Магьосникът от Землемория

2. Сянката

Гед смяташе, че като чирак на велик жрец, веднага ще навлезе в тайнството и ще овладее силите. Ще може да разбира езика на зверовете и говора на горските листа, ще се научи да разлюлява ветровете с думата си и да се превръща в каквато си форма пожелае. Може би той и господарят му ще тичат заедно, преобразени като елени, или ще летят над планината към Ри Алби на орлови криле.

Ала нищо подобно. Те заскитаха първо из долната част на котловината, после тръгнаха да заобикалят планинския купол на югозапад. Намираха подслон в селцата или прекарваха нощта на открито в пущинаците като бедни странствуващи заклинатели, калайджии или просяци. В никакво тайнствено владение не навлизаха. Не се случваше нищо. Дъбовата тояга на жреца, която Гед отначало бе наблюдавал с нетърпение и страх, не беше нищо друго освен здрав бастун. Изминаха три-четири дни, а Оджиън все още не беше изговорил ни едно заклинание пред Гед, не бе го научил на никакво име, рунически знак или магия. Макар и много мълчалив, той имаше толкова благ и спокоен характер, че Гед скоро загуби страхопочитанието си към него и след още два-три дни събра достатъчно смелост, за да попита учителя си:

— Кога ще започне чиракуването ми, господарю?

— То вече започна — отвърна Оджиън. Настъпи тишина, сякаш Гед премълчаваше нещо. Най-сетне се осмели:

— Но аз още нищо не съм научил.

— Защото не си разбрал на какво те уча — отвърна жрецът, като продължаваше да върви с равномерни широки крачки по пътя, който минаваше през високия проход между Оварк и Уис. Като повечето гонтийци той беше мургав, с тъмен меднокафяв цвят на кожата, сивокос, слаб и жилав като куче — неуморим. Рядко говореше, малко ядеше, още по-малко спеше. Имаше много остър слух и зрение и често чертите на лицето му се изостряха в очакване.

Гед не му отвърна. Не винаги е лесно да отговориш на един жрец.

— Искаш да правиш заклинания — каза Оджиън след малко, без да се спира. — Твърде много вода си изчерпил от този кладенец. Почакай! Пълнолетието е търпение. Майсторството е деветократно търпение. Каква е тази билка на пътеката?

— Омайниче.

— А онова?

— Не знам.

— Наричат го четирилистниче. — Оджиън беше спрял и допрял медния край на тоягата си до буренчето, така че Гед погледна растението отблизо и откъсна един изсъхнал семенник от него.

— Какво му е предназначението, учителю? — попита той най-сетне, тъй като Оджиън не каза нищо повече.

— Не ми е познато.

Гед подържа семенника малко, след като продължиха пътя си, после го хвърли.

— Когато разпознаваш корена, листата и цвета на четирилистничето по всяко време на растежа му по вида, мириса и семената му, тогава можеш да научиш истинското му име, тъй като ще познаваш същността му. Твоето предназначение какво е? Или моето? Полезна ли е Гонтската планина или пък Открито море? — След около половин миля Оджиън продължи: — За да чуеш, трябва да мълчиш.

Момчето се намръщи. Не обичаше да го карат да се чувствува като глупак. Скри неприязънта и нетърпението си и се опита да бъде покорен, за да се съгласи Оджиън най-сетне да го научи на нещо. Защото той жадуваше да се научи, да добие сила. Започна да му се струва обаче, че може да научи повече, ако се движи с някой билкар или селски заклинател и докато заобикаляха планината на запад през пустите гори покрай Уис, той все повече и повече се чудеше какво ли представляват мощта и магическата сила на този велик жрец Оджиън. Когато валеше дъжд, Оджиън дори не произнасяше заклинанието против буря, познато на всеки гадател на времето. По земите, пълни със заклинатели, като Гонт или Енладите, човек често може да види как някой дъждовен облак се полюшва бавно от една посока в друга, от едно място на друго, отклоняван от едно заклинание, за да срещне друго, докато накрая бъде изтласкан в открито море, където може да сипе дъжд на воля. Но Оджиън оставяше дъжда да си вали, където си иска. Сега той намери един клонест бор и легна под него. Мокър и навъсен, Гед се сви сред капещите храсти, като се чудеше какъв смисъл има да притежаваш власт, ако си твърде мъдър, за да я използваш, и съжаляваше, че не беше отишъл чирак при онзи стар гадател на времето от котловината, където поне щеше да спи сух. Ала нито една от тези мисли не изрече на глас. Не каза нито дума. Учителят му се усмихна и заспа под дъжда.

Те пристигнаха в Ри Алби, родното място на Оджиън, малко преди Слънчевото завръщане, когато по високите места на Гонт заваляха първите обилни снегове. Градът е разположен по края на високите скали на Оувърфел и името му означава Соколово гнездо. Погледнеш ли оттам надолу, в далечината можеш да видиш дълбокото пристанище, пристанищните кули на Гонт и корабите, които влизат или излизат от залива.

Къщата на жреца, макар да бе голяма и солидна дървена постройка с камина, а не с огнище, приличаше на колибите в Десетте елши — само с едно помещение и кошара за козите, пристроена към едната стена. На западната стена имаше нещо като ниша, в която спеше Гед. Прозорецът над сламеника му гледаше към морето, но най-често кепенците му бяха затворени, за да спират силните ветрове, които духат цяла зима от север и от запад. Той прекара зимата в топлия сумрак на тази къща, заслушан в плющенето на дъжда и вятъра навън или в безмълвието на снеговалежа, докато се учеше да пише и чете шестстотинте руни на хардийския език. Радваше се, че се е сдобил с тези знания, защото без тях никакво заучаване на заклинания и магии не можеше да доведе до истинското майсторство. Макар хардийският, един от езиците на архипелага, да не притежаваше повече магическа сила от другите човешки езици, той водеше началото си от Древната реч — езика, на който нещата са кръстени с истинските им имена, и пътят към разбирането на тази реч започва с руните, които са били написани, когато земните острови за първи път са се издигнали от морето.

Ала все още не ставаха чудеса и магии. Цяла зима обръщаше Гед тежките страници на Книгата с руните, докато навън валеше дъжд и сняг, а Оджиън се завръщаше от скитанията си из заледените гори или от грижите си по козите, изтупваше снега от ботушите си и сядаше безмълвен до огъня. И дългото, слушащо мълчание на жреца изпълваше стаята, изпълваше и разума на Гед така, че понякога той си мислеше, че е забравил как звучат думите, а ако Оджиън най-сетне проговореше, то му се струваше, че жрецът токущо е открил речта. Но казаното от него не беше важно, то се отнасяше само до прости неща като хляба, водата, времето и съня.

Когато дойде животворната и светла пролет, Оджиън често започна да изпраща Гед за билки по ливадите над Ри Алби. Казваше му да се занимава с това, колкото пожелае, като му позволяваше да прекарва целия ден в скитане на слънце край пълните с дъждовна вода потоци, из горите и мокрите зелени поля. Всеки път Гед излизаше с удоволствие и се връщаше чак вечерта, но никога не забрави съвсем за билките. Търсеше ги непрекъснато, докато се катереше и бродеше по пътеките, докато газеше водите и разглеждаше, и винаги носеше по някоя в къщи. Между два потока откри ливада, покрита обилно с белоцветниче с редки и високо ценени от лечителите цветове и на другия ден отново отиде там. Но вече го бе изпреварило едно момиче, за което знаеше, че е дъщерята на стария владетел на Ри Алби. Едва ли щеше да я заговори, ако тя не се беше приближила към него и не го беше поздравила приветливо:

— Аз те познавам, ти си Ястреба, ученикът на нашия жрец. Бих искала да ми разкажеш нещо за заклинателството.

Той погледна надолу към белите цветя, които докосваха леко бялата й пола и срамежливо и навъсено й отговори едва-едва. Но тя продължи да говори така открито, безгрижно и своенравно, че той лека-полека се успокои. Момичето беше високо, негова връстница, много бледо, с почти бяла кожа — в селото се говореше, че майка й била от Оскил или друга някоя чуждоземна страна. Дългата й права коса се спускаше като черен водопад. Гед си помисли, че е много грозна, но му се щеше да й достави удоволствие, да спечели възхищението й, което и без това се увеличаваше, докато разговаряха. Тя го накара да й разкаже цялата история за чародейството му с мъглата, която бе сразила каргските воини, и я изслуша с удивление и възхита, но без да изрече нито една похвална дума. Скоро заговори за друго:

— Можеш ли да извикваш птиците и зверовете при себе си?

— Да — отвърна Гед. Знаеше, че в скалите над ливадата има соколово гнездо и призова птицата с името й. Тя дойде, но не поиска да кацне на китката му. Присъствието на момичето несъмнено я плашеше. Нададе писък, плясна с широките си криле във въздуха и се издигна с вятъра.

— Как се казва този вид заклинание, който накара сокола да дойде?

— Заклинание за призоваване.

— Можеш ли да извикваш и духове на мъртъвци? Стори му се, че тя му се подиграва с този въпрос, тъй като соколът не се беше подчинил изцяло на призива му.

Нямаше да й позволи да му се подиграва.

— Бих могъл, ако поискам — отговори й той спокойно.

— Не е ли много трудно, много опасно, да извикаш един дух?

— Трудно? Да. Опасно? — той сви рамене. Сега вече беше почти сигурен, че чете възхищение в погледа й.

— Можеш ли да правиш заклинание за любов?

— Това не е майсторство.

— Вярно — отвърна тя. — Всяка селска магьосница може. Можеш ли да правиш заклинание за преобразяване? Можеш ли да променяш собствения си образ? Нали казват, че така правели магьосниците?

Той отново не беше съвсем сигурен дали тя не задава въпроса подигравателно и отвърна:

— Бих могъл, ако поискам.

Тя започна да го моли да се преобрази в каквото по-желае — в ястреб, бик, огън или дърво. Той отблъсна молбата й с кратки тайнствени думи, използвани от господаря му, но не знаеше как да откаже категорично, когато тя взе да го придумва. Освен това не беше наясно дали сам вярва на самохвалството си или не. Остави я, като й каза, че учителят му, жрецът, го чака в къщи и на следния ден не се върна на ливадата. Но на по-следния отново отиде, като си каза, че трябва да събере още от разцъфналите цветове. Тя беше там. Двамата нагазиха боси в мочурливата трева и закъсаха тежките бели цветове. Пролетното слънце грееше, а тя разговаряше с него весело като някоя козарка от собственото му село. Пак го заразпитва за заклинанията и слушаше с широко отворени очи всичко, което й разказваше, тъй че той пак взе да се хвали. Тогава тя го попита дали не би направил заклинание за преобразяване. Той й отказа, а тя го погледна, отмятайки черната коса от лицето си:

— Страхуваш ли се да го направиш?

— Не, не се страхувам.

— Може би си твърде млад — усмихна се тя снизходително.

Това беше прекалено. Без много приказки Гед реши да й докаже на какво е способен. Каза й на другия ден да дойде отново на поляната, ако иска, взе си довиждане и се прибра, преди да се е върнал учителят му. Пристъпи право към полицата и свали двете книги на познанието, които Оджиън все още никога не беше отварял в негово присъствие.

Затърси заклинание за самопреобразяване, но не можа да го намери, тъй като все още бавно разчиташе руните и трудно разбираше написаното. Тези книги бяха от незапомнени времена. Оджиън ги беше получил от учителя си, Хелет Прозорливия, а Хелет — от своя учител, жреца на Перегал и тъй следите им се губеха дълбоко в древността. Писмените знаци бяха дребни и необичайни, надебелявани, подчертавани от много ръце, вече превърнали се на прах. Все пак тук-там Гед разбираше нещичко от онова, което се мъчеше да прочете, и тъй като въпросите и подигравките на момичето не излизаха от ума му, той се спря на една страница, която съдържаше заклинание за призоваване на духове.

Изведнъж го обзе страх, докато разгадаваше руна по руна и символ по символ. Очите му се заковаха в написаното и не се отделиха от там, преди да изчете цялото заклинание.

След това вдигна глава и видя, че в къщата бе настъпил мрак. Беше чел без светлина, на тъмно. Погледна надолу към книгата, ала не можеше повече да различава руните. Ужасът в него растеше и сякаш го прилепваше към стола. Беше му студено. Погледна през рамо и видя, че до затворената врата се е свило нещо — безформено сенчесто вълмо, по-тъмно и от самия мрак. То като че се протягаше към него и шепнеше. Викаше го шепнешком, но той не успяваше да разбере никакви думи.

Изведнъж вратата се разтвори широко. Влезе мъж, излъчващ пламтяща бяла светлина. Величествен и сияен, той заговори гръмко, ожесточено и бързо. Мракът и шепненето секнаха и се разнесоха.

Ужасът напусна Гед, но той все още изпитваше смъртен страх, защото в сиянието на прага стоеше сам Оджиън жрецът, а дъбовата тояга в ръката му гореше с бял пламък.

Без да каже дума, жрецът мина покрай Гед, запали лампата и сложи книгите на полицата. След това се обърна към момчето и рече:

— Това заклинание винаги ще поставя силата и живота ти в опасност. Заради него ли отвори книгите?

— Не, учителю — промълви момчето и засрамено му разказа какво и защо бе търсил.

— Не си ли спомняш, аз ти казах, че майката на това момиче, жената на владетеля, е заклинателка?

Наистина веднъж той беше споменал това, но Гед не бе обърнал внимание на думите му. Ала сега вече разбра, че Оджиън никога не му казваше нещо, без да има причина за това.

— Самото момиче вече е половин магьосница. Може и майката да е изпратила момичето да разговаря с тебе.

Може тя да е отворила книгата на страницата, която си прочел. Ние служим на различни сили — не зная какво иска тя, но знам, че едва ли ми желае доброто. Гед, чуй ме сега. Идвало ли ти е някога наум, че силата се обгражда от опасността, както светлината от сянката? Магьосничеството не е игра, която играем за удоволствие или слава. Помисли само, че всяко заклинание, което изричаме, всяка магия, която правим, е за добро или за зло. Преди да кажеш или извършиш нещо, трябва да знаеш каква цена ще платиш.

— Как да знам тези неща, като не ме учиш на нищо! — извика Гед, подтикнат от срама си. — Откакто живея с тебе, нито съм научил, нито съм видял нещо…

— Токущо видя нещо — отвърна жрецът. — До вратата, в тъмното, като влязох.

Гед замълча.

Оджиън коленичи и стъкна огъня в огнището, тъй като къщата беше студена. Все още на колене, той каза тихо:

— Гед, млади ми соколе, ти не си задължен да останеш с мене, нито пък да ми служиш. Не ти дойде при мене, а аз при тебе. Много си млад, за да направиш избор, но аз не мога да го направя заради тебе. Ако желаеш, ще те изпратя на остров Роук, където се преподават всички висши изкуства. Ти ще научиш всяко изкуство, което пожелаеш, тъй като силата ти е голяма. Надявам се, че е по-голяма дори от гордостта ти. Бих те задържал тук, при себе си, защото ти липсва онова, което аз притежавам, но няма да го направя против волята ти. Избирай сега между Ри Алби и Роук.

Гед слушаше онемял и объркан. Беше обикнал този човек, който го бе излекувал само с едно докосване и който никога не се гневеше. Обичаше го и едва сега разбра това. Погледна дъбовия жезъл, облегнат в ъгъла при комина, и си припомни пламъка му, който беше изгорил злото, дошло от мрака. Изведнъж закопня да остане при Оджиън, да се скита с него надалеч из горите и да се научи как да мълчи. Но у него имаше и други копнения, които не можеше да потисне — жажда за слава, желание за действие. Пътят към майсторството, предлаган му от Оджиън, изглеждаше дълъг. Струваше ли си да върви по тази бавна, заобиколна пътека, щом можеше да се устреми с морския вятър право към Вътрешно море, към острова на мъдреците, където въздухът искреше от вълшебства, а върховният жрец се разхождаше сред чудеса.

— Учителю — рече той, — ще отида в Роук. В едно слънчево пролетно утро няколко дни след това Оджиън крачеше до него надолу по стръмния път от Оувърфел към Голямото пристанище на Гонт. Стражите на Гонт, застанали между изваяните дракони пред градските порти, съзряха жреца и веднага коленичиха с кръстосани мечове да го посрещнат. Те го познаха и му отдадоха чест по заповед на принца и по собствено желание, тъй като преди десет години Оджиън бе спасил града от земетресение, което щеше да срине със земята богатските кули и да затвори с лавина пролива между Дългоръките чукари. Той беше разговарял с планината Гонт, за да я усмири и бе успокоил тресещите се пропасти на Оувърфел, както се успокоява изплашено животно. Гед беше чувал да се говори за този случай и сега си го спомни, защото изумен видя как въоръжените стражи коленичиха пред мълчаливия му господар. Почти със страх той вдигна поглед към човека, който бе предотвратил едно земетресение, но лицето на Оджиън както винаги мълчеше.

Двамата се спуснаха до вълнолома, където управителят на пристанището избърза към тях да посрещне Оджиън и да го попита с какво може да му услужи. Жрецът му каза и той веднага назова един кораб, който тръгваше към Вътрешно море и който можеше да вземе Гед като пътник.

— Или пък ще пътува като ветроносец — допълни той, — ако умее това изкуство. Нямат гадател на времето на борда.

— Той разбира нещо от мъгли, но нищо от морски ветрове — отвърна жрецът и постави леко ръка на рамото на Гед. — Не пробвай никакви трикове с морето и неговите ветрове, Ястребе — все още си човек от сушата. Управителю, как се казва корабът?

— „Сянка“, от Андрадите е и пътува към Хорт с кожи и драконова кост. Хубав кораб, учителю Оджиън.

Лицето на жреца помръкна при името на кораба, но той каза:

— Тъй да бъде. Дай това писмо на ректора на училището в Роук, Ястребе. Попътен вятър! Сбогом.

Това беше всичко на раздяла. Оджиън се обърна и се отдалечи нагоре по улицата. Гед гледаше отчаяно как си отива учителят му.

— Ела, момко — каза управителят и го заведе по брега до пристана, където „Сянка“ се подготвяше за отплаване.

Навярно е странно, че на остров, широк петдесет мили, и в село, разположено под обърнати към морето скали, едно дете може да порасне, без въобще да се качи на лодка, или пък да потопи пръст в солената вода, но така си беше. Земеделец, козар, говедар, ловец или занаятчия — човекът от сушата гледа на океана като на несигурно владение на солта, с което той няма нищо общо. За него жителите на село, намиращо се на два дни път от собственото му село, са чуждоземци, а островът, отстоящ на един ден път с кораб от собствения му остров — просто слух или мъгляви хълмове, издигащи се далеч на хоризонта, а не на твърда земя като тази под краката му.

И за Гед, който никога не се беше спускал от планинските висини, пристанището Гонт бе величаво и дивно място — големи къщи и кули, изсечени от камък, бряг, осеян с пристани и докове, морско пристанище, където около петдесетина лодки и галери се люлееха до вълнолома, или пък чакаха ремонт, поставени нависоко с дъното нагоре, или закотвени на рейд, със сгънати платна и затворени люкове; моряци, които викаха на чудновати наречия и пристанищни работници, които тичаха, тежко натоварени между бурета, кутии, въжета и гребла; брадати търговци с кожени дрехи, които разговаряха тихо, стъпвайки внимателно по хлъзгавите камъни над водата; рибари, които разтоварваха улова си бумтящи удари на бъчвари, звънтящо почукване на корабостроители, напевно подканване на продавачи на стриди, гръмовити викове на капитани, а отвъд всичко това — тихият, проблясващ залив. С удивени очи, уши и душа той последва управителя до широкия док, където беше привързан „Сянка“. Той го заведе право при капитана на кораба.

След като размениха няколко думи, капитанът се съгласи да вземе Гед до Роук като пътник, тъй като това беше молба на един жрец и управителят остави младежа при него. Капитанът на „Сянка“ бе едър и дебел човек с червено наметало, украсено с хермелин, както подобава на андрадийски търговец. Без да погледне към Гед, той го попита гръмовито:

— Можеш ли да заповядаш на времето, момче?

— Да.

— Можеш ли да докарваш вятъра?

След отрицателния му отговор капитанът му каза да си намери някое място, където да не пречи.

Гребците се качваха вече на борда, тъй като корабът трябваше да излезе на рейд, преди да падне нощта и да отплава с отлива призори. Удобно място нямаше, ала Гед се изкачи някак си върху увития, завързан с ремъци и покрит с кожа, товар в кърмата на кораба и прилепен върху него, започна да наблюдава всичко, което ставаше наоколо. Гребците скочиха на борда — здравеняци с мускулести ръце, а пристанищните работници търкаляха с гръм и трясък бурета с вода от дока и ги складираха под пейките на гребците. Добре построеният кораб натежа под товара, но от време на време се залюляваше игриво върху плискащите крайбрежни вълни, готов да отплава. Тогава кормчията зае мястото си отдясно на кърмата и погледна към капитана, застанал върху една дъска, изрязана във формата на Старата змия от Андрад. Той изрева заповедите си с могъщ глас и „Сянка“ бе отвързан и полека изтеглен извън доковете от две лодки с гребла. Последва капитанският рев:

— Отворете люковете! — И огромните гребла бяха спуснати с тропот навън, по петнадесет от всяка страна. Гребците занавеждаха силните си гърбове, а един младеж до капитана отмерваше ритъма върху барабан. Корабът заплава леко като чайка, направлявана от крилете си, а шумът и врявата на града внезапно останаха зад него. Те навлязоха в тихите води на залива. Над тях се издигаше като увиснал над морската повърхност високият връх на планината. Хвърлиха котва в едно плитко заливче, закътано в южните Дългоръки чукари и там пренощуваха.

Някои от седемдесетте души на екипажа бяха на възраст колкото Гед — много млади, ала всичките пълнолетни. Тези младежи го викаха да споделя с тях храната и пиенето и бяха дружелюбни, макар груби и пълни с шеги и подигравки. Те го наричаха „козар“, разбира се, защото беше от Гонт, но по-далеч от това не отидоха. Той бе висок и силен като петнадесетгодишните и незабавно отвръщаше както на добрата дума, така и на насмешката. По този начин Гед си спечели място сред тях и още от първата нощ заживя като тях и започна да учи занаята им, Това се харесваше на корабните офицери, тъй като на борда нямаше място за пътници без работа.

Мястото едва стигаше за екипажа, а на една галера без палуба, раблъскана с хора, механизми и товар, и дума не можеше да става за удобства. Но какво значеше удобството за Гед? През нощта, легнал сред навитите и завързани кожи от северните острови, той впери поглед в пролетните звезди над пристанищните води и жълтите светлинки на града отвъд кърмата. После заспа и се пробуди отново, изпълнен с възторг. Призори приливът се обърна. Те вдигнаха котва и бавно загребаха между Дългоръките чукари. Щом изгревът зачерви планината Гонт зад тях, те вдигнаха високо платно и заплаваха на югозапад по Гонтско море.

Между Барниск и Торхийвън ги съпътствуваше лек вятър и на втория ден на хоризонта се появи Хавнър, Великият остров, сърцето и огнището на архипелага. Три дни пред очите им се простираха зелените хълмове на Хавнър, докато го заобикаляха на изток, но те не слязоха на брега. Щяха да изминат много години, преди Гед да стъпи на тази земя или да види белите кули на голямото пристанище на Хавнър в центъра на света.

Втората нощ прекараха в Кембърмаут, северното пристанище на остров Уей, третата — в един малък град на входа на Фелкуей, а на следващия ден минаха покрай северния нос Оу и навлязоха в пролива Ибевнър. Там свиха платна и загребаха. От двете им страни неизменно се простираше земя и наблизо непрестанно минаваха други кораби — малки и големи търговски кораби, едни, пристигащи след дългогодишно плаване чак от външните разливи с чудноват товар, а други, прехвърчащи като врабци от остров на остров из Вътрешно море. Като излязоха от оживения пролив, те завиха на юг, оставиха Хавнър зад кърмата и преминаха между двата красиви острова Арк и Илиън, чиито градове са разположени по планински върхове и склонове. След това, в дъжд и нарастващ вятър, започнаха да си проправят път през Вътрешно море към остров Роук.

През нощта, тъй като вятърът се разбушува, те свалиха платната и мачтите и през целия следващ ден гребаха. Дългият кораб се носеше уверено и храбро по вълните, но кормчията на кърмата се взираше в дъжда, който плющеше над морето и не виждаше нищо друго освен водната стихия. Те плаваха на юг според компаса. Посоката им беше известна, но не им беше известно през какви води се движеха. Гед чу да се говори за плитчините северно от Роук и за рифовете на изток и че може би въобще са се отклонили от курса си и се намират в пустите води южно от Камери. Вятърът се усилваше все повече и повече и разкъсваше върховете на огромните вълни на летящи пенливи дрипи, а те продължаваха да гребат на юг пред него. Греблата бяха скъсени, тъй като гребането стана извънредно трудно. По-младите седнаха по двама на гребло и Гед се редуваше с другите, както беше правил от Гонт дотук. Когато не гребяха, те изгребваха водата от кораба, тъй като отгоре им се стоварваха огромни вълни. По този начин с мъка напредваха сред вълните, които се гонеха като димящи планини под напора на вятъра, студеният дъжд плющеше безмилостно върху гърбовете им, а ударите на барабана ехтяха в бурята като удари на сърце.

Някакъв мъж дойде да смени Гед при греблото, та да го изпрати при капитана. От наметалото на капитана се стичаше дъждовна вода, но той стоеше непоклатимо на палубата като буре с вино. Като видя Гед долу, той го попита:

— Можеш ли да усмириш вятъра, момко?

— Не, господине.

— Имаш ли власт над желязото?

Той питаше дали Гед може да направи така, че стрелката на компаса да показва пътя им към Роук, като накара магнита да сочи не север, а необходимата им посока. Това изкуство е тайна на повелителите на морето и отново отговорът на Гед трябваше да бъде отрицателен.

— Е, тогава — изрева капитанът през вятъра и дъжда — трябва да си намериш някой друг кораб да те върне на Роук от град Хорт. Сега Роук трябва да е на запад от нас и единствено магия може да ни заведе там през това море. Налага се да държим курс на юг.

Това не се понрави на Гед; тъй като беше чувал моряците да говорят за Хорт като за място без всякакви закони, център на престъпна търговия, където се поробват хора и се продават в Южния разлив. Той се завърна при греблото си, залегна заедно с другаря си — як андрадийски младеж, чу как барабанът отмери удара и видя окачения на кърмата фенер да подскача и проблясва, блъскан на всички страни от вятъра — измъчено светло петънце в удавения от пороя мрак. Гед поглеждаше на запад всеки път, щом трудният ритъм на гребането му позволеше това. И когато корабът се издигна на гребена на една висока вълна, за миг той зърна светлина между облаците над тъмната димяща вода. Тя можеше да бъде и последен отблясък на залеза, но не, това не беше чер-вена светлина, а ярко сияние.

Другарят му по гребло не бе видял нищо, но въпреки това Гед извика, че има светлина. Кормчията се мъчеше да я зърне при всяко издигане на кораба върху огромните вълни и я забеляза заедно с Гед, но изкрещя в отговор, че това било залязващото слънце. Тогава Гед повика един от младежите, който изгребваше водата, да го замести за малко, проправи си път по задръстената пътека между гребците, хвана се за изваяния нос, за да не бъде хвърлен зад борда и извика на капитана:

— Господине, онази светлина на запад е остров Роук!

— Не виждам никаква светлина — изрева капитанът, но още не беше свършил, и Гед я посочи с ръка. В този миг всички видяха ясно светлината, която блещукаше на запад над разпененото и разбунено море.

Не заради пътника си, ами за да спаси кораба от застрашаващата го буря, капитанът веднага заповяда на кормчията да се насочи на запад към светлината. Ала рече на Гед:

— Момче, ти говориш като повелител на морето, но бъди сигурен, че ако объркаш пътя в това време, ще те хвърля да плуваш до Роук!

Сега вместо бурята да ги носи напред, те трябваше да гребат срещу вятъра, а това беше много трудно. Вълните блъскаха кораба, непрестанно го тласкаха на юг от новия му курс, въртяха го и го пълнеха с вода, така че изгребването не биваше да спира нито за миг, а гребците трябваше да внимават да не би въртящият се кораб да издигне греблата им над водата в момента на загребването и да ги хвърли между пейките. Под буреносните облаци беше почти тъмно, но от време на време те различаваха светлината на запад. Тя им стигаше да определят курса си и да продължат борбата. Най-сетне вятърът позатихна и светлината пред тях се засили. Те продължаваха да гребат и между два последователни удара, сякаш преминавайки през завеса, излязоха от бурята в кристален въздух, където сиянието на залязлото слънце осветяваше небето и морето. Недалеч, над пенестите гребени на вълните, видяха висок, заоблен зелен хълм, а под него град, построен в малък залив, където имаше закотвени лодки и всичко това беше потънало в спокойствие.

Облегнат на дългия лост, кормчията обърна глава и каза:

— Господине! Истинска земя ли е това, или магия?

— Поддържай курса, тъпако! А вие, безгръбначни роби, гребете! Това е Туилският залив и Роукската могила, както би разбрал всеки глупак! Гребете!

И под ударите на барабана те навлязоха изтощени в залива. Там беше толкова тихо, че се чуваха чак гласовете на хората от града горе, звънът на една камбана, а съскането и ревът на бурята долитаха от много далеч. Във всички посоки на около миля от острова бяха надвиснали тъмни облаци. Но по ясното и тихо небе над Роук една по една изгряваха звездите.