Магьосникът Куестър Тюс

ГРОУМ УАЙТ

Абърнати се стресна като от сън. Не се събуди в истинския смисъл на думата, защото изобщо не беше заспивал, а просто копнееше да бе заспал, присвил очи и престанал да диша, сякаш плуваше под вода. Но изпита чувството, че се събужда, защото първоначално светлината го обгръщаше от всички страни, толкова ярка, че я усещаше и със затворени очи, а после изведнъж изчезна.

Той запримига и се озърна. Всичко бе обгърнато от сенки и полумрак. Трябваше му известно време, докато се приспособи напълно. Виждаше летви пред лицето си. Той отново примигна с очи. Та той беше заобиколен отвсякъде от летви! Боже господи, намираше се в клетка!

Опита се да се изправи, но установи, че клетката не му позволява. Главата му направо опираше в тавана. Той едва успя да извие ръка — защото и нея едва можеше да отмести — за да опита да докосне тавана, след което летвите… Чакай, но какво значи това? Той отново опипа летвите. Те представляваха рамки на стъкло — и дори не бяха летви, а нещо като сложно изработена решетъчна рамка. А и клетката не бе четвъртита, а шестоъгълна!

Де се е чуло и видяло шестоъгълна клетка?

Той сведе поглед. Две изящни вази бяха поставени между краката му и стъклото и изглеждаха така, сякаш само с дъха си можеше да ги счупи.

И все пак той си пое дълбоко дъх, най-вече от удивление.

Не се намираше в клетка. Намираше се в някаква витрина!

В първия момент остана толкова изумен, че направо не му хрумваше какво да прави. Вгледа се отвъд витрината в сенките и полумрака. Намираше се в огромна зала, цялата от камък и дърво, в която се намираха много лавици и витрини, в които стояха най-различни произведения на изкуството и реликви. Осветлението бе толкова слабо, че той почти не можеше нищо да различи. Малкото светлина проникваше само от прозорчетата, разположени високо на стените. По стените имаше пана, а каменният под бе покрит с ръчно тъкан килим.

Абърнати се навъси. Къде, в името на всичко свято на света, се беше озовал? Този проклет Куестър Тюс! Сигурно беше някъде в Сребърния дворец, заключен в някоя полу-забравена стая със стари антики, само дето… Той не довърши мислите си. Само дето чувстваше, че не е. Той още повече се навъси. Този вятърничав магьосник! Какво ли му беше направил сега?

В единия край на стаята се отвори врата и безшумно се затвори. Абърнати примигна в мрака. Имаше някой тук, но не можеше да разбере кой. Притаи дъх и наостри уши. Който и да беше това, явно още и не подозираше за него. Който и да бе той, просто си ходеше из стаята, много бавно, спираше се от време на време и оглеждаше някои неща. Сигурно е посетител, помисли си Абърнати, който е дошъл да разгледа антиките. Стъпките приближиха отляво. Неговата витрина беше отдалечена от стената и той не можеше да вижда добре, без да си извърне главата и врата, а се страхуваше, че може да счупи нещо. Въздъхна. Е, може би се налага. Та нали, в края на краищата, не можеше да стои тук до безконечност?

Стъпките минаха покрай него, забавиха се, обиколиха наоколо и спряха. Той погледна надолу. Едно малко момиченце бе вдигнало очи. Стори му се съвсем малко, на не повече от дванайсет години, с тънко телце, кръгло лице и къдрава медено-златиста коса, късо подстригана. Очите й бяха сини и носът й беше обсипан с лунички. Момичето явно се чудеше, що за птица е това. Абърнати притаи дъх, с надеждата, че то ще загуби интерес и ще се отдалечи. Но това не стана. Опитваше се да остане напълно неподвижен. Но в този момент неволно мигна и момичето удивено отстъпи назад.

— О, но ти си бил жив! — възкликна то. — Ти си истинско кученце!

Абърнати въздъхна. Всичко излизаше според очакванията му, както от самото начало на този ден.

Момиченцето отново приближи, разширило очи от удивление.

— Горкичкият! Заключили са те в тази витрина без храна и вода, без нищо! Горкичкото кученце! Кой е направило това?

— Един идиот, който се мисли за магьосник! — отвърна Абърнати.

Този път тя наистина ококори очи.

— Но ти можеш да говориш! — прошепна тя, възбудена от конспиративната ситуация. — Кученце, та ти можеш да говориш!

Абърнати се навъси.

— Имаш ли нещо против да престанеш да ме наричаш „кученце“?

— Не, искам да кажа, нямам нищо против — приближи тя. — Как се казваш, кученце? Ох, извинявай. Как ти е името?

— Абърнати.

— А аз съм Елизабет. Не Бет, нито Лиз или Лиди, нито Лиза или Бети, просто Елизабет. Мразя тези сладникави галени имена. Майките и бащите обичат да ти ги прикачат, без въобще да те питат, и така си ти остават завинаги. Това не са истински имена, а само полу-имена. Елизабет е едно истинско име. Това е било името на сестрата на баба ми — тя млъкна. — Как си се научил да приказваш?

Абърнати още повече се навъси.

— Както и ти. Ходех на училище.

— Наистина ли? Нима там, откъдето идваш, обучават кучетата да говорят?

Абърнати полагаше големи усилия да не загуби самообладание.

— Разбира се, че не. Тогава аз не бях куче. Бях човек.

Елизабет беше възхитена.

— Така ли? — тя размисли и изпита известно двоумение. — А, разбирам. Някой магьосник ти е причинил това, нали? Точно като в Красавицата и звяра. Знаеш ли тази история? Имало един красив принц, който бил преобразен в отвратителен звяр чрез някаква черна магия и не можел да си върне предишния вид, докато някой истински не се влюби в него — тя млъкна. — И с теб ли се е случило така, Абърнати?

— Ами…

— Това лош магьосник ли е било?

— Ами…

— Защо те е преобразил в куче? Каква е твоята порода, Абърнати?

Абърнати се близна по носа. Беше жаден.

— Мислиш ли, че можеш да отвориш вратата на тази витрина и да ме пуснеш? — попита той.

Елизабет се завтече напред, развяла къдрици.

— Да, разбира се — тя се спря. — Заключено е, Абърнати. Тези витрини винаги са заключени. Майкъл ги държи заключени, за да си пази нещата. Няма вяра на никого — и тя млъкна. — Ох, ох, но какво е станало с бутилката, която стоеше тук? Имаше една бяла бутилка, изрисувана с танцуващи клоуни, а ето че сега я няма! Какво ли е станало с нея? Да не си седнал отгоре й, Абърнати? Майкъл направо ще побеснее от яд! Да не е някъде под теб?

Абърнати врътна очи.

— И представа нямам дори, Елизабет. Не мога да видя нищо под мен, защото не мога дори да се помръдна, за да погледна. Сигурно никога нищо няма да мога да видя, ако не се махна от тук!

— Нали ти казах, че вратичката е заключена — тъжно повтори Елизабет. — Може би ще успея да взема ключа. Баща ми е иконом на Гроум Уайт. Той има ключове отвсякъде. В момента го няма, но ще ида да проверя в стаята му. Веднага се връщам! — и тя тръгна да върви. — Не се тревожи, Абърнати. Само ме почакай!

И тя излезе през вратата на пръсти. Абърнати остана да седи в тишината замислен. Каква ли бе тази бутилка, за която говореше момичето, кой ли е този Майкъл, къде ли се намираше Гроум Уайт? Той познаваше един Майкъл на времето. И Гроум Уайт. Но и онзи Майкъл, и Гроум Уайт бяха потънали в забравата…

Усети как по гърба го полазват студени тръпки при тези почти забравени спомени. Не, това не може да бъде, каза си той. Сигурно беше просто случайно съвпадение. Може да не е чул добре. Може Елизабет да е казала нещо друго, а той да не я е разбрал.

Минутите минаваха и най-сетне тя отново се появи. Влезе безшумно през вратата, прекоси стаята до витрината, пъхна един железен ключ в ключалката и го превъртя. Стъклената врата с метални рамки се отвори и Абърнати се озова на свобода. Той неловко се протегна.

— Благодаря ти, Елизабет — каза той.

— За мен беше удоволствие, Абърнати — отвърна тя. Момичето оправи обърнатите вази, огледа се наоколо за липсващата бутилка, но не я видя и се отказа да я търси. Затвори вратата на витрината и отново я заключи.

— Бутилката я няма — заяви тя печално. Абърнати се изправи и отупа праха от дрехите си.

— Давам ти честната си дума, че не зная къде е — заяви той.

— О, вярвам ти — увери го тя. — Но Майкъл може и да не ти повярва. Той не проявява особено разбиране за тези неща. Той даже не пуска никой да влиза тук, освен със специалната му покана — и винаги остава с него. Аз мога да влизам сама, само защото баща ми е икономът. Приятно ми е да идвам тук и да разглеждам тези красиви вещи. Знаеш ли, че на отсрещната стена има една картина с хора, които наистина се движат? И една музикална кутийка, която може да ти изсвири каквото си поискаш. Не зная какво имаше в онази бутилка, но трябва да е било нещо много специално. Майкъл не позволяваше никой да се приближи до нея.

Картина с хора, които се движат, и музикална кутийка, която свири по желание ли? Магия, веднага си каза Абърнати.

— Елизабет — прекъсна я той, — къде съм попаднал? Елизабет го изгледа с любопитство.

— В Гроум Уайт, разбира се. Не ти ли казах?

— Да, но… къде се намира това Гроум Уайт? Момиченцето примигна със сините си очи.

— В Удънвил.

— Ами това Удънвил къде е?

— Северно от Сиатъл. Щата Вашингтон. В Съединените американски щати — Елизабет забеляза как Абърнати започваше да изглежда все по-объркан. — Това нищо ли не ти говори, Абърнати? Не знаеш ли нищо за тези места?

Абърнати поклати глава.

— Боя се, че тези места не са от моя свят. Не зная къде… — и в този миг той се спря. В гласа му прозвуча тревога. — Елизабет — бавно изрече той, — чувала ли си нещо за място, което се нарича Чикаго?

Елизабет се усмихна.

— Разбира се. Чикаго, щата Илиноис. Но това е твърде далеч оттук. Да не би да си от Чикаго, Абърнати?

Абърнати направо не беше на себе си.

— Не, но кралят е… или е бил! Но това е някакъв кошмар! Та аз вече не съм в Отвъдната земя! Озовал съм се в света на Негово Величество! Този глупак магьосникът! — и той млъкна ужасен. — О, господи, боже мой! А и медальонът е в мен! Медальонът на краля!

Той опипа в отчаяние верижката и медальона, който висеше на врата му, а в същото време Елизабет възкликна:

— Абърнати, всичко е наред, не се плаши, моля те! Аз ще се погрижа за теб, наистина! Ще ти помогна — и тя През цялото време го потупваше успокоително.

— Елизабет, ти нищо не разбираш! Този медальон е талисманът на краля! Той не може да го защити, докато аз го нося в този свят! На него той му е нужен в Отвъдната земя! Това вече не е неговият свя…! — той се прекъсна отново. В очите му се появи нов ужас. — О, в… неговия свят! Та това е неговият свят. Някогашният му свят. Елизабет! Елизабет, нали каза, че това място се нарича Гроум Уайт — и господарят тук е Майкъл. Как му е цялото име, Елизабет? Кажи ми го веднага!

— Абърнати, успокой се! — Елизабет продължаваше да се опитва да го погали. — Името му е Майкъл Ард Ри.

Абърнати изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи сърдечен пристъп.

— Майкъл Ард Ри — той промълви тихо името, сякаш ако го изречеше на висок глас, той сигурно щеше да получи сърдечния пристъп, който го заплашваше. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Елизабет, ти трябва да ме скриеш!

— Но какво е станало, Абърнати?

— Много е просто, Елизабет. Майкъл Ард Ри е моят най-голям враг.

— Но защо? Какво е станало, та да бъдете врагове? — въпросите на Елизабет бяха нескончаеми. Сините й очи се въртяха на всички страни. — Да не би да е приятел на онзи магьосник, който те е превърнал в куче, Абърнати? Да не би да е лош…

— Елизабет! — Абърнати се опита да не прозвучи съвсем отчаяно. — Всичко ще ти разкажа, обещавам ти, но след като ме скриеш! Не бива да ме открият тук, с медальона, с…

— Добре, добре — веднага го увери момиченцето. — Обещах ти да се погрижа за тебе и ще го направя. Аз държа на обещанията си — тя се замисли. — Можеш да се скриеш в стаята ми. Там няма да те намерят на първо време. Никой не влиза при мен, освен баща ми, а него няма да го има няколко дни. Но трябва първо да намерим начин да стигнеш дотам. Това няма да е лесно, защото из коридорите винаги се шляе някой. Чакай да видя…

Тя го изгледа критично, докато на Абърнати му се щеше да стане невидим, после развълнувано плесна с ръце.

— Сетих се! — усмихна се тя. — Ще играем на преобличане!

Това бе най-унизителният момент в живота на Абърнати, но той го направи, защото Елизабет го увери, че се налага. Той интуитивно се доверяваше на Елизабет, както човек се доверява на едно дете и не се съмняваше, че тя искрено желае да му помогне. Неистово се стремеше да се измъкне и да се скрие. Най-лошото, което можеше да му се случи във всеки един свят, бе да бъде открит отново от Майкъл Ард Ри.

Тъй че остави Елизабет да му сложи една импровизирана каишка на врата и тръгна на четири крака, облечен в копринените си дрехи със сребърни копчета, и излезе от стаята като истинско куче. Това бе неудобно, унизително и позорно. Чувстваше се като истински глупак, но въпреки това го направи. Съгласи се дори да души наоколо, докато вървеше и да върти опашка.

— В никакъв случай не бива дума да продумваш — предупреди го момичето, докато излизаха през вратата в коридора. Коридорът беше потънал в мрак и без прозорци, също като стаята с произведенията на изкуството, и Абърнати усети хладния допир на камъка по ръцете и краката си. — Ако ни види някой, ще му кажа, че ти си кученцето ми и се маскираме. Струва ми се, че няма да обърнат особено внимание, като видят в какви дрехи си облечен.

Много хубаво, помисли си Абърнати ядосан. И какво толкова им има на дрехите ми? Но нищо не каза.

Те минаха през дълга редица от коридори, целите от камък и дърво, слабо осветени от малки, високи прозорчета и лампи. Абърнати вече бе видял достатъчно от Гроум Уайт, за да му стане ясно, че това е дворец от типа на Сребърния дворец. Това му подсказваше, че Майкъл Ард Ри живее в света на детските си фантазии и му се прииска да узнае нещо повече за него. Но точно сега бе по-добре да не мисли за Майкъл; боеше се, че като мисли за него, може някак си да го извика и той изтласка проблема от съзнанието си.

Елизабет дълго го превежда през коридорите на Гроум Уайт, без да се натъкнат на никого, докато свърнаха покрай един ъгъл и се изправиха лице в лице с двамина мъже в черни униформи. Елизабет спря. Абърнати се сгуши зад краката й, които бяха твърде слабички, за да го скрият. Той чинно започна да души пода, опитвайки се да изглежда като истинско куче.

— Добър ден, Елизабет — поздравиха мъжете.

— Добър ден — отвърна Елизабет.

— Това твое куче ли е? — попита единият. Тя кимна. — Облякла си го, а? Готов съм да се обзаложа, че не му е кой знае колко приятно.

— Направо мога да се обзаложа, че му е противно — потвърди другият.

— Какво има на носа си? Очила ли? От къде си ги намерила, Елизабет?

— Доста голямо въображение за едно куче — забеляза другият. Той се опита да се наведе и Абърнати изръмжа, още преди да осъзнае какво прави. Мъжът веднага отдръпна ръката си. — Не е особено добро май, а?

— Просто е уплашено — каза Елизабет. — Още не ви е опознало.

— Да, ясно — и мъжът пое из пътя си. — Да вървим, Бърт.

Другият се подвоуми.

— Баща ти знае ли за това куче, Елизабет? — попита той. — Струва ми се, че ти беше забранил да довеждаш животни.

— А, отмени забраната си — обясни Елизабет. Абърнати се промъкна пред нея, като дръпна каишката. — Е, трябва да тръгвам. Довиждане.

— Довиждане, Елизабет — каза й мъжът. Той тръгна да си върви, но после се обърна. — Ей, каква порода е това куче?

— Не зная — отвърна Елизабет. — Някакъв помияр. Абърнати едва се сдържа да не я ухапе.

— Аз не съм помияр — каза й той, когато беше безопасно отново да проговори. — А съм чиста порода териер. Имам по-чисто потекло може би от теб.

Елизабет се изчерви.

— Извинявай, Абърнати — тихо каза тя, свела поглед.

— Е, нищо, нищо — успокои я той, опитвайки се да се оправдае за своята грубост. — Исках само да ти кажа, че имам расов произход, въпреки положението си.

Седнаха в нейната стая на крайчеца на леглото й. Стаята й бе светла и слънчева, за разлика от останалата част на замъка. Стените бяха покрити с тапети, подът с килим, а мебелите бяха меки и изящни, с разпръснати тук-там плюшени животни и кукли. Една етажерка на стената над малка писмена масичка беше пълна с книги, тук-там висяха снимки на мечета и морски птици. На гърба на затворената врата беше поставен постер на човек на име Бон Джоуви.

— Разкажи ми за отношенията ви с Майкъл — помоли Елизабет и вдигна поглед към него.

Абърнати се облегна назад, седейки като на тръни.

— Майкъл Ард Ри е донякъде причината да бъда превърнат в куче — каза той. Замисли се за миг. — Елизабет, честно казано, не зная дали трябва да ти разкажа за това или не.

— Но защо, Абърнати?

— Ами… защото не е много за вярване. Елизабет кимна.

— Като това, дето ми каза за онзи магьосник, който те бил превърнал в куче ли? И за това, че идваш от някакъв друг свят? — тя поклати глава и го погледна напълно сериозно. — Аз вярвам в тези неща, Абърнати. Вярвам, че съществуват работи, за които хората не знаят почти нищо. Например вярвам в магията. И в разни фантастични места, които съвсем не са толкова фантастични. Баща ми често казва, че в някои неща хората не вярват, просто защото не ги разбират — и тя млъкна. — Аз не говоря на никого за това, освен на най-добрата си приятелка Нита — но съм убедена, че съществуват и други светове, където също живеят хора. Наистина.

Абърнати погледна на нея с възобновено уважение.

— Права си — каза накрая той. — Тук не е моят свят, Елизабет. Не е и светът на Майкъл Ард Ри. Ние и двамата идваме от един свят, наречен Отвъдната земя — едно истинско царство, не много голямо, но много далечно. То е кръстопът на много светове, който води към мъглите, обитавани от вълшебни същества. Тези мъгли са изворът на всяка магия. Целият живот на вълшебните същества се основава на магията, докато в другите светове не е така — поне не изцяло.

Той млъкна, като се опитваше да реши как да продължи по-нататък. Елизабет го гледаше с удивление, макар и не с недоверие. Той протегна ръка да намести очилата на носа си.

— Онова, което ми се случи, беше преди повече от двайсет години. По онова време крал на Отвъдната земя бе бащата на Майкъл, който беше в края на дните си. Аз бях негов придворен писар. Майкъл беше на твоята възраст, но беше напълно различен от тебе.

— Да не би да е бил лош?

— Такъв беше.

— И сега не е много добър.

— Е, значи, не се е променил много оттогава — въздъхна Абърнати. Връхлетяха го спомени, които бяха болезнени и не можеше да ги прогони. — Аз си играех с Майкъл, докато той растеше. Баща му ме бе помолил за това и аз го изпълнявах. Той не беше особено симпатично дете, особено след като Мийкс го взе под свое влияние. Мийкс беше тогавашният придворен магьосник — един много лош човек. Той се сприятели с Майкъл и го научи на някои магии. На Майкъл това му се харесваше. Той винаги претендираше, че може да прави всичко, което си иска. Когато си играех с него, той винаги се правеше, че притежава замък, наречен Гроум Уайт — една непробиваема крепост, която можела да устои на стотици вражески армии и десетки магьосници. Харесваше му да си мисли, че може да упражнява подобна власт. Абърнати поклати глава.

— Играеше на това и онова, а аз винаги участвах в игрите му. Не беше моя работа да обсъждам как се развива момчето, поне според мен. Старият крал не забелязваше това като мен… — той сви рамене. — Боя се, че Майкъл беше едно малко чудовище.

— Зле ли се отнасяше към теб? — попита Елизабет.

— Зле. Но още по-зле се отнасяше към другите. Аз се ползвах с известна защита, защото бях дворцов писар, но останалите нямаха това предимство. А към животните Майкъл беше наистина жесток. Доставяше му истинско удоволствие да ги измъчва. Особено котараците. Не знам защо, но той искрено мразеше котараците. Винаги успяваше да намери по някое заблудено животно и го изхвърляше от крепостните стени на двореца…

— Та това е ужасно! — възкликна Елизабет. Абърнати кимна.

— И аз така му казвах. Тогава един ден го заварих да върши нещо неописуемо, за което ми е тежко дори да разкажа. Във всеки случай, в този момент търпението ми се изчерпа. Хванах момчето, сложих го на коленете си и започнах да го налагам с една шибалка, докато се разрева! Изобщо не си давах сметка какво върша. Когато спрях, той избяга с крясъци от стаята, вбесен от онова, което бях направил.

— Ами заслужавал си го е — заяви Елизабет, убедена в това, макар и да не знаеше с какво по-точно си го беше заслужил.

— И все пак, това беше ужасна грешка от моя страна — продължи Абърнати. — Не трябваше да стигам до саморазправа, а просто да информирам краля при неговото завръщане. Кралят го нямаше и Майкъл бе поверен на грижите на Мийкс. Ето защо той веднага отиде при Мийкс и поиска от него да ме накаже. Искаше да ми отрежат ръката. Както научих по-късно, Мийкс се разсмял и се съгласил. На Мийкс аз не му бях особено симпатичен. Чувстваше, че настройвам стария крал срещу него. И тъй, Майкъл повика стражите да ме издирят. Нямаше кой да ме защити. Мийкс изпълняваше ролята на регент в отсъствието на краля. Ако ме бяха намерили, със сигурност щях да изгубя ръката си.

— Но не са те открили — Елизабет нямаше търпение да чуе историята докрай.

— Не. Куестър Тюс ме откри преди тях. Куестър беше природен брат на Мийкс и също беше магьосник, макар и с по-слаби възможности. Той бе дошъл на посещение за една седмица с надеждата, че старият крал може да му намери някоя длъжност. Ние с Куестър бяхме приятели. Той не обичаше особено породения си брат и Майкъл и, щом чул за станалото, дойде да ме предупреди. Нямаше време да избягам от двореца, нито можех да се скрия някъде в него. Майкъл знаеше всички тайни кътчета. И тъй, позволих на Куестър да ме превърне в куче, за да не пострадам. Не ме намериха за щастие, но подир туй Куестър не успя да ме превърне отново в човек.

— Значи все пак магьосникът, който те е преобразил, не е бил лош — заключи Елизабет.

Абърнати поклати глава.

— Не, Елизабет, просто беше некадърен.

Елизабет кимна опечалено и сви луничавото си лице замислено.

— И значи, през всичките тези години си бил принуден да живееш като куче? Извинявай. Като… териер?

— Да. Като се изключат пръстите, гласа и мисленето ми, които си останаха същите, както когато бях човек.

Елизабет се усмихна с тъжна детинска усмивка.

— Така ми се иска да ти помогна, Абърнати. Искам да кажа, да се превърнеш отново в човек.

Абърнати въздъхна.

— Вече се опитаха. Затова и се озовах тук, натъпкан в онзи шкаф. Това отново бе работа на Куестър Тюс, за съжаление. Той вече не е новак в своя занаят, както преди трийсет години. Помисли си, че най-сетне е намерил начин да ме превърне отново в човек. За съжаление, магията отново му изневери, и ето ме тук, затворен в замъка на най-злия си враг.

Те мълчаливо се спогледаха. Следобедното слънце се промъкваше през завесите на прозорците и в стаята проникваше топлина. Изпъстрените с точици сини и виолетови диви цветя във вазата на нощното шкафче ухаеха на поляни и хълмове. Някъде от далеч долиташе тих смях и тропане на сандъци и шкафове. Абърнати си спомни за дома.

Елизабет започна да разказва.

— Баща ми ми е казвал, че Майкъл се отнася много лошо с животните. Затова и ми забрани да имам домашно животно — боеше се нещо да не му се случи. Никой в Гроум Уайт няма домашно животно. Тук такова нещо не може да се види.

— Не се учудвам — уморено каза Абърнати. Тя го погледна.

— Майкъл не бива да те открие.

— Наистина не бива.

— Но обзалагам се, че охраната ще му спомене, че имам кученце — и тя се смръщи при тази мисъл. — Часовоят всичко му докладва. Това място се охранява направо като затвор. Дори и баща ми няма достъп навсякъде, а е главен иконом на Гроум Уайт. Майкъл се осланя изцяло на него. Той поддържа всичко — е, почти всичко. Например не и охраната — те докладват всичко направо на Майкъл.

Абърнати кимна, без нищо да каже, сетил се внезапно за медальона и за онова, което може да се случи, ако го заловят и го намерят в него.

Елизабет въздъхна.

— Майкъл не ми е никак симпатичен — въпреки че нищо не ми е направил. Просто не е особено приветлив Винаги изглежда така… потаен.

Абърнати не разбираше в какъв смисъл Майкъл Ард Ри е „потаен“, но това напълно му подхождаше.

— Аз трябва да се измъкна от тук, Елизабет, И ти трябва да ми помогнеш.

— Но къде можеш да идеш, Абърнати? — попита веднага тя.

— Все едно къде, само по-далеч от тук — каза той. После размисли и се навъси. — Все още не мога да разбера защо съм се озовал тъкмо тук, а не някъде другаде. Как ли е станало това? — и той поклати глава.

— Мисля, че и аз трябва да дойда — най-неочаквано заяви Елизабет.

— Не! Не, не бива да правиш това! — веднага откликна Абърнати. — Не, не, Елизабет, трябва да тръгна сам.

— Но ти дори не знаеш къде отиваш!

— Мога да се оправя, повярвай ми. Има начин човек да се върне обратно в Отвъдната земя, ако носи медальона. На времето кралят ми беше споменавал за това — от някакво място, наречено Вирджиния. Мога да го открия.

— Но Вирджиния се намира на другия край на страната! — възкликна ужасена Елизабет. — Как ще се добереш дотам?

Абърнати я изгледа. Не можеше да знае, разбира се.

— Има начини. Но първо трябва да се измъкна от тук. Ще ми помогнеш ли?

Елизабет въздъхна.

— Разбира се, че ще ти помогна.

Тя се изправи, отиде до прозореца и погледна навън.

— Трябва да измисля начин да те измъкна през портала. Там проверяват всеки, който излиза — тя се замисли. — Днес вече е късно да се направи нещо. Може би утре.

Аз ходя на училище, но се връщам към четири часа. А може и да се престоря на болна и да си остана у дома. И без това не мога да те крия тук много дълго — и тя се огледа. — Продължавам да си мисля, че трябва да дойда с теб.

Абърнати кимна.

— Зная. Но не бива, Елизабет. Много си малка още. Това може да бъде опасно.

Елизабет се намръщи и се обърна към прозореца.

— И баща ми казва така понякога, когато се опитвам да върша някои неща.

— Така и предполагам.

Елизабет отново се обърна към него и го погледна усмихната Той мимолетно зърна отражението си в огледалото зад нея и се видя такъв, какъвто го виждаше тя — куче, облечено в червено-златисти копринени дрехи, което седеше на леглото й, с очила на косматия си нос и разбиращ поглед, отправен към нея. Внезапно си помисли, колко ли смешен й се струва. Извърна погледа си, притеснен.

Но тя му поднесе изненада.

— Ще си останем ли приятели, Абърнати — попита го тя, — дори и след като си отидеш?

Той бе готов да се усмихне, ако кучетата можеха да се усмихват.

— Да, Елизабет, та ние сме приятели.

— Чудесно. Наистина се радвам, че те открих.

— Аз също.

— Все пак ми се иска да дойда с теб.

— Зная.

— Защо не помислиш по този въпрос?

— Ще помисля.

— Обещаваш ли ми? Абърнати въздъхна.

— Елизабет? — Да?

— Бих мислил много по-добре, ако хапна и пийна нещо, може ли?

Тя веднага изхвръкна от стаята. Абърнати гледаше подире й. Елизабет му харесваше. Трябваше да признае, че не беше чак толкова лошо да е куче наоколо й.