Махди

Ибрахим така се беше замислил, че в началото не я видя. Тя се беше приближила до него и му се усмихваше. Еничарът също ѝ се усмихна, въпреки че осъзнаваше колко жалко изглежда в очите ѝ. Той беше брадясал, не се беше къпал повече от месец, облечен със стари прокъсани дрехи. Какво ли си мислеше тя за него? Сигурно го смяташе за скитник, просяк или поне за бедняк. Ибрахим се смути. Искрено съжали, че момичето не го бе срещнало като еничар, чист, обръснат, облечен в най-красивите си еничарски дрехи. Сега той се чувстваше неудобно от самия себе си. Тя го хвана за ръка и говорейки му нещо, го повлече към вратата. Преди да го изведе на улицата, Ибрахим се опита да ѝ обясни, че за него това е опасно. Скоро двамата попаднаха на широк площад. Колкото повече се приближаваха до него, толкова повече наконтени мъже и жени срещаха. Явно имаше някакво празненство или местен празник. Площадът беше огромен и каменен. Отдясно на него имаше огромна джамия, а до нея – нещо като дворец. На площада имаше хиляди хора, всички облечени в празнични дрехи. Те танцуваха танци в различни кръгове. Ибрахим следеше хората, цветните им дрехи, въртящите се кръгове. От глъчката и множеството му се зави свят. Момичето все още го държеше за ръка. Смеейки се, тя го повлече към един от кръговете. Те много приличаха на хората, които като дете беше виждал да танцуват в България. Той се дърпаше. Не можеше да танцува, та едва вчера бе погребал Иенишехирли Абдаллах ефенди. Не можеше да си позволи толкова скоро да се весели. И точно когато тя се канеше да го включи заедно с нея в танца, той я дръпна силно. "Не!" – каза той високо. Тогава тя се разсмя, посочи към задника на Ибрахим и започна да говори нещо. После го помъкна обратно към края на площада. Много хора я поздравяваха, а тя им отговаряше. Най-накрая застанаха до същата ниска жена, която преди обед го бе настанила и се бе погрижила за магаретата му. Момичето поговори с нея и тя му каза:

– Тя иска да танцувате и да бъдеш до нея.

– Не мога! – каза Ибрахим.

Жената явно беше използвана като толмач, защото предаде думите на момичето.

– Толкова лошо ли си ударен? – попита пак жената.

Ибрахим се чудеше какво да каже. Притесняваше се, че ако каже за Абдаллах ефенди, може някой да го свърже със случилото се в Казерун. Дали по следите му имаше потеря? Момичето поведе Ибрахим и жената към една пейка. После принуди жената да седне, а те двамата седнаха от двете ѝ страни.

– Защо не можеш да танцуваш с нея? – отново попита жената.

– Не мога да танцувам и да се веселя, защото вчера почина дядо.

Жената се ококори и попита:

– Това истина ли е?

Ибрахим утвърди с кимане. След това жената преведе думите му на момичето.

– Как се казваш и откъде идваш? – попита тя, но Ибрахим не успя да разбере дали въпросът е от нея, или от момичето. За да си предаде по-голяма тежест, той каза:

– Казвам се Ибрахим Селяхаддин и съм търговец от Арабия.

– Търговец!? – жената го погледна критично. – Ти си дрипльо, а не търговец – каза му тя. – Сигурно и името ти е лъжливо. Да не си някакъв разбойник?

Явно беше трудно да бъде излъгана "врялата и кипяла" жена. Тя гледаше критично Ибрахим и ясно искаше да му покаже, че тези му лъжи могат да минат пред младото момиче, но не и пред нея. За нея беше очевидно, че одрипаният човек с двете магарета не е търговец. Та той дори нямаше кон, а беше ясно, че и пари няма.

Момичето се разшава. Явно достатъчно дълго беше стояла тихо и беше гледала как жената и новият ѝ познат си говореха. Старата жена се обърна към нея и заговори. Явно отговаряше на въпросите ѝ. Той чу как тя повтори името му, после започна да обяснява нещо. Двете говореха високо. На Ибрахим му се стори, че момичето се кара на жената. После момичето направи знак за пари и посочи жената. Отначало той не успя да разбере какво иска тя, но момичето продължи да го дърпа за ръкава и да прави знака за пари. Явно той трябваше да плати на жената. Ибрахим не знаеше какво да прави. Старата жена мълчеше. Явно трябваше да действа. Той бръкна в пояса си, извади кесията и я отвори. Тя беше пълна догоре, въпреки че вече беше взел няколко пари за погребението. Беше платил и стаята в кервансарая. Най-впечатлена от блясъка на златото беше старата жена. Тя се беше ококорила и като омагьосана гледаше в кожената кесия, която Ибрахим държеше. Той извади три златни пари и с несигурен жест тръгна да ги подава на жената. В този момент младото момиче сграбчи ръката му, грабна трите златни пари, бързо върна двете в кесията и подаде на старата жена само една. Това успокои Ибрахим, който беше започнал да мисли, че е попаднал на измамнички. Двете жени можеха да се опитват да го оберат. Сега обаче той се успокои.

– Ще превеждам само защото ми плащаш – каза жената. – И няма да се бъркам в разговора, но не си и помисляй да я лъжеш, защото лошо ти се пише! Тя казва, че много те харесва. Искам да знаеш, че едва ли те харесва, а се държи така, защото се скара с баща си, а той е много влиятелен! Моят съвет е да не се изправяш срещу него!

Ибрахим се чудеше какво да прави. Явно момичето се опитваше да го вкара в някаква интрига. То следеше жената и когато усети, че тя каза нещо повече от това, което ѝ беше казала, се развика и пак ѝ се скара. Ибрахим беше поставен в много сложна ситуация и се чудеше как да реагира.

– Тя пита дали искаш да ѝ бъдеш приятел – каза старата жена.

Ибрахим мълчеше.

– "Не можеш да пляскаш с дланта на едната си ръка" е казал Алишар Навои – продължи жената. – Така и за приятелството са нужни двама души. Ти искаш ли?

Ибрахим беше хипнотизиран от червените ѝ устни, подобни на роза, и белите зъби, подобни на мъниста, които се подаваха и блестяха, докато тя говореше. Каква съвършена красота, някак нежна и еротична, но не вулгарно и натрапчиво, а дистанцирано.

– Искаш ли да бъдеш моята втора ръка? – старицата явно повтори въпроса на момичето.

Той не разбираше какво означава това, но като всеки мъж, който затъпява в присъствието на красива жена, се съгласи. Все пак мисълта, че ще се намира близо до толкова красиво момиче, го накара да се съгласи.

След като получи съгласие, момичето продължи да говори. Тя говореше дълго, а старицата, с явно недоволство, повтаряше думите ѝ.

– Ти си чужденец. Откакто шиитството беше наложено над моята страна, ние, жените, страдаме най-много. Ти си арабин и тези окови идват точно от вас. Въпреки това аз знам, че в началото и в Арабия не е било така.

Истинският, първоначален ислям, ислямът на Пророка и първите имами давали на жените по-голяма свобода. Разказва се за певицата Аззе ал-Майла, която била от свободните наложници на халифа. Абдаллах ибн Джафар – племенник на халифа Али ибн Абу Атик, отишъл да посети своя чичо халифа – знатен корейшит. И двамата били ценители на пеенето и решили да я посетят. Двамата я срещнали пред вратата на мединския емир, който ѝ отправил упреци и предупреждения. Той искал от певицата да зареже пеенето, защото тя, чрез божествения си глас, красотата и прелестта си довела до смущение в сърцата на правоверните и сред тях тръгнали раздори. Другите започнали да говорят, че тя е магьосница и е омагьосала мъжете и жените в града. Тогава, за да защити красотата и таланта на певицата, ибн Джафар казал на емира:

– Нека глашатаите обиколят Мединет абу-Неби^[90] и нека приканят всеки мъж, станал порочен благодарение на Аззе или която и да е жена, съблазнена или потърпевша по какъвто и да е начин, да се обади.

Емирът заповядал и всичко това било сторено. Глашатаите огласили това съобщение по всички площади и в най-забутаните ъгли на града, но пак не се намерил никой, който да се чувства съблазнен и опорочен. И тогава ибн Джафар, заедно с ибн Абу Атик, посетил Аззе и ѝ казали: "Не се притеснявай от нищо случващо се, защото всичко е в твоя полза и доказа твоята чистота! Не се притеснявай, а ни попей, заклевам те в името на Аллах!"

– Такава била историята – каза момичето.

Ибрахим толкова увлечено слушаше девойката, че дори забрави за прикритието си.

– Аз не съм арабин, а турчин.

Всъщност той беше тръгнал да казва, че е българин, но в сърцето на шиитски Иран, да кажеш, че си българин, а от тук и християнин, сигурно щеше да му струва живота. Затова, без да иска, се чу да казва, че е турчин, което сега, когато Империята на султана и тази на шаха бяха във война, беше не по-малко опасно. Така обаче поне щяха да знаят, че е правоверен. Той сам се вкара и оплете в лъжи, нещо не по-малко опасно от това да признае, че е християнин. Със сигурност иранците мразеха християните много по-малко отколкото еничарите, които преди години бяха върлували из тези краища, избивайки до крак шиитите кармати. Сега обаче вече беше твърде късно, за да се отмята и трябваше все така убедително да продължи да лъже, иначе животът му висеше на косъм. Старецът му беше чертал карта направо върху земята. Явно преди това Абдаллах ефенди се беше подготвил много добре и беше запомнил картата на цял Иран. Така, когато искаше да обясни на Ибрахим нещо, той чертаеше с дългата си пръчка, с която се подпираше, направо на земята, а после грижливо изтриваше с крак. Всеки опит да носят карта в тила на врага веднага би доказало, че двамата са шпиони. Затова шейхюлислямът не си бе позволил да носи или да му предаде никаква карта. Ибрахим беше запомнил всичко. Последно Абдаллах ефенди му беше рисувал Казерун, Шираз, река Манд и околностите, а нататък той не знаеше нищо. На изток, някъде много далеч, трябваше да се намира Индия. Но това беше недостижимо. На север и на запад трябваше да бъде Ирак, който беше в територията на Империята, но не можеше да си представи къде точно трябва да отиде. Беше в капан. Не! Нямаше да може да се спаси чрез бързо бягство. Сега трябваше да лъже и да отвлича вниманието на двете жени.

– Ти си турчин! – на някакъв странен турски възкликна момичето. – Аз знам турски – каза тя. – Аз съм тюркменка.

– Така ли?! – Ибрахим беше изумен.

– Тук обаче трябва да бъдем много внимателни, защото в Шираз никак не обичат тюрките, тюркмените и каквито и да е чужденци. Тук, в тази красота, в най-красивото място на света, живеят уплашени хора.

– Защо? – попита Ибрахим. Той изпита искрено облекчение, че може лично да разговаря с момичето. Мисълта, че старата жена подслушва разговора им, много го притесняваше. А и беше много трудно да лъже, защото, когато лъжеш, трябва да се съобразяваш с наивността на човека, когото лъжеш. Двете жени бяха толкова различни, че му беше невъзможно да измисли лъжи и за двете едновременно. Може би затова се беше объркал и ето, че сега вече го смятаха за турчин.

– Трябва да говорим тихо на тюркски и никой да не ни подслушва – каза момичето.

Явно тюркмените говореха на малко по-различен език от турците, но сега на Ибрахим му се струваше най-красивият език. Като омагьосан той гледаше устните на момичето и като че долавяше мирис на рози, излъчващ се от тях. Сърцето му трепна. Нима тук, в Шираз, в тази толкова объркана и сложна ситуация, щеше пак да се влюби? Сети се за Бурчин. Случи се обаче нещо странно. Вместо образа на Бурчин, в съзнанието му, дори като затвори очи, си остана момичето, с което разговаряше. Това го накара да се стресне. Не! Не биваше да се влюбва! Беше твърде опасно! Какво кощунство към паметта на любимата му! Отначало се намръщи, но после се усмихна. Каква ирония? Някога там, в Анадола, се беше влюбил в една кюрдка, а кюрдите са народ, който няма нищо общо с турците и арабите, нито със сирийците, защото кюрдите са с ирански произход. Днес тук, в Шираз, в сърцето на Иран, се беше влюбил в една тюркменка.

– Тя разбира ли? – попита Ибрахим и посочи с глава към старата вещица, седнала между тях.

– Да, много добре. Тя е наша прислужница и пътува с нас още от Набит-Даг.

Ибрахим не знаеше къде се намира Набит-Даг, но мисълта, че старата разбира всичко, което си говорят, и по никакъв начин не реагира, силно го притесни.

– Искаш ли да си поговорим насаме? – попита Ибрахим. Той искаше да разпита момичето, за да се ориентира в ситуацията. Ако се наложеше, щеше незабавно да напусне Шираз. Зулфикр, камата и парите бяха с него. Беше оставил дисагите с книгите и магаретата.

– Не може! – отговори старата жена и остана все така, без да помръдва, на пейката между тях.

– Ти ли ме събори? – попита Ибрахим.

– Аз – каза момичето и свенливо наведе глава.

– Защо смяташ, че тукашните хора са страхливи?

Момичето отговори бързо. Личеше си, че дълго е мислила по този въпрос.

– Жените туркини, дори да изповядват исляма, са свикнали да бъдат свободни – момичето говореше, а в очите ѝ имаше странен блясък. Това беше вдъхновение и плам, който не бе характерен за жените в исляма. Тя говореше като голям човек, като истинска жена, като воин, а не беше на повече от 16-18 години, Ибрахим не можеше да разбере на колко точно е. Тя ту му се струваше по-малка, ту му изглеждаше голяма и улегнала. Сега изглеждаше като зряла жена, която знае какво иска и е готова да се бори за него. – Ние сме си завоювали една свобода, недостъпна за арабките и дори за персийките. В миналото тюркската жена е била равноправна с мъжете, а дори в някои отношения е стояла над тях. Ние сме били и войни, и учени, поети и архитекти. Арабите са се опитали да наложат своя ред и шериата, но ние все още не сме се предали. И когато те дошли и видели как нашите мъже се отнасят към нас, си казали: тази страна не прилича на другите ислямски страни. Посланикът ибн ал-Джаузи и техният учен ибн Бакаута били и в Тюркмения, и в Турция, и тези достойни хора, радващи се на султанската милост, били поразени да видят на улицата жени без чадри.

Аз дори и днес не нося чадри, дори тук в Шираз. В последно време все повече мъже от Шираз ме преследват и искат от баща ми да ме вземат в своя харем. Аз не желая да живея в харем, нито да бъда купувана. Баща ми е великодушен мъж. Той се съобразява с моето желание и смята, че съм още малка, но някои от предложенията стават твърде щедри, а и все по-влиятелни мъже ме желаят. Аз не желая да се омъжвам за персиец или за местен човек от Шираз. Искам да обикалям света, да бъда свободна и обичана.

Ибрахим за миг се размечта. Представи си как "скъпоценната перла" ще предложи той да я вземе със себе си. Устата му се изпълни със слюнка. Толкова сладка беше тази мисъл. Беше странно за него, но той щеше да каже: "Да!" Тази го изненада, но тя каза:

– Понеже много ми досаждат, исках днес да ме пазиш, а това, че си турчин, е още по-добре.

"Може би Аллах ме е изпратил тук и това е част от мисията ми. Може би това е награда и подарък за мен след загубата на Абдаллах ефенди" – помисли си Ибрахим.

– Аз също смятам, че жената може и трябва да бъде равнопоставена на мъжа – Ибрахим говореше, но като че ли друг движеше устните му. Нещата, които говореше бяха непривични за него. – Жените трябва да бъдат воини за вярата, но не срещу вярата.

Той знаеше, че има жени и жени. Замисли се за това, че има жени, подобни на скорпион, в които хиляда години е живял драконът аджарха, на български те могат да се нарекат змеици. Такава жена е прелестна и очарователна, но ако мъжът не разпознае навреме дракона в нея, тя ще го изяде. Не е трудно да я разпознаеш. Тя поставя на мъжа условия, искайки от него да не я гледа как тя реши косата си, да не я милва по гърба, да не прави молитви в нейно присъствие или миене след близост с нея. Аджархите много се страхуват да не бъде видяно тяхното тяло или да се почувства и помирише тяхната собствена миризма. Затова жените аджарха се опитват да се скрият под пудра и грим и да прикрият миризмата си с парфюм, амбра и мускус. Ибрахим беше сигурен, че повечето жени на запад са именно аджархи. Те стягаха телата си в корсети, за да не могат мъжете, докосвайки ги, да почувстват тялото на дракона в тях, цапаха лицата си с пудра и грим и се обливаха с тежки парфюми... Еничарите казваха: горко на този, който наруши условията, поставени от жената аджарха и види змийските люспи на гърба ѝ. Аджархите биват няколко вида. Черната (кара) аджарха е най-вредоносната. Тя изпива силата на мъжа, изтощава го и го омаломощава, докато той не заприлича на сянка, а след това го убива. Дори когато не казва лоша дума, кара аджархата пие от силата на мъжа и в нейно присъствие той се чувства омаломощен. Черната аджарха иска силата на мъжа и неговия живот. Тя го изтощава, докато не го убие. И всяка жена черна аджарха се насочва и се нуждае от силни, влиятелни и богати мъже. Тях ги привлича силата и властта, но те така или иначе се стремят да убият мъжа. Жълтите аджархи (саръ) не убиват мъжете. Те ги подчиняват на волята и капризите си и ги превръщат в свои роби. Саръ аджархите обичат да властват над мъжете. Ако черните аджархи са като паяците, които изяждат мъжките, като вкарват отрова в тялото им, а после изсмукват вътрешностите им, то жълтите аджархи обсебват мислите, амбициите и целите на мъжа, като се опитват да му внушат, че техните цели са негови. Саръ аджархите не са убийки, те са егоистки. Много мъже се подвеждат и решават, че могат да променят жълтата аджарха, но грешат. Те винаги ще бъдат уловени и излъгани, и всичко е много по-лошо, защото става постепенно и незабележимо. И тя ги превръща в свои роби, и им позволява да живеят, но не от състрадание и любов, а за да изпълнят нейните искания. Много еничари смятаха саръ аджархите дори за по-опасни от кара аджархите, защото те отнемат волята ти и е много трудно да ги различиш и да усетиш, че си попаднал под властта на аджарха. Докато черната аджарха понякога, в стремежа по-бързо да убие, може да се разкрие и сама да се издаде. Най-нисшите аджархи бяха миришещите (сасък). Тях човек най-лесно може да различи. Те не миришеха наистина, а еничарите само така ги наричаха. Те бяха винаги намръщени и недоволни и непрекъснато разпръскваха нещастия около себе си, като смятаха, че мъжете са виновни за това. И докато черните и жълтите аджархи бяха осъзнати и преследваха целите си с яснота, сасък аджархите често дори не осъзнаваха, че са аджархи. Затова понякога се случваше те да бъдат използвани за целите на по-опасните от тях женидракони. Някои еничари смятаха, че сасък аджарха не са отделна категория, а това са по-малките аджархи и когато те пораснат, стават жълти или черни.

Ибрахим знаеше всичко това и беше предупреден от своите приятели еничари. Сега той гледаше момичето и си мислеше: "Или е хурия, или е аджарха! Дали на земята може да има хурии? Тогава не всички жени ще са аджархи." Да! Той познаваше една хурия. Бурчин беше толкова чиста и светла. Тя нямаше в себе си нищо от аджархите. Беше сигурен в това, макар неговите другари да твърдяха, че в началото е така, но постепенно, с времето, жената показвала истинската си същност. Еничарите с повече опит твърдяха, че не са виждали хурии на земята и това е невъзможно. Те казваха: "Хуриите са в рая и ни чакат там, тук всички жени са аджархи."

– Ще те пазя от всякакви натрапници! – каза Ибрахим, като наведен гледаше момичето и изпитваше желание да целуне устните ѝ. Беше сигурен, че те миришат на роза.

Тя като че ли прочете мислите му и се намръщи, при което около нослето ѝ се появиха множество мънички бръчици, които ѝ предадоха невинен и закачлив вид. От това изглеждаше още по-красива.

– Ти си турчин, аз съм тюркменка, но чувствам персите като свои братя. От много години вече живея тук, сред тях. Аз знам, че ти си шпионин.

Ибрахим изтръпна.

– Сигурно си турски войник! Видях оръжието ти, когато падна от магарето! Не си нито търговец, нито вчера дядо ти е умрял!

Ибрахим притеснен опипа дръжката на ятагана си. Откакто бяха излезли той се опитваше да го прикрива с дългото горнище, с което беше облечен.

– Ти си дошъл тук, за да станеш герой! Ти и всички воини искате да станете герои! Аз съм против това! Дошъл си тук със своите хора, за да изтребвате моя нов народ и въпреки това ще искаш да се гордееш със своето благородство! Ти искаш да се чувстваш герой! Вие сте жалки и смешни в напъните си да оправдаете гузната си съвест! Ти си толкова жалък, защото си маша в ръцете на вашия шейхюлислям, султана, Великия ви везир и арабите...

Думите на момичето го разтресоха не защото го обиждаше, а защото го беше разкрила. Щом нищо и никакво момиче го беше разкрило, какво оставаше за персийските власти. И друго нещо го притесняваше – жената, която от одеве седеше напълно неподвижна. Тя със сигурност не пропускаше нито думичка от техния разговор. После тя със сигурност щеше да рапортува всичко на бащата на момичето и неин господар или дори по-лошо – на някои от управителите на града.

Ибрахим бръкна и отново извади кесията си. Извади две златни пари. Така или иначе ги беше прежалил, мушна ги в ръцете на жената. Тя като че ли мигновено се върна към живот, сграбчи ги и ги прибра в пазвата си.

– После ще ти дам още толкова, ако ни оставиш насаме – каза Ибрахим.

Жената се поколеба. Явно в нея се бореха алчността и чувството за дълг, което имаше към господаря си. После стана някак гузно и се отдалечи от пейката. "Сега или ще хукне веднага да ме предаде, или ще се по-лакоми за парите!" – помисли си еничарът. Жената стоеше неподвижно и със зареян поглед следеше пейката, на която сега Ибрахим и момичето седяха сами. Част от товар като че ли се смъкна от плещите на българина.

Тъй като беше казал, че е турчин реши да се вживее в ролята на такъв. "Сам търся смъртта си!" – помисли си Ибрахим.

Играта, която водеше, беше изключително рискована. Трябваше да разбере това още от момента, в който с Абдаллах ефенди бяха напуснали еничарския лагер. Но сега, изоставен тук, сам самичък в Шираз, без път за връщане, разбра, че отдавна е прекрачил границата на разумния риск и вече сам е влязъл в отворената паст на дявола. Какво да прави? Вече беше твърде късно! Няма защо да се учудва. Цял живот беше прекарал на ръба на смъртта. Нима не беше смъртта тази, която го доведе до тук... Вече беше твърде късно и нямаше път назад!

– Не съм дошъл тук да изтребвам! – каза Ибрахим. – Защо говориш за изтребване? Дошъл съм, за да освободя моя народ! Нашето знаме не е само ислямът, но и туранджалък^[91].

Ибрахим беше чувал идеите за туранджалък в Истанбул и осъзнаваше, че по ирония на съдбата именно на еничарите (нетурци) едната от идеите, които преследват, е именно тази. Затова привидно пламенно продължи:

– От Мала Азия до Алтай всичко това е Туран! Тя е нашата земя, нашата единна родина!

Момичето погледна Ибрахим. За пръв път го гледаше сериозно и отговори с подобаващ тон.

– Аз искам някой ден да се върна в Персия! Тук искам да родя своите деца! Ти искаш да направиш така, че моите деца да лижат ботушите на твоите деца! Ти искаш да покориш и унищожиш душите на всички иранци!

– Бъди моя! – каза Ибрахим. – И нека твоите деца бъдат мои, тогава те ще властват над останалите!

Момичето се намръщи.

– Душите на моите деца трябва да бъдат огнени или по-добре въобще да ги няма! Еднакво заробващо е да бъдеш роб и да не притежаваш свободата си и да бъдеш господар! Понякога господарите са по-заробени от самите роби. Ако те са слаби и незначителни, са жестоки и тиранични. Когато тяхното властване се основава на силата и подтисничеството, те са длъжни непрекъснато да излъчват тази сила и гнет и да повтарят на хората защо именно те са господари. Това обаче ги ограничава и ги кара да бъдат с дребни души и привързани, пристрастени към това, което им осигурява властта – насилието. Така понякога господарите се нуждаят повече от робството, отколкото от свободата, и сами избират да бъдат роби на идеята, че са господари. Те стават дребнави, злобни, слаби, зависими и страхливи и никога не могат да изпитат, постигнат и да се насладят на свободата.

Ти ми предлагаш моите деца да бъдат господари! Аз няма да позволя над децата ми да тегне тази прокоба! Искам те да бъдат свободни, това е най-важното! А именно вие изграждате света като роби и господари, богати и бедни, силни и слаби, глупави и умни, но се страхувате и това, което не можете да разберете, е, че най-важното нещо за всеки човек е да бъде свободен и дори да греши, това да бъде негов избор! Ти си дошъл не да покориш Иран, а да отнемеш свободата на света!

Ибрахим слушаше и изпита респект от дълбочината на нейните думи. Едва сега по един нов начин, от гледна точка на свободата, разбра защо духът е толкова важен. Всъщност духът е най-важен. Това е така, защото духът е свободен и всеки стремеж на родителите да предадат на детето си добро име, пари и въобще някаква насока в живота, означаваха да обвържат, оковат и отнемат неговата свобода и да го направят роб на собствените си идеи. Това често е трагедия за детето и кара човека да се чувства непълноценен. Дори когато родителите смятат, че това е за добро или от добри чувства, те превръщат децата си в господари и в същото време в роби на парите и името си.

Ибрахим изтръпна, но именно върху рода и доброто име се градеше честта и доблестта – качествата, които изграждат всеки воин. Той винаги се бе гордял, че е от рода на Боляровите, че неговият род произлиза от Търново и от рода на древните български владетелски родове. Султан Ахмед III беше горд, че е пряк потомък на Осман, Орхан и Сюлейман. Въобще всички воини в света се гордееха със своя произход и го защитаваха. Сега думите на това момиче противоречаха на всичко, което той знаеше и в което беше вярвал. Това не му хареса. Той беше воин и следваше Пътя на воина, а тук някакво момиче само с думи бе успяло да го обърка. Но освен воин, Джаббар беше и ученик на Абдаллах ефенди. Той беше и Селяхаддин. Най-умните и влиятелни мъже в Империята го смятаха за Махди. Не можеше още следващия ден, след смъртта на своя духовен баща, да загуби вярата и опората в живота си.

Освен това Ибрахим разбра още нещо, че ако не промени идеята си, каквото и да направи, каквито и усилия да положи, неговите деца или хората, намиращи се под негова власт, няма да бъдат свободни и той, чрез идеите си, ще ги превърне в роби. Децата на момичето ще имат истинска свобода и ще властват над неговите, но не със сила, а със свободата и с това, че ще имат възможност да правят свои собствени, лични избори. Ако той създаде нова религия, която да замени исляма или дори само да съществува, ще превърне хиляди хора в последователи и по този начин ще отнеме свободата им. Вярно, че дори да не създаде религия на Махди, те ще се насочат към друга религия (християнство, юдеизъм, ислям, будизъм, окултизъм, наука, политика и т.н.) и пак ще бъдат последователи. Човекът имащ нужда да бъде последовател винаги ще намери кого да следва и в какво да вярва, но поне така Ибрахим ще смъкне този грях от своите плещи. За миг си помисли, че момичето му е пратено от Аллах и той, чрез неговите уста, се опитва да му намекне, че може да се опита да създаде религия, но с нея да не оковава, а да дарява свобода на хората, без да натрапва възгледите си. Но скоро трябваше да си признае, че въобще не може да си представи каква трябва да бъде тази религия. Всъщност такава религия не можеше да има. Самата идея за свободата противоречеше с идеята на религията, защото религията се нуждае от вярващи и последователи.

За себе си разбра, че трябва да бъде милосърден и великодушен, защото твърдостта и убедеността отнемат личната сила и те правят роб на самия себе си. Досега беше смятал, че трябва да имаш принципи и да ги следваш. Сега за пръв път призна пред себе си, че беше приел принципите като закони, без да ги обсъжда и коментира, но те бяха външни за него и той не ги беше осъзнал. Винаги досега ги беше издигал пред себе си и ги бе използвал като стена или щит, зад които да се крие. Но освен стена, която да го предпазва, неговите принципи бяха решетки, които го оковаваха и го правеха затворник и роб на самия себе си.

Докато мислеше за всичко това, в него заговори воинът, който носеше в гърдите си и си спомни думите на Неджиб ага, казани преди толкова години:

"За да проявиш милосърдие, преди това трябва да победиш и да приложиш насилие, защото в една битка ако загубиш, нямаш право на милосърдие. Това право се дава само на силния, само на победителя и само той може да бъде великодушен. Ако искате да бъдете великодушни и да имате право да "помилвате" други хора, се гответе да побеждавате!

Помнете – беше казал Неджиб, – милосърдието се постига чрез жестокост и само в жестокостта има истинско милосърдие. Воините не могат да чувстват състрадание нито към своите приятели, нито към враговете, защото истинският воин преди всичко не изпитва жал към себе си. И когато си безкомпромисен към себе си, имаш право да бъдеш безпощаден към другите. И дори за миг ако почувстваш жал към когото и да е, дори към себе си, в този момент ти преставаш да бъдеш воин!

Жената моли за жалост към себе си и се опитва да я предизвика в сърцето на воина. Тези от вас, които се опитват чрез думи и поведение да предизвикат съжаление са жени. Жените карат ръката, която стиска ятагана, да отпусне своята хватка. Затова е казано, че една жена струва колкото една армия и може да съкруши цяла държава. И докато един воин може да се изправи само срещу един свой противник, от когото да спечели или загуби, жената може едновременно да воюва със стотици хора."

Докато Ибрахим размишляваше върху тези неща, към тях се приближи един мъж. Той беше висок и очевидно силен. Момичето, което седеше до Ибрахим, се изправи и започна да говори с мъжа. Ибрахим ги гледаше и колкото и да беше странно, изпита ревност. С учудване трябваше да си признае, че момичето му харесваше. И то не му харесваше само защото беше красива и с много привлекателно тяло, но и защото беше умна и с истински, зрели възгледи. Това като че ли най-много го привличаше. Момичето беше човек, а не просто жена.

Той продължаваше да я гледа, а сърцето му се разкъсваше. Едва сега разбра, че вече бе приел мисълта, че с нея ще бъдат близки. Съжали, че не ѝ беше показал това по достатъчно категоричен начин. Дали не беше закъснял? Дали мъжът, с когото то говореше, чието име дори не знаеше, не беше някой от натрапниците ухажори? Огледа го. Той беше голям и едър, не можеше да бъде неин брат, защото беше на възраст близка до неговата (34 години), а момичето едва ли беше на повече от седемнадесет. И баща не можеше да ѝ бъде, така че единственото, което оставаше, беше да е някакъв познат или ухажор. Въпреки че мъжът беше силен, а на колана му висеше дълъг прав медж, Ибрахим беше сигурен, че е много по-добър воин от него. Чудеше се какво да прави. Една от идеите му беше да скочи и да предизвика мъжа, с когото доскорошната му събеседница водеше толкова интересен разговор. Все пак се сети, че няма да спечели нищо, ако привлече вниманието върху себе си. Тя се смееше и кокетничеше, сякаш бе забравила за неговото съществуване. В него се появи силно желание да напомни на момичето за себе си.

Най-накрая момичето и мъжа се целунаха, след което тя отново седна до Ибрахим. Той седеше намръщен. Чувстваше се обиден.

– Искаш ли да танцуваме? – попита момичето.

Ибрахим мълчеше.

– Кой беше той? – мрачно попита еничарът. Той не очакваше, че ще говори така, но така се получаваше.

Момичето като че ли почувства неговата ревност. Тя се разсмя закачливо и отметна дългата си коса.

– Ти ме ревнуваш! – момичето се смееше. – Ти ме ревнуваш!

– Глупости – каза Ибрахим. – Та аз дори не знам как се казваш.

Момичето отново се разсмя. Българинът се чудеше какво да прави.

Реши да се прибере, но не беше сигурен, че ще открие обратно пътя към къщата с голямата порта. Не знаеше дори ако стигне до там, дали ще го пуснат в двора. Все пак момичето и жената, танцуващите и шумящи хора, всичко това му беше дошло твърде много. Реши да рискува, без да каже нищо, той се изправи и тръгна да си ходи. Момичето го хвана за ръката и се опита да го задържи. Той обаче се дръпна. Не искаше повече да остава тук. Тя обаче го държеше силно и не го пускаше. Ибрахим се дръпна малко по-силно.

– Персика! – каза тя.

– Какво? – Ибрахим се обърка още повече. Тя му говореше нещо, а той не можеше да разбере какво.

– Името ми е Персика.

В този момент нечия силна ръка го хвана за китката и му попречи да се дръпне. Целият изтръпна. Беше забравил за другите хора. Когато се намираше близо до нея, светът се свиваше между тях двамата и другите хора като че ли изчезваха. Сега беше допуснал да го изненадат. Ибрахим рязко се обърна и веднага го позна – мъжът, който преди малко беше разговарял с Персика. Кръвта му кипна. Пред очите му падна червена пелена, а ушите му забучаха. Сега имаше прекрасната възможност да покаже на натрапника, че момичето ще бъде негово. Опита да освободи ръцете си, но не успя, защото тя също го държеше и за да разкъса захвата на мъжа, трябваше да нарани нея. Така стоеше в това глупаво положение. В този момент момичето започна да говори. Тя говореше много бързо на персийски (фарси). Изглеждаше все едно, че се кара на големия мъж. През това време Ибрахим все така стоеше и не можеше нищо да направи. Мъжът някак виновно слушаше жената. По всичко си личеше, че тя има някаква странна власт над него. Докато я слушаше, той постепенно отпусна хвата си. Ибрахим се чувстваше унизен, някакво момиче го защитаваше, а той не беше успял нищо да направи. Добре че тук нямаше кой да го види, някой от другарите му еничари или командирите му, но най-много би се срамувал, ако в момента отнякъде можеха да го видят Неджиб или тези, които не бяха сред живите – Юсуп и Рефик Сарък. Въпреки това ситуацията беше такава, че не беше възможно да направи нещо. Сега нямаше смисъл да се разкрива, а и мъжът все още имаше преднина. Момичето му говореше все по-троснато. Мъжът пусна ръката му, обърна се и си тръгна. От усилието и от яд, че нищо не беше успял да направи, еничарът дишаше на пресекулки.

– Искам да се прибера! – каза Ибрахим.

– Не, остани! – каза момичето. Ибрахим почувства някаква странна сила, която се излъчваше от нея. Беше попаднал изцяло под нейна власт. Подчини се и отново седна там, където бе седял допреди малко.

– Кой беше този? – гневен и все още задъхан попита еничарът.

– А, този ли? – момичето отново се усмихваше, а Ибрахим все така не можеше да отдели погледа си от устните ѝ.

Беше ясно, че момичето не възнамерява скоро да отговори, затова, с риск да бъде груб, каза:

– Да.

Ибрахим знаеше, че няма никакво право да държи такъв тон и да търси сметка на момичето, с което се познаваше съвсем отскоро, но го направи.

– Това беше брат ми – момичето отговори толкова естествено, като че ли не знаеше, че този мъж, който тя познаваше едва от обед, няма никакво право да се държи по този начин.

– Брат ти!? – българинът се опита да вложи сарказъм в думите си. За него беше ясно, че двадесет години по-старият мъж едва ли ѝ е брат.

– Да, това е Колаксай – тя отговори искрено, като че ли не прозря сарказма в думите на Ибрахим. – Той е най-малкият ми брат.

Ибрахим искрено прихна. Лъжата беше очевидна. Не можеше най-малкият ѝ брат да е толкова по-възрастен от нея.

– Колаксай казваш – каза Ибрахим, – сигурна ли си, че ти е брат?

– Разбира се! Не го бях виждала от много време. Днес той се върна от дълго пътешествие.

Ибрахим, разбира се, не повярва на момичето. Обясненията на Персика му звучаха като оправдание, затова почти не ги слушаше.

Така двамата останаха седнали един до друг, но повече не разговаряха. Той не желаеше да слуша лъжи и да кара момичето да се оправдава. Сега насочи вниманието си върху празника. В средата на площада група жени се въртяха и танцуваха в кръг. В ръцете си те държаха дайрета, с които потропваха и подрънкваха в такт с движението. После към тях от няколко страни тръгнаха самобичуващи се мъже. Те бавно и в ритъма на подрънкването на жените налагаха гърбовете си с дълги бичове. Всеки един нанасяше удари ту през лявото, ту през дясното рамо. Ударите не бяха силни или бързи, а бавни и методични. Все пак те явно вършеха своята работа, защото гърбовете на всички участници бяха наранени и по тях имаше кръв. Някои от участниците временно се отделяха от шествието, отиваха до един казан и потапяха там камшиците си. От казана излизаше отвратителна миризма, която се стелеше над целия площад. Ибрахим беше сигурен, че тя се чувства из целия град. Явно казанът беше пълен с туткал или някаква друга смес от животински произход. След като потапяха камшиците си, къси и с много жила, мъжете отиваха до една постеля, върху която бяха натрошени стъкла. Всеки се опитваше да направи така, че по отделните му жила да полепнат колкото се може повече стъкла. Чак сега Ибрахим си даде обяснение защо съвсем леките удари с бича бяха предизвикали такива разкъсвания и рани по гърбовете на хората. Българинът беше чувал, че по този начин шиитите отбелязват ашура – годишнина от смъртта на имамите Али и Хюсеин, но ашура се честваше някъде през зимата. Явно днес това, което виждаше, беше някакъв по-малък местен празник. Така, чрез самобичуване, вярващите шиити искаха да покажат съпричастността си към мъченическата смърт на някои от тези, които признаваха за свои духовни водачи. Чрез болката, която сами си причиняваха, вярващите искаха да се доближат до страданието, което в тяхно име са изпитали имамите и така да се доближат до тях. Но в същото време като че ли се опитваха да облекчат участта на своите имами и по този начин да им отнемат част от болката и страданието. Това беше една висша форма на признание и поклонение.

Ибрахим наблюдаваше мъжете и беше впечатлен. Все така в транс продължаваха да си нанасят удари ту през лявото, ту през дясното рамо. Кожата на гърбовете им все повече заприличваше на пихтия. Той знаеше колко много ще боли това и колко дълго после гърбът ще заздравява, макар раните да не бяха дълбоки. Болката и кръвта събудиха хищническия инстинкт в него. Той като че ли забрави за неприятната случка от преди малко с Колаксай и дори че е седнал до най-прелестното същество в света. Гледаше самобичуващите се мъже и съпреживяваше с тях болката. По някое време дори размърда плешките си, защото изпита усещането, че целият му гръб е една голяма кървяща рана.

Иранският народ прекарваше исляма през една самонараняваща се идея. Те, в стремежа да бъдат по-близо до душите на своите светли духовни водачи, се опитваха да съпреживеят всичко с тях, не само доброто, светлината на вярата, но и страданието. Ибрахим веднага разбра защо персите шиити пречупват така исляма. Това беше така, защото те, за разлика от турците сунити, а и православните българи, не изповядаха формална религия. Тяхната религия беше жива и всеки ден се бореха за спасението на душата си. Тяхното спасение им беше обещано не ако следват някакви формални правила или както е при католиците – ако направят грехове, да им се обещае, че ще могат с една изповед да ги изкупят. Тук вярата беше жива. Те не трябваше само да чакат и да се надяват, а да защитават и постигнат спасението си чрез делата и живота си. Те не само трябваше да изповядват вярата и да живеят праведно, не само да вярват, а дори да отнемат от болката на своя имам, този, който им показваше Пътя. А чрез имамите или чрез Махди на тях им се показваше Пътя. Това беше много по-искрена вяра. Ибрахим се замисли за религията, която познаваше от своето детство, и веднага се сети за времето, когато като младеж живееше в манастира "Света Неделя". Всъщност християните смятаха, че Спасителят е разпнат заради греховете им на кръста, но освен чрез вярата си, те по никакъв друг начин не съпреживяваха неговата участ. С разпятието си той като че ли бе заплатил това да му вярват. Шиитите, чрез страданието и самопричиняването на болка, сами връщаха този дълг към имамите и доказваха, че не вярват само защото имамите са се жертвали за тях, а защото вярата им е сама за себе си. Така те искаха да изчистят задължението си и да направят вярата си чиста. Ибрахим осъзна, че самонараняването и самобичуването не беше с цел да се докаже голямата вяра и силата на вярата на всеки един от тези мъже, а точно обратното. Така той продължи да наблюдава случващото се пред очите му, но вече го разбираше по много по-дълбок и различен начин.

Друга една мисъл за миг се мярна в главата му: "Какво ли ще е да се изправиш срещу армия съставена от хора, готови да понесат толкова болка и страдание и дори сами да си ги причинят?" Неясна сянка се появи в главата му: "Дали еничарите не бяха загубили битката?" Въпреки че се опита да прогони натрапчивата мисъл, тя се появяваше отново и отново. Беше странно какви мисли предизвикаха самобичуващите се мъже. В един момент му се стори, че всичко това, цялото зрелище е заради него. Мъжете се самобичуваха, за да му кажат: "Виж какво сме готови да си причиним сами, с какво ти ще ни уплашиш? Виж вярата ни!

Сигурен ли си, че твоята вяра е по-голяма от нашата? Виж къде си дошъл?" Или му казваха: "Как ще покориш нашия народ? Ти никога няма да сломиш вярата ни!" Каквото и да беше, Ибрахим осъзна колко малко той и приятелите му еничари познават иранците и шиитския ислям. А той трябваше да се изправи и победи техния Махди. Ако един редови шиит беше готов да преживее такова страдание, как ли щеше да изглежда техният духовен водач, прероденият дух на най-големите им мъченици и то събрани в едно? Досега Ибрахим не беше допускал страхът да го владее и да определя постъпките му, но сега сякаш буца заседна в гърлото му. Опита се да я преглътне, но не успя. Нима това, което гледаше, го бе уплашило? Нима се бе притеснил още преди да се изправи срещу врага си? Нима тези. Мъже го бяха респектирали толкова много?

Ибрахим искаше да си ходи. Тръгна да се изправя. Задните му части все още го боляха от падането тази сутрин. Добре че Персика този път не го задържа. Мъжът изглеждаше като зашеметен. Тя знаеше, че той няма да открие къщата на връщане, затова се засмя. Този огромен мъж, който сутринта беше препасал оръжие на кръста си и който иначе изглеждаше голям и смел, всъщност го беше страх от кръв. Пребледнялото лице, клатушкащата се походка и това, че искаше да си ходи, показваха точно това "Мъжете понякога са големи деца! – помисли си Персика. – Те се страхуват и издържат на болка и лишения по-малко от жените!" Персика неведнъж беше откривала, че това е така. Тя имаше трима братя, много по-големи от нея, но не от тях бе разбрала това, а от приятелите си, които в игрите, стремейки се да изпъкнат пред нея, се нагърбваха с непосилни задачи и всеки път ѝ доказваха, че момичетата издържат и приемат по-лесно лишенията, глада и болката. А ето, че на този, който иначе изглеждаше като воин, с широките си рамена и врат на бик, му ставаше лошо при вида на кръв. Тя се усмихна и последва олюляващия се мъж.

Ибрахим се прибра. Момичето през целия път го придържаше да не падне. Странна слабост бе обзела коленете му и те, без причина, се подгъваха. Макар нежни и изящни, ръцете на момичето съвсем не бяха слаби и то наистина му оказа голяма помощ. Персика продължи да го подкрепя и в двора, и в дългото помещение за спане. Еничарът разбра кое легло е неговото по двата самара, които преди това бе оставил отдолу, и тежко се отпусна върху скърцащите дъски. Момичето му помагаше до последно. Той лежеше с отворени очи и гледаше бялата варосана мазилка на тавана горе. Не му се спеше, но се чувстваше уморен, някак слаб и замаян.

Ибрахим не бе забелязал кога момичето го бе оставило, кога другите слуги и хора, които също спяха в помещението, се бяха прибрали и се беше спуснал мрак. Когато отвори очи, наоколо цареше гъст лепкав мрак. Някъде в далечината някой сладко си похъркваше, но не беше нито прекалено силно, нито дразнещо. Трябваха му няколко секунди преди да осъзнае къде се намира и какво се беше случило с него предния ден. После тихо стана, бързо откри вратата, отвори я и се озова в приказка. Дворът беше осветен от голямата ярка луна. Тази вечер тя беше като бледо слънце. Погледът му неудържимо се насочи нагоре. Това беше най-красивото небе, което досега беше виждал. Едрите звезди светеха като луни и изпращаха бялата си млечна светлина, която придаваше на двора този магичен вид. От това, че гледаше нагоре, на Ибрахим му се зави свят, затова потърси дънера, на който бе седял през деня.

След като го откри, мислите му се върнаха там, където бяха спрели преди да напусне площада. Като че ли не беше спал. После прескочиха. Персика му беше казала, че брат ѝ се казва Колаксай, ако въобще ѝ беше брат. Спомените му го отнесоха далеч във времето. Беше разговарял с Абдаллах ефенди. Много добре си спомняше, че това, за което се сети, му е разказано от стареца, въпреки че не можеше да се сети кога. Дали когато изучаваха армиите и историята на народите по света, или когато старецът му разказваше за номадските народи и техния принос, когато изковаваха зулфикр. Ето историята:

Тези които днес се наричаха турци и влизаха в състава на Империята, тези които винаги бяха участвали в първите бейлици, покорени от Осман, тези от чиято среда бе произлязъл самият Осман, наричаха себе си огузи. Те бяха тюрки. Разбира се, към тях имаше и узи, и селджуки, но огузите бяха централното тюркско племе в Мала Азия и именно то беше в основата на Империята.

Древният епос на огузите се наричаше "Огузнаме". Той посочваше за предтеча на огузите – Огуз каган! Но историята била по-стара. Скоро след като Мойсей извел яхудите от Египет^[92], от Кавказките планини през Дар-ИАлан (Дарелската низина) и Бабел-Авбаб (Дербентски проход), в цялата средна Азия и северното Причерноморие се втурнали скитите. Скитите били първият номадски народ. Територията им граничела с персите на изток и с траките на запад. Техният първи вожд се наричал Ишиака, а самите те наричали себе си ишкузи. Много от историците, описващи древните народи, ги наричат: ишкузи, ашкузи, шкуда, ашкакази, аскаказ, а други от древните писатели, които знаели, че кучето и вълкът са древните тотеми на този народ, ги наричали асканис (тоест Асите-Кучета). Под това име ги знае Тората, говорейки в книгата Берейшит^[93]:

"Ето, потомството на Ноевите синове, Сим, Хам и Яфет; че и на тях се родиха синовете след потопа.

Яфетовите синове: Гомер, Магог, Мадай, Яван, Тувал, Мосох и Тирас. А Гомеровите синове: Асназ, Рифат и Торгама."

Там където е Гомер са кимерийците, форгама или тогарма – тохарите са синовете на Тангра (Тенгри). Тези които в древността се наричали шиогуз, което означавало "вътрешно племе" и всички тези племена, които по-късно минават и владеят степите и тези които Херодот – бащата на историята, нарича скити, всъщност били предците на огузите и номадските народи.

От небесната дева Огуз каган има трима сина: Кун (Слънцето), Ай (Луна) и Иълдъз (Звезда). Това утвърждава "Огузнаме". Огуз каган, като знак на власт, им дал намерения от него в "страната на зората" златен лък. По-младите синове, родени на Огуз каган, но вече от земна красавица, били наричани: Кен (Небе), Тау (Планина) и Тениз (Море). На тях Огуз каган им връчил по три сребърни стрели, намерени от Огуз в "страната на мрака". От по-големите и малки братя произлизат племената бозогуз и ишогуз. От най-големия син – Кун, дошли селджуките, огузите и османите.

Лъкът и стрелите са инсигнии на властта на всички армии, както в Индия, така и при персите, и тюрките. Какво направили с лъка и стрелите синовете на Огуз? Тези, които наричат Огуз каган Херакъл, тоест елинските автори, утвърждават, че Агафирс и Гелон, след като не успели да натегнат лъка, напуснали Скития и отишли да превземат света. Така Скития останала на Скит, защото те успели да изпълнят заръката на своя баща и да стрелят с лъка, а той успял.

Тези, които наричат Огуз каган Таргитай, тюркските и ирански писатели, твърдят, че на завоевание тръгнали Липоксай и Арпоксай, а най-младия – Колаксай, възглавил скитските племена.

Ибрахим се плесна по челото. Ето откъде му беше познато името на този, който тя твърдеше, че ѝ е брат. Всъщност той беше от най-древните скити. Ибрахим дори се сети какво означават имената на братята. Липо означаваше "планина", Арпо – "дълбина", а Кола – "слънце". А частицата "ксай", която се слагаше отзад, означаваше военен, воин, герой, юнак. Тя съответстваше на персийското "кшайя" – вожд, владетел, или на индийското "кшатрий" – военен вожд. Така индийците наричали цялата каста на воините в Индия.

Сега картината му се проясни. Жената го бе излъгала. Беше му казала първото име, което се беше сетила от "Огузнаме".

Ибрахим беше попаднал под магията на звездното небе. Нощта беше топла и повея на вятъра беше като нежно докосване на коприна. Седеше влюбен и омагьосан, а образът на Персика беше пред очите му. В този момент я видя. Тя се движеше ефирно и леко, все едно че летеше и се носеше над земята, а не ходеше. Тя, с бялата си ефирна дреха, приличаше на видение, на дух... Не, тя беше хурия, точно така трябваше да изглеждат хуриите! А може би беше аджарха? Ибрахим гледаше гъвкавото, стегнато тяло, извиващо се под нощницата. Това беше видение, призрак. Отвори широко очите си. Може би това, което виждаше, беше някаква странна илюзия, видение, мираж като тези, които беше виждал в пустинята. Но там той беше виждал оазиси и кораб, защото тогава имаше нужда от вода, подслон и спасение. А сега явно душата му копнееше за жена, защото виждаше нея. За да провери дали е видение, той тихо я повика, но толкова внимателно, че да не развали магията, ако се окажеше, че тя е безплътен дух.

– Персика! Персика!

Момичето се сепна и точно когато очакваше тя да се разтвори, Персика все така тихо и свръхестествено се обърна и се приближи до него.

– Не очаквах, че ще си тук! – каза тя и в този момент Ибрахим възхвали Аллах, и благодари за милостта, с която го дарява. – Бях тръгнала да видя дали си добре! – бузите ѝ се изчервиха и от това тя стана още по-красива. – Какво правиш тук?

Ибрахим не искаше да ѝ разкрива какво бе открил, затова каза:

– Гледах звездите!

– Внимавай звездите на Шираз да не те омагьосат и да останеш тук завинаги! – докато говореше, очите ѝ се смееха. – Имаш ли жена и деца? Чака ли те някоя там, откъдето си дошъл?

Въпросите бяха зададени сериозно и контрастираха с другите ѝ думи. Тя като че ли беше съставена от две различни личности – едно закачливо момиче, почти дете, и зряла, сериозна жена. Ибрахим не можеше да изясни за себе си коя от двете Персики харесва повече. Може би беше влюбен и в двете, а може би затова толкова много я харесваше, поради тази ѝ двойственост.

– Нямам жена и деца – отговори Ибрахим. Последните два въпроса му бяха зададени от жената Персика, а на нея трябваше да ѝ се отговаря сериозно и точно.

– Не си ли тъжен, не се ли чувстваш самотен?

Тъй като от одеве момичето стоеше права до него, Ибрахим се помести, направи място до себе си и я покани. Така двамата седяха, гледаха звездите и разговаряха, а над тях все така големи и потрепващи светеха звездите на Шираз.

– Именно затова не се чувствам самотен, защото никой не ме чака. Аз нямам корени. Аз съм номад. Където се намирам, там е моят свят, там е моят Бог. Обикновените хора където и да отидат, държат връзка, една невидима нишка с мястото, от което са тръгнали. Тази нишка е закачена в сърцето на всеки един човек, който някъде го чакат дом, деца, любими хора и места, любими предмети. Тази нишка кара човек да се чувства превързан и му пречи да се бъде свободен, независим и силен воин. Именно това стои в основата на носталгията.

– Но това означава, че досега ти никога не си допускал любовта до себе си!

– Не желая да обсъждам това с теб!

Та това беше някакво седемнадесетгодишно момиченце, учудваше се на себе си защо въобще разговаряше с нея. Какво очакваше? Някаква сила го караше да я възприема като зряла жена и равноправен събеседник. Все пак не трябваше да забравя, че това е само една девойка, която до вчера е била дете. Как можеше да очаква тя да разбере философията и духа на еничарите. Ядоса се на себе си. Реши, че е по-добре да мълчи, отколкото да се излага и да говори с това момиче неща, които не би говорил със своите йолдаши еничари. Тук, под най-красивото небе на света, седящ до едно от най-красивите същества на света, отново се сети за своя живот и за моментите, когато беше губил всичко. Дали наистина не беше самотен? Не! Бързо отхвърли тази мисъл.

– Утре празникът ще продължи, искаш ли да бъдеш с мен?

Въпросът беше толкова неочакван. Това небе и тази нощ бяха за любов, а не за самосъжаление и тъжни спомени. Той си спомни каква ревност бе изпитал към момичето, когато го беше видял да говори с Колаксай. Ако искаше да я има, трябваше да действа и то незабавно. Той се колебаеше. Все пак беше тръгнал да изпълнява мисия, а не да си търси жена. Освен това, много ясно осъзнаваше къде се намира. Беше в сърцето на врага. Можеше ли тук, в Шираз, да се отпусне и да обича? Дали това не беше опит по скоро да намери подкрепа и подслон, отколкото близост с момичето. Ако бяха заедно, той не биваше да ѝ разказва истината за себе си. Как може да обича и да лъже през цялото време човека, когото обича? Каква любов щеше да бъде това? Ибрахим осъзнаваше, че това му желание може да бъде пагубно, но сърцето го водеше. Така в него тези две същности – сърце и разум, се бореха.

– Искам да бъда другата ръка, с която да пляскаш – каза той и разбра, че се впуска в опасна авантюра и че сърцето му взе превес.

– Какво? Какво? – Персика явно не беше разбрала думите му.

– Тази сутрин ти ме попита...

– А, разбрах!

– Колаксай наистина ли ти е брат? – Ибрахим реши да "атакува".

– Да!

Въпреки отговора, у него пак останаха съмнения дали тя не го лъже.

– Баща ми иска да те види още утре сутрин.

Двамата още дълго седяха и гледаха звездите. Преди да се разделят, Ибрахим много искаше да се уговори с момичето утре вечер пак да се видят по същото време. Но той не знаеше какво ще се случи и къде щеше да бъде утре. Може би въобще нямаше да бъде тук.

На другия ден Ибрахим беше събуден съвсем рано от хората, с които спеше в една стая. Явно всеки един от тях имаше работа още от ранни зори. Всички те ставаха и събуждаха останалите. Ибрахим беше спал съвсем малко. "Опашката" все още го болеше, особено сега, толкова рано сутрин, преди да се е раздвижил. Затова той остана дълго време на леглото, без да усеща колко е продължило всичко това. По някое време неприятната ниска жена се приближи до него и каза:

– Господарят на този дом иска да те види.

– Сега ли?

– Не, довечера иска да бъдеш негов гост. Понеже му казах, че си богат търговец, той ще даде вечеря в твоя чест.

– А!? – Ибрахим остана изненадан.

– Искам да се изкъпя и да изпера дрехите си! Къде мога да го направя?

– Днес имам много работа, но мога да ти покажа.

– А бръснар ще мога ли да намеря?

В този момент в помещението влезе тя. Беше много по-хубава от образа, който държеше в мислите си. Едва се стърпя да не възкликне, за да изрази възхищението си. Ибрахим я гледаше прехласнато.

– Хайде да ходим! – каза старата жена.

– Какво? Къде да ходим? – той беше забравил всичко, което досега беше говорил.

– Как къде, нали ще ходим да ти полея да се изкъпеш!

– Не сега! Не сега! – Ибрахим не искаше да откъсне погледа си от Персика.

– Само сега имам време! Или тръгваш с мен, или си стой мръсен и миришещ!

Волюневолю Ибрахим тръгна след жената. Когато минаваше покрай Персика, тя го погледна и директно каза:

– Къде отиваш?

– Искам да се изкъпя. Нали искаш да те придружа на празника? Искам да съм чист!

– Добре! – каза тя и тръгна след него.

Така тримата вървяха, най-отпред прислужницата, след нея Ибрахим, а най-накрая Персика. Той беше смутен. Не беше очаквал момичето да го последва. За миг си представи колко хубаво би било тя да му полива, но нямаше как дори да попита.

Кладенецът с вода се оказа съвсем близо до дънера, където бяха седели с момичето, а това беше почти в центъра на двора. Явно водата беше много дълбоко, защото Ибрахим дълго тегли дървеното ведро, преди да го извади. Той бръкна с пръст и усети, че тя е много студена.

– С това ли ще се къпя? – попита скептично той.

– Да! – каза жената и бутна в ръката му голям калъп сапун.

Момичето беше седнало на дънера и без никакъв свян, гледаше събличащия се мъж. Ибрахим се притесни от погледа ѝ.

– Не може ли да сложим някакъв параван? – попита той.

– Хайде, не се превземай! – каза жената. – Ти си мъж!

– Но аз се срамувам! Тя ме гледа! – тихо каза той, така че само старата жена да го чуе.

Персика сигурно го чу, защото се засмя.

– Хайде по-бързо! – подкани го жената.

Ибрахим внимателно се съблече. Той зорко следеше Персика да не го види. Все пак се наложи да се обърне с гръб. Момичето безсрамно го гледаше, без въобще да се притеснява.

– Виждала съм много голи мъже – каза тя, като се смееше. – Имам трима братя, нали не си забравил?

Ибрахим беше много притеснен. Това не го успокояваше. Водата беше толкова студена, че сапунът не се пенеше, а като мазнина се размаза по тялото му. От студената вода кожата му посиня и настръхна. Българинът искаше Персика да не го вижда в този му вид. Старата жена също безсрамно го зяпаше, като погледна надолу, тя съчувствено се усмихна.

– Отзад си син – каза Персика. – Явно ударът при падането е бил силен.

Ибрахим се пипна и наистина го заболя.

Мина доста време преди да се изкъпе. Всъщност най-трудно беше да изплакне главата и кожата от размазания и станал бял сапун. Най-накрая успя да отмие сапуна. Не можеше да каже, че се чувства кой знае колко по-чист, но все пак успя да отмие праха и да махне миризмата от себе си. Старата жена взе прокъсаните му дрехи и критично ги огледа.

– Сигурен ли си, че си заслужава да ги пера?

– Изхвърли ги! – Ибрахим също виждаше окаяното състояние на дрехите. Сам не можеше да си представи какви кръпки трябва да им се направят. Как щеше да ходи с такива дрехи пред красивото момиче? Еничарът знаеше, че ако си купи нови дрехи, ще развали маскировката си, но той и без това вече достатъчно се бе разкрил. Освен това, доколкото беше видял, в Шираз всички ходеха с нови и чисти дрехи. Явно гражданите на "южната перла на Персия" бяха заможни хора или това беше заради празника. Както и да беше, сред тези хора предизвикваше по-голямо внимание като ходеше с прокъсани дрехи. Така Ибрахим, още докато се къпеше, беше взел решение да си купи нови персийски дрехи.

Старата жена му беше дала чаршаф, с който се бе увил.

– Искам да си купя нови дрехи – каза Ибрахим на старата жена. – Така обаче не ще мога да изляза из улиците на града.

– Днес е празник и няма откъде да намериш дрехи, никой не работи, нито сергия, нито шивач.

– Какво да правя? – Ибрахим беше изумен. Мисълта, че може върху чистото си тяло отново да облече старите, мръсни и прокъсани дрехи, го накара да потрепери. Не можеше да си представи, че ще ходи още един ден така до Персика. Но пък и не можеше цял ден да остане в чаршаф и да чака до утре.

Персика го спаси от безизходната ситуация, в която бе попаднал.

– Аз ще ти намеря дрехи – каза тя.

– Но как? Откъде?

– Ще взема от Колаксай!

Още преди да помисли върху предложението, Ибрахим изригна:

– А, не! Не! Няма да нося чужди дрехи!

Мисълта, че ще носи дрехите на неприятния едър мъж, който вчера го бе унизил, не му харесваше. Дори наистина да ѝ беше брат, нещо в което той все още се съмняваше, не желаеше да се чувства длъжник на Колаксай.

Персика продължаваше да го увещава да приеме дрехите на брат ѝ, а Ибрахим все така упорстваше. Въпреки това накрая се съгласи. Ибрахим знаеше, че всеки път щом Колаксай го погледнеше ще се чувства неудобно, но се съгласи Персика да му донесе дрехи. А сам той се зае с последното нещо. От старата жена взе сапуна и помоли за бръснач, но тъй като никой нямаше, отиде и взе купата, в която ядеше. После помоли жената за топла вода, тя взе купата и скоро я носеше пълна с гореща вода. Ибрахим седна, извади султанската кама и настърга сапун в купата. Как ли щеше да реагира султан Ахмед III и предците му, ако видеха за какво се използваше султанската кама? Разбърка настъргания сапун с вода, докато се получи пяна. След това внимателно намаза брадата и косата си. Водата беше много гореща и почти го щавеше, но той стоически изтърпя. Султанската кама беше изключително остра, затова внимателно прекарваше камата и бавно бръснеше косата и брадата си. Сега, когато остана без никакви косми по главата си, освен веждите, се почувства освежен и много по-чист, като че ли беше станал по-лек.

Вече се бе избръснал и се изплакваше, когато Персика донесе дрехите. Ибрахим ги облече. Те бяха странни. Приличаха малко на шейхски-те дрехи. Горната част беше дълга, подобна на халат, с дълги ревери без копчета. Тя се държеше прибрана само от един колан. Отгоре се слагаше дълга лека дреха. Тя беше черна, от лек, полупрозрачен, копринен плат, който нежно се развяваше, докато Ибрахим ходеше. Направи му впечатление, че няма чалма. Старата му чалма може би беше изхвърлена от жената, но и вече не можеше да я сложи, защото нямаше да подхожда на новите му дрехи, които бяха от най-високо качество.

– Нямам чалма!

– Брат ми има само черни чалми^[94] – каза Персика.

Наложи се Персика отново да отиде и да му потърси чалма. Ибрахим седеше и чакаше. Повечето хора малко по малко наизлизаха на улицата. Явно празникът в центъра на града бе започнал. Най-накрая и старата жена напусна двора, като до последно го гледаше подозрително. Докато чакаше момичето, Ибрахим отиде до леглото, взе зулфикр, който беше оставил върху дисагите, и много внимателно го закрепи на една от гредите на леглото, върху което спеше. Нямаше как в новата дреха да скрие ятагана, затова беше решил да ходи въоръжен само със султанската кама. Той оправи мръсния плат, с който беше прикрита най-красивата и скъпа кама в света. Почисти още веднъж острието, след като няколко месеца с нея беше рязал всякакви неща и се беше хранил, а после успя да се обръсне, което изискваше изключителна острота. Сега Ибрахим взе със себе си само камата и голямата кожена кесия със злато, с която двамата с Абдаллах ефенди трябваше да живеят година и да изпълнят мисията. Парите бяха предостатъчни и бяха останали само за него. Ибрахим осъзнаваше, че оцеляването му във всеки един момент може да зависи както от оръжието, така и от парите.

Персика доста се забави. Когато се появи, носеше снежнобяла чалма. Ибрахим започна да си я завива.

– Отначало в днешния празник пак ще има самобичуване, сигурно не държиш да гледаш!

– Защо? – Ибрахим се учуди.

– Не ти ли става лошо при вида на кръв? – каза тя и му намигна съучастнически, като че ли двамата имаха някаква тайна.

– Не! – Ибрахим беше силно учуден защо тя смята така, но му беше неудобно да пита.

Двамата излязоха и тръгнаха към центъра. Дрехите, с които бе облечен, бяха много красиви. Чувстваше се много удобно с тях. Движенията му бяха свободни и не усещаше никакво ограничение.

Пейката, на която бяха седели предния ден, отново беше свободна и Ибрахим и Персика седнаха на нея. Празненството беше в разгара си.

Мъжете все така продължаваха да се самобичуват. Гърбовете им бяха много по-наранени. След като поседяха малко, Персика хвана ръката на Ибрахим и двамата тръгнаха към един от краищата на площада. Там бяха струпани много деца. Тук-там имаше и възрастни мъже и жени. Всички бяха притихнали и с вперен напред поглед като омагьосани към много малък подиум, зад който беше опънато широко бяло платно. Там обаче нямаше никой. Въпреки това хората и децата стояха при абсолютен ред, като че ли нещо се случваше.

– Какво е това? – попита Ибрахим.

– Представление – каза Персика.

– Какво представят? – учуди се българинът.

– Това е много популярно зрелище. Някой човек чете от старите текстове на героичните епоси и го изиграва с тялото си. Виждал ли си друг път такова нещо?

– Не знам.

– Искаш ли да ти превеждам?

В този момент пред платното се появи мъж, облечен с червени дрехи. Върху чалмата си беше сложил голяма корона от тенекия, която трябваше да имитира златна.

– В древни времена – каза мъжът, като изгледа хората със страховит поглед, който ги прониза до мозъка на костите, след това махна с дясната си ръка с властен жест и като че ли хипнотизира зрителите, – когато Персия владеела света, големите врагове се вдигнали на север. Цар Феридун разделил света на три. Първата част – Запад и Рум^[95]. Втората част

– Китай и Туран. Третата част – пустинята на бойците и Иран.

– Днес историята, която ще чуем, е от "Шахнаме". Това е най-големият ирански епос. Други популярни и любими разкази са тези за Искендер^[96] – поясни Персика.

В следващия час Ибрахим се потопи в един спектакъл, какъвто никога не беше виждал. Мъжът сам играеше различни роли, като използваше цветист език и изиграваше образите и репликите с цялото си тяло. Разказът, който се разкри пред очите на Ибрахим, беше магически и той се потопи в него. За този час научи толкова много за древната история на Персия, че сигурно трябваше да чете седмици наред и то много трактати, преди нещата да му се изяснят толкова, колкото от това представление. Той не можеше да разбере дали човекът успяваше да разкаже всичко това, или Персика го допълваше, като му превеждаше, но картината, която се разкри пред очите му, беше завършена.

Мъжът започна разказа си с: Така в "Шахнаме" пише проникновеният Фирдоуси...

– Под Туран мъдрецът разбира целия Дешти Кипчак, а Феридун – това е промененото от персите име Трастеон, или Таргитай – каза Персика.

Внукът на Трастеон бил царят на Туран – Афрасиаб. Той бил предводител на туранците – най-злите врагове на персите и на вярата на Заратустра. Между двата народа се водили непрекъснати войни. В "Авеста" Афрасиаб се наричал Френгресиан. Той, за да управлява с божията благодат, решил да открадне царствения нимб, а тази сила туранците наричали барака, а персите – хварно или фарн^[97].

Тази сила според исляма се носела от имамите, аятоласите, шейховете и суфите.

Според "Шахнаме" Афрасиаб бил син на Пашанга. Той навярно убил родоначалника на съседните иранци – Ереджа. Това послужило като повод за война между туранци и иранци. Така в Иран се възцарила династията на Каянидите, които възглавили борбата срещу номадите – туранци. Според тях Афрасиаб бил зъл цар, магьосник, проявяващ се като отмъстител за унищожения Туран. Той устроил разбойнически набег над Иран. Афрасиаб убил един от царете предшественици на династията на Каянидите – Навсар (в "Авеста" Наотар) и пленил иранските богатири. Те се спасили от плен благодарение на благодетелния брат на Африсиаб – Агрерас (в "Авеста" Агрерат), за което Афрасиаб го екзекутирал. На иранците се удало да отблъснат и прогонят войската на Афрасиаб и да наложат временен мир, но борбата продължила благодарение на коварството на Афрасиаб.

Мъжът играеше Афрасиаб, като смръщваше вежди и поставяше дълга изкуствена брада. Той бързо се превъплъщаваше ту в единия, ту в другия образ, а когато двамата герои говореха, бързо сменяше местата си.

– От страна на иранците тази борба възглавил самият Рустам.

Като играеше Рустам, мъжът издуваше гърди и смешно се пъчеше явно за да покаже, че иранският предводител е бил богатир, герой с гигантски ръст и исполинска сила.

– Кой е Рустам? – Ибрахим попита тихо Персика.

Момичето тихо му говореше и така той научи много.

– Рустам или Ротастахм е герой на иранските епоси, богатир. В много от източниците се сочи като противник на зороастризма. В най-старите източници се описва като борец с девите. Като Ротастахм, Рустам фигурира в партиянските^[98] поеми "Ядгар Зареран" и "Драхт Асурин", в пехливейската поема "Бахман – Яшта", където е описан като борец срещу арабското нашествие. В "Шахнаме" Рустам е родилият се като по чудо син на богатира Заля и Рудаба – дъщеря на кабулския владика Мехраба от рода Заххака. Дядото на Рустам е богатир от рода Джамшиде. Той се казвал Кариман и се прославил по време на службата си при Фаридун. Кариман бил син на Гершасп (Керасп) и внук на Исрита (Трита).

Огромната си сила Рустам проявил още в детството си. Той убил див бял слон и си избрал могъщ кон Рохша. Когато пораснал, Рустам станал главна опора на иранските шахове в борбата срещу туранците, предвождани от Афрасиаб.

Рустам възкачил на престола първия цар от династията на Каянидите – Кай Кубад, и нееднократно спасявал Кай Кавус. При спасяването на Кай Кавус, който по време на похода към Мазендеран попаднал в плен, Рустам извършил седем подвига: убил див лъв, дракон (аджарха), магьосник, Бялата дева, намерил чудодеен поток, хванал в плен разбойника Авлада и умъртвил мазендеранския шах Аржангдева.

Рустам е възпитател на Сиявуш (Сиаваршан). Отмъщавайки за неговата смърт, Рустам, заедно с Кай Хусроу, тръгнал на война срещу Афрасиаб. По време на боя с туранците Рустам убил чудовищния Аквандева. Рустам се влюбил в дъщерята на Афрасиаб – красавицата Тахмину, която след неговото заминаване му родила син – богатира Сухраб. Като пораснал, Сухраб постъпил на служба при любимия си дядо Афрасиаб.

По време на похода на Сухраб в Иран между него и Рустам, които, макар да били баща и син, не се познавали, се разразили три битки. По време на третата битка Рустам с хитрост успял да победи Сухраб, а след това го убил.

Когато влезе в тази част на разказа, човекът на подиума съвсем се вдъхнови. Той изигра с драматизъм битката между Рустам и Сухраб. Извади една сабя и с нея показваше ту какво е направил единият, ту другият. Най-накрая изигра хитростта, с която Рустам успял да излъже сина си Сухраб, уби го, а след това заплака, показвайки как цялата природа плаче за смъртта на най-големия богатир, внук на Афрасиаб и син на Рустам. Той подчерта противоестествеността на това баща да убие сина си. След това бързо си постави черна чалма, за да подскаже на наелектризираната публика, че трябва да скърби и че ще има саможертва. Цялата тази битка станала в подножието на един хълм, на който растяло само едно дърво. Всички, които видели случилото се, били потресени, както и Рустам, който едва след като убил сина си, го познал и осъзнал какво е направил.

По-късно, по волята на съдбата, той бил принуден да влезе в битка със своя най-добър приятел Исфандияр. Рустам разбрал, че единственото уязвимо място на Исфандияр са очите и няма друг начин да го победи. Тогава той го прострелял с отровна стрела в окото. Така Рустам станал убиец на сина си и на най-добрия си приятел.

След като разказа за Рустам, разказвачът продължи за Афрасиаб. Подобна на съдбата на Рустам била тази на Кай Сиявуш, роден от дъщерята на другия брат на Афрасиаб – злодеят Гарсиваз. Обиденият на баща си Сиявуш заминал при Афрасиаб, който отначало го посрещнал ласкаво, дал му за жена дъщеря си Фарангис и му връчил управление на всесилно княжество. Но след това, навярно с помощта на наемни убийци, го унищожил. Това дало повод за нова война с иранците, отмъщаващи за смъртта на Кай Сиявуш. Синът на Кай Сиявуш, праведен шах на Иран – Кай Хусроу, заедно с Рустам, довел тази война до победен край. След поражението, Афрасиаб се опитал да се скрие във водите на езерото Зарра, но излязъл при виковете на своя брат Гарсиваз, когото иранците убили. Отшелникът Хумам убил Афрасиаб. Добродетелният Кай Хусроу освободил от плен сина на Афрасиаб – Джахна, и му предал трупа на баща му. По този начин се установил мир между Иран и Туран.

Всичко завърши с мир. Публиката въодушевено ръкопляскаше и се радваше. По-старите обсъждаха историята, питаха съседите си и си изясняваха, ако някъде не бяха успели да разберат нещо. Децата направо се заеха да пресъздадат битката между Афрасиаб, Рустам и Сухраб. Те се плезеха, кълчеха и гримасничеха ужасно, подражавайки на разказвача. Ибрахим се усмихна. Толкова му беше приятно да вижда вдъхновението по лицата на децата. За миг като че ли забрави, че това са децата на неговите врагове. Един ден те щяха да станат воини и ако сега се биеха с дървени мечове, тогава щяха да го правят с истински.

Историята, която се беше разигрила пред очите на Ибрахим, беше продължила почти два часа. Сега той ходеше като замаян.

– Хареса ли ти представлението? – попита Персика.

– Да, много! – искрено отговори той. – Не разбрах какво е станало с Каянидите.

– Това е друга история.

– Ти знаеш ли я? – попита Ибрахим.

– Да!

– А може ли да ми я разкажеш?

– Да! Кога искаш да я чуеш?

– Веднага!

Ибрахим беше научил много и сега беше моментът да чуе продължението на историята.

– Кави или Кай някога били съсловие от жреци, създатели на ритуални текстове. В зороастрийските традиции "Тати" кавите са описани в отрицателна светлина, като привърженици на първобитните многобожески култове, враждебни на религиозното учение на Ахура Мазда и като претенденти за политическо господство. В "Авеста" терминът кави или кай се възприема като титул и име на шаховете от легендарната династия на Каянидите. Името им Каянидите идва именно от кай, което пък показва, че царете са били едновременно и жреци и духовници.

Създателят на династията на Каянидите се наричал Кай Кубад. Той бил легендарен ирански цар. Бил открит от Рустам в планината Албурз. По време на неговото царстване, след разгрома на туранската войска, предвождана от Афрасиаб и установяване на границата между Иран и Туран, която минавала по река Джайкупу (Амударя), за известно време установил мир.

В иранската митология Кай Кавус е вторият цар от династията на Каянидите. Той, с помощта на демоните, построил няколко дворци на планината Албурз. Слез това, с помощта на орли, се опитал да се качи на небето, за да предизвика боговете. Орлите обаче го хвърлили над река Амул. Всъщност през целия си живот Кай Кавус преследвал хварно (божествената сила). Построил седем магически дворци, единствено от злато, сребро, планински кристал и стомана. Тези, които влизали в тях, възвръщали физическата си сила и младост.

В "Шахнаме" се уточнява, че Кай Кавус управлявал 150 години. Желаейки да унищожи злото, той се отправил на поход срещу царството на девите в Мазендеран, но бил ослепен заедно със своята свита и попаднал в плен на Бялата дева. Кай Кавус призовал на помощ богатира Рустам, който го освободил и му върнал зрението с помощта на черен дроб на дева. Скоро обаче Кай Кавус отново се оказал в беда. Той се влюбил в коварната дъщеря на хамаваранския цар (Йемен, южна Арабия), красавицата Судабу. Той тръгнал на поход срещу царя, но отново попаднал в плен, от който пак го спасил Рустам. Съблазнен от Иблис, с помощта на орли, но този път носещи трона му, той опитал да се качи на небето, но отново не успял. Заедно с обезсилените от усилието орли той паднал на земята.

Третият цар от династията на Каянидите се казвал Кай Хусроу – олицетворение на справедливия цар. В "Шахнаме" пише, че майка му произхождала от рода Заххака. Туранката Фарангис родила син от Сиявуш. Благородният туранския богатир Пиран, на когото Афрасиаб поръчал да открие Фарангис и да убие новороденото, видял в съня си Сиявуш, който предрекъл на своя син царска слава и трон. Пиран, вместо да убие детето, го взел със себе си и го дал за отглеждане при едни животновъди. Той бил наречен Кай Хусроу. Момчето пораснало като богатир. Той имал чудесен вран кон Шабранхи Бехзад. Иранците започнали да издирват Кай Хусроу, за да го спасят. Иранският богатир Гива търсил седем години Кай Хусроу и преживял много приключения, докато го намери. След това тримата: Гива, Кай Хусроу и майка му, благополучно пресекли река Джайхун (Амударя). Кай Хусроу отишъл при своя дядо Кай Кавуш, който му предал престола. Той управлявал 60 години. Заедно с Рустам се изправил срещу Афрасиаб, за да отмъсти за невинно убития Сиавуш. В решаващата битка на Кай Хусроу с Афрасиаб, от ръката на Кай Хусроу умира синът на Афрасиаб – Шида, а след това и самият Афрасиаб. След това в държавата настъпил мир и благополучие. Кай Хусроу освободил от плен другия син на Афрасиаб – Джахна и му дал да управлява над Туран.

Въпреки благоденствието и мира над държавата му и това, че винаги побеждавал, Кай Хусроу се разкъсвал от терзания. Той знаел, че в неговите жили тече не само благородна кръв на служител на Ормузд (Ахура Мазда), но и кръв на последователите на Ариман (Анхра Мейню) и се страхувал дали злото начало в него няма да победи добрата му същност. Затова помолил Ормузд да го вземе при себе си. Тази молба била чута и Кай Хусроу предал царството на своя роднина Лухресид, а сам изчезнал при първия изгрев на слънцето и се оттеглил в планината. Богатирите, тръгнали да търсят загубения Кай Хусроу, изчезвали. Силна снежна буря ги отнесла повече не се върнали...

– Всичко ли знаеш за тази иранска династия? – попита Ибрахим.

– Не.

– Знаеш ли други истории?

– Да, но нека първо завърша историята.

Ибрахим се приготви да слуша.

– Нека само да довърша. По-скоро да ти направя пояснение. Афрасиаб се бил с персите, Рустам бил негов противник. Той бил могъщ воин и заявявал: "Моят трон е седло, моят венец е шлем на полето на славата! Утвърждавам, че целият свят е моя държава!"

Афрасиаб управлявал Иран 12 години, но все пак бил победен от Кай Хусроу. Афрасиаб бил потомък на спасителя на човечеството – Нух (Ной) и родоначалник на селджуките чрез Али-Ер-Тонга... и Афрасиаб... принадлежал към потомството на Нух. Афрасиаб убил своя зет Сиявуш. Това е написал Нершахи в "История на Бухара". Така че Афрасиаб е не само мой предшественик, но и твой.

Персика все още смяташе Ибрахим за турчин, но той нямаше и намерение да се разкрива.

– Друга много популярна история, която се разказва, е за първия персийски владетел, да го благослови Аллах. Как той вплел в короната си една след друга скъпоценностите. А това били отделните държави, изграждащи Персия, а именно Мидия, Лидия, Персида, Асирия, Хорасан, Бактрия, Вавилон и Месопотамия. Но той не успял да покори тюрките (туранците) и бил убит в 600 година пр. Христа от тяхната царица Томирис. Тя заповядала да отсекат главата на Кир – създателят на Ахеменидската династия и Персия като империя. След като му отсекли главата, тя заповядала да я поставят в кожена торба, пълна с човешка кръв и казала: "Винаги си бил жаден за кръв, ето ти, напий се сега до насита!"

Историите, които Персика разказваше, му бяха много интересни и той я слушаше, докато двамата вървяха съвсем бавно и отново се отправиха към пейката.

– Мястото на жените в Туран се доказва и от това, че са имали царица Томирис, което потвърждава равнопоставеността на мъжете и жените при моите степни предци.

– Така е! – каза Ибрахим, без да ѝ намеква, че тя принадлежи към най-здравия клон на турците – скитите. Всъщност българинът не беше сигурен, затова беше по-добре да си мълчи.

– Искаш ли да чуеш още една история? – попита тя.

– Да! Да! – каза той.

– Ще ти разкажа само по-интересната част от нея, която да те заинтригува. Това е историята за Троянската война. Чувал ли си за нея?

Ибрахим беше чувал разказа от Абдаллах ефенди. Освен това тази история беше много популярна и в България, където отделни случки от нея с подменени имена се разказваха като приказки. По-късно, след разказа на духовния си учител, Ибрахим се досети за произхода на тези истории.

– Ахил бил цар на мирмидоните – продължи да разказва Персика. – Много хора смятат, че е бил македонец от северна Елада, защото се казва Ахила Пелеев и че той е бил владетел на древната столица на Македония – Пела, откъдето някога тръгнал да покорява света самият Искендер. Но Лев Дякон и Ариан свидетелствуват, че Пелеевият син Ахил бил родом скит, от не голям град Мирмикион, намиращ се близо до Меотис (Азовско море). Стреови също казва: "фтеотийските ахейци от войската на Язон" в Северното Причерноморие! Сам Херодот говори за това, че "дорийското племе много дълго странствало" и указва, че "по времето на цар Давкелион, тоест след всемирния потоп, то обитавало земята Фтиотида".

– Нима и Ахил е наш предтеча? – попита Ибрахим. – Тези истории много ли са известни?

– Да, такива трупи от скитащи разказвачи обикалят из цялата страна.

Така, продължавайки да си говорят, двамата стигнаха до пейката. В

този момент Ибрахим го видя. Мъжът беше силен, с къса брада и мустаци. Лицето му беше широко, със силни мускули и широка, леко издадена напред долна челюст. Кожата на лицето му беше мургава. Еничарът не можеше да определи доколко тя беше тъмна и доколко обгоряла от слънцето. Веднага го позна – Колаксай. Тъй като носеше неговите дрехи, стана му неприятно и се опита да направи така, че Колаксай да не го види. Това обаче не се случи. Едрият млад мъж видя българина и Персика и широка лъчезарна усмивка се появи на лицето му. Вчера намръщено и страшно, сега то беше усмихнато и лъчезарно. Едва сега си пролича, че Колаксай е млад мъж. Усмивката на младия персиец обърка Ибрахим, той се чудеше какво да прави. Колаксай се приближи към двамата и без да поздрави Ибрахим, каза на Персика:

– Как си сестричке?

Чак след този въпрос Ибрахим допусна мисълта, че може би Колаксай наистина е брат на Персика.

– Къде бяхте досега? – продължи да пита Колаксай. – Какво показа на чужденеца?

– Показах му представление на "Шахнаме".

– Коя история разказа фарашът? – попита брата.

– За Афрасиаб.

– Ааа, за Афрасиаб, Рустам и Сухраб – като каза това, мъжът се усмихна иронично, като че ли се подиграваше на Ибрахим. – С децата.

Последните думи показаха на Ибрахим отношението и пренебрежението на Колаксай. Той искаше да го засегне, че досега е гледал представление заедно с децата. Това подразни Ибрахим, който изду гърди, но после се ядоса на себе си, че реагира по този начин.

– Вместо приказки, искаш ли да видиш нещо истинско, нещо за мъже? – въпросът на Колаксай беше отправен директно към Ибрахим. Това накара еничара в първия момент да настръхне.

– Дай да видим! – каза той на турски. Ако беше брат на Персика, щеше да го разбере.

– Давай! – каза Колаксай и се усмихна. Явно наистина беше брат на красавицата.

Той се обърна и тръгна. Явно очакваше Ибрахим да го последва. Еничарът тръгна и в този момент момичето го дръпна:

– Не отивай!

Тя явно имаше някакво притеснение, но поканата на Колаксай беше отправена като предизвикателство и той не можеше да не последва персиеца. По-скоро тюрка. Дръпна се и тръгна след бързащия напред мъж. Братът беше вече толкова напред, че на българина му се наложи да тича, за да го настигне. Така не успя да разбере дали Персика го последва. Колаксай сви в една уличка, която беше тясна и задръстена от хора. Тук като че ли имаше повече хора, отколкото на площада. С помощта на голямата си сила и лакти Колаксай разбута тълпата и проби към мястото, където тя беше най-гъста. Ибрахим го виждаше през цялото време, тъй като мъжът беше доста висок. Колаксай застана до една широка порта, в която като че ли се изливаше тълпата. Обърна се, като търсеше с погледа си Ибрахим, за да види дали го следва. Когато се убеди в това, се обърна и тръгна отново, скривайки се зад високия каменен зид. Ибрахим напрегна сили и също трябваше да включи в действие лактите си. Хората се бутаха като обезумели. Те се питаха нещо и после всички избухваха в неразбираеми за Ибрахим възклицания.

"Какво се случва и защо хората реагират по този начин?" – питаше се Ибрахим и отново напрегна сили. От съприкосновенията с човешките тела и натиска, Ибрахим скоро се почувства изморен и се задъха. Той съвсем осезателно чувстваше натиска на тълпата. Когато се добра до портата, където преди малко Колаксай бе поспрял, тълпата се люшна и Ибрахим почувства изключително силен натиск. Добре че тялото му беше калено, иначе сигурно щеше да загуби съзнание. Когато натискът отслабна, Ибрахим се размърда и стана много по-активен. Той искаше да се измъкне преди да е дошъл новият натиск. Когато влезе през портата, видя че това е огромен двор, отвсякъде ограден с високи каменни стени. Целият двор беше наблъскан рамо до рамо с хора. Множеството беше неизброимо. Със сигурност хората тук бяха повече, отколкото тези на площада. В средата на двора имаше странна постройка. Тя беше доста голяма и явно отстрани е била обкована с летви или е имала дървени стени, но сега те бяха махнати и от нея бяха останали само четири колони – масивни и тежки, и покривът. Именно към тях се бе насочил Колаксай. Още преди да стигне до постройката, Ибрахим разбра за какво става въпрос. В средата на това място беше издълбана кръгла дупка, дълбока горе-долу човешки ръст. Арената беше най-ниското място и всички бяха вперили поглед и гледаха как двама силни мъже се бореха.

Срещу Ибрахим стоеше този, който трябваше да бъде водачът. В ръката си той държеше метален рупор, с който викаше. Когато Колаксай влезе в постройката, едрият мъж с прошарени коси, огромно шкембе и врат като на бик взе рупора и извика:

– Ето го нашия последен голям шампион – Колаксай!

След това, без да прекратява битката, той започна да скандира името на брата на Персика. По всичко си личеше, че всички много го харесват, защото му се усмихваха и го поздравяваха. Някои просто го докосваха, а след това щастливи се отдръпваха. Турците почитаха мъжката сила и пехливаните, но такова преклонение пред борец Ибрахим за пръв път виждаше. Явно Колаксай беше много тачен местен борец.

Докато хората продължаваха да изразяват уважението си към брата на Персика, Ибрахим насочи вниманието си към мъжа водещ борбата. Той беше едър и по всичко си личеше, че някога е бил силен борец. Главата му беше плешива, а ушите му – малки и смачкани. Всъщност той не беше с бръсната глава, защото от двете страни на главата, зад ушите, все още имаше черни косми. Но това, което направи впечатление на Ибрахим, беше, че тялото му беше цялото покрито с черни косми. Те се показваха от гърдите, гърба и ръцете на мъжа, контрастирайки с темето му.

Скоро Ибрахим откри грешката си. Всъщност борбите не се водеха от едрия мъж, а от един нисък и слаб мъж, облечен в бяло. Именно той обявяваше победителите от борбите. Каквото и да кажеше и да направеше мъжът с рупора, преди това го обсъждаше с нисичкия слаб мъж, който беше седнал върху шарен килим, на нисък дървен подиум. Ибрахим забеляза това, защото въпреки блъсканицата, около него имаше малко място.

Когато интересът към Колаксай намаля, той потърси с поглед Ибрахим и като го откри, го повика при себе си. С големи усилия Ибрахим се добра и застана редом до брата на Персика. Двамата се загледаха в борещите се. Борбата много приличаше на пехливанската, но беше суха. Мъжете не се бяха намазали със зехтин и кожите им бяха сухи и гладки. Явно целите им тела бяха обръснати. Може би, защото по тях не се стичаше мазнина, те нямаха кожени киспети, а най-обикновени панталони, дълги малко под коленете. Те бяха от най-обикновено грубо зебло. Иначе, доколкото успя да види, мъжете, въпреки че бяха сухи, се бореха по начин много по-близък до турската "мазна" пехливанска борба, отколкото до българската, която също беше суха. Българите се бореха по-бързо и подвижно и борбите бяха много по-динамични. Докато борбата, която сега наблюдаваше, беше силова, директна и груба. Мъжете се държаха и се натискаха, като че ли целта им беше да се смачкат.

Известно време двамата мъже гледаха безмълвно битката. После Колаксай се обърна към Ибрахим и каза:

– Ще има война с империята на Османите.

Ибрахим наостри слух. От толкова време чакаше да чуе нещо и за малко да се изкуши да попита:

– Всички тези, които виждаш да се борят, искат да са Рустам и да скършат гръбнака на туранеца Афрасиаб. Искаш ли да им разкрия кой си?

Ибрахим осъзна, че е в капан. Знаеше, че преди война бойният дух на войниците расте, но не само на войската, а и на обикновения народ, ако се свика опълчение. Може би по този начин беше решил да действа шах Махмуд.

След края на поредната схватка, Колаксай разбута хората и отиде при дебелия мъж с рупора, после до слабичкия човек с бялата дреха и заговори нещо с тях. Ибрахим трескаво започна да мисли. "Дали Колаксай знае кой съм? Дали подозира, че съм турски шпионин? Кой е Колаксай, какъв е? Персика успяла ли е да му каже?" Докато говореше с двамата мъже, братът на Персика на няколко пъти се обърна към него и го посочи с поглед. Беше очевидно, че разговорът, който води с мъжете, се отнася за него. Ибрахим се бе разкрил, беше допуснал увлечението му по едно момиче да му коства живота. Защо не беше продължил, а беше спрял в Шираз – толкова близо до мястото, където също бе разкрит заради смъртта на шейхюлисляма? Ибрахим знаеше, че само да съобщят на тълпата, че сред тях има шпионин турски сунит, веднага ще бъде разкъсан. Нима щеше да загуби живота си по този начин? Нима Аллах по такъв начин щеше да му посочи, че не е Махди? Той беше еничар. Трябваше да е готов не само да посрещне с открити гърди съдбата си, но да го направи с чест и достойнство! Изпъна се като струна, поне преди смъртта си щеше да се държи достойно, но не защото искаше да докаже нещо на шиитите. В края на краищата и те, и той, бяха само оръжие и продължение на волята на Аллах. И ако той беше решил бъдещето за шиитския Махди, кой беше Ибрахим да му се противопостави. Ибрахим искаше да посрещне смъртта достойно, заради себе си, заради хората, които беше обичал и бяха вярвали в него. Нямаше да допусне да ги разочарова и искаше в себе си да им докаже, че е бил достоен за тяхната любов и доверие. Миг преди да загуби живота си се сети и за родителите си, за брат си и дядо си, там някъде далеч в България. Това беше всичко. Съдбата му го бе довела до тук и тук щеше да приключи житейският му път. А земята се беше оказала толкова твърда. Дали беше успял чрез живота си да остави поне драскотина върху нейната напукана челичена твърд? Ибрахим стоеше все така изправен и като че ли тълпата и шумовете се намираха далече от него. Това, което го изведе от състоянието му, беше натискът на тълпата около него. Постепенно той се увеличаваше все повече и повече. Дали Колаксай беше разкрил вече кой е? Това ли беше краят? Ибрахим отвори очи и глъчката нахлу в главата му, сякаш с очите бе отворил и ушите си. Шумът беше толкова силен, че предизвика болка в главата му. Случваше се нещо странно. Тъй като от одеве Колаксай разговаряше с двамата мъже и на арената нямаше схватки, хората искаха да разберат какво става. Отначало те бяха любопитни и всеки искаше да се премести поне с крачка напред, да надзърне и като че ли да подслуша разговора, който се водеше между тримата уважавани мъже. Всичко това доведе до силен натиск върху хората, които бяха на по-предни места. Тъй като Ибрахим беше сред тях и той почувства натиска. Чувстваше как се задушава, от силния натиск костите му започнаха да пращят. Напрегна сили, за да разшири пространството около себе си, но хората бяха толкова на гъсто, че единственото, което успя да постигне, беше ръцете му да останат приклещени към тялото. Сега вече съвсем нищо не можеше да направи. Беше пленник на тълпата. Единственото движение, което можеше да направи, беше с глава. Времето минаваше. Минутите му се струваха като часове, но натискът не намаляваше, а напротив, дори се увеличаваше. Няколко човека започнаха да викат, да плачат и да се молят. След малко Ибрахим видя как някакъв мъж се движеше над главите на хората. Те си го подаваха от ръка на ръка и бързо го изнесоха към входа. Човекът или беше припаднал, защото главата му безпомощно се бе отпуснала, като че ли вратът му беше прекършен, или беше мъртъв. След него друг мъж беше подаден по същия начин. Така след малко много от хората биваха вдигани от тълпата, подавани от ръка на ръка и изнасяни навън, на по-безопасно място. Явно там имаше хора, които да се погрижат за тях.

Тъй като все още не се обявяваше следващата схватка, натискът стана още по-силен, но вече освен любопитство това, което тласкаше хората напред беше и недоволство. Ибрахим си представи колко лесно това недоволство би могло да се превърне в гняв и ярост и какво щеше да стане, ако той бъде насочен към него. За бягство и дума не можеше да става. Без да иска той дори се движеше напред. На моменти натискът беше толкова голям, че Ибрахим, притиснат от телата на хората до него, висеше във въздуха, докосвайки едва с върха на пръстите си земята. На няколко пъти му се стори, че ще загуби съзнание, но вместо това припадна човекът, намиращ се от дясната му страна. Ибрахим помогна да го вдигнат и отнесат и за миг, само за един миг успя да вдиша. От силата на натиска и от това, че околните хора се разшириха, дупката, оставена от припадналия и отнесен мъж, се запълни. Добре че в този момент мъжът с рупора заговори. Той накара всички да отстъпят и така натискът към предните редици отслабна. Ибрахим вдиша жадно. Ръцете му бяха смачкани. На арената вече бе застанал някакъв мъж, който беше хванал в двете си ръце по една голяма, тежка бухалка и ги въртеше с лекота. Доколкото можеше да прецени, бухалките бяха дървени, но можеше да се окажат и железни. Това беше трудно да се определи, защото бяха боядисани със зелена боя. Мъжът беше як и космат. По телосложение много приличаше на мъжа с рупора, но беше малко по-лек от него. По всичко си личеше, че мъжът е пехливанин и то опитен.

– Срещу Джафар ще се изправи нашият гост – мъжът с рупора изкрещяваше думите на няколко езика, един от които беше близък до турския и Ибрахим го разбираше.

Тъй като явно се случваше нещо интересно, тълпата притихна, отдръпна се назад и слушаше с внимание. Нима му се бе разминало? Нима Колаксай беше говорил с почитаните мъже за нещо друго? Ибрахим не можеше да повярва. Само преди миг беше готов да се сбогува с живота си, а сега всичко се бе разминало толкова лесно.

Мъжът продължаваше да говори. В първия момент еничарът нищо не разбираше, като че ли думите му не можеха да пробият през замъгленото му съзнание, но скоро смисълът им достигна до него.

– Ибрахим – нашият гост.

Ибрахим погледна към тримата. Грешка нямаше, мъжът с рупора сочеше към него. Да, това също беше начин да го убият, но публично. Явно Колаксай и старейшините бяха решили да го унищожат, но преди това тълпата щеше да се повесели. Ибрахим се усмихна на себе си. Колко наивен беше, когато преди малко бе решил, че всичко му се е разминало. Дори не намери сили да се ядоса на себе си и собствената си наивност. Хората около него се разместиха и му направиха път. Пред него се образува нещо като шпалир и той премина през него, макар и с нежелание. Вървеше напред, както всеки готов да се срещне със съдбата си. Джафар го гледаше лошо и явно искаше да уплаши високия мъж. Но не това плашеше българина. Той беше еничар, воин и едва ли погледът на някакъв пехливанин би могъл да го притесни. Всъщност той не беше уплашен, а ходеше леко вдървен заради пресата, която бе преживял преди малко, и заради неумолимостта на съдбата. Това беше нещото, което го караше да изглежда малко скован. Къщата с покрива и без стени, и кръглата вкопана арена му приличаше на храм. Не, те бяха храм и Ибрахим почти осезателно усещаше над кръга и там някъде във върха на къщата присъствието на Бог. Там беше Аллах и Ибрахим много добре чувстваше неговата сила и мощ. Именно това го караше да изглежда смутен.

"Какво желае Бог от мен?" – мислеше си българинът.

– Джафар срещу Ибрахим – продължаваше да крещи човекът с рупора, но Ибрахим сякаш не го чуваше. Ушите му бяха заглъхнали. Той си спомни, че преди много години се беше борил с иранец в Едирне. Той беше дебел и силен, но Ибрахим беше успял да го победи. Отначало не можеше да се сети за името му. "Рамзи. Казваше се Рамзи" – спомни си Ибрахим. Сега обаче не можеше да събере мислите си. Колаксай му говореше нещо и го тупаше по рамото. От одеве старецът не беше казал нито дума, а Бог все така стоеше там, между арената и покрива. Как така никой не го забелязваше? Всички се държаха все едно, че не го виждат. Ибрахим виждаше много добре лицата на хората, техните бради и викащите им, широко отворени усти. Но какво викаха те? Какво искаха те от него? Слухът му отново се върна. Тълпата крещеше. Шумът беше толкова силен, че го удари като с мокър парцал. За миг отвори уста. От шума на тълпата Ибрахим чувстваше натиск в гръдния си кош. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Всички крещяха. Гласовете им се преплитаха, резонираха и създаваха в главата му шум, който нямаше нищо общо с вика на тълпата. Този звук беше като мелодия на някаква песен, но беше толкова силен, че караше ушите да го болят, а главата му резонираше като празна дървена кутия и заплашваше във всеки момент да се пръсне. Шумът, сливайки се, прерастваше в какафония. Тя явно болеше и в ушите на другите, защото, когато ги погледна, и Колаксай, и Джафар, и човекът с рупора, бяха запушили уши, за да не оглушеят. Старецът стоеше все така невъзмутим, кротък и притихнал, а през полуотворените му клепачи си личеше, че не е съвсем тук. Явно съзнанието му скиташе някъде далеч. Той сигурно владееше духовните практики за оттегляне на съзнанието от тялото.

Ибрахим беше пред припадък. Сърцето му като че ли, притиснато от външните звуци, се разхлаби, а веднага след това някаква невидима ръка все едно, че го хвана за гърлото. Той трябваше да се бори за живота си и то още преди битката да е започнала. Някакъв инстинкт заговори в Ибрахим. Той вдигна ръце нагоре към Аллах и извика с всичка сила.

– Аллах акбар! Аллах акбар! Аллах акбар!

Шумът от тълпата беше толкова силен, че не успя да чуе собствения си глас. Хората, които видяха, че предизвикателят или гостенинът пехливанин вдигна ръце, превъзбудени се развикаха още по-силно. Ибрахим ревеше с цяло гърло "Аллах акбар", но му се струваше, че от устата му не излезе нито звук. Да не би наистина да не можеше да говори? Беше му трудно да произнесе възхвалата на Бог, защото сам не чуваше какво говори. Така някога, като деца, бяха играли на една игра, запушваха си ушите, а другите шумяха и така трябваше този, който не чува, да каже нещо. Той предварително казваше какво иска да каже, а после от устата му излизаше някаква глупост. Сега Ибрахим се чувстваше по същия начин и не беше сигурен дали не говори глупости. "Нека Аллах ми прости!" – помисли си еничарът. След като беше произнесъл възхвалата към Бог, вдигна ръце. Колко много съжаляваше, че не беше взел зулфикр със себе си. Всъщност той не знаеше, че именно това го бе спасило. Би се разкрил на мига, ако извадеше ятаган. Сега обаче вдигна празните си ръце, като в молитва към Аллах. Тълпата отново се развика. Тя явно беше нетърпелива и не одобряваше забавянето на борбата. Хората тръпнеха от очакване да видят какво ще се случи.

Когато Ибрахим изкрещя "Биз гилиндж мюсюлманларък!", отново самият той не се чу. След това спусна ръце. Вече беше готов за битка. Колаксай се приближи към него и започна да му говори нещо на ухо. Българинът почти не го чуваше, но все пак успя да разбере, че човекът, с когото ще се бори, е много добър пехливанин, син на местния шейх – човекът с рупора, и водач на школата за пехливани. Ибрахим се вгледа внимателно. Сега вече наистина видя приликата между двамата – мъжът горе с рупора и очакващия го долу пехливанин.

– Казах, че си от Фердоус^[99]. Ще трябва да се бориш с него. Това е по-сериозно занимание, а не като да гледаш представление.

Думите на Колаксай бяха най-обикновени, но в тях имаше заплаха и насмешка.

Мъжът с рупора беше успял да надвика тълпата и само за миг над двора се бе възцарила мъртвешка тишина. Ибрахим беше сигурен, че целият град се е стекъл да гледа.

– Как се казваш? – попита го мъжът.

Ибрахим знаеше, че трябва да се представи с две имена, но не знаеше кое да използва. Опасяваше се, че ако се нарече Джаббар, хората веднага ще се досетят, че е воин. Ако се нарече Абдаллах, веднага щяха да разберат, че е еничар. Беше твърде млад да се нарича Селяхаддин, опасяваше се да не го подложат на присмех и да събуди интерес и въпроси. Колебанието му продължи само миг. Взе светкавично решение. Знаеше, че в Иран мъжете много често използват като едно от имената си мястото, където са родени. След като Коласкай вече беше казал, че е от Фердоус, веднага отговори:

– Името ми е Ибрахим Фердоуси.

– Ибрахим Фердоуси – повтори на тълпата името му човекът с рупора.

След това Колаксай му помогна да развърже горната черна дреха от фин плат. Ибрахим вече беше сигурен, че Персика именно от него беше взела дрехите, защото мъжът знаеше всяка тяхна връзчица. "Къде ли е сега тя?" – тази мисъл се мярна само за миг в главата му, но после трябваше да я отхвърли, защото Колаксай го насочи към една дървена стълба, по която трябваше да слезе долу, където пехливанинът вече го чакаше. Явно след като слезе по стълбата, някой щеше да я изтегли.

Ибрахим слезе по стълбата. Тълпата беше доволна от това, което виждаше. Тялото на предизвикателя изглеждаше силно и гъвкаво, с широки обли гърди като щитове и големи ръце. Макар да беше много по-слаб от техния пехливанин, той беше висок и явно щеше да окаже съпротива. Така никой от тълпата не подложи под съмнение победата на Джафар, но всички предвкусваха интересната и равностойна битка, която предстоеше. Ибрахим чу как вдигнаха дървената стълба.

– Нека битката започне! – извика мъжът с рупора.

Джафар скочи и го хвана. Ибрахим се наведе. Мъжът го беше хванал силно за кръста и го притегляше към себе си. Ибрахим трябваше да си признае, че мъжът го беше изненадал. Много неща го бяха притеснили и отвлекли вниманието му и сега той беше изненадан. Беше попаднал в безизходна ситуация. Ибрахим се напрегна. Опитваше се да смачка и да прекърши иранеца, но това не му се отдаде. Искаше да си припомни как беше протекла борбата му с Рамзи, за да извлече някаква поука от нея.

Двамата мъже дълго време се държаха и натискаха. Борбата нямаше никакво развитие. Всеки един от тях предусещаше движението на другия и го блокираше. Отначало тълпата ревеше и очакваше бърза развръзка, но това не се случи. Джафар може би беше по-силен физически и Ибрахим скоро осъзна, че статичната борба, на която се беше хванал, е в негова вреда. Трябваше да се възползва от своята бързина и техника, но трябваше да направи това по-рано, още преди захвата. Сега нищо не можеше да направи.

Ибрахим дишаше все по-тежко, мъжът го стискаше все по-силно и по-силно. Това, че беше по-лек, можеше да бъде някакво предимство, че ще е по-издръжлив. Макар скоро да не се беше борил, откакто беше тръгнал на поход с Абдаллах ефенди, беше постоянно на крак и явно беше добил голяма издръжливост. Може би това щеше да му помогне след малко. В този момент Джафар, който също беше уморен и задъхан, се реши на рисковано действие. Той се гмурна надолу, като се опита да хване краката на Ибрахим. Еничарът явно беше съхранил повече от силата и бързината, защото бързо изтегли краката си, за да не могат да бъдат достигнати от иранския пехливан. В същото време сключи ръце така, че хвана Джафар за кръста и с предимството на своя ръст го натисна надолу. Изпъна крака и така вдигна тежкото туловище на косматия пехливанин. Ибрахим държеше тялото на иранеца така, че той беше с главата надолу и беше "стъпил" с ръце на земята. Дори и в това положение обаче иранецът се съпротивляваше. С едната ръка хвана глезена на Ибрахим, който, макар огромното си предимство, не можеше нищо да направи. Публиката беше утихнала. Явно никой от хилядите зяпачи не беше очаквал техният пехливанин да се окаже в такава критична ситуация. Сега те със затаен дъх следяха развитието, като се надяваха на чудо.

Мина доста време, а двамата мъже все още бяха в това критично положение. От огромното усилие, което му струваше съпротивата, иранецът отпадаше все повече и повече. Най-накрая той се примири с поражението и съвсем притихна. За съжаление на Ибрахим той беше не по-малко изтощен от него. От мачкането в талпата ръцете му бяха много уморени. Въпреки че Джафар вече не се съпротивяваше, Ибрахим едва държеше кръста и краката му с ръце. Чувстваше, че във всеки момент ще го изпусне. Най-накрая развръзката настъпи почти случайно. Джафар успя да препъне Ибрахим, той се спъна и политна напред, при което задържа краката на иранеца и се стовари с цялата си маса върху него. Джафар лежеше по гръб, а Ибрахим беше паднал върху него. След като го събори, българинът се изправи. Беше толкова щастлив, че беше успял да победи в една на пръв поглед загубена борба. Едва сега осъзна, че с тази победа ще се разкрие окончателно и може да си навлече яда на тълпата. Но той беше боец и по време на борбата действаше инстинктивно. Не можеше да загуби преднамерено, това беше въпрос на чест за него.

Ибрахим се радваше по-скоро на това, че битката беше свършила, отколкото, че беше победил. Освен това той осъзнаваше колко случайно и незаслужено беше победил. Това може би беше една от най-слабите му борби в живота. В този момент отгоре спуснаха стълбата. Джафар се беше съвзел по-бързо от удара. Докато Ибрахим стоеше наведен, подпрян на бедрата си и дишаше тежко, той се качи по стълбата.

– Победител Ибрахим Фердоуси – каза мъжът с рупора. На него сигурно му беше трудно да обяви загубата на собствения си син.

След обявяване на победителя, тълпата недоволно зашумя. Ибрахим вече се чувстваше по-добре. Въпреки че умората не беше преминала, все пак беше успокоил дишането си. В момента, в който тръгна към стълбата, за да се качи по нея, отгоре я издърпаха. Когато погледна, видя, че Колаксай бе направил това. После той се приближи и започна да говори с бащата на току що загубилия пехливанин.

Ибрахим усети как капанът щракна, но вече нищо не можеше да направи. Освен това вече не му бяха останали сили. Какво беше това!

– Човекът, който току що победи, е от Фердоус, но не е иранец, той е туранец.

Тълпата зашумя, тя реагира веднага на думите на мъжа с рупора.

– При нас е дошъл Афрасиаб и нашият многократен шампион, нашият Рустам ще го победи. Следващата битка ще бъде между Ибрахим Фердоуси и Колаксай.

Еничарът разбра. Колаксай беше решил сам да го довърши.

– Ибрахим е решил да вземе нашето хварно. Той иска да отнеме нашето величие. Тази сила туранците наричат барака. Бараката на Ибрахим Фердоуси срещу хварното на Колаксай.

Ибрахим беше изумен. Този, който наистина беше туранец, сега преиначаваше истината. Това беше нечестно. Ибрахим знаеше това, но нямаше как да го сподели. А и кой ли щеше да му повярва? Обвиняваха го, че е тюрк, а той беше българин, а този, който уж щеше да защитава иранците от тюрките, беше тюрк или дори скит. Каква ирония на съдбата!

Изведнъж старецът, който допреди малко беше стоял като истукан, се изправи и заговори с глас, който не подхождаше на слабото му тяло. Всички го слушаха, пазейки абсолютна тишина.

– Аллах акбар! Уважаеми граждани, правоверни, Аллах е милостив и е разстлал над нас своята справедливост! С нея нашият всемогъщ и единосъщ Бог ни брани от нашите врагове и ни направлява в правата вяра! Черни облаци се струпаха над нас – наследниците на правата вяра, на закона и завета, завещан ни от нашия пръв имам Али и пренесен до нас благодарение на неговите наследници, включително и имамът Хюсеин

– Най-малкият внук на Пророка. Султанът на сунитите, този който те наричат "сянката на Аллах на земята", но който е само сянка, черната страна на Аллах – Иблис, е изпратил към нас своите кучета на войната. Кръволоците нахлуха в нашите земи и Аллах ни е свидетел, че ние никого не нападаме! Те искат да разкъсат страната ни като жертвено животно и да ръфат от нашата плът, защото те са с души на вълци в човешки кожи. Псетата на султана – еничарите, са дошли тук не за да победят и не за да наложат волята на Аллах. Тези, които са били неверници, са дошли тук не просто да ни избият, а за да убият нашата душа и вяра. Тяхната задача е да открият и убият нашите имами. Тези псета се хранят със сурово човешко месо и пият кръв от бебета...

Силен шум се разнесе из тълпата. Толкова силни и въздействащи бяха думите на ниския, слаб мъж. Явно това, което искаше да каже старецът, беше потресаващо. Шиитите приемаха по-лесно да убият тях и да ги унищожат, отколкото да открият и унищожат техните имами. Ибрахим сам изпита силата и въздействието на думите на стареца. Когато той започна да говори за еничарите, българинът целия се разтресе. Той направо си представи еничарите. Беше сигурен, че след тази реч те ще бъдат най-мразените, всички ще въстанат срещу тях и всеки ще се опита да убие поне едно "куче". Това, че наричаха еничарите така, беше, за да ги унизят и да покажат на шиитите, че да убиеш еничар не е грях и не е като да убиеш истински човек.

– Неее! – извика старецът със силен и ясен глас. Ибрахим вече беше сигурен, че мъжът не е обикновен човек. Може би беше аятолах – един от тези, които говорят с имамите. – Еничарите са дошли тук, за да прекъснат нишката и кръвната линия на стария род, тези, които винаги са говорили с Бог^[100]. Те искат да откъснат нашата пъпна връв с Бог (Аллах) и да ни оставят сираци.

Хората започнаха да вият все едно, че плачат. Ибрахим очакваше всеки момент старецът да обяви, че той е турчин или еничар. Тогава сам знаеше какво щеше да последва. Опасенията му се увеличиха след следващите думи:

– Султанът е изпратил сред нас свои шпиони. Всеки шиит трябва да бъде бдителен. Имамът ни изпрати сред вас, мен, аятолах Маджрахи, а и останалите аятоласи, за да възвестим за злото, което е надвиснало над нашата земя. Шпионите, които султанът е изпратил, не са обикновени. Единият от тях е самият водач на сунитите и на лъжеправоверните, този когото те смятат за най-мъдър и който управлява сунитите, самият шейхюлислям Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Хората се разшумяха, те или знаеха кой е Абдаллах ефенди, или бяха респектирани от неговата титла.

– Другият шпионин е по-лош дори от първия. Понеже кръволоците не са сигурни, че ще убият нашите имами, те посегнаха на този, когото очакваме да донесе нашето спасение – самият Махди. За да омерзят, унищожат и унизят нашата вяра те са измислили някаква лъжа, че той може да се появи при сунитите. Така, за да подкопаят нашата вяра, те са пратили някакъв самозванец, който да сее отровата си сред нас. На земята се е появил Лъже Махди и така имамите, чрез нас, предупреждават да внимавате за тези двамата.

Ибрахим слушаше думите на аятолаха и изтръпна. Иранците бяха научили тайната на сектата на Махди. Не можеше да повярва, че сред петимата има предател. Може би единствено Патрона Халил би издал нещо. Трябваше да помисли, но после. Или нямаше смисъл. Ако е разкрит и след миг старецът го посочи, няма да има значение дали знае, или не. Така че сега беше по-важно да чуе какво знае старецът.

– Бъдете внимателни за двама мъже! Ако срещнете някой подозрителен, веднага съобщете на властта!

От думите на аятолах Маджрахи Ибрахим разбра, че персите знаеха всичко и отнякъде бе изтекла информация. Освен това разбра, че битката или още не се бе състояла, или еничарите са загубили. Само това можеха да означават думите на аятолаха. Ибрахим очакваше във всеки момент смъртта да го връхлети. Вместо това само за миг речта отиде в съвсем друга посока.

– Този мъж притежава хварно (оренда) и ще бъде достоен противник на най-големия шампион на Шираз, мъж достоен, който също има хварно – Колаксай! Именно от такива мъже днес има нужда Иран!

– Следващата последна битка, среща между най-добрите, тези, които имат най-много хварно – Ибрахим Фердоуси срещу Колаксай.

Публиката толкова силно изрева, че предните викове се сториха на Ибрахим тихи. Ако не извикаше, сигурно щеше да оглушее. В този момент Колаксай слизаше по стълбата. Еничарът използва момента, в който никой нямаше да може да го чуе. Той отново вдигна двете си ръце и извика три пъти: "Аллах ахбар!", "Биз гилиндж мюсюлманларък!"