Махди

Ибрахим се чудеше какво да каже.

– Има ли група, която те преследва и се опитва да те убие? Искам така да задам въпроса – каза Неджиб. – Аз вече имам подобно усещане.

– Не, не е така, Неджиб ага!

Ибрахим се опитваще да се оправдае, защото осъзнаваше, че ако съветът на Махди реши, че е заплашен животът му, могат пак да го заточат някъде. Той не знаеше докъде могат да стигнат еничарските командири, но беше сигурен, че те са в състояние дори да го затворят в кафез, подобно на принцовете от рода на Осман, само и само да запазят живота му. Знаеше, че сега трябва да ги успокои, но не можеше да каже нищо.

Така завърши съвещанието на сектата на Махди. Агата, пашата и сейменбашията бяха разтревожени и притеснени. Те не бяха доволни от обясненията и чувстваха,^х че с Ибрахим се случва нещо, което е извън техния контрол.

Хакъ беше много променен. Момчето беше пораснало или смъртта на Сабрие го беше направила много по-сериозен и мълчали? . Хасан ага беше много доволен. От малкия крадец и калпазанин не беше останала и следа. Все пак ловкостта и пъргавия ум на момчето си бяха все същите. То всеки ден носеше кафе на Ибрахим и двамата с него се упражнявала с дървени оръжия. От ден на ден Хакъ ставаше все по-добър и по-силен. Докато го гледаше, Ибрахим си спомняше за себе си и своята младост.

Ибрахим вече можеше да ходи съвсем спокойно. Ребрата и удареното място стояха все още надути, но вече почти не напомняха за себе си чрез болка. Все пак при всяко помръдване с лявата си ръка той докосваше неволно надутото.

След нападението, Ибрахим беше слязъл до залата само веднъж, за да вземе дървени оръжия. Тя беше в окаяно състояние. Не знаеше какво да предприеме, затова остави всичко така както си беше и само заключи тайната врата с единия от катинарите.

Отначало Ибрахим се разхождаше само из уличката. По-късно започна да ходи и до чаршията. Всички съседи го познаваха и най-горещо го поздравяваха, пожелавайки му скорошно оздравяване и много щастие. Така веднъж, както се разхождаше, Ибрахим стигна до Топкапъ. Като го видяха, сеймените веднага го поздравиха. Откакто беше дал пиршеството, явно беше повишил популярността си и сред "кучкарите" на султана.

На другия ден дойде поканата от султана. Ибрахим не взе ръкава за лов на соколи, но предчувстващ удоволствието от лова, вървеше бавно в парка, Сега, като вървеше в гората, болката отново се "обади", но когато поляната с беседката се появи пред очите му, той като че ли забрави за нея. Ахмед III ловуваше със сокол скитник. Ибрахим опита да гледа, но разбра, че не може да гледа нагоре.

По някое време султанът видя Ибрахим и отиде до него.

– Ибрахим Селяхаддин – каза той.

Ибрахим направи дълбок поклон и каза:

– Ваше Величество, ръка на Аллах...

– Да, да, да – прекъсна го султанът. – Здрав ли си вече?

– Да, Ваше Величество!

– Искаш ли да погледаш лова? – явно султанът беше нетърпелив да продължи лова.

– Много ме боли, като гледам нагоре, може ли да седна?

– Да, да, разбира се! – каза султанът и посочи към беседката.

Ибрахим (наблюдаваше, следеше с интерес) гледаше лова и изпита удоволствие все едно, че той ловува, само че вместо него, султанът пускаше соколите. За да вижда по-добре, той почти беше полегнал. Това му попречи да види султана, който незабележимо се бе приближил и го чу едва когато той сядаше. Звукът накара Ибрахим да се сепне.

– Не се притеснявай, Ибрахим ага! – каза султанът.

Когато Ахмед III седна, около него започнаха да тичат прислужници. В този момент доганджиите се грижеха за соколите, а церемониалмайсторът застана зад гърба на султана.

– Беше ни тежко заради това, което ти се случи – каза султанът. – Без теб ловът със соколи не е същият. Радваме се, че те виждаме здрав.

– Аз съм двойно по-щастлив, че ви виждам и ви намирам в прекрасно разположение на духа!

– Няма да ви лъжа, Ибрахим ефенди, станахте ми много скъп в последните месеци, но аз съм водач на всички правоверни и съм свикнал да страдам за благото на моя народ. Въпреки че високо ви ценя и че прекарваме много добре времето си в лов, искам да ви кажа, че се налага да изтърпя липсата ви.

– Какво? Защо?

Султанът не беше длъжен да дава обяснение на Ибрахим, но младият мъж беше толкова стъписан, че той каза:

– Имам една много важна задача за вас. След няколко дни нарочно изпратени от мен хора ще отидат да посетят Европа и по-точно Франция. Те обаче няма да бъдат само наблюдатели, а ще запишат всичко грижливо. Искам да изучат всички области на живота в гяурските държави. Вие ще бъдете уж мои посланици, но всъщност ще бъдете разузнавачи. Всеки пратеник ще има определена задача.

Ибрахим ага, аз съм убеден в качествата ви на воин и пехливанин, но ви познавам и като ловец. Великият везир и шейхюлислямът ме убедиха, като ви описаха като умен човек, философ и теолог, но и като човек, владеещ почти всички западни езици. Вие, Ибрахим Селяхаддин, ще отговаряте за армията и въоръжението. Искам да изучите всичко за западните армии. Великият везир иска да променим нашата армия по пример на гяурите.

– Но защо аз? – успя да попита Ибрахим, при първата отдала му се възможност.

– Защото знаеш много езици и всички твърдят, че си много добър воин.

– Кои всички?

– Горещо те препоръчаха Кубилай Юндер и Явуз Челик паша. Те твърдят, че си един от най-забележителните воини и командири, които са виждали. Освен това знаеш езика на европейците.

Едва сега Ибрахим разбра всичко. Султанът щеше да изпрати съгледвачи, които да разузнаят всичко за неверниците. Великият везир искаше да промени армията и тук агата на еничарите и пашата, а може би и самият шейхюлислям, бяха решили да препоръчат него – Ибрахим. Така те едновременно щяха да блокират и контролират замисъла на Невшехирли Дамат Ибрахим паша и да предпазят живота на Махди, като го изпратят в Европа. Планът наистина беше гениален. Със сигурност, за да подменят човека на Великия везир, агата и пашата бяха използвали цялата си власт. Може би дори сближаването на султана и Ибрахим беше тяхно дело. Може би ловът със соколи съвсем не беше случаен. Сега осъзна, че през цялото време може би е бил пешка в една голяма игра на шахмат между Кубилай Юндер, Явуз Челик, а може би и Абдаллах ефенди, и от друга страна Великият везир и султанът. Ибрахим може би не беше пешка. Искаше му се да е поне офицер, но все си беше фигура от тази игра.

Докато се прибираше, си помисли: "А може би аз съм шахът^[68], когото всички пазят? Може би играта се играеше между Аллах и Иблис, агата и пашата бяха офицери, а аз съм най-важната фигура, от която зависи всичко и всички пазят? Може би аз съм шахът?" Тази мисъл поне малко го успокои.

После султанът и Ибрахим се сбогуваха. Личеше си, че на Ахмед III наистина му е тъжно и така двамата се разделиха като приятели. Същата тази вечер в къщата на Ибрахим се събраха всички членове от сектата на Махди. Тук беше и Кубилай Юндер. Голяма група от еничари го пазеше отвън. Сейменбашията пък го чакаше свита от сеймени. Хората от улицата разбираха, че пак се случва нещо специално в къщата на Ибрахим. Повечето от тях се бяха прибрали и се спотайваха в къщите си. Те бяха прибрали децата си не от страх, а за да не пречат и да не създават работа на снажните мъже. Уличката беше притихнала, а сектата на Махди като че ли се възползваше от тази тишина и внимание.

Освен Кубилай Юндер и Неджиб, бяха дошли шейхюлислямът Абдаллах ефенди и Явуз Челик паша. След задължителните поздрави, петимата седнаха около масата. Пръв думата взе най-старият от членовете – Абдаллах ефенди. Той каза:

– Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, имат ли някакво развитие нещата, с които се занимавате, това което мислите или нещо интересно, което ви вълнува?

Въпросът завари Ибрахим неподготвен. Скоро той въобще не се беше замислял върху нещо свързано с религията.

– Не, учителю, в последно време нямах време да мисля за нищо такова.

Явно отговорът не се хареса на Абдаллах ефенди и той каза:

– Да не се замисляш за живота си, значи да живееш като животно! Никой истински човек не бива да живее дори ден, без да се замисли за тези неща, а какво да говоря за светите хора. Всеки ден, в който не се сетиш поне веднъж за Бог, а всичките ти мисли се въртят само около тленното и егото ти, е загубен за теб! В този ден все едно, че не си живял! Ти си Махди, какво да кажа за теб?

В думите на стария учител си личеше голямо разочарование. За да го успокои, Ибрахим каза:

– Учителю, знам, че ще ви разочаровам, но това е истината.

Абдаллах ефенди се облегна назад, с което показа, че се оттегля от разговора. На Ибрахим му стана тъжно за стария мъж, когото без да иска бе наскърбил. Той знаеше, че утре по обед отплува и му беше тъжно, че по този начин ще се сбогува със стария си учител и духовен наставник. След него заговори Кубилай Юндер. Той каза:

– Ибрахим ага, едва се преборихме, за да те изпратим във Франция. Трябва да знаеш, че все пак Великият везир е изпратил и свой човек, който да прави същото, което ще правиш ти. Разузнай и виж кой е той! Всячески трябва да му попречиш! Искаме да знаем всяка стъпка и решение, което той би предложил на Великия везир и султана! Ти ще бъдеш нашият щит!

– Разбрах! – каза Ибрахим.

– Това е първата ти задача – каза агата. После помълча известно време и официално започна. – Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, ти си този, когото всички смятаме за Махди. Имах пророчески сън, че отначало трябва да бъдем седем и това бяхме ти, Юсуп...

Като чуха името на бившия сейменбашия, всички покрусено сведоха глави. Кубилай Юндер продължи:

– Третият човек беше ал-Хадад, Явуз Челик паша, негово светейшество Абдаллах ефенди, Неджиб и аз. За съжаление, членството на ковача беше твърде кратко. Мисията на неговия живот беше да изкове Втория меч на исляма, след което той ни напусна. Той заплати с живота си изковаването и закаляването на ятагана на Махди. Всички знаете как ни напусна Юсуп. Така останахме петима. Аз и Абдаллах ефенди сме стари хора. Явуз Челик също не е млад. Така оставате само вие двамата с Неджиб. Има опасност сектата ни съвсем да се стопи и да изчезне. Ибрахим ал-Хадад, трябва да потърсиш нови членове на сектата, а ние само ще ги одобрим! Нека новите членове бъдат млади хора и да станем отново поне седем човека! Така че нека това бъде втората ти задача, Ибрахим ал-Махди.

След това всички като един се изправиха. Ибрахим вече знаеше церемонията, затова клекна. Воините извадиха оръжията си и ги кръстосаха над главата на този, когото смятаха за Махди. После всички в един глас извикаха:

– Биз гилиндж Махди!

Ибрахим се усмихна. Явно старите еничари бяха решили да взаимстват от бойния вик на ортата, който той бе измислил. Те го бяха променили. Сети се, че за пръв път така беше извикал Юсуп, миг преди главата му да се отдели от тялото.

– Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! – продължаваха да крещят изправените мъже. С това съветът на Махди приключи.

Мъжете се сбогуваха лично с Ибрахим и си тръгнаха. С тях си тръгнаха и военните ескорти и уличката опустя. Ибрахим вече беше предупредил Селим ага, че за дълго време ще отсъства. Постави му задача да пази и поддържа къщата. Остави му пари, за да може да живее без да се притеснява. Турчинът, който смяташе Ибрахим за свой господар и повелител, сега нарече еничара свой духовен учител. Селим беше осъзнал безсмислието на това да пие и както той, така и жена му, бяха много благодарни на господаря си, който освен че им върна дома и достойнството, беше и умен човек, мъж достоен за уважение, който никога не губи самоконтрол. Така уважението на Селим прерастваше в нещо подобно на боготворене. Той смяташе Ибрахим ефенди за толкова влиятелен и в същото време духовен човек, че го слагаше на пиедестал. Той, Селим ага, никога нямаше да достигне Ибрахим ага. Всеки човек трябва да осъзнава мястото, което заема, да е благодарен и да не ламти за неща, които не може да има. Ето той, Селим ага, дори да спечелеше пари, никога нямаше да може да постигне ума, благородството и мъдростта на Ибрахим ага. Именно такива бяха разсъжденията на Селим. Но имаше и още. Той осъзнаваше, че чрез вниманието, което безспорният господар на улицата оказва на него и на сина му, ги издига над нивото на обикновените хора. Така че той щеше с нокти и зъби да воюва срещу всеки, дръзнал да обиди чистото име на господаря Ибрахим Селяхаддин.

Така Ибрахим беше сигурен, че оставя дома си в сигурни ръце. Тъй като реши да остави джерида, помоли Селим ага Хакъ да не се качва горе, за да не се нарани на дългото арабско копие. Помоли него или жена му да продължат да се грижат за гълъбите на покрива. Даде му отделно пари за тяхната храна. Тъй като не знаеше точно колко време няма да го има, даде му алтъни за цяла една година.

Вече беше стегнал багажа си. Като всеки еничар беше готов да тръгне във всеки един момент. Трябваха му само няколко минути. Приготви дрехите си, шапките, щеше да вземе само две оръжия – зулфикр и султанската кама. Извади кожената чанта, сложи в нея всичките си книги и вече беше готов. Всичко това и едно походно одеало той закачи на еничарската си раница.

Сутринта мина през кафенето на Хасан ага. Все още нямаше посетители. Старият турчин първо обръсна главата и брадата му, оформи щръкналите му настрани остри еничарски мустаци. Те все още не бяха достатъчно дълги, но поне бяха добили нужната форма.

– Много рано сте станали тази сутрин, Ибрахим ага – каза старецът. – Къде сте се запътили с тази еничарска раница, да не би да ни изоставяте?

– Да, Хасан ага, ще замина за известно време. Искам да държите Хакъ на работа при вас.

После Ибрахим си оправи дълговете с кафеджията, плати за подстригването и заплатата на Хакъ за една година. Старецът искаше да върне парите, обяснявайки, че Ибрахим му е дал предостатъчно пари и че той и така имал нужда от помощник, и трябвало да му плаща. Ибрахим го прекъсна, набута парите в ръцете му, поздрави го, обърна се и си тръгна.

Когато стигна до кораба, който щеше да отплава скоро за Франция, и всички го видяха само с една раница, се смаяха. Към Ибрахим се приближи мъж, облечен в скъпи дрехи. Тъй като не бяха дрехи на моряк, еничарът предположи, че това е водачът на мисията. Това, което впечатли Ибрахим, бяха умните, добри очи на стареца. Те бяха като украса на лицето му, с правилни черти и снежнобяла коса, брада и мустаци. Белите вежди придаваха чистота в израза на мъжа.

– Вие навярно сте Ибрахим Селяхаддин – каза мъжът с много приятен глас. По всичко си личеше, че е от хората, към които съдбата и Аллах са благосклонни. Те са богати, но в същото време умни и добри. Мъжът явно имаше силно изразен стил, чувство към естетиката и изкуството. Този човек беше ценител на изкуствата. Беше от хората, които умеят да се ограждат с красота и да правят така, че да живеят в среда, създадена като от художник. Да, за такива хора Аллах не е просто творец, Аллах е благосклонен художник.

– Откъде познахте? – наивно попита Ибрахим.

Умните, добри и прозорливи очи на мъжа го погледнаха. Той като че ли преценяваше дали Ибрахим е искрен в наивността си, или пита от куртоазия.

– В групата ни има само един еничар – все пак отговори мъжът. – Като ви видяхме само с раница, се сетихме кой сте. Другите хора от мисията дойдоха с цели каравани с багаж, който товарим още от вчера.

Ибрахим се усмихна. През управлението на Ахмед III турските бейове и паши бяха станали изключително суетни. Беше чувал, че в Европа жените са превзети, суетни и ходят с огромни гардероби и антуражи. Тук, в Империята, беше обратното. Но западните кокони едва ли можеха да се мерят с османските бейове и паши. Те постоянно се оглеждаха, пъшкаха като жени, обливаха се в благовония, пудреха се и се кипреха непрекъснато. Целите се кичеха в злато и скъпоценни камъни. Това бяха тези, чиито предци бяха превзели по-голямата част от света. Ибрахим беше сигурен, че ако Осман ага, синът му Орхан бей, Баязид I Йълдъръм (Светкавицата), Мехмед I Киришчи (Обединителя), Мурад II или покорителят на Константинопол – суровият Мехмед II Фатих (Завоевателя), видеха сегашните бейове, биха ги избили на място. Повечето от тях бяха толкова изнежени и оядени, че би било интересно как биха предвождали армия.

Мъжът пред Ибрахим обаче не беше такъв. Макар и стар, той имаше стегнато тяло. В себе си беше съчетал воин и човек на знанието.

– Ибрахим Селяхаддин – представи се Ибрахим и се поклони на мъжа, който му хареса още от пръв поглед. "Еничар е!" – помисли си българинът.

– Като чух името ви, очаквах да сте по-стар^[69]. Моето име е Иирмисекиз Мехмед паша.

Ибрахим гледаше мъжа и се опитваше да си спомни дали при някой лов със соколи, когато е бил гост на султана, не е видял някъде новия си познайник Мехмед паша. Беше сигурен, че мъжът, който стоеше пред него, със своя интелект, отношение към детайла и изкуството е приятел и се намира много близо до султан Ахмед III, с когото бяха много сходни. Йирмисекиз Мехмед паша би бил украса на всяка трапеза и празненство. Освен доброта, той излъчваше спокойствие и стабилност. Ибрахим го познаваше от толкова кратко, а вече беше под влияние на излъчването и чара на своя събеседник.

– Запознайте се, това е моят син и помощник Мехмед Саид ефенди – мъжът посочи един по-млад мъж. Той се открояваше със също така красиво и одухотворено лице, но вместо снежнобялата брада и мустаци, Мехмед Саид ефенди имаше черна гарванова брада, с тук-там бели кичурчета, които освен красиво, правеха лицето му да изглежда благородно.

Младият мъж, който беше на възраст колкото Ибрахим, като чу името си, се приближи. Ибрахим му направи ниско темане, той отговори със същото. Мехмед паша посочи към Ибрахим и каза:

– Ибрахим Селяхаддин – после посочи към сина си и каза: – Саид паша.

И двамата, и баща и син, се харесаха на Ибрахим от пръв поглед. В този момент от кораба се чу сигнал за тръгване и така запознаването с останалата част от хора от мисията остана за след момента на отпътуването.

– Господарю – обърна се Ибрахим към Мехмед ефенди, – еничар ли сте, господарю?

– Да и затова те познах. Всички ние трябва да можем за минути да съберем багажа си и само в една раница. Йирмисекиз (28)^[70] е името на ортата ми.

Ибрахим кимна и старецът му стана още по-симпатичен. На кой ли беше човек старият еничар, дали на султана, или на агата на еничарите?

Като знатен член на екипажа, Ибрахим беше настанен в самостоятелна каюта. Той веднага я оборудва по свое желание. Мирисът на море и свежият морски ветрец като че ли го ободриха и върнаха желанието му за живот.

Корабът, на който се бяха качили, беше най-добрият султански ветроход. Както се увери Ибрахим, капитанът беше може би най-добрият в Империята. Това пътуване силно се различаваше от всички останали пътувания с кораб, които досега беше имал. Въпреки че отново имаше морска болест, тя съвсем не беше така мъчителна и болезнена, както при предишните му плавания. Първите дни любопитството на всички членове на мисията беше огромно и всеки го разпитваше кой е и каква е задачата му. Затова Ибрахим използваше морската болест като предтекст, за да остава сам и да не присъства на софрите, които бяха главно място за разпитване.

Ранното лято на 1720 година беше хладно, ветровете бяха попътни и в морето нямаше нито една вълничка. Всичко това помагаше на Ибрахим. Тъй като искаше да запази в тайна целта на своето пътуване, еничарът реши на никого да не казва нищо. За всички беше очевидно, че той е еничар и им беше ясно, че няма да отговаря за архитектура, селско стопанство или градини. Затова Ибрахим казваше на всички, че е определен да бъде вътрешна охрана на групата. Така можеше да оправдае и постоянното носене на ятаган и кама. Той осъзнаваше, че Мехмед паша със сигурност е запознат с целта на неговото пътуване, но реши да поддържа тази версия.

Веднъж, докато седяха на масата и всички се бяха нахранили и полегнали, Саид ефенди иронично някак попита:

– Значи вие сте нашата охрана, Ибрахим Селяхаддин?

– Да! – каза еничарът.

– Не сте ли твърде малко?

Останалите мъже се разсмяха. Ибрахим не можеше да разбере какво точно преследва Саид ефенди. Може би се бяха наговорили, защото всички се смееха.

– Ще можете ли да се справите, ако ни нападнат няколко човека?

Мъжете продължаваха да се смеят. Явно се опитваха да си представят младия мъж, все още с не добре оформени мустаци, как се бие с група воини.

– Нашата охрана едва ли някога е влизала в битка – подхвърли някой и всички прихнаха в смях. След яденето повечето бейове и паши пиеха вино и сега, явно развеселени, не се чуваха какво говорят.

– Нашата охрана е толкова висок, за да плаши нападателите. Ако не можем да ги победим, ще ги уплашим.

Ибрахим съжали, че не беше отказал да вечеря с останалите, но вече беше минало доста време, откакто бяха на кораба и не можеше да се оправдава с морската болест. Въпреки това осъзна, че щеше да е по-добре, ако си бе останал в каютата.

– Ибрахим Селяхаддин, досега участвал ли сте в битка? Убивали ли сте човек?

Въпросите като че ли бяха шамари и те шибаха лицето на еничара. Той въобще не желаеше да отговаря.

– Бихте ли ни разказали някаква история! – изпищя като жена един дебел мъж и заръкопляска от вълнение, заради предстоящото представление.

Ибрахим даже нямаше намерение да отговаря и да разказва каквото и да е.

– Освен че сте "велик воин", има ли нещо друго, което може да изтъкнете като причина да бъдете с нас?

От въпроса си личеше превъзходството и надменността на бейовете. Беше явно, че им е неприятно присъствието на незначителен еничар тук сред тях. Всички те бяха от "партията" на Великия везир и се дразнеха от Ибрахим, който единствен беше от "крилото" на агата на еничарите.

Колкото повече вино пиеха, толкова по-хаплив ставаше тонът на бейовете. Те вече се хилеха с пияните си муцуни съвсем неприкрито и се подиграваха с явно случайно попадналия сред тях мъж. Не искаха да знаят как и благодарение на кого този Ибрахим се намираше сега между тях. Това беше или грешка, или случайност. Те чувстваха своето превъзходство и бяха много над такива тъпи и праволинейни воини. А Ибрахим явно беше именно такъв. Тях цял живот ги бяха учили да се подчиняват и да изпълняват. Повечето воини, които познаваха, нямаха собствено мнение и не бяха учени да мислят. Сега те провокираха Ибрахим Селяхаддин и знаеха, че най-обидното нещо за всеки воин и войник е да му кажеш, че той не е най-добрият воин. Повечето воини се оказваха с твърде крехко самочувствие. Те се нуждаеха от победи и слава, за да могат да поддържат ниското си самочувствие. Точно преди две вечери те бяха говорили именно за това. Всички бейове бяха противници на воините и еничарите.

– В психиката на всеки воин има нещо гнило – беше казал тогава Саид ефенди.

Сега бейовете провокираха еничара и бяха сигурни, че той няма дълго да удържи на унижението. Те предчувстваха как във всеки момент младият мъж ще припали и ще започне неприкрито да се хвали в кои битки е участвал, колко хора е убил и това щеше съвсем да го компрометира. Те вече се наслаждаваха на предстоящото удоволствие. Скоро обаче трябваше да признаят, че еничарът не се "върза" толкова бързо и леко, колкото всички очакваха. Това щеше да удължи удоволствието. Ибрахим усети провокацията. Той можеше да тръгне да им обяснява какво му се е случило и колко много хора е убил, но си представи как сред мазните бейове са насядали агата на еничарите, Явуз Челик паша и Абдаллах ефенди, които щяха да му се смеят, ако се поддадеше на провокацията. Нямаше с какво да се хвали, така че замълча.

Бейовете, които смятаха себе си за много повече от еничара, не усетиха как постепенно станаха жертви на собствената си игра. И така, колкото повече Ибрахим мълчеше, толкова повече нервни, хищни, злостни и настъпателни ставаха те. Някои от тях бяха толкова заинтригувани, че спряха да пият. Явно мъжът или беше корав и много умен, или много глупав и не се усещаше. Те продължаваха да го нападат все по-открито. Някои от нападките бяха толкова груби, че биха обидили всеки човек. Ибрахим не се обиждаше. Той предпочиташе неговите спътници да му се разкрият и да покажат неприкрито мислите си, да го обиждат, а не да действат задкулисно.

– Спрете! Спрете! – каза Йирмисекиз Мехмед ефенди и това като че ли успокои присъстващите бейове. – Ибрахим Селяхаддин не е случаен човек. Той е един от най-близките до султана хора.

Явно старият еничар не издържа на обидите. Ибрахим нямаше нужда от защита. Той би предпочел да изнерви още сановниците и те да му се разкрият докрай. Думите на Мехмед ефенди като че ли изтрезвиха бейовете. Никой не искаше да става враг на султански любимец. Нима този млад мъж имаше такава власт? Бяха сгрешили, като бяха решили, че еничарът е попаднал случайно сред тях. Явно и той беше от страната на Великия везир и султана. Това обяснение им беше достатъчно. С Ибрахим Селяхаддин трябваше да се внимава.

– Все пак, Ибрахим ефенди, кажете някакво свое предимство! – вече с много по-мек тон и помирително попитаха насядалите.

Ибрахим не се подлъгваше по тона. Той можеше да се направи на достатъчно обиден, за да мълчи, а и не виждаше защо трябва да се изтъква.

– Ибрахим ага, като отидем във Франция, как ще говорите, как ще се разбирате с французите? Колко езика знаете, Ибрахим ефенди? – продължаваха да питат агите. Ибрахим беше сигурен, че самите аги не знаят повече от един език, но все пак реши да им отговори.

– Аз знам френски, английски, арабски, турски, еврейски и български, разбирам малко татарски и руски.

– Какво?! Какво?! – недоумяваха налягалите хора. – Знаете всички тези езици?!

– Да!

– Та вие знаете повече езици от толмача! – каза Саид ефенди.

След думите на Ибрахимн всички замълчаха. Явно не случайно този еничар беше сред тях. Всеки знаеше, че младият мъж лъже, че е изпратен за охрана. Може би това беше прикритието му, но сега всички бяха сигурни, че Ибрахим Селяхаддин има тайна мисия. Явно затова отначало мъжът странеше от тяхната компания. Или беше шпионин, или таен агент на султана. След думите на Мехмед ефенди, всички вече се отнасяха внимателно и предпазливо с него.

Тъй като странеше от останалите пътници, на Ибрахим му оставаше повече време. Раната му вече заздравяваше и започна малко по малко да възвръща форма. Лявата му страна беше много отслабнала. Рамото, там където го беше пробол Юсуп, понякога още го болеше. Случваше се да го пробожда съвсем спонтанно и дори понякога изпускаше това, което държеше с тази ръка. Подутината в ребрата също все още не беше напълно спаднала.

Българинът искаше да разработи специални техники с ятаган в дясната си ръка и с кама в лявата. Беше чул, че това е най-модерният начин за дуелиране – със сабя, шпага или рапира в едната ръка, а в другата с кинжал. Лявата ръка и ребрата обаче го наболяваха, затова не можеше да се упражнява.

Пътуването премина толкова бързо, че той почти не успя да усети кога бяха прекосиха цялото Средиземно море. Един ден в далечината съзряха голямо пристанище. Мачтите на акостиралите кораби се полюшваха бавно. Капитанът вече ги беше предупредил, че пътуват към Марсилия. В този момент, вместо да ги остави на спокойствие да съзерцават красивата гледка, Мехмед паша ги повика в голямата каюткомпания и каза:

– С вас имаме поставена задача лично от султана. Цялата Империя и развитието ни през следващата година зависи от нас. Това е война! Досега бяхте мудни, лениви, сега трябва да работите! Забранявам употребата на алкохол и вино! Не искам никой да говори с гяури, без да ме предупреди! Официално моята титла е посланик, но всъщност аз съм генерал, а вие сте моите войници. Ние сме във война! Искам дисциплина, подобна на тази в армията! Имаме да вършим много работа, така че се стегнете! От тук нататък ще поставям задачите на всеки лично и ще ви търся отговорност за несвършената работа. Ще отзовавам и наказвам всеки, дори за най-малкото провинение. Султанът разчита на нас да спасим Империята. Мой заместник и помощник ще бъде синът ми Мехмед Саид паша.

Когато излязоха, турските сановници наблюдаваха как корабът им красавец, накичен със знамена, бавно и тържествено навлиза в пристанището на Марсилия. Всички акостирали кораби им отдаваха почести. Явно бяха предупредени за пристигането на османския кораб, водещ на борда си посланика на падишаха.

Щом корабът акостира и Йирмисекиз Мехмед паша слезе, посрещна го почетен караул и мъж с шарена синьо-бяла униформа, с голяма широка лента на гърдите и триъгълна шапка с високи пухкави бели пера. Ибрахим стоеше на палубата. Вече беше взел раницата си и беше готов да слезе на брега. Мехмед Саид ефенди стоеше до него и гледаше колкото баща си и Марсилия, толкова и Ибрахим. След първоначалното заяждане, Саид ефенди като че ли искаше да се сближи с еничара.

– Ибрахим ефенди, вие сте нашият военен експерт!

Ибрахим не трепна, но разбра, че Мехмед паша и Саид ефенди знаят за мисията му.

– Знаете ли с какво да се заемете? – продължи да пита Саид ефенди.

Ибрахим мълчеше, не му харесваше близостта, която Саид търсеше, както и това, че знаеше за поставената му мисия.

– Ибрахим ага, наистина ли знаете толкова много езици?

За да не му досажда мъжът, Ибрахим постави високата си бяла еничарска шапка, усукана със златисти кантове и украса. Не искаше да отговаря. След Рефик, вече не се нуждаеше от приятели. А мъжът може би не усещаше, но така зададеният въпрос го обиждаше. Той като че ли предполагаше, че Ибрахим е излъгал. Сега обаче не искаше да се заяжда, затова тръгна.

Цялата турска мисия беше настанена в един голям замък. Архитектурата, стаите и всичко останало бяха толкова различни от тези в Истанбул и Империята. Тъй като всеки сановник беше взел със себе си прислужници, наложници, секретари, толмачи и преписвани (хатати), щеше да се наложи в Марсилия да изчакат няколко дни. Първото нещо, което посланикът и неговите помощници свалиха и взеха със себе си, беше цяло съкровище. Мехмед паша носеше със себе си два сандъка със злато и пари. Явно султанът беше решил, че за изпълнението на поставените задачи ще им трябват доста пари. Ибрахим беше сигурен, че част от тези пари са отделени за подкупи.

Първата вечер всички мъже искаха да огледат града. Мехмед паша им постави задачи. Не постави задачи само на сина си и на Ибрахим. Така няколко души отговаряха за архитектурата, други – за картографията. Тяхната задача беше да опишат крайбрежието, пристанището и крепостта на Марсилия. Имаше хора, отговарящи за парковете, за флота и корабите, за книгите и вестниците. Другите бяха почти без работа, като тези, отговарящи за астрономия, история и география.

Ибрахим тръгна из Марсилия, Саид паша настоя да върви с него, защото не знаел езика. Макар и неохотно, еничарът се съгласи, по-скоро не успя да откаже. За разлика от останалите, които обикновено обикаляха из богатите квартали, Ибрахим си имаше точно определена задача. Той си спомняше, че льо Комб му беше разказвал нещо за Марсилия. Не можеше обаче да си спомни дали че живее в Марсилия, или нещо за крайбрежните марсилски кръчми. Сега за ужас на Саид ефенди двамата слизаха все по-близо до брега и към по-бедните и мизерни квартали. Най-накрая стигнаха до самата крайбрежна улица. Тя цялата бе осеяна с кръчми, светещите прозорци на които правеха улицата на тъмни и светли ивици. Тъй като нямаше никаква идея къде може да потърси приятеля си льо Комб, българинът се насочи към първата кръчма. Докато вървеше, чу Саид ефенди да казва:

– Ибрахим, ти еничар ли си?

– Да – просто отговори той.

– А някога казвал ли си се Ибрахим Абдаллах?

Всъщност Саид питаше дали Ибрахим е капъ кулу (роб на султана), тоест дали е истински еничар, събиран с кръвен данък – девширме.

– Да, ефенди, някога моето име беше Ибрахим Абдаллах.

За да накара мъжа да го остави намира, той продължи:

– После моят духовен баща ми даде името Джаббар – искаше с това име да покаже на Саид, че е добър воин. Но турчинът сякаш не го разбра, а продължи:

– Кой те нарече Селяхаддин?

– Негово величество султан Ахмед III лично ми даде това име.

След това обяснение Саид замълча, явно не смееше нищо да каже срещу султана.

– А мюсюлманин ли си, ефенди?

Явно Саид наистина не знаеше, щом задаваше такива наивни въпроси. Баща му беше еничар, а той сигурно цял живот се беше занимавал с наука.

– Да, дори името ми го показва. Нали името ми е Селяхаддин.

– Гордееш ли се, че си мюсюлманин и че изповядваш вярната религия?

– Не, с какво да се гордея? – попита Ибрахим.

– Че ислямът те е измъкнал от заблудата и неверието, че вече не си гяур?

Ибрахим побесня. Явно мъжът не знаеше нищо за религиите, но се изказваше смело. Благодарение на учителя си Абдаллах знаеше предимствата и недостатъците на исляма, но не желаеше да обяснява.

– Много от мюсюлманите са по-големи гяури от християните.

Саид се дръпна от изненада.

– Най-страшно – продължи Ибрахим – е самочувствието на фанатиците, че те и само те изповядват вярната религия, но всъщност всички фанатици са еднакви, ограничени и с "малки" мозъци. Християните фанатици и мюсюлманите фанатици са еднакво далеч от Бог. Ограничените хора са си ограничени, в която и религия да попаднат. Но защо смяташ, че ислямът е по-добър от другите? Защо казваш ислям, искаш ли да ти го преведа? Всъщност вместо ислям ние бихме казали "покорност". Християнството би трябвало да го нарека с истинската му дума – "спасение". Защо мислиш, че едното е по-добро от другото? Само защото си мюсюлманин? Аз съм бил и християнин и мюсюлманин, и ако вярвам в едното, това не ми пречи да вярвам и в другото.

– Макар и правоверен, ти все още си гяур! – каза му Саид.

Ибрахим се засегна:

– Аз поне познавам двете религии, а ти дори едната не познаваш! Ти винаги си бил и ще си останеш в джайхилията, никога не си бил дори мюсюлманин!

Двамата мъже спряха и се загледаха един в друг. Лицето на Саид беше зачервено от яд и дори прошарена брада не можеше да върне благородната му осанка.

– Ти, гяур, как смееш!? – Саид беше извън себе си от яд. Той със сигурност би се обърнал и би се прибрал, но се намираше в непознат гяурски град и не познаваше пътя, за да се прибере. Опасяваше се да не се загуби. Все пак заяви желанието си.

– Искам да се прибираме!

– Прибирай се! – отвърна му Ибрахим и продължи към първата кръчма. От там се носеше глъчка и врява. Ибрахим се приближи до вратата, в която имаше малък кръгъл прозорец. Погледна, но нищо не успя да види. Когато отвори вратата го лъхна миризма на прокиснало евтино вино, алкохол и цигарен дим, който се смесваше с тази на недотам чисти тела. От тютюневия дим очите му се насълзиха. Мъжете вътре бяха облечени по най-различен начин. Никога не беше виждал толкова пъстра тълпа. Дори в Истанбул хората бяха облечени съобразно някаква традиция и мода. Хората в кръчмата бяха сбирщина. Всеки беше облечен както си иска. Отначало Ибрахим помисли, че в кръчмата има хора от много националности, но после видя, че има хора, които бяха смесили в някакъв безпорядък холандски, английски и испански униформи. С това го беше запознал човекът, който в екипа на Мехмед паша отговаряше за флотата. През цялото време той беше рисувал униформите, корабите и флаговете на всички кораби, които срещнеха. Ибрахим беше благодарен, че сега знаеше толкова много. Повечето хора бяха с пъстри кърпи на главите. Върху тях някои бяха сложили триъгълни шапки, барети или испански шапки. А имаше и един със странна червена шапка с пискюл. Ибрахим се загледа в него, но веднага видя, че не е правоверен, дори не е от Империята.

Щом еничарът влезе в заведението, глъчката намаля. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-тихо ставаше и все повече хора го забелязваха. Прекъсваха разговорите на масите си и проследяваха човека със смешната висока шапка.

Докато вървеше към тезгяха се опитваше да си припомни езика и какво да попита. Ханджията беше червендалест, дебел, жив и силен мъж. Той имаше дрезгав глас и груби обноски, които съответстваха на мястото, което държеше. Колко по-различен беше той от деликатния и възвишен Хасан ага.

– Добър вечер – каза Ибрахим. – Търся един човек. Той се казва льо Комб.

Мъжът или наистина не го чу, или се направи.

– Какво? Какво каза?

А може би френският на Ибрахим наистина беше лош.

– Търся един мъж – повтори Ибрахим.

Мъжът не реагира.

– Какво? – каза най-накрая.

– Търся един мъж, льо Комб. Льо Комб – Ибрахим повтори името, но мъжът отново не реагира. – Льо Комб. Льо Комб – продължаваше да повтаря името на своя приятел и да сочи горе-долу колко е висок, според това, което си спомняше. Той повтаряше името достатъчно високо, за да може да чуят и останалите мъже в кръчмата. Ибрахим усети, че мъжът дори няма намерение да се замисли. Докато еничарът бе навлязъл навътре в кръчмата, Саид беше останал до вратата. Като благороден и интелигентен мъж, той се гнусеше от такива долнопробни места и не желаеше да се докосва до тези пияни моряци, които явно бяха най-ниското стъпало в тукашното общество.

Ибрахим чувстваше, че положението става неудобно и се чудеше дали да продължи да настоява, да се опита да му предложи една пара подкуп или да се обърне и да си тръгне. Тъй като мъжът дори не се замисли, реши да му предложи пари, за да "освежи" паметта му. Бръкна, развърза кесията си и извади един златен луидор.

– Ще можеш ли да се сетиш? – каза Ибрахим и подаде монетата на кръчмаря.

С бързо движение той я взе. Захапа я, за да провери дали е златна, после невъзмутимо я прибра и каза:

– Не.

Ибрахим не разбра какво точно иска да каже мъжът с мръсната престилка. Дали иска да каже, че не го познава, или че не иска да му помогне. Какъвто и да беше отговорът, все пак това, което направи кръчмарят, му се стори по-скоро като кражба. Но мъжът се държеше така все едно, че нищо не се е случило и не му е отправен никакъв въпрос. Еничарът се чудеше какво да направи. Една от мислите му беше с цената на удар да накара наглеца да заплати това, което беше прибрал. Мъжът май нямаше намерение повече на разговаря с българина. С всяка секунда Ибрахим се чувстваше все повече като глупак.

Изведнъж зад лявото му рамо се дочу шум и глъчка. Еничарът се обърна и видя как същият онзи мъж, който на главата си имаше червената шапка с черен пискюл, ре опитваше да се изправи, а хората, седящи на неговата маса, го задържаха. Той, с пиянските си брътвежи, се опитваше нещо да им обясни. Всички мъже в кръчмата бяха притихнали и с интерес следяха случващото се пред очите им.

Отначало Ибрахим не разбираше какво точно се случва и какво говори пияният мъж. Когато той се приближи към него, разбра, че мъжът му говори нещо, но той така боботеше, че не успяваше нищо да разбере от думите му.

– Ти турчин ли си? – най-накрая Ибрахим различи някакви думи, казани от мъжа с шапката. – Ти турчин ли си? – продължаваше да пита пияният.

– Не! – кратко отговори Ибрахим. Мъжът като че ли не го чу и продължаваше да говори нещо.

Ибрахим не желаеше да разговаря с лъхащия на кисело вино и алкохол мъж. Питаше се какво ли може да иска той от него. Тъй като не разбираше нищо, а и ситуацията се усложняваше, Ибрахим реши да отстъпи. Изгледа мъжа, а погледа му стана стоманен. Ако мъжът не беше пиян или толкова тъп, сигурно би усетил заплахата. След това реши да излезе от кръчмата, и без това беше вдигнал прекалено много шум. Така еничарът тръгна и се опита да мине покрай мъжа. Отначало хората в кръчмата помислиха, че двамата гце се сблъскат гърди в гърди. После обаче Ибрахим рязко се размина с французина. Когато вече го беше задминал и виждаше Саид, стоящ до входа, тежката ръка на пияния се стовари на рамото му, сграбчи го? Неподозирана сила и го задържа. Само за миг кръвта на Ибрахим кипна. Как този мъж си позволяваше такова нещо? Ако не се намираше в Марсилия и ситуацията не беше толкова враждебна, би се справил с пияния за секунди. Но сега потисна емоциите си и само се обърна, като в същото време изхвърли ръката на мъжа.

Двамата мъже стояха един срещу друг. Ибрахим се опитваше да сдържи гнева си и да успокои дишането си. Мъжете бяха съвсем близо един до друг, лицата им почти се докосваха.

– Ти мен познаваш ли ме? – с пиянския си глас каза човекът с шапката. Докато говореше, плюеше и Ибрахим едва се удържаше да не отстъпа, но той много добре знаеше как ще се изтълкува това от останалите в кръчмата. Сега нямаше никакво намерение да провокира атаката на гнусния мъж, както и да накара хората, които гледаха, да си помислят, че го е страх, Затова си наложи да остане на място, въпреки летящите срещу него плюнки на французина.

– Знаеш ли кой съм ^аз? – мъжът продължаваше с безсмислените си въпроси.

Ибрахим знаеше, че това са типичните пиянски разговори. Предполагаше, че дори няма да се стигне до битка, но все пак трябваше с достойнство да излезе от ситуацията. Затова въобще не слушаше безсмислените брътвежи на мъжа, а се чудеше как по-бързо да излезе от кръчмата. В края на краищата само на тази улица имаше толкова много кръчми. В някоя можеха да знаят нещо за льо Комб.

Мъжът продължаваше да говори нещо, но понеже беше доста пиян, а и говореше на френски, Ибрахим въобще не правеше усилие да го разбере. Изведнъж нещо накара еничара да се сепне и да обърне внимание на думите на плюещия мъж. Той беше казал едно име, което Ибрахим много добре знаеше. Еничарът направи жест на говорещия да спре. Той се подчини.

– Какво каза току що? – попита българинът, опитвайки се да накара мъжа да повтори думите си, за да може да вникне какво е казал.

– Тъкмо ти разказвах – каза мъжът, – че когато бях в Истанбул, съм се бил и там победих всеки, който дръзнеше да се изправи срещу мен.

– Не това. Не това... – Ибрахим направи нетърпелив жест на мъжа да продължи. Той обаче явно се засегна, защото вместо да продължи да повтаря това, което беше казал преди малко, тръгна в съвсем друга, нежелана от Ибрахим посока.

– Ти много пренебрежително се отнасяш към мен. Не съм свикнал някакъв си неверник така да се отнася с мен. В столицата на неверниците аз победих всичките ви воини и пехливани.

– Аз вас, разните там, не само ви побеждавам, а ви убивам!

Като чуха това, всички мъже се развикаха. Някои предчувстваха битка, в погледа на други Ибрахим прочете ирония и явно недоверие към думите на моряка. Еничарът много добре знаеше защо мъжете насърчават пияния си приятел. На турски това се казваше "сеир". Щеше да има сеир и хората знаеха това. Каквото и да се случеше, тяхното зрелище щеше да бъде гарантирано. Затова "наливаха масло в огъня", а тъпият нещастен моряк се разпалваше все повече.

– Ти мен уважаваш ли ме? – крещеше мъжът, а хората по масите се заливаха от смях и удоволствие, предчувствайки битката. – Ти мен уважаваш ли ме? – продължаваше да крещи мъжът и явно не очакваше отговор от Ибрахим. Той се опияняваше от това, че център на вниманието. Беше разперил ръце и обикаляше между масите. Навсякъде, откъдето минеше, хората го тупаха и насърчаваха.

– Ей, "рязан", ти знаеш ли, че аз съм християнин? Ти си неверник, искаш ли да ти покажа колко слаб е твоят Мохамед? Аз съм истински човек, а ти си заблуден! Ти знаеш ли какво е християнин? Ние сме най-силните хора в света! Ние трябва да победим целия свят! На нас Бог и истината ни помагат! Аз така победих в столицата на Империята на злото – с името на Господа наш Исус Христос на уста! – думите на мъжа отново предизвикаха взрив от викове и одобрение. – Само казвах, че съм християнин и неверниците се разтреперваха и сами се предаваха – продължаваше да крещи и да лъже мъжът. – Трябва да покръстим света, а на неверниците, които не искат да приемат нашата вяра, ще отрежем главите и ще ги търкаляме по земята!

Мъжът се върна и отново застана пред Ибрахим. Той се кълчеше и държеше като маймуна.

– Ти знаеш ли какво е християнин? Това означава победител!

Шапката на мъжа се клатеше на главата му.

– Знаеш ли?

Ибрахим стоеше. Вече не можеше да гарантира, че ще се размине без бой.

– Аз съм християнин, ти си "рязан", кой ще победи?

Мъжът сочеше първо себе си, после Ибрахим. Ако не беше еничар и не беше толкова добре физически и психически подготвен, вече отдавна да бе отвърнал, но дори мисълта, че пияният, плюещ и вонящ на евтино вино мъж може да му бъде противник, го обиждаше.

– Я каква шапка имаме! – мъжът посочи към еничарската шапка на Ибрахим.

Българинът се дръпна назад и в същото време хвана посягащата му ръка. Мисълта, че гнусният пияница, с мръсните си ръце, ще докосне шапката, която олицетворяваше белия ръкав на благославящия, създателя на сектата на бекташите – Хаджи Бекташ, го потресе. Това щеше да бъде светотатство.

– Пусни ме! – извика мъжа и разклати ръката си.

Ибрахим го пусна.

– Ако аз спечеля, ще ти взема шапката, ако ти спечелиш, аз ще ти дам моята!

Мъжът завъртя писклюла си около шапката. Тази шапка беше филцова, с формата на скосен конус. Тя бяха непозната в Турция и Истанбул, но много популярна в Алжир и Мароко. Шапката обикновено беше оцветена в червено, но имаше и сиви, бели и кафяви. Наричаше се фес. Ибрахим беше виждал такава шапка при пътуването си до Танжер. Всъщност това бяха гръцки шапки, които гръцките моряци бяха разнесли из цялото Средиземноморие.

– Ей, турчин, съгласен ли си?

Ибрахим се чудеше как да се размине битката, но това ставаше все по-невъзможно.

– Хайде, момчета! – развика се морякът и махна на хората от своята маса. Мъжете скочиха. – Ще има бой! – крещеше мъжът.

– Бой! Бой! Бой! ... – пригласяха другите мъже.

Те бързо разместиха масите вляво от входа. Там четири квадратни дървени колони образуваха квадрат. Отнякъде се появи въже и мъжете чевръсто го навиха около колоните. От външната страна на дървените колони имаше забити пирони на точно определена височина. Ибрахим разбра, че никой няма да иска мнението му и битката няма да се размине. Докато приготвяха мястото, повечето хора бяха заети и помагаха, а някои просто заемаха място, за да наблюдават. По всичко си личеше, че не приготвят този "ринг" за пръв път. Когато всичко беше готово, хората се успокоиха и утихнаха. Ибрахим погледна към вратата. Саид ефенди все така стоеше като на пост пред нея. Той явно беше стъписан и може би дори уплашен. Ибрахим осъзна, че от одеве спътникът му е в пълно неведение. Българинът отиде и се опита да го успокои. Няколко мъже, като видяха, че Ибрахим тръгва към вратата, помислиха, че ще опита да избяга и се втурнаха след него да го спрат, но се блъснаха в гърба му. Еничарът не им обърна никакво внимание, вместо това накара Саид да влезе навътре, подаде му шапката си, зулфикр и султанската кама и каза:

– Пази ми добре нещата! Гледай някой да не ти дръпне нещо!

Човекът с феса вече беше влязъл в определения квадрат, пиеше от една голяма чаша с дръжка отстрани и крещеше:

– Аз съм най-добрият боец по сават! Ще го победя!

Ибрахим невъзмутимо влезе в квадрата, като се провря между въжетата. Двамата бяха пълна противоположност – пияният, крещящ французин и безмълвният, сдържан еничар.

– Аз съм побеждавал всички турци и пехливани в самото сърце на неверниците!

И в този момент французинът каза това, което през цялото време Ибрахим искаше да чуе:

– Ти чувал ли си за Мирза бей, там съм се борил? Там се борех и ви победих! Победих най-добрия боец в Истанбул – Янис! Чувал ли си за Янис...?

Явно мъжът наистина беше ходил в Истанбул и бе участвал или поне беше наблюдавал борбите при Мирза бей, иначе нямаше как да знае тези имена и особено това на гърка.

В този момент мъжът отиде до Саид и грабна еничарската шапка на Ибрахим. Българинът изтръпна. Ако мъжът си позволеше каквато и да е гавра, битката щеше да започне веднага и то без правила. Затова той вече мислеше как по най-бързия начин да се добере до зулфикр. Французинът обаче подаде еничарската му шапка на един мъж, след което свали и му подаде и собствения си фес. Човекът ги взе и ги държеше в ръцете си. Явно това беше човекът, който трябваше да държи залога.

Французинът вече беше вътре. За удоволствие на приятелите си, той продължи да крещи:

– Там ви победих, като се борих по вашите правила, а сега ще те победя по правилата на сават. Я да те видя можеш ли да риташ и да удряш? Можеш ли, а? Можеш ли?

Ибрахим беше свалил горните си дрехи и вече беше "опипал" пода. Подът беше от здрави дъски, сковани с дебели метални гвоздеи. Дюшемето не беше съвсем гладко, тук-там някой ъгъл на някоя летва стърчеше и Ибрахим се опитваше да ги запомни. Въпреки дебелите летви, подът все пак беше гъвкав и когато Ибрахим подскочи, те се огънаха. Това беше добре. Вече беше готов за битка. Изправи се, кръстоса ръце пред себе си и каза, с ясен и висок глас, на френски, доколкото можеше да си спомни:

– Аз знам какво означава християнин, защото някога бях християнин. Ти няма да ме победиш не защото Христос е по-слаб от Мохамед, а защото ти си по-слаб от мен!

Думите на Ибрахим предизвикаха нещо като шок. Всички мъже в кръчмата бяха утихнали. Турчинът явно можеше да говори и сега, когато той заговори, всички видяха колко по-висок и силен е от техния човек.

– Съгласен съм този, който победи, да вземе шапката на другия – продължаваше Ибрахим, – но ще те победя не за да ти взема шапката, а защото съм воин. И може да си гледал някои битки при Мирза бей, но съм сигурен, че не си се борил или ако си го направил, съм сигурен, че си загубил. А за борбата между теб и Янис, и дума не може да става за твоя победа над него.

Думите му явно потресоха хората в кръчмата. Турчинът говореше бавно и на моменти, когато не се сещаше за думата, се запъваше или я заместваше с английска или в краен случай – с турска. Въпреки това, явно всички го разбираха, защото противникът му се изчерви и главата му заприлича на червена ябълка.

– Ти!? Как смееш?

Французинът явно беше готов за започне битката. Двамата не уточниха правилата, но първото нещо, което мъжът направи, беше да се опита, с тежките си подковани моряшки обувки, да ритне Ибрахим в корема. Поради тежестта на обувките или защото не беше добър, ритникът беше много бавен. Еничарът вече беше наясно относно правилника. Явно щяха да се бият без правила и ограничения. Само за миг си спомни всичко за техниките на льо Комб. Мъжът вече беше замахнал за следващия удар. Едно беше ясно, че уменията на противника му бяха незначителни. В никакъв случай това, което беше гледал като ритници и удари от приятеля си льо Комб, не можеше да се сравни с грубата, бавната и "отворена" игра на моряка. А че този човек е победил Янис, беше смешно и лъжливо твърдение.

Първото нещо, което Ибрахим направи, беше да ритне мъжа в главата. След ритника той се олюля, но не падна. Вместо да го ритне или да го удари и довърши, Ибрахим реши да даде урок на самонадеяния мъж. Бързо мина и го хвана отзад. В този момент силно го заболяха рамото на лявата ръка и наскоро счупените ребра. Това беше любимият захват на Янис. По време на битката той точно така беше хванал Ибрахим. Еничарът стискаше силно мъжа, но болката ставаше все по-силна. Вместо да го хвърли, Ибрахим прошепна в ухото на моряка.

– Нали си побеждавал Янис? Как го направи? Покажи ми!

– Какво? Какво? – крещеше мъжът.

– Познаваш ли льо Комб?

– Какво? – мъжът беше изумен. Този неверник, който той не смяташе за човек, го беше издебнал и хванал, а сега на всичкото отгоре му говореше разни глупости в ухото.

Ибрахим държеше мъжа, но му ставаше все по-трудно. Трябваше да действа. Трябваше веднага да вземе решение. В следващия миг рязко вдигна мъжа, обърна го във въздуха с главата надолу, но в този момент болката го прониза. Тя беше толкова силна, че щеше да го изпусне. Все пак събра сили и го стовари с всичка сила върху твърдия под. Човекът пое удара с главата си. От пода се вдигна прах. Кънтежът беше страшен. Повечето мъже бяха сигурни, че турчинът е убил приятеля им. Мъжът издаде някакъв звук, подобен на изхриптяване или тежко издишане. След удара той остана да лежи на земята. По начина, по който лежеше, си личеше, че той или е мъртъв, или е в несвяст. От болката Ибрахим също беше на земята, но той седеше и се държеше за лявата част на ребрата.

Няколко хора нахлуха в ринга и започнаха да помагат на лошо ударения мъж. Без да му обръща внимание, Ибрахим се изправи и прекрачи въжетата, отиде до Саид и с негова помощ започна да се облича. Когато препаса ятагана и камата, той се обърна. Мъжът, определен да носи шапката му, беше застанал зад него. Той му подаде еничарската шапка, към която се бе отнесъл с уважение. Ибрахим я сложи и му благодари. В този момент се огледа и видя как хората си разменят пари. Явно те не само бяха гледали битките, но бяха и залагали. Еничарът видя, че мъжът продължаваше да му подава нещо – това беше червеният фес на моряка. Ибрахим взе червената филцова шапка. Болката в ребрата беше нетърпима, а и рамото го болеше толкова много, че не можеше да повдигне ръката сц, която безпомощно висеше. Явно за тази вечер търсенето на лър Комб бе приключило. Той се обърна и без никакъв интерес към участта на моряка, тръгна да излиза. Саид беше толкова шокиран от всичко, което беше наблюдавал, че още не можеше да се отърси. Той се беше прехласнал по възбудената тълпа, която още коментираше битката или повтаряше думите, казани от борците. Само преди минути Саид със собствените си очи бе видял огромната сила и бойни умения на еничара. Ибрахим ^си играеше с французина като котка с мишка. Основно Саид беше инициатор на шегите с Ибрахим. Този, с когото на кораба всички се бяха подигравали, явно наистина щеше да се окаже велик воин. Саид беше забелязал стоманения блясък в очите му, беше видял лекотата и бързината, с която беше победил. И как беше ударил човека, без нито миг замисляне. Хладнокръвен и безцеремонен, този когото смятаха за шпионин на Кубилай Юндер ага, явно наистина беше воин. Едва сега Саид осъзна колко несправедливи и обидни са били думите и държането на бейовете към него. Само баща му беше казал: "Внимавай, този мъж може да се окаже опасен противник! Твърде скромен и тих е, а такива хора са много опасни!"

Сега Саид искаше да се извини на еничара. Огледа се, но той вече беше излязъл. Сепна се и се втурна да го догони. Настигна спътника си, който ходеше съвсем бавно.

– Ибрахим ага! – каза Саид. – Ти наистина си голям воин! Как само го трясна?!

– Аз съм еничар – просто отговори българинът.

– Какво стана? Какво си говорихте? – Саид не питаше само от любопитство, а за да може после да разкаже на баща си и на останалите какво се е случило.

– Нищо! Някакво недоразумение!

– Защо се държиш толкова хладно с всички и страниш от нас?

Саид питаше като че ли не знаеше как се отнасяха те с него. По-скоро питаше за себе си. След като беше гледал битката, той изпита желание да се сближи с еничара. Досега не беше виждал толкова добър воин.

Мъжете стигнаха до края на пристанищната улица, завиха наляво и тръгнаха нагоре, към центъра на града и замъка, в който бяха настанени. От умората, болката или хладния среднощен бриз на Ибрахим му стана студено и силни тръпки го разтресоха. Ходеше бавно, лявата му ръка висеше, а с дясната стискаше феса и бе притиснал с нея още незаздравелите си ребра. Саид забеляза тръпките, които разтърсваха тялото на еничара. Той свали дългата си вълнена дреха и я метна върху раменете на спътника си.

– Ибрахим ага, имаш ли приятели?

– Нямам.

– А понякога имаш ли нужда от приятели?

– Защо, ти да не искаш да ми станеш приятел?

– Да, защо не?

– Ние, еничарите, може да имаме за приятели само еничари. Така и се наричаме помежду си – йолдаши.

– И никога ли досега не си имал приятел извън еничарския корпус?

Двамата мъже вървяха бавно и си говореха спокойно. Навън беше станало тъмно като в рог.

– Съдбата е жестока към мен! Тя постоянно отнема хората, които обичам и са ми приятели! В последно време в живота ми не е влизал нито един нов човек, който да ми бъде приятел. Вече се примирих. Явно животът ми ще бъде такъв. Всичките ми приятели и всеки, който иска да ми бъде приятел, трябва да е готов да плати висока цена.

– Каква цена? За какво говориш, Ибрахим ага?

Саид гледаше и едва виждаше лицето на еничара. Този мъж съвсем не беше глупав. Явно освен добър боец беше и умен мъж. Може би името му не беше случайно, особено щом му го беше дал самият султан.

– Говоря за това, че съдбата или Аллах, както искаш го разбирай, всеки път убива човека, когото обичам или иска да ми стане приятел.

– Какво? Какво? – Саид не можеше да повярва на това, което Ибрахим казваше.

– Чу вярно, Аллах досега винаги е прибирал при себе си тези, които обичам.

После Ибрахим замълча дълго. Саид се чудеше какво да каже. В този момент еничарът продължи:

– Аз съм прокълнат, Саид ага! Не ми е съдено да обичам и да бъда обичан!

– На колко години си, Ибрахим ага?

– На 29.

– И досега никога не си обичал?

– Обичал съм, но винаги съм губил тези, които съм обичал. Всичките ми приятели и жените, които съм обичал, са мъртви.

Ибрахим се учуди на себе си. Защо беше започнал да разказва и да се доверява на мъжа? "Дали не се размеквам?" – помисли си той. Нима това, че се намираше толкова далеч от Империята, го караше да се сближава със Саид? Това не му хареса, затова реши да мълчи. За да отблъсне мъжа, каза:

– Стой далеч от мен! Отбягвай ме като прокажен, Саид ага!

От дълго време двамата мълчаха и ходеха. Саид ефенди се чудеше как да реагира на думите на спътника си. Изведнъж, някъде далеч в улицата, видяха няколко факли. След малко там се появиха още няколко светлини. Скоро срещу двамата мъже като че ли се изля цяла река от окачени светлини. Гледката беше толкова странна, че предизвикваше все повече учудване у Ибрахим.

– Какво е това? – явно Саид ефенди също беше забелязал чудната гледка.

– Не знам – отговори Ибрахим, но продължи да гледа втренчено към картината, която се разкриваше пред очите им.

Факленото шествие вървеше към тях. Когато се приближиха, двамата мъже съвсем се изумиха. На чело на цялата процесия ходеше мъж, който беше облечен с дълга черна пелерина, а на главата си имаше маска, която наподобяваше дълъг клюн на птица. Хората, вървящи отзад, не можеха да се видят добре. Ибрахим си спомни как в детството си в България беше виждал мъже, облечени в кози и агнешки кожи, които носеха страшни маски на главите си. Те имаха хлопки и чанове по себе си и плашеха злите сили. Наричаха ги кукери.

Когато първият мъж се изравни с тях, той каза нещо, но Ибрахим не го разбра. Може би не го чу поради маската. Двамата гледаха странно печалното шествие. Хората от шествието също доста ги загледаха. Явно за пръв път виждаха султански пратеници. Най-накрая видяха и човек, който носеше малка камбанка, с която тъжно подрънкваше. Хората много приличаха на кукерите, но бяха много по-тъжни. Може би тук, във Франция, обичаят беше по-различен.

След като шествието отмина, двамата мъже продължиха пътя си. Скоро минаха покрай една къща, на вратата на която беше начертан червен кръст. Вътре се чуваше тъжният плач на жена. Ибрахим се зачуди какво може да означава това, но двамата продължиха.

Когато се прибраха в замъка, вече беше среднощ. Мехмед паша ги чакаше разтревожен. Саид отиде да го успокои, а Ибрахим си легна. Чувстваше се уморен, а ребрата го боляха. Освен това още го тресеше. След малко при него дойде хекимин. Явно Саид го беше пратил при еничара. Хекиминът го накара да съблече горната си дреха и се изуми. Тялото на Ибрахим беше изключително силно, от кръста нагоре нямаше нито един косъм, затова белезите му се виждаха много добре. Цялото му тяло беше в белези.

– От какво е това? – попита хекиминът, като докосваше белезникавите рани. – А това какво е? – попита той и разгледа белега, получен в Азов.

– Прободено – просто отговори Ибрахим.

– Как си оживял след всички тези рани? – изуми се хекиминът. – Какво ти има? ...

Хекиминът прегледа внимателно Ибрахим. Питаше го какво е правил вечерта и най-вече какво е пил. Докато Ибрахим лежеше по корем, в стаята влезе прислужник, който съобщи, че някакъв френски хекимин настоятелно искал да го види.

– Да заповяда тук, хем ще види този интересен случай! Извикай толмач – каза хекиминът на прислужника.

– Няма нужда, аз мога да ви превеждам.

– Вярно, че ти знаеш много езици.

– Не викай толмач! – заръча хекиминът на прислужника. – Кажи на хекимина да заповяда!

Когато той се появи на вратата, Ибрахим вече беше седнал. Хекиминът влезе и поздрави, като театрално свали триъгълната си шапка с бели пера. Отдолу се разкри буйна, бяла, къдрава перука.

– Господин доктор – каза той. После веднага се спусна и като опитен изследовател, открил находка, започна да разглежда белезите по тялото на еничара. На единия белег той се спря и дълго го изследва, това беше счупването на ключицата, след което се изправи и каза:

– Да, чудно е, че още сте жив.

Ибрахим бавно започна да се облича и френският доктор загуби интерес към него.

– Господин доктор – каза френският лекар, – идвам да ви предупредя за нещо.

– Кажете какво? – попита Ибрахим.

Мъжът се изненада, явно той не очакваше пациентът да превежда.

– Вие знаете нашия език? – учуди се французинът.

– Кажете какво да кажа на хекимина.

– Кажете му, че тази вечер открихме няколко огнища на чума тук, в Марсилия^[71].

– Какво? – учуди се Ибрахим.

– Да, чума тук, в Марсилия! Никой от вас да не излиза извън замъка! Ще ви задържим, докато се убедим, че не сте заразени!

Ибрахим предаде думите на хекимина.

– Нека проверим дали сте болни! – каза французинът.

– Как да проверя? – попита хекиминът.

– Аз знам – отговори му Ибрахим.

– Откъде знаеш? – поинтересуваха се и двамата.

Ибрахим им разказа за мисията си в Истанбул. Разказа им за гръцките лекари Емануел Тимони и Джакомо Пилерини. После внимателно разказа за методите, по които двамата са правели ваксини. Французинът слушаше с огромен интерес. Когато Ибрахим спомена писмото на Джон Удуърд пред Английското кралско научно дружество, вниманието на френския лекар се изостри. Сега той се отнесе с много по-голямо внимание и помоли Ибрахим да повтори как точно е имунизирал Тимони и как е направил извлека в шишенцето, което той беше изпратил на лондонския доктор Удуърд.

От одеве турският лекар скучаеше. Той се опита да разбере за какво си говорят двамата, но Ибрахим му махна да мълчи, защото беше сигурен, че не може да им помогне.

– Вие ми казахте изключително интересни неща. Искате да кажете, че можем да пресечем епидемията на чума?! Бихте ли повторили всичко, което ми казахте досега?^[72]

Ибрахим кимна с глава.

Така следващите дни цялата турска мисия остана в двореца. Всички бяха затворени и никой не напускаше сградата. Мехмед паша настоя да се пие вода само от една чешма и да ядат само от храната, която си носеха от Истанбул. Европейските лекари смятаха, че чумата се пренася по въздуха и ако се държи букет цветя пред носа^[73], той пречиства въздуха и предпазва човека. Ибрахим обаче настоя за мерките, които Мехмед паша предложи.

На третия ден френският лекар помоли Ибрахим да го придружи. В друг голям замък бяха събрани стотици лекари. Еничарът дълго време се беше колебал дали нещата за ваксинирането са тайна, или трябва да ги направи достояние, за да спаси хората. Така той застана пред тях и каза всичко, което знаеше. Говореше бавно и обясняваше всяко нещо, за което го питаха. След като завърши, в залата избухна взрив от викове и обсъждания. Ибрахим вече нещо не можеше да разбере, затова си тръгна. След два дни спорове Ибрахим разбра, че не са му се доверили и са взели решение да не се правят имунизации^[74]. Това не наскърби Ибрахим, но започна да настоява пред Мехмед паша по най-бързия начин да напуснат Марсилия.

При първата отдала им се възможност, султанските пратеници напуснаха Марсилия. За да не ги забави багажът, той беше оформен в керван. Единственият багаж, с който тръгна султанската мисия, бяха два сандъка с пари и злато. Първият град, през който минаха, беше Арл. После бързо стигнаха до Авиньон. Това беше единственият град, освен Рим, в който някога е живял папата (1309-1377). След няколко дни султанските пратеници минаха през Лион. Тук ги посрещнаха тържествено с ескорт от военни, преводачи, писари и пажове, които да се грижат за удобството на султанските пратеници. Мехмед паша не бързаше. Той постоянно поставяше задачи на своите съгледвачи. Единствените, които оставаха без работа и по-свободни, бяха Саид ефенди и Ибрахим Селяхаддин.

Придвижването от Лион до Париж отне почти месец. След пристигането в Париж, турците бяха настанени в отделна сграда. Тя беше превърната в нещо като щаб на армия. Това беше посолството на султана в Париж от 1665 година. Всички носеха сведения, а преписваните веднага ги преписваха и ги подготвяха за ползване. Най-натоварени бяха тези, които се занимаваха с архитектурата. Те свалиха схемите на целия замък Версай. Това беше огромен замък, в който живееха френските крале.

Доскоро, до 1715 година, във Франция беше управлявал този, когото всички смятаха за най-могъщия френски крал, така наречения "Крал-Слънце". Льо Комб му беше говорил за него. Неговото име било Луи XIV. На първи септември 1715 година Луи XIV, на 76 години, умрял в Сен-Жерменен-Лайе, след като управлявал в продължение на 72 години. Той бил наследен от петгодишния си внук Луи XV, на когото бил назначен за регент херцог д'Орлеан. Свещеникът Андре Ерюол дьо Фльори на 62 години бил избран за възпитател на новия крал. Във Франция се говореше, че учителят дьо Фльори упражнявал голямо влияние над малолетния крал.

Иначе светският живот във Франция беше в пълната си сила. Запознатите твърдяха, че това е само бледа сянка от времето на Луи XIV. Тъй като знаеше френски и беше особено атрактивен в еничарската си униформа, Ибрахим беше желан гост на всички празненства и балове както в Париж, така и във Версай. Почти винаги беше придружаван от Саид ефенди, който имаше успех сред френските благороднички. Ибрахим също беше обект на желание, но той не харесваше западните жени с техните смешни, широки рокли, бели лица, отрупани с пудра и ярките червени устни. Не му харесваха високите им бели къдрави перуки и гърдите, които те щедро показваха. За Ибрахим и сравнение не можеше да става между деликатната, ефирна и приказна еротика и красотата на източните жени и откритите, вулгарни и натруфени западни жени. Но колкото повече българинът отказваше, толкова по-търсен и желан ставаше. Имаше жени и то на влиятелни барони, графове и дукове, които непрекъснато го преследваха. За разлика от Ибрахим, Саид не отказваше. Може би, защото чувстваше напрежението около двамата, Мехмед паша ги изпрати на пътешествие до Орлеан. Любовниците на Саид обаче го последваха, така че нищо не се промени. Ибрахим се възползва от отдалечаването от Париж и от прекия контрол на Мехмед паша. Докато Саид беше зает, той започна да издирва френски казарми и да наблюдава обучението отстрани. Тъй като с еничарската шапка беше трудно да ходи вкъщи или при по-неофициални поводи, затова все по-често започна да се появява с феса на глава.

Мъжете, с които се запозна във Франция, му се сториха странни. Сановниците не се различаваха много от жените си. Те бяха с превзето поведение, превъзнесени маниери, пудреха се и се грижеха за дрехите и прическите си повече от жените си. Ибрахим беше чувал упреците, отправени от обикновените турци и еничари към свитата на султан Ахмед III, че били суетни. Такава суета обаче, каквато видя тук, преди това дори не можеше да си представи.

Войниците на французите също не го впечатлиха, нито мускетарите, нито гвардейците. По цял ден те се занимаваха с интриги и гонеха жени. Сравнение между тях и еничарите беше невъзможно. Ибрахим беше сигурен, че неговата 101-ва орта ще разбие всички мускетари и гвардейци. Неговите еничари капъ кулу живееха като воини. Те се стремяха към непрекъснато самоусъвършенстване, бяха майстори на ятагана и воини на Пътя. Те бяха мечът на Исляма. Всеки един от тях можеше да се изправи в битка срещу всеки европейски воин. Неговите воини живееха в непрекъснат досег със смъртта и се стремяха към единение с Аллах. Както казваха самите еничари: "Войната – това е Божият път" (Саб ил Аллах).

Ибрахим наблюдаваше мускетарите и гвардейците и му ставаше смешно. Личеше си, как се опитват да си докажат, че са големи воини. Опитваха се да си го внушат, но всъщност бяха повърхностни хора, заети само със света на материалното и привидното. Сравнени с тях еничарите, които освен воини бяха и духовни хора, изглеждаха като тигри, които дебнат и виждат коте, което се кипри пред огледалото и мечтае да бъде тигър.

Командирите на французите също не го впечатлиха. Те бяха свикнали да се подчиняват и да изпълняват всякакви заповеди, без да мислят. Но както всички хора, които нямат вяра в Бог и не вярват истински в безсмъртните си души, щяха да се пречупят и да изпитат страх. Те изпълняваха заповеди и се престрояваха по-бързо и на пръв поглед по-стриктно, но всъщност това беше само привидно.

Така Ибрахим не даде особено висока оценка на френските умения във войната. За него те бяха повърхностни и парадни. Предимството на западните армии не се осигуряваше от нивото на воините и обучението им, а от оръжията им. Цяла Европа беше обзета от това, което наричаха Промишлена революция. Явно султан Ахмед III, като умен и прозорлив човек, беше осъзнал, че Запада печели именно чрез Промишлената революция. Това беше ролята на Йирмисекиз Мехмед паша, който беше дошъл на разузнаване, за да се опитат да победят на правилното място. Именно чрез промишлеността европейците произвеждаха оръжия, с които побеждаваха. В това обаче еничарът видя голям проблем. Всеки селянин или човек от простолюдието можеше да грабне оръжие и да убие и най-добрия воин. Армия, съставена от добре и модерно въоръжени хора, пък макар и не воини, можеше да разбие армия от воини.

Войните все повече приличаха на работа и се водеха като търговски предприятия. Със съвременните оръжия битките започваха да се водят от все по-далечно разстояние. Изчезваше сечта гърди в гърди, при която всеки воин се изправя срещу друг воин и по-добрият побеждава. Така те щяха да се отдалечат от Пътя на Воина. Победителите вече щяха да бъдат случайни хора, които са само по-добре въоръжените. В миналото справедливостта се гарантираше от това, че победители могат да бъдат само добри воини, хора на честта, но в бъдеще това нямаше да бъде така. Освен това новите оръжия убиваха с лекота все повече и повече хора, така че явно в бъдеще битките и войните щяха да стават все по-кръвопролитни.

Ибрахим събра всичките си наблюдения и ги оформи в доклад. Той красиво ги написа на арабски, един екземпляр за султана и един за агата на еничарите. Така сметна своята мисия във Франция за приключена.

Скоро Мехмед паша разбра какво се случваше със сина му в Орлеан и ги повика отново при себе си. На Ибрахим, за да е ангажиран, беше поверена охраната на турската мисия, а Саид беше назначен за секретар на баща си и така попадна под строг контрол.

Ибрахим дълго търси льо Комб и най-накрая го откри. Двамата приятели прекарваха заедно дълго време. Ибрахим продължи да учи льо Комб на бойни изкуства, удари, борба и фехтовка, а той го запозна с всичко, което го интересуваше относно армията и мисията, поставена му лично от султана.

Льо Комб имаше собствена академия в Париж. Той преподаваше фехтовка, борба и всичко останало. Често французинът даваше на еничара да води занятията и тогава всичките му ученици бяха особено доволни. Популярността на Ибрахим бързо нарасна, а славата му се носеше из цял Париж. Това не радваше българина. Не към това се беше стремил.

От Марсилия идваха тревожни новини. Черната смърт (чумата) беше покосила почти целия град и околностите му. Ибрахим не беше сигурен, че инокулацията щеше да помогне, но съжаляваше, че не бяха опитали.

Така минаваше времето. Когато се прибираше от града или от срещите си с льо Комб, Саид го разпитваше за всичко, което му се беше случило. Ибрахим още не беше открил кой от мисията отговаря за армията и е определен да подготви реформите за турската армия, за да се премахне корпусът на еничарите. В едно беше сигурен, това можеше да бъде всеки друг, но не и Саид ефенди. Макар и млад, той беше човек, който нямаше нищо общо с войската. Именно затова Ибрахим си позволяваше да си говори с него и да му споделя наблюденията си върху френската работа с оръжие. Дори понякога двамата се упражняваха със сабя и кинжал. Този вид дуели беше модерен и много популярен във Франция и Европа. Тъй като Саид беше по-младият, Ибрахим се опитваше да го научи, но явно на израсналия в оходство и подготвян да стане учен син на Мехмед паша му беше трудно.

Един ден льо Комб запозна Ибрахим с един свой приятел – Рене дьо Реамур. Това се случи в една долнопробна парижка кръчма.

– Той е от Изток и знае много за желязото – каза льо Комб, като посочи Ибрахим. – Питай го!

Мъжът започна отдалеч. Те надълго и нашироко разговаряха за леенето на примесите. Ибрахим с удоволствие му разказа как ал-Хадад смесил въглищата с желязото и за това как по цвета на огъня може да се определи температурата. Мъжът слушаше като омагьосан.

– Откъде знаеш всичко това? – възкликна по някое време мъжът. – Ти знаеш най-много от всички хора, с които съм разговарял. Откъде знаеш? Ковач ли си бил? Всички турци ли знаят толкова много за производството на желязото?

По всичко си личеше, че Рене дьо Реамур е силно впечатлен от познанията на Ибрахим. И двамата бяха потресени, че някакъв най-обикновен турски войник знае такива тайни.

За да им обясни всичко, Ибрахим каза:

– Аз съм Ибрахим ал-Хадад.

– Какво? Какво? – мъжете явно не го разбраха. Ибрахим само махна с ръка. Нямаше как да им обясни кой е ал-Хадад и те нямаше да му повярват, че е наследник на бога на ковачите от най-древни времена. Нямаше как да обясни, че той е последният носител на тези знания, че е видял с очите си как последният ал-Хадад се самоуби, за да закали зулфикр в собствената си кръв. Тези мъже нямаше как да разберат всичко това. Ибрахим усети, че дьо Реамур се интересува от промишлено производство на метал, а именно това щеше да унищожи ковачите, които предаваха знанията си от поколение на поколение. Може би именно те и такива като тях бяха причината ал-Хадад да си отиде от този свят.

Така Ибрахим се раздели с Рене дьо Реамур^[75] и въпреки неговите опити да се видят, той го отбягваше и двамата повече не се видяха.

Така минаха три години. Мисията на Йирмисекиз Мехмед паша привърши. За тези години всички бяха работили до пълно изтощение и сега уморени и удовлетворени копнееха да се приберат. Повечето от съгледвачите бяха хора на възраст, с определено обществено положение и всички искаха да си починат. На връщане сандъците с пари бяха почти празни. Явно подкупите бяха свършили своята работа. На тяхно място имаше чертежи, вестници и карти.

Сбогуването с льо Комб беше особено мъчително. Французинът още подготвяше създаването на някакъв корпус, подобен на еничарския оджак, само че доброволен. Ибрахим му помогна да изясни още повече идеята си. Явно организацията, която льо Комб беше решил да нарече Чуждестранен легион, щеше да бъде най-новото оръжие на Франция, а тъй като Ибрахим сам беше дал идеята за него, беше отлично запознат с плановете за неговото създаване. Така той беше изпълнил отлично мисията, поставена му от султана и агата на еничарите.

"В света ще има две подобни структури – Еничарският корпус и Чуждестранният легион – мислеше си Ибрахим. – Ако в Турция еничарите изчезнат, може легионерите във Франция да продължат тяхното дело. Може някой ден само легионерите на льо Комб да останат" – тази мисъл се стори на Ибрахим кощунствена.

Двамата, учител и ученик, Ибрахим и льо Комб, се разделиха, като приятели. Те си обещаха да запазят завинаги бойната дружба помежду си.

Пътуването обратно беше още по-приятно. Вече никой не смееше да се шегува с Ибрахим. Въпреки усилията си, той не можеше да разбере кой е военният шпионин в групата на Мехмед паша.

В един топъл ден на ранното лято на 1723 година корабът влезе в Истанбул и спря на пристанището. Великият везир лично посрещна Йирмисекиз Мехмед паша, след което той беше отведен веднага при султана. Ибрахим беше посрещнат от Неджиб ага, който се качи на борда на кораба. Двамата горещо се прегърнаха. Бяха минали три години, откакто Ибрахим беше във Франция. Еничарът беше тръгнал на 29 години, а сега беше на 32 години. Но друга една мисъл го притесняваше. Той все още беше в разцвета на силите си. Неджиб беше малко по-стар. Явуз Челик беше стар, но не чак дотам. Двамата му учители – Абдаллах ефенди и Кубилай Юндер, бяха много по-възрастни. Докато беше още на кораба и пътуваше обратно, той си мислеше дали нещо не се е случило с някой от двамата му мъдри учители. Затова сега очакваше от Неджиб всякакви лоши новини. Бившият му командир беше малко напълнял. Личеше си, че арнаутинът вече живее много по-добре и спокойно, не мизерства, няма походи и обучение на вироглави аджамиоглани. Ибрахим изчака Неджиб да му каже нещо за двамата старци, но тъй като той нищо не каза, еничарът се успокои.

– Неджиб ага, има ли някакви промени откакто ме няма? – попита Ибрахим.

– Всичко е постарому – каза албанецът.

– Как е съветът на Махди? – беше вторият въпрос, който еничарът зададе.

– Всички са здрави, всичко е постарому.

– Има ли някаква задача за мен?

– Не, засега ти се дава почивка – каза арнаутинът.

Ибрахим подаде доклада си на Неджиб. Другият екземпляр вече беше предал на Мехмед паша. Беше сигурен, че докладът му съвсем скоро ще бъде в ръцете на Кубилай Юндер.

Ибрахим слезе от кораба по същия начин, по който се беше качил – само с една раница на гърба. След като се раздели със Саид ефенди, двамата си обещаха да продължат да се виждат. Щеше да се сбогува и с Йирмисекиз Мехмед паша, но тъй като той беше при султана, Ибрахим се почувства свободен. Слезе по трапа и когато стъпи на истанбулска земя, вдиша дълбоко от мекия солен морски въздух, примесен с миризмите на града, които му бяха толкова добре познати. А това бяха миризмите на ориенталски подправки, аромати и билки. Ходеше бавно из града и попиваше всички картини, които виждаше. Тъй като никой не го очакваше, нямаше защо да бърза. Друга тревога стегна сърцето му. Спомни си какво се беше случило предния път, когато беше изоставил къщата си и сега се питаше дали неприятната изненада няма да дойде от там. Най-накрая стигна до чаршията. Все още беше зашеметен от дългото морско пътешествие и като ходеше, силно се клатеше. През цялото време мислеше кой да попълни сектата на Махди. Нямаше никого предвид. В Париж въобще не беше мислил по този въпрос. Дали да не изчака някаква поличба, знак от Аллах? Докато си мислеше всичко това, в него се блъсна някакъв мъж. Той беше силен, с червена чалма и червена ентерия, украсена с кожа по яката, та чак до долу. Ибрахим стоеше като зашеметен. Явно ударът за мъжа беше доста силен, защото той извика:

– Ей, хайрсъз, я не се бутай!

Мъжът говореше със странен арнаутски акцент. Той беше доста по-нисък и слаб от еничара. Беше сух, с тесни рамене, имаше мустаци, дълъг прав нос и големи, леко изпъкнали очи. Явно мъжът реши, че думите и обидата не са достатъчни, затова придружи агресията си с действия – опита се силно да избута много по-тежкия и висок мъж. В този момент Ибрахим се беше загледал в кривата арабска сабя, която висеше на кръста на войнствения мъж. При блъскането ръкавите на мъжа отидоха нагоре, чак до лактите му. Там, както на всеки еничар, се виждаше татуирана цифрата на ортата, в която служеше. Освен нея, малко над номера, беше татуиран флаг, а върху него беше изрисуван жерав. Ибрахим се замисли. Откъде беше чувал за еничарите, чието знаме беше жълто и върху него имаше изписан жерав. На другата ръка на човека беше видял котва.

Мъжът продължаваше да бута Ибрахим и да настоява, че трябва да си плати за дързостта. "Значи е еничар" – помисли си Ибрахим. Денят беше прекрасен. Прибираше се, вече беше на една крачка от уличката, не желаеше никакви главоболия.

– Какво ме зяпаш! – вече крещеше мъжът. Той беше като сух чакмак, палеше от първото чукване. Мъжът настояваше Ибрахим да си плати, но българинът не можеше да разбере дали става въпрос за пари, или за битка. Беше поискал пари от Неджиб, за да плати на Селим и Хасан за две години, така че у себе си имаше алтъни, но не смяташе да ги дава на този грубиян.

– Знаеш ли кой съм аз? – крещеше мъжът, а около двамата бързо се събра голяма улична тълпа. Някои от минувачите спираха и очакваха битка, а други по скоро от любопитство, за да видят какво става, а после продължаваха.

– Знаеш ли кого буташ ти? – мъжът продължаваше агресивното си поведение.

Изведнъж видяното се нареди в главата на Ибрахим. От одеве той се опитваше да си спомни дали някога не е виждал този еничар. Явно беше някой от новите еничари, срам за корпуса. Беше сигурно, че не е капъ кулу, иначе двамата щяха да се познават. Той като че ли се събуди и стъпи на земята.

– Знам кой си! – каза той с твърд глас, който накара мъжът да спре. – Ти си този, който взе името на адмирал Патрона, беше водач на еничарския бунт във Видин, името ти е Патрона Халил Исиани и си арнаутин! Хората казват, че си смел и имаш дар слово!

Тези думи като че ли засрамиха мъжа. Той стоеше и се чудеше какво да направи. Явно турчинът знаеше много неща за него.

– Чувал съм, че си пророк и можеш да предсказваш бъдещето, ти си свят мъж, кажи тогава аз кой съм?

С тези си думи Ибрахим "обезглави" съпротивата на мъжа отсреща.

– Кой си ти? – призна безсилието си Патрона Халил.

– Аз съм Ибрахим Селяхаддин, този, чиято орта потуши бунта ти.

– Това не е вярно, 101-ва орта се водеше от най-големия командир след Кубилай Юндер, Явуз Челик и Неджиб ефенди, а именно Ибрахим Джаббар.

В гласа на албанеца си пролича уважение и преклонение. Той спомена имената, на по-старшите от него воини, като легенда.

– Аз съм Ибрахим Джаббар, но султанът ми даде ново име – Ибрахим Селяхаддин.

Хората, които слушаха и очакваха битка, въздъхнаха като един с възхищение. Беше ясно, че битка няма да има, но поне представлението, която се разиграваше пред очите им, беше достойно за възхищение. Единият мъж, този със смешната червена, пресеченоконусовидна шапка, с пискюл, беше знатен велможа и човек, който лично познава султана и носи име, дадено му от него.

– Ибрахим Джаббар – каза Патрона Халил и направи дълбоко темане с еничарски поздрав, изразяващ най-дълбоко уважение.

– Ибрахим Селяхаддин – поправи го Ибрахим.

– Ибрахим Селяхаддин – повтори Патрона и отново се поклони.

Така сблъсъкът беше избегнат. Ибрахим скоро стъпи на уличката, която чувстваше като своя. Преди да влезе в къщата си, еничарът реши да се отбие при Хасан ага. Още не му беше преминала възбудата, която го обзе при сблъсъка с Патрона Халил. Още преди да влезе в кафенето, чевръстият прислужник на Хасан ага изтича и влезе вътре. Ибрахим веднага го позна, това беше Хакъ. Когато еничарът влезе в кафенето, старецът вече беше разчистил неговата маса и беше сложил кафето.

– Ибрахим ага! Ибрахим ага! – провлачено каза той.

– Как сте, Хасан ага? Как е здравето?

– Стар и болен съм, еничар ага – тъжно, но и с известна доза артистизъм, каза старият турчин.

В този момент към стареца, който сега беше с много по-чиста бяла престилка, се приближи Хакъ. Турчинът сложи ръката си върху дългия врат на момчето. Хакъ беше много пораснал. Вече беше младеж.

– Хакъ слуша ли? Слуша ли?

– Много слуша! – Отговори Хасан и в очите му се четеше гордост. – Вижте, Ибрахим бей, какъв голям мъж е станал! – тъжна сълза се търкули по старческото око на Хасан ага. – Радвам се, че ви виждам и че се върнахте, Ибрахим ефенди!

– Аз също се радвам, че ви заварвам жив и в добро здраве, Аллах нека ви пази и много здраве да ви дава, Хасан ага!

Така двамата мъже продължиха да говорят. Хасан ага все така продължаваше да стои прав до еничара и отказваше предложеното му място. Хакъ шеташе, обслужваше клиентите и чевръсто се движеше между столовете. Ибрахим си спомни заниманията с момчето. Дали Хакъ си спомняше нещо от упражненията? Дори да беше забравил всичко, все още беше бърз и пъргав.

Ибрахим отново се наслади на кафето, приготвено от Хасан ага. Сега разбра, че то му беше липсвало. След малко Хакъ изчезна нанякъде. Скоро българинът видя стария баща на Хакъ да ситни, почти тичешком, към кафенето. Хакъ го беше предупредил и той идваше да посрещне господаря си.

– Ибрахим ага – поклони се дълбоко Селим и започна да целува ръцете на Ибрахим. – Господарю, повелителю мой!

Тъй като бурната сцена на благодарност и радост предизвика вниманието на насядалите хора, Ибрахим се опита да го успокои. Някои от посетителите едва сега разпознаха Ибрахим и един по един идваха да го поздравят. Той се опита да се сети за имената им и да каже на всеки добра дума. Сред тях беше и Адюлазиз Левни ефенди. Еничарът искрено се зарадва да го види. Двамата се разбраха скоро да се видят и да си направят мохабет. След като ситуацията се успокои, покани Селим да седне там където преди беше седял Рефик. Тъмнината, миризмата на дим и кафето на Хасан ага успокоиха еничара.

– Завърнахте се значи? – каза Селим.

– Завърнах се, Селим ага – въздъхна Ибрахим.

– Радвам се, че се върнахте – каза турчинът.

– Как се справихте, Селим ага? Парите стигнаха ли? Здрави ли сте всички?

– Всичко е наред – припряно отговори Селим. – Вие как сте? Уморен ли сте?

– Не!

– Сигурно сте обиколили света, Ибрахим ефенди?

– Не, Селим ага – отново късо отговори Ибрахим.

След това Ибрахим отброи 24 златни пари и ги мушна в ръката на Хасан.

– Ама, Ибрахим ага! Не!

– Дръж, Хасан ага, уговорката си е уговорка.

– Но, Ибрахим ага, аз пари имам, а и Хакъ много ми помага. Той вече сам си изкарва парите.

– Не! – каза твърдо Ибрахим и отказа да вземе парите, които Хасан се опита да му върне.

Явно Селим не знаеше за уговорката между Ибрахим и кафеджията, защото изумено попита:

– Нима вие плащахте на Хакъ, Ибрахим бей?

Ибрахим махна на Селим да мълчи. После отброи 24 златни пари и на него. Той също отказа да ги вземе, но Ибрахим настоя. След това бавно се изправи и се раздели с Хасан.

– Хасан ага, ще ме извините, но съм уморен!

Селим вече тичаше напред и искаше да види дали жена му и Хакъ бяха приготвили горния кат на къщата.

Всичко си беше на мястото. Ибрахим се съблече, окачи оръжията на стената и се почувства така, все едно не се беше събличал от три години. Катинарът на скритата врата все още беше там.

– Слизал ли е някой долу? – попита той.

– Не, ага, там има шейтан – каза Селим. – За какво ни е да слизаме долу?

Ибрахим остави книгите да стоят в кожената чанта.

– Селим ага, случило ли се е нещо, което искате да ми кажете? – попита Ибрахим, защото видя, че турчинът още стои и не си тръгва.

– Ибрахим ага, искам да ви кажа, че гълъбите, които живееха горе, един ден отлетяха.

– Горе вече няма гълъби, така ли?

– Да, Ибрахим ага.

– Селим ага, да не би Хакъ да ги е изловил и да сте ги изяли?

– Какво говорите, Ибрахим ефенди?! – възмути се старият турчин.

Ибрахим съжали. Селим и без това изглеждаше сломен. Той може би, като видя Ибрахим, се сети за Сабрие. Българинът беше видял как очите на стария човек се изпълниха със сълзи. В следващия момент Ибрахим наистина съжали, че се пошегува с възрастния турчин и му се извини за нелепата шега.

Тази вечер Ибрахим спа спокойно. На другата сутрин още не се беше разсънил и Хакъ тичешком донесе чаша горещо кафе, приготвено от Хасан ага. Ибрахим се усмихна.

– Хакъ, ти не си спал тази вечер.

– Да, Ибрахим ефенди.

Ибрахим се усмихна.

– Защо не си спал?

– Защото, Ибрахим ефенди, искам да говоря с теб.

– Какво искаш да говорим?

Хакъ беше пораснал. Макар и слабичък си личеше, че тялото му е гъвкаво и силно. Гласът му беше станал дрезгав и боботещ. Ако не гледаше момчето, нямаше да разбере, че говори с Хакъ.

– Ибрахим ага, аз съм много благодарен, че ми намерихте работата при Хасан ага. От него научих много ценен занаят...

– Научи ли се да правиш кафе като него? – прекъсна го Ибрахим.

– Е, чак като него не, но още се уча – бързо отговори турчето с мъх по бузите. – Ибрахим ага, не искам вече да работя в кафенето.

Думите на Хакъ накараха Ибрахим да замлъкне.

– Искам да стана воин! Да обиколя света! Искам да побеждавам и да покоря целия свят! Искам да нося истински ятаган и да участвам в истинска битка! Да се изправя гърди в гърди с враговете на падишаха^[76] и да ги сразя! Аз искам да стана като вас, Ибрахим ефенди! Искам да стана еничар!

– Хакъ, да бъдеш еничар не е само това, което ти мислиш. Да бъдеш еничар означава да приемаш болката, смъртта и лишенията като твои неотменни спътници. Това е истинският живот на еничарите. Това са истинските врагове. Битките, славата и удовлетворението са много малка част от живота на еничара. Те са само миг. Истинският живот на воина са дългите изнурителни упражнения, походите до пълно изтощение, раните, кръвта, смъртта... Знаеш ли колко от еничарите въобще не доживяват до това да станат ветерани? Знаеш ли, че още в първата битка, още преди да си станал еничар, може да загубиш живота си, а може и въобще да не стигнеш до там? Замисли се! Готов ли си да заложиш живота си на карта? Готов ли си с цената на живота си да платиш това да бъдеш еничар? Готов ли си да бъдеш еничар цял живот и нищо друго да не бъдеш? Готов ли си, Хакъ?

Но как може да станеш еничар? – изуми се Ибрахим. – Ти си турчин и правоверен. Освен това вече си голям, не можеш да бъдеш взет с девширме. Ти никога няма да можеш да станеш капъ кулу и истинските еничари ще те презират.

– Аз не мога да бъда истински еничар – капъ кулу, но в момента в корпуса вземат и синове на еничари капъ кулу. Ако вие, Ибрахим ефенди, кажете, че сте мой баща, ще бъда приет в корпуса.

– Какво?! – изуми се българинът. – Но аз не съм твой баща! Селим ага знае ли какво искаш?

– Да, ефенди, по-късно той щеше да ви помоли за същото.

Хакъ видя, че Ибрахим ефенди не е доволен от предложението му. Беше разстроил еничара, но вече нищо не можеше да направи.

– Като искаш да станеш еничар, я ела да видим упражнявал ли си се и бил ли си прилежен!

Хакъ бързо грабна едно дървено оръжие, а друго подаде на Ибрахим. Битката беше оспорвана. Момчето наистина се беше упражнявало. То беше много бързо и гъвкаво. На моменти на Ибрахим му беше доста трудно. Негов верен съюзник беше ръстът му и това, че беше почти три пъти по-тежък от момчето. Българинът знаеше, че ако удари силно, ще избие дървеното "оръжие" от ръцете на момчето, но не това беше целта му. Той все пак оцени качествата на момчето. Спомни си нивото на френските дуелисти. Това момче щеше да победи повечето от тях. И шпагата, и рапирата беше по-леко оръжие. При тях решаваща беше бързината и ловкостта, а силата имаше по-малко значение. Ръката на Хакъ беше още слаба за ятаган, но с шпага и рапира момчето щеше да бъде по-добро. От Франция Ибрахим си беше донесъл две рапири и два дълги кинжала. Европейските кинжали бяха с ефес, като рапирите.

Ибрахим беше много доволен. Накара момчето да остави дървените оръжия и двамата хванаха по две истински оръжия. В последните години Ибрахим се беше специализирал в европейския начин за дуелиране. Той беше много безопасен и интересен. За него беше лесен, защото някога самият Явуз Челик го учеше да се дуелира с неговите ятагани близнаци, което беше много по-трудно от битката с рапира и кинжал. Рапирата беше с дълго право острие. То беше подобно на персийски медж, но малко по-тънко. С такова оръжие някога са били въоръжени испанските конквистадори при покоряването на Америка. Рапирата беше от испански произход. Разбира се, силата на ятагана – реално, силно, бойно оръжие, по никакъв начин не можеше да се сравнява с европейските саби, рапири или пък с шпагата, която беше съвсем тънка, с кръгло острие, пригодена само за мушкане. Така при европейското дуелиране, двамата противници хващаха с дясната си ръка рапира, сабя или шпага, а с лявата – кинжал. Късото острие беше срещу дългото на противника и имаше за цел да защитава. Най-трудното беше, че трябваше да се бият с двете ръце едновременно. Понякога се налагаше с едната да се защитава, а в същото време с другата да се атакува. По този начин дуелите бяха като игра, но изискваха голямо внимание и концентрация. През цялото време, докато гледаше европейците, Ибрахим си спомняше как като млад беше наблюдавал как Явуз Челик се биеше и въртеше едновременно два ятагана. Но при нито един европеец не бе наблюдавал такова майсторство както при еничарския паша. При него и двете ръце бяха равностойни. Нападаше и се защитаваше с двете. Атаките идваха ту отляво, ту отдясно.

След "битката", Ибрахим беше много доволен от уменията на Хакъ.

– Сега какво ще правим? – попита задъханото момче.

Хакъ се беше бил, за да защити правото си да постъпи в корпуса.

– Трябва да се прекръстиш и да те запишат в регистрите. Решил ли си как ще се казваш?

– Да, Ибрахим ефенди, мислил съм.

Ибрахим беше изумен. Явно момчето отдавна беше живяло с идеята какво ще прави.

– И как ще се казваш? – учудено попита той.

– Знам, че последното ви име, дадено лично от султана, е Селяхаддин, но аз не го харесвам.

Ибрахим се изуми от откровеността на момчето.

– На мен много ми харесва предишното ви име и така аз мога да се казвам Хакъ Джаббар.

Ибрахим се засмя с глас. Явно момчето вече беше измислило всичко.

– Добре! – каза той. – Но сега, ако искаш всичко това да стане, трябва да отидеш до Топкапъ. Там ще занесеш този лист.

Ибрахим седна и написа: "До сейменбашията Неджиб ефенди. Командире, очаквам най-бърза среща с вас! Нека Аллах пази всички еничари и сеймени и Господ здраве да им дава! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж Махди!" Отдолу сложи датата и се подписа "Ибрахим Селяхаддин".

Даде бележката на Хакъ и го изпрати в Топкапъ. Заръча му преди това да се обади на Хасан ага.

Докато чакаше Неджиб да го навести, Ибрахим сложи феса си и излезе да се разходи. Ходеше бавно. Когато мина покрай магазина на Патрона Халил за дрехи втора употреба, лично албанецът дойде да го поздрави.

- Ибрахим Селяхаддин – каза той и направи дълбок еничарски поздрав.

Ибрахим също го поздрави.

– Каква е тази шапка? – поинтересува се Патрона Халил.

– От Магреба е, но иначе е гръцка – каза Ибрахим. – Казва се фес.

– Много е интересна. Откъде мога да си взема такава?

– Не знам – каза учуден Ибрахим. – Харесва ли ви?

– Изглежда лека и удобна за носене. Малко прилича на каук.

– Да, така е, затова я нося вместо еничарската шапка.

– Аз нося чалма, но фесът ми се струва по-удобен и от тюрбана, и от чалмата.

– Така е – потвърди българинът.

– А откъде може да се купи?

Ибрахим не беше виждал никой в Истанбул да носи фес, нито знаеше дали въобще може някъде да се намери.

После, докато се разхождаше, много хора го спираха и питаха за шапката. Когато се прибра, Неджиб вече го чакаше. Хакъ се беше сетил да му поднесе кафе от кафенето на Хасан ага.

– Неджиб ага – каза Ибрахим и приветства сейменбашията първо с еничарския поздрав, а после с тайния знак на Махди.

– Ибрахим Селяхаддин – каза Неджиб и също поздрави.

– Седнете, сейменбаши – каза Ибрахим.

– Ибрахим Селяхаддин ал-Мхади, каква е тази странна шапка, която носите на главата си?

– Фес – каза просто Ибрахим.

– Чувал съм, че такива фесове носят в Магреба – каза Неджиб.

– Аз я спечелих от един моряк в Марсилия – отговори Ибрахим.

– Стои ви добре – каза сейменбашията. – Искал сте да ме видите – каза Неджиб и посочи бележката, която Хакъ му беше занесъл.

Ибрахим понечи да заговори, но сейменбашията го изпревари:

– Искам да ви кажа, Ибрахим ефенди, че агата Кубилай Юндер е впечатлен от доклада ви. Вчера цяла нощ и днес Дивана на еничарите разглеждаше доклада ви. Всички сме впечатлени, Ибрахим ефенди. Това е най-сериозното изследване върху армията, войската и бойните умения като цяло правено досега. Вие многократно сте надхвърлили това, което се искаше от вас.

– Благодаря за високата оценка, Неджиб ага!

– Впечатлен съм! – каза Неджиб. – Гордея се, че съм бил ваш учител и командир!

– Аз съм ви благодарен, Неджиб ага!

Като каза това Ибрахим си спомни как като аджамиоглан най-горещото му желание беше да убие Неджиб. Колко много се беше променил оттогава албанецът?! А може би той се беше променил?

– Неджиб ага, можете ли да ми кажете дали отново съм зачислен към сеймените, или съм към еничарите? Запазени ли са длъжностите ми?

– Това съвсем скоро ще ти изясни самият ага – отговори Неджиб. – Скоро ще имаме събиране на сектата. Ти избра ли хора, които да попълнят бройката?

В интерес на истината почти през цялото време Ибрахим беше мислил за това и вече имаше някои предложения. Неджиб обаче продължи:

– Чух, че вече сте имали сблъсък – каза сейменбашията.

Ибрахим се изненада и дръпна.

– Откъде знаете? – учуди се той.

– Аз съм сейменбашия и знам всичко – усмихвайки се, каза Неджиб.

– Но как? Откъде?

– Спокойно, Ибрахим ефенди. Познавам Патрона Халил от корпуса и той като мен е албанец. Така двамата се сближихме. Може да се каже, че аз съм му наставник.

– Вие ли го настанихте толкова близо до моята улица?

– Не, съвсем случайно сергията му е именно на тази чаршия.

– Патрона Халил, подобно на агата Кубилай Юндер, има видения. Не казвам, че мога да ги сравня, но все пак е интересно. Той говори много добре и убедително и може да окаже голямо влияние върху масите.

Чак сега Ибрахим проумя какво правеше Неджиб. Той му препоръчваше Патрона Халил за следващ член на сектата на Махди.

– Запознат ли е с вярата на бекташите и предсказанията на Кубилай Юндер ага?

– Да, лично агата и Абдаллах ефенди го подготвиха. Само не знае, че вие сте определен да бъдете Махди. Съветът ще иска, при следващата среща, да го приемем. Но вие лично го проверете – каза Неджиб.

Ибрахим разбра, че решението вече е взето. Явно Патрона Халил беше готов да бъде член на сектата на Махди.

– Мисля, че си казахме всичко – каза сейменбашията и се приготви да си тръгва.

– Не, Неджиб ага, искам да ви помоля за нещо!

– Кажи! – Неджиб се върна и седна на миндера срещу Ибрахим.

– Неджиб ага, научих, че в еничарския корпус вече приемат млади еничари, които са деца на еничари капъ кулу.

– Да – потвърди сейменбашията.

– Аз имам син – спокойно каза Ибрахим.

– Какво?! – Неджиб подскочи от учудване и изненада. – Това е невъзможно, Ибрахим ефенди! Познавам ви от толкова много години. Вие нямате дете!

– Имам – каза Ибрахим.

– Кой? – просто попита арнаутинът.

– Момчето, което ви донесе бележката.

– Но това е синът на вашия домакин – каза Неджиб. – Ааа, разбрах! – каза той. – Така кажете! Искате като ваш син да го приемем в корпуса?

– Хакъ Джаббар – като се усмихваше, каза Ибрахим.

– А, не! – каза Неджиб. – Всички знаят кой е Джаббар. Джаббар е само един. Това няма да стане. За да не предизвика внимание, ще го наречем Хакъ Абдаллах. Така хем ще казва, че е син на капъ кулу и няма да се налага да му сменят името.

– Добре! – съгласи се Ибрахим.

Неджиб обърна листа, който Хакъ му беше подал, и поиска писалка. Там написа: "Хакъ Абдаллах", после каза:

– Момчето утре да дойде в главната еничарска команда и да каже само това име.

– От утре? – учуди се Ибрахим.

– Даже е закъснял – каза Неджиб. – Вие му обяснете къде се намира казармата.

– Да! – кратко каза Ибрахим.

Ибрахим знаеше кой е Неджиб. Той беше безупречен воин. Това, което казваше, вече можеше да се смята за изпълнено.

Еничарите се изправиха.

– Неджиб ага, може ли да ви попитам още нещо?

– Кажете, Ибрахим ефенди!

– Какво стана със султанската ханъма Чичек?

Неджиб като че ли беше готов за въпроса и не се учуди много.

– Нищо не се е случило с Чичек през това време. Нито е напускала харема, нито някой е влизал при нея или е търсил контакт с нея.

Ибрахим усети раздразнението на сейменбашията. Беше очевидно, че още първите забележки на Ибрахим бе изтълкувал като упрек към работата си и сега не му харесваше, че българинът продължава да поддържа твърдението си, че има нещо нередно около султанската ханъма Чичек.

Така срещата между Ибрахим и Неджиб приключи. На другия ден Хакъ постъпи в корпуса на еничарите. Той и Селим ага бяха истински благодарни на Ибрахим не само за това, че беше ходатайствал за Хакъ, а направо го беше осиновил. Така Хакъ вече носеше фамилията Абдаллах.

В следващите дни, докато чакаше съвета на Махди и вести от Неджиб, Ибрахим се разхождаше из града. При всяко негово излизане го спираха хора и го питаха за феса. Така един ден в него се зароди идеята да направи нещо по въпроса. Както си вървеше, беше привикан от Патрона Халил, който каза:

– Чорбаджи Ибрахим Селяхаддин ефенди, може ли да поговорим по работа?

– Дълго ли ще е? – попита еничарът.

– Да, ефенди.

Ибрахим поведе Патрона Халил към кафенето на Хасан. Двамата седнаха, а Патрона каза:

– Искам да поговорим за феса ви.

– Кажи! – насърчи го Ибрахим.

– Проучих, никъде в Истанбул няма място, където може да се намери фес. Аз ще освободя половината магазин и двамата с вас ще отворим дюкян, в който ще правим фесове.

Така двамата се разбраха да изпратят Селим ага в град Алжир и там той да изучи занаята. После да се върне и да бъде главният майстор в дюкяна. А ако не можеше да се научи, да наеме майстор. Ако и това не можеше, просто да купи голямо количество фесове, които да донесе в Истанбул и да ги продават в дюкяните.

Двамата мъже сключиха орташки договор, а Селим ага вече имаше сериозна работа. Ибрахим не беше много доволен, защото, след като Селим замина за Алжир, а Хакъ вече беше еничар, за него се грижеше само жената на Селим. Тя също не беше много щастлива от това, което ѝ беше причинил еничарът.

Така мина почти месец. Духовете в столицата вряха и кипяха. След завръщането на мисията на Йирмисекиз Мехмед паша от Франция, в Империята и Истанбул закипя трескава дейност. Лично султан Ахмед III хареса една малка река с полегат бряг от другата страна на Златния рог. Там веднага започна издигането на огромен султански дворец. Явно Ахмед III, по примера на Луи XIV, беше решил да издигне дворец в покрайнините на Истанбул, така както Кралят Слънце беше издигнал своя във Версай. Този дворец султанът нарече Саадабад и беше копие на Версай и Фонтенбло. Освен това из всички части на Истанбул започнаха да "никнат" малки замъци, точно копие на френските. Ибрахим не беше сигурен, но броят им сигурно надхвърляше 200.

Ибрахим се интересуваше специално от дейността на приятеля си Саид ефенди. Той работеше по откриването на първата печатница в Империята и света, която да печата с арабски букви. За свой помощник той беше взел някой си Ибрахим Мютеферика – унгарец, приел исляма. Печатницата работеше с арабски шрифт и отначало на нея се печатаха само турски, арабски и персийски книги. Но след това започнаха и издаването на преводи от френски и английски език в областта на географията, историята и другите науки. Наблягаше се на научни книги, защото се бе създал спор и скоро се разбра, че Корана като свещена книга не може да се отпечатва. Не можеше откровенията на пророка Мохамед да се печатат от бездушна, механична машина. Сурите според противниците на печатницата трябваше да се пишат на ръка, от живи хора. Това продължи докато лично шейхюлислямът и мюсюлманските молли не поискаха закриването ѝ. Така тя преустанови работа.

Ибрахим предпочиташе да не се вижда с никого, защото беше между чука и наковалнята. Не искаше да го виждат нито със Саид ефенди, нито с Абдаллах ефенди, който с фетва беше разрешил създаването на първата печатница.

Въпреки съпротивата, нововъведенията продължаваха. Французин, приел исляма, създаде столичната пожарникарска служба.

Султан Ахмед III обръщаше внимание на османското културно наследство. Той забрани износа на редки ръкописи и в столицата се основаха пет библиотеки, включително и султанската библиотека, построена в Топкапъ. Възстановиха се работилниците в Изник и Кютахия. Построи се една нова и в Истанбул. През 1722-1724 година се извършиха широкомащабни реконструкции на византийските крепостни стени и беше построен бараж за снабдяване на Истанбул с вода. Най-внушителните постройки, които бяха завършени, бяха джамията, построена от Ахмед III, в памет на майка му, в истанбулския квартал Юскюдар и една много красива чешма пред самите дворцови врати, за която самият султан написа хронограми. Нямаше чужденец, случаен минувач или жител на Истанбул, който да не се възхити от чешмата. Ибрахим също ѝ се възхищаваше и даже се прехласваше пред нея.

Но това, което беше най-важно за Ибрахим и което той следеше с най-голямо внимание, бяха реформите в армията. Оказа се, че човекът, натоварен да проучи френската армия, е самият Саид ефенди. Да, колкото и да беше странно, той през цялото време беше говорил и споделял опита си с най-неподходящия човек. Така още докато работеше печатницата, Саид ефенди беше събрал няколко френски офицери на османска служба и с тях, и с Ибрахим Мютеферика, беше подготвил план за реформи и обновление в армията. Така от печат излезе книгата "Основа на мъдростта в устройството на народите", написана от Ибрахим Мютеферика. В нея Ибрахим виждаше някои от идеите си, които беше разкрил пред Мехмед Саид паша.

Дюкянчето на Селим ага само за няколко месеца стана едно от най-известните в Истанбул. Продажбата на червени фесове с пискюл вървеше отлично. Все по-често из града се срещаха хора, сложили на главите си удобните и леки шапки, вместо тюрбани и трудните за навиване чалми. Скоро Селим ага стана богат човек, а Ибрахим и Патрона също разделяха добри пари.

Една вечер Ибрахим изпълни обещанието си и се отби при Адюлазиз Левни ефенди. Старецът беше разпален. Навсякъде около него имаше разхвърляни рисунки.

– Какво става, как сте, Адюлазиз Левни ефенди? – попита еничарът. В ръка той носеше два филджана с кафе от Хасан ага.

– Нищо, Ибрахим ага. Всичко е наред. Вие как сте?

Мъжът попита, но само от вежливост. Еничарът веднага разбра, че други неща "имаше на главата си" миниатюристът и въобще не се интересува от него.

– Какво правите, Адюлазиз Левни ефенди? С какво се занимавате?

– Работя, Ибрахим ефенди. Много работя. Не спирам. Работя и рисувам до смърт. Нали знаете, че идеал за древните персийски миниатюристи било да рисуват, докато не загубят зрението си съвсем. По-късно техните ученици, за да уподобят това, започнали сами да избождат очите си. Те смятали, че като не виждаш света, рисуваш по-близо до реалността и се намираш по-близо до божествения замисъл, защото напълно си елиминирал егото си и си се отрекъл от себе си. И така вече можеш да нарисуваш реалността такава, каквато Бог е пожелал да бъде.

– Нали няма да избодете очите си? – на шега попита Ибрахим.

Адюлазиз Левни ефенди обаче не се шегуваше. Той отговори:

– В миналото много от турските миниатюристи сами се ослепявали. Това дори станало мода. Аз мисля, че това е било продиктувано от две причини. Първата е творческо безсилие. Когато някой миниатюрист започне да прозира, че не е толкова значим и няма да остави следа в рисуването на миниатюри, каквато е мислил, тогава той, в търсене на още по-голяма дълбочина на рисуването, посяга на очите си. Другата причина е, когато някой без талант се опитва да се оправдае и да имитира подобрите от него. За себе си не мога да избера нито една от причините.

За да се пошегува, Ибрахим каза:

– Това се отнася за тези, които са твърде амбициозни и им липсва талант. Вие не страдате от липса на талант.

– Шегувате се, Ибрахим ефенди. Аз съм незначителен и неамбициозен.

Ибрахим се усмихна. И двамата знаеха, че не е така. Следващите думи на миниатюриста бяха в противоречие с това, което досега беше говорил и така той доказа, че всичко е било казано със самоирония.

– Нашият султан Ахмед III иска да създаде нов "Златен век", подобен на онзи от времето на Сюлейман Великолепни. Той ми поръча да направя ново голямо "Сур наме"^[77], което да надскочи тези от времето на Осман. Смятам да го сглобя от 137 миниатюри. Вече съм решил какво да нарисувам. Ще представя цялото могъщество на султан Ахмед III.

Искам да издигна на по-високо ниво майсторството и престижа на истанбулските миниатюристи. Вече не искам нашите ученици да се сравняват със старите персийски майстори и с Бехзад. Нашите миниатюристи не са по-малко достойни за уважение и подражание. Например Рейс Хай дар Нигяри и Накаш Синан бей.

Двамата поговориха още малко и Ибрахим разбра, че Адюлазиз Левни ефенди е зает и има нужда от спокойствие.

Имаше повече от два месеца откакто Ибрахим беше в Истанбул. През това време той всеки ден чакаше някакви вести от агата на еничарите или поне от Неджиб ага, но освен онзи разговор, нищо не се случваше. Най-накрая, чрез Хакъ, Неджиб му съобщи, че вечерта в къщата на Ибрахим ще има съвет на Махди.

Мъжете идваха един след друг. Всички те бяха остарели и се бяха променили през изминалото време. Наложи се Неджиб да подпира на всяка крачка шейхюлисляма. Като че ли дългата брада на Абдаллах ефенди бе станала по-рядка и прозрачна. Очите му бяха загубили онази чистота и блясък. Ибрахим разбра, че старецът едва вижда, а гласът му беше станал тих и като че ли трудно намираше думите, които да произнесе. За разлика от него Кубилай Юндер нито се беше изгърбил, нито бе загубил пъргавата си походка и изпънатата стойка на тялото си. Единственото, което напомняше за възрастта на агата, беше това, че той изглежда се бе смалил и макар и изпънат като струна, беше станал още по-нисък.

Всички се събраха. След като извършиха задължителните процедури, Патрона Халил даде клетва пред сектата на Махди. Той мина всички кръгове на посвещение и отговори правилно на всички въпроси. След като и това приключи, всички седнаха.

– Ето, днес посветихме още един член на нашата секта, но бройката още не е постигната. Ибрахим ал-Махди, ти имаш ли някого на ум, когото да предложиш?

Като чу как агата нарече Ибрахим, Патрона едва не скочи от изненада. Той явно смяташе, че сектата на Махди е висш орган на еничарски-те офицери. Сигурно мислеше, че не е реален, а месиански и те само формално очакват някакъв месия. Но когато разбра, че именно Ибрахим е месията, когото всички – не само в стаята, а и голяма част от мюсюлманския свят, очакваха, той се облещи, а долната му челюст увисна.

След като всички седнаха, Явуз Челик каза:

– Постоянно губим позиции в Империята. Великият везир печели все повече и повече позиции. Кубилай Юндер имаше видение, в което се казваше, че Махди трябва да се върне към корените си. Ситуацията се разви така, че назрява поход и война в Иран. Агата смята, че вашата древна родина е била някъде там.