10. В открито море

Пристанището вече беше изчезнало зад тях, а пред нарисуваните, мокри очи на „Взор“ се откриваха все по-обширни и по-пусти води. За две денонощия спътниците прекосиха водната шир между Ифиш и остров Содерс, изминавайки стоте мили при ужасно време и насрещни ветрове. На Содерс спряха само колкото да напълнят един мех с вода и да купят едно изцапано с катран платно, с което искаха да предпазят от морската вода и дъжда част от нещата си в непокритата лодка. Не се бяха погрижили за това по-рано, защото магьосниците се сдобиват с такива нищожни удобства чрез най-прости и обикновени заклинания. Наистина не е необходимо кой знае каква магия, за да се пригоди морската вода за пиене и да се спести досадното запасяване с прясна вода. Но Гед нямаше никакво желание да използва магьосническата си сила, нито пък да позволи това на Веч. Единствените му думи бяха „По-добре недей“ и приятелят му нито го запита защо, нито започна да му противоречи. Когато вятърът изду платното им, лошо, вледеняващо предчувствие обзе и двамата. Убежище, пристанища, спокойствие и безопасност — всичко това беше останало зад тях. Бяха му обърнали гръб. По пътя, по който тръгваха, всички събития бяха опасни и всяка постъпка имаше значение. По този път и най-малкото заклинание можеше да промени случайността и да наруши равновесието на силите и съдбата, тъй като те отиваха към самия център на това равновесие, към мястото, където си дават среща светлината и мракът. А такива пътешественици не бива да изричат дори и едно слово невнимателно.

Излезли отново в открито море, те плаваха покрай бреговете на Содерс, чиито бели снежни поля чезнеха в подножието на мъгливи хълмове. Гед насочи лодката на юг към води, където големите търговци от архипелага не идват никога — най-външните граници на Разлива.

Веч не се интересуваше от посоката им, тъй като знаеше, че Гед не я избира, а се отправя натам, накъдето трябва. Содерс се смали и избледня зад тях, вълните съскаха и пляскаха под носа на лодката, а сивата морска шир се простираше на всички страни чак до хоризонта.

— Кои земи се намират на пътя ни? — изведнъж попита Гед.

— На юг от Содерс няма никакви острови. На югоизток има много малко, и то на голямо разстояние един от друг — Пелимер, Корней, Госк и Астоуел, наричан още последна земя. Отвъд него — открито море.

— Ами на югозапад?

— Роламени, един от островите в нашия Източен разлив и още няколко островчета наоколо. След него няма други чак до Южния разлив, където се намират Руд, Тум и Ухо, а там не стъпва човешки крак.

— Ние можем и да стъпим — каза Гед кисело.

— Бих предпочел да не правим това — отвърна Веч, — казват, че тази част на света е враждебна, пълна с кости и поличби. Моряците твърдят, че над водите при остров Ухо и Далечен Сор могат да се видят звезди, които не се виждат никъде другаде и още нямат имена.

— Да, на кораба, който ме отведе на Роук, имаше един моряк, който говореше за това. Разказваше още и за салджийския народ, живеещ далеч в Южния разлив, тези хора, които стъпват на сушата само веднъж в годината, за да отсекат дънери за саловете си, а през останалото време по цели дни и месеци се носят по теченията навътре в океана, където няма и помен от земя. Иска ми се да видя тези селища върху салове.

— А на мене не — каза Веч с усмивка. — На мен ми дай земя и земни люде. Всеки в леглото си, морето — в неговото, а аз — в моето.

— Да бях видял всички градове на архипелага! — каза Гед, хванал въжето на платното и вперил поглед в безкрайната сива пустош пред тях. — Хавнър в сърцето на света, Еа, където са се родили митовете, и Шелийт с водоскоците на Уей — всички градове и всички големи острови. А също и по-малките земи, странните острови във външните разливи. Да мина с кораб по Драконовия път далеч на запад. Или да се отправя на север през ледниците право към Хогенската земя. Някои твърдят, че била по-голяма от целия архипелаг, а други — че била само от рифове и скали, сред които плавали ледове. Не се знае. Иска ми се да видя китовете в северните морета… Ала не мога. Трябва да следвам предначертания си път и да обърна гръб на светлите брегове. Прекалено много бързах, а сега нямам време. Продадох слънчевата светлина, градовете и далечните земи за шепа власт, за една сянка, за мрака. — И Гед постъпи като истински жрец и превърна страха и съжалението си в песен — полуизпята, скръбна песен, която едва ли отправяше само към себе си.

— „О, дано още веднъж зърна яркото огнище на земята, белите кули на Хавнър“… — изговори приятелят му в отговор на думите на героя от „Подвизите на Ерет-Акбе“.

Така се носеха те по пустата водна шир, без да се отклоняват от пътя си. През този ден не видяха нещо повече от едно ято среброперки, насочили се на юг. Как веднъж не подскочи някой делфин. Как някоя чайка или гларус не нарушиха с полета си сивата монотонност на въздуха. Щом изтокът се смрачи, а западът поруменя, Веч извади храната, раздели я помежду им и каза:

— Това е последната бира. Пия за онази, която се е сетила да сложи бъчвичката на борда за жадните в студеното време — сестра ми Яроу.

При тези думи Гед отхвърли безрадостните си мисли, престана да се взира пред себе си в морето и приветствува Яроу по-горещо може би от Веч. Мисълта за нея го изпълни със спомена за мъдрата й детска топлота. Тя не приличаше на никоя от познатите му жени. (Нима въобще бе познавал някоя девойка? Но това и през ум не му мина.)

— Тя е като рибка-бодливка, плуваща в бистър поток — каза той, — беззащитна, ала не можеш я хвана.

Изведнъж Веч го погледна право в очите и се усмихна:

— Ти си жрец по рождение. Истинското й име е Кест. На древната реч „кест“ означава бодливка — Гед добре знаеше това и се зарадва от сърце. Но не след дълго каза тихо:

— Може би не трябваше да ми казваш името й.

— У теб името й е в безопасност както и моето — каза Веч, който не беше постъпил така от лекомислие. — А и ти вече го знаеше, без да ти го казвам…

Червенината на запад се изпепели и след това по-черня. Цялото море и небе потънаха в мрак. Завит с наметалото си от вълна и кожа, Гед се излегна на дъното на лодката да поспи. Хванал въжето на платното, Веч си тананикаше тихо песента от „Подвизите на Енлад“, в която се говори как жрецът Моред Белия напуснал Хавнър с кораб без гребла и отишъл на остров Солеа, където видял Елфаран в пролетните овощни градини. Гед заспа, преди песента да стигне до печалния край на любовта им, смъртта на Моред и крушението на Енлад, когато огромните и свирепи морски вълни залели овощните градини на Солеа. Събуди се към полунощ и смени Веч, който заспа на свой ред. Малката лодка цепеше развълнуваното море, бягаше пред силния вятър, наклонил платното й, и се носеше сляпо в нощта. Но облаците се бяха разкъсали и преди да пукне зората, иззад кафявите им очертания се показа тънката луна, която огря морето със слаба светлина.

— Луната намалява — промърмори Веч, пробудил се призори, когато леденият вятър утихна за малко. Гед вдигна поглед към белия полукръг над избледняващите води на изток, но не отговори. Първото новолуние след Слънчевото завръщане се нарича Мракобесие и е противоположният полюс на Лунните дни и Дълготрайния танц през лятото. Това време не е благоприятно за пътешественици и болни. През Мракобесието не се кръщават деца, не се възпяват подвизи, не се острят мечове и сечива, не се дават клетви. То е тъмната ос на годината, когато извършената работа не става, както трябва.

По следите на морските птици и водораслите три дни след Содерс те пристигнаха на Пелимер — малък остров, изгърбушил се високо над огромните сиви вълни. Жителите му говореха хардийски, но по свой начин, странен дори за ухото на Веч. Младежите слязоха на брега за прясна вода и почивка и отначало бяха посрещнати добре, с удивление и възбуждение. В главния град на острова живееше магьосник, който не беше с ума си. Непрестанно говореше за голямата змия, която ядяла основите на Пелимер и островът скоро щял да се понесе като откъсната от котвата си лодка и да се прекатури от края на света. Отначало той поздрави любезно младите магьосници, но заговори за змията и започна да гледа Гед накриво. После захвана да ги ругае на улицата, като ги наричаше шпиони и слуги на Морската змия. От този момент пелимерци ги загледаха навъсено, защото, макар и безумен, той все пак беше техният заклинател. Тъй че Гед и Веч не се бавиха дълго, а още преди мръкване поеха на път, отново на югоизток.

През тези денонощия в открито море Гед нито веднъж не спомена за сянката или за целта, която преследваше.

— Сигурен ли си? — беше единственият въпрос, който Веч му зададе, докато пътят им все повече и повече ги отдалечаваше от познатите земи на Землемория.

— Сигурно ли е желязото къде се намира магнитът? — беше отговорът на Гед.

Веч кимна и те продължиха, без да си кажат дума повече. Само от време на време разговаряха за вълшебствата и средствата, които използвали жреците в незапомнени времена, за да разберат скритите имена на пагубни сили и същества. Как Нерегер от Палн бил научил името на Черния Жрец, като подслушал разговора на драконите и как Моред бил видял името на врага си, изписано от падащите дъждовни капки в праха на бойното поле сред равнините на Енлад. Разговаряха за заклинания за откриване и призоваване, за въпросите, които могат да бъдат задавани единствено от Роукския Повелител на градежа. Обаче Гед често приключваше разговора, като промърморваше думите, казани му от Оджиън на билото на Гонт през една отдавнашна есен:

„За да чуеш, трябва да мълчиш.“ И той млъкваше, и часове наред размишляваше, без да откъсва поглед от морето пред лодката. Понякога Веч си мислеше, че отвъд вълните, разстоянията и предстоящите сиви дни приятелят му съзира целта на тяхното дирене и мрачния край на пътешествието им.

Преминаха между Корней и Госк в ужасно време, без въобще да ги различат в мъглата и дъжда. Разбраха, че са ги отминали едва на следващия ден, когато пред погледа им се изправиха островърхите чукари на едно островче. Над тях кръжаха огромни ята от чайки и провлачените им крясъци се чуваха отдалеч.

— Това трябва да е Астоуел, както изглежда — каза Веч. — Последната земя. Източно и южно от него картите са празни.

— Все пак жителите му може би познават и по-далечни земи — отвърна Гед.

— Защо говориш така? — попита Веч, доловил безпокойство в думите му.

— Не там — отвърна Гед отново с колеблив и странен глас, вперил поглед в Астоуел, покрай него или през него. — Не там. Не в морето, а на твърда земя. Коя земя? Преди появата на морето, отвъд началото, зад дверите на дневната светлина…

Той замлъкна и когато заговори отново, гласът му беше съвсем обикновен, сякаш се беше освободил от заклинание или видение, което не си спомняше ясно.

Пристанището на Астоуел — в устието на една река, заобиколено от високи скали, се намираше на северния бряг на острова. Всички колиби в селището гледаха на север или на запад, като че ли островът непрестанно обръщаше лице, макар и от толкова далеч, към Землемория, към човечеството.

Пристигането на странници по време когато никоя лодка не би се осмелила да премине през вълните около Астоуел, породи объркване и смут. Скрили децата в полите си, жените надничаха от прага на направените от плет колиби и щом Веч и Гед се приближиха откъм брега, те се скриха ужасени. Стиснали каменна брадва или нож в ръка, мършавите и оскъдно облечени мъже заплашително ги обградиха. Но скоро страхът им премина, те посрещнаха странниците много приятелски и ги засипаха с въпроси. Дори от Содерс или Роламени тук много рядко идваше по някой кораб, тъй като астоуелци нямаха какво да предложат в замяна на бронза или изящните стоки — дори дървен материал нямаха. Лодките им бяха примитивни, изплетени от тръстика и само някой смелчага би се осмелил да отплава с тях за Госк или Корней. Съвсем сами живееха тук, на края на всички карти. Нямаха ни магьосница, ни заклинател и май не разпознаха истинското предназначение на тоягите на младите магьосници, а само се възхищаваха на скъпоценния материал, от който бяха направени — дървото. Старейшината им беше много стар и единствен той беше виждал човек, роден на архипелага. Затова Гед се оказа чудо за всички останали — мъжете водеха синовете си да видят човека от архипелага, за да могат да го запомнят до старини. Бяха чували само за Хавнър и Еа, но никога за Гонт, и го взеха за Владетел на Хавнър. Той направи всичко възможно да отговори на въпросите им за белия град, който никога не беше виждал. С напредването на вечерта Гед ставаше все по-неспокоен и най-накрая попита мъжете от селището, скупчени около огнището в заслона, който беше изпълнен с миризливата топлина на единственото им гориво — кози тор и слама:

— Какво има на изток от вашата земя? Те се смълчаха. Едни се усмихнаха, а други се смръщиха.

— Море — отвърна старейшината.

— Отвъд няма ли друга земя?

— Това е Последна земя. Отвъд няма земя. Чак до края на света няма нищо друго освен вода.

— Това са мъдри хора, татко — каза един по-млад човек, — мореплаватели, пътешественици. Навярно говорят за земя, която не познаваме.

— На изток от тази земя няма друго — каза старецът, смълча се и дълго гледа Гед.

През нощта спътниците спаха в задимената топлина на заслона. Преди изгрев слънце Гед вдигна приятеля си и му прошепна:

— Естариол, събуди се! Не можем да останем, трябва да вървим.

— Защо толкова рано? — попита го Веч, все още сънен.

— Не рано, а късно. Твърде бавно съм се движил. Тя е намерила начин да ми избяга и с това ме обрича на гибел. Не бива да ми избяга, защото трябва да я последвам, колкото и далеч да отиде. Загубя ли я, загубен съм и аз.

— В каква посока ще я преследваме?

— На изток. Ела! Напълних меховете с вода.

Те напуснаха заслона, преди да се събуди някой в селото. Само едно детенце проплака нейде в мрака. На смътната звездна светлина Гед и Веч се добраха до устието на потока, отвързаха „Взор“ от канарата, избутаха я в черната вода и преди слънцето да изпълни първия ден от Мракобесието, те се отправиха в открито море на изток от Астоуел.

През този ден небето беше ясно. Студеният и поривист природен вятър духаше от североизток, но Гед призова магически вятър — първата му магия от Ръцете насам. Носеха се много бързо на изток. Лодката потреперваше от ударите на огромните, димящи и огрени от слънцето вълни, но напредваше храбро, както бе обещал строителят й, и се отзоваваше на магическия вятър досущ като вълшебен роукски кораб.

Цяла сутрин Гед проговорваше само когато подновяваше силата на вятъра или го поддържаше в платното и Веч си доспа на кърмата, макар и не много спокойно. По обед те си разделиха пестеливо храната, която привършваше, и безмълвно изядоха парчето солена риба и житната питка.

През целия следобед плаваха неотклонно и неуморимо на изток. Гед наруши мълчанието си веднъж:

— Ти с кои си? С онези, които мислят, че светът отвъд Външните разливи е само море, или с другите, които си въобразяват, че от другата страна на света има други архипелази или пък необходни, неоткрити земи?

— В този момент — отвърна Веч — съм с онези, които твърдят, че светът има само една страна и който наближи края й, ще се прекатури от него.

Гед не се усмихна. В него не беше останала и следа от веселие:

— Кой знае какво може да срещне човек там отвъд? Най-малко ние, които никога не напускаме нашите брегове.

— Който се е помъчил да узнае, не се е завърнал. А при нас не е пристигал кораб от непознати земи.

Гед остави тези думи без отговор.

Цял ден и цяла нощ ги носеше мощният магически вятър на изток по огромните океански вълни. Гед стоя на пост от здрач до зори, тъй като в тъмнината водещата го сила нарастваше още повече. Той гледаше неотклонно пред себе си, макар в безлунната нощ очите му да не стигаха по-далеч от невиждащите очи, нарисувани на носа на лодката. Призори тъмното му лице беше посивяло от изтощение и вцепенен от студ, той едва-едва се изтегна да си отдъхне.

— Поддържай магическия вятър от запад, Естариол — прошепна Гед и заспа.

Слънцето не се показа и не след дълго по носа заплющя дъжд, идващ от североизток. Това не беше буря, а само продължителните ледени ветрове и дъждове на зимата. Съвсем скоро всичко в откритата лодка подгизна въпреки платненото покривало, което бяха купили. Веч се измокри до кости, а Гед потреперваше от студ в съня си. От състрадание към приятеля си и може би към себе си Веч се опита да отклони за малко неспирния дъждоносен ураган. Но въпреки че изпълняваше волята на Гед и поддържаше силен и постоянен магически вятър, той нямаше особена власт над времето тук, толкова далеч от сушата, и вихрите на открито море не искаха да чуят гласа му.

Това изпълни Веч със смътен страх и той се зачуди дали въобще ще им остане някаква магьосническа сила, ако продължават да се отдалечават от земите, предопределени за човека.

През нощта Гед отново застана на пост, неизменно поддържайки курса на изток. С настъпването на деня природният вятър малко отслабна и слънцето изгря колебливо. Но огромните вълни се издигаха толкова високо, че „Взор“ трябваше да се накланя и да ги изкачва, като че бяха хълмове. За миг тя замираше на гребена и отведнъж се спускаше надолу. След това отново се изкачваше по следващата. И това се повтаряше безкрайно.

Привечер Веч наруши дългото мълчание:

— Приятелю, преди ти май уверено твърдеше, че на края ще се доберем до земя. Няма да оспорвам думите ти освен в едно — тази увереност може да е хитрост, с която онова, което гониш, иска да те примами надалеч в океана, на недостижимо за човека място. А в непознатите води силата ни може да се промени и да намалее. Докато една сянка не може нито да се умори, нито да умре от глад, нито да се удави.

Макар да седяха един до друг на пейката, погледът на Гед като че ли стигаше до него от голямо разстояние, от другия край на широка бездна. В очите му имаше безпокойство и отговорът му не дойде веднага.

— Естариол, наближаваме — каза той накрая. Веч почувствува истината в тези думи и се изплаши. Но сложи ръка на рамото на приятеля си и каза само:

— Е, тогава добре. Това е добре.

През нощта Гед отново застана на пост, защото не можеше да спи в тъмнината. Не можа да заспи и при настъпването на третия ден. Те продължаваха да се носят със същата постоянна, лека и ужасна бързина по вълните и Веч се удивляваше на силата на приятеля си, който можеше с часове да поддържа такъв силен магически вятър тук, в Открито море, където собствената му сила намаляваше и се губеше. Напред и все напред се устремяваха те. Най-сетне Веч започна да вярва, че казаното от Гед ще се сбъдне и те ще се озоват отвъд морския хоризонт на изток, отвъд дверите на дневната светлина. Гед стоеше отпред, както винаги вперил поглед пред себе си. Но не океана гледаше той сега, или поне не безкрайната и разбунена водна пустош, сливаща се в безкрая с небето, която виждаше Веч. Мрачно видение прикриваше и забулваше сивото море и сивото небе от очите му. Мракът се увеличаваше и булото се сгъстяваше. Всичко това бе невидимо за Веч, който долови мрака само за миг, когато погледна към лицето на приятеля си. Те продължаваха напред. И въпреки че се движеха под напора на един и същ вятър и в една и съща лодка, внезапно Веч като че ли се отправи на изток по световния океан, а Гед продължи сам в царството, където няма ни изток, ни запад, ни изгрев, ни залез.

Изведнъж Гед се изправи на носа и проговори с висок глас. Магическият. вятър утихна. „Взор“ спря устрема си и заподскача като треска по огромните вълни. Макар северният природен вятър да духаше по-силно от всякога, кафявото платно увисна неподвижно. Лодката застана на едно място.

— Свали платното! — каза Гед и Веч незабавно изпълни желанието му. През това време Гед развърза греблата, постави ги в халките им и започна да гребе приведен.

Веч, който не виждаше нищо друго освен бушуващите вълни наоколо, не можеше да разбере защо сега се придвижват с гребла. Но той изчака и не след дълго усети как природният вятър отслабва и вълните намаляват. Лодката все по-рядко се изкачваше и спускаше, а накрая започна да напредва под силния замах на греблата по почти гладката повърхност, като че ли се намираше в дълбок залив. И въпреки че Веч не виждаше онова, което се разкриваше пред погледа на Гед, въпреки че не различаваше мрачните склонове под неподвижните звезди, магьосническият му поглед започна да вижда как от морските дълбини около лодката извира мрак и как вълните се снижават и отпускат, като че задавени от пясък.

Ако това беше заклинание за илюзия, то беше невероятно силно. Да накараш Открито море да изглежда като земя! Веч се опита да събере ума и смелостта си и изговори заклинанието за разбулване, като след всяка изречена на срички дума се взираше в тайнствената, превръщаща се в суша океанска бездна, търсейки някаква промяна или колебание в илюзията. Ала напразно. Навярно заклинанието, предназначено да повлияе само върху собственото му видение, а не върху действуващата около тях магия, тук нямаше никаква сила. Или пък нямаше никаква илюзия, а просто бяха стигнали края на света.

Без да обръща внимание на нищо, Гед гребеше все по-бавно, подбирайки пътя си между проливи и плитчини, видими само за неговия поглед. Килът на лодката заора и тя потрепера. Въпреки че под тях се намираха безкрайните морски дълбини, те бяха върху суша. Греблата издрънчаха страховито в тишината, когато Гед ги изтегли обратно в лодката. Плисъкът на водата, свистенето на вятъра, скърцането на дървото и платното бяха замрели, погълнати от всеобхватното, навярно никога ненарушавано мълчание. Лодката застана неподвижно. Нямаше и помен от вятър. Морето се превърна в прозрачен, застинал пясък. Нищо не помръдваше нито на мрачното небе, нито върху сухата, неистинска земя, която се сливаше в далечината със сгъстяващия се мрак.

Гед се изправи, взе жезъла си и с лекота прекрачи борда. Веч очакваше да го види как пада и потъва в морето, което непременно съществуваше там, зад сухото, мъгляво було, скриващо вода, небе и светлина. Ала нямаше вече море. Гед се отдалечи от лодката. Стъпките му се отпечатваха по тъмния пясък, който простенваше под тях.

Жезълът му заискри не с магическо сияние, а с ярък, бял пламък, който скоро загоря толкова ослепително, та чак зачерви пръстите му, стиснали блесналото дърво.

Без да се отправя в никаква посока, той крачеше напред, оставил лодката зад себе си. Тук нямаше посоки, нямаше север, юг, изток или запад, а само напред и надалеч.

Веч виждаше светлината, която носеше приятелят му като огромна, бавно движеща се през мрака звезда. А мракът около нея ставаше все по-гъст, по-черен и непроницаем. Същото виждаше и Гед, взирайки се непрекъснато напред под светлината. И не след дълго той съзря на границата на осветеното поле една сянка, която се Приближаваше към него по пясъка.

Отначало сянката беше безформена, ала колкото по-близо идваше, толкова по-човешки вид добиваше. Заприлича на посивял и мрачен старец. Но щом Гед си по-мисли, че съзира в тази фигура баща си — ковача, той видя, че това не е старец, а младеж. Джаспар, нахалното, красиво младежко лице на Джаспар, сивото, прикрепено със сребърна закопчалка наметало и скованата походка. Погледът му, отправен към Гед през мрака, беше изпълнен с омраза. Без да спира, Гед забави ход и издигна още по-високо жезъла си. В пламтящото сияние образът на Джаспар изчезна от приближаващата се фигура. Тя стана Пеквари. Но лицето на Пеквари беше цялото подуто и мъртвешки бледо като на удавник, а той странно протягаше ръка и като че ли го викаше. Отново, без да спира, Гед продължи напред, въпреки че по-между им оставаха само няколко крачки. Изведнъж фигурата срещу него се преобрази изцяло, изду се от двете си страни, като че разпери огромни тънки криле, загърчи се и отново се сви. За миг Гед видя в нея бялото лице на Скьор, после две забулени втренчени очи и след това внезапно там се появи един ужасяващ и непознат образ на човек или чудовище, с гърчещи се устни и бездънни очи, в които сякаш зееше черна бездна.

Тогава Гед вдигна високо жезъла. Той запламтя с непоносимо бяло и ослепително сияние, което опустошаваше и изпепеляваше дори този древен мрак. На светлината му фигурата, която идваше към Гед, се отърси от всякакви човешки черти. Тя прибра очертанията си, сви се, почерня и запълзя по пясъка на четири къси лапи с извадени нокти, вдигнала към него невиждащата си, безформена муцуна, на която нямаше ни уста, ни уши, ни очи. В мига, в който застанаха един срещу друг, сянката почерня изцяло на бялото, пламтящо около нея жреческо сияние и се изправи. Човек и сянка се срещнаха безмълвно лице в лице и спряха.

Гед наруши древната тишина и изговори ясно и високо името на сянката. В същия този миг, без устни и език, сянката изговори същата дума: „Гед!“ И двата гласа се сляха в един.

Гед изпусна жезъла, протегна ръце и сграбчи сянката си. Сграбчи своята черна половина, която протягаше ръце към него. Срещнаха се светлината и мракът, сляха се и станаха едно.

В далечината ужасеният Веч си помисли, че Гед е победен, тъй като видя как яркото сияние гасне и бледнее. Изпълнен с ярост и отчаяние, той скочи върху пясъка, за да помогне на приятеля си или да умре с него и се втурна към светлинката, мъждукаща в пустия мрак на сухата земя. Ала краката му затъваха в пясъка и той с мъка се придвижваше напред, сякаш се беше натъкнал на плаващи пясъци или силно водно течение, докато изведнъж светът се възстанови пред него с ревящия си шум, със славната дневна светлина, суровия зимен студ и горчивия вкус на сол и Веч започна да потъва в неочаквано появилото се, истинско и живо море.

Наблизо лодката се люшкаше празна върху сивите вълни. Веч не виждаше нищо друго под водата, тъй като разбиващата се морска пяна пълнеше очите му и го ослепяваше. Не много умел плувец, той с последни усилия се добра до лодката и се изкачи в нея. Като кашляше и се опитваше да изцеди водата, която струеше от косата му, той се огледа отчаяно наоколо, без да знае в коя посока да се обърне. Най-после различи тъмно петно сред вълните в далечината, където на мястото на пясъка сега бушуваше вода. Грабна греблата, загреба с всички сили към приятеля си, стигна до него, хвана го за раменете и го изтегли в лодката.

Гед беше зашеметен и гледаше вторачено с невиждащи очи, ала нямаше видима рана по себе си. В ръката си държеше здраво жезъла от черно тисово дърво, който не излъчваше повече никакво сияние. Безмълвен, изтощен, прогизнал и треперещ, той легна, сгушен до мачтата без да погледне към Веч, който издигна платното и обърна лодката така, че да хване северозападния вятър. Гед не виждаше света около себе си, докато право пред тях, в тъмнеещото след залеза небе, като в залив от ясна синя светлина между дългите облаци не се показа новата луна — пръстен от драконова кост, рогов венец, отразена слънчева светлина, която грееше над океан от мрак.

Гед вдигна глава и впери поглед в далечния ярък полумесец на запад.

Дълго не откъсна очи оттам. След това се изправи, хванал жезъла с две ръце, както воин държи дългия си меч, обходи с очи небето, морето, издутото кафяво платно пред себе си, лицето на приятеля си и рече:

— Естариол! Погледни, край! Свърши се. — Засмя се. — Раната е излекувана. Аз съм цял. Свободен. — После се наведе, зарови лице в ръцете си и заплака като момче.

До този миг Веч го наблюдаваше загрижено и със страх, тъй като не беше сигурен какво се бе случило там, в царството на мрака. Той не знаеше дали с него в лодката седи Гед и дълго време ръката му не се откъсваше от котвата, готов да пробие дъното на лодката и да я потопи в морето, вместо да върне в пристанищата на Землемория злото, което може би беше приело образа на Гед. След като видя приятеля си и го чу да говори, опасенията му се разпръснаха и той започна да прозира истината: Гед не беше нито загубил, нито спечелил, а назовавайки сянката на своята смърт със собственото си име, беше извоювал целостта си. Беше станал човек, които, осъзнал цялата си истинска същност, не може да бъде използван или завладяван от друга сила освен от себе си и така живее заради самия живот и не може да служи на разрухата, болката, омразата или мрака. В „Сътворението на Еа“, най-древната песен, се казва:

„Само в мълчанието има слово, само в мрака — светлина, само в смъртта — живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.“ Тази песен пееше високо Гед сега и направляваше лодката на запад, подпомаган от ледения вятър на зимната нощ, който духаше в гърба им от безкрайността на Открито море.

Изминаха осем дни, после още толкова, а погледът им все още не зърваше земя. Многократно трябваше да пълнят меховете си с морска вода, подсладена от заклинания. Ловяха риба, но дори когато изговаряха рибарски заклинания, хващаха много малко, тъй като рибите в открито море не знаят собствените си имена и не обръщат внимание на магиите. Когато не им остана нищо за ядене освен няколко парченца пушено месо, Гед си спомни как Яроу му беше казала, когато открадна питката от огнището, че ще съжалява за тази кражба, когато огладнее в морето. Но колкото и да бе гладен, споменът му достави удоволствие. Защото тя беше казала още, че той и брат й ще се завърнат отново у дома.

Само за три дни ги беше довел магическия вятър на изток, а сега вече шестнадесет дни плаваха назад, на запад. Никой още не беше идвал оттам, откъдето се завръщаха младите магьосници Естариол и Гед с откритата рибарска лодка по време на зимното Мракобесие. По пътя им не се развихриха силни бури и те неотклонно напредваха, като се насочваха по компаса и звездата Толбегрен малко по на север отпреди. Ето защо не се върнаха на Астоуел, а след като подминаха Далечен Толи и Снег, без да ги видят,се натъкнаха на най-южния нос на Копиш. Над вълните пред тях като крепост се издигаха каменни чукари. Над пенещата се вода кръжаха и надаваха писъци морски птици, а вятърът разнасяше синкавия пушек от огнищата на малките селища.

Оттам пътят до Ифиш не беше дълъг. Те влязоха в пристанището на Исмей в една тиха, беззвездна вечер, преди да започне да се сипе снегът. Завързаха „Взор“, с която бяха пропътували чак до царството на смъртта и обратно, и се отправиха по тесните улички към къщата на магьосника. С леки сърца влязоха в светлината и топлината на огнището под този покрив и Яроу изтича да ги посрещне, плачеща от радост.



Ако Естариол от Ифиш е удържал думата си и е съчинил песен за първия голям подвиг на Гед, то тя се е загубила. В Източния разлив се пази предание за някаква лодка, която се натъкнала на земя някъде в безбрежния океан на много дни път от всеки бряг. На Ифиш казват, че в тази лодка бил Естариол, но на Ток твърдят, че в нея имало двама рибари, отнесени от бурята далеч в Открито море, а пък на Холп се говори, че това било един холпски рибар, който не могъл да изтръгне лодката си от невидимите пясъци и все още се скита там. Така че от песента за сянката са останали само късчета легенда, които се носят през годините от остров на остров като плавеи. Но в „Подвигът на Гед“ не се казва нищо за това пътешествие, нито за срещата на Гед със сянката, преди да премине невредим по Драконовия път или да върне в Хавнър Пръстена на Ерет-Акбе от Гробниците на Атуан, или преди най-сетне да се завърне още веднъж на Роук като Върховен жрец на всички острови по света.

Загрузка...