покрай него, докато носеше бира на стария Аш или на глупавия Микли. Младият артист вдигна погледа си, когато тя минаваше, и в очите му се отразиха синкавозелените светлини на лампите, но той изглежда не я видя. Сякаш острие я прониза тогава, острие от желязо, а не от злато. Глупавата Шайна, робинята, как можеше дори да мисли за него — свободния човек, по-красив от всеки друг… А драконът изглеждаше толкова истински и ужасен! Но как? Керник — магьосникът, крадецът на чувства, от едната му страна главният артист като тъмния млад бог, на когото невестите се кланяха през пролетта…

През нощта кучетата се разлаяха отново. Може би все пак имаше вълци, както бе казал старият Аш. Късни вълци или истински дяволи…

Шайна заспа. В съня си видя лицето на артиста и чу гласа му, но той не говореше на нея и очите му не я гледаха.

Бледа светлинка се плъзна по клепачите й, студена като изворна вода. Мирисът на пепел и стара храна й беше добре познат, но не и на слама и добитък, както и силната миризма на бирата.

Шайна се събуди и видя, че лежи до вратата на хамбара. Наоколо другите все още хъркаха и се давеха в тежкия си сън.

Нещо се бе случило със света този ден.

Помръдна само колкото да погледне навън.

Беше онова меланхолично време точно преди зазоряване. Тъжни птици пееха по малките дръвчета на планинските баири и по върбите край потока. Къщите на селото бяха зловещо тихи. Седем или девет, или тринадесет коня стояха в очакване като на погребение, а на гърбовете им седяха седем или девет, или тринадесет ездачи с черни наметала.

Шайна отвори широко очи. Струваше й се, че е свидетел на нещо, което не й е позволено да гледа, и напразно търсеше акробати, жонгльори, светлокосото момиче и красивия рицар. Всеки артист сега бе еднакъв с всички останали и нямаше и помен от блясъка и цветовете. Бижутата значи са били само стъкло, а водещият — просто един хитрец, пътуващ към панаира в Кост.

Тогава първият слънчев лъч огря планината, небето изсветля и когато непреброимата група тръгна надолу по улицата, Шайна разбра, че нещо липсва, нещо беше забравено. Те приличаха на сенки — мъж, момиче и звяр, но никой не хвърляше сянка на пътя след себе си.

Подскочи. Искаше да направи свещени знаци, за да се предпази от злото, но всичко, за което помисли, бе: „Той също е демон. Младият артист също е демон.“

И тогава си спомни как бе гледал към нея, без да я вижда, с очи с цвета на морето и дима. Мечът бе преминал през нея, право през сърцето й, както бе обещала Барбаят, Сивата жена.

Шайна отиде до кладенчето. Погледна в него, но не можа да види ясно лицето си — то бе мътно огледало, както всички останали.

Чудеше се какво да прави, не разбираше собствените си чувства в този момент. Вече знаеше каква е аморфната болка, която се бе надигнала в нея преди. Осъзна по какво бе неопределеният копнеж, който я измъчваше, но от това не й стана по-леко.

Любовта бе като див звяр — разкъсваше сърцето и цялото й същество. Макар пренебрегната от обществото, тя бе твърде горда и самоуверена, за да си даде сметка за това по-рано. Много мъже бяха идвали и си отивали от селото, може би някои от тях я бяха заглеждали, въпреки че беше робиня на стария Аш. Но тогава в нея заговаряха спомените и гласовете на предците от забравената родина. Силата на тези мъже й се струваше животинска, всеки кавалерски жест я отблъскваше, никакво чувство на симпатия не бе трепвало в нея досега. Беше непроницаема и както при всички непроницаеми жени, сега бе достатъчен един поглед, една осъзната мечта, за да разбият тази непревзимаема стена.

Докато метеше усърдно двора, молеше сама себе си за извинение и повтаряше, че вината не е нейна, защото всъщност магьосницата от Студената канара я беше урочасала.

Но се оказа, че твърде много неща са объркани в онази странна сутрин.

Шайна не забеляза веднага нещо нередно в селото. Заета с обичайните си задължения, тя се бе се отдала на изнурителен труд, както някой си щипе бузата, опитвайки се да забрави зъбобола чрез другата болка. Трябваше да мете и да вади вода, да запали първия за деня огън в огнището, да изрече молитвени думи над него, на което често присъстваше и жената на стария Аш, да нахрани пилетата, да издои козите, ако младият Аш се окажеше неразположен. Веднъж или два пъти бе имало празненства в хамбара на Микли, но на следващата сутрин работата потръгваше както обичайно — мъжете отиваха на полето с натежали от виното глави, жените се прибираха по къщите. А днес всеки закъсняваше с пробуждането и слънцето се беше издигнало високо на небосвода, когато се появиха първите признаци на живот в селото, освен заниманията на Шайна и ръмженето на кучетата. Дори да се чуеше звук, той беше приглушен, сякаш жителите се оплакваха за несгодите си с пресипнали гласове.

Надолу по улицата се появиха мъже и жени, които викаха. Това разлая кучетата. Млечните крави с провиснали вимета мучаха като недоволни оркестранти, птиците се издигаха в небето, сякаш бързаха да избягат от цялата тази врява.

Микли размахваше юмруци, а синовете му се заканваха на всеки срещнат. Братът на човека от Кост казваше, че някой ще свърши в затвора. Жена крещеше, че я отвеждат пряко волята й, стар мъж обясняваше с разтреперан глас, че „те“ са откраднали пилетата му, а няколко гласа му отговаряха, че пилетата може и сами да са избягали, но някой е взел мяховете им с бира.

И все пак вродените, инстинктивни закони на земята и домашната стряха бяха твърде силни. Въпреки че все още заплашваше и обвиняваше, тълпата бавно се разпръсваше по домовете си, тичаше към оборите на кравите или грабваше селскостопанските инструменти. Старият Аш връхлетя в двора, взе от къщата комат хляб и побърза да запрегне плуга. Жена му го последва и хвърли яростен поглед на Шайна.

— Рано си станала, робиньо. Чу ли някой да краде пилци през нощта? Или бира?

— Прости ми, но не съм — отвърна внимателно момичето.

— Да не лъжеш, клетнице! — изсъска жената на Аш и както винаги, й изтегли ухото. — Махай се. Изведи козите на паша в планината. Младият Аш пак е запял старата си песен. С какво обидих боговете, та ми дадоха син пияница и слугиня глупачка? Тръгвай, казах! Не ти се полага закуска, и без друго си дебела. Човек трябва да преброи ребрата на робините, а аз съм сигурна, че не бих могла да преброя твоите.

Шайна направи каквото й бе заповядано. От седем години знаеше, че е най-добре да се подчинява. Но беше озадачена. И докато преминаваше през селото, объркването й нарасна.

Изглежда никой от жителите не помнеше какво се бе случило миналата нощ — водещия в лилаво, Керник, принца на магьосниците, артистите в блестящи одежди, дивата красота на последвалото увеселение. Не, не помнеха нищо. Крадци влезли и откраднали пилетата им, пиенето и хляба и после заключили селяните в хамбара с кокалите и празните чинии по масите — това беше историята, която споделяха един с друг ядосано и неразбиращо. Само Шайна помнеше случилото се, но го пазеше в тайна. Беше решила, че тяхното объркване е плод на доброволното им пиянство миналата нощ.

Издои козите и веднага, щом можа, изведе стадото от кошарата и го поведе по пътеката нагоре в планината. Врявата, която загърби в селото, вече не я интересуваше. В съзнанието й се въртяха трескави мисли и въпроси. Изведнъж се обърна и погледна долината. Видя й се толкова малка! Въздухът беше свеж и миришеше приятно.

Старата жена на Аш беше забравила да й даде коша с прането и дрехите за кърпене. Почувства внезапен ужас. Ако седнеше без работа в планината, магията на Сивата жена — а това беше наистина магия — щеше да я застигне. Щеше да вижда очите му в небето и в зелените камъни и да го чува как се смее и говори, но не на нея или с нея.

— Козички — промълви Шайна. — Колко лесно е да бъдеш козичка!

Какво ли прави козата, когато е влюбена? Простата и груба коза не чувства меч да пронизва сърцето й.

Мислеше за магьосника, но и това не беше лесно. Сякаш мъгла забулваше съзнанието й и отделяше миналото от настоящето. Магията, която беше направил, започваше да й влияе, точно както на другите. И все пак защо само тя помнеше всичко? Сега разбра колко силен трябва да е бил Керник, принцът на магьосниците. Силен и всевластен, за да изтрие от паметта на хората цяла нощ чудеса, както метлата помита следите от птици по снега. Трябваше да го уважава и да се бои от него. А най-умно би било да забрави изцяло идването и заминаването му, което не биваше да вижда. Но не можеше. И си го признаваше.

Младият артист яздеше до магьосника.

Може би той също беше омагьосан да служи на Керник, да му принадлежи като роб, както Шайна на Аш. Разкъсваше се от мисли.

„Глупаво момиче, та той не хвърляше сянка на пътя!“

„Е, не. Но негова ли е вината? Ако е роб на магьосника, значи вината не е негова. Ако старият Аш ми нареди да донеса дърва, аз имам ли друг избор?“

„Дървата и сенките не са едно и също.“

Чувстваше дълбока болезнена нежност към него за това, че няма сянка. Искаше да намери сянката, да му я върне като подарък, искаше…

Ето че излезе на пасището. Не бе забелязала кога е минало времето. Меденокафявите кози се бяха разпръснали и блееха пронизително. Наоколо бяха планините — Черният връх, Заслонът на феята, като красиви бисери, огрени от слънчевата светлина. И Студената канара. Толкова близо, може би на четири часа път…

— Не, Сива жено — каза Шайна на глас. — Няма да дойда при теб.

Но погледна надолу, където едно малко поточе си пробиваше път през наторената от козите земя, и видя лицето му във водата. Толкова ясно, както никога досега не бе виждала своето. Вдигна глава към небето, което беше безоблачно и изглеждаше самотно. И когато викаше на козите: „Вървете по-бавно!“ или „Хубаво изяждайте тревата!“, думите й отекваха в баирите и се връщаха при нея, сякаш казваха: „Любов, любов, любов изгаря сърцето ми.“

Сети се, че бе забравила да поздрави скалния идол на пътя, а това безспорно означаваше, че ще я сполети беда.

— Загубена съм — каза замислено. — Ще трябва да отида на Студената канара въпреки всичко.

Нямаше работа и можеше да остави козите. Те пасяха и не й обръщаха внимание. Бяха в безопасност. Ами вълците? Не, тук няма вълци. Ами крадци? Ами ако изгуби някоя коза от стадото или се прибере отново със закъснение? О, това щеше да е вечерта. Стори й се, че дотогава има цяла година време.

Тръгна бързо по хълма на запад към тънкия, слабо осветен връх на Планината на магьосницата, който приличаше на змийски зъб.

Барбаят, Сивата жена, не живееше там постоянно и се говореше, че хора, които са ходили да я търсят, не са я намерили, а други, които по-скоро биха стоели настрана от нея, се натъквали на къщата й без да искат.

Студената канара заслужаваше името си. По склоновете й растяха черни борове, ден и нощ се стелеха мъгли и слънцето изобщо не я огряваше. В дупките живееха духове, на клоните кацаха гарвани, пътеките бяха стръмни.

Когато достигна естествения каменен мост между високите кози пасища и съседните височини, вече бе много по-късно, отколкото предполагаше. А щом пое към Студената канара, трябваше да върви още по-внимателно, защото по пътеките рядко минаваше човек и те бяха несигурни. Стори й се, че се катери цял месец, придържайки се за грубите стебла на черните дървета под погледите на накацалите гарвани. После стана толкова тъмно и студено, сякаш настъпваше нощта. Започна да се ядосва. Спря и извика:

— Ако Сивата жена е някъде тук, надявам се да не е далеч, защото мисля да се връщам.

Веднага шест гарвана излетяха от различни дървета и Шайна се извърна да ги проследи с поглед. Когато се обърна, забеляза просека сред боровете, преди не я бе видяла. В края й имаше сива каменна къща, която подобна на мъхест валчест камък, с криво коминче, от което се извиваше струйка дим.

Имаше чувството, че в гърдите й скача жаба, но повдигна главата си по-високо, отколкото дъщерята на Херцога на Аркев, и се запъти през свободното пространство право към вратата на Барбаят.

Вратата беше кръгла като колело. Когато почука яростно на нея, тя се претърколи настрани, вместо да се отвори навътре, и Шайна видя стая на магьосница, ако изобщо някой някога беше виждал такова нещо.

Черни дървени колони поддържаха покрива, приличащ на пчелен кошер, и всяка колона беше издялкана като висок, слаб, черен човек с кокалести ръце и крив или остър нос, различен от другите. Някои от тези хора имаха бради, други — дълги мустаци, някои носеха високи шапки, други ниски, някои имаха мантии, но това не прикриваше опашките им. В каменната стая нямаше прозорци. Светлината идваше от седем човешки черепа. Те висяха от покрива на железни вериги и в тях имаше запалени свещи. В откритото огнище мъждукаше огън. Червената му светлина беше мрачна, но обхващаше цялата стая и на нея се виждаха закачени по стените непознати предмети от кости и метал и символи от жълта и бяла глина.

От източната страна на огнището седеше кафеникавочервена лисица, която вместо очи имаше гранати. Отдясно се люлееше стол от светлокеремидено дърво, а в него седеше свободно и прозаично една фигура, наподобяваща валчест камък.

Устата на Шайна беше пресъхнала, но тя си пое дъх и изрече:

— Сивата жена ми каза, че нечий поглед ще ме прободе като меч, и така и стана. Сивата жена каза, че ще дойда и ще моля за помощта й. Е, за това съм дошла, макар че дали ще моля, е друг въпрос. Надявам се Сивата жена да е доволна.

— „Не се ли наслаждаваш на новата ми каишка?“ — попитало вързаното куче — отвърна камъкът.

— Извинявай, но не е така — бързо изрече Шайна.

— Не е ли?

— Не, наистина не.

— Ами тогава си вземи каишката и се махай, робиньо, виждам много добре как си вързана към стълба.

Шайна се почуди, после добави:

— Добре, значи трябва да те моля за помощта ти.

— Откъде знаеш, че мога да ти помогна? — попита камъкът като се помръдна, така че едно проницателно око проблясна на светлината на огъня.

— Както ти каза, в селото знаят за теб. Някои разправят, че магиите ти помагат, други отричат.

— На теб няма да ти помогне обикновена магия. Трябва ти по-силно лекарство от това.

— Да — потвърди Шайна и внезапно, сякаш нещо заседна в гърлото й, думите й се отрониха като сълзи, самотни, парещи и кристално бистри: — Дойде и си отиде и между нас ще има планини, а той не хвърля сянка…

— Знам това — отговори Барбаят нетърпеливо. — Да не мислиш, че цялата тази бъркотия тук е за нищо? Аз имам един кристал. Гледах в него. Видях Волкхавар, който нарича себе си Керник, лилавото му наметало, ноктите, красивия му дракон. О, ти нищо не знаеш! Всички, които яздят с Керник, са негови. Твоят млад мъж е също негов въпреки черната си къдрава коса и очите си с цвят на гори и дим… А-а! По-добре иди при вълка и го помоли да те изяде или при мечката и й кажи да те прегърне, отколкото да се влюбиш в него.

— Майко — продължи момичето, — ти ми каза, че ще дойда при теб, значи виждаш полза и за себе си, иначе не би се обезпокоила. Защо се опитваш сега да смразяваш сърцето ми?

— Защото — промълви Барбаят, като се обърна към Шайна — когато ти кажа колко опасно е това, което искаш и колко малка е вероятността да постигнеш нещо друго освен смъртта си, ще те накарам да го желаеш още повече.

— Не говори така! — отвърна й Шайна,като се настани уморено върху твърдия под. — Той си тръгна, а как мога да го последвам? Та аз съм робиня! Не съм свободна да напусна селото. Ако го направя, ще кажат, че съм избягала, и ще пуснат след мен кучетата. Веднъж един мъж открадна прасе и го преследваха с кучета. Той не се върна, намериха само обувките му с кръв по тях. Кучетата биха хванали всекиго, когото им посочат господарите. Ще хванат и мен.

— По-лошо е от кучетата, робиньо, това показват звездите. Само ще кажа, че хората могат да поробват телата, но не това, което е в тях.

Настъпи мълчание. Лисицата се чешеше, огънят тлееше в огнището. Шайна сведе глава над коленете си. Чувстваше се изтощена, много тъжна, беше готова да плаче като дете, докато заспи. Но в същия момент цялата настръхна, защото знаеше, че Барбаят ще направи магия, която ще промени всичко.

— Какво живее в телата, Барбаят? — промърмори накрая, като за пръв път произнесе името на магьосницата, макар да знаеше, че е твърде неразумно да го прави.

— Душата. Чуй, ще ти го обясня простичко, а после ще ти кажа какво искам от теб и ще се споразумеем.

Шайна поклати глава. Подът й се струваше доста мек сега, а лисицата се бе приближила и я гледаше в лицето с блестящите си очи толкова втренчено, че я ослепи и очите й се затвориха.

— Всичко има душа — започна Барбаят. Гласът й се сля със звучното пращене на огъня. — Земята има душа, всяко дърво и планина, всяко езеро или цвете, всяка птица, риба или животно имат душа. Това е веществото, от което се изграждат всички наши удоволствия и мъки, любовта и омразата, дори чудесата извират от душата.

На земята душата живее в тялото. Тялото е глината, в която е поставена, и булото, което трябва да носи. Отвъд земята душата се променя. Няма да ти казвам как, а и ти не би разбрала. Докато тялото е живо, душата може пак да го напусне и да живее самостоятелно. Твоята душа има тези свойства: тя е прозрачна на вид, но е с формата на тялото ти и много прилича на тези същества, които хората наричат духове. Те не искат нито ядене, нито пиене, нямат дъх и нищо смъртно не може да им навреди — пръчка, камък, желязо; нито зъб на ловджийско куче, нито нокът на орел, нито огън, ни вода, нито падане от високо, защото душата лети без криле, по-леко от птица в пространството и във времето и няма нужда от почивка. Както виждаш, тя може да съществува и без тежките окови на тялото. Но освободи душата си и ще почувстваш светещата връв, която все още я свързва с тялото ти, както пъпната връв свързва майката и нероденото. Тя е тънка като коприна, сребриста, но по-здрава и от най-здравата връзка. Отиваш, където искаш — тя се разпъва колкото трябва; не те тегли назад, не се къса. Само смъртта разкъсва връвта, но смъртта е винаги близо с мрежата си.

Душата може да е независима от плътта, но плътта без душата е безпомощна като охлюв без черупка. Погледни и ще видиш тялото си да лежи в дълбок сън, но се взри по-добре — ще разбереш, че не диша. Сега ще ти кажа нещо, което трябва да запомниш дори ако забравиш останалото. Душата може да напуска тялото само за малък период от време. Колкото повече закъснееш да се върнеш вкъщи, толкова по-лошо. Първата нощ — нека сметнем — от полунощ до изгрев, тялото ще го понесе. Ако се върнеш до зазоряване, няма страшно. Но ако закъснееш, ще последва промяна. Кръвта ще застои във вените, мозъкът ще стане ленив и органите ще закърнеят. Ако се върнеш със закъснение, ще боледуваш месеци или година. Ако съвсем не се върнеш, видът на тялото ти не ще вдъхва доверие. Хората в селото ще извикат лекаря или свещеника и после няма връщане. После те очаква земята и една голяма черна яма. А щом веднъж тялото попадне в гроба, душата сама не може да съществува дълго. Ветрове ще я издухат от този в друг свят. Тогава сбогом, земна болка и ветрове, сбогом, зеленина и радост, сбогом на любовта.

Искри пращяха в огъня или в гласа на Барбаят.

— Но ако се погрижиш — а ти заслужаваш това, Шайна, робиньо, — докато тялото ти спи или поне така изглежда, твоята сребърна душа ще търси любовта на сърцето ти над планините, по-лека от птичка. Душите могат да разговарят. Когато го срещнеш, дали ще породи в теб копнежи? А как би могъл да не те обича? Любовта не идва, както дойде твоята любов, освен ако няма връзка между вас. Ако е сляп към теб сега, душата му ще те погледне с различни очи. И така, момиче, Барбаят знае как да освободи душата ти. Но седем дни ще трябва да те уча и седем дни ще ти искам отплата.

Лисицата облиза лицето на Шайна.

Беше чула всяка сричка, можеше да повтори дума по дума какво бе казала Барбаят. Сърцето й се сви.

— Ако съм безтелесна, без плът, как ще намеря пътя към него? — прошепна.

— Душите се викат. Ти го обичаш. Ще намериш пътя, ако ще и двадесет планини и десет морета да има между вас.

— Каква ще е цената?

— Цена? А, да, да — промърмори Барбаят. Черните й очи отново наподобяваха два ножа. — Когато ти кажа, сигурно ще подскочиш и ще избягаш навън. Но знай, че можех да го направя, докато дремеше под хипнозата на хубавата ми лисица, без да те будя и без да те предупреждавам.

Шайна се изправи и стисна юмруци. Очите й с цвят на кестени изглеждаха почти медени на светлината на огъня, широко отворени и любопитни, но устата й беше затворена.

— Какво? Кажи ми го сега.

— Седем дни ще идваш при мен. На седем неща ще те науча. Седем дни ще ми даваш китката си и аз ще пия от вените ти.

— Кръвта ми! — възкликна. — О, не!

— Както желаеш — отвърна Барбаят, магьосницата, вампирът, камъкът, люлеейки се в стола си.

— Защо? — попита Шайна разтреперана и пребледняла.

— За да живея — отвърна твърдо Барбаят. — Така залъгвам смъртта вече толкова дълго. Когато дойде и почука на вратата ми посред нощ, казвам й: „Почакай!“, и намирам девойка, девственица, нуждаеща се от урок или магия и взимам таксата си. Само кръвта на девойка ми помага. Не пия много и никой не умира от това. И живея. Животът е хубав. Може би и другите мислят така.

На Шайна й се зави свят. Внезапно видя лика на млад мъж, вързан на желязно колело; косата му беше черна, по бялото му тяло имаше лилави рани, лицето му бе навеки застинало и безизразно.

— Не! — изпищя тя.

— Да. Волкхавар е поел нов път и много ще загинат по него. Твоят любим също, освен ако не го спасиш.

— Правиш илюзии като магьосника, за да ме подведеш.

— Тогава си върви — вдигна рамене Барбаят. — Нищо няма да научиш и ще го оставиш да си намери другаде момиче или гроба си. Кажи си, че мечтите ти са илюзия. Никога няма да си повярваш. По-добре е да пиеш стара бира в удобство, отколкото бяло вино в опасност.

Шайна се огледа. Лисицата сякаш й казваше: „Когато бях млада и тичах свободна из гората, ловец хвана приятеля ми, зашемети го с удар и го затвори в клетка. Аз отидох там, ярката пролетна луна осветяваше пътя ми. Стигнах близо до огъня на ловеца, достатъчно близо, за да чуя диханието му и да видя как огънят проблясва в ножа в ръката му. Изгризах пръчките на клетката и влачих приятеля си назад към дърветата. Лапите ми се израниха, загубих зъб, болеше ме гърбът и се боях, но никога не помислих, че мога да постъпя другояче. Това е любовта.“

Шайна извърна поглед към ръцете си, вкопчени една в друга. Помисли си: „Ако трябва да решавам, значи съм решила“, и каза на магьосницата:

— Да. Ще пиеш ли сега?

Барбаят се засмя. Не звучеше като смях на жена.

— Късно е — отвърна. — Странни неща се случиха и за мен, и за теб. Върви си и ела утре.

Шайна отиде до вратата. Времето летеше. Между боровете две черни гарги се въртяха под ниския червен диск на слънцето. Наистина беше късно. Нямаше да стигне у дома преди луната да се появи на небето. Още по-късно от вчера. Със сигурност щяха да я бият.

— Тоягата удря по гърба, а не по сърцето — каза на магьосницата и се усмихна. — Ще дойда утре.

Може би, допълни в себе си. Ами ако младият Аш не се напие и отиде с козите? Шайна, не бъди глупава, помисли си. Ти можеш да го накараш да се напие.

Затича се. През вратата, надолу по склона на Студената канара, разклащайки боровете, надолу и надолу към скалния мост и пасището. Слизаше по-бързо отколкото се беше качвала, и все пак не достатъчно. Колесницата на слънцето се бе скрила от погледа. Небето вече преливаше от златно в лилаво, когато излезе на пасището.

Внезапна тревога за стадото я накара да забърза още повече през последния отрязък от пътя, но всички кози бяха там, стояха близо една до друга, пасяха, блееха и се бутаха приятелски с глави. Те се обърнаха и я погледнаха, сякаш си казаха: „Ето я Шайна, останала без дъх.“

Радваше се, че всички са там.

Замаяна от слизането и странния ден, зашеметена от всичко, което се бе случило, тя прекоси пасището и започна да ги вика и да ги мами към дома. В този момент четири врани излетяха от четирите края на полето и се понесоха към изчезващото злато на небето. Може би просто търсеха храна, а може би Сивата жена ги бе пратила да пазят стадото вместо Шайна. Вярваше на Барбаят, била тя вампир или не.

— Мисля, че съм щастлива — каза робинята на козите на господаря си. Сърцето й вече не болеше, сега гореше. Боеше се, че е щастлива въпреки неизвестностите на утрото.

Пръчката наистина се стовари върху гърба й, когато се прибра толкова късно тази вечер, но старият Аш не беше прекалено строг. Не искаше да я наранява, защото не можеше да си позволи друга слугиня на нейно място.

— Клетнице — развика се жена му, — учудвам се, че не избяга с крадците вчера. Неблагодарница!

Посегна да вземе тоягата, но старият Аш не й позволи. Шайна понесе наказанието както винаги без звук. Когато дъждът от удари спря, беше готова да се замисли за друго.

След вечерята занесе останките от яденето в двора и нахрани кучето. Видя младия Аш, облегнат на една стена, долната му устна беше издадена напред.

Над тях светеше бялата луна. Планините изглеждаха направени от сребро, а сенките им — от абанос. Чувстваше присъствието на Сивата жена, тя витаеше във въздуха, силна като борова гора и остра като нож.

Шайна сложи храната на кучето, а то ръмжеше и се зъбеше неблагодарно. Като чу потропването на чинийката, младият Аш промърмори:

— Боли ли те гърбът, слугиньо? Пулсира ли? Надявам се да е така.

— Да — отвърна Шайна.

— Добре. Радвам се, че не съм единственият, който страда тази вечер. Ти от тоягата, аз от пресъхналото си гърло. По дяволите, ако не изпия нещо, ще се съсухря до сутринта.

— Кръчмата е оттатък хълма.

— Тази вещица, майка ми, казва, че трябва да си стоя у дома и че й е писнало да ме вижда пиян. Сякаш мога да направя нещо, задето крадците изляха алкохол в гърлото ми снощи. Моя ли е вината? Иначе виждала ли си ме пиян?

— Не, наистина — отговори твърдо Шайна. — Оттук до Кост знаят, че младият Аш може да изпие повече от всеки друг и пак да остане трезвен.

Той нагласи пояса си поласкан.

— И аз това казвам.

— Един ден младият Аш ще бъде господар в къщата и тогава майка му ще съжалява, че не е била по-внимателна. Когато тя стане бедна вдовица и разчита на твоите силни ръце за хляба си, няма да смее да командва.

— Точно така. Точно така. Каква малка кокетка си ти! Добре тогава, аз тръгвам веднага. — Младият Аш започна да си подсвирква обичайната песничка за пътя до кръчмата, после спря. — Ако пита къде съм…

— Помагаш на Гула да си оправи плуга — отвърна Шайна сериозно.

— Точно така.

Младият Аш се плясна по бедрата, целуна Шайна почти братски и забърза нагоре по виещата се уличка под грейналата луна.

Шайна, Шайна, пееха звездите на черния небосвод, какво правиш? Играеш си с един камък.

Шайна, Шайна, казваше жената на стария Аш, докато въртеше колелото на чекръка, защо мислите ти се въртят в главата като колелото?

Шайна, Шайна, въздишаше килимчето, на което лежеше до огъня, заспивай и се готви за утре.

Шайна, прошепна утрото, събуди се! Ето го младия Аш, пиян до козирката. Трябва да прекараш и този ден в планината, където магьосницата ще купи девическата ти кръв с магиите си.

Шайна, подканяше я сърцето й, бързай, бързай! Бързай!

От къщата на стария Аш се чуваха яростни викове. Старата му жена кълнеше. Младият Аш лежеше на леглото, скрил лицето си в ръце. Повече никога. Наистина никога.

И Шайна побягна с козите нагоре в планината. Високо и още по-високо, към каменния мост. Козите я наблюдаваха как се отдалечава, усмихваха се и клатеха разбиращо глави. Катереше се почти тичешком по студения склон на Планината на магьосницата.

Ето я и сивата къща с извитото коминче. Учуди се как стигна толкова бързо.

Когато застана пред кръглата врата, сърцето й заби в гърлото. Почука. Ледени талази преминаваха по тялото й. Вратата се отвори настрани, както преди, и пред нея се разкри стаята на магьосницата. Но нещо се бе променило от предишния ден.

На земята с бяла глина бе нарисувана магическа рисунка.

Когато я видя, Шайна се стъписа, но от червения полумрак, разкъсван единствено от огнените пламъци между тънките колони с форма на хора, се разнесе каменният тих глас на Барбаят:

— Ела. Не се бой. Мисли за него и къдравите му коси.

Шайна пристъпи прага.

Свещите във фенерите от черепи днес не бяха запалени. В средата на магическата рисунка на пода, върху железен триножник стоеше желязна чаша, а от нея се извиваше пара, ухаеща на цветя. До триножника имаше стол.

В дъното на стаята в керемиденочервения стол се люлееше лисицата. Шайна се огледа и после се втренчи в нея, сигурна, че Барбаят е някъде отзад.

— Мислиш ли за него? За косата му, за очите му и за красивото му младо и мъжествено тяло? Това не те ли кара да се чувстваш по-добре? Седни. Този стол е за теб.

Развълнувана, Шайна пристъпи във фигурата от бяла глина и седна, както й бе казала магьосницата.

— Не те е страх, нали? — попита Барбаят.

— Честно казано, страх ме е — отговори Шайна.

— Тогава може би си променила решението си?

— Не съм.

Барбаят навлезе в рисунката и седна до краката на робинята.

— Дай ми китката си.

— Трябва ли да платя, преди да съм получила това, за което съм дошла?

— Ще ти кажа нещо. Правя го, защото така е по-добре. Когато част от светлата ти кръв се влее в моите вени, аз ще те разбера по-добре, а колкото по-добре те разбера, толкова по-лесно ще мога да те науча на това, което трябва да знаеш. — Барбаят замълча за миг, застинала като камък на пода. — Да ти кажа ли името му?

— Чие име?

— На младия артист. Чие друго име би искала да научиш?

— А ти откъде го знаеш?

— Аз имам един вълшебен кристал. Той ми показва имената. Другите неща са по-трудни за откриване. Е?

— Добре. Кажи ми го, разбира се. Кажи ми го.

— Името му е Дисаел — изрече магьосницата, взе ръката на момичето и я захапа.

Шайна не почувства нищо. Научаването на името му й подейства като магия. Парата от желязната чаша разсейваше мислите й и й се струваше, че стаята отлита някъде отвъд Студената канара и тя заедно с нея. Дисаел, нашепваше си почти в просъница, а устата на магьосницата сърбаше леко, леко. Започна да си представя, че малката сива магьосница е нейното дете, обичано и уязвимо, заслужаващо наказание, което тя му налагаше с удоволствие и без съжаление… Искаше да удари мъхестата глава на Барбаят.

— Събуди се, дъще — прозвуча глас и момичето се подчини. Видя лисицата, допряла влажния си нос до шията й.

— Ти говориш ли? — попита я Шайна. Тя се прозина и седна на пода до нея. Бялата рисунка на земята вече я нямаше.

— Мислиш, че сега можеш да разбираш езика на животните ли? — запита Барбаят с презрителен и все пак мил глас. — Аз ти говорех. Остава един час до залез, но ако побързаш, ще се върнеш у дома по светло.

Шайна се изправи. Беше леко зашеметена, но общо взето се чувстваше добре. Около лявата й китка бе вързано парче чист избелен ленен плат.

— Но, Барбаят, научила ли си ме на нещо?

— Мисли, глупаво дете. Не чувстваш ли новите знания в мозъка си? Учих те, докато спеше, и ти няма да забравиш нищо. В малките тъмни часове след полунощ трябва да опиташ всичко, което ти казах.

Шайна докосна веждите си.

— Ще се справиш — продължи Барбаят. — Не сваляй превръзката. Ако някой те попита, кажи, че си се одрала на кремък или къпина. В никакъв случай не позволявай на свещеника да я види, иначе всички ще имаме неприятности. Утре ела пак.

Шайна отиде до вратата и отново се обърна. Погледна Барбаят, люлееща се в стола си, но не можа да определи изражението на лицето й. Не беше ли кожата й по-изпъната, по-розова? Нямаше ли в острите й очи малко повече топлина?

— Да, добре изглеждам, нали? — промърмори магьосницата. — Не всички вина са хубави, но и сред хубавите има едно, което е най-хубаво.

— Ще направя, каквото си ми казала — отговори Шайна — и ще дойда утре, само че…

— Само че какво?

— Младият Аш може да не се напие тази вечер. А трябва да идвам още пет пъти.

— В мозъка ти съм оставила нещо и за това. Не го ли усещаш? — Поклати глава.

— А, да — засмя се момичето, — каква магия наистина. Може да потрябва.

Навън слънцето залязваше и оставяше червени следи над боровете. Шайна полетя надолу по Студената канара към козите и не се учуди, когато видя четири черни врани да отлитат при нейното завръщане.

Тази вечер нямаше бой, бе се върнала навреме.

Запали вечерния огън, като произнесе свещените думи, сервира вечерята, изми съдовете след ядене. Старият Аш дремеше до огнището, жена му въртеше чекръка, младият Аш взе каната с вода, защото след снощното напиване все още беше жаден. Когато я наведе, Шайна прошепна почти без дъх:

„Вода, ти не си каквото си мислиш. Вода, ти не си дошла от студената земя. Ти си от дънер, огрян от слънцето, ти си брана и газена, и съхранявана в дамаджана. Вода, знаеш ли какво си ти? Ти си сладко бяло вино.“

Младият Аш пи продължително, а през нощта щеше да изпие два пъти повече.

„Вода, ти си много силно вино, но не действай бързо. Не показвай ефекта си до сутринта.“

— Какво повтаря оная нещастница? — попита жената на Аш, откъсвайки поглед от чекръка. — Няма да се учудя ако ни кълне всичките. Внимавай, слугиньо, че ще взема пръчката.

През нощта луната се претърколи по небосвода ниско като потъващ кораб. Вятърът въздишаше. „Дисаел“ — казваше той. „Чувам те“ — шепнеше Шайна и се топеше от любовта си към артиста.

Тогава промълви думите, които магьосницата й бе казала, и те моментално освободиха душата й. Направи магията, като използваше гласа си, ръцете си, съзнанието си. Усети остра болка между веждите си, първо студена, после топла, точно както я бе предупредила Барбаят.

— Пиян е! — пищеше жената на стария Аш на сутринта. — И господ да ме убие, но не знам откъде е взел алкохол. Бих се заклела, че не е стъпвал извън къщи след вечеря.

Шайна поведе козите нагоре в планината. Мина над каменния мост, по склона на Студената канара към къщата на Барбаят. През този ден и през следващите пет.

— Майко, готова ли съм? Достатъчно ли знам? Ще мога ли да го направя?

— Да, дъще, готова си и ще можеш.

— Майко, съмнявам се. Мога ли да го намеря толкова лесно, колкото казваш, просто като го обичам?

— Почакай и ще видиш. Когато дойде часът, всяко колебание в теб ще изчезне. Може би Дисаел вече чувства любовта ти. Може би и други ще я почувстват — Волкхавар например. Затова бъди предпазлива.

— Не се боя. Не, боя се. Но нищо. През последните пет нощи чувствах, че домашните демони ме наблюдават, гледат какво върша. Чувах шепота им. Те също се боят от Волкхавар. Ще бъда нащрек.

— Стани тогава. Може би никога повече няма да се видим.

— Освен ако не се развали магията.

— Може, слънцето умира през нощта — каза Барбаят.

Китката на Шайна бе повита с ново, чисто парче лен. Последното. Тази нощ духът й щеше да напусне плътта. Можеше ли да повярва? Да, можеше.

Всеки ден жената-вамп я бе доила. Шайна повече не се учудваше, че вместо да бъде отблъсквана от този акт, се беше сближила с магьосницата. Милата им размяна на обръщения — майко, дъще — вече не беше просто любезност. Донякъде сирачето-слугинче беше намерило опора, а бездетната жена се сдоби с рожба. Шайна гледаше в очите на Барбаят с много любов. Магьосницата си оставаше камък и беше трудно да се прецени какво мисли. Тогава изведнъж тя взе ръката на Шайна и я целуна по бузата като майка, в каквато се бе превърнала. И когато отстъпи назад, момичето я погледна с широко отворени очи.

У Барбаят бе настъпила огромна промяна, въпреки че пролича само за миг, защото отново доби вид на мъхест камък. Беше по-висока и стройна, горда и елегантна. Кожата й бе нежна и опъната, очите — блестящи чернозелени и чисти като очите на дете и с огромна събрана сила в тях, нетипична за възрастта й. Косата й се спускаше по гърба, черна като косата на робинята. Е, да, приличаше на Шайна, имаше проницателния й поглед, подвижността, добротата и желязната й издръжливост. Дори невинността, присъща само на младо момиче.

— Това е твоята магия, девойко — каза Барбаят. — Ти ме омагьоса. Сега върви и опитай моята магия в тъмните часове преди полунощ. Бързай, иначе ще закъснееш.

Барбаят отново се превърна в Барбаят, Сивата жена, а лисицата джавкаше до огъня.

Шайна се втурна надолу по склона на планината. Едва щеше да дочака нощта.

Заради крадците, вълците и странното постоянно пиянство на младия Аш огньовете и светлините в селото горяха до късно. Един свещеник пристигна от Кост. Селото усещаше свръхестественото, но не се усъмни в робинята. Все още.

В малките часове след полунощ в къщата всички спяха. Шайна лежеше до пепелта на огнището.

Тя изрече магията, изрецитира думите, направи жестовете и знаците, опразни съзнанието си от мисли, погледна нагоре към полегатите греди на тавана, през покрива и през демоните на пушека, които лежаха там, към черното високо небе, осеяно със звезди като скъпоценни камъни.

Топло и студено, сняг и огън докосваха кожата й. Не само челото, а цялото й тяло. Почувства се като на ръба на кладенец или пропаст и знаеше, че ако се катурне в нея, ще промени нещо в себе си завинаги. Част от нея искаше да остане, да се върне, да се отдалечи от тази бездна. Но Шайна, дишаща, мълвяща ритуалните думи, се отскубна с духа си навън, както плувецът се хвърля във водата.

Кама прониза гърдите, крайниците, цялото й тяло. Брадва разцепи черепа й. Червени искри хвърчаха от очите й. Беше сляпа и глуха, и няма, не можеше да вика. Не можеше да диша, не можеше да преглъща. И тогава…

Метаморфоза. Момичето се превърна в птица, въздух, сън.

Увисна във въздуха на тъмната стая като облак с цвета на студения лед. Не можеше да повярва. Обзе я спокойствие. Душевен мир. Без болка, без борба, без страх, без несигурност.

Погледна надолу.

„О, Шайна, Шайна“ — прошепна душата й.

Тялото й лежеше като че ли заспало и както бе обещала магьосницата, тънка сребърна връв свързваше душата й с него. За пръв път Шайна се видя много по-ясно, отколкото в огледало. Опозна се и се хареса с чистата и нужна обич и рядкото познание, което идва единствено с видяното. Другата любов бе по-силна.

— О, знам, знам…

Вдигна се и отлетя като дим през покрива, по-лека от птица. Душата й гореше и се понесе по посока на нейната любов, веднага разбрала къде е той и как може да го намери. Не подозираше опасностите и агонията, които я очакваха.

Откакто има сажди и в най-хубавия комин, това завъртане на колелото води Волкхавар, който понякога се нарича Керник, принцът на магьосниците, великият майстор на илюзиите и тъмнината.

Когато бил дете, кожата му била жълта, защото майка му била чужденка. Тя била бременна с него, когато дошла от далечни високи планини.

Докато бил малък, нямал име. Никой не се погрижил да му измисли име и бил очевидно глупаво и мързеливо дете. Но наблюдавал всичко наоколо и извличал от всяка ситуация полза за себе си. Майка му го родила в едно западнало село в подножието на върховете от страната на Коркеем — място, където хората били свикнали да виждат търговци с такъв цвят на кожата и никой не й обърнал голямо внимание. И все пак решили, че това същество с яркожълта кожа, черни очи, които изглеждали почти тъмнозелени, е твърде странно, за да живее сред тях. Скоро някои от мъжете започнали да я посещават тайно нощем за ужас на съпругите си и на свещеника.

Всичко, което ставало през тези нощи, Керник наблюдавал от килимчето до огъня, което му служело за легло. Тогава бил на седем или осем години и никой не си и помислял, че е видял нещо. Скоро обаче мъжете, които идвали при жълтата жена, откривали, че малкото момче ги дебне по склоновете. Детето с малоумния поглед давало да се разбере, че те или ще да изпълняват, каквото кажело, или щяло да ги издаде на свещеника.

Тогава мъжете за пръв път забелязали, че в момчето има нещо властолюбиво и раболепно. Въпреки малкия си ръст то ги плашело и те правели, каквото им било наредено. Наистина това били дребни неща, странни и глупави, например: „Донеси онзи камък и го сложи до вратата“ или „Кашляй три пъти, когато се зададеш по пътеката“, но въпреки тривиалността им мъжете ги изпълнявали и момчето ги командвало като с желязна пръчка.

Нещата естествено не можели да продължават още дълго по този начин. Една нощ някакъв мъж се препънал на връщане от къщата на жълтата жена и си счупил крака. Поради болката и объркването си той не премълчал къде е бил и издал и други имена. Жените от селото се обърнали срещу чужденката като глутница вълци и я прокудили с детето й.

Двамата изминали много километри по планинските склонове и стигнали една широка долина. Пресекли реката и майката платила на лодкаря по обичайния начин. Отсрещният бряг бил каменист, обрасъл с гора. Мечки изяли майката на Керник, но момчето останало невредимо. Може би им се е сторило грозно, хилаво изчадие с неприятен вкус.

След като останал сираче, Керник събирал горски растения и крадял яйца от гнездата, хващал гущери и птици. Дебнел плячката си с часове, а после изскачал с гъвкавостта на котка и я грабвал. Така останал жив. Малките трупове изяждал сурови, по брадата му се стичала кръв, а под ноктите му се забивали люспи и перушинки. Най-накрая стигнал до друго село, също толкова бедно и изолирано като онова, в което бил роден.

То било в подножието на планина и къщите били изградени от повалените трупи на борове. Често пъти се спускали мъгли и от голия студен връх на планината селото изглеждало като сив облак.

През месеците, които прекарал сам в гората, Керник станал диво дете. Той допълзял в покрайнините на селото, предпазлив и хищен като вълк. Две или три момичета и една стара жена отивали нагоре по улицата да налеят вода от кладенчето и го видели. Без съмнение били изплашени от вида му. Приличал повече на животно, отколкото на човешко създание, при това на свирепо животно с неестествения цвят на кожата си и черната си коса, мръсни нокти, по-дълги от ноктите на орлите, и зъби, заострени от костите на птиците. Бил забравил човешката реч, но не и хитростта. Някак някъде в объркания си кратък жизнен път бил научил онова действие, което размеква сърцата на много жени. Той се свил и заплакал.

Момичетата, които били готови да се втурнат към своите съпрузи или братя, се поколебали. Старата жена надала вик на изненада. Тя била бездетна вдовица, а винаги искала да си има дете. Сега добър дух от планината, макар и със закъснение, отговорил на молитвите й от младини. Ето го нейното малко момче — син. Отвратителен на вид, почти като животинче, той имал нужда от помощ и тя можела да го подслони. Подведеното й сърце било широко и след като вдигнала Керник на ръце, го занесла в дома си.

Там косата му била подстригана, ноктите изрязани, тялото му измито и облечено в дрехи от домашно грубо платно. Живеел в къщата на старата вдовица. Тя му дала име, но той го забравил много скоро и по неуловим начин властвал над нея. Тогава бил на девет или десет години и щял да прекара още четири в селото от борови трупи.

Само една от тези години била достатъчна, за да бъде намразен от всички жители. Те много се боели от него, но не можели да предприемат нищо. Отново говорел човешка реч и я използвал внимателно. Ако видел жена с тежък багаж или пране, той предлагал да го отнесе, помагал да секат дървета и да хранят пилетата, въпреки че най-много обичал да им извива вратлетата, преди да бъдат поставени в тенджерата. Никога не можели да го хванат, но по всичко изглеждало, че прави неестествени и недобри неща. Понякога брадвите се чупели, след като работел с тях, друг път яхнията се оказвала наполовина след като си тръгвал. Млада жена се мръщела и мърморела, че Керник се заглеждал по нея, и макар това да било нормално, той я гледал по-различно от циничния, подигравателен начин на другите момчета.

Децата без съмнение също мразели Керник. Ако били сами, избягвали да го срещат, но щом се съберели на групи по три, четири или повече, набирали смелост и го плюели, издавали смешни звуци и понякога го замеряли с камъни. Когато го пресрещали, Керник бягал с цялата сила, която имали тънките му крака. Сред боровете или на скалите се чувствал сигурен, ближел раните си без сълзи. Бил самотен като вълк. Понякога следвал децата и щом останели сами в гората, засуквал косите им на ръката си и им шепнел лоши неща, които те си спомняли през нощта със страх. Тези отмъщения не оставяли видими следи. Бил предвидлив по свой начин. Освен това винаги можел да се завърти около старата жена, приемната му майка, да й налее вино и да се усмихне приветливо или да я погледне косо, от което тя се ужасявала.

Селото имало един определен бог, бога на Черния връх на планината — Такерна. Веднъж месечно старият свещеник Вой носел даровете на селяните нагоре по една тясна пътека и ги оставял на каменната платформа близо до върха. Той бил глупав старец, убеден в своята богоизбраност. Имал ревматизъм и непрекъснато мърморел.

Една сутрин, точно преди слънцето да изгрее и стопли с лъчите си планината на Такерна, Вой излязъл от къщата си. Носел кошница, пълна с хлебчета, мед и бира, предназначени за бога. А пред къщата стояло странното жълто момче от гората със спретнат раболепен вид.

— Отче — казал Керник с поклон, — дълъг път трябва да изминете с тежката кошница. Удостойте ме с честта да ви придружа и да нося товара ви.

— Ами не знам, момче. Върхът е свещен — колебаел се Вой.

— Така е, отче. Не се съмнявам. Но ми се струва, че не бива да се представите пред бога, останал без дъх и уморен. Някой с по-ниско обществено положение от вас трябва да носи даровете и да върви подире ви.

Тези думи се харесали на свещеника. Харесала му и идеята други ръце да носят товара. Той се съгласил и наредил на момчето как трябва да се държи, а то слушало думите му с уважително внимание. После му дал кошницата и тръгнали.

Керник бил много старателен. Не загубил нищо от даровете. Не се подигравал на свещеника зад гърба му, както правели другите момчета. Помагал му с готовност по стръмните части на пътеката. Задавал умни въпроси за ритуала и бога. Веднъж или два пъти Вой, подпомаган от рамото на момчето и стимулиран от свежия мирис на борова гора, подхвърлил няколко скучни смешки, но момчето се смяло от сърце.

Старецът се разчувствал.

„Какви идиоти са в селото — мислел си той. — Не се опитват да разберат едно дете само заради цвета му, който колкото и да е странен, все пак е само цвят на кожата. Той има нужда да се отнасят с разбиране към него, а аз мога да направя това, защото имам опит. Освен това нито едно от селските момчета досега не ми е предлагало помощта си и не ми е давало уважението, което безспорно заслужавам.“

Достигнали последната част от пътя, високо над боровете, на едно скалисто място. Момчето, което услужливо давало на стареца да се подпре на рамото му, спряло.

— О, отче, не бих посмял да продължа. Само на няколко стъпки сме от бога.

Вой се подразнил, защото с неговата подкрепа можел да стигне по-лесно до върха.

— Не се бой, момче — казал великодушно, — щом си с мен, няма страшно.

Керник му благодарил искрено, страховете му преминали и помогнал на стареца да се изкачи до каменната платформа.

Докато свещеникът се задъхвал, Керник тайничко се оглеждал.

Планината не била висока. Била по-скоро плато, плоско и тясно, под капака на огромното небе. То рядко било синьо, често се извивали бури. Сега било сиво от настъпващата студена сивобяла утрин. Слънцето имало цвета на отворена рана. От всички страни склоновете се спускали в облак от чернозелени борове, а по-надолу се издигал пушек — там било селото от борови трупи. Пред Керник стоял олтарът — грубо издялан камък, бегло наподобяващ божество или човек. Момчето, което вече имало нюх за такива работи, подушвало пустотата на върха. Наистина ли тук нямало присъствие или живот? На каменна масичка лежали останките от даровете от предишните месеци, но си личало, че не богът, а гарваните ги били изяли.

Старият Вой извадил даровете от кошницата, изпял молитвата, размахал ръце както му дойде и се обърнал, готов веднага да поеме към дома.

— Много прост ритуал — казал Керник. — Това ли е богът, отче?

— Шшт. Да.

— Много е стар. И разрушен. Никога ли не иска нещо друго освен хляб и мед?

Свещеникът погледнал Керник подозрително, но той изглеждал наистина озадачен.

— Какво например?

— Нещо живо — отвърнало момчето. — Кръв. Самият Керник не бил сигурен как му е хрумнала тази идея. Може би дори тогава е можел да прави магии, наследство от някой предшественик отвъд високите канари, които жълтокожата му майка бе прекосила. Във всеки случай той не би изпуснал шанса.

След първото пътешествие до планината на Такерна Керник замислил нещо голямо, макар че не го показвал. Камъните били много стари, резбата — още по-стара. Нещо е идвало тогава, когато ритуалът е бил по-сложен и смислен, а даровете — по-сърдечни.

Помагал на свещеника единствено с цел да се сближи с него, защото Вой, религиозният водач на селото, можел да се окаже полезен по-късно. Но докато правел това, научил една неизменна истина. Истина, по-стара от света. Свещеникът проповядвал, че боговете създават хората, но това не било така. Хората създавали боговете. Първо, като ги извайвали от глина или ги дялкали от камък. Второ, и по-важно — като вярвали в тях безпрекословно.

През следващия месец Керник ходил в къщата на свещеника пет или шест пъти. И всеки път занасял нещо — риба за пържене, уловена в потока, откраднат хляб от старата жена, цепеници за огъня, взети потайно от нечий двор. Казвал на свещеника: „Тя помисли, че може би имате нужда от пресен хляб“, или: „Насякох ги тази сутрин“. Старецът бил впечатлен и поласкан. Отговарял на въпросите на момчето, разкривал му всичко за идола. Почти без да осъзнава, че го прави, Вой научил момчето на ритуала, целия ритуал, по-древен от самото село, молитви, които останалият без дъх от катеренето свещеник никога не си правел труда да изрича. Паметта на момчето била като нож. Осмисляла фактите и ги събирала. Не изпускала нито дума.

Когато дошъл денят да се носи поредната кошница с дарове на бога, Керник отново застанал пред прага на къщата на свещеника и зачакал.

Изкачили се заедно на платформата. Свещеникът измърморил думите за церемонията, положил храната пред олтара и поел обратно към дома. Керник вървял след него, когато открил, че е забравил шалчето си. Бил го свалил да избърше лицето си след изкачването и го оставил до свещения камък, което всъщност направил умишлено. Помолил свещеника за извинение, убедил го да си почине на една скала, обещал да не се бави и побързал обратно към платформата.

Тъмните сенки на облаците паднали върху него, когато застанал сам пред олтара. Тогава почувствал, или поне така му се сторило, че някой го чака.

Приближил се и се вгледал в неясното лице на идола.

— Такерна — прошепнал, — черни боже, величайши господарю, бог на ветровете, тъмнината и сенките! Те забравят, но твоят верен слуга помни. Аз не съм истински свещеник, но ще се върна и ще те боготворя, така както заслужаваш да бъдеш боготворен.

Керник коленичил. Направил нисък поклон, допрял челото си в земята и представяте ли си — в този момент почувствал леко раздвижване на въздуха, сякаш голямо невидимо крило се размахало над него.

Придружил свещеника обратно до селото, разговарял с него уважително и казал, че трябва да си върви, за да изпълни заръките на своята мила и добра майка. Но вместо това изтичал в гората да ловува.

Хванал три заека още преди следобедът да е преполовен и ги затворил в малка дървена клетка, която сглобил през месеца, докато се учел. После легнал под едно дърво, изял хляба и наденицата, донесени от къщи, и заспал, защото му предстояла тежка нощ.

Щом слънцето залязло, Керник се събудил и поел към върха на планината за втори път този ден. Бил силен, въпреки че изглеждал хилав. Начинът му на живот го бил направил такъв.

Когато стигнал неравното място под олтара, вече било тъмно. Спрял и зачакал луната да изгрее. Зайците буйствали в клетката, като че ли предчувствали, бедните създания, какво ги очаква. Керник не им обърнал внимание. Мразел и хората, и животните и ги третирал еднакво жестоко. Харесвал само котките. Възхищавал се на независимостта, на грацията им, но най-вече на злобата и ноктите им. Преди, когато хващал мишки, се забавлявал да ги слага в селски дворове, където имало котки. Намирал незабравимата игра на котка и мишка за наистина очарователна.

Скоро луната изгряла — кълбо пара с дупки вместо очи. Керник взел клетката със зайците и поел към мястото, където бил идолът.

Изпълнен изцяло, ритуалът бил дълъг, но момчето не пропуснало нито една фраза.

Планетите плували по небето. Изрекъл думите, направил жестовете, поклонил се дълбоко и целунал нозете на камъка. Най-накрая извадил малък ловджийски нож, който бил откраднал, и прерязал гърлата на зайците. Кръвта им потекла и обляла идола, който изглеждал величествено черен на лунната светлина. Оставил труповете им да бъдат погълнати. Коленичил отново и като допрял чело до олтара, промълвил:

— Велики боже Такерна, направих всичко, както трябваше да бъде сторено. Аз ще те въздигна отново като бог. Могъщ бог, от когото ще се боят и когото ще почитат из целия Коркеем и околните земи. Но за да мога да направя това, ти в замяна трябва да ми дадеш сила. Подарък за подарък, непобедими. Направи ме цар на хората и аз ще те направя бог на земята.

Страст трептяла в гласа на Керник — страст на момче, на човек и на звяр. Душата му се превърнала в огнен талаз и избухнала през устата му във формата на молитва. Потреперил, усещайки как в него се надига копнеж за власт.

И когато се вглеждал под бледата мъждукаща светлина на звездите в мътния образ, той придобивал по-заострени черти, по-ясни контури, като че ли следите от годините на разруха избледнявали и си възвръщал древната сила.

Керник запълзял надолу по планината, изтощен от ходенето. И от вярата си също.

Три дни по-късно отишъл отново.

Сърцето му забило трескаво, когато видял, че от зайците останало единствено кълбо кожа и кости, каквито и кукумявка би оставила. Помислил си, че това е сторила някоя врана, но не изглеждало вероятно да е така. Когато се приближил, видял скелета на една врана, която се опитала да открадне храната на идола.

Момчето се хвърлило в нозете на камъка в екстаз от радост и алчност. Виждало своята победа.

Волята на Керник станала закон за съселяните му. Не осъзнавал, че властта му е повсеместна. Накарал идола да заживее чрез нея и той изглежда го възнаграждавал. Децата вече не го замеряли с камъни. Те почувствали новите му дарби и дори когато го пресрещали в групи по десетина, го отбягвали.

В селото започнали да стават странни неща. Никой не можел да ги разбере. Случвало се пилетата си да кълват кротко в дворовете, а после всички изведнъж да изхвърчат на улицата, да прелетяват над стени или заслони с писъци и крясъци, сякаш ги гони лисица. И кой ли минавал наблизо, ако не Керник? Често пъти кучетата лаели и скачали, и почти късали веригите си, когато оттам минавал Керник. Младо момиче, което се къпело в потока под селото, видяло бледоморав таласъм да се издига от водата и да я доближава и дотичало до селото без дрехите си, а след нея вървял Керник, смеел се и я закачал.

Мъжете отишли при свещеника.

— Какво за момчето? Момчето е добро. Аз нямам неприятности с него — отвърнал им Вой.

Забелязали, че Керник често не си бил в къщи дори и нощем.

Той ходел при идола на всеки пет дни, както постановявал старият закон. Всеки път се проливала кръв. Камъкът бил черен и лъскав като черен кехлибар, чертите му станали по-отчетливи, забелязвали се дори рогът, който държал, и руните, издялани на гърдите му.

И ето че настъпил денят, когато свещеникът трябвало да занесе даровете на идола.

Когато отворил вратата на дома си, пред нея жълтокожото момче го очаквало, както предишните два пъти.

Свещеникът не казал на мъжете, които се оплаквали от Керник, че момчето ходи с него в планината, но бил доста ядосан, защото Керник нито веднъж през месеца не го посетил. Момчето обаче без колебание започнало:

— Многоуважаеми господине, много ми е драго да ви видя. Не можах да ви се обадя, защото моята бедна, мила майчица беше болна.

— Не съм чувал да е била болна — отвърнал строго свещеникът.

— Ето, сега ви казвам — продумал тъжно Керник. — Тя не искаше да се разчува из селото.

Старецът се намръщил, но разпаленото обяснение на момчето скоро го спечелило отново и те поели нагоре в планината както преди. Керник носел раницата, а свещеникът, запъхтян, се подпирал с една ръка на рамото му.

Това пътуване било по-изморително, отколкото Керник бил свикнал, защото старецът вървял бавно. Но целта била близко. Утрото било сиво и мрачно. Щом се изкатерили на платото, старецът замрял в почуда.

— Защо? — Дишал тежко. — Защо, майчице… Как е станало това?

— Един момент, ако обичате — казал Керник.

Приближил до идола, поклонил се и целунал окървавените му крака.

— Този път не е заек, черни боже. Този път, както виждаш, е човек. Лукавият свещеник. Този, който никога не те почете така, както заслужаваш да се отнасят към теб. — Зад гърба си Керник чул как свещеникът започнал да пелтечи, но продължил високо: — Твърде голям е за мен. И за селото също, без твоята помощ. Покажи силата си, боже на боговете! Вземи го сам.

Тогава Керник предвидливо отстъпил настрани и залегнал на каменистата земя.

Изглеждало, че нищо няма да се случи. Вътрешностите на момчето замръзнали като червеи в гроб, то разочаровано стискало камъни в ръцете си.

Тогава постепенно се чул звук, сякаш ръмжене на дракон. Звукът се носел отдалеч, като че ли не от планината, а от облаците над нея. Той се усилил и се приближил, разнесъл се над върха, над скалите. Земята треперела под тялото на Керник. Пламъци се отразили в очите му. Пламъци, черни като нощта и все пак ослепително искрящи.

Когато погледът му се прояснил, до ноздрите му достигнал мирис на печено месо. Един фенер пламтял пред олтара, фенер с височината на Вой.

Керник тръгнал надолу по пътеката.

Сам.

Небето било лилаво, осветено от звездите.

Под него, сред боровете, селото се гърчело от ужас.

Кучетата се пропълзявали под стълбите, птиците се струпвали по клоните.

Жените шепнели молитви. Дори домашните демони потъвали в основите на къщите и пъшкали.

Никой не разбирал защо ги е обзел такъв страх. Знаели само, че се боят. Тогава Керник стигнал селото.

Сам.

Застанал в самия му център. Размахал кокалестите си жълти ръце и се смеел от злоба и благодарност.

— Спечелих — извикал през смях, — затова внимавайте! Свещеникът е мъртъв. Черният бог Такерна го погълна. Сега аз съм свещеникът. Елате и ме вижте!

И водени от неизвестна сила, въпреки че разумът им забранявал да излизат, хората се стичали от всички къщи. Стоели на площада, бледи като пепел, и гледали зловещото момче.

Един мъж се размърдал, след него друг. Грабнали чуковете, ножовете, брадвите, каквото им попадало по пътя, и го приближили.

Тогава Керник направил магия. Не била първата. Кой друг, ако не той, плашел пилетата в дворовете, карал кучетата да се разлайват по въображаеми крадци и наплашил голото момиче с водния таласъм? Керник открил, че тази дарба му е дарена от бога на планината. Сега я използвал в пълна степен. Свил мозъка си като юмрук, докато пот навлажнила челото му.

Селото видяло как Керник израства, как достига два метра и половина височина. Бил облечен в черно и лилаво, на раменете си имал наметало с цветовете на бушуващото небе. Навсякъде около него изпълзявали бели змии, зелена отрова капела от устите им. Това било ужасно, но следвало нещо по-страховито — превърнал се в огромен вълк, черен с алени очи, висок колкото кон, с отворена уста.

Хората се отдръпнали и паднали на колене. Мъжете захвърлили своите импровизирани оръжия. Жените пищели за милост, кучетата завили.

Това бил мигът на върховна власт на Керник над селяните. Отмъщение за подигравките, за мърморенето, за хвърлените камъни, но най-вече за непростимата им вяра, че трябва да бъде като тях. Когато обърнал тежката си рошава вълча глава към майка си, тази, която го приютила и отгледала, той се озъбил. Гореща слюнка покапала по земята. Сърцето на старата жена се пръснало и след секунди тя лежала мъртва. Керник ликувал.

И все пак силите му не били достатъчно развити. Трудно му било да продължи магията дълго време. Затова, когато разбрал, че селяните са поразени и ще изпълняват заповедите му, премахнал магията и придобил нормалния си облик.

— Видяхте какво можем аз и моят господар, богът Такерна. Вече ще правите каквото ви кажа, нали?

Никой не отговорил. Никой не отричал видяното.

Керник и неговият бог имали превес.

Когато бил малък, принуждавал посетителите на жълтата блудница, майка му, да вършат ексцентрични, безполезни неща, просто за да се убеди, че има власт над тях. Сега, на тринадесет, задачите, които възлагал на жителите на боровото село, били пак ексцентрични, но не без полза. Наистина не.

Церемония, посветена на бога, сега се правела всеки трети ден. Мъжете от селото слагали капани между дърветата в гората, за да хващат животинки за жертви, и варели бира, която после носели в планината на бога. Защото Такерна или може би Керник обичал тъмните неща: тъмните чувства и тъмните страсти. В началото хората се боели и негодували. После нозете им свикнали с катеренето. Самите те по бруталната сила на необходимостта свикнали с изобилното проливане на кръв, а стомасите им — с обилното пиене. Не всички, но много от тях намерили покой в този нов и непривичен начин на живот. По неведом начин на платото пред олтара Керник или богът ги карали да се чувстват щастливи, доволни, развълнувани, макар и грешни. Почти от рождение ги управлявало сиво еднообразие, защото такива били правилата на оцеляването. Гората ги заробила. Огнището, сезоните, посевите, животните и брачните им партньори създавали рутината на живота им. В чест на бога се устройвало шумно пиршество. Скоро танците и пиенето под зорките очи на върха се превърнали в оргии. Жените падали, обзети от страст, в прегръдките на мъже, съпрузи или синове на други жени, или дори на собствените си синове, братя или бащи. Нямало значение. Те служели на Такерна. Той им прощавал всичко. Наслаждавал се на всяка постъпка. В замяна им пращал добро време, богати реколти, риба в потоците, сексуален апетит и алкохол. Бил щедър.

Такерна бил богът, Керник — проповедникът.

Когато го срещали на улицата, се кланяли, както се кланяли на свещеника. Боели се от него и го величаели. Носели му подаръци, храна, нови дрехи. Той ги водел в планината. Това продължило близо година.

Следващата година реколтата била бедна. И напълно естествено, защото в очакване на наслада от пиянството и в изнемощението след оргиите обработващите земята селяни не били съзнателни и не превивали гърбовете си от труд, както преди. Пилетата и козите измрели от болести. Децата също умирали. После станало студено, горчив сняг покрил планината. Хората започнали да съжаляват. Съжалявали и забравяли, потривали празните си стомаси, жадували за топло огнище и пълен килер с провизии. Искали да си върнат старите богове — невзискателни и закрилящи дома богове, които приемали и само хляб, и от време на време по някоя молитва.

Така те отишли при Керник в къщата на старата жена, където сега той живеел сам. Дошли неохотно, гледали в земята. Стаята била пълна с клетки с животни, те ядели чудесните хлебчета и сиренето, които селяните му давали. Керник имал готов отговор за проблемите им. Богът трябвало да получи нещо по-различно от кръвта на зайци и плътски ритуали, тогава щял да им помогне отново. Какво искал Такерна? Керник щял да го попита. Сега можели да си вървят, а след час да дойдат за отговора.

Оказало се, че Такерна иска девствена девойка да бъде принесена в жертва пред олтара му.

За селяните Керник и Такерна били по същество синоними не само защото имената им звучали еднакво. Черният камък и жълтото момче били симбионти и единият не можел да съществува без другия. Богът имал нужда от Керник да подклажда тъмната му сила. Целите и желанията им били едни. Самият Керник искал жертвата и затова и богът я искал. И все пак желанието на бога вдъхновило момчето.

Керник не изпитвал сексуална потребност. Не бил мъжествен, физически зрял и никога нямало да стане. Потребността му била умствена. Мозъкът му поглъщал голямата потенциална магическа енергия на слабините му и я впрягал в служба на други цели. Когато гледал жените, това било само с презрителен интерес, защото не били направени както той.

Смъртта и убийствата водели Керник до екстаз, но не на чувствата или плътта, а на безжалостното му съзнание. Когато ножът му пронижел девойката, щял да изпита пълния оргазъм на доминирането.

Предал на селяните волята на бога, както стоял на заледената улица, с цялата си способност да прави илюзии. Изрекъл съобщението, хипнотизирал ги и ги накарал да се съгласят. Трябвало да изберат момичето чрез жребий.

Наблюдавал с алчните си очи, а устата му се изпълвала със слюнка. Чул се писък, майка коленичила в ридания. Дъщерята била изведена, бяла като избелен лен, очите й — овъглено стъкло.

Настъпила нощта и Керник отвел селяните в планината на Такерна. Фенери блестели в ръцете им като червени цветя и осветявали в червено земята под нозете им.

Стигнали пред олтара и сложили момичето да легне на земята. Тя не промълвила нито звук, но въртяла главата си от едната страна на другата като човек, споходен от кошмари. Мъже я държели за китките. Луната изгряла. Керник стоял над момичето с остър нож, говорел бавно и с любов на идола.

Тогава се случило Нещото. Внезапно. Само за една минута, дори по-малко, цялото царство на Керник рухнало.

Един млад момък бил сгоден за момичето. Преди три години той хвърлял камъни по Керник и въпреки хипнозата част от него не била забравила омразата към жълтото момче. Бил влюбен в момичето и искал да го защити. Цялата му омраза избуяла на повърхността. Надал дрезгав вик, хвърлил се между фенерите към олтара и сграбил ръката на Керник, която държала ножа.

Керник, силен като камшик въпреки хилавото си тяло, се въртял и извивал, но не можал съвсем да се освободи. Точно когато щял да замахне с ножа, го изпуснал и се повалил до черния камък Такерна.

Румена светлина, по-силна от фенерите, играела върху камъка. Откъм нозете на идола се разнесъл тътен.

— О, мой велики господарю… — започнал Керник, но не можал да довърши.

Лицето на младия момък изглеждало диво от ужас и ярост. Погледът му бил като на животно, което отчаяно се защитава. Той се втурнал покрай Керник към вдълбания идол и го сграбчил в обятията си.

Камъкът бил отделен от олтара и можел да бъде преместен, въпреки че бил тежък. Младежът тръгнал назад, залитайки, като се борел с идола, сякаш бил от жива плът. Надал победен вик и фенерите осветили тържествуващите му очи. Изрекъл името на момичето, тя седнала на олтара и го загледала слисана. Тълпата притаила дъх. Само Керник крещял. Неразбираемо, като звяр, проклинал и правел последен опит да наложи волята си. Младият мъж застанал на края на платото, където то преминавало в остър каменен склон. Вдигнал ръце, в които стискал идола. Искал да го хвърли, да го разбие в скалите по склона.

Момичето изпищяло високо и пронизително като птица.

Идолът паднал и се катурнал надолу.

Но незнайно как момъкът се търкалял заедно с него. Той не промълвил нито звук, лицето му се отдалечавало надолу по склона, ставало все по-бяло, очите — червени, ала продължавал да стиска идола плътно до гърдите си.

В ниското, между високите върхове на боровете се виждала голяма каменна морена. Там се разбили младежът и идолът.

Чула се експлозия. Земята се разтресла от удара. Черни звезди изригнали в черния въздух. Отломки от камъни хвърчали нагоре и падали като дъжд. Селяните скрили лицата си с ръце. Планината мърморела нещо дълбоко в себе си и после замлъкнала.

Настъпила тишина. Никой не помръдвал. Природата изглеждала мъртва, сякаш животът я бил напуснал завинаги.

Керник лежал до олтара и плачел.

Плачел от самота и от празнотата, която чувствал в цялото си същество. Животът напуснал и него. Костите му останали без мозък. Богът бил мъртъв и силите на Керник умрели с него.

Изпод воала на мъртвата тишина, паднал върху селяните и цялата планина, се издигнала фигура като струйка бял дим. Това било момичето, което Керник искал за жертва и заради което момъкът дал живота си. Тя била обхваната от онази необичайна студена хистерия, която настъпва между два безумни припадъка на ярост.

Посочила Керник, който лежал там безпомощен, лишен от величието си и сълзи се стичали от очите и ноздрите му.

— Ти също ще умреш — казала. — Мръсен дявол!

Един по един хората, мъже и жени, се изправили с лица, лишени от цвят, и отворени усти, за да поемат дъх. Сега те разбрали, че са били използвани от Керник. Забравили за удоволствията от греховете си по време на оргиите, спомняли си само притесненията за празните си килери, мъртвите деца, острите зъби на зимата, впити в гърлата им. Вече не били омагьосани. Мисълта за отмъщение раздвижила замръзналата кръв във вените им. Ръцете напипали ножовете. Оглеждали се за камъни, както преди. Този път Керник не можел да направи илюзия, с която да прикрие голотата си.

Единствено подвижността и бързината му го спасили.

Той се втурнал надолу по планината. Спуснал се през селото. Селяните го последвали с пламтящи от бяс очи, хлъзгали се и се търкаляли по скалите и снега.

Керник достигнал гората и се скрил в нея. Дробовете му горели от невъобразими огньове, но крайниците му все още издържали, сякаш не зависели от органите и мозъка. Понякога отдалеч чувал виковете им или виждал светлината от фенерите да се плъзга по стволовете на дърветата. Долавял затихващите гласове на кучетата.

Стигнал до един широк поток, който не бил още съвсем замръзнал. Нагазил в него и се спуснал по течението. Размествал с ръце и крака ледените късове. Понякога почти губел съзнание. Скоро лаят на кучетата заглъхнал напълно.

Тичал или почти тичал цялата нощ. Призори се довлякъл до едно открито място между високите стволове на дърветата. Очите му били изцъклени, езикът му изплезен като на вълк и от отворената му уста течали лиги. Гората свършвала, той едва забелязал това. Видял каменна стена и тъмен отвор в нея — заслон. Промъкнал се в него и паднал по очи на земята.

Ловджиите не го намерили нито този ден, нито след това, въпреки че продължили издирването близо седмица. Селото чувствало, че над него тегне проклятие. Опитало да се върне към нормалния си ритъм на живот, но не успяло. Момичето, което Керник искал за жертва, се обесило. Снегът отново паднал като бял неканен гост и мнозина умрели от студ или от глад. Планината станала място с лошо име и никой не я посещавал. Само боровете виели от вятъра.

Керник лежал в заслона един ден и една нощ. Когато излязъл, бил прегладнял и скован от студ. Пред него се простирали големи бели равнини, огрени от бледото зимно слънце.

Снегът не покривал низината равномерно и тя изглеждала като поръсена със сол.

Керник потрил ръцете си, за да ги стопли. По-късно по стар навик като котка издебнал и хванал един нищо неподозиращ заек и го изял, както изяждал плячката си преди — суров, изплювайки костите и кожата. Върнал се към предишните си навици много бързо — онези мечешки навици, които усвоил в гората, когато бил на десет години.

Но връщане назад нямало. Той познал властта и бил опиянен от възможността да прави магии. Бил на четиринадесет, но изглеждал по-голям. Тягостни спомени измъчвали сърцето му. Но нямало изход и нямало цяр. Понякога хапел собствената си плът, за да се откъсне от тези мисли.

Цялата зима прекарал в низините, ловял и се хранел с животни, поправял дрехите си с кожите им. Намерил една пещера. Живеел в нея като вълк, на какъвто приличал, без огън, спял на вълча кожа, чупел кокали с острите си зъби.

Дошла пролетта, светла като зелен пламък. Керник не й се зарадвал, не харесвал златните, подобни на звезди цветя, които растели в тревата пред каменната му врата. Тогава поел към далечната сянка на хълмовете. Скоро времето се стоплило и вече можел да спи на златното килимче от цветя под сребърното покривало на звездното небе.

Така попаднал на лагера на крадците.

Не че знаел, че са крадци.

Видял две кафяви палатки, пет вързани кончета, огън, над който на шиш се печало месо. Здрачавало се и мека прозрачна тъмнина покривала земята. Мирисът на готвено месо примамил Керник, защото бил свикнал на такава храна в селото с къщи от борови трупи. Решил да открадне малко месо, но не успял. Крадците имали наблюдатели като всяка престъпна банда. Забелязали Керник, хванали го и го повели надолу по склона.

Той не протестирал. Бил научил някои неща — да бъде предпазлив и ласкателен.

Едър мъж излязъл от втората палатка. Бил много дебел и силен като вол. Веждите и мустаците му били засукани, имал дебели устни. На едното си ухо носел обеца от потъмняло сребро.

Момчето се досетило, че това е главатарят на бандата, и се поклонило.

Главатарят се разсмял. Той харесал Керник: злонравен, предпазлив, жилав и достатъчно слаб, за да се промъква през тесните прозорци.

Пет години Керник живял и скитал с бандата. Прекосявал надлъж и нашир планината Волкян. Променил си името, за да е в съзвучие с името на местността, както преди взел името си от черния бог. Сега се наричал Волк. Косата си връзвал на плитка, както правели другите четирима мъже, сложил си медна обеца. Потискал тъмните си страсти — да убива и причинява болка, да си прави груби шеги, омразата към хората, алчността си за красиви неща — всичко това не показал нито веднъж. Главатарят му се доверявал, разрешавал му да командва на крадците, докато самият той се излежавал в къщата на някоя жена или пиел в крайпътна странноприемница. Керник-Волк бил хитър и умен, говорел малко, потискал непредвидимите си желания.

Но нещо непрестанно разяждало сърцето му. Веднъж вече бил помазан от бога. Веднъж вече бил проповедник, висок над два метра, вълк, дявол, магьосник и майстор на илюзиите. Когато сега убивал, си спомнял за тези неща. Ножът говорел наместо ожесточението му. Убивал отново и отново — търговци, войници, неразумно кикотещи се блудници. Убийствата му носели радост, но и това не го задоволявало. Той искал да разрушава, не само да убива, ала нямал сила да направи това.

Понякога в градовете виждал храмове, пълни с божества, но никога не видял черния бог, своя гений. Често през тези пет години се будел в зловещия мрак на нощите и се мъчел да възвърне уменията си. Но без бога не можел да го стори. Така научил нещо ново — как да понася непоносимите неща.

Други неща обаче го очаквали.

По склоновете на Волкян бил разпръснат голям каменен град, построен на бреговете на Широката река. Името на града било Сваца. По обед и в полунощ от кулите на трите му храма се носел камбанен звън. Там живеел един много богат човек, в чийто дом крадците от известно време се опитвали да се промъкнат.

На никого късметът не е вечен. Застигнала ги госпожа несполуката. Богатият господин предугадил намеренията им и поставил капан. В боя четиримата мъже на главатаря загинали, а той самият бил обесен за назидание на площада по обед, когато забили камбаните на храмовете. Керник-Волк бил осъден на друга, по-бавна смърт. Изпратили го в известния подземен затвор на Сваца — тъмния канал, който се намирал точно под реката. Рядко някой се връщал оттам. Онези, които излизали, били безчувствени като стена, а мозъците им — пропити от влага като гъбите, които растели вътре.

В затвора на Сваца почти не влизала светлина. В сумрака можели да виждат само плъховете и жабите. На места водата достигала близо метър. Не се чували камбаните, само шумът на водата, капчука, цвърченето. В началото тези звуци прониквали през ушите на човек в мозъка му, а после преставал да ги забелязва.

Затворът бил разделен на килии. Стените били от тиня и отломки от бреговете, крепени от колони ръждясало желязо. Понякога стените се срутвали и агонията на затрупаните мъже постепенно замлъквала.

Веднъж на всеки четиринадесет дни войниците на управителя на Сваца минавали между килиите и хвърляли твърд хляб и развалени парчета месо на съществата в тях. За пиене им служела стичащата се по стените вода. Често хората умирали от болести. Тук-там седели забравени мъже с лица, бели като извара. Те пеели и подсвирквали в мрака, слепи и глупави.

През първите три дни на заточението Керник беснеел. Той имал темперамент на крадец и убиец. Блъскал по стените и викал. Отговарял му ропотът на отчаяни мъже, обзети от омраза към целия свят. Това били безчовечни гласове. Гласове на опустошени хора, защото самото място под реката било пусто.

Най-после и Керник замлъкнал. Премалялостта на хората в тази жива гробница започнала да обзема и него.

Тогава видял една жаба да подскача към отсрещната стена. За момент забравил всичко друго. Притаил се и подскочил. Толкова бързо, че жабата не успяла да му се изплъзне. Опитал киселия й вкус. Бил по-приемлив от вкуса на подаянията на войниците. По-късно хващал и други животинки.

В затвора Керник преосмислил живота си още веднъж.

Водата не притъпила чувствата му, само ги объркала. На външен вид бил блед и ням, но съзнанието му започвало да открива своето дълбоко царство. Пропътувал през пътищата на душата си, за които преди не подозирал. Борел се с външните неблагоприятни условия. Молел се дълго. Повтарял думите на магическия ритуал, които казвал на бога в планината: „Такерна, уважаеми господарю, помогни ми, спаси ме и отново ще сме едно цяло, отново ще сме царе, ти и аз.“

Но не се надявал на спасение. Това било просто ритуал.

Времето минавало. Годините се изнизвали. Може би десет, може би двадесет. Времето нямало значение в затворите, особено в подземния речен затвор на Сваца. Мъжете остарявали бързо. Тези, които били освобождавани, изглеждали неестествено стари, независимо на колко години са попаднали там. Кожата им се сбръчквала, костите им се изкривявали. Годините водели до съсипване на плътта и отслабвали духа. Това било неизбежно в затвора на Сваца. Възрастта на Керник вече не можела да се определи със сигурност.

Керник проповедникът. Керник крадецът. Керник-Волк. Човекът, който яде жаби и цитира молитви. Жълтата му кожа побеляла като пепел, като изсъхналите клони на дърво. Ноктите му израснали дълги и черни.

Но оцелял. А в това време се опознал, както едва ли някой друг познава себе си.

Един ден вратата на килията се отворила. Просто се отворила.

Фенер осветил вътрешността и това предизвикало болка в очите му.

— Стани, измет — викнал войнишки глас. Керник вече добре познавал гласовете им. Изправил се. — Вижте — продължил гордо и самодоволно войникът. — Не ви ли казах, господине, този е здрав и издръжлив. Един господ знае откога лежи тук, но все още разбира от заповед, а крайниците му са доста яки. Хей, ти! Отвори си устата и покажи на господина зъбите си. Ето, господине, всичките му зъби са здрави. Яде прясно месо. Лови плъхове и ги яде. Виждал съм да го прави. Бърз е като котка. Наистина. Нали ви казвах?

Керник погледнал със сълзящите си замътени очи и видял как до силуета на войника една сянка поклатила глава в знак на съгласие.

— Излез — наредил войникът. — Да, ти. Бързо. Преди да съм размислил.

Оказало се, че старият Херцог на Коркеем починал и сега на власт бил младият Херцог. Той искал да построи три нови кули от бял камък в двореца, а каменните кариери били на запад от Сваца — между възвишенията на планината Волкян.

Мястото било ветровито и високо. Камъкът се намирал в отвесни ридове, блокове от твърд камък се редували с блокове от по-ронлив материал. Работата била трудна, времето — безмилостно. Хората падали от несигурните скелета и умирали, на други дробовете се изпълвали с бял прах от меките слоеве на кариерата и ги застигала същата участ. Само роби и престъпници били изпращани на тази работа. Само най-яките от измета на обществото. Някои оцелявали по две години в кариерите, но към края плюели розова храчка. По-слабите не издържали и два месеца.

Керник крадецът, преживял несгодите на затвора в Сваца, бил идеалният работник.

Изведен на ослепителната, изгаряща очите като киселина светлина на слънцето, от която бил скрит за неизвестно колко години, светът му се сторил просто един непоносим трептящ пламък.

Робите били оковани във вериги — крак за крак, кръст за кръст, ръка за ръка. Той и още петдесет други мъже били отведени от града по широк път, преминаващ в малка неравна пътечка над брода на виещата се река. Жадуващ тъмнина и хладинка за очите си, Керник все още не се радвал, че е на открито. Имал рани по тялото си от веригите и по лицето си от водата, която се стичала от очите и ноздрите му. Веднъж на ден получавал комат хляб. Нямал никаква възможност да хване нещо, защото бил окован. Агонизиращите, едно голямо море от объркани хора, го оглушавали. Само вътрешното единение на мисъл и чувства го утешавало. Един ясен студен глас му говорел вътре в него бавно и внимателно като на малко дете.

Стигнали кариерите.

Хълмовете, лишени от богатствата си, имали цвета на безснежната зима. Бяла мъгла се спускала над работниците, мека като пух от лебед в сравнение с грубото, сивосиньо небе.

Парче черен хляб, черпак вода. Освободили мъжете от оковите, които ги свързвали един с друг. Оставили въжетата на краката им, достатъчно дълги, за да ходят, но не и да бягат.

Керник лежал по корем. Очите му се прояснили. На голото бърдо чул шум като от пърхане на криле. Може би зайци подплашили птиците.

Войниците ядели говеждо месо и пиели червено вино. Керник започнал да пълзи по склона, стъпка по стъпка. Въжето не издавало шум, това било добре. На хълма имало скала, висока близо метър, тъмна, странна скала. Ако можел да я достигне, тя би го скрила временно от погледите на войниците, докато чакал заекът да се покаже отново.

Достигнал скалата. Не разбирал, че е достигнал целта си.

Тогава нещо му заговорило отново. Мозъкът му казвал: Погледни! Керник погледнал нагоре. Каменна ръка стискала каменен рог. Над него виждало лице, жестоко като на орел, черно като черен кехлибар. То го гледало познато и мило като грижовното изражение на майка.

Керник лежал и се държал за краката на идола. Разридал се без сълзи, тялото му се затресло.

— Такерна! Такерна, боже мой, мой боготворен бог, черен безсмъртен бог, отговори на молбите ми!

Без ритуал, без следа от любезност, Керник бил в истинска еуфория. Камъкът сякаш се поклатил от докосването му. Усетил това със сигурност.

В този миг острие от бели зъби разрязало дрехата на гърба му.

— Стани! Вдигни ръце! — Керник се претърколил и се изправил на крака разтреперан. Камшикът се омотал като змия около ръката му. Надзирателят стоял и се хилел. — Вярващ си, значи. Молеше ли се? Ще ти дам аз за какво да се молиш след малко.

— Такерна — обърнал се Керник към бога, но надзирателят изсъскал.

— Как го нарече? Някакво име от далечни земи? Не, прост мелез, ще ти кажа. Този идол има малък храм в Аркев за цялата си примитивна и неведома дейност. Но се съмнявам, че Херцогът го е грижа за него. Слънцето, луната и звездите са богове на града. В Аркев има храм със златни куполи, посветен на слънцето. По обяд колесницата на бога спира за почивка на точно определена точка от най-високия купол. Но ти никога няма да я видиш, нищожество.

— Такерна — повторил Керник.

— Не — казал надзирателят. — В града на Херцога го наричат Сован. Сован Тованацит. Голямо име за такова малко нещо. А сега тръгвай надолу по хълма, преди да съм ти одрал кожата, невестулко.

Керник се подчинил. Той се клатушкал и дори паднал веднъж. Надзирателят го ударил с камшика, за да побърза. Керник почувствал, че го следва странно, тъмно сияние, по-топло от слънцето и с тъмна светлина, която не измъчвала очите му. Това било присъствието на бога.

Тук, добил ново име, но със старото си изображение, Такерна все още помнел своя проповедник.

Керник бил отведен обратно на мястото си и не след дълго заедно с другите — при прашната кариера. Но той въртял кирката бавно, като че ли обичал белия камък и искал да го освободи. Слънцето слязло ниско. Кехлибарени сенки се спускали по хълмовете и вечерният вятър започвал да скърца със зъби. Керник се хилел, докато работел, и скърцал със зъби.