Магьосникът от Землемория

4. Сянката излиза на свобода

През пролетта Гед не се виждаше много с Веч или Джаспар, защото като заклинатели сега те учеха с Повелителя на градежа в потайната Горска обител, където не можеше да стъпи никой ученик. Гед беше останал в Големия дом и се трудеше с учителите над всички изкуства, достъпни за заклинателите, които правят магии, но не носят жезъл — призоваване на ветровете, изменяне на времето, откриване и спояване, както и над изкуствата на гадатели, ясновидци, бардове, лечители и билкари. Сам в килията си нощем, с кълбо вълшебна светлина над книгата вместо лампа или свещ, той изучаваше по-старите Руни и Руните на Еа, които се използват във висшите заклинания. Всички тези умения му се отдаваха лесно и сред учениците се носеше мълвата, че този или онзи учител бил казал, че младежът от Гонт бил най-схватливият ученик, учил някога в Роук. А за отака се носеха слухове, че бил превъплътен дух, който шепнел мъдри слова в ухото на Гед. Някои дори говореха, че гарванът на Върховния жрец бил приветствувал Гед при пристигането му с думите: „Бъдещи Върховни жрецо!“ Независимо дали вярваха, или не вярваха на такива приказки, дали харесваха,.или не харесваха Гед, повечето от неговите другари му се възхищаваха и пламенно го следваха в редките моменти, когато се развилнееше и предвождаше игрите им в растящите пролетни вечери. Но през по-голямата част от времето той беше изтъкан от трудолюбие, гордост и упоритост и се държеше настрана. Тъй като Веч отсъствуваше, Гед нямаше между тях приятел и не изпитваше нужда да се сприятелява.

Той стана на петнадесет години. Твърде млад беше за Висшите изкуства на магьосника или жреца с жезъл, нo бързо усвояваше всички илюзионни изкуства на които започна да го учи отделно от другите Повелителят на промените, също младеж. Учителят му говореше за истинските заклинания за даване на форма. Обясняваше му как, ако нещо наистина трябва да се преобрази в друго, то трябва да се преименува за времето, през което ще действува заклинанието. Разказа му как това влияе върху имената и природата на предметите около преобразеното нещо. Изтъкна му опасностите, които се крият в преобразяването, особено когато магьосникът променя собствения си образ и по този начин рискува да се впримчи в собственото си заклинание. Малко по малко, подтикван от увереността, с която младежът възприемаше всичко, младият учител отиде по-далеч. Той го научи първо на едно, а после и на друго от висшите заклинания за преобразяване и му даде да изучава Книгата на формите. Направи това без знанието на Върховния жрец — неразумна, но не и злонамерена постъпка.

Сега Гед учеше и с Повелителя на призоваването, който беше строг, състарен и закоравял от задълбоченото и мрачно магьосничество, което преподаваше. Не с илюзия се занимаваше той, а с истинска магия — призоваване на такива сили, като светлината и топлината, силата, която привлича магнита, онези сили, възприемани от хората като тегло, форма, цвят, звук. Това бяха истински сили, почерпени от безкрайните и неизмерими сили на вселената, които никакво човешко заклинание или използване не може да изчерпи или постави вън от равновесие. Учениците му вече познаваха. изкуството, с което повелителите на времето и морето заповядваха над вятъра и водата, но той им показа защо истинският магьосник използва тези заклинания само при нужда, тъй като да призовеш такива земни сили означава да промениш земята, защото те са част от нея:

— Дъжд на Роук може да означава суша в Оскил, — казваше той, — а безветрието в Източния разлив може да означава бури и разруха в Западния, ако не знаете какво правите.

Рядко им говореше за призоваване на действителни неща и живи хора, на духове на мъртъвци и на Невидимото — заклинания, които са връх в изкуството на Повелителя на призоваването. Веднъж-дваж Гед се опита да изтръгне от него нещичко за тези тайнства, но учителят го гледа дълго и навъсено, без да продума, докато Гед се почувствува неловко и престана да говори за това.

Понякога наистина му ставаше неловко, когато правеше дори по-низши заклинания, преподавани от Повелителя на призоваването. На някои страници в Книгата на познанието срещна руни, които му се сториха познати, въпреки че не си спомняше в коя книга ги бе виждал преди. Имаше някои фрази, които се изричат при заклинанието за призоваване и които той не обичаше да изрича. Те му напомняха за един миг на сенки в тъмна стая, за затворена врата и сенки, пълзящи към него от ъгъла при вратата. Той побързваше да отстрани такива мисли и да продължи напред. Тези моменти на ужас и мрак, казваше си той, са просто сенки на невежеството ми. Колкото повече научеше, толкова по-малко щеше да се страхува, а накрая, като пълновластен магьосник, нямаше да се страхува от нищо на света, съвсем от нищо.

През втория летен месец цялата Школа се събра отново в Големия дом да чествува Лунната нощ и Дълготрайния танц. Тази година те се паднаха заедно, сливайки се в един празник от две денонощия, а това се случва само веднъж на петдесет и две години. През цялата първа нощ, най-късата пълнолунна нощ от годината, по полята свиреха флейти, тесните улички на Туил преливаха от барабанни удари и факли и над огрените от лунна светлина води на Роукския залив се разнасяха песни. При изгрев слънце бардовете от Роук запяха дългата песен за „Подвигът на Ерет-Акбе“, в която се разказва как били построени белите кули на Хавнър и как Ерет-Акбе от Древния остров Еа пътешествувал из целия архипелаг и разливите, докато накрая в най-отдалечения Западен остров, на хоризонта на Открито море, срещнал дракона Орм и как сега костите на героя лежат в разбитите доспехи на брега на самотния Селидор сред драконовите кости, а мечът му, забучен на върха на най-високата кула в Хавнър, все още аленее над Вътрешно море при залез слънце. Песента свърши и започна Дълготрайният танц. Граждани, учители, ученици и селяни, мъже и жени, играеха в топлата прах и топлия сумрак и по всички пътища на Роук се устремяваха към морския бряг под ритъма на барабаните и рученето на гайдите и флейтите. Танцувайки, те навлизаха в морето, осветени от луната, която беше намаляла с една нощ след пълнолунието, а музиката потъваше в грохота на разбиващите се вълни. Щом на изток започна да просветлява, всички се завърнаха на брега, барабаните замлъкнаха и се чуваше само тихата, но пронизителна свирня на флейтите. На всеки един от островите на архипелага през онази нощ се празнуваше по този начин — един танц една музика, свързваща разделените от морето земи.

Щом свърши Дълготрайният танц, много от хората си легнаха и спаха през целия ден, а вечерта отново се събраха да ядат и пият. Група младежи — ученици и заклинатели, бяха изнесли вечерята си от столовата в един двор на Големия дом, защото искаха да празнуват отделно. Там бяха Веч, Джаспар и Гед заедно с още шест-седем по-възрастни младежи. Имаше и някои момчета, пуснати за кратко време от Самотната кула, тъй като празникът беше изкарал навън дори самия Куремкармерук. Всички ядяха, смееха се, лудуваха и правеха трикове, достойни да смаят цял царски двор. Едно момче беше хвърлило над двора мрежа от сто звезди от вълшебна светлина, оцветени като скъпоценни камъни, и те се полюшваха и шествуваха бавно над главите на младежите, под истинските звезди. Две момчета играеха на кегли с топки от зелен пламък и кегли, които подскачаха и отскачаха, щом топката ги доближеше. А през цялото време Веч седеше във въздуха с кръстосани крака и ядеше печено пиле. Едно от по-малките момчета се опита да го издърпа на земята, но Веч, седнал във въздуха със спокойна усмивка, просто се издигна малко по-високо, където не можеха да го стигнат. От време на време той хвърляше по някой пилешки кокал, който се превръщаше на бухал и отлиташе с крясък сред мрежата от звездни светлини. Гед изстрелваше след бухалите стрели от трохи и ги сваляше, а щом докоснеха земята, те отново се превръщаха в кокали и трохи, тъй като илюзията изчезваше. Той също се опита да се присъедини към Веч във въздуха, но понеже не притежаваше ключа на заклинанието, трябваше да маха с ръце, за да се задържи горе. А щом тупнеше на земята, всички избухваха в смях. Гед не спираше с тази лудория заради всеобщото веселие и се смееше заедно с другарите си, защото след тези две дълги нощи, изпълнени с танц, лунна светлина, музика и магии, беше изпаднал в повишено и бурно настроение и беше готов на всичко. Неочаквано се приземи с лекота точно до Джаспар, който никога не се смееше високо.

— Ястребът, който не може да лети… — каза Джаспар и се отдръпна.

— А нима Джаспар е скъпоценен камък1? — отвърна Гед с усмивка. — О, съкровище сред заклинателите! О, бисер на Хавнър, заблести над нас!

Момчето, което беше накарало светлинките да танцуват, изпрати една от тях над главата на Джаспар и тя заигра и заблещука около него. Не толкова хладнокръвно, колкото обикновено и със смръщено чело, той я отмахна с ръка и с един жест я угаси:

— Омръзнаха ми момчетии, шум и лудории.

— Остаряваш, момко — отбеляза Веч отгоре.

— Ако искаш тишина и униние — намеси се едно от по-малките момчета, — пробвай кулата.

— Какво искаш тогава, Джаспар? — попита го Гед.

— Общество, достойно за мене — отвърна Джаспар. — Хайде, Веч. Да оставим учениците да се забавляват с играчките си.

— Нима заклинателите притежават нещо повече от учениците? — обърна се Гед към Джаспар. Гласът му беше тих, ала всички останали внезапно замълчаха, тъй като сега омразата им звънтеше открито и ясно като стомана, измъкната от ножницата.

— Да — отговори Джаспар. — Сила.

— Нека премерим силите си.

— Предизвикваш ли ме?

— Предизвиквам те.

Веч се спусна на земята и застана между тях със свъсено лице:

— Забранени са ни дуели по заклинателство и вие добре знаете това. Престанете.

И Гед, и Джаспар мълчаха, защото наистина знаеха закона на Роук. Знаеха още, че Веч се ръководи от любов, а те от омраза. Въпреки това гневът им беше само възпрян, но не и охладен. След известно време Джаспар се дръпна настрана и каза със студената си усмивка, като че ли искаше думите му да бъдат чути единствено от Веч:

— Не е ли по-добре отново да припомниш на приятеля си козар закона, който го закриля? Той изглежда съкрушен. Дали наистина си е мислил, че бих приел предизвикателство от него? Човек, който мирише на кози, ученик, който не знае още Първото преобразяване.

— Джаспар — отвърна Гед, — откъде знаеш какво знам аз?

И внезапно, без да се чуе нито дума, Гед изчезна от погледа им, а над мястото му закръжи огромен сокол, разтворил клюна си, готов за писък. Миг след това във факелните отблясъци отново застана Гед, впил помръкнал поглед в Джаспар.

Изуменият Джаспар отстъпи крачка назад, но после само сви рамене и процеди една-единствена дума:

— Илюзия.

Останалите занегодуваха.

— Това не беше илюзия — каза Веч. — Това беше истинско преобразяване. И стига вече, Джаспар, слушай…

— Колкото да докаже, че е погледнал зад гърба на учителя крадешком в Книгата за формите. И какво от това? Продължавай, козарю! Харесва ми тази клопка, която слагаш сам на себе си. Колкото повече се опитваш да докажеш, че си достоен за мен, толкова повече се показваш такъв, какъвто си в действителност.

При тези думи Веч се извърна към Гед и му каза много тихо:

— Ястребе, бъди мъж и остави това сега… Ела с мен. Гед погледна приятеля си, усмихна се, но само го помоли да подържи за миг Оеж. После свали от рамото си малкия отак, където той се намираше, както обикновено, и го сложи в ръцете му. Животинчето, което никога не беше позволявало да го докоснат, сега отиде при Веч, изкатери се по ръката му и се сви на рамото му, без да изпуска от очи господаря си.

— Хайде — Гед подкани Джаспар тихо, както преди, — какво ще сториш, за да докажеш, че ме превъзхождаш?

— Нищо не е необходимо да сторя, козарю. И все пак ще го направя. Ще ти дам възможност. Завистта те яде като червей. Нека изгоним червея. Веднъж на Роукската могила ти се похвали, че гонтийските магьосници не си играят. Да вървим на могилата и да ни покажеш какво правят тогава. А след това може и аз да ти покажа малко заклинателство.

— Точно това бих желал да видя — отвърна Гед. По-малките момчета, свикнали да виждат как ядът му изригва при най-малкия намек за пренебрежение или обида, гледаха с учудване сегашното му хладнокръвие. В погледа на Веч нямаше учудване, а нарастващ страх. Той се опита да се намеси отново, но Джаспар му каза:

— Стой настрана, Веч! Е, козарю, какво ще направиш с възможността, която ти давам? Илюзия ли ще ни покажеш, огнено кълбо ли, или пък заклинание за лекуване на крастави кози?

— Какво би искал да сторя, Джаспар?

— Ако питаш мен, можеш да призовеш дух от мъртвите — сви рамене по-възрастният младеж.

— Ще го сторя.

— Няма — Джаспар го погледна право в очите с ярост, която не можеше повече да скрива зад презрението си. — Няма. Не можеш. Само се хвалиш…

— Кълна се в името си, ще го сторя!

За момент никой не помръдна.

Гед се откопчи от Веч, който се опитваше да го задържи със сила и излезе от двора, без да се обръща. Танцуващите светлинки над главите им угаснаха и по-тънаха в мрака. Джаспар се поколеба за миг и след това го последва. Изпълнени с любопитство и страх, останалите мълчаливо тръгнаха след тях на групички.

Тъмните склонове на могилата се издигаха в летния вечерен мрак, предвестник на луната. Присъствието на този хълм, където бяха извършвани много чудеса, тежеше във въздуха около тях като надвиснало бреме. Изкачвайки се, те се замислиха за дълбоките му корени, по-дълбоки от морето, достигащи чак до старите, слепи и тайнствени огньове в сърцето на земята. Спряха на източния скат. Над черната трева на хребета пред тях блещукаха звезди. Нямаше и помен от вятър.

Гед се изкачи няколко крачки по-нагоре от останалите, обърна се и каза ясно:

— Джаспар, кой дух да повикам?

— Който пожелаеш. Никой няма да те послуша. — Като че ли гласът му трепереше. Може би трепереше от гняв.

— Страхуваш ли се? — попита го Гед тихо и подигравателно.

Но дори не дочака отговора му, ако въобще имаше такъв. Джаспар вече не го интересуваше. Тук на могилата изчезнаха и омраза, и ярост и бяха заменени с чувство на пълна увереност. Нямаше защо да завижда на никого. Знаеше, че на това мрачно и омагьосано място тази нощ силата му е по-голяма от всякога. Тя изпълваше полека-лека жилите му и изведнъж Гед започна да трепери под неудържимия й напор. Сега усещаше, че Джаспар стои много по-ниско от него и че сигурно е бил изпратен само за да го доведе тук тази нощ — не съперник, а просто слуга на съдбата на Гед. Чувствуваше как корените под краката му се спускат надълбоко в мрака, а над главата си виждаше сухите, далечни огънчета на звездите. Той можеше да се разпорежда над всичко между небето и земята, да заповядва. Сега стоеше в центъра на света.

— Не се страхувай! — каза Гед с усмивка. — Ще повикам дух на жена. Няма защо да се страхуваш от жена. Ще извикам Елфаран, красавицата от „Подвигът на Енлад“.

— Тя е умряла преди хиляда години, костите й лежат дълбоко под морето на Еа, а може и никога да не е съществувала.

— Нима годините и разстоянията имат значение за мъртвите? Нима песните лъжат? — отвърна Гед отново с безобидна насмешка в гласа. — Наблюдавай въздуха между ръцете ми.

Той се извърна настрана и застана неподвижно. Величествено и бавно протегна ръце-жестът на приветствуване, с който започва призоваването, и заговори.

Беше прочел руните на това заклинание за призоваване в книгата на Оджиън преди повече от две години и оттогава не ги беше виждал. Беше ги прочел в мрака. Сега тук в мрака, като че ги четеше отново от страница, отворена пред него в нощта. Но вече разбираше това, което четеше, изговаряше го дума по дума на глас и виждаше знаците, сочещи как трябва да се направи заклинанието със звука на гласа и движението на тялото и ръката.

Останалите момчета наблюдаваха безмълвно и неподвижно.Само ротреперваха от време на време, тъй като великото заклинание започваше да действува. Гласът на Гед беше все още слаб, но променен, дълбок и напевен и думите, които изговаряше, им бяха непознати. Той млъкна. Ненадейно в тревата с тътен се издигна вятър. Гед падна на колене и извика високо. След това се просна напред, като че ли искаше да прегърне с протегнатите си ръце земята, и когато се изправи, едва удържаше в прегръдките си нещо тъмно, нещо тъй тежко, че той с огромни усилия се мъчеше да се вдигне на крака. Горещият вятър стенеше в черните, люлеещи се треви на могилата. Дори и да имаше звезди, сега никой не ги виждаше.

Словата на заклинанието просъскваха неясно в устата на Гед и той извика високо и отчетливо:

— Елфаран! И отново:

— Елфаран!

И за трети път:

— Елфаран!

Безформената тъмна маса, която бе вдигнал, се разцепи. Раздели се и в разперените му ръце проблесна бледа нишка светлина — неясен овал, издигащ се от земята до ръцете му.В този светлинен овал за миг се раздвижи някаква форма с човешки очертания — висока жена, която гледаше назад през рамо. Лицето й беше красиво, печално и изпълнено със страх.

Духът остана смътен само за миг, след това бледият овал в прегръдката на Гед засия с ярка светлина, която се разшири и разпростря — една цепнатина в мрака на земята и нощта, разкъсване на световната тъкан, през което лумна страховито сияние. И тогава през зейналия процеп се изкатери нещо, прилично на вълмо от черна сянка. Бързоподвижно и уродливо, то скочи право към лицето на Гед.

Гед залитна под тежестта му и нададе кратък, пресипнал вик. Малкият отак, животното, което нямаше глас, също извика високо и скочи от рамото на Веч, готово да се хвърли в бой.

Борейки се, Гед се строполи в гърчове, а светлият процеп в световния мрак над него продължаваше да се разширява и удължава. Момчетата, които гледаха, избягаха, а Джаспар се наведе към земята, за да скрие очите си от ужасяващата светлина. Единствено Веч се спусна към приятеля си. И единствен той съзря впилата се в Гед кълбеста сянка, която разкъсваше плътта му. Приличаше на черен звяр, голям колкото дете, но се надуваше и свиваше, и нямаше ни глава, ни лице, а само четири лапи с хищни нокти, които се вкопчваха и деряха. Веч захлипа от ужас, ала въпреки това протегна ръце да откъсне нещото от Гед. Но още преди да го докосне, той се вцепени на мястото си и не можеше да помръдне.

Непоносимата светлина избледня и съдраните краища на света бавно се събраха отново. Наблизо се чуваше тих глас, чийто звук приличаше на шепот на дърво или на игрив водоскок.

Звездите отново се показаха и тревите на склона побеляха от светлината на изгряващата луна. Нощта беше изцелена. Възстановено и непоклатимо цареше равновесието между светлината и мрака. Сянката-звяр я нямаше. Гед лежеше по гръб с разперени ръце, сякаш все още приветствуваше духа и правеше заклинанието. Лицето му беше почерняло от кръв и по ризата му имаше огромни черни петна. Малкият отак се беше свил на рамото му и трепереше. А над него стоеше старец, чието наметало проблясваше на лунната светлина — Върховният жрец Немерл.

Сребърният връх на жезъла му описваше кръгове над гърдите на Гед. После докосна леко веднъж сърцето му и веднъж устните, а през цялото време Немерл не спираше да шепне. Гед се раздвижи и устните му се разделиха, щом направи усилие да си поеме дъх. Тогава Върховният жрец вдигна жезъла, опря го в земята и тежко се облегна върху него с наведена глава, като че ли едва стоеше на крака.

Веч усети, че отново може да се движи. Огледа се и видя, че не е вече сам. Бяха дошли Повелителят на призоваването и Повелителят на промените. Не може да се направи голяма магия, без тя да се отрази върху такива люде, а те знаеха как да се отзоват бързо при нужда, въпреки че никой не беше по-бърз от Върховния жрец. Сега изпратиха за помощ — някои придружиха Върховния жрец, а други, между които и Веч, понесоха Гед към покоите на Повелителя на билките.

Цяла нощ Повелителят на призоваването не напусна поста си на Роукската могила. Ала нищо не помръдваше на склона, където беше разкъсана световната тъкан. Никаква сянка не изпълзя на лунната светлина, търсейки процепа, през който да се завърне в собствените си владения. Тя бе избягала и от Немерл, и през могъщите омагъосани стени, които заобикалят и закрилят остров Роук, и сега се намираше някъде по света. Криеше се някъде в света. Ако Гед беше умрял тази нощ, сянката можеше да се опита да намери отворената от него врата и да го последва в царството на смъртта, или пък да си отиде там, откъдето бе дошла. Ето какво чакаше Повелителят на призоваването на Роукската могила. Ала Гед оживя.

Сложиха го да легне в лечебните покои и Повелителят на билките се зае с раните по лицето му, врата и рамото му, Това бяха дълбоки, разкъсани и прокълнати рани. Черната кръв в тях не спираше и избиваше дори през заклинанията и наложените върху тях увити в паяжина листа. Гед лежеше безмълвен и с невиждащи очи. Бавният огън на треската го измъчваше безмилостно и никакво заклинание не можеше да го охлади.

Недалеч, в двора с игривия водоскок, лежеше Върховният жрец, също така неподвижен, ала студен, много студен. Живот имаше само в очите му, които гледаха осветените от луната водни струи и трепкащите листа. Тези, които бяха при него, не изговаряха заклинания, нито пък го лекуваха. Само тихо си продумваха по някоя дума и отново обръщаха глави към учителя си. Той лежеше неподвижен, а орловият му нос, високото му чело и бялата му коса изглеждаха още по-прозрачно бели на лунната светлина. За да спре действието на развилнялото се заклинание и да прогони сянката от Гед, Немерл беше изчерпал цялата си магическа сила, а с нея си бе отишла и физическата му сила. Той умираше. Но смъртта на един велик жрец, който много пъти през живота си е прекосявал сухите и стръмни скатове на царството на смъртта, е необикновена, защото умиращият не си отива сляпо, а уверено, тъй като познава пътя. Когато Немерл отправяше поглед нагоре, през листата на дървото, останалите не знаеха дали вижда летните, избледняващи от зората звезди, или други звезди, никога незалязващи зад хълмовете, които не виждат утрото.

Оскилският гарван, негов любимец от тридесет години, беше изчезнал. Никой не го бе видял къде е отишъл.

— Лети пред него — каза Повелителят на градежа, докато будуваха.

Настъпи топъл и ясен ден. Големият дом и улиците на Туил бяха смълчани. До обед не се чу никакъв глас и тогава железните камбани проговориха високо от Кулата на Повелителя на песните с погребален звън.

На следващия ден Деветимата от Роук се събраха някъде под тъмните дървета на Горската обител. И там дори те издигнаха наоколо си девет стени от мълчание, така че ни човек, ни някаква сила да не може да им продума или да ги чуе, докато избират новия Върховен жрец измежду жреците на Землемория. Бе избран Геншър от Уей. Веднага по Вътрешно море беше изпратен кораб до остров Уей да доведе на Роук Върховния жрец. На руля стоеше Повелителят на ветровете. Той отправи магическия вятър към платното, корабът тръгна бързо и изчезна от погледите.

За тези събития Гед не знаеше нищо. Цели четири седмици през това горещо лято той лежа сляп, глух и ням. Само от време на време изстенваше и извикваше като животно. Накрая изпълнените с търпение изкуства на Повелителя на билките оказаха лечебното си въздействие и раните започнаха да се затварят, а треската го остави на мира. Лека-полека той като че ли започна отново да чува, ала не проговаряше. Един ясен есенен ден Повелителят на билките отвори капаците на прозореца в стаята му. От онази мрачна нощ на Роукската могила Гед бе виждал само мрак пред очите си. Сега видя дневната светлина и грейналото слънце. Скри набразденото си от белези лице в ръцете си и заплака.

С настъпването на зимата той все още говореше със заекване, затова Повелителят на билките го държеше в лечебните си покои, като се опитваше постепенно да възвърне духовната му и физическа сила. Пусна го едва когато дойде пролетта и веднага го изпрати при Върховния жрец Геншър, за да му се закълне във вярност. Гед не беше имал възможност да изпълни дълга си заедно с останалите учители и ученици, когато Геншър дойде на Роук.

Не позволиха на никой от другарите му да го посети по време на болестта и сега, като минаваше, някои от тях се питаха:

— Кой е този?

По-рано Гед беше лек, жилав и силен. Сега, омаломощен от болка, той вървеше колебливо и не вдигаше лице, тъй като лявата му страна беше побеляла от белези. Избягваше и познати, и непознати. Отиде право в двора с водоскока. Там, където едно време го бе очаквал Немерл, сега го очакваше Геншър.

И новият Върховен жрец, подобно на предишния, беше загърнат с бяло наметало, но като повечето жители на Уей и Източния разлив, Геншър имаше черна кожа и черни очи под гъстите вежди.

Гед коленичи и му обеща вярност и покорство. Геншър не отвърна веднага.

— Знам какво си направил — каза той накрая, — ала не знам какво представляваш. Не мога да приема клетвата ти.

Гед се изправи и се подпря с ръка на дръвчето до водоскока, за да не залитне. Все още бавно намираше думите:

— Трябва ли да напусна Роук, господарю мой?

— Искаш ли?

— Не.

— Какво искаш?

— Да остана. Да се уча. Да поправя… злото…

— Самият Немерл не можа да направи това. Не, няма да ти позволя да напуснеш Роук. Само силата на учителите тук и отбранителните стени на този остров, които не допускат воините на злото, могат да те закрилят сега. Ако излезеш вън от тях, онова, което си пуснал на свобода, ще те намери веднага, ще се настани в теб и ще те овладее. Няма да си повече човек, а „гебет“ — кукла, изпълняваща злата воля на сянката, която ти изкара на слънчева светлина. Трябва да останеш тук, докато придобиеш достатъчно сила и мъдрост, за да се браниш от нея, ако въобще е възможно. Дори и сега тя те чака. Положително те чака. Виждал ли си я от онази нощ?

— Насън, господарю — каза Гед с болка и срам в гласа. — Господарю Геншър, не зная какво бе онова… онова нещо, което излезе от заклинанието и се впи в мен…

— Нито пък аз знам. То няма име. Ти имаш голяма вродена сила и си я употребил погрешно за заклинание, над което нямаш власт, без да знаеш как това заклинание ще повлияе на равновесието между светлината и мрака, живота и смъртта, доброто и злото. И си бил подтикнат към това от гордост и омраза. Нима е чудно, че последствията са пагубни? Извикал си дух от мъртвите, но с него е дошла една от силите на смъртта. Дошла е неповикана оттам, където няма имена. Изчадие на злото, тя иска да сее зло чрез теб. Силата, с която си я извикал, й дава власт над теб — вие сте свързани. Това е сянката на твоята надменност, сянката на невежеството ти, твоята сянка. Нима една сянка има име?

— Да бях умрял по-добре! — извика Гед накрая, отвратен и изтощен.

— Кой си ти да съдиш кое е добро и кое зло, ти, за когото Немерл даде живота си? … Тук ти си в безопасност. Ще живееш тук и ще продължиш учението си. Казват, че си бил умен. Продължавай да работиш. Работи добре. Не можеш да направиш нищо повече.

С тези думи Геншър свърши и внезапно изчезна — нещо обичайно за жреците. Водоскокът играеше на слънцето, Гед го погледа известно време, заслушан в гласа му и обзет от мисли за Немерл. Едно време в същия този двор той се беше почувствувал като слово, изречено от слънцето. Сега и мракът бе изрекъл слово, което не можеше да се отмени.

Гед излезе от двора, отиде в старата си стая в Южната кула, която все още пазеха за него и се усамоти. Когато гонгът звънна за вечеря, той слезе долу и седна при другите младежи на Дългата маса, почти без да им говори. Едва вдигаше глава дори към онези, които го поздравяваха най-приветливо. След ден-два всички го оставиха на мира. Желаеше да бъде сам, защото се страхуваше от злото, което неволно можеше да каже или направи.

Ни Веч, ни Джаспар бяха тук и той не попита за тях. Момчетата, които беше предвождал и ръководил, го бяха изпреварили поради пропуснатите от него месеци и през пролетта и лятото Гед учи с много по-малки от него момчета. Но и сред тях не блестеше, защото думите на всяко заклинание, дори най-простото, излизаха със запъване от устата му и ръцете му правеха движенията колебливо.

През есента той трябваше отново да отиде в Самотната кула да учи с Повелителя на имената. Работата, която едно време го ужасяваше, сега му доставяше удоволствие, защото той търсеше именно мълчание и дълго учение, без заклинания и без да призовава силата, която все още чувствуваше в себе си.

Нощта, преди да тръгне за кулата, в стаята му дойде гост с кафяво наметало за път и дъбов жезъл, подкован с желязо. При вида на магьосническия жезъл Гед се изправи.

— Ястребе…

Гласът го накара да вдигне поглед — пред него стоеше Веч с уверено и честно лице, както винаги, възмъжало, черно и откровено, ала с непроменена усмивка. На рамото му се беше свило яснооко животинче с ивици по козината.

— То не се отделяше от мен по време на болестта ти и сега с мъка ще се разделя с него. А с още по-голяма мъка ще се разделя с теб, Ястребе. Но аз си отивам у дома. Хайде, Оеж, върви при истинския си господар! — Веч по-тупа с ръка отака и го остави на пода. Животинчето отиде при сламеника на Гед, седна на него и започна да мие козината със сухия си, кафяв език, подобен на листенце. Веч се засмя, но Гед не можа и да се усмихне. Галейки отака, той се наведе, за да скрие лицето си.

— Мислех, че не ще дойдеш повече да ме видиш, Веч. В думите му нямаше укор, но Веч отвърна:

— Не можех. Повелителят на билките ми забрани, а и сам бях затворен в Горската обител цяла зима. Не ме освободиха, докато не заслужих жезъла си. Слушай, когато и ти бъдеш свободен, ела на Източния разлив. Ще те чакам. В градчетата там цари веселие и магьосниците са добре дошли.

— Свободен… — промълви Гед, сви рамене и се опита да се усмихне.

Очте на Веч не го гледаха с обичайния си поглед, тъй като сега в тях освен любов, може би имаше и магическа сила.

— Няма да стоиш затворен на Роук завинаги — каза той внимателно.

— Е… Идвало ми е наум, че може да отида да работя при учителя в кулата, да бъда един от тези, които търсят из книгите и звездите изгубени имена и по този начин… ако не допринасям полза, то поне да не причинявам повече вреди…

— Може — каза Веч. — Аз не съм ясновидец, ала виждам пред теб не книги и зали, а далечни морета, огнедишащи дракони, градски кули и всички онези неща, които вижда един ястреб, полетял високо и надалеч.

— А зад мен… какво виждаш зад мен? — попита Гед и се изправи така, че вълшебната светлина над главите им очерта сянката му върху стената и пода. Изведнъж той извърна глава и каза със заекване: — Но кажи ми къде ще отидеш, какво ще правиш?

— Ще си отида у дома да видя братята си и сестра си, за която съм ти говорил. Оставих я малко момиченце, а скоро ще бъде кръстена. Странно, нали? Ще стана магьосник нейде из островчетата. О, още дълго бих стоял и говорил с теб, ала не мога. Корабът ми отплава довечера, а отливът вече е започнал. Ястребе, ако някога пътят ти мине на изток, ела при мен. И ако някога имаш нужда от мен, извикай ме по име: „Естариол“!

При тези думи Гед вдигна белязаното си лице и погледна приятеля си в очите.

— Естариол, моето име е Гед.

После те се сбогуваха тихо. Веч се обърна, тръгна по каменния коридор и напусна Роук.

За миг Гед остана неподвижен като човек, който е научил съдбовна вест и трябва да обогати духа си, за да я възприеме. Много скъп бе полученият от Веч дар — истинското му име.

Никой освен кръстникът не знае истинското име на човека. Ако решиш, можеш да го кажеш на брат си, на жена си или на приятеля си, ала и те никога няма да го споменат пред чужди хора. Ще те наричат като всички останали с второто ти име — Ястреб, Веч или пък Оджиън, което значи шишарка. Щом простите хора крият имената си от всички освен от онези, към които хранят безгранична любов и доверие, то какво остава за магьосниците, които са по-опасни и по-уязвими. Знаеш ли нечие истинско име, ти разполагаш с живота на този човек. Тъй че Гед, сам загубил вяра в себе си, получи от Веч онзи дар, който само приятел може да даде — доказателството за неизменно и непоклатимо доверие.

Той седна на сламеника и вълшебното светещо кълбо изгасна, издавайки мирис на блатен газ. Погали отака, който се изтегна успокоен и заспа на коляното му, сякаш никога не бе спал другаде. В Големия дом цареше тишина. Гед се сети, че беше навечерието на пълнолетието му, денят, в който Оджиън го бе кръстил. Оттогава бяха изминали четири години. Той си спомни студения планински извор, през който беше преминал гол и безименен. Замисли се за другите бистри вирове в река Ар, където беше плувал, за Десетте елши под високите, гористи планински склонове, за утринните сенки по прашната селска улица, за огнените пламъци, подскачащи в зимния следобед под въздушната струя на духалото в ковачницата, за тъмната и уханна колиба на магьосницата, където въздухът беше изпълнен с дим и заклинания. Отдавна не беше мислил за тези неща. Сега, през нощта на неговата седемнадесетгодишнина, те се възвръщаха в паметта му. Всичките години и места от краткия му, разбит живот се подреждаха в една картина пред погледа му. Най-сетне, след всичките тези продължителни, горчиви и загубени години, той отново знаеше кой е и къде се намира. Ала не виждаше и се страхуваше да погледне към пътя си в бъдещето.

На другата сутрин Гед тръгна през острова с отака на рамо, както преди. Този път стигна до Самотната кула за три, а не за два дни, и беше съвсем изтощен, когато я съзря над фучащите и съскащи вълни около северния нос. Вътре тя беше такава, каквато си я спомняше — мрачна и студена, а Куремкармерук седеше нависоко и пишеше списъци от имена. Учителят вдигна поглед към него, без да го поздрави.

— Лягай си, на уморения му липсва ум — каза му той, като че ли Гед никога не беше напускал това място. — Утре може да отвориш Книгата с делата на създателите и да научиш имената от нея.

В края на зимата той се завърна в Големия дом. Стана заклинател и тогава върховният жрец Геншър прие клетвата му за вярност. От този момент Гед започна да изучава висшите изкуства и заклинания, преминавайки от илюзията към истинското магьосничество, към знанието, което трябваше да притежава, за да заслужи магьосническия жезъл. Мъката, с която произнасяше заклинанията, постепенно изчезна с течение на месеците и ръцете му възвърнаха изкусността си, но той не бързаше, както преди, да натрупа знания, тъй като беше получил дълъг и мъчителен урок от страха. За щастие, дори най-висшите и най-опасни заклинания за създаване и оформяне не доведоха до лоши за него последствия и срещи. Запитваше се понякога дали сянката, която бе пуснал на свобода, не е загубила силата си, или пък не е избягала по някакъв начин от този свят, тъй като повече не се вестяваше в сънищата му. Но дълбоко в сърцето си съзнаваше безумието на тази надежда.

От учителите и от древните книги на познанието Гед научи каквото можа за съществата, подобни на освободената от него сянка, а то беше съвсем малко. Никъде не съществуваше пряко описание и никой не говореше открито за това. Тук-там в древните книги се загатваше за неща, напомнящи сянката-звяр. Тя не беше човешки призрак, нито пък създание на Древните земни сили, въпреки че, изглежда, имаше някаква връзка с тях. В „Познанието за драконите“, което Гед прочете много внимателно, имаше едно предание за някакъв повелител на драконите в древността, който попаднал под властта на една от Древните сили — говорящ камък, намиращ се в далечна северна страна. „По заповед на камъка, се казваше в книгата, той проговри, за да вдигне от царството на смъртта мъртъв дух, но тъй като магическата му сила беше изкривена от волята на камъка, заедно с мъртвия дух излезе и нещо неповикано, което го разкъса отвътре и, след като се настани в тялото му, тръгна да унищожава хората.“ Но в книгата не се казваше какво е било това нещо, нито пък как свършва преданието. И учителите не знаеха откъде може да се вземе такава сянка — от смъртта според Върховния жрец, от отвъдната страна на света според Повелителя на промените, а Повелителят на призоваването просто не знаеше. Повелителят на призоваването често навестяваше Гед по време на болестта му. Той беше суров и строг, както винаги, но Гед вече познаваше доброто му сърце и го обичаше.

— Не знам. Знам единствено, че само могъща сила е могла да призове такова нещо и може би само една-единствена сила… един-единствен глас… твоят глас. Но какво означава това на свой ред, не знам. Ти ще разбереш.

Трябва да разбереш или да умреш, или още по-страшно от смъртта… — Гласът му беше тих, а погледът му, отправен към Гед, мрачен. — Като момче си мислил, че един магьосник може всичко. И аз така мислех едно време. И всички ние. А истината е, че с нарастването на истинската сила на един човек и с разширяването на познанието му, пътят пред него се стеснява. Най-накрая той започва да върши единствено и изцяло това, което трябва, без да избира…

След осемнадесетия си рожден ден Гед бе изпратен от Върховния жрец да учи при Повелителя на градежа. За знанията, придобити в Горската обител, не се приказва много другаде. Говори се, че там не се правят заклинания, въпреки че самото място е омагьосано. Понякога дърветата от тази горичка се виждат, а по-някога — не. Но те винаги се намират на едно и също място и в една и съща част на Роук. Говори се, че самите дървета в горичката преливат от мъдрост. Говори се, че Повелителят на градежа изучава върховното си магическо изкуство в самата горичка и ако някога дърветата умрат, заедно с тях ще умре и мъдростта му. В този ден водата ще се издигне и ще удави островите на Землемория, които Сегой издигнал от дълбините на времето, преди да се родят преданията. Цялата суша, населена от хора и дракони, ще потъне.

Но това бяха само слухове — магьосниците не говорят за това.

Месеците се изнизаха и най-сетне един пролетен ден Гед се завърна в Големия дом, без да има представа какво още ще го накарат да върши. На прага на вратата, от която тръгва пътеката към Роукската могила, го посрещна старец. Отначало Гед не го позна, но след като се помъчи малко, си спомни, че това е старецът, който го беше пуснал в Школата в деня на пристигането му преди пет години.

Старецът се усмихна, поздрави го по име и попита:

— Знаеш ли кой съм?

Гед се беше замислял и преди защо винаги се казва, че на Роук има деветима учители, а той познава само осем: Повелителя на ветровете, Повелителя на ръцете, Повелителя на билките, Повелителя на песните, Повелителя на промените, Повелителя на призоваването, Повелителя на имената, Повелителя на градежа. Изглежда, хората считаха Върховния жрец за деветия. Ала при избора на нов Върховен жрец също присъствуваха деветима учители.

— Мисля, че си Повелителят на вратата — каза Гед.

— Да, така е. Ти спечели достъп в Роук, като назова името си, Гед. Сега можеш да спечелиш свободата си, като назовеш моето — рече усмихващият се старец и зачака. Гед онемя. Разбира се, той знаеше хиляди начини и изкуства за откриване имената на предмети и хора — това майсторство беше част от всичко, което беше научил в Роук, защото без него не могат да се правят множество полезни магии. Но да се открие името на жрец или учител е нещо друго. То е скрито по-добре от риба в морето, пазено по-добре от драконова бърлога. Любопитствуващото заклинание ще се сблъска с по-силна магия, най-изтънчените средства ще пропаднат, лукавите подпитвания ще бъдат осуетени по лукав начин, а силата ще се разпадне от само себе си.

— Тясна е вратата, която пазиш, учителю — рече най-сетне Гед. — Май ще трябва да поседя на полето и да попостя, докато изтънея достатъчно, че да мога да мина през нея.

— Стой колкото пожелаеш — каза Повелителят на вратата с усмивка.

Гед се отдалечи малко, приседна под една елша на брега на Туилбърн и пусна отака да играе в потока и да лови раци по тинестото дъно. Яркото слънце залезе късно, тъй като пролетта преваляше. В прозорците на Големия дом заблещукаха фенери и вълшебни светлини, а в подножието на могилата улиците на град Туил се изпълниха с мрак. Над покривите забухаха бухали, в тъмнината над потока се застрелкаха прилепи, а Гед все още седеше и мислеше как би могъл чрез сила, хитрост или магия да научи името на Повелителя на вратата. Колкото повече размишляваше, толкова по-малко виждаше сред всички магически изкуства, научени през петте години в Роук, нещо, което би могло да му помогне да изтръгне такава тайна от такъв жрец.

Той легна и заспа под звездите насред полето с отака, който се беше сгушил в джоба му. След изгрев слънце, все така гладен, отиде при вратата на Дома и почука. Отвори му Повелителят на вратата.

— Учителю — рече Гед, — не мога да науча името ти със сила, тъй като не съм достатъчно силен, нито пък с лукавство, тъй като не съм достатъчно хитър. Тъй че с удоволствие ще остана тук да се уча или да ти служа, както пожелаеш, освен ако случайно не отговориш на един мой въпрос.

— Питай!

— Как се казваш?

Повелителят на вратата се усмихна и си каза името, а Гед го повтори и влезе за последен път в Дома.

Когато го напусна отново, той беше загърнат с тежко, тъмносиньо наметало — дар от общината на Лоу Торнинг, накъдето се бе запътил. тъй като там имаха нужда от магьосник. Носеше и жезъл, висок колкото него, изсечен от тис и подкован с бронз.

Повелителят на вратата се сбогува с него и му отвори задната врата на Големия дом, вратата от рог и драконова кост. Гед се спусна по улиците на Туил и стигна до кораба, който го очакваше в блесналите на утринното слънце води.