Ятаган и Меч – Част 2 – Махди

На онези, които отхвърлят и подиграват причастието и с честното тяло на нашия господ Исуса Христа, като отговорност и цялото тайнство, което е било извършено от Христа Исуса – господа наш, заради нашето спасение, анатема!

На онези, които отхвърлят поклонението на честния животворен кръст и на светите и свещени икони, анатема! ...

На онези, които не вярват, че ще има възкресение, въставане на телата на умрелите от вековете и пришествие пред съд господен, анатема трижди!

На всички онези, които се противят на закона божи и не приемат апостолите и отческите предания, анатема трижди!

На онези, които са преминали от каквато и да е ерес към православната вяра и я държат с цялата душа, вечна им памет!

На всички, които се приобщават към арменската вяра, техните служби и мъдрувания, анатема трижди!

На онези, които говорят, че бог не ще приеме човека, който се кае за своите грехове, анатема трижди!

На онези, които твърдят, че дяволът е свещенодържец, анатема трижди!

На онези, които не изповядват, че синът божи е творец на небето и земята, анатема трижди!

... На онези, които не се кланят на светите мощи, които различно дават божествена благодат на всички, пристъпващи към тях с вяра, анатема трижди!

На онези, които не се кланят на честния и животворен кръст или хулят светата литургия и всички църковни песни, анатема трижди!"

– Слушай сега за Махди! Махди е човекът, изпратен от Аллах, който ще обнови вярата в навечерието на Съдния ден! Ти си Месията в исляма! Знаеш, че шиитската карматска традиция утвърждава, че Махди ще произлезе от потомците на Мохамед и ще се появи няколко години преди Съдния ден, когато земята ще бъде преизпълнена със зло и неверие.

Това, което досега не сме ти казвали, е следващата част от предсказанията. Махди трябва да убие Даджала (Някои версии отреждат тази роля на Иса (Исус Христос), да установи на земята царство на справедливостта и със силата си да върне хората в Пътя на Аллах, да възроди общините на вярващите (суните). Неговото кратко царстване (от 3 до 9 години) ще бъде царство на изобилието. С царстването на Махди на земята ще се върне и отново ще умре Иса, а след това ще настъпи възкресение на мъртвите и Съдния ден.

Всички смятат, че идеята за Махди няма връзка със сунитския ислям, но ти знаеш, че ние, еничарите бекташи, и по-точно сектата на Махди, вярваме в това. Сред шиитите идеята за Махди е основна догматика и те го възприемат като "скрит имам", и само той е в състояние да унищожи злото и да насочи човешкия род по пътя на истината.

Слушай сега какво те интересува! – каза Абдаллах ефенди.

Надявам се, че си спомняш, че Пророкът е от великия род на корейшитите. Отначало те били най-дейните му врагове. Именно те го прогонили от Мека в Ятриб (Медина). Първите битки на правоверните били именно срещу корейшитите. Помниш ли това?

Ибрахим много добре помнеше историята за създаването на исляма и то не само от лекциите на Абдаллах ефенди от Едирне, но и от разговорите, които беше водил в Арабия. Спомни си за онзи магически хамам, издигнат в сърцето на Арабската пустиня.

– Помня, учителю! – отговори той.

– Добре! Това е важно!

– След като Пророка покорил корейшитите, те станали най-горещи негови привърженици и последователи, защото именно от техните родове са наследниците на Пророка. Такива били и племенника на Мохамед – Али, който се оженил за дъщерята на Пророка Фатима и техния син Хюсеин.

Би трябвало саудитските араби да са най-горещите привърженици на шиизма. Тази част от исляма изповядва, че духовния водач на целия мюсюлмански свят трябва да произлиза от коляното на Мохамед. Това обаче не е така. И именно Али и имама Хюсеин са убити на територията на Ирак.

Около 1700-та година шах Хюсеин наложи шиитски фундаменталистки ислям над цяла Персия.

Ибрахим от много време искаше да попита нещо, но все не се отваряше възможност, затова сега реши да попита, пък дори и да прекъсне шейхюлисляма.

– Учителю, защо Персия се нарича Иран?

– Всъщност персите са наричани така от гърците и от другите народи, а те се самонаричат ирани или фарси. Слушай сега историята, тя е много важна!

Ибрахим съжали, че прекъсна стареца, но поне си изясни този въпрос.

– Та шах Хюсеин изби и изсели всички сунити от Иран. Не успя да направи това само в източните провинции на Кандахар, които са запазени от високите планини. От много години не се е появявал претендент, който да твърди, че е Махди. Сега обаче съм сигурен, че отново се е появил претендент за Махди и шах Хюсеин действа от негово име. Или Махди го манипулира, или шейхът го използва като знаме и за оправдание на действията си.

– Появил ли се е такъв претендент, учителю? – попита Ибрахим.

– Всички признаци сочат, че е точно така. Освен това и Кубилай Юндер, и Патрона Халил, независимо един от друг, имаха видения, които могат да се изтълкуват само по един начин – ти трябва да предприемеш това пътуване на изток. Затова аз и Патрона Халил сме тук. Аз ще ти дам знание, а Патрона Халил ще ни осигури пророчество и интуиция.

Ибрахим започна да разбира.

– Аз трябва да открия персийския Махди, така ли? С него ли ще бъде битката?

– Нека засега го наречем Лъже Махди.

– А трябва ли да го убия? – Ибрахим се замисли. – Учителю, това, че мъжът е Лъже Махди, прави ли го Даджала? Трябва ли да го убия?

Абдаллах ефенди мълчеше. Той не можеше да отговори на тези въпроси. Това бяха въпроси без отговор. Ибрахим ал-Махди сам трябваше да намери отговорите.

– Още нещо ме притеснява, учителю? – продължаваше Ибрахим.

Абдаллах ефенди отново не помръдна. Той дори нямаше намерение да прекъсва въпросите на Ибрахим. За него беше важно да следи накъде го води мисълта.

– Ако Махди – продължаваше да говори Ибрахим – трябва да убие Даджала и ако Даджала е Исус Христос, това не означава ли, че Махди е Антихристът? Защото в Библията се казва, че преди Страшния съд, Антихристът ще нападне Исус. Но там е казано, че Христос ще убие Антихриста. Дали Даджала няма да убие Махди? Каква е разликата между Христос и Антихриста или между Махди и Даждала, след като този, който ще оцелее преди това трябва да стане убиец? Кой е по-добър? Този, който е загубил, но не е убил или този, който, за да докаже правотата си, е станал убиец? Кой е добър?

– Шиитите смятат, че днес сред тях живеят преродените души на Пророка и неговите кръвни наследници. Тези хора живеят тайно никой не ги е виждал. Те би трябвало да са трима и единият да е наследник на Мохамед, другият – на Али, а третия – на най-малкия внук на Пророка, мъченика Хюсеин. Тези тримата се наричат имами. Имамите живеят специален живот. Те са в непрекъснат досег с Бог и говорят с Аллах на онзи праезик, който ни е бил даден от Бог и на който са говорили всички хора преди да бъде разрушена Вавилонската кула. Тримата имами живеят в специални храмове и Аллах говори чрез тях. Те стоят зад плътни завеси и говорят с хората, без да бъдат виждани. Там, където в Соломоновия храм е била завесата, а зад нея е била светая светих – давир. Според евреите там се е намирал кивота на Завета. Тоест това е бил записан на плочки гласът на Бог, даден на Мойсей на Синайските възвишения. При християните там се намира амвона със светата вода, хлябът и виното за причастие и Евангелието, тоест манната небесна, Христовата плът и Христовата кръв и божиите думи. При шиитите там, където в християнството и юдеизма има само символи, има жив човек.

Имамът говори с гласа на Бог и смята, че никой простосмъртен не е в състояние да чуе гласа на Аллах и да остане жив и всеки, който чуе божествения глас, умира. Затова всеки имам говори на хората чрез така наречените говорители ая или аятоласи. Но аятоласите също не могат да понесат цялата истина и сила на имамите и това, което Бог им свежда чрез тях, затова всеки имам има по около двадесетина аятоласи, на които говори. Никога аятолахът не отива при имама, без да бъде повикан. Аятоласите са учени и начетени хора. Всеки един от тях трябва да притежава чистота и духовна сила и да бъде много добър и обаятелен оратор. Те не бива да изкривяват думите на Бог, изпратени им чрез думите на имамите, а да ги свеждат до хората, така както са им казани. Аятоласите говорят пред тълпите и им въздействат.

Шиитите, за разлика от останалите мюсюлмани, християните и евреите, не обожествяват Светото писание (ал-Инджил), а смятат, че учението им е живо, защото, за разлика от другите религии, които са били изоставени от Бог, чрез техните духовни водачи – имамите и аятоласите, Бог продължава да им говори.

– А как така е станало, че персите са шиити, след като те нямат нищо общо с арабите и корейшитите? – попита Ибрахим. Абдаллах ефенди му казваше толкова много неща, че ако не си изяснеше нещо, така и си оставаше. – И какви са днес корейшитите?

– Ще започна отзад напред – каза старецът. – Корейшитите и арабите от Саудитската пустиня изповядват една примитивна и първична форма на ислям, която смята, че света се дели на правоверни и врагове. Те се наричат уахабити.

Ибрахим беше отлично запознат с уахабизма. Старецът явно беше забравил, че той беше ходил до Мека на хадж.

– Персите са шиити, защото се счита, че имамът Хюсеин – внукът на Мохамед, се е оженил за единствената дъщеря на иранския шах. Днес цялата династия се смята за наследник на кръвта на Пророка.

– Но нали имамите са наследници на Мохамед, Али и Хюсеин?

– Да, вярващите шиити смятат, че не имамите са се смесили с иранския народ, а иранците са ги подслонили при себе си. А шахът смята, че тази кръв му дава допълнително право да властва.

– Но това е противоречие!? – възмути се Ибрахим. – Кое е вярно?

Абдаллах ефенди помълча известно време, след което каза:

– Никой не знае кои са имамите, никой не ги е виждал. Техните личности се пазят в най-строга тайна. Шиитите, които знаят кои са имамите, са седем човека и са готови да умрат, но никога няма да предадат тайната. Имамите имат пълна власт над народа. Има тясна връзка между имамите и народа, тя е непрекъсната и гореща. Осигурява се от аятоласите.

– Защо е така, учителю?

– Шиитите са горещи вярващи, защото, за разлика от юдеи, християни и другите мюсюлмани, те вярват, че днес се борят за спасението си, а не разчитат на никого, не очакват Съдния ден и Страшния съд. Според шиитите някога Аллах е изпратил един или няколко пратеника. Те са висши духове, които са просветени. Този дух е като колона, като стена, която Бог е разпрострял между себе си и хората. Според шиитите вратата към бога в момента е отворена и всеки правоверен шиит, ако живее праведно, може да постигне спасението и да се слее с Аллах. И най-сигурният начин да живееш праведно и да постигнеш спасение е да се държиш близо до тази стена или колона, която Бог е изпратил на хората. Така всички шиити се опитват непрекъснато да са близо до имама, а аятоласите им следят за стъпките, които трябва да се направят. Така днес шиитите се борят за своето спасение, а не са формални в следването на някакви мъртви правила.

Абдаллах ефенди погледна Ибрахим. Явно искаше да каже нещо, което е изключително важно.

– Мислих дълго върху нещата, които стават в Иран. Не може да бъде друго! Това, което ти смяташ за противоречие, всъщност не е такова. Ние знаем, че в Иран има трима имами, наследници съответно на Мохамед, Али и Хюсеин. Най-старшият от тримата би трябвало да е имама на Мохамед. Другото нещо, което знаем със сигурност, е, че имам Хюсеин някога се е сродил с персийския шах и владетелите на Персия претендират, че са негови наследници.

Смята се, че имамите живеят в изолация и никога не виждат хора, но това никой не може да го докаже. Знаем още, че аятоласите никога не ходят при имама, ако не бъдат повикани. И така, помисли! Никой не е казал, че имам не може да бъде например шахът.

Ибрахим се изуми.

– Искате да кажете, че шах Хюсеин е имам?! – предположението изненада дори него.

– Смятам, че имамът може да говори зад завесата на аятоласите, а след това да води двойствен живот и да управлява като шах.

– Но това няма ли да му пречи като имам?

– Никой не знае волята на Аллах.

– Смятате ли, че шах Хюсеин е имам и един от наследниците на тримата? – Ибрахим искаше да си изясни нещата.

– Смятам, че шах Хюсеин е имам на Мохамед!

Еничарът се изненада и повдигна вежди. Толкова странно беше всичко, което чуваше и той имаше роля във всички тези странни и в същото време грандиозни събития.

– И още нещо – продължи шейхюлислямът. – Именно това е бил поводът за налагане на шиитския ислям над целия Иран.

"Колко странно е всичко!" – помисли си Ибрахим. Човекът пред него беше духовен водач на всички мюсюлмани. По ранг беше равен на патриарха в Истанбул или на папата в Рим. Беше равен или по-висш от имама. Всъщност при сунитите, които смятаха, че духовната и светска власт трябва да се наследява не чрез родство и кръв, а чрез избори, шейхюлислямът беше равен на имама при шиитите. И когато днес се появеше имам, той оспорваше първенството, авторитета и правото на шейхюлисляма.

Ибрахим реши да си изясни въпросът докрай.

– Но, учителю, какво общо има, ако шах Хюсеин е имам, с Махди?

Ибрахим вече беше добил представа за борбата, която предстоеше на шейхюлисляма срещу имама, но искаше да знае какво общо има Махди с всичко това.

– Не разбираш ли?! – попита го старецът.

– Не.

– Появил се е нов претендент за Махди и него го е посочил именно имамът.

– Е, ѝ? – Ибрахим нищо не разбираше.

– Имамът е посочил себе си за Махди, така Хюсеин е едновременно шах, имам и Махди. Така Махди се оказва, че е самият Мохамед. Той твърди, че само един дух е бил изпращан от Бог на земята, който е ползвал различни тела и се е наричал с различни имена.

Като слушаше думите на Йенишехирли Абдаллах ефенди, Ибрахим настръхна. Силата, до която се докосваше, беше толкова голяма. Имаше чувство, че ще полудее от всичко, което научаваше. Вече беше станало късна нощ и всички учени мъже се бяха оттеглили. Ибрахим не бе забелязал кога се беше случило това и от колко време разговарят.

– Първият пратеник е бил Адам (Адем), после Нух (Ной), Ибрахим (Авраам), Мойсей (Муса), Иса (Исус Христос). Той твърди, че имамите не са трима, а е само един.

– Как? – не издържа Ибрахим.

– Той твърди, че имамът е само един, че Мохамед, Али и Хюсеин са наследявали неговия дух и днес той е Махди.

Ибрахим отново настръхна.

– Но кой? Учителю, кой е той?

– Не разбираш ли? ... Защо го наричат с различно име?

– Кого? – Ибрахим нищо не можеше да разбере. Ту имаше чувството, че нещата му се изясняват, ту губеше връзката и яснотата. Беше като човек застанал пред огледало, ту виждаше ясно и имаше усещането, че прозира замисъла, ту издишаше и пред очите му се замъгляваше.

– Кой носи различно име? – опита се да изясни въпроса.

– Този – каза старецът, – когото наричат Даджала.

– Аааа, затова ли някои смятат, че Даджала е Иса?

– Да! Всъщност той е Даджала. Това е духът на всичките пророци и имами досега, а Махди е, когато всички те се слеят в едно. Всъщност, когато имаме Махди, тогава Даджала престава да съществува. Затова се казва, че Махди убива Даджала.

– Но учителю, това означава, че шах Хюсеин наистина е Махди, а не е Лъже Махди, както вие смятате.

– Ти трябва да го победиш и да докажеш, че ти си Даджала и Махди!

Ибрахим отново настръхна. Всичко беше толкова мистично. Няколкото светилника караха огромните сенки на двамата разговарящи да танцуват по стените. Българинът имаше чувството, че съзнанието му се разширява, а с него и кубичната зала. През цялото време почти осезаемо усещаше присъствието на Аллах в залата. За миг помисли, че това е светотатство, но тази вечер беше чул толкова много неща, че вече сам не знаеше какво е светотатство.

– Цялото това противопоставяне и единство може да проследиш още от огнепоклонниците. Аз смятам, че вие сте двата духа и битката между вас предстои. Вярвам, че ти си добрият, а той лошият и че ние ще победим! Пророкът е казал, че само една секта в исляма и света ще се окаже вярна в Съдния ден. Сигурен съм, че това ще бъде сектата на Махди! Тези седем мъже, които знаят тайната за това, което досега ти разказах, се наричат Сектата на Махди. Ние също сме Сектата на Махди. Те са шиити, ние сме сунити. Аллах не е оставил място и за двете учения. Някои ще умрат и ще отстъпят. Мисля, че сам Аллах ще бъде кадията и ще отсъди. Сега предстои битката – нашия Махди срещу техния Махди, нашата секта срещу тяхната, еничарите срещу персийската армия. А сарбадарите са тези, които пазят Махди. Разбра ли защо е така?

APPENDIX II

След този разговор Ибрахим не беше на себе си. Ходеше като отнесен, говореше си сам. Грабваше лист и писалка и започваше да пише, после изведнъж хващаше главата си с две ръце и с часове мълчеше. Бахтияр Казим и Мустафа се притесняваха за душевното здраве на чорбаджията, но нищо не можеха да направят, защото Ибрахим ги държеше изолирани от своите мисли и не ги допускаше до себе си.

Мустафа за пореден път доказа, че е добър командир. Една вечер той извика при себе си всички чорбаджии на орти.

– Никога не съм ламтял за власт – каза той. – Както всеки, надявам се, добър командир, разглеждам командването на орта като това да служа първо на моите войници, а после и на владетеля на всички мюсюлмани и сянка на Аллах на земята – султанът. Вече е време да си изберем командир.

Ибрахим знаеше, че името му е легенда сред повечето еничари. Те непрекъснато му засвидетелстваха уважението си. Цялата 101-ва орта, както и командирът ѝ, беше на особено уважение. Всички те бяха капъ кулу, всички от България, в битките бяха като един човек и освен това почти всички бяха на близка възраст, почти набори, така че се познаваха. Деветдесет и девета орта може би беше втората по уважение орта. Съответно и командирите ѝ бяха на особено уважение. Мустафа се беше доказал в битка и всички го познаваха като разумен и уравновесен. Ибрахим беше пехливанин. Битката му с Кая в Едирне преди толкова години се носеше като легенда. Такава беше и битката му с Неджиб – сегашният сейменбашия. Всички знаеха за дружбата му със стария сейменбашия, както и дружбата му с Рефик Сарък и съпричастието му към сегашния му приятел Бахтияр Казим. Еничарите знаеха, че Ибрахим е отличен борец и воин. Освен това той имаше познанство и беше много добре приет в Дивана на еничарския корпус, както от агата на еничарите Кубилай Юндер, така и от Явуз Челик паша.

Ибрахим вече знаеше, че му предстои мисия и искаше да има достатъчна свобода. Усещаше, че гласовете на еничарските чорбаджи ще се разделят между Мустафа и него. За да не се случи това и да не се налага да отказва, той реши да изпревари събитията и каза:

– Мустафа ефенди, за всички ни е чест да служим под вашата команда. Всички ние – каза Ибрахим и за по-голямо въздействие се обърна, като посочи с длан останалите чорбаджии, без въобще да ги е питал за мнението им – ще сме горди да застанем в строя след вас, защото вие сте най-достоен според нас!

Някои от мъжете, изразявайки съгласие с думите на Ибрахим, поклатиха глави. Други стояха неподвижни, без по лицето им да помръдне и един мускул. Мустафа продължи сякаш въобще не чу думите на Ибрахим и не обърна никакво внимание на предложението му.

– Командирът на похода, а после и на цялата армия, която ще вземе участие в битките, може да бъде избран единствено от султана, Великия везир или агата на еничарите. Властта ми тежи и никога не съм се стремял към това, затова измисли как да разпределим тежестта и отговорността от командването.

Едва сега Ибрахим разбра, че Мустафа не просто искаше да получи властта от останалите равни нему чорбаджии. Той явно беше намислил нещо.

– Всеки един от нас ще командва над цялата армия, като упражнява властта си в продължение на два месеца. Така той няма да има време да злоупотреби с властта, а всички ние ще го контролираме и коригираме. Реших управляващият да се нарича "ага на двете луни".

Ибрахим веднага прие идеята на Мустафа. Тя наистина беше много добра, но той се нуждаеше от свобода. Сега, докато беше зима, имаше нужда да разговоря с Абдаллах ефенди, а по-късно можеше да му се наложи във всеки един момент да тръгне на личното си пътешествие. Затова реши да отклони по някакъв начин идеята на Мустафа.

– Това е много добре, но може ли някой от нас да се откаже от управление?

– Не, всички ще управляваме, за да няма такива, които да се чувстват вън от властта. Така няма да има управляващи, но няма да има и опозиция. Всички ще носим отговорност.

Ибрахим почувства, че губи контрол над ситуацията, но останалите мъже вече бяха спечелени за идеята на Мустафа. Сега той имаше само два варианта – или да поиска да бъде "ага на двете луни", или да отложи и да разчита, че ще му се размине. Помисли си, че ако опита да отложи, на останалите чорбаджии може да им се стори, че се опитва да избяга от отговорност. Тъй като нямаше как да им обясни, че има мисия и по-сериозни задължения, а не искаше да създава впечатление, че е мързелив, нерешителен и бяга от отговорност, взе бързо решение:

– Мустафа ефенди, може ли аз да бъда първият "ага на двете луни"?

Ибрахим знаеше, че това нетърпение може да се изтълкува зле от останалите чорбаджии, но беше изключително важно бързо да отметне това задължение сега, когато корпусът е на място и отговорностите не са големи.

– Някой има ли нещо против Ибрахим Селяхаддин ефенди веднага да встъпи като "ага на двете луни"?

Никой не се възпротиви и така от този момент Ибрахим стана командир на целия лагер. За да се справя по-лесно, той веднага въведе правила и желязна дисциплина. Забрани пиенето на вино. За пиянство, както за скандали или побой, наказанието беше бой с пръчки. Когато Ибрахим записа всички правила и задължения, назначи наряди и дежурства по места, чистене и готвене, и дори когато въведе комендантски час, след който всички трябваше да са се прибрали в бараките и да спят, никой не се впечатли. Като събра всички еничари и им прочете правилата, те не се учудеха толкова от правилата, колкото от това, че Ибрахим представи Бахтияр като комендант на лагера. Явно еничарите от останалите орти вече познаваха коравия нрав и твърдата ръка на българина, макар и останала само една. Тъй като знаеше, че Патрона Халил има дар слово, Ибрахим го назначи за свой втори помощник. Той накара войниците, освен заниманията в общата ода, всеки ден да слушат лекция, изнесена от Патрона Халил.

Тъй като всяка орта си имаше план и всички бяха заети със собствените си задачи, през деня Ибрахим почти нямаше работа. Това, че беше избрал Бахтияр за заместник много му помагаше. Патрона Халил, със справедливия си нрав, също много му помагаше. Така еничарът беше свободен през цялото време и имаше възможност всеки ден да се вижда с Абдаллах ефенди и да водят толкова важните и интересни разговори.

Зимата беше много люта. Отначало наваля много сняг, но после свирещият и бръснещ вятър издуха снега и времето стана още по-студено. Това, че бяха изградили лагера от дървени бараки и че бяха избрали една долина, отвсякъде оградена с хълмове, ги предпази от студа. Добрата храна, месото, дисциплината и подготовката спомагаха еничарите да пращят от здраве и да се чувстват винаги в добро настроение.

Двата месеца под командването на Ибрахим минаха като миг. След него на поста "ага на двете луни" застана Мустафа и нещата продължиха по същия отработен и изпитан начин. Сега Ибрахим разполагаше с още повече свободно време и се чувстваше много по-спокоен. За пръв път от толкова време беше оставил нещата зад себе си в ред. В тила му всичко беше наред, а той си представяше себе си като армия, готова за бой и да изпълни мисията, която му предстоеше.

Така постепенно зимата отмина. Все по-често от Средиземно море започнаха да подухват меки, топли ветрове, а и слънцето, все още лениво, напичаше по-силно и помагаше на вятъра да топи снежните преспи.

Отначало снегът приличаше на разкъсана дреха, постепенно свежата зелена трева започна да се показва отдолу и сега той заприлича на малки бели островчета.

С идването на пролетта еничарите се раздвижиха и живнаха. Те приличаха на мечки, които цяла зима са се спотайвали в бърлогата си, а напролет се разшавват и прегладнели тръгват да търсят храна. Еничарите предвкусваха битката и бойният им дух веднага се повдигна.

Когато Мустафа даде заповед за тръгване отново на поход, всички бяха в превъзходно настроение. Явно пролетта, топлият вятър и слънцето, а и предстоящата битка стимулираха воините. Съвсем друго беше положението с Абдаллах ефенди и придружаващите го улеми, които с неохота възобновиха мъчителното за тях пътешествие.

С напредването на пролетта еничарите напуснаха бойния лагер в Каракьосе, преминаха границата с Персия и стигнаха в най-северните райони, които предната година бяха превзети от местните еничарски орти. Към армията, която вече се водеше от командира на 7-ма орта, се присъединиха две орти от северния сирийски град Алепо, а от Мосул (северен Ирак) се присъединиха 10-та, 52-ра и 58-ма орта. Така войската, която нахлу в Персия, вече беше доста голяма. Всички присъединяващи се орти се подчиняваха на "агата на двете луни" и се съгласяваха да служат, да се подчиняват и да командват при тези условия. Всички обаче питаха най-вече за битката при Тифлис. Повечето от тях не бяха разбрали, че всъщност при превземането на Тифлис не беше имало никаква битка, а гражданите сами бяха отворили вратите на града.

Цялата армия спря. Лагерът на старата армия беше построен при град Хой. Новата армия потегли на юг и достигна до град Урмия, където изградиха палатков лагер. Всички очакваха битката да бъде скоро и това да е само временен лагер. Лагерът на еничарите беше построен между град Урмия и огромното планинско езеро със същото име. Езерото беше толкова голямо, че приличаше на море. Това се подсилваше от факта, че бреговете му не се виждаха. Водата беше кристално чиста, но много студена. В него имаше много риба и рибарите, живущи в бедни хижи по крайбрежието, скоро започнаха да осигуряват риба в лагера на еничарите.

Скоро идеята на Мустафа беше приета от всички еничари и одобрена от Високата порта. И така командването на цялата армия и на отряда в Хой, сега този в Урмия, беше поверено на "агата на двете луни". Всяка сутрин еничарите се събуждаха с идеята, че именно днес ще тръгнат на поход. Едва към обед се разбираше, че това няма да стане и всички се отдаваха на свободно занимание. Упражняваха се в прегрупиране или се дуелираха с бойните си оръжия. Това се повтаряше всеки ден, ден след ден.

От другата страна на езерото Урмия се намираше вторият по големина ирански град – Тебриз. Ибрахим очакваше именно натам да бъде насочена атаката на еничарите, но не можеше да си обясни защо от Истанбул бяха заповядали да се спре до Урмия. Така, ако се налагаше атака към Тебриз, армията трябваше да обиколи цялото езеро.

Напрежението в лагера на еничарите продължаваше. Една вечер Абдаллах ефенди, който отново се беше нанесъл в мечета на най-голямата джамия в Урмия, повика при себе си Ибрахим.

– Трябва да тръгваме! – каза той, с нетърпящ възражение глас.

– Накъде?! – учуден попита Ибрахим.

– Дойде времето да се случи това, което е било писано.

Ибрахим се сещаше за какво говори шейхюлислямът, но искаше да научи нещо по-конкретно.

– Какво е то, учителю?

Абдаллах ефенди го изгледа укорително, както се гледа дете, което много добре знае какво трябва да прави, но се опитва, чрез въпроси, да хитрува. Ибрахим разбра, че няма да получи конкретен отговор, но все пак искаше да научи накъде ще тръгнат и кога.

– Учителю, ще има война, ще ни бъде много трудно да преминем фронтовата линия!

Абдаллах ефенди отново не каза нищо. Мина доста време. На Ибрахим не му се тръгваше. В обкръжението на своите приятели и на 101-ва орта се чувстваше много добре, а сега трябваше да тръгне на рисковано пътешествие, в сърцето на вражески Иран. Но най-страшното беше, че с него щеше да бъде Йенишехирли Абдаллах ефенди. С него трябваше да навлезе в най-голямата шиитска държава. Всичко това му се струваше много опасно и рисковано.

– Каквото трябва да се случи, ще се случи! Тръгваме утре сутрин, облечи това!

Шейхюлислямът му подаде едни протрити шаячни потури, риза на бели и сини райета и протрита на ръкавите шаячна горна дреха. Поясът, който трябваше да върже на кръста си, също беше протрит и скъсан. На главата си трябваше да носи протрита чалма.

– Ще трябва да си избръснеш мустаците и да си оставиш брада.

– Може ли да си оставя къси мустаци? – попита Ибрахим и посочи докъде.

– Добре – съгласи се Абдаллах ефенди.

– Абдаллах ефенди, имам няколко въпроса.

Старецът само кимна.

– Какво оръжие да взема и дали да взема кожената чанта с "Тайната книга"?

– Вземи само ятагана и кама, никакво друго оръжие. Ятагана не го слагай на кръста, а в някакъв денк и го скрий!

Ибрахим стана. Нямаше нужда от повече разговори. Направи поздрава на Махди и отиде в лагера на еничарите. Трябваше да се сбогува с хората. Първо повика Бахтияр и му повери командването на 101-ва орта. Едноръкият дълго не можеше да разбере какво се случва, защо Ибрахим трябва да тръгне и накъде. Най-накрая все пак Белязания се съгласи с всичко, което му каза командирът му. Ибрахим се замисли за това, че да бъде начело на 101-ва орта, беше мечта на Васил още от Едирне. Сега това се сбъдна, но колко трагични бяха обстоятелствата? Колко много се беше променил Васил, вече я нямаше онази самонадеяност и перчене, беше загубил гордостта си и беше готов да застане начело. Но сигурно това вече не го радваше толкова.

След това Ибрахим повика при себе си Патрона Халил. Албанецът прие новината много по-спокойно. След това Патрона направи поздрава на Махди и се обърна да си ходи. Откакто ги беше бил, него и приятелите му, отношението между двамата бяха хладни.

– Патрона – каза Ибрахим, – искам да помагаш на Бахтияр в командването на ортата! Сърдиш ли ми се за онова?

Патрона веднага се сети, но не реагира по никакъв начин. Все пак си личеше уважението, което излъчваше към командира си. А може би не беше уважение? Ибрахим го позна. Това беше респект. Когато изпитваш едновременно уважение и страх, това е респект.

След това Ибрахим отиде до Мустафа. Двамата разговаряха до късно през нощта. Командирът на 99-та орта също много се учуди. Ибрахим му каза, че е получил заповед директно от Истанбул. Мустафа с нищо не показа, че го подозира, но можеше да се закълне, че Ибрахим е султански разузнавач. Неведнъж от него беше чувал истории за Франция. Подозираше, че е султански съгледвач, а сега вече беше сигурен в това. Ибрахим беше решил, че Мустафа е достоен и предаде джерида си в ръцете му. Обясни му колко важно е за него дългото арабско копие, така оръжието щеше да бъде на сигурно място.

След като се прибра вечерта, Ибрахим стегна багажа си. Взе две дебели кожи за постилане и спане и в тях зави зулфикр. Уви около султанската кама два парцала, които да скриват златото и скъпоценните камъни по дръжката и канията.

На сутринта облече дрехите, които Абдаллах ефенди му беше дал. Отиде до мечета. Там вече го чакаше старецът, облечен като него с протрити скъсани дрехи. Дори така умните и благи очи на шейхюлисляма показваха, че срещу него стои изключителен човек. Не само умен и знаещ, но и мъдър. Старецът изглеждаше жизнен и пъргав. Предстоящото приключение му беше вдъхнало сили.

Въпреки че пролетта вече отминаваше и идваше лято, сутринта тук, толкова високо в планината, все още беше много студена и от устата на двамата мъже излизаше пара. Студът беше сух и вледени бръснатите бузи на Ибрахим. Откакто беше отрязал еничарските си мустаци му се струваше, че лицето му е незащитено. Две магарета бяха завързани пред мечета. Едното беше ниско и сиво, с дълга козина и голяма глава, а другото – много по-едро, с черна ивица точно между врата и гърба. Ибрахим сложи самарите на животните. На своето магаре постави кожите отзад. В тях беше увил Втория меч на исляма. Освен това старецът му беше подал две плетени дисаги. В тях имаше сложени прибори, храна, но основният товар, доколкото Ибрахим можа да види, бяха книги.

– Абдаллах ефенди, сигурен ли сте, че ще можете да понесете едно такова пътуване? – Ибрахим се опита да вразуми стареца. Ако искаше да го откаже, сега беше моментът.

– Трябва! – каза Абдаллах и с това показа, че повече няма смисъл да се обсъжда тръгването му.

– Няма ли да е по-добре да вземем още няколко еничари да ни пазят?

Ибрахим усещаше, че със стареца ще му бъде много трудно както да се брани, така и ако не дай си боже нещо се случеше с него.

Така двамата мъже тръгнаха, без да знаят накъде точно да вървят, осланяйки се само на интуицията на стария човек. Явно пред тях на изток наистина имаше фронт, защото двамата потеглиха на юг. Магаретата, за разлика от по-едрите си и благородни братовчеди – конете, ситнеха и язденето върху тях беше трудно и дори мъчително, но в голите каменисти планини, в които се движеха, тези животни бяха много по-полезни от конете.

– Учителю, къде отиваме? – попита Ибрахим.

– Аллах ще ни направлява! – отговори старецът.

– Защо не взехме с нас Патрона Халил, нали той има пророчески дарби?

– Защото трябва да изпълниш мисията си сам.

– Но учителю, аз не съм сам, вие сте с мен!

Ибрахим се шегуваше със стария човек. Той вече се бе примирил, че ще пътува с него. Но думите му предизвикаха съвсем други чувства у Абдаллах ефенди. Старецът мълчеше и като че ли сянка премина през челото му. За Ибрахим беше очевидно, че шегата му не се беше харесала на стареца и съжали, че толкова лековато си бе позволил да се шегува с него.

– Аз съм с теб само в началото на твоето пътешествие – каза шейхюлислямът. После старецът се замисли.

– Защо, ще ме изоставите ли, Абдаллах ефенди?

– Имам предчувствие, че няма да се върна от това пътешествие! Така или иначе ти ще изпълниш задачата си сам! Не се притеснявай за мен!

Аз скоро ще напусна този свят! Моля се само за едно – мисията ти, Ибрахим ал-Махди, да се окаже успешна и ти да отвориш райските порти за мен!

Ибрахим се замисли, че почти същите думи му беше казал и Юсуп. Старецът говореше, а очите му гледаха тъжно. Еничарът се опита да го успокои, но много добре знаеше, че шейхюлислямът не се нуждае от успокоение и не му беше казал това, защото се страхува, а само, за да го осведоми. Той говореше с онази убеденост на човек, който с едното око вижда в отвъдното. Ибрахим усети, че думите му нямат тежест и спря да говори.

Скоро българинът благодари, че Абдаллах ефенди е с него. Макар официално целият Иран да се водеше, че изповядва шиитски ислям, всъщност голяма част, особено в Северна Персия, все още бяха тайни сунити. Всички те с готовност сътрудничеха и помагаха на стареца. Ибрахим не знаеше дали хората са запознати на кого точно помагат. Сигурно мислеха, че е някакъв високопоставен молла или шейх, но едва ли някой можеше да допусне, че яхнал магаре, придружен само от един човек в сърцето на шиитски Иран, инкогнито пътува самият шейхюлислям.

Двамата мъже пътуваха бавно и за никъде не бързаха. Шейхюлислямът говореше много добре фарси. Ибрахим беше принуден да забрави турския и говореше само на арабски. През цялото време мъжете пътуваха в планини. Те бяха ту много стръмни и високи, ту с полегати склонове, но винаги бяха голи и каменисти. Релефът много напомняше на този около Диарбекир. Отначало беше много неприятно, особено когато замръкваха и се налагаше да спят под открито небе. Студът беше остър и сух. Ибрахим застилаше едната кожа, а се завиваше с другата и така се опитваше да спи. Ако за него беше мъчително, осъзна, че на стареца му е много по-тежко. Ибрахим първо се погрижваше за шейхюлисляма и едва след това лягаше да спи. Еничарът проклинаше съдбата си. Вечер поглеждаше изцъкленото небе, цял живот беше живял навън. Спомняше си небето над Анадола, Азов и когато още беше овчар в Козбунар.

Една вечер не му се спеше. Беше седнал и гледаше към звездите.

– Защо не спиш? – по някое време го попита Абдаллах ефенди.

Ибрахим седеше и мислеше за детството си и за толкова далечният Боляров хан. Цял живот не беше намерил време да отиде да посети родното си място, да се поинтересува от съдбата на роднините си.

– Мисля си за мястото, където съм роден и израснах. Мисля за роднините си.

Ибрахим замълча. Старецът също мълчеше. По някое време той каза:

– Ти не си спомняш и не мислиш, а мечтаеш. Как се казваше това място?

– Боляров хан.

– Боляров хан – повтори като на себе си Йенишехирли Абдаллах ефенди. – Всеки един от нас има такъв Боляров хан. За някои това е място, за други – време, младостта им или определени хора. Трябва да знаеш, че това е твоят копнеж. Някои хора копнеят по определено място. Тези, които искат да се махнат от някое място, наричаме пътешественици. Други обаче мечтаят да се върнат. Тях ги преследва носталгията. Някои хора копнеят да живеят в определено време, други искат да се върнат в младостта си. Всичко това означава, че ти не живееш в настоящето, че си извън "тук и сега". Трябва да знаеш, че при теб това място се нарича "Боляров хан". Всеки човек има свой "Боляров хан", но всъщност няма такова място. Това са блянове и мечти. Има опасност, ако се опиташ да се върнеш там, да унищожиш този блян. По-добре е да имаш една чиста, мечтателна част от душата си и да я запазиш. Знам, че те боли, но в същото време това, да се стремиш към своя Боляров хан, те поддържа жив. Ако се върнеш и видиш реалността, има опасност да унищожиш този свой копнеж и така да останеш празен отвътре.

Ибрахим се замисли и се сети какво му беше разказал Бахтияр Казим за Бачкьой. Как искаше тогава да е знаел това, което сега му каза Абдаллах ефенди. "Като се върна, ще поговорим за това с Казим" – помисли си българинът.

Двамата мъже бавно пътуваха на юг. Ибрахим си беше представял, че Иран, подобно на Арабия, е пустиня или поне пущинак, но от няколко дни мъжете се движеха само в планини. Абдаллах ефенди избягваше кервансараите, по-натоварените пътища и големите градове. Все пак след седем дни мъжете се оказаха в град Сенендедж. Опитаха се да го заобиколят, но той беше разположен в тясно място (каньон) и това не беше възможно, затова тръгнаха по широкия път. Само за един ден, при много по-леки условия, стигнаха до град Хамадан. Криволичейки по пътищата на Иран, двамата спътници напредваха бавно и мъчително. Хората ги смятаха за бедни пътници, тръгнали по някаква тяхна си работа. Те не предизвикваха никакво внимание и никой не ги разпитваше, нито ги забелязваше. Тъй като нямаха цел, двамата мъже се отклоняваха от маршрута си. Тук цареше спокойствие. По нищо не си личеше, че обезумелият шах Махмуд властва над Иран, нито, че на север се води битка. Тъй като мина много време откакто пътуваха, Ибрахим все по-често надаваше ухо, за да чуе нещо за битката на север. Въпреки това нищо не се чуваше. Ибрахим вече се изумяваше. Очакваше всеки момент битката да започне. Все пак това донякъде го успокояваше, защото, ако битката беше минала и персите бяха загубили, можеше това да се запази в тайна, но ако те бяха победили, това веднага щеше да се разнесе като вест. Така че нищо не се чуваше, означаваше, че или битката по незнайни причини все още не се е провела, или еничарите са удържали победа. Ако това беше станало, скоро можеха да очакват турска конница или еничарски отряд да ги застигне. Но това не се случваше. Ако някой беше проследил пътя на двамата мъже, щеше да се учуди от хаотичното им движение. На юг Абдаллах ефенди намираше все по-малка подкрепа. Изведнъж сунитите като че ли изчезнаха и все по-често се налагаше да спят на открито. Добре че лятото все по-ясно се усещаше, дори тук в планината. Пътуването беше мъчително, тъй като двамата нямаха цел. Това лутане изтощаваше Ибрахим. Ако имаха крайна цел, той щеше да се мобилизира и да стигне там накъдето е тръгнал. Като еничар беше свикнал да се бори и да преодолява трудности, но винаги трябваше да има някаква цел. А сега просто трябваше да търпи несгодите, без да знае защо и колко ще продължи всичко това. След всяка вечер на открито Абдаллах ефенди се чувстваше все по-зле и сутрин се налагаше Ибрахим да му помага да стане, да се раздвижи и да се приготви за път. Костите на стария човек пукаха все по-зловещо, а видът му ставаше все по-измъчен.

Ибрахим знаеше, че резиденцията на шейха и неговият дворец се намират в град Исфахан, но беше очевидно, че двамата мъже не пътуваха натам. Явно Абдаллах ефенди разполагаше с някаква тайна информация или се луташе. Така след Хоремабад и Дизфул, вместо да тръгнат на изток, към столицата на шах Махмуд, те продължиха на юг и още повече навлязоха в сърцето на шиитски Иран. Там беше град Ахваз. След него завиха на изток, но все така продължиха и на юг. След още една седмица се оказаха в малкото градче Казерун. От другата страна на река Манд се намираше най-големият град, звездата на южна Персия, известен с красивите си сгради, мечети и джамии – град Шираз.

Ибрахим се надяваше, но знаеше, че едва ли пътуването им ще продължи през "Перлата на юга". Според него и по цялата военна логика шахът не трябваше да се намира дори в Средна Персия, в Исфахан. Той трябваше да бъде на север, където се очакваше война с еничарите. Според Ибрахим шахът на Иран в момента се намираше в най-големите северни градове, откъдето да води отбраната на страната си и дори да поведе армията си в битка. Така че той беше далеч на север – или в Тебриз, или в Техеран. Но в никакъв случай в Исфахан, а какво да говори за тук, на юг. Тук дори нямаше следа, че Иран в момента е във война. Все пак щеше да му бъде много неприятно, ако се окажеше, че напразно са вървели и прекосили цял Иран. Все по-силно усещаше нуждата от почивка. Краката му вече едва го държаха и целите бяха в мехури и рани. Тъй като беше много тежък и на магарето му беше тежко в този планински терен, все по-често Ибрахим слизаше и ходеше пеша, водейки клетото животно за юлара, а старецът, за да не изтощава само своето магаре, сменяше и яздеше ту едното, ту другото. Двамата мъже вече почти не разговаряха. На лицето на Абдаллах ефенди се бе отпечатало едно постоянно измъчено изражение и на Ибрахим му ставаше болно, като погледнеше восъчното лице на духовния си наставник. Той съжаляваше стария човек, който в последните дни от живота си трябваше да преживее тези мъки и страдания. Така, за да пази силите на шейхюлисляма, Ибрахим дори не го заговаряше.

– Учителю, вместо да скитаме и да се подлагаме на всичко това, няма ли да е по-добре да се спрем, да починем и да се подготвим за срещата с Лъже Махди? – попита един ден Ибрахим. – Магаретата, горките, съвсем се изтощиха! Трябва им почивка!

Ибрахим говореше за магаретата, за да не изглежда така все едно, че се оплаква, но всъщност имаше предвид тях двамата. Защото те определено изглеждаха и се чувстваха зле. Бузите на Абдаллах бяха хлътнали, а красивата му дълга, бяла като сняг, брада сега беше станала мръсна и проскубана. Двамата не се бяха къпали повече от месец, а дрехите им се нуждаеха от пране.

Този разговор се случи малко преди да влязат в Казерун.

– Имаме пари да купим още едно магаре – беше отвърнал с пресипналия си глас старецът.

Този отговор въобще не зарадва еничара. Той искаше почивка, храна и добър сън.

Двамата наеха стая в един голям кервансарай. Той беше на два ката. Изтощените магарета настаниха долу в дама. Ибрахим лично се погрижи за тях и им сложи зоб да хапнат. След това ги изтри със суха слама, за да не изстинат. Лятото вече беше дошло, но все още времето, особено вечер, се захлаждаше. Животните умолително гледаха грижещия се за тях мъж. Мислено Ибрахим се зарече на другата сутрин да откаже да продължи и да принуди стареца да останат в кервансарая няколко дни. От това пътуване се беше стопил. Вече дори не му се ядеше. Толкова зле се чувстваше.

След като се погрижи за животните, се прибра в стаята. Тя беше малка и тясна, без печка или огнище, с малко прозорче, с дебела решетка отвън. От дебелата каменна стена лъхаше студ. На Ибрахим му се стори, че вътре е много по-студено отколкото навън. В стаята имаше два тесни нара. Те бяха твърди и неудобни, но все пак беше по-добре от това да спят направо на пода. Освен наровете, в стаята имаше грубо скована дървена маса, а на прозорчето – малко перде. Тъй като му беше много студено, Ибрахим се опита да разпъне пердето, за да спре с него студения въздух, който нахлуваше през джама, но то беше толкова тежко, че нищо не успя да постигне. Най-накрая легна с пъшкане върху огъващите се и скърцащи под тежестта му дъски. След това се обърна и загаси свещта.

На другата сутрин въобще не стана нужно да изпълнява плана си. Абдаллах ефенди въобще не стана. Старецът беше изтощен и болен. Видът му беше като на умиращ човек. Ибрахим се засуети. Нарът, който за него беше малък, за Абдаллах беше дори широк. Той с умиление и любов гледаше мъничкото, стопено тяло на стареца. За пръв път почувства, че смъртта го гледа през очите на учителя му. Чак сега като че ли осъзна, че старецът може наистина да умре. Досега беше приемал думите на шейхюлисляма само като начин да го накара да продължат напред. Сега обаче осезателно усети колко близка и реална може да бъде смъртта на учителя му. Тази мисъл го уплаши. Той много добре осъзнаваше, че бе стигнал толкова далеч само благодарение на помощта на шейхюлисляма, на неговите хора, които го подкрепяха, и на това, че старецът знаеше персийски. Изведнъж еничарският командир проумя, че ако остане сам, едва ли щеше да оцелее и нямаше начин да се върне жив обратно. Той се намираше в сърцето на шиизма. Беше в капан. Сам тук нямаше да оцелее. Той неистово се нуждаеше от Абдаллах ефенди.

Веднага се разтича. Долу в хана имаше топла супа. Ибрахим я опита, имаше странен вкус, но пък успя да извади няколко мръвки от нея. Старецът имаше нужда от топла и силна храна. Разбърза се. В стаята беше все така студено и мрачно. Ибрахим поднесе топлата супа на Абдаллах и постави купичката до главата му. После се зае да затопли стаята. Отвори вратата и прозореца, дано вътре навлезе малко по-топъл въздух. Пронизващата като смъртта хлад в стаята обаче си остана. Българинът слезе до хана, за да поиска мангал, но му отказаха, защото вече било топло, а и ги било страх от пожар. Качи се горе. Абдаллах лежеше примижал и не помръдваше. Той дори не беше докоснал супата.

– Ето докъде ни доведе това скитане! – мърмореше на себе си Ибрахим, но когато се доближи до болния си учител, със съвсем друг тон попита:

– Учителю, от какво се нуждаете?

Старецът като че ли не го чу. Той все така лежеше с гръб към него и с лице към стената. Ибрахим изтръпна. Не забелязваше следи от дишане. Нима Абдаллах ефенди така тихо си бе заминал от този свят? Хвана дясното рамо на мъжа и рязко го обърна. Щеше да се бори за живота на учителя си. Старецът го гледаше, очите му не бяха изцъклени, а в тях все още имаше топлина. Той много леко се усмихна и прошепна:

– Все още съм жив, Ибрахим.

Ибрахим се отпусна. Почувства се неудобно, че толкова силно беше дръпнал стария човек.

– Няма ли да хапнете, учителю? – каза той и гласът му се успокои.

– Не ми се яде – просто отговори старецът.

– Но вие сте много слаб, трябва да се подсилите! – настоя еничарът.

– Не мога сега – като въздишка едва се отрони от устните на шейхюлисляма.

През целия ден старецът отказа да хапне каквото и да е. Ибрахим не беше успял да поспи. Колкото пъти да се опитваше да поспи, толкова пъти се стряскаше. Всеки път подскачаше от кошмари. Вечерта беше най-лоша, постоянно сънуваше как се събужда и открива трупа на стареца, вдървен от смъртта. Ибрахим го обръщаше и всеки път лицето на учителя му беше различно. Някой път то се хилеше, друг път крещеше обезумяло като маймуна или пък имаше лицето на съвсем непознати за него хора. Така всеки път Ибрахим се събуждаше и беше толкова задъхан, изтощен и дори омерзен от кошмарите си, че не искаше повече да заспива. Старецът спеше все така тихо и свит като котка. На няколко пъти на Ибрахим му се струваше, че не долавя дишане и му се налагаше да го обръща. Всеки път обаче с облекчение откриваше, че всичко е наред. Той се извиняваше и отново завиваше стареца с кожите, защото смяташе, че му е студено, Ибрахим му беше дал и своите кожи.

Положението на шейхюлисляма не се оправи няколко дни. Старецът категорично отказваше да поеме дори хапка от храната. Той не пиеше и вода. Съзнанието му бавно тлееше и вече не говореше като че ли не можеше да намери сили в себе си или думи, за да каже нещо. Вече нямаше сили нито да говори, нито да се изправи на възглавницата. Ибрахим очакваше шейхюлисляма да му завещае нещо. Винаги си бе представял, че за последно той ще му каже нещо умно или ще му разкаже нещо, което не знае за сектата на Махди. Или ще разкрие на ученика си някои подробности за мисията и бъдещата среща с Лъже Махди. Но всеки път, когато Абдаллах ефенди отвореше уста, синият му език безпомощно се въртеше в сухата му уста и от там нищо не излизаше. Ибрахим вече нищо не разбираше.

На сутринта на петия ден Ибрахим отново обърна стареца. Той целият беше вкочанен. Абдаллах ефенди – най-умният човек в света, шейхюлислямът на всички мюсюлмани, беше умрял в съня си. Тихо и невинно като малко дете, той беше починал, без да издаде нито звук, без хрип, тихо, незабележимо и деликатно, без дори да притесни и събуди спящия в същата стая Ибрахим. Абдаллах ефенди постепенно беше губил връзките, които го бяха свързвали с този свят, докато тази вечер не бе загубил и последната. Той беше предчувствал своя край и вървеше към него спокойно и уверено. Беше напуснал това тяло и този свят спокойно и тихо, с чувството за пълноценно изживян живот. Лицето му беше спокойно и дори усмихнато. Ибрахим много пъти беше виждал отпечатъка, който смъртта оставя върху лицето на мъртвите хора. Всеки път той беше свързан с ужас, болка и представляваше грозна гримаса. А сега лицето на стареца беше съвсем спокойно и отпуснато.

Едва сега Ибрахим проумя, че учителят му е мъртъв. Той беше загубил още един любим човек. Абдаллах ефенди винаги беше представлявал част от неговото семейство. Той беше неговият втори дядо. Сърцето му се сви от мъка. Отстъпи назад и тежко седна на своя нар. Продължи да гледа лицето на шейхюлисляма, а то като че ли излъчваше светлина. Ибрахим осъзна, че през цялото време беше обичал този човек. Всъщност слабичкият, тих и изключително интелигентен мъж беше един от най-твърдите воини, които беше срещал в живота си. Той не беше просто воин последовател, а истински воин на духа. Със сигурност Абдаллах ефенди през живота си бе изградил повече воини от много учители, генерали и пълководци.

Ибрахим потърси местния духовник и така шейхюлислямът – повелителят на всички сунити, беше погребан в гробището на град Казерун и то по шиитски обичай. На мястото на гроба Ибрахим постави плоча. Оказа се, че не знае нито истинските имена на Абдаллах ефенди, нито датата му на раждане. А и да знаеше, не можеше да ги напише на плочата. Реши, че старецът е бил на около седемдесет и пет години, и тъй като сега беше 1724 година, извади седемдесет и пет години и като дата на раждане написа 1649 година, а като име написа само Абдаллах. Човекът, който трябваше да изкове буквите, погледна странно Ибрахим, но когато еничарът издиктува и последното изречение, разбра, че трябва след това бързо да напусне града, защото мъжът ще го предаде на местните шиитски лидери, а изречението беше: "Биз гилиндж Махди!"

След като постави камъка върху пресния гроб, Ибрахим бързо се прибра в кервансарая и стегна багажа си. В дисагите на мъртвия старец беше открил голяма кесия със златни монети. Именно от тях беше взел, за да плати за погребението. Сега взе две монети и плати за стаята. Всички мъже в кервансарая знаеха какво се бе случило и никой не го заговаряше. Ибрахим метна двата самара на раменете си, влезе в обора и оседла магаретата. Животните си бяха отпочинали и сега се раздвижиха. Ибрахим приготви голямото магаре за себе си, а върху малкото завърза двете дисаги. Така тежестта беше разпределена много по-равномерно. Въпреки че беше късно следобед, еничарът побърза да напусне града. По изключение беше препасал зулфикр на колана си. Беше сигурен, че каменоделецът ще го предаде. Как ли можеше да изтълкува изречението: "Ние сме мечът на Махди!" А името Абдаллах? Дали в Иран знаеха, че това е име, което се дава на еничарите? Нямаше много време за колебание, затова пришпори двете магарета и те заситниха по пътя към Шираз. Беше решил, че там е най-доброто място, където би могъл да се скрие. Когато съвсем притъмня, изведе магаретата от пътя, разтовари ги и легна до тях. Така те щяха да го предупредят, ако някой човек или животно се опиташе да се приближи. Постави зулфикр до себе си. Тази вечер беше кошмарна. Сънува мъртвия си учител и всичко се сливаше в един безкраен кошмар. С нетърпение очакваше настъпването на утринта. Подскочи при първото проясняване на небето. Веднага се приготви за път. Още предиобед беше пред стените на Шираз. Отдалеч се виждаха замъците на града. Ибрахим се беше загледал по джамиите и кубетата, които блестяха като слюда с всички цветове на дъгата. Така се приближи до една от страничните порти. Зад решетестата порта се виждаше цял квартал от тесни улици и къщи, подобни на кубчета, хаотично наредени едно до друго и върху друго. В този момент магарето на Ибрахим се подплаши, подскочи и го хвърли на земята, тъй като в този момент се бе загледал в далечината. Ибрахим падна и се удари лошо. Така лошо се удари, че въздухът му излезе. Пред очите му причерня. Магарето явно беше сериозно подплашено, защото продължи да бие къчове. При един от ритниците то настъпи лежащия безпомощен гигант от дясната страна на корема. Въпреки ударената си "опашка", Ибрахим силно извика и се сви. Постепенно магарето се успокои, а мъжът все така лежеше и му идеше да вие от болка. В този момент до ушите му достигна звънък женски смях, по-скоро момичешки. Момичето се смееше, говореше на персийски и сочеше Ибрахим. Еничарът се опита да запази достойнството си, но някаква странна слабост бе парализирала тялото му и не можеше да се изправи. Приличаше на голям бръмбар обърнат по гръб. Ибрахим безпомощно махаше с крака и ръце. Болката беше ужасна и всяко помръдване караше въздухът му да излиза с шум и стягане на корема, от което още повече го заболяваше. Но по-страшно от болката беше унижението. Както си лежеше на пътя и гледаше към лазурно синьото небе над Шираз, видя чудно същество да се надвесва над него. Тя се смееше и продължаваше да говори на фарси. Сега този език му се стори най-красивият и звънък на света. Момичето подаде ръка на Ибрахим и се опита да го вдигне, но тя беше толкова крехка, а болката на Ибрахим толкова силна, че от това нищо не излезе. Все пак еничарът успя да почувства дългите ѝ изящни пръсти и гладката ѝ нежна кожа. От толкова отдавна не беше държал в ръка нещо толкова красиво.

– Коя си ти? – с променен глас попита Ибрахим. Той говореше на арабски, а явно момичето не разбираше този език, защото само се смееше, като го слушаше. Сега Ибрахим видя белите ѝ равни зъби и очите като полумесеци. Те бяха такива от смеха, с който тя се заливаше, и продължаваше да говори със звънкия си глас. Мина доста време преди Ибрахим да успее да се изправи. Целият му задник беше натъртен. Въпреки болката, остана седнал и едва сега успя да разгледа по-добре момичето. Тя беше с дребно, красиво лице, с изписани, тънки, вити вежди. Беше облечена в дълга бяла рокля с широки ръкави. Роклята имаше пришити по себе си седефчета или стъкълца, които проблясваха на слънцето. Косата на момичето беше гарваново черна, дълга чак до кръста, а на главата си имаше малка кръгла шапка. По нея бяха пришити от същите мъниста, каквито имаше и по роклята. Момичето беше вълшебно, то беше като видение. Когато се наведе да помогне на Ибрахим да седне, косата ѝ се разпиля върху лицето му и той усети мека и упойваща миризма на жасмин. Той седеше и я наблюдаваше като упоен. Тя все така се смееше като че ли беше видяла най-смешното нещо на света. Ибрахим седеше и се чувстваше сконфузено, като глупак. Всеки път се чувстваше така, когато срещнеше красива жена.

Всеки опит на Ибрахим да стане беше съпроводен с болка и гримаси, което още повече разсмиваше момичето. Тя чевръсто изприпка и събра двете магарета, които бяха минали встрани от пътя и спокойно си пасяха трева. Българинът гледаше нежното и красиво момиче и не можеше да повярва, че това чудно видение е обикновен човек и може да води глупавите дългоухи животни. Най-накрая тя ги доведе, като ги държеше за поводите. Поднесе поводите към Ибрахим. Той ги пое и мъчително се сгъна, защото само при движението на ръката си, изпитваше болка. Момичето се обърна игриво и закачливо. Въпреки че беше с дълга рокля, тя имаше две цепки отстрани и това ѝ позволяваше да се движи свободно. Без тях сигурно нямаше да може да ходи. Момичето беше стройно и високо. Походката ѝ беше гъвкава като на газела. Въпреки роклята, отдолу си личаха формите ѝ. Напъпилите гърди, дългите стройни бедра и ръце, толкова изящни и дълги, като крила на птица. Шията ѝ беше дълга и грациозна като на лебед. Ибрахим я виждаше, докато тя беше с лице към него. От дългата черна коса тя изглеждаше още по-бяла и по-дълга. Сега тя се отдалечаваше, а еничарът виждаше полюшващия ѝ се ханш и косата, която се спускаше под кръста ѝ. Тя беше съвършена, красива, прелестна, блестяща, стройна и съразмерна. Обърна се. Лицето ѝ сияеше, а устните ѝ бяха червени като корали. Ибрахим продължаваше да я гледа като омагьосан. В този момент тя направи жест да я последва. Той стисна поводите на двете животни и бавно тръгна след нея. Отначало момичето се движеше доста напред, но после разбра, че Ибрахим не може да я настигне, затова забави ход. Двамата преминаха през портата на града. Войниците на пост отдадоха чест на момичето, а него го пропуснаха, като го изгледаха дълго и подозрително, а може би и ревниво.

Някои от хората, които срещаха, заговаряха момичето и то също им отговаряше. Явно всички я познаваха и харесваха, защото, след като говореха с нея, всички се усмихваха. Когато стигнаха до една голяма порта, момичето почука. Скоро се отвори една по-малка вратичка. Отвори я ниска дебела жена. Момичето ѝ каза няколко думи. Жената се скри и след малко за него отвориха голямата порта и Ибрахим, подобно на Спасителя, мина през нея, водейки двете магарета. Ниската жена му говореше някакви неща, но Ибрахим не я разбираше. Жената спря и след малко каза:

– Говориш ли арабски?

– Да! – каза Ибрахим.

Жената заговори на момичето, а то все така кръшно се смееше.

– Тя се извинява, че е подплашила магаретата и те е съборила на земята.

Ибрахим беше учуден. Нима момичето беше виновно? Той не знаеше. Жената чевръсто подхвана поводите на магаретата и ги подкара към една голяма, дълга сграда, която явно беше обор. Ибрахим се опита да се затича след нея. В дисагите бяха парите, книгите и всичко, което притежаваше. Докато тя вкарваше магаретата в обора, той успя да свали двете дисаги. Жената се забави вътре. Ибрахим се огледа и видя, че широкият двор беше празен. Момичето беше изчезнало. Българинът се питаше дали преследвачите му ще го потърсят в Шираз и дали вече са стигнали до тук.

– Докато се оправиш, ще останеш при нас! – каза жената, когато излезе – Много ли се удари?

Ибрахим не каза нищо, но по начина, по който ходеше, на жената ѝ стана ясно.

Жената настани Ибрахим в едно голямо дълго помещение с много легла. Тя му посочи едно легло. Ибрахим мушна дисагите под него, взе кесията с парите със себе си, почуди се, но остави зулфикр на кръста си. Навън беше слънчев летен ден. Еничарът седна на припек. Чудеше се какво да прави. Беше останал сам. Накъде да поеме? Дали трябваше да продължи да следва някаква мнима мисия, в която нито знаеше накъде да върви, нито кого да търси? Седеше на един дънер и мислеше за всичко, което му се беше случило в последните дни. Както си седеше, една подла мисъл като змия се промъкна сред другите. Отначало дори не я допусна, но постепенно тя се натрапваше все повече и повече. А тя беше веднага да тръгне на север и да се прибере при приятелите си. Беше хубаво да знае дали се е провела битката между еничарите и шаха и какъв е нейният изход, защото, ако войската на Империята загуби, той трябваше да търси път към Ирак и Междуречието. А може би във всеки момент щеше да пристигне пратеник или еничарски отряд? Ако битката се беше провела, този, когото Ибрахим търсеше и когото шейхюлислямът беше смятал за евентуален претендент за Махди, а именно шах Хюсеин, но днес той не управляваше Персия. Над страната на имамите властваше натрапникът Махмуд и беше съвсем възможно, ако той беше предвождал персийската армия и ако бе загубил, да е мъртъв. Но дори персите да бяха победили, отново можеше да се очаква шахът да не е сред живите. Такива неща се случват по време на битка.