Магьосническа ярост

12

Бей се надвеси над нея, очите му бяха червени. Дъхът му миришеше на стари кости и гореща кръв. Сарафина изпищя и седна изправена в леглото. Гросет се сви треперейки наблизо.

Тео се плъзна и спря пред вратата й, косата му бе рошава, облечен само с чифт боксерки. Той държеше меден меч в едната ръка.

— Къде е?

Дишането й бе рязко в хладния нощен въздух. Сарафина протегна ръка, гледайки я как трепери.

— Беше само кошмар. — Гласът й също трепереше. — За Бей.

— Мамка му, Сарафина. — Думите излязоха от него с въздишка на облекчение. Тео свали оръжието си. Тя прокара трепереща ръка през разрошената си от възглавницата коса, след това отметна завивката от нея и постави крака на пода.

— Имам нужда от питие, и нямам предвид Коол Аид12.

— Недей.

Тя спря по средата на движението.

— Недей? Ти нямаш право да ми казваш какво да правя, Тео. — Гласът й сега трепереше по-скоро от гняв, отколкото от страх. Тя не бе забравила реакцията му към нея по-рано.

Също беше и повече от леко раздразнена от кошмара. Да бъдеш ужасен и извън контрол я бе ядосало.

— Алкохолът може да замъгли преценката ти и да забави времето за реакция. Той може да направи ума ти по-лесен за влиянието на Бей.

Тя седна обратно на леглото, мисълта вледени вените й.

— Какво?

— Трябва да допуснеш, че това не е било обикновен кошмар.

Страхотно. Сега тя нямаше да заспи през останалата част от нощта, а може би и за останалата част от живота й.

— Какво? Като Фреди Крюгер? Те могат да правят така?

Той кимна.

— Той не може наистина да те нарани, Сарафина, но може да те изнасили в съня.

Тя прокара ръка по лицето си. Боже, беше толкова уморена. Гросет дойде, за да се свие на кълбо до нея.

— Невероятно.

Тео се размърда до вратата.

— Добре ли си?

— Фантастично… Превъзходно… Просто чудесно.

— Мислиш ли, че ще можеш да заспиш отново?

Тя изсумтя.

— Това май е не.

Той опря рамото си срещу рамката на вратата и подпря глава там. Гласът му беше приглушен, когато проговори.

— Когато не мога да спя, карам.

— На мотора ти?

Тео повдигна главата си.

— Да, нощния въздух действа добре на хората, знаеш ли?

— Това оферта ли беше или нещо подобно?

— Да.

— Твоята щедрост и многословие ме поразяват.

Той въздъхна.

— Искаш ли да дойдеш или не?

Каквото и да е, за да развали магията от кошмара.

— Да.

Минути по-късно те бяха облечени и качени на мотора на Тео, карайки бързо по празната рано сутрин магистрала, за да може Сарафина да изхвърли спомена за кошмара направо от мозъка си. Хладният въздух влизаше в белите й дробове, карайки върху лицето й да изгрее усмивка.

Все едно летяха — бяха свободни.

Сега Сарафина видя защо да караш мотор бе толкова привлекателно, като се има предвид, че преди беше на мнение, че тези мисли по право принадлежаха предимно на лудите, глупавите или на мъжете в криза на средната възраст. На гърба на мотора, профучавайки през тъмнината можеше да се намери свобода — макар и кратка — от всичко покрай теб. Цялата тежест от нея си отиде, унищожена от силата на пътя под гумите на мотора.

Цялото напрежение от миналото й до момента, така или иначе бе изчезнало, принудено от вибрациите на превозното средство под нея.

Не бе чудно, че Тео обичаше мотора си.

Накрая те стигнаха до парк и Тео отби, спирайки мотора с ръмжащ звук. Трябваше да е около два или три часа сутринта. Сарафина отпусна ръцете си обгръщащи корема му, свали каската си и слезе от мотора. Дърветата изглеждаха високи и тихи под нощното небе осеяно със звезди. Те бяха доста далеч от градската среда, съдейки по красотата на небето.

— Колко дълго сме карали? — попита, когато Тео слезе от мотора.

— На около час път сме от Чикаго. Идвам тук понякога, за да се измъкна от светлините на града. Всъщност можеш да видиш няколко звезди тук.

Тя погледна нагоре към небето, лекият бриз охлаждаше главата й, която бе затоплена от каската и издуха няколкото кичурчета коса, които бяха полепнали около лицето й. Сарафина затвори очи и се потопи в момента, оставяйки се да я изпълни, както се налива вода в стомна.

Когато отвори очи, Тео се беше облегнал на мотора втренчен в нея.

— По-добре ли се чувстваш?

Тя се усмихна и кимна. Гневът, който я бе обзел и стягаше мускулите й го нямаше.

— Благодаря ти.

Той се загледа в нея за момент, докато погледите им се преплетоха, тогава той се отблъсна от мотора и отиде в близката гора от дървета. Някъде в далечината, нощна птица наддаде крясък, нарушавайки почти пълната тишина.

— Харесва ми тук по това време на нощта.

— Харесва ти, защото няма хора ли? — Това беше едно логично предположение.

— Да, определено.

Тя се приближи, за да застане до него.

— В момента напълно те разбирам.

Те стояха в приятна тишина за няколко секунди. Накрая Тео проговори.

— Обичам този парк. Ако някога имам деца, ще ги водя на лагер тук през почивните дни.

Думите му се изплъзнаха от него, сякаш не искаше да ги каже, като блуждаеща, случайна мисъл намерила малко въздух и освободена по погрешка.

Някак си идеята за Тео и деца, да не говорим за лагеруване с тях, не я дразнеше. Печене на бонбони върху огън? Туризъм в гората? Изглеждаше странно, но в някои отношения, Тео щеше да бъде страхотен баща. Щеше да бъде покровителствен, това е сигурно. Ако някога има дъщеря, на гаджета й щеше да им се наложи да бъдат много внимателни с нея.

Тя му хвърли кос поглед.

— Искаш ли деца?

Той я погледна и се отмести малко.

— Да, може би. Някой ден.

— Аз просто мислех, че…

Той се обърна към нея.

— Какво? Че човек с живот така прецакан като моя, не би искал да рискува с родителство?

— Не. — Тя протегна ръка, сякаш да отблъсне войнственият тон в гласа му. — Не мисля така, изобщо. Просто сякаш всичко в живота ти е свързано с работата. Ти изглеждаш толкова настървен за победа над Дъскоф и нямаш особено интерес за срещи, да не говорим за изграждане на семейство.

Той потърка с ръка около устата си.

— Да, добре, може би един ден ще победим Дъскоф и тогава ще мога да се концентрирам върху други неща. — Той замълча. — Също така важни неща като брак и семейство.

— Надявам се да е така.

— Може би, — каза той. — Ако мога да си намеря жена достатъчно луда, за да остане с мен.

Тя се разсмя.

— Имаш своите очарования, Тео, дори ако те изглеждат погребани под огромна купчина пръст.

Той изсумтя, обърна се и тръгна към мотора.

— Готова ли си да се връщаме? — Тонът му наистина не предразполагаше към несъгласие. Очевидно бе, че е време за тръгване.

Тя се обърна към него.

— Бих искала да бъда твой приятел, Тео.

Той спря с гръб към нея. Раменете му се стегнаха.

— Това е хубаво. Искаш ли да държиш ръката ми, също?

Сарафина изпусна разочарован дъх и тръгна към мотора.

— Аз само се опитвам да подам маслиновата клонка.

— Не знаех, че сме скарани.

— Просто нещата, като че ли са напрегнати след това, което се е случи между нас, нали знаеш… в коридора…

— Искаш да кажеш, когато те целунах ли, Сарафина? — Той се обърна към нея и тя застана, като елен пред погледа на ловец. Гласът му беше станал един нюанс по-нисък, малко по-кадифен. Почти… съблазнителен.

Тя не можеше да приеме още една целувка, а после той да си тръгне отново.

— Да, ти ме целуна, след това ме отблъсна.

Тео се обърна към мотора.

— Това беше грешка.

— Кое беше грешка, целувката или че ме отблъсна?

Той се заигра с каските, оставени върху мотора.

— Целувката, Сарафина.

— Не и от моята гледна точка.

— Мнението може и да се промени, ако знаеш, че всяка жена, която има нещо общо с мен в крайна сметка завършва мъртва, убита по някакъв начин.

— Какво? — Тя сложи ръка на бедрото си. — Това звучи наистина зловещо, Тео. Какво точно искаш да кажеш?

Той се обърна към нея.

— Аз не съм ги убил, Сарафина. Просто казвам, че те имат навика да завършат мъртви.

Тя отвори уста, после я затвори.

— Нямам представа какво да отговоря на това.

— Не казвай нищо. Не искам да говоря за това.

— Добре.

— Хайде, аз ще ти позволя да караш за известно време.

— Ъ?

— Ще те науча как да караш мотор.

— О. — Тя погледна към огромния и тежък мотор носещ прозвището шопара. Така ли ги наричаха? — Хм.

— Не е трудно. Хайде. — Той й подаде една от каските.

Тя я взе, знаейки, че това е неговата маслинова клонка.

Мечът на Адам посрещна този на Тео като вълната от удара премина надолу по дължината на ръката му. Тео се отблъсна и изпрати Адам назад. Адам се обърна, замахна стремително нагоре с меча и принуди Тео пак да заеме отбранителна позиция.

Докато Тео се извръщаше, за да блокира мощен удар на Адам, косата му го перна в лицето. Той бе един от най-добрите бойци в Убежището и Тео обичаше да го предизвиква на бой. Беше предизвикателство. Днес той жадуваше за схватка и за състоянието на безумие, която тази борба му даде. Така необходимото бягство.

Пот течеше от гърдите на Тео, тъй като отново мина в настъпление, бутайки Адам обратно в една вихрушка от премигващи мечове и звън на метал. Насочвайки цялото си досегашно чувство на неудовлетвореност и гняв в битката, Тео притисна Адам още повече. Мускулите му се напрегнаха, а ръцете и краката потръпнаха, той наддаде силен вик и принуди Адам да се препъне назад върху подложката.

Адам хвърли меча си на пода и изпсува колкото му глас държи. Той поклати напоената си с пот коса и изкрещя:

— Добре, достатъчно! Предавам се! По дяволите!

Тео остави меча си да виси от едната му страна. Той наклони глава назад и затвори очи за миг, наслаждавайки се на рядката си победа над Адам, както и удовлетворяващото физическо натоварване на тялото му от усилието, за да го победи. След това се пресегна предлагайки ръката си на Адам.

Адам я пое и той вдигна другия човек да се изправи на крака.

— Добра битка — каза Тео.

Адам го погледна предпазливо.

— Казваш го само, защото ти спечели.

Тео се усмихна.

— Може би. Искаш ли още една?

Адам завъртя рамото си.

— Не, по дяволите. Ти искаш кръв днес. Искам да задържа главата си на раменете. Имам жена вкъщи, за която да мисля.

Да, Тео точно сега имаше жена вкъщи, също. Това бе развой на събитията, на който той никога нямаше да разчита. Отначало той предположи, че това не би било голям проблем. Тя бе негова работа. Разбира се, тя бе красива, но имаше много красиви магьоснички в Сборището и той можеше да устои на почти всяка от тях. Тео не беше като Адам преди Клеър, преследвайки всяка жена, с която влезе в контакт.

Но само след една седмица съжителство със Сарафина, съпротивата му отслабваше. Постоянното й присъствие — изкусният й сладък аромат нахлуваше в носа му на всяка крачка, гледката на задната част на врата й, когато усукваше косата на върха на главата си, или извивките на краката й, както и малкото й босо стъпало, когато сяда в люлеещия се стол, за да почете книга.

Всички тези малки неща имаха значение. Сега присъствието й в апартамента му беше като прелюдия към любовна игра. Това го вълнуваше. Като размахване на пържола пред гладен тигър. Той не чувстваше нищо друго освен насмешка и неудовлетворение към Джак Макалистър, когато бе започнал да спи с поверената му тогава Мира Хоскинс. И когато Адам и Клеър започнаха да спят заедно, докато Адам имаше задача да опази Клеър от Атрика преди година и половина, Тео не беше изненадан, но бе малко отвратен. Той се бе заклел и двата пъти, че ако попадне в подобна ситуация като Адам или Джак, никога няма да следва капризите на пениса и тялото си.

Сега той всячески се опитваше да мисли с горната си глава и да игнорира долната.

— И така, откъде, по дяволите е тази твоя допълнителна енергия? — запита Адам, минавайки с кърпа врата си. — Винаги се бориш усилено, но това беше изключение. — Той повдигна вежда. — Сексуално въздържание, може би?

— Млъквай, Адам.

— Да, добре, ако е сексуално въздържание, дръж го далеч от мен, ясно? Аз не се вписвам в тази картинка.

Тео оправи хватката върху меча си.

— Аз просто исках една добра схватка, това е всичко. Знаех, че ще я получа от теб.

— Всичко наред ли е със Сарафина? Тя изглежда наистина готино момиче. Клеър я харесва много. Тя не трябваше ли да е тук сега, за да се учи с меча?

— Тя се обучава, но го прави с Изабел. — Той замълча. — Всички харесват Сарафина.

Адам погледна към него.

— Включително и ти? Знам, че двамата имахте трудно начало. Знаеш, как я гонеше през царевичната нива и така нататък.

Тео вдигна меча си и разгледа острието.

— Да, нещата бяха недобри в началото, когато си мислех, че е вещица. Имаше нещо подозрително около нея.

— Подозрително? — Адам поклати глава и изсумтя смешно. — Да, добре, тя никога не е приличала на вещица за мен. Като ангел, може би, но не и вещица.

— Понякога хората, който изглеждат сладко и невинно, невинаги са.

— Да, вярно е. Добре де, хвана ме. — Адам го погледна. — Тя е и много секси. Не мислиш ли така?

Тео опря меча срещу стената и извади бутилка с вода от малкия хладилник наблизо.

— Ти мислиш, че всяка жена е секси — каза той, със сумтене преди да отвори водата и да отпие голяма глътка.

— Не мисля така — запротестира Адам, обръщайки се към него с меч в ръка. — Верен съм на Клеър сега, но това не означава, че не забелязвам привлекателната жена, когато видя такава. Просто не мисля, че някоя от тях може да отстъпи пред жена ми с нещо.

Тео само изсумтя. Вярно бе, че Адам се превърна друг човек, когато се запозна с Клеър.

— Ти не отговори на въпроса ми. — Адам затанцува към него закачливо с меч в ръка. — Признай, че тя е сладка.

Тео отстъпи крачка назад и бе принуден да остави водата си.

— Адам, не съм в настроение за игри.

Той затанцува по-близо с меч в готовност.

— Мамка му, Тео, кога си бил някога? Хайде, признай, че мислиш, че тя е сладка. Не е толкова трудно да го направиш.

Адам маневрира, карайки Тео да залегне и отстъпи. Тео бе принуден да вземе меча си и да блокира внезапния удар на Адам.

— Мамка му, по дяволите, ти си като трън в задника.

— Като че ли това е новина.

Той замахна нагоре към гърдите на Тео и бе блокиран от него. Удрянето на метал изпълни въздуха отново. Ударът премина през ръката му.

— Признай вече.

— Не ме карай да те нараня, Адам — изръмжа Тео.

Адам се завъртя, блокирайки удара на Тео в последния момент.

— Признай най-после.

— Да, добре, мамка му. Тя е сладка.

Адам повдигна вежда и се завъртя на петата си, насочвайки острието надолу и силно към него.

— Сега стигнахме докъде.

Тео имаше само един миг да се зачуди защо Адам се интересуваше какво мисли за Сарафина, преди той отново да мине към настъпление обратно в битката.

Целувката на Тео все още бе отпечатана върху устните на Сарафина от времето, което бе минало, откакто я притисна до стената, не караше спомените да избледнеят. В действителност, всеки път, когато Тео я погледнеше — които погледи не бяха лице в лице тези дни — ставаше все по-трудно.

Тя се размърда на малкия диван, на който бе седнала и се опита да се съсредоточи върху последните данни на Томас, а не върху Тео, който се бе облегнал на близката стена със скръстени ръце пред гърдите си.

Те се събраха в една от съвещателните зали на Убежището. Всички бяха богато обзаведени с тапицирани дивани и столове и със свежи цветя по масите.

Някак си, по някакъв начин, те бе приета във вътрешния кръг на Сборището. В началото Сарафина бе просто не-магичен офис работник, после премина през съмнение за вещерство и накрая се разбра, че е огнена магьосница, която е тясно свързана с най-мощната магьосническа организация в света.

Тя не можеше да мисли за това твърде много без сериозно да се съмнява в разума си, затова не го правеше. Да се пусне по течението изглежда бе най-добрият начин за действие в този момент.

Сарафина предполагаше, че бе включена в тесния кръг, заради факта че по някаква причина има специален статут. Че Стефан Фошо и домашният му любимец дааеман Бей, имат към нея особен интерес, не бе под въпрос. Но каквато и да бе причина, поради която те бяха решили да я включат, тя беше повикана заедно с други близо петнайсет магьосника да слуша периодичните новини събрани от Томас и Мика.

Дори Перфектно поддържаната и изключително модерна майка на Изабел Каталина, беше тук за тази дискусия. Каталина, както бяха казали на Сарафина, правеше всичко възможно да поправи отношенията с дъщеря си. Очевидно, докато Изабел бе пораствала, Каталина не бе била добър родител. Въпреки това, сега тя се опитваше да даде най-доброто от себе си за дъщеря си като прекарваше много време в Сборището.

Днес също имаше представители от Сборищата по Източното и Западното крайбрежие, едно събиране, което както тя реши, бе рядкост. Сборището в Чикаго не бе само магьоснически главен щаб за Средния Запад и за Юга, но също така бе и най-голямото Сборище в Съединените щати. Въпреки това, също имаше малки Сборища в Бостън и Сан Франциско. Днес Елинор Пикенс, магьосница на земята, бе дошла от Сборището в Сан Франциско и Дарън Уесткот, магьосник на водата бе дошъл от Сборището в Бостън.

Новините, които носеха не бяха добри.

— Имаше две убийства, които изглеждат, като извършени от дааеман, що се отнася до нас — каза Елинор. Тя кимна към Дарън, който седеше на един стол не далеч от Сарафина. — Дарън каза, че е имало също едно и в тяхната област. Обаче, може да е и извратен сериен убиец, но тъй като убийствата са разпръснати из цялата страна, е малко вероятно. Жертвите не са магьосници, но са били разпокъсани и изкормени, както Атрика биха направили. Не са убити заради кръвна магия, най-вероятно е заради спорта.

— Значи предполагаш, че Атрика са разпръснати из цялата страна? — Мика се намеси.

Елинор вдигна рамене.

— Вие ми кажете. Аз просто излагам фактите. Вече установихме, че вещерите са неспокойни навсякъде, предприемат отвличания по-често, а също така поемат и по-високи рискове, за да изградят редиците си. Вече се доказа, че има поне един Атрика от тази страна на Земята. — Елинор посочи с брадичката си към Сарафина. — Този, който толкова се интересува от нея.

Колко бе депресиращо да се знае това.

Елинор продължи.

— Ние не знаем как е дошъл този демон, така че наистина не е толкова трудно да се предположи, че други също ще дойдат.

Тишина.

Сарафина потръпна, представяйки си повече от един, като Бей на свобода по света.

Мика прочисти гърло и се наведе напред в креслото си.

— Мисля, че трябва да предложим няколко пикантни изкушения пред Дъскоф, като се надяваме да захапят стръвта и по този начин да успеем да внедрим някои от нашите хора там, за да видим какво става. Има няколко магьосника в Сборището, които изглеждат по-млади отколкото са всъщност и едновременно с това имат опит, който ще ги направи подходящи за тази задача. Трябва да говорим с тях, за да видим, дали ще пожелаят да участват.

Томас се размърда и привлече очите на всички. Той тръгна от мястото си до стената, където бе стоял, към центъра на стаята.

— Въпреки че говорихме за това и преди, аз имам опасения. Първо, не се знае дали ще успеем да поставим под прикритие магьосници в Дъскоф и дали те ще имат достъп до поверителна за вещерите информация. Ще ги считат само за войници, нищо по-особено. Второ, това е твърде голям риск. Ако магьосниците, които отидат бъдат разкрити, това ще означава смърт за тях. Много ясно.

— Ти говориш за риск, Томас. — Еленор се намеси. — Ами риска за всички нас, ако Дъскоф някак си се съюзят с Атрика? Представете си свят, препълнен с най-яростния вид дааеман, предвождани от вещерите? Опитайте се да си представите касапницата от магьосници, както и от цялото човечество.

Сарафина не бе била тук, когато Еразъм Бойл бе тероризирал Сборището или когато другите двама дааеман бяха дошли през портала, за да преследват Клеър, но тя знаеше много добре на какво е способно едно създание като Бей. Замисли се за Мария, Робин, Ник и останалата част от приятелите си. Какво щеше да стане, ако Атрика се развилнеят по Земята? Какво щеше да стане, ако дааеман забие ноктите си в един от тях?

Мислите бяха ужасяващи.

— Права си Елинор. Разбирам това, което искаш да кажеш. — Но е твърде много, за да искам от…

— Аз ще го направя — обяви тя.

Резките думи накараха дори Сарафина да подскочи от изненада. Тео завъртя главата си към нея, очите му станаха тъмни. — Аз ще отида. Аз ще го направя.