— Слушай ме, като ти казвам, това няма да стане — настояваше Майлс Бенет. — Изобщо не разбирам защо те оставям да ме занимаваш с тези неща, Док.
Бен Холидей уморено се наведе напред.
— Все това разправяш. Защо не се опиташ да погледнеш малко по-положително на нещата!
— Но аз гледам положително! Само че това, че гледам положително, с нищо не помага!
Бен въздъхна, отново се облегна назад и удобно опъна крака.
— Ще помогне — каза той.
Те караха с пълна скорост към Удънвил в черна лимузина. Майлс шофираше, а Бен седеше сам на задната седалка. Майлс носеше шофьорска барета и сако, които му бяха поне с един размер по-малки за съжаление, защото целият сценарий имаше по-голям шанс да успее, ако шофьорът носеше също толкова безупречно облекло, колкото и пътникът. Но не разполагаха с време, за да се погрижат за облеклото на Майлс, пък и да имаше време, едва ли щяха да намерят магазин, където да се продават или заемат шофьорски униформи — тъй че се наложи да се задоволят с дрехите на шофьора на колата, която бяха наели. Бен изглеждаше доста по-добре. Бяха успели да му купят специално дрехи. И така, той бе облечен в тъмносин костюм от петстотин долара с едва доловими тънки райета, бледосиня копринена риза и наситено морава копринена връзка в която бяха вплетени сини и бледолилави нишки. Съответстваща копринена кърпичка беше втъкната в малкото джобче на сакото му. Той хвърли крадешком поглед към задното огледалце. Изглеждам като типичен милионер бизнесмен, помисли си той — и малко нещо напомням безскрупулен спекулант. Така, както бе седнал в лимузината, със собствен шофьор и изискани дрехи, той изглеждаше съвсем като преуспяващ предприемач.
Както и трябваше да изглежда.
— Ами ако е виждал някъде снимката ти? — попита неочаквано Майлс. — Какво ще стане, ако те познае?
— В такъв случай съм загубен — призна си Бен. — Но няма да ме познае. Едва ли е имал причина да ми издирва снимката. Мийкс винаги се занимаваше лично с продажбите на Отвъдната земя. Майкъл Ард Ри се е задоволявал само с това да прибира парите, а всичко останало е оставял на произвола на съдбата. Не се е интересувал от нищо друго, освен от собствените си интереси.
— Като например оръжеен бизнес и събарянето на чужди правителства — поклати глава Майлс. — Това е твърде рискован план, Док.
Бен се загледа в тъмнината.
— Наистина е така. Но само с този план разполагаме засега.
Той гледаше как тъмните силуети на дърветата от двете страни на магистралата префучават покрай тях и изчезват като замръзнали великани, полетата притихнали и пусти, нощното небе мрачно и непроницаемо. Винаги е добре да имаш поне някакъв план, каза си той. За съжаление не винаги планът ти може да бъде добър.
Бяха си отишли от Дейвис Уитсел, след като разбраха, че Абърнати е отново в ръцете на Майкъл Ард Ри. Нищо, че Уитсел не бе видял похитителите на Абърнати. Те бяха също толкова сигурни, колкото и дресьорът, че е отвлечен от Майкъл Ард Ри. Абърнати сигурно беше затворен някъде в крепостния замък на Ард Ри и те трябваше да го избавят — и то бързо. Никой не можеше да предположи какво Ард Ри беше способен да стори на кучето. А не можеше да се предвиди и какво би сторил на момиченцето, ако разбере за него. Той беше способен дори да използва момичето, за да изнудва кучето. Медальонът продължаваше да бъде в Абърнати; Уитсел бе споменал, че го е виждал. Можеше да се предположи, че Ард Ри знае за медальона и се опитва да го получи. Ако не беше това, досега щеше да е унищожил Абърнати Той, разбира се, не можеше да му отнеме медальона насилствено, но можеше да подложи кучето на огромен натиск, за да го принуди да му го даде. Момиченцето можеше да бъде използвано тъкмо за такъв натиск.
При този случай те просто нямаха никакво време, за да изготвят един напълно обмислен и надежден план, какъвто можеха да измислят в друг случай. Абърнати и момичето бяха изправени пред непосредствена опасност, Уилоу все повече боледуваше от средата, в която се бе озовала доброволно, защото не искаше да се раздели с Бен. А бог знае какво ставаше в Отвъдната земя при положение, че Черньото беше на свобода, а Куестър се опитваше да управлява страната. Бен се хвана за първия що-годе смислен план, който му хрумна.
Но трябваше да имат наистина много късмет, за да успеят.
— Недей да забравяш и Уилоу — напомни той на Майлс.
— Не забравям. Но се страхувам, че и тя няма повече шанс от тебе — и той хвърли бегъл поглед през рамо. — Цялата околност сигурно ще бъде осветена, Док.
Бен кимна. И той се притесняваше от това. Дали Уилоу щеше да успее да използва своите магически способности, ако й се наложи? Ами какво ще стане, ако съвсем й изневерят? При нормални обстоятелства въобще не би имал колебания; знаеше, че както всички вълшебни същества, и силфидата може да става невидима и да се движи свободно, без да я забележат. Но това беше валидно за Отвъдната земя и при положение, че е в добро състояние. Ала сега организмът на Уилоу бе отслабнал и изтощен от лошото влияние на средата. Тя отчаяно се нуждаеше от питателните сили на родната й почва и въздух. Нуждаеше се да осъществи жизнено потребното й преображение. Ала тук, в този свят, не можеше. Вече му бе признала това. Много от химическите вещества, съдържащи се в пръстта и въздуха, бяха отровни за нейния организъм.
Принудена бе т да стои като закрепостена в настоящия си вид, докато Бен не намери начин да се върнат обратно в Отвъдната земя.
Той стисна зъби. Нямаше смисъл в момента да мисли за всичко това. За нея нямаше спасение, докато не си върне медальона — а и за никой от тях.
Отново насочи цялото си внимание върху плана. Съвсем лесно беше за тях да наемат кола и шофьор, който да ги откара на север от Сиатъл в малкия мотел в Ботхел, от който да започне операцията им. Също така лесно успяха да дадат рушвет на шофьора и да вземат колата и униформата му за няколко часа, като го оставиха да гледа телевизор в мотела. Пет хиляди долара в края на краищата бяха солидна сума пари. А и не беше особено трудно да се снабдят с дрехите, които да облече Бен.
Откриването на Майкъл Ард Ри беше дори още по-лесно.
— Ами да, разбира се, онзи смахнатият, дето живее в замъка! — веднага отвърна управителят на мотела на въпроса на Бен, — Май се казваше Грама Уайт или нещо подобно. Изглежда като замък от времето на крал Артур. Намира се зад винарската изба, на 522 авеню. И от пътя не може да се види дори. Непристъпен е като затвор. Никой не може да припари дотам. Смахнат човек! Та кой би живял в някакъв си затънтен замък?
И той нарисува на Бен карта на маршрут Да се открие този смахнат беше едно, но да се добереш до него, и то през нощта — съвсем друго, Бен му се беше обадил. Разговаря с някакъв мъж, чиято единствена работа беше очевидно да не допуска хора като Бен да безпокоят шефа му. Бен обясни, че само тази нощ е в Сиатъл, Обясни също, че е много важно да го види тъкмо сега. Намекна дори, че му се налага да провежда някои от своите бизнес срещи вечер. Но всичко без резултат. Бен спомена за пари, за добри възможности, за големи амбиции, за всичко, което би могло да убеди този човек, Той беше твърд като камък. На няколко пъти оставя телефона, за да се посъветва с шефа си, но всеки път се връщаше по-непоколебим от преди. Може би утре.
Може би някой друг ден. Но категорично не тази вечер. Господин Ард Ри не се среща вечер с никого.
Най-накрая Бен спомена името на Абърнати и съвсем определено намекна, че има връзки с някои правителствени агенции. Ако не му бъде позволено да разговаря с господин Ард Ри, и то веднага, лично, тази вечер, ще му се наложи да се обърне към някоя от тези агенции и господин Ард Ри сигурно няма да успее толкова лесно да им откаже.
Това свърши работа. Макар и с голяма неохота, секретарят го информира, че срещата се приема. Но задължително ли е да стане вечерта? Задължително, настоя Бен. Последва пауза и още консултации, разгорещен разговор. Много добре, само за минути, точно в девет в Гроум Уайт. Телефонната линия прекъсна. В края на разговора секретарят бе разговарял с доста суров тон. Но това за Бен нямаше значение. Той трябваше да се срещне с Майкъл Ард Ри още тази вечер, защото в противен случай планът му не можеше да се осъществи.
Майлс рязко забави и изтръгна Бен от мислите му, като свърна вляво покрай две каменни колони с кръгли светлини и пое по тесен, еднолинеен път, който се губеше в далечината сред дърветата. Дори и малкото светлина, която идваше от фаровете на други коли, от отдалечените прозорци на уединени къщи и от небето над тях, сега изчезна напълно. Фаровете на колата бяха като самотни маяци в тъмното.
Те продължиха своето продължително самотно пътешествие в нощта. Дърветата отстъпиха място на лозя — редица декари с ниски, криви лози, засадени в безкрайни редове. Минутите се нижеха.
Бен се замисли за Уилоу, скрита в багажника на колата, внимателно завита в одеяла. Искаше му се да провери дали е добре. Но те единодушно бяха решили, че не бива да рискуват по никакъв начин. След като тръгнат от Ботхел, не биваше да спират никъде до…
Бен запримига.
Пред тях се появиха светлини отвъд залесения хълм, по който се изкачваха, сякаш те с приближаването си ги бяха задействали. Щом излязоха на височината, видяха Гроум Уайт, който издигаше кули право пред тях. Макар и още отдалеч, замъкът се виждаше съвсем ясно. Флагове и знамена плющяха на вечерния вятър, но емблемите им не се виждаха в тъмното. Един подвижен мост вече бе започнал да се спуска над рова и металните решетки на вратата да се вдигат. Защитни укрепления и огради със заострени перила кръстосваха надлъж и шир пространството около замъка като белези от рани по поляните. Колата запъпли надолу по пътя към една масивна желязна врата, която се отваряше в много, много дълга каменна стена, простираща се на десетки мили разстояние и в двете посоки.
Бен си пое дълбоко дъх и неволно потръпна. Колко гротесков изглеждаше целият този замък!
Железните врати беззвучно се отвориха, за да ги посрещнат и Майлс с колата премина през тях. Той се беше отказал да говори и седеше нащрек на шофьорската седалка. На Бен не му беше трудно да си представи какво си мисли.
Пътят към замъка се виеше като змия, ярко осветен, с дълбоки ровове от двете му страни. Сигурно за да може никой да не припари тук, дори и погрешка, мрачно си помисли Бен. За първи път, откакто се бе решил на това начинание, той започваше да има известни съмнения. Гроум Уайт го дебнеше като огромен звяр, съвсем усамотен сред околната пустош, с неговите кули, парапети, стражи, прожектори и бодлив тел. Приличаше не толкова на замък, колкото на затвор. И ето че той влизаше в този затвор, при това без никакви предохранителни мерки.
Едва сега напълно осъзна къде се намира и остана поразен и потресен от ужасната, но сигурна истина за това. Та той бе действал като истински глупак! Въобразяваше си, че продължава да е в света на небостъргачите и реактивните самолети. Ала Гроум Уайт не принадлежеше на този свят, съвсем от друг свят бе този замък. Той беше част от живота, в който бе попаднал, когато купи кралството преди близо две години. Тук нямаше и следа от модерния свят. Преспокойно можеше да си се облича в костюми и да си кара коли, да знае, че навсякъде е заобиколен от големи градове и магистрали, но това тук нямаше ни най-малко значение. Тук беше Отвъдната земя! Ала го нямаше Паладий да му дойде на помощ. Куестър Тюс го нямаше, за да го напътства. Магия той не притежаваше, за да се сдобие с помощ. Ако нещо се случи, свършено е с него.
Колата стигна до края на криволичещия път и пое по спуснатия мост. Преминаха над рова под входната решетка и излязоха на двора, където едно колело водеше до главния вход на замъка. Зализаните тревни площи и градини с цветя не успяваха да разпръснат мрачното впечатление, което създаваха надвисналите каменни стени и прозорците с железни решетки.
— Възхитително — прошепна Майлс от предната седалка Бен седеше, затаил дъх. Вече се беше успокоил и се владееше напълно. Всичко е както на времето, каза си той. И сега беше както някога, когато бе адвокат. Все едно, че за пореден път влиза в съдебната зала.
Майлс спря колата в края на алеята, излезе и отиде да отвори вратата на Бен. Бен излезе и се огледа наоколо. Заобиколени бяха от всички страни от стените и кулите на Гроум Уайт, които хвърляха сенките си над осветения двор. Осветлението е твърде силно, каза си Бен. Стражи охраняваха всички входове и стените — безлики, черни силуети на фона на нощта. И те бяха твърде много.
Един портиер се появи пред тежката дървена врата с метален обков на главния вход и зачака. Майлс здраво затвори вратата на колата и се наведе близо до Бен.
— Успех, Док — промълви той.
Бен кимна След това се изкачи по стълбите и изчезна сред замъка. Минутите минаваха Майлс чака известно време до задната врата на колата след което отиде до вратата за шофьора спря до нея и безучастно се загледа наоколо. Замъкът бе отново затворил врати и портиерът го нямаше. Дворът беше пуст — като се изключат, разбира се, прожекторите, които го осветяваха по-ярко от дневна светлина и охраната, която патрулираше покрай стените. Майлс тръсна глава. Той светкавично протегна ръка и отвори багажника, стараейки се да не мисли какво прави и да изглежда равнодушен. Отиде при багажника, вдигна капака и протегна ръка, за да извади оттам кърпа за бърсане на стъклата. Почти не погледна към завитото в одеяла, сгушено в ъгъла тяло. Остави багажника отворен и отиде в предната част на колата, за да избърше стъклата.
Двамина стражи в черни униформи се появиха зад тъмния ъгъл на сградата, спряха и се загледаха в него. Той продължаваше да бърше стъклата. Стражите носеха автоматични оръжия.
Уилоу няма да издържи, отчаяно си мислеше той.
Стражите продължиха разходката си. Майлс целият се обливаше в пот. Той отвори капака на двигателя и погледна, колкото да си намира работа. Никога не се бе чувствал толкова сам и в същото време под непрестанно наблюдение. Чувстваше върху себе си погледи отвсякъде. Опитваше се да надникне крадешком наоколо изпод капака. Кой знае колко ли от тези очи щяха да забележат Уилоу, когато тя се опита да се промъкне?
Той свърши прегледа на двигателя, който симулираше, и пусна капака. Нищо от никъде не се и помръдваше. Какво ли чакаше тя? На ангелското му лице се изписа гримаса. Но какво би могла да чака? Сигурно някакъв инцидент!
Този Док с неговите необмислени планове!
Той отиде в задната част на колата, почти решил да провери какво става и сигурен, че целият план вече се е провалил безвъзвратно. Но остана напълно изумен, когато погледна в багажника и установи, че Уилоу я нямаше там.
От вътрешната страна на входа портиерът опипа Бен, за да провери дали не носи оръжие. Нищо не откри. И двамата не пророниха нито дума.
След като бе претърсен, Бен последва портиера през един огромен и пуст коридор с високи сводове, покрай изложени военни доспехи и ризници, гоблени, мраморни статуетки и маслени картини в златни рамки, докато стигнаха една двойна врата от тъмно дъбово дърво, която водеше до кабинет. Трябва да се отбележи, че кабинетът изглежда доста добре, помисли си Бен — това не беше малка стаичка с няколко лавици и етажерки и работен стол, а напълно обзаведен кабинет в английски стил с десетки огромни кожени кресла за четене и маси, каквито можеха да се видят в някогашните филми за Шерлок Холмс в къщите, където героите се оттегляха, за да пийнат бренди, да запалят цигара и да обмислят поредното убийство. Гореше камина, висока до тавана и зад желязната й решетка се виждаха овъглените дървени трупи. Два прозореца с железни решетки гледаха към градината, където можеше да се види жив плет, почти като изваян и пейки от ковано желязо.
Портиерът се отдръпна, за да направи място на Бен да влезе, затвори вратата зад него и изчезна.
Майкъл Ард Ри вече се беше изправил, изниквайки от едно от огромните кожени кресла, сякаш чудотворно материализирал се от неговата кожа. Той самият целият бе облечен в една материя — в тъмносив костюм и ниски обувки и изглеждаше така, сякаш се опитва да играе ролята на Хамлет. Но в начина, по който изгледа Бен, нямаше и следа от духовност. Беше висок и кокалест, с буйна черна коса и тъмни очи, които засенчваха цялото му лице. Стоеше, изкривил лице от неприязън. Не приближи до Бен да му подаде ръка. Не го и покани да влезе. Само го изгледа.
— Не ми е особено приятно да бъда заплашван, господин Скуайърс — тихо произнесе той. Скуайърс беше фалшивото име, с което Бен се беше представил по телефона. — Не ми е приятно да бъда заплашван от никого, а най-малко пък от човек, който възнамерява да има работа с мене.
Бен запази пълно спокойствие.
— Необходимо бе да се срещна с вас, господин Ард Ри — невъзмутимо отвърна той. — И то тази вечер. А нямаше как да ви накарам да ме приемете.
Майкъл Ард Ри го изгледа отблизо, обмисляйки явно дали да продължи да говори по този въпрос. Подир малко каза:
— Вече сте приет. Какво искате?
Бен пристъпи напред, докато застана на десетина крачки от другия. В проницателните му очи се забелязваше гняв, но не и знак, че го е разпознал.
— Искам Абърнати — заяви той. Ард Ри сви рамене.
— Споменахте вече за това, но не разбирам за какво говорите.
— Нека и двамата си спестим ценно време — спокойно продължи Бен. — Аз зная всичко за Абърнати. Зная кой е и на какво е способен. Зная за Дейвис Уитсел. Зная за Холивудски наблюдател. Известно ми е всичко по този въпрос. Не зная какъв интерес преследвате във връзка с това същество, но това няма значение, доколкото не засяга моите интереси. Аз съм воден от най-висши интереси, господин Ард Ри, които не търпят отлагане. Нямам време за инсценировки и подобни неща.
Другият го изгледа проницателно и нещо хитро в погледа му измести гнева.
— И какви са тези ваши интереси…?
— Научни — усмихна се Бен конспиративно. — Занимавам се с много специална работа, господин Ард Ри — с изследване функциите на организма на различните жизнени видове и възможностите те да се усъвършенстват. Работата ми е секретна. Сигурно не сте чували за нея, както и името ми. Държавата ни спонсорира и понякога си правим взаимни услуги. Разбирате ме, нали?
Онзи кимна.
— Експерименти?
— Между другото — Бен отново се усмихна. — Сега ще можем ли да седнем и да поговорим като бизнесмени?
Майкъл Ард Ри не отвърна на усмивката на Бен, но му посочи стол и сам седна насреща му. — Всичко това е много интересно, господин Скуайърс. Но не бих могъл да ви помогна. Тук няма никакъв Абърнати. Цялата работа е една лъжа.
Бен сви рамене, сякаш беше очаквал тъкмо това.
— Както кажете — той удобно се намести, като се приведе напред. — Но ако Абърнати все пак съществува и се окаже тук, той би бил особено скъпа стока — и то за различни заинтересовани групировки. Готов съм да направя доста солидно предложение за него. Другият не промени с нищо израза на лицето си.
— Така ли?
— Ако е невредим.
— Но той не съществува.
— Да допуснем.
— Допускането ви не променя нещата.
— Бих го разменил срещу двайсет и пет милиона долара.
Майкъл Ард Ри ококори широко очи.
— Двайсет и пет милиона долара ли? — повтори той.
Бен кимна. Той, разбира се, не разполагаше с тези двайсет и пет милиона долара, за да откупи Абърнати. Та той преди всичко не разполагаше с такава сума изобщо. Но и не вярваше, че би могъл да откупи своя приятел срещу каквато и да било сума — ако Майкъл Ард Ри не се добере до медальона преди това.
Единственото, което се опитваше да направи, бе да печели време.
Дотук не му беше струвало много усилия.
Уилоу безшумно се промъкна през слабо осветените коридори на Гроум Уайт, като по нищо не се различаваше от сенките на нощта. Беше изтощена, магията, която използваше, за да остане невидима, изсмукваше и последните й сили. Беше й зле и непрестанно й се гадеше. От време на време така й призляваше, че се налагаше да спре и да се сгуши в някой тъмен ъгъл, където да почака, докато възстанови силите си. Тя знаеше какво става с нея. Умираше. Това ставаше постепенно, малко по малко всеки ден, ала симптомите бяха сигурни. Можеше да оцелее съвсем кратък период от време вън от собствения си свят — най-малко пък тук, при условия, в които почвата и въздухът бяха замърсени и отровени.
Не беше предупредила Бен за това. Нямаше и намерение да го направи. Бен си имаше достатъчно грижи, а и без това не би могъл да й помогне. А и тя знаеше какъв риск поема, когато реши да тръгне с него. Вината си беше изцяло нейна.
Тя вдъхваше застоялия въздух на замъка и й призляваше от дъха и миризмата му. Кожата й бе пребледняла и влажна от пот. Измъкна се с усилие оттам, където се беше скрила и бързо продължи да върви напред. Вече се намираше на втория етаж и бе близо до мястото, което търсеше. Усещаше го. И все пак трябваше да побърза. Бен можеше да й осигури не повече от няколко минути.
Стигна до еднокрила врата след завоя на коридора и долепи ухо да чуе, какво се говореше вътре. Усети нечие дишане.
Беше момиченцето, малката Елизабет.
Тя натисна дръжката. Ето защо се налагаше да дойдат в Гроум Уайт тъкмо през нощта — за да бъдат сигурни, че ще намерят момиченцето.
Натисна дръжката, отвори вратата и се промъкна вътре. Елизабет беше по нощница и четеше книга, облегнала се на единия си лакът. Тя се стресна при появата на Уилоу и ококори очи.
— Ти коя си? — попита тя, спотаила дъх. — О, но ти си цялата зелена!
Уилоу се усмихна, затвори вратата зад себе си и сложи пръст на устните си.
— Шшшт, Елизабет. Всичко е наред. Аз се казвам Уилоу и съм приятелка на Абърнати.
Елизабет веднага се изправи на леглото.
— На Абърнати? Наистина ли? — тя отметна завивките и се измъкна от леглото. — Да не би да си вълшебно същество? Може би си вълшебна принцеса? Така изглеждаш. Толкова си хубава. Можеш ли да правиш магии? Можеш ли…
Уилоу постави пръст на устните на момиченцето.
— Шшшшт — повторно я предупреди тя. — Нямаме много време.
Елизабет се навъси.
— Не разбирам. Какво се е случило? О, обзалагам се, че не знаеш! Та Абърнати избяга! Няма го вече тук! Майкъл го беше затворил в една клетка в мазето, но аз го измъкнах и го изпратих при…
— Елизабет — внимателно я прекъсна Уилоу. Тя коленичи пред момичето и взе ръцете й в своите. — Трябва да ти кажа нещо. Боя се, че все пак Абърнати не е успял да избяга. Майкъл го е открил и го е върнал.
— О, горкичкият Абърнати! — лицето на Елизабет се сви от мъка. — Майкъл жестоко ще го накаже, сигурна съм в това! Та той едва не го умори от глад преди да му помогна да избяга! А сега наистина може да го убие. Такъв си е той! Ще го унищожи наистина!
Уилоу я обърна и седна заедно с нея на ръба на леглото.
— Ние трябва да намерим начин отново да го измъкнем оттук, Елизабет — каза тя. — Сещаш ли се за някой, който може да ни помогне?
Елизабет изпадна в двоумение.
— Може би баща ми. Но сега го няма.
— А кога ще се върне?
— В сряда, идната седмица — лицето на Елизабет още повече се сгърчи. — Но нямаме време да чакаме дотогава, нали, Уилоу? Майкъл ме гледаше много странно тази вечер на масата — сякаш, че нещо знае. Все нещо говореше за кучета и ми се усмихваше многозначително. Мога да се обзаложа, че е разбрал, че аз съм му помогнала да избяга. И сега иска да ме измъчва. Дали ще направи нещо на Абърнати?
Уилоу силно стисна малките й ръчички.
— Ние няма да позволим. Аз съм тук с мои приятели. Ние ще успеем да измъкнем Абърнати от тук.
— Наистина ли? — Елизабет веднага се развълнува. — Може би ще мога да ви помогна!
Уилоу категорично поклати глава.
— Този път не.
— Но аз искам да ви помогна! — твърдо заяви Елизабет. — Майкъл вече е разбрал, че веднъж съм помогнала, тъй че нищо по-лошо не може да ме заплашва. Може би ще ме вземете с вас. Аз така или иначе не мога да остана повече тук!
Уилоу леко се навъси.
— Елизабет, аз…
— Майкъл вече ми заповяда да не напускам стаята си! Принудена съм да стоя тук през цялото време до следващо нареждане. Ще му дам аз да разбере! Утре е Вси Светии, а аз няма да мога дори да ида на бала с маски!
Трябваше да го моля, за да ми разреши да бъда на училищната забава утре вечер. Наложи се да накарам Нита Коулс да дойде с родителите си да се отбият и да ми предложат да ме закарат! Баща ми го няма и Майкъл не искаше да ме пусне. Но аз му казах, че всички много ще се учудят защо не съм на забавата, защото цялото училище ще е там, тъй че той накрая трябваше да склони — тя се бе разплакала. — Но какво значение има, че ще отида на забавата, щом Абърнати отново е затворен! А пък аз си мислех, че се е спасил!
Тя изведнъж спря да плаче и вирна глава.
— Уилоу, знам един начин да измъкнем Абърнати! Ако Майкъл отново го е затворил в мазето, зная как ще го измъкнем!
Уилоу погали обляното в сълзи личице на момиченцето.
— Как, Елизабет?
— По същия начин, както и преди — през тайния вход в стената! Майкъл още не е разбрал за него! Зная това, защото ходих отново там, след като Абърнати избяга и не беше нито затворено, нито нищо! А ако се наложи, пак мога да взема ключа за онази клетка — сигурна съм, че мога! — тя бе много развълнувана, задъхана и зачервена. — Уилоу, можем да го измъкнем още тази нощ!
Само за миг Уилоу обмисли такава възможност. Но после поклати отрицателно глава.
— Не, Елизабет. Тази нощ не бива. И все пак това ще стане съвсем скоро. И може би ти наистина можеш да ни помогнеш. Всъщност вече ни помогна. Каза ми как мога да стигна при Абърнати. Затова и дойдох — да видя дали може да се проникне при него. Но трябва да сме много предпазливи, Елизабет. Не бива да допуснем и най-малката грешка. Разбираш ли ме?
Елизабет потъна в униние, но все пак кимна, макар и неохотно.
Уилоу едва доловимо се усмихна. Остана тук повече от допустимото и бе отслабнала от усилието.
— Никой не трябва да разбере, че си се срещала с мен, Елизабет. Трябва да се преструваш, че никога не си ме виждала. Трябва да се държиш така, сякаш не подозираш нищо за Абърнати. Можеш ли? Момиченцето кимна.
— Аз умея да се преструвам по-добре от всеки друг.
— Много добре — Уилоу стана и се отправи към вратата, но Елизабет все още я стискаше за ръката. Тя се обърна — Имай търпение, Елизабет. Всички искаме да спасим Абърнати. Може би утре…
— Аз обичам Абърнати — призна Елизабет най-неочаквано.
Уилоу се обърна, вгледа се в дребното личице на момичето и я притисна плътно до себе си.
— И аз го обичам, Елизабет.
И те дълго останаха така прегърнати.
— Двайсет и пет милиона долара, това са много пари, господин Скуайърс — говореше в същото време Майкъл Ард Ри.
Бен се усмихна.
— Ние се опитваме да не поставяме парични ограничения, когато става дума за нашите изследвания, господин Ард Ри.
Те продължаваха да седят в кожените столове и да се наблюдават изпитателно сред тихия, сумрачен кабинет. До тях не долиташе никакъв звук отвън.
— Разбира се, всичко това в случай, че обектът на нашия разговор е в добро здравословно състояние — повтори Бен. — Един увреден екземпляр не би ни бил от полза.
Другият нищо не казваше.
— Ще трябва да го прегледам. Отново мълчание.
— Ще имам нужда от доказателства, че Абърнати…
— Няма никакъв Абърнати, господин Скуайърс, не си ли спомняте? — неочаквано заяви Майкъл Ард Ри. — Но дори и да имаше… пак щеше да трябва да обмисля предложението ви.
Бен кимна. Беше очаквал това. Прекалено много беше да се надява да види Абърнати още същата вечер.
— Може би ако реша да се задържа повече, отколкото възнамерявах, господин Ард Ри, бихме могли да продължим разговора си утре?
Другият само сви рамене. Докосна нещо под масата зад гърба си и се изправи.
— Аз ще решавам кога и къде да се състоят всякакви по-нататъшни срещи, господин Скуайърс. Ясно ли е?
Бен дружелюбно му се усмихна.
— При условие, че стане своевременно, господин Ард Ри.
За негова изненада, Майкъл Ард Ри отвърна на усмивката му.
— Позволете ми един съвет, господин Скуайърс — каза той и пристъпи по-близо. — Не прекалявайте с изискванията. Сигурно знаете, че това място е опасно. Поне така се говори. Някои хора са изчезвали завинаги между тези стени. И никой повече не ги е видял. Тук има магия, при това много опасна.
Бен се вцепени. Той знае, помисли си ужасен.
— Какво значение има смъртта на един-двама души? Дори и на толкова важни хора като вас самия? И те могат да бъдат погълнати тук и да изчезнат. Това прави магията, господин Скуайърс. Тя просто поглъща човека. Бен чу как вратата зад него се отвори.
— Внимавайте с всичко това — предупреждаваше онзи с тих глас, но очите му недвусмислено говореха, че заплахата е реална. — Вие не сте ми симпатичен.
Появи се портиерът и Майкъл Ард Ри рязко се обърна. Бен бързо напусна кабинета, като едва се осмеляваше да си поеме дъх, усещайки как мразът в жилите му постепенно се стопява. Той мина през пустия коридор до входа и излезе, като портиерът му посочи пътя. Когато излезе в нощта, стори му се, че усети нещо да се докосва до него. Огледа се, но нямаше нищо.
Вратата зад гърба му се затвори. Майлс стоеше до задната врата и я държеше отворена. Бен влезе в колата и безмълвно седна отзад. Наблюдаваше как Майлс мина от задната част на колата до вратата на шофьора. Капакът на багажника беше вече затворен. Нямаше и следа от Уилоу.
— Уилоу? — неспокойно прошепна той.
— Тук съм, Бен — отвърна тя, един безплътен глас откъм вира сенки под краката му, толкова близо до него, че той подскочи.
Майлс влезе и подкара колата. Само след минути вече бяха минали през решетката на входа, през подвижния мост, бяха поели нагоре по вития път и излязоха през железните врати. Тогава Уилоу се изправи на седалката до Бен и му разказа всичко, което беше й казала Елизабет. Когато свърши, известно време никой нищо не каза. Моторът на колата единствен нарушаваше тишината, докато те отново излязоха на 522 авеню и свиха южно към Удънвил.
Никой не протестира, когато Майлс включи отоплението.