Магията на Волкхавар

Уоана избяга. Сърцето й биеше в гърлото. Втурна се в самотната си стая и затръшна вратата след себе си. Това не я успокои, защото беше сигурна, че болтовете и резетата не можеха да спрат ужасния гост. Опита да изрече някоя молитва, но думите бягаха от езика й. Скоро въпреки желанието й огромната птица на съня влетя през прозореца и я понесе на крилете си.

Странен сън беше този. Дълбок и сладък. Покри Аркев като топъл лилав сняг. Не само покоите на Херцога, Херцогинята и Уоана, а цялото място — площада, храмовете и къщите, пристанищата и пазарите. Корабите в реката дремеха, кучетата се бяха повалили над кокалите си, дори птиците лежаха като смачкани хартии по покривите. Аркев, забързаният, светъл град, сега бездействаше в лавандуловата мараня, сякаш облак се беше спуснал над него. Врявата, камбанният звън, лаенето на кучетата бяха замлъкнали. Над улиците се издигаше блажено хъркане.

Само няколко души още не спяха.

Само петима.

А от тези петима може би само двама бяха наистина будни.

Покрай стените, покрити с гоблени, се излежаваха слугите. Роши, дебелият мъж, беше оставил свирката си и седеше, вперил напред слепите си очи. До него седеше Йевдора, също невиждаща. В златната й коса бяха вплетени звезди. Дисаел стоеше в сянката в ъгъла на стаята като изсъхнало дърво при безветрие.

Волк Волкхавар също беше застинал неподвижно. Седеше в златния стол на Херцога и чакаше като котка пред миша дупка. Тогава я забеляза, както преди, макар да не си даваше вид. Дисаел отново имаше сянка. Сребърна сянка, която не приличаше на него.

Волк присви очи. Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Преди време — каза той високо и меко — една млада магьосница, няма да споменавам името й, защото или не го знам, или то няма значение, срещнала млад мъж и си казала: „Харесвам го. Ще го последвам.“ Но тъй като не била обикновена девойка, а магьосница, тя не изминала пътя със здравите си и тънки крака, с дългата си коса, прибрана под забрадка, и с вързопче на гърба си. Не. Тя направила магия на душата си и я освободила от тялото. Душата й полетяла след него. Въртяла се наоколо му като молец около лампа. — Зад Дисаел сребърната сянка се вкамени и лекичко потрепери. Усмивката на Волк се разшири. — Изглежда, че въпреки целия си ум младата жена не знаела колко ярко свети неопетнената й девическа душа и колко приятен е мирисът й. Никой не я предупредил: „Бъди внимателна, някой може би има набито око за такива сияния и нос за аромата им.“ Никой не я предупредил, че трябва да се върне в дома си преди зазоряване, защото иначе хората ще забележат мъртвото й тяло. Или може би интелигентната, но зле информирана девойка живее сама? Разбира ли тогава, че само едно щракване с пръсти може да разкъса магическата нишка, която свързва тялото с душата й? — Волкхавар се изправи и премина през стаята, като щракаше с ужасните си пръсти, за да подчертае думите си.

Ослепителният блясък на въздуха изведнъж се размърда, мина през най-близкия прозорец и изчезна.

Волк се захили и застана на прага. Вдигна ръце — това бяха криле. Вдигна глава — това беше глава на птица с крив клюн. Превърна се в сокол и излетя във въздуха с подигравателен писък. Погледна слънцето и се понесе след въздушната си плячка, воден от аромата й. Плячката бе душата на Шайна. Керник я последва, както мъжете оставят настрана важните дела замалко и излизат навън да се отморят приятно. Утрото, което започна с магия и объркване в Аркев, в селото на стария Аш настъпи както обикновено. Или поне така изглеждаше.

Жените отидоха за вода при кладенците, заемаха се с готвенето, а мъжете с добитъка. Накладох огньове. Изрекоха ритуалните думи над тях. Тогава се случи първото странно нещо. Кой би могъл да сбърка гласа на жената на стария Аш, крещяща и ругаеща робинята си?

Младият Аш, все още трезвен, беше отишъл да види козите. Старият Аш отиде още призори за реже дърва до потока. Жена му слезе по стълбите на долния етаж и се огледа за слугинята. Тя трябваше да носи вода, да кладе огъня, да приготвя овесената каша, но вместо това я видя все още да лежи по гръб до незапаленото огнище.

— Ставай, прокълната мързеливке! Събуди се! — викаше старата жена на Аш, но робинята не помръдна. Господарката й коленичи и я разтърси силно. Повдигна клепачите й и надникна в двете й очи. После изля върху лицето й водата от каната. След това гласът й се издигна невероятно високо, което учуди дори тези, които я познаваха добре. Както се оказа по-късно, тази паника не бе оставила буден в селото нито човек, нито животно, дори казаха, че покойниците, погребани в гробището на хълма, се преобърнали в гробовете си. Само слугинята продължаваше да лежи безчувствена върху леглото си от парцали с отпуснати ръце и затворени очи. Дори не изстена.

Свещеникът от Кост тъкмо похапваше прясно изпечен хляб в къщата на Микли, когато вълнението достигна кресчендо.

— Кой може да е това? — попита той.

— Жената на стария Аш — отговори Микли. — Гълчи за нещо робинята си.

След няколко секунди глъчката придоби нов оттенък — на тъга.

Хората наизлизаха на улицата, там бе застанала жената на стария Аш, биеше се в гърдите, вдигнала негодуващо глава към боговете в небето.

— О! — пищеше тя. — Робинята е болна. Всичката храна, която й давах, и парите, дето Аш ги плати за нея, сега отидоха на вятъра. О, божичко!

Свещеникът също излезе на улицата. Малката тълпа се отдръпна почтително и му направи път. Той доближи жената на стария Аш и втренчи поглед в нея, докато тя спря да се вайка.

— Къде е съпругът ти? — попита свещеникът.

— Реже дърва до потока, бог да го пази.

— А какъв е проблемът с робинята?

— Болна е, отче — отговори жената. — Проклета да е.

— От какво е болна? — любопитстваше свещеникът.

— Не знам със сигурност. Друг път не е била болна от това. Не е треска, но лежи и не мърда, дори когато я разтърсвам.

Тълпата зашумя при тези думи. Свещеникът се разпореди:

— Някой да отиде да повика стария Аш — и последва жената в къщата, където до огнището лежеше Шайна.

На прага се тълпяха любопитни и засенчваха стаята.

Свещеникът коленичи до Шайна. Погледна я съсредоточено с наблюдателните си очи. Докосна гърлото й, опипа китката й, после се наведе и допря златното слънце, което висеше на врата му, до устата й. След секунда дръпна златното украшение и го погледна.

— Ти — упрекваше сам себе си — с твоите закуски, обеди и вечери, все отлагаше да разпиташ слугинята. Утре… вдругиден… А виж какво се случи!

Точно в този миг в стаята като черна мечка влетя старият Аш, допря чело до ръката на свещеника и погледна озадачен и объркан скъпата си собственост, която лежеше инертна до огнището.

— Какво й е, отче?

— Мисля, че вече не диша. — Хората на прага изпъшкаха. — А също мисля — продължи свещеникът, — че не е мъртва. Може би имате магьосница сред вас. Човек никога не може да е сигурен. Откога е при теб това момиче?

— От година — отговори Аш.

— На Студената канара има магьосница, нали? — попита свещеникът.

От прага се разнесе шепот. Старият Аш сведе очи.

— Не, отче. Магьосница ли? Не, не.

— Много добре — каза свещеникът. — Виждам дъното на локвата доста ясно въпреки всички камъни, които хвърляш в нея.

На китката на младото момиче имаше парче ленен плат, което никой не беше забелязал. Никой, освен свещеника. Дебелите му пръсти бързо го развързаха и погледът му се плъзна по ръката й.

Да, точно както бе предположил. Два тънки, почти заздравели белега, следи от два остри малки зъба като на лисица или котка. Типично за магьосницата от Студената канара.

— И какво поиска в замяна на услугата си, на любовните си магии и омая за сън жената от Студената канара? Нещо различно или същото? Кой друг е плащал с кръв?

Разнесе се сподавен изплашен вик. Една жена се обади дръзко сред тълпата:

— Никой от селото не е плащал такава цена.

— Надявам се да не лъжеш — каза свещеникът и се изправи, строг и респектиращ в червените си одежди. — Не вярвам някой друг да се е пазарил за такава цена. Само това момиче. Трябва да се е занимавала с магии и през тази нощ.

— С магии? — избухна панически старият Аш. — Моята робиня е много ценна. Как бих могъл да си позволя друга на нейно място, ако трябва да се избавя от Шайна?

— Ще направиш, каквото ти наредя — строго сви вежди свещеникът. — Освен ако не искаш в долината да се шири чума от вампири.

Небето беше камбана, кънтяща в синевата. Под него през мрежест облак се носеше тънка струя пара като лилия в езеро. Горният слой на въздуха беше тънък като черупка на яйце, пронизан от слънчеви лъчи сякаш нежните струни на арфа. Душата на Шайна летеше по алеите от безмълвни сапфири.

И преди беше летяла, но не както сега. Нададе тих вик на яд и отчаяние. Преди бе летяла във времето и извън него, толкова бързо, теглена към дома от нишката, която я свързваше неразделно с тялото й. Беше скрита от опасностите на нощта.

Сега нощта я преследваше. Един черен сокол я следваше като откъснато парче черно платно от някой кораб в бушуващото море. Нямаше шанс. Нямаше никакъв шанс да се изплъзне. Беше твърде късно. Той умееше да прескача времето като нея и не можеше да му избяга. Сутрешната светлина бе огряла земята и в селото с сигурно вече бяха намерили тялото й, безжизнено и беззащитно. Шайна, Шайна, какво направи?

Знаеше, че над Аркев тегне магия, но не й обърна внимание. Беше унесена от любовта си и магията я беше вързала като с въже. Последва Дисаел. Не мислеше за нищо, не си спомняше нищо, виждаше само него. Беше престанала да съществува или така й се струваше. Превърна се в част от въздуха около него, дъх от дробовете му. Тогава магьосникът я прободе с погледа си и меките му отвратителни думи й дадоха да разбере, че я познава, че я вижда, че е в капана му. В този момент душата й се събуди и забрави всичко: магията, радостта, любовта, и полетя, но без надежда. Скъсаното черно платно се носеше свободно и неотстъпно след нея. Черната птица играеше на гоненица с нея. Когато му омръзнеше, жестокият Волк Волкхавар щеше да я сграбчи без усилие и с усмивка.

А нишката, която я свързваше с тялото й, беше слаба. Беше стигнала твърде далеч и тя нямаше сила да я притегли към тялото, да се намотава както преди. И все така безнадеждна, Шайна продължи да лети.

Мина през облак, подобен на руно, а от другата му страна я заобиколиха рояк птици.

Първо ги прие като нещо естествено. Летеше под и над тях плавно, крилете им се удряха в нея.

Но птиците не я отминаваха, скупчиха се около нея. Размахваха криле и раздвижваха въздуха около главата й. Лицата им бяха съвсем еднакви, жестоки, бесни, с отворени клюнове. Ноктите им я деряха и въпреки че не можеха да разкъсат астралната й тъкан, те я задушаваха и объркваха. С безтелесните си ръце тя се опитваше да ги прогони. Очите й вече не следяха небето. Виждаше само размахващи се нокти и груби изплезени езици като кървави ками. Напразно се бореше да се освободи, като се въртеше, спускаше се и се издигаше. Най-после разбра кой бе изпратил птиците или ги беше извикал, или беше създал тази илюзия във въздуха.

Не знаеше колко време се бе борила да се откъсне от кошмара, да види пътя. Най-накрая, попаднала във вихър от черни пера, се понесе към земята.

Попадна в девствена гора. Лежеше като роса по земята. Ураганът от соколи беше отминал.

Гората беше хладна и мрачна. Долавяше шума на бързи поточета и гласовете на малки птички. Заплахата още съществуваше. Преследваше я. В ушите й още звучеше острият далечен писък.

Душата на Шайна се надигна от тревата. Мяташе се от дърво на дърво като бял шепот в сянката. Пред нея ромолеше поток. Ловецът бе близо, чувстваше го.

Тогава песента на птиците замлъкна. Листата спряха да шумолят, сякаш застинаха по клоните.

Шайна погледна назад, през рамото на душата си.

Не видя нищо, но усещаше присъствието му.

Движеше се бързо, по-бързо от лизването на езика на гущер. Дърветата тичаха покрай нея в противоположна посока, към това, което я преследваше. Нов звук замени старите.

Предателски тътен. Под нозете й, до стволовете на дърветата. Копитата на коне удряха в земята като камъни.

Шайна се издигна нагоре, над последните клони и несъзнателно погледна небето.

Беше чисто, но по назъбените краища на небосвода безчислено множество от черни соколи като малки черни облаци или черни искрящи звезди затъмняваха деня, както светлите звезди осветяват небето нощем. Сега не я доближиха, само обикаляха по края на небето, викаха се един друг, крещяха нещо на нея, насочваха я. Умните преследвачи на магьосника.

Уравновеси полета си в синьото небе погледна назад още веднъж.

И докато гледаше, от балдахина на гората, от шумната експлозия на листа и счупени клони като голяма опасна риба, изскачаща от океана, във въздуха се вряза блестящата черна колесница на магьосника.

Шест черни коня я теглеха, носени от орлови крила. Диаманти обагряха ноздрите им и пръски от пареща кръв хвърчаха от устите им. Над тях се размахваха два бронзови камшика с опашки от змии. Държаха ги ръце с черни нокти. В колесницата стоеше мъж в лилаво с глава на вълк.

Гледката беше ужасна. По-ужасна, отколкото могат да опишат думите, защото думите мамят и премълчават нещата, както правят хората.

Главата на вълка се хилеше. Зъбите му бяха остри и жълти.

Живите камшици плющяха в ръцете на мъжа. Конете фучаха, изпод колелата хвърчаха искри. Шайна продължаваше да лети.

Защо? Нима вярваше, че може да избегне жестокия си край? Не. Летеше, защото беше доведена до този краен безумен ужас, при който летиш само защото нямаш сили повече да мислиш, да разсъждаваш, защото иначе разсъдъкът ти би казал: „Спри, загубена си.“

Волкхавар беше безмилостно жесток. Продължаваше да получава наслада от човешкия страх. Преследваше душата на девойката по слънчевите поляни, а зад него остана Аркев. Високомерният Аркев скоро щеше да стане негов и на бога му, но сега спеше и сънуваше сънищата, които му беше заръчал. Постепенно слънцето достигна хоризонта на запад и небето се покри със сенки.

— Ето, молецо, сега виждаш, че не си заслужава да се навърташ около лампата ми. Не и около моята, девойко молец. Не и около моята.

Хълма над селото първа изкачи жена.

Зад нея вървеше девствено момиче. Отзад се редяха една след друга жени и момичета. Всяка жена носеше фенер, а момичетата — китки бели цветя, откъснати в полето. Бяха тихи. След тях вървеше свещеникът.

Той размахваше сребърно кандило, донесено специално от Кост. От него се носеше приятен аромат. Докато вървеше, свещеникът четеше молитви, лицето му беше като втвърден восък. Носеше и меч.

Последни крачеха мъжете. В ръцете си държаха восъчни свещи. Водеха три кози, вързани с въже, и носеха нещо неподвижно и леко на няколко дървени дъски, прикрепени заедно.

Всеки знаеше добре какво трябва да прави. Свещеникът ги бе подготвял целия ден, докато тялото на робинята лежеше спокойно като кукла на улицата в центъра на кръг от запалени фенери, забити здраво в земята. Между зъбите й беше пъхнато парче сребро да я задържи, ако пътуващият демон, в който се бе превърнала, внезапно се върне.

Целият ден старият Аш, сив и умислен, седеше на един камък на улицата, прегърнал коленете си, и проклинаше късмета си. Мъртва тишина се бе надвесила над селото, а под залеза планините изглеждаха като измити с кръв.

Отдавна беше минало полунощ и младата луна яздеше по небето. По хълмовете нямаше дори и полъх на вятър.

Стигнаха до гробището и го подминаха, защото тялото на робинята, обитавано от зли сили, не можеше да лежи в свещената земя.

Минаха между надгробните камъни и стигнаха до едно безплодно място сред скалите, където рядко идваше човек. Обиколиха го три пъти надясно и три пъти наляво. Жените изрекоха думите, на които ги беше научил свещеникът. Фенерите осветяваха очите им.

Двама мъже излязоха напред и започнаха да копаят твърдата земя. Скоро зейна голяма дупка. Момичетата хвърлиха китките си в нея и тя се покри с бели цветчета, като да беше посипана със сняг.

Колесницата на Волкхавар — илюзия, реалност, магия — зави покрай луната и отново подгони сребърната си плячка на запад и на юг, както през цялата виолетова вечер и студените часове на нощта. Играеше старата игра на котка и мишки.

Дали душата на Шайна все още мислеше? Дали помнеше коя е? Да, нещичко помнеше. Дори и в този късен час правеше безнадеждни опити да се върне в тялото си.

Волкхавар знаеше това. Най-накрая щеше да сложи край на живота на Шайна. Ще й позволи да се върне, да се промъкне през покрива или стената отново в тялото си. Тогава щеше да разруши тялото и душата заедно. Робинята ще бъде най-новата жертва в името на гения му, пренебрегнатия бог на Аркев, Такерна — Сован Тованацит.

Постепенно, километър след километър, й позволи да се доближи до къщата си. Душите не можеха да чувстват умора, но той знаеше, че душата на Шайна издъхва. Захили се с безмълвната си уста.

Тогава видя светлините на хълма, червени като рубини.

Беше бърз, както винаги. Откакто имаше власт, беше научил ритуалите за много окултни служби, независимо дали да се избавиш от тъмнината или да я предизвикаш. Веднага разбра за какво са се събрали всичките тези хора долу на хълма и чие тяло заравят. Нека да върви малкият молец. Нека да отиде и да гледа. Някой друг вършеше работата на магьосника.

Може би мразеше Шайна, чието име не знаеше и не му трябваше да знае. Тя обичаше Дисаел и го беше проследила, него — една от играчките на магьосника, неговата собственост. Беше дръзнала да пожелае принадлежност на Волкхавар. Сега той стоеше в небето, невидим, покрит с черната си омраза, и когато се нагледа, подигравайки се, полетя обратно към по-важната си работа, която трябваше да свърши в града.

Сякаш мрежа се вдигна от робинята, сякаш внезапно се разкъсаха оловните й окови.

Изведнъж се оказа освободена от него, освободена от терора и мощта му. Свободна да мисли и чувства. Голяма сянка, гладна и враждебна като нощта, се беше свлякла от нея и я остави изтощена, влудена, но невредима.

За момент беше безмерно благодарна, но после я налегна съмнение: защо я беше пощадил?

Тогава отново я обзе паника, но не като първата. Видя ужасна яма, приготвена за гроб, и усети мириса на разкопана пръст. Всичко друго, минало или очаквано, бе забравено.

Почувства привличане, остра болка, истинската болка от магическата нишка, гърчеща се около нея и стенеща, макар и без звук. Спускаше се объркана, както при предишното си завръщане. Насочи се към къщата на стария Аш, въпреки че на хълма една светлина й викаше: „Остани тук, Шайна, остани!“

Тогава наистина чу нещо — стенание, виене, оплакване. То се издигаше от селото, от къщите там, особено от къщата на господаря й. Погледна надолу през гредите на покрива, през плочата към пространството под прага, а там лежеше нещо безформено и бледо. То виеше и викаше, предупреждаваше за бедствие и смърт, което само тя изглежда можеше да чуе.

В селото не се виждаше нито една светлина, всички къщи бяха празни. Внезапно забеляза, че дори момичешкото й тяло беше изчезнало. В съзнанието й отново нещо изпищя и я повлече агонизираща към хълма.

Отиде там. Желанията й нямаха значение, въртеше се като светлина от фенер и усещаше почти същия пушек като на панаира в Аркев.

„Шайна, аз съм тук, тук! Ти ме предаде. Аз съм твоето съществуване и твоят живот, както ти моето. Но ти ме напусна. И виж какво направиха с мен. О, погледни надолу и виж! Това е по твоя вина.“

Шайна замръзна във въздуха. Не можеше да се обърне настрани. Като майка, която гледа как пронизват детето й с копие, докато войниците я държат пленена. Шайна, заключена в прегръдките на нощта, трябваше да види и да разбере всичко.

Душите не могат да викат, душите не могат да раздират телата си с нокти или да се дърпат от ръцете на мъжете с прозрачните си ръце. Душите не могат да умират, не могат да плачат. Ако кажехте на Шайна тези неща, тя би ги отрекла.

Неподвижното като кукла тяло на робинята лежеше пред свещеника върху покривалото на собствената й коса. Той издигна меч, светъл меч от бронз. Металът беше свещен и благословен. Свещеникът целуна острието и го издигна високо. То разкъса тъканта на тъмнината, платното на звездите и спускайки се в дъга надолу, стана кафявочервено.

Красивият блестящ удар завърши — мечът отдели мъртвата глава на Шайна от мъртвите й рамене.

Жените от селото изпищяха като птици, хванати в коварна примка.

Кръвта на робинята потече изпод кичурите коса. Свещеникът се наведе, бутна сребърната монета, заклещена между зъбите й, навътре в устата й и даде сигнал. Мъжете издигнаха дъсченото легло и тялото се свлече в наръсения с цветя гроб. Изсипаха я тромаво и главата на девойката се търколи в краката й. Цялото тяло беше почервеняло от кръвта.

— Заровете гроба — извика свещеникът избърса челото си. Умните му очи бяха тъжни и уморени. — Сега селото ви е спасено, а тя почива в мир.

Мир? О, Шайна…

Преди зазоряване на Студената канара духаше силен вятър, боровете се люлееха.

Някъде по склона, на края на едно сечище, като малък мъхест валчест камък се гушеше сива каменна къща. От кривото й коминче като змия се извиваше струйка дим. Вътре Сивата жена се люлееше в керемиденочервения си стол между колоните с форма на хора, а близо до червения огън се изтягаше рижата лисица.

Вятърът блъскаше в кръглата врата, биеше по нея като с криле и настояваше да го пуснат.

Лисицата наостри уши и залая.

Барбаят, подобна на сив валчест камък, я погледна.

— Това е вятърът, не наостряй уши.

Но лисицата излая отново и жената се заслуша.

— Барбаят! — викаше вятърът с тънък, болезнен, мъченически глас. — Барбаят, пусни ме да вляза.

Барбаят, сивата жена, стана и отиде до кръглата врата.

— Кой е там? — попита, очите й бяха като кремъци — толкова остри, че можеха да те порежат.

— Познаваш ме, Барбаят. Веднъж ти ме потърси. Беше ми майка. Пи от кръвта ми. Стените ти са твърде дебели. Не мога да вляза. Пусни ме, защото иначе вятърът ще ме издуха от този свят.

— Един момент — отговори магьосницата. Взе в шепата си бяла глина и нарисува на пода фигура, древна като земята. После отвори вратата.

Помете я вихър от пара с цвета на луната. Фигурата от глина бързо го хвана и го задържа. Магьосницата затвори вратата.

— Сега си на сигурно място — каза тя, — докато си в магическата рисунка на пода. Тя ще ти даде глас. Ще е по-добре да говориш с нейния глас, отколкото с хриптенето на вятъра. Сега ми кажи коя си.

Вихърът се успокои. Душата на Шайна се извиси като бял стълб. Магьосницата я позна.

— Нещо липсва — отбеляза Барбаят.

— Нишката, която ме свързваше с тялото, е скъсана — отговори душата на Шайна с глас, който напомняше шумоленето на сухи листа. — Да ти кажа ли защо, Барбаят? Отидох в града и магьосникът ме улови с магията си като в капан, както е омагьосал и подчинил на волята си всички жители на Аркев. Виждах само едно лице. Забравих за живота си. Забравих коя съм. Тогава ме забеляза Волкхавар. Той ме преследваше по небето, по земята. Няма да ти разказвам за ужаса, който преживях. После ме остави да избягам. В селото не могли да събудят тялото ми и повикали свещеник. Той прегледал китката ми и открил следите от зъбите ти, Барбаят, Сива жено, по вената ми. Поставили ме на носилка от дъски и ме отнесли горе, на хълма. В червената светлина на фенерите свещеникът замахна с блестящия си меч и свали главата от плещите ми. Хвърлиха ме в студената земя сред цветята и ме покриха с пръст. Когато си отидоха, аз коленичих до гроба си и плаках. Аз съм мъртва. Мъртва, Барбаят, мъртва! Мъртва.

— Шайна — смръщи вежди магьосницата, — винаги съм те предупреждавала да бъдеш предпазлива с Волкхавар, да се връщаш навреме, да не позволяваш на никой да вижда раната на китката ти.

— Аз те моля за вода, а ти ми предлагаш праха от празния кладенец. Когато ти поискам храна, плесенясалите трохи от миналия месец ли ще ми поднесеш?

— Душа — изрече Барбаят, — много си силна. Ти си се вкопчила здраво в живота. Друг на твое място отдавна щеше да бъде пометен в другия свят. Какво мислиш, че мога да направя за теб?

— Наричаше ме дъщеря — промълви Шайна. — Аз те наричах майка. Спаси ме, майко. Помогни ми да остана на този свят.

— Дали животът или любовта те задържат още тук?

— И двете. Видях го в Аркев. Повиках го. Но духът му не отговори на моя, както ти ми обеща.

— Може би съм те подвела малко — сведе поглед магьосницата. — Но сега ще ти кажа. Въпреки уменията на магьосниците едно тяло не може да живее без душата си. Това е така. Дисаел не хвърля сянка. Това ме озадачи, защото който няма сянка, общо взето, няма и душа. Някой е взел душата му като отплата или по друга причина. Първо не бях сигурна. Трябва да ти се извиня, задето насърчих мечтата ти. Но погледнах в кристала и видях. Душите на Дисаел и на другите артисти са пленени в стомаха на черния бог на Волкхавар. Името му дори аз, ти виждаш това, не смея да произнеса. Един ден магьосникът ще се измори да играе с куклите си и ще разруши телата им. Нищо няма да остане от тях. Ти, бедна девойко, си успяла да запазиш поне най-ценната част от себе си. Можеш да се променяш, но няма да се загубиш. Душата на Дисаел е завинаги омагьосана. Окована е във вериги, сляпа, глуха, без съзнание и чувствителност. Неспособен е да харесва и обича. Дори ти, смела и упорита, не можеш да го спасиш. Когато разбрах съдбата на младия мъж, мислех, че ще опиташ само веднъж и ще се откажеш, и така ще оцелееш. Мислех, че ще отидеш при него и след като не получиш отговор, ще се натъжиш и отчаеш. После щеше да го преодолееш, защото си горда. Може би след това щеше да ме потърсиш за магии за утеха. И ако беше дошла, щеше да получиш сила, радост, нов любим… И свобода. Но в твоето сърце звезда изгрява само веднъж. Влюбваш се само веднъж и завинаги. Остави ветровете от другия свят да те отвеят. Така ще бъде по-добре. Очаква те райско място. Без болка, без борба и разбити сърца. Няма смисъл да умуваш. Никога няма да можеш да си с него. Душата на Дисаел е мъртва.

Шайна вдигна безтелесните си ръце. Обърна дланите си нагоре. Пръстите й не трепереха.

— Не — каза безстрастният шумолящ глас, който единствено магията на Барбаят можеше да й даде. — Искам да ме боли. Искам да се боря и да разбивам сърцето си. Виж, протегнала съм ръце в очакване. Няма да легна и да чакам смъртта да ме покоси. И аз имам зъби, и аз имам нокти. Няма да напусна този свят и да оставя Дисаел тук, в капана на вътрешностите на един дявол. За всичко има начин. Аз ще намеря този начин. И да бях жива, той можеше да предпочете друга. Можеше да се намръщи и да си отиде. Но какво значение има това? Аз го обичам, не той мене. Няма да го оставя в стомаха на дявола. Сега ми кажи, Барбаят. Сигурна съм, че има начин да ме запазиш на този свят. Няма да отида в другия.

Магьосницата се усмихна. Сивото наметало падна от раменете й. В погледа й проблясваха смарагди.

— Има една магия. Не е проста и те обрича на труден живот, но ще те запази на тази земя. Ала може би желанието ти да останеш не е достатъчно силно въпреки всичко? Тази магия изисква воля като диамант, твърда и светла.

— Кажи я — прошепна Шайна. — Нека я чуя.

Магьосницата говореше, Шайна я слушаше и огънят се стопяваше в огнището.

— Ето го вълка — каза Барбаят. — Това са челюстите му. Сложи ръката си между тях.

В ранните часове преди зазоряване градът беше тъмен като дупка на къртица. Нямаше светлини. Фенерите и огньовете бяха загасени. Сигналният фар на върха на една от кулите на храма също не беше запален. Звездите бяха скрили лицата си зад ветрило от облаци. Аркев беше изпаднал в дълбок сън, дълъг цяло едно денонощие.

Плъховете не спяха. Те гризяха стоката в кейовете, доволни от странното бездействие на наблюдаващите ги хора. Бухалите излетяха на лов. Котките от търговския квартал и кръчмите наизлязоха по мъртвите улици и се промъкваха като копринени нишки от сянка на сянка с наострени уши. Очите им проблясваха като зелени камъни, когато срещаха лъчите на лунната светлина.

На висок покрив от черен мрамор седеше една котка с очи като черни кехлибари и гледаше на изток, над гората от кули и покриви, в очакване на зазоряването. Тя рядко бе пускана навън. Беше принцеса сред котките, защото господарката й бе принцеса на хората. Обикновено спеше на възглавници от лебедов пух. Защо сега Миц не беше в двореца?

На юг мътно блестяха кулите на палата на Херцога. Няколко от прозорците светеха по-различно от другите — бледи, мрачно лилави. Когато тези светлини се запалиха, Миц сви уши и избяга от двореца. Опашката й се мяташе нервно и лъщеше като змия върху покрива. Не, нямаше да се върне, дори заради обичаната Уоана. Господарката й беше умна и правеше странни вълшебства. Даваше й храна, без да я лови преди това, и можеше да осветява стаята, като кара жълто цвете да разцъфтява на върха на восъчна пръчка и после с едно духване да го угасва. Понякога Миц беше виждала други хора да правят същото, но никой от тях не го правеше като Уоана. Принцесата беше най-талантливото човешко същество на земята, а също и най-красивото. Беше несравнима, възвишена и изумителна. Миц не би искала да бъде притежавана от никой друг. Котешкото й самолюбие не допускаше друг господар.

Сега обаче нещо не беше наред.

Нечие присъствие се бе появило на гладката пътека на живота й и хвърляше сянка — тъмна, враждебна, студена. И Уоана въпреки принципите си не направи нищо, за да го отстрани. С вродените си безгрешни инстинкти Миц чувстваше — не, тя знаеше, — че трябва да се бои от високия слаб мъж в лилаво. Както се бои и бяга от духове и таласъми и дори повече.

Затова сега седеше на високия покрив и не се връщаше в леглото си.

Тогава се случи нещо още по-странно и невероятно. Нещо, което Миц, въпреки котешката си мъдрост, никога не бе предполагала, че ще се случи, и не беше подготвена да очаква.

Изправи се с подвита опашка. Разтърси се конвулсивно, оголи зъбите си, извади нокти и измяука. Дори бухалите по клоните погледнаха към нея, плъховете замръзнаха между чувалите с брашно, една жестока и тъмна фигура замря и се заслуша зад лилавите прозорци на двореца.

Барбаят беше измамила Шайна, но беше пила от кръвта й и по някакъв странен начин я бе обикнала. Този ден преди зазоряване й каза начина — опасния, непредвещаващ успех, почти неприличен начин, по който можеше да остане на този свят. Нямаше да е в тялото си. нямаше да е девойката с черна коса до кръста, с високо вдигната глава и тънка талия, но щеше да е жива, съзнателна, положена в плът. Или нещо подобно.

Магията се състоеше от две неща.

Първо, след като мотивът за оставането й жива продължаваше да е младият артист Дисаел, трябва да отлети обратно при него, независимо колко злокобно е мястото и колко близо е до магьосника. Когато желанието й за живот отслабва, трябва да погледне любимия си и да съживи волята и силите си. Ако някога любовта й угасне, душата й няма да може да обитава повече тяло. От тази сутрин занапред любовта трябва да стане цел на живота й. Искаше да го освободи, но не знаеше как. Знаеше само, че каквото и да станеше, ако изпълни задачата си, трябва след това да напусне телесната обвивка и да отлети към мъглявия свят, за който й бе разказала магьосницата. Вече не можеше да мечтае да бъде любима на Дисаел, негова жена, майка на децата му. Той никога няма да стане баща на децата им и нейна дясна ръка, ореол на луната или слънце на небето и отдушник за сърцето й. Нито днес, нито когато и да било, докато вият ветровете. Но думите все още звъняха в съзнанието й: „Няма да го оставя във вътрешностите на дявола.“

Второто основно нещо от магията беше по-трудно и по-рисковано. Боеше се, но страхът не я спря. Чувстваше тъга и отвращение. Загубваше самоличността си завинаги. Побиваха я студени тръпки.

Тогава й се удаде възможност. Не плъховете, които отбягваше, не бухалите или спящите гълъби, а котка — копринена и черна, с очи като черни кехлибари, красива и кротка, виждала я бе в скута на принцесата. Същество, което можеше да влезе в двореца в Аркев.

Въздухът изглеждаше омагьосан, жив, трептящ. Съпротивяваше се. Объркано, съзнанието й се гърчеше.

Шайна падна. Като звезда или птица със счупено крило, горяща, безпомощна и сляпа. Падаше като шал или наниз мъниста, сгънат и пъхнат в малка кутия, твърде тясна за нея, а капакът — о, ужас! — беше затворен.

Бореше се да диша, да вижда, да съществува. Ръцете й, дланите й, очите й. О, очите й, къде бяха те? А гласът й? Изпищя. Чу се звук, но не беше човешки писък.

И после внезапно борбата спря.

Лежеше свита в непознат кът. Заплака.

Тогава се появи нещо и я помете. Не физически. Почувства го със съзнанието си.

Шайна се отдръпна, помъчи се да се скрие, но не успя. Почувства, че нещото също се опитва да се скрие. Успокои се. Зачака.

И отново — мисъл. Не нейната — котешка.

И двете обитаваха една земя и имаха един език.

Не почувства истинска агония. Болеше я. Беше отчаяна.

Шайна направи опит да обясни, да се извини. Знаеше, че котката ще се мъчи да я изхвърли с вродената трънлива любезност на котка, като я държи настрана. Но Миц се пригоди към Шайна с разбиране и симпатия.

— Извини ме, бях отчаяна. Смъртта ме преследваше. Беше по-близо от очите ми като студен повей. Ще ми простиш ли? Ще разделиш ли чинийката си с мен? Ще дружиш ли с мен? Мяу… Ето аз съм мишка в лапата ти.

— Никога няма да ти простя. Може би след време. Потисната съм. Моля те, не мигай толкова бързо и внимавай къде поставяш опашката ми. Какъв е този спомен? Мъж? Колко е красива косата му!

— Мога ли да се опъна замалко? Смачкала си ме.

— Опъни се. Но не мисли да се къпеш. Не! Да не си скочила в този студен поток! Оближи ми лапата. А! Опънала си се твърде много. Избутваш черния ми дроб.

— Извини ме. Няма да остана задълго.

— Къде отиваме? Внимавай! Почти паднахме от покрива. Нека аз. Подскачай леко. Чакай, аз не искам да отиваме натам!

— Трябва да отидем в двореца.

Котката си представи сенките, мрака, човека…

— Волк няма да те нарани. Той се възхищава на котките. Ще ти даде месце и каймак.

— И на теб също.

Шайна си представи мъртва мишка, поднесена като котешки деликатес. Прилоша й. Котката се въртеше по парапета и хапеше опашката си от неудобство и раздразнение. Шайна се извиняваше нещастна. Двата мозъка мислеха заедно за Дисаел и снежен котарак. Тишина. Внимание! Търсеха нещо.

Наоколо тъмният Аркев посрещаше първите лъчи на слънцето.

Градът се събуди.

Градът се съвзе.

Или поне така изглеждаше.

Най-сетне за дъщерята на Херцога бе намерен съпруг — Волкхавар, прекрасният всемогъщ принц от планината Волкян. Предстоеше пищно празненство. Златни монети щяха да се сипят като пролетен дъжд, от фонтаните щеше да блика бяло и червено вино.

През нощта магията на Волкхавар беше оплела като в мрежа дълбоко спящите жителите на Аркев.

Херцогът се събуди. Лежеше под завивките под кадифения балдахин. Чувстваше се доволен, велик, но и някак неловко… Чудесна двойка. Те си подхождаха толкова много! Зетят… беше наистина чаровен, интелигентен, забележителен и Мойоко не смееше да си признае, че се бои от него. Херцогинята междувременно беше станала и се къпеше в розова вода, слагаше перлени обеци на ушите си, пудреше болнавото си лице и очакваше с нетърпение възможността да поздрави своя бъдещ зет.

Уоана също се бе съвзела.

Тя лежеше свита в леглото си, тялото й потръпваше като полска мишка в нивите, очакваща косата да повали стръковете на посевите.

Вратата на спалнята й се отвори със замах. В стаята нахлу майка й всички тънки материи се развяха като криле на пеперуди.

— Какво? Още ли не си станала? Уоана, за бога, това е твоят шанс! Не бива да изпускаме аудиенцията, която сме обещали — каза тя дяволито и отвори широко вратата на банята. — Не и днешната.

Херцогинята избута тромавото, бяло като вар създание от леглото. Измита с вода и ароматични отвари, дългата й коса бе омекотена, накъдрена и вързана с голяма панделка, украсена с опали. Окичиха ръцете й с гривни. На пръстите й поставиха десет пръстена. Когато беше готова, поведоха Уоана надолу по стълбите към приемната.

Залата беше много тъмна. През прозорците влизаше тъмна светлина — цветните стъкла сякаш спираха, а не пропускаха слънцето.

А там, до прозореца…

Той стоеше в черни, лилави и златни одежди. Приличаше на приказно насекомо с отровно жило. Пое ръката й. Неговата беше ледено студена. Докосна я с черните си нокти. Устните му бяха изрисувани с цвета на съсирена кръв. Очите му зееха като бездънни ями.

Масата беше застлана с ленена покривка и на нея бяха подредени сребърни прибори за хранене и купи с инкрустирани скъпоценни камъни, които излъчваха неопределен тъмен блясък. Господарят на Волкян се хранеше елегантно и с наслада схруска кокал от пилешко бутче между зъбите си. Зад него стояха тримата му слуги, младият артист, младото момиче и дебелият мъж. Стояха като статуи. Не мигаха. Като че ли…

О, ако можеше Миц да е тук! Малката, хубава Миц. Това би утешило Уоана. Тя изпусна ножа от треперещите си тромави пръсти и когато господарят Волкхавар я погледна, забеляза колко внимателно смуче мозъка от кокала си.

— За кого говорите, мой скъпи зетко? — попита Херцогинята като мърдаше ушите си.

— Той е мой покровител и божество на дома ми, моя младолика майко. Аз съм му изключително предан.

— И той има гробница тук, в Аркев?

— Да, най-младолика майко-сестрице. Но гробницата плаче да бъде отремонтирана.

Херцогът се изкашля. Не понасяше да бъде изключван от разговора.

— Още малко вино за моя роднина Волкхавар — нареди той. Младият артист, който седеше до Волкхавар, се пресегна да налее вино в чашата. Дали беше негов син или племенник? Странно, но всичките слуги на Волкхавар бяха изчезнали. — Как се казва това божество?

— А, моят покровител има много имена. На покрива е издълбано името Сован Тованацит. Но може да сте чували и името Такерна.

Когато промълви тази дума, черна сянка покри масата. Гоблените се извъртяха на стените, а по прозорците сякаш птици биеха с крилете си.

Усмивката на Херцогинята застина, Херцогът се огледа тревожно. Уоана стисна ръцете си под масата, така че те побеляха от недостига на кръв. Волкхавар се поклони.

— Дали в храма на слънцето — известния храм на Аркев, където слънцето спира на върха на кулата точно по обяд — не би могло да се намери едно тъмно, скрито ъгълче, където да се постави моят бог за тези граждани, които го почитат? Или искам твърде много от ваши височества?

— Ще свикам свещениците — отговори Херцогът, — ще им обясня вашето желание и ще поискам мнението им.

— Благодари на бога, Уоана, че твоят годеник е също набожен — обърна се към дъщеря си Херцогинята.

Скоро бяха свикани свещениците — на храма на слънцето в червени и златни одежди и на храма на звездите, облечени в синьо и сребърно. Дойдоха и белите, забулени монахини на луната. Те се поклониха на Херцога и той им отвърна също с поклон. Поклониха се и на Волкхавар. Той само кимна снизходително.

Говориха Херцогът, най-висшият свещеник от храма на слънцето и Волкхавар.

Скоро след това се разотидоха.

Над тях небето бе тъмносиньо. Голям светещ облак закриваше слънцето. По обяд колесницата на бога спря на най-високото златно кубе на храма. Облакът я забули. Постепенно той загуби блясъка си. Може би се задаваше буря.

Този ден залязващото слънце покри хоризонта с мътен тъмночервен пламък.

Странно пеене се носеше в Аркев. Свещеници с черни наметала минаваха по широките улици, по площада, по една тясна уличка към старинна гробница. Никой не знаеше откъде дойдоха. Може би от храма на слънцето и бяха облечени така, за да почетат този, в чиято гробница отиваха? Или може би бяха част от кортежа на господаря Волкхавар? От кадилниците им от тъмносин метал се носеше дим от тамян като дъх на дракон. Музиката им беше различна, всяваше страх и призоваваше нощта.

Небето беше натежало от облаци, звездите се бяха скрили, луната също. Черните свещеници стигнаха закътаната полянка, после тръгнаха обратно. Вървяха отново по тясната уличка и черните им наметала хвърляха сенки по стените. Кандилата продължаваха да димят. В средата на шествието носеха нещо.

Кучетата бягаха от пътя им, котките и плъховете бързаха да се скрият в къщите. Славеите по крайпътните дървета забравиха песента си. Хората не напускаха домовете си, докато черната процесия не премина през града. Не смееха дори да наблюдават шествието през прозорците.

Вратите на храма на слънцето бяха широко отворени. Свещите бяха запалени.

Свещениците се изкачиха по бронзовите стълби, украсени с перли, прекрачиха прага на светата обител. Нощта ги последва и светлината в златната зала намаля. Слънчевите дискове с яркожълти лъчи и огньовете загаснаха.

Свещениците на идола — демоните-любимци на Волкхавар — го поставиха в малка ниша. Беше му отредено скромно място, вляво от големите метални украси на слънцето, почти скрит. Но от неговото място продължаваше да се разнася тъмнина като среднощното вълнение на спокойни води от хвърлен в тях камък. В храма стана студено.

Свещениците на слънцето се приближиха. Те се поклониха и поздравиха Сован Тованацит, когото сега наричаха Такерна, черния бог. Бяха внимателни. Но само това. И когато приключи краткият ритуал, побързаха да се заемат отново със задълженията си. Искаха да се върнат към светлината и топлината, която сега им се стори недостатъчна в тяхното убежище.

Тази нощ Уоана не можа да заспи. Бяха й казали, че венчавката ще се състои след три дни. В храма на слънцето тя и господарят Волкхавар щяха да бъдат невъзвратимо свързани пред боговете. Страхът й нямаше предел. Не намираше отговор на смразяващите душата й протести. Обмисляше бягство, но й се струваше безсмислено. Войниците и стражите на баща й бяха навсякъде. Те щяха да я спрат или дори Волкхавар можеше да тръгне след нея. И тогава… Осъзнаваше силата му. Изглежда всеки чувстваше това, но никой не се противопоставяше. Омагьосаното градче Аркев разбираше под какво тегло се намира, но се боеше да се бори.

Часовете на мрачната, безлунна нощ, отброявани от камбаните на храмовете, се сториха безкрайни на херцогската дъщеря.

Тя се изправи и пристъпи вяло до прозореца. Отвори го и погледна навън. Тъмнина бе забулила целия град. Нямаше как да избяга. Невидима игла бодна Уоана и тя дойде на себе си.

— Миц, Миц, върни се у дома! — извика за стотен път, но без надежда.

И тогава като по чудо видя две зелени искри да разкъсват мрака. Слабо лъскаво тяло се затича от покрив на покрив с тънките си и подвижни лапи и скочи на перваза.

— Миц! О, Миц! — заплака Уоана, прегърна котката си и я покри с целувки и сълзи.

Миц обаче не отговори както преди, когато се гушеше в господарката си и мъркаше. Сега тя изглеждаше скована в прегръдките на принцесата и козината й настръхна.

— Миц, толкова се радвам, че пак си тук! Толкова се радвам! Гладна ли си? Тук имам малко млекце, можеш да го изпиеш. Не смея да поискам друго в този късен час. Бих ти взела нещо, но се страхувам да не го срещна, ако изляза от стаята си. Миц, Миц! — Гласът й заседна в гърлото. — Той е толкова страшен! Ти също се боиш от него, нали, Миц? Затова не искаше да се върнеш при мен и сега се държиш толкова студено.

— Мяу — измърка котката и близна ухото на Уоана.

Радваше се да види отново господарката си. Но не й харесваше да е в двореца. Волята на чуждия дух, който се бе вселил във вътрешния мир на животното, се бе оказала твърде силна. И сега тази воля очевидно се опитваше да разбере отношението между котката и момичето, което сега притискаше до себе си косматото тяло.

Душата на Шайна, непоносимо затворена, притисната и уплашена, все още се чудеше на тази обич и се опитваше да не се меси, но не можеше да остане настрана.

Уоана сипа млекцето в сребърна кутийка за брошки и Миц заблиза. Поне това не отблъскваше Шайна. Мишката, която беше хванала, или по-скоро която Миц бе хванала с големи мъки поради придирчивата близост на Шайна, бе останала неизядена, защото момичето не можеше да насили стомаха си да я погълне. Миц открадна полуопечена наденица от един магазин. Погълнаха парчето, въпреки че пак имаха трудности, защото котките и хората не се хранят по един и същ начин. На няколко пъти едва не се задавиха. Дори сега част от млякото се разплиска по скъпия килим в спалнята на принцесата.

Уоана не забеляза това. Тя беше толкова щастлива, че любимото й същество е отново при нея. После седна на леглото, Миц се гушна в скута й и изслуша всички лоши новини и ужасната участ, която бе отредена за младата принцеса.

Шайна също слушаше. Миц обаче разбираше само доколкото й подсказваха инстинктите. Малкото, което улавяше чрез Шайна от човешката реч, не я впечатли особено и изморена от дългия ден, скоро заспа. Шайна, която се подчиняваше на естествените закони на тялото на Миц, също се унесе.

Всеки сънуваше част от сънищата на другия. Шайна преследваше мишки и се търкаляше на слънцето, а Миц носеше вода от кладенчето, мълчаливо посрещаше караниците на жената на стария Аш и отново и отново се влюбваше в красивия артист.

Посредством това объркване Шайна и Миц се опознаха една друга. Тялото на котката се тресеше на възглавниците до главата на Уоана до изгрев. Междувременно принцесата спа дълбоко. Част от ужаса й се изпари след завръщането на котката. Или поне до изгрева.

Три дни не бяха много за едно момиче да се приготви за сватбата си. Никога досега не помнеше да е бързала толкова. Сватбата щеше да е в странен час — в полунощ. Но кой би могъл да си представи, че такъв властен господар ще поиска Уоана за жена? Тромавата Уоана? А освен всичко й носеше прекрасни подаръци. Три дни черни коне теглеха лакирани каруци по пътя към Аркев. Черни кораби с лилави платна пускаха котви в пристанището на река Карга. Те нямаха гребла и не използваха вятъра. Рокли за Уоана от коприна и кадифе, украсени със скъпоценни камъни, всякакви дрънкулки за лунното момиче, парфюми от четирите края на света, черни ловджийски кучета, черни славеи в сребърни клетки.

Всеки ден това бе докарвано в града. Всеки ден конюшните на двореца бяха препълвани, залите и антретата се отрупваха до тавана със скъпоценности. Всяка сутрин подаръците мистериозно изчезваха — конюшните се изпразваха, стаите също, готови да поемат новите ковчези, пълни с изненади. Без съмнение предишните дарове бяха прибрани. Без съмнение. Волк, майсторът на илюзиите, крадецът на чувства.

Херцогинята се усмихваше превзето. Херцогът се потеше и поглеждаше през рамо. Уоана беше бледа като навлажнен хляб. Тя прехвърляше нанизи от перли в пръстите си и благодареше на бъдещия си съпруг. Те не изглеждаха истински като Волкхавар. Нищо не изглеждаше истинско.

— Ела, скромна девойко — повика я той и я поведе в градината. — Да не се боиш, че ще те изям? — и се усмихна неубедително, защото в очите й можеше да прочете, че не би се учудила, ако го стори.

А Миц и нейната спътница се сближаваха, не като влюбени, а като близначки. Миц уби едно водно конче, на Шайна й прилоша, но не каза нищо. Момичето караше котката да преследва магьосника, където и да отидеше. Миц страдаше. Волкхавар я видя и се поклони. Той обичаше котките.

Дисаел вървеше след магьосника. Седеше притихнал до него. Шайна накара Миц да скочи на пейката зад него, да седи в скута му. Дисаел дори не я забеляза.

Душата на Шайна се топеше от мъка. Миц спокойно миеше с лапа муцунката си.

Трите дни изминаха бързо.

Утрото, следобедът и вечерта на сватбения ден се изнизаха незабелязано.

Уоана се молеше, облечена в златиста рокля. Единствено тя й бе останала от многобройните подаръци.

В целия град улиците бяха украсени с флагчета и цветя. Нощта наближаваше. Беше облачно, както през всяка една нощ от пристигането на Волкхавар насам. Фойерверките създаваха впечатление, че от небето падат звезди, а от фонтаните бликаше вино, червено като кръв. На централния площад на големи шишове се печаха волове.

Уоана все още се молеше.

Тогава се появи господарят. Той яздеше черен като кехлибар кон и беше в лилавата си премяна. На главата имаше корона като император. Свитата му се състоеше от хиляда войници, облечени в черно и златно, девици в лилаво и светлосиньо, които танцуваха и носеха блестящи кошници с цветя. Колесниците имаха формата на лебеди с разперени криле, кехлибарени гълъби кръжаха над главите. Музиканти с еднострунни или многострунни инструменти, свирки и барабани вървяха след тях и водеха мечки с цвета на житни класове. Тълпата беше във възторг.

Прозвучаха тромпети. Вратите на двореца се отвориха.

Тя носеше було от сърма, но то не можеше да прикрие грозните й черти. Бледата принцеса. Вървеше тромаво и се препъна на широкото стълбище. Волкхавар й помогна да се качи на един от конете и се усмихваше, сякаш тя беше най-хубавият му подарък. Вече не се молеше.

Полунощ. Насроченият час. Фенерите светеха в алено. Небето беше белезникаво. Дали някой се сещаше, че преди време в полунощ се състоя едно друго огромно и тъмно пиршество.

Камбаните на храма забиха, звънците на корабите зазвъняха. Волкхавар поведе годеницата си по стълбите на храма на слънцето. Очите му приличаха на усойници.

Сватбеното шествие мина по пътеката между редовете на храма. Уоана държеше Волкхавар подръка като лист хартия, понесен от бурен вятър, а след тях вървяха зловещата му свита, Херцогът, Херцогинята, придворните и стражите.

Свещениците чакаха до блестящия олтар.

Волкхавар пристъпи и повлече Уоана със себе си.

Всички притихнаха. Замръзнаха по местата си. Младоженецът отстъпи назад от олтара. Отпусна ръката на избраницата си. Хората замряха. Тишината сякаш се изливаше от огромна урна. Тогава се разнесе гласът на Волкхавар:

— Не, господа свещеници. Един момент, ако обичате.

Последва объркване разнесе се шепот. И отново гласът на Волкхавар. Различен, не толкова игрив. Груб — гласът на роба от кариерата, на момчето от скалите.

— Черни господи, величайши господи! Господ на ветровете, нощта и сенките. Те забравиха, но твоят слуга помни. Аз съм истинският ти свещеник. Ти ме познаваш. Аз съм твой син. О, Сован Тованацит, идол от порутената гробница, виж новото си място. Помниш ли слизането от планината, сриването на твоите и моите сили? Помниш ли лошите дни, жалките убийства, затвора под реката, роба, който трябваше да намери смъртта си в каменната кариера, къртейки бели камъни за Аркев? Помниш ли мъжа, който ни се подиграваше? Помниш ли как пролях кръвта си на скалата, как се издигнах като сокол в небето? Ти беше в мен. Издигни се сега, властта ти няма граници! О, ела, Сован Тованацит! Ела и владей! О, Сован, земя на сенки! О, Такерна! Такерна! Ела и владей!

Разнесе се шум. Отгоре, отдолу, отвсякъде. По целия Аркев и отвъд града. Небето се раздвои. Земята се разцепи. В храма отекнаха писъци, ридания, проклятия. Светлините загаснаха. Но тъмен блясък продължи да грее.

Източникът, от който извираше и се разпръскваше, беше в една ниша до високия олтар. Нещо тъмно и малко бе поставено в нея. Идолът от гробницата.

Свещениците не помръднаха от местата си. Гледаха през помътнялата светлина на слънчевите дискове. Присъстващите притаиха дъх. Бояха се.

Не в скритата ниша, а пред нея, между олтара и мястото, където чакаше с вдигнати ръце лилавият господар, горяща сянка се извиси до височината на ръцете му и я надмина.

Черният бог.

С лице на ужасна птица, с крив нос, слепи зли очи и уста, която проклинаше. С едната си ръка притискаше рог — празен, готов да бъде изпълнен с кръв. Черни светлини — ками, мечове — висяха от пояса му като виещи се змии.

От всички ъгли на храма можеха да го видят. Свещениците и всички други жители на Аркев гледаха ръката му и кръвожадния рог. Не можеше да се скриеш зад гърба му. Той виждаше и зад себе си.

Богът растеше, докато главата му достигна покрива. После застина като пилон от желязо или кост — форма без хубост и цвят.

Такерна. Могъщият Такерна.

Волкхавар щракна с пръсти. Дива, варварска музика изпълни храма, както преди мастилената светлина.

Високо в кулите камбаните забиха асинхронно и всички звънци в града звъняха без мелодия.

Волкхавар се огледа.

— На колене! — извика той. — На колене пред бога, когото пренебрегвахте! Мрамор за двореца, злато за слънцето, сребро за луната и звездите. А за него нищо. На колене! Молете го за прошка! Молете се!

Мъжете и жените, придворните на Херцога, дори свещениците откриха, че се подчиняват. Те се молеха с гърлен раболепен глас, почти хленчеха.

Само Волкхавар и демоните му останаха прави пред бога.

— Ела — каза Волкхавар на булката и я дръпна да стане. — Трябва да ни венчаят.

Три черни оковани кози бяха въведени в храма и оставени между коленичилите в редици хора. Волк ги хвана за рогата една по една и преряза гърлата им със сребърен нож. Червена кръв обля черните крака на господа. На всеки смъртен писък на животно хората отговаряха с по-силен писък. Кръвта потече в тънки черни реки по мозаечния под. Волк натопи пръстите си в нея. Държеше Уоана безжалостно за косата, както бе държал козите. Постави отпечатък от кръв на челото и малките й неразвити гърди. Очите й се изцъклиха. Не можеше да устои. Когато я пусна, тя стоеше неподвижна като камък, както всички останали.

Волк се огледа. Обърна се към мястото, където се бяха скупчили свещениците.

— Сега вие ще служите на Сован Тованацит! Вашите тайнства и символи ще са различни.

Направи над главите им знак и дрехите им от червена тъкан, украсена с жълт метал, изчезнаха. Сега бяха облечени в черни одежди. Вече бяха свещеници на Волк и поклонници на черния бог.

Те се надигнаха като лунатици. Започнаха да танцуват под музиката. От кадилниците им се издигаше дим и изпълваше храма с мириса си. От каните им със светена вода капеха капки кръв. Всички хора в храма се надигнаха и започнаха да танцуват.

— Елате, моя жено, майко, татко — повика ги Волкхавар.

Отиде до вратите на храма. Уоана вървеше вдървена след него. Херцогът и Херцогинята ги следваха с изкривени усмивки и очи като копчета.

Тълпа от хора бе изпълнила двора на храма. Не празнуваха, не се веселяха. Гледаха към осветения в черно храм с почуда и тревога и мълчаха. Аркев бе смълчан, но дълбоко в себе си жителите му чувстваха какво става.

Волк вдигна ръката си, с която държеше ръката на принцесата. Засвириха тромпети. Но звуците не излизаха от устните на тромпетистите, а от небето. Звънците продължаваха да звънят без мелодия.

Никой не вдигаше тостове, никой не хвърляше във въздуха шапката си или монети, в облаците не летяха гълъби. Само странна музика се носеше от храма и свещениците в новите си одежди продължиха да танцуват, сякаш обладани от немирни демони. Тълпата тропаше с крака и обикаляше в кръг по двора и по улиците. Музиката се понесе с тях и скоро цялото градче танцуваше под непроницаемото небе. С танца си почитаха Сован Тованацит — бога, когото бяха пренебрегвали.

После неизбежно танцът прие нов обрат — също варварски и порочен.

В храма на слънцето на висок олтар танцуваше на тънките си крака черен кон и опетняваше с торта си свещените съдове и тъкани. Похотливият танц бе обхванал и тълпата в храма. Не само мъж с жена. Волове и вълци с бели момичета, мъже с кобили. Чуваха се викове на болка и екстаз, удари на птичи криле.

Свещениците от храма на слънцето тичаха голи по улиците и ловяха плъхове, печаха ги на огньове или ги ядяха сурови. Лунните девойки пищяха тънко като дяволи, махаха булата си и се отдаваха на мъжете. Издигаха се пушеци без огън. Лъчи светлина минаваха изневиделица като стрели, осветяваха любещите се двойки и докосваха върховете на кулите.

На километри от Аркев в селата и градовете, дори в планината Волкян хората ставаха от леглата си, гледаха небето над Коркеем и се питаха с неспокойни гласове — какви са странните светлини, отразяващи се в небето, и бученето, което се носеше от столицата? Никой не можеше да си отговори.

Черният празник на Такерна.

Още като малко момче Керник изпробваше магическите си умения върху хората. Първо над селяните, а сега беше превзел Аркев.

В града господстваше Такерна.

Оргиите бяха в разгара си, когато магьосникът и булката му се върнаха в двореца на Херцога. Той и Херцогинята не ги последваха.

Вратите се затръшнаха след тях. Огньовете, изпаренията, стенанията и виковете останаха отвъд цветните прозорци. Хората-демони бяха изчезнали. Слугите и стражите — също. Волк и съпругата му бяха сами в двореца.

Той погледна принцесата. Пребледняла, тя направи крачка назад. После още една.

— Виждам, моята Херцогиня с люспеста кожа изпада в ужас от мисълта, че сега може би ще поискам да упражня съпружеските си права над нея. Е, госпожо, няма нужда да трепериш. Можеш да запазиш девственото си тяло. Тези неща не ме вълнуват. Дори и да беше красива, пак нямаше да те желая. Това развлечение е за зверовете в гората и онези животни, които живеят в къщите.

Уоана се повали разтреперана на един стол.

Волк стоеше до прозореца, профилът му приличаше на профила на Такерна.

— Не, малко глупаво момиче — продължи той, — всичко, което искам от теб, е символичната ти цена. Магьосниците боравят със символи и така те им стават скъпи. Особено на мен — господаря на магьосниците, най-висшия свещеник на символите. Когато нещастните ти родители вече не са с нас, а това ще стане скоро, ти ще наследиш Коркеем, а аз, твоят съпруг, ще го управлявам. Иначе можеш да правиш каквото поискаш, стига да не ми се пречкаш. Сега бягай при девственото си легло.

Уоана се изправи, побягна от стаята, изкачи стълбите и се затвори в тихата си стая. Трепереше от ужас, но й олекна. Залости вратата по стар навик, който сега едва ли би я спасил. Пристъпи плахо към леглото.

Дори тук чувстваше погледа му да я следи. Не се съмняваше, че Волк може да вижда и през стените.

Навън продължаваха да се носят смразяващи звуци.

Уоана легна и покри главата си с възглавниците. Искаше да изтрие следите от кървавите пръсти на магьосника от тялото си, но по някаква причина не смееше. Повика Миц, ала котката не й отговори. Сигурно пак се бе скрила. Какво бе казал за родителите й? Не си спомняше, а може би се боеше да го направи. Не ги обичаше, но не искаше да си ги представи подчинени на милостта на Волкхавар. Съжаляваше ги. Но не можеше да им помогне.

Скоро трябваше да се съмне. С какво нетърпение очакваше изгрева!

Четири или пет часа след полунощ слънцето трябваше да се издигне в небето над Аркев. Но това не стана. Без слънце, без луна, без звезди, небето обвиваше в тъмнината си кубетата и кулите на храмовете. Богът на нощта бе изгасил всички светлини освен своята собствена.

Пламъците вече тлееха. Беше тихо. Жителите бяха налягали по улиците. Спяха. Само пушек се стелеше в градините.

Поклонниците на Такерна лежаха в кръвта и виното около краката на идола като мъртви риби, изхвърлени от отлива.

Но богът не спеше. Веднъж събуден, никога не заспиваше.

Тежки стъпки по пода. Една, две, три. Черен вълк, висок колкото кон, влезе през вратата и тръгна по пътеката между редиците. Прескачаше внимателно спящите тела. По муцуната му имаше нещо лепкаво, а на улицата някой лежаха във вечен сън с червени кървави огърлици около шиите си.

Херцогът и Херцогинята се събудиха заедно. Втренчиха се във вълка. Той изчезна и на мястото му застана Волкхавар, скъпият им зет.

— Колко странно — проговори Херцогинята несигурно и възбудено. — За какво са тези вериги?

— За да ви привържат към стълба — обясни Волк. — Или може би е само илюзия? Опитайте и ще видите.

— Това е нещо ново. Някакъв обичай от Волкян ли е?

— Вече да — отговори Волк.

— Искам да бъда пуснат — изръмжа Херцогът, като гледаше веригите и стълба объркан. Не забелязваше високата сянка, чиято глава достигаше тавана.

— Ще ви освободя — обеща магьосникът. — Но първо имате ли какво да ми кажете, последна молба или благословия, или може би дори магия?

Лицето на Херцогинята се изкриви в горчива гримаса.

— Милост! — извика тя. — Ще направя всичко, само ме пощадете!

— Аз имам всичко, което искам.

— Стража! — крещеше Херцогът. — Стража! Помощ!

— Няма стражи, няма помощ. Вече нямам нужда от вас, госпожо и господине. Дори господарят ми не иска вашите скъпернически нищожни души.

— Той е вълк! — пищеше Херцогинята. — Видях го! Видях го!

Волк разтвори устата си. Поклони се и целуна края на робата на великия тъмен идол.

— Такерна, помниш ли свещеника Вой? Да, невероятни, помниш го. Сега като трудолюбива жена трябва да пометеш и тези двамата като прах от къщата. — Волк отстъпи настрана. Представи си Херцога и Херцогинята да копаят камък за тези бели кули на двореца, за които той можеше да умре в кариерата. Лицата им бяха бледи и набръчкани като камъка. — Вземи ги, господарю мой!

Разнесе се тътен, черна светлина, мирис на овъглено месо и до колоната заблестяха две факли с височината на Мойоко и жена му.

Котките имат слънчеви часовници в главите си. Знаят колко е часът, където и да се намират. Миц знаеше, че се съмва. Усети кога стана обед, докато лежеше в кухия ствол на дъба в двора на двореца. Но когато вдигна глава и погледна навън, над града все още се стелеше тъмнина като в най-тъмните доби.

— Златното око на слънцето не се е отворило — помисли си Миц.

— Не — отговори Шайна и погледна през очите на котката. — Слънцето е изгряло. Но Волкхавар е опънал с магиите си черно платно от облаци над Аркев. Затова никой не може да види колесницата на слънцето.

— Може би си права — призна Миц, — но аз ще се скрия отново.

— Не, няма — размърда се Шайна. — Не си ли гладна? Нека да отидем в кухнята и да видим какво бихме могли да закусим.

С тези думи Шайна убеди котката и тялото излезе от дървото, където се бе скрило, когато започнаха страшните звуци. Скокът им от дървото на земята не беше лек.

— Едва не скочихме в локвата заради теб — смъмри я Миц.

— Слушай — каза Шайна. — Можеш ли да чуеш цвърченето на мишка с острите си уши?

Миц и Шайна излязоха на мъхестата пътека, която водеше към двореца.

Котката се сниши до земята, козината й настръхна. Опашката на Шайна — е, беше донякъде и нейна собственост — се вирна нагоре и те изстенаха.

Дворецът на Аркев вече не беше бял, кубетата не бяха от бледо блестящо злато, а прозорците не бяха розови като зюмбюли или зелени като морето. О, не! Дворецът беше черен, с кубета от желязо, а прозорците бяха сиви и лилави като зловещата кръв на дракон. Дърветата в градината имаха черни листа, храстите бяха с цвета на отровата, а поляните — като поръсени с пепел. Това ли е Аркев, блестящият град? Черни стени, черни кули? Без блясък? Един голям некропол под небето на Такерна.

Котката се покатери по черната кула. В стрехите се гушеха смълчани птички. Миц и Шайна погледнаха през новите стъкла в стаята на Уоана.

— Тя спи. Не я е наранил или опетнил — каза Шайна.

Миц задраска по стъклото, но Уоана не се събуди. Котката побягна.

— Чакай! — извика душата на Шайна, понесена физически и мисловно от бясната паника на котката. По клоните на едно тънко дърво, после на друго, на тревата, през една дупка, по стъпала, по широка павирана улица, където все още светеше един фенер с красив пламък. — Чакай!

— Не мога да чакам! — изпищя Миц. — Нощ е! Страх ме е! Да бягаме!

— Добре, Миц, мила Миц, добра Миц, бягай като вятъра, следвай облаците. Хубаво е да бягаш. Но ако бягаме, нека поне да е по този път.

И поеха в посоката, в която беше храма. Шайна водеше. Тя не само предугаждаше пътя, но усещаше, че Дисаел е там някъде. А също защото… Не можеше да определи какво.

С Шайна се случваше нещо странно, неконтролируемо и я караше да се чувства некомфортно. „Не питай какво ми е — мислеше си тя. — Не се опитвай да разсъждаваш. Още не.“

Стигнаха до вратите на храма на слънцето. Едва сега Миц разбра в каква посока я бе повела Шайна.

— Късно е да се връщаш назад — прошепна девойката.

— Ще те издера и ще те разкъсам — изръмжа гласът на Миц.

— Мила Миц, скъпа Миц. Никой няма да те нарани.

— Но аз ще нараня теб — обеща котката. — Ще ти се нахвърля и ще си играя с теб. Ще гриза и ще чупя костите ти с лапата си. Аз…

Шайна изгуби търпение.

— Ще те накарам да гризеш собствената си опашка — каза тя. — ако не скриеш езика си зад зъбите.

Миц млъкна и козината й полегна върху гърбовете им. Шайна, ученичката на Барбаят, беше по-силната въпреки всичко.

Храмът изглеждаше като потопен във вода, обвит в сянка. По пода стояха странни купчинки пепел. Но какво беше онова голямо, покрито със смола нещо, което…

Въпреки волята си те продължиха напред, влязоха вътре и приближиха идола. Очите им погледнаха право в лицето на Сован Тованацит — Такерна.

Тогава се чу глас. Не беше идолът. Гласът на магьосника изричаше нечувани думи:

— Коте, ела тук. Ела и седни на коленете на Херцога на Коркеем. Ела и раздели трона с него. В този час аз, Волкхавар, празнувам победата си.

На мозайката изведнъж се появи мишка, която бягаше бързо. Беше просто илюзия. Шайна разбра това и не помръдна. Миц, чиито котешки инстинкти бяха по-силни, затича след нея, подскочи, играеше си с мишката, потупваше я и я драскаше. Всяко действие я доближаваше до магьосника, който това и чакаше. Най-после Миц уби и изяде нереалната мишка. Вкусът й бе почти истински.

Шайна се появи, след като се беше скрила, превъзмогна топлата миша кръв в гърлото на Миц и откри, че седят на коленете на магьосника.

— После ще ти дам по-хубава закуска — каза той. Гледаше котката с нечовешко бялото си лице и оловни очи. — Малко, жестоко, умно, грешно коте. Мислиш, че си сита, но ти се нахрани с една илюзия.

Миц беше странно развълнувана и притеснена и започна да мие лапите си. Шайна се криеше зад нея и хвърляше бегли погледи по нещата наоколо, когато Миц извърташе глава.

Столът беше в златно и черно — столът на Херцога или на висшия свещеник, или нещо помежду им. Йевдора седеше отляво и предеше пушек на златно колело и сребърна хурка. От другата му страна седеше Дисаел и четеше на глас от книга, подвързана с кожа. До него Роши в облика на мечка свиреше на свирка от нефрити. Символи. Както бе казал магьосникът, той обича символите и има нужда от тях. На тях гради дома си.

— Малка черна котка — продължаваше Керник. Гласът му беше мек и сух. — Аз направих от Аркев черен и грозен град. Аз направих моя бог бог на Аркев. Ето го там, можеш да го видиш. Аз изпих горещата кръв на хората.

Тогава ръцете му се повдигнаха и погалиха нежно котката по целия й гръб.

Очите й се затвориха. Мъркаше. Усети се. Спря за момент. После замърка пак. Кой би могъл да си помисли, че мъжът в лилаво е способен на такава нежност?

Шайна също почувства ласката и се учуди. Това я накара почти да забрави, но не успя…

Идолът, Шайна. Идолът.

Да. Тя разпозна идола. Черният бог на Волк. Това беше малкият демон — божеството на планинското селце, от който се бояха козите. Беше му се кланяла и поднасяла цветя. Сърдитият демон.

Миц мъркаше, докато заспа. Шайна се унесе след нея.

Черни соколи летяха в небосвода. Въздухът се раздвижваше от ударите на крилете им.

Скоро светът се събуди. В Аркев имаше нов Херцог. Дъщерята на стария беше негова съпруга. Името му бе Волкхавар. Искаше всяко село, всеки град, голям или малък, всеки храм да му изпраща дарове. Четиридесет черни вола, сто черни овце, двеста глави черни говеда. Петдесет бъчви черна бира, шестдесет червено вино, един тон сребро, един тон злато, шест ковчега с диаманти, кожите на двадесет черни мечки, руната на осемдесет черни овни.

Аркев беше денонощно под черното було на нощта. Волкхавар бе забранил старата религия и слънцето, луната и звездите бяха напуснали небето над града. Всички свещеници сега служеха на жестокия бог на похотта и кръвта. Монахините станаха блудници. От корабите и караваните, които бяха отишли в Аркев за пролетния панаир, нито един не се върна обратно.

Някои отказваха да изпращат подаръците, които изискваше новият Херцог. Тези хора изчезваха в кълбо от пушек и светлина.

Целият Коркеем вече знаеше името му. Волк Волкхавар. Пътищата се изпълваха със стада и скъпоценности, носени в Аркев — тъмния град, който вече не боготвореше небето.

Свещеникът на червеното слънце яздеше от селото на стария Аш обратно към Кост по неравната пътека, която криволичеше по хълма.

Беше рано, малко след зазоряване. Планините все още изглеждаха тъмни под блясъка на емайлираното небе. Въздухът беше свеж. Чуваха се звънците на кравите и гласовете на птиците.

Едрият свещеник беше дал най-доброто от себе си на жителите на селото и сега беше изтощен след всичко, което поискаха от него. Нищо друго не можеше да се направи с един вампир освен това, което беше направил той. Така щеше да е по-добре и за нея, а това беше и единственият отговор за странните неща, които се случваха в селото и околността. Но някак не се чувстваше уверен, че е постъпил правилно. Беше се насилил да извърши необходимия ритуал. Отсичането на главата й беше само по себе си ужасна задача. Докато замахваше, му се струваше, че чува гласа й като обезумяла птица, а когато свършиха и поеха надолу към селото, сякаш бе чул плач, мек като дъжда, носен от вятъра зад него. Ударът на меча донесе мир на живите. В това бе сигурен. Но за момичето? Дали бе донесъл мир и на робинята?

Сега, разбира се, пътят му обратно към Кост минаваше покрай гробището, съвсем близо до мястото, където бе погребано тялото на робинята. Щеше да е по-спокоен, когато хълмът останеше зад гърба му. Не отричаше.

Мулето не обичаше дългите преходи. Сега изведнъж спря.

— Хайде, Марко, мой дебели приятелю — подкани го свещеникът.

Мулето поклати глава.

Тогава свещеникът забеляза, че един валчест камък, който сигурно се бе претърколил отгоре, стоеше по средата на пътеката.

— О, от този камък ли те е страх?

В същия момент камъкът се повдигна и се извърна или поне така изглеждаше. Мулето издаде звук, като че ли духаха пясък през тромпет, и направи три големи скока — на запад, на изток и назад. Свещеникът се строполи в праха на пътя.

— Хвала на бога на слънцето, аз съм достатъчно дебел, за да понеса такива удари леко — простена той философски и се надигна.

— Това е добре — прозвуча друг глас. — Не бих искала добрият отец да се нарани.

— Само казах, че не съм се ударил лошо — поправи го свещеникът. — Костите ми не са счупени.

Острият му поглед съзря на пътеката стара жена. Тя също го наблюдаваше. Беше странна, сива старица, завита с мъхест шал, а очите й гледаха остро като неговите.

— Мулетата са глупави създания — каза тя. — Ту са кротки, ту са диви. Един от вързопите падна, но аз го вдигнах.

— Благодаря — отвърна свещеникът. — Мога ли за знам с кого разговарям?

— Една бедна стара жена от тукашните планини. Но дали добрият отец е чул новините от Аркев?

— Чух нещо. Имало нов Херцог със странни вкусове.

— По-лошо. Погледни червеното си наметало и златния си слънчев диск, отче. Той не харесва тези неща.

— Човек винаги трябва да се вслушва в съветите, които получава по път — изрече свещеникът. — Но все пак бих искал да зная името на мъдрата жена.

— „Кажи ми твоето име, то ще покаже разликата между нас“ — казало кучето на бълхата — отбеляза старата жена. — Мулето ти тръгна. Може би трябва да го догониш, ако не искаш да вървиш пеш до Кост.

Свещеникът кимна рязко и тръгна след мулето, което препускаше в лек галоп.

След половин миля, от другата страна на хълма, мулето спря до една ела и свещеникът се качи на гърба му. „Може би пак ще се срещнем, майко“ — мислеше си.

Още не беше станало обяд, когато спря да изяде приготвената му храна и реши да провери какво има във вързопа, който магьосницата бе докосвала. Свещения бронзов щит от храма в Кост и свещения меч за обезглавяване на вампири ги нямаше. Изрече думи, не всички от които бяха свещени.

Ядоса се още повече и се разтревожи, когато сви от пътеката по хълма и се върна да види какво бе станало с гроба на робинята.

Зад кръглата врата на малката, наподобяваща мъхест валчест камък къща седеше магьосницата и се взираше в кристала си. Стаята нямаше прозорци и се осветяваше единствено от запалените свещи в човешки черепи. Кристалът показваше черен град под черно небе, на което слънцето грееше студено и бледо като фосфор. Храм от черен кехлибар, в който горят черни пламъци. Свещеници, облечени в траурни дрехи, се кланяха пред огромен идол със зловещо лице. Черни коне се изправяха на задните си крака и покриваха черни кобили пред олтара. Кръвта на мъже и зверове се лееше в алени реки. Наблизо се издигаше дворец от черен кехлибар, където черен Херцог седеше в златен трон, а до него — нисичката, бледа Херцогиня. Златокосо момиче предеше пушек, бяла мечка танцуваше, млад мъж се взираше пред себе си със слепи очи. Коленичили пред Херцога, принцеси и лордове поднасяха ковчежета със скъпоценности и монети. Кораби в реката, кервани по пътищата. На висок покрив котка ядеше рибешка глава, спомняше си галещата ръка на магьосника. Душата на момиче прехвръкваше в котешкото тяло като птица на люлеещ се от вятъра клон.

Барбаят откъсна поглед от кристала.

Обърна се. На пода бе нарисуван символ от бяла глина. Никога преди в стаята й не бе рисуван такъв. Точно до очертанията му лежеше вързоп от сива тъкан с формата на голяма кукла. Вътре във фигурата от глина в земята бе забит бронзов меч.

— Е, меч — започна Барбаят, — ще ти кажа какво да правиш. Тук лежи труп. Тук, до теб. Увит в сива тъкан. Една млада девойка. Ти отсече главата от раменете й. Така беше, нали? Е, меч, отговори ми сега от силата на глината, в очертанията на която стоиш, и силата на огъня, който те кали, и силата на водата, която те охлади, и силата на въздуха, който ударът ти разсече, и силата на земята, в която си забит. Отговори ми, меч. Аз ще изтръгна отговора ти.

Мечът отговори. Имаше металически глас.

— Да.

— Чуй ме — каза Барбаят. — Признаваш ли ме за магьосница?

— Да — проехтя гласът му.

— Името ми е Барбаят, меч. Повтори го.

— Барбаят — повтори мечът. — Поздравления, Барбаят.

— Сега аз ще ти кажа твоето име. Ще те нарека Меч. Ще те нарека Бронз. Чуй, Бронзов меч. Тук лежи момичето, чиято глава ти свали от плещите й. Така ли беше?

— Да, Барбаят.

— Чуй ме, Меч. Аз я подведох. Но нейната кръв тече в моите вени и лъжата е заседнала като бучка в гърлото ми. Аз и тя запазихме душата й на този свят. Трябва да знаеш това, Меч. Каквото е — е. Каквото било — било. Но това, което ще бъде, може да бъде и по друг начин. Ти ли я обезглави?

— Да, Барбаят.

— Три пъти отговори с „да“ на този въпрос. Меч, скоро ще отговориш по друг начин. Това е най-старата магия. Това, в което вярваме — е. Това, в което вярвахме — беше. Това, което трябва да стане, ще стане. Ти вярваш, че си отсякъл главата й. Когато забравиш това и отговориш с „не“ повече пъти, отколкото изрече „да“, ти ще промениш миналото, както всички, които помнят или не нещата, ги променят. Тогава все едно, че не се е случило. Когато ти, който отне живота й, ми кажеш, че не си го сторил, и повярваш в думите си, все едно, че не си го сторил — тялото й ще бъде отново едно цяло. А душата й, която все още съществува на земята, ще се върне в тялото и тя ще живее. Разбираш ли?

— Разбирам, Барбаят. Но аз помня удара, който нанесох в ръцете на свещеника, и топлината на кръвта й. Помня ги.

Барбаят само поклати глава.

— Меч, аз те нарекох Бронз. Но бронзът се състои от два метала — мед и калай. Меч, отново ще ти дам име. Ще те нарека Мед, ще те нарека Калай. Отговори ми сега, Мед, червена, топла Мед, метал от пламък на топла, близка земя. Отговори ми, Калай, студен, сив метал, метал от пепелта на студена, далечна земя.

Мечът сякаш потрепери. Пламък и пепел, излети заедно, се разделиха отново в разтопено състояние.

— Поздравления, Барбаят — изкънтя дълбокият, горещ глас на Медта.

— Поздравления, Барбаят — иззвъня тънкият, хладен глас на Калая.

— Кажи ми, Мед от меча, скоро отсичала ли си глава на момиче? — попита магьосницата.

— Трябваше да го направя — отговори Медта. — Аз съм силна и гладна. Отсякла съм я без съмнение.

— Кажи ми, Калай от меча, ти също ли си отсичал глава на девойка?

— Аз? Аз съм слаб и тактичен, бих драскал или порязвал. Може би съм я одраскал, но се съмнявам, че съм я обезглавил.

— Глупак! — изръмжа Медта. — Когато аз съм до теб, би могъл да обезглавиш стотици хора. Едно момиче не би ни затруднило. Вземи ръката ми и си спомни вкуса на кръвта и пращенето на костите.

— Да — хленчеше Калаят. — Може би. Може и да съм го сторил. Да, с помощта на сестра ми аз обезглавих момичето.

Барбаят поклати глава.

— Меч, аз те нарекох Бронз. Бронз, аз те нарекох Мед и Калай. Ще ти дам ново име. На наковалнята те коваха, преди това в пещта те стопиха и смесиха. — В очертанията от глина мечът сякаш се раздели. Медта — с ядосано мърморене. Калаят — с остър писък. — Слитък на Калай те наричам, Слитък на Мед те наричам. Кажи ми, Слитък Калай, къде те откриха да спиш?

Гласът на Калая беше мек, замечтан и далечен, сякаш долиташе от необятни морета.

— Лежах дълбоко, Барбаят, в моята дупка в скалата. Кой ми казваше какъв съм? Никой. Аз бях част от майка ми, земята. Бях хладен. Дълго спах. Мъже ме извадиха от прегръдките на майка ми. Бях черен, но ме докосна вода и ме гориха с огън, и ме изливаха, и ме смесваха с червен метал, който ме мразеше и ме нарани жестоко. Духът ми се промени.

— Върни се към това, което беше — изрече магьосницата.

Калаят се сля с тъмнината на пода.

— Кажи ми — продължи Барбаят, — Слитък Мед, къде те намериха спящ?

Гласът на Медта също беше променен — беше мек и звучен.

— Ние бяхме голямо семейство, голяма колония като листа на папрат от едно коренище. Лежахме дълбоко. Говорехме си и се обичахме. Кой ни казваше какво сме? Ние. Кой ни казваше какви трябва да станем? Ние. Но грешахме. Мъже ни разделиха. Те ни начупиха на парчета. Държаха ни в огъня, докато не заплакахме. После ни обвързаха със студения сив чужденец, който ни мразеше. Вече не бяхме заедно. Вече бяхме разделени. Чукът беше жесток. Но най-жестоко беше разделянето и новото смесване.

— Върни се — нареди магьосницата — към това, което си била.

Медта се разля в румена купчинка на земята.

— А сега — продължи Барбаят — ще ви дам нови имена, за последен път: Окис на Мед, Окис на Калай.

— Поздравления — прошепна едната купчинка.

— Поздравления — промърмори другата.

— Добре. Сега ще ви кажа нещо — промълви магьосницата. — Тук лежи едно мъртво тяло. Увито е в сиво платнище. Една девойка, чиято глава вие отсякохте. Така ли е?

— Аз? — изпищя шепотът. — Не, аз знам само тайнствата, не и смъртта.

— Аз? — изпищя мърморенето. — Не. Аз знам само другарството, не и смъртта.

— Сигурни ли сте? Помните ли благословията в Кост, ръцете на свещеника, костите, топлата кръв? Вие ли свалихте главата на момичето от раменете й?

— Не, Барбаят!

— Не, Барбаят!

— Земя — заговори магьосницата, — огън, въздух и вода. Добив, пещи, смесване, удар на чук. Окис, бъди Мед, бъди Калай. Мед и Калай, бъдете едно цяло, бъдете Бронз, Бронзов меч.

На земята прахта се завихри, червено и сиво се смесиха, в земята стоеше забит каленият свещен меч.

— Меч — продължи Барбаят, — аз отново те създадох. Ти си нов и неопетнен, девствен и невинен. Слушай, Меч от бронз, тук лежи момичето, чиято глава ти отсече. Ти ли я отсече?

— Не, Барбаят — кънтеше гордият, ясен глас на меча. — Не, не и пак не.

Магьосницата се засмя. Смехът й напомняше лай на лисица. Обърна се и махна платното от тялото, което лежеше до очертанията на глинения символ.

Това беше Шайна. Косата й с цвета на нощта се бе разпиляла по пода. Неподвижна, сякаш спеше. Главата й беше прикована здраво и гладко към шията, а шията — към нежните й рамене. Нямаше дори белег. От тялото й се издигаше като тънък виещ се дим едва видима сребърна нишка. Непрекъсната.

Точно преди изгрев някой се спусна от Студената канара, мина по каменния мост надолу по пътеката, която водеше към козето пасище, към хълмовете и долината.

Изглеждаше като жена от селото. Имаше здрави обувки, престилка, забрадка върху сивата си коса и мъхест шал. Тя водеше малко магаре, впрегнато в каручка, а в нея бе поставен плосък дървен сандък, който не можеше да бъде нищо друго освен ковчег. Меланхолична, нещастна въздишка. Когато жената и магарето с каруцата се спуснаха по хълма и поеха по широкия път към Кост, хората сваляха шапките си и предлагаха на жената парче хляб или плод. Това бе добре дошло за Барбаят, която трябваше да се грижи за поправеното тяло на Шайна и не би могла да пътува по друг начин.

Преди да излезе от планинската пътека обаче, Барбаят бе забелязала нещо.

Вдълбаният идол, който бе прекарал в скалата до пътеката неизброимо много години, не се виждаше от пръв поглед, толкова нагъсто растяха белите цветя пред него.

Сивата жена го доближи. Гледаше го втренчено. Поклони се леко. Не можеше да различи изражението на каменното му лице, но преди да продължи, откъсна няколко цветчета и ги постави върху дървения сандък в каруцата.

Шайна сънуваше, че е хванала мишка и си играе с нея върху мозаечния под в двореца. Това беше сънят на Миц, но робинята бе свикнала с него. Тогава той доби странен обрат. Мишката вече не беше в устата на Шайна, а самата Шайна се бе превърнала в мишка. Изпадна от горещата, влажна, острозъба уста на котката и се оказа до друга мишка. Това беше Дисаел. „Бягай! — пищеше тя. — Волк котката ни преследва.“ Но мишката Дисаел я гледаше апатично с красивите си синьозелени очи. Тогава лапата на Волк се стовари върху гърбовете им като нагорещено желязо.

Шайна се събуди задъхана. Като че ли падна от голяма височина. Това й се случваше често, когато сънищата на котката се преливаха в нейните.

— Моля за извинение — прошепна Шайна на Миц, седна и започна да лиже лапите си. Но…

Това не бяха черните малки космати лапички, а матови, гладки и тесни ръце с десет познати пръста. Не, не можеше да е вярно. Все още сънуваше… Не е възможно.

Затвори очи и пак ги отвори. Виждаше по друг начин и чуваше различно. Нямаше смисъл да се опитва да тича на четири крака и едва не си счупи гърба, когато по котешки се опита да извие гръбнак.

— Шайна, ти си луда. Ела на себе си — каза си и се изправи. Вятърът развяваше косите й. Дори говореше сама на себе си с добре познатия глас. — Какво се е случило с мен?

Тогава забеляза склона, бушуващото небе, каруцата с открития ковчег… До него, завита в мъхестия си шал, седеше магьосницата от Студената канара.

— Барбаят — промълви бавно Шайна. От очите й се отрониха сълзи. Ужас и радост изпълниха сърцето й, готови да я понесат на крилете си. — Барбаят, разкажи ми всичко. Бързо, веднага.

Така Барбаят, Сивата жена, й разказа съвсем накратко какво се бе случило.

Момичето измяука. Не можеше да устои. Опита се да скочи след водно конче просто от удоволствие и лудост. Осмисли какво се бе случило и опипа всяка част от тялото си, за да се увери, че всичко си е на мястото. Не можеше да повярва. Благодареше на магьосницата. Седна на земята и се смееше, и плачеше от цялото си сърце.

Барбаят помълча известно време, после каза:

— По-късно може би ще имаш време да поплачеш. Разправих ти как те извадих от гроба, как съединих тялото ти и как направих от плътта и душата ти отново едно цяло. Сега, дъще, уредихме сметката между нас. Едно време те подведох, но сега платих дълга си. Кажи, че съм го платила.

— Стотици пъти си го платила, Барбаят.

— Добре. Сега ако ти казвам някои неща, а ти не се съобразяваш с тях, действаш необмислено и попаднеш отново в капан, нямаш никакви основания да искаш от мен помощ. Така да знаеш.

— Да, Барбаят, но какви са тези неща?

— Неща? А, да. Ето ти хляб и ябълки. Яж, докато слушаш. Първо ще ти кажа следното — кръглата ми врата е все още отворена. Върни се с мен в планината и ще те посветя в магъосничеството. Тогава ще направим нещо друго. Клатиш глава. Така си и знаех. Духът и сърцето остават същите. Твоят Дисаел е преди всичко останало. Добре тогава. Изяж ябълката и после ми разкажи какво видя, докато тичаше на четири крака из Аркев под черното небе на Волк.

Шайна се подчини. Опитваше се да не преглъща като котка, но едва не се задави.

— Научих тайните проходи на града и на двореца. Научих как да ловя мишки. Но това не е важно. Научих ритуала на черния бог на магьосника. Разбрах, че Волк може нежно да гали гърба на котка.

Барбаят седеше като валчест камък до отворения ковчег. Гледаше на север, над хълма, към веригата от черни планини, които изглеждаха като балдахин от буреносни облаци.

— Друго?

— Има и друго — отговори Шайна. — Едно нещо, което не ми даваше покой. Не знам защо. Научих, че черният бог на Волк, когото сега величаят в Аркев, е същият бог — малкият господин, на когото се кланях в планината.

— Правеше ли го? — попита сивата жена. — Всеки път ли го почиташе?

— Един път той беше ядосан, а сърцето ми се бе свило и тогава му поднесох бяло цвете.

— Сега там расте гора от бели цветя — отбеляза Барбаят. Посочи на север, накъдето гледаше. — Там лежи Аркев. Забулен в черна нощ. Само един ден ще е необходим на млада, изпълнена с решителност девойка да достигне до това място на двата си крака. Но пътят е тъмен. Трябва да избереш.

— За мен няма друг път, мила майко, и ти го знаеш — отговори момичето.

— Силно ли е сърцето ти и волята ти — издръжлива като върба?

— По-силна. Можеш да провериш. Или смяташ, че съдбата вече ме е проверила?

Барбаят впери в момичето поглед, остър като нож. Шайна също я погледна и магьосницата прочете в очите й непоколебимост.

— Преди носеше вериги от метал, сега носиш други вериги. Все още си робиня. Чуй тогава, робиньо на любовта, чуй и запомни. Ще ти разкажа за Волкхавар, за миналото му. Няма да повтарям.

Пътят беше дълъг и тежък. Отне й цял ден да се върне в Аркев, както я бе предупредила Барбаят. Но й беше приятно да чувства грубите ръбести камъни под нозете си, бурният вятър да духа в очите на човешкото й тяло, по страните й и да развява косите й. Наслаждаваше се на това усещане.

Черни планини от облаци се бяха надвесили над целия път на девойката. Струваше й се, че са се образували преди десет милиона години. Когато доближи, видя лилавите, блестящи като гранати лампи и огньове.

Сега често се правеха празненства в името на бога. Такава беше волята на Волк. Ярката тъмна светлина на огньовете показваше, че в града пируват.

Шайна измина разстоянието без почивка. Нозете я държаха и продължаваха да вървят. Сърцето й биеше бясно в гърдите, устните й бяха сухи, студени тръпки я побиваха. Страхът я следваше като предано на господаря си куче. Беше свикнала със страха. Понякога му хвърляше кокал или галеше главата му, за да го смири, но той не я спря да се върне в града.

Слънцето отдавна се бе скрило от небосвода, доколкото изобщо можеше да се види, когато робинята достигна покрайнините на Аркев. Стените, реката с корабите, кулите и широките улици бяха черни, както ги бе запомнила, а тук-там бяха запалени фенери.

Думите на Барбаят отекваха в съзнанието й. Стискаше зъби. Беше изпълнена с решителност. Заедно с комата хляб магьосницата й бе дала и хляба на съдбата.

Усещаше присъствието на магьосника навсякъде около себе си, но това нямаше значение.

„Жива съм — мислеше си. — Още не ме е унищожил.“

Уоана седеше пред ковчежето с бижутата си.

Погледът й бе пуст като камък, а сърцето й — изпълнено с тревога.

Никой не можеше да я спаси. И сама не можеше да си помогне. Изглежда нямаше начин за бягство. Волкхавар я бе подчинил на властта си и се забавляваше от символичната й цена. Уби глупавите й и безпомощни родители и превърна столицата в тъмна дяволска дупка. За свой ужас трябваше да седи до него. Седеше до него и в храма, когато наплашените хора боготворяха Сован Тованацит с оргиите и зверското си поведение. Съпругът й следеше отстрани спектакъла, въодушевен от злокобния си триумф.

Тя познаваше народа, своя народ, но не можеше да ги спре, защото беше подвластна на магьосника също като тях. Знаеше какви нечувани неща се случваха след това — големият черен вълк обикаляше улиците и разкъсваше гърлата на гуляйджиите. Един ден може би щеше да влезе и в тази спалня…

Нямаше към кого да се обърне. Дори котката й изглеждаше омагьосана и понякога бягаше от него, а друг път мъркаше под ласката на отвратителните му ръце. Нейната Миц се галеше в коленете на Волкхавар!

Бяха й известили, че господарят иска да го придружи в колесницата му през развълнувания град до храма, но не можеше да понесе това.

Нещо се беше случило с Уоана. Нещо, което би трябвало да става нежно и плавно, макар че в действителност рядко бива така. Беше променило безропотния й живот като по чудо. Беше пораснала. Беше жена. Жена, молеща се в безнадеждността си, твърде горда и силна, за да понася скромността и послушанието си в този час.

В кутията с редките, приказно красиви подаръци от злокобния й годеник имаше една дълга карфица. Бяла като лен, Уоана я гледаше. Сърцето й се превърна в бучка лед.

Ръката й се промъкна като крадец в сенките. Стисна с пръсти карфицата, издигна ръцете си и затвори очи.

Нещо издраска по прозореца. После пак и пак.

Уоана с вик изпусна малката си кама и се обърна.

— Миц! — извика тя и се втурна към прозореца.

Отвори го бързо, но вместо четири меки гладки като коприна лапи и космата главичка, силни ръце грабнаха нейните и се чу припрян шепот на момиче:

— Не се бой от мен, принцесо. Аз няма да ти направя нищо лошо. Довери ми се и ме пусни да вляза, преди да съм се подхлъзнала и паднала долу в тревата.

Уоана освободи ръцете си и отстъпи встрани, за да пусне гостенката в стаята. Без съмнение беше човек. Беше убедителна с жестовете и говора си. Уоана се успокои още повече, когато видя пред себе си в стаята девойка с черна коса, облечена много бедно. Беше красиво момиче. Принцесата преодоля свена си и попита:

— Моля ви, кажете ми как се промъкнахте до прозореца? — Опитваше се да разсъждава трезво след ненадейното посещение.

— Не бих искала да обяснявам, госпожо. През поляната, по едно дърво, по каменния зид… Една котка ме научи как да стигна дотук. Извинете ме, но нямаме много време.

— Време за какво? — попита принцесата, предугаждайки смътно какво й готви съдбата в лицето на прекрасната девойка, която й изглеждаше странно позната, въпреки че не би могло да я е срещала преди.

— Трябва да отидете с Волк, както преди, нали така? Но вие със сигурност не бихте искали да отидете в храма и да боготворите черния бог. Или може би се заблуждавам? Може би харесвате тези вечери?

— О, не, не! — избухна Уоана. — По-скоро бих умряла. По-скоро бих…

— Наистина няма нужда да умирате, госпожо, след като ви предлагам да отида вместо вас.

— Вие?

— Аз.

Краката на принцесата вече не я държаха и тя приседна. Втренчи се в девойката.

— Защо?… — прошепна.

— А защо не? Имам да уреждам сметки с Волк Волкхавар, магьосника на хора и градове. — Гостенката се засмя ясно като кристал, с което учуди и Уоана, а изглежда и себе си.

Страхът бе напуснал Шайна изведнъж. Кучето вече не я следваше по петите. Беше възбудена, напрегната като струна, но готова, решена, сигурна.

— Мисля — продължи Шайна, — че съм висока колкото вас, а и не съм по-дебела. Може би ще ми услужите с ваша рокля и воал. Разбирате, че трябва да облека ваши дрехи, за да не ме познае.

Уоана я гледаше. Да, можеше да й услужи със своя рокля, въпреки че гостенката беше слаба за ръста си.

— Ще направя каквото поискате. Но какво целите с това?

— Да ме пазят небесата, решила съм да приключа с Волкхавар веднъж завинаги.

Уоана прехапа устни, обърна се и разтвори широко гардероба си. Вратите му не бяха разтваряни толкова широко, откакто покойната Херцогиня, майка й, ги бе разтваряла.

— Облечете венчалната ми рокля. Тя е златиста и ще си отива с булото със златна бродерия.

— Никога не съм носила нещо толкова хубаво. Благодаря — отговори Шайна.

При други обстоятелства би се оглеждала дълго в роклята от люспи на дракон и пояс от сини огньове, с прибрана коса със златиста панделка, украсена със скъпоценни камъни. Никога не се беше виждала в такива одежди, а и рядко имаше възможност да се оглежда. Но сега тези неща не я вълнуваха, а и много други също. Беше се променила. Вече не беше момиченце, а същество с воля и решимост.

Уоана стоеше, поразена от красотата на Шайна. Тогава бляскавата материя падна върху лицето й и го скри.

— Не — поклати глава принцесата. — Аз нямам такава походка. Аз вървя тромаво, с приведена глава и отпуснати рамене. — Каза го без срам, защото беше истина.

Шайна се преви.

— Не е нужно повече да се свивате, благородна госпожо. Можете да поемете на юг и да напуснете града. Можете да избягате, докато аз съм с него.

— Не знам как мислите да го надвиете и дори за какво се борите с него, но ако спечелите, няма да има нужда да бягам, а ако не успеете, никъде няма да съм на сигурно място. Затова ще остана. Вие магьосница ли сте?

— Моля се да съм. Ще видим. Кажете ми, той ще почука ли?

— Не. Когато позвъни следващият звънец, аз трябва да сляза долу при него — вие трябва да слезете при него. Той ще бъде в голяма черна колесница. Ще препуска по улиците до храма. Конете му са черни, от устите им изскачат пламъци. В храма трябва да седнете до него и тогава…

— Тогава? — повтори Шайна. — Да, знам, виждала съм го. Но тази вечер ще бъде различно.

Над града се разнесоха звуци, после други. Първите бяха звън на камбани. Вторите — викове, писъци, дрезгаво пеене.

— Ще вървя — каза Шайна.

— Скоро ли ще свърши нощта? — попита Уоана като разплакано дете.

— Всички нощи свършват — отговори Шайна.

Тръгна със странната си красота, движеше се по-различно, имитираше принцесата. Отвори вратата, излезе от стаята и заслиза надолу по стълбите.

Волкхавар я чакаше долу.

Когато го видя за последен път, бе през очите на котката. Беше почувствала топлината на ръцете му. Но преди това бе демон, чернота, която я преследваше, която причини смъртта й, сянката без сянка, която се е спуснала над любимия й човек.

А сега какво? Дали страхът щеше да я обземе като го видеше — продълговатото му лице, ноктите, устата и вълчите му зъби?

Не. Не страх. Имаше оръжие. Ако не беше достатъчно силно, щеше да умре, но беше подготвена за това.

Вече не мислеше за Дисаел като за мъж, любим, мечта. Той също се бе превърнал в символ, въпреки че не знаеше това в този страховит момент от живота си.

— Жена ми е точна — отбеляза магьосникът. — Може би тази вечер иска да се включи в празненствата? Бих могъл да го уредя.

Шайна потрепери, както би сторила Уоана — знаеше това, защото я бе виждала през погледа на Миц.

Волк я поведе навън.

Черният град беше като трескав, неестествено червен от огньовете, чиито талази се извиваха живо към небето. Черната колесница чакаше. Приличаше на онази, с която я бе преследвал. Но и тя бе илюзия. Волк й помогна да се качи.

— Виждам, че си ме почела, като си облякла венчалната си рокля — продължи магьосникът, — и си забулила лицето си. Е, няма значение. Надявам се Аркев да оцелее, макар и лишен от хубостта ти.

Шайна се сгуши до него, а Волк сви устни. Не подозираше нищо, беше сляп за поличбата и глух за предзнаменованията.

Спряха пред стълбите на храма. Изкачиха стъпалата, влязоха вътре и хората ги наобиколиха, смееха се и кашляха.

Фенерите светеха в тъмнината като съзвездия от лилави звезди.

Богът с четири лица, кула от очи и глад, докосваше покрива с главата си.

Шайна го погледна. Сърцето й биеше като барабан, вълнението се разливаше по вените и артериите й и я душеше, но това не беше страх и никога повече нямаше да бъде. Беше стигнала твърде далеч и нямаше време да се бои.

Огледа се. Видя Дисаел, Йевдора, Роши. Черните свещеници се тълпяха около осквернения олтар. До него се бе изправил черен кон. Въздухът бе изпълнен с напрежение и очакване.

Волкхавар издърпа принцесата от колесницата и закрачи към бога си. Хората от двете му страни викаха и падаха на колене. Волк не забеляза, че спътницата му вече не вървеше с походката на Уоана и крачеше в крак с него.

— Такерна! — извика Волк.

Викът му отекна в храма: „Такерна, Такерна, Черни господи, Господар на нощта и сенките!“

Фенерите заблестяха по-силно, черният кон подскочи, времето спря за момент на ръба на бъдещето. И после:

— Почакай, мой обични съпруже — изрече тънък мек глас до рамото на Волкхавар. — Аз също боготворя най-върховния бог на Аркев.

Волк пусна китката й и се обърна да я погледне. Сега осъзна разликата, но не можеше да определи кой стои до него. Не беше Уоана, но кой беше?

— Горд си — продължи забулената жена с тих, равен глас. — Животът ти е бил тежък, изпълнен с борба, болка и очакване, и смърт, от която ти се появи и стана такъв, какъвто си, Волк Волкхавар, Керник, Проповедник на Черния бог. Аз също познавам болката и борбата, и гроба. И аз пролях кръв. И аз се вселих в друго тяло, а сутринта възкръснах от смъртта. Ние сме като брат и сестра, ти и аз. От една утроба сме, магьоснико. И двамата сме от далечни земи, и двамата сме сираци, роби, освободени от оковите, стремителни, със силна воля и собствени умения, които колкото и да са различни, все пак си приличат.

Волк мълчеше. Градът тръпнеше.

— Свали булото си — каза сетне.

Жената се поклони, вдигна ръцете си, отвърза булото и го остави да падне.

— Казвам се Шайна — промълви тя. — Веднъж ми каза, че няма нужда да знаеш името ми. Може би си променил решението си. Ти ги гледа как отсичат главата ми и оставят душата ми без тяло. Но ето ме — цяла. Изтръгнах се от прегръдката на смъртта, както стори и ти, Волк Волкхавар.

Волк се поколеба. Градът почувства това. Вдигна ръка.

— Магиите ти са илюзия — продължи Шайна. — Но на мен тя не ми действа. Аз не вярвам на дяволите ти, на черните коне и вълчата ти физиономия. Аз ги надживях. Сега се смея в лицето ти.

Тогава Волк проговори. Гласът му съскаше като змия. Повтаряше само една дума, както можеше да се очаква: „Такерна, Такерна!“

Мастилена светлина заля храма, обви колоните, пламъкът на фенерите трепкаше в сиво.

Шайна се обърна. Тръгна плавно и постави ръцете си върху омазаните с кръв нозе на голямата статуя. Вече не гледаше Волк. Гледаше нагоре, взираше се в жестокото, нечовешко лице над нея.

— Не Такерна — промълви тихо. — Сован Тованацит. Едно време в планината ти носеше името на сенките, тъмните скали и боровете. Едно момче дойде при теб. Той почувства слабия дух — всичко, което бе останало от теб. Боготвореше те и те молеше с цялата си сила, диктувана от омраза и желание да насилва. И ти му отговори. Хранеше те с омраза и кръв и ти порасна. Даде ти живота си и превърна теб в свой живот. Ти изяде сянката му и сенките на онези тримата до олтара.

Въздухът трептеше.

— Девойко — заплаши я Волкхавар, — реката е черна и много голяма. Как мислиш да я преминеш?

— Магьоснико — отговори Шайна, — реката е широка, но плитка. Дори дете може да я премине. Просто гледай как го правя. — Застана с гръб към статуята. Вдигна ръце. Извика с глас страстен и варварски, какъвто Волкхавар или Керник никога не беше използвал: — Сован Тованацит, велики господи! Той забравя, но аз — твоята слугиня — помня. Аз съм твоята истинска проповедница и се върнах, за да те боготворя така, както заслужаваш да бъдеш боготворен. Но не с черна кръв, не с човешки жертви. — И тя извади от пазвата си белите цветчета, които магьосницата бе набрала и които още бяха свежи, постави ги върху нозете на бога и като се наведе, целуна мястото до цветята.

Волкхавар я наблюдаваше.

— Мислиш, че можеш да ме надвиеш? — изсъска той. — Ти, робиньо, с разбитото от любов сърце?

— Да те надвия ли? — попита Шайна, обърна се и се подпря на нозете на идола. — Аз ще те унищожа, магьоснико. Кой владее — денят над нощта? Или нощта над деня? Те са равни и единият трябва да отстъпи място на другия. Хората създават боговете си по свое подобие. Всичко, от което имат нужда, е страст, Волкхавар. Моята страст не е по-малка от твоята. Ти мразиш до мозъка на костите си и ще умреш заради омразата си. Омразата е твоят бог. Аз обичам безумно и бих умряла за любимия си. Какъв е моят бог? Моят бял щит ще отхвърли твоя черен меч и моят бял меч ще разцепи твоя черен щит. Сован…

Очите й блестяха. Започна да мълви думите на древния ритуал, който Керник бе научил от свещеника преди незапомнен брой години в селото от борови трупи. Барбаят не бе пропуснала нищо, вглеждайки се в кристала в миналото на Волк. Тя беше добра учителка, а Шайна — добра ученичка. Изпълнен изцяло, ритуалът бе дълъг, но момичето не пропусна нито дума. Когато свърши, продължи да цитира жълтото момче от планината, но с по-друг смисъл:

— Велики господи Сован, сторих всичко, както трябваше да бъде сторено. Аз ще те издигна и ще те направя отново бог, могъщ бог, когото ще уважават и почитат по целия Коркеем и околните земи. Но за да сторя това, ти трябва да ми дадеш власт. Подарък за подарък, непобедими. Освободи душите, които си погълнал. Вече нямаш нужда от тях, височайши господи, Бели господи, господ на деня и ясното небе. Ти не си бог на омразата, ти си Бял бог от слънчева и лунна светлина и безоблачно небе. Неопетненият бог на виното, добрите реколти и белите коне. Това си ти. Досега си бил почитан грешно. Аз го сторих правилно.

Тогава я завладя топъл трепет на доброта, невинност и наслада. Сълзите й капеха върху черния камък. Те казваха: „Убий ме, ако искаш, съгласна съм да умра, но нека бъда последната, а не първата.“ Беше готова да умре, за да възпре смъртта, както майката застава пред мечката, за да може детето й да избяга. Това бе яростната, примитивна, глупава сила на любовта, която я носеше, както морето носи лодките. Омразата е рационална и тя прави законите. Любовта няма нужда от закони, любовта намира пътя…

Но Шайна не умря. Сълзите й отмиха кръвта и мръсотията от краката на идола, черният камък се превърна в сив, а после в бял.

Когато погледна през сълзи, огромният идол се издигаше като сребърна колона. Вече я нямаше маската на сокол, белият рог в ръката му искаше само чиста вода и вино.

Духна вятър и разсея черната светлина в храма.

Хората плачеха като деца, събуждащи се от кошмар. Без ужас и самоупрекване, с благодарност. Ярък пушек се извиваше между редиците им. Той обвиваше колоните, прекрасните прозорци, червените роби на свещениците. Бял кон стоеше като мраморен до олтара, покрит със свещено алено платно. Роши, дебелият мъж, проклинаше с весел глас. Дисаел, младият артист, стоеше със широко отворени очи и също кълнеше, оглеждаше се и обвиваше с ръка талията на Йевдора, която намотаваше златистата си коса около пръстите си и говореше озадачено:

— Къде са каните за вода? Ще закъснея за в къщи.

— Наистина ще закъснееш — отговори й Роши — с няколко месеца или може би години.

През вратите на храма се виждаше източникът на светлина, който изгряваше с цвета на рози. Заслужаваше си да се види този изгрев. Слънцето се връщаше над Аркев.

Небето отново сияеше ясно, белите кули и златните кубета блестяха, светли кораби плаваха по реката. Уоана се втурна навън от двореца, прегърна малката си черна котка и затанцува с нея. Слънцето осветяваше лицето й и я разхубавяваше повече от всеки грим.

Силата на Черния бог на Волкхавар бе изчезнала и никога нямаше да се възроди. Любовта бе променила бога, любовта бе по-силна от омразата, по-самоотвержена, по-безмилостна и превръщаше силата на идола в бяла магия. Господството на Волкхавар бе разгромено. Преди един млад момък бе дръзнал да разсее тъмнината и да разбие идола. Бе дал живота си за това. Сега красива девойка целуваше смъртта по студената й буза, прогонваше нощта и призоваваше деня. Тя също бе господарка на илюзиите, омайващи душите на хората. Бе точно такава, за каквато се представи — сестра на магьосника, но омагьосваше със сълзите и откритото си горещо сърце. Дори тъмният камък на жезъла на магьосника-водещ, отломък от Такерна, стана блед като перла.

Керник плака от страх, когато силите го напуснаха за пръв път. Сега се чувстваше като човек без крака и ръце. Крачеше като сляп и правеше безуспешни опити да сътвори магия и да се загърне отново в черното си наметало. Но силите му го напускаха. Богът не беше вече негов, а и не беше уверен в себе си, когато господарското му наметало не покриваше плещите му.

Обърна се. Ръмжеше, гледаше свирепо на разни страни, оголваше зъбите си като бясно куче, но не можеше да промени формата си. Беше просто човек.

Беше облечен в дрипи, които преди изглеждаха като великолепни одежди и с които залъгваше гражданите, дори себе си.

Ако го нападнеха сега, нямаше с какво да се брани. Не можеше да се превърне във вълк и да ги сплаши. Нямаше криле на сокол, които да го понесат в небето, където лъчите на изгряващото слънце прогонваха буреносните облаци.

Въртеше се на място. Искаше да ближе раните си, да бяга, да се скрие на сигурно място, да вие и чупи с ръце скалите. Не знаеше възрастта си, не можеше да я изчисли, но отново беше млад, безпомощен и отчаян.

Магията бе освободила хората от Аркев. Порив за отмъщение сгряваше замръзналите им вени. Ръцете напипваха ножовете, търсеха камъни, както преди.

Можеше ли да умре? Можеха ли да го убият? Не. По някакъв начин чувстваше това. Все още не хвърляше сянка, за разлика от тримата си спътници, които толкова време бе държал подчинени на волята си. Магьосницата Шайна им върна душите, които той бе изтръгнал. Само неговата, дадена доброволно, бе унищожена и не можеше да бъде върната. А тримата? Какво щяха да правят? Йевдора плачеше, Роши бе посърнал. Младият артист стоеше високомерно и спокойно преосмисляше какво се бе случило. Ръцете му търсеха меч, свиваха се в юмруци, синьозелените му ледени очи бяха приковани върху зачервеното лице на отдръпващия се магьосник.

Волк се обърна и побягна, обзет от неистов страх, агония и безнадеждност. Виеше като вълк. Втурна се навън от храма и затича по улиците. Възбудена тълпа от хора го следваше.

Не беше толкова бърз и подвижен, както преди да попадне в затвора, където го оковаха във вериги.

Но никой не го стигна. Може би се отвращаваха от мисълта да го пипнат. Или може би в деня на Белия бог — Сован Тованацит не можеха да действат, подбудени от омраза.

Достигна река Карга. Беше като луд. Нагази в нея. Преди беше щука, цар на рибите, плуваше и ловуваше в зелените дълбини на реката. Сега усещаше, че потъва. Водата покри тялото му, изпълваше дробовете му, мехури въздух бълбукаха на повърхността, разплискана от малките камъчета и гнили плодове, които гражданите мятаха по него.

Не чу вика, който се извиси с гълъбите и камбанния звън, за да посрещне слънцето:

— Черният звяр е мъртъв, мъртъв, мъртъв!

Аркев бе свободен от веригите. Робството бе свършило.

После настъпи тишина и животът в града се върна към нормалния си ритъм.

Грънчарите правят съдовете гладки, но животът не винаги прави същото с хората.

Миц отново мъркаше само на коленете на Уоана, която сега бе Херцогинята на Аркев. Бледата принцеса никога не бе мечтала, че ще има съпруг, но сега се омъжи повторно за дебелия кафяв мъж, изкусния свирач, приятеля на бебетата и врабците, когото някога тайничко и срамежливо бе харесвала. Роши стана, какъвто никога не се бе надявал да стане — Херцог на Аркев, съпруг на Уоана.

Първо бе гледал на нея като на малко глупаво момиче. Съжаляваше я и затова се опитваше да я развесели като беше мил с нея. После видя как тя разцъфна, заобиколена от вниманието му, забеляза и нежността, честността и загрижеността й за хората от нейния бял град. Беше пораснала и бе решила никога да не управлява необмислено, както правеше баща й, или безмилостно като Волкхавар. Беше научила някои полезни неща. И тогава един ден Роши откри, че се радва на нейната компания повече от всяка друга, както преди се бе наслаждавал да гледа малкото птиче, чието крилце бе излекувал, да се оправя и да лети отново радостно в небето. Роши казваше на принцесата: „Не мога да се оженя за Херцогиня. Откажи се от властта и ела с мен на село“, а Уоана отговаряше: „Аз трябва да остана и да се грижа за моя народ“, и държеше главата си високо като Шайна. Така Роши прие да стане Херцог. Посланиците от чужди страни се учудваха на музикалния му талант и на хитрото му жонглиране по време на вечерите. А когато от двете детски креватчета се понесе бебешки плач, Уоана го питаше: „Любими съпруже, кажи ми защо ме поиска, та аз съм толкова бледа и глупава?“ А Роши отговаряше: „Никой не заглежда славея, докато пее.“ Всеки, който имаше възможността да опознае Уоана, забелязваше, че вече не е бледа и глупава.

Така заживя херцогското семейство.

Йевдора се върна в селото си и се омъжи за състоятелен, трудолюбив мъж. Въпреки цялата й хубост, магията на Волк я бе направила интересна. Тя заживя щастливо в Йевдор със съпруга и децата си.

Преди последното завъртане на колелото,, нека да видим какво се случи с робинята и нейния любим още в деня, в който Волк се удави.

Тишината, надвиснала над града, се нарушаваше единствено от птиците, които пееха високо в небето, и биенето на камбаните.

Хората напуснаха храма. Дори свещениците излязоха да посрещнат слънцето. В белия чист храм бяха останали само двама.

Пред идола стоеше Шайна, а на пет крачки от нея — Дисаел. Те се гледаха, смутени и искрени.

Ако беше изправена пред него така преди много време, когато за пръв път бе осъзнала любовта си към него, нямаше да може да го гледа толкова спокойно и право в очите — тези очи, които прободоха сърцето й. Щеше да трепери и да свежда погледа си, а в гърлото й щеше да е заседнала буца. Но след всички тези неща, тези странни неща, които се бяха случили с тях под магията на Волкхавар, без съмнение можеше да го погледне в лицето. В очите му четеше възхищение, симпатия, дори желание, но не любов, не като нейната. Чувството й бе останало несподелено и я правеше нещастна.

Тогава Дисаел, синът на благородник, артистът, се поклони ниско и каза:

— Мисля, че младата дама е магьосница. Бих ли могъл да узная името й, защото съзнавам колко много е направила за мен?

— Казвам се Шайна, ваша милост — бе отговорът. — А вие сте Дисаел. Зная това.

Той също я гледаше в очите и четеше мислите й, както тя неговите. Пристъпи към нея и промълви с нисък глас:

— Младата дама и магьосница Шайна знае колко съм й задължен. Тя е много красива и много умна и ако би ме приела да стана неин съпруг, това ще бъде голяма чест за мен.

— В такъв случай — прекъсна го Шайна — вие бихте постъпили изключително необмислено. Ще бъде глупаво интелигентен млад мъж като вас да се ожени за жена, която не обича.

Дисаел замълча за момент, после добави:

— Мисля, че бързо бих могъл да ви обикна.

— Вие сте единственият мъж, когото обичам — отговори му девойката, — и никога няма да обикна друг. Не се срамувам да ви кажа това. Не е срамно да обичаш. И не ви обвинявам, че не споделяте чувствата ми. Това не се постига насила. През живота си съм носила достатъчно вериги, за да искам самата аз да оковавам други хора. Трябва да продължите по пътя си. Аз не мога да дойда с вас. Вървете, Дисаел. Свободен сте. Не ми дължите нищо. Не плащаме на житото, когато изкласи, и на луната, когато освети небосвода. И аз не можех да постъпя по друг начин.