Магията на Волкхавар

Усмихна му се. Тъгата, която изпитваше, не й пречеше да се усмихва. Приближи се до него и докосна с пръст къдриците му. После се обърна и тръгна към вратите на храма. Продължаваше да се усмихва. Дисаел извика след нея:

— Може би пак ще се срещнем, Шайна, магьоснице.

— Потърсете ме, ако имате нужда от мен. Ще ви помогна. Ако можете да ме намерите, аз ще ви чакам. Никой друг не би могъл да заеме мястото ви в сърцето ми. Ще се радвам, ако се върнете при мен. Но няма да тъгувам по вас или да ви търся. Нека слънцето огрява пътя ви. На добър час.

И пое по пътя си, а той по неговия. По пътя на артиста имаше дъждовни нощи, твърди легла, рисувани каруци, шумни скандали, любовници. Нейният завърши на прага на Барбаят и също там започна. Наричаха я Шайна чародейката. Това й беше короната, призванието, което никога преди не беше забелязвала, както земята рядко се забелязва под покривалото от трева и цветя, въпреки че никой не се съмнява, че тя е там. Иронията на съдбата й беше, че любовта й се превърна в мотив, а не цел; праг, а не къща.

И може би един ден някой ще почука на вратата на Барбаят и нейната приемна дъщеря — някой с черна къдрава коса, който изпитва към Шайна същите чувства, каквито тя изпитваше към него. Кой би могъл да каже?

Всичко се мени, нищо не е сигурно.

Кой би посмял да каже например, че с потъването магьосникът бе намерил смъртта си? Представете си, че на някакъв кален бряг, надолу по река Карга, някаква риба-човек изплува от водата, оглежда се, студен като омразата, и започва отново борбата си с жителите на Коркеем.

Денят следва нощта, нощта следва деня, а после отново настъпва ден. Ябълките узряват, падат, птиците ги кълват, семките падат от човките им и от тях поникват нови дръвчета. Така е — всичко се повтаря. И така ще бъде, докато свят светува.