Магьосникът Куестър Тюс

ЕДНОПОСОЧЕН БИЛЕТ

И над Бен Холидей се извиваше вятър и плющеше дъжд, когато той посрещна новия ден на около двайсет мили на юг от мястото, където чупка гномите бяха увиснали с главата надолу. Той се измъкна от топлата прегръдка на Уилоу и нощната си постеля и започна да трепери от утринния хлад, докато се обличаше. Те се бяха разположили за нощувка под навеса на едни гигантски ели, но влагата проникваше и тук. Коболдите бяха вече станали и се бяха заели със задълженията си, Буниън се готвеше да тръгне да преследва избягалите гноми. Куестър сънливо се разтъпкваше, опита се да използва магия, за да приготви закуска, но успя да създаде само пет живи пилета, които пляскаха с криле като полудели и една крава, която разпръсна готварските принадлежности на Парснип. Само след няколко мига, магьосникът и коболдът ядосано крещяха един срещу друг и Бен изпита невероятен копнеж да си бъде отново в Сребърния дворец сред удобствата и уединението на собствената си спалня.

Но беше безсмислено да копнее за нещо толкова невъзможно, тъй че трябваше да се задоволи с клонче от сините дъбове и малко вода, след което възседна Юрисдикция и потегли, следван от колонката на останалите. Буниън бързо се отдалечи напред, като изчезна сред сенките и полумрака като заблуден призрак. Останалите яздеха подире му в колона по един. Бен водеше колоната, следван от Уилоу и Куестър, а Парснип вървеше отзад пеша, заедно с товарните мулета.

Пътуваха в мълчание. Беше студено, дъждовно и тъмно и никой не изпитваше особено желание за приказки.

Беше един от онези дни, които човек пожелава на неприятелите си или, в най-лошия случай, би се примирил с него само ако е сигурен, че ще го прекара у дома, удобно разположен на топло пред камината. В такъв ден никой не би се решил да пътува. Бен яздеше Юрисдикция и се чудеше защо ли му се случва всичко това. Само няколко минути път го накараха да се почувства съвсем зле. Дъждобранът го пазеше от дъжда, но не можеше да го предпази от влагата и студа, които проникваха навсякъде. Пръстите на краката му се бяха вкочанили в ботушите, пръстите на ръцете му в ръкавиците — също. Всякакви добри намерения, с които беше поел, бяха се изпарили бързо като локвите и вадите под краката им.

И той се замисли за целия свой живот.

О, вярно е, че той харесваше своя живот. За него бе радост да бъде крал на Отвъдната земя, владетел на едно фантазно кралство, в което митичните същества бяха истински и магията беше действителен факт на съществуването. Обичаше предизвикателствата, пред които го изправяше дългът му, разнообразието, постоянният прилив и отлив на изживяванията, които имаше. Обичаше приятелите си, дори и когато се държаха зле. Те бяха добри и лоялни и искрено загрижени един за друг и за него самия. Обичаше света, в който беше попаднал и не би го разменил за света, от който бе дошъл, дори и в най-тежките си мигове.

Тревожеше го това, че нямаше усещането, че стои на висотата на задълженията си като крал, както се очакваше от него.

Юрисдикция изцвили и лениво отърси глава и струя водни капки се посипа по лицето на Бен. Бен се обърса и укоризнено срита коня с ботушите си. Юрисдикция въобще не му обърна внимание, като продължи своя равномерен ход, примигвайки от дъждовните капки.

Бен въздъхна. Просто нямаше чувството, че е истински крал — унило си призна той, като отново се върна към мислите си. Чувстваше се така, сякаш временно е заел ролята на краля, замествайки истинския крал, който е бил повикан неочаквано далеч оттук, но непременно ще се върне, за да докаже, че е безкрайно по-кадърен от него. Не че той самият не се опитваше да си върши работата добре; опитваше се. Не че не разбираше високите й изисквания; разбираше ги. Но просто все не успяваше да вземе нещата в свои ръце. Повечето му време минаваше в това да се опитва да се измъква от разни ситуации, които преди всичко би могъл да предотврати. Та какво да каже за тази последна каша — Абърнати, запратен кой знае къде, собственият му медальон изчезнал, заедно с него, а чупка гномите избягали с бутилката. Що за крал е онзи, който би допуснал да се случи всичко това? Той би могъл да се оправдае с това, че всичко, което се случва, е било предизвикано от събития, които са извън неговия контрол, но не беше ли донякъде смешно от негова страна да се опитва с лека ръка да хвърля вината върху всички останали?

Той въздъхна отново. Е, така беше наистина. Налагаше се да понесе своята отговорност. Та нали в края на краищата кралете са за това, за да понасят отговорността. Но щом речеше да я приеме, веднага го обземаше неприятното чувство, че не е адекватен — че не държи нещата в свои ръце и никога няма да се научи да ги контролира.

Уилоу го спаси от по-нататъшно самобичуване, като подкара коня си редом с него и му хвърли своята ласкава усмивка.

— Изглеждаш толкова усамотен — каза му тя.

— Усамотен с мислите си — отвърна той на усмивката й. — Потиска ме това време.

— Не трябва да се оставяш да те потиска — каза тя. — Трябва да се абстрахираш от неприятното усещане, което ти създава, и да се постараеш да го обърнеш в своя полза. Помисли си колко добре ще се почувстваш, когато изгрее слънце подир дъжда. Помисли си само колко неговата топлина ще ти се стори по-приятна тогава.

Той леко се олюля на седлото си и се протегна.

— Зная. Само че ми се иска малко от това слънце и тази топлина да побърза и да се покаже.

Тя се загледа встрани, а после отново се обърна към него.

— За гномите и бутилката ли си разтревожен? Той кимна.

— За тях, за Абърнати, за медальона и за десетки други неща — преди всичко за факта, че не изпълнявам както трябва задълженията си на крал. Все не успявам, Уилоу. Все се забърквам в някакви каши, старая се да излизам от тях, а преди всичко не би трябвало да ги допускам.

— А нима си очаквал нещо различно? — лицето й беше скрито в сянката на качулката и някак далечно.

Той сви рамене.

— Не зная какво съм очаквал. Не, не че не съм го очаквал. Знаех, че ще бъде така — разбрах го още щом пристигнах тук. Но не в това е проблемът. Проблемът е, че нещата ми се изплъзват от контрол. Ако бях истински крал, законен пред Бога крал, всичко това нямаше да се случва, не е ли така? Нима нямаше да успея да предвидя и предотвратя някои от нещата, които сега се случват? Нима нямаше да бъда по-добър в това отношение?

— Бен — тя произнесе тихо името му и известно време не каза нищо повече, просто яздеше редом с него и гледаше наоколо. Подир туй каза: — Знаеш ли колко време Куестър Тюс се е опитвал да овладее тази магия?

Той я изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид това, че ти си крал много по-отскоро в сравнение с времето, в което Куестър Тюс е бил магьосник. Защо трябва да изискваш толкова много от себе си, когато виждаш колко му е трудно на него самия? Истината в живота не може да се постигне лесно. Никой не се е родил с познание за истината; това познание трябва да се придобие — тя протегна ръка и леко го докосна по бузата. — А освен това, нима е имало в живота ти такова време, когато плановете ти не са били обърквани и проваляни от събития, които не си могъл да предвидиш и овладееш? Защо очакваш да е по-различно сега?

Той изведнъж се почувства глупаво.

— Сигурно не бива да го очаквам. И сигурно не бива да унивам от всичко това. Но просто се оказва, че не съм този, който всички очакват от мене да бъда. Аз съм си… аз.

Тя отново се усмихна.

— Та ние всички сме това, Бен. Но то не пречи на останалите да очакват повече от нас.

Той отвърна на усмивката й.

— Хората би трябвало да бъдат по-снизходителни. Те продължиха да яздят мълчаливо и той се опита да се отърси от мислите си, съсредоточавайки цялото си внимание върху това да изготви план как да си върне обратно бутилката от Филип и Сот. Постепенно отмина утрото и към обяд Буниън се появи иззад мъглата.

— Буниън е намерил гномите, Ваше Величество — бързо съобщи Куестър след кратък разговор със следотърсача. — Изпаднали са в беда!

Те подкараха конете в бърз тръс под надвисналите облаци, а дъждът и вятърът брулеха лицата им, докато се стараеха да не изпускат Буниън от очи. Минаха по билото на планинска верига, после се спуснаха покрай едно старо речно корито и най-сетне стигнаха отвъдния тревист хълм. Буниън ги спря в началото на хълма и им посочи нещо.

Там, посред склона, с краката надолу висяха на една стара цикория Филип и Сот. Чупка гномите се люлееха на вятъра като чифт странни вързопи.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита Бен.

Той пришпори Юрисдикция напред бавно и предпазливо, а останалите го последваха. Когато стигна на няколко десетки крачки от гномите, той слезе от коня и предпазливо се огледа наоколо.

— Буниън твърди, че са сами — вметна Куестър през рамо, подавайки лицето си, подобно на бухал изпод качулката на дъждобрана си. — Бутилката и Черньото ги няма.

— Велики кралю! — извика Филип с отслабнал глас.

— Могъщи кралю! — отекна Сот.

Те звучаха така, сякаш са полумъртви, гласовете им се сливаха с тихото ромолене на дъжда и те едва успяваха да мълвят от изтощение. Целите бяха подгизнали и кални и представляваха най-окаяната гледка, пред която Бен някога се беше изправял.

— Май заслужават просто да ги оставя, както са си тук — промърмори си той, като се чудеше къде ли е бутилката.

Те сякаш прочетоха мислите му.

— Не ни оставяйте тук, Ваше Величество, моля ви не ни оставяйте! — умоляваха те в един глас, надавайки вой като пребити кучета.

Бен изпита отвращение. Той безнадеждно поклати глава, след което погледна към Буниън.

— Е, добре. Буниън, отрежи въжетата им и ги свали.

Коболдът се втурна напред, покатери се на цикорията и преряза въжетата, на които бяха обесени гномите. Филип и Сот тупнаха с главите надолу в калта. Заслужават си го, мрачно си каза Бен.

Уилоу бързо отиде при тях, измъкна ги от калта и локвите и преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката им. Тя внимателно им помогна да се изправят и да седнат, като разтриваше китките и глезените им, за да им се ускори кръвообръщението. Гномите ревяха като деца.

— Така много съжаляваме, велики кралю — простенваше Филип.

— Не искахме да сторим нищо лошо, могъщи кралю — стенеше Сот.

— Всичко стана заради бутилката — толкова беше прекрасна.

— Всичко стана заради онова създание — та то може да прави такива вълшебни магии!

— Но то ни чу, когато си говорехме да върнем бутилката.

— Докато сме спели, направило така, че да го пуснем!

— И после довело троловете, Ваше Величество!

— Използвало магически светлини, за да ги насочи!

— И така ни заловиха!

— Вързаха ни като кучета!

— И ни обесиха…!

— И ни оставиха така…! Бен бързо вдигна ръце.

— Уа! Млъкнете веднага! Нищо не мога да разбера от вашите бръщолевеници! Разкажете ми просто какво се случи — но по-бавно, моля ви. Просто ми кажете къде е сега бутилката!

Чупка гномите му разказаха всичко. Многократно избухваха в сълзи на разкаяние, но най-сетне успяха да довършат разказа си. Бен търпеливо ги изслуша, като от време на време хвърляше поглед към Куестър и Уилоу и за стотен път през последните дни си задаваше въпроса, защо всичките тези неща трябва да се случват тъкмо на него.

Когато гномите свършиха разказа си и отново се обляха в сълзи, Куестър каза нещо на Буниън, който се отдалечи за малко, след което отново се върна. Поговори с магьосника, който се обърна към Бен.

— Изглежда троловете са потеглили оттук преди няколко часа. Но не е ясно накъде са тръгнали. Следите им се разклоняват в няколко различни посоки — Куестър позамълча, измъчван от неудобство. — Черньото очевидно разбира, че ние ще ги проследим и използва магически трикове, за да ни обърка.

Бен кимна с глава. Това едва ли е особено учудващо, каза си той. Законът на Мърфи се проявяваше с пълна сила. Той помоли Уилоу да стори всичко, което може, за да помогне на разбитите гноми да се възстановят от преживяното, после се изправи и се отдалечи, загледан в тъмнината и замислен.

Какво да прави сега?

Внезапно го обхвана онази несигурност, която го бе измъчвала в началото. По дяволите! Беше стигнал отново до задънена улица! Колкото повече се скиташе да търси тази бутилка, толкова по-дълбоко в безизходицата затъваше! Да не говорим за Абърнати и медальона, горчиво си напомни той. Бог знае какво им се е случило досега, запратени в един свят, където кучетата не са нищо повече от домашни любимци, а магическите медальони се заклеймяват като оръдие на дявола. Колко ли ще успеят да издържат, преди да им се случи нещо такова, за което той ще бъде вечно отговорен?

Той вдъхна дълбоко хладния въздух, за да прогони тези мисли и изложи лицето си на дъжда, за да го охлади. Нямаше никакъв смисъл да се самобичува в този момент. Безсмислено беше да стои тук и да мисли колко всичко би могло да бъде различно, как би могъл да бъде по-добър крал и да проявява по-добър усет за нещата. Просто трябваше да прогони съмненията и колебанията и да не ги допуска до съзнанието си. В момента трябваше да вземе решение какво да прави и просто да го направи!

— Ваше Величество? — обърна се към него Куестър с тревога в гласа иззад гърба му.

— Идвам след минутка — отвърна Бен.

Току-що бе стигнал до извода, че подхожда към ситуацията неправилно и бърка относно това, което е най-важно в момента да се направи. По-важно беше да успее да си върне Абърнати и медальона, отколкото откраднатата бутилка. Щеше да му отнеме много време да открие демона и да го принуди да се върне обратно в бутилката, а Абърнати просто не разполагаше с това време. Освен това, щеше да бъде необходим или много късмет, или магия, за да се преодолее съпротивата на Черньото, а Бен не смяташе, че може да разчита на първото. Трябваше да си върне медальона.

И така, проблемът бе как да си върне Абърнати и медальона, без да се налага да ги размени срещу бутилката?

— Куестър — извика той магьосника, като се обърна към всички останали, които се бяха сгушили под цикорията. Забеляза, че Уилоу бе изправила Филип и Сот на крака и те бяха престанали да реват. Тя им говореше с тих и спокоен глас, но веднага, щом го чу, го потърси с очи. Куестър Тюс бързо се отправи към него, прегърбил високия си силует срещу вятъра, а от носа му се стичаха дъждовни капчици.

— Какво желае Ваше Величество? Бен го изгледа критично.

— Дали магията, която владееш, ще ти позволи да ме изпратиш да намеря Абърнати? Можеш ли да използваш същата магия, която приложи върху него, за да ме изпратиш там, където е той сега? Или няма да успеем без медальона? Единственият ни изход ли е медальонът?

— Ваше Величество…

— Наложително ли е да имаме медальона, Куестър? Да или не?

Куестър поклати глава.

— Не. Медальонът беше нужен само за да подсили магията, която трябваше да отдели животното от човека у Абърнати. Това беше най-трудната част на чародейството. Да се изпрати някой някъде е относително лесна магия.

Бен направи гримаса.

— Моля те, не казвай това. Винаги ме хваща страх, когато започнеш да говориш нещо от рода, че някоя магия била лесна. Кажи ми просто, дали можеш да ме изпратиш там, където е Абърнати. Можеш ли или не? Без да има кихавици, без да има грешки — чисто и просто да ме изпратиш целия там, където е той?

Магьосникът се колебаеше да отговори направо.

— Ваше Величество, това не ми се струва много добра…

— Без особени мнения, Куестър — веднага го прекъсна Бен. — Без никакви доводи. Просто ми отговори на въпроса.

Куестър потри мократа си от дъжда брада, подръпна ухо и въздъхна.

— Отговорът е да, Ваше Величество.

— Добре. Това исках да чуя.

— Само че…

— Какво „само че“?

— Мога само да ви изпратя там, но не мога да ви върна обратно — безпомощно сви рамене Куестър. — Само толкова съм успял да усвоя специално тази магия. В края на краищата, ако знаех повече, нали чисто и просто сам щях да върна Абърнати и медальона?

Напълно вярно, каза си Бен напълно отчаян. Е, и в този, като във всеки друг свят, човек зависи от късмета си.

— Ваше Величество, бих искал вие наистина да обмислите добре…

Бен вдигна веднага пръст на устните си и му изшътка.

— Остави ме само за миг да помисля по този въпрос, Куестър. Ако обичаш.

И той отново се загледа в тъмнината. Ако реши да отиде, това означаваше, че няма да може да се върне, докато не си получи обратно медальона. Каквото и да става, щеше да му се наложи да остане в стария свят, докато го открие. И всичко това, разбира се, при условие, че този път Куестър успее да насочи магията правилно и го изпрати там, където би трябвало, а не на друго място и в друго време.

Той се обърна отново към магьосника, като се вглеждаше в подобното му на бухал лице. Куестър Тюс. Магьосник с размах. Ще трябва да повери делата на Отвъдната земя на грижите на Куестър. Това само по себе си беше твърде опасна възможност. Той беше оставял Куестър веднъж да действа на негово място, когато се върна в някогашния си свят, но тогава отсъства само няколко дни. Този път беше твърде вероятно да го няма много по-дълго. Може би завинаги.

От друга страна, на кого другиго би могъл да се довери, да се нагърби с отговорностите на трона? На Календбор не можеше да разчита, нито на другите лордове от Зеленоречието. Не можеше да разчита също така и на Речния господар и на неговите вълшебни поданици. Съвсем категорично не на Нощната сянка, вещицата от Дълбокия свлек. А може би на Уилоу? Той се замисли за миг над такава възможност. Уилоу отстъпваше на Куестър, реши най-сетне той. А и самочувствието на Куестър щеше много да пострада, ако не бъде предпочетен да замества Бен в негово отсъствие. Предполагаше се придворният магьосник да бъде втората по власт фигура в монархическата структура.

Предполагаше се да бъде. Това бяха само внушителни думи, горчиво си мислеше Бен. А истината беше може би твърде различна.

Е, все пак Куестър Тюс бе негов приятел от времето, когато той нямаше никакви други приятели. Куестър твърдо бе стоял зад него и тогава, когато такава вярност изглеждаше просто неразумна от негова страна. Куестър винаги бе изпълнявал всичко, което се бе искало от него и дори повече от това. Може би беше дошло времето да му се отблагодари за неговата лоялност с малко доверие.

Той вдигна ръце и силно стисна магьосника за тесните му рамене.

— Взех своето решение — тихо каза той. — Искам да направиш това, Куестър. Искам да ме пренесеш в онзи свят.

Той зачака, приковал поглед в очите на магьосника. Куестър Тюс изпита известно колебание, но после кимна с глава.

— Добре, щом така желае Ваше Величество.

Бен отиде заедно с него при останалите и ги събра наоколо си. Филип и Сот отново започнаха да хълцат, но той бързо ги накара да млъкнат, като ги увери, че всичко им е простено. Буниън и Парснип се бяха свили, облегнати на ствола на грамадната цикория и разкривените им тела лъщяха от дъждовната влага. Уилоу стоеше леко отдалечена и го гледаше разтревожена. Тя беше забелязала нещо в погледа на Бен, което не й харесваше.

— Току-що помолих Куестър да използва магията си, за да ме пренесе в онзи свят, където беше пренесен Абърнати — оповести той с тон, който не търпеше възражения. — И той се съгласи да го направи — той избегна погледа на Уилоу, в който се четеше стъписване. — Налага се да сторя всичко, което мога, за да помогна на Абърнати и да си взема медальона обратно. Щом направя това, ще се върна отново при вас.

— О, велики кралю! — извика Филип отчаяно.

— Могъщи кралю! — изхълца Сот.

— Много съжаляваме, Ваше Величество!

— О, наистина, наистина съжаляваме! Бен ги потупа по главите.

— Куестър ще изпълнява задълженията на управлението в мое отсъствие. Искам вие да му помагате с всичко, което е необходимо — той замълча и погледна придворния магьосник право в очите. — Куестър, бих искал от теб да продължиш да търсиш начин да се върне Черньото обратно в бутилката. Това мъничко чудовище е твърде опасно, за да бъде оставено на свобода. Виж дали Календбор или Речния господар биха се съгласили да ти помогнат. И внимавай.

Куестър безмълвно кимна. Останалите продължиха да го гледат в очите, сякаш очакваха още нещо.

— Струва ми се, че нямам какво друго да кажа — приключи той разговора.

Тогава Уилоу отиде право при него с израз на такава решителност, която не оставяше никакво съмнение.

— И аз идвам с теб, Бен.

— О, не — веднага поклати глава Бен. — Това ще бъде твърде опасно. Аз може да не успея да се върна, Уилоу, мога да остана завинаги там. И същото да се случи и с тебе.

— Тъкмо затова и трябва да дойда, Бен. Не мога да рискувам да се разделя с теб завинаги. Каквото има да става с теб, ще стане и с мен. Ние сме едно цяло, Бен. Това е било предсказано още от сплетените листи в градината на моето зачатие. Дори и Земната майка знае това — и тя взе ръката му в своята. — Спомняш ли си нейното предупреждение към теб? Помниш ли какво ти бе казала тя? — Уилоу изчака, докато той кимна в знак на потвърждение. Напълно беше забравил за Земната майка — това странно създание от първични елементи, което им бе помогнало, когато търсеха черния еднорог. Уилоу още по-силно притисна ръката му. — Ти трябва винаги да ме закриляш — ето какво ти е казала тя. Но, Бен, аз също трябва да те закрилям. Трябва да те закрилям, защото в противен случай любовта ми към теб би била безсмислена. По никакъв начин не можеш да ме разубедиш — аз ще тръгна с теб.

Той я погледна и в този момент изпита такава огромна любов към нея, че сам едва можеше да повярва. Тя бе станала неразделна част от него самия. Това се бе случило постепенно, почти без да го съзнава — те бяха станали дълбоко свързани, чувствата и емоциите им — неразделни, животите им — слети в едно. Той осъзна с пределна яснота тази истина и изпита прехлас, че нещо подобно въобще бе възможно.

— Уилоу, аз…

— Не, Бен — тя сложи пръст на устните му и вдигна прелестното си, съвършено лице да го целуне. — Решено е.

Бен отвърна на целувката й и я прегърна. Да, сигурно наистина е решено.

Той сметна, че трябва да тръгнат веднага.

Поиска от Куестър да използва магия, за да ги облече и двамата в спортни екипи и маратонки и да даде на Уилоу кожена лента, за да превърже косите си, както и слънчеви очила, за да скриват стъписващите й очи. Относно зелената й кожа не можеше нищо да се направи. Той не смееше да рискува и да накара Куестър да опита магията си, за да я промени. Просто щеше да се наложи да измислят някаква версия при евентуални въпроси. Накара също магьосника да им направи по своя магически начин малко джобни пари, за да може да посреща нуждите си, докато търси Абърнати. Все пак се надяваше да не се наложи да ги използва. Надяваше се да намери изчезналия писар и медальона си незабавно. Но все пак, едва ли щеше да има чак такъв късмет. Поне досега шансът не беше на негова страна.

Куестър се справи превъзходно със задачата да ги екипира в точно каквито трябва спортни екипи и маратонки. Парите също бяха изготвени така, както трябва, приличаха съвсем на истински. Добре, че му бе показал някои образци по-рано, помисли си Бен. Той хвърли един поглед на парите и ги напъха в джоба си.

— Куестър, добре е също да направиш заклинание над Уилоу, тъй че да може да говори английски, когато пристигнем — добави Бен.

Уилоу приближи до него и го прегърна през кръста с нежните си ръце. Щеше му се още веднъж да я попита, дали е сигурна, че трябва да тръгне с него, но не го направи. Нямаше повече смисъл от подобен въпрос.

— Готови сме, Куестър — заяви той. Огледа се колебливо към мрака и влагата, които ги обгръщаха от всички страни, към сивотата и мъглата. Хвърли поглед отвъд пресъхналото корито към ливадите, хълмовете и горите. Искаше му се да можеше да ги види облени в слънчева светлина и в пъстри цветове. Искаше му се да ги запомни завинаги. Плашеше го мисълта, че може би няма да ги види отново.

Куестър Тюс накара всички останали да отидат зад него, до ствола на цикорията. Коболдите стояха със своите злокобни усмивки, гномите надаваха вопли, сякаш отново се готвеха да ги бесят. Куестър надигна назад ръкавите на робата си и вдигна ръце.

— Много да внимаваш — тихо предупреди Бен и стисна здраво Уилоу за ръка.

Магьосникът кимна.

— Всичко добро, Ваше Величество.

Той започна да нарежда своето заклинание, магическите думи се нижеха като поток безсмислено многословие. Последваха определени жестове, появи се сребристият прашец и светлина. Дъждът и мракът отстъпиха, а с тях коболдите и гномите, след което и самият Куестър Тюс. Бен и Уилоу останаха сами, сгушени плътно един до друг.

— Обичам те, Бен — чу той да казва силфидата. Подир туй всичко изчезна във взрив от светлина и те силно стиснаха очи, ослепени от нейния блясък.

Започнаха да се носят бавно и дълго, без определена посока и цел, както понякога се чувства човек в полусън, преди да се пробуди напълно. След това светлината стана по-слаба, те престанаха да се носят и светът наоколо им отново доби ясни очертания.

Озоваха се на един уличен ъгъл в някакъв град, изпълнен с шум на коли и хора. Уилоу се бе притиснала до Бен, заровила лице в рамото му, явно уплашена. Бен бързо се огледа. И той самият беше стъписан от внезапно надигналия се шум наоколо им.

Боже господи, каква горещина! Сякаш е средата на лятото, а не есен! Та това е невъзможно…

— Господи, боже! — възкликна той.

Веднага разбра точно къде се намира. При всякакви обстоятелства щеше да разпознае това място. Озовал се беше направо в центъра на Лас Вегас.