Приятни вълни от вълнение преминавали по зле поддържаното му тяло, лек за раните на плътта и сърцето.
По залез той се обърнал към мъжа до него — як, силно окосмен гигант. Гледал го и мислел. Свил мозъка си в юмрук, както правел преди, и почувствал аурата на бога в самия себе си и наоколо. Косматият мъж надал вик и отскочил настрани, в замъглените му очи се изписала тревога. Керник го накарал да види нещо в каменната стена, нещо, което не бивало да е там — може би челюст на дракон или скачащо животно. Близостта на Такерна възвърнала силите му.
Керник отметнал назад глава и виел диво от радост. Камшикът ударил по раменете му веднъж, два, три пъти. Не го било грижа. Скоро щяла да настъпи нощта.
Нощта, тъмната вдовица, стъпвала по възвишенията.
В колибите след изнурителния труд мъжете треперели и проклинали, мятали се в сънищата си. Керник останал буден. Очите му светели с мътна животинска червенина като догарящи въглени. Виждал много добре въпреки мрака.
Двама войници седели пред колибите и хвърляли зарове. Керник съсредоточил погледа си върху тях. Внезапно и двамата подскочили, отдали чест и побягнали. Те мислели, че са видели командира и са получили заповед от него. Така пространството пред колибите останало празно.
Керник се измъкнал. Вървял като сянка, а до него на неравната земя изгряващата луна хвърляла втора сянка.
Лесно изкачил хълма. Зад него останали кариерата и голямата осветена къща на войниците.
Достигнал мястото на идола. Легнал при краката му, докоснал с устни камъка. После коленичил и започнал да рецитира древните думи ред по ред, нищо не бил забравил.
Стигнал до момента, когато трябвало да направи жертвоприношение. Усетил, че камъкът чака нещо под ръцете му. Не бил уловил зверче, което да убие. Но това нямало значение. Керник осъзнал от какво има нужда идолът. Последната магия, която ще го обвърже безвъзвратно с бога. Бил твърде необуздан и неопитен, за да разбере това по-рано.
Кръвта, която щял да пролее, трябвало да е неговата собствена. Трябвало да жертва себе си. Някак инстинктивно усещал, че тази смърт не е смърт, че с това щял да постигне целта си и трябвало да го стори много отдавна.
Нямал сечиво, защото пазели инструментите далеч от досега на работниците от кариерата. Тогава направил друго.
Не забелязвал болката, прегризвайки артерията на китката си, както вълкът гризе крака си, за да се освободи от капана. Болката не била силна. Кръвта му зашуртяла по идола и планинският склон сякаш изчезнал.
Керник лежал в тъмнината, огнени нокти го разкъсвали, сребърна човка вадела вътрешностите му с обич и той приемал това страдание с обич. Тогава се появили цветовете и сънищата, силен вятър духал през черупката му — знаел, че отвътре е празен. Най-после дошъл богът. Нямал думи за това.
Когато отворил очи, слънцето изгрявало. Лишените от красота хълмове светели леко и петнисто, сякаш покрити с нечисто злато.
Керник станал, погледнал право в слънцето, както само орлите могат да гледат.
Почувствал силата. Да, почувствал я. Не като дар, а като част от него.
Погледнал ръцете си. Те били бели като камъните в кариерата. Усмихнал се и ги накичил с пръстени от сребро и злато. Облякъл наметало с цвета на бурите, с двадесет избродирани по него слънца. Открил, че не трябва да прави непрекъснато илюзии. Веднъж сътворени, те си оставали, без да ги поддържа, докато не направел други. Погледнал идола Такерна.
Първо го шокирали черните отломки, в които се бил превърнал. Но само в началото, преди да разбере. Тогава проследил къде слънчевите лъчи докосват земята. Търсел нещо, но не го откривал. Нито на скалите, нито на тревата, дори не и в блясъка на утрото.
Керник вече не хвърлял сянка.
Долу, при колибите, мъжете се размърдвали. Двама войници го посочили, после дошъл и надзирателят.
— Нека им покажа какво мога. Нали, мой най-скъпи от всички богове?
Вдигнал ръце. Те били криле. Изправил глава. Тя била маска на птица с изкривен клюн. Керник се превърнал в сокол и се издигнал във въздуха, нагоре към синьото широко небе над хълмовете.
Хората между колибите извикали и се разбягали.
Във въздуха соколът пищял подигравателно.
Това не било илюзия, а реалност. Керник имал пера на гърба си и летял. Керник-Такерна-Волк летял под слънцето с разногледите си очи, високо над отломките на черния бог и смирените златни земи. Така се родил магьосникът Волкхавар.
Две други неща се случили с Волкхавар и с черния бог същата година.
На големия пазар за роби в един град на запад от Коркеем седемгодишно момиче било обявено на търг и закупено. Екипажът на морски съд с бегла прилика на кораб го продавал. Косата й била дълга и черна като перата на гарван, а очите — с цвят на лисича козина. Била слаба като кост. Въпреки жестокостта на хората и изморителното пътуване, тъгата и страха, които я обземали, тя стояла изпъчена и горда, както не е стояла нито една скърбяща жена от синя кръв, окована във вериги по време на война.
— Знаеш ли името си, момиче? — плеснал я новият й стопанин.
— Шайна, ваша милост — отговорила внимателно и уверено.
На север, в един богат град, се издигала голяма бяла къща. В нея живеел благородният Парвел с жена си и петимата си синове.
Когато в едно семейство има толкова много синове, най-добре е да си първият. Не е беда да си вторият или третият. Ако си четвъртият, може би шансовете ти са по-малки. Но ако си петият, тогава без съмнение в чинията ти има твърде много сол.
Дисаел Парвелсън бил на тринадесет, слаб, тъмен, с добри обноски. Лицето му още тогава карало момичетата да се заглеждат по него, а някои от момчетата да налитат на бой. Но Дисаел бил сговорчив и уравновесен. Имал усет за мелодия и добра памет за песни и истории — способност, която още не бил оценил. Нямал чувството, че е уникален, нито желанието да показва себе си или да властва над другите. Просто искал да има собствен път в живота. Бил петият син на богатия Парвел и имал малко работа покрай дома. Не бил амбициозен. Харесвал братята си, така че нямал основание да се моли чумата да ги убие и да остави бащиното огнище, кесиите с пари и отговорностите на него. Затова още от ранна възраст част от него поглеждала навън, отвъд бялата бащина стряха, града, горите и възвишенията към хоризонта, който можел да му каже: „Дисаел, ето коня, който само ти можеш да яздиш.“
Един ден този кон спрял на пазара в града.
Много чуждоземци идвали и си отивали — свещеници, проповедници на слънцето, облечени в пурпур; вярващи в сили дрехи; лечители с чудотворни церове за зъбобол и импотентност; търговци на кожи или мъниста; певци на балади. Последните заинтересували Дисаел с дивите си очи и еднострунните инструменти, вързани на гърбовете им. Един ден, късно през пролетта, дошла и трупа артисти.
Вечерта те изнесли спектакъла си на пазара. Водещият на представлението ударил леко по земята с жезъла си от обелено дърво и по пилоните засияли фенери. Те осветили дрехите им с цветовете на дъгата. Маските на златното слънце и сребърната луна, извитите мечове със стъклени камъни по дръжките заблестели като смарагди или топази.
Целият град се стекъл да ги гледа. Дошли и синовете на Парвел. Двамата по-големи се люлеели пред кръчмата в столове, специално изнесени за целта. Третият и четвъртият отправяли нежни погледи към трите артистки. Петият син, на когото било наредено да си стои в къщи и да не присъства на късното представление, се скрил на покрива на кръчмата.
Най-младата артистка изпяла песен. Едър мъж с тъмна кожа й акомпанирал на свирка. Певицата, близо петнадесетгодишна, докосвала нежно струните на зелена цитра. Гласът й бил тънък, но благозвучен като на птица. Дисаел се влюбил в нея. Харесал и песента. Тя разказвала за свободата, за широкия път, който прекосява Коркеем и продължава нататък, за родината на артистката, която нямала граници. По време на песента един глас пошепнал на Дисаел: „Ето го и твоя път. Поеми по него, иначе си обречен да останеш тук завинаги.“
Това бил отговорът на терзанията от сънищата му. Но сега мислел за къщата на баща си, за майка си и братята си… Спомнил си детството, което вече било свършило. Да бъдеш сам му се сторило също толкова лесно, колкото да си с шестима роднини, та дори и по-лесно.
Когато артистите си тръгнали от града на зазоряване с украсените си каруци, Дисаел тръгнал след тях. След един ден ги настигнал. Извървял близо двадесет километра.
Водещият на трупата се казвал Джай. Бил жесток, брадат мъж с четири свадливи жени, всички толкова различни като четирите посоки на компаса.
— Махай се, млади глупако — извикал той, когато видял Дисаел. — Да не мислиш, че раздавам подаяния?
— Не, господине — отговорило бързо момчето. — Аз искам да изработвам хляба си. Вие ще прецените дали мога. Ще наглеждам кончетата, ще прибирам и вадя принадлежностите ви. Много съм добър, когато трябва да се придумват несговорчиви кръчмари. Моите братя ме научиха на това.
— Говориш като добре възпитано и образовано аристократско изчадие.
— Аз съм точно такъв — отговорил Дисаел. — Но всеки може да се научи на нови неща.
— Ха! — изръмжал Джай доволен и се изсмял. Той преценил с погледа си на водещ, че това красиво момче имало лице, което ще увеличи тълпите на спектаклите особено след няколко години. Умеел и да се пазари. Гласът му явно рано мутирал и имал оттенък на тъмен сребрист метал. — Можеш ли да пееш, беглецо? — попитал той момчето.
— Малко.
— Скромен си, а?
— Не съм се учил да пея.
— Нито да играеш, бих казал, но мислиш, че можеш да се справиш.
Дисаел се усмихнал и водещият си представил как усмивката му изпълва пазара с жени.
— Искам да чуя как разказваш баладата за Сеева и „Хълмът от стъкло“ — заповядал Джай.
Може би мислел, че синът на благородник не знае такава популярна приказка. Ако било така, то Дисаел го изненадал.
Джай седял в каруцата с чаша вино в ръка, наоколо насядали членовете на трупата му и слушали. Момъкът не се изчервил. Разказвал добре. Гледал момичетата, както би гледал глупавите кокетки от улицата. Това ги объркало.
— Стига — спрял го Джай. — Справяш се добре за син на благородник. Трябва да рецитираш по-разпалено, но няколко дъждовни нощи с празен корем и леглото от руно ще те научат на това. Ще се грижиш за конете, както предложи. Ще прибираш, ще носиш и ще ти дърпам ушите, ако не се справяш. След шест месеца ще те пусна свободен сред тълпата. Ако не те разкъсат на парчета, ще станеш човек от трупата ми.
Девет години Дисаел пътувал с тях.
Понякога трупата променяла състава си или се отправяла в нова посока — географска или професионална. Случвало се някое момиче да се омъжи, млад мъж да се разболее по пътя или да се заеме с търговия, стар човек да се помине. Други артисти се присъединявали към тях. Имало и хора, които оставали верни на Джай и трупата. Един от тях бил Роши — загорял от слънцето дебел мъж. Той разказвал смешни истории и знаел много мелодии. Пръстите му играели по свирката и от нея се изливали като сребърна вода чудни звуци. Роши бил винаги мил. Когато намирал ранено врабче на пътеката, взимал го, намествал счупеното му крило, лекувал го и го пускал. Роши акуширал на жената на кръчмаря. Пак той казал на едно куцо момиче, че има лице, хубаво като цветята, и по този начин сипал капка сладост в горчивото море на живота й. А Джай бил винаги ядосан, груб и твърдоглав като черупка на орех, освен когато в кръчмата не изпиел повечко алкохол.
По пътищата през тези девет години ги сполетели много успехи и неуспехи, любов, спречквания, един или два улични скандала, приятелства, несгоди. Срещнали светлооки момичета, губили подпори, открадвали им коне, колела падали от каруцата. Стомасите им нерядко оставали празни. Имало дъждовни нощи, както му обещал Джай.
Дисаел бил артист. В плътта, костите, кръвта си. През цялата година. Владеел занаята си. Необходимо било повече от това, да научиш думите и жестовете, повече от красивото лице. Владеел светлината и сянката — излъчване, което омайвало и което тази странстваща и несигурна професия изисквала. Той останал с тях, защото Джай му бил баща. Истински баща — създател, който го научил на тази професия.
И пътят бил безкраен и широк. Дисаел знаел това още в началото.
Пресичал планини и реки, хълмове и гори. Виждал морета, стихнали като бледосин пушек при безветрие и с бушуващи, тъмни като индиго води. Посещавал странноприемници, градове. Видял храма на слънцето и храма на луната в Аркев. Може би дори минал покрай малката тъмна къща на Сован Тованацит, но не я забелязал.
Неведоми са пътеките на човешкия живот.
Един ден, докато играел ролята на войник и разбивал сърцата на момите в някакво село в полите на студено възвишение, чернокоса слугиня хвърляла зрънца на пилетата. Една нощ, докато бил с хубава жена в някакъв западен град, момичето с черните коси лежало за пръв път под покрива на стария Аш, страните й пулсирали от многото удари, които господарката й нанесла.
Този обед, когато Шайна переше дрехите в потока на козето пасище, а Дисаел и Роши подпираха от двете страни едно конче, за да го подковат, на изток, в полите на Волкян, Волк Волкхавар стоеше до висок прозорец, без да хвърля сянка зад себе си, и мислеше. Дали това бяха собствените му мисли или мислите на черния бог?
През тези девет години, в които Дисаел, младият артист, пътуваше по пътищата на страната, Шайна, робинята, работеше в чужда къща, а Керник-Волкхавар трупаше сили и си припомняше сладостта на живота.
Деветте години му се сториха кратки. Знаеше, че животът му, прероден от бога, ще бъде дълъг, почти безкраен. Не беше безсмъртен, дори богът му не беше такъв. Но магьосникът беше издръжлив. Не беше всемогъщ, въпреки че създаваше у хората такова впечатление.
Майстор на илюзии, той променяше формите на предметите и тялото си и мамеше околните.
Не, Волкхавар не беше всемогъщ. Не можеше да прави всичко. Само успяваше да накара хората да повярват, че може.
В началото, опиянен от свободата си, без окови, затвор и лишения, живееше из долините на Волкян. Понякога отиваше в западнали села, преоблечен като свещеник от храма на слънцето в пурпурни одежди. Хората го посрещаха с ядене и пиене. Гледаше с усмивка как селяните вадеха най-доброто от килерите си. Тези хора щяха да го бият и да му се подиграват, ако и сега беше малкото жълтокожо момче. Забавляваше се да си играе с тях. Омагьосваше ги. Забравяха за посещението му и вместо него си спомняха банда престъпници или шайка главорези, които са отмъкнали храната им насила. Често седем дни подред ходеше на едно и също място и всеки път го посрещаха сърдечно, защото не го помнеха. Вадеха храна от килерите си с думите: „Това остана, благословени отче. Крадци отнесоха другото.“ Той ги ограбваше и това му доставяше удоволствие. Винаги бе харесвал грубите шегички. Никога не се уморяваше да ги прави.
Магиите му ставаха все по-зловещи. Сменяше формата си и ставаше сокол, вълк, черен кон, зелена риба — цар на Широката река. Може би това също бе илюзия. Илюзия, която заблуждаваше не само околните, но по някакъв странен физически начин и самия него. Може би Волк бе човекът, който се нахвърляше на агнешкото и го смелваше с острите си зъби; човекът, който само изглеждаше, че лови дребна риба в речните дълбини. Единствено той знаеше това. А междувременно си пълнеше стомаха, опитваше топла и студена кръв, летеше и достигаше небето със силните соколови криле, танцуваше с краката си на кошута под луната, препускаше като черен кон с глас на грубо сребро. Кой знае? Ако илюзията е направена умело, кой би могъл да каже, че не е истинско това, което се вижда?
Беше си взел парче камък от отломките на черния бог над кариерата и го носеше на връв на врата си. Отломъкът блестеше, а кордата изглеждаше златна. Беше му талисман, проводник на силата му.
Но все още силите му бяха ограничени. Откри това постепенно. Все още се нуждаеше от подкрепата на бога.
Всеки път, когато се опиташе да забрави Такерна, да пренебрегне присъствието на бога, който бе отнел кръвта и сянката му и бе влял във вените му вместо това енергията, съдържаща се в камъка, силите го напускаха. Може би единствено негова беше слабостта. Нямаше достатъчно вяра в уменията си. Както и да бе, той смяташе за честно да прави магиите или илюзиите в името на Такерна, неговия господар и гений. Той беше опората му. Всички хора, дори тези без сенки, магьосниците — проповедници на Тъмнината, имат нужда от по-висша светлина — от някого, на когото да се молят настойчиво, да му благодарят, някой, който да носи тежестта на постъпките им.
Най-сетне Волкхавар се установи да живее в една каменна кула над Широката река, която в стари времена е служела за наблюдателница.
Понякога тя изглеждаше като руина, а около нея кръжаха гарвани. Друг път — като скала от хълма. Пътниците, минаващи покрай реката, виждаха в далечината островърха сребърна кула с купол от злато, кристални прозорци и врати, украсени със смарагди.
— Кой живее тук, за бога?
— Шшт… Не питай за името му. Наричат го Черния кон или Бога-вълк. Той краде от стадата ни, отвлича момите ни и ги гази с железни подкови. Бъди милостив, велики боже!
В подножието на хълма оставяха дарове — хляб, вино, риба, месо.
Как живеят магьосниците? Как прекарват дните си в пълно задоволство? Какво сънуват? Сънуват ли изобщо? Когато пътят е много тъмен, трудно е да се видят километражните камъни по него.
Понякога от високата кула на Волкян той чуваше ударите на кирките отвъд хълмовете, при кариерата, която беше част от съдбата му. Бели камъни за Аркев. След време градът щеше да узнае за него. Едно черно цвете покълваше вътре в него от семката на робството. Никога нямаше да забрави как надзирателят осмиваше бога му и споменаваше с благоговение храмовете на светлото слънце и лунната сянка. Магьосникът разбираше, че всяка негова стъпка сега го приближава до това място.
Беше израснал с убийствата. Често бе посягал на живота в бандата на крадците. Тогава изпитваше непреодолима потребност да убива. Сега започна да руши съграденото и да измъчва хора по други начини, като експериментираше кой ще го задоволи най-пълно. Формите на физическото мъчението бяха забравени. Безразличен към човешката болка, бързо бе преодолял страстта си към нея. Душевната болка го интересуваше повече, но не изцяло. Раненото сърце беше звучно, то изплакваше болката с думи. Част от Волк искаше да изтръгне всички думи и мисли от смъртните. Хората се подчиняваха на заповедите му. За робите това беше задължение. Те нямаха собствени характери, цвят. Живееха само живота, който той им бе отредил. Вече можеше да прави неща от въздуха — зверове и птици, демони, които да плашат и примамват. Но те бяха сенки. Представете си хора — мъже и жени, заключени в стаите, лежащи там отпуснати и отхвърлени, чакащи да чуят гласа му. Човеци-роби, които могат да бъдат докоснати, прегръщани, галени. Същества, които дишаха въздуха на живота, ядяха истинска храна, имаха тяло, податливо на рани, на удоволствия, но бяха все още напълно зависими от волята на магьосника…
Така стигна до тази идея.
Като странно, немирно и силно дете той започна да пълни своя шкаф с кукли. Взимаше само най-хубавите.
В града Йевдор видя момиче.
Бе кацнал на хълма като сокол и я наблюдаваше. Тя носеше два глинени съда към потока. Напълни ги. Изми косата си — жълта, с цвета на златното слънце. Беше хубава, хубава. Друг може би я желаеше. Вълкът искаше плътта й, конят — да я отнесе далеч на гърба си въпреки писъците й, през черните нокти на боровете, в бездната, където богът щеше да я погълне. Волкхавар искаше да я води с каишка от опали, да наблюдава как другите мъже я заглеждат страстно и да казва: „Тя е моя и аз съм безразличен към нея, но вижте как прави всичко, което й кажа, как, когато не съм в къщи, лежи в кулата на леглото си, постлано с коприна, и гледа пред себе си с празен поглед.“
Последва я на връщане от потока и извика:
— Момиче!
Тя се обърна и го изгледа. Стоеше в пурпурното си наметало, висок и строг, с бледо лице. Очите му бяха безизразни, но горяха. Бяха огромни. Поглъщаха цялото му лице и нея.
Тя го последва по неравната земя. Краката й се разраниха от грубите камъни по хълма. Луната изгря. Черен кон препускаше с нея на гърба си. Гривата му сияеше като черен кехлибар. Летеше бързо, прескачаше пропастите, преплува Широката река.
— Такерна! — извика Керник в кулата. — Велики боже на нощта!
Викаше Такерна, викаше го от черното парче камък, което висеше на врата му, викаше образа да се появи на пода. И той се появи както в планината, както на хълма над кариерата.
Веднъж вече беше правил магията. Тя беше плод на неговата мисъл, желание и непреклонно решение да властва над хората. Положи девойката от Йевдор до краката на идола и поряза китката й с бледо острие. От раната потече кръв. Сега разбираше какво се беше случило, когато дари на бога своята кръв и как я бе приел той. Това не беше месото на животно, жертвано за умилостивяване на идола, а нещо по-различно — човек. Такерна приемаше тази жертва като символ на поклонничеството на Волк, а не като кръв, ум и дух с телесна обвивка.
През източните прозорци се виждаше изгревът с цвета на косата на девойката.
— Стани — заповяда й Волк. Тя се изправи. Лицето й беше бледо като мрамор, очите й — тъмни като горите. Обърна погледа си към него или по-скоро го почувства и като видя идола в него, се поклони ниско. Плитките й докоснаха пода на кулата. Беше хубава като сън и празна като празен съд.
Защото Такерна, черният бог, бе погълнал душата й.
Трупата на Джай се спусна по пътя през хълма и нагази в Широката река на Волкян.
Сега Джай беше с девет години по-стар, по-умен, а също и по-закоравял пияница. Няколко сребристи нишки личаха в брадата му. Между каруците яздеше нова артистка, лицето й беше хубаво като цветята, чертите й — остри като карфица. Шестима акробати и жонгльори и дузина артисти яздеха отзад. Двама се караха, а трима мързеливци се опитваха да се бият, без да слизат от понитата си. След каруците тичаше момче и събираше изпопадали от тях неща. Роши, дебелият мъж, свиреше на свирка сладко като славей.
— Проклета сган! — ръмжеше Джай. — Не си струва да ви държи човек. Къде е онзи подлец Дисаел Парвелсън с шестте кучки и куцото магаре?
Дисаел помоли артистката за извинение. Винаги яздеше до нея. Отдели се и застигна Джай.
— Какво иска чичото на несполуката?
— Иска? Ти трябва да изпълняваш желанията ми преди още да съм ги изрекъл. Аз, принцът на водещите.
— Мехът с вино ти е отляво — каза Дисаел загрижено, — а мехът с бира е от другата ти страна.
— Бирата я преглъщам и отива в определени части от тялото ми, които не ми е удобно да споменавам. Погледни ей там, скъпи несретнико. Какво виждаш?
— Нещо свети — отвърна артистът. — Може би е странноприемница.
— Безсрамно кутре, зрението ти е лошо колкото пеенето ти.
— Тогава може би е стара кула.
— Да — продума Джай и въздъхна. — Така е. За миг ми се стори, че видях златен покрив.
Пресрещнаха двама селяни, които вървяха на изток по пътя към далечната Сваца.
— Хей, вие там, какво е това място горе на хълма? — измуча Джай.
Селяните се спогледаха.
— Няма име — отговори единият.
— Това е неговият дом — добави другият. — Леговището на вълка. На магьосника.
— О, някой смахнат магьосник — бучеше водещият. Извратеното му съзнание се радваше да гледа как селяните треперят. Обърна се в каруцата и извика към кулата, която на слънцето изглеждаше сива и порутена: — Ела в града, старецо! Ела да видиш най-добрата трупа артисти в Коркеем. Хайде, боядисай мустаците си в бяло, господарю на Широката река!
Селяните продължиха пътя си.
Джай трябваше да направи същото.
Следващият ден в Сваца бе пазарен. Прасета, кози и каруци изпълваха всяка пътека. Войниците се шляеха безцелно, а безсрамните дръзки жени излизаха по улиците и поклащаха бедра. Под реката затворът все още съществуваше като черен червей. Той бе отнел толкова много години от живота на Керник. Потънала в зеленина като птица в гнездото си, грееше под слънцето бялата богата къща на управителя. Джай мляскаше с уста. Предугаждаше добри печалби от представленията на трупата си.
Играха едно за обикновените хора по обяд, а следобеда бяха поканени да играят в големия каменен двор на къщата на управителя. Спектакълът им там щеше да започне към полунощ.
— Патица за вечеря — говореше Джай — и ябълки, и червено вино.
— Може би ще ни гостят само с хляб и сирене като в къщата на последния управител, където бяхме — отбеляза слабата артистка. — А за пиене ще ни поднесат чаша мляко.
— Ба! — извика Джай, а дебелият Роши се разсмя съчувствено.
Вечерята наистина се оказа изобилна, защото управителят имаше гости — трите братовчедки на жена му, които искаше да впечатли.
Луната се търколи по небето като сребърна топка по алея от звезди. По стените на двора бяха запалени факли, а на склоновете на възвишенията около къщата половината град се бе събрал да види отново артистите. Тълпата шумеше като кошер пчели.
Управителят на Сваца седеше в своя дървен резбован стол и чакаше началото на забавлението, когато на вратата се почука силно. Един слуга изтича да види кой е.
— Господарю, дошъл е един човек — съобщи той.
— Кой е?
— Не си каза името.
— Скъпа — обърна се разярено управителят към жена си, — да не би да сме забравили някого от родата ти? Аз мисля, че не сме. Иди и отпрати човека — допълни той, като гледаше слугата. — Може би ако сме в настроение, ще го изслушаме утре.
Студен вятър подухна покрай врата на управителя. Той се обърна неволно и видя голяма, тъмна фигура, която стоеше на отворената, силно осветена врата. Човекът беше висок и слаб. Поклони се, както само равен с него в обществото или по-вишестоящ би посмял да се поклони.
— Простете ми, че така нахълтвам — каза непознатият. — Ние сме близки съседи, но не мисля, че сме се срещали досега. Разбрах, че тук тази вечер ще има артисти.
— Да, но не виждам… — понечи да го отпрати управителят.
— Аз получих вече покана от тях — продължи тъмната фигура, направи няколко крачки и се озова там, където светлината от фенерите падаше като сняг върху бялото му лице и се топеше в мътните му очи.
— Така ли? — попита господарят на дома. Гърлото му се сви. Гостът отговаряше на описанието на човека, който живеел на различни места, но често пъти отсядал близо до града, в планината Волкян… Спомни си цялата история. Тази яка на врата му под зловещото бяло лице можеше ли да е от чисто злато? А камъните в пръстените по грозно дългите му пръсти с ярко лакирани нокти? Дали бяха рубини? Мили боже…
— Искате ли да знаете името ми? — попита любезно гостът. — То е…
— Не, не, наистина не. Не го казвайте, моля ви. Да донесат ли стол или може би два? Кой е зад вас? Не, няма значение. Донесете два стола, няколко стола!
Непознатият се усмихна учтиво. Управителят се задъха, докато нареждаше да създадат удобство за госта, а жена му пребледня като чаша бяло вино. Трите братовчедки потрепериха, коленете на слугите се удряха едно о друго в такт. По склоновете настъпи невероятна тишина. От четиридесет крачки можеше да се чуе пращенето на факлите и пелтеченето на хората. Само артистите чакаха камбаните на града да възвестят полунощ и недоумяваха какво става. Те не разбираха, че думите на Джай към магьосника са били чути и той се е отзовал на поканата.
Волк Волкхавар седна на един стол от едната страна на управителя. Може би му беше приятно да си мисли, че тук, до него, трепери и говори глупости човекът, който преди толкова много време чрез пълномощника си го бе изпратил в затвора на Сваца. Зад стола му стояха двама негови слуги, облечени в черно. Това беше поредната илюзия. На главите си имаха качулки, а ръцете им бяха в ръкавици. От другата му страна седна младо момиче, облечено в бяло и сребристо, с наниз от сапфири върху русата й коса. Седеше като статуя и гледаше пред себе си.
— Дъщеря ми. Наричам я Йевдора — обясни магьосникът.
Управителят, все още объркан от имената, се престори, че не чува.
Точно тогава от кулите на храмовете на Сваца камбаните отбелязаха полунощ.
Джай излезе напред и застана в центъра на павирания подиум. Поклони се на четирите страни и почука по земята с жезъла си от обелено дърво. Със стомах, пълен с храна и вино, и с няколко бели власинки в брадата си, той помисли мълчанието за проява на интерес и не забеляза тъмната фигура до управителя.
Роши, с маска на голямо жълто слънце и покрит с блестящи стъклени камъчета, произнесе пролога.
Това представление беше за аристократи. В него се разказваше за богове и пастири и трябваше да смири селяните, които се трудеха за принцесите и императорите.
В приказката сребърната принцеса на луната напуснала съпруга си, бога на слънцето, влюбила се в обикновен овчар, който пасял стадото си по хълмовете, и от него заченала дете. То се родило в пещера и било оставено сред народа на баща му. Скоро пораснало и се превърнало в храбър млад мъж, полубог, получовек. Слънцето, ядосано заради срама си, изпратило тъмнината да покрие земята. Нашият герой тръгнал да го търси над облачните планини по безкрайните пътища на небето. Заплели се интриги, чудовища били убивани, звездната принцеса му станала жена още преди героят-овчар да спечели прошка от доведения си баща. Накрая светът бил спасен от прегръдката на нощта.
Всички възможни светещи приспособления бяха включени в това представление. Лунната принцеса слезе от въздуха по сребърни въжета. Бяха накладени огньове, за да допълнят представата за гнева на слънцето. Хвърляха пудра под свещите, за да стане светлината им виолетова по време на затъмнението. Дисаел играеше пастира. Той смени парцалите с фантастични звездни одежди, дадени му от звездното момиче, и се бореше с шарени чудовища. Играеха ги трима или дори четирима артисти, а от устите им излизаше червен дим.
Тълпата в двора и хората по склоновете на хълмовете бяха толкова зашеметени от играта и ефектите, че почти забравиха за тъмната заплаха, която седеше сред тях. Както винаги, имаше ахкания, викове и наздравици. Жените не сваляха поглед от Дисаел, а управителят гледаше похотливо красивата като цвете звездна принцеса и се питаше дали тя… Когато Роши потропна с крак и от раменете му изхвърчаха четири златни ракети, жената на управителя нададе тих вик, а после се престори, че не е била тя, и се обърна надменно да види кой е сторил това.
Магия и магия се сливаха, тъмното и светлото се срещнаха.
Волк Волкхавар също гледаше и както винаги, взимаше всичко присърце.
Нещо трепна в него, някакво затаено чувство, като разбра, че и друг има власт над много хора, с която му съперничи. Видя как тези хора забравиха за него, докато се вживяваха в ужаса и радостите на подиума. Гледаше Джай, водещия с жезъла, младия артист с вълниста черна коса и поглед, който кара всяка жена да се замечтава, притаила дъх. Ревност гризеше нервите на Волк. Той никога не бе обичан. Хората го мразеха, съжаляваха и се бояха от него. Може би. Както и да е, сега той видя новата възможност реално близко. Трябваше само да се пресегне и да я вземе.
Роши, слънцето, прости на Дисаел, храбреца, и на сребърната му майка. Факлите отново светеха ярко и подиумът бе осветен в жълто. Сред радостта, барабаните, свирките и струните героят и звездното момиче се венчаха. Малки звездички падаха от небето.
Тълпата на хълмовете ликуваше, управителят се усмихна и изпрати да донесат кесиите с парите. Артистите се покланяха и скромно посочваха на ръкопляскащата тълпа своите колеги. Тогава Волк Волкхавар стана от стола си и тръгна напред като прав, черен дим. Прекоси двора и стъпи на сцената.
Дойде достатъчно близко до Дисаел и артистката, за да може да види, че небесните доспехи и звездната рокля са кърпени. Забеляза сенките около очите им, младата им кожа, която от пътя изглеждаше кафява и гладка като метал. Волк се усмихна на девойката, а тя отстъпи назад. Погледна по-строго Дисаел, който не направи нищо, просто го гледаше открито, уверено. Волк почувства същото не сексуална, но настоятелна страст, която го обзе, когато видя момичето от Йевдор.
Обърна се и потърси с очи Джай.
Той стоеше с жезъла си в най-отдалечения край на сцената. Най-после бе забелязал, че в Сваца не всичко е наред. Отново бе настъпила покъртителна тишина, а не биваше да е така. Управителят изглеждаше така, сякаш подмокря в момента скъпоценното си бельо. Кой беше този страховит странник? Джай го огледа.
— Добре сте дошъл, господине. Аз съм Джай, водещият на трупата. Искате да се оплачете от нещо ли? Или сте щедър и желаете да ни дадете нещо? Животът на път е труден и бих казал, че всеки дар…
— Аз мисля — прекъсна го Волк Волкхавар, — че ти си нещо като магьосник, господин Джай.
Джай се засмя.
— Аз? О, без съмнение, без съмнение. Аз съм Джай, умният водещ. Джай, принцът на магьосниците, господарят на акробатите и артистите, великият проповедник на забавленията, богът на смеха. Не мисли, че се хваля. Можеш да питаш, когото поискаш.
— А това е жезълът ти — каза Волк Волкхавар, като сложи леко ръката си върху жезъла на водещия. — Мислиш ли, че ако ми го дадеш, аз също ще мога да правя чудеса?
Джай погледна надолу към слабата безжизнена ръка с дълги черни нокти, навита като отровна змия около жезъла му.
— Вземете го, господине — отговори и почувства облекчение.
Волкхавар пое пръчката. Почука по земята с нея. Извика име или дума, която никой не знаеше — Такерна.
Изведнъж пламъците на всички факли станаха черни — изпускаха невероятно брилянтна тъмна светлина, от която всички лица изглеждаха като трупове на удавници.
Конвулсивен трепет обзе тълпата, но никой не избяга. Никой не посмя да побегне.
— Е, как е? Не е лошо за начинаещ, нали? — попита Волк.
Замахна още веднъж с жезъла. От него изскочиха искри с цвета на кръв. Когато искра докоснеше земята, се появяваше фантастично животно с шест или осем крака, три или четири глави, опашки като камшици и очи като лаври.
Волк се смееше, но не сърдечно, както се смееше Джай. Той плесна с ръце и ноктите му се удариха един в друг.
Над тях небето стана ослепително светло. Огромен черен лебед с огнена човка долетя от юг. Сянката от крилете му покри двора, къщата, хълма. Хората пищяха и закриваха главите си с ръце. Лебедът прелетя ниско и отлетя на север. Птицата беше голяма колкото четири коня, перата й миришеха на пушек и нощ.
Волк се обърна. Размаха ръце над артистите, сякаш ги благославяше. Роклята на артистката избухна в пламъци. Тя пищеше и се опитваше да ги загаси. Дисаел хвана ръката й. Бляскавият метален меч в ръката му се превърна в змия, която се увиваше и съскаше, но той продължи да го държи. Дебелият Роши беше зашеметен, защото се бе превърнал в голяма бяла мечка.
— Добре — каза Волк Волкхавар като се поклони ниско на Джай. — Кажи ми честно какво мислиш. Не се прави на учтив. Не се опитвай да щадиш чувствата ми.
Джай проговори с мъка.
— Вашият талант, господине — отрони пресипнало, — е огромен. Не ви лаская.
— Спести ми изчервяването — отговори Волк. Той счупи жезъла на две и хвърли парчетата във въздуха. Едното се превърна в червей, другото — в крастава жаба. Жабата отвори уста и налапа червея. Волк щракна с пръсти и светлината на факлите отново стана червена, небето — тъмно, осеяно със звезди. Всички чудовищни неща изчезнаха. Роши отново бе човек.
Волк погледна младия артист. В очите му на богаташки син нямаше същата самоувереност, както преди. Погледът му не бе толкова прям.
Волкхавар слезе от подиума и тръгна обратно към наредените столове. Жената на управителя беше припаднала, но нито една от трите й братовчедки не се опитваше да я свести.
Светлокосото момиче се надигна от мястото си. Двамата „слуги“ на Волк я последваха.
— Извинете ме, знаменити господине.
Волк спря, обърна се и се поклони.
— На вашите услуги, господин Джай.
— Моят жезъл. — Гласът на Джай бе ясен. — Мисля, че все още е във вас.
Всички онези години, прекарани в кръчмата, се бяха отразили на Джай. Бе направил фаталната грешка в живота си.
— Сигурен ли сте, господин Джай? Нима искате отново жезъла си?
Тогава може би Джай забеляза грешката си, но вече беше твърде късно.
— Освен ако не ви трябва за нещо специално, уважаеми господине. В такъв случай…
— Не, не ми трябва — отвърна Волкхавар. — Искате си вашата собственост и аз ще ви я дам.
Жезълът сякаш литна. Докато летеше, той престана да е жезъл от дърво. Превърна се в меч, острието му беше тънко и остро. То се вряза в гърдите на Джай с такава сила, че краят му се показа от гърба му. Той се заклати, но ударът не го повали. После погледна надолу, докосна треперещата дръжка и се строполи назад, върху студените камъни на двора.
— Къде е онова проклето момче? — промърмори той.
— Тук съм, чичо — отвърна Дисаел.
— Наметалото ли сложи под главата ми? Глупаво изчадие. Кучи син. Сребърната тъкан може да се изцапа на земята. Не помисли ли за това?
— Джай, чуй ме — каза артистът. — Не меч те прониза, а жезъл. Няма кръв. Това е само магия. Разтърси се и стани.
— Никога не предизвиквай магьосници — молеше Джай бавно, мрачно. — Не е меч ли? Кой го е грижа, откъде духа вятърът — от юг или от север, ако е толкова силен, че брули ябълките? Време е да си отида. Няма повече да кисна по кръчмите. — Изстена. — Кой пръска лицето ми с вода? А? Кажете, дяволи! Някой плаче ли?
— Дъжд е — обясни Дисаел.
Очите на Джай се притвориха.
— Артистът винаги говори лъжи — промълви той. — Защо не можеш да лъжеш като хората, глупако?
Пое въздух и това бе последният му дъх.
Дисаел се изправи. Сълзи се стичаха свободно по страните му и изтриваха боята от лицето му. И не само той плака от трупата на Джай.
Жената на управителя вече бе дошла в съзнание и сега имаше хистерична криза. Трите братовчедки и управителят се препираха яростно. Тълпата на хълма бързаше към къщи сякаш в очакване на силна буря.
Нямаше и следа от Волк Волкхавар и спътниците му.
— Дисаел! — Гласът на артистката бе рязък. — Дори не си помисляй да го последваш! Той наистина е такъв, какъвто го описват.
— Това е очевидно — отговори й. — Не си мисля, че мога да се преборя с магьосници.
Някъде дълбоко в него духът на предците виеше за отмъщение, припомняше неумолимата традиция сред благородните семейства на изток, на запад, на север и юг от Коркеем — кръв за кръв. В съзнанието му говореха добрият разум и мъдрият страх, но думите на страстните демони на сърцето ги заглушаваха.
В Сваца имаше погребение. Погребваха Джай. Артистката продаваше златни мъниста и боядисани брошки и пръстени, които им бяха подарени от почитателите от града. Другите артисти продаваха най-хубавите си обувки и тъкани за седла. Жителите искаха да забравят за погребението заради страха си от магьосника. Но членовете на трупата изпроводиха Джай в последния му път.
Той отиваше в гроба, заобиколен от мрачно великолепие. Свещеникът мърмореше думите за опрощение. После пред хората излезе Дисаел и произнесе мелодичното прощално слово от някаква пиеса. Гласът му звучеше силно като удар на бронз в сребро.
На запад, в кулата, Волкхавар чакаше.
Чакаше Дисаел да тръгне след него.
Но той не се появяваше и магьосникът се хилеше в яда си. Младият артист беше толкова аристократичен, благороден, спокоен и умен.
Паяците плетат мрежи. Волк правеше същото.
Онази нощ артистите останаха будни около гроба на Джай. Факлите горяха. Имаше вино и хлебчета. Джай бе положен в гроба с най-хубавите си дрехи. Върху едното му око поставиха сребърна, а върху другото — златна монета. Мустаците и брадата му бяха прилежно сресани. Никой не биваше да се разплаче по време на будуването, иначе духът му щеше да се надигне и да го сгълчи. Приятни спомени и гняв ги обземаха, когато мислеха за Джай.
Към полунощ между плочите на гробовете се появи малка фигурка. Тя се промъкваше към артистите, като се ориентираше по гласовете им. Когато ги намери, се обърна към дебелия червендалест Роши, който пиеше, седнал под едно дърво, и му прошепна тихичко:
— Дисаел с вас ли е? Трябва да поговоря с него. За бога, наистина трябва да го видя.
Роши погледна нагоре и видя красиво момичешко лице, което го гледаше изпод качулката.
— Почакай тук, хубавице. Ще го повикам. — Роши примигваше тъжно. Тръгна да повика младия артист.
Дисаел беше пиян. Беше почувствал необходимост да се напие. Когато Роши прошепна в ухото му, че го търсят, той стана и го последва. Тази нощ не искаше да вижда никого, още по-малко жена, но виното беше замаяло съзнанието му, както обикновено.
Роши беше добряк, пък и бързаше да се отдаде пак на меланхолията си и затова остави Дисаел сам под дърветата на гробището, където го чакаше момичето.
— Добър вечер — каза младият артист и се поклони. — Честта да се запозная с вас е изцяло моя.
Момичето отхвърли назад качулката си и се отмести натам, където светлината огря златистите й коси. Дисаел я позна дори само по наниза от сапфири върху косата й. Беше придружителката на магьосника.
— О, Дисаел, Дисаел — промълви тя нежно.
— Доста път сте изминали от дома, госпожице — изрече артистът по-сериозно, отколкото беше учтиво. — Може би трябва да се върнете обратно там.
— Дисаел, чуй ме какво имам да ти кажа, преди да ме съдиш. Да не мислиш, че престъпленията на господаря ми са и мои? Да не мислиш, че дойдох доброволно в къщата на управителя и го гледах спокойно колко жестоко се отнася към вас? Това не ме забавлява. Да не мислиш, че се смях и плясках с ръце, когато уби водещия ви? Не, Дисаел, аз плачех, но плачех в сърцето си, а не със сълзи. Не бих посмяла да плача открито пред него. — Вдигна поглед към лицето му, очите й се напълниха със сълзи. — Погледни ме. Мислиш ли, че съм щастлива? Той ме облече в красиви дрехи, сложи скъпоценни камъни в косите ми, но ме отвлече от дома на баща ми, където бях щастлива и невинна. Никога не се държи мило с мен, една добра дума не ми е казал досега. Аз струвам по-малко от котката му, единствено нея обича. Ако някога не направя нещо както го иска, ме наказва. — Момичето пристъпи плътно до Дисаел. Нави копринения си ръкав. На бялата й ръка имаше ужасен белег от изгаряне. — Когато бяхме в кулата — продължи тя, — той говореше за смъртта на водещия ви и се смееше, гордееше се с постъпката си. Не можах да скрия мислите си от него, затова той взе нажеженото желязо от огъня и ето какво ми стори.
Виното, което бе изпил, се превърна в оцет.
— Госпожице, опитвала ли сте се някога да го напуснете?
Йевдора сведе очи и спусна ръкава си.
— Видяхте силата му. Мислите ли, че бих стигнала далеч? Кой ще ме подслони? Кой ще посмее?
— Утре ще отпътуваме на юг — каза Дисаел. — Елате с нас.
— Рискувате твърде много — отвърна тя. — Ще ни убие всичките.
— Първо ще трябва да убие мен. — У младия артист заговори духът на предците. Момичето беше много красиво, никога преди не беше срещал по-откровено същество. Беше играл твърде много герои в различни пиеси. Шест години бе спасявал девойки като рицар на сцената. Сега играта беше истинска. — Не се бойте. Взе хладната й ръка в своята. — Вие ми имате доверие, иначе не бихте се обърнала към мен за помощ.
— Да, храбри Дисаел. Аз ти вярвам. Има начин. Само един. Трябва да убиеш Волк Волкхавар. Аз знам как — едно-единствено нещо би помогнало. Веднъж ми го каза, за да ме сплаши с безсмъртието си. Има един нож. Той е поставен в ковчеже от черно желязо в червената стая на кулата. Използва го, когато прави жертвоприношения на бога си — черния бог Такерна. Този нож обича вкуса на кръв и би пролял и неговата. С магиите си той го управлява, но когато спи… Ако вземеш този нож, отидеш до леглото му и го промушиш, нито една земна магия не може да го спаси. — Йевдора пак погледна Дисаел. — Смели рицарю, имаш ли достатъчно кураж за това?
Дисаел не беше съвсем пиян. Старият порив да отмъсти за Джай го връхлетя отново. Хубостта на девойката го плени. Спомни си думите на всички герои, в чиито доспехи се беше обличал някога. Когато спомените от миналото и мечтите завладеят човек, той става изведнъж съвсем друг.
— Млада госпожице — каза той, — по-добре ще е да останете тук, докато се върна. Кажете ми къде е червената стая и къде спи господарят ви.
— Не — отговори тя. — Не съм войник, но няма да оставя цялата работа на вас. Довела съм с мен един от вълшебните коне на магьосника. Той тича по-бързо от всеки друг жребец дори с двамина на гърба си. Елате, ще ви отведа при Волк.
Дисаел надзърна иззад клоните на дървото. Светлината от огъня блестеше, бдението продължаваше. Джай лежеше тихо с монетите от злато и сребро на клепачите си. Артистът се обърна и последва Йевдора между гробовете и в студената светлина на луната намериха коня. Той се качи, момичето седна зад него и го прегърна през кръста.
Само докосна юздите и конят препусна в галоп по черните пътища на нощта.
Тичаше наистина много гладко. Копитата му едва докосваха земята, без значение равна или не.
Артистите пътуваха по-бавно с техните каруци и понита. Щеше да им е необходим почти цял ден, за да прекосят разстоянието от кулата на Широката река до портите на града Сваца.
Конят преплува реката. Студената вода стигна до бедрата на Дисаел. Беше ледена като прегръдката на смъртта.
Луната се беше скрила. Само звездите още горяха по небето. Въздухът по хълмовете носеше празната тишина, която изпълва последните часове на нощта.
Кулата изглеждаше още по-тъмна, порутена и стара, когато стигнаха в подножието й. Би трябвало да има врата с арка над нея, но вратата я нямаше и след като оставиха коня, момичето го въведе вътре, в двора, дълъг четиридесет стъпки. Пътеката през него водеше до тесни стълби.
Дисаел погледна нагоре към върха на кулата. Кръвта му замръзна. „Е, вече си тук — каза си той. — Изиграй ролята, която сам си избра, Дисаел Парвелсън.“ Почувства смъртта, толкова близка и студена, както му се стори и прегръдката на реката. Погледна момичето. Тя шепнеше в ушите му, докато яздеха, притиснати като влюбени. Беше му казала, че в края на стълбите е червената стая, в която се пази желязното ковчеже с ножа, и че там, зад една завеса, спи Волкхавар.
Тогава беше повярвал във всичко това. Внезапно му се стори, че само дете или идиот би повярвал на думите й. Но беше твърде късно да тръгва обратно, защото почувства на рамото си нейната силна ръка, която го тласкаше към стъпалата. Пристъпи на първото, после на второто, на третото. Главата му се замая, но продължи да върви.
Ето я и тясната врата. Отворена. Червената стая с червена коприна по стените, червени запалени свещи с червен пламък, червени плочки по пода, червено стъкло на прозорците.
И там, в стол от червена мед, седеше Волк Волкхавар. На коленете му бе поставен железен нож. Гледаше новодошлия.
— Добре дошъл, господин артисте, син на благородник. Пристъпи прага.
Дисаел откри, че вече бе направил това. Някой бе влязъл след него — Йевдора. Тя мина покрай него, сякаш беше невидим, и застана пред господаря си.
— Не обвинявай момичето — каза Волкхавар. — Тя е моята сянка. Моята единствена сянка. Виждаш, че не хвърлям друга. Тя прави всичко, което й наредя. Йевдора, обърни се и погледни госта ни. — Тя се обърна. — Йевдора, плачи. — Заплака. — Смей се. — Засмя се. — Йевдора, кажи на младия артист колко много го обичаш. — Йевдора падна на колене на червения под и изрече нежни думи, гласът й трепереше от страст. — Йевдора, кажи на младия артист как го мразиш. — Стана. Пристъпи към Дисаел. Изкрещя грозни думи и плю в краката му. — Йевдора, заспи. — Тя застина като статуя с празни очи. — Ето, виждаш — продължи Волкхавар. — Тя е отлична артистка и играе правдиво, защото вярва на всичките ми нареждания.
Дисаел се колебаеше. Беше объркан от видяното. Съзнанието му бе замъглено. По вените му бавно се разнасяше студена отрова. Не чувстваше страх, само гняв срещу себе си и магьосника.
— Мисля — допълни Волкхавар, — че и аз мога да водя трупа артисти. В Аркев например. През някои тихи обеди чувам кирките от белите каменни кариери и се сещам за един бог, комуто е отреден малък храм в Аркев, големия център на Коркеем. Виж, имам си жезъл. — Посочи с пръчката и Дисаел откри, че погледът му се насочва само натам, където му посочва магьосникът. В ръцете си Волкхавар наистина държеше жезъл от обелено дърво с тъмен камък, прикрепен на върха му. — О, да, това е талисманът ми. Той е част от божеството, от черния бог Такерна.
Дисаел се опита да каже нещо, но изречението замря в гърлото му.
— Имаш силна воля, господин артисте — усмихна се вълкът в медения стол. — Но си живял по-добре в сравнение с мен и моята воля е по-силна. Кажи си сбогом, защото сега височайшият бог ще вземе синята ти кръв. Кажи сбогом на живота и любовта, на надеждата и дребните си амбиции. Направи го веднага. Свърши ли? Надявам се, защото сега ще вземеш свещите и ще излезеш.
Силата на магьосника удари Дисаел между очите като с леден юмрук. Нощ се спусна над сърцето и съзнанието му. Над реката се зазоряваше.
Артистите се досетиха къде е отишъл Дисаел. Те напуснаха Сваца и местността Волкян. Остана само Роши.
Той пое към кулата. Кончето носеше дебелото му тромаво тяло. Роши много обичаше Дисаел, а също и Джай, защото той го бе приел като свое дете. Спомни си момичето в гробището и обвини себе си за случилото се. Достигна кулата, която този ден изглеждаше като скала. Първоначално не можа да я открие на каменистия склон. Но после успя.
Волк Волкхавар беше доволен. Дебелият мъж, който свиреше на свирка, беше ценно допълнение към трупата му.
Черно цвете бе посадено този ден. Керник, умният водещ, крадецът на чувства, тръгна с трупата си — акробатите, които съживяваха демона, магическите птици, козите, дракона, дебелия шут, русото момиче, красивия артист — и пое на запад, към Аркев. Така стигна до едно село в подножието на планината. Селото на стария Аш, господаря на чернокосата робиня Шайна…
Бяло кълбо светлина се носеше във високото нощно небе на Коркеем, осеяно с множество звезди.
Душата на Шайна.
Над малкото заспало селце, потънало в мрак, над гладките сини полусфери на възвишенията, над зъбестите планински хребети, обрасли с дървета, които блестяха като скъпоценни камъни на светлината на изгряващата луна, а горите изглеждаха като черните къдри на младия артист. Над сивите хълмове, над върховете, остри като камиq и потоците, които наподобяваха блестяща бродерия върху тъмно платно, в небето, покриващо и други долини, други хълмове, други малки селца, вплетени в плътната паяжина на нощта. На запад се намираше град Кост. Мина над него. Светлините още тлееха тъмночервени, бледовиолетови в кръчмите, а от върха на кулата на храма я наблюдаваше една паднала звезда. Бялата душа на Шайна се носеше като листо, по-леко от птиците и по-бързо от пролетните ветрове. Всичко беше красиво, а погледнато през призмата на любовта и мечтите й, изглеждаше още по-красиво.
Един бухал, ловуващ във високите слоеве на въздуха, отлетя в противоположна посока, изплашен от блясъка на прозрачното кълбо светлина. От тежкия му и бавен полет разбра колко бързо се движи самата тя.
Скоро къщите започнаха да се гушат все по-близо една до друга. Все повече светлинки се запалваха долу. Като светещ черен път по земята се виеше река. По двата й бряга имаше къщи, бели като слонова кост, и кейове, където корабите акостираха. Греблата им бяха разперени като крилете на гълъб. Един кораб плуваше под Шайна по широкото корито на реката и приличаше на бял лебед с лилава факла на носа.
Градът постепенно ставаше видим. Той се простираше до края на света и след него — градски пейзаж от кули, лъскави кубета и високи покриви от приказен метал. Хиляди свещи горяха под тях и храмовете сякаш бяха черупки с пламъци в тях. Сред всичко това се възправяше дворец от бял камък със златни луни по кулите.
Аркев — градът, боготворящ небето, столицата на Коркеем, любимата резиденцията на Херцога.
Аркев, където бе дошъл непознат мъж, тъмен, усмихнат, с трупата си от артисти, възседнали черни коне. Градът, който щеше да премине във властта на Волкхавар, макар че още никой нищо не подозираше.
Аркев, където в това време някой лягаше да спи както всички хора или поне така изглеждаше, защото кой е казал, че хората без душа никога не си почиват? Някой с къдрава коса, когото Шайна обичаше.
Сутринта в Аркев трябваше да се открие панаир. От разни места, близки и далечни, идваха хора, хората на пътя — артисти, доктори, търговци, улични сергиджии. Панаирът щеше да продължи дванадесет дни и да положи началото на пролетния фестивал на слънцето. По цялото пространство на големия градски площад, който се простираше на юг до двореца на Херцога, на север и на запад достигаше храмовете, а на изток граничеше с павираните с мрамор брегове на река Карга, бяха разпръснати павилиони, каруци, фургони на стотина или повече трупи от пътуващи артисти. Бяха покрити с черги от парцали с цветове на скъпоценни камъни. Те достигаха чак до осветеното пристанище, където се гушеха лодки и триеха влюбено намазаните си с катран страни в камъните. От време на време светлини от факли прехвръкваха между алеите на този втори, импровизиран град от палатки и корабчета. В квартала на обущарите иглите все още шиеха на пламъка на свещите, а в ъгъла на аптекарите котлите с целебни отвари още бълбукаха. Птиците бяха прибрани в клетките, овцете — в оборите. В една брезентена винепродавница двама или трима мъже още пиеха въпреки късния час, а брадясал магьосник в градинска беседка, покрита със зелено платнище, все още се мъчеше над поднос с мъниста.
На север, върху откритата площ, палатките на артистите се множаха, великолепни като пауни, украсени със звънци и знаменца. Дали Керник беше там? Керник, величайшият свещеник на забавленията, Керник с трупата му?
Нещо се спусна надолу. Къс мъгла като шал от тънка и прозрачна материя, облак от небето полетя над градчето от павилиони. Но не спря над лагера на артистите. Премина над него и долетя до мястото, където площадът преминаваше в тясна уличка, която водеше нагоре и се изгубваше на върха в горичка от високи тополи. Отвъд горичката имаше скрита полянка, цялата потънала в мрак.
Градинката беше убежище на нощта, а тя бе толкова близо, под клоните на дъбовете и листокапната борика, дишаща мрачния дъх на папратите и дивите цветя. В средата на полянката имаше порутена гробница на светец. Вратата й беше толкова ниска, че човек едва проникваше вътре, две грубо изсечени колони подпираха счупения покрив, стените бяха обрасли с шипки.
Бледата сянка бе донесена от вятъра на това място и кацна на земята. Душата на младо момиче стоеше на поляната, сребърна нишка минаваше зад нея и я свързваше с тялото й, а друга, невидима нишка на любовта минаваше отпред.
Някъде в Аркев звънна камбана. Беше часът преди зазоряване.
Около гробницата на поляната бяха опънати палатки, но беше трудно да разбереш със сигурност колко са и колко черни коня — ако имаше такива — стоят тихо и мирно като статуи в мрака. Имаше ли лампа наблизо или мястото бе осветено само от звездите? Говореше ли някой в руините, шептеше ли молитва, или това беше вятърът, който брулеше шипките? Какво значение имаше? Духът на Шайна гледаше наоколо и се ослушваше за нечие дишане.
Мина над поляната, косата й се развяваше свободно. Проникна направо през стената на палатката от черно кадифе и го намери вътре.
Сърцата на духовете не могат да бият, но на нея й се струваше, че могат. Нейното биеше със сигурност. Или може би чуваше ударите на неговото, сърцето на Дисаел, туптящо в съня му?
Висеше над него като сън. Очите й се напълниха със сълзи, въпреки че душите не могат да плачат. Посегна да погали косата му и ръката й потъна в къдрите му, във възглавницата под него. Упрекна се за абсурдната тъга, която изпита, че не може да го докосне.
Той е по-красив, мислеше си тя, отколкото си спомняше, и въпреки това й изглеждаше познат, сякаш го беше виждала всеки ден вече цяла година. Но не беше ли блед? А също й се стори, че е отслабнал. Унесен в сън, той лежеше пред нея като нейно дете, а сенките бяха като дим пред очите й.
Душата на Шайна се колебаеше, жадуваща, безмълвна, втренчена. Какво предстоеше сега? Какво трябваше да направи? Искаше да целуне устата му, да го събуди, да му каже: „Ето ме. Знаеш ли коя съм?“ Или може би душата му, будна и съзнателна дори когато тялото му лежи безчувствено, ще отговори на нейния безгласен копнеж? Какво би казала душата му, ако се издигне като тъмен ангел от обвивката си? Може би: „Ти си нищо за мен. Върви по дяволите, върни се у дома си, нямам време за теб.“ Да, душата на Шайна може би щеше да понесе унижение, обиди и срам. Тя се маеше покрай него, чудеше се, мислеше за думите на Барбаят: „Душите могат да разговарят… Душите се викат… Ти го обичаш.“
— О, Дисаел — помисли си тогава Шайна, — дали просто не ме е лъгала, за да си вземе цената? Казват, че обещанието на магьосница е като лека жена, рядко се помни. О, Дисаел! — Той продължаваше да лежи като мъртъв и красив като небето. — Е, тогава ще си вървя.
Но продължи да обикаля там, мислеше че все пак има някакъв начин да му покаже присъствието и любовта си, ако само можеше да ги узнае.
Най-накрая малко се ядоса. Вдигна глава — главата на душата си — в старата горда поза. „Тогава може би не ме харесваш. Извинявай, че те обезпокоих.“ Това премахна блена от нея, както груба четка маха паяжините, и изведнъж почувства страх.
Беше се уплашила от сенките. Но този натиск, това чувство, че нещо я наблюдава… Лесно бе да се обърка, защото беше тъмно като нощта. Тъмно и зловещо. Духът й подскочи. Колко студено беше в палатката, колко студена — като гробище — беше поляната! Почувства два импулса почти едновременно. Единият настояваше да остане там, до любимия човек, който отказваше да я разпознае. Не беше забравила онова видение у магьосницата, което може би Барбаят нарочно я бе накарала да види — Дисаел вързан на желязно колело и заспал завинаги. Вторият импулс беше по-силен. Той й подсказа, че трябва да бяга, защото младият мъж не хвърля сянка, той е част от магията, не само слуга на магьосника, но и негов приемен син.
Почувства странно вибриране на душата си като дисонанс на струни. Трептеше сребърната нишка, която я свързваше със собствената й плът. Тази нишка я теглеше, викаше я да се върне, да се върне, преди да е станало твърде късно.
Внезапно откри, че не може да устои на този натиск да спаси съществуването си. Избяга от палатката, преди дори да помисли да я напусне и да се издигне в широките простори на небето. Нямаше нужда от дъх и все пак се задъхваше. Чувстваше се като дребна риба, избягала от затварящите се челюсти на щука, гълъб, който стремглавият ястреб не е успял да хване. Тънката връв, която не се беше откъснала от телесния си източник и не я ограничаваше да лети, където поиска, сега се навиваше обратно и я дърпаше назад. Теглеха я, тя се обръщаше и въртеше във високата шир на небето, обзета единствено от див несъзнателен ужас. Характерът на времето се беше променил. В един момент звездите грееха като остри ножове над лицето й, падаше през огън, задушаваше я кладенец на слепота, след което лежеше смирена и грамадата на планините тегнеше над нея.
Размърда се.
Голяма тежест притискаше ръцете й към пода, но успя да ги повдигне и да ги поднесе пред очите си. Погледна ги, като да бяха чужди ръце. Беше отново в тялото си. Отново беше влязла в обвивката си от плът. Беше отново в селото на своето крепостничество.
Сега, когато нощта почти преваляше, всичко беше както преди.
Пепелта от огнището беше сива, цветът на небето също беше сив. На двора кучето дрънкаше веригата си. Скалите се извисяваха към небето, птиците започваха да пеят, накацали на върбите до потока. Скоро трябваше да става. Трябваше да носи тази оловна обвивка, окачена на нея. Собственото си тяло.
Дали преживяното през нощта не беше сън?
Лежеше неподвижна. Мислеше за страха си и за полета. Мислеше за младия артист, отпуснат в безразличната си дрямка. Нищо не разбираше. Гордостта повече не можеше да я поддържа. Хълмът на радост и надежда беше твърде висок. Беше го изкачила с песен. И падна от върха. Лежеше и плачеше в тишината, както отдавна не бе правила.
Далеч от нейното село нещо ставаше. Много дни и много нощи би отнело пътуването дотам, освен ако пътникът не изкривяваше времето с магическите си дарби или не беше свободният летящ дух на влюбена девойка. В Аркев, на една полянка, до една порутена гробница на идол, наричан в тези райони, макар не много често, Сован Тованацит, Волкхавар, магьосникът, подуши ароматния въздух и усети нов мирис. Познат мирис. Не на цветя или трева, или тъмен камък, а парфюм на нещо живо и все пак не съвсем — присъствие на душа. То лежеше като роса по земята и висеше над мястото, където спеше младият артист. Волкхавар отдръпна завесата на палатката и там, по пода, по канапето, по тъмната коса на Дисаел, бе разпръснат най-лекият прах — сякаш пометен от дворците на звездите.
Волкхавар сви устни. Щракна с пръсти. Младият мъж отвори очи, които бяха празни до момента, когато магьосникът ги оживяваше и им даваше способност да виждат.
Те се втренчиха във Волкхавар, слепи като лед.
— Какво сънува през нощта? — попита ги магьосникът.
— Чернота — отвърнаха устните на Дисаел, — както винаги.
Волк се изсмя и Дисаел, неговият роб, прихвана неговото настроение, както празният съд се пълни от дъжда, и също се изсмя.
— Молец прехвръкваше около лампата ми — каза магьосникът. — Върни се, молецо. Следващият път ще си изгориш крилцата.
Когато не успяваш, приемаш ли поражението, като само си казваш: „Е, какво да се прави? Ще се заема с друго?“ Когато падне нощта, приемаш ли чернотата й като казваш само: „Е, това е. Ще изчакам да дойде утрото.“ Или се опитваш да запалиш свещ, за да разсееш тъмнината, независимо от това, че вятърът често гаси пламъка и нощта отново превзема пространството около теб?
За Шайна всичко беше нощ. Дори през деня. Нощ царуваше в света и в сърцето й. Надеждата и любовта я бяха напуснали или тя ги бе забравила. Утрото не я радваше и не виждаше светлина пред себе си. Бяха останали само робството и изнурителният труд, животът бе пуст като пустиня. Трудно би могла да си каже: „Ще потърся другаде радост, тук не я намерих.“ Само съзнанието й казваше строго: „Не мисли за него. Времето ще излекува раната.“ Сърцето й крещеше от болка.
Не искаше дори нищожната храна, която получаваше в дома на стария Аш. Линееше и винаги беше тъжна. Никой не забеляза това. Кой го беше грижа как изглежда робинята, щом продължава да си върши работата?
Свещеникът, когото бяха повикали от Кост, пристигна.
Беше снажен човек. Седеше, облечен в червената си мантия, в сянката под едно голямо дърво пред къщата на Микли и оглеждаше минаващите селяни. Носеше златния символ на слънцето около врата си, предните му два зъба също бяха от злато. Сервираха му три ястия на ден, от най-добрите храни. Всеки жител даваше своя принос. Никой не го караше да се труди, всички забелязваха, че е зает с разрешаването на най-големия им проблем — мистериозните неща, които се случваха в долината.
Той разпитваше много хора, питаше ги за много неща, някои молеше да повторят думите си. Оглеждаше отблизо предметите, преглеждаше животните, обиколи всички стада, чиито пастири се оплакваха от вълци, и поръсваше тук и там със свещен прашец, нашепвайки странни религиозни думи. Селяните му бяха благодарни. Вярваха, че са попаднали в добри ръце. Когато разказаха историята за крадците, които бяха отнесли пилетата и ги бяха затворили в хамбара на Микли, свещеникът се запъти натам да разучи мястото на престъплението. Когато стигна, се начумери. Умните му очи се присвиха. Отвори устата си, но не каза нищо. По-късно попита:
— Къде е младият Аш, пияницата?
— Отведе козите на паша в планината — отговори Гула.
— Тогава ще го видя утре. Мисля, че вече е време за вечеря.
Младият Аш, чиито шест любопитни случая на напиване бяха причинили такава паника, вече не се напиваше и през изминалите единадесет дни изпълняваше старателно задълженията си. Един-двама младежи, живеещи отвъд хълма, напразно го бяха чакали на вратата на кръчмата и решиха, че или е влюбен, или пиян.
На залез слънце тази вечер, без да знае, че свещеникът иска да говори с него на следващата заран, младият Аш с уморено подсвиркване подкарваше козите обратно към селото. Мина покрай тъмния идол, издълбан в скалата, поклони се, изрече „Добър вечер“, а в това време в долината Шайна, слугинята, носеше каните с вода от кладенеца към дома на господаря си. Тогава свещеникът я видя за пръв път от мястото, където седеше, под голямото дърво. Младо момиче, движещо се между червените сенки, с тежки кани вода в ръце.
— Коя е тя? — попита остро свещеникът. — Една от момите на селото ли?
— Не, отче — отвърна Микли, — тя е робиня на стария Аш.
— Никой не ми е споменал, че тук има слугини. Трябваше да ми кажете. Не бива да пропускате никого. Но нека сега влезем вътре и да се насладим на отличните гозби на жена ви.
Продължи да гледа Шайна, докато тя вървеше по улицата с грациозната си походка и с парчето лен, увито около китката й. Свещеникът заподозря нещо. Беше подушил ефекта от магията в хамбара на Микли като стар пушек. Сега от младото момиче подуши нещо по-различно, но също толкова силно. Реши да открие какво точно е на следващата сутрин, защото стомахът му имаше собствени интереси, а от тенджерите в кухнята се носеше мирис, на който не можеше да устои.
— Утре рано свещеникът иска да те види — каза жената на стария Аш на сина си, който дояждаше останките от чинията си.
— Защо? Какво съм сторил сега?
— Дръж си езика зад зъбите и внимавай с поведението си. Изпълнявай каквото ти се казва, момче. Робиньо — допълни жената, като погледна Шайна, — утре ти ще заведеш козите на паша и без да се разтакаваш.
— Да, благодаря ви — отговори момичето. Шиеше дрехите от кошницата, която господарката й беше дала, и главата й беше приведена от слабост, не толкова от работата, колкото от живота.
„Шайна, ти си глупачка — помисли си. — Какво толкова? Ще изведеш козите в планината. Спри да си спомняш. Изхвърли го от съзнанието си. Той е твърде красив и надменен. След време като кажат Дисаел, ще се питаш кой беше този.“ Две сълзи паднаха между бодовете на иглата и всяка прошепна: „Грешиш. И след време ще падаме както сега.“
Слънцето изгря, петлите кукуригаха, Шайна стана от студеното си легло до огъня, кучето я залая, когато излезе на двора.
Козите се зарадваха, че я виждат. Тя ги издои внимателно, разбираше лудостта и шегите им, беше по-мила с тях от младия Аш.
Шайна пое дъх от сладкия ден. Козите скачаха пред нея. Запя непокорно, предизвиквайки себе си и тъгата си, и света, който можеше да я види.
Червени, златни и бели бяха цветята по тревата. Небето и планините имаха цвета на топаз, преливащ в сапфирено.
— Е, не е толкова зле — успокояваше се, но знаеше, че не е така. Утрото бе по-скоро терзание, отколкото удоволствие със свежестта си, бодростта и обновлението, което носеше.
Вървейки нагоре по пътеката, достигна скалата с изображението на демон или планинско божество. Само веднъж беше забравила да го поздрави — деня, в който отиде при магьосницата. Никога друг път. Нито сега.
— Добро утро — промълви.
Странно нещо беше забелязала и по-рано — вечерта, преди магьосникът да пристигне с неговите артисти, изображението беше по-тъмно и по-изразително, по-младо. Иначе чудатият образ беше толкова избледнял, че трудно се различаваше, но днес… Можеше ли грубо изрязаното лице да е толкова остро, злостно и внимателно само поради светлината на зазоряване?
Шайна спря, защото забеляза, че козите се затичаха да подминат мястото, като че ли беше наистина обитавано от някой дявол. Изведнъж почувства студ, както през онази нощ, когато душата й летеше свободно. Но този път не летеше. Последната коза, диво блееща, тичаше нагоре по хълма. Шайна поздрави идола. Тогава, без да откъсва поглед от ясно очертаното му лице, отиде право при него.
Там имаше сянка, но не от скалата, а по-скоро нещо хвърляше сянка върху нея от ясното небе.
— Господине — заговори робинята, — какво ви е? Обидих ли ви по някакъв начин? Ако да, то много съжалявам. — Идолът отвърна на погледа й с неумолимите си каменни очи. — Може би тъгата ми ви ядосва. Или въздишките ми. Сърцето ми е натежало, но повярвайте ми, аз го гълча заради това. Но аз съм сама, господине, също като вас и като че ли ще си остана завинаги такава. Така мисля. — Тогава Шайна посмя нежно да докосне крака на идола. После откъсна бяло цвете от растящите в една от вдлъбнатините на скалата и го постави в тъмната ръка, която държеше рога. — Дано този дар ви смили, господине. Убих това окаяно цвете заради вас. Не се сърдете повече. Ще се опитам да бъда щастлива в този тъжен свят, ако вие бъдете мил.
Почувства се много глупаво, като че ли някой я беше хванал да си говори на висок глас. Обърна се бързо и затича по хълма след козите.
Докато тичаше, й се струваше, че тича към самото небе и изведнъж нещо избухна в нея като разкъсана верига.
Връхлетя на пасището след козите.
— Чуйте ме, кози — извика Шайна, ръцете й се свиха в юмруци плътно до тялото, големите й очи блестяха. — Не мисля, че се постарах достатъчно. Не мисля, че магия, купена с кръвта ми, трябва да се пропилява. Смятам, че трябва отново и отново да отивам при него въпреки мястото, където се намира. Ще отида при него двадесет или тридесет пъти, или повече, докато душата му не ме види и не ми каже да се махам. Тогава ще плача.
Така Шайна реши още веднъж да запали свещта си в тъмнината. Тъгата й се изпари, тежестта сякаш се смъкна от раменете й. Всичко изглеждаше просто и хубаво и надеждите отново я обзеха. Дори изглеждаше, че може би демонът от скалата й беше дал този оптимизъм и нова воля.
Тя хвърли дрехите в потока и започна силно да ги търка. Работеше упорито и бързо, а козите танцуваха наоколо по пасището.
Следобедът дойде тихо и разпръсна мързеливи острови от облаци по небето от тинтява. Златни сенки покриваха лицето на Шайна.
Лежеше уморена в тревата между пасящото стадо. Сънува Дисаел в далечен град, Дисаел като цар, с корона, украсена със скъпоценни камъни, и до него чернокосо момиче с корона от сребро. Усмихваше се насън.
Колесницата на слънцето, теглена от своите жълти коне, се издигна до последната поляна на небето и Шайна с козите пое обратно към селото. Като подминаваше идола на скалата, тя се поклони. Образът беше блед и заплашителен. Само от топлата слънчева светлина проличаваше, че е стар и безопасен. Като му благодари, Шайна се спусна към селото и зачака нетърпеливо нощта. Беше обнадеждена и решителна.
Не забеляза, че бялото цвете, което беше откъснала, за да умилостиви жестокия бог, отново бе пуснало корен в безплодния камък.
Пролетният панаир в Аркев започна призори, когато пеенето на свещениците отекна в храма на слънцето. Биене на златни камбани възвести началото му и подплаши ято гълъби, които се понесоха към розовия кристален купол на небето. От големия градски площад се носеше глъч, сякаш две армии се бяха сбили, четири звънци на бикове кънтяха, осем оркестъра свиреха фалшиво и шестнадесет кръчми приютяваха шумни компании. Жителите на Коркеем разпознаваха всеки звук и мирис. Само няколко останаха неизвестни. Тънък слой от прах и тамян се носеше под слънцето.
Дворецът на Херцога беше на юг от големия пазар, в самия ъгъл на площада. Огромното предно мраморно стълбище водеше нагоре към покоите на височайшите особи. На всяко дванадесето стъпало стояха стражи в тъмночервени униформи с бяла и златна украса и с по два бели меча в златните си пояси. На последното мраморно стъпало в белите стени грееха пет големи врати в сянката на блестящите кули. Всяка врата беше от кован бронз, украсена със сребро, злато и ценни метали, и се охраняваше от петима стражи, в краката на които лежаха черни кучета, големи като вълци, със златни ремъци. Покрай този разкош и блясък стълбището извеждаше в прохладните сини и бели стаи на двореца.
Врявата от пролетния панаир достигаше и тук и нито стълбите, нито стражите и кучетата можеха да я спрат. Тя проникваше в покоите, караше прозрачните стъкла на прозорците да треперят, будеше жената на Херцога в сатененото й легло и грозната му бледа дъщеря, но не и самия него. Той спеше и сънуваше под огромния облак от кадифен балдахин как преследва един бял, гол, слаб, лимонен на цвят воден дух през зелените колони на гората, как го хваща до потока и после…
— Ела — казва Херцогът, — сигурен съм, че можем да уредим това приятелски.
— Не съм убеден — отвръща дяволито духът. — По принцип аз убивам всички пътници, които ме следват. Повличам ги във водата и ги удавям.
— Да — потвърждава господинът с миловидно лице, — но аз съм твоят Херцог — Мойоко.
— Наистина ще се учудиш, ако ти кажа колко много видни личности съм имал удоволствието да удавя тук, в този малък поток. Всъщност има само един мъж, когото уважавам и към когото не смея да се отнасям по този начин.
— И кой е той? — пита надменно Херцогът Мойоко.
— Волк Волкхавар, най-великият магьосник. Дори ти, Херцоже, в твоето кадифено легло ще си свалиш шапката пред него, ако ти заповяда.
В този момент Херцогът се събуди и му се стори, че сънят е бил наяве. Разтърси се и дръпна златния ширит до леглото си, за да му донесат слугите сутрешното питие от вино и мед, подправено с карамфил.
— Волк, Волк… Все едно как му беше името — промърмори. — Ама че странен сън.
Нещо разпери криле на перваза на прозореца и отлетя към небето. Може би беше гълъб — въпреки че изглеждаше по-голямо и клюнът му беше крив като кука. Вероятно е бил сокол.
След като изпи питието и облече копринените си одежди, сложи пръстените на ръцете си и наниз от рубини на врата, Херцогът слезе тромаво по вътрешните стълби на двореца за закуска. Вече беше живял петдесет години, петдесет години беше мислил по своему, беше уверен, че боговете бдят над него. Когато беше принц — по време на царуването на баща му, имаше някои ограничения, но не бяха много. Но през последните десет години, откакто баща му се беше поминал, нямаше никакви задръжки. Естествено, той уважаваше паметта на баща си. Когато си спомнеше за стария Херцог, ъгълчетата на устните му се спущаха почтително надолу, а очите му се просълзяваха. Кой друг баща имаше по-признателен син? Беше му издигнал гробница като крепост, а колко време му бе необходимо да убеди хората на богатия град Аркев да платят допълнителната такса за изграждането му. Херцогът беше предприел голямо строителство. Погледнете златните върхове на храма на слънцето или сребърните прозорци на храма на луната, гледащи на изток. Погледнете трите кули, достроени към двореца. О, да. Това беше заслуга на Херцога.
Влезе в хола. Петдесетгодишно закостеняло невежество, суетност и глупост в едно дебело и тежко тяло тупнаха в стола пред чинията си, украсена с бисери. Херцогът взе бисерния нож в ръка.
Херцогинята вдигна бледозеленото си живо лице и го погледна с подозрителните си очи.
— Закъсняхте, мой обични съпруже — каза тя, като вложи в традиционното обръщение към привидно любимия съпруг всичката си омраза към него.
— Мислех — отговори замечтано Херцогът. — Да. Хм. За сватбата на дъщеря ни.
Простоватата дъщеря на Херцога, наречена Уоана, сведе поглед и се изчерви. Това нещастно момиче знаеше, че никой нямаше да се омъжи за нея, освен ако не отидеше на сватбата, загърната с плътен воал, и със седемнадесет мулета, натоварени със зестра. Ако беше дъщеря на беден човек, отдавна щеше да е станала монахиня в храма на луната, скрита от всички и всичко зад стените на манастира. Но на принцеса Уоана това не беше позволено. След като не бе дарен със син и нямаше никаква възможност да се сдобие със законен наследник, Мойоко трябваше да осигури бъдещето на Аркев посредством брака на дъщеря си. Затова се налагаше да намери надежден, мъжествен и не много умен млад мъж от аристократичен произход. Беше много неприятно, мислеше си Мойоко, че дъщерята бе наследила чертите на майка си и никой не я иска. Жена му мислеше същото. Винаги казваха „твоята дъщеря“.
Уоана сведе унизен поглед към мозаечния под, където котката й, черна и блестяща като коприна, лижеше крема си от сребърна купичка.
Простоватата принцеса никога не си беше позволявала да обикне човешко същество. Предчувстваше, че никой няма да отвърне на чувствата й, но наистина обичаше котката си Миц. Тя беше красива и грациозна, весела, дива, доверчива и смела, всички тези неща, които Уоана не беше. Миц си имаше обожатели — загладени бесни котараци, които й пееха и я обладаваха, възбудени до екстаз, и я оставяха с котенца. По някакъв начин Уоана живееше чрез Миц, още повече защото тя й остана неизменно вярна. Котката спеше само на възглавниците от лебедов пух на принцесата или в скута й. Само от малката ръка с много пръстени приемаше храна. Отговаряше само когато гърленият, незрял глас я викаше по име. Когато други я закачаха, Миц крачеше горделиво и се прозяваше, а пред Уоана мъркаше и гледаше в лицето на господарката си със загадъчното си котешко изражение и с притворени от удоволствие очи и мяукаше, сякаш искаше да каже: „Майчице, сестрице, най-обичана, най-добра.“
— Е — поде Херцогинята на Коркеем, — мой превъзходни съпруже, какъв план имате за задомяването на дъщеря ви?
— Има един човек — отвърна Херцогът, докато гребеше алчно патешките яйца, — казва се Волк нечий, не си спомням, от някаква равнина… Ще трябва да го обмисля по-подробно. Дъщеря ви, госпожо, отдавна премина възрастта за сватба.
— Глупости. Дъщеря ви е само на… Чакайте да помисля… На колко години си, Уоана? О, няма значение, тя също не си спомня. Във всеки случай съм изморена от този спор. Спомняте си, надявам се, как докторът каза, че е много вредно за черния ми дроб.
— Мяу — измърка Миц. Тя скочи леко в скута на Уоана и сякаш се усмихна: „Аз много харесвам кълцан дроб.“
В Аркев бяха дошли пътуващи артисти от всички краища на Коркеем. Разпънаха ярките си палатки, украсени с флагчета, подобно на търговците, които показваха своите екзотични изделия, докато вървяха по улиците, по бреговете на реката, по големия площад. Чуваха се песни, струнни инструменти, звънци и барабани. Навсякъде имаше червени и жълти платнища, пера, боядисани с фуксин, позлатени маски, хубави момичета с цветя, вплетени в косите им, и с корсажи с пришити по тях дребни перлички, и фокусници, които вадеха зелени змии от ушите си, гълтаха огън, ходеха върху остриета на ножове и измъкваха врабци от шапките си. Всеки ден се играеха малки пиески. Поставяха ги уж случайно, в отговор на настроенията и желанията на тълпата. Героите им бяха разбойници, храбри момци, богове и ужасяващи зверове, персонажи от легенди. Вечната любовна интрига бе подправена с вулгарни смешки. От време на време се сбиваха конкурентни групи. Млади артисти лежаха пияни по масите в кръчмите или се караха. Бяха отложили работата си може би, но кой го беше грижа? Понякога се разгаряше сериозна борба — някой откраднал подпорите на друг, конска тор се смесила с осилово лепило, панталоните — съшити хлабаво на стратегически места. Две момичета се гледаха свирепо, защото всяко се мислеше за по-хубаво. Всичко това беше изкуство само по себе си. Публиката го очакваше от тях.
На север от големия площад се издигаше храмът на слънцето. Стените му бяха от блестящ месинг, а покривът — от злато. По златните кубета трептеше нагорещеният въздух. В голямото открито пространство пред храма на висока полирана сцена, която приличаше на олтар на бога, на десетия ден от пролетния панаир щеше да започне фестивалът на артистите и да продължи от изгрев до полунощ цели три дни.
Постановките течаха една след друга като нанизани мъниста. Във всяка бяха включени светлинни ефекти. Всяка трупа артисти беше решена да се представи така, че останалите да изглеждат като провинциални глупаци, които ценителят на изкуството ще подмине. Обстановката беше превъзходна. Въздухът трептеше, блестеше като шлифован камък и ухаеше на редки видове тамян и селитра.
Преди две години трупата на Джай се беше представила на пролетния панаир, спечели първото място и както винаги, одобрението на тълпата. Наградата беше голяма торба злато. Верни на догмите на своята професия, артистите бързо изядоха, изпиха и необмислено изхарчиха дара, така че нямаха дори спомен от златото. Беше им останала само славата. Тълпите в Аркев не бяха нито толерантни, нито пристрастни. Трябваше да ги спечелиш. При всеки провал публиката замеряше артистите със зелки.
Тази година името на Джай не присъстваше в програмите. Наистина то вече можеше да се открие само в гробището на Сваца.
В това време Херцогът преглеждаше програмите с изпъкналите си очи, без изобщо да се интересува или да разбира нещо. Избираше постановките, които да удостои с присъствието си. Ходеше на представленията повече за да се показва пред обществото, защото не бе почитател на изкуството. Харесваше вида на проспериращия си град, за чието богатство си приписваше всички заслуги. Харесваше му да седи под брокатения навес на златния си стол, да се усмихва снизходително, когато играта му се нравеше, да говори демонстративно на подчинените си, когато не беше доволен. Харесваше му начина, по който хората му се кланяха както житните класове скланят главите си пред вятъра.
Жена му рядко идваше с него. Черният й дроб или някое друго оплакване — а такива имаше много — я задържаше у дома. Можеше да напълни цял гардероб с тях, така му се струваше. Всяка сутрин, мислеше си Херцогът, тя застава пред гардероба и се чуди дали да се оплаче от главобол или от кашлица. Или най-много ще й приляга неврозата.
Уоана обаче винаги идваше с него на пиесите, гледаше всяка сцена и се забавляваше като дете. Херцогът често я упрекваше за този нескрит и чудноват интерес, но това не помагаше. Омразната котка беше винаги в скута й, сякаш и тя гледаше, и мъркаше. Ако можеше сама да решава, глупавата му дъщеря щеше да седи пред сцената и през трите дни на фестивала и да даде на всички трупи награди, та дори и на тълпата.
На десетия ден на панаира, още в черната заран преди изгрев и преди да започне фестивалът на артистите, по улиците на Аркев започнаха да падат звезди.
Те бяха много и падаха бързо. Мнозина ги видяха — свещениците в кулите на храмовете, девойките, молещи се в храма на луната, зяпачи на стотици прагове и на палубите на петдесет кораба. Кучетата също ги забелязаха и завиха така, че събудиха и останалата част дълбоко спящи жители. Те си проправиха път към прозорците и също станаха свидетели на звездопада. Влюбените двойки също ги видяха и прекъснаха романтичните си разговори. Пияниците, налягали в канавките, наблюдаваха звездния дъжд и ругаеха, задето са пили толкова много. Дори дъщерята на Херцога се промъкна до изрисуваното стъкло на прозореца и гледаше странните падащи звезди, докато баща й спеше непробудно.
Те бяха сребърни и много ярки. Горяха странно, с тъмен пламък. Падаха по покривите, по кулите, по паветата на улиците и в река Карга. Имаха формата на звезди с назъбени като ледени шушулки връхчета и освен това пееха. Песента им казваше: „Идва Керник! Керник, принцът на магьосниците, Керник, крадецът на чувства. Нека градът се приготви за постановката, която ще засенчи всички други, и шоуто, което ще надмине всички подобни прояви.“
Звездите падаха най-много на мястото, където бяха палатките. Мъжете все още бяха будни и се подготвяха за сутринта и шестнадесетте драми, които щяха да се играят през първия ден. За тях звездите пееха по-различна песен: „Внимавайте! Идва Керник! Керник с неговата трупа. Трупата му ще засенчи всички ви, ще ви накара да се срамувате. Вас, сган такава. Натоварете каруците и си вървете.“ Звездите се смееха и си отиваха оттам и от целия град Аркев, а гражданите запалиха лампите в почуда и от страх.
Артистите бяха суеверни. Очите им се свиха или разшириха. Те викаха боговете си, плюеха, правеха ритуални жестове да се предпазят от бедствието. Това беше лошо начало, всички почувстваха това. Слънцето изгря в облаци. Херцогът се събуди късно, прозяваше се и прекъсваше всяка актьорска реплика. Ламаринените мечове се огънаха, ракетите не експлодираха, римуваните стихотворения бяха забравени, пропускаха се реплики. Никой не се изненада. Някой или нещо беше урочасало артистите.
Но кой беше Керник? Името му не беше отбелязано в програмата. Групите от младежи, които обикаляха из лагера на артистите, за да го търсят, не го намериха сред тези хора.
Следващата нощ, след провала от първия ден, горящи пламъци се сипеха от небето. Докато падаха по первазите пред удивените хора, казваха: „Очаквайте Керник! Керник е магьосникът на мечтите и мистериите.“
В квартала на артистите хората бяха въоръжени и чакаха. Посипаха се рози. Те падаха от огромен огън в небето и блестяха като тъмночервени звезди. След като достигнаха земята, скупчиха се заедно и се превърнаха в една трептяща фигура, в демон, който тръгна по алеите между палатките. Вървеше и се смееше, кривейки се. Това беше напълно в реда на нещата, като се има предвид районът, през който минаваше. Някой изтича напред и го удари, но той не обръщаше внимание на остриетата и юмруците. Демонът вървеше сред хората като гранитен дух, продължаваше да се смее и клатеше глава. „Прах, кал, тор — казваше нещото. — Защо не се върнете в прашните си каруци, кални дупки и торни купища?“
На следващия ден някои си събраха багажа и напуснаха. Артистите приеха това като предзнаменование. За този ден имаше осемнадесет постановки и всички бяха несполучливи. Керник бе направил магия. Артистите го проклинаха и бягаха от развалените плодове, които падаха като градушка върху подиума.
— Къде е Керник? — викаше тълпата, смееше се, говореше. Торбата с трикове на Керник се бе оказала многообещаваща. Но никой не смееше да каже, че това хвалене ще доведе до нещо добро. Или щяха да благоговеят пред него като пред бог, или ако се представеше незадоволително, щяха да го прогонят с подигравките си извън града, както подгонват добитъка към касапина.
— Покажи се! Хайде, Керник, умнико!
От целия град единствено Херцогът Мойоко не се интересуваше от Керник. Друго име тревожеше съзнанието му. В сънищата му го посещаваха дяволи, които заплашваха да го разкъсат, диви животни искаха да го изядат. Ослепяваше го светлина, застигаше го нещастие. Когато протестираше — а Мойоко винаги го правеше насън, че той е Херцогът им, те отговаряха: „Само от един човек се боим. Това е Волк Волкхавар, богът на магьосниците. Дори ти, Херцоже, в леглото си от кадифе ще свалиш шапката си пред него, ако те накара.“
През третата нощ, преди последния ден от фестивала на артистите, дванадесетата и последна нощ от панаира, Аркев не спеше в очакване да види какво ще пада от небето. Никой не остана разочарован. Хиляди лебеди с пера, блестящи като пайети, долетяха от изток, от запад, от юг и север. Те се събраха в ято над двореца на Херцога Мойоко. „Керник — пееха те с гласове на девици — ще дойде утре, щом настъпи полунощ.“ И изчезнаха.
Малцина посмяха да изиграят пиесите си на дванадесетия ден. Тези, които се осмелиха, не получиха голямо признание. Всеки беше в очакване, дори трупите от артисти чакаха мрачно да видят великия импресарио, крадеца на чувства. Фенерите бяха запалени и още в синия здрач, предшестващ новолунието, тълпата се трупаше около високата сцена в двора на храма на слънцето.
Шайна също лежеше в очакване в къщата на стария Аш. Тринадесетият ден на панаира в Аркев беше дванадесетият на тъгата й. Този ден беше осмислила чувствата си и реши, че сърцето й все още не е разбито.
Боеше се от всякакви неща, от собственото си безразсъдно нетърпение да освободи душата си по-бързо от телесната обвивка. Опасяваше се, че господарите на къщата — старият Аш и жена му, младият Аш, който цяла вечер беше мърморил и предавал разговора си със свещеника от Кост, никога няма да си легнат. Дори сега, когато бяха в стаите си, Шайна беше под напрежение да не би шумната караница от вечерта да продължи. Боеше се също така, че може би е забравила магията за освобождаване на душата или някой съществен момент от нея. Но най-вече се страхуваше от тъмното място и опасността, която обграждаше Дисаел, артиста без сянка.
Настъпи тишина. Чуваше се само тихото хъркане на спящите господари. Сънят обви с крилете си всички селяни освен Шайна. Тя побърза да изтръгне душата от тялото си и да се понесе в ясната нощ под луната.
Започна да мълви думите на магията. Не я беше забравила. Помнеше всяка дума.
Отново почувства болка. Непоносима и зловеща, както преди. Издигна се над тялото си. Остана да виси във въздуха, безтегловна и сребриста. Почувства се свободна и блажена и както преди, се изпълни с духовни стремежи.
Тогава изведнъж нещо я спря и я накара да се обърне и да погледне за втори път мястото, където лежеше, собствената си плът, изпъната и недишаща до изгасналото огнище.
Тялото й беше красиво и младо. Кожата й имаше цвета на мед, огряна от слънцето. Миглите й бяха като дълги черни тръстики, косата й се стелеше — същинска черна нощна река — по гърба и по високите й девически гърди и достигаше тънките й, силни, мазолести ръце. Душата й погледна всичко това със старата тъга. Помисли си дали ако влязат и я видят, ще забележат, че е празна. Не беше си задавала този въпрос преди.
Но беше твърде късно. Не я интересуваха последиците. Дърветата и възвишенията я мамеха като лисица в нощта. Сребърната й душа се извиси нагоре.
Прелетя над хълмовете, планините, горите, реките, над цялата спяща среднощна природа, към Аркев. Времето беше спряло за нея.
Секунда по-късно достигна върха на храма на звездите. Самата тя беше звезда. На север видя замъглено от ярка светлина място. Аркев беше винаги светъл. Тази нощ изглеждаше, че всички пламъци са събрани на това място пред стичащите се хора. Шайна полетя надолу, объркана от силния блясък. Невидима, кацна като птица на най-ниския златен трегер от покрива на храма на слънцето.
Тълпата беше навсякъде — по широкия двор и зад него. По всяка ограда и покрив, балкон и висок прозорец седяха хора. Дори импровизираните платформи се люлееха от тълпящите се върху тях мъже и жени, като птици, които се събират, за да ги нахранят. Наблизо под надиплен балдахин седеше важен господин със златна шапка, украсена със скъпоценни камъни. Около него стояха войници в червени униформи с бели и златисти шевици. От двете му страни седяха жени. Едната беше бледа, с болнав вид. Другата — с тъжна малка приведена глава и дълга тъмна коса без блясък. В скута й лежеше малко животинче. Това бяха Херцогът, Херцогинята и принцеса Уоана.
Шайна си почиваше на трегера. Огледа високата сцена и почувства вълнението. Хората бяха напрегнати. Врявата им приличаше на шума на улицата в селото на стария Аш през нощта, когато бледоликият мъж дойде, щракна с пръсти и от небето изневиделица се появи дракон.
Сърцата на душите не бият, устните им не изпръхват и стомасите им не се свиват като лястовици, затворени в тясна клетка. И все пак й се струваше, че всичко това се случва с нея в момента.
Разнесе се камбанен звън — настъпи полунощ.
Тълпата, която допреди секунда шумеше и бучеше, изведнъж притихна като гроб. Не се чуваше нито звук, никой не се размърда.
И тогава:
— Вижте! Вижте! — извика един глас и тълпата поде вика му.
Нещо беше станало на сцената. Нещо ново се беше появило. Нямаше пролог, нямаше предварително приветствие. На празната сцена бе застанала една фигура и я бе окупирала в пълния смисъл на думата.
Беше висок седем фута или поне така изглеждаше, облечен в лилаво, което сияеше като ореол. Жълтите светлини изчезнаха и когато почука с жезъла си от обелено дърво по пода, от ръцете му изхвърчаха алени искри.
Камбанният звън заглъхна и настъпи тишина. Фигурата заговори и думите й достигаха и до най-отдалечените хора от тълпата.
— Керник е при вас, добри жители на град Аркев. Керник е добре дошъл сред вас. Аз съм Керник. Готови ли сте за представлението?
Тълпата си пое дъх и извика:
— Да, готови сме!
Фееричната фигура се извърна и погледна на запад към стола с балдахин на Херцога, поставен пред златната врата на храма. Керник, крадецът на чувства, се поклони леко и почти обидно. След това, изпънат като струна, извика едно име, което Аркев може би някога беше чувал, но вече не помнеше:
— Такерна, призовавам те!
Това беше представлението, което Джай беше играл в Сваца, постановката, която Керник — Волк Волкхавар беше гледал толкова алчно и с такава завист и злоба, пиесата, заради която Джай беше загубил живота си.
Ефектите му бяха чудесни, наподобяваха магия, но бяха истински. Ефектите на Керник, разбира се, бяха по-добри, но затова пък бяха илюзия.
Магьосникът разказваше на тълпата част от драмата, която предстоеше да видят. Когато отстъпи назад, сякаш се стопи в пространството. Хората викаха от почуда. После се случи нещо по-страшно и невиждано.
Луната.
Тънка като лък, тя се бе скрила от небето зад далечни кули. Сега се издигна от тези същите кули и после се върна невероятно как по същия път, по който се беше издигнала.
Само неграмотните не знаеха какво е луната — сребърна лодка, в която плува по небосвода лунната богиня. Лодка със сребърни гребла и криле като на гигантски лебед. Когато луната изгря и после залезе, излъчването й остана и изпълни двора и всички улици около него със студена, бяла, ярка светлина. Фенерите затрептяха и изгаснаха. Тълпата ахкаше. Тук и там хора падаха на колене. Те винаги си бяха представяли, че луната излиза на небето и остава за цяла нощ във въздуха над двора на храма на слънцето, сребърна, копринена отвътре, с лебедови крила, а в нея седеше богинята с наметало от лед и метал и сив облак като дим вместо коса.
Свиреше музика, прекрасна музика, въпреки че не се виждаха музиканти. Над подиума луната се облегна на бледата си лазурна ръка и задряма, а долу, на сцената, сред стадо овце спеше един пастир.
Лунната богиня го наблюдаваше. Усмивка изгря на устата й с цвят на люляк. Тя излезе от лунната си лодка и слезе по въздуха като по стълба от стъкло. Бели листчета от цветя падаха от дрехите й. Пастирът се събуди и като я видя, се втурна да бяга уплашен. Но луната желаеше други неща, не само да я боготворят. Тя го прегърна с цялото си блестящо тяло и склоновете на хълма и лунната лодка изчезнаха в големия огън с цвят на индиго, който обвиваше телата им. Ярката светлина изгасна. Отново светеха фенерите.
Сега се появи червен като роза пламък — утрото. Лунната жена се скри от него под арката на една скала. Скоро мъгла се спусна над скалата и я скри. Появи се хор от същества — мъже с глави на вълци, елени, гарвани. Това не бяха хора с маски, защото очите на животните се мърдаха, ушите им също, кожата им беше набръчкана, зъбите — мокри и светли. Хорът започна да разказва, че и лунната жена не била защитена срещу всеобщата участ на жените — раждането на дете. Двата елена започнаха да се бият с рогата си и да мучат, вълците се нахвърлиха върху тях с изплезени езици, а трите гарвана, имитирайки досада, разпериха криле, отлетяха в небето и се изгубиха от погледа. Ужасен вик откъм скалата накара вълците и елените да се разбягат от сцената. Мъглата се разсея и всички видяха едно плачещо и ритащо бебе. Около главата му имаше ореол, който блестеше като лампа.
Пастирите го откриха. Последваха различни шеги. Появи се една говореща овца. Тя се разхождаше по сцената и беше доста приказлива, като напомняше по нещо Херцога на Аркев. Тълпата, силно впечатлена, не пропусна да забележи това и пресипнало викаше и аплодираше. Дори войниците се хилеха. Херцогът не беше забелязал приликата и също се смееше. Жена му се усмихваше злобно. Уоана беше като омагьосана и не спираше да се кикоти. Дори не усети кога котката й слезе от скута й и се скри под стола.
И наистина всички бяха омагьосани. Дори невидимата душа на Шайна, която седеше на трегера, също бе обзета от необясним страх.
Приказката продължи и заедно с нея и хипнотизиращите илюзии. Когато в този ранен час над върха на кулата на храма изгря слънцето — голямо жълто кълбо, което разпръскваше по двора светлината на деня, свещениците пребледняха. От кълбото се появи златна колесница, водена от шест галопиращи жълти коня с ореол от облаци и лъчи. Слънцето се играеше от един дебел мъж. Голям и блестящ, той се наведе над града и когато чуха гневния му вик, няколко граждани скриха лица в ръцете си. Светлини и тътен разкъсаха небето: „Слънчевият цар поради срама си повече никога няма да изгрява.“ После настъпи нощ без звезди, само запалените фенери на двора разкъсваха тъмнината.
Приблизително по същото време Шайна почувства, че Дисаел минава покрай нея. Пресичаше двора. Не можеше да бъде видян, такава илюзия бе създал магьосникът. Но след миг се материализира пред очите на публиката и на останалите от трупата на Керник и стана героят на приказката, както преди в градчето Сваца.
Дисаел беше омагьосан по особен начин, както и Йевдора, звездното момиче, и Роши, слънцето, защото те бяха живи същества, не просто илюзия. Въпреки че тълпата не знаеше нищо за това, част от хората го почувстваха. Те аплодираха героя, героинята и слънчевия цар не само заради мелодията, която свиреше със свирката си, когато ужасният му гняв премина.
Гласът на Дисаел, който рецитираше толкова невинно думите на пиесата, отекваше в душата на Шайна като мелодия на някаква вечна музика и дори и най-малките й страхове се изпариха.
Дисаел се пребори с драконите, по-страховити дори от този, който беше обезглавил в селото на стария Аш. Чудовищата бяха огромни и опасни като нощен кошмар, жените припадаха при вижда им. Дисаел пропътува много пътища през облаци и огън, които бяха нарисувани с невиждани четки по небето. Сега нямаше кръпки по брилянтните си дрехи. Мечът му беше истинска змия. Звездното момиче дойде при него с рокля от искри в каляска от бели циркони, теглена от няколко гълъба.
За Шайна беше мъчително да го наблюдава. Имаше усещането, че я пронизват сребърни жици. Но това беше сладка болка. Малко по малко се отърси от магията и пиесата вече не я интересуваше. Виждаше само него като една светла фигура, движеща се в мъглата. Беше забравила всичко друго. Дори коя е и къде се намира, дори жестокия Керник.
В края на пиесата слънцето се завърна с широкото си и топло сърце; падна златен дъжд, който не оставяше влага; цветя разцъфтяха по двора и разтвориха шарените си листчета в косите на прехласнатата публика; Шайна лежеше замечтана, опиянена от любовта си.
Тъмната нощ бе започнала да изсветлява като платно и преминаваше в луминесцентна синева. Скоро истинското утро щеше да наводни още веднъж улиците със светлина. Фестивалът щеше да е свършил. Но сега бледите фенерчета примигваха на коловете си и осветяваха дивото веселие на тропащата с крака шумна тълпа. Гражданите викаха по стените и скелетата, хвърляха монети от балконите, скъпоценности от прозорците и искаха Херцогът да награди трупата не с една, не с две и дори не с три, а с повече торби злато. Не, трябва да им даде корона от злато или може би собствения си златен стол и всичко, което това символизира. Керник, умният водещ, беше обожествен. Досега никъде по този свят не бе поставяно такова представление.
Херцогът Мойоко беше озадачен.
Няколко пъти по време на представлението се усещаше със зинала уста и изцъклени очи. А сега този страхотен натиск да даде ненужно големи подаръци на един обикновен водещ на трупа! Наистина това искане беше неизпълнимо. Ама че шум вдигаха тези глупаци от града! Пиесата беше много добра, много забавна, но се състоеше само от хитрости и трикове и…
Почувства близко до себе си нечие лилаво присъствие. Някой беше застанал пред него и се поклони леко, както преди. Каква проява на вулгарност и незачитане! Херцогът хвърли властнически поглед върху мъжа, огледа неимоверно богатата му мантия с бродерии, високата шапка от шафран. Колко бледо, колко смъртно бледо беше лицето му! Усмихващата се уста зееше като дълбока рана, очите с боядисани в златисто клепачи бяха бездънни, хлътнали и приковани като очите на убиец, свален от бесилката. Мойоко се отърси от кошмарното видение и каза припряно:
— Е, Керник, както чуваш, наградата е твоя.
— Не съвсем — отговори Керник.
Объркан, Херцогът не смееше да настоява за по-нататъшни обяснения.
— Много сложно и много умело направено — отбеляза закрилнически. После се обърна да вземе обичайния дар, който вече беше поставен до лакътя му. Оставаше само да го връчи. Беше една голяма торба, а на поднос до нея — струпани брошки, пръстени, карфици и други скъпи дрънкулки от народа на Мойоко. Сега той също трябваше да даде нещо от себе си, затова предвидливо беше пратил човек да намери някаква вещ, която да изглежда ценна, но всъщност не е. В този момент обаче начервената уста го прекъсна:
— Моля, не се мъчете да ме товарите със злато, мой господарю. Аз идвам от планината Волкян, а там честта означава повече от златото. Няма да ви взема нищо, дори наградата. Признанието на града Аркев за мен е повече от награда. А също и за моите деца, артистите.
Тълпата за момент асимилираше думите му, после избухна в учудени хвалебствия. Херцогът гледаше зашеметен, но не толкова от тълпата, колкото от…
— Волкян — каза той. — Волк… ян?
— Мисля, че ваше превъзходителство позна името ми — промърмори Керник, принцът на магьосниците. — Някои ме наричат Волк. Волк Волкхавар.
Някъде в Мойоко сякаш се събуди червей и започна да се гърчи. Очите му горяха, но не можеше да откъсне поглед от ужасяващите устни на странника.
Под стола на принцеса Уоана котката Миц изви гръбнака си в дъга и присви уши, но никой не забеляза това.
Дори Шайна, която лежеше като пушек на златния трегер, виждаше само лицето на Дисаел, който се усмихваше чаровно на приветствията на тълпата и отдаваше почит на хубавата Йевдора. Синьозелените му очи бяха студени като бледите камъни върху подноса с подаръците.
Херцогът се изправи. Щеше да произнесе реч. Хората викаха и хвърляха нагоре шапките си. Отново засвири музика и хората танцуваха развеселени.
Къде отиваше Херцогът, придружен от Керник, умния водещ? Където и да беше, хората му одобряваха това. Внезапно Мойоко бе вдигнат и понесен в златния си стол на раменете на тълпата. Той правеше безсилни нервни движения. Слабичката му съпруга и изчервената му дъщеря седяха до него. После вдигнаха Керник, той кимаше и се усмихваше като мил баща. До него бяха младият артист и хубавата артистка, дори дебелото слънце в образа на Роши беше качено и понесено. Къде беше останалата част от странната многобройна трупа на Керник? Никой не забеляза изчезването й.
Запътиха се към двореца. Въпреки че фестивалът завърши, хората продължаваха да се веселят. Дори свещениците излязоха навън, а също и забулените момичета, посветили се на бога на луната. Целият Аркев пъплеше на юг.
Шайна се надигна като бриз и ги последва.
Беше омагьосана, но не знаеше това.
Някъде в средата на човешкия поток тя увисна — безцветна, незабележима, непочувствана, несънувана — в пространството до Дисаел, летеше в крак с мъжете, които го носеха.
Момичетата хвърляха цветя по него. Взимаха китките, оставени за спомен у любимите, и му ги предлагаха. Злато и сребро посрещнаха новото утро на изток.
Шайна се промъкна зад него. Цветя падаха върху нея. Докосна косата и раменете му. Пропусна зазоряването, но това не я вълнуваше. Не бързаше да се върне у дома.
Тълпата изпълни големия площад пред двореца. Започна празненство. Целият град беше в хаотично движение, истинските кули и покриви се люшкаха и крещяха.
Оставиха Херцога, жена му и принцеса Уоана пред вратите на двореца и те влязоха вътре. Войниците се смееха и връщаха обратно любопитните зяпачи. Но Керник беше допуснат заедно с артистите си. И тогава изведнъж вратите зад тях се затръшнаха с гръм.
Керник знаеше какво прави. Керник — Волк Волкхавар. Харесваше символите и жестовете. Бяха основна част от живота му. Нравеше му се да показва силата си по този начин, малко по малко, като хвърляше блещукащата си мрежа, стягаше краищата й, после ги отпускаше, както котката си играе с мишка. Бягай, мишле, виж колко далеч можеш да стигнеш, преди Керник отново да вдигне лапата си. Няма да му избягаш.
Волкхавар вече беше измамил и глупавия дебел Херцог, и киселата му жена, и бледата му и безхарактерна дъщеря.
Сънищата, които Мойоко бе сънувал, сега го караха да се държи почтително към Волк. Като се въртеше притеснено и се опитваше да запази достойнството си и да успокои треперещите си колене, каза:
— Вие сте… а… добре дошли. Трябва да останете на закуска с нас. Такова отлично представление… Горещо ви препоръчвам яйцата от патица и чаша вино.
Волкхавар беше направил сполучлива илюзия и изглеждаше много добре този път — изключително висок и строен. По някакъв начин Херцогът и съпругата му добиваха впечатлението, че не те, а той имаше правото да седи в масивната зала, да бъде обслужван от кланящите се слуги, да топи ноктите си в сребърните купи с вода за измиване на ръце. Дори може би стаята и подът не бяха достойни да стъпва по тях. Херцогинята говореше чаровно, слушаше всяка негова дума, сякаш злато капеше от противния процеп, който му служеше за уста, и се опитваше — да, наистина се опитваше — да спечели разположението му. Когато осъзна това, тя се изненада, разтрепери се и се опитваше да се оправдае пред себе си: „Разбира се, той е толкова умен мъж, толкова възпитан. Очевидно е принц, преоблечен и пътуващ по пътищата поради някоя странна прищявка. Удивителен ексцентрик. Дори начинът, по който държи ножа си, е много по-изискан от начина, по който Мойоко е хванал прибора си. И без съмнение той ме оценява по достойнство, иначе не би ме гледал така.“ Херцогинята беше извънредно поласкана и развълнувана и се кикотеше спазматично като момиченце.
Уоана се свиваше на стола си, забола поглед в чинията. Миц беше избягала и не можеха да я намерят. Принцесата се досещаше, че котката се е скрила заради присъствието на чудовищния им гост. Тя самата се боеше от него, макар да не можеше да каже защо. Само като погледнеше слабата му ръка с дълги нокти над масата, я побиваха студени тръпки на погнуса и страх. А името му… Не беше ли споменал баща й нещо за женитба? Боговете я защитаваха, нея, която толкова отдавна бе престанала да мечтае за любим, но по-скоро би умряла, отколкото да се обвърже с Волк Волкхавар в брачен съюз. Понякога обаче наплашеният й поглед попадаше върху другите трима гости на масата. Присъствието на младия мъж и младата жена я смущаваше в еднаква степен. Възхищаваше се от красотата им, но не очакваше нищо от тях. Беше свикнала със самотата — такъв бе животът й. Тя поглеждаше младия красив артист, както някой само за миг вперва очи в ослепяващото слънцето, като че ли беше нещо специално и чуждо, с което никога няма да осъществи контакт. Дебелият артист обаче бе обект на вниманието й, понеже не я плашеше. Нещо в здравината на тялото му, в трапчинките около устата му, кафявата му кожа я привличаха. Той играеше удивителния бог в невероятната колесница, цялата обгърната от огнени пламъци. Играта му беше много добра. А толкова ловко вадеше яйца от аметист и сини птици от въздуха! Този изтънчен, мил, красив мъж със сигурност не беше приятел на Керник-Волк и ако беше, тогава просто тя подценяваше водещия на трупата.
На големия площад изнасяха маси, носеха бъчви, чинии. Тълпите празнуваха, пиеха и вдигаха наздравици за Херцога и Керник, умния водещ. Уоана се чудеше как се случи всичко това. Баща й далеч не бе толкова щедър към народа си, но по някакъв начин странният висок мъж го омагьосваше и Херцогът нехаеше.
Изведнъж Уоана почувства нечий мътен поглед да я следи. Волкхавар я гледаше втренчено. От очите й бликнаха сълзи, устните й затрепериха, но тогава забеляза, че недоброжелателният поглед — наистина беше такъв — минава покрай нея. Извърна глава натам, където гледаше той. В сенчестия ъгъл на стаята, до мозайката от тежки гоблени, й се стори, че вижда само за момент сребърна сянка. Уоана примигна и сянката сякаш изчезна.
Херцогът Мойоко се прозяваше. Мисълта за прохладните завивки го завладя внезапно и настойчиво. Не беше спал цяла нощ, а шумът на тълпата го изморяваше и горещината на деня се бе стоварила върху него като мъхест облак. Дебелият мъж свиреше на свирката си мека лъкатушеща мелодия, песента на потоците и горите, като славей в силната светлина на деня. Колко приятно щеше да бъде да поседнеш в зелената сянка, толкова хубаво да легнеш на меките, зелени гърди на майката земя!
Трясък разбуди Херцога. Беше изпуснал чашата си, а главата му бе паднала тежко на гърдите. Жена му го гледаше с блуждаещ поглед. Дали беше хъркал? Е, какво значение има? Та той беше Херцогът.
— Скъпи съпруже — каза Херцогинята, като се изправи, — ние с дъщеря ви ще се оттеглим в стаите си за кратка почивка. Вече не успяваме да държим очите си отворени — допълни тя с безмерно презрение.
— Както обичате — отвърна Херцогът и се огледа наоколо. Волк Волкхавар му се усмихваше любезно. Херцогът се смрази от погледа му, но си помисли: „Той е добре възпитан. Деликатен е. Трябва да съм по-внимателен с него. Няколко глупави съня не могат да ми повлияят, но ще бъда предпазлив, за да не съжалявам после. Та какво щях да кажа?“
— Много мило от ваша страна, че ни поканихте. Аз съм поласкан и благодарен. Сега виждам, че ненапразно хвалят надлъж и нашир даровете на Херцога на Коркеем.
„Какво съм казал?“ — питаше се Мойоко, но не можеше да се сети. Очевидно беше предложил гостоприемството си на всемогъщия и царствен гост, а това беше последното нещо, което искаше или имаше намерение да предложи. Херцогът започна да се кара сам на себе си. Той попи горещото си чело с копринена кърпичка и побягна от хола нагоре по стълбището. Редовната опашка от слуги подтичваше подире му. Най-после потъна благодарно в блажен сън върху голямото си меко легло.
Керник-Волк целуна ръката на Херцогинята. Устните му бяха студени и носеха лоша поличба, но за нея това нямаше значение. Той беше красив по необичаен начин, а само една чувствителна и проницателна жена с усет към скритите таланти и истинските ценности можеше да забележи това.
Уоана се опита да се измъкне, без да я усетят, покрай стената като малка сива тромава мишка. Волкхавар обаче я съзря и след като я остави да се отдалечи още няколко метра, я застигна бързо. Ръката му допря нежно рамото й, а на нея й се стори, че зъбите му се забиват в гръбнака й.
— Много бързаш, плаха принцесо. А аз мислех, че ще станем приятели.
— Аз… — заекна Уоана — искам да намеря Миц. Може би се е загубила.
— Тогава върви — каза магьосникът и я пусна. — Ще имаме достатъчно време да се опознаем по-късно. А освен това аз имам малко работа.