Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава І Слънце и сянка

Един ден, преди тридесет години, Марсилия се припичаше на слънце.

Пламтящо слънце в жарък августовски ден не беше нещо рядко в Южна Франция нито тогава, нито преди, нито след това. Всичко в Марсилия и около нея се бе втренчило в пламтящото небе, което се бе втренчило в земята, докато тази привичка стана всеобща. В чужденците се втренчваха невъзпитано блестящи бели къщи, блестящи бели улици, прашни бели пътища и хълмове с изсъхнала зеленина. Не се втренчваха и не блестяха единствено натежалите от гроздове лозя. Само понамигваха от време на време, когато горещият въздух едва поклащаше отпуснатите им листа.

Никакъв ветрец не къдреше мътната вода в пристанището и в прекрасното море зад него. Линията между черния и синия цвят сочеше границата, която чистото море не прехвърляше; но и то беше така неподвижно, както противното блато, с което никога не се сливаше. Никой не смееше да докосне парещите лодки без навеси; боята на закотвените кораби се бе подкожурила. Месеци вече камъните на кея не изстиваха дори през нощта. Индуси, руси, китайци, испанци, португалци, англичани, французи, генуезци, неаполци, венецианци, гърци, турци — потомци на всички строители на Вавилон, дошли да търгуват в Марсилия, търсеха еднакво сянка и убежище от непоносимо яркото синьо море и модрото небе, гдето блестеше единствен, огромен, пламтящ елмаз.

Непоносимият блясък уморяваше очите. Само към далечните италиански брегове го смекчаваше лека мараня от морските изпарения. Но само там. Прашни пътища се виеха в далечината и се втренчваха от хълмовете, от низините, от безкрайната равнина. Прашни лози се надвесваха над крайпътни къщици, еднообразни редици изсъхнали дървета изнемогваха под втренчените земя и небе. Изнемогваха конете със сънливи звънчета, докато теглеха полека върволици коли към вътрешността; изнемогваха уморените колари, когато се случеше да са будни; изнемогваха работниците в полето. Всичко живо изнемогваше от жегата освен гущерите, които се плъзгаха бързо по грапавите каменни стени, или щурците, подели звънката си песен. И прахът дори беше потъмнял от жегата, а въздухът трептеше, сякаш се задъхваше.

Щори, капаци на прозорци, завеси, тенти — всичко беше спуснато и затворено, за да не пропуска слънчевия взор. Предоставеше ли му се и най-малката пролука, той се вмъкваше като нажежена стрела през нея. Най-мъчно можеше да проникне в черквите. Но излезеш ли от полумрака на колоните и сводовете, гдето мигаха сънливо кандила и грозни призрачни старци благочестиво дремеха, плюеха или се молеха, значеше да потънеш в огнена река и да се стремиш с последни сили към най-близката сянка. Така, докато жителите се криеха из сенките и тишината се нарушаваше само от тих шепот или кучешки лай, от случаен нестроен звън на камбани или думкане на барабан, Марсилия, неблагоуханна и прашна, се приличаше един ден на слънце.

В Марсилия имаше по това време отвратителен затвор. В една от неговите килии, дотолкова противна, че и нахалното слънце дори бягаше от нея, оставяше я да се задоволява само с жалка отразена светлина, се намираха двама души. Освен тях имаше издълбана в стената безформена неподвижна пейка с грубо очертана шахматна дъска, пионки от стари копчета или кокалчета от чорбата, домино, две рогозки и две-три бутилки от вино. Това беше цялата наличност, като изключим плъховете и другите невидими гадини, допълнение на двете видими.

Оскъдната светлина проникваше през желязна решетка, някакво подобие на широк прозорец, отгдето килията можеше да бъде наблюдавана откъм стълбището, към което гледаше този отвор. Пред него, на три-четири стъпки от земята, имаше широка каменна ниша. Там, полулегнал, вдигнал колене, облегнал стъпала и гръб о двете насрещни стени на нишата, се полюляваше един от двамата мъже. Железата на решетката позволяваха да провре ръка до лакътя и той я бе протегнал навън за по-голямо удобство.

Всичко миришеше на затвор. Затворен въздух, затворена светлина, затворена влага, затворени хора — всичко носеше отпечатъка на затвора. Затворниците бяха повехнали и бледи, желязото беше ръждясало, камъкът влажен, дървото изгнило, въздухът задушен, светлината мътна. Като кладенец, като подземие, като гробница, затворът не познава външна светлина и би запазил спарения си въздух непокътнат, дори да се намираше в някой уханен остров из Индийския океан.

Човекът, легнал пред прозореца, почти потреперваше от студ. Загърна се плътно, мръдна нетърпеливо едното си рамо и изръмжа:

— Дявол да го вземе тоя разбойник, слънцето: никога не надниква насам!

Очакваше храната, поглеждайки косо през решетката, за да зърне другия край на стълбището, с израза на гладен звяр, затворен в клетка. Но очите му, разположени много близко едно до друго, не бяха красиви и блестящи както у царя на животните, а само пронизващи като остри мънички игли, в които не можеш да проникнеш. Нямаха дълбочина, нито израз: проблясваха, отваряха се и се затваряха. Всеки часовникар би изработил по-хубави, дори ако не са за лична употреба. Орловият нос — доста хубав образец от своя вид — започваше много високо, почти от очите, навярно защото бяха толкова близо едно до друго. Човекът беше едър, висок, с тънки устни, доколкото можеха да се видят под гъстите мустаци, с буйна щръкнала коса, толкова рошава, че цветът й не личеше, а само тук-там се виждаха червеникави петна. Необикновено малката дебеличка ръка, уловила решетката (и набраздена с току-що заздравели грозни драскотини), би била и необикновено бяла, ако не беше затворническото замърсяване.

Другият мъж лежеше на каменния под, завит с грубо кафяво палто.

— Ставай, прасе! — извика първият. — Няма да спиш, когато съм гладен!

— Все ми е едно, господине — отговори покорно и по-скоро весело прасето. — Като искам, ще стоя буден, като искам, ще спя. Все ми е едно.

Докато говореше, стана, поразтърси се, почеса се, наметна палтото, завърза двата му ръкава около врата си (преди това го бе използувал за одеяло), седна на пода и се облегна на стената срещу решетката.

— Кажи, колко е часът? — изръмжа първият.

— Дванадесет ще удари… след четиридесет минути.

При краткото замълчаване той огледа килията, сякаш търсеше нещо да му подскаже отговора.

— Ти си цял часовник. Как познаваш всякога времето?

— Отгде да знам? Всякога разбирам кое време е и къде съм. Тук ме докараха нощем, с лодка, но пак знам къде съм. Ето, гледай! Тук е Марсилското пристанище — коленичил на пода, той чертаеше с почернелия си пръст; — тук е Тулон (там има каторга); оттатък е Испания, а още по-нататък — Алжир. Ей тук наляво е Ница. Отвъд Корниза е Генуа, Генуезкият залив и пристанището Карантината. Тук е градът; градини на тераси с нацъфтяла беладона. Ето Порто Фино. Оттатък е Ливорно, още по-нататък Чивита Векиа. После… Я гледай, не остана място за Неапол. — Стигнал бе вече до стената. — Все едно, ей там е!

Застанал на колене, той погледна другаря си по участ по-весело, отколкото се полага на затворник. Изгорял от слънцето, жив, подвижен, макар и доста набит мъж. С обици на загорелите уши, с бели зъби, святкащи на смешното загоряло лице, с тъмни като смола коси, които се спускаха до загорялата шия, с изпокъсана червена риза, разкопчана на загорелите гърди. Широки моряшки панталони, прилични обуща, дълга червена плетена шапка, широк червен пояс на кръста, в пояса нож.

— Гледай сега как ще се върна от Неапол, така както отидох! Ето, господине! Чивита Векиа, Ливорно, Порто Фино, Генуа, Корниза, после Ница (ей тук), Марсилия, вие и аз. Стаята на тъмничаря и на ключовете му е, гдето съм си сложил пръста; а тук, до китката ми, е затворен в кутията си националният бръснач — гилотината.

Другият плюна неочаквано на пода, нещо избълбука в гърлото му.

Почти веднага някъде в своето гърло избълбука ключ, хлопна се врата. По стълбите се чуха бавни стъпки; към шума им се примесваше чуруликане на нежно гласче. Тъмничарят се показа, взел в една ръка три-четиригодишната си дъщеря, а в другата — кошница.

— Как е работата тая заран, господа? Виждате ли малката: поиска да види бащините пилци. Хайде, погледни ги, миличка, погледни ги!

Докато вдигаше детето до решетката, сам той се вглеждаше внимателно в своите птици, особено в по-дребната, чиято пъргавина не му вдъхваше доверие.

— Донесох ви хляба, синьор Джон Баптист — каза той (всички говореха френски, но дребният мъж беше италианец); — и бих ви посъветвал да не играете…

— А не съветвате господина! — усмихна се и показа зъбите си Джон Баптист.

— Защото господинът печели — отговори тъмничарят, поглеждайки бегло и не особено приятелски другия, — а вие губите. Там е работата. Така ядете корав хляб и кисело вино, а за него има лионски салам, телешка пача, бял хляб, сирене и хубаво вино. Погледни пилците, миличка!

— Горките пилци! — прошепна детето.

Хубавото личице, развълнувано от божествено състрадание, докато надникваше плахо през решетката, напомняше слязъл в тъмницата ангел. Джон Баптист стана и пристъпи към детето, привлечен сякаш от него. Другата птица не мръдна, само хвърли нетърпелив поглед към кошницата.

— Стой така! — каза тъмничарят, като остави момиченцето на външния перваз на прозореца. — Тя ще нахрани днес пилците. Този голям хляб е за синьор Джон Баптист. Трябва да го разчупим, за да мине през решетката. А питомното пиле ще целуне ръчичката! Този салам в лозовия лист е за мосю Риго. И това телешко с вкусната пача е за мосю Риго. И трите бели хлебчета са за мосю Риго. И сиренето, и виното, и тютюнът — всичко е за мосю Риго! Щастлива птица.

Детето подаде плахо всичко това през решетката в меката, гладка, добре гледана ръка, като неведнъж отдръпваше своята и поглеждаше към мъжа, смръщило хубавичкото си чело с полууплашено-полусърдито изражение. После съвсем доверчиво сложи коравия комат в мургавите, напукани, възлести ръце на Джон Баптист (чиито десет пръста надали имаха нокти колкото за един нокът на мосю Риго); а докато той целуваше ръчичката й, самата тя нежно го погали. Равнодушен към тази разлика в държанието й, мосю Риго подкупваше бащата, като се усмихваше и кимаше на детето всеки път, когато то му подаваше нещо; а щом получи и нареди обеда си на перваза, започна с охота да яде.

Когато мосю Риго се смееше, в лицето му ставаше особена, но не много приятна промяна. Мустаците му се повдигаха към носа, а носът се спускаше някак зловещо и жестоко към тях.

— Ето — каза тъмничарят, като обърна кошницата, за да изтърси трохите, — похарчих всичките пари, които ми дадохте; ето ви и сметката, и край. Както предположих още вчера, мосю Риго, директорът ще има удоволствието да ви приеме днес в дванадесет и половина.

— За да ме съди ли? — запита Риго, с нож в ръка и хапка в уста.

— Точно така. За да ви съди.

— А за мене няма ли нищо ново? — запита Джон Баптист, започнал да дъвче със задоволство хляба си.

Тъмничарят сви рамене.

— Богородице! Цял живот ли ще лежа тук, бащице!

— Откъде да знам? — извика тъмничарят, като се обърна към него с южняшка припряност, размахал и ръце, и пръсти, сякаш се готвеше да го разкъса. — Как мога да ви кажа, драги, колко ще стоите тук? Какво знам аз, Джон Баптист Кавалето? Да пукна, ако знам! Някои затворници не бързат толкова да ги съдят.

При тази бележка той погледна някак косо мосю Риго; но мосю Риго бе започнал отново да яде, макар и не със същата охота, както по-рано.

— Довиждане, пилци! — каза тъмничарят, като прегърна дъщеричката си и подчерта всяка дума с по една целувка.

— Сбогом, пилци! — повтори хубавичкото дете.

Невинното личице се обърна да погледне през рамото му, докато той се отдалечаваше и пееше детската песничка:

А Джон Баптист сметна за свой дълг да отиде до решетката и да продължи веднага, съвсем точно, макар и малко дрезгаво, припева:

Тъмничарят се поспря на стълбите, за да може дъщеричката му да чуе този припев и дори да го повтори, докато ония можеха все още да ги виждат. После детската главица се скри, скри се и главата на тъмничаря, но детският глас продължи да се чува, докато вратата хлопна.

Като видя, че Джон Баптист е застанал пред него да слуша заглъхващия отзвук (дори и отзвукът е по-тих в затворите и заглъхва по-бавно), мосю Риго му напомни с лек ритник, че ще стори по-добре да се върне в тъмния си кът. Дребничкият мъж седна пак на пода, с безгрижието на човек, отдавна свикнал да седи на под; после остави пред себе си три коматчета хляб и се зае да яде четвъртото с такова усърдие, сякаш се бе обзаложил да излапа всичко.

Може би поглеждаше и към лионския салам и вкусната телешка пача, но те не се задържаха толкова, че да му се налее устата, като ги гледа.

Мосю Риго ги изгълта набързо въпреки мисълта за директора и съда, след това облиза пръсти, изтри ги с лозовите листа, пийна глътка вино и погледна другаря си, при което мустаците му се вдигнаха, а носът се отпусна.

— Добър ли е хлябът?

— Малко сух, но си имам сос — отговори Джон Баптист и показа ножа си.

— Какъв сос?

— Мога да режа хляба си ей така — като пъпеш. Или така — като омлет. И така — като пържена риба. Или като лионски салам — каза Джон Баптист, показвайки нагледно различните начини за рязане, докато дъвчеше скромно, каквото имаше в устата.

— Слушай! — извика мосю Риго. — Можеш да пийнеш! Довърши, каквото е останало.

Подаръкът не беше голям, защото останалото беше съвсем малко; но синьор Кавалето скочи, пое с благодарност шишето, изгълта съдържанието му и облиза устни.

— Прибери и бутилката с другите неща — каза Риго.

Дребният човечец изпълни заповедта и се приготви да му поднесе запалена клечка кибрит; защото другият си свиваше сега цигара в малки хартийки, донесени заедно с тютюна.

— Вземи една!

— Хиляди благодарности, господине! — Джон Баптист изрече тия думи на родния си език, с бързата сговорчивост на своите съотечественици.

Мосю Риго стана, запали цигара, прибра останалите във вътрешния джеб на дрехата си и се изтегна на пейката. Уловил в ръце глезените си, Кавалето седеше на пода и пушеше спокойно. Мястото, гдето Джон Баптист бе позадържал палеца си, докато рисуваше своята карта, имаше, както изглежда, особена, макар и неприятна привлекателност за очите на мосю Риго. Те толкова често се устремяваха в тази посока, че италианецът неведнъж поглеждаше изненадано ту тях, ту пода.

— Такава адска дупка! — обади се мосю Риго след продължително мълчание. — Погледни каква светлина! Слаба, мътна, останала сякаш от преди седмица, от преди шест месеца или шест години!

Тя се промъкваше през четвъртит отвор в зазидан прозорец към стълбището, откъдето не се виждаше нито небето, нито нещо друго.

— Кавалето — започна пак мосю Риго, отмествайки ненадейно поглед от отвора, към който и двамата бяха обърнали неволно очи, — знаеш ли, че съм благородник?

— Разбира се, разбира се!

— От колко време сме тук?

— Аз — от единадесет седмици; ще се навършат утре в полунощ. — Вие — от девет седмици и три дни; навършват се днес след обяд в пет часа.

— И работил ли съм нещо през това време? Пипнал ли съм метлата, изтърсвал ли съм рогозките, навивал ли съм ги, прибирал ли съм шаха и доминото, вършил ли съм, с една дума, някаква работа?

— Никога!

— Минавало ли ти е през ум, че може да работя нещо?

Джон Баптист отговори с най-изразителното отрицание в италианския език — като поклати няколко пъти показалеца на дясната си ръка.

— Не! Ти разбра още щом ме видя, че съм благородник, нали?

— Altro! — отвърна Джон Баптист със затворени очи и решително кимна. Тъй като на генуезко наречие тази дума означава потвърждение, несъгласие, уверение, отричане, насмешка, похвала, шега и още петдесетина неща, в сегашния случай тя се превърна в най-категорично — по-категорично дори от писмено изказване: „Напълно ви вярвам.“

— Ха! Ха! И си съвършено прав! Аз съм благородник, живея като благородник и като благородник ще умра! Решил съм да бъда благородник, такава е моята роля и я играя, където и да съм!

Той се понадигна, седна, после извика с тържествуващо изражение:

— Ето ме! Гледай! Захвърлен от съдбата в обществото на един обикновен мошеник; затворен с някакъв жалък контрабандист с нередовни книжа, пипнат от полицията, защото (за да мине границата) оставил лодката си на разположение на други нещастници с нередовни книжа; и той познава по инстинкт, че аз съм благородник, дори на това място, при тази светлина. Чудесно! Ей богу, печеля, както и да върви играта!

Мустаците му пак щръкнаха, а носът увисна.

— Колко е часът? — попита той внезапно пребледнял — съвсем не в съгласие с веселия му тон.

— Минава дванадесет и половина.

— Отлично! Директорът ще види скоро един благородник. А да ти кажа ли по какво обвинение? Трябва да ти кажа, сега или никога, защото няма да се върна вече тук. Или ще ме освободят, или ще трябва да се приготвя за бръснене. Знаеш къде държат бръснача, нали?

Синьор Кавалето извади цигарата от устата си и прояви за миг по-голямо смущение, отколкото можеше да се очаква.

— Аз — мосю Риго стана при тия думи — съм благородник космополит. Нямам определена родина. Баща ми е швейцарец — от кантона Во. Майка ми е французойка по кръв, англичанка по рождение. Роден съм в Белгия. И съм гражданин на света.

Театралната му поза, както бе застанал с ръка на кръста, загърнат в палтото си, загледан в отсрещната стена вместо в другаря си, показваше, че репетира явяването си пред директора, който щеше да го разпитва след малко, а не за да осведомява такава незначителна личност като Джон Баптист Кавалето.

— Съм, кажи-речи, на тридесет и пет години. Видял съм много свят. Живял съм къде ли не, навред като благородник. Всички и навсякъде се отнасяха с мене като с благородник. Ако се опитате да ме упрекнете, че съм живял с хитрувания, кажете как живеят вашите юристи… вашите държавници… вашите търговци… вашите борсови играчи?

Той използуваше непрестанно гладката си малка ръка, сякаш тя беше доказателство за неговото благородство и му бе служила за тази цел неведнъж досега.

— Преди две години дойдох в Марсилия. Признавам, че бях беден; боледувал бях. И вашите юристи, държавници, търговци, борсови играчи обедняват, когато се разболеят, ако не са успели да скътат някоя пара. Отседнах в „Златния кръст“; стопанин му беше тогава мосю Бароно, шестдесет и пет годишен и не особено здрав. Бях прекарал в хотела около четири месеца, когато мосю Анри Бароно има̀ нещастието да умре — всъщност едно съвсем обикновено нещастие, което и без моя помощ се случва много често.

Тъй като Джон Баптист бе изпушил цигарата до край, мосю Риго му подхвърли великодушно друга. Той запали втората от угарката на първата и продължи да пуши, поглеждайки косо другаря си, който почти не му обръщаше внимание, погълнат от изложението си.

— Мосю Бароно остави вдовица. Двадесет и две годишна. Тя минаваше за хубавица и беше наистина хубава (а двете веща не вървят винаги заедно). Аз продължих да живея в „Златния кръст“. Ожених се за мадам Бароно. Не на мене се пада да кажа дали бракът беше неравен. Сега ме виждате изпаднал до затвора; но пак може би ще намерите, че съм по-подходящ за неин съпруг, отколкото е бил предишният й съпруг.

Искаше да се представи за хубавец, какъвто не беше; и за благовъзпитан — какъвто също не беше. Всичко беше самохвалство и нахалство; но и в този случай, както в много други, за половината свят самоизтъкването може да мине за доказателство.

— Както и да е, мадам Бароно ме хареса. Това, надявам се, не е в моя вреда?

Тъй като погледът му стрелна при този въпрос Джон Баптист, дребничкият мъж побърза да поклати отрицателно глава, повтаряйки убедително своето altro.

— Но животът ни се усложни. Аз съм горд. Няма да хваля гордостта, но съм горд. Освен това съм властна натура. Не мога да се покорявам; трябва да заповядвам. За нещастие състоянието на мадам Риго беше нейна лична собственост. Такава глупост бе извършил покойният й съпруг. За още по-голямо нещастие тя имаше и роднини. Когато роднините на съпругата се обявят против съпруг, който е благородник, горд и свикнал да заповядва, в семейството няма мир. А между нас имаше и друг повод за разногласия. Мадам Риго беше за нещастие простовата. Аз се постарах да подобря държанието й, да я науча на по-изискани обноски; поддържана и в това отношение от своите роднини, тя негодуваше срещу тези мои опити. Между нас започнаха да избухват свади; а чрез клюките на роднините свадите се узнаха — разбира се, преувеличени — и от съседите. Разправяха, че съм бил жесток към мадам Риго. Възможно е да са видели, че съм я плеснал някога по лицето — нищо повече. Ръката ми е лека; и ако са ме видели да поучавам по тоя начин мадам Риго, то съм постъпвал така по-скоро на шега.

Ако шегата на господин Риго приличаше на усмивката му в този момент, роднините на мадам Риго биха могли да кажат, че за нещастницата би било по-добре да бъде поучавана сериозно.

— Аз съм чувствителен и смел. Не изтъквам като заслуга чувствителността и смелостта, но такъв ми е нравът. Ако мъжете, роднини на мадам Риго, се бяха обявили открито против мене, щях да се разправя с тях. Но те знаеха това и действуваха тайно; така между мене и мадам Риго настъпваха често неприятни спречквания. Дори когато й поисквах някаква дребна сума за лични нужди, не можех да я получа без спречкване — аз, човекът с властнически нрав! Една нощ мадам Риго и аз се разхождахме приятелски — мога да кажа, почти като влюбени — на някакъв хълм край морето. Злата съдба подбуди мадам Риго да заговори за роднините си; аз се заех да я убеждавам, че тя нарушава дълга и предаността си към своя съпруг, като допуска завистта и враждебността им да влияят на отношенията й към мене. Мадам Риго възрази; възразих и аз; мадам Риго се разгорещи; разгорещих се и аз и признавам, че я предизвиках. Откровеността е също моя черта. Най-после в пристъп на ярост, за който вечно ще съжалявам, мадам Риго се нахвърли върху мене с нечовешки крясъци (тъкмо тях сигурно са чули отдалеко), почна да къса дрехите и да скубе косата ми, да ме дращи, да се мята и да тупа по земята, а накрай скочи и се разби върху скалите долу. Такава е случката, която злобата превърна в някакъв мой опит да накарам мадам Риго да ми прехвърли своите права; и тъй като тя упорито отказвала да приеме, в боричкането съм я убил!

Той отстъпи към нишата, гдето все още се виждаха лозовите листа, взе две-три и започна да изтрива с тях ръцете си, застанал с гръб към светлината.

— Е-е — запита след кратко мълчание, — няма ли да кажеш нещо?

— Грозна работа — отвърна дребничкият мъж, който бе станал, и облегнал ръка о стената, чистеше ножа си в подметката.

— Какво искаш да кажеш?

Джон Баптист продължи да чисти мълчаливо ножа.

— Да не мислиш, че не съм предал точно станалото?

— Altro! — възрази Джон Баптист. Този път думата прозвуча като оправдание и значеше: „В никакъв случай!“

— Тогава?

— Директорите и съдиите са пристрастни хора.

— Добре! — извика другият, като изруга и преметна неспокойно през рамо края на палтото си. — Нека си покажат злобата!

„И наистина мисля, че ще я покажат“ — промълви Джон Баптист на себе си, като се наведе да прибере ножа в пояса.

Никой вече не продума, макар че и двамата започнаха да се разхождат и по неволя се срещаха при всяко обръщане. Мосю Риго понякога се поспираше, сякаш ще започне да излага случката в друга светлина или ще направи някоя гневна забележка; по тези намерения не се осъществяваха, защото синьор Кавалето бе навел глава и продължаваше да се разхожда бавно в някакъв смешен тръс.

Не след много ключът се завъртя в ключалката и шумът му накара и двамата да спрат. Чуха се гласове, после стъпки. Вратата се блъсна, гласовете и стъпките наближиха, тъмничарят започна да се качва полека по стълбите, последван от взвод войници.

— Хайде, мосю Риго — каза той, като поспря пред решетката с ключовете в ръка, — имайте добрината да излезете.

— Ще изляза тържествено, както виждам.

— Да — отговори тъмничарят. — Иначе ще излезете на толкова парчета, че ще бъде мъчно да ви съберем отново. Навън се е събрала тълпа, мосю Риго, която никак не ви обича.

Тъмничарят се отдалечи, дръпна желязото на вратичката в ъгъла на килията и я отключи.

— Хайде, елате! — каза той, като влезе.

Едва ли имаше отсянка на белия цвят, която би могла да се сравни с бледността, покрила в този миг лицето на мосю Риго. Нито пък човешко изражение, което би напомнило неговото, отразило във всяка своя черта ужаса, обзел сърцето му. И двете се сравняват обикновено със смъртта; по цяла бездна съществува между приключилата борба и нейното безнадеждно напрежение.

Той запали цигара от угарката на другаря си, стисна я със зъби, нахлупи широкопола мека шапка, преметна пак през рамо края на палтото и излезе в страничния коридор, гдето извеждаше вратата, без изобщо да обърне внимание на синьор Кавалето. Дребничкият човечец беше изцяло погълнат от грижата да се приближи до вратата и да погледне навън. Точно както звяр би се приближил до отворената врата на своята клетка, за да надзърне в свободния свят, той използува тия няколко мига да наблюдава и наднича, докато вратата се затвори пред него.

Войниците се командуваха от офицер: едър, як, безстрастен мъж, с извадена сабя в ръка и цигара в уста. Той заповяда кратко да настанят мосю Риго в средата, сам застана равнодушно пред отряда, изкомандува: „Ходом, марш!“, и всички заслизаха шумно по стълбите. Вратата се хлопна… ключът щракна… някакъв необичайно светъл лъч, някакъв необичаен полъх сякаш мина през тъмницата и изчезна с тънката спирала от дима на цигарата.

Останал сам в килията като някакво по-низше животно — като нетърпелива маймуна или палаво мече, — затворникът скочи на перваза, за да не пропусне нищо от това заминаване. Още докато се залавяше с две ръце за решетката, до слуха му достигна ревът на тълпата: викове, крясъци, проклятия, закани, ругатни, в тази врява имаше всичко, макар че (както при буря) се чуваха само пристъпи от бесен рев.

Заприличал още повече на затворен звяр, в желанието си да види всичко, затворникът скочи пъргаво, обиколи тичешком килията, скочи пак така пъргаво, сграбчи решетката, опита се да я разтърси, скочи, изтича, върна се на перваза, ослуша се и миряса едва когато отдалечаващият се рев заглъхна съвсем. Колцина много по-достойни затворници са измъчвали така благородните си сърца, без някой — нито дори любимата им — да се сети за тях; могъщите крале и управници, които са ги затворили, препускат на слънце всред приветствуващи ги тълпи. И дори умират пристойно в леглата си със звънки речи; а учтивата история, по-раболепна от собствените им оръдия, ги превъзнася и спасява от забвение!

Най-после, свободен да си избира място между тия четири стени, за да упражни правото си да спи, когато пожелае, Джон Баптист легна на пейката, скръстил ръце под главата си, и задряма. Със своето покорство, лекомислие, добродушие, краткотрайни избухвания, лесно примиряване с коравия хляб и коравите камъни, с бързото заспиване и стряскане той беше истински син на своята родина.

Жегата продължи да властвува още някое време; после слънцето залезе в червено, зеленикаво, златисто сияние; звездите замигаха на небето, на земята започнаха да им подражават светулки, както хората се опитват да подражават на по-висши същества; дългите прашни пътища и безкрайни равнини потънаха в покой, а морето дотолкова стихна, че дори не нашепваше за часа, когато ще върне своите жертви.

Глава ІІ Спътници

— Няма вече вчерашния рев навън, нали, господине?

— Не съм чул нищо.

— Значи, сигурно не е имало нищо. Когато реват, тукашните хора реват така, та да се чуе.

— Като повечето хора навярно.

— Само че тукашните постоянно реват. Иначе не се чувствуват щастливи.

— Марсилците ли имате пред вид?

— Имам предвид французите. Постоянно реват. Колкото до Марсилия, знаем я каква е. От нея тръгна по света най-бунтарската песен1. Марсилците не могат да съществуват без allons и marchons2 нанякъде — към победа или смърт, към огън или все едно накъде.

Насмешливо-добродушен, говорещият поглеждаше пренебрежително Марсилия, застанал зад невисоката стена; после зае решителна поза, сложи ръце в джебовете, подрънка парите си и се обърна към града:

— Да, allons, и marchons. Но по-добре бихте постъпили, ако оставехте другите да алират и маршират по работата си, вместо да ги държите в карантина.

— Досадно наистина — каза другият. — Но днес ще ни пуснат.

— Ще ни пуснат! — повтори първият. — Това, че ще ни пуснат днес, е още по-голямо безобразие. Ще ни пуснат! А защо ни държаха?

— Без особено основание, признавам. Но тъй като идваме от Изток, а Изтокът е гнездо на чумата…

— Чумата! — повтори другият. — Тъкмо от нея се оплаквам. Чума ме хвана, откакто пристигнах тук. Приличам на здрав човек, затворен в лудница; е не мога да понасям подобно подозрение. Дойдох тук по-здрав от когато и да било: да ме подозират, че съм чумав, значи да се разболея от чума. И се разболях, чумясах.

— Но чудесно я понасяте, мистър Мийгълс — усмихна се събеседникът му.

— Не! Ако знаехте истинското ми състояние, в никакъв случай не бихте казали такова нещо. Нощ след нощ се събуждах и си казвах: заразих се вече. Болестта вече се развива, вече здраво ме пипна, а ония приятели се хвалят колко уместни са били предпазните им мерки. Бих предпочел да ме забодат с карфица върху картон от колекция буболечки, вместо да водя живота, който ми налагат тук.

— Хайде, мистър Мийгълс, да не говорим вече за тия неща, свършиха се вече — обади се весел женски глас.

— Свършиха ли се? — повтори мистър Мийгълс, който беше в онова особено (макар и не злостно) настроение, когато всяка дума се възприема като нова обида. — Свърши ли се! А защо да не говоря за тия неща, като са се свършили?

На мистър Мийгълс бе заговорила мисис Мийгълс, и мисис Мийгълс беше като мистър Мийгълс хубавичка, здрава, с приятно английско лице, гледало петдесет и пет (а може би и повече) години все приятни неща, които отразяваше в изражението си.

— Стига, татко, стига! — каза мисис Мийгълс. — По-добре погледни Мини.

— Детето ли? — повтори все така сърдито мистър Мийгълс. Но Мини беше зад него, побутна го по рамото и мистър Мийгълс прости от сърце на Марсилия.

Детето беше красива двадесетинагодишна девойка с разкошна, естествено къдрава кестенява коса. Мила девойка с открито чело и чудни очи; големи, нежни, ясни, великолепно сложени на хубавото и добро лице. Беше закръгленичка, свежа, с трапчинки, с плахо и покорно изражение, още един чар за нежното и мило същество.

— Питам ви — започна откровено мистър Мийгълс, като направи крачка назад и побутна дъщеря си напред, за да подчертае въпроса, — питам ви просто, по човешки, виждала ли се е някога такава невъзможна глупост: да се държи Рожбата в карантина?

— Но така карантината стана приятна.

— Да — съгласи се мистър Мийгълс. — Положително е станала. Много ви съм благодарен за тази забележка. А ти, миличка, иди да се приготвиш с мама за лодката. Санитарният чиновник и разните там шарлатани с тривърхи шапки ще дойдат най-после да ни пуснат; и ние, затворените пилци, ще закусим заедно по християнски, преди да отлетим всеки по своя път. Тетикоръм, не се отделяй от младата господарка.

Това бе казано на красива, спретнато облечена девойка с черна лъскава коса и черни очи, която направи лек реверанс, тръгвайки подир мисис Мийгълс и Рожбата. Минаха по голата, огряна от слънцето тераса и изчезнаха под блестящ свод. Събеседникът на мистър Мийгълс, сериозен, мургав четиридесетинагодишен мъж, остана да гледа към свода и след като трите жени се скриха, докато мистър Мийгълс го потупа по рамото.

— Извинявам се — трепна той.

— Моля — отвърна мистър Мийгълс.

Направиха мълчаливо една обиколка в сянката покрай стената, та от височината, гдето се намираха карантинните бараки, да вдъхнат прохладата на морския ветрец в седем сутринта. Разговорът бе подновен от другаря на мистър Мийгълс.

— Мога ли да ви запитам — започна той — за името…

— На Тетикоръм ли? — прекъсна го мистър Мийгълс. — Нямам никаква представа.

— Мислех — каза другият, — че…

— Тетикоръм ли? — подсказа отново мистър Мийгълс.

— Благодаря ви… че Тетикоръм е име; и неведнъж съм се учудвал на странността му.

— Всъщност — каза мистър Мийгълс — виждате ли, ние с мисис Мийгълс сме практични хора.

— Това споменавахте често по време на приятните и интересни разговори, които водехме, докато се разхождахме по тия камъни — каза другият с лека усмивка, озарила за миг сериозното му лице.

— Практични хора сме. И така един ден преди пет-шест години заведохме Рожбата на черква в приюта за намерени деца… Знаете ли приюта за намерени деца в Лондон? Подобен на приюта за намерени деца в Париж?

— Виждал съм го.

— Чудесно! Един ден, когато заведохме там Рожбата на черква, да чуе музиката — защото като практични хора ние се смятаме длъжни да й показваме всичко, което предполагаме, че ще й достави удоволствие, — мама (така наричам обикновено мисис Мийгълс) така се разплака, че трябваше да я изведем. „Какво ти е, мамо? — попитах аз, след като я поуспокоих. — Изплаши детето, мила.“ — „Да, зная, татко — отговори мама. — Но мисля, че това нещо ми мина през ум, защото много я обичам.“ — „А какво ти мина през ум, мамо?“ — „О, мили — разплака се отново мама, — като видях тия деца, застанали в редици, да призовават не бащата, когото ни едно от тях не е видяло на земята, а нашия общ небесен отец, помислих си дали някоя нещастна майка не идва тук да търси между тия детски личица горкото дете, захвърлено от нея в този жесток свят, без да получи някога нейната обич, целувка, да узнае лицето, гласа, дори името й!“ Това беше уместна мисъл от страна на мама и аз й казах, че е така. „Ето нещо съвсем практично, мила“ — казах.

Другият съчувствено се съгласи.

— И на другия ден й казах: „Слушай, мамо, ще направя предложение, което се надявам да одобриш. Да вземем някое от тия дечица за прислужничка на детето. Ние сме практични хора. Ако забележим някакъв недостатък в нрава й или ако държането й се различава много от нашето, ще знаем как да си го обясним. Ще знаем какъв огромен дял ще трябва да отдадем на влиянието и впечатленията, които са ни оформили и от които то е било лишено — без родители, без братче и сестриче, без свой дом, без някой да й приказва приказки или да я приспива.“ Така именно се сдобихме с Тетикоръм.

— А самото име…

— Ох, господи! — ахна мистър Мийгълс. — Ето че забравих за името. Виждате ли, в приюта я наричаха Хариет Бийдл — очевидно случайно дадено име. У нас Хариет стана Хети, после Тети, защото, като практични хора, помислихме, че едно шеговито име ще е нещо ново за нея и може да я направи по-кротка и нежна. Колкото до Бийдл,3 излишно е да казвам, че и дума не можеше да става да го запазим. Ако има нещо във всяко отношение нетърпимо нахално, някакъв тип с палто, жилетка и бастун, представящ нашата английска привързаност към глупостта, след като всички други вече са я открили, това е именно черковният клисар. Не сте виждали такова нещо отдавна, нали?

— Не, защото повече от двадесет години бях в Китай.

— Щом е така — продължи мистър Мийгълс, като тикна възбудено показалец в гърдите на събеседника си, — избягвайте да виждате подобно нещо, докато ви е възможно. Всеки път, когато ми се случи да срещна в неделен ден някой надзирател да се перчи начело на сиропиталище, трябва да бягам, за да не го набия. Тъй като и дума не можеше да става за името Бийдл, а основателят на приюта за нещастните намерени деца се наричаше Коръм, ние дадохме на малката името на този предобър човек. Понякога я наричахме Тети, понякога Коръм, докато започнахме да сливаме двете имена и така тя стана Тетикоръм.

— Вашата дъщеря, мистър Мийгълс — каза другият, след като обиколиха мълчаливо терасата, постояха до стената да погледат морето и тръгнаха отново, — е, доколкото зная, единственото ви дете. Мога ли да ви запитам — не от нахално любопитство, а защото вашето общество ми беше много приятно и може би никога вече не ще имаме възможност да поговорим спокойно, като се пръснем из широкия свят, а пък аз бих желал да запазя по-точен спомен за вас и вашето семейство, — мога ли да ви запитам дали правилно съм разбрал от думите на вашата мила съпруга, че сте имали и други деца?

— О, не — отговори мистър Мийгълс. — Не става дума за деца. А за дете.

— Съжалявам, ако съм засегнал неволно една неприятна тема.

— Моля ви се — каза мистър Мийгълс. — Споменът е невесел, но не и тъжен. Спомням си го с огорчение, без страдание. Рожбата имаше сестриче близначка, която умря тъкмо когато зърнахме очите й (същите като на Рожбата) над масата, за която се хващаше и се мъчеше да се надигне на пръсти.

— О, така ли?

— Да; като практични хора, ние с мисис Мийгълс стигнахме постепенно до заключението, което вие може би ще разберете, а може би и не ще разберете. Мини и сестричето бяха дотолкова еднакви, че не можехме да ги разделим в мислите си. Безполезно би било да ни се казва, че детето ни е починало. За нас то се променяше и растеше заедно с детето, което ни бе останало и беше всякога с нас. То израсна заедно с Мини; когато тя стана по-разумна и по-женствена, сестричето й стана също така разумно и женствено. Мъчно биха могли да ме убедят, че ако утре замина за оня свят, няма по божия милост да бъда посрещнат там от дъщеря точно като Мини, както не биха могли да ме убедят, че самата Мини не е жива край мене.

— Разбирам ви — каза кратко събеседникът му.

— Що се отнася до Мини — продължи бащата, — внезапната загуба на нейния двойник и другарче в игрите и ранното запознаване с тайната, отредена за всички ни, но невинаги така насилствено натрапена на едно дете, се отрази на нрава й. Освен това ние с майка й не се оженихме млади и Рожбата водеше между нас живот на възрастен човек, при все че се стараехме да се нагодим към нея. Неведнъж, когато се разболяваше — особено напоследък, — ни съветваха да сменяме климата и въздуха колкото е възможно по-често и да й създаваме развлечения. И тъй като сега не съм прикован към банково бюро (мога да ви уверя, че на времето бях доста беден, иначе щях да се оженя много по-рано за мисис Мийгълс), почнахме да обикаляме света. Така ни срещнахте да зяпаме по Нил, по пирамидите и сфинкса, по пустинята и така нататък; и така Тетикоръм ще стане с време по-голям пътешественик от капитан Кук.

— От сърце ви благодаря за вашата откровеност — каза другият.

— Няма за какво да ми благодарите — отвърна мистър Мийгълс. — Вие сте ми наистина много приятен. А мога ли и аз, мистър Кленъм, да ви запитам, решихте ли къде ще отидете оттук?

— Не, не съм решил. Толкова самотен и чужд се чувствувам навред, че много е възможно да тръгна, накъдето ме отнесе течението.

— За мене е много странно — моля да ме извините за тия думи, — че не отивате направо в Лондон — каза мистър Мийгълс с поверително-съветнически тон.

— Може би ще отида.

— Имам пред вид по собствена воля.

— Аз нямам воля. Искам да кажа — той се поизчерви леко, — почти нямам воля за действие. Повлечен насила, сломен, но не превит, тежко окован към дело, което не съм смятал никога за свое, аз бях изпратен в другия край на света още непълнолетен и прекарах там в изгнание, въвлечен в един омразен кръговрат, докато баща ми умря миналата година. Какво може да се очаква от мене към средата на живота ми? Воля, цел, надежда? Тези светлини угаснаха, преди да мога да изговоря имената им.

— Запалете ги отново! — каза мистър Мийгълс.

— Ах, лесно е да се каже. Аз, мистър Мийгълс, съм единствено дете на сурови родители, които претегляха, премерваха и поставяха цена на всяко нещо; това, което не можеше да се претегли, премери и оцени, не съществуваше за тях. Строги хора, както се казва, проповедници на строга религия, която се състоеше в тъжно жертвуване на вкусове и симпатии, неизпитани никога от тях, принесени като дял в осигуровката на имота им. Строги лица, неумолима дисциплина, покаяние на този свят и ужас на другия… Никъде красота и нежност, само пустота в наплашеното ми сърце… Такова беше моето детство, ако с тази дума може да се нарече подобно встъпване в живота.

— Така ли — промълви мистър Мийгълс, доста смутен от картината, поднесена пред въображението му. — Тежко начало е било. Но слушайте! Сега трябва да поразмислите и да се възползувате от миналото като практичен човек.

— Ако хората, наричани обикновено практични, бяха практични като вас…

— Тъкмо такива са! — каза мистър Мийгълс.

— Наистина ли?

— Така предполагам — отвърна мистър Мийгълс, като се позамисли. — Та и нищо друго не остава човеку, освен да бъде практичен, и ние с мисис Мийгълс сме тъкмо такива.

— Тогава моят неизвестен път е по-лек и по-надежден, отколкото очаквах — каза мистър Кленъм, като поклати глава и се усмихна с тъжната си усмивка. — Но достатъчно говорихме за мене. Ето и лодката!

Лодката беше препълнена с тривърхи шапки, към които мистър Мийгълс изпитваше национална неприязън; а носителите на тези тривърхи шапки слязоха на сушата, тръгнаха по стъпалата към карантината и всички задържани пътници се събраха на едно място. След това тривърхите шапки започнаха да вадят безброй книжа, да викат хората поименно, да подписват, залепват, подпечатват, надписват, поръсват с пясък — изобщо да вършат работа със съвсем размазани, грапави и неразгадаеми последици. Най-после всичко се свърши според правилата и пътниците бяха свободни да заминат кой където иска.

От радост, че са си възвърнали свободата, те не обърнаха внимание на слънчевия пек и жегата, а весели прекосиха пристанището с лодки и се събраха отново в големия хотел, отгдето слънцето беше прогонено чрез спуснатите щори, а голите каменни подове, високите тавани и кънтящите коридори смекчаваха непоносимата жега. На голяма маса в просторна зала бе поднесена скоро великолепна закуска и карантината бе забравена сред изисканите ястия, южни плодове, изстудени вина, цветя от Генуа, сняг от планинските върхове и всички цветове на дъгата, отразени в огледалата.

— Не ме е яд вече на тия еднообразни стени — каза мистър Мийгълс. — Човек всякога прощава на мястото, което е напуснал; предполагам, че и затворникът престава да мрази затвора си, след като са го освободили.

Бяха тридесетина души; всички разговаряха на групи. Татко и мама Мийгълс седяха в единия край на масата; срещу тях беше мистър Кленъм, един висок французин с черна коса и брада, мургав и страшен, за да не кажем направо — със сатанинска външност, макар че се бе проявил като извънредно кротък човек, и една красива, млада, надменна и наблюдателна англичанка, която пътуваше съвършено сама и се държеше настрана от всички; никой — нито може би дори самата тя — не би могъл да каже кой кого отбягва: хората ли нея, тя ли тях. Останалите бяха обикновена публика. Едни пътуваха по работа, други за удоволствие; офицери от Индия, които се връщаха в отпуск; търговци, пътували по работа из Гърция и Турция; английски пастор в един вид усмирителна риза, на сватбено пътешествие с младата си съпруга; величествени англичанин и англичанка от патрициански род, с три големи дъщери, които си водеха дневник, смущаващ спътниците им, глуха стара англичанка, за която пътуването беше изпитание, и доста възрастната й дъщеря, тръгнала по света с надежда да се прехвърли в числото на омъжените жени.

Необщителната англичанка се залови о последната забележка на мистър Мийгълс.

— Мислите, че затворникът прощава на затвора си? — запита бавно и подчертано тя.

— Така предполагам, мис Уейд. Не твърдя, че мога да зная чувствата на затворника. Никога не съм бил в затвор.

— Mademoiselle се съмнява — обади се на родния си език французинът, — че е толкова лесно да се прости.

— Съмнявам се.

Рожбата трябваше да преведе този разговор на мистър Мийгълс, който не бе научавал никога нито една дума от езика на посещаваните страни.

— Боже мой! Наистина жалко!

— Че съм недоверчива ли? — запита мис Уейд.

— Не точно това. Жалко, загдето не вярвате, че е лесно да се прости.

— Моят опит — отговори спокойно тя — промени от няколко години насам в много отношения доверчивостта ми. Казват, че това било естествено.

— Разбира се, разбира се. Но надявам се, че не е естествено човек да таи неприязън? — запита весело мистър Мийгълс.

— Ако биха ме затворили някъде да гния и страдам, всякога бих мразил това място и бих желал да го изгоря или срина до основи. Това знам аз.

— Силно казано, господине — обърна се мистър Мийгълс към французина, подтикнат от навика си да говори на хора от всякаква народност на своя роден английски език, напълно убеден, че те са длъжни някак да го разберат. — Нашата прекрасна приятелка прекалява малко, струва ми се. Нали?

Французинът отговори учтиво с едно:

— Plaît-il?4

На което мистър Мийгълс с голямо задоволство отговори:

— Имате право. Такова е и моето мнение.

Тъй като закуската полека-лека приключваше, мистър Мийгълс се обърна с няколко думи към компанията. Думите му бяха кратки, разумни и сърдечни. Целта им беше да напомнят, че след като са били събрани случайно и са прекарали в добро разбирателство, сега, когато им предстоеше да се разделят и навярно никога вече да не се видят, най-добре ще бъде да си пожелаят добър път и добра сполука, като изпият едновременно по чаша студено шампанско. Така и сториха. После всички си стиснаха ръка и завинаги се разделиха.

Самотната млада дама не продума вече. Стана заедно с всички, отдръпна се мълчаливо в един отдалечен ъгъл на голямата зала и седна на дивана под прозореца, за да гледа сребристите отражения на водата в решетката на прозореца. Седеше гърбом към залата, сякаш сама надменно търсеше самотата. А все пак мъчно можеше да се каже с положителност тя ли отбягваше другите или те нея.

Сянката, спусната като тъмно було над челото й, подхождаше много добре на нейната красота. Човек не можеше да погледне спокойното презрително лице с извити тъмни вежди и също така тъмни букли и да не се запита какво друго изражение би могло да има то. Изглеждаше почти невъзможно да се смекчи или смири. Всеки наблюдател би допуснал, че ако се промени, то може да стане само по-сърдито и предизвикателно. Не беше приучено към любезност. Макар и не откровено, не беше и превзето. „Аз разчитам и се уповавам само на себе си; вашето мнение е без значение за мене; вие не ме интересувате, не искам и да ви зная, виждам ви и ви слушам с пълно безразличие“ — това казваше ясно нейното лице. Казваше го с гордия поглед, с вирнатия нос, с красивите, стиснати, почти жестоки устни. Дори ако закриехте двата изразни източника, третият щеше да повтори пак същото изражение. А закриехте ли цялото лице, самото обръщане на главата би подчертало непокорния й нрав.

Рожбата се приближи (самотната дама беше тема на разговора между нейните родители и мистър Кленъм, останали сами в залата) и застана край нея.

— Очаквате ли — дамата се обърна и Мини се запъна — някой да ви посрещне, мис Уейд?

— Аз ли? Не.

— Татко изпраща човек до пощата. Ще позволите ли да провери дали има писма „до поискване“ за вас?

— Благодаря, но зная, че няма да има.

— Ние се страхуваме — продължи плахо и нежно Рожбата, като седна, — че ще се почувствувате съвсем самотна, когато всички си отидем.

— Така ли?

— Не искам да кажа — продължи Рожбата, сякаш искаше да се оправдае, смутена от погледа на непознатата дама, — че сме или бихме могли да бъдем подходящо или желано общество за вас.

— Не съм възнамерявала да проявя подобно желание.

— Не, разбира се. Но… С една дума — каза Рожбата, докосвайки плахо ръката й, отпусната на дивана, — нима не ще позволите татко да ви помогне или услужи с нещо? Това ще му бъде много приятно.

— Много ще ме зарадва — заяви мистър Мийгълс, като се приближи със съпругата си и мистър Кленъм. — За мене ще бъде наистина удоволствие да сторя всичко, освен да говоря на тукашния език.

— Благодаря — отговори дамата, — но аз съм уредила вече всичко. И предпочитам да вървя по своя път, както ми е угодно.

„Така ли? — помисли мистър Мийгълс и я погледна учудено. — Това се казва характер.“

— Аз не съм свикнала много с обществото на млади дами и се страхувам, че не ще съумея да го оценя, както биха сторили други. Приятно пътуване. И сбогом!

Тя не би подала навярно ръка, ако мистър Мийгълс не бе протегнал своята по такъв начин, че беше невъзможно да я отклони. Но я сложи в неговата така безучастно, както я бе отпуснала на дивана.

— Сбогом! — каза мистър Мийгълс. — Това е последното ни сбогуване. Защото мама и аз току-що се сбогувахме с мистър Кленъм, който очаква само да се сбогува с детето. Сбогом! Може би няма да се видим вече.

— По своя жизнен път ние ще се срещаме с всички, на които е отсъдено да ни срещнат из различни пътища и различни страни — отвърна сдържано тя; — и ще сторим за тях, както и те за нас, всичко, каквото е отсъдено да стане.

Гласът, с който бе изречено това, подразни слуха на Рожбата. Той подсказваше, че отсъденото да стане е непременно нещо лошо; и тя прошепна неволно:

— О! Татко! — като се притисна с детинска гальовност до него. Движението й не убягна от погледа на дамата.

— Вашата хубавичка дъщеря — каза тя — започва вече да мисли за тия неща. А при това — тя я погледна настойчиво — можете да сте сигурни, че мъжете и жените, които ще трябва да срещнете и ще срещнете, са вече поели съответния път. И положително ще ги срещнете. Може да идват по море, от стотици и хиляди мили; може да са вече край вас; може би идват, без да знаете, без да можете да ги отдалечите, от най-низшите пластове на тоя град.

Със съвършено студен поклон и уморено изражение, от което красивото, макар и не съвсем младо лице изглеждаше повехнало, тя напусна салона.

През много стълби и коридори трябваше да мине, докато отиде от тази част на голямата сграда до стаята, която си бе предварително запазила. Когато почти стигна в коридора, гдето беше стаята, чу някакъв сърдит шепот и ридания. През една отворена врата видя прислужницата на девойката, с която се бе току-що разделила: момичето със странното име.

Тя се спря да го погледа. Сърдито, развълнувано девойче! Разкошната черна коса се спускаше около зачервеното лице, то плачеше, беснееше и се удряше безмилостно по устата.

— Егоисти, скотове! — говореше през сълзи то, като дишаше тежко. — Не искат и да ме знаят! Оставиха ме гладна, жадна, уморена, не се сещат за мене! Зверове! Дяволи! Разбойници!

— Какво ви е, моето дете?

Малката вдигна изведнъж зачервените си очи и отпусна ръце от шията, посиняла от скорошни щипания.

— Не е ваша работа какво ми е. Нито ваша, нито на когото и да е.

— Напротив, моя работа е; мъчно ми е да ви гледам така.

— Не ви е мъчно — отговори девойката. — Приятно ви е. Сама знаете, че ви е приятно. На два пъти изпадах в такова състояние, докато бяхме в карантината; и двата пъти вие ме намирахте. Започвам да се боя от вас.

— Да се боите от мене ли?

— Да. Вие се явявате като моя собствен гняв, моята собствена ненавист, собствената ми… не знам вече какво всъщност. Но с мене се държат зле, зле, зле!

Риданията, сълзите, самобичуването, прекъснати от изненадата, се подновиха.

Непознатата продължи да я гледа с внимателна, странна усмивка. Странно беше да наблюдава яростта на това девойче, разтрепераното тяло, обзето сякаш от зли духове.

— Аз съм две-три години по-млада от нея, а трябва да я наглеждам, като че съм по-голяма; само я галят и наричат Беби! Не мога да понасям това име. Мразя я! Всички я глезят, а тя мисли само за себе си; с мене се отнася, като че съм от дърво или от камък!

Тя продължи да хлипа и нарежда.

— Трябва да търпиш.

— Не искам да търпя!

— Не обръщай внимание, че се грижат само за себе си, а не искат и да знаят за тебе.

— Ще обръщам внимание.

— Шт! Бъди по-благоразумна. Забравяш, че зависиш от тях.

— Не искам и да зная. Ще избягам. Ще направя някоя пакост. Не искам и не мога вече да търпя; ще умра, ако се опитам да търпя.

Непознатата стоеше, сложила ръка на гърдите си, и гледаше девойчето, както някой болен наблюдава у другиго разрязването и изчистването на цирей, от които сам боледува.

Девойката се тресеше и удряше с цялата си младежка жизненост, докато гневните й викове се превърнаха постепенно в тихи стонове като от болка. Тя се отпусна пак така полека в един стол, после коленичи, свлече се до леглото, дръпна одеялото, за да скрие в него засраменото си лице и влажна коса, или може би просто за да прегърне нещо до своето изпълнено с разкаяние сърце.

— Махнете се, махнете се! Когато се ядосам, полудявам. Зная, че бих могла да се сдържа, ако се постарая както трябва, и понякога се опитвам да го сторя, но обикновено не искам. Какво не изприказвах! Още като говорех, знаех, че всичко е лъжа! Те мислят, че се грижат за мене и имам всичко, което ми е нужно. Всякога са добри с мене. И аз много ги обичам; никой не би бил по-мил от тях към една неблагодарна твар като мене. Вървете си, вървете си. Страх ме е от вас: боя се и от себе си, когато усетя, че се ядосвам, както се боя от вас. Вървете си, оставете ме да се моля и да се оплаквам сама!

Денят напредваше, жегата настъпи отново; след нея над Марсилия се спусна топла нощ и утринната компания се разпръсна, всеки поел своя път. Така денем и нощем, под слънчева и звездна светлина, по прашни хълмове и унили равнини, по суша и по море, във вечно странно движение напред или назад се срещаме и сблъскваме ние, неуморните пътешественици в жизнения път.

Глава ІІІ У дома

Беше лондонска неделна вечер — мрачна, спарена, задушна. Полудели черковни камбани във всички степени на дисонанса, резки или глухи, дрезгави или ясни, бързи или бавни, се сливаха в отвратителен отзвук. Тъжни улици, покрити със саван от сажди, потопяваха в униние душите на хората, осъдени да ги гледат дълбоко унили от прозорците си. На всеки кръстопът, по всяка уличка, почти при всеки завой гърмеше, звънеше, дрънкаше тъжна камбана, сякаш в града върлуваше чума и колички с мъртъвци обикаляха по всички посоки. Всичко, което би могло да достави отмора за преуморените хора, беше затворено с девет катинара. Никакви картини, никакви неизвестни животни, редки растения и цветя, никакви естествени или изкуствени чудеса от стария свят — на всичко беше наложено такова безпощадно просветено табу, щото грозните полинезийски божества в Британския музей биха могли да предположат, че са отново в своята родина. Само улици, улици и улици за гледане. Само улици, улици, улици за вдишване. Никаква промяна за угнетената душа, нищо да я съживи. И за уморения труженик оставаше само да сравни еднообразието на седмия ден с еднообразието на шестте, да размисли колко скучен е животът и да го поправи или влоши — според възможностите си.

В такъв щастлив момент, така благоприятен за размисли върху религията и нравствеността, мистър Артър Кленъм, току-що пристигнал от Марсилия през Дувър, а от Дувър — с дилижанса „Синеоката девойка“, седеше край прозореца в едно кафене на Лудгейт хил. Десет хиляди почтени къщи го заобикаляха и се мръщеха на улиците, сякаш във всяка живееха десетимата младежи от дервишката приказка, които всяка нощ си почерняли лицата и оплаквали страданията си. Заобикаляха го петдесет хиляди леговища, гдето хората живееха в такава нездрава обстановка, че прясната вода, която оставяха в претъпканите стаи в събота вечер, не можеше вече да се пие в неделя сутринта; а милорд депутатът от тяхното графство се чудеше, че не могли да заспят в едно помещение заедно с месото, купено от месаря. Затворени къщи, гдето хората се задушаваха като в затворени кладенци или шахти, се простираха на цели мили по всички посоки на компаса. Вместо чиста, свежа река през целия град протичаше ужасната мръсотия на градските канали. Какво не достигаше на почти милиона жители, осъдени да работят шест дни в седмицата сред тази Аркадия, отгдето не можеха да избягат от люлката до гроба — какво им не достигаше в седмия ден? Очевидно само един строг полицай.

Мистър Артър Кленъм седеше край прозореца в кафенето на Лудгейт хил, броеше ударите на съседната камбана, превръщаше ги неволно в музикален мотив и се питаше колко ли болни ще изпрати тя в течение на годината. С наближаване на богослужението ускореният й звън ставаше все по-непоносим. В последния четвърт час се превърна в натрапчива подкана към населението да отиде на черква. На черква, на черква! Когато останаха десет минути, разбрала, че богомолците ще бъдат малко, започна да звъни бавно и унило. Няма да дойдат, няма да дойдат, няма да дойдат! В последните пет минути загуби всяка надежда и в продължение на триста секунди разтърси всички съседни къщи с по един отчаян стон в секунда.

— Слава богу! — каза си Кленъм, когато часовникът удари и камбаната млъкна.

Но нейният звън пробуди в паметта му дълга поредица от тъжни неделни дни, чието шествие не спря с камбаната, а продължи.

— Да ме прости бог — промълви той, — както и тия, които ме възпитаваха. Колко мразех този ден!

Припомни си една тъжна неделя от своето детство, седнал със скръстени ръце, разтреперан пред ужасната книжка, започнала да поучава бедното дете още със заглавието си: „Защо вървиш към гибел?“ Едно любопитство, което той, още с престилчица и къси панталонки, не можеше да задоволи; а по-нататък, за да привлече още повече детското съзнание, книжката предлагаше на всеки ред скоби със забележка: Посл. към сол. ІІІ:6 и 75. Припомни си сънния неделен ден от юношеските години, когато патрул от трима учители го водеше като дезертьор три пъти дневно в черква, морално окован с още едно момче; а той би разменил с готовност две нахранвания с несмилаеми проповеди срещу една-две унции най-просто овнешко — оскъдната храна за тялото му. Припомни си нескончаемите неделни дни, когато майка му седеше със строго изражение и неумолимо сърце по цял ден пред Библията — подвързана сякаш от самата нея с твърди, голи, тесни корици, украсена само на предната корица с изображение на верига, с гневни червени обрезки в трите страни, сякаш тъкмо тази книга беше крепост срещу добродушието, естествените привързаности и нежни разговори. Припомни си една противна неделя малко по-късно, когато седеше възмутен и тъжен към края на нескончаемия ден с обидено сърце, опознал благотворното влияние на Новия завет толкова, колкото ако го бяха възпитавали езичници. Цял легион неделни дни, изпълнени с безполезна горчивина и мъка, се изнизаха полека пред него.

— Извинете, сър — запита пъргавият сервитьор, докато изтриваше масата, — желаете ли да видите стаята си?

— Да, тъкмо смятах да го сторя.

— Девойче! — извика сервитьорът. — Господинът от номер седем иска да види стаята си!

— Почакайте! — каза Кленъм, като стана. — Мислех за друго и отговорих машинално. Няма да нощувам тук. Отивам си в къщи.

— Така ли, сър? Девойче! Г’динът от номер седем няма да спи тук. ’Тива си в къщи.

Кленъм седна на същото място, загледан в гаснещия ден, в тъжните къщи отсреща и си казваше, че ако безплътните души на някогашните обитатели биха могли да ги видят, ще се окайват, загдето са били затворени в тях. Някое лице се показваше от време на време зад мътното стъкло на прозореца и се изгубваше отново в полумрака, сякаш се бе нагледало на живота и бързаше да го напусне. След малко между него и отсрещните домове се проточиха косо дъждовни нишки, хората почнаха да се приютяват в отсрещния пасаж и да поглеждат безнадеждно към небето, защото дъждът се засилваше. Появиха се мокри чадъри, опръскани поли и кал. Кой би могъл да каже защо е тази кал и откъде се появи? Но тя се появи ненадейно, като човешка тълпа, и след пет минути изпръска всички Адамови синове и дъщери. Фенерджията бе тръгнал да пали лампите; а пламъкът, бликащ изпод пръстите му, сякаш се учудваше защо му позволяват да осветлява такава грозна картина.

Мистър Артър Кленъм си взе шапката, закопча палтото си и излезе. На полето дъждът събужда хиляди приятни ухания и всяка капка би се свързала с някаква прекрасна форма, изникваща за живот. В града той само засилваше неприятния дъх на спарено и беше нездрава, топла, замърсена, жалка добавка към уличните вади.

Мистър Кленъм пресече улицата при катедралата „Свети Павел“ и се спусна почти до брега на реката през стръмните криви улички (по онова време още по-криви и тесни), които се намират между реката и бедняшкия Чипсайд. Минавайки ту покрай плесенясалия молитвен дом на някаква забравена секта, ту покрай осветените прозорци на черква без богомолци, очакваща някой предприемчив Белцони6 да я изрови и разкрие историята й; покрай безгласни складове и кейове или покрай тесни улички, които се спускат към реката, гдето тъжна бележчица: „Намерен удавник“, ридаеше на мократа стена, той стигна най-после до къщата, която търсеше. Стар тухлен дом, дотолкова задимен, че изглеждаше съвършено черен, съвсем самотен зад входната врата. В малкия четвъртит двор пред него растяха няколко храста и малко трева, обилна като ръждата по желязната ограда наоколо. По-нататък — безредни коренища. Домът беше двуетажен, с дълги тесни прозорци в тежки рамки. Преди много години му бе хрумнало да се наклони на една страна; но го бяха привдигнали и сега се подпираше на пет-шест грамадни патерици; тези пострадали от времето, опушени и буренясали гимнастически паралелки за съседските котки не изглеждаха вече много сигурна подпора.

— Нищо не се е променило — промълви пътникът, като се спря и огледа наоколо. — Тъмно и жалко както винаги. Прозорецът на мама свети; не е угасвал, както изглежда, още от времето, когато си идвах два пъти в годината от училище и влачех куфара си през двора. Да, да, да…

Отиде до вратата, над която се издаваше балдахин от резба, представляваща драпирани кърпи за лице и детски глави с водянка в мозъка, изобразени по някогашната мода; и почука. Скоро по каменния под на коридора се чуха провлечени стъпки и един старец отвори вратата; беше прегърбен и сух, но с будни очи.

Той вдигна свещта, която държеше, за да помогне на острия си поглед.

— О, мистър Артър! — каза без ни най-малко вълнение той. — Върнахте ли се най-после? Влезте.

Мистър Артър влезе и затвори вратата.

— Понапълнели сте и сте заякнали — продължи старецът, като се обърна да го погледне отново все още с вдигната свещ, и заклати глава; — но, според мене, не приличате на баща си. Нито на майка си.

— Как е мама?

— Както винаги напоследък. Не напуска стаята дори когато не е на легло, и надали е излязла петнадесетина пъти през последните години.

Влезли бяха в просторна, скромно наредена трапезария. Старецът остави свещника на масата, подпря десния лакът с лявата си ръка, поглади набръчканите си бузи и загледа госта. Артър подаде ръка. Старецът я пое доста студено; предпочиташе, както изглежда, бузите си. И побърза да се върне към тях.

— Съмнявам се дали майка ви ще се зарадва, че се завръщате в събота, Артър — каза той, като поклати предпазливо глава.

— Няма да ме върнете обратно, предполагам.

— О, аз ли? Не съм господар тук. И не бих сторил такова нещо. Много години стоях между баща ви и майка ви. Не смятам да заставам сега между майка ви и вас.

— Ще й кажете ли, че съм се върнал?

— Да, Артър, разбира се. Ще й кажа, че сте се върнали. Почакайте тук, моля ви се. Ще видите, че стаята не се е променила.

Той взе от бюфета друга свещ, запали я, остави първата на масата и тръгна да изпълни поръчението. Беше нисък, плешив старец в черен редингот, с високи рамене, с черна жилетка, жълтеникави къси панталони и високи гети от същия цвят. Ако се съди по облеклото, можеше да мине и за чиновник, и за слуга, и всъщност от години беше и едното, и другото. Единственото му украшение беше часовник, спуснат с извехтяла черна панделка в съответния джеб, а потъмнял бронзов ключ, закачен над него, показваше къде е потънал. Главата беше леко изкривена, целият беше някак наклонен на една страна като рак, сякаш основите му се бяха наклонили едновременно с тези на къщата и би трябвало да го подпрат по същия начин.

— Каква слабост! — си каза Артър Кленъм, когато старецът излезе. — Бих могъл да се разплача от това посрещане! А при това нито съм изпитвал, нито съм очаквал нещо друго.

Не само би могъл, но и наистина се разплака. Минутна слабост на човек, разочарован в зората на своя живот, но все още неспособен да се отрече от всяка надежда. Успя да се овладее, взе свещта и разгледа стаята. Старите мебели стояха на старите си места; „Десетте египетски беди“, потъмнели от лондонските беди — мухите и дима, — висяха в стъклени рамки по стените. Тук беше и малкото, съвършено празно шкафче с много отделения, обковано с олово като ковчег, и тъмният, както винаги празен килер, гдето неведнъж го затваряха за наказание в дни, когато му се струваше, че това е преддверието на ония предели, към които той, според някогашната книжка, се е втурнал. На бюфета си беше големият, грубо изработен часовник, който се мръщеше със злорадство, когато Артър не бе научил урока си, а когато веднъж в седмицата го навиваха с железен ключ, звънеше така, сякаш ръмжеше свирепо, предчувствувайки какви беди ще му донесе. Но старецът вече се бе върнал и каза:

— Ще вървя напред, Артър, за да ви светя.

Артър го последва по стълбите, облицовани с ламперия на квадрати като надгробни плочки, и влезе в полутъмна спалня, гдето подът беше дотолкова хлътнал, че камината се намираше в нещо като падина. На черен диван, напомнящ катафалка, с облегалка една-единствена дълга възглавница, като дръвника на палача от доброто старо време, седеше майка му във вдовишка рокля.

Откакто Артър помнеше, бащата и майката не се погаждаха. Да стои безмълвно всред пълна тишина, да поглежда уплашено от едно отвърнато лице към друго — това беше най-спокойното занимание в неговото детство. Майка му го целуна сега с ледена целувка и му подаде четири пръста във вълнена ръкавица. След този поздрав той седна срещу нея от другата страна на малката масичка. В камината гореше огън, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. На плочата имаше чайник, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. Върху жарта имаше пласт влажна пепел, а друг пласт беше събран под решетката, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. В застоялия въздух се носеше лъх на черна боя, която се изпаряваше от облеклото на вдовицата от петнадесет месеца, а от дивана-катафалка — от петнадесет години.

— Променили сте някогашните си навици, майко.

— Светът се стесни за мене до тия размери, Артър — отвърна тя, като огледа стаята. — Добре, че сърцето ми не се привърза никога към неговата суета.

Някогашното въздействие на присъствието й и на суровия строг глас така обгърна сина, че той усети отново плахата тръпка и отчуждение от детските години.

— Никога ли не излизате от стаята, майко?

— От ревматизма, от отпадналост или нервна слабост — наименованията нямат значение вече — не мога да се движа. Никога не напускам стаята си. Не съм излизала навън от тая врата от преди… кажете му откога — каза тя, поглеждайки през рамо.

— На Коледа ще стане дванадесет години — обади се дрезгав глас от полумрака зад нея.

— Ефри ли се обажда? — запита Артър, като погледна нататък.

Дрезгавият глас отговори, че е Ефри; една старица се появи в донегде осветената част от стаята, целуна ръка на вдовицата и отново се оттегли в полумрака.

— Все още мога — каза мисис Кленъм, като посочи леко със скритата във вълнена ръкавица дясна ръка към стола на колелца, оставен пред високо, затворено бюро, — все още мога да си гледам работата и съм благодарна за тази милост. Голяма милост е то. Но работата за днес свърши. Лошо време, нали?

— Да, майко.

— Сняг ли вали?

— Сняг ли, майко? Та ние сме още в септември.

— Всички годишни времена са еднакви за мене — отвърна тя с тъжно удоволствие. — Не зная нито лято, нито зима, както съм затворена тук. Угодно било богу да ме постави над всичко това.

Със студените сиви очи и студената сива коса, с неподвижното лице, сковано като гънките на коравата забрадка — да е извън годишните времена, изглеждаше логична последица на факта, че е извън обсега на всеизменящите вълнения.

На малката масичка бяха положени две-три книги, носна кърпичка, току-що свалени очила с металически рамки и старомоден златен часовник с тежък двоен капак. На него именно се бяха спрели сега едновременно погледите на майката и сина.

— Виждам, мамо, че сте получили благополучно пратката след смъртта на баща ми.

— Както виждаш.

— Не зная баща ми да е държал на нещо толкова, колкото на това часовникът му да бъде изпратен вам.

— И аз го държа тук за спомен от баща ти.

— Това желание той изказа преди смъртта си. Можа само да сложи ръка върху него и доста неясно да прошепне: „Майка ти.“ Минутка по-рано мислех, че бълнува, както бълнуваше в продължение на няколко часа — струва ми се, че не страдаше през време на краткото си боледуване, — но той се обърна в леглото и се опита да отвори часовника.

— Не бълнуваше, значи, когато се опита да го отвори?

— Не. Беше в пълно съзнание по това време.

Мисис Кленъм поклати глава; но не беше ясно дали отпраща мисълта за покойника, или изказва несъгласие към мнението на сина си.

— След смъртта на баща ми аз го отворих лично, като мислех, че вътре има може би някаква бележчица. Излишно е да ви казвам, че там беше само украсеното с мъниста копринено калъфче, което сигурно сте намерили между капаците, гдето го видях и оставих.

Мисис Кленъм кимна утвърдително; каза:

— За днес работата е приключена. — И добави: — Часът е девет, Ефри.

При тия думи старата жена разтреби масичката, излезе и почти веднага се завърна с табла, на която имаше сухарчета и корав, бял къс масло. Старецът, стоял досега на вратата все в едно положение и гледал през цялото време майката, както долу бе гледал сина, излезе веднага и след малко по-продължително отсъствие се завърна също с табла, на която беше поставена непълна бутилка порто (донесена от зимника, ако се съдеше по запъхтяването на приносителя), лимон, захарница и кутия с дафинов лист. С тези неща и с помощта на чайника той напълни една чаша с топло уханно питие, премерено и приготвено като по лекарска рецепта. В това питие мисис Кленъм потапяше сухарчетата и ги изяждаше; а старата жена намазваше с масло други, които щяха да се ядат без питието. След като болната изяде всички сухари и изпи питието, двете табли бяха изнесени, после отново поставиха на масичката книгите, свещника, часовника, кърпичката и очилата. Тя сложи очилата на носа си и прочете на глас няколко пасажа от една книга — строго, сурово, гневно, — като се молеше враговете й (по тона на държането й личеше, че те са именно нейни) да се озоват пред острието на меча, да погинат от огън, чума и проказа, костите им да се превърнат в прах и всички до един да бъдат изтребени.

Докато четеше, годините отпадаха от сина й като сънни видения и той бе обзет отново от ужаса на обичайната подготовка за спане в невинните му детски години.

Тя затвори книгата и постоя така, закрила с ръка лицето си. Същото направи и старецът, непроменил досега в нищо позата си; така бе постъпила навярно и старицата в своя тъмен ъгъл. После болната се приготви за сън.

— Лека нощ, Артър. Ефри ще се погрижи да те настани. Само докосни ръката ми, защото е много чувствителна.

Той докосна вълнената ръкавица (ако майка му беше в медна броня, преградата между тях нямаше да бъде по-голяма) и последва стареца и старицата към долния етаж.

Когато се озоваха сами всред мрачните сенки на трапезарията, старата жена го запита иска ли вечеря.

— Не, Ефри, не искам да вечерям.

— А можете и да вечеряте, ако искате — каза Ефри. — В килера сме й оставили яребица за утре — първата през тази година; веднага ще ви я сготвя, ако искате.

Не, скоро вечерял и не бил гладен.

— Тогава да пийнете нещо — каза Ефри; — от нейното порто, ако искате. Ще кажа на Джеримая, че сте ми заповядали да ви донеса.

Не, той не поиска и да пие.

— Няма смисъл, Артър — прошепна старицата, като се наведе към него, — ако мене са наплашили до смърт, и вие да се страхувате от тях. Нали половината имот е ваш?

— Да, да.

— Не се страхувайте тогава, Артър. Нали сте умен човек?

Той кимна, усетил, че тя очаква утвърдителен отговор.

— Не им се поддавайте! Тя е ужасно умна и само умен човек може да приказва с нея. И той е умен… Ах, колко е умен!… Може да я метне дори когато му се иска.

— Твоят мъж ли може да я метне?

— И как още! От глава до пети се разтрепервам, като слушам как я мята. Мъж ми, Джеримая Флинтуинч, може да се справи дори с майка ви. А как би постигнал такова нещо, ако не е умен?

Тъй като провлечените му стъпки се приближаваха, тя се отдръпна в другия край на стаята. Макар че беше висока, едра, мускулеста старица, която би могла на младини да се запише в гвардията, без да пробуди и най-малкото съмнение, тя губеше и ума и дума пред дребния старец с остър поглед и рачешка походка.

— Слушай, Ефри — каза той, — слушай, жено, какво правиш? Още ли не си дала на мастър7 Артър да похапне?

Мастър Артър повтори неотдавнашния си отказ.

— Добре тогава — продължи старецът. — Приготви му леглото. Поразмърдай се.

Вратът му беше толкова изкривен, че краищата на бялата вратовръзка постоянно се мятаха под ухото; от навика му — превърнат вече във втора природа — да потиска вродената си сприхавост и енергия, лицето му беше подуто и зачервено; изобщо напомняше човек, комуто бе хрумнало някога да се обеси, и оттогава се движеше полузадушен, с примка на врата, след като нечия ръка бе прерязала навреме въжето.

— Утре, Артър, ще имате горчив разговор с майка си — каза Джеримая. — Това, че сте изоставили предприятието след смъртта на баща ви, както тя подозира (макар че ние оставихме вие да й съобщите), няма да мине гладко.

— Заради предприятието аз изоставих всичко на света, но сега дойде време да се откажа и от него.

— Добре! — извика Джеримая, като явно искаше да каже: „Лошо!“ — Много добре. Само не очаквайте, Артър, да застана между майка ви и вас. Заставах между баща ви и майка ви, за да предотвратявам ту това, ту онова и да получавам удари от двете страни, но това се свърши вече.

— Никой не ще ви помоли, Джеримая, да вършите такова нещо за мене.

— Добре. Радвам се да го чуя: защото би трябвало да отклоня подобно искане, ако бихте го направили. А сега, както казва майка ви, стига за в събота вечер. Ефри, жено, намери ли най-после каквото трябва?

Тя вадеше от един куфар чаршафи и одеяла, когато отговори:

— Да, Джеримая! — И побърза да ги дигне наедно. За да й помогне, Артър Кленъм взе да ги отнесе сам. Пожела на стареца лека нощ и се качи с нея на най-горния етаж.

Качваха се все по-нагоре и по-нагоре в застоялия въздух на затворената, почти необитавана стара къща, докато стигнаха в широка таванска спалня. Бедно и оскъдно мебелирана като другите стаи, тя беше дори по-мрачна и грозна от тях, защото тук пращаха в изгнание овехтелите вещи. Подвижните мебели бяха грозни вехти столове с изтъркани седалки и грозни вехти столове изобщо без седалки; изтъркан, избелял килим; куца маса, сакат гардероб, жалка лопатка и маша, напомнящи по-скоро останки на отдавна починали лопатка и маша, умивалник, стоял сякаш с векове под порой от мръсна сапунена вода, и едно легло с четири голи заострени колони, за тъжно удобство на обитатели, които биха предпочели да бъдат набити на кол. Артър отвори дългия, нисък прозорец и погледна навън, към старата, очукана и почерняла гора от комини, към старото червено сияние в небето, което му се струваше някога като нощно отражение на суровата обстановка, предлагана отвред на неговото детско въображение.

Отдръпна глава, седна до леглото и загледа как Ефри Флинтуинч го приготвя за спане.

— Вие не бяхте омъжена, Ефри, когато заминах.

Тя сви устни, като че искаше да каже „не“, поклати глава и продължи да поставя калъф на една възглавница.

— И как стана това?

— Ами защото Джеримая реши така, разбира се — отговори Ефри, захапала със зъби единия край на калъфа.

— То се знае, че той е направил предложението, но как изобщо се случи това? Аз мислех, че нито един от вас няма намерение да се жени; а най-малко бих допуснал, че ще се ожените един за друг.

— И аз не допусках — каза мисис Флинтуинч, докато завързваше калъфа на възглавницата.

— Това имах пред вид. И кога променихте намерението си?

— Никога не съм го променяла — отговори мисис Флинтуинч.

Като забеляза, че той все още я гледа, сякаш очаква продължение на отговора, тя потупа възглавницата, преди да я намести до напречната, плесна я силно по средата и запита: — Как другояче да постъпя?

— Освен да се омъжите ли?

— Разбира се — каза мисис Флинтуинч. — Това не беше мое дело. Никога не съм мислила такова нещо. Бях принудена да го сторя наистина, без да мисля! Тя настоя (както и той) още докато се движеше; по онова време още се движеше.

— После?

— После? — повтори мисис Флинтуинч. — Тъкмо това си казвах и аз. После! Каква полза да размишлявам? Ако ония двамата умници са го решили, какво ми оставаше да сторя? Нищо.

— Било е решено, значи, от майка ми?

— Бог да ви пази, Артър, и да ми прости приказките! — промълви все така шепнешком Ефри. — Та как би могло да стане такова нещо, ако и двамата не са били съгласни? Джеримая никога не ме е ухажвал; не можеше и да се помисли, след като толкова години ми заповядваше, докато служехме тук. Един ден ми каза: „Ефри — рече, — ще ти кажа нещо. Как ти се струва името Флинтуинч?“ — „Как да ми се струва?“ — питам аз. „Да — казва той, — защото ще го носиш.“ — „Ще го нося ли? Джеримая!“ — казвам. Ох, умен мъж е той!

Мисис Флинтуинч разгъна горния чаршаф, над него одеялото, над одеялото юргана и замълча, сякаш бе казала вече всичко.

— После? — запита отново Артър.

— После ли? — повтори пак мисис Флинтуинч. — Какво можех да сторя? Той ми каза: „Ефри, ние с тебе ще трябва да се оженим и ще ти кажа защо. Нейното здраве запада, тя ще се нуждае от постоянни грижи в спалнята си горе, ще трябва да сме повечето време при нея, а когато не сме при нея, ще оставаме само двамата. Изобщо ще бъде по-прилично. И тя е на моето мнение — рече той, — затова, ако си туриш шапката в понеделник в осем часа сутринта, ще свършим тая работа.“

Мисис Флинтуинч подви завивките.

— После?

— После ли? — повтори мисис Флинтуинч. — И аз се питам същото. Сядам и си казвам: „После?…“ После Джеримая рече: „А за обявяването в черква в неделя ще обявят за трети път (защото аз съобщих още преди две седмици); затова определих понеделника. Тя ще поговори лично с тебе, но ти вече си подготвена, Ефри.“ Тя ми заговори още същия ден и каза: „И така, Ефри, както разбирам, вие с Джеримая ще се жените. Радвам се, както с право и ти се радваш. За тебе е много добре. А при сегашното положение е добре дошло и за мене. Той е разумен човек, заслужава пълно доверие, сериозен е и благочестив.“ Какво можех да кажа, щом работата бе стигнала дотам? Та дори да ставаше дума за… удушване вместо женитба — мисис Флинтуинч употреби доста време, докато намери този израз, — пак нямаше да кажа нито дума на тия хитреци.

— Откровено казано, и аз мисля така.

— И така е, Артър.

— А кое беше девойчето в стаята на майка ми, Ефри?

— Девойче ли? — запита почти рязко мисис Флинтуинч.

— Да, положително видях девойче край вас… Почти скрито в тъмния ъгъл.

— О, за нея ли питате? За малката Дорит? Тя не е нищо… просто нейна прищявка. — Една от особеностите на Ефри Флинтуинч беше да не назовава никога мисис Кленъм по име. — Но тук се навъртат и други девойки освен тази. Забравихте ли някогашната си изгора? Сигурно отдавна, много отдавна.

— Толкова страдах, когато майка ми ни раздели, та не мога да я забравя.

— Намерихте ли си друга?

— Не.

— Тогава мога да ви кажа новини. Тя е сега богата и вдовица. Ако искате, можете да се ожените за нея.

— Откъде знаеш, Ефри?

— Ония двамата приказваха за нея… Чувам Джеримая по стълбите.

Тя изчезна моментално.

Мисис Флинтуинч вплете последната нишка в платното, изтъкавано усърдно от неговия ум в старата работилница, гдето се намираше станът на неговата младост. Безгрижната юношеска любов се бе промъкнала дори в този дом и той бе страдал толкова от нейната безнадеждност, колкото ако къщата им беше омагьосан замък. Нямаше и седмица, откакто хубавичката девойка, с която се бе разделил със съжаление в Марсилия, бе привлякла и задържала погледа му поради действителната или въображаема прилика с онова някогашно лице, изникнало като лъчезарно видение из неговия мрачен живот. Той се облегна о перваза на ниския, дълъг прозорец, загледа се в черната гора от комини и се унесе в мечти. Защото животът на този човек — така напълно лишен от събития, над които да се замисля, насочва и с радост да ги обсъжда — не можеше да не го превърне в мечтател.

Глава ІV Мисис Флинтуинч сънува

За разлика от сина на своята стара господарка мисис Флинтуинч сънуваше обикновено със затворени очи. Тази нощ тя видя един необикновено ясен сън, наскоро след като остави сина на старата господарка. Не приличаше дори на сън, толкова много приличаше във всяко отношение на действителност. Ето какво се случи.

Спалнята на мистър и мисис Флинтуинч беше на няколко стъпки от стаята, гдето мисис Кленъм живееше затворено от толкова години. Стаята им не беше на същия етаж, защото се намираше долепена до къщата в странична пристройка, отгдето по няколко стръмни стъпала слизаха към главните стълби, почти срещу вратата на мисис Кленъм. Тя не би могла да ги повика, тъй като стените, вратите и ламперията на стария дом бяха много плътни, но от едната стая до другата се отиваше лесно и в домашно облекло, в топло и студено време, в кой да е час на деня и нощта. До възглавието на леглото, на една стъпка от ухото на мисис Флинтуинч имаше звънец, а връвта му се намираше подръка на мисис Кленъм. Щом звънецът звъннеше, Ефри скачаше от леглото и още преди да се е събудила, се озоваваше в стаята на болната.

След като настани господарката си в леглото, запали лампата и й пожела лека нощ, мисис Флинтуинч се прибра както винаги, но не намери съпруга си в стаята. И тъкмо този неин съпруг и господар стана действуващо лице в съня й, макар че в момента не мислеше за него, както би трябвало да бъде според наблюденията на повечето философи.

Тя сънува, че се събужда, след като е спала няколко часа, а Джеримая все още не си бе легнал. Погледна свещта, която бе оставила да свети, и като измери времето по способа на крал Алфред Велики, убеди се по размера на изгорялата й част, че наистина е спала доста дълго. След това стана, загърна се в халата си, обу се и доста изненадана от отсъствието на Джеримая, излезе на стълбите, за да го потърси.

Стълбите бяха дървени и здрави, както се полага, така че Ефри слезе без никакви произшествия, каквито се случват в сънищата. Не се плъзна по тях, а слезе, като се държеше за парапета, защото свещта й бе угаснала. В единия ъгъл на преддверието, зад входната врата, имаше малка приемна, напомняща шахта, с висок, тесен прозорец, като бойница в стената. В тази никога неизползувана стая се виждаше светлина.

Мисис Флинтуинч мина по студените плочи на преддверието и надникна през ръждясалите панти на открехнатата врата. Очакваше да види Джеримая дълбоко заспал или припаднал, но той седеше на стол буден както винаги жив и здрав. Само че… Господи помилуй! Какво е това?… Мисис Флинтуинч ахна тихичко и едва не припадна.

Защото будният мистър Флинтуинч гледаше един заспал мистър Флинтуинч. Той седеше от едната страна на малка маса, загледан втренчено в себе си, хъркащ, с клюмнала на гърдите глава. Будният Флинтуинч беше с лице към жена си; спящият беше в профил към нея. Будният Флинтуинч беше първообразът, спящият Флинтуинч беше двойникът. Ефри забеляза ясно със замаяното си съзнание тази разлика точно както би различила един осезаем предмет от отражението му в огледало.

Дори да би имала и най-малко съмнение кой е нейният Джеримая, нетърпението му би го разсеяло. Той се огледа наоколо за някакво нападателно оръжие, грабна щипците за чистене на свещта и преди да си послужи с тях за разцъфналата като зелка свещ, ги тикна в спящия, сякаш искаше да го прободе.

— Кой е? Какво има? — стресна се заспалият.

Мистър Флинтуинч вдигна щипците по-нагоре, като че искаше да промуши другия в гърлото, за да го накара да млъкне. Но другарят му потърка очи и се опомни:

— Забравих къде съм.

— Два часа спа — промърмори Джеримая, поглеждайки часовника си. — А каза, че ти стига да подремнеш, за да си отпочинеш.

— И наистина само подремнах — отговори двойникът.

— Часът е два и половина след полунощ — измърмори Джеримая. — Къде е шапката ти? Къде е палтото? Къде ти е сандъкът?

— Всичко е тук — отвърна двойникът, като увиваше сънливо шала около врата си. — Почакайте една минутка. Подайте ми ръкава… Не този, другия. Ех! Не съм вече млад като някога. — Мистър Флинтуинч му помогна с гневно нетърпение да се облече. — А вие ми обещахте още една чашка, след като подремна.

— Добре, пий и… щях да кажа, задави се — отвърна Джеримая. — Но мисълта ми е — махай се.

Той извади бутилка порто, съвършено еднаква с тая на мисис Кленъм, и наля една чаша.

— Нейното порто, предполагам? — запита двойникът, вкусвайки виното така, сякаш беше на доковете и имаше часове пред себе си. — За нейно здраве!

Изпи една глътка.

— За ваше здраве!

Изпи още една.

— За негово здраве!

И още една:

— И за всички приятели около свети Павел!

След тази старинна наздравица той допи виното, остави чашата и взе сандъка. Беше железен сандък, около две стъпки дълъг, но той го настани съвсем удобно под мишница. Джеримая наблюдаваше грижливо как го настанява, опипа с ръка — да провери здраво ли го държи; поръча му да внимава какво върши, най-после тръгна на пръсти да му отвори вратата. Предвидила това, Ефри се бе отдръпнала на стълбите. Това, което последва, беше толкова обикновено и естествено, че тя можа да чуе оттам отварянето на вратата, да усети нощния въздух и да види звездите навън.

Но сега настъпи най-забележителната част от съня. Тя беше така наплашена от съпруга си, та нямаше сили да тръгне от стълбите към стаята си (а би могла много лесно да го стори, преди той да затвори вратата) и остана да гледа. Затова, когато той тръгна по стълбите към стаята си със свещ в ръка, неизбежно се озова пред нея. Изненада се, но не продума. Продължи пътя си, без да отделя поглед от нея; самата тя, изцяло под негово влияние, тръгна пред него. Така, тя заднишком, а той, вървейки напред, стигнаха до стаята си. Щом вратата се затвори, мистър Флинтуинч сграбчи жена си за гърлото и започна да я друса, докато лицето й посиня.

— Ех, Ефри, жено Ефри! — каза мистър Флинтуинч. — Какво сънуваш? Събуди се! Събуди се! Какво има?

— Какво… има ли, Джеримая? — успя да изрече мисис Флинтуинч, облещила очи.

— Ех, Ефри, жено Ефри! Ти си станала насън от леглото си, мила! Аз се качвах, след като бях заспал долу, и те намирам на стълбите, загърната в халата. Имала си кошмар, Ефри — добави с приятелска усмивка мистър Флинтуинч. — Ако пак ти се присъни такова нещо, ще трябва да вземеш очистително. И ще ти дам такава доза, жено… такава доза!

Мисис Флинтуинч му благодари и се вмъкна в леглото.

Глава V Семейни въпроси

Когато в понеделник сутринта градските часовници удариха девет, Джеримая Флинтуинч с вид на полуобесен закара мисис Кленъм до високия й шкаф. След като тя отключи и се настани пред писалището си, Джеримая се оттегли — може би за да се дообеси, — а в стаята влезе синът.

— По-добре ли сте тази сутрин, мамо?

Тя поклати глава със същото строго самодоволство, с каквото бе говорила снощи за времето.

— Никога няма да бъда по-добре, но добре, че зная това, Артър, и мога да го понасям.

Положила ръце пред високото писалище, което се издигаше пред нея, тя сякаш свиреше на безгласен черковен орган. Тази мисъл (отдавнашна у него) мина през ума на сина й, докато сядаше сам край него.

Майката отвори едно-две чекмеджета, прегледа някакви книжа и ги прибра отново. Строгото й лице не се отпусна нито на косъм, за да може наблюдателят да проникне в мрачния лабиринт на мислите й.

— Да говоря ли по нашите работи, мамо? Разположена ли сте да се занимаете днес с делови разговори?

— Дали съм разположена, Артър? По-скоро ти разположен ли си? Баща ти почина преди повече от година. Оттогава аз съм била всякога на твое разположение и съм те чакала да започнем този разговор.

— Много неща трябваше да се уредят, преди да напусна; а след като напуснах, пътешествувах малко за почивка и развлечение.

Тя се обърна към него, сякаш не бе чула или разбрала последните думи.

— За почивка и развлечение.

Огледа мрачната стая, а по движението на устните й човек би допуснал, че повтаря тия думи, като че искаше да покаже колко малък дял от двете неща й бе отреден.

— Освен това, мамо, тъй като вие сте единствената изпълнителка на завещанието и сама ръководите и се грижите за имота, за мене оставаше много малко работа или, по-точно, не оставаше никаква, докато вие имахте време да уредите всичко, както ви е угодно.

— Сметките са готови — отвърна тя. — Тук са. Всички разписки са проучени и проверени. Можеш да ги провериш, когато пожелаеш, Артър. И сега ако искаш.

— За мене е достатъчно да зная, мамо, че работата е свършена. Мога ли да продължа?

— Защо не? — отговори тя с обикновения си леден тон.

— През последните няколко години, мамо, нашата фирма правеше все по-малък оборот и сделките постепенно западаха. Ние никога не проявявахме, нито се ползувахме с особено доверие; не приобщихме никого към себе си; похватите ни не бяха съвременни и ние изостанахме много назад. Няма защо да ви изтъквам това, мамо. Вие неизбежно го знаете.

— Зная какво имаш пред вид — отвърна компетентно тя.

— Дори този стар дом, в който разговаряме — продължи синът, — е пример за това, което казах. Още по времето на баща ми, а преди това по времето на неговия чичо тук е бил делови център, кипящ от живот. Той е сега някаква аномалия, някаква отживяла времето си безцелна безсмислица. Всички наши операции се извършват чрез търговците комисионери Ровингъм; и при все че вие контролирате и ръководите разумно и бдително делата на баща ми, тези качества биха могли да опазват имота му дори ако живеехте вън от този дом, нали?

— Смяташ ли, Артър — възрази тя, без да отговори на въпроса му, — че един дом, приютил твоята болна и огорчена… заслужено болна и справедливо огорчена майка, е безцелна безсмислица?

— Аз говорех само за делови цели.

— С какво намерение?

— Ей сега ще обясня.

— Предвиждам за какво става дума — отвърна тя, като го гледаше втренчено. — Но да пази бог да се оплача от каквото и да е изпитание. Заслужила съм горчивите разочарования и ги приемам.

— Тежко ми е да слушам тия думи, мамо, макар че ги очаквах.

— Знаел си, че ще ги кажа. Познаваш ме — прекъсна го тя.

Синът замълча за миг. Изненада се, че бе успял да раздразни майка си.

— Както и да е! — възвърна тя досегашното си каменно безстрастие. — Продължавай; да те чуя.

— Вие сте предчувствували, мамо, че аз съм решил да се откажа от работата. Приключих с нея. Не ще си позволя да ви давам съвет; виждам, че вие ще я продължите. Ако имах някакво влияние над вас, бих го използувал само за да смекча вашата присъда за разочарованието, което ви причинявам; да ви изтъкна, че съм минал повече от половината си живот, без да се противопоставя на вашата воля. Не мога да кажа, че съм бил способен да се съобразявам от душа и сърце с вашите заповеди; не мога да кажа, че моите четиридесет години са донесли радост или са били от полза за мене или за когото и да е; но обикновено ви се покорявах и ви моля само за едно — да не забравяте това.

Тежко̀ на молителя, който би се явил или се е явявал някога да иска някаква отстъпка от неумолимото лице пред бюрото. Тежко на провинения, очакващ присъда от съд, председателствуван от тия строги очи. Голяма беше за тази сурова жена нуждата от мистична религия, обвита в печал и тъмнина, със светкавични проклятия, мъст и разрушения, прорязващи черните облаци. „И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници“ — беше една безсмислена молитва за нея. „Порази, смрази, смажи длъжниците ми, господи, както бих сторила аз, и ще ти се покланям“ — това беше нечестивата каменна кула, съградена от нея, за да се изкачи до небето.

— Свърши ли, Артър, или има да ми кажеш още нещо? Мисля, че не остана вече нищо. Беше кратък, но съдържателен.

— Има да кажа още нещо, мамо. Отдавна тази мисъл не ме е напускала ни денем, ни нощем. Но е много по-мъчна за изказване от това, което вече казах. Тя засяга мене; засяга всички ни.

— Всички ни? Кои — всички ни?

— Вас, мене, покойния ми баща.

Тя свали ръце от бюрото, сложи ги на скута си и се загледа в огъня с непроницаемостта на древноегипетско ваяние.

— Вие познавахте баща ми несравнено по-добре, отколкото го познавах аз; и сдържаността му към мене беше негова отстъпка пред вас. Вие бяхте много по-силна от двамата, мамо, и го водехте, както искахте. И като дете разбирах това така добре, както го зная сега. Зная, че тъкмо под ваше влияние той отиде в Китай да ръководи фирмата ни там, като ви остави тук да я ръководите вие (макар и да не зная дали такива именно са били условията при раздялата ви); и по ваше желание аз трябваше да остана при вас, докато навърша двадесет години, а след това да отида при него, както и стана. Не се обиждате, нали, загдето спомням тия неща след двадесет години?

— Очаквам да чуя защо ги припомняш.

Той понижи глас и продължи с явно нежелание, против волята си:

— Искам да ви попитам, мамо, дали ви се е случило някога да подозирате…

При думата „да подозирате“ тя се намръщи и обърна очи към сина си. После ги отвърна отново към огъня; но челото си остана все така смръщено, сякаш древноегипетският ваятел го бе издълбал за вечни времена върху твърдия гранит.

— … Някакъв таен спомен да е измъчвал съвестта му?… Някакво угризение? Да сте забелязали в държането му нещо, което ви е подсказало това? Да сте говорили някога, той да ви е намеквал за подобно нещо?

— Не разбирам какъв таен спомен, измъчвал баща ти, имаш пред вид — отговори тя след известно мълчание. — Толкова загадъчно говориш.

— Възможно ли е, мамо — синът се наведе напред, за да бъде по-близо до нея, докато прошепваше тия думи, и сложи нервно ръка на писалището й, — възможно ли е, мамо, да е имал нещастието да напакости някому и да не поправи злото?

Тя го загледа гневно, облегна се на стола си, за да се отдалечи от него, но не отговори.

— Аз напълно съзнавам, мамо, че ако подобна мисъл не е минавала никога през ума ви, ще ви се стори жестоко и неестествено от моя страна да я изрека, дори при този задушевен разговор. Но не мога да я прогоня. Времето и промените (опитвах и двете, преди да проговоря) не можаха да я прогонят. Не забравяйте, че аз бях с баща си. Не забравяйте, че видях изражението му, когато ми предаде часовника и направи усилие да ми обясни, че ви го изпраща като символ, който вие ще разберете. Не забравяйте, че го видях в последния му час с молив в безпомощната ръка, опитвайки се напразно да ви напише няколко думи. Колкото повече време минава, откакто това смътно подозрение ме измъчва, толкова по-голяма вероятност му придават обстоятелствата. Нека преценим сериозно, за бога, не сме ли наследили някакво зло, което сме длъжни да поправим. Никой друг освен вас, мамо, не може да помогне в случая.

Все още отдръпната назад, така че тежестта й, нарушила равновесието на стола, го поклащаше от време на време, а самата тя приличаше на жестоко, отдалечаващо се привидение, майката постави своята прегъната в лакътя лява ръка с дланта навън между себе си и него и го загледа втренчено и безмълвно.

— В стремежа към пари и в ръководенето на тежки търговски операции… започнах, мамо, и трябва да кажа всичко… е възможно някой да е бил за жалост измамен, ощетен, разорен. Вие сте били движещата сила на цялата машина преди моето раждане; силният ви характер се е отразил във всички сделки на баща ми за повече от две десетилетия. Вие можете, струва ми се, да разсеете моите съмнения, ако пожелаете истински да ми помогнете да открия истината. Ще го сторите ли, мамо?

Той замълча с надежда, че тя ще заговори. Но стиснатите й устни бяха така неподвижни, както разделените на път посивели коси.

— Ако е възможно да бъдат възстановени нечии права, ако е възможно някой да бъде обезщетен, нека разберем и сторим това. Всъщност, мамо, ако то е по силите ми, нека аз го сторя. Видях толкова малко радост от парите; те са донесли, доколкото зная, толкова малко спокойствие в този дом или на хората, свързани с него, та за мене струват много по-малко, отколкото за всеки друг. Не могат да ми доставят нищо, което да не бъде за мене укор или страдание, ако ме измъчва подозрението, че са помрачили с угризения последните часове на баща ми и не са честно и справедливо мои.

До ламперията на стената, на два-три ярда от писалището, висеше връв на звънец. С внезапно бързо движение на крака си майката върна стола към тази връв и я дръпна нервно, продължавайки да държи другата ръка като щит, сякаш син й се готвеше да я удари, а тя искаше да се предпази от удара.

Една уплашена девойка се втурна в стаята.

— Кажи на Флинтуинч да дойде!

Девойката изчезна моментално и след миг старецът застана до вратата.

— Какво! Счепкахте ли се вече? — попита той, като ги поглеждаше невъзмутимо. — Така и мислех. Напълно бях уверен.

— Флинтуинч! — каза майката. — Погледнете сина ми! Погледнете го!

— Е, гледам го — отговори Флинтуинч.

Тя протегна ръката, с която се заслоняваше досега, и продължи, като посочи този, който я бе ядосал.

— Щом се върна… преди да е засъхнала калта от обувките му… започна да черни пред своята майка паметта на баща си! Иска от майка си да разследва заедно с него сделките на бащата през целия му живот! Страхува се, че земните блага, събрани от нас с денонощен труд, със сълзи и пот, с мъка и лишения, са просто грабеж; и пита на кого трябва да ги върнем за възмездие.

Макар и побесняла от гняв, тя успяваше дотолкова да владее гласа си, че той беше дори по-тих от обикновено. И произнасяше съвършено ясно всяка дума.

— Възмездие — продължи тя. — Да, разбира се! Лесно му е да говори за възмездие, току-що пристигнал от пътешествия и миткания из чужди страни, гдето е скитал за развлечение и удоволствие. Нека погледне мене, затворена и окована тук. Понасям всичко без ропот, защото е наредено така да изплатя греховете си. Възмездие! Та нима то не е в тази стая от петнадесет години насам?

Така уреждаше тя всякога сметките си с небесния цар, като вписваше вноските си, водеше точна сметка и изискваше това, което й се дължи. В това отношение беше забележителна само със силата и настойчивостта си. Иначе хиляди хора вършат всеки ден същото, всеки посвоему.

— Дайте ми оная книга, Флинтуинч!

Старецът й подаде книгата от масата. Тя сложи два пръста между листовете, прихлупи книгата и заплашително я размаха към сина си.

— В древните времена, Артър, за които се разправя в тази книга, са живели благочестиви божи избраници, които биха проклели синовете си за много по-малка вина; обрекли биха и тях, и цели народи, които биха ги приютили да бъдат отлъчени от господа и хората и да загинат всички до един заедно със сукалчетата. Но аз ще кажа само, че ако заговориш отново някога с мене по този въпрос, ще се отрека от тебе, ще те прогоня от този дом така, че по-добре би било да си останал още от люлка без майка. Никога вече няма да те видя или да искам да чуя за тебе. А ако ти все пак влезеш в тази тъмна стая да ме видиш мъртва, от тялото ми ще потече кръв, ако е възможно, когато се приближиш към мене.

Поуспокоена отчасти от свирепата заплаха, а отчасти (колкото чудовищно и да изглежда) от съзнанието, че е изпълнила един религиозен дълг, тя подаде отново книгата на стареца и замълча.

— А сега — каза Джеримая, — като имате пред вид, че нямам намерение да застана между вас двамата, ще ми позволите ли да ви запитам (щом ме повикахте като трето лице тук) за какво става дума?

— Ще го научите от майка ми — отговори Артър, разбрал, че трябва да заговори. — Каквото казах, бе казано само за нея.

— О! — възкликна старият. — От майка ви? Ще го науча от майка ви? Добре, но майка ви каза, че подозирате баща си. Това не подобава на добър син, мистър Артър. Кого другиго ще заподозрете още?

— Стига! — обади се мисис Кленъм, като се обърна само към стареца. — Нито дума повече по този въпрос.

— Добре, но почакайте малко, почакайте — настоя старият. — Да видим каква е работата. Казахте ли на мистър Артър, че не бива да оскърбява баща си? Че няма право? Че няма основание за това?

— Сега му казвам.

— Да, точно така — продължи старецът. — Сега му казвате. Не сте му казвали по-рано, сега му казвате. Да, да! Имате право. Вие знаете, че толкова време стоях между вас и баща му, та смъртта сякаш не е променила нищо и аз продължавам да стоя между вас. Така и ще бъде, затова искам нещата да се изяснят откровено. Позволете да ви кажа, Артър, че нямате право, нито основание да се съмнявате в баща си.

Той сложи ръце върху облегалото на стола с колелца и закара полека господарката си на предишното й място, като мърмореше нещо под носа си. Накрай каза, застанал зад нея:

— Сега, ако трябва да си отида, оставяйки нещата недоизказани, а след това да се връщам пак, когато стигнете до втората половина и отново се спречкате, искам поне да чуя, каза ли ви Артър какво мисли да прави с фирмата?

— Отказва се от нея.

— Без да я предаде другиму, надявам се?

Мисис Кленъм погледна сина си, като се облегна на прозореца. Той забеляза погледа и отговори:

— Предавам я на майка ми, разбира се. Тя ще постъпи, както намери за добре.

— Ако разочарованието, че моят син в разцвета на живота си отказва да влее в нашата фирма своята младост и сили, които ще увеличат доходите и значението й, може да бъде смекчено с някакво удоволствие, то това ще бъде повишението на нашия стар и верен служител. Капитанът изоставя кораба, Джеримая, но вие и аз ще потънем или ще плаваме с него.

Със светнали очи — сякаш бе зърнал пари — Джеримая се обърна внезапно към сина, като че искаше да каже: „Не ви дължа никаква благодарност; вие нямате никакво участие в случая!“, после благодари на майката от свое име и от името на Ефри, като я увери, че и той, и Ефри няма никога да я напуснат. Накрая извади часовника си от дълбокия джеб, каза: „Единадесет! Време е за стридите ви!“, и променяйки по този начин темата на разговора, без да промени нито израза, нито държането си, дръпна връвта на звънеца.

Решена да се отнесе най-строго към себе си след предположението, че не знае какво е разплата и възмездие, тя отказа да хапне от донесените стриди. А те бяха съблазнителни: осем на брой, наредени в кръг върху табличка с бяла покривка между френски хлебчета с масло и студена чаша вино, разредено с вода; но тя устоя на всички увещания и ги върна… като записа сигурно тази постъпка за свой актив в дневника на вечността.

Стридите бяха поднесени не от Ефри, а от девойката, влязла при позвъняването; същата, която бе стояла снощи в полутъмната стая. Сега, когато можеше да я разгледа, Артър откри, че дребната фигура, тънки черти и скромна тясна рокля я правеха още по-малка, отколкото беше всъщност. Двадесет и две годишна навярно, навън би минала за наполовина по-млада. Не можеше да се каже, че лицето й е съвсем младо, защото беше всъщност по-разумно и загрижено, отколкото подобаваше дори на истинската й възраст; но беше толкова мъничка и лека, така безшумна и стеснителна, така съзнаваща, че не й е мястото между тримата възрастни тук, че имаше напълно държането и външността на наплашено дете.

Отношението на мисис Кленъм към тази прислужница беше сурово и неопределено, полупокровителство, полупотисничество, нещо средно между пръскане с лейка и притискане с хидравлическа преса. Дори когато малката влезе при гневното позвъняване, а майката се заслоняваше така странно с ръка от сина си, в очите на мисис Кленъм се мярна нещо, отредено само за нея. Както най-твърдият метал и най-черният цвят все пак имат степени, така и студенината на мисис Кленъм към хората изобщо се отличаваше едва уловимо от студенината й към малката Дорит.

Малката Дорит отиде да шие. И в дълги, и в къси дни беше на работа от осем до осем. Точно в осем идваше, точно в осем си отиваше. Какво правеше в останалото време, беше тайна.

Друга черта от нрава на малката Дорит; освен паричното заплащане в дневното й възнаграждение се включваше храната, но тя изпитваше особено нежелание да се храни с други хора и всякога се стараеше да го избягва. Винаги твърдеше, че трябвало да започне или да довърши някаква работа; и положително измисляше начини — не много хитри наистина, защото не успяваше никого да измами — да обядва сама. Щом успееше в това, понесла щастливо чинийката си къде да е — за да я сложи на скута си, на сандък, на земята или на камината, пред която заставаше на пръсти, — малката Дорит похапваше скромно и най-голямата й тревога за този ден минаваше.

Не беше лесно да се разгледа лицето на малката Дорит; така настрана стоеше тя от всички, шиеше в такива усамотени кътчета и така изплашено се отдръпваше, когато я срещаха по стълбите. Но може да се каже, че имаше бледо, прозрачно лице, изразително и живо, макар и с некрасиви черти, като се изключат меките лешникови очи. Красиво наведена глава, дребна фигурка, малки, пъргави ръце, бедна рокля — много бедна наистина, щом това личеше въпреки спретнатостта й — такава беше малката Дорит, когато работеше.

Тези общи и отделни впечатления от малката Дорит мистър Артър получи през деня от своите очи и от езика на мисис Ефри. Ако мисис Ефри би могла да има собствена воля и желание, те биха били навярно неблагоприятни за малката Дорит. Но тъй като „ония двамата умници“ — постоянният израз на мисис Ефри, който поглъщаше собствената й личност — бяха съгласни да приемат малката Дорит като факт в реда на нещата, за нея не оставаше нищо друго, освен да последва примера им. Точно така, ако двамата умници биха решили да убият малката Дорит, а на мисис Ефри наложеха да държи свещта, за да им свети, тя несъмнено би сторила и това.

Горепосочените сведения мисис Ефри съобщи между печенето на яребицата за болната и приготвянето на говеждото печено и пудинга за обеда, като надникваше постоянно в стаята на Артър, за да му внушава да не отстъпва пред двамата умници. Изглеждаше, че мисис Флинтуинч просто е решила да настрои единствения син на дома срещу „ония двамата“.

Пак през този ден Артър обиколи цялата къща. Тъжна и тъмна беше тя. Изоставени от години, неприветните стаи изглеждаха изпаднали в дълбоко вцепенение, от което нищо сякаш не би могло да ги извади. Малко на брой и струпани без ред, мебелите изглеждаха по-скоро складирани, отколкото наредени за украса. Цялата къща беше безцветна; ако някога е имала багри, те бяха отдавна отлетели заедно с изчезналите слънчеви лъчи — погълнати може би от цветя, пеперуди, птича перушина, скъпоценни камъни и какво ли не. Никъде — от подземието до покрива — нямаше равен под; таваните бяха така фантастично забулени от дим и прах, че старите жени биха могли да предсказват по тях бъдещето по-добре, отколкото по чайна утайка; в мъртвите огнища нямаше друга следа да са били някога затопляни освен купчинките сажди, изпадали от комина и разпилявани в черни вихрушки при всяко отваряне на вратите. В някогашната гостна имаше две жалки огледала с рамки, по които шествие от черни фигури носеше черни гирлянди, но и те дори бяха без глави и нозе; един купидон, напомнящ гробар, се бе превъртял с главата надолу, друг съвсем бе паднал. Кабинетът на покойния му баща, използуван същевременно за кантора, беше така непроменен, щото човек можеше да си представи, че, макар и невидим, той е все още тук, както видимата стопанка беше горе, а Джеримая Флинтуинч снове между двамата, за да ги помирява. Потъмнелият портрет на покойника висеше в мрачно безмълвие на стената, с очи, втренчени в сина, както бяха втренчени, когато животът вече гаснеше в тях, сякаш настояваха да не отстъпва от делото, което е поел. Но той не се надяваше вече, че майка му ще отстъпи, а отдавна бе изгубил и всяка надежда да успокои по друг начин своите съмнения. И в зимниците, както в спалните горе, добре познати някогашни вещи, променени и извехтели, бяха все на същите места; дори празните, обвити в паяжини бурета за бира, дори празните винени бутилки, с гърла, запушени от накип и плесен. Тук, сред неизползувани лавици за бутилки и коси слънчеви лъчи откъм двора, беше и хранилището, пълно със стари сметководни книги, лъхащи на тление и плесен, сякаш възкръснали стари книговодители идваха редовно да ги разтварят нощем.

Обедът бе поднесен в два часа като в изправителен дом — на измачкана покривка в края на масата. Артър обядва с мистър Флинтуинч — новия съдружник. Мистър Флинтуинч го уведоми, че майка му си е възстановила спокойствието и не ще спомене вече утринния разговор.

— А вие не оскърбявайте паметта на баща си, мистър Артър — добави Джеримая. — Веднъж завинаги се откажете от това! Да приключим с този въпрос.

Мистър Флинтуинч бе започнал вече да подрежда и почиства собствената си канторка, за да почете сякаш новата си длъжност. И се върна към това занимание, след като се нахрани с печено говеждо, обра с плоската страна на ножа си всичкия сос и си наля щедро бира от буренцето в килера. Подкрепил по този начин силите си, той запретна ръкавите на ризата и отиде да продължи работата; а докато го наблюдаваше, мистър Артър разбра ясно, че този старец ще му заговори толкова, колкото портретът или гробът на баща му.

— Ефри, жено — казва мистър Флинтуинч на минаване през хола. — Ти не беше оправила още леглото на мистър Артър, когато отидох преди малко горе. Поразмърдай се. По-живо.

Но мистър Артър намери този дом толкова неприветлив и мрачен, така малко би желал да присъствува при ново, неумолимо предаване на майчините му врагове (между които беше може би и сам той) на земни мъки и на вечна гибел, та съобщи, че възнамерява да се настани в кафенето, гдето бе оставил багажа си. Тъй като мистър Флинтуинч посрещна любезно мисълта да се отърве от него, а майка му се отнасяше равнодушно към всички домашни събития (несвързани с възможни икономии), които ставаха извън нейната стая, Артър можа да осъществи леко този въпрос без нови разправии. Уговориха по колко часа дневно майка му, мистър Флинтуинч и сам той ще посвещават заедно на необходимата проверка на книгите и документите; и той напусна угнетено дома, гдето така неотдавна бе пристигнал.

А малката Дорит?

Деловите посещения на Кленъм, прекъсвани от закуските на болната със стриди и яребици, по време на които самият Кленъм се освежаваше с разходки, продължаваха от десет до шест и траяха около две седмици. Малката Дорит понякога шиеше, понякога не и стоеше като скромна гостенка, каквато му се стори в деня, когато пристигна. Първоначалното му любопитство се засилваше всеки ден, докато я наблюдаваше, гледаше или размисляше за нея в очакване да я види. Погълнат от своите съмнения, той дори се запита веднъж дали тя не е свързана по някакъв начин с тях. Най-после реши да я наблюдава и да узнае нещо повече за нея.

Глава VІ Бащата на Маршалси

Преди тридесет години на няколко стъпки от черквата „Сент Джордж“, в предградието Саутуърк, от лявата страна на пътя, който отива на юг, се издигаше затворът Маршалси. Издигаше се той на същото място от много години и остана там още някое време; но сега вече не съществува. А светът не стана по-лош без него.

Това бяха дълга редица сгради в казармен стил, плътно долепени една до друга без задни стаи, заградени от тесен, постлан с плочи двор, затворен от високи зидове със заострени шипове на върха. В този тесен, задушен затвор за неизправни длъжници имаше още по-тясно и задушно помещение за контрабандисти. Предполагаше се, че зад обкованата с желязо врата на втория затвор (състоящ от един-два карцера и тъмен, широк ярд и половина ходник, тайнствено преддверие на мъничкото игрище за кегли, гдето длъжниците от Маршалси притъпяваха мъката си) се намират нарушителите на данъчните закони, неплатилите акцизи и мита и осъдени поради това на глоби, които не са били в състояние да заплатят.

Казваме „предполагаше се“, защото карцерът и тъмният ходник бяха отживели времето си. В действителност ги считаха за прекалено тежко наказание, при все че на теория се смятаха за напълно уместни. (Както и днес има съвсем непрогледни тъмници и килии, които не са карцери.) Затова контрабандистите обикновено навестяваха длъжниците (които ги посрещаха с отворени обятия) освен в дните, когато от съответната служба идваше съответно лице, за да направи един вид проверка на неща, от които не разбираше нищо. В такива типично британски случаи контрабандистите — ако имаше такива — си даваха вид, че се прибират в карцера и тъмния ходник, докато съответното лице си даваше вид, че върши нещо; и излизаха отново, щом той завършеше своята работа… както се вършат повечето държавни дела в нашия съвсем мъничък, съвсем прекрасен остров.

Много време преди деня, в който слънцето припичаше над Марсилия в началото на нашата повест, в затвора Маршалси бе отведен длъжник, който е донякъде свързан с нея.

По онова време той беше много любезен и безпомощен човек на средна възраст, който щеше веднага да бъде освободен. Неизбежно щеше да бъде освободен, защото в Маршалси не затварят никога длъжник, който нищо не дължи. Той донесе куфар, но се поколеба дали трябва да извади вещите си; толкова ясно и на него — както на всички останали — ключарят бе казал, че веднага ще го освободят.

Беше стеснителен, затворен човек, с приятна, макар и донякъде женствена външност; с мек глас, къдрава коса и нерешителни ръце (по онова време украсени с пръстени), които през първия половин част от запознаването със затвора непрестанно докосваха треперещите устни. Най-много се тревожеше за жена си.

— Как мислите, сър — обърна се той към ключаря, — дали много ще се разстрои, ако дойде утре сутринта пред входа?

Ключарят отговори, че според неговите наблюдения някои се разстройвали, други не. В повечето случаи не.

— Виждате ли, трябва да се знае характерът й — продължи философски той. — От това зависи.

— Много е деликатна и неопитна.

— Не е добре тогава — отговори ключарят.

— Дотолкова не е свикнала да излиза сама — продължи длъжникът, — та не мога да си представя как ще дойде дотук, ако реши да дойде.

— Може би ще вземе файтон — предположи ключарят.

— Може би. — Нерешителните пръсти потърсиха разтрепераните устни. — Дано да вземе. Може и да не се досети.

— Или пък — добави ключарят, изказвайки от вехтия си дървен стол своите предположения, както би успокоявал от жалост безпомощно дете — може би да дойде с брат или сестра.

— Няма нито брат, нито сестра.

— Или племенница, племенник, братовчед, прислужница, някоя млада жена, зарзаватчийка. Ех, дявол да го вземе, все ще се намери някой — завърши ключарят, за да отхвърли предварително всяко възражение срещу предположенията му.

— Страхувам се… надявам се, че не ще бъде противно на правилника… ако доведе и децата.

— Децата ли? — възкликна ключарят. — Правилникът? Бог да ви поживи, та ние сме същинска детска градина. Децата! Ами че тук гъмжи от деца! Колко имате?

— Две — отговори длъжникът, вдигна отново нерешителната си ръка към устните и влезе в затвора.

Ключарят го проследи с поглед. „А ти си третото — промърмори той. — И обзалагам се на цяла крона8, че жена ти е четвъртото. И още на половин крона, че ще се яви и пето. В обща сметка пет деца. Давам още седем шилинга и шест пенса на този, който ми каже кой ще бъде по-безпомощен — ти ли или бъдещото бебе!“

Всичките му размишления бяха съвършено правилни. На другия ден жената дойде с тригодишно момченце и двегодишно момиченце, които бяха пълно потвърждение на думите му.

— Взехте ли си вече стая? — осведоми се след седмица-две ключарят.

— Да, имам доста хубава стая.

— Нещичко да я понаредите? — продължи ключарят.

— Следобед очаквам носач да донесе някоя и друга мебел — отвърна длъжникът.

— При вас ли ще останат госпожата и малките? — продължи да разпитва ключарят.

— Да, решихме, че е по-добре да не се разделяме, дори за няколко седмици.

— За няколко седмици, разбира се — отговори ключарят. И пак го проследи с поглед и поклати седем пъти глава, когато другият си отиде.

Работите на длъжника бяха объркани от едно съдружническо предприятие, за което той знаеше само едно — че е вложил пари в него; а тъй като надали имаше на света човек, по-неспособен да обясни хаоса от законни прехвърляния и обезпечавания, приписвания на имоти на този или онзи, подозрения за незаконно предпочитане на едни кредитори пред други в едни случаи и за тайнствено изчезване на имоти в други, то и никой друг не можа да разбере неговия случай. Подробните разпити на длъжника, старанието да се съгласуват отговорите му, използването на опитни счетоводители и юристи, запознати с хитростите при обявяване в несъстоятелност и умишлени фалити, само увеличиха хаоса. При всеки подобен опит нерешителните пръсти все по-безполезно докосваха треперещите устни и най-опитният юрист се отказваше от този безнадежден случай.

— Да излезе ли? — казваше ключарят. — Никога няма да излезе оттук. Освен ако самите му кредитори го уловят за раменете и го изтласкат навън.

Той беше тук вече от пет-шест месеца, когато един ден изтича задъхан и пребледнял при ключаря да съобщи, че жена му се разболяла.

— Както можеше да се предвиди — каза ключарят.

— Ние смятахме — продължи другият — утре да отиде на село. Какво да правя? Господи, какво да правя?

— Не губете време да кършите ръце и да хапете пръстите си — възрази практичният ключар, като го улови за лакътя, — ами елате с мене.

Ключарят го поведе, а той продължаваше да трепери и да хленчи полугласно „какво да правя“, изтривайки с нерешителните си пръсти сълзите по лицето… докато се качваха по една от общите стълби в затвора към някаква стая в таванския етаж. Ключарят потропа на дръжката с ключа.

— Влезте! — извика един глас отвътре.

Когато ключарят отвори вратата, пред тях се откри жалка стаичка с неприятна миризма, където двама доста дебели мъже със зачервени лица седяха пред неустойчива масичка, играеха карти, пушеха и пиеха бренди.

— Докторе — каза ключарят, — съпругата на този господин се нуждае веднага от вашата помощ.

Приятелят на доктора се намираше в положителна степен на одрезгавяване, подпухналост, зачервяване, занесеност в картите, тютюна, мръсотията и ракията, докторът — в сравнителна: беше по-одрезгавял, по-подпухнал, по-зачервен, по-занесен в картите и тютюна, по-мръсен и по-пиян. Беше невероятно бедно облечен в изпокъсана и кърпена непромокаема моряшка куртка, със скъсани лакти и без нито едно копче (на времето бил опитен хирург на пътнически кораб), с невъобразимо мръсни бели панталони, по пантофи и явно без бельо.

— Раждане ли? — запита докторът. — Тъкмо по моята специалност.

С тези думи грабна от камината гребен и вчеса косата си нагоре — изглежда, че това замести измиването, — извади някаква жалка чанта или кутия с инструменти от шкафа, гдето държеше чашата, чинийката и въглищата си, скри брада в мръсното шалче, завито около врата му, и се превърна в зловещо лекарско плашило.

Докторът и длъжникът се спуснаха по стълбите, като оставиха ключаря да се оправя с вратата, и се насочиха към стаята на длъжника. Всички жени в затвора бяха узнали новината и се бяха събрали в двора. Някои от тях си бяха присвоили вече двете деца и се готвеха гостоприемно да ги приберат; други предлагаха дребни вещи от собствените си оскъдни запаси; трети изказваха най-словоохотливо състраданието си. Мъжете се чувствуваха неудобно и повечето се бяха прибрали, за да не кажем скрили, в своите стаи; някои подсвирнаха на доктора от отворените прозорци, когато минаваше долу край тях, а други разменяха през няколко етажа язвителни закачки по повод общото възбуждение.

Беше горещ летен ден и стаите на затвора бяха същински пещи между високите стени. Мисис Бенгъм, приходяща чистачка и куриерка, която не беше затворничка (макар че някога била), а само посредница между затворниците и външния свят, бе дошла в стаята на длъжника и бе предложила услугите си да гони мухите и да прислужва. Стените и таванът бяха почернели от мухи. Много веща и съобразителна, с една ръка тя вееше на болната със зелев лист, а с другата приготвяше мухоловки, като наливаше в гърненца оцет със захар; и в същото време изказваше подходящи насърчения и поздравления.

— Мухите ви досаждат, нали, миличка? — казваше мисис Бенгъм. — Но може би ще отвличат вниманието ви и ще ви помогнат малко. Като се въдят сред гробища, бакалници, вагони за добитък и пазар за карантии, мухите в Маршалси стават много едри. Отгде да знаем, че не ни ги пращат за утеха? Как сте сега, мила? Не по-добре, нали? Да, мила, не може и да се очаква; ще ви стане и по-зле, преди да мине всичко; сама знаете, нали? Да, така е. Като си помисли човек какво ангелче ще се роди в затвор! Нима не е чудесно и нима това не ви доставя удоволствие? Ами такова нещо не се е случвало тук не знам вече откога. Вие пък се разплакахте? — продължаваше мисис Бенгъм. — Защото ще се прославите ли? Я вижте как мухите падат в канчетата по петдесет наведнъж! И всичко върви от добре по-добре! А това — каза мисис Бенгъм, когато вратата се отвори — е сигурно вашият мил съпруг заедно с доктор Хегидж! Сега вече всичко е наред според мене!

Докторът едва ли беше личност, чиято поява би могла да вдъхне на пациента чувството, че всичко е наред, но той почти веднага повтори:

— Всичко е наред, мисис Бенгъм! Ще се измъкнем на бърза ръка от тая работа.

Двамата с мисис Бенгъм обсебиха нещастните безпомощни съпрузи, както бяха постъпвали всички досега, и се задоволиха с такива средства, каквито имаха подръка. Отличителна черта на доктор Хегидж беше решимостта му да поддържа духом мисис Бенгъм на съответното равнище. Например:

— Мисис Бенгъм — каза той, преди да минат двадесет минути, откакто бе дошъл, — идете да донесете малко бренди, иначе може и да не издържите.

— Благодаря, сър. Но нямам такива намерения — каза мисис Бенгъм.

— Мисис Бенгъм — възрази докторът, — аз изпълнявам професионалния си дълг при тази дама и не ще допусна никакви възражения от ваша страна. Идете да донесете малко бренди, иначе предвиждам, че ще припаднете.

— Длъжна съм да изпълнявам заповедите ви, сър — каза мисис Бенгъм, като стана. — Но и за вас не би било зле да си наквасите гърлото, защото никак не изглеждате добре, сър.

— Благодаря, мисис Бенгъм; само че не вие сте длъжна да се грижите за мене, а аз за вас. Затова не ми се сърдете, моля. Вашата работа е да изпълнявате, каквото ви кажа, и да донесете, каквото ви е заповядано.

Мисис Бенгъм се подчини; след като й наля колкото трябваше, докторът взе и своя дял. Това лечение се повтаряше всеки час, защото той се държеше много твърдо с мисис Бенгъм. Минаха три-четири часа; в канчетата се удавиха стотици мухи; и накрай един нов живот, едва ли по-силен от техния, се появи сред безброя мънички умирания.

— Чудесно момиченце — каза докторът; — дребничко, но добре сложено. Хей, мисис Бенгъм! Имате съвсем особен вид! Веднага идете за още бренди, мадам, иначе ще изпаднете в истерия!

По това време пръстените от пръстите на длъжника започнаха да падат като листата на дърветата зиме. Нито един не остана по ръцете му в онази нощ, когато сложи нещо звънтящо в мръсната длан на доктора. В същото време мисис Бенгъм бе отишла с поръчение до едно съседно заведение, украсено с три златни топки, където много добре я познаваха.

— Благодаря — каза докторът. — Благодаря. Милата ви съпруга е съвсем добре. Държи се прекрасно.

— Много съм щастлив и благодарен, като чувам това — отговори длъжникът, — макар и никога да не съм мислил, че…

— Че ще ви се роди дете в такова място ли? — запита докторът. — Ех, сър! Какво значение има това? Малко повече простор — само това ни липсва. Иначе сме спокойни тук; никой не ни досажда; на вратата няма чукче, та кредиторите да чукат с него, за да ви изскочи сърцето от страх. Никой не идва да пита дали сте си в къщи и да казва, че ще ви чака пред вратата, докато се върнете. Никой не изпраща тук заплашителни писма за пари. Свобода, сър, свобода! Практикувал съм днешната си професия в страната и в чужбина, в походи и на кораби и ще ви кажа; не зная да съм я изпълнявал някога по-спокойно, отколкото сега тук. Навред другаде хората са неспокойни, разтревожени, забързани, загрижени за едно или друго. Тук няма нищо подобно. Приключили сме с всичко това — знаем го, стигнали сме до дъното, не можем вече да паднем, а какво намерихме? Покой! Точно така — покой!

С тази кратка изповед докторът, отдавнашен тъмничен обитател и по-пиян от всеки друг път, усещайки в добавък необичайната опора от пари в джеба си, се върна при своя другар и побратим по пресипналост, дебелина, червенина, карти, тютюн, мръсотия и бренди.

Длъжникът беше от съвършено друга порода, но и той бе започнал вече да се движи по същия кръг и в същата посока, само че от друга изходна точка. Отначало смазан от затварянето, той бе почувствувал скоро някакво тъпо облекчение. Беше под ключ; но ключът, който не му позволяваше да излезе, не позволяваше на много неприятности да влязат. Ако беше силен и целенасочен човек, за да погледне тези неприятности в лицето и да се бори с тях, би могъл да разкъса или мрежата, която го бе вплела, или сърцето си; по такъв, какъвто беше, той се спускаше безволно по гладкото нанадолнище и не правеше нито стъпка нагоре.

Когато се отърва от заплетените дела, които нищо не можеше да изясни и цяла дузина юристи му бяха връщали, без да могат да разберат нито тях, нито него, това жалко убежище му се стори по-спокойно, отколкото изглеждаше първоначално. Отдавна бе извадил вещите си от куфара; по-големичките му деца играеха редовно в двора, а колкото до малката, всички в затвора я знаеха и я смятаха донегде за своя собственост.

— Започвам да се гордея с вас — каза един ден неговият приятел ключарят. — Скоро ще станете най-отдавнашният обитател. Маршалси не би бил вече Маршалси без вас и вашето семейство.

Ключарят наистина се гордееше с него. Споменаваше го с похвали пред новодошлите, щом той се отдалечеше.

— Забелязахте ли онзи, който излезе ей сега от къщичката на вратаря? — запитваше той.

Новодошлият обикновено отговаряше утвърдително.

— Надали има по-възпитан джентълмен от него. Не са пестили пари за възпитанието му. Отиде веднъж у директора на затвора да изпробва едно пиано. И свири на него. Свири великолепно! А пък езици… какви езици не говори. По едно време имахме тук един французин, но според мене той знае френски по-добре от французина. Имахме и италианец… И него задмина за половин минута. И в други затвори можете да срещнете свестни хора, не казвам, че ги няма; но ако искате истински познавач по тия неща, които ви споменах, трябва да дойдете в Маршалси.

Когато най-малкото му дете стана на осем години, майката — отдавна залиняла поради вродената си слабост, а не от затвора, към който се отнасяше с безразличие, както и съпругът й — отиде на село у своята бивша бавачка и там почина. Цели две седмици след нейната смърт той не излезе от стаята си; един помощник-адвокат, попаднал в затвора за неплатежоспособност, съчини съболезнователно писмо, което всички затворници подписаха. Когато се показа отново, беше още повече побелял (отскоро бе започнал да побелява), а ключарят забеляза, че ръцете му докосваха отново много често треперещите устни, както в първите дни след идването му тук. Но след месец-два се посъвзе; и децата продължаваха да си играят в двора, само че в черни дрешки.

После мисис Бенгъм, отдавнашна общопозната посредница за връзка с външния свят, започна да отпада и все по-често я намираха в безсъзнание на улицата, с разпилени покупки от кошницата и с недостиг от десетина пенса в остатъка от парите, които трябваше да върне. Тогава синът на длъжника зае длъжността на мисис Бенгъм, като изпълняваше поръченията и стана свой човек и в затвора, и по улиците.

Времето минаваше, ключарят също започна да запада. Гърдите му се издуха, краката не го държаха, започна да се запъхтява. Оплакваше се, че не можел вече да стои на извехтелия стол. Седеше на кресло с възглавничка, а понякога така хриптеше по цели минути, че не можеше да завърти ключа. Когато тези пристъпи сломяваха силите му, длъжникът често въртеше ключа вместо него.

— Ние с вас — каза ключарят в една снежна зимна вечер, когато стаичката му, гдето пламтеше весел огън, беше пълна с хора — сме най-старите тукашни обитатели. Аз дойдох седем години преди вас. Но няма да я карам още много. Когато изляза завинаги оттук, вие ще станете бащата на Маршалси.

Ключарят напусна този свят още на следния ден. Думите се запомниха и повтаряха; и по традиция от поколение на поколение в Маршалси (гдето поколенията траят обикновено три месеца) се предаваше, че старият, окъсан, кротък, побелял длъжник е бащата на Маршалси.

А той започна да се гордее с тази титла. Ако някой измамник би пожелал да си я присвои, той би се разплакал от огорчение при подобен опит да му отнемат правата. У него започна да се съзира склонност да преувеличава броя на годините, които бе прекарал тук; обикновено се приемаше, че трябва да спаднете някоя и друга от броя, посочен от него; суетен е, казваха сменящите се поколения длъжници.

Всеки новодошъл трябваше да му бъде представен. Той изискваше тази церемония да се изпълнява точно. Дори когато я извършваха с прекалена тържественост и учтивост, шегаджиите не можеха да накърнят чувството му за нейната важност. Той ги приемаше в бедната си стаичка (запознанството на двора му беше неприятно — беше неофициално и можеше да стане с всекиго) с някаква смирена благосклонност. „Добре дошли в Маршалси“, казваше той. Да, той е бащата на заведението; така били любезни да го нарекат хората тук; и такъв е, ако един двадесетгодишен престой му дава право да претендира за тази титла. Заведението изглеждало отначало тесничко, но имало много добри хора в това смесено — разбира се, по неволя смесено — общество; и много хубав въздух.

Нерядко под вратата му пъхваха нощем писма, в които имаше по една или две половин крони, а от време на време и по половин лира за бащата на Маршалси. „С привет от напускащ събрат.“ Той приемаше тези дарения като дан от поклонници към едно служебно лице. Писмата биваха подписвани понякога с шеговити имена: Тухла, Ковашко духало, Стар пакостник, Хитрец, Дългонос, Бърсалка, Захвърлен, Мърша; но той намираше тези шеги за невъзпитани и всякога се чувствуваше малко засегнат от тях.

С течение на времето тази кореспонденция започна да намалява, сякаш изискваше от страна на авторите нещо, на което мнозина не бяха способни в бързината при тръгването; затова той установи обичай да изпраща по-приличните длъжници до вратата и там да се сбогува с тях. След сбогуването съответният събрат се спираше понякога да завие нещичко в хартийка, връщаше се и повикваше:

— Ало!

Той се обръщаше изненадано, запитваше усмихнато:

— Мене ли викате?

И тъй като събратът вече го настигаше, добавяше бащински:

— Какво сте забравили? С какво мога да ви услужа?

— Забравих да оставя ей това — казваше обикновено събратът — за бащата на Маршалси.

— Уважаеми господине — отговаряше старецът, — той ви е безкрайно признателен.

Но и до последните дни някогашната нерешителна ръка оставаше в джеба, гдето бе пуснала парите, докато бащата обиколеше два-три пъти двора, та жестът му да не се стори подозрителен за другите събратя.

Един следобед той се сбогува с доста голяма група: събратя, които си отиваха, а на връщане срещна един от отделението на бедните, докаран преди седмица за някакъв дребен дълг, който бе изплатил, и вече си отиваше. Беше прост зидар в работното си облекло, излизаше с жена си, носеше вързоп и беше в много весело настроение.

— Бог да ви пази, сър — каза на минаване той.

— И вас — отговори добродушно бащата на Маршалси.

Бяха се отдалечили вече доста един от друг, всеки по своя път, когато зидарят извика:

— Почакайте… сър! — И се върна към него.

— Не е много — каза той, като пусна няколко пенса в ръката му, — но е от сърце.

Никой не бе му давал досега в стотинки дар. Децата му бяха получавали често такива пари и с негово съгласие ги пускаха в общата каса за храна и напитки, от които вземаше и той; но някакъв опръскан с вар простак да му пусне половин пенс в ръката — това беше нещо ново.

— Как дръзвате? — промълви той и се разплака.

Зидарят го обърна към стената, за да не го видят другите; тази постъпка беше толкова нежна, човекът поиска извинение с такова разкаяние, че бащата на Маршалси можа да каже само:

— Зная, че е било от сърце. Да не приказваме повече.

— Бог да ви пази, сър — повтори зидарят. — Наистина беше от сърце. И надявам се да сторя за вас повече, отколкото са сторили другите.

— Какво ще сторите? — запита старият.

— Ще дойда да ви видя пак.

— Дайте ми парите тогава — каза настойчиво бащата. — Ще ги пазя и няма никога да ги похарча. Благодаря ви, благодаря! Ще ви видя ли пак?

— Живот и здраве, след седмица.

Стиснаха си ръце и се разделиха. Събрани тази вечер в общата стая, затворниците се чудеха какво се е случило с бащата; толкова до късно бе останал да се разхожда унило из двора.

Глава VІІ Детето на Маршалси

Малкото, чиято първа глътка въздух бе примесена с дъх от брендито на доктор Хегидж, се предаваше на поколенията обитатели като традицията на общия им баща. В първите години на живота му девойчето бе предавано, в буквалния и обикновен смисъл на думата; всеки новодошъл смяташе почти за свой дълг да позабавлява малката, родена в общежитието.

— По право — забеляза ключарят, когато му я показаха за пръв път — аз трябва да й стана кръстник.

Длъжникът се поразмисли неуверено, после каза:

— Може би не ще имате нищо против наистина да й станете кръстник?

— О, аз нямам нищо против — отговори ключарят, — стига и вие да нямате.

Така тя бе кръстена в един неделен следобед, когато ключарят беше в почивка и можа да отиде до черквата „Сент Джордж“ и там да обещае, да се закълне и да се отрече пред купела от нейно име, „както подобава“ — според собствените му думи след завръщането.

С това ключарят придоби нови права върху детето независимо от досегашните. Когато малката започна да ходи и да говори, той още повече я обикна; купи й малко столче и го постави пред високата решетка на камината в портиерната; обичаше да я води със себе си, когато заключва, и я подкупваше с евтини играчки, за да му поприказва. Тя от своя страна толкова го обикна, че сама се качваше в портиерната по всяко време на деня. Когато се случеше да заспи на столчето пред камината, ключарят я покриваше с шала си; а когато тя обличаше или събличаше куклата си — която скоро престана да е като куклите вън от затвора и заприлича на роднина на мисис Бенгъм, — той я наблюдаваше безкрайно нежно от своя висок стол. Като гледаха това, обитателите изказваха мнение, че ключарят, който беше ерген, е създаден да бъде баща на семейство. Но той благодареше и казваше:

— О, не, стига ми да гледам чуждите деца тук.

Мъчно би могло да се реши кога именно малката започна да разбира, че не всички хора живеят заключени в тесни дворове, заградени от високи стени с железни шипове. Но беше още съвсем, съвсем мъничка, когато успя някак да научи, че трябва всякога да пуска ръката на баща си пред вратата, отваряна с големия ключ; и ако нейните леки крачета можеха да пристъпват извън нея, неговите не можеха никога да я прекрачат. На това откритие може би се дължеше съжалението и тъгата, с които още от малка започна да го гледа.

Със съжаление и тъга към всичко, а към него почти с покровителство през първите си осем години, това дете на Маршалси и на бащата на Маршалси седеше в портиерната на своя приятел ключаря, в стаята на родителите си или се разхождаше из двора. Със съжаление и тъга към своята своенравна сестра и ленив брат, към високите мрачни зидове, към затвореното между тях унило общество, към игрите на затворническите деца, които скачаха, тичаха, играеха на криеница или отиваха „у дома“ до железните пръчки на вътрешната врата.

Замислена и тъжна, тя седеше лете край високата решетка в стаичката на ключаря, загледала небето през решетката на прозореца, докато пред очите й се появяваха светли пръчки, накъдето и да погледне, докато започваше да вижда решетка дори между себе си и своя приятел ключаря.

— За полето мислиш, нали? — каза веднъж той, като я наблюдаваше.

— Къде е то? — запита малката.

— Ами… ей там — отговори ключарят, посочвайки неопределено с ключа.

— Кой му отваря и затваря? Под ключ ли е?

Вратарят се смути.

— Как да кажа — смънка той, — изобщо не е.

— А хубаво ли е там, Боб?

Наричаше го Боб по негово желание и настояване.

— Прекрасно. Има много цветя. Лютичета, маргаритки… — Той замълча, защото не знаеше много имена на цветя. — Глухарчета и какви не зверчета.

— Сигурно е много хубаво там, Боб?

— Екстра — отговори вратарят.

— Ходил ли е там татко?

— Хм! — поизкашля се вратарят. — Да, ходил е някога.

— А жал ли му е, че не може да отиде сега?

— Н-не особено — запъна се вратарят.

— И на другите ли не им е жал? — запита тя, като гледаше безшумната тълпа навън. — Сигурен ли си, Боб?

В този труден момент Боб не издържа и промени разговора на тема захаросани бадеми — негово вечно и последно спасение, когато малката му приятелка го притискаше до стената по някой политически, социален или богословски въпрос. Но този разговор положи началото на редица неделни разходки, които двамата странни приятели започнаха да предприемат. Те излизаха важно от портиерната всяка втора неделя и се насочваха към ливади или зелени морави, избрани още през седмицата от него; там малката събираше треви и цветя за в къщи, докато той пушеше лулата си. После се отбиваха някъде да закусят със скариди, бира и други деликатеси; и накрай се връщаха ръка за ръка, ако тя не беше заспала от умора на рамото му.

Още по това време вратарят започна да се замисля дълбоко върху един въпрос, който изискваше толкова умствен труд, че остана нерешен и до смъртта му. Решил беше да завещае малките си спестявания на своята кръщелница; обаче тук изникваше въпросът, как да „свърже“ работата по такъв начин, че парите да останат само на нея. От личния си опит в затвора той имаше съвсем ясна представа за огромната мъчнотия да се завържат здраво пари и за забележителната леснота, с която се изплъзват; и в продължение на редица години той задаваше този костелив въпрос на всеки нов неплатежоспособен длъжник или изобщо, на всяко сведущо лице, което преминаваше през затвора.

— Да предположим — казваше той, като побутваше с ключа си жилетката на сведущото лице, за да подчертае въпроса, — да предположим, че човек иска да остави, имота си на някоя млада жена и иска да обвърже тая работа така, че никой друг да не може да го грабне; как бихте постъпили вие?

— Като ги завещая изключително на нея — отговаряше любезно сведущото лице.

— Но вижте — възразяваше ключарят. — Да допуснем, че тя има, да речем, брат, баща или съпруг, който би могъл да заграби имота, след като тя го получи… Как да се попречи на това?

— Щом е завещано на нея, те ще имат толкова законно право върху него, колкото, да кажем, вие — беше сведущият отговор.

— Чакайте малко — продължаваше ключарят. — Да предположим, че тя има меко сърце и те я склонят да им го даде. Какво ще направи тогава вашият закон?

И най-учената личност, която ключарят запита, не можа да намери закон, който да завърже такъв възел. Така вратарят обмисля цял живот този въпрос и накрая умря, преди да е направил завещанието.

Но това се случи много по-късно, когато кръщелницата му бе навършила шестнадесет години. Половината от тях бяха минали, когато тя разбра с тъга и съжаление, че баща й е вдовец. Отсега нататък покровителството, изразено в учудените й очи, стана дейно и детето на Маршалси започна да се държи другояче към баща си.

Това малко дете можеше отначало само да седи при него, като изостави по-интересното си място край високата решетка на камината, и тихо да го наблюдава. Така то му стана толкова необходимо, той дотолкова свикна с него, че започна да се огорчава, ако не са заедно. През тази вратичка навлезе то от детството в претоварения с грижи свят.

Какво видя състрадателният й поглед в тия ранни години у баща й, у сестра й, у брат й, в затвора, какъв голям или малък дял от тъжната истина съдбата намери за добре да й разкрие — това остана една от многото неразкрити тайни. Достатъчно е, че то я вдъхнови да не бъде като другите, да бъде различна, да се труди за тях. Вдъхнови ли? Да. Нима ще говорим за вдъхновението на поет или духовник, а не ще пожелаем да го видим в сърцето, вдъхновено от любов и себеотрицание да върши най-жалък труд в най-жалки жизнени условия?

Без приятели на тоя свят, които биха могли да му помогнат или дори да го навестят, освен странния другар, незапознат с обикновения всекидневен живот и привички на обикновените свободни хора извън тъмницата; родено и отгледано при едни социални условия, по-ненормални от най-ненормалните вън от стените на затвора; още от детство свикнало с особения мирис и вкус на нездравословна кладенчова вода, детето на Маршалси започна своя живот на съзнателно същество.

Въпреки грешките и обезсърченията, въпреки насмешките (изказвани без злоба, но дълбоко нараняващи) за младостта и дребната й фигурка, въпреки смиреното съзнание за детската си безпомощност да вдигне или пренесе нещо; въпреки умората, безнадеждността и тайно проливаните сълзи тя израстваше полека, докато дойде ден да признаят, че е полезна и дори необходима. Това време настъпи. Тя зае мястото на най-голямото от трите деца във всяко отношение освен по възраст; стана глава на изпадналото семейство, а в сърцето си таеше неговите тревоги и позор.

На тринадесет години можеше да чете и да води сметки — можеше да записва с думи и цифри колко ще струват най-необходимите неща, от които се нуждаеха, и колко не им достига, за да могат да ги купят. От време на време посещаваше за някоя и друга седмица едно вечерно училище, а успя да нареди братът и сестра й да посещават, макар и нередовно, дневно училище в продължение на три-четири години. В къщи никой на нищо не ги учеше; но тя разбираше добре — по-добре от всеки друг, — че човек, изпаднал дотам да бъде баща на Маршалси, не може да бъде баща на собствените си деца.

Към тези оскъдни средства за образование тя добави още едно, открито от самата нея. Между разностранните обитатели на затвора имаше и един учител по танц. Сестра й имаше голяма склонност, а както изглежда и дарба към неговото изкуство. Тринадесетгодишното дете на Маршалси се яви пред учителя по танц с чантичка в ръка и изложи скромната си молба.

— Ако позволите, аз съм родена тук, сър.

— О, вие ли сте малката госпожица? — каза учителят по танц, като загледа дребното девойче, вдигнало лице към него.

— Да, сър.

— И с какво мога да ви услужа? — запита учителят по танц.

— На мене с нищо, сър, благодаря. — И отвърза неспокойно чантичката си. — Но ако бъдете любезен, докато сте тук, да научите сестра ми да танцува за не много…

— Дете мое, ще я науча съвсем безплатно — каза учителят по танц, като затвори чантичката. Той беше най-добрият учител по танц, осъждан за неплатежоспособност, и удържа думата си. Сестрата беше толкова способна ученичка, а учителят разполагаше с толкова свободно време да я учи (защото цели десет седмици му бяха потребни да се заеме със своите кредитори, да започне работа, да промени настроението на пълномощниците им, да се бори наляво и надясно, докато се върне към професионалните си занимания), че те постигнаха чудесен напредък. Учителят по танц така много се гордееше и искаше да покаже постижението си пред неколцина избрани приятели от обществото в затвора, та в една прекрасна сутрин още в шест часа на двора (защото стаите бяха тесни за тази цел) бе представен дворцов менует на такъв простор и с така добросъвестно изпълнени стъпки, че учителят, който трябваше да свири и на цигулка, остана, без дъх.

Този успех стана причина учителят по танц да продължи уроците и след като го освободиха. А насърчи и горкото дете да направи нов опит. То следеше и очакваше от месеци в Маршалси да дойде някоя шивачка. Най-после дойде една шивачка на бельо, при която отиде, този път за себе си.

— Ако позволите, мадам — надникна плахо девойчето в стаята на шивачката, която плачеше на леглото си, — аз съм родена тук.

Изглежда, че всеки узнаваше това още щом пристигнеше; защото шивачката седна в леглото, изтри сълзите си и каза, точно както бе казал учителят по танц:

— О, вие ли сте малката?

— Да, мадам.

— Съжалявам, че нямам нищичко за вас — поклати глава шивачката.

— Не съм дошла за нищо, мадам. Ако позволите, искам да се науча да шия.

— За какво ви е — отговори шивачката. — Като виждате докъде ме е довел шевът, не ми е бил от голяма полза.

— На човек, стигнал дотук, нищо не му е било от полза — възрази простодушно детето; — но аз все пак искам да се науча.

— Страх ме е, че сте много слабичка — забеляза шивачката.

— Не мисля, че съм толкова слаба, мадам.

— И сте още съвсем, съвсем мъничка — продължи шивачката.

— Да, наистина съм много мъничка — отговори детето на Маршалси и се разплака от този недостатък, който толкова й пречеше. Шивачката не беше студена и зла жена, а само отскоро неплатежоспособна, трогна се, съгласи се охотно да я учи, откри, че малката е търпелива и усърдна ученичка, и полека-лека я направи изкусна шивачка.

Полека-лека и съвсем по същото време в характера на бащата на Маршалси изникна нова черта. Колкото повече се утвърждаваше като баща на Маршалси, колкото повече зависеше от подаянията на своето голямо, сменящо се семейство, толкова повече държеше на своето загубено благородничество. С ръката, прибрала само преди половин час кроната, подадена от някой събрат, той започваше да изтрива сълзите, започнали да се стичат по бузите му, ако му се споменеше, че дъщерите му си печелят хляба. Затова най-голяма грижа на детето на Маршалси беше да поддържа благородната измама, че всички, са безделни бедняци.

Сестрата стана танцьорка. В рода имаше един разорен чичо — разорен от брата си, бащата на Маршалси, разбрал толкова, колкото и брат му как бе станало това, той прие факта като неизбежна последица. На него именно се падна да й бъде опекун. По природа саможив и скромен, той посрещна на времето своето разорение съвсем безучастно; само не се изми в деня, когато му съобщиха нещастието, и не се върна вече към тоя разкош. В щастливите си дни беше посредствен любител-музикант; и щом се сгромоляса заедно с брата си, започна да се издържа със свирене на кларнет (мръсен като самия него) в малък театрален оркестър. В същия театър, гдето племенницата му стана танцьорка; той беше вече установена личност там, когато тя зае дребната си служба; и прие задължението да я придружава и закриля, както би приел болест, наследство, угощение, гладуване — всичко освен сапун.

За да даде възможност на девойката да печели по няколко шилинга седмично, детето на Маршалси трябваше да измисли сложно обяснение за бащата.

— Фани няма да живее с нас, татко. Тук ще бъде почти през целия ден, но ще живее при чичо.

— Изненадваш ме. Защо?

— Мисля, че и на чичо е нужен другар, татко. Да му прислужва, да се грижи за него.

— Другар ли? Та той прекарва повечето си време тук. А ти, Еми, му услужваш и се грижиш за него повече, отколкото би го сторила сестра ти. Всички вие много ходите навън, много ходите.

Това бе казано, за да се спази външната форма, според която той не знаеше, че и самата Еми излиза денем да работи.

— Но ние всякога се връщаме с радост в къщи, татко, не е ли така? А колкото до Фани, тя не само ще се грижи за чичо, а може би за нея ще бъде по-добре да не живее постоянно тук. Тя не е родена като мене в Маршалси.

— Добре, Еми, добре. Макар и да не разбирам напълно мисълта ти, предполагам, че Фани ще предпочита да живее навън; както и ти впрочем. Така ти, Фани и чичо ви ще се наредите, както намерите за добре. Добре, добре; няма да ви се меся. Не мислете за мене.

Да изведе брата си от затвора, да го отърве от длъжността на мисис Бенгъм и от съмнителното общество, свързано с тези две обстоятелства, беше най-тежката задача. На осемнадесет години той живееше ден за ден, изпукваше толкова, колкото изчукваше, и би прекарал така цял живот. От никого в затвора не можеше да се научи на нещо добро и полезно; единственият възможен покровител беше нейният стар приятел и кръстник.

— Мили Боб — каза веднъж тя, — какво ще стане с горкия Тип?

Братът се казваше Едуърд, съкратено Тед, а в затвора бе станал Тип.

Ключарят имаше строго установено мнение какво ще стане с горкия Тип и дори се бе погрижил да предотврати предвижданията си, като му бе намекнал да избяга от затвора, за да служи на родината си. Но Тип му бе благодарил и заявил, че не иска и да знае за родината.

— Да, миличка — каза ключарят на кръщелницата си. — Трябва да се направи нещо за него. Да опитам ли да му намеря работа при някой адвокат?

— Много ще ти благодаря, Боб.

Сега Боб имаше вече да разисква два въпроса с юристите, които идваха в затвора. Втория той задаваше така настойчиво, че накрай намери за Тип място с дванадесет шилинга седмично в една адвокатска кантора в големия национален храм, наричан Дворцов съд — в онова време една от многото несъкрушими крепости за достойнството и сигурността на Албион, а сега и „мястото им вече не ги познава“9.

Тип скуча в Клифърдс Ин половин година, но в края на този срок се прибра една вечер в затвора с ръце в джебовете и някак между другото заяви на сестра си, че нямало да се върне на работа.

— Няма да се върнеш ли? — запита разтревожено детето на Маршалси, за което Тип беше най-голямата грижа.

— Дотегна ми — каза Тип — и зарязах.

Всичко дотягаше на Тип. Като поседя отново в Маршалси на длъжността на мисис Бенгъм, втората му майчица, подпомогната от своя верен приятел, го настани в някакъв склад за стоки, после в зеленчукова градина, при съдебен пристав, в пивоварна, при борсов посредник, пак при адвокат, в голям магазин, във винарски завод, отново при адвокат, в магазин за вълнени платове, за галантерия, на рибния пазар, в магазин за вносни плодове, в доковете. Но гдето и да отидеше, Тип започваше да скучае и заявяваше, че е напуснал. Гдето и да отидеше, този обречен Тип носеше със себе си стените на затвора във всяка търговия или професия и се влачеше в тесните им рамки все така лениво, безцелно и нехайно, докато най-после действителните, неподвижни стени на Маршалси надделяха със своя чар и си го върнаха напълно.

Въпреки това храброто малко същество се бе дотолкова обрекло да спаси брата си, че докато той се местеше от място на място, то успя да спести достатъчно пари, за да го изпрати в Канада. Когато безделието му дотегна и той се почувствува готов да зареже и него, Тип се съгласи благосклонно да замине за Канада. Еми изпитваше мъка от раздялата, но и радостна надежда, че брат й ще тръгне най-после в правия път.

— Бог да те благослови, мили Тип. Не се възгордявай и ела да ни видиш и след като забогатееш.

— Добре! — отвърна Тип. И замина.

Но не стигна до Канада; всъщност стигна само до Ливърпул. Като отиде от Лондон до това пристанище, той изпита непреодолимо желание да офейка от парахода и реши да се върне. В изпълнение на това намерение след един месец й се представи бос, одрипавял, по-отегчен от всеки друг път.

Най-после след ново заемане длъжността на мисис Бенгъм той съобщи, че сам си е намерил място.

— Намерих си работа, Еми.

— Наистина ли, Тип?

— Да. Ще заработя вече. Няма защо да се тревожиш отсега нататък за мене, мила.

— Какво ще работиш, Тип?

— Знаеш ли Слинго?

— Когото наричат Търговеца?

— Същия. Освобождават го в понеделник и той ми обеща едно местенце.

— С какво търгува?

— С коне. Работата е наред. Ще ми потръгне, Еми.

Тя не го видя няколко месеца; само веднъж получи вест от него. По-възрастните обитатели започнаха да шушукат, че някой го видял на една мошеническа разпродажба да купува за истинско сребро посребрени вещи, които заплащал щедро с банкноти; но тези слухове не стигнаха до нейните уши. Една вечер, когато работеше сама до прозореца — да използува последната закъсняла светлина до стената, — той отвори вратата и влезе.

Тя го целуна за добре дошъл; но се побоя да го запита нещо. Той забеляза плахостта и тревогата й и сякаш изпита угризение.

— Страхувам се, Еми, че този път ще те огорча. Наистина се страхувам.

— Не е приятно да чуя това, Тип. Напусна ли?

— Ами… да.

— Не очаквах, че мястото е подходящо за тебе, затова нито съм много изненадана, нито съжалявам, Тип.

— Само че това не е най-лошото.

— Не е най-лошото ли?

— Не ме гледай така смаяно. Да, Еми, не е най-лошото. Върнах се, както виждаш; но… не ме гледай така смаяно… върнах се не както досега. Не съм в списъка на доброволно влизащите тук. А на редовните обитатели.

— Ох, не казвай, че си затворник, Тип! Недей, недей!

— Ех, и аз не искам да казвам такова нещо — отвърна неохотно той; — но щом не можеш да разбереш сама, без да ти казвам… какво да правя? Затвориха ме за дълг от четиридесет лири.

За пръв път през тия години тя рухна под тежестта на мъката си. Вдигна стиснатите си ръце, изплака, че тази вест ще убие баща им, ако я узнае, и падна в грубите нозе на Тип.

По-лесно беше Тип да я свести, отколкото тя да го убеди, че бащата на Маршалси ще бъде сломен, ако научи истината. Това беше нещо неразбираемо, невъобразимо за Тип. Той отстъпи едва когато към нейните молби се присъединиха чичото и другата сестра. Завръщането му не се нуждаеше от особено обяснение; представиха го на бащата, както ставаше досега; а обитателите на Маршалси, разбирайки по-добре от Тип благочестивата лъжа, добросъвестно я подкрепиха.

Такъв беше животът, такова беше миналото на детето на Маршалси до двадесет и втората му година. Все още привързана към жалкия двор и сгради, които смяташе за свой роден кът, малката се движеше стеснително из него, със съзнанието, че я показват на всеки новодошъл. Откакто бе започнала да работи навън, смяташе за необходимо да не казва къде живее, като изминаваше колкото може по-тайно разстоянието между желязната врата и свободния град, гдето не бе нощувала нито веднъж досега. Вродената й стеснителност се бе засилила от тази необходимост да се крие и дребната й фигурка се плъзгаше с бързи, леки стъпки по многолюдните улици, за да избяга по-скоро от тях.

Узнала напълно суровите житейски нужди, тя беше съвършено невинна във всичко друго. Невинно гледаше, като през було, на баща си, на затвора, на мътната, жива човешка река, протичаща през него и навън.

Такъв беше животът, такова беше миналото на малката Дорит, която се прибираше в неприветната септемврийска вечер у дома си, следвана на разстояние от Артър Кленъм. Такъв беше животът, такова беше миналото на малката Дорит, когато тя зави към Лондонския мост, мина по него, върна се назад, отиде до черквата „Сент Джордж“, върна се отново и се вмъкна внезапно през отворената врата в малкия двор на Маршалси.

Глава VІІІ Затворник

Артър Кленъм се спря на улицата с намерение да запита някой минувач каква е тази сграда. Остави да отминат няколко души, чиито лица не го насърчаваха да зададе въпроса си, и все още стоеше на улицата, когато някакъв старец свърна край него към вратата. Беше доста прегърбен и вървеше така замислено, с такава бавна походка, че шумните лондонски улици не бяха съвсем безопасно място за него. Облеклото му беше мръсно и бедно; износено палто, което е било някога синьо, дълго до глезените и закопчано до брадичката, гдето изчезваше в бледия призрак на кадифената яка. Червена подплата, поддържала приживе тоя призрак, се показваше на тила му между невчесани посивели коси и червеникава връзка отзад със закопчалка, която почти избутваше напред шапката му. Мръсна, нахлупена до очите износена шапка с оръфани краища, под които се подаваше край от носна кърпа. Панталоните му бяха толкова дълги и широки, а обущата толкова неудобни и големи, че той пристъпваше като слон; и никой не би могъл да каже доколко това е походка, доколко влачещи се плат и кожа. Под мишница носеше мека извехтяла кутия с някакъв духов инструмент; в същата ръка държеше завито в кафява хартия енфие за един пенс, от което вдъхна продължително с посинелия си старчески нос, когато Артър Кленъм го погледна.

Към този именно влизащ в двора старец той реши да отправи въпроса си и го побутна по рамото. Старецът се спря, обърна се, погледна с отслабналите си сиви очи като човек, който се е замислил за нещо, а на това отгоре и не чува добре.

— Моля ви се, сър — повтори въпроса си Артър, — какво е това здание?

— О! Зданието ли? — отговори старецът, като задържа енфието, преди да го поднесе до носа си, и посочи сградата, без да я поглежда. — Това е Маршалси, сър.

— Затворът за длъжници ли?

— Затворът за длъжници, сър — потвърди старецът с такъв вид, сякаш искаше да каже, че не заслужава да се споменава това обяснение.

Обърна се и си тръгна.

— Извинете — продължи Артър, като го спря повторно. — Ще ми позволите ли да ви задам още един въпрос? Може ли всеки да влезе там?

— Всеки може да влезе — отговори старият, сякаш с това наблягане подчертаваше ясно: „Но не всеки може да излезе.“

— Извинете още веднъж. Добре ли познавате това място?

— Да, сър — отвърна старецът, като стискаше в ръка пакетчето с енфието и гледаше събеседника си така, сякаш този въпрос го бе оскърбил.

— Моля да ме извините, любопитствувам не от нахалство, а с определена цел. Познавате ли някой Дорит тук?

— Самият аз се казвам Дорит, сър — отговори най-неочаквано старецът.

Артър свали шапка за поздрав.

— Позволете да ви кажа още няколко думи. Аз бях съвършено неподготвен да чуя такъв отговор и се надявам, че това уверение е достатъчно оправдание за смелостта ми да ви заговоря. В Англия се прибрах неотдавна след дълго отсъствие. И видях в града — в дома на майка ми — една девойка, която шие там; наричат я просто малката Дорит. Аз се интересувам най-искрено за нея и искам да науча нещо повечко за живота й. Само една минута преди да се явите вие, тя влезе в тази врата.

Старият го погледна внимателно.

— Моряк ли сте, сър? — запита той. И сякаш се разочарова, когато Кленъм поклати отрицателно глава. — Не сте? От загорялото ви лице предположих, че може да сте моряк. Сериозно ли говорите, сър?

— Уверявам ви и ви моля да вярвате, че говоря съвсем сериозно.

— Много малко познавам света, сър — отговори другият със слаб, треперещ глас. — Просто минавам през него, като сянка на слънчев часовник. Не си струва труда човек да ме заблуждава — би било много лесно… Такъв жалък успех не може и да задоволи. Девойката, която сте видели да влиза тук, е моя братова дъщеря. Брат ми се казва Уилям Дорит; аз Фредерик. Казвате, че сте я видели у майка ви (зная, че вашата майка й помага), заинтересували сте се за нея и искате да знаете какво прави тук. Елате да видите.

Той тръгна отново, този път последван от Артър.

— Брат ми — продължи старецът, като се спря на стъпалата и обърна полека глава — е от много години тук; и много от това, което става с нас навън, ние крием от него по причини, които няма защо да обяснявам сега. Затова бъдете добър да не споменавате пред него, че племенницата ми работи като шивачка. Бъдете добър да не споменавате нищо повече от това, което му съобщаваме ние. Няма да сгрешите, ако се държите в тези граници. А сега елате и ще видите сам.

Артър го последва по тесен ходник; в края на този ходник чуха, че се завъртя ключ и вратата се отвори отвътре. Така влязоха в помещението на ключаря или пазача, а оттам през друга врата с решетка — в затвора. Когато минаха покрай дежурния вратар, старецът, който продължаваше да се влачи пръв, се обърна бавно, вдървено, все така прегърбен, сякаш искаше да представи спътника си. Вратарят кимна; и спътникът влезе, без да го питат кого търси.

Нощта беше тъмна и не ставаше по-светла от фенерите в двора и свещите зад тъмничните прозорци, мигащи зад вехти завеси и щори; тук-там се мяркаше някой затворник; но повечето се бяха прибрали. Старецът тръгна надясно, влезе в третата или четвърта врата и започна да се качва по някакво стълбище.

— Тъмничко е, сър, но няма в какво да се блъснете.

Той се поспря, преди да отвори една врата на втория етаж. Щом я отвори, гостът видя малката Дорит и разбра защо тя всякога се стараеше да обядва сама.

Донесла бе тук храната, която би трябвало да изяде, и я топлеше върху пиростия на камината за баща си, който чакаше пред масата вечерята си, в извехтял сив халат и черно кепе. Масата беше постлана с чиста покривка, сложени бяха нож, вилица, лъжица, солница, чер пипер, чаша и оловно канче с пиво. Не липсваха дори люти пиперки и туршийка за един пенс.

Тя трепна, изчерви се, после побледня. Повече с поглед, отколкото с несъзнателно махване с ръка, Артър се постара да я успокои и да й вдъхне доверие.

— Този господин, Уилям — заговори чичото, — мистър Кленъм, син на приятелката на Еми, искал на минаване оттук да ти изкаже почитанията си, но се колебаел да влезе ли. Това е брат ми Уилям, сър.

— Надявам се, сър — каза Артър, като се чудеше как да започне, — че моето уважение към дъщеря ви напълно обяснява и оправдава желанието ми да ви бъда представен.

— Мистър Кленъм — отговори другият, като стана, взе в ръка кепето си и го задържа така, готов всеки миг отново да го сложи, — вашето посещение е за мене чест. Добре дошли, сър. — Той се поклони дълбоко. — Подай стол, Фредрик. Моля, мистър Кленъм, заповядайте.

Той сложи отново черното кепе и също седна. В държането му имаше странна покровителствена благосклонност. Със същата церемониалност посрещаше обитателите на затвора.

— Добре дошли в Маршалси, сър. Много хора съм посрещал аз между тия стени. Може би знаете… дъщеря ми Еми може би е споменавала пред вас, че аз съм бащата на Маршалси.

— Да… разбрах това — отговори Артър, слисан от думите му.

— Знаете, предполагам, че дъщеря ми Еми е родена тук. Добро девойче, сър, мило девойче, отдавна вече моя утеха и опора. Еми, мила, подай чинията; мистър Кленъм ще извини примитивността, която ни се налага тук. За мене е ласкателно да ви запитам, сър, дали ще ми направите честта…

— Благодаря — отговори Артър. — Храних се вече.

Той беше съвършено смаян от държането на този човек, който и не подозираше, че дъщеря му крие историята на своето семейство.

Тя напълни чашата му, нареди по-близо до него това, което се намираше на трапезата, после седна до баща си. Той започна да се храни, а тя — очевидно по установения обичай — си взе малко хляб и докосна с устни чашата; но Артър забеляза, че е смутена и не хапва нищо. Погледът й, изпълнен с възхищение и гордост, с преданост и любов, а заедно с това и със срам за бащата, когото гледаше, прониза сърцето на Артър.

Бащата на Маршалси се отнасяше към брата си със снизходително доброжелателство; като към обикновен човек, непостигнал нищо.

— Фредрик — каза той, — вие с Фани ще вечеряте този път у дома си, както разбирам. Какво става с Фани, Фредрик?

— На разходка е с Тип.

— Тип, както може би знаете, мистър Кленъм, е моят син. Беше малко луда глава, не се застояваше на едно място, но и навлизането му в света беше… — Той вдигна рамене, въздъхна леко и огледа стаята — малко тежко. Вие идвате за пръв път тук, сър?

— За пръв път.

— Да, ако бяхте идвали някога, още като дете дори, непременно щях да го зная. Много нарядко се случва някой горе-долу приличен… горе-долу приличен човек да дойде тук и да не ми бъде представен.

— Понякога са представяли на брат ми до четиридесет-петдесет души на ден — намеси се Фредрик и лицето му се озари от слаб лъч на гордост.

— Да! — потвърди бащата на Маршалси. — Случвало се е и повече. В неделен ден, по време на освобождаванията, тук е същински прием… същински прием. Еми, мила, цял ден се мъча да си припомня името на джентълмена от Камбъруел, който ми бе представен миналата Коледа от любезния търговец на въглища, дето прекара тук шест месеца.

— Не си спомням името му, татко.

— Ти помниш ли го, Фредрик?

Фредрик не си спомняше дори да е чувал за него. Фредрик беше без съмнение последният човек, от когото можеше да се очаква отговор на такъв въпрос.

— Имам пред вид — продължи брат му — джентълмена, който извърши така деликатно своята прекрасна постъпка. Хм! Ех! Никак не мога да си припомня името му. Като споменах за тази деликатна и прекрасна постъпка, вие, мистър Кленъм, може би ще пожелаете да научите каква е била.

— Много бих желал — отговори Артър, като отдели поглед от навелата се нежна главица и пребледнялото лице, помръкнало от нова тревога.

— Тя е толкова великодушна и доказва такова изтънчено чувство, че съм просто длъжен да я спомена. Още на времето заявих, че ще я споменавам при всеки удобен случай, без оглед на личната ми чувствителност. Тук… да… тук… Няма смисъл да скривам този факт… Трябва да знаете, мистър Кленъм, че понякога се случва идващите тук да поднасят някакъв малък… подарък… на бащата на заведението.

Тъжно, много тъжно беше да се види как дъщерята докосна колебливо, с безмълвна молба, ръката му и отвърна плахото си, разтревожено личице.

— Понякога — продължи той тихо, меко, развълнувано, като покашлюваше от време на време, — понякога… хъ… това става по един, понякога по друг начин, но изобщо е… хъ… в пари. И то, трябва да призная, често пъти… хъ… в прилична сума. Джентълменът, за когото ви говоря, ми се представи, мистър Кленъм, с голямо внимание и ми говори не само много учтиво, но и с голяма осведоменост.

През цялото време, макар че бе свършил вечерята си, той ровеше из чинията с ножа и вилицата, като че там все още бе останало нещо.

— От разговора ни разбрах, че имал градина; отначало я спомена много предпазливо, защото градините… хъ… не ме трогват много. Но стана дума за нея, когато аз се възхитих от прекрасния гераниум… чудесен гераниум наистина… който бе донесъл от своя цветарник. Докато аз се възхищавах от разкошния цвят, той ми поднесе цветето, посочвайки ми надписа на хартийката, в която го бе увил: „За бащата на Маршалси“. Но това… хъ… не беше всичко. На тръгване настоя да отвия хартийката след половин час. И… хъ… така и направих. Вътре намерих… хъ… две гвинеи10. Уверявам ви, мистър Кленъм, получавал съм… хъ… подаръци с различна стойност, под различна форма и за съжаление… винаги съм ги приемал; но никой не ми е направил такова удоволствие… хъ… както този.

Артър се готвеше да каже нещо в отговор на тия думи, когато навън зазвъни звънецът и към вратата се приближиха стъпки. Хубава девойка, много по-красива и едра от малката Дорит, макар че изглеждаше по-млада, ако ги гледате едновременно, се спря на прага, щом забеляза непознатия; спря се и младежът, който беше с нея.

— Мистър Кленъм, Фани. По-голямата ми дъщеря, и син ми, мистър Кленъм. Звънецът е сигнал за посетителите да си тръгват, затова те идват да се сбогуват с мене; но има още време, има още време. Момичета, мистър Кленъм ще ви извини, ако имате някаква работа. Той знае, предполагам, че имам само една стая.

— Дойдох само да взема от Еми чистата си рокля, татко — каза по-голямата дъщеря.

— А пък аз костюма си — добави Тип.

Еми отвори едно чекмедже на някаква стара мебел, в горната си половина скрин, в долната одър, извади две вързопчета и ги подаде на брата и сестра си. Кленъм чу как сестрата запита шепнешком: „Изгладена и закърпена ли е?“, на което Еми отговори: „Да.“ Артър бе вече станал и използува възможността да огледа стаята. Голите зелени стени, боядисани очевидно от неопитна ръка, бяха украсени с няколко евтини картини. Прозорецът беше със завеси, подът постлан с килим; имаше полици, закачалки и други потребни вещи, събирани в продължение на години. Тясна, малка, бедно наредена стая; огнището димеше, ламариненият му капак беше съвършено излишен; но благодарение на постоянен труд и грижи стаята беше спретната и дори приветлива.

Звънецът продължаваше да звъни и чичото бързаше да си тръгне.

— Хайде, Фани, хайде, Фани — повтаряше той, стиснал под мишница изтърканата кутия на кларинета; — заключват, моето момиче, заключват.

Фани пожела на баща си лека нощ и изхвръкна из стаята. Тип вече слизаше по стълбите.

— Хайде, мистър Кленъм — обърна се чичото, както се тътреше подир тях. — Заключват, сър, заключват.

Мистър Кленъм имаше да свърши две неща, преди да ги последва; да поднесе своя дар на бащата на Маршалси, без да огорчи дъщеря му; и да обясни поне с една дума на дъщерята защо е дошъл.

— Позволете — каза бащата — да ви изпратя по стълбите.

Малката Дорит се бе измъкнала след другите и те бяха сами.

— В никакъв случай — побърза да отговори гостът. — Позволете ми, моля… — Трак, трак, трак.

— Мистър Кленъм — започна бащата, — аз съм дълбоко, дълбоко… — Но гостът му стисна ръката, за да заглуши звъна на монетите, и заслиза бързо по стълбите.

Не видя малката Дорит нито докато слизаше, нито на двора. Последните двама-трима закъснели бързаха към къщичката на вратаря, той тръгна подир тях, но я зърна пред вратата на първата къща отсам изхода. И веднага се върна.

— Простете ми, моля — каза той, — че ви заговорвам тук; простете, че дойдох. Тази вечер ви проследих. Сторих го, за да мога да направя някаква услуга на вас и на семейството ви. Вие знаете отношенията между майка ми и мене и няма защо да се учудвате, че се държа настрана от вас в нейния дом; страхувам се да не събудя неволно у нея ревност, омраза или изобщо да ви навредя пред нея. Това, което видях при краткия си престой тук, само засили искреното ми желание да ви бъда приятел. Надеждата да спечеля вашето доверие би била за мене награда за много разочарования.

Тя се бе уплашила в първия миг, но сякаш се окуражи, докато Кленъм й говореше.

— Много сте добър, сър. Говорите ми много искрено. Но аз… бих предпочела да не бяхте ме следили.

Той разбра, че вълнението, с което бяха изречени тия думи, се дължеше на мисълта за баща й; зачете го и не каза нищо.

— Мисис Кленъм ми прави голяма услуга; не зная какво бихме сторили, ако не беше работата, която ми дава; и мисля, че бих проявила неблагодарност, ако имам тайни от нея. Не мога да кажа нищо повече тази вечер, сър. Уверена съм, че вие ни желаете доброто. Благодаря ви, благодаря.

— Позволете да ви задам един въпрос, преди да си отида. Отдавна ли познавате майка ми?

— От две години, струва ми се, сър. — Звънецът престана да звъни.

— Как се запознахте? Тя ли ви потърси тук?

— Не. Тя дори не знае, че живея тук. Ние… татко и аз… имаме един приятел. Беден работник, но прекрасен приятел… Аз дадох обявление, че търся работа като шивачка, и посочих неговия адрес. Той бе разлепил обявлението на много места. Така мисис Кленъм научила името ми и ме потърси. Вече ще заключат, сър.

Тя беше така възбудена и неспокойна, а той така развълнуван от състрадание и от интерес към току-що узнатия разказ за живота й, че почти не можеше да се отдели от нея. Но млъкването на звънеца и настъпилата тишина в затвора бяха предупреждение, че трябва да си тръгне; след няколко набързо казани любезни думи той я остави да се върне при баща си.

Но бе закъснял. Вътрешната врата беше вече заключена, външната също. След като почука напразно, той се спря с неприятното убеждение, че ще трябва да пренощува тук, когато някой го повика.

— Заключиха ли ви? — запита гласът. — Не ще можете да излезете до сутринта… О, вие ли сте, мистър Кленъм?

Гласът беше на Тип; докато те се гледаха в двора на тъмницата, започна да вали.

— Свършено е — забеляза Тип. — Друг път трябва да бъдете по-внимателен.

— Но и вие сте заключен — каза Артър.

— Така мисля и аз — отвърна язвително Тип. — Само че не като вас. Аз съм от тукашните, но сестра ми смята, че старият не бива да узнае това. Не разбирам защо.

— Мога ли да се подслоня някъде? — запита Артър. — Къде да отида?

— Най-добре е да намерим Еми — отговори Тип, свикнал да прехвърля на нея всички мъчнотии.

— По-скоро ще се разхождам нагоре-надолу цяла нощ… не е голяма работа… отколкото да й създам такова безпокойство.

— Няма да й създадете никакво безпокойство, ако сте съгласен да заплатите за нощуване. Ако сте съгласен, ще ви наредят легло в приемната. Елате да ви заведа и представя, ако желаете.

Докато минаваха през двора, Артър погледна към все още осветения прозорец на стаята, от която бе излязъл преди малко.

— Да, сър — каза Тип, проследил погледа му. — Това е стаята на стария. Тя ще остане при него още един час, да му чете вчерашните вестници или нещо друго; после ще изчезне безшумно, като привидение.

— Не ви разбирам.

— Старият спи в тази стая, а тя е на квартира в помещението на вратаря. Първата къща отсам входа — продължи Тип, като посочи вратата, зад която сестра му бе изчезнала. — Първата къща, таванската стаичка. Плаща два пъти повече, отколкото би платила в града за два пъти по-хубава стая. Но, горкичката, иска да е денонощно около стария.

Така стигнаха до пивницата в горния край на затвора; посетителите бяха току-що напуснали своя вечерен клуб. Приземната зала, гдето се събираха, беше споменатата от Тип приемна; трибуната на председателя, тенекиените канчета, чашите, лулите, пепелта от цигарите, миризмата на посетителите — всичко напомняше прекратено събрание. Приемната притежаваше две от качествата, които, според дамите, са присъщи на грога; беше гореща и замайваща; липсваше и обаче третото качество — неограничеността: приемната беше тясно помещение.

Неосведоменият външен посетител предполагаше естествено, че всички тук са затворници — съдържателят, сервитьорът, касиерката, прислужникът, всички. Не личеше дали са, или не са; но всички изглеждаха унили. Съдържателят на свещарски магазин, които приемаше гостите в стая към фасадата, помогна да приготвят леглото. На времето бил шивач; дори осведоми госта, че имал собствен файтон. Похвали се, че се борел за интересите на тукашните обитатели и намекна, че началството на Маршалси си присвоява „фонд“, предназначен по право за затворниците. Вярваше това и не пропускаше да внуши неопределеното си оплакване на новодошлите; макар че в никакъв случай не би могъл да обясни какъв фонд има пред вид или как тази мисъл се е залостила в главата му. Въпреки това беше напълно убеден, че собственият му дял от фонда е три шилинга и девет пенса седмично; а началството на затвора всеки понеделник му ограбва редовно тази сума. Изглеждаше, че помага да приготвят леглото, за да не пропусне случая да изложи това обстоятелство; след като освободи по този начин съзнанието си и след като добави, както винаги (без да го изпълни), че ще пише писмо до вестниците, за да изложи началството, започна да разговаря на най-различни теми с другарите си. От общия тон на разговора им личеше, че за тях неплатежоспособността е нормално състояние на човечеството, а плащането на дълговете — само случайно избухваща болест.

Всред тази странна гледка, всред тия странни призраци, които се плъзгаха около него, Артър Кленъм имаше чувството, че сънува, докато наблюдаваше приготовленията. През това време добре запознатият с обстановката Тип, страшно възхитен от възможностите в приемната, му показваше огъня в общата кухия, поддържан със средства на обитателите, казана с гореща вода, поддържан по същия начин, и други подробности, водещи изобщо до заключението, че ако човек желае да бъде здрав, богат и мъдър, трябва да дойде в Маршалси.

Съединените две маси в ъгъла се превърнаха най-после в едно твърде неудобно легло; и гостът бе оставен сам с уиндзорските столове, председателската трибуна, мириса на бира, дървените стърготини, запалките за лула, плювалниците и покоя. Новостта на обстановката, неочакваното попадане тук, чувството, че е затворен, споменът за стаята в горния етаж, за двамата братя, а най-вече за отдалечаващата се детска фигурка и лицето, гдето съзря години на недохранване, а може би и глад, го измъчваха и не му даваха да заспи.

Твърде странни, но неизменно свързани със затвора размисли се гонеха като кошмари в съзнанието му, докато лежеше буден. Дали имаше тук готови ковчези за тези, които ще умрат, къде ги държат, как ги запазват, къде погребват починалите в затвора, как ги изнасят, с какъв церемониал, може ли неумолимият кредитор да арестува мъртвеца? Има ли възможности за бягство? Може ли затворник да се прехвърли през зида с помощта на въже и кука, как ще слезе от външната страна; може ли да се покатери на някой покрив, да се промъкне по стълбите, през входа и да се изгуби в тълпата? Стават ли пожари в затвора, няма ли да избухне някой тъкмо тази нощ?

Тези неволни пориви на въображението му бяха само рамка за трите образа, застанали пред него. Баща му, с втренчения си предсмъртен поглед, пророчески помрачен на портрета; майка му, вдигнала ръка, за да отхвърли неговото подозрение; малката Дорит, докосваща с пръст пропадналия си баща, отвърнала своята наведена глава.

А дали майка му нямаше отдавнашна, добре известна ней причина да облекчава съдбата на бедната девойка? Дали затворникът, унесен в спокоен сън — бог да му го дарува! — не ще я обвини на страшния съд за своята гибел? Дали някоя нейна и на баща му постъпка нямат някаква — макар и най-далечна — връзка с пропадането на двамата побелели братя?

Нова мисъл прелетя през съзнанието му. Не виждаше ли майка му своето затворничество в тясната стая като разплата за дългото затворничество тук? „Признавам своето съучастие в затварянето на този човек. И страдам по същия начин. Той загива в своя затвор; и аз в моя. Изплатих греха си.“

Когато всички останали мисли се разсеяха, тази го завладя напълно. А когато той заспа, майката се яви пред него в своя стол на колелца, за да отхвърли обвиненията му с това оправдание. Когато се събуди и скочи в безпричинна уплаха, думите й звучаха в ушите му, сякаш ги бе изрекла бавно до възглавницата, за да смути почивката му: „Той линее в своя затвор; аз линея в моя; неумолимата присъда е изпълнена. Какво дължа още по тази сметка?“

Глава ІX Майчица

Утринната светлина не бързаше да се прехвърли през зида на затвора и да надникне в прозореца на приемната; а когато най-после се яви, би била по-желана, ако бе дошла сама, вместо да е придружена от пороен дъжд. Но в морето бушуваха равноденствени бури и безпристрастният северозападен вятър не пропусна в порива си дори тесния Маршалси. Профуча в камбанарията на черквата „Сент Джордж“, прекатури всички ведра из съседните дворове, изпълни тъмницата с дима на Саутуърк; спусна се през комините и почти задуши малцината ранобудни обитатели, които вече палеха огньовете си.

Артър Кленъм нямаше желание да се излежава, макар че леглото му беше по-настрана, та не беше засегнато от почистването на вчерашната пепел и запалването на днешния огън под общия котел, нито от напълването на този спартански съд от помпата или от измитането на пода в общото помещение, посипването му с дървени стърготини и други приготовления от този род. Зарадвал се от сърце на настъпилата утрин, макар че не си бе отпочинал през нощта, той стана, щом започна да различава предметите около себе си, и цели два часа скита из двора, докато отворят вратата.

Зидовете бяха толкова близо един до друг, а мрачните облаци се носеха толкова бързо над тях, че докато гледаше ветровития простор, почти почувствува пристъп на морска болест. Отнасян косо от поривите на вятъра, дъждът закриваше от него онази част от главното здание, която той бе посетил снощи. Но оставаше тясна суха ивица покрай зида, гдето се разхождаше сега между останки от слама, прах, хартия, оцеждането на помпата и разпилени листа от вчерашните зеленчуци. Най-тъжната гледка, която човек би могъл да си представи.

Не я разведри поне появата на малката фигурка, която го бе довела тук. Може би се бе измъкнала вече от своята стаичка и се бе вмъкнала в сградата, гдето живееше баща й, докато той е гледал някъде другаде. Както и да е, не бе успял да я види. За брат й беше още рано; достатъчно беше да го видите веднъж, за да разберете, че не ще бърза да напусне дори едно студено легло; така че, докато се разхождаше в очакване да отворят, Артър Кленъм мислеше не толкова за сегашните, колкото за бъдещите възможности да продължи издирванията си.

Най-после вратата на къщичката пред входа се отвори и вратарят, зает да сресва косата си, застана на прага, готов да отвори на посетителя. Артър мина с облекчение покрай къщичката и се озова в малкия външен двор, гдето снощи бе разговарял с брата на мистър Дорит.

Тук имаше вече цяла редица прислужници, посредници и доставчици на заведението. Някои чакаха отдавна на дъжда отварянето на вратата; други, пресметнали по-точно времето, идваха едва сега от бакалина и влизаха с измокрени кафяви кесии с хлябове, пакетчета масло, яйца, мляко и така нататък. Тези жалки прислужници на жалките затворници, тези банкрутирали келнери на неплатежоспособни длъжници бяха необикновено зрелище. Такива износени палта и панталони, такива вехти рокли и шалове, такива смачкани шапки и бонета, такива ботуши и обувки, такива чадъри и бастуни човек не можеше да види в никой вехтошарски магазин. Всички бяха облечени с дрехи, захвърлени от други мъже и жени; всички бяха кръпки и останки от чужди личности, лишени от собствено съществуване. Имаха походка на някаква особена порода. Плъзваха се покрай стените, сякаш отиваха в заложна къща. Кашляха като хора, свикнали да ги забравят пред вратата или във ветровити входове, гдето чакат отговор на писма с избеляло мастило, доставили на получателите им душевен смут и недоволство. Поглеждайки на минаване непознатия мъж, те го стрелваха с пронизващи гладни очи, сякаш искаха да отгатнат доколко е добросърдечен и доколко биха могли да разчитат на него. Неизбежната просия бе превила високите им рамене, накуцваше в несигурните стъпки, закопчаваше, забождаше, закърпваше и късаше дрехите им, ръфаше петлиците, подаваше се на мръсни ивици от лицата им. Лъхаше с алкохолни па̀ри от устата.

Докато той продължаваше да стои в двора, един от минаващите го запита дали не може да му услужи с нещо и на Кленъм хрумна мисълта да поговори още веднъж с малката Дорит, преди да си отиде. Тя се е съвзела вече от първоначалната си изненада и може би ще се държи по-непринудено с него. Той запита този член от братството (който държеше в ръка две червени херинги, а под мишница един хляб и четка за обуща) къде най-близо би могъл да изпие чаша кафе. Човекът отговори отзивчиво и го заведе в едно кафене на същата улица, на хвърлей камък оттук.

— Познавате ли мис Дорит? — запита новият обитател на затвора.

Човекът познаваше две мис Дорит; една, родена в затвора… Тъкмо нея!… Тъкмо нея ли?… Отдавна я познавал. Колкото до другата мис Дорит, живеел в една сграда с нея и чичо й.

Това промени полуоформеното намерение на Кленъм да почака в кафенето, докато човекът му съобщи, че мис Дорит е излязла на улицата. Той му поръча да й предаде, че снощният гост на баща й я моли за един разговор в дома на чичо й; човекът му разказа подробно къде се намира къщата, която беше всъщност съвсем близо; Кленъм го отпрати, след като го възнагради с половин крона, ободри се набързо с чаша кафе и хукна към жилището на кларинетиста.

В сградата имаше толкова много наематели, че звънците на вратата бяха толкова, колкото са клавишите на катедрален орган. Като не знаеше кой звънец е на кларинетиста, Артър се замисли какво да прави, когато от прозореца на гостната изхвръкна топка с перца и кацна на шапката му. На прозореца забеляза завеса с надпис Академия на мистър Крипълс; а на друг ред — Вечерни занятия; зад завесата се виждаше бледо момченце в ръка с филийка, намазана с масло, и с ракета за игра на топка. Тъй като прозорецът не беше висок, Кленъм хвърли топката обратно и попита за чичото.

— Дорит ли? — повтори бледото момченце (всъщност малкият мастър Крипълс). — Мистър Дорит? Третият звънец, звъни се един път.

Учениците на мистър Крипълс използуваха, както изглежда, входната врата за бележник, толкова много я бяха надраскали с молив. Гъстите надписи: „Старият Дорит“ и „Мръсният Дик“, свързани заедно, показваха личното отношение на учениците на мистър Крипълс. Кленъм имаше достатъчно време за тези наблюдения, докато вратата му бе отворена от самия беден старец.

— А-а! — каза той, като си припомни постепенно Артър. — Заключиха ли ви снощи?

— Да, мистър Дорит. Надявам се да видя тук след малко вашата племенница.

— Аха! — отговори замислено чичото. — Не при брата ми. Добре. Ще пожелаете ли да се качите, за да я почакате?

— Благодаря ви.

Старецът се обърна бавно, както обмисляше всичко, което чуваше или казваше, и тръгна пръв по тясното стълбище. Къщата беше много тясна, с неприятна миризма. Малките прозорчета по стълбището гледаха към задните прозорци на други, също така нездравословни къщи, с издадени пръти и въжета, по които съхнеше грозно бельо, сякаш обитателите им бяха ходили на риболов и бяха уловили само жалки, за нищо негодни парцали. В бедна мансардна стая с разтуряно легло, така наскоро и набързо разтуряно, че завивките сякаш кипяха и повдигаха капака, на разкривена маса беше изоставена недовършена закуска от кафе и препечен хляб за двама.

В стаята нямаше никого. След кратко размишление старецът промърмори, че Фани е избягала, и отиде в съседната стая да я върне. Забелязал, че тя натиска вратата отвътре, а когато чичото се опита да я отвори, се чу рязкото: „Недей, глупако!“ и се мярнаха чорапи и фланела, гостът съобрази, че девойката не е облечена. Без да съобрази каквото и да е, чичото се върна, седна на стола си и започна да грее ръце на огъня. Не защото беше студено, нито впрочем защото му минаваше през ум студено ли е, или не.

— Какво мислите за брата ми, сър? — запита той, съобрази постепенно какво прави, престана да си грее ръцете и свали от камината кутията с кларинета си.

— Много ми беше приятно — отговори смутено Артър, защото мислеше за брата, който беше пред него — да го видя така здрав и бодър.

— А! — промълви старият. — Да, да, да, да, да.

Артър се чудеше защо ли му е дотрябвала кутията с кларинета. Всъщност тя съвсем не му и трябваше. След някое време мистър Дорит забеляза, че не е взел пакетчето с енфие (което беше също до камината), върна кутията на мястото й, взе пакетчето и се ободри с едно смръкване. Смръкна полека, слабо, неумело, както вършеше всичко, но в уморените нерви в крайчеца на устните и очите трепна все пак лека наслада.

— А за Еми, мистър Кленъм, какво мислите?

— Тя ми прави дълбоко впечатление, мистър Дорит, колкото пъти я видя и мисля за нея.

— Брат ми би пропаднал напълно без Еми — отвърна чичото. — Всички бихме пропаднали без Еми. Много добра девойка е тя. Човек на дълга.

На Артър се стори, че и тези похвали бяха казани по навик, както ония, които чу снощи от бащата. Не можеше да се каже, че те скъпят похвалите си или са нечувствителни към това, което тя прави за тях; но бяха свикнали с нея, както и с целия си останал живот. Струваше му се, че макар да можеха всеки ден да я сравняват с други хора и със себе си, те смятаха, че тя е тъкмо там, гдето й се полага да бъде, и отношението й към тях й е така присъщо, както името или възрастта й. Струваше му се, че за тях тя не се е отделила от затворническата обстановка, а принадлежи към нея; че е само това, на което те имат право да разчитат, и нищо повече.

Забравил вече госта, чичото продължи да закусва, като дъвчеше потапяния в кафето препечен хляб, когато звънецът позвъни за трети път. Това, каза той, е сигурно Еми. И слезе да й отвори, като остави у госта толкова силно впечатление от изцапаните си ръце, нечисто, похабено лице и отпаднала фигура, сякаш още седеше прегърбен на стола.

Тя влезе подир него в обикновената си скромна рокля, с обичайното свенливо държане. Устните й бяха полуотворени, като че сърцето й биеше по-бързо от друг път.

— Мистър Кленъм, Еми — каза чичото, — те чака от някое време.

— Позволих си да ви изпратя една бележка.

— Получих я, сър.

— Ще отидете ли тази сутрин у майка ми? Струва ми се, че не, защото обичайният ви час вече мина.

— Днес няма да ходя, сър. Нямат нужда от мене.

— Ще ми позволите ли да ви придружа малко, накъдето отивате? Така ще мога да поговоря с вас, без да ви задържам и без сам да се натрапвам тук.

Тя като че се смути, но все пак се съгласи. Той се престори, че си търси бастуна, за да й остави време да оправи разтуреното легло, да отговори на нетърпеливото чукане на сестра си по стената и да каже една блага дума на чичото. Едва тогава намери бастуна и двамата тръгнаха по стълбите, тя напред, той след нея, а чичото, застанал на горната площадка, забрави и двамата навярно още преди да стигнат до партера.

Учениците на мистър Крипълс, които идваха по това време в школата, прекратиха обичайното си утринно развлечение — да се удрят с чанти и книги, — зазяпаха по непознатия, дошъл да види мръсния Дик. Наблюдаваха мълчаливо това зрелище, докато тайнственият гост се отдалечи на достатъчно разстояние, и веднага почнаха да хвърлят камъчета, да крещят, да се кривят — изобщо изгориха с такива дивашки церемонии лулата на мира, че ако мистър Крипълс беше главатар на крипълуйско племе в бойна татуировка, едва ли биха направили по-голяма чест на полученото възпитание.

При тези почитания мистър Артър Кленъм предложи ръка на малката Дорит и малката Дорит я прие.

— Искате ли да минем по Железния мост — запита той. — Там можем да избегнем уличния шум.

Малката Дорит каза „както обичате“ и дори си позволи да изкаже надежда, че той „надали ще се сърди“ на учениците на мистър Крипълс, защото и тя учила — доколкото е било възможно — във вечерното училище на мистър Крипълс. Артър Кленъм отговори с готовност, че им прощава от сърце. Така мистър Крипълс стана, без да подозира, церемониалмайстор между тях и ги сближи по-естествено, отколкото Beau Nash11 би го сторил, ако живееха в неговия златен век и той би впрегнал за тях колесницата си с шестте коня.

Утрото продължаваше да е облачно, улиците бяха ужасно кални, но по пътя им към Железния мост вече не валеше. Мъничкото създание до него му се струваше толкова младо, че Артър се отнасяше понякога към него мислено — ако не и в действителност — като към дете. А може би сам той й се струваше толкова стар, колкото тя му изглеждаше млада.

— Много съжалих, сър, като чух, че снощи са ви заключили. Много неприятно.

Той отговори, че това е дребна работа. Имал много удобно легло.

— О, да — каза тя; — предполагам, че в странноприемницата имат отлични легла.

Той забеляза, че в нейните очи странноприемницата е нещо като великолепен хотел, и тя държи за доброто му име.

— Предполагам, че е много скъпо — продължи малката Дорит, — но баща ми казва, че там човек можел да получи чудесен обяд. И вино — добави плахо тя.

— Били ли сте някога?

— О, не! Само до кухнята, за топла вода.

Като си помисли човек, че някой може да изпитва страхопочитание пред разкоша на такова изключително заведение като хотела в Маршалси!

— Снощи ви запитах — каза Кленъм — как сте се запознали с майка ми. Бяхте ли чували името й, преди тя да ви потърси?

— Не, сър.

Той забеляза такава изненада в очите й, когато погледите им се срещнаха (тя дори се уплаши и веднага ги наведе), та сметна за необходимо да добави:

— Имам основание да ви питам, при все че засега не мога да ви обясня защо; но в никакъв случай не бива да допускате, че това може да ви създаде някакви неприятности или тревоги. Напротив. А смятате ли, че името Кленъм не е било познато на баща ви?

— Не е било, сър.

По тона й почувствува, че го гледа пак с полуотворени уста; затова загледа пред себе си, вместо да накара сърцето й да се свива от нов неприятен въпрос.

Така стигнаха до Железния мост, толкова тих след шумните улици, сякаш се бяха озовали на полето. Вятърът духаше безмилостно, влажни вихрушки се носеха край тях, браздяха локвите по пътя и тротоара и ги отнасяха към реката. Облаците летяха бясно из оловносивото небе, пушек и мъгли летяха подир тях, тъмната река се носеше гневно и бурно в същата посока. Малката Дорит изглеждаше най-мъничкото, най-спокойното, най-слабото божие създание.

— Позволете да взема файтон — каза Артър Кленъм и едва не добави: клето дете.

Тя побърза да отклони намерението му, като каза, че няма значение дали е влажно или сухо; свикнала била да излиза при всякакво време. Той знаеше, че е така, и още повече се натъжи, представяйки си как малката фигурка до него върви нощем по влажните, тъмни, шумни улици… и то към какво място за почивка!

— Снощи вие говорихте толкова мило с мене, сър, а по-късно узнах, че сте били толкова щедър към баща ми, така че не можех да не се отзова на вашето искане да се срещнем ако не за друго, то поне, за да ви благодаря, особено защото много ми се искаше да ви кажа…

Тя се поколеба, леко потрепера, в очите й се появиха сълзи, но не се проляха.

— Да ми кажете?…

— Че се надявам да не сте разбрали погрешно баща ми. Не го преценявайте, сър, така, както бихте преценявали другите вън от затвора. Толкова време той живее там! Аз не съм го виждала никога свободен, но разбирам, че в известни отношения трябва да се е променил.

— Никога не ще бъда несправедлив или строг към него в мислите си, вярвайте ми.

— Не — каза тя по-самоуверено, сякаш се бе страхувала да не я заподозрат, че се отказва от баща си. — Той няма за какво да се срамува, нито аз има защо да се срамувам за него. Искам само да го разбират, да се помни как е минал неговият живот. Всичко, каквото ви каза, е самата истина. Всичко е така, както ви го предаде. Много го почитат. Всеки, който влиза в Маршалси, с удоволствие се запознава с него. Към него са по-любезни, отколкото към всеки друг. Уважават го повече, отколкото самия директор.

Ако съществува невинна гордост, то това беше именно гордостта, с която малката Дорит хвалеше баща си.

— Често казват, че той има държане на истински джентълмен и е много начетен. Не виждам някой в Маршалси да може да се сравни с него и всички са съгласни, че той стои по-високо от тях. Подаръци му дават толкова за това, колкото и защото знаят, че е в нужда. А никой не може да го укори, горкия, че е в нужда. Кой може да преуспее, след като е бил четвърт век в затвор!

Колко любов в думите, колко състрадание в сдържаните сълзи, каква предана душа, каква истинска светлина разливаше измамното сияние край него!

— Ако предпочитам да крия где живея, не го правя, защото се срамувам за него. Пази боже! Не се срамувам и от мястото, както може да се предположи. В Маршалси не идват непременно лоши хора. Аз познавам безброй добри, трудолюбиви, честни хора, попаднали по нещастие там. Почти всички са много добри едни към други. Бих била неблагодарница, ако забравя, че съм прекарвала там много спокойни, приятни часове; имала съм още като бебе един несравним приятел, който много ме обичал; там съм се учила, работила, заспивала в спокоен сън. Би било почти малодушно и жестоко, струва ми се, да не съм поне малко привързана към това място след всичко преживяно там.

Облекчила преизпълненото си с преданост сърце, тя добави скромно, като вдигна умолително поглед към новия си приятел:

— Нямах намерение да говоря толкова много и само веднъж досега съм говорила за тия неща. Но мисля, че така ще ме разберете по-добре, отколкото снощи. Казах, че бих предпочела да не бяхте ме проследили. Сега вече не съжалявам за това, стига само да не помислите… Всъщност никак не съжалявам, стига само да не съм говорила така несвързано, че… че да не сте ме разбрали… А се страхувам, че тъкмо така е станало.

Той отговори съвсем искрено, че не е така, и застана между нея и острия вятър, за да я заслони, доколкото е възможно, от дъжда.

— Сега чувствувам — каза той, — че мога да си позволя да ви разпитам повечко за баща ви. Много кредитори ли има?

— О, много.

— Имам пред вид кредитори, които го държат там, където е.

— О, да, много.

— Можете ли да ми кажете… аз мога да се осведомя, разбира се, и от другаде, ако вие не можете да ме осведомите… кой е най-влиятелен от тях?

Малката Дорит помисли малко и отговори, че отдавна слушала за някой си мистър Тайт Барнакл, който бил много важна личност. Бил член в комисия, в управителен съвет или генерален пълномощник, „или нещо подобно“. Живеел на Гроувнър скуеър или някъде наблизо. Бил на държавна служба — висш чиновник в Министерството на разтакането. Изглеждаше, че още от детинство е получила някакво ужасно впечатление за властта на този страшен мистър Тайт Барнакл от Гроувнър скуеър или някъде наблизо, както и за Министерството на разтакането и те я смазваха и сега, когато ги споменаваше.

„Не ще бъде зле — помисли Артър — да видя този мистър Тайт Барнакл.“

Колкото неуловима и да беше тази мисъл, тя я долови с прозорливостта си.

— Ах — каза малката Дорит, клатейки глава в своето кротко отчаяние, — мнозина са мислили да отърват горкия ми баща, но не знаете колко безнадеждни са такива опити.

Тя забрави свенливостта си, когато се постара да го предпази честно от мечтата да изтегли тази потънала отломка; и го погледна с очи, които — заедно с търпеливото й лице, крехката фигура, бедната рокля, вятъра и дъжда — не го отклониха от намерението да й помогне.

— Дори ако такова нещо би могло да стане… а сега вече то не може да стане… къде ще живее баща ми и как ще живее? Често съм мислила, че ако настъпи такава промяна, тя не ще бъде никаква услуга за него. Навън хората може би не ще го уважават така, както го уважават тук. Може би не ще се отнасят към него така добре, както се отнасят тук. Може би сам той не е годен вече за друг живот извън затвора.

Сега за пръв път тя не можа да сдържи сълзите си; а малките слабички ръце, които бе наблюдавал да шият, потрепераха, когато тя ги стисна една в друга.

— За него би било допълнително огорчение, ако научи, че ние с Фани работим, за да се прехранваме. Така много се тревожи за нас, защото чувствува, че е безпомощен да ни помогне, откакто е затворен. Толкова добър баща е!

Кленъм почака вълнението й да отмине, преди да заговори. То отмина скоро. Тя не беше свикнала да страда за себе си, нито да безпокои другите със своите тревоги. Докато той погледне скупчените едни до други градски покриви и комини, между които се виеха тежки кълба дим, безредно струпаните мачти над реката и камбанарии по брега, откроени неясно в бурното небе, тя беше вече така спокойна, както когато шиеше в майчината му стая.

— Ще се радвате, нали, ако пуснат брата ви на свобода?

— О, много, много ще се радвам, сър!

— Добре, да се надяваме, че поне това ще може да се уреди. Снощи ми споменахте за някакъв приятел?

Този приятел се казвал Плорниш, отговори малката Дорит.

А къде живее Плорниш? В Двора на кървящото сърце. „Обикновен зидар“, добави малката Дорит, за да го предупреди да не си съставя високо мнение за общественото положение на Плорниш. Живеел в последната къща от Двора на кървящото сърце; на вратичката било написано името му.

Артър записа този адрес и й даде своя. Свършил бе вече всичко, което искаше да направи засега; оставаше само да й вдъхне доверие в себе си и да получи някакво обещание, че тя ще разчита на него.

— Това е единият приятел! — каза той, като прибираше бележника си. — А докато ви придружа обратно… Вие ще се върнете, нали?

— О, да! Отивам си направо в къщи.

— А докато ви придружа обратно до… — не можа да изрече „в къщи“, — ще ви помоля за едно нещо: постарайте се да се убедите, че имате още един приятел. Не давам никакви обещания и не ще кажа нищо повече.

— Вие сте наистина много добър към мене, сър. И не е потребно да казвате нищо повече.

Тръгнаха обратно през жалки, кални улици, покрай малки бедни магазинчета, като се сблъскваха с мръсни амбулантни продавачи, нещо обичайно в бедните квартали. Накратко казано, нямаше нищо приятно за нито едно от петте сетива. Но за Кленъм това не беше обикновена разходка в обикновен дъжд, кал и шум, докато водеше подръка малкото, крехко, внимателно същество. Колко млада му се струваше тя; колко стар й се струваше той, каква тайна криеше всеки от другия в началото на предопределеното кръстосване на техните съдби, не е важно засега. Той мислеше, че тя е била родена и израснала всред една обстановка, от която се отдръпваше, защото, макар и привикнала, се чувствуваше чужда в нея; мислеше колко отдавна познава тя жалките житейски нужди; мислеше за непрестанната й загриженост за другите, за младостта и детската й външност.

Стигнали бяха до Хай стрийт, гдето се намираше затворът, когато един глас извика:

— Майчице, майчице!

Малката Дорит се спря и се обърна. В това време едно странно възбудено същество изскочи пред тях (като продължаваше да вика „майчице, майчице!“), спъна се, падна и изпусна в калта кошница с картофи.

— О, Меги — каза малката Дорит, — колко си несръчна!

Меги не се обиди, а се изправи веднага и започна да събира картофите, подпомогната от Дорит и Артър Кленъм. Меги събра съвсем малко картофи и твърде много кал; но всички бяха все пак прибрани в кошницата. След това Меги зацапа още повече изкаляното си лице, като се опита да го изтрие с шала си, и застанала пред Кленъм като образец на чистота, му даде възможност да я разгледа.

Беше към двадесет и осем годишна, с едри кости и черти, големи нозе и ръце, големи очи и никаква коса. Големите очи бяха прозрачни, почти безцветни; изглеждаха нечувствителни към светлината и почти неестествено неподвижни. Лицето й имаше напрегнатото изражение на слепец; но тя не беше сляпа, защото доста добре си служеше с едното око. Лицето й не беше прекалено грозно, при все че от пълната грозота го спасяваше само усмивката — добродушна, приятна усмивка, жалка в своята неизменност. Голямо бяло боне с няколко реда вечно треперещи воланчета покриваше плешивостта на Меги и пречеше на вехтата черна качулка да се задържи на главата, така че тя висеше на гърба й като циганско дете. Само комисия от вехтошари би могла да определи от какво е направена бедната й рокля; общо взето, тя приличаше на морски водорасли, размесени тук-там с някой грамаден чаен лист. Особено шалът напомняше дълго киснат чаен лист.

Артър Кленъм погледна Дорит с изражението на човек, който иска да каже: „Мога ли да запитам коя е?“ Дорит — която Меги продължаваше да нарича „майчице“, милвайки в същото време ръката й — отговори (бяха в някакъв вход, гдето се бяха търкулнали повечето картофи):

— Това е Меги, сър.

— Меги, сър — повтори представената личност. — Майчице!

— Тя е внучка… — започна Дорит.

— Внучка — отекна Меги.

— На моята отдавна вече умряла стара бавачка. На колко си години, Меги?

— На десет, майчице — каза Меги.

— Не можете да си представите колко е добра тя, сър — каза безкрайно нежно Дорит.

— Е добра тя — повтори Меги, прехвърляйки съвсем изразително местоимението от себе си към своята майчица.

— И колко умна — продължи Дорит. — Може да пазарува като всеки от нас. — Меги се засмя. — Можете да имате доверие в нея, като в английската банка. — Меги се засмя. — И сама си изкарва прехраната. Съвършено сама, сър! — повтори тихо, но тържествено Дорит. — Уверявам ви!

— А каква е историята й? — запита Кленъм.

— Представи си, Меги! — каза Дорит, като взе големите й ръце и ги плесна лекичко една в друга. — Един господин, дошъл от далечни земи, иска да научи историята ти!

— Моята история ли? — извика Меги. — Майчице!

— Така е свикнала да ме нарича — забеляза някак смутено Дорит; — много е привързана към мене. Баба й не беше към нея така добра, както би трябвало да бъде. Нали, Меги?

Меги поклати отрицателно глава, сви в шепа лявата си ръка, престори се, че пие от нея, и каза:

— Джин!

След това започна да удря въображаемо дете и добави:

— С метлата и ръжена.

— Когато беше десетгодишна — започна Дорит, като я наблюдаваше, докато говореше, — Меги преболедува от тежка треска, сър, и оттогава вече не порасна.

— Десетгодишна — кимна утвърдително Меги. — А каква чудесна болница! Колко тихо! Колко хубаво беше там! Като на небето.

— Дотогава, сър, тя не знаеше какво е спокойствие — обърна се за миг Дорит към Артър, като заговори тихо — и постоянно се връща към тоя спомен.

— Какви легла имаше! — извика Меги. — И лимонади! И портокали! Каква чудесна супа и вино! Какви пиленца! На такова чудесно място човек да отиде и да си остане!

— Затова Меги остана там колкото можеше по-дълго — каза Дорит с все същия тон, като че разказваше приказка, подходяща за слуха на Меги. — И накрай, когато не можеше вече да остава там, си излезе. И си остана все на десет години, колкото и да живееше…

— Колкото и да живееше — отекна Меги.

— Беше много слаба, толкова слаба, че като започнеше да се смее, не можеше да престане… а това беше много жалко…

Меги изведнъж се натъжи.

— … И като не знаеше какво да я прави, баба й се държа някое време наистина доста недобре към нея. Най-после, с течение на времето, Меги се помъчи сама да се поправи, стана много прилежна и трудолюбива; постепенно започнаха да я пускат да излиза, когато си иска, да си изкарва прехраната и тя наистина я изкарва. Такава — завърши малката Дорит, като плесна пак големите ръце на Меги — е историята на Меги, както и тя сама я знае!

Но Артър би разбрал това, което не бе споменато, дори да не бе чул нито веднъж думата майчице, да не бе забелязал милването на слабата ръчица, нито сълзите в безцветните очи, дори да не бе доловил хлипането, задушавано от неуместния смях. Замърсеният вход, гдето свиреше вятър и дъжд, кошницата с изкаляните картофи, които щяха навярно пак да се търкулнат и пак да бъдат прибрани, не му се сториха жалки, каквито в действителност бяха, когато си ги представяше по-късно. Никога, нито веднъж!

Наближаваха вече целта на разходката си и излязоха от входа, за да я завършат. С нищо не биха могли да зарадват Меги така, както, като се спряха пред витрината на една бакалница, за да им покаже учеността си — Меги четеше посвоему и в повечето случаи разбираше правилно тлъстите цифри в надписите за цените. Справяше се също успешно, макар и с грешки, с различните филантропически препоръки: изпитайте нашето лекарство, изпитайте нашата семейна вакса, опитайте нашия портокалов чай, който е на първо място между цветочните чайове; както и с различните предупреждения към публиката срещу недобросъвестни заведения и фалшифицирани стоки. Когато забелязваше как Дорит поруменява от всяка сполука на Меги, той почувствува, че би могъл да стои като в читалня пред витрината на бакалницата, докато дъждът и вятърът престанат.

Най-после стигнаха до входа на Маршалси, гдето той се сбогува с малката Дорит. Колкото беше малка, тя му се стори още по-малка сега, когато влезе в дворчето на вратаря — малката майка и нейното голямо дете.

Решетестата врата се отвори и когато израсналото в клетката птиче се прибра послушно вътре, отново се затвори; тогава си тръгна и той.

Глава X Съдържаща цялата наука на управлението

Министерството на разтакането (както всички знаят, без да им се казва) е най-важното правителствено ведомство. Никаква обществена дейност не може да се извърши без съгласието на Министерството на разтакането. Неговият пръст се чувствува и в най-голямата държавна баница, и в най-малката обществена питка.

Еднакво невъзможно е да се осъществи най-очевидно право и да се поправи най-очевидна грешка без изричната намеса на Министерството на разтакането. Ако нов барутен заговор би бил разкрит половин час преди подпалването на фитила, никой не би имал право да спаси парламента, докато в Министерството на разтакането не заседават десетина комисии, докато не се напишат половин бушел протоколи, няколко чувала официални изложения и цяла фамилна гробница неграмотни преписки.

Това славно учреждение бе подранило на сцената още когато на държавниците бе разкрито единственото върховно правило на изкуството да се управлява държава. То първо научи това сияйно откровение и започна да провежда блестящото му влияние в цялата официална дейност. Каквото и да се налагаше да се направи, Министерството на разтакането първо от всички държавни учреждения успяваше да съзре… как да не се направи.

Поради тази тънка съобразителност поради такта, с който неизменно я проявяваше, поради гениалността, с която всякога действуваше, Министерството на разтакането се бе издигнало над всички държавни учреждения, а състоянието на държавата се бе издигнало до равнището… на което беше.

Вярно е, че как да не се направи нещо беше най-важното проучване и цел на всички държавни учреждения и професионални политици и извън Министерството на разтакането. Вярно е, че всеки нов министър-председател и всяко ново правителство, дошли на власт, защото са поддържали, че едно или друго е необходимо да се направи, щом заемеха управлението, използуваха всичките си способности, за да открият как да не го направят. Вярно е, че щом минеха изборите, всеки новоизбран народен представител, беснял от трибуната, загдето това или онова не е направено, и заплашвал с обвинение в държавна измяна приятелите на джентълмена от противната партия, ако не му кажат защо не е било направено; настоявал, че е било необходимо да се направи, и обещавал, че ще го направи, сам започваше да обмисля как да не го направи. Вярно е, че разискванията в двете камари на парламента през цялата сесия се стремяха неизменно с удължавани разисквания само към едно — как да не го направят. Вярно е, че в кралското слово при откриването на сесията се казва: лордове и господа, предстои ви важна дейност и моля да се отправите към съответните си камари, за да обсъдите как да не я свършите. Вярно е, че в кралското слово при закриване на сесията се казва: лордове и господа, в продължение на няколко месеца вие разисквахте старателно, предано и родолюбиво как да не свършите нищо и сполучихте да откриете този способ; и след божията благословия над природната (не политическата) жътва ви разпускам. Всичко това е вярно, но Министерството на разтакането отиде по-далеко.

Защото Министерството на разтакането продължи механично, всекидневно да поддържа в движение това чудно, всемогъщо колело на държавното управление — как да не се върши нищо. Защото Министерството на разтакането беше готово всякога да се нахвърли на всеки неблагоразумен държавен служител, който вършеше или по някаква изненадваща случайност имаше и най-далечна опасност да свърши нещо, като с протокол, изложение или писмени инструкции унищожаваше намерението му. Поради този именно дух на национална ползотворност Министерството на разтакането започна постепенно да се намесва навсякъде. Механици, естественици, войници, моряци, просители, автори на мемоари, тъжители, хора, които се стремяха да предотвратят оплакванията, и хора, които желаеха да ги удовлетворят, работодатели, работници, невъзнаградените по заслуга и ненаказаните за провинения — всички бяха прехвърлени към архивата на Министерството на разтакането.

Безброй хора пропадаха в Министерството на разтакането. Нещастници с провинения или с проекти за всеобщо добруване (а сигурно би било по-добре още отначало да се провинят, вместо да използуват за целта тази чисто английска рецепта за провинение), минали бавно и трудно през други ведомства и както му е редът, нагрубени на едно място, изритали на друго, пренебрегнати на трето, биваха прехвърляни най-после в Министерството на разтакането и не излизаха вече на бял свят. За тях заседаваха комисии, секретари пишеха протоколи, членове на комисии бръщолевеха, архивари ги записваха, вписваха, проверяваха, отписваха и накрай те изчезваха напълно. С една дума, всички държавни дела минаваха през Министерството на разтакането, като изключим тези, които не излизаха оттам; а тяхното име е легион.

Случваше се някои разгневени хора да нападат Министерството на разтакането. Случваше се дори някои подли и прости демагози, смятащи, че истинската рецепта за добро управление е как да се върши нещо, да отправят интерпелации в парламента и да искат или да заплашват, че ще искат гласуване. В такъв случай благородният лорд или високоуважаваният джентълмен, комуто се падаше да защити Министерството на разтакането, се подготвяше да превърне деня в редовна битка. Влизаше в сградата, удряше по масата и се озоваваше лице срещу лице с уважаемия джентълмен. И казваше на уважавания джентълмен, че Министерството на разтакането не само не може да се укори, но трябва да се възхвали в случая, да се възхвали до небесата. Казваше на уважавания джентълмен, че макар Министерството на разтакането да е всякога и напълно право, никога не е било така право, както в случая. Казваше на уважавания джентълмен, че той би постъпил по-добре, по-достойно, по-красиво, по-разумно и така нататък (използувайки половината запас от общи фрази), ако не бе нападал Министерството на разтакането и не бе повдигал този въпрос. После поглеждаше с едно око суфльора от Министерството на разтакането, седнал до трибуната, и смазваше уважавания джентълмен с изложението на Министерството на разтакането по въпроса. И при все че всякога се случваше едно от двете: или Министерството на разтакането нямаше какво да каже и заявяваше това, или имаше да каже нещо, от което благородният лорд или високоуважаваният джентълмен объркваше първата половина и забравяше втората, тъй или инак, Министерството на разтакането излизаше всякога непорочно при гласуването на едно послушно мнозинство.

След продължителна дейност от този род Министерството се превърна в такава люлка за държавни мъже, че мнозина тържествени лордове достигнаха славата да са просто неземни чудеса на деловитост, само чрез прилагане правилото да не вършат нищо, докато са начело на Министерството на разтакането. Що се отнася до по-малките жреци и прислужници в тоя храм, като последица от тази дейност те бяха разделени на две класи и всички, до най-низшия вестоносец, или го смятаха за изпратено от небето учреждение, което е в правото си да върши, каквото иска; или се приютяваха в пълно безверие и го смятаха за явно вредителство.

Родът Барнакл участвуваше от известно време в управлението на Министерството на разтакането. Особено клонът, към който принадлежеше Тайт Барнакл, смяташе, че има наследствени права в това отношение и посрещаше много зле всеки опит на друг род да оспори правото му. Барнаклови бяха твърде виден род. Бяха пръснати из всички държавни ведомства и заемаха държавни длъжности. Или нацията беше много задължена към Барнаклови, или Барнаклови бяха много задължени на нацията. По този въпрос нямаше единодушно решение; защото Барнаклови, от една страна, и нацията, от друга, си имаха всеки свое мнение.

Мистър Тайт Барнакл — който по времето, описвано в нашия разказ, подкрепяше държавния мъж, ръководещ Министерството на разтакането, когато благородният или високоуважаван господин се чувствуваше малко неудобно на седлото поради удара, нанесен му в пресата от някакъв нехранимайко — беше по-богат с благородническа кръв, отколкото с пари. Като Барнакл той заемаше едно твърде удобно място; и пак като Барнакл бе настанил, разбира се, в същата служба сина си, Барнакл млади. Но той се бе сродил по брак с едно крило от рода Стилтстокинг, също така надарен повече с благородническа кръв, отколкото с действителни или лични притежания; от този брак изхождаха Барнакл млади и три девойки. Поради аристократичните нужди на Барнакл млади, на трите млади дами, на мисис Тайт Барнакл, родена Стилтстокинг, и неговите лични мистър Тайт Барнакл намираше, че времето между дните за получаване заплата е по-дълго, отколкото би желал. Обстоятелство, което се обясняваше всякога със скъперничеството на страната.

Мистър Артър Кленъм потърси за пети път мистър Тайт Барнакл в Министерството на разтакането, след като вече го бе чакал последователно в преддверие, в оградена със стъкла канцеларийка, в чакалня и в недостъпен за пожар коридор, гдето учреждението пазеше, както изглежда, вятъра си. Този път мистър Барнакл не беше зает, както в по-раншните случаи, с благородното чудо, което управляваше министерството; само че отсъствуваше. На посетителя обаче съобщиха, че една по-малка звезда, Барнакл млади, все още се вижда на служебния хоризонт.

Кленъм изказа желание да разговаря с Барнакл млади; и намери този джентълмен, облегнал гръб о плочата на камината, да грее прасците си на бащиния огън. Стаята беше приятна, разкошно мебелирана в официален служебен стил и със своя плътен килим, с покритото с кожа бюро, пред което човек можеше да работи седнал, и второто, покрито с кожа бюро, пред което можеше да работи прав; с огромното кресло, с килимчето и паравана пред камината, със скъсаните хартии, куриерските чанти, из които книжата се подаваха като мъртъв дивеч или стъкла с лекарства, всичко пропито с миризма на кожа и махагон, с общия заблуждаващ вид на място, гдето не се върши нищо, тя даваше внушителна представа за отсъствуващия Барнакл.

Наличният Барнакл, взел в ръка картичката на мистър Кленъм, беше младолик, с едва наболи бакенбарди. Със същия лек мъх и по брадичката той напомняше още необлечено в перушина пиле; а състрадателният наблюдател би решил, че ако не грееше нозете си пред камината, сигурно би умрял от студ. На шията му се люлееше скъп монокъл; но младежът имаше плитки очни орбити и меки клепачи, та монокълът не можеше да се задържи, когато го поставяше, а падаше и се удряше о копчетата на жилетката му със звън, който много смущаваше собственика.

— О, вижте какво! Знаете ли, баща ми не е тук и няма да дойде днес — каза Барнакл млади. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

(Звън! Монокълът пада. Барнакл млади се стресва и започва да се опипва, но не го намира.)

— Много сте любезен — отвърна Артър Кленъм. — Но аз бих желал да видя мистър Барнакл.

— Само че… виждате ли, вие нямате определена среща с него — заяви Барнакл млади.

(Намерил бе вече монокъла си и го постави отново.)

— Не — отвърна Артър Кленъм. — Тъкмо това желая да уговоря.

— Само че… слушайте, по държавна работа ли? — запита Барнакл млади.

(Звън! Монокълът отново пада. Барнакл млади е така погълнат да го търси, че мистър Кленъм намира за безполезно да му отговори.)

— Да не би — запита Барнакл млади, забелязал загорялото лице на посетителя — да се отнася за… пристанищни такси… или нещо подобно?

(В очакване отговора той разширява с ръка дясната очна орбита и така настойчиво набутва монокъла, че окото започва ужасно да сълзи.)

— Не — каза Артър, — не е за пристанищни такси.

— Тогава, чакайте, да не е частен въпрос?

— Наистина не зная. Отнася се за някой си мистър Дорит.

— Слушайте какво ще ви кажа! Най-добре ще бъде да се отбиете у нас, ако пътят ви е нататък. Номер двадесет и четири, Мюс стрийт, Гроувнър скуеър. Баща ми има лек пристъп от подагра, който го задържа в къщи.

(Обърканият млад Барнакл очевидно не виждаше без монокъла, но се срамуваше да повтори мъчното поставяне.)

— Благодаря ви. Ще намина още сега. Сбогом.

Младият Барнакл като че се смути: сякаш не бе очаквал посетителят да си отиде.

— Напълно ли сте уверен — извика Барнакл млади (с явно нежелание да се откаже от своята блестяща делова догадка), когато Кленъм беше вече до вратата, — че не става дума за пристанищна такса?

— Напълно.

С това уверение, недоумяващ какво ли би се случило, ако ставаше дума за пристанищна такса, мистър Кленъм си тръгна, за да продължи издирванията си.

Мюс стрийт, Гроувнър скуеър, не беше точно на Гроувнър скуеър, но беше все пак много близо до него. Отвратителна сляпа уличка с калкани, купища смет и конюшни, над които живееха в тавански помещения семействата на коларите, обзети от страст да сушат бельо и да слагат ниски парапети пред прозорците си. Главният коминочистач на този моден квартал живееше в дъното на Мюс стрийт; в същия кът се намираше едно заведение, където особено сутрин и привечер се харчеха много вина и кулинарни стоки. Куклите от някакъв куклен театър стояха обикновено облегнати до един калкан на Мюс стрийт, докато собствениците им обядваха другаде; и всички кучета от околността си определяха среща тук. Но в началото на Мюс стрийт имаше две-три малки, задушни къщи, давани под наем на високи цени поради това, че бяха жалки търтеи на модното си местоположение; и всеки път, когато някои от тия грозни кокошарници трябваше да се даде под наем (което се случваше нарядко, защото те много се търсеха), комисионерът го рекламираше като господарско жилище в най-аристократичната част на града, обитавана само от цвета на висшето общество.

Ако за кръвта на Барнакловци не беше необходимо едно господарско жилище именно в този строго определен тесен кът, тъкмо този клон от рода би имал твърде широк избор между — да кажем — десет хиляди къщи, гдето биха намерили петдесет пъти повече удобства за една трета от този наем. Но в настоящия случай, като намираше господарския си дом крайно неудобен и извънредно скъп, в качеството си на държавен служител мистър Барнакл обвиняваше за това страната и го сочеше като ново доказателство за скъперничеството й.

Артър Кленъм стигна до къща, притисната между другите, с олющена, наклонена фасада, тесни зацапани прозорци и тъмен вход, напомнящ измокрен джеб на жилетка. Този дом се оказа номер двадесет и четири на Мюс стрийт, Гроувнър скуеър. По мирис къщата напомняше бутилка, пълна със силни изпарения на конюшня; а когато отвори вратата, лакеят сякаш извади тапата на бутилката.

Този лакей приличаше на гроувнърските лакеи толкова, колкото и къщата на гроувнърските къщи. Великолепен посвоему, с износено, извехтяло великолепие, на което не липсваше и замърсяване; както външността, така и същността му бе пострадала от теснотията на неговия килер. Бледен и вял, той отпуши бутилката и я поднесе под носа на мистър Кленъм.

— Бъдете любезен да предадете тази картичка на мистър Барнакл и да му кажете, че идвам от мистър Барнакл млади, който ме изпраща тук.

Лакеят (с такива големи копчета с герба на Барнаклови по капаците на джебовете, сякаш беше фамилната каса, гдето бяха заключени среброто и скъпоценностите) се позамисли над картичката и каза:

— Заповядайте.

Влизането изискваше съобразителност, за да не блъснете вратата към коридора и в последователното смущение и тъмнина да не се подхлъзнете по стълбите към кухнята. Както и да е, посетителят стъпи без произшествия на изтривалката.

Лакеят повтори: „Заповядайте“ — и посетителят го последва. Пред вътрешната врата бе отпушена и поднесена втора бутилка. Тя беше напълнена, както изглежда, със струпани запаси и помиен екстракт откъм килера. След леко сблъскване в тесния коридор, причинено от това, че лакеят отвори самоуверено вратата на тъмната трапезария, но видя със смущение, че вътре има човек, върна се объркано към посетителя и го затвори в тясна задна приемна да чака, докато съобщят за него. Там той имаше възможност да се поободри с миризмата на двете бутилки едновременно, да гледа един нисък калкан на три стъпки от прозореца и да се пита какъв ли е броят на Барнаклови в бюлетините за смъртността, щом живеят в подобни леговища по свой собствен раболепен избор.

Мистър Барнакл щеше да го приеме. Желае ли посетителят да се качи на горния етаж? Желаеше и се качи; в гостната намери самия мистър Барнакл, прострял ногата си на стол — точно олицетворение и въплъщение на това, как да не се върши нищо.

Мистър Барнакл беше останка от по-добро време, когато страната не беше толкова скъперническа и Министерството на разтакането не беше толкова нападано. Дълго време бе обвивал той около врата си диплите на бялата вратовръзка, а около врата на страната — примката на книжната бюрокрация. Маншетите и яката му потискаха, потискащи бяха и гласът, и държането му. На жилетката му висеше верижка с връзка печати; палто и жилетка, закопчани до задушаване, панталон без нито една гънка и корави обуща. Беше великолепен, внушителен, съкрушителен, недостъпен. Изглеждаше, че цял живот позира пред сър Томас Лоурънс12.

— Мистър Кленъм ли? — осведоми се мистър Барнакл. — Седнете.

Мистър Кленъм седна.

— Търсили сте ме, както изглежда, в Министерството на разтакането — каза мистър Барнакл, произнасяйки предпоследната дума така, като че ли се състоеше от двадесет и пет срички.

— Позволих си тази смелост.

Мистър Барнакл наведе тържествено глава като човек, който иска да каже: „Не отричам, че е смелост; позволете си още една, като ми кажете по каква работа сте дошли.“

— Позволете ми да кажа, че бях няколко години в Китай, съвършено чужд съм в родината си и нямам никаква лична подбуда или личен интерес в проучването, което правя.

Мистър Барнакл почука с пръсти по масата и тъй като сега позираше пред нов непознат художник, сякаш искаше да каже на посетителя: „Ще ви бъда задължен, ако успеете да ме представите в сегашното ми величествено изражение.“

— В затвора Маршалси намерих един длъжник на име Дорит, който се намирал там от много години. Искам да разуча обърканите му дела, за да разбера дали не ще бъде възможно след толкова време да се подобри нещастното му положение. Споменаха ми, че мистър Тайт Барнакл е представител на една влиятелна група от неговите кредитори. Правилно ли съм осведомен?

Тъй като един от принципите в Министерството на разтакането беше никога, по никакъв повод да не се дава пряк отговор, мистър Барнакл каза:

— Възможно е.

— Мога ли да запитам като чиновник на короната ли или като частно лице?

— Възможно е, сър — отговори мистър Барнакл, — Министерството на разтакането да е препоръчало… Възможно е… но не мога да твърдя… че е бил даден ход на оплакване срещу неплатежоспособността на фирма или съдружие, в което е участвувало това лице. Въпросът може да е бил представен по официален ред за разглеждане в Министерството на разтакането. Министерството може да е изготвило или потвърдило писмено нареждане с такава препоръка.

— Предполагам, че в случая е станало така.

— Министерството на разтакането — каза мистър Барнакл — не отговаря за предположенията на частни лица.

— Мога ли да запитам как бих получил официални сведения за действителното положение на случая?

— Всеки представител на… обществото — каза мистър Барнакл, споменавайки това тъмно същество неохотно като свой естествен враг — може да прави справки в Министерството на разтакането. Формалностите, които трябва да се спазват при такива справки, могат да се научат в съответната служба на министерството.

— Коя е тази служба?

— Ще трябва да ви отпратя — отговори мистър Барнакл, като позвъни — към самото министерство за официален отговор по този въпрос.

— Извинете, че ще напомня…

— Министерството е достъпно за… публиката — мистър Барнакл всякога се позапъваше пред тази нахално звучаща дума, — ако публиката се обръща към него според официално установените правила; ако… публиката не спазва официално установените правила… ще трябва да се сърди само на себе си…

Мистър Барнакл се поклони строго, като оскърбен глава на семейство, оскърбено длъжностно лице и оскърбен домакин на господарски дом; Кленъм също се поклони и бе изведен до Мюс стрийт от апатичния лакей.

Стигнал дотук, той реши да изпита постоянството си, като отиде отново в Министерството на разтакането, за да види как ще го оправят там. Затова се върна в Министерството на разтакането, изпрати отново картичката си на Барнакл млади в горния етаж по един разсилен, който я пое твърде недоволен, загдето посетителят идва отново и защото в момента ядеше зад една преграда край камината на хола картофено пюре със сос от печено.

Въведен бе отново при Барнакл млади, който сега грееше коленете си и щеше да скучае и да се прозява до четири часа.

— Вижте какво! Слушайте, вие сте ужасно настойчив — каза Барнакл млади, като погледна през рамо.

— Искам да зная…

— Слушайте. В никакъв случай не трябва да идвате тук и да ни казвате, че искате да знаете — прекъсна го Барнакл млади, докато се обръщаше и слагаше монокъла си.

— Искам да зная — повтори Артър Кленъм, решил да упорствува в краткото си изразяване — какви са точно претенциите на короната срещу един затворник за неплатежоспособност, именуван Дорит.

— Вижте какво! Слушайте! Вие наистина много бързате. Та вие нямате насрочена среща тук — каза Барнакл млади, сякаш нещата вземаха сериозен обрат.

— Искам да зная — настоя Артър. И повтори по-раншния си въпрос.

Барнакл млади го загледа, докато монокълът му падна, постави го отново и пак загледа посетителя, докато монокълът падна повторно.

— Нямате право да постъпвате по такъв начин — забеляза най-сетне безпомощно той. — Слушайте! Какво имате пред вид? Та вие ми казахте, че не знаете дали въпросът е обществен, или не.

— Уверих се вече, че въпросът е обществен — възрази посетителят, — и искам да зная… — Той повтори монотонно искането си.

Въздействието на тия думи над Барнакл млади се изрази само в безпомощното повторение на фразата:

— Слушайте, в никакъв случай не трябва да идвате тук и да ни казвате, че искате да знаете!

А въздействието на тия думи над Артър Кленъм се изрази в това, че той повтори въпроса си със същите думи и по същия начин, както и досега. Накрай Барнакл млади изглеждаше съвършено объркан и безпомощен.

— Добре. Ще ви кажа сега. Слушайте. Най-добре ще бъде да се отнесете до секретариата — каза най-после той, като се обърна и дръпна звънеца. — Дженкинсън — заповяда на разсилния с картофеното пюре, — при мистър Уоблър!

Осъзнал ясно, че се е заел да щурмува Министерството на разтакането и решил да довърши това начинание, Артър Кленъм придружи разсилния до друг етаж на сградата, гдето служителят му посочи стаята на мистър Уоблър. Когато влезе, Артър се озова пред двама господа, седнали един срещу друг до голямо и удобно бюро; единият чистеше с носната си кърпа цев на пушка, а другият мажеше мармалад върху резен хляб.

— Мистър Уоблър? — запита посетителят.

И двамата господа го изгледаха някак учудени от самоувереността му.

— И тъй той замина — каза господинът с цевта, един необикновено спокоен оратор — при братовчеда си; взе и кучето във влака. Безценно куче. Нахвърли се на носача, когато го вкарваха във вагона за кучета, нахвърли се на стражаря, когато го извадиха оттам. Стражарят събра пет-шест души в един хамбар, взе голям запас напитки и опитоми кучето. Като разбра, че кучето издържа на пиене, устрои състезание и заложи за него. В края на състезанието, сър, се оказа, че един от докараните приятели бил подкупен, кучето се бе напило, а господарят му беше оскубан напълно.

— Мистър Уоблър? — повтори посетителят.

Господинът, който мажеше мармалада, запита, без да вдига поглед от работата си:

— А как се казва кучето?

— Казвало се Лъвли — отговори другият. — Господарят му твърди, че приличало на старата леля, от която очаквал наследство. Особено когато е пияно.

— Мистър Уоблър? — запита посетителят.

Двамата господа се смяха доста време. Господинът с цевта, след като я прегледа и намери в задоволително състояние, я показа на другия; и когато получи потвърждение на преценката си, прибра я в кутията, която беше пред него, а оттам извади приклада и започна да лъска и него с носната си кърпа, като си подсвирваше тихо.

— Мистър Уолбър? — запита посетителят.

— Какво има? — обади се с пълни уста мистър Уоблър.

— Искам да зная — каза Артър Кленъм и изложи машинално това, което искаше да знае.

— Не мога да ви осведомя — отговори мистър Уоблър сякаш на обяда си. — Никога не съм чувал такова нещо. Нищо общо нямам с него. Запитайте по-добре мистър Клайв, втората врата вляво, в съседния коридор.

— Може би и той ще ми даде същия отговор.

— Много е вероятно. Нищо не зная — каза мистър Уоблър.

Посетителят се обърна и напусна стаята, когато господинът с приклада извика:

— Господине! Ало!

Кленъм надникна в стаята.

— Затворете вратата! Оставихте ни на страшно течение!

С още няколко стъпки посетителят се озова пред втората врата вляво в съседния коридор. В тази стая намери трима господа; първият не вършеше нищо особено, вторият не вършеше нищо особено, третият също не вършеше нищо особено. Въпреки това изглеждаше, че са по-пряко заети с изпълнение великия принцип на министерството, тъй като оттук се влизаше в страшно вътрешно помещение с двойна врата, гдето заседаваха навярно мъдреците от Министерството на разтакането; оттам почти непрекъснато се внасяха и изнасяха внушителен куп книжа, дейност, с която се занимаваше друг господин, номер четвърти поред.

— Искам да зная — започна Артър Кленъм… и отново изрази искането си като на латерна. Тъй като номер първи го препрати към номер втори, а номер втори го препрати към номер трети, той има възможност да го повтори три пъти, преди и тримата да го препратят към номер четвърти, комуто повтори същата фраза.

Номер четвърти, подвижен, приятен, добре облечен млад човек — също Барнакл, но от по-приветлив клон на рода, — каза спокойно:

— О, мисля, че е по-добре да не се тревожите с този въпрос.

— Да не се тревожа с този въпрос ли?

— Да. Съветвам ви да не се тревожите с него.

Това гледище беше толкова ново, че Артър Кленъм просто не знаеше как да го приеме.

— Можете и да се занимавате, ако желаете, ще ви дам колкото искате формуляри за попълване. Имаме ги предостатъчно тук. Може да получите цяла дузина, ако искате. Но до никъде няма да стигнете — заяви номер четвърти.

— Нима е така безнадеждно това дело? Извинете: аз съм отскоро в Англия.

— Не казвам, че е безнадеждно — отвърна с откровена усмивка номер четвърти. — Не изказвам никакво мнение по въпроса; изказах мнение само за вас: не мисля, че ще стигнете до някъде. Можете, разбира се, да постъпите, както желаете. Предполагам, че има някакво неизпълнение на договорно задължение или нещо подобно, нали?

— Никак не зная.

— Както и да е! Това ще можете да си го изясните. После ще разберете в кое ведомство е договорът и там ще научите всичко.

— Извинете, как ще науча?

— Ами… ще питате, докато ви кажат. След това ще направите изложение до същото ведомство (според установения ред, който ще научите), за да поискате позволение да подадете заявление до същото ведомство. Ако получите разрешение (което може да стане след известно време), заявлението ще бъде прието в онова ведомство, ще бъде изпратено за вписване в тукашното ведомство, ще бъде върнато за подпис в другото ведомство, после пратено обратно за парафиране в нашето и тогава вече ще бъде редовно заведено в нашето ведомство. А за преписката вие ще следите и в двете ведомства, докато ви кажат какво е станало с нея.

— Но така сигурно нищо няма да стане — не се стърпя да каже Артър Кленъм.

Лекомисленият млад Барнакл явно се забавляваше с простодушието на посетителя, който бе допуснал за момент, че по този път може да стане нещо. Този ловък млад Барнакл знаеше отлично, че не може. Със своята сръчност бързият млад Барнакл бе стигнал в министерството до частно секретарство, за да може да пипне някое по-тлъсто местенце, което би се оказало подръка; и напълно разбираше, че министерството е политико-дипломатически фокус за подпомагане големците да държат настрана простаците. С една дума, енергичният млад Барнакл щеше сигурно да се издигне и да се прояви блестящо като държавник.

— Когато някой въпрос попадне в нашето ведомство — продължи блестящият млад Барнакл, — ще можете от време на време да следите за него в министерството. Ние ще го препращаме тук и там и когато го препращаме някъде, ще трябва да се осведомявате там. Когато по някое време се върне при нас, най-добре ще е да се обърнете именно към нас. Ако се забута някъде, ще се опитате да го избутате. Ако не получите задоволителен отговор, когато се интересувате за него в друго ведомство или в нашето, тогава… най-добре ще бъде да пишете отново.

Артър Кленъм изглеждаше доста смутен.

— Много съм ви задължен във всеки случай за вашата любезност — каза той.

— За нищо — отговори услужливият млад Барнакл. — Опитайте по този път, дано ви бъде от полза. Ако не ви се хареса, можете всякога да го изоставите. Най-добре вземете повечко формуляри. Дайте му достатъчно формуляри!

С това нареждане към номер втори блестящият млад Барнакл взе нов куп книжа от номер първи и трети и ги внесе в светилището, за да ги поднесе на председателствуващия идол от Министерството на разтакането.

Артър Кленъм прибра мрачно формулярите в джеба си и тръгна по дългия каменен коридор и дългата каменна стълба. Стигнал бе вече до въртящата се врата към улицата и изчакваше особено търпеливо да излязат двама души, застанали между него и нея, за да мине след тях, когато гласът на единия му се стори познат. Погледна говорившия и позна мистър Мийгълс. Мистър Мийгълс беше много зачервен — много повече, отколкото по време на пътуването, — държеше за яката ниския мъж, който го придружаваше, и повтаряше:

— Излизай, мошенико, излизай!

Толкова неочаквано зрелище беше да чуе и да види как мистър Мийгълс бутна въртящата се врата и излезе на улицата с ниския мъж, който изглеждаше съвсем безобиден, че Кленъм се спря и размени изненадано поглед с вратаря. Но все пак скоро последва и двамата; и видя мистър Мийгълс да върви надолу по улицата редом със своя противник. Кленъм скоро ги настигна и побутна по гърба неотдавнашния си спътник. Мистър Мийгълс се обърна със свирепо изражение, но щом видя познато лице, го смекчи и подаде приятелски ръка.

— Как сте? — запита мистър Мийгълс. — Какво правите? Аз току-що се върнах от чужбина. Приятно ми е, че ви виждам.

— И аз се радвам да ви видя.

— Благодаря, благодаря.

— Мисис Мийгълс и дъщеря ви?

— Са отлично — заяви мистър Мийгълс. — Съжалявам само, че не ме срещнахте при по-хладна обстановка.

При все че денят съвсем не беше горещ, мистър Мийгълс беше толкова разгорещен, че привличаше вниманието на минувачите; особено когато се облегна на една ограда, свали шапката и вратовръзката си и започна да изтрива усърдно запотената си глава и лице и зачервените уши и врат, без да обръща внимание на общественото мнение.

— Уф! — изохка мистър Мийгълс, като си сложи отново шапката и връзката. — Сега вече е по-друго. Разхладих се.

— Бяхте нещо разтревожен, мистър Мийгълс. От какво?

— Почакайте една минута. Ще ви разправя. Имате ли време да се поразходим из парка?

— Колкото ви е угодно.

— Да вървим тогава. Да! Погледнете го! (Кленъм се бе обърнал случайно към виновника, когото мистър Мийгълс бе дръпнал така сърдито за яката.) Този приятел наистина заслужава човек да го поогледа.

Всъщност той не заслужаваше много да го гледат — нито заради ръста, нито заради облеклото му. Беше нисък, набит, наглед разумен мъж с посивели коси, с чело и лице, набраздени от постоянни размисли с дълбоки бръчки, изрязани сякаш на твърдо дърво. Облечен беше в приличен, макар и поизбелял чер костюм и приличаше на опитен майстор занаятчия. В ръка държеше калъф за очила и докато другите разговаряха за него, въртеше калъфа с ловкостта на човек, свикнал да борави с инструменти.

— Ще вървиш с нас — каза някак заплашително мистър Мийгълс. — След малко ще те представя. Хайде тръгвай!

Докато вървяха по най-близкия път към парка, Кленъм се питаше какво ли е сторил непознатият (който се подчиняваше без възражение). Външният му вид не оправдаваше подозрението, че у него са били открити тайни намерения към джебната кърпа на мистър Мийгълс, нито изглеждаше свадлив или побойник. Беше тих, чистосърдечен, улегнал мъж; не правеше опит да избяга, изглеждаше малко потиснат, но съвсем не засрамен или разкаян. Ако беше криминален престъпник, трябваше да се признае, че е непоправим лицемер; ако не беше престъпник, защо мистър Мийгълс го бе уловил за яката в Министерството на разтакането? Кленъм забеляза, че този човек смущава не само неговата, но и мисълта на мистър Мийгълс; защото разговорът им по краткия път до парка съвсем не вървеше и погледът на мистър Мийгълс се връщаше постоянно към този човек дори когато говореше за нещо съвършено друго.

Най-после, когато навлязоха в горичката, мистър Мийгълс се спря изведнъж и каза:

— Ще бъдете ли така добър, мистър Кленъм, да погледнете този човек? Името му е Дойс, Дениъл Дойс. Не бихте предположили, разбира се, че този човек е общоизвестен мошеник?

— Не бих предположил, то се знае. — Въпросът беше наистина неудобен в присъствието на лицето.

— Да. Не бихте предположили. Зная, че не бихте предположили. Не бихте предположили, че е престъпник, нали?

— Не.

— Не. Но той е престъпник. В какво се е провинил ли? Убийство, подпалвачество, фалшификация, мошеничество, кражба с взлом, разбойничество, джебчийство, заговор, подправка? Кое ще изберете?

— Нито едно — отговори Артър Кленъм, зърнал едва уловима усмивка по лицето на Дениъл Дойс.

— Имате право — каза мистър Мийгълс. — Но той е изобретателен и се е опитал да използува изобретателността си в полза на своята родина. Затова е направо престъпник, сър.

Артър погледна Дениъл, който само поклати глава.

— Този Дойс — продължи мистър Мийгълс — е ковач и механик. Не е нещо особено, но е добре известен като много изобретателен човек. Преди дванадесет години усъвършенствува едно изобретение (с много интересна тайна разработка), особено важно за страната и за съгражданите му. Няма да кажа колко пари е похарчил за него, нито колко години от живота си му е посветил, но го усъвършенствува преди дванадесет години. Дванадесет бяха, нали? — запита мистър Мийгълс, като се обърна към Дойс. — Най-непоносимият човек на тоя свят: никога не се оплаква.

— Да. Дори малко повечко от дванадесет, за щастие.

— За щастие ли? — повтори мистър Мийгълс. — Искате да кажете за нещастие. Както и да е, мистър Кленъм. Обръща се той към правителството. И щом се обръща към правителството, се превръща в престъпник! Чувате ли, сър — провикна се мистър Мийгълс, изпаднал в явна опасност отново да се разгорещи, — престава да бъде невинен гражданин и става обвиняем. От тоя миг с него почват да се отнасят като с човек, извършил адско злодеяние. Става човек, от когото ще бягат, ще го отпращат, ще го заплашват, ще му се присмиват, ще го препращат от един високопоставен млад или стар джентълмен към друг високопоставен млад или стар джентълмен и обратно; човек, който няма право да разполага с времето или имота си; парий, от когото е оправдано да се отървете както намерите за добре, да го смажете с всички възможни средства.

След утринното приключение на Кленъм това не му се стори толкова невероятно, колкото предполагаше мистър Мийгълс.

— Не стойте там, Дойс, и престанете да въртите калъфчето за очилата си — извика мистър Мийгълс, — а разкажете на мистър Кленъм, каквото признахте пред мене.

— Наистина ме накараха да се почувствувам като че съм извършил престъпление — каза изобретателят. — Докато обикалях разните ведомства, с мене се държаха така, като че съм извършил много тежко провинение. Неведнъж ми беше необходимо да си казвам за собствено успокоение, че наистина не съм сторил нищо, за което заслужавам да ме впишат в нюгейтския алманах, а съм се стремил само към икономии и подобрения.

— Ето! — заяви мистър Мийгълс. — Преценете сам дали съм преувеличил. Сега вече ще можете да ми повярвате, когато ви разкажа до края.

След този предговор мистър Мийгълс започна разказа: отдавна известния, станал вече досаден разказ по същество, който всички знаем наизуст. Как след безкрайни посещения и преписки, след безкрайно нахалство, невежество и оскърбления милордовете издават постановление номер три хиляди четиристотин седемдесет и пет, с което се позволява на виновния да направи опити със своето изобретение за своя лична сметка. Как опитите се провеждат пред шестчленна комисия, в която двама от по-старите членове съвсем не виждат, други двама стари членове нищо не чуват, единият от останалите двама стари членове е толкова куц, та не може да се доближи, а вторият — толкова тъп, та дори не поглежда. Как минават още много години, още много нахалства, невежество и оскърбления. Как милордовете издават постановление номер пет хиляди сто и три, с което предават въпроса в Министерството на разтакането. Как след известно време Министерството на разтакането се заема с въпроса като с нещо съвсем ново, изникнало едва вчера, за което не се е чуло нищо досега; объркват го, размътват го, прехвърлят го насам-нататък. Как нахалствата, невежеството, оскърбленията минават през таблицата за умножение. Как изобретението е предадено на тримата Барнакловци и един Стилтстокингс, които нямат понятие от тази работа; в чиито глави не може да се втълпи нищо от нея; които тя отегчава и те заявяват, че липсват физически възможности за осъществяването й. Как Министерството на разтакането с постановление номер осем хиляди седемстотин и четиридесет „не намери основание да отмени решението, до което са стигнали милордовете“. Как, когато му напомнят, че милордовете не са стигнали до никакво решение, Министерството на разтакането оставя въпроса в папка и на лавицата. Как тази сутрин се е състояла окончателна среща с шефа на Министерството на разтакането и как този безочлив шеф се изразил, че изобщо и при дадените обстоятелства, разглеждайки въпроса от различни гледища, той е на мнение да се избере един от двата пътя: или да го изоставят веднъж завинаги, или да започнат всичко отначало.

— След което — заключи мистър Мийгълс — аз, като практичен човек, още там улових Дойс за яката, заявих му, че за мене той е очевидно безсрамен мошеник, презрян смутител на правителственото спокойствие, и го извлякох навън. Измъкнах го за яката през вратата на Министерството, за да може и вратарят да разбере, че съм практичен човек, който зачита официалната преценка за подобни личности; и така стигнахме дотук!

Ако енергичният млад Барнакл би бил там, то навярно откровено би казал, че Министерството на разтакането е изпълнило задължението си. А задължението на Барнакловци е да се държат о държавния кораб, докато им е възможно. Да подреждат правилно, да облекчават товара му и да почистват кораба, би значило да бъдат изхвърлени от него, и то незабавно; или ако корабът потъне, както са залепнали за него, да му мисли корабът, не те!

— Ето — продължи мистър Мийгълс — сега вече знаете всичко за Дойс. С изключение на това — а то, признавам, не подобрява настроението ми, — че и сега дори не го чувате да се оплаква.

— Трябва да сте много търпелив — каза Артър Кленъм, като го погледна някак учудено, — много толерантен.

— Не — отвърна Дойс, — едва ли повече от кой да е друг.

— Но, ей богу, повече от мене! — извика мистър Мийгълс.

Дойс се усмихна, като се обърна към Кленъм:

— Виждате ли, аз зная тия неща не само от личен опит. Случвало ми се е и по-рано да ги срещам от време на време. Моят случай не е изключение. С мене не са се отнесли по-зле, отколкото със стотици други, озовали се в същото положение… искам да кажа, отколкото с всички други.

— Не зная дали бих се утешил с това, ако бях се озовал в същото положение, но се радвам, че вие се утешавате.

— Разберете ме! — отговори обмислено и спокойно Дойс, загледан в пространството пред себе си, сякаш го измерваше със сивите си очи. — Аз не казвам, че това е награда за труда и надеждите ви; но е все пак известно утешение да знаете, че сте могли да очаквате всичко това.

Той говореше спокойно и разумно, полугласно, както говорят често механици, свикнали да обмислят и стъкмяват всичко с най-голяма точност. Този разговор му беше присъщ като сръчността на пръстите или навика да отмества от време на време шапката си назад, сякаш разглежда някоя недовършена работа и размишлява по нея.

— Разочарован ли? — продължи той, докато вървеше между тях в сянката на дърветата. — Да. Несъмнено съм разочарован. Оскърбен? Да. Несъмнено съм оскърбен. То е съвсем естествено. Но това, което имам пред вид, когато казвам, че хората, озовали се в същото положение, са винаги изложени на същите обноски…

— В Англия — прекъсна го мистър Мийгълс.

— О, разбира се, имам пред вид Англия. Когато изнесат изобретенията си в чужбина, положението е съвършено друго. Затова именно толкова хора отиват там.

Мистър Мийгълс се разгорещи отново.

— Това, което имах пред вид, е, че този подход на нашето управление е редовният му подход. Чули ли сте някой автор на проект или изобретател, който е намерил достъп до него, да не е бил обезсърчен и огорчен?

— Не мога да кажа, че съм чул такова нещо.

— Научили ли сте някога да се е избързвало с приемането на нещо полезно? Да се даде изобщо пример за полезно начинание?

— Аз съм много по-възрастен от нашия приятел тук — каза мистър Мийгълс — и ще отговоря на въпроса ви. Никога.

— Но и тримата знаем, предполагам, твърде много случаи — продължи изобретателят, — когато то упорствува да изостава с години и с хиляди мили назад; и продължава да си служи с отдавна отхвърлени вещи, дори след като по-добрите са всеобщо възприети.

Всички се съгласиха, че е така.

— Е добре — въздъхна Дойс, — както зная какво ще стане с даден метал при дадена температура и с дадено тяло при дадено налягане, така мога да зная (ако поразмисля) как знатните лордове и джентълмени непременно ще постъпят при случай като моя. Щом имам глава на раменете и памет в главата, нямам право да се изненадвам, че съм попаднал в редовете на всички, дошли преди мене. Трябвало е да не започвам. Достатъчно добре съм бил предупреден.

С тези думи той прибра калъфа за очилата си и се обърна към Артър:

— Ако не се оплаквам, мистър Кленъм, то умея да бъда благодарен; и ви уверявам, че съм благодарен на нашия общ приятел. Много пъти и по много начини ме е подкрепял той.

— Глупости — възрази мистър Мийгълс.

В последвалото мълчание Артър неволно погледна Дениъл Дойс. Макар от характера и уважението към собствения му случай да личеше, че не ще мърмори напразно, явно беше, че от дългото изпитание е излязъл остарял, по-беден и по-суров. И помисли неволно колко добре би било за този човек, ако бе взел пример от господата, благоволили да се нагърбят с управлението на нацията, и бе научил как да не върши нищо.

Мистър Мийгълс остана още няколко минути разгорещен и унил, после започна да се успокоява и разведрява.

— Хайде, стига! — каза той. — Няма да оправим работата, като се мръщим. Накъде ви е пътят, Ден?

— Ще се върна в работилницата — отвърна Ден.

— Добре, тогава всички ще дойдем в работилницата или ще тръгнем нататък — заяви весело мистър Мийгълс. — Мистър Кленъм няма да се уплаши от това, че тя е в Двора на кървящото сърце.

— В Двора на кървящото сърце ли? — повтори Кленъм. — Тъкмо там исках да отида.

— Толкова по-добре! — извика мистър Мийгълс. — Да вървим!

Докато вървяха нататък, сигурно поне един от тримата, а вероятно не само един, си помисли, че Дворът на кървящото сърце не е подходящо местожителство за човек, който е в официална преписка с милордовете и с Барнакловци… И може би в някой злополучен ден на самата Британия ще се наложи да потърси жилище в Двора на кървящото сърце, ако прекали с Министерството на разтакането.

(До края на глава X преводът е на Невяна Розева. От глава ХІ до края на Книга първа преводач е Жени Божилова. — Б.р.)

Глава XІ На свобода

Мрачна, късна есенна нощ се спущаше над река Сона. Течението, като зацапано огледало в тъмна стая, тежко отразяваше облаците, а ниските брегове се надвесваха тук-там — хем любопитни, хем страхливи — да погледат тъмнеещите картини във водата. Земята край Шалон се простираше в плоска, тежка и безкрайна ивица, пресичана понякога от ред тополи, възправени срещу гневния залез. По бреговете на река Сона беше мокро, потискащо, самотно; и нощта падаше бързо.

Някакъв мъж, запътен бавно към Шалон, беше единственото видимо същество в пейзажа. Каин едва ли е изглеждал по-самотен и по-отхвърлен. Стара торба от овча кожа висеше на гърба му, а груба, необелена сопа, отрязана от клон, стърчеше в ръката му; изкалян, с разранени крака, с прокъсани обуща и гамаши, с прораснали коси и брада; наметката на раменете и всичките му дрехи — прогизнали от влага; накуцващ от болка и мъка — той изглеждаше така, сякаш и облаците бягаха от него, сякаш воят на вятъра и трептенето на тревата бе насочено срещу него, сякаш приглушеният, загадъчен плясък на водата укоряваше него, сякаш бурната есенна нощ бе смутена от него.

Той поглеждаше вляво, поглеждаше вдясно, уморено, но боязливо; понякога спираше, попоглеждаше назад и се озърташе. А после пак мъчително закуцваше напред, мърморейки.

— По дяволите тази равнина безкрайна! По дяволите камъните, като ножове остри! По дяволите този ужасен мрак, как влажно лепне по човека! Мразя ви!

Да би могъл, както личеше по свъсения поглед, който хвърляше наоколо, би струпал омразата си върху всичко това. Затътри се нататък; после се взря в далнината и спря.

— Аз — гладен, жаден, уморен. А вие, глупаци, ей там, където бляскат светлините, ядете, пиете и се греете на топло. Да опустее градът ви дано! Ще ви науча вас, проклетници!

Но нито заканителните думи, нито заканително размаханият пръст доведоха града по-близо; и мъжът беше още по-гладен, още по-жаден и по-изморен, когато кракът му стъпи върху неравния паваж и той спря да се огледа.

Ето го хотела с неговата порта и с апетитните миризми на готвено; ей отсреща и кафенето със светнали прозорци и потракването на доминото; оттатък бояджията с окачени край вратите червени платна; ето и златаря с обиците и църковните дарове; до него магазинчето за тютюн, откъдето излизаха оживени войници, захапали лули; не липсваха и зловонията на града, и помията в канавките, и мъждивите лампи, провесени над улицата, и огромният дилижанс пред пътническата кантора с планината от багаж, запрегнат с шестте сиви коня с оплетени опашки. Но тъй като не видя ни една кръчма за пътник, беден като него, той се принуди да потърси зад тъмния ъгъл, където изпотъпкани зелеви листа се стелеха нагъсто около обществената цистерна, от която жени все още си наливаха вода. Там, в задната уличка, намери кръчмата „Утринна зора“. Пердетата на прозорците засенчваха „Утринната зора“, но тя и тъй изглеждаше светла и топла и съобщаваше с четлив надпис, допълнен от съответните изображения на билярдна щека и топка, че в „Утринна зора“ можеш да изиграеш един билярд; че там ще намериш месо, напитки и легло, все едно дали си пристигнал на кон или пеша; и че имат хубаво вино, ликьор и ракия. Човекът завъртя дръжката на вратата на „Утринна зора“ и влезе, накуцвайки.

Той докосна избелялата си, широкопола шапка в знак на поздрав към неколцината мъже в стаята. Двама играеха домино на една от масичките; трима-четирима седяха край печката и пушейки, разговаряха; билярдната маса в средата бе свободна; стопанката на „Утринна зора“ седеше надвесена над своята плетка, зад малкия тезгях, обградена от помътени шишета със сиропи, кошници със сладкиши и оловния сушилник за чаши.

Той се запъти към празната маса в ъгъла зад печката и остави на пода торбата и наметката си. Когато вдигна глава, след като ги бе сложил долу, видя, че стопанката е до него.

— Може ли да се получи подслон за през нощта, мадам?

— Разбира се! — отвърна стопанката с ясен, напевен, весел глас.

— Добре. Може ли да се получи закуска, вечеря — както там го наричате?

— О, разбира се! — възкликна пак стопанката.

— Пратете тогава, мадам, ако обичате. Нещо за ядене — колкото може по-бързо; и вино — веднага. Аз съм изтощен.

— Времето е много лошо, monsieur — каза стопанката.

— Проклето време.

— И пътят много дълъг.

— Проклет път.

Дрезгавият му глас секна и той склони глава върху ръцете си, докато донесоха бутилка вино от тезгяха. Когато напълни и изпразни два пъти малката си чаша и като отчупи крайшника от големия самун, поставен пред него заедно с покривка, салфетка, супена чиния, сол, пипер и олио, той облегна гръб в ъгъла на стената, вдигна крака върху пейката, на която седеше, и започна да дъвче кората в очакване да му приготвят вечерята.

Онова краткотрайно стихване на разговора около печката и онова временно невнимание и разсейване, присъщо за подобна компания при появата на непознат, междувременно бе преминало. Мъжете бяха престанали да поглеждат към него и отново се разговаряха.

— Та това е причината — каза един от тях, завършвайки историята, която бе подхванал, — това е то причината да разправят, че дяволът бил пуснат на свобода.

Думите бяха изречени от длъгнестия швейцарец от църковното настоятелство и те внесоха в разговора нещо от авторитета на църквата — особено пък като се говореше за дявола.

Стопанката, дала вече нарежданията за новия гост на своя съпруг, който изпълняваше длъжността готвач в „Утринна зора“, отново бе подхванала плетката си зад тезгяха. Беше хубавичка, спретната будна женичка, с голямо боне и дебели чорапи; тя участвуваше в разговора, кимайки засмяно с глава, без да вдигне очи от куките.

— Ах, боже мой — рече тя, — когато корабът от Лион донесе новината, че дяволът бил пуснат на свобода в Марсилия, някои лапнимухи я глътнаха веднага. Но аз? Не, не и аз!

— Мадам, вие сте винаги права — отвърна длъгнестият швейцарец. — Не се и съмнявам, че дълбоко се възмущавате от оня човек, нали, мадам?

— О, да, разбира се! — извика стопанката, вдигна очи от плетката и наклони глава. — Да, естествено.

— Той не беше добър човек.

— Той беше проклет нещастник — откликна стопанката — и напълно си заслужаваше онова, което щастливата случайност му помогна да избере. Толкова по-зле.

— Почакайте, госпожо! Нека поразсъдим — отвърна швейцарецът и замислено раздвижи пурата между устните си. — А може злата му съдба да е била такава. Може да е станал играчка на обстоятелствата. Съвсем не е изключено той да е имал — и все още да има, добри черти, стига да знае човек как да ги извади на бял свят. Философската филантропия ни учи…

Групичката край печката възкликна ядовито при произнасянето на този заплашителен израз. Двамата играчи на домино вдигнаха поглед от играта, сякаш и те да протестират, че в „Утринна зора“ са прозвучали гласно думи като философска филантропия.

— Я да млъквате с вашата философска филантропия! — извика засмяната дама и още по-бързо закима с глава. — Слушайте да ви кажа. Аз съм една обикновена жена. От философски филантропии нищо не разбирам. Но аз познавам нещата, които съм видяла и които съм срещнала лице с лице на този тук свят, в който живея. И ето какво ще ви кажа, приятелю — ще ви кажа, че има хора (мъже, както и жени, за съжаление), които нямат капка доброта — капчица. Има хора, които просто трябва да се презират безжалостно. Има хора, с които трябва да се отнасят като с врагове на човешкия род. Има хора, които нямат човешки сърца и тях би трябвало да ги избиват като опасни зверове и да ги разчистват от пътя ни. Те не са многобройни, надявам се, но аз съм срещала (в този тука свят, на който живея, а дори и в „Утринна зора“), виждала съм такива хора. И не се съмнявам, че този човек — все едно как се казваше — е един от тях.

Развълнуваните думи на стопанката получиха в „Утринна зора“ много по-благосклонен отзвук, отколкото ако бяха изречени пред някои усмихнати ласкатели от класата, която тя тъй неоснователно порицаваше, в съседство с Великобритания.

— Ей богу! Ако тази ваша философска филантропия — продължи стопанката, остави плетката и стана да поеме супата за непознатия от съпруга си, който се подаде на страничната врата, — ако тя може да остави човека в ръцете на такива хора и изобщо да има вземане-даване с тях — все едно дали с думи или с дела, или пък с двете, тогава да се маха от „Утринна зора“, защото не струва и пукната пара.

Когато постави супата пред госта, който промени положението си от лежащо на седящо, той я погледна право в очите и мустаците му се смъкнаха под носа, а носът му легна върху мустаците.

— Така-а! — рече оня, който говореше преди. — Да се върнем отново на въпроса. Като оставим всичко това настрана, господа, понеже човекът бил оправдан по делото, само затова хората в Марсилия казват, че дяволът бил пуснат на свобода. Тъй са тръгнали тези думи и ето какво означават — нищо друго.

— Как му беше името? — попита стопанката. — Май Биро беше, нали?

— Риго, госпожо — отвърна длъгнестият швейцарец.

— Ах, да, Риго, разбира се!

Супата на госта бе последвана от месо, а месото — от зеленчуци. Той изяде всичко сложено пред него, изпразни бутилката с вино, поръча си чаша ром и с кафето изпуши една цигара. Като се подкрепи, обноските му станаха високомерни и той се включи в общия разговор, но се държеше така, сякаш положението му беше много по-изискано от вида му.

Възможно е посетителите да са имали други задължения, а може да са почувствували и своята незначителност, но във всеки случай те се разпръснаха един по един и тъй като други клиенти не дойдоха, новият им покровител остана единствен в „Утринна зора“. Стопанинът потракваше в своята кухня; стопанката се бе умълчала над плетката си, а ободреният пътник седеше край печката и топлеше разранените си крака.

— Простете, мадам — този Биро…

— Риго…

— Риго. Простете отново — извикал е вашия гняв — как?

Стопанката, която ту си казваше, че този човек е хубав, ту в следващия миг го намираше за грозен, видя как носът се спусна надолу и мустакът се вирна нагоре и решението й наклони към второто мнение. Риго бил престъпник, обясни тя, който убил жена си.

— Нима? Бога ми, тогава наистина е престъпник. Но откъде знаете това?

— Всички го знаят.

— Ха! И въпреки туй той се изплъзнал от закона.

— Monsieur, съдът не е успял да докаже напълно престъплението. Такъв е законът. И все пак всички знаят, че го е извършил. Хората били толкова сигурни, че дори се опитали да го разкъсат на парчета.

— Защото всички те живеели в мир с жените си, нали? — каза гостът. — Ха-ха!

Стопанката на „Утринна зора“ го погледна отново и почти затвърди последното си мнение. Но той имаше красива ръка и ръкомахаше много изискано. Тя отново започна да си казва, че все пак не е грозен човек.

— Вие ли споменахте, мадам, или друг някой от господата обясни какво е станало после с него?

Стопанката поклати глава; оживлението, с което говореше до този момент, й бе пречило да кима и да отмерва такта на думите си. Споменало се в „Утринна зора“, каза тя, че според вестникарските съобщения той бил задържан в затвора за негова собствена безопасност. Но, така или иначе, избягнал заслуженото наказание и толкова по-зле.

Гостът седеше, загледан в нея, и пушеше последната си цигара, а тя седеше с глава, наведена над плетивото, но да би видяла изражението му, колебанията й щяха да изчезнат и тя веднъж завинаги щеше да реши добър ли е този човек или лош. Когато вдигна очи, изражението вече го нямаше. Ръката му приглаждаше рунтавия мустак.

— Бих ли могъл да помоля да ми покажете къде ще спя, мадам?

— С най-голямо удоволствие, господине. Хей, съпруже! — Съпругът ще го заведе горе. Там вече имало друг пътник, който си легнал много рано, защото бил претрепан от пътя; но стаята била голяма, с две легла, а можела да побере цели двайсет. Стопанката на „Утринна зора“ весело обясни всичко това, подвиквайки от време на време: „Хей, съпруже!“, през страничната врата.

Съпругът отвърна най-сетне: „Тук съм, жено!“, и се появи с готварската си шапка, за да отведе странника по стръмната тясна стълба, а странникът помъкна нагоре наметката и торбата си и пожела на стопанката лека нощ, като същевременно изказа надеждата, че ще има удоволствието да я види сутринта. Стаята беше голяма, с под от дялани дъски, с неизмазани греди на тавана и с две легла на двете противоположни стени. Съпругът постави свещта на земята, погледна косо към госта, който се бе навел над торбата си, изръмжа нареждането: „Леглото вдясно!“, и го остави да почива. Стопанинът, все едно дали беше добър или лош физиономист, беше убеден, че гостът е грозен човек.

Гостът погледна презрително чистото грубо бельо, приготвено за него, и като седна на тръстиковия стол до леглото, измъкна парите от джоба си и започна да ги брои.

— Човек трябва да се храни — промърмори си той, — но кълна се в небето, утре ще трябва да ям за сметка на някой друг.

Както седеше замислено и несъзнателно претегляше монетите на своята длан, дълбокото дишане на странника в другото легло, което долиташе равномерно до слуха, привлече погледа му нататък. Човекът се бе завил топло и бе изтеглил белия чаршаф над главата си, тъй че само се чуваше, а не можеше да се види. По дълбокото равно дишане, което продължаваше, докато другият сваляше износените си обуща и гамаши, и не стихна, когато той съблече и палтото, и връзката си, възбуди най-сетне неговото любопитство и го подстори да хвърли поглед върху лицето на спящия.

И тъй будният странник се прокрадна по-близо и още по-близо, и съвсем близо до леглото на спящия странник, докато застана край самото легло. Но дори и тогава не успя да види лицето му, защото завивката бе метната над него. Под съпровода на равното дишане той протегна гладката си бяла ръка (тя изглеждаше тъй измамна, тази ръка, докато пропълзяваше навън!) към чаршафа и леко го повдигна.

— Кълна се в дявола! — прошепна той и бързо отстъпи. — Това е Кавалето!

Малкият италианец, разтревожен вероятно в съня си от потайното присъствие до леглото му, пресече равномерното си дишане и с една дълга и дълбока въздишка отвори очи. Отначало те все още спяха, макар и отворени. Той полежа известно време, загледан невиждащо в своя някогашен съзатворник, а после изведнаж, с вик на изненада и уплаха, скочи от леглото.

— Ш-т! Какво ти става? Тихо! Това съм аз. Ти ме знаеш! — просъска другият.

Но Джон Баптист, ококорен, мърморейки неразбрани възклицания и заклинания, отстъпи разтреперано към ъгъла, намъкна панталоните си, завърза ръкавите на палтото около шията и прояви съвсем очевидно желанието си да се измъкне през вратата, вместо да подновява познанството. Като видя това, старият му другар от затвора изтича до вратата и я затисна с рамене.

— Кавалето! Събуди се, момче! Разтъркай очи и ме погледни. Не, не името, с което ме наричаше — Лание, кажи Лание!

Джон Баптист, взрял се в него с облещени до изхвръкване очи, размаха няколко пъти показалеца на дясната ръка с привичния за италианците отрицателен жест, решен сякаш предварително да отхвърли всички предложения, които другият би му направил през целия негов живот.

— Кавалето! Подай ми ръка. Ти знаеш Лание, благородника. Стисни ръката на един благородник.

Подчинявайки се на този познат, снизходително-властен тон, Джон Баптист, все още олюляващ се, пристъпи и сложи ръка в дланта на своя повелител. Лание се засмя; и като я стисна, отблъсна я и я пусна.

— Значи, не са ви… — заекна Джон Баптист.

— Обръснали? Не. Ето, виж! — извика Лание и завъртя глава. — Държи се по-здраво и от твоята.

Джон Баптист потрепера и се озърна из стаята, за да си спомни сякаш къде се намира. Другият се възползува от това да завърти ключа в ключалката и после приседна на своето легло.

— Гледай! — вдигна той обущата и гамашите си. — Жалки одежди за един благородник, това си мислиш, нали? Няма значение — ще видиш колко скоро ще се оправя. Ела и седни. Заеми старото си място!

Джон Баптист, все тъй стреснат, се отпусна на пода до леглото, без да сваля очи от своя покровител.

— Ха така! — възкликна Лание. — Сега все едно, че сме си в старата отвратителна дупка, нали? Кога те пуснаха?

— Два дни след вас, господине.

— А как попадна тук?

— Предупредиха ме да не оставам там и аз веднага напуснах града — оттогава скитам насам-натам. Поработих в Авиньон, в Понт Еспри, в Лион; и на Рона, и на Сона…

Говорейки, той бързо очертаваше местоположението на градовете върху пода с мургавата си ръка.

— А накъде си тръгнал?

— Накъде ли, господарю?

— Да!

Джон Баптист явно искаше да избегне отговора, без обаче да знае как.

— Кълна се в Бакхус! — промълви най-сетне, сякаш по принуда. — Мислил съм си да отида в Париж, а може би и в Англия.

— Кавалето! Това между нас — и аз отивам в Париж, и може би в Англия. Ще вървим заедно.

Малкият човек кимна и показа зъбите си; но въпреки това не изглеждаше напълно убеден, че подобно решение му се харесва.

— Ще вървим заедно — повтори Лание. — Ще видиш колко скоро ще ги накарам да признаят, че съм благородник, и ти ще имаш полза от това. Разбрахме ли се? Единни сме, нали?

— О, разбира се, разбира се! — откликна дребният човечец.

— В такъв случай ще чуеш, преди да легна — само с шест думи, защото ми се спи, — как стана тъй, че аз стоя пред тебе, аз, Лание. Не забравяй това. Не другото!

— Altro, altro! Не Ри… — Но преди да довърши името, другарят му пъхна ръка под брадата и грубо му затвори устата.

— Проклятие! Какво правиш? Нима искаш да се навалят върху ми и да ме пребият с камъни? Нима ти искаш да те съборят и пребият с камъни? И ти ще пострадаш. Да не си мислиш, че ще погнат мене, а ще оставят приятелчето от килията ми? Не си въобразявай!

По изражението му, когато свали ръка от челюстта на своя приятел, неговият приятел разбра, че ако нещата стигнат наистина до поваляне и пребиване с камъни, monsieur Лание ще направи всичко възможно и той самият да си получи своето. Той си припомни какъв космополитен благородник е monsieur Лание и колко е безогледен.

— Аз съм човек дълбоко онеправдан от обществото, след като се разделихме с тебе — заяви Лание. — Ти знаеш, че съм чувствителен и смел и че по природа съм властен. А как се отнесе обществото към тези мои качества? Освиркваха ме по улиците. Вървях по тях, охраняван срещу мъжете и най-вече срещу жените, които налитаха върху ми с първото оръжие, попаднало им подръка. Лежах в тъмницата, за да се предпазя, а убежището ми бе държано в тайна, за да не ме измъкнат и пребият с хиляди юмруци. Изведоха ме от Марсилия в нощна доба и дълго пътувах в каруцата, завит в слама. Опасно беше да приближавам до дома си; и с някаква просяшка лепта в джоба оттогава до днес се трепя в кал и дъжд, докато окуцях — погледни ми краката! Ето как ме унизи мен обществото — мен, човек с качествата, които споменах, а и ти вече знаеш. Но обществото ще ми плати за това!

Всичко това той изрече в ухото на събеседника си и с ръка, сложена на устата.

— Та дори и тук — продължи той по същия начин, — дори и в тази долнопробна кръчма обществото не ме оставя на мира. Мадам ме очерня и нейните клиенти ме очернят. Кого? — Мен, един благородник, с обноски и маниери, каквито не са и сънували! Но злините, с които обществото ме затрупва, се съхраняват в тази гръд.

На всичко това Джон Баптист, който слушаше внимателно шептящия дрезгав глас, отвръщаше от време на време с: „Така, така!“, като отмяташе глава и притваряше очи, сякаш чуваше най-справедливото и искрено обвинение срещу обществото.

— Сложи обущата ми там — продължи Лание. — Закачи наметката ми да съхне до вратата. Вземи ми шапката. — Оня изпълняваше поред всяко нареждане. — А това пък е леглото, което обществото ми отрежда, нали? Ха! Отлично!

Когато се изтегна върху него с парцалива кърпа, превързана през проклетата глава, и само проклетата глава остана да се подава над завивката, Джон Баптист ясно си представи онова, което за малко не се бе случило, за да попречи на мустака да се вирва нагоре, както ставаше сега, и на носа да ляга върху него, както се случваше сега.

— Зар, хвърлен от шепата на съдбата пак в твоята компания, а? Бога ми! Толкова по-добре за тебе. Ти печелиш от това. Много съм изморен. Не ме буди рано.

Джон Баптист отвърна, че никой нямало да му пречи да си поспи колкото си иска и като му пожела лека нощ, духна свещта. Човек би очаквал, че след това италианецът ще започне да се съблича; но той стори тъкмо обратното и се облече от глава до пети, без да сложи само обущата си. Като се приготви, легна на леглото, хвърли върху си някаква завивка и все тъй с палто, завързано около шията, зачака края на нощта.

Събуди се, когато кръстникът на „Утринна зора“ надничаше към своя кръщелник. Той стана, взе си обувките в ръка, превъртя ключа в ключалката много внимателно и на пръсти се смъкна по стълбата. Нищо не помръдваше долу, там витаеше само мирисът на кафе, вино, тютюн и сиропи; дори малкото тезгяхче на мадам изглеждаше отблъскващо. Но той бе платил на мадам още предишната вечер и не желаеше да вижда никого — не желаеше друго, освен да си нахлузи обущата и торбата, да отвори вратата и да побегне.

Желанието му се сбъдна. Ни знак, ни глас се чу, като отваряше вратата; проклетата глава, увита в скъсаната кърпа, не надникна през горния прозорец. Когато слънцето бе извисило диска си над равната черта на хоризонта и вадеше искри от дългата права линия на калния път, ограден от опърпани дръвчета, едно черно петно се движеше по пътя и подскачаше между пламтящите локви с дъждовна вода и това черно петно беше Джон Баптист Кавалето, който бягаше от своя покровител.

Глава XІІ Дворът на кървящото сърце

В самия Лондон, но по някогашния стар селски път към едно прочуто предградие, където в дните на Уилям Шекспир, драматург и актьор, е имало кралски ловни павилиони, макар днес там да няма вече друг лов освен за ловците на хора, се намираше Дворът на кървящото сърце. Мястото се бе променило много — и по вид, и по съдба, и все пак от някогашното величие личаха следи. Две-три масивни колони от комини и няколко големи тъмни стаи, запазили се някак да не бъдат преградени и надребнени до неузнаваемост, придаваха на Двора особен характер. Той бе населен с бедняци, намерили приют в увехналата му слава, тъй както арабите от пустинята опъват своите палатки сред повалените от пирамидите камънаци: но в Двора преобладаваше сантименталното семейно чувство, че той е нещо по-особено.

Напиращият град се беше като че подул заедно със земята под себе си и пръстта й около Двора на кървящото сърце беше подпухнала така, че за да стигне до него, човек трябваше да слезе по няколко стъпала, които нямаха нищо общо с първоначалния вход; излизаше се оттам през една ниска порта, в лабиринт от неугледни улички, които се въртяха и извиваха нагоре, докато най-сетне достигнат истинското равнище. В този край на Двора и над портичката се намираше фабриката на Дениъл Дойс, която често пулсираше тежко от ударите на метал върху метал като кървящо сърце от желязо.

Схващанията на Двора по въпроса за произхода на името му бяха разделени на две. По-практичните от живеещите там отстояваха преданието за някакво убийство; по-чувствителните и обитателите с въображение, включая всички от нежния пол, не отстъпваха от легендата за някаква млада дама от стари времена, затворена в своята стая от жестокия си баща, защото останала вярна на своята истинска любов и отказала да се омъжи за съпруга, който той й избрал. Легендата разправяше как тази млада девойка се появявала на прозореца зад решетките с една любовна песен на уста, чийто рефрен бил „Кървящо сърце, кървящо сърце, сърце обезкървено“, докато най-сетне умряла. Привържениците на убийството възразяваха, че рефренът очевидно бил скалъпен не от друг, а от една бродирачка на гергеф, стара мома и романтичка, която все още живееше в Двора. Но тъй като всички любими легенди обикновено водят началото си от някаква любов и тъй като хората, които се влюбват, са далеч по-многобройни от хората, които извършват убийства — което, да се надяваме, колкото и да сме лоши, ще бъде все така, докато свят светува, историята за „Кървящо сърце, кървящо сърце, сърце обезкървено“ процъфтяваше с огромно мнозинство. Ни една от двете партии не желаеше и да чуе историците, които държаха учени лекции в квартала и доказваха, че уж Кървящо сърце бил гербът на някакъв стар род, чиято собственост бил някога Дворът. И като знаем, че пясъчният часовник, който обръщаха от година на година, се изпълваше с все по-кален и по-едър пясък, кървящите сърца имаха достатъчно причини да бдят над единственото златно зрънце поезия, все още проблясващо в него.

Долу в Двора, по стъпалата, се появиха Дениъл Дойс, мистър Мийгълс и Кленъм. Преминавайки през Двора и край отворените от двете му страни врати, обкичени с хилави деца, които бавеха дебели бебета, те достигнаха до другия му край, при портата. Тук Артър Кленъм спря, за да потърси жилището на Плорниш, мазача, чието име, верен на принципите на лондончани, Дениъл Дойс не бе нито чул, нито видял до този миг.

Намери го много лесно, както му бе казала малката Дорит — над варосаната врата до ъгъла, където Плорниш си държеше стълбата и един-два варела. Последната постройка в редицата на Двора на кървящото сърце, която тя бе обрисувала като негово жилище, представляваше голяма къща, населявана от многобройни квартиранти; но Плорниш безхитростно оповестяваше, че живее в приемната, с помощта на една ръка, изрисувана под неговото име, показалецът на която ръка (художникът й бе изписал един пръстен и нокът с изящна форма също като истински) отпращаше всички интересуващи се към този апартамент.

След като си уреди нова среща с мистър Мийгълс, Кленъм се сбогува с приятелите си, тръгна сам към входа и почука с кокалчетата на пръстите си по вратата на гостната. Тя се отвори веднага от жена с дете в ръце, която оправяше със свободната си ръка горната част на своята рокля. Жената беше мисис Плорииш, а това майчинско действие мисис Плорниш извършваше през по-голяма част от времето, в което не спеше.

— У дома ли е мистър Плорниш?

— Вижте, сър — отвърна мисис Плорниш, жена много учтива, — да не ви лъжа, той отиде да търси работа.

Това „да не ви лъжа“ беше любима фраза на мисис Плорниш. Тя би ви излъгала, без да й мигне окото, но обичаше да отговаря в условна форма.

— Смятате ли, че ще се върне скоро, за да го почакам?

— Очаквам го от половин час вече всеки миг — каза мисис Плорниш. — Заповядайте, сър.

Артър влезе в мрачната и задушна гостна (макар че таванът бе висок) и седна на стола, който тя му подаде.

— Да не ви лъжа, сър, забелязах го — каза мисис Плорииш — и ви благодаря за любезността.

Думите й го озадачиха, това пролича по лицето му и я накара да се изясни.

— Малко са тия, дето ще влязат в бедна къща и ще се сетят да си махнат шапката — каза мисис Плорниш. — Но хората го оценяват повече, отколкото си мислят.

Кленъм отвърна: „Ах, това ли било!“, смутен, че подобна незначителна учтивост е направила такова голямо впечатление, и като се наведе и щипна по бузката друго малко дете, което седеше на пода, втренчило очи в него, попита мисис Плорниш на колко години е това чудесно момченце.

— Сега направи четири, сър — обясни мисис Плорниш. — Той наистина е чудесно момче, нали, сър? Но туй е болнаво. — Тя нежно притисна бебето в прегръдката си, докато изричаше тези думи. — Няма да се разсърдите, ако ви попитам дали не го търсите, за да му дадете работа, нали, сър? — додаде мисис Плорниш тъжно.

Тя го запита с такава надежда, че да би имал каквото и да е жилище, той би дал да го измажат две педи дебело, само и само да не трябва да отговаря отрицателно. Но бе принуден да отговори с „не“ и видя сянката на разочарованието по лицето й, когато тя, потискайки една въздишка, погледна към мъждивия огън. Той видя също така, че мисис Плорниш бе млада жена, с лице и външност похабени от беднотията и тъй нагъната едновременно и от бедността, и от децата, че техните общи усилия бяха нагънали на ситни бръчки лицето й.

— Тия неща като работата например потънаха сякаш в дън земя — обади се мисис Плорниш, — наистина ви казвам. (В случая мисис Плорниш ограничаваше забележката си в областта на мазачеството и нямаше пред вид Министерството на разтакането и Барнаклрвците.)

— Толкова ли е трудно да се намери работа? — попита Артър Кленъм.

— На Плорниш му е трудно — отвърна тя. — Няма късмет. Ама наистина.

И той наистина нямаше. Беше един от ония многобройни странници по пътя на живота, обсипани със свръхестествени мазоли, които не им позволяват да вървят редом дори с недъгавите си спътници. Усърден, работлив, добродушен, сговорчив човек, Плорниш приемаше съдбата си с примирение; но тя беше горчива. Тъй рядко се случваше някой да го потърси за работа, толкова необикновени бяха случаите, когато се нуждаеха от способностите му, че мъглявият му ум не можеше да разбере защо става така. И той приемаше нещата, както дойдат; претъркулваше се в най-разнообразни трудности, изтърколваше се от тях; и търкаляйки се така през живота, здравата се беше охлузил.

— Не че не си търси работа, знам това — продължи мисис Плорниш, като повдигна вежди и занаднича за разрешение на загадката между пръчките на решетката пред огъня, — нито пък го мързи, като я намери. От работа досега мъжът ми не се е оплаквал.

Тъй или инак, в това се състоеше най-голямата беда на Двора на кървящото сърце. От време на време се чуваха патетични обществени протести за това, че липсвала работна ръка — нещо, което известни хора вземаха като страшна обида, сякаш те единствени имаха право над работата, и то при поставени от тях условия, — но от това Дворът на кървящото сърце, двор, работлив като много други в Англия, не процъфтяваше. Тази високопоставена старинна фамилия, Барнакловците, отдавна се беше отдала всецяло на своите велики принципи и нямаше време да се занимае с въпроса; и наистина, този въпрос нямаше нищо общо със стремежа им да надвият над всички останали високопоставени старинни фамилии освен над Стилтстокингови.

Докато мисис Плорниш разказваше за своя отсъствуващ повелител, повелителят й се върна. Загладен розовичък, русоляв мъж на тридесетина години. Дългокрак, с подгънати колене, с глуповато лице, с фланелено сако, целият омазан с вар.

— Ето, този е Плорниш, сър.

— Дошъл съм да ви помоля за един малък разговор относно семейство Дорит — каза Кленъм, като се изправи.

Плорниш стана подозрителен. Подуши, изглежда, кредитор. Рече: А! Да. Добре. Той не знаел доколко би могъл да осведоми когото и да е относно това семейство. А за какво точно ставало дума?

— Познавам ви по-добре, отколкото си мислите — каза Кленъм усмихнато.

Плорниш отвърна, без да се усмихне, че, от своя страна, той нямал удоволствието да познава господина.

— Не — каза Артър, — знам за добрите ви дела от втора ръка, но напълно го вярвам. От малката Дорит — искам да кажа, мис Дорит — обясни той.

— Мистър Кленъм, нима сте вие? О! Чувал съм за вас, сър.

— И аз за вас — отвърна Артър.

— Моля, седнете, сър, и бъдете добре дошъл. Ами че да — продължи Плорниш, взе си стол и вдигна по-голямото дете на коленете си, та да има морална опора, като разговаря с един непознат през главичката му, — аз самият съм бил от другата страна на ключалката и тъй се запознахме с мис Дорит. Аз и жена ми, ние добре познаваме мис Дорит.

— Приятели сме! — извика мисис Плорниш. Всъщност тя толкова се гордееше с това си познанство, че бе събудила известна завист в Двора, преувеличавайки до неузнаваемост сумата, заради която бащата на мис Дорит бе фалирал. Кървящите сърца се дразнеха от хвалбите й за познанство с толкова видни личности.

— Първо се запознах с баща й. И познавайки се вече с него, нали разбирате, значи, аз се запознах и с нея — обясни объркано Плорниш.

— Разбирам.

— Ах! А какви обноски! Какво възпитание! Един истински благородник, съсипан в затвора Маршалси! Не знам дали ви е известно — довери му Плорниш; той сниши глас и заговори с някакво неестествено възхищение към онова, което би трябвало да окайва или да презира, — не знам дали знаете, но мис Дорит и сестра й не посмяват да му кажат, че работят за прехраната си. Не! — заяви Плорниш, като огледа със смешна тържественост първо жена си, а сетне цялата стая. — Не посмяват да му кажат, не посмяват!

— Без да му се възхищавам за това — тихо забеляза Кленъм, — аз го съжалявам от сърце.

Тази забележка сякаш откри на Плорниш за пръв път, че това може да не е чак толкова похвална черта на характера. Той поразмисли над нея, но не успя да я проумее докрай.

— Колкото до мен — подхвана той отново, мистър Дорит с мен е толкова любезен, колкото, казвам ви, не мога да искам повече. Като се знаят разликите и различията помежду ни, толкова повече. Но ние сега приказвахме за мис Дорит.

— Така е. Кажете, моля, как стана тъй, че я заведохте при майка ми?

Мистър Плорниш откъсна парченце вар от бакенбардите си, пъхна го между устните си, превъртя го с език като захаросана слива, поразмисли, разбра, че не ще е в състояние да даде един ясен отговор и като се обърна към жена си, каза:

— Сали, кажи го ти как точно беше, жено.

— Мис Дорит — започна Сали, като полюляваше бебето и облягаше брадичката си на малката ръчичка, за да й попречи пак да разкопчае роклята й — пристигна тук един следобед с едно парче книга, на което пишеше, че търси работа за шиене, и попита дали няма нещо да ни побърка, ако си остави адреса тук.

(Плорниш повтори „адреса тук“ тихичко, сякаш пригласяше в църква.)

— Аз и Плорниш отговаряме: „Не, мис Дорит, нищо няма да ни побърка.“ (Плорниш повтори „Нищо няма да ни побърка“.) И тогава тя го вписа в листа. И тогава аз и Плорниш й викаме: „Хо, мис Дорит! (Плорниш повтори «Хо, мис Дорит»), ами не се ли сетихте да го препишете на три-четири листа, че да го сложим на повече места, а не само на едно?“ — „Не, вика мис Дорит, не се сетих, но ще го препиша.“ И тогава го преписа ей на тая маса, с нежния си почерк, а пък Плорниш го занесе на работата си — той тогава точно имаше работа (Плорниш повтори „тогава точно имаше работа“) — и на хазяина на Двора; и чрез хазяина мисис Кленъм първа даде работа на мис Дорит. — Плорниш повтори „даде работа на мис Дорит“, а мисис Плорниш, след като завърши, престори се, че уж иска да отхапе пръстчетата на мъничката ръка, докато ги целуваше.

— А хазяин на Двора — каза Артър — е…

— Мистър Казби, така му е името, той е хазяинът — обясни Плорниш, — а Панкс, той пък ни събира наема. Ето на̀ — додаде Плорниш, спирайки се на въпроса, а бавната му мисъл, както пролича, нямаше нищо общо с какъвто и да било въпрос и не го доведе доникъде, — ето на, това са те, а вие, ако щете, вярвайте, ако не щете, недейте.

— Тъй ли? — отвърна Кленъм, замислен на свой ред. — Значи, и мистър Казби! Стар познат, от много отдавна!

Мистър Плорниш не намери какво да откликне на този факт и не откликна. И тъй като наистина нямаше причина това да го интересува, Артър Кленъм започна да обяснява истинската цел на посещението си, а именно намерението да си послужи с Плорниш за освобождаването на Тип, без да се навреди много на самочувствието и самоуважението на младежа, като се предполагаше, че у него все е останало нещичко от тези достойнства — несъмнено едно свръхоптимистично предположение. Плорниш, запознат със случая от устата на самия подсъдим, даде на Артър да разбере, че ищецът бил конепродавец и че той (Плорниш) смятал десет шилинга за лира да „оправят работата“ и че всяка стотинка отгоре щяла да бъде пилеене на пари. Упълномощителят и упълномощеното лице скоро потеглиха към конюшните на Хай Холбърн, където един необикновено хубав сив кон, на стойност най-малко седемдесет и пет гвинеи (като не се смятат парите, излапани от него за подобряване на формата му), трябваше да бъде продаден за банкнота от двадесет лири вследствие на това, че предишната седмица побягнал с мисис капитан Барбъри от Челтнъм, която не била ездачка, достойна за него, и която от чиста проклетия сега искаше да го продаде за тази смешна сума; или, с други думи, да се отърве от него. Плорниш пресече двора сам, оставяйки упълномощителя отвън, и срещна един джентълмен с тесни, изцапани бричове, овехтяла шапка, крив бастун и синьо шалче (капитан Маруун от Глостършир, личен приятел на капитан Барбъри), пристигнал с най-приятелски чувства, за да изяснява подробностите относно забележителния сив кон на всеки истински познавач на коне и кандидат да грабне хубавото нещо, който би се обадил за сведения на този адрес. Споменатият джентълмен се оказа самият ищец по делото на Тип и отпрати мистър Плорниш към своя адвокат, отказвайки да разговаря с мистър Плорниш и дори да понася присъствието му наоколо, освен ако той му се представи с банкнота от двадесет лири в ръка; едва тогава джентълменът щял да се увери, че е готов да преговаря сериозно, и можело да склони да разисква с него. След този намек мистър Плорниш се оттегли да докладва на упълпомощителя и не след дълго се завърна с исканите акредитиви. Тогава капитан Маруун каза:

— Сега кажи, за колко време ще ми донесеш останалите двадесет? Сега — аз ти давам един месец.

После, когато това не се прие, капитан Маруун каза:

— Сега виж какво ще направим. За останалите двадесет ще ми подпишеш една полица за четири месеца и ще я внесеш в някоя банка за инкасиране!

После, когато и това не се прие, капитан Маруун каза:

— Сега слушай! И повече да не говорим! Ще ми броиш още десет и ще смятаме работата за уредена.

После, когато и това не се прие, капитан Маруун каза:

— Сега чуй последното и това е краят; той се отнесе зле с мен, но аз го пущам да върви за още пет в брой и една бутилка вино — и ако смяташ да вършим работа, кажи „да“, ако не — пръждосвай се.

Най-сетне, когато дори и това не се прие:

— Дай ги тия тогава! — И като взе пред вид първото предложение, написа разписка за цялата сума и освободи затворника.

— Мистър Плорниш — каза Артър, — разчитам на вас да не издавате моята тайна. Ако приемете да известите на младежа, че вече е свободен, и да му съобщите, че ви е било възложено от някого, чието име нямате право да назовете, да изплатите дълга, ще сторите услуга не само на мене, но ще услужите на него, а и на сестра му.

— Това последното, сър — отвърна Плорниш, — е напълно достатъчно. Вашите желания ще бъдат изпълнени.

— Един приятел е уредил освобождаването му — тъй кажете, ако искате. Един приятел, който се надява, че заради сестра си, ако ли не за друг, той почтено ще използува своята свобода.

— Вашите желания, сър, ще бъдат изпълнени.

— И ако бъдете така любезен — понеже по-добре познавате това семейство — да се обръщате без стеснение към мен и да ми посочвате начините, по които според вас тактично и истински бих могъл да помогна с нещо на малката Дорит, аз ще ви бъда много задължен.

— За нищо, сър — отвърна Плорниш, — то и за мене е и радост, и… то и за мен е и радост и… — Когато след двата несполучливи опита усети, че не ще е в състояние да завърши изречението, мистър Плорниш мъдро млъкна. Той пое картичката на Кленъм и съответните парични добавки.

Плорниш бързаше да изпълни поръчението веднага, а и упълномощителят му желаеше същото. И тъй упълномощителят му предложи да го заведе до портата на Маршалси и те потеглиха с кола нататък, през моста Блякфрайър. По пътя Артър изтръгна от своя нов приятел едно доста объркано описание на вътрешния живот в Двора на кървящото сърце. Лошо било при тях, каза мистър Плорниш, необикновено лошо им било положението, дума да няма. Какво било точно, не можел да каже; пък кой знае дали някой изобщо би могъл да каже какво точно било; едно знаел той — така било. Когато човек усеща на собствения си гръб и със собствения си стомах, че е беден, то този човек (в това мистър Плорниш беше категоричен), тъй или иначе, със сигурност си знае, че е беден, а пък да го накараш с приказки да ти обяснява защо е беден, все едно — с приказки да го нахраниш. А пък имало някои, уж били по-добре, но и те едва свързвали двата края, а някои дори се простирали извън чергата си, поне тъй се чувало, та тях в Двора ги наричали „разсипници“ (тази била любимата дума). Например, ако видят, че някой мъж с жена си и с децата си се запътят към Хемптън Коурт с кола, да речем, веднъж в годината, казват: „Охо! Аз пък си мислех, че си беден, приятелю разсипник!“ О, божичко, колко тежък бил този живот за човека! Какво му оставало на човек да направи? Може ли, да кажем, да вземе луд да полудее? А дори наистина да полудее, толкова по-зле. Според мистър Плорниш, толкова по-зле! А сякаш всичко все нататък тикало човека. Всичко — накъдето и да се обърнеш, все това… От какво се препитават в Двора ли? Ами погледни и ще видиш. Момичетата и майките им се занимават с бродерия, с шиене на обущарски саи или с чистене, или с шев на жилетки, денем и нощем, нощем и денем и накрая какво? — едва свързват двата края, а често и за това не стига. Там живеели хора от каквито занаяти си щеш и всички търсели работа, а работа — никаква. Някои старци например, след като се били трепали цял живот, принуждавали се накрая да отидат в старчески приюти, а там — ни храната ти храна, ни леглото — легло, всичко било по-лошо, отколкото ако били — мистър Плорниш каза максимални, с което очевидно имаше пред вид криминални. А що се отнася до виновника за всичко това, мистър Плорниш не знаеше кой е виновникът. Той можеше да посочи кой е потърпевшият, но да каже чия е вината, не можеше. Не било негова работа да открива това, а пък и да откриел, кой ли щял да му обърне внимание? Той знаеше само, че не било правилно от страна на ония, които се занимавали с тази работа, и само по себе си не било правилно. И накратко, нелогичното му мнение беше, че ако не могат да направят нищо за него, то и не бива да му искат нищо за това, че не са го направили; според неговите представи, такава била цялата работа! Тъй по своя объркан, многословен, добродушен, глуповат начин Плорниш преобръщаше обърканите конци на своето битие насам и нататък като слепец, който се опитва да намери началото или пък края — докато стигнаха до тъмничната порта. Там той остави своя упълномощител да се пита, докато колата го отнасяше по пътя му, колко ли многобройни плорнишовци има на ден-два път от Министерството на разтакането, изпълняващи най-различни вариации върху все същата мелодия, която никой в това славно учреждение не беше и чувал.

Глава XІІІ Патриаршество

Споменаването на мистър Казби отново раздуха у Кленъм тлеещите въглени на любопитството и интереса, поразровени от мисис Флинтуинч вечерта, когато бе пристигнал. Флора Казби беше неговата младежка любов; и тази Флора беше дъщерята и единственото дете на дебелоглавия дърт Кристофър (тъй все още го наричаха някои непочтителни души, които бяха имали вземане-даване с него и у които тази близост бе породила своите пословични резултати), а за Казби се знаеше, че е богат на седмични наематели и че изстисква доста прилично количество кръв от камънаците на не една разнебитена жилищна постройка.

След няколкодневно разузнаване и проучвания Артър Кленъм се убеди, че случаят на Бащата на Маршалси е наистина безнадежден и с прискърбие изостави идеята да му помогне да се освободи. В настоящия момент не можеше да направи никакви многообещаващи проучвания и за малката Дорит, но той се опита да си внуши, че ако поднови това си старо познанство, резултатите може би щяха да бъдат от някаква полза за бедното дете. Едва ли е необходимо да допълвам: той без никакво съмнение щеше да се представи в дома на мистър Казби, дори и да не съществуваше никаква малка Дорит; защото всички знаем как всеки от нас се самозалъгва — тоест как хората изобщо, като изключим нашите премъдри личности, се самозалъгват, що се отнася до мотивите за действие.

Обзет от успокоителното чувство — само по себе си съвсем искрено, — че все още услужва на малката Дорит, като извършва нещо, което нямаше никаква връзка с нея, един следобед той се намери на ъгъла до улицата на мистър Казби. А мистър Казби живееше на една улица в Грей Инз Роуд, която се бе отклонила от главния път с намерение на един дъх да се спусне до равнината и пак да се изкачи до върха на хълма Пентънвил; — а се бе задъхала още на първите сто метра и оттогава не бе мръднала напред. Днес подобна уличка вече няма; но тя бе просъществувала дълги години, загледана стреснато отсреща в осеяната с безплодни градини и изпълнена с грозни летни къщички пустош, която бе смятала да прескочи като нищо.

„Тази къща — помисли си Кленъм, докато приближаваше вратата — никак не се е променила, също както къщата на майка ми, а и видът й не е по-весел. Но приликата свършва дотук. Не съм забравил колко спокойна и приятна е вътре. Уханието на бурканите с розови листенца и лавандула ме облъхва дори и тук вън.“

Когато потропването със старомодното излъскано месингово чукче доведе една прислужница до вратата, поизветрялото истинско ухание го поздрави подобно зимен полъх, който крие в себе си отминалата пролет. Той влезе в достолепната, тиха, плътно затворена къща — човек би си рекъл, че е била душена по източен маниер от наемни неми убийци, а когато вратата се затвори зад него, като че ли го отдели напълно от всеки шум и всякакво движение. Мебелите бяха тържествени, масивни, с проста форма, но добре поддържани; и видът им беше предразполагащ, каквото е всяко нещо — като се започне от човека и се стигне до дървения стол, — предназначено за дълга употреба, а малко използувано. Някъде на горния етаж тежко тиктакаше часовник; и пак в същата посока някаква притихнала птица кълвеше в кафеза си, сякаш тиктакаше и тя. Огънят в гостната тиктакаше зад решетката. Пред камината в гостната седеше само един човек и големият часовник в джоба му отчетливо тиктакаше.

Прислужничката бе изтиктакала двете думички „мистър Кленъм“ толкова тихо, че никой не я чу; и той съответно остана да стои незабелязан до вратата, която тя бе затворила зад него. Фигурата на мъж в напреднала възраст, чиито бели вежди сякаш отмерваха тиктакането, докато отблясъците от огъня играеха по тях, седеше в креслото; краката му, обути в меки пантофи, почиваха на килима, а палците на ръцете му бавно се превъртаха един връз друг. Това беше старият Кристофър Казби — един поглед му бе достатъчен да го познае, — непроменен през тези двадесет години като собствените си здрави мебели; недокоснат от влиянието на менливите годишни времена като повехналите розови листенца и старата лавандула в порцелановите буркани.

Вероятно не е имало човек в този труден свят, когото въображението по-трудно да би могло да си го представи като дете. И въпреки това той много малко се бе променил през житейския си път. Насреща му в стаята, в която седеше, висеше портрет на момче и всеки, който го погледнеше, би разпознал в него мастър Кристофър Казби на десет години, изобразен с едно сенокосно гребло, към което той бе имал още от малък толкова влечение и вкус, колкото, да кажем, към някой водолазен звънец; седнал (върху един от собствените си крака) на една полянка с теменужки, доведен до преждевременна самовглъбеност от камбанарията на някаква селска църква. Същото гладко лице и чело, същите спокойни сини очи, същото кротко лице. Лъскавата плешива глава, която изглеждаше тъй огромна, защото блестеше тъй силно, и дългата бяла коса на темето и встрани като сурова коприна или стъклени нишки, която изглеждаше тъй благородна, защото никога не бе подстригвана — тези неща естествено не се забелязваха още при момчето, както личаха при стареца. И все пак в ангелското същество със сенокосното гребло ясно можеха да се разпознаят заченките на Патриарха по домашни пантофи.

Патриарх беше прозвището, което мнозина с удоволствие му прикачаха. Някои възрастни съседки дори го наричаха Последния от патриарсите. Тъй беловлас, тъй бавен, тъй безстрастен, тъй ръбат в главата, Патриарх бе най-подходящото определение за него. Спираха го по улиците и с боязън го умоляваха да позира на художници и скулптори като патриарх; всъщност толкова досадно се нахвърляха върху му, сякаш изящните изкуства или бяха забравили как изглежда един патриарх, или не бяха в състояние да си намерят друг освен него. Филантропи от двата пола бяха запитвали кой е той и когато им казваха: „Старият Кристофър Казби, бившият градски агент на лорд Десимъс Тайт Барнакл“, възкликваха разочаровано: „О! Но как, с тази негова глава, нима той не е благодетел за ближните си! О! Но как, с тази негова глава, не е ли той баща на сираците и приятел на самотниците?“ Ала, тъй или иначе, с тази своя глава той си бе останал старият Кристофър, известен като богат собственик на жилищни сгради; и с тази своя глава седеше той сега в тихата гостна. Наистина, би било връх на неблагоразумието да се очаква, че ще седи там без тази си глава.

Артър Кленъм пристъпи, за да привлече вниманието му, и белите вежди се насочиха към него.

— Моля да ме извините — обади се Артър, — страхувам се, че не чухте, когато ме въведоха.

— Не, сър, не чух. С мен ли искате да говорите, сър?

— Исках да ви поднеса уваженията си.

Мистър Казби, изглежда, се поразочарова от последните думи, тъй като май се беше подготвил посетителят да му поднесе нещо друго.

— Имам ли удоволствието, сър — той се прекъсна, — седнете, ако обичате, — имам ли удоволствието да познавам?… — А, всъщност, да! Мисля, че имам! Вярвам, не греша в предположението, че познавам тези черти? Струва ми се, че разговарям с един джентълмен, за чието завръщане в страната бях известен от мистър Флинтуинч?

— Точно същият е сегашният ви посетител.

— Виж ти! Мистър Кленъм?

— Самият той, мистър Казби.

— Мистър Кленъм, драго ми е да ви видя. Как се чувствувахте, откакто не сме се виждали?

Без да смята за необходимо да обяснява, че в продължение на близо четвърт век той е преживял някои леки колебания на своя дух и тяло, Кленъм отговори доста общо, че никога не се бил чувствувал по-добре, или нещо там в този дух, и се здрависа с притежателя на „тази глава“, която го поръси с патриаршеската си светлина.

— Остаряваме, мистър Кленъм — каза Кристофър Казби.

— Не подмладяваме — отвърна Кленъм. След тази мъдра забележка той усети, че не блести с остроумие и изведнъж осъзна колко е напрегнат.

— А вашият уважаван баща вече не е между живите! — каза мистър Казби. — Опечалих се, като научих, мистър Кленъм, опечалих се.

Артър отвърна, както бе прието, че му е много задължен.

— Имаше години — започна мистър Казби, — когато вашите родители и аз не бяхме в приятелски отношения. Имаше някакво семейно недоразумение. Многоуважаваната ви майка, изглежда, ревнуваше своя син; като казвам своя син, имам пред вид ваша милост, ваша милост.

Гладкото му лице бе порозовяло като зряла праскова. С това цъфтящо лице и с тази глава, и със сините си очи той изглеждаше тъй, като че ли изразява чувства с необикновена проникновеност и добродетелност. По същия начин изражението на лицето му се разливаше от благост. Никой не би могъл да каже къде се криеше проникновеността или добродетелността, или пък благостта; но те като че ли витаеха някъде около него.

— Но онези времена — продължи мистър Казби — са отдавна минали, отдавна минали. Аз понякога си доставям удоволствието да посетя вашата уважаема майка и да се възхитя на твърдостта и душевната сила, с които тя понася своите страдания, понася своите страдания.

Когато произнасяше тези малки повторения, седнал с ръце скръстени пред себе си, той ги изричаше с глава, наклонена на една страна, и с добродушна усмивка, като че ли мислеше за нещо прекалено дълбоко, за да бъде изразено с думи. Като че ли сам си отказваше удоволствието да го изкаже, да не би да се възнесе твърде нависоко; и неговата кротост съответно бе като че умишлено безсмислена.

— Чух, че при едно от тези посещения сте били така добър — каза Артър, вкопчвайки се за случая — да препоръчате малката Дорит на майка ми.

— Малката?… Дорит? Шивачката, която ми препоръча един от дребните ми наематели? Да, да, Дорит? Така се казваше. А, да, да! А пък вие й викате малката Дорит?

Никаква пролука в тази насока. Нищо не излезе от просеката. Тя свършваше дотук.

— Моята дъщеря Флора — съобщи мистър Казби, — както вероятно вече сте чули, мистър Кленъм, се омъжи и уреди живота си преди няколко години. Тя има нещастието да загуби съпруга си само няколко месеца след брака. Сега отново живее при мен. Ще й бъде приятно да ви види, ако ми позволите да й известя, че сте тук.

— Непременно — отвърна Кленъм. — Аз сам щях да ви помоля за това, ако ваша милост не ме бе изпреварил.

При тези думи мистър Казби се привдигна в домашните си пантофи и с бавна, тежка стъпка (той беше огромен човек) пое към вратата. Облечен беше в дълго, широкополо бутилченозелено палто, с бутилченозелени панталони и бутилченозелена жилетка. Патриарсите не се обличат в бутилченозелено сукно и въпреки това дрехите му изглеждаха патриаршески.

Той едва-що бе напуснал стаята и бе дал възможност на тиктакането отново да зазвучи, когато нечия припряна ръка обърна ключа в ключалката на входната врата, отвори я и я затвори. Веднага след това един забързан и енергичен дребен черноок човек нахлу в стаята с такава скорост, че се озова на една стъпка от Кленъм, преди да успее да се спре.

— Здрасти! — каза той.

Кленъм не виждаше защо и той на свой ред да не отвърне „здрасти!“

— Какво е станало? — попита дребният черноок човек.

— Не съм чул да е станало нещо особено — отвърна Кленъм.

— Ами къде е мистър Казби? — попита дребният черноок човек и се озърна.

— Сега ще дойде, ако ви трябва.

— На мен ли да ми трябва? — учуди се дребният черноок човек. — А на вас не ви ли трябва?

Това принуди Кленъм да му обясни с две-три думи, а в туй време дребният черноок човек го гледаше с притаен дъх. Беше облечен в черно и ръждиво-желязносиво; очите му бяха черни като мъниста; брадата му беше небръсната; остра черна коса стърчеше от главата му на пръчки, като вили или фуркети; цветът на кожата му бе естествено пепеляв или изкуствено замърсен, или пък беше комбинация между естественото и изкуственото. Имаше мръсни ръце и мръсни изпочупени нокти и сякаш току-що бе излязъл от някой комин; облян бе в пот, кашляше, подсмърчаше, пухтеше и плюеше като същинска забързана парна машина.

— О! — възкликна той, след като Артър му бе обяснил защо се намира тук. — Отлично. Правилно. Ако пита за Панкс, бъдете любезен да му съобщите, че Панкс се е върнал. — И тъй с едно подсмърчане и с едно изпухтяване той се измъкна през другата врата.

На времето, когато още си беше у дома, известни дръзки съмнения относно последния от патриарсите, които витаеха във въздуха, бяха достигнали по някакъв начин до сивото мозъчно вещество на Артър. Той си припомняше, че във въздуха на онова време се усещаха прашинки на подозрение; и погледнат през този въздух, Кристофър Казби се извисяваше като един прът с окачена на него фирма на странноприемница, без да я има странноприемницата — като подканване да починеш и благодариш, без да го има мястото, в което да отседнеш, нито пък нещото, за което да благодариш. Той знаеше, че някои от тези прашинки дори представяха Кристофър като човек, способен да крои нечисти сделки в „тази глава“ и голям шарлатанин. Други прашинки пък го показваха като едър, егоистичен, отнесен глупак, който, след като се препъвал и сблъсквал по житейския си път с други мъже, разбрал, че за да извърви живота си с лекота и доверие, достатъчно е само да си затваря устата, да поддържа лъскаво плешивото колело на главата си, да пусне косата си да расте на воля — и той имал достатъчно ум, за да се хване за идеята и да я изпълни. Разправяше се, че това, гдето станал градски агент на лорд Десимъс Тайт Барнакл, изобщо не се дължало на трудовите му способности, а на туй, че от него се излъчвала такава благост, щото на никой и през ум не му минавало да се опасява за имота си, след като е в ръцете на такъв солиден човек; и че пак по същите причини сега той измъквал, необезпокояван, повече наем от своите съборетини, отколкото би успял всеки друг с не тъй благороден и не тъй сияен венец. С две думи, става ясно, размишляваше Кленъм, сам в тиктакащата гостна, че много от хората избират своите модели, също както току-що споменатите художници избират техните, и тъй както в Кралската художествена академия някой проклет стар разбойник и крадец на кучета обикновено въплъщава всички най-главни добродетели в своите клепки, брада или крака (и с това всява пълно объркване в душите на по-наблюдателните изследователи на естеството), така в голямата социална изложба дребните външни подробности се взимат погрешно за олицетворения на вътрешния характер.

Припомняйки си всички тези неща и нареждайки мистър Панкс в същата тази поредица, Артър Кленъм се спря засега на мнението, без окончателно да се установява на него, че последният от патриарсите е гореспоменатият отнесен глупак, озарен от идеята да поддържа добре излъскана плешивата част на своята глава; и че както по Темза може да се види как някой тромав кораб тежко се влачи с прилива с кърмата напред по своя път и препречва пътя на всички останали, макар да изглежда, като че ли плува най-славно, докато изведнъж малък парен влекач се запъти към него, вземе го на буксир и го повлече; тъй сега тромавият патриарх бе взет на буксир от подсмърчащия Панкс и се мъкнеше в килватера на тази малка кирлива лодка.

Завръщането на мистър Казби с дъщеря му Флора сложи край на тези размишления. Още щом очите на Кленъм се спряха върху субекта на неговата някогашна любов, тази любов трепна и се разби на парчета.

Мнозинството от мъжете са твърде верни на себе си, за да останат верни на някои стари идеали. Това не е доказателство за непостоянство, а за обратното, особено когато идеалът не издържа на близката съпоставка с действителността и контрастът е съдбоносен за него. Нещо подобно се случи и с Кленъм. В своите младини той страстно бе любил тази жена и беше й отдавал цялото заключено богатство на своята обич и въображение. В самотния му дом това богатство бе като парите на Робинзон Крузо — той нямаше с кого да го обмени, то лежеше, безполезно захвърлено, да ръждясва в мрака, докато най-сетне той го изсипа върху й. От онова незабравимо време до този миг, макар че до нощта на своето завръщане той напълно я бе изключил от каквато и да е връзка с неговото настояще или бъдеще — все едно, че беше мъртва (а и това не би било изключено, защото нямаше за нея никаква вест), Кленъм грижливо бе съхранявал спомена за миналото в старото, тайно скривалище. И сега, след всичко, последният от патриарсите най-хладнокръвно влезе в гостната и все едно, че каза: „Бъди любезен да запратиш своя спомен на пода и да го стъпчеш. Защото — ето това е Флора!“

Някогашната стройна Флора сега бе пораснала на ширина и едва си поемаше дъх, но това не беше нищо. Флора, която бе оставил нежна като лилия, се бе превърнала в божур; но и това не беше нищо. Флора, която очароваше с всяка своя дума и мисъл, сега бе бъбрива и глупава. А това вече беше много нещо. Флора, която на времето бе разглезена и несръчна, си беше останала все тъй разглезена и несръчна и сега. А това беше съдбоносен удар.

Това е Флора!

— Ах, божичко — изкикоти се Флора и отметна глава в някакво жалко подражание на моминския й жест, тъй както някой артист би я представил на собственото й погребение, ако бе живяла и умряла в класическата древност, — срам ме е да срещна мистър Кленъм, приличам на плашило, знам — ще му се видя страшно променена, та аз съм си вече стара жена, ужасно е да те изненадат така, наистина е ужасно!

Той я увери, че видът й е точно такъв, какъвто е очаквал, и че времето не е забравило и него.

— О! Но за един мъж то е различно, а пък и вие си изглеждате тъй удивително добре, че нямате право да казвате нищо подобно, докато, ако става дума за мен — о! — изпищя Флора, — аз съм отвратителна!

Патриарха, очевидно все още недоразбиращ своята роля в драмата, която се разиграваше, сияеше с празна ведрина.

— Но ако ще приказваме за някои, които не са се променили — продължи Флора, която, каквото и да казваше, никога не стигаше до точка, — погледнете папа, не е ли папа точно същото, което си беше, когато заминавахте, не е ли жестоко и противоестествено от страна на папа да бъде такъв укор срещу собственото си дете, ами че ако продължаваме все така, непознатите ще започнат да си мислят, че аз съм мама на папа!

— Много време трябва да мине, за да се случи това — отбеляза Артър.

— О, мистър Кленъм, вие — най-неискрен от всички — възкликна Флора, — забелязвам, че не сте забравили да правите комплименти, както някога, когато се представяхте за толкова влюбен, нали помните — о, не исках това да кажа, аз — о! — не знам какво исках да кажа!

Тук Флора се извърна смутено и му изпрати един от някогашните си погледи.

Патриарха, който, изглежда, започна да осъзнава, че неговата роля в пиесата се състои в това да изчезне от сцената колкото е възможно по-скоро, се изправи и отиде до вратата, през която Панкс се бе измъкнал, като викаше името на този влекач. Той получи отговор от някакъв малък док отвъд и веднага бе извлечен на буксир.

— Не си отивайте още — каза Флора. Артър бе погледнал към шапката си, защото се намираше в състояние на комично смайване и просто не знаеше какво да прави. — Не е възможно да сте тъй нелюбезен, че вече да си тръгвате, Артър — искам да кажа мистър Артър или може би мистър Кленъм ще е много по-прилично — ами аз наистина не знам какво говоря, — без да промълвите думичка за милите стари времена отминали навеки, но всъщност като си помисля по-добре ще е да не ги споменаваме, а много е възможно вие да си имате много по-приятен ангажимент и моля нека аз съм последният човек на земята, който ще ви попречи макар че беше време, но аз пак почвам да приказвам глупости.

Нима е възможно Флора да е била такава празна бъбрица и в дните, за които намеква? Нима е възможно сред прелестите, които са го привличали на времето, да е била и тази безсмислена бъбривост?

— Всъщност аз не се и съмнявах — продължи Флора, като се впускаше напред с удивителна скорост и насичаше изреченията си само със запетайки, и то твърде оскъдни, — че сте се оженили за някоя китайска дама, понеже бяхте в Китай толкова дълго време и то на работа и много естествено склонен да се установите и да заздравите връзките си тогава нищо не е по-естествено от това да направиш предложение на някоя китайска дама и нищо по-естествено уверена съм китайката да приеме и да се смята за добре наредена само се надявам, че не е някоя пагодска сектантка.

— Аз не съм — отвърна Артър, без да успее да скрие усмивката си, — не съм женен за никаква дама, Флора.

— О, мили божке, дано не сте се пазили толкова години ерген заради мене — изкиска се Флора, — но много естествено, че не сте от къде на къде, моля, не ми отговаряйте и аз не знам накъде бия, о, моля, кажете нещо за китайските дами наистина ли очите им са толкова продълговати и тесни все ми напомнят за някоя мида и наистина ли косите им падат на гърба и са сплетени или това са само мъжете, и като изтеглят косите си толкова силно от челото не ги ли боли, и защо закачват малки звънчета по мостовете и храмовете и по шапките си и тук и там или това не е вярно!

Флора му хвърли отново един от старите си погледи. И моментално продължи нататък, сякаш той най-подробно й бе отговорил.

— Значи, вярно е и те наистина го правят! Мили божичко, Артър, — моля, извинете, стар навик — мистър Кленъм далеч по-прилично — ама че страна да живееш толкова време и с тия безбройни фенери и чадъри колко ли тъмен и мокър е климатът всъщност сигурно е такъв, и какви ли пари падат от тези две търговии нали всички ги носят и си ги окачат навсякъде, а и малките обувки и тях и стегнатите от детинството крака, това е много интересно, голям сте пътешественик!

В своето смешно отчаяние Кленъм бе надарен с още един от старите погледи, без изобщо да знае какво да стори с него.

— Боже, боже — продължи Флора, — само като си помисля за промените у дома, Артър — не мога да го преодолея, това ми се струва толкова естествено, мистър Кленъм, много по-прилично — докато вие сте привикнали към китайските обичаи и език, който, уверена съм, приказвате като истински китаец ако не и по-добре, защото сте били винаги схватлив, макар че кой знае колко е било трудно, аз пък съм сигурна, че само тия сандъчета за чай биха ме утрепали ако аз бях опитала такива промени, Артър — ето ме пак същото, а ми се струва толкова естествено, много неприлично — просто никой да не повярва, кой би могъл да си представи мисис Финчинг, щом като аз самата не мога!

— Така ли се казвате по мъж? — попита Артър, удивен от нежността, прозвучала в гласа й, когато споменаваше, колкото и да изглеждаше вече нереална, оная младежка връзка, съществувала помежду им. — Финчинг?

— Финчинг, о да, нали ужасно име, но както каза сам мистър Ф., когато ми предложи, което той стори седем пъти и любезно се съгласи на както сам той после го наричаше, едногодишно ухажване, той не беше крив, че така се казва и не можеше да го поправи вече нали, чудесен човек, съвсем различен от вас, но чудесен човек!

Флора най-сетне спря за миг да си поеме дъх. Но само за миг, защото тя пое дъх, докато вдигаше крайчеца на носната си кърпичка към очите като дан към паметта на покойния мистър Ф., и отново започна:

— Никой не би могъл да оспори, Артър — мистър Кленъм, — че е съвсем в реда на нещата да бъдете с мен официално любезен сега при тези променени обстоятелства и наистина не бихте могли да бъдете друг, поне трябва да знаете, че аз самата така мисля, но не мога да забравя, че беше време, когато нещата бяха съвсем различни.

— Моя мила мисис Финчииг — обади се Артър, удивен от нежния тон.

— О, не с това грозно отвратително име, кажете Флора!

— Флора. Повярвайте ми, Флора, щастлив съм, че се виждаме отново и че и вие като мен не сте забравили старите глупави мечти, когато и двамата виждахме бъдещето в светлината на нашата младост и надежди.

— Не ми се вярва — сопна се Флора, — вие приемате това много спокойно и тъй или инак аз знам, че видът ми ви разочарова, но поне се надявам, че китайските дами — май че ги наричат мандаринки — са причината или пък аз самата съм причината по всяка вероятност.

— Не, не — умолително изрече Кленъм, — не говорете така.

— Но как да не говоря — твърдо го пресече Флора, — колко глупаво е да се премълчават нещата, та нали знам, че съм не това, което сте очаквали, знам го много добре!

В цялата си скорострелност тя бе доловила това с една чувствителна интуиция, присъща на по-умните жени. Непоследователният и съвсем нелогичен начин, по който моментално продължи, въпреки казаното, да преплита отдавна забравената им младежка връзка с настоящата им среща, накара Кленъм да усети замайване.

— Една забележка искам да направя — каза Флора, придавайки на разговора без никакъв преход и за най-голям ужас на Кленъм характера на любовно спречкване, — едно обяснение искам да дам, когато вашата майка дойде и направи скандал за това на моя папа и когато мен ме повикаха долу в малката трапезария, където те се гледаха един друг, а на майка ви чадъра помежду, седнали на два стола като пощръклели бици, аз какво можех да направя?

— Моя мила мисис Финчинг — опита се да я успокои Кленъм, — това беше толкова отдавна и тъй отдавна е забравено, какъв смисъл има сега сериозно…

— Не искам, Артър — отвърна Флора, — да бъда обявявана за безсърдечна от обществото на цял Китай, без да се обясня, когато ми се отдава такава възможност и вие много добре знаете, че Павел и Вирджиния трябваше да се върнат и те се върнаха без записка и без обяснение не искам да кажа че ви е било възможно да ми пишете защото аз нали бях под най-строго наблюдение но да я бяхте само върнали с някакъв червен знак на корицата аз щях да разбера че казвате ела в Пекин Нанкин или какво там беше третото място, боса.

— Моя мила мисис Финчинг, вие не сте виновна и аз никога не съм ви обвинявал. И двамата бяхме много млади, много зависими и безпомощни, не ни оставаше нищо друго, освен да се примирим с раздялата. Моля, спомнете си колко отдавна беше това — нежно се опита да я успокои Артър.

— Още една забележка искам да направя — продължи Флора с нестихнало многословие, — още едно обяснение искам да дам, цели пет дни имах хрема от плач, които прекарах изцяло в задната гостна — ето я там си е още старата гостна на първия етаж и все още в задната част на къщата, да потвърди думите ми, — когато този ужасен период премина последваха едни тихи замаяни години и мистър Ф. се запозна с нас у едни общи близки, беше много внимателен направи ни посещение на следния ден и скоро започна да ни посещава по три вечери в седмицата и да изпраща разни дреболии за вечеря, не, това не беше любов от страна на мистър Ф., това си беше чисто обожание, мистър Ф. ми направи предложение с пълното съгласие на папа и аз какво можех да сторя?

— Нищо друго — отвърна Артър с весела готовност — освен онова, което сте сторили. Позволете на един стар приятел да ви увери в своето абсолютно убеждение, че сте постъпили съвсем правилно.

— Една последна забележка искам да направя — продължи Флора, отмахвайки с едно движение на ръката скучното ежедневие, — едно последно обяснение искам да дам, наистина преживяхме нещо, преди мистър Ф. да започне да ме ухажва по безспорен начин, но това е минало и не му беше писано да се осъществи, мили мистър Кленъм вас вече не ви обвързва златна верига вие сте свободен желая ви щастие, ето го и папа, който вечно досажда и си пъха носа навсякъде, където не го искат.

С тези думи и с един бърз жест, изпълнен с боязливо предупреждение — Кленъм добре помнеше този жест още от някога, — бедната Флора се раздели със своя образ от миналото, пропъди назад своите осемнадесет години и най-сетне замлъкна.

Не, всъщност тя отпрати само половината от себе си към своите осемнадесет години, а останалата половина прехвърли към вдовицата на покойния мистър Ф.; по този начин се превърна в нещо като духовна сирена, а бившият й любим наблюдаваше това превращение с усещане, в което чувствата му за трагично и комично бяха странно разбъркани.

Например: като че ли между нея и Кленъм съществуваше някакво тайно разбирателство от най-вълнуващ характер; като че ли първата от цяла върволица наемни пощенски коли, проточили се чак до Шотландия, чакаше вече зад ъгъла, за да ги отведе в тайното им бягство; и като че ли тя не можеше (и не желаеше) да влезе в енорийската църква подръка с него, под сянката на семейния балдахин, с благословията на Патриарха и с одобрението на целия останал свят; Флора утешаваше душата си, като правеше най-тайнствени знаци, в които се четеше ужасът, че може да ги открият. С чувството, че главата му се замайва все повече и повече, Кленъм наблюдаваше как вдовицата на покойния мистър Ф. се забавлява по най-чудесен начин, като поставя себе си и него в старите им роли, и отново разиграва остарялата пиеса — сега, когато сцената бе потънала в прахоляк, когато декорите бяха избелели, когато младите актьори бяха вече покойници, когато оркестърът отдавна бе замлъкнал, когато светлините бяха угаснали. И все пак през време на цялото гротескно съживяване на неща, които той си спомняше като съвсем присъщи за Флора от онова време, не можеше да не почувствува, че за това възкресяване причината е той самият и че то крие в себе си един нежен спомен.

Патриарха го покани настойчиво на вечеря и Флора сигнализира „да!“. Кленъм тъй дълбоко съжаляваше, че не е в състояние да направи нищо повече от това да остане за вечеря — той дълбоко скърбеше, че не бе намерил отново някогашната Флора или пък някоя съвсем различна Флора, — щото си каза, че това ще е най-малкото изкупление за собственото му разочарование, от което почти се срамуваше, и се съгласи. Така той остана за вечеря.

Панкс вечеря с тях. Панкс се измъкна от своя малък док в шест без петнадесет и се устреми право към Патриарха, който тъкмо по това време се ровеше в обърканите сметки на Двора на кървящото сърце. Панкс незабавно се приближи до него и го извлече.

— Дворът на кървящото сърце ли? — запита Панкс с едно изпухтяване и едно покашляне. — Носи ви печалби, но наемите оттам се измъкват много трудно. С този имот си имате повече неприятности, отколкото с всички останали, взети заедно.

Тъй както големият кораб, влачен на буксир, привлича вниманието на зяпачите просто защото е по-могъщ на вид, тъй и Патриарха обикновено оставяше впечатлението, че сам е казал онова, което Панкс бе изрекъл вместо него.

— Така ли? — учуди се Кленъм, върху когото това впечатление дотолкова се подсили от един само поглед към бляскавата излъскана глава, че и той се обърна към кораба вместо към влекача. — Нима хората там са толкова бедни?

— Кой може да ги разбере? — изсумтя Панкс, измъкна една от мръсните си ръце из ръждивия си желязно-сивкав джоб, за да захапе някой от ноктите си, ако все още му бе останало нещичко, и извърна мънистените си очички към своя работодател. — Как да ги разбере човек бедни ли са, или не? Разправят, че били бедни, но всички така разправят. Виж, когато някой ти каже, че е богат — можеш да си напълно сигурен, че не е. А освен това, ако наистина са бедни, какво да се прави? Самият ти ще обеднееш, ако не им събираш наема.

— Напълно вярно — отвърна Артър.

— Човек не може да държи приют за лондонските бедняци — продължи Панкс. — Не можеш да им даваш квартира срещу нищо. Не можеш да отвориш широко вратите си и да ги пуснеш вътре безплатно. И да искаш, не можеш.

Мистър Казби поклати глава с ведра и блага неопределеност.

— Ако някой наеме стая от теб за половин крона седмично и като мине седмицата, той няма тази половин крона, ти му казваш: ами защо нае стаята тогава? Като нямаш едното нещо, защо взе другото? Къде харчи, къде си пропиля парите? Какво значи това? Какво смяташ да правиш? Ето — това трябва да се каже на такъв човек; ако ли пък не му го кажеш, толкова по-зле за тебе! — Тук мистър Панкс издаде някакъв необикновен и поразяващ звук, който се получи вследствие силен въздушен напън в областта на носа, несъпроводен от друго освен от споменатия акустичен резултат.

— Има доста подобни жилища в източната и североизточната част на Лондон, нали? — запита Кленъм, недоумяващ към кого от двамата да се обърне.

— О, да, доста са — отговори му Панкс. — Всъщност все едно е в коя посока на компаса се намират. Важното е, че това е добро капиталовложение и сигурна лихва. Човек го взима, където го намери. А пък къде точно ще се намира — няма защо да се придирва толкова.

Под патриаршеската шатра се подслоняваше и друга една, четвърта личност, която също се появи преди вечеря. Това беше удивителна дребничка старица като ококорена дървена кукла, прекалено евтина, за да си струва да й се рисува лице, с остра жълта перука, кацнала накриво върху главата, сякаш детето, чиято бе куклата, я беше закрепило с кабарче, за да я задържи някак си там. Другата забележителна черта на дребната старица беше това, че детето като че ли беше повредило лицето й на две-три места с някакъв тъп уред, като например лъжица; образът й, и по-специално върхът на носа, се състоеше от няколко вдлъбнатини, които напълно отговаряха на външната част на дъното на гореспоменатата лъжица. Още една забележителна черта на тази старица беше тази, че тя нямаше друго име освен „Лелята на мистър Ф.“

Тя се появи пред очите на посетителя при следните обстоятелства: когато донесоха първия поднос, Флора запита дали мистър Кленъм знае, че мистър Ф. й е оставил наследство. В отговор Кленъм изяви надежда, че мистър Ф. е дарил съпругата си, която е боготворял, ако не с цялото, то с по-голямата част от своето земно имущество. Флора отвърна, о, да, но тя не искала да каже това, мистър Ф. направил великолепно завещание, но той й бил оставил и едно допълнително наследство, своята леля. Тогава тя излезе от стаята да доведе наследството и като се завърна, твърде тържествено представи „лелята на мистър Ф.“.

Главните отличителни черти, открити от пръв поглед у лелята на мистър Ф., бяха изключителна свирепост и мрачна мълчаливост, нарушавана понякога от склонност към изричане на забележки с дълбок, предупредителен глас; и понеже тези забележки нямаха никаква връзка с нищо казано от присъствуващите и не се съчетаваха с никакви конкретни представи, то те объркваха и ужасяваха човека. Възможно е лелята на мистър Ф. да оповестяваше тези мисли по някаква особена своя система, възможно е те да бяха съвсем безобидни и дори разумни; но ключът за разгадаването им липсваше.

Добре поднесената и вкусно сготвена вечеря (защото всичко в дома на Патриарха предразполагаше към спокойно храносмилане) започна със супа, пържена писия, купа със сос от скариди и чиния с картофи. Разговорът все още се въртеше около събирането на наемите. Лелята на мистър Ф., след като десет минути не свали неприязнен поглед от компанията, произнесе следните поразяващи думи:

— Като живеехме в Хенли, калайджиите откраднаха патката на Барнз.

Мистър Панкс храбро кимна с глава и каза:

— Добре, госпожо.

Но това загадъчно изказване стресна дълбоко Кленъм. И друго едно обстоятелство придаваше на старата дама особена страховитост. Макар че беше постоянно ококорена, тя с нищо не показваше, че вижда. Учтивият и възпитан гост например пожелава да й предложи картофи. Но тя изобщо няма да обърне внимание на изразителния му жест и какво би могъл да стори той тогава? Може ли човек да каже: „Лельо на мистър Ф., ще позволите ли?“ Всеки пущаше лъжицата, също като Кленъм, смутен и притеснен.

Имаше овнешко, бифтек и ябълкова торта — неща, които нямаха нищо общо с патките — и вечерята продължи като омагьосан пир, на който магията е развалена — каквото всъщност си беше. Преди много, много години Кленъм беше стоял край тази маса, сляп за всичко друго освен за Флора; а сега единственото нещо, което забелязваше у Флора, и то мимо волята си, беше, че тя изпитва силна слабост към портера, че примесва големи количества шери със сантименталност и че ако бе прекалено пълна, то за това имаше основателни причини. Последният от патриарсите открай време обичаше да си похапва добре и сега погълна доволно количество питателна храна с благостта на добряк, който храни другиго. Мистър Панкс, вечно припрян, надничаше от време на време в някакво тефтерче, сложено до чинията му (там, изглежда, бяха вписани имената на длъжниците, които той смяташе да вземе вместо десерт), и поемаше храната, сякаш се зареждаше с въглища: твърде шумно, твърде нечисто, с пъхтене и сумтене, като че ли вече бе почти готов да вдига котва и да тръгва на път.

През цялата вечеря Флора смесваше сегашния си апетит към ядене и пиене с някогашния си апетит към романтична любов по такъв начин, че Кленъм не смееше да вдигне очи от чинията — погледнеше ли я, той получаваше от нея по някой поглед, изпълнен със загадъчно значение или предупреждение, като че бяха съзаклятници. Лелята на мистър Ф. седеше безмълвно и го измерваше с погледи, изпълнени с горчивина, до прибирането на покривката и донасянето на напитките; и тогава, без да се допитва до никого, даде гласност на друго свое наблюдение, което се вби в разговора като удар на часовник.

— Паметника до Лондонския мост — внезапно заяви тази дама — го туриха подир големия пожар в Лондон; а пък големият пожар в Лондон не беше оня пожар, в който изгоряха работилниците на чичо ти Джордж.

Мистър Панкс с предишната си храброст каза:

— Така ли, госпожо? Добре тогава!

Но лелята на мистър Ф., огорчена като че ли от някакво въображаемо възражение или друга обида, вместо да потъне в мълчание, направи следното допълнително изявление:

— Мразя глупаците!

Тя вложи в това си изречение — само по себе си почти соломоновско, толкова ненавист и лично отношение, отправяйки го право в лицето на госта, щото се наложи да я изведат. Флора стори това спокойно, а лелята на мистър Ф. не оказа никаква съпротива, само попита на излизане с неумолима неприязън: „А за какво се е домъкнал тук тогава?“

Когато се върна, Флора обясни, че нейното наследство била всъщност умна старица, но понякога се държала особено и „намразвала“ — странност, с която Флора по-скоро се гордееше. Добродушието на Флора накара Кленъм да забрави неприятния случай, още повече той го отърва от ужасното присъствие на лелята; и те изпиха още по чашка-две на спокойствие. Предвиждайки, че Панкс скоро ще надуе платната и че Патриарха ще си легне, той съобщи, че смята да посети майка си и попита мистър Панкс в коя посока ще върви.

— Към центъра, сър — отвърна му Панкс.

— Искате ли да вървим заедно? — попита Артър.

— С удоволствие — отвърна му Панкс.

Междувременно Флора изстрелваше с бърз поглед в ухото му думи в смисъл, че онова време било отлетяло и че миналото зеело все пак като отворена паст, и че златната верига вече не го обвързвала, и че тя тачела паметта на покойния мистър Ф., и че щяла да си бъде в къщи на другия ден в един и половина, и че повелите на съдбата били неотменими, и че нищо не й се струвало по-невероятно, отколкото това той да минел по северозападната страна на Грейз Ин Гардънс точно в четири следобед. На раздяла Кленъм се опита да стисне искрено ръката на истинската Флора — не на изчезналата Флора, нито пък на сирената, — но Флора не беше в състояние да приеме това, не искаше да приеме това, тя бе напълно безсилна да раздели себе си и него от техните някогашни образи. Той напусна къщата много нещастен и толкова замаян, че ако не бе имал щастието да го извлекат на буксир, би могъл в следващия половин час да заседне на първата плитчина.

Когато започна да се съвзема от хладния въздух и от благотворното отсъствие на Флора, той видя до себе си Панкс, който препускаше с най-голяма скорост, гризеше жалките останки от нокти по пръстите си и от време на време изпръхтяваше. Всичко това, съчетано с ръката, мушната в джоба, и с шапката, сложена със задната част напред, очевидно показваше, че Панкс се е отдал на размисъл.

— Свежа нощ! — подхвърли Артър.

— Да, свежичка е — съгласи се Панкс. — Като новопристигнал, вие, както изглежда, усещате климата по-осезателно от мен. Да си призная, не ми остава време да го наблюдавам.

— Толкова ли сте зает?

— Да. Все трябва да търся някой от тях или да се погрижа за нещо. Но аз обичам работата — допълни Панкс и забърза още повече. — За какво е създаден човекът?

— Нима за нищо друго? — запита Кленъм.

Панкс отговори на въпроса с въпрос:

— А за какво друго?

Това зачекна един мъчителен спомен, който тегнеше над живота на Кленъм, и той не отговори.

— Това ги питам аз и нашите седмични наематели — каза Панкс. — Някои ми се сърдят и ми викат: толкова сме бедни, мастър, и пак от сутрин до вечер блъскаме, трепем се, морим се всеки миг, когато сме будни. Пък аз им казвам: а за какво друго сте създадени? Това им затваря устата. Думичка не могат да отвърнат. За какво друго сте създадени? Това ги свършва.

— Ах, боже, боже, боже! — въздъхна Кленъм.

— Вижте ме мене — продължаваше спора си Панкс със своя седмичен наемател. — За какво друго, според вас, смятам, че съм създаден? За нищо. Рано ставам, поемам си работата, набързо похапвам и това е. Ти ме карай аз да работя, аз ще те карам ти да работиш, ти пък ще караш друг да работи. Ето на, това е то дългът на човека в търговска страна като нашата.

Повървяха известно време мълчаливо и Кленъм каза:

— А нямате ли вкус към нищо друго, мистър Панкс?

— Какъв вкус? — сухо откликна Панкс.

— Ами, да кажем, склонност към нещо.

— Имам склонност към парите, сър, ако бихте ми, показали как да я задоволя — отговори Панкс. Той отново издаде оня звук и спътникът му изведнъж осъзна, че това е смехът на Панкс. Той беше човек, необикновен във всяко отношение; възможно бе всичко да не бе казано съвсем сериозно, но стегнатият, твърд, бърз начин, по който бяха изстреляни тези принципи-въглени, изхвърляни сякаш с някакъв механизъм, не звучеше твърде като шега.

— Предполагам, че не сте голям читател? — запита Кленъм.

— Не чета нищо друго освен писма и сметки. Не събирам нищо друго освен обявления за издирване на роднински връзки. Ако това би могло да се нарече вкус, значи, и аз имам някакъв вкус. Вие не сте ли от рода Кленъм от Корнуол, мистър Кленъм?

— За пръв път ги чувам.

— Знаех, че не сте от тях. Питах майка ви, сър. Тя има достатъчно силен характер, за да остави една добра възможност да й се изплъзне.

— Да речем, че бях от корнуолските Кленъм?

— Щяхте да чуете нещо във ваша полза.

— Така ли? Толкова отдавна не съм чувал нищо в моя полза.

— Има едно обедняло имение в Корнуол, сър, и ни един корнуолски Кленъм, който да го откупи — обясни Панкс, като измъкна бележника от джоба си и после пак го мушна вътре. — Аз свивам насам. Желая ви лека нощ.

— Лека нощ! — отвърна Кленъм, но влекачът, олекнал изведнъж, освободил се от своя товар, вече се изгубваше в далечината.

Прекосили бяха заедно Смитфийлд и Кленъм остана сам на ъгъла на Барбикън. Той нямаше намерение да се представи в неприветливата стая на майка си тази вечер и едва ли и в някоя пустош би се чувствувал по-потиснат и отхвърлен. Кривна бавно по Алдърсгейт Стрийт и както замислено крачеше към катедралата „Свети Павел“ на път за някой от големите булеварди заради светлината и оживлението по тях, пред него, по същия тротоар, се зададе гъста тълпа и той се отдръпна до вратата на някакъв магазин, за да я пропусне. Когато наближиха, видя, че се трупат около нещо, което бе вдигнато на раменете на неколцина от тях. Кленъм скоро различи носилка, скалъпена набързо от прозоречен кепенк; а от свитата фигура върху нея, от откъслечните разговори на тълпата, от калния вързоп, носен от някакъв мъж, и от калната шапка, носена от другиго, разбра, че е станала злополука. Носачите спряха под светлината на лампата на няколко крачки от него, за да понаместят товара си, а понеже и тълпата спря, той се намери в средата на навалицата.

— Ранен ли носят в болницата? — запита той един старец, който стоеше и поклащаше глава, готов да подхване разговор.

— Да — отговори човекът, — жертва на пощенските коли. Да ги съдят и глобяват тези пощенски коли. Юрнали се като луди от Ляд Лейн и Ууд Стрийт с дванайсет-тринайсет мили в час, тия пощенски коли. Чудя се, че толкова малко хора са утрепали досега!

— Но този тук не е убит, надявам се?

— Откъде да знам! — отвърна човекът. — Ако е жив, то не е защото пощенците не са искали да го утрепят. — Той скръсти ръце и се приготви да изрази възмущението си от „тези пощенски коли“ пред всеки, готов да го слуша, и няколко души от симпатия към пострадалия го подкрепиха; един глас каза на Кленъм: „Същинска обществена напаст са тези пощенски коли, сър!“, друг се обади: „Снощи една спря на педя от едно дете“; трети каза: „Видях как една премаза някаква котка, сър — но това можеше да бъде и собствената ви майка, нали?“, а в думите на всички се четеше мисълта, че ако случайно се ползува с някакво обществено влияние, той най-полезно би могъл да го употреби срещу „тези пощенски коли“.

— То ние, англичаните, гдето сме тукашни, всяка нощ трябва да си пазим живота от тези пощенски коли — продължи първият старец — и хем ги познаваме още преди да се покажат зад ъгъла, за да ни направят на парчета, а пък какво искаме от един нещастен чужденец, който не ги е ни чувал, ни виждал!

— Той чужденец ли е? — запита Кленъм и се надвеси напред да го види.

Сред обяснения от рода на: „Французин, сър!“ „Португалец, сър!“, „Холандец“, „Прусак, сър!“, и други противоречиви сведения, той долови един слаб глас, който искаше на италиански и на френски малко вода.

Наоколо подеха съчувствено; „Ах, бедничкият, казва, че ще умре; и нищо чудно!“, а Кленъм помоли да му сторят път, като обясни, че разбира езика на нещастника. Незабавно го избутаха напред да говори с него.

— Първо, той иска малко вода — обясни Артър, като се оглеждаше. (Неколцина добряци се втурнаха да донесат.) — Зле ли сте ранен, приятелю? — обърна се той на италиански към лежащия на носилката.

— Да, сър, да, да, да. Кракът ми, кракът ми. Но колкото и да ми е зле, как ми е драго да чуя милия език.

— Вие сте пътник, нали? Чакайте! Ето водата! Позволете да ви дам малко.

Положили бяха носилката върху куп павета. Тя беше доста високо от земята и като се понаведе, с една ръка той привдигна главата, а с другата поднесе чашата към устните му. Дребен, набит, мургав човек, с черна коса и бели зъби. Живо лице, личеше си от пръв поглед. В ушите — обици.

— Сега е по-добре. Вие сте пътник, така ли?

— Точно така, сър.

— За пръв път идвате в този град?

— Да, да, за пръв път. Пристигнах през тази злополучна вечер.

— От коя страна?

— От Марсилия.

— Гледай ти! Аз също! Почти толкова чужд за този град, колкото сте и вие, макар да съм роден тук, и аз пристигнах от Марсилия неотдавна. Не се отчайвайте. — Човекът го изгледа умолително, когато той се изправи, след като бе избърсал лицето му и внимателно бе завил с палтото гърчещата се фигура. — Ще стоя край вас, докато ви се окаже помощ. Смелост! Няма да мине и половин час и ще се почувствувате много по-добре.

— Ах! Altro, altro! — извика бедният дребен човек недоверчиво, а когато го привдигнаха, размаха дясната си ръка и направи с показалеца си отрицателен жест.

Артър Кленъм се извърна, тръгна край носилката и докато стигнаха до близката болница „Свети Вартоломей“, не престана да подхвърля утешителни думи. Вътре не пуснаха друг освен носачите и него, спокойно и методично сложиха ранения върху масата и с него внимателно се зае един хирург, който беше наблизо и се появи бързо, като самото Нещастие.

— Той не знае думичка английски — каза Кленъм. — Зле ли е ранен?

— Чакайте първо ние да видим — отвърна хирургът, продължавайки да го преглежда с някакво деловито удоволствие, — че тогава ще кажем и на вас.

След като опипа крака с един пръст, с два пръста, с една ръка, с две ръце, отгоре и отдолу, нагоре и надолу, насам и нататък и като възклицаваше одобрително към някакъв джентълмен, който се беше присъединил към него, хирургът потупа най-сетне пациента по рамото и каза:

— Няма да боли. Ще се оправи чудесно. Случаят му е доста тежичък, но засега няма да го караме да се разделя с крака си.

Кленъм преведе на пациента, който бе изпълнен с благодарност и с присъщия му несдържан маниер целуна няколко пъти ръцете и на преводача, и на хирурга.

— Както изглежда, нараняването е сериозно, нали? — запита Кленъм.

— Да-а-а! — отвърна хирургът със замечтаната радост на художник, съзерцаващ творбата върху статива си. — Да, доста. Има счупване с разкъсване над коляното и едно с разместване — долу. И двете са чудесни. — Той отново потупа пациента по рамото, като че ли наистина го намираше за прекрасен човек, достоен за най-големи похвали, защото си е счупил крака по начин, интересен за науката.

— Говори ли френски? — запита хирургът.

— О, да, говори френски.

— Е, значи, тогава тук ще му е лесно. Ще трябва само малко да потърпиш като истински смелчага, приятелю, а после ще си тръгнеш, все едно, че нищо не е било — допълни той на този език: — А сега я да видим дали няма нещо друго и как са ни ребрата.

Нямаше нищо друго и ребрата ни бяха здрави. Кленъм остана — бедният замръкнал странник го помоли за това, — докато всичко, каквото можеше да се направи, бе направено сръчно и незабавно, и седя край леглото, на което раненият беше пренесен, докато той задряма. Тогава му написа няколко думи на визитната си картичка с обещание да се върне на другия ден и остави да му я предадат, когато се събуди.

Всички тези процедури продължиха толкова дълго, че когато излезе из болничната врата, часовникът удари единадесет. Той си бе наел временно квартира в Ковънт Гардън и се запъти нататък по най-краткия път, през Сноу Хил и Холбъри.

Останал отново сам, след тревогата и състраданието, изживени току-що, той естествено бе изпаднал в размисъл. И също тъй естествено не бе възможно да върви и да мисли дори и десетина минути, без да си спомни Флора. Тя го накара да си припомни своя живот с цялата му обърканост и краткотрайно щастие.

Когато стигна в квартирата си, той приседна край мъждукащия огън, тъй както бе седял край прозореца на старата си стая, загледан в окадената гора от комини, и пак си представи мрачния път, извървян от него до днешния ден. Безконечен, пуст, самотен. Никакво детство, никаква младост, като изключим един-единствен спомен; а днес и този спомен бе излязъл заблуда.

За него това беше истинско нещастие, колкото и незначително да би се сторило другиму. Защото, когато отново се докосваше до тях, всичките му тежки и горчиви спомени се оказваха истински — оставаха си все тъй ръбати и твърди при ново оглеждане и при сегашен допир, — а единственият нежен спомен в неговия живот не можа да устои на същото изпитание и се стопи. Беше предвидил това предишната нощ, когато бе сънувал с отворени очи; но тогава не го бе почувствувал; а сега го болеше.

Той беше мечтател в този смисъл, че беше човек с дълбоко вкоренена в природата си вяра във всички ония мили и добри неща, без които бе преминал неговият живот. Отрасъл сред скъперничество и лишения, това му бе помогнало да се оформи като човек с честен ум и широка ръка. Отраснал сред студенина и грубост, това му бе помогнало да запази в сърцето си топлота и съчувствие. Отраснал край едно верую, твърде безочливо, за да бъде следвано, верую, прекалено мрачно-безочливо, за да бъде изповядано, защото то искаше да внуши, че не човекът е създаден по образ и подобие на своя творец, а че творецът е създаден по образ и подобие на грешния човек, това му бе помогнало да не заклеймява съгрешилите, в смирението си да бъде милостив, да не губи надежда и да бъде щедър.

И най-вече това му помагаше да не изпада в самосъжалителна мекушавост само защото определено щастие или определени достойнства не били кръстосали житейския му път или пък защото не бил облагодетелствуван докрай, и да твърди, че щастие и радост на този свят не съществуват, а когато ги срещне, да ги очерня. Духът му бе разочарован, но това беше дух силен и здрав въпреки средата, в която бе живял. Сам останал в мрак, Кленъм умееше да забелязва светлината, засияла у другите, и да й се радва.

Затова той седеше сега пред гаснещия огън, опечалено си припомняше пътя, който бе извървял до тази нощ, но не пръскаше отрова по пътя, където други хора бяха минали, за да стигнат дотук. Жалко наистина, че бе пропуснал толкова много и че в сегашния етап на живота си трябваше да се оглежда тъй надалеч за тояга, с чиято помощ да премине пътя си по нанадолнището и да го поразвесели. Той се взираше в огъня, чийто блясък бе помръкнал, в който въглените потъмняваха и бавно се разсипваха на пепел, и си мислеше: „Скоро и с мен ще станат същите промени и аз също ще си отида!“

Да премисля живота си, беше все едно да слиза от зелено дърво, обсипано с плодове и цвят, и да вижда как клоните повяхват и се оголват един по един, щом се докосне до тях.

— Като се почне от тъжното потисничество през най-ранната ми младост, като се мине през суровия и нелюбим дом, който я последва, раздялата, дългото ми изгнание, завръщането ми, начина, по който мама ме посрещна, отношенията ми с нея оттогава насам и като се стигне накрая до днешната ми среща с Флора — прошепна Артър Кленъм, — какво всъщност ми даде този живот?

Вратата тихо се отвори и тези думи го стреснаха и прозвучаха като отговор:

— Малката Дорит.

Глава XІV Увеселението на малката Дорит

Артър Кленъм стана бързо и я видя на вратата. Но ние би трябвало да следим този разказ понякога и през очите на малката Дорит и ще започнем още сега, като опишем как го видя тя.

Малката Дорит надзърна в една полуосветена стая, която й се стори обширна и разкошно обзаведена. Богатски представи за Ковънт Гардън — квартала с прочутите кафенета, където на времето благородници в златоткани одежди и шпаги се спречквали и дуелирали; пищни представи за Ковънт Гардън — квартала, където дори и през зимата има цветя по стрък за гвинея, ананаси по половин кило за цяла гвинея и грах по кесийка за една гвинея; бляскави представи за Ковънт Гардън — квартала с прекрасния театър, където богато облечени дами и господа отиват да гледат чудесни и красиви пиеси, недостижими за бедната Фани и бедния чичо; мрачни представи за Ковънт Гардън — квартала, под чиито сводове нещастните парцаливи деца, край които току-що бе минала и тя, се промъкват и гушат подобно малки плъхове, прехранват се с огризки, свират се едно в друго, за да се стоплят, и са вечно гонени (взрете се в плъховете — малките и големите, о вие, Барнакловци, защото в очите на бога те подяждат нашите основи и скоро ще сгромолясат покривите върху нашите глави!); най-разнообразни представи за Ковънт Гардън — квартала на отминалите и настоящи потайности, любов, изобилие, нищета, красота, грозота, просторни зелени градини и вонящи улични вади; всичко това, объркано в едно, затъмни още повече полутъмната стая, през чийто праг малката Дорит надзърташе смутено.

Отначало на стола пред загасналия огън, а след това извърнат към нея и удивен, че я вижда, седеше господинът, когото тя търсеше. Мургавият, сериозен господин с милата усмивка, тъй искрен и грижовен в отношенията си към другите, в чиято ревностност имаше нещо, което й напомняше за неговата майка, с тази разлика, че тя бе ревностна в своята суровост, а той — в добротата си. Сега той я гледаше с оня внимателен и търсещ поглед, пред който малката Дорит винаги свеждаше очи и пред който те сега се сведоха отново.

— Мое бедно дете! Тук в среднощ?

— Казах малката Дорит, сър, нарочно, за да ви подготвя. Знаех, че много ще се изненадате.

— Сама ли сте?

— Не, сър, взех Меги с мене.

Като сметна, че появата й е вече достатъчно оповестена с това споменаване на името й, Меги се появи от коридора със своята широка усмивка. Но тя веднага скри чувствата си и стана дълбоко сериозна.

— Огънят ми е изгаснал — каза Кленъм, — а пък вие сте… — щеше да каже тъй леко облечена, но се въздържа да произнесе думи, които биха й натякнали за нейната бедност, и вместо това рече: — а пък е толкова студено.

Той премести стола, на който седеше, по-близко до камината и я накара да седне; после бързо донесе дърва и въглища, натрупа ги вътре и огънят лумна.

— Кракът ви е студен като мрамор, дете мое — беше го докоснал, докато се навеждаше на колене да пали огъня, — приближете го до топлината.

Малката Дорит му благодари смутено. Топло било, много било топло! Сърцето го заболя, когато разбра, че тя крие тънките си износени обувки.

Малката Дорит не се срамуваше от старите си обувки. Той знаеше историята й и не това я смущаваше. Малката Дорит се страхуваше, че той ще упрекне баща й, ако ги види; че би могъл да си помисли: „Днес той си похапна чудесно, а оставя бедното създание на благоволението на студените плочи!“ И през ум не й минаваше, че това ще е един справедлив упрек; тя просто знаеше от опит, че подобни укорителни мисли минаваха през ума на хората. И на това се дължеше до голяма степен нещастието на нейния баща.

— Преди да заговоря за друго — започна малката Дорит, седнала пред бледия огън и вдигнала отново очи към лицето, което с изражението си, съчетало интерес, съчувствие и покровителство, й се струваше неразгадаема, непосилна за нея загадка, — бих ли могла да ви кажа нещо, сър?

— Да, мое дете.

Сянка на тъга премина през лицето й от това, че той непрестанно я наричаше дете. Тя се изненада, че той го забеляза и че изобщо можеше да се замисля над толкова незначително нещо; но той направо каза:

— Щеше ми се да ви назова с добра дума, а за друга не се сетих. Но понеже току-що се нарекохте с името, което са ви дали при майка ми, и понеже това е името, с което си мисля за вас, позволете и аз да ви наричам малка Дорит.

— Благодаря ви, сър, това ще ми е по-приятно от всичко друго.

— Малка Дорит.

— Малка майка, майчица — поправи го Меги, която задремваше.

— То е все същото, Меги — отвърна Дорит, — все същото.

— Все същото ли е, майко?

— Същото.

Меги се засмя и изведнъж захърка. За слуха и погледа на малката Дорит тази недодялана фигура и този недодялан звук бяха много приятни. Радостна гордост от нейното голямо дете се четеше в очите й, когато отново срещнаха погледа на сериозния мургав господин. Тя се запита какво би могъл да си мисли той, когато наблюдава Меги и нея. Помисли си какъв добър баща би могъл да бъде. Как с подобен поглед би могъл да се радва на своята дъщеря.

— Онова, което исках да ви кажа, сър — започна малката Дорит, — то е, че брат ми е на свобода.

Артър изяви радостта си и надеждата, че сега Пит ще се поправи.

— И онова, което още исках да ви кажа, сър — продължи малката Дорит с треперещо тяло и разтреперан глас, — то е, че аз не знам чие великодушие го освободи — нямам право да питам, нямам право да науча и никога не ще мога да поблагодаря на този господин от цялото си благодарно сърце!

— А той може би не се нуждае от благодарности — каза Кленъм. Най-вероятно е той самият да изпитва благодарност (и то основателно), загдето е имал средствата и възможността да й направи тази малка услуга — на нея, която напълно заслужава повече.

— И онова, което исках още да кажа, сър — продължи малката Дорит, като трепереше все повече и повече, — то е, че ако го познавах, а може и да го познавам, аз бих му казала, че той никога, никога, никога не ще може да разбере колко дълбоко съм трогната от добротата му и колко ще се трогне моят баща. И онова, което исках да кажа, сър, то е, че ако го познавах, а може и да го познавам — но аз не го познавам и никога не бива да го знам — зная това! — аз бих му казала, че никога вече не ще си легна да спя, без да съм се помолила на небесата да го благословят и възнаградят. И ако го познавах, а може да го знам, ще падна на колене пред него, ще взема ръката му и ще я целуна, и ще го помоля да не я оттегля, а да я остави — да позволи благодарните ми сълзи да паднат върху нея, защото нямам с какво друго да му се отплатя!

Малката Дорит бе доближила ръката му до устните си и сигурно щеше да коленичи, но той нежно я спря и я сложи да седне. Очите й, тонът на гласа й му бяха поблагодарили много повече, отколкото тя можеше да си представи. Той едва бе в състояние да изрече с обичайното си спокойствие:

— Хайде, хайде, малка Дорит, успокойте се! Ще приемем, че наистина познавате този човек, че искате да сторите всичко, което казахте, и че то е вече сторено. А сега, кажете ми — на мен, който съм съвсем различно лице, който не съм нищо друго освен приятел, потърсил вашето доверие, — кажете, защо сте излезли в среднощ и какво ви води тъй далече из града в този късен час, мое крехко, нежно — той насмалко не каза отново дете, — моя малка Дорит!

— Тази вечер Меги и аз ходихме в театъра, където играе сестра ми — отвърна малката Дорит, кротко преодолявайки присъщата й стеснителност.

— Ех, ама какво райско място — внезапно се намеси Меги, която, изглежда, притежаваше способността да заспива и да се събужда, когато пожелае. — Почти също като болница. Само че нямаше пилешко.

При тези думи тя се понамести и отново заспа.

— Отидохме там — продължи малката Дорит и погледна своята питомка — защото понякога ми се ще да се уверя със собствените си очи, че сестра ми върви добре; и ми се иска да я видя там, когато нито тя, нито чичо ми знаят, че съм в салона. Вярно, твърде рядко ми се отдава такава възможност, защото, когато не съм на работа, съм край татко, а дори и когато съм на работа, все бързам да се прибера в къщи при него. Но тази вечер аз му казах, че съм уж на някакво увеселение.

Когато направи това колебливо признание, тя вдигна поглед към Кленъм и тъй ясно разчете израза на лицето му, че веднага отговори:

— О, не, разбира се! Никога в живота си не съм била на увеселение!

Тя замълча под внимателния му поглед и след това додаде:

— Надявам се, че в това няма нищо лошо. Щях да бъда съвсем безполезна, ако понякога не поскривах нещо от истината.

Тя се страхуваше, че той я обвинява мислено за хитростите, с които успяваше да се грижи за тях, да мисли за тях, да ги наглежда, без те да знаят, без да й благодарят; да търпи дори натяквания, че не правела достатъчно за тях. А всъщност онова, което владееше мисълта му в момента, беше тази малка фигурка с голямата си цел, с леките износени обувки, с тънката дрешка и с милата си лъжа — че отивала да се весели и забавлява. Той запита къде би трябвало да се състои това измислено увеселение. В едно от местата, където работела, отвърна, поруменявайки, малката Дорит. Тя обяснила много бегло, колкото да успокои баща си. Баща й предположил, че нямало да е някакво кой знае какво увеселение — така си бил помислил, и то с основание. Тя за миг се вгледа в шала, с които бе наметната.

— Това е първата вечер, в която излизам от къщи — продължи малката Дорит. — Лондон ми се струва толкова грамаден, толкова безлюден и толкова страшен! — В очите на малката Дорит неговата безкрайност под черното небе изглеждаше ужасна; тя потръпна, произнасяйки тези думи.

— Но не за това съм дошла да ви безпокоя, сър — рече тя, преодолявайки стеснителността си с познатото кротко усилие. — Една приятелка на сестра ми — една дама, за която тя ми разказа и с това ме разтревожи — ето истинската причина да изляза от дома. А понеже бях навън и понеже минах (нарочно) край жилището ви, и понеже видях, че вътре свети…

Не за пръв път! Не, не за пръв път. В очите на малката Дорит този прозорец бе светил като далечна звезда и през други нощи. Тя се бе отклонявала от пътя си, изморена и отрудена, за да го погледа и да си помисли за сериозния мургав господин, дошъл отдалече, който се бе отнесъл с нея като приятел и покровител.

— Има три неща, които ми се искаше да кажа, ако ви намеря сам и ако бих могла да се кача при вас — продължи малката Дорит. — Първо, онова, което вече се опитах да кажа, но никога не ще успея — никога не ще мога…

— Шт, шт! То е вече сторено и свършено. Да преминем на второто — прекъсна я Кленъм, опитвайки с усмивка да я успокои, разбутвайки огъня и побутвайки към нея на масата виното, бисквитите и плодовете.

— Струва ми се — това е второто нещо, сър, — струва ми се, че мисис Кленъм е открила моята тайна и сигурно вече знае откъде идвам и къде се връщам. Искам да кажа — къде живея.

— Тъй ли! — възкликна Кленъм. А след като поразмисли, запита защо смята така.

— Струва ми се — обясни малката Дорит, — че мистър Флинтуинч ме е проследил.

— А защо — попита Кленъм, като извърна поглед към огъня, сви вежди и отново се замисли, — защо смятате така?

— На два пъти го срещнах. И двата пъти близко до дома. И двата пъти вечер, когато се прибирах. И двата пъти ми се стори (но възможно е да греша), че срещата ни не беше случайна.

— Той каза ли нещо?

— Не, само кимна и наклони глава на една страна.

— Дяволите да я вземат тази негова глава — промълви Кленъм замислено, все тъй загледан в огъня, — тя вечно е на една страна.

Той стана, предложи й да пийне малко вино и да похапне — задача, трудна за постигане, защото тя бе много стеснителна и срамежлива — и после замислено каза:

— Забелязвате ли промяна в отношението на майка ми към вас?

— Никаква. Тя се държи по същия начин. Питам се дали не е по-добре да й разправя за себе си. Питам се дали би трябвало — искам да кажа, дали вие бихте желали да й разправя. Питам се — каза малката Дорит, погледна го умолително и бавно сведе поглед пред неговия, — питам се дали бихте ме посъветвали какво да сторя.

— Малка Дорит — започна Кленъм; това обръщение бе започнало да заменя — за тези двамина тук — стотици мили думи в зависимост от интонацията и връзката, с която бе употребено, — малка Дорит, не правете нищо. Аз ще поприказвам с моята стара приятелка, мисис Ефри. Не правете нищо, малка Дорит, само се подкрепете с това, което има на масата. Моля ви.

— Благодаря, не съм гладна. Нито ми се пие — додаде малката Дорит, когато той внимателно премести чашата й пред нея. — Може би Меги би взела нещичко.

— След малко ще напълним джобовете й с всичко, което е тук — каза Кленъм. — Но преди да я събудим, ще трябва да ми кажете третото нещо.

— Да. Нали няма да се обидите, сър?

— За нищо на света, обещавам.

— Ще прозвучи странно. Просто не знам как да го кажа. Не си мислете, че е неразумно или пък неблагодарно от моя страна — продължи малката Дорит и отново още повече се развълнува.

— Не, не, не. Уверен съм, че ще е нещо в реда на нещата и съвсем правилно. Знам, че ще го разбера както трябва, каквото и да е то.

— Благодаря. Нали пак ще дойдете да посетите баща ми?

— Да.

— Нали бяхте така добър и внимателен да му пишете, че ще го посетите утре?

— О, но това е дребна работа! Да.

— Можете ли да отгатнете какво ще ви помоля да не правите — промълви малката Дорит, стисна здраво ръце една в друга и го погледна така, че в очите й пролича дълбоката искреност на молбата й.

— Струва ми се, че мога. Ала възможно е и да греша.

— Не, не грешите — отвърна малката Дорит и поклати глава. — Ако нуждата ни е толкова голяма, че не можем без тях, аз ще ви поискам сама.

— Добре, добре.

— Не го насърчавайте да си иска сам. Правете се, че не го разбирате, ако наистина поиска. Не му давайте. Спасете го и му спестете това унижение и тогава и вие самият ще можете да го уважавате повече.

Кленъм, също смутен от сълзите, проблясващи в развълнуваните й очи, отвърна, че нейното желание ще бъде свято за него.

— Вие не го познавате — каза тя. — Вие наистина не го познавате. А и как да го познавате, милия човек, като го виждате такъв, какъвто е днес, като не сте го опознали отблизо, както мен! Вие сте тъй добър към нас, тъй деликатно и истински добър, че на мен ми се иска да мислите само най-хубавото за него. И не мога да понеса мисълта — проплака малката Дорит, закривайки сълзите си с ръце, — не мога да понеса мисълта, че от всички тъкмо вие ще го видите в единствените му мигове на падение!

— Моля ви — прекъсна я Кленъм, — не се отчайвайте така. Моля, моля ви, малка Дорит! Нали се разбрахме!

— Благодаря, сър. Благодаря ви! Опитвах се да премълча това; но то бе в мисълта ми ден и нощ; а когато разбрах със сигурност, че отново ще дойдете, реших да ви говоря. Не защото се срамувам от него — бързо изтри сълзите си тя, — а защото го познавам по-добре от всички, защото го обичам, защото се гордея с него.

Облекчена от този товар, малката Дорит притеснено се разбърза да си върви. Меги беше вече съвсем будна и здравата похапваше от плодовете и сладкишите с възхитени възгласи, а Кленъм успя да ги задържи още, като й наля една чаша вино, която тя изпи на шумни глътки, след всяка глътка слагаше ръка на гърлото си и задъхано, с ококорени очи повтаряше:

— Ех, ама че чудно! Ама че болнично!

Когато привърши с виното и с възхвалите, той я накара да напълни кошницата си (тя не мърдаше без своята кошница) с всички лакомства от масата и да не остави нито трохичка там. Радостта на Меги от подаръците и радостта на нейната майчица от радостта на Меги беше един наистина щастлив завършек на тъжния разговор.

— Но вратите сигурно отдавна са затворени — сети се изведнъж Кленъм. — Къде отивате?

— Ще отида в стаята на Меги — успокои го малката Дорит. — Ще бъда на сигурно, на безопасно място.

— Аз ще ви заведа дотам — каза Кленъм. — Не мога да ви пусна сама.

— Не, моля ви, оставете ни да си вървим сами. Моля ви! — замоли го малката Дорит.

Молбата й бе изречена тъй убедително, че Кленъм не посмя да й се натрапва; още повече защото предположи колко жалко е жилището на Меги.

— Хайде, Меги — весело я подкани малката Дорит, — ще се оправим много добре — нали знаем пътя, Меги?

— Да, да, майчице, знаем пътя — засмя се Меги. И те си отидоха. На вратата малката Дорит се спря само да каже: „Бог да ви благослови!“ Каза го съвсем тихичко, но може би горе гласът й е долетял по-ясно, отколкото песента на цял катедрален хор.

Артър Кленъм ги изчака да завият зад ъгъла, преди да ги последва от разстояние — не защото желаеше да се набърква повторно в тайните на малката Дорит, а защото искаше да се успокои, че са стигнали невредими до познатия й квартал. Тя изглеждаше толкова мъничка, толкова крехка и беззащитна в мрачната влажна нощ, забързана в тромавата сянка на своята питомка, че му се прииска — както бе изпълнен със съчувствие и както си я мислеше за дете, захвърлено сред този груб свят, — прииска му се да я вземе в прегръдките си и да я отнесе до края на нейния път.

Скоро тя стигна до голямата улица, на която се намираше Маршалси, и там той ги видя да забавят ход и да свиват в една странична пресечка. Той спря, разбра, че няма право да продължава нататък, и бавно ги остави. Беше сигурен, че ще намерят подслон до сутринта; и чак много, много след това научи истината.

Когато стигнаха пред една бедна къщичка, потънала в мрак, и като не чуха никакъв звук отвътре, малката Дорит каза:

— Меги, това жилище е хубаво за тебе и не бива да дразним хората. Затова ще почукаме само два пъти, и то тихичко; и ако не успеем да ги събудим, ще трябва да се разхождаме до разсъмване.

Веднаж почука малката Дорит, почука внимателно и се ослуша. Повторно почука малката Дорит, почука внимателно и се ослуша. Всичко си остана затворено и притихнало.

— Меги, ще трябва да сторим най-доброто, което остава, миличка. Трябва да потърпим и да дочакаме деня.

Беше студена, тъмна нощ, излязъл бе влажен вятър, когато те отново стигнаха до голямата улица и чуха как часовникът удря един и половина.

— Само след пет часа и половина — успокои я малката Дорит — ще се приберем у дома.

А щом се споменаваше домът, какво по-естествено от това да се отиде до него, когато той бе тъй близо? Те стигнаха до затворените порти и надникнаха през железните пръчки в двора.

— Надявам се, че е заспал дълбоко и не се тревожи за мен — каза малката Дорит, като целуна едно от железата.

Портата й беше тъй позната и тъй близка, че те оставиха кошницата на Меги в ъгъла, седнаха върху нея и се сгушиха една до друга. Докато улицата оставаше празна и тиха, малката Дорит не изпитваше никакъв страх; но ако чуеше приближаващи стъпки или пък ако видеше някаква сянка да се движи между две улични лампи, тя се стряскаше и прошепваше:

— Меги, някой идва. Да бягаме!

Тогава Меги бързо или бавно се събуждаше, те обикаляха наоколо и после пак се връщаха.

Дотогава, докато похапването беше за нея новост и забавление, Меги се държеше доста прилично. Но когато това премина, тя започна да се дразни от студа, да трепери и да хленчи.

— Скоро ще се свърши, мила — успокояваше я търпеливо малката Дорит.

— О, да, на теб ти е лесно, майчице — отвръщаше й Меги, — но аз съм едно бедно дете едва на десет години.

Най-сетне в нощната доба, когато улицата притихна съвсем, малката Дорит положи тежката глава на гърдите си и я приспа. И тъй остана тя край самотната порта; загледана в звездите и в лудия бяг на облаците — танците на увеселението на малката Дорит.

— Ах, защо това не беше истинско увеселение! — каза си тя, докато седеше там. — Защо не беше светло, топло и красиво, защо това не беше нашият дом, защо моят мил татко не му бе господар и никога да не бе пристъпвал зад тези стени! И мистър Кленъм да беше един от гостите ни и да танцуваме под звуците на чудесната музика и да бяхме весели и безгрижни! Питам се… — Пред нея се разкриха такива чудеса, че тя се загледа в звездите съвсем объркана; докато Меги отново започна да се оплаква и поиска да станат и да повървят.

Стана три часът, удари три и половина, когато бяха преминали над Лондонския мост. Чули бяха шума на прилива над бреговете; взирали се бяха занемели надолу през тъмните изпарения към реката; видели бяха малките петна от осветена вода — отраженията на лампите от моста, които проблясваха като дяволски очи, излъчващи вина и загадъчност. Притичвали бяха край бездомници, сгушени по ъглите. Бягали бяха от пияници. Плашили се бяха от дебнещи мъже, които си подсвиркваха и махаха един на друг от съседните улици или тичаха колкото им държат краката. Макар тя да напътствуваше и да водеше, малката Дорит за пръв път бе облагодетелствувана от детинския си вид и се преструваше, че следва и се осланя на Меги. И неведнаж нечий глас, долетял от група пияници или скитници, пресичащи пътя им, подвикваше на останалите да „оставят жената и детето да минат напред“.

И тъй, жената и детето преминаваха напред и продължаваха нататък, докато от часовниковите кули прозвъня пет часът. Те бавно се движеха на изток и вече очакваха първите лъчи на зората, когато една жена тръгна подире им.

— Какво правиш ти с това дете? — запита тя Меги.

Беше млада — твърде млада, за да бъде навън в този час, — а не беше нито грозна, нито зла на вид. Говореше грубо, но гласът й беше нежен, звучеше дори мелодично.

— Ами ти какво правиш със себе си? — отвърна Меги, защото не се сети за друг отговор.

— Не можеш ли да видиш, без да ти кажа?

— Виждам, ама не разбирам — каза Меги.

— Погубвам се. А сега, като ти отговорих, отговори ми и ти. Какво правиш с това дете?

Предполагаемото дете стоеше с наведена глава и се притискаше о Меги.

— Бедничкото! — каза жената. — Толкова ли си безчувствена, че го държиш по ледените улици в това лошо време? Нямаш ли очи да видиш колко нежна и слабичка е тя? Нямаш ли жалост (то се вижда, че нямаш) към тази студена и трепереща ръчичка?

Тя бе пристъпила напред и бе взела ръката между своите ръце, за да я стопли.

— Хайде, дай една целувка на едно бедно, загубено същество, миличко — каза жената и наведе лице, — целуни ме и кажи къде те води.

Малката Дорит се обърна към нея.

— О, боже мой! — отдръпна се тя. — Но ти си била жена!

— Нищо от това — каза малката Дорит и стисна една от ръцете, които я бяха пуснали. — Аз не се плаша от теб!

— А би трябвало да се уплашиш — отвърна тя. — Нямаш ли майка?

— Не.

— А баща?

— Да, и то чудесен баща.

— Върни се при него и се страхувай от мене. Пусни ме да вървя. Лека нощ.

— Аз трябва да ти поблагодаря. Позволи ми да ти говоря, сякаш наистина съм дете.

— Не можеш — каза жената. — Ти си добра и невинна; но въпреки това не можеш да ме преценяваш с очите на дете. Не бих те докоснала, ако знаех, че не си дете. — И с един странен, див вик тя отмина.

Деня го нямаше още в небето, но в кънтящите настилки на улиците той вече бе дошъл; ехтяха фургони, каруци и екипажи; тропаха работници, тръгнали към своята работа; скърцаха кепенци на магазини; пренасяха се стоки към пазарите; шумяха лодките край речния бряг. Настъпващият ден се чувствуваше в отслабналия блясък на уличните лампи, чийто цвят бе по-блед от обикновено; настъпващият ден личеше по засилената острота на въздуха, в бавната смърт на нощта.

Те отново се върнаха към портата, готови да чакат там, докато я отворят; но въздухът беше толкова суров и студен, че малката Дорит, влачейки полузаспалата Меги, продължи да се движи. Като минаха покрай църквата и като видя, че вътре свети и вратата е отворена, тя изкачи стъпалата и надникна.

— Кой е? — извика някакъв набит старец, който тъкмо си нахлупваше нощната шапка, сякаш се готвеше да си легне в някоя от гробниците.

— Една незначителна личност, сър! — успокои го малката Дорит.

— Стой! — извика мъжът. — Чакай да те погледна!

Това я накара да спре, да се обърне и да застане пред него със своята питомка.

— Тъй си и помислих — каза човекът. — Аз тебе те познавам.

— Често сме се виждали — потвърди малката Дорит, когато разпозна в него клисаря или слугата, или какъвто там беше, — виждали сме се, когато съм идвала на църква.

— Нещо повече, ти си записана в нашия регистър при своето раждане; ти си един от нашите куриози.

— Така ли? — възкликна малката Дорит.

— Ами да! Като дете на… всъщност я ми кажи, как си се измъкнала навън толкова рано?

— Заключиха ни снощи отвън и сега чакаме да влезем.

— Сериозно ли говориш? И още цял час има, докато отворят. Я бързо влезте в канцеларията. Вътре гори огън заради бояджиите. Чакам бояджиите, иначе нямаше да съм тук толкова рано. Един от нашите куриози не бива да мръзне, когато можем да го стоплим и приютим. Елате.

Той беше добър, мил старец и след като стъкна огъня в канцеларията, огледа рафтовете с регистрите, за да намери тома, който търсеше.

— Ето те и тебе, погледни — каза той, като го смъкна и разлисти страниците. — Ето тук ще се намериш. Еми, дъщеря на Уилям и Фани Дорит. Родена в затвора Маршалси, в енорията Сент Джордж. А ние разправяхме на посетителите, че ти живееш там, без да си го напущала нито за една нощ. Вярно ли е?

— Вярно беше до снощи.

— Господи! — Но оглеждайки я с възхитен поглед, той видя нещо друго, а именно:

— Жал ми е да забележа все пак, че си прималяла и изморена. Остани. Ще донеса няколко възглавници от църквата и ти, и твоята приятелка ще полегнете пред огъня. Не се страхувай — ще отидеш при баща си, щом отворят вратите. Аз ще те повикам.

Скоро той донесе възглавниците и ги нареди на пода.

— Ето на̀, готово. Не, не си прави труд да ми благодариш. И аз имам дъщери. И макар че те не са родени в затвора Маршалси, можеха да бъдат родени и там, ако и аз бях — какъвто съм си доверчив — като твоя баща. Почакай. Трябва да подложа нещо под възглавницата, за да ти е високо на главата. Ето погребалния регистър. Много подходящо! В него се намира мисис Бенгъм. Но онова, което интересува хората в тези книги, е не кой е вписан вътре, а кой не е вписан — чий ред наближава и кога. Това е то интересният въпрос.

И като поглеждаше насърчително към импровизираната от него възглавница, той ги остави да си почиват. Меги вече похъркваше, а скоро и малката Дорит заспа, положила глава върху неразгадаемата книга на Съдбата, неразтревожена от загадъчните й бели листа.

Ето, такова беше увеселението на малката Дорит. Срамът, пустотата, мизерията и самотата на голямата столица; влагата, студът, бавно изнизващите се часове, забързаните облаци на тъмната нощ… Такова беше увеселението, от което малката Дорит се прибра измъчена у дома си в една дъждовна утрин.

Глава XV Мисис Флинтуинч сънува отново

Омаломощената стара къща в Сити, увита в плаща си от сажди, отпусната тежко върху патериците, които бяха преживели с нея разрухата й и с нея се бяха износили, до този час не знаеше ни един ден на бодрост и щастие. Наистина слънцето я докосваше, но с един само лъч, а и той не се задържаше за повече от половин час; не я отминаваше и луната, но само колкото да плесне по някое ново петно на траурната й наметка, да я направи още по-отблъскваща. Звездите хладно се взираха отгоре, когато нощите и въздухът бяха по-прозрачни; единствено лошото време витаеше около нея с някаква неотстъпна вярност. Дъждът, градушката, мразът и кишата се свираха край този печален дом и тогава, когато наоколо от тях нямаше вече ни следа; а колкото пък до снега, той се задържаше тук дълги дни, много след като се бе превърнал от жълтеникав в черен, бавно изплаквайки своя печален живот. Това място нямаше други почитатели. Уличната глъчка, тропотът на колела по настилката надникваше през портата, но бързо изхвръкваше пак вън и караше мистрис Ефри да си мисли, че оглушава и че слухът й се възвръща само понякога. Същото беше и с подсвиркването, песните, разговорите, смеха и всички други приятни човешки звуци. Те прескачаха над нея мигновено и бързо продължаваха нататък.

Редуващите се светлини от огъня и свещите в стаята на мисис Кленъм представляваха единствената по-голяма промяна, която нарушаваше убийствената монотонност на това място. В нейните два високи и тесни прозореца огънят пробляскваше унило през целия ден и през цялата нощ. В редки случаи той избухваше пламенно като нея; но най-често тлееше сдържано, пак като нея, и се изяждаше отвътре упорито и бавно. Часове наред в късите зимни дни, когато здрачът падаше тук рано следобед, променливи отражения — от нея в инвалидния й стол, от мистър Флинтуинч с кривия му врат и от мистрис Ефри, когато влизаше и излизаше — се отразяваха върху стената отсреща над входната врата и подскачаха там подобно сенки от огромен магически фенер. Когато прикованата към стаята си болна се приготвяше за сън, те изчезваха постепенно: единствено уголемената сянка на мистрис Ефри пробягваше последна насам-натам, докато най-сетне се стопеше във въздуха като вещица, свърнала по неведомия си път в нощта. Тогава самотната светлина оставаше да гори непроменена, докато избледнее с утрото, и най-после отмре под дъха на мистрис Ефри, щом сянката й се спуснеше върху й от омагьосаното царство на съня.

Чудно дали слабият огън на болничната стая не беше всъщност маяк, приканващ някого, и то най-неподходящия човек на света, към мястото, на което той трябваше да се яви. Чудно дали слабата светлинка на болничната стая не беше всъщност светлина върху наблюдателница, разгаряна тук всяка нощ, докато едно определено събитие ще може да се наблюдава на нея! Кой сред огромната тълпа на странниците, които крачат ден и нощ, изкачват прашни хълмове и пресичат безкрайни равнини, запътени през сушата и през моретата, появяват се и изчезват така загадъчно, за да се срещнат и да си повлияят един на друг — кой от цялото това мнозинство, без дори да подозира докъде ще стигне, кой вървеше сега насам?

Времето ще ни покаже. Към почетния пост и към стълба на унижението, към генералския лампаз и палката на барабанчика, към надгробната плоча на благородника в Уестминстърското абатство и към моряшкия саван в дъното на океана, към митрата, сиромашкия приют, към министерското кресло и примката на бесилото, към трона и към гилотината — към всяко от тях някой крачи по широкия друм; но много са разклоненията му и само времето ще ни покаже по кое от тях ще свърне всеки пътник.

В един зимен следобед по здрач на мисис Флинтуинч, която през целия ден не се бе чувствувала добре, й се присъни следният сън:

Стори й се, че се намира в кухнята и докато чака чайника за следобедния чай, топли краката си върху решетката на огнището с пола, запретната до коленете, а огънят, ограден отвсякъде с дебела студена пепел, гори само по средата на скарата. Стори й се, че както си седи така, размишлявайки върху въпроса, дали всъщност за някои хора животът не е доста глупаво изобретение, изведнъж я стряска неочакван шум зад нея. Стори й се, че по същия начин се бе подплашила и миналата седмица и че този шум има тайнствен произход — прилича на шумолене и на три-четири силни удара като забързани стъпки; страх или по-скоро трепет пролази през сърцето й, като че стъпките бяха разтърсили пода, като че ли я бе докоснала ръката на злодей. Тя си каза, че неслучайно е смятала къщата за населявана от призраци, и хукна нагоре по кухненските стълби да търси другите, без дори да си спомня как се е вдигнала от стола.

На мистрис Ефри й се присъни, че като стига до входното антре, вижда вратата на кантората на законния си повелител да зее открехната, а стаята му празна. Тогава отива до разкъртения прозорец в малката стая до пътната врата, за да поуспокои разтуптяното си сърце, като поне през стъклото го срещне с живи същества отвъд и извън вампирясаната къща. Че тогава вижда отразени на стената над портата сенките на двамата умници, които разговарят горе. Че тогава се изкачва по стълбите с обувки в ръка, отчасти за да е по-близо до двамата умници, от които всеки призрак би се стреснал и отчасти за да чуе за какво всъщност може да си приказват.

— Само не се опитвайте да ми налагате глупостите си — каза мистър Флинтуинч. — Няма да ви позволя това.

На мисис Флинтуинч й се присъни, че стои зад вратата, която е леко открехната, и съвсем ясно чува как съпругът й произнася тези смели слова.

— Флинтуинч — отвърна мисис Кленъм със своя обичаен нисък плътен глас, — у вас е влязъл един демон на гнева. Пазете се от него.

— Не ме е грижа един ли е, десет ли са — отговори й мистър Флинтуинч с натъртен тон, в който проличаваше, че колкото по-голямо е числото, толкова по-близо е до истината. — И петдесет да бяха, пак щяха да кажат: не се опитвайте да ми налагате глупостите си, защото няма да ви позволя това — и ще ги накарам да го кажат, все едно дали искат, или не.

— Но какво съм направила, гневни човече? — попита силният й глас.

— Какво сте направили? Хвърлихте се отгоре ми.

— Искате да кажете, че се опитах да ви убедя…

— Не ми слагайте в устата думи, гдето не съм ги казвал — пресече я Джеримая, който се бе хванал за фигуративния си израз с неотстъпен и непоклатим инат. — Исках да кажа, скочихте отгоре ми.

— Аз се опитах да ви убедя — подхвана тя отново, — защото…

— Не позволявам! — извика Джеримая. — Вие се хвърлихте отгоре ми.

— Добре — хвърлих се отгоре ви, злонравни човеко — тук Джеримая се изкикоти, доволен, че е успял да й наложи своя израз, — защото вие днес се държахте с Артър ненужно двусмислено. И аз съм в правото си да се възмущавам от това като проява на недискретност към мен. Може би не сте искали да кажете това…

— Не позволявам! — прекъсна я заядливият Джеримая. — Аз исках да го кажа.

— Май ще ви оставя да си приказвате в монолог, щом предпочитате така — отговори тя след гневна пауза. — Безсмислено е да се обръщам към един припрян и твърдоглав старик, който си е поставил за цел да не ме изслушва.

— А, не, сега и това не позволявам — пресече я Джеримая. — Не съм си поставял никаква подобна цел. Казах ви, че исках да го кажа. А сега желаете ли да чуете защо съм искал да го кажа, припряна и твърдоглава старице?

— Всъщност връщате ми го с моите собствени думи — отвърна тя, като се бореше с гнева си. — Да.

— Тогава ето защо. Защото вие не му разказахте истината за баща му, а трябваше да му я кажете. Защото, преди да избухнете заради самата себе си, която сте…

— Млъкни, Флинтуинч! — извика тя с променен глас. — Внимавай да не кажеш някоя излишна дума.

Старикът, изглежда, си помисли същото. Отново настъпи мълчание, а когато пак заговори, той бе променил предишното си място и каза по-меко:

— Та исках да ви кажа защо. Защото, преди да вземете своята част, вие трябваше да приберете частта на Артъровия баща. Артъровия баща! Никога не съм обичал кой знае колко бащата на Артър. Аз прислужвах на чичото на Артъровия баща в този дом, когато Артъровият баща не беше нещо повече от мене — беше дори по-беден, що се отнася до парите — и когато чичо му беше готов да ме направи свой наследник, както направи него. Той гладуваше в гостната, а пък аз гладувах в кухнята; това беше фактическата разлика в нашето обществено положение; деляха ни само няколко стръмни стъпала. Никога не ми е бил симпатичен в ония дни; не ми стана много по-симпатичен и после. Беше нерешителен, колеблив момък, наплашен почти до смърт от най-ранно детство. А когато ви доведе тука вас — жената, която чичо му му беше избрал, достатъчен ми беше един поглед (каква хубава жена бяхте тогава!), за да разбера кой ще е господарят. Оттогава досега вие разчитахте само на себе си. Разчитайте на себе си и сега. Не се облягайте на мъртвите.

— Аз не се облягам — както казвате — на мъртвите.

— Да, но имахте намерение да го сторите, ако не ви се бях опънал — сопна се Джеримая, — и затова се хвърлихте отгоре ми. Не можете да ми простите, гдето ви се опънах. Учудвате се, изглежда, че си губя времето да отдавам справедливост на Артъровия баща, нали? А? Все едно ми е дали ще отговорите, или пък не, защото аз знам, че се учудвате, а пък и вие самата го знаете. Хайде тогава, нека да ви кажа защо го правя. Може да съм чудак по характер, но такъв ми е характерът — не мога да търпя, когато някой си разиграва коня, както си ще. Вие сте упорита жена, умна жена; и набележите ли си веднаж целта, нищо не може да ви отклони от нея. Кой знае това по-добре от мене?

— Нищо не може да ме отклони от нея, Флинтуинч, когато съм се уверила в нейната правота — допълнете това.

— Убедили сте се в нейната правота? Но аз казах, че вие сте най-упоритата жена на света (или поне това исках да кажа), и ако веднаж сте си наумили да оправдаете нещо, което ви е влязло в главата, то много естествено е, че ще го сторите.

— Човече! Аз оправдавам себе си само по правото на божия закон! — извика тя натъртено и от звука, който последва, стана ясно, че удря с ръка по масата.

— Да оставим това сега — спокойно отговори Джеримая. — Сега няма да разискваме тия въпроси. Все едно как е, но вие си преследвате своите цели и карате всичко да коленичи пред тях. Аз обаче няма да коленича пред тях. Бил съм ви верен, полезен съм ви бил и съм привързан към вас. Но аз няма да позволя и не искам да позволя, и никога не съм позволявал, и никога не ще позволя да ме потискате. Сразете всички останали и ще ви поздравя. Странността на моя характер, госпожо, е в това, че не позволявам да ме изяждат жив.

Много вероятно в това да беше и разковничето на тяхното разбирателство. Доловила колко силен е характерът на мистър Флинтуинч, мисис Кленъм, изглежда, бе сметнала, че ще може да извлече полза от един съюз с него.

— Достатъчно и предостатъчно по този въпрос — мрачно заяви тя.

— Освен ако отново не се хвърлите отгоре ми и тогава бъдете сигурна, че отново ще чуете същите думи — откликна упоритият мистър Флинтуинч.

На мистрис Ефри й се присъни, че при тези думи нейният повелител започва да снове из стаята, изглежда, за да се успокои, и тя избягва; ала понеже той не излиза от стаята, докато тя стои известно време заслушана и разтреперана в мрачното входно антре, тя отново се промъква горе, примамена както преди, от привиденията и любопитството си, и отново се свива зад вратата.

— Запалете свещта, ако обичате, Флинтуинч — чу тя гласа на мисис Кленъм, която очевидно желаеше да възвърне нормалните отношения. — Наближава време за чая. Не искам, като дойде малката Дорит, да ме завари на тъмно.

Мистър Флинтуинч бързо запали свещта и като я постави върху масата, каза:

— Какво смятате да правите с малката Дорит? Вечно ли ще идва да работи тук? Вечно ли ще идва за чая? Вечно ли ще идва и ще си отива оттук все по същия начин?

— Не ви ли е срам да повтаряте това „вечно“ на една саката като мен? Нима не ни откъсват като цвят в полето и нима аз не съм повалена от косата още преди много, много години? Кажете — откога лежа тук и чакам да ме приберат в плевника?

— Да, да! Но откакто вие лежите тук — съвсем не мъртва, не, съвсем не мъртва, — стотици деца и младежи, цъфтящи жени, здрави мъже и какви ли не още са покосени и отнесени; а пък вие сте си все тук, както виждате, и почти никак не сте променена. И на вас, и на мен ни остава може би още много време. А като казвам „вечно“, аз искам да кажа (макар и да не съм поет) през цялото наше време. — Мистър Флинтуинч даде това обяснение с голямо спокойствие и също тъй спокойно зачака отговор.

— Дотогава, докато малката Дорит е прилежна и работлива и се нуждае от нищожната помощ, която мога да й дам, и докато я заслужава; дотогава, предполагам, докато не се оттегли по свое желание, тя ще продължава да идва тук, ако още съм жива.

— Само това ли? — обади се Флинтуинч, поглаждайки устата и брадата си.

— А какво повече от това? Какво повече трябва да има? — избухна рязко тя.

На мисис Флинтуинч й се присъни, че в продължение на една-две минути те остават вгледани един в друг над фитила на свещта и у нея остана убеждението, че се взират втренчено един в друг.

— Дали случайно ви е известно, мисис Кленъм, къде живее тя? — запита тогава законният повелител на Ефри почти шепнешком и с едно особено натъртване, което никак не подхождаше за обикновените думи, изречени от него.

— Не.

— А искате ли — дали бихте искали да научите? — запита Джеримая с такова настървение, сякаш се готвеше да се нахвърли върху й.

— Ако ми се щеше да зная, вече щях да знам. Нима не бих могла да я попитам, когато поискам?

— Значи, не искате да знаете, така ли?

— Не искам.

След като въздъхна дълго и многозначително, мистър Флинтуинч каза с предишното натъртване:

— Защото аз случайно — не забравяйте това! — открих къде.

— Където и да живее тя — прекъсна го мисис Кленъм с равен твърд глас, като отделяше всяка дума така ясно, сякаш я четеше от различни парчета метал, които вземаше едно по едно, — където и да живее, тя пази жилището си в тайна и аз винаги ще пазя нейната тайна от себе си.

— А всъщност много е възможно да не сте се и запитвали за това, нали? — отвърна Джеримая и думите се изплъзнаха от него някак изкривени, сякаш бяха приели неговата крива форма.

— Слушайте, Флинтуинч! — каза неговата господарка и съдружничка с такъв пристъп на енергия, че Ефри се стресна. — Защо ме нервирате? Погледнете тази стая. Ако за мен, в продължителната ми болест сред тези четири стени — аз не се оплаквам, че съм заболяла, знаете, че никога не се оплаквам, — но ако в дългата ми болест за мен е някаква утеха, че изолирана от всяка приятна промяна, аз съм изолирана и от някои неща, които бих желала да не научавам, защо тъкмо вие от всички хора ми завиждате за тази ми утеха?

— Не ви завиждам за нищо — отговори Джеримая.

— Тогава замълчете. Замълчете. Нека малката Дорит пази тайната си от мен, пазете я от мен и вие. Нека идва и си отива неследена и неразпитвана. Оставете ме да страдам и да получа облекчението, което състоянието ми заслужава. Толкова много ли искам, че ме измъчвате като някакъв зъл дух?

— Аз само ви попитах нещо. Това е.

— Аз пък ви отговорих. Замълчете. Замълчете. — При тези думи колелата на инвалидния стол се повлякоха по пода и звънецът на Ефри рязко издрънча.

По-изплашена в момента от съпруга си, отколкото от тайнствените шумове в кухнята, Ефри се промъкна обратно колкото можеше по-тихо и по-бързо, спусна се по кухненските стълби почти така светкавично, както ги бе изкачила, зае мястото си пред огнището, запретна отново полата си и най-после метна престилката над главата си. Звънецът звънна повторно, сетне още веднъж, а после зазвъня непрестанно; но въпреки това настойчиво повикване Ефри продължаваше да седи под престилката си и да идва на себе си.

Накрая мистър Флинтуинч се смъкна по стъпалата към входното антре, като мърмореше и подвикваше „хей, Ефри!“ на всяко стъпало. Но тъй като Ефри все още се спотайваше под престилката, той преплете крака по кухненската стълба със свещ в ръка, доближи до нея, отметна престилката й и я събуди.

— О, Джеримая! — извика Ефри, събуждайки се. — Как ме стресна!

— Ама ти какво правиш, жено? — попита Джеримая. — Петдесет пъти ти позвъниха.

— О, Джеримая! — възкликна мисис Ефри. — Аз сънувах!

Припомняйки си предишните й постижения в тази насока, мистър Флинтуинч доближи свещта до главата й, като че ли се готвеше да я подпали за илюминация на кухнята.

— А не знаеш ли, че й е времето за чая? — изсъска той със злобна гримаса и ритна един от краката на стола, върху който седеше мисис Ефри.

— Джеримая! Време за чай ли? Просто не знам какво става с мене. Но нещо толкова ужасно ми се случи, Джеримая, преди да започна да… да сънувам, че сигурно ми е от това.

— Пфу! Поспалана! — изруга я мистър Флинтуинч. — Какви ги дрънкаш?

— Такъв странен шум, Джеримая, и такова странно раздвижване. В кухнята — ей там.

Джеримая вдигна свещника и огледа опушения таван, спусна свещника и огледа влажния каменен под, завъртя се със свещника и огледа изпоцапаните и мръсни стени.

— Плъхове, котки, вода, канали — каза Джеримая.

Мистрис Ефри отхвърляше всяка дума поред с поклащане на главата.

— Не, Джеримая: не го чувам за пръв път. Веднъж ми се случи на горния етаж, а друг път по стълбата, когато идвах от нейната стая в нашата през нощта — нещо като шумолене и трептящо докосване зад мен.

— Ефри, жено моя — мрачно каза мистър Флинтуинч, като доближи носа си до устните й да провери дали не се усеща дъх на спиртни напитки, — ако веднага не приготвиш чая, старо, ще усетиш едно шумолене и едно докосване, които ще те изпратят чак в другия край на кухнята.

Това предсказание накара мисис Флинтуинч да се раздвижи и да се затири нагоре, към стаята на мисис Кленъм. Но въпреки това тя започна да се убеждава, че нещо необикновено става в този мрачен дом. Ето защо тя ставаше много неспокойна, щом залезеше слънцето, и никога не се качваше, нито пък слизаше по стълбите, преди да е наметнала престилката връз главата си от страх да не види нещо.

Вследствие на тези свои страхове от привидения и вследствие на необикновените си сънища от тази вечер нататък мисис Флинтуинч изпадна в едно объркано състояние на ума и голяма част от нашия разказ ще премине, преди да се е подобрила. Поради хаоса на новите й преживелици и представи и понеже всичко, което ставаше наоколо, й се струваше загадъчно, самата тя започна да изглежда загадъчна за околните: и стана толкова непоносима за другите, колкото непоносима изглеждаше за самата нея и къщата, и всичко останало.

Тя още не беше приготвила чая на мисис Кленъм, когато откъм вратата долетя тихото почукване, възвестяващо идването на малката Дорит. Мистрис Ефри се загледа в малката Дорит, която сваляше скромната си шапка във входното антре, и в мистър Флинтуинч, който почесваше брадата си и мълчаливо я наблюдаваше, сякаш очакваше да се случи нещо чудновато, което да й изкара ума или пък да избухне и да разкъса и тримата на малки парчета.

След чая на вратата се разнесе ново почукване и възвести появата на Артър. Мистрис Ефри слезе да му отвори, а той й каза:

— Добре, че си ти, Ефри. Искам да те попитам нещо.

Ефри отговори незабавно:

— За бога, не ме питай нищо, Артър! От страх съм си загубила ума, а на това отгоре и ми се присънват разни неща. Не ме питай нищо! Аз вече не знам кое — кое е и какво — какво е! — И бързо се отдалечи от него, без да приближи повече.

Понеже мистрис Ефри не обичаше да чете, а светлината в тъмната стая не бе подходяща за бродиране, дори да би имала желание за това, тя прекарваше вечерта в полумрака, от който се бе измъкнала за малко в нощта, когато Артър Кленъм се бе завърнал, отдадена на най-невероятни размишления и подозрения по отношение на своята господарка и своя съпруг и на шумовете в къщата. А когато пък се изпълняваха религиозните обязаности, размишленията й отвеждаха погледа на мистрис Ефри към вратата, като че ли очакваше в минути като тези някакъв тъмен образ да се появи оттам и да изпоплаши всичко живо.

Иначе Ефри нито веднъж не каза, нито пък стори нещо, с което да привлече вниманието на двамата умници към себе си по какъвто и да е начин освен понякога — обикновено по времето за лягане, когато внезапно изхвръкваше от тъмния си ъгъл и прошепваше с ужасено лице на мистър Флинтуинч, унесен в своя вестник край малката масичка на мисис Кленъм:

— Ето, Джеримая! Слушай! Какъв е този шум?

Междувременно шумът, какъвто и да беше той, бе стихнал и мистър Флинтуинч просъскваше така, сякаш току-що го е обидила до смърт:

— Ефри, старо, до гуша ми дойде, старо, до гуша ми дойде! Ти пак си сънувала!

Глава XVІ Ничия слабост

Понеже часът за подновяване познанството със семейство Мийгълс беше настъпил, в един съботен ден Кленъм, изпълнявайки уговореното между него и мистър Мийгълс в Двора на кървящото сърце, се запъти към Туикнъм, където мистър Мийгълс притежаваше вила. И понеже времето беше слънчево и сухо и всеки английски път е привлекателен за човека, отсъствувал дълго от родината си, той изпрати чантата си по дилижанса, а сам тръгна пеша. Подобна разходка беше за него нова радост, с каквато рядко бе разнообразявал живота си в чужбина.

Той пое през Фулъм и Пътни заради удоволствието да повърви през полята. Там беше светло и слънчево; а когато се намери на пътя за Туикнъм, усети как настроението му се оправя и мислите му стават по-весели. Това бе станало бързо благодарение на здравословното раздвижване и приятния път. Скучно е да крачиш сам през полето, без да си мислиш за нещо. А Кленъм имаше да размишлява над многобройни неразрешени проблеми.

На първо място над въпроса, който никога не напускаше ума му — въпроса какво да предприеме оттук нататък; каква професия да си избере и в каква посока да я търси. Той съвсем не беше богат и всеки ден, прекаран в колебания и бездействие, превръщаше наследството му в източник на все по-големи безпокойства. Колкото пъти се замислеше как да увеличи това си състояние или как да го вложи, толкова пъти се връщаха и опасенията му, че някой е онеправдан заради него; а дори това само бе въпрос, за чието разрешение не достигаше и най-дългата разходка. Вълнуваха го освен това и отношенията между него и майка му, които сега бяха уравновесени и спокойни, но не и сърдечни, макар да я виждаше по няколко пъти в седмицата. Малката Дорит беше постоянен и най-важен обект на мислите му: защото, като си спомняше обстоятелствата на собствения си живот и ги свързваше с историята на нейния живот, той виждаше в това дребничко момиче единственото същество, с което можеха да го свържат, от една страна, чувство на искрено доверие и, от друга — на мило покровителство: чувства на уважение, на състрадание, на безкористен интерес, благодарност и съжаление. Когато си мислеше за нея и за възможността баща й да напусне тъмницата, подпомогнат от освобождаващата ръка на смъртта — единствената промяна на обстоятелствата, която според него щеше да му позволи да й стане такъв приятел, какъвто би желал, да промени целия й досегашен начин на живот, да изглади каменистия й път и да й даде подслон, той я приемаше в този смисъл като своя осиновена дъщеря, своето дете на Маршалси, положено кротко да спи. Ако съществуваше още една последна тема в мислите му и тя сочеше към Туикнъм, то нейната форма бе толкова неопределена, че не беше нищо друго освен преобладаващия фон, в който плуваха пред него останалите теми.

Беше прекосил поляните и ги бе оставил зад себе си, когато наближи до някакъв човек, забързан пред него и който, като го настигна, му се стори, че познава. Това впечатление се породи от начина, по който оня си обръщаше главата, и от замислената стойка, с която подтичваше напред. А когато мъжът тикна шапката си към темето и спря, за да обмисли нещо, Артър разбра, че това е самият Дениъл Дойс.

— Как сте, мистър Дойс? — запита Кленъм, настигайки го. — Драго ми е да ви видя отново, и то на по-здравословно място, а не в Министерството на разтакането.

— Ха! Приятелят на мистър Мийгълс! — възкликна общественият престъпник, като се оборави от пресмятанията, които си правеше наум, и му протегна ръка. — Драго ми е да ви видя, сър. Простете, но забравих как ви е името.

— О, нищо. То не е известно име. Не е Барнакл.

— Не, не — отвърна засмяно Дойс. — Сега се сетих как беше. Кленъм. Как сте, мистър Кленъм?

— Смея да се надявам, че сме се упътили към едно и също място, мистър Дойс — каза Кленъм.

— Искате да кажете към Туикнъм, нали? — възкликна Дойс. — Драго ми е да го чуя.

Те бързо се сближиха и разнообразиха пътя си с най-приятен разговор. Изобретателният обвиняем беше личност извънредно скромна и много разумна; и макар да бе обикновен човек, той така добре умееше да съчетае оригиналното и смелото в една идея с търпението и изпипването при изпълнението й, че в никакъв случай не би могъл да се нарече посредствен. Отначало бе трудно да го накара човек да говори за себе си и той отблъскваше опитите на Артър в тази насока с думи като: е, да, направил бил това, направил бил онова и еди-какво си било негово дело, а не знам какво си било негово откритие, но нали точно това му била работата, такава му била работата; докато постепенно се увери, че спътникът му искрено желае да чуе нещо повече за него, и се поотпусна. Тогава се разбра, че бил син на ковач и овдовялата му майка го пратила да чиракува при някакъв майстор на ключалки, докато „понаправил нещичко ново“ при майстора на ключалки и той го освободил от чираклъка и му направил подарък, който пък подарък му дал възможност да осъществи горещото си желание и да отиде да се учи при един практикуващ инженер, при когото здравата се трепал и здравата гладувал цели седем години. Когато времето на учение изминало, той останал да работи пак там още седем-осем години на надница; после заминал за Шотландия и там, на бреговете на реката Клайд, в индустриалните центрове, учил, пилил, чукал и допълнял знанията си теоретически и практически още шест-седем години. Там получил предложение да замине за Лион и го приел; а от Лион го поканили да работи в Германия, от Германия пък да отиде в Санкт Петербург, където му провървяло великолепно — по-добре от всякъде другаде. И все пак, естествено, той чувствувал предпочитание към своята страна и копнеел да се прояви точно там, както и да даде своята дан, с каквото може, именно там, а не някъде другаде. Така се завърнал в родината си. А в родината основал собствена работилница, правил открития и ги прилагал, пробивал си път, докато най-сетне, след десетгодишно прилежание и усилия, бил включен в списъка на Великия британски почетен легион, легиона на Отхвърлените от Министерството на разтакането, и бил декориран с Великия британски орден за заслуги — Образът на безобразията на Барнакловци и Стилтстокинговци.

— Много трябва да се съжалява, че сте взели решение да се върнете тука, мистър Дойс — каза Кленъм.

— Вярно, сър, донякъде вярно. Но какво друго може да стори човек? Ако е имал нещастието да открие нещо полезно за нацията, той трябва да го следва, където и да го отведе то.

— А нима не е по-добре да се откаже от него? — запита Кленъм.

— Това не бива да става — отговори Дойс и поклати глава с дълбокомислена усмивка. — То не се е родило в главата му, за да бъде погребано. То се е родило в главата му, за да бъде оползотворено. Животът е даден на човека при условие, че до последен дъх ще се бори за него. И всеки човек прави открития пак при същите условия.

— От това следва, че вие все още не сте напълно обезкуражен, така ли? — каза Артър с все по-нарастващо възхищение към своя тих спътник.

— Ако съм се отчаял, толкова по-зле — отговори другият. — Изобретението си е все толкова пълноценно, колкото беше и преди.

Като повървяха известно време в мълчание, в желанието си да даде друга насока на разговора, но в същото време да не го прекъсне изведнаж, Кленъм запита мистър Дойс дали има съдружник в работата, който да поема част от тежестите й.

— Не — отвърна той, — засега не. Когато я започнах, имах. Беше много добър човек. Но почина преди няколко години; а понеже не ми даваше сърце да го заместя с друг, след като почина, откупих акциите му и оттогава се оправям сам. Но истината е — каза той, поспря за миг и с добродушно засмени очи сложи свитата си десница с необикновено гъвкавия палец на рамото на Кленъм, — истината е, че никой изобретател не е добър търговец.

— Никой ли? — учуди се Кленъм.

— Е, така поне разправят деловите хора — каза Дойс, като тръгна отново, и продължи да се смее. — Аз не разбирам защо на нас, нещастните същества, да ни липсва практически ум, но всички смятат, че е така. Дори най-добрият приятел, когото имам на този свят, нашият чудесен приятел ей там — Дойс кимна към Туикнъм, — дори и той се опитва да ме покровителствува, нали забелязахте — като че ли наистина не мога да се грижа за себе си.

Артър Кленъм се присъедини към добродушния смях, защото виждаше, че в това има истина.

— Но аз наистина разбирам, че се нуждая от съдружник, който да е делови човек, да не си мъти ума с никакви изобретения, дори само от уважение към преобладаващото схващане, и да пази доброто име на фабриката — каза Дениъл Дойс, свали шапка и прекара ръка по челото си. — Той ще се увери, че не съм я ръководил нехайно, нито пък невежо, но това той ще трябва да го каже — който и да е този човек, — а не аз.

— Значи ли това, че още не сте го избрали?

— Не, сър, не съм. Та аз току-що реших да си взема съдружник. Истината е, че сега имам повече работа от по-рано и самата фабрика ми е достатъчна грижа, защото застарявам. А като притурим и счетоводството, и кореспонденцията, и пътуванията в чужбина, за които ми е нужно доверено лице — не, това вече не е по силите ми. Ще обсъдя най-добрия начин за разрешаване на въпроса с моя… с моята бавачка и настойник — каза Дойс със засмени очи — в първия свободен половин час до понеделник сутринта. Той е прозорлив човек по деловите въпроси и има богат опит в тази област.

След това те разговаряха за най-различни неща, докато стигнаха целта на своя маршрут. От Дениъл Дойс се излъчваше някаква спокойна и сдържана увереност — дълбоката сигурност, че онова, което е истина, трябва да си остане истина въпреки всички Барнакловци в океана на знатните фамилии и ще си бъде истина и само истина — ни повече, ни по-малко, дори когато цялото това море пресъхне, а в това се криеше величие, макар и непризнато.

Тъй като добре познаваше къщата, той преведе Артър през пътя, от който тя се разкриваше в най-привлекателния си вид. Постройката беше очарователна (макар и малко ексцентрична), разположена бе край реката и напълно подхождаше за резиденция на семейство Мийгълс. Намираше се сред градина, тъй свежа и красива в пролетния месец на годината, каквато Мини Мийгълс бе в пролетта на своя живот; плътна редица от стройни дървета и сочен бръшлян я държаха под крилото си — тъй както Мини бе закриляна от мистър и мисис Мийгълс. Домът бе произлязъл от една стара тухлена къща, част от която беше разрушена, а друга част бе превърната в днешната вила; така че и тук имаше една здрава, по-стара част, която да представлява мистър и мисис Мийгълс, и една нова, живописна, много красива част, която да представлява Мини. Имаше дори и допълнително пристроена оранжерия, прислонена до къщата, малко мрачна с тъмните си големи стъкла, която на осветените от слънцето места проблясваше ту като огнени пламъци, ту като безобидни дъждовни капки; тя пък би могла да се вземе за Тетикоръм. Виждаше се кротката река и фериботът, които сякаш поучаваха живущите тук с думите: вие, стари и млади, хора страстни и хора спокойни, весели и кротки — гледайте, течението никога не се променя. Както и да се вълнува човешкото сърце, разлюляната вода играе по същия начин край носа на ферибота. Ден след ден все тъй се носи лодката, все тъй бърза течението, все същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и покой по този път, който вечно тече надолу; а вие, върху вашия менлив път на времето, сте тъй променливи и толкова безумни!

Едва бе прозвучал звънецът на портата, мистър Мийгълс вече бързаше навън да ги посрещне. Едва излязъл мистър Мийгълс, мисис Мийгълс се показа. Едва излязла мисис Мийгълс, появи се и Мини. Едва се появила Мини, показа се и Тетикоръм. Едва ли някои гости са били посрещани по-сърдечно.

— Ето ни, както виждате, мистър Кленъм, заключени в пределите на нашия дом, сякаш никога не сме се впускали — в смисъл пътешествували — навън — каза мистър Мийгълс. — Не е като в Марсилия, нали? Няма тук такива „allons, marchons“!

— Да, друг вид красота наистина! — откликна Кленъм, озъртайки се наоколо.

— Но, бога ми! — извика мистър Мийгълс, като потриваше доволно ръце. — Необикновено приятно нещо беше да си под карантина, нали? Знаете ли, често съм си мечтал да се върна пак там! Славна компания бяхме, нали?

Това беше неизменната привичка на мистър Мийгълс. Да се възмущава от всичко, докато пътува, и винаги да иска да се върне към преживяното, когато се прибере у дома.

— Ако беше лято, което бих желал заради вас и за да видите местността в най-добрия й вид, едва ли щяхте да чуете собствения си глас от птичите песни — каза мистър Мийгълс. — Понеже сме практични хора, не позволяваме на никого да плаши птиците; а пък птиците, понеже и те са практичен народ, прелитат при нас с хиляди. Очаровани сме да ви видим тук, мистър Кленъм (ако ми позволите, ще го махна вече това мистър); искрено ви уверявам, че сме очаровани.

— Не съм чувал по-мили думи — започна Кленъм, но като си спомни какво му бе казала малката Дорит в собствената му стая, почтено вметна: — освен веднъж, — откакто се разхождахме нагоре-надолу край Средиземно море.

— Ах! — възкликна мистър Мийгълс. — Нещо като преглед направихме тогава, нали? Аз съм против военните правителства, но не бих се противил на малко „алон“ и „маршон“ — просто ей така, да пооживи нашия край. Дяволски тихо е тук.

Като награди с тази възхвала спокойното кътче на своето отшелничество и двусмислено поклати глава, мистър Мийгълс ги поведе към къщата. Тя беше достатъчно голяма, но не прекалено; беше тъй хубава отвътре, колкото и отвън, и беше отлично подредена и много удобна. Следи от пътешественическата страст на нейните обитатели можеха да се видят в покритите рамки и мебели, в увитите завеси; но не беше трудно да се разбере, че такава бе прищявката на мистър Мийгълс — в тяхно отсъствие къщата да се поддържа в такъв вид, сякаш семейството ще се завърне у дома на другия ден. Предметите, събирани по време на различните му пътешествия, бяха тъй многобройни, че стаите приличаха на свърталище на някой весел корсар. Тук се виждаха антики от Централна Италия, произведени в най-модерните предприятия за индустриално производство на старини; имаше парчета от мумии, донесени от Египет (а дали не от Бърмингъм?); макети на гондоли от Венеция; модели на селца от Швейцария; отломъци от вкаменена пръст от Херкулан и Помпей като вкаменени телешки кюфтета; прах от гробници и лава от Везувий; испански ветрила, сламени шапки от Специя, мавритански чехли, тоскански фуркети, скулптури от карарски мрамор, шалове от Траставерини, кадифета и филиграни от Генуа, неаполитански корали, римски камеи, бижута от Женева, арабски фенери, броеници, благословени от самия папа, и още безброй много дреболии. Имаше изгледи — вероятни и невероятни, от най-различни места, а една малка картинна галерия беше посветена изцяло на неколцина смръщени стари светци, с жили като камшици, коси като Нептуновите, бръчки като черти от татуировка, намазани отгоре с такъв дебел пласт лак, че всяка една от тези свети личности се бе превърнала в мухоловка или както ги наричат на днешния наш просташки език — „Жива ще те пипна, ей!“ За тези си художествени придобивки мистър Мийгълс се изрази по обичайния си начин. Не бил специалист, каза той, затова купувал само което му харесвало; намерил ги на безобразно евтина цена, а хората ги смятали за доста хубави. Един човек, наистина познавач по въпроса, заявил, че „Мъдрец, който чете“ (необикновено намаслен стар господин, завит в одеяло, с рошава рядка брадица) бил един чудесен Гуерчино13. Що се отнасяло до този Себастиан дел Пиомбо14, отсъдете сами; ако картината не била рисувана в късния му период, то тогава се поставял въпросът: кой е авторът? Оня там пък бил Тициан, а може и да не бил той — най-вероятно било Тициан само да бил докоснал картината. Дениъл Дойс каза, че вероятно не я бил и докосвал, ала мистър Мийгълс остави забележката да отмине уж незабелязана.

След като показа всичките трофеи, мистър Мийгълс ги отведе в собствената си уютна стая с изглед към моравата, която беше подредена отчасти като тоалетна стая и отчасти като кантора и в която на нещо, наподобяващо етажерка, имаше месингови везни за теглене на злато и лопатка за загребване на монети.

— Ето ги тук, както виждате — каза мистър Мийгълс. — Стоял съм зад тези два предмета цели тридесет и пет години, когато си мечтаех да поскитам по света толкова, колкото днес мечтая да… си стоя у дома. Като напусках банката завинаги, поисках ги и си ги взех. Споменавам това веднага, за да не си речете, че стоя в съкровищницата си (както разправя моята Мини) и като краля от стихотворението за двадесет и четирите черни птици по цял ден си броя парите.

Погледът на Кленъм се беше спрял върху една дагеротипия на стената, която изобразяваше две малки момиченца, хванати за ръка.

— Да, Кленъм — каза мистър Мийгълс с притихнал глас. — Ето ги двете. Правена е преди седемнадесет години. Както често казвам на Мама, тогава те бяха още бебета.

— А как се казва другото? — запита Артър.

— Лили. А името на Рожбата ни е, както знаете, Мини.

— Бихте ли могли да кажете, мистър Кленъм, че едното от тях съм аз? — попита самата Рожба, застанала сега на вратата.

— Бих казал, че и двете сте все вие, защото и двете много ви приличат. Наистина, дори и сега не бих могъл да кажа кое от двете не сте вие — каза Кленъм, поглеждайки от снимката към оригинала.

— Чуваш ли, майко? — извика мистър Мийгълс на жена си, която беше последвала своята дъщеря. — С всички става така, Кленъм, никой не може да отгатне. Детето вляво от вас е Мини.

Снимката бе близо до едно огледало. Когато отново я погледна, Артър видя отразена в огледалото Тетикоръм; минавайки покрай вратата, тя спря, вслуша се в думите и отмина с гневна и презрителна гримаса, която промени лицето й от красиво в грозно.

— Но стига! — каза мистър Мийгълс. — Извървели сте дълъг път и сигурно с радост ще си свалите обувките. Що се отнася до нашия Дениъл, на него и през ум няма да му мине да се събуе, докато не му тикнем в ръцете събувалката.

— А защо не? — запита Дениъл и многозначително се усмихна на Кленъм.

— О! Защото в ума ти се въртят толкова други неща — отговори мистър Мийгълс, като го потупа по гърба, сякаш за нищо на света не трябваше да го оставя сам с неговите недостатъци. — Числа, колелета, зъбци, ръчки, бурми, цилиндри и още хиляди други.

— В моята професия — отвърна Дениъл развеселено — колкото по-голямо е едно нещо, толкова по-малко неща съдържа. Но нищо, нищо! Онова, което радва теб, радва и мен.

Когато седна пред огнището в своята стая, Кленъм се запита дали в душата на този почтен, обичлив и сърдечен мистър Мийгълс не се криеше някаква частица от онова семе, от което бе поникнало огромното дърво на Министерството на разтакането. Странното му чувство за превъзходство над Дениъл Дойс, което се коренеше не толкова в личния характер на Дойс, колкото в простия факт, че той бе изобретател и човек, различен от другите хора, подтикна Артър да помисли това. И тази мисъл би го занимавала още цял час, до времето за вечеря, ако нямаше друг един въпрос, който трябваше да бъде обсъден, въпрос, който се таеше в ума му още от времето на карантината в Марсилия и към който той сега се върна, защото вече не търпеше отлагане. Въпросът беше следният: да се остави ли да се влюби в Мини?

Беше два пъти по-възрастен от нея. (Той прехвърли крака, който беше над другия, и отново направи сметката, но с това не успя да промени общия сбор.) Беше два пъти по-възрастен от нея. Добре де! На вид беше млад, в отлично здраве и сили, с младо сърце. Един мъж на четиридесет е все още млад; и мнозинството от мъжете не са в състояние да се оженят или пък не се женят, докато не достигнат тази възраст. От друга страна, важното беше не какво мисли по въпроса той, а какво мисли тя.

Той се надяваше, че мистър Мийгълс ще е склонен да се отнесе с уважение към него, така както той самият питаеше дълбоко уважение към мистър Мийгълс и към неговата вярна съпруга. Знаеше, че да предадат това хубаво и единствено дете, което обичаха горещо, в ръцете на който и да е съпруг, щеше да бъде голямо изпитание за любовта им, за което вероятно те просто нямаха още сили да помислят. Но колкото по-хубава, по-привлекателна и по-чаровна беше тя, толкова по-скоро щеше да дойде изпитанието. А защо да не бъде заради него вместо за някой друг?

Когато размишленията му стигнаха дотук, той отново се сети, че въпросът беше не какво ще мислят те, а какво ще мисли тя.

Артър Кленъм беше стеснителен човек и виждаше у себе си извънредно много недостатъци; освен това той тъй преувеличаваше достойнствата на хубавата Мини и тъй омаловажаваше своите, че когато достигна до този въпрос, надеждите му го напуснаха. И докато се обличаше за вечеря, взе окончателното решение да не си разрешава да се влюби в нея.

Бяха само петима около кръглата маса и наистина беше много приятно. Имаха толкова места и случки, за които да си припомнят, и тъй спокойни и весели се чувствуваха заедно (Дениъл Дойс седеше като усмихнат наблюдател на картоиграческо каре, а понякога много уместно разказваше някое свое преживяване), че да бяха се събирали и двадесет пъти, пак нямаше да знаят повече един за друг.

— А мис Уейд — каза мистър Мийгълс, след като си бяха припомнили неколцина от своите спътници, — виждал ли е някой мис Уейд?

— Аз я видях — каза Тетикоръм.

Тя беше донесла една пелеринка, която господарката й бе поискала, и се бе навела да й я наметне, когато вдигна черните си очи и направи това неочаквано изявление.

— Тети! — извика младата й господарка. — Видяла си мис Уейд? Къде?

— Тук, госпожице — отвърна Тетикоръм.

— Но как?

Нетърпеливият поглед на Тетикоръм, уловен от Кленъм, сякаш отговори: „С очите си, как!“ Ала единствените думи, които изрече, бяха:

— Срещнах я край църквата.

— Какво ли е правела там, интересно — зачуди се мистър Мийгълс. — Сигурно не е отивала да се моли.

— Тя първо ми писа — додаде Тетикоръм.

— О, Тети! — промълви господарката й. — Дръпни си ръцете. Имам чувството, че някой друг ме докосва!

Тя каза това прибързано и неволно, макар и някак закачливо, и думите й не прозвучаха по-капризно, нито по-неприятно от думите на разглезено дете, което в следващия миг те озарява с усмивката си. Тетикоръм сви пълните си устни и скръсти ръце на гърдите.

— А искате ли да знаете за какво ми писа мис Уейд? — каза тя, гледайки мистър Мийгълс.

— Да, Тетикоръм — отвърна мистър Мийгълс, — понеже ти сама питаш и понеже всички тук са приятели, ако искаш, може да ни кажеш.

— Когато пътувахме, тя научи къде живеете — започна Тетикоръм — и когато ме видя не съвсем… не съвсем… не съвсем…

— Не съвсем в добро настроение, Тетикоръм, нали? — подсказа й мистър Мийгълс и предупредително поклати глава към тъмните очи. — Успокой се — преброй до двадесет и пет, Тетикоръм.

Тя отново стисна устни и дълго и дълбоко пое дъх.

— И така, тя ми писа, за да ми каже, че ако някога се почувствувам огорчена — тя погледна към младата си господарка — или разтревожена — тя отново погледна към нея, — да отида при нея и тя ще се отнесе с мен, както подобава. Казваше ми да си помисля за това и да й отговоря край църквата. Ето, затова отидох — да й благодаря.

— Тети — обади се младата й господарка и сложи ръката си на рамото, за да я хване Тети, — когато се разделяхме, мис Уейд направо ме изплаши и никак не ми е приятно, като си помисля, че е била тъй близо до мен, без да зная за това. О, мила Тети!

Тети остана за миг като закована.

— Хей! — извика мистър Мийгълс. — Бързо преброй пак до двайсет и пет, Тети!

Тя бе преброила приблизително до дванадесет, когато се наведе и допря устни до галещата я ръка. Ръката потупа бузата й, като неволно докосна красивите къдри на собственицата си, и Тетикоръм се оттегли.

— Ето, виждате ли! — тихичко каза мистър Мийгълс, като се извърна надясно към масичката за сервиране, за да приближи захарницата към себе си. — Ето едно момиче, което можеше да се погуби и да пропадне, ако не живееше сред практични хора. И Мама, и аз знаем, просто защото сме практични, че има моменти, когато цялата природа на това момиче се бунтува, като ни вижда колко сме привързани към нашата Мини. Тя, горкичката, не е имала нито майка, нито баща да я обичат. Не искам да си мисля как ли се чувствува това нещастно дете с неговата страстна и обидена душа в неделя, като чува в църква петата божа заповед. Все ми се иска да извикам: „Преброй до двадесет и пет, Тетикоръм!“

Мистър Мийгълс имаше две прислужнички с розови бузи и ясни очи, които представляваха една приятна допълнителна украса за масата.

— И защо пък не? — изказа се мистър Мийгълс по този въпрос. — Както неведнъж съм казвал на Мама, щом ще трябва да са наоколо, нека поне да са приятни за окото.

Някоя си мисис Тикит, готвачка, а в отсъствието на семейството — икономка, допълваше домакинството. Мистър Мийгълс изказа съжаление, че задълженията, с които била обвързана, не позволявали на мисис Тикит да им се представи в момента, но се надяваше да я запознае с новия посетител на другия ден. Тя била, каза той, важна съставна част на фамилията и всичките им приятели я познавали. Снимката в оня ъгъл била нейната. Щом заминели за някъде, тя веднага надявала копринената рокля и гарвановочерните къдрици, представени в портрета (в кухнята косата й била червеникаво-прошарена на цвят), настанявала се в сутрешната трапезария, слагала очилата си между две определени страници от „Наръчник по домашна медицина“ от доктор Бъкан и започвала да наднича иззад пердето от сутрин до вечер, до деня на тяхното завръщане. Смяташе се, че не съществува изкушение, което да отдели мисис Тикит от поста й зад пердето, колкото и продължително да е тяхното отсъствие, нито пък, да замени с друго компанията на доктор Бъкан; а мистър Мийгълс бе дълбоко убеден, че тя не е прочела повече от две думи от съчинението на този учен доктор.

След вечеря изиграха една старомодна игра на робер, докато Мини седеше и надничаше зад рамото на баща си или си пееше нещо на пианото. Тя наистина беше глезено дете — но как би могло да бъде другояче? Кой би могъл да поживее, макар и малко, с това красиво и мило момиче и да не попадне под нейното очарование? Кой би могъл да прекара макар и една вечер в дома и да не я обикне заради самото й нежно и ласкаво присъствие? Така си мислеше Кленъм въпреки окончателното решение, което бе взел в своята стая.

И докато си мислеше това, сбърка в играта.

— Ей, за какво мислите, уважаеми господине? — запита изненаданият мистър Мийгълс, който му партнираше.

— Извинявайте. За нищо — отвърна Кленъм.

— Браво. Следващия път си помислете за нещо — пошегува се мистър Мийгълс.

Мини засмяно каза, че сигурно си е мислел за мис Уейд.

— А защо пък за мис Уейд? — попита баща й.

— Да, защо наистина? — подкрепи го Кленъм.

Мини се поизчерви и отново отиде при пианото.

Когато се разделяха за през нощта, Артър дочу как Дойс пита домакина дали би могъл да му отдели половин час преди закуска на другата сутрин, за да поговорят. Когато домакинът отговори утвърдително, Артър се позабави малко, защото също искаше да добави нещо по този въпрос.

— Мистър Мийгълс — каза той, когато останаха сами, — спомняте ли си, като ме посъветвахте да се отправя направо към Лондон?

— Помня много добре.

— И когато ми дадохте още някои добри съвети, от които се нуждаех в момента?

— Аз не знам дали са били чак толкова добри — отвърна мистър Мийгълс, — но естествено, спомням си колко приятно и доверително си поговорихме тогава.

— Аз се вслушах в съвета ви и след като се разтоварих от едно задължение, което ми беше мъчително по много причини, сега искам да отдам себе си и средствата, които притежавам, на някое друго занимание.

— Правилно. И колкото по-скоро, толкова по-добре! — подкрепи го мистър Мийгълс.

— Днес, когато идвах насам, разбрах, че вашият приятел, мистър Дойс, си търси съдружник в работата — не съдружник с неговите технически познания, а човек, който да се грижи за оползотворяването на неговия труд и за сметките, свързани с това.

— Точно така — отвърна мистър Мийгълс с ръце в джобовете и онова делово изражение на лицето, познато от времето на везните за злато и лопатката за монети.

— В нашия разговор мистър Дойс спомена между другото, че се готви да иска вашия ценен съвет във връзка с намирането на този съдружник. Ако сметнете, че възгледите и възможностите ни си съвпадат, тогава бихте ли му казали, че съм свободен? Аз, естествено, говоря, без да знам нищо за подробностите, а те може би са неподходящи и за двете страни.

— Без съмнение, без съмнение — откликна мистър Мийгълс с предпазливостта, присъща на везните и лопатката.

— Но те вероятно са въпрос на цифри и сметки…

— Точно така, точно така — отвърна мистър Мийгълс с аритметична увереност, присъща на везните и лопатката.

— … и аз с удоволствие бих желал да обсъдим въпроса, ако мистър Дойс е съгласен и ако вие сметнете, че ще бъде добре. Затова, ако в настоящия момент ми позволите да оставя работата във ваши ръце, ще ви бъда много задължен.

— Кленъм, нагърбвам се с готовност — каза мистър Мийгълс. — И без да смея предварително да ви кажа нещо по въпросите, по които вие като делови човек сте с основание въздържан, аз се осмелявам да заявя, че от това, според мен, би могло да излезе нещо. А в едно можете да сте съвсем уверен. Дениъл е почтен човек.

— Аз съм дотолкова уверен в това, че веднага реших да ви говоря.

— Но вие трябва да го насочвате, трябва да го ръководите; трябва да го направлявате; той е фантазьор — каза мистър Мийгълс, имайки пред вид, изглежда, това, че Дойс измисля нови неща и прокарва нови идеи; — но той е честен като самото слънце и следователно, лека нощ!

Кленъм се върна в стаята си, седна пак пред огъня и си каза, че всъщност е много доволен, загдето е решил да не се влюбва в Мини. Тя беше тъй красива, тъй дружелюбна, тъй готова да отдаде в една истинска дружба нежния си дух и невинното си сърце и да направи човека, към когото е насочена тази дружба, най-щастливия мъж и обект за завист на всички други, щото той наистина се радваше, че е взел това решение.

Но сякаш това бе причина, за да достигне до противоположното заключение, Кленъм продължи да размишлява по същата тема. Вероятно за да оправдае себе си.

— Да предположим, че този човек — разсъждаваше той, — да предположим, че той от двадесет години вече е пълнолетен; да предположим, че е човек стеснителен, защото тъй е протекла младостта му; че е човек сериозен, защото такъв е бил животът му; че му липсват много от ония малки, приятни качества, които го радват у другите, просто защото дълго е живял в далечна страна, в дълбока самота; че няма мили сестрици, с които да я запознае; че нима богатство, което да замени останалите му недостатъци; че няма нищо, което да запълни тези липси, освен своята честна любов и искреното си желание да не греши — да предположим, че такъв един човек влезе в този дом, поддаде се на прелестите на това очарователно момиче и вземе да повярва, че то би могло да се влюби в него — каква проява на слабост би било това!

Той отвори тихичко прозореца и погледна към спокойната река. Ден след ден все тъй се носи лодката, все тъй бърза течението, все същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и покой.

А защо той е тъй тревожен и нещастен? Вината не бе негова, както му се струваше отначало. Вината не бе ничия, ничия. Защо тогава да се тревожи? И все пак той се тревожеше. И си каза — кой ли не си е казвал същото поне веднъж в живота? — каза си, че би било по-добре да се носи еднообразно като реката и да прости неспособността й да обича заради способността й да не усеща болка.

Глава XVІІ Ничий съперник

На другата сутрин преди закуска Артър излезе да поразгледа околността. И тъй като утрото беше великолепно и имаше пред себе си цял час, Артър прекоси реката с ферибота и тръгна по пътеката през някаква ливада. Когато се връщаше към пътеката за теглене на лодките, видя, че фериботът е на отвъдната страна и че един човек го вика и чака да се прехвърли оттатък.

Този господин изглеждаше тридесетинагодишен. Беше добре облечен, спретнат и весел на вид, със стройна фигура и тъмно, загоряло лице. Когато Артър слезе по стъпалата на самия бряг, оня му хвърли бегъл поглед и с върха на обувката си продължи да подритва камъчета във водата. В начина, по който ги измъкваше от местата им с тока си и ги нагласяше в желаното положение, имаше нещо, което Кленъм определи като изява на жестокост. Повечето от нас неведнъж са вадили подобни заключения от начина, по който човек извършва нещо незначително на вид: от това, как откъсва цвете, как премахва някоя пречка или дори как унищожава неодушевен предмет.

Човекът, ако се съди по израза на лицето му, бе потънал в мисли и не обръщаше внимание на едно красиво нюфаундлъндско куче, което го наблюдаваше неотлъчно, следеше всеки подхвърлен камък и само чакаше знака на своя господар, за да скочи в реката. Но фериботът дойде, без то да получи желания знак, и щом лодката докосна брега, господарят му го хвана за каишката и го вмъкна вътре.

— Тази сутрин не — каза той на кучето. — Не може да се явяваш пред една дама мокър до костите. Лягай.

Кленъм последва човека и кучето в лодката и седна. Кучето изпълни заповедта. Човекът остана прав, с ръце в джобовете, като затуляше гледката на Кленъм. И човекът, и кучето скочиха леко на брега, щом стигнаха оттатък, и бързо отминаха. Кленъм се зарадва, че се е отървал от тях.

Църковният часовник удари часа за закуска, когато той преминаваше по малката пътечка към вратата на градината. Щом дръпна връвта на звънеца, отвъд стената го посрещна силен кучешки лай.

— Снощи не чух никакво куче — каза си Кленъм.

Вратата му отвори една от розовите прислужнички и пред себе си на поляната той съзря нюфаундлъндското куче и човека.

— Мис Мини още не е слязла, господа — каза поруменялата портиерка, когато тръгнаха заедно към градината. После се обърна към господаря на кучето, измърмори: „Мистър Кленъм, сър“, и избърза навътре.

— Странно, мистър Кленъм, че едва сега се запознаваме — каза човекът, а кучето млъкна. — Позволете ми да се представя — Хенри Гауън. Красиво място е това — видът му тази сутрин е чудесен!

Той се държеше приветливо, гласът му бе приятен и все пак Кленъм си помисли, че ако не бе взел онова окончателно решение да не се влюбва в Мини, щеше да намрази Хенри Гауън.

— Сигурно за пръв път го виждате, нали? — запита Гауън, когато Артър похвали гледката.

— За пръв път. Едва от вчера следобед съм тук.

— А! Естествено, то сега не е в най-добрия си вид. Беше очарователно през пролетта, преди да заминат последния път. Съжалявам, че не сте го видели тогава.

Да не беше онова решение, което не му излизаше от ума, Кленъм би го запратил чак в кратера на вулкана Етна за тази негова учтивост.

— Аз имах удоволствието да го наблюдавам при най-различни обстоятелства през изминалите три години и мога да ви кажа, че това е — че това е истински рай!

Колко му подхождаше на този изкусен нахалник (така би си помислил Кленъм, да не беше онова окончателно решение) да нарича мястото рай. Той го нарече рай само защото преди това я видя да приближава, и когато думата рай прозвуча в нейните уши, самата тя съответно се превърна в ангел, дяволите да го вземат този хитрец!

О! А колко лъчезарна беше тя, колко щастлива! Как галеше кучето и как добре я познаваше то! Колко многозначителен беше руменецът по нейните бузи, възбудата й, сведеният й поглед, неувереното й щастие! Кога друг път я бе виждал Кленъм такава? Не че имаше някаква причина да иска, да може, да трябва или да желае да я е видял такава, нито пък беше се надявал да я види такава, и все пак — той никога не я беше виждал по-щастлива!

Кленъм стоеше малко настрани от тях. Този Гауън още докато говореше за рая, бе пристъпил към нея и бе взел ръката й. Кучето беше сложило големите си лапи върху рамото й и бе склонило глава на нежната й гръд. Тя се беше засмяла, приветствувала ги бе с добре дошли и прекалено много се бе зарадвала на кучето — прекалено, прекалено много, — повече, отколкото би трябвало, ако се предположи, че наблизо е стоял трети човек, влюбен в нея.

Тя се освободи от тях, приближи към Кленъм, подаде му ръка, пожела му добро утро и мило му предложи да я вземе подръка и да я отведе към къщата. Оня Гауън не възрази. О, не, той си знаеше, че няма опасност.

По добродушното лице на мистър Мийгълс мина облак, когато тримата (четиримата, ако се брои кучето, и все пак то беше най-нежеланото, но бе част от компанията) влязоха в стаята за закуска. За Кленъм не остана незабелязан нито изразът на мистър Мийгълс, нито смутеният поглед, с който мисис Мийгълс погледна животното.

— Е, Гауън, как сте тази сутрин? — запита го мистър Мийгълс, като едва сподави една въздишка.

— Както обикновено, сър. Лайън и аз бяхме твърдо решени да не губим нито секунда от ежеседмичното ни посещение, тръгнахме рано и дойдохме тук от Кингстън — сегашната ми главна квартира, където съм нахвърлял един-два акварела. — После той разказа как се срещнали с мистър Кленъм на ферибота и как дошли заедно тук.

— А добре ли е мисис Гауън, Хенри? — запита мисис Мийгълс. (Кленъм наостри уши.)

— Мама е доста добре, благодаря. (Кленъм спря да слухти.) Позволих си волността да увелича гостите ви за днешната вечеря и се надявам, че това няма да е неудобно за вас или за мистър Мийгълс. Просто не можах да постъпя другояче — обясни той, като се обърна към домакина. — Младежът ми писа, че искал да ме посети, и понеже е от добро семейство, казах си, че не бихте имали нищо против да го прехвърля тук.

— А кой е този младеж? — запита мистър Мийгълс с някакво странно задоволство.

— Един от Барнакловците. Синът на Тайт Барнакл — Кларънс Барнакл, който работи в отдела на баща си. Поне мога да гарантирам, че ще се държи прилично. Възпитано момче е.

— Тъй, тъй! — измърмори мистър Мийгълс. — Значи, от Барнакловците, а? Знаем нещичко за тази фамилия, нали, Дан? Ей богу, но те са на самия връх на дървото! Я да видим. Какъв роднина ще е този младеж на лорд Десимъс? Негово благородие се е оженил през хиляда седемстотин деветдесет и седма за лейди Джемайма Билбери, която е била втора дъщеря от третия брак — не! Греша! Това е била лейди Серафима. Лейди Джемайма е била първата дъщеря от втория брак на петнадесетия ърл Стилтстокинг с благородницата Клементайна Тузълим. Точно така. Сега — бащата на този младеж се е оженил за една Стилтстокинг, а неговият баща пък се оженил за една своя братовчедка, която е от Барнакловците. Бащата на този баща, който се оженил за една Барнакл, се оженил пък за една Джодълби. Аз май се върнах твърде назад, Гауън, но искам да разбера какъв роднина е този младеж на самия лорд Десимъс.

— То е лесно да се разбере. Баща му е племенник на лорд Десимъс.

— Племенник — на — лорд — Десимъс — с наслада повтори мистър Мийгълс, притворил очи, та нищо да не му отнема насладата от вътрешното съзерцание на родословното дърво. — В такъв случай по майчина линия лейди Стилтстокинг му е пралеля.

— Ами разбира се.

— Тъй, тъй, тъй! — каза мистър Мийгълс развълнувано. — Виж ти, виж ти! Драго ни е, че ще дойде. Ще го посрещнем колкото можем по-добре при нашите скромни възможности; а и от глад няма да го уморим, в никакъв случай.

В началото на този диалог Кленъм бе очаквал мистър Мийгълс да избухне по своя безобиден начин — като онова избухване, което го бе накарало да избяга от Министерството на разтакането, пипнал Дойс за яката. Но неговият приятел притежаваше една слабост, която се таи у всекиго от нас и която дори най-голямото изпитание в Министерството на разтакането не бе в състояние да потисне у него за дълго време. Кленъм погледна към Дойс; но Дойс я знаеше от по-рано и впил поглед в чинията си, не помръдваше и не промълвяше нито дума.

— Аз съм ви много задължен — каза Гауън, за да приключи темата. — Кларънс е същинско магаре, но е най-милият и най-добрият човек, когото съм срещал!

Още преди да е свършила закуската, стана ясно, че всички, които този Гауън познаваше, бяха или магарета, или вагабонти, но въпреки това бяха най-милите, най-очарователните, най-естествените, най-верните, най-добрите, най-скъпите хора, които бе срещал. Процесът, посредством който се постигаше този постоянен резултат, независимо от предпоставките, би могъл да бъде формулиран от мистър Хенри Гауън така: „Аз непрестанно си водя подробно счетоводство за всеки човек и осчетоводявам всяка най-малка проява на добро или на зло. Извършвам това толкова съвестно, щото с радост мога да ви заявя, че, според мен, най-недостойният човек понякога се оказва и най-милият от всички; освен това в състояние съм да направя благоприятното заключение, че между един честен човек и един мошеник съществува много по-малка разлика, отколкото сте склонни да си мислите.“ В резултат на това радостно откритие, докато на пръв поглед уж старателно търсеше да открие доброто у всекиго, той в действителност го прикриваше там, където го види, и го изтъкваше там, където то отсъствуваше; ала това беше единствената неприятна или опасна страна.

Но тези разсъждения, изглежда, не доставиха на мистър Мийгълс задоволство, каквото бе извлякъл от родословното дърво на Барнакловци. Облакът, който Кленъм не бе съзирал на лицето му до тази сутрин, често го засенчваше отново; а по приятното лице на съпругата му преминаваше смутена сянка, щом погледнеше към мъжа си. На Кленъм се стори, че когато на няколко пъти Мини погалваше кучето, баща й просто страдаше от това; а веднъж, когато Гауън застана от другата страна на кучето и сведе над него глава едновременно с нея, Артър си каза, че в очите на мистър Мийгълс се показаха сълзи и той бързо излезе от стаята. Може да беше така, а може и само да му се беше сторило, но Кленъм забеляза, че самата Мини не беше безчувствена към тези малки инциденти; че тя се опитваше много по-нежно от друг път да покаже на своя мил баща колко много го обича; и че именно по тази причина, когато всички отиваха на църква, а после, когато се връщаха оттам, тя изостана назад и го хвана подръка. Той не би могъл да се закълне, че е било точно така, но после, докато се разхождаше сам из градината, за миг я зърна в стаята на мистър Мийгълс и видя как, прегърнала най-нежно двамата си родители, неутешимо плачеше на рамото на своя баща.

Останалата част на деня се оказа дъждовна и те се принудиха да останат вътре, да разгледат отново колекцията на мистър Мийгълс и да убият времето с разговори. Този Гауън имаше какво да каже за себе си и го казваше по лек и забавен начин. Оказа се, че бил художник по професия и че известно време бил прекарал в Рим; но у него се усещаше нещо повърхностно, небрежно, любителско — някаква очевидна отпуснатост както по отношение на любовта му към изкуството, така и по отношение на познанията му, което бе необяснимо за Кленъм.

Той потърси помощ от Дениъл Дойс, докато седяха един до друг, загледани през прозореца.

— Познавате ли мистър Гауън? — запита той тихо.

— Срещал съм го тук. Идва всяка неделя, когато са в Англия.

— Художник е, доколкото разбрах от думите му.

— Нещо такова — отвърна ядосано Дениъл Дойс.

— А какво точно? — настоя усмихнато Кленъм.

— Ами шляе се из изкуството, без никак да бърза — каза Дойс, — а на мен ми се струва, че то не обича празноскитащите.

Продължавайки разследванията си, Кленъм откри, че фамилията Гауън е някакво много далечно разклонение на Барнакловците; и че родителят Гауън, отначало чиновник в някаква легация в чужбина, бил пенсиониран и изпратен някъде си като пълномощник без определени задължения и починал на този си пост със заплата в ръка, защищавайки правото си на нея до последен дъх. От благодарност за тези негови изтъкнати обществени заслуги оня Барнакл, който тогава бил на власт, препоръчал на короната да отпусне на вдовицата му пенсия от двеста-триста лири годишно; към това следващият властвуващ Барнакл прибавил някакво мрачно апартаментче в двореца Хемптън Коурт, където старата дама живеела и до днес, оплаквайки упадъка на времената в компанията на други няколко възрастни дами от двата пола. Синът й, мистър Хенри Гауън, наследил от отеца си, пълномощника, гореспоменатата оскъдна помощ — твърде жалка, за да му осигури независимост, и трудно се подредил в живота; особено като се има пред вид, че държавна служба не се намирала лесно, а и неговият талант през късното му юношество се изразявал главно в това да обърква правите пътища, в смисъл, да живее в безпътица. Най-сетне той заявил, че ще стане художник; отчасти защото притежавал някаква сръчност в тази област, и отчасти за да огорчи сърцата на властвуващите Барнакловци, които не го били осигурили както трябва. И той наистина успял да постигне нещичко — първо, няколко знатни дами се възмутили от дъното на душите си; второ, папки с негови произведения се предавали от ръка на ръка на семейните вечеринки и с възторг били обявявани за съвършени копия на клодовци15, кейповци16 и други подобни гении; трето, самият лорд Десимъс откупил своя портрет, поканил веднага президента и управителния съвет на вечеря и заявил с присъщата му величествена сериозност: „Знаете ли, според мен тази творба е извънредно талантлива!“, с две думи, изтъкнати личности се заели да го направят моден художник. Но, кой знае защо, всичко пропаднало. Предубедените гости упорито не желаели да го одобрят. Упорито отказвали да харесат портрета на лорд Десимъс. Упорито отстоявали схващането си, че във всяка друга работа освен в тяхната човек трябва първо да се усъвършенствува, като се труди от сутрин до вечер, като се бори със зъби и нокти, като се трепе с все сили. И тъй сега мистър Гауън подобно охлузения саркофаг, който никога не е бил Мохамедовият, нито пък нечий друг, висеше някъде по средата между две положения, обзет от завист и яд към онова, което бе изпуснал; обзет от завист и яд към другото, което не беше в състояние да достигне.

В този смисъл бяха разкритията на Кленъм по отношение на него, направени през оня дъждовен неделен следобед.

Младият Барнакл се появи около час и нещо след определеното за вечеря време, придружаван от своя монокъл; от уважение към видния му произход мистър Мийгълс бе освободил временно хубавичките прислужнички и беше ги заменил с двама безцветни мъже. Младият Барнакл остана безкрайно слисан и объркан, като съзря Артър, и възкликна неволно: „Я гледай! Кълна се в душата си, разбираш ли!“, преди да е успял да дойде на себе си.

Но дори и тогава той едва дочака първата възможност, която му се отдаде, да замъкне приятеля си до прозореца и да заяви с присъщия му носов изговор, който също спадаше към явния му кретенизъм:

— Искам да ти говоря, Гауън. Казвам ти. Гледай сега. Ама кой е този човек?

— Приятел на нашия домакин. Но не и мой.

— Той е най-свиреп радикал, разбираш! — каза младият Барнакл.

— Така ли? А ти откъде знаеш?

— Бога ми, сър, ами нали оня ден се нахвърли върху нашите хора по най-ужасен начин. Влезе у дома и тъй се нахвърли върху татко, че трябваше да го изхвърлят през вратата. После се върна в нашия отдел и се нахвърли върху ми. Гледай сега. Не си виждал такъв човек.

— А какво искаше?

— Бога ми, сър — отвърна младият Барнакл, — каза, че искал да разбере, разбираш! Нахлу в нашия отдел — без да му е определена среща — и каза, че искал да разбере!

Втренченият му поглед, изпълнен с възмутено удивление, би напрегнал болезнено очите на младия Барнакл, ако в това време не бяха оповестили вечерята. Мистър Мийгълс (безкрайно загрижен да разбере как се чувствуват леля му и чичо му) го помоли да отведе мисис Мийгълс в трапезарията. А когато той седна от дясната страна на мисис Мийгълс, мистър Мийгълс придоби такъв щастлив вид, сякаш цялото знатно семейство се бе събрало тук.

Очарованието на предишния ден бе изчезнало. Вечерящите, както и самата вечеря, бяха хладни, блудкави, някак изкуствени — и всичко това благодарение на бедния малък и скучен млад Барнакл. По природа мълчалив, сега той бе станал жертва на едно по-особено притеснение, което се дължеше изключително на Кленъм. Той се намираше под влиянието на някакво непреодолимо и постоянно желание да поглежда към този джентълмен, което караше монокъла му да попада ту в супата, ту в чашата, ту в чинията на мисис Мийгълс, да увисва на гърба му като връв на камбана и неведнъж да бъде прехвърлян на гърдите му от някой от безцветните мъже. Съвсем безпомощен поради постоянната загуба на този инструмент и от нежеланието му да се държи на окото и все по-завеян при всеки поглед, отправен към загадъчния Кленъм, той поднасяше към окото си ту лъжица, ту вилица, ту най-различни предмети, свързани с подредбата на вечерната трапеза. Осъзнаването на тези му грешки още повече го объркваше, но това не го освобождаваше от задължението да поглежда към Кленъм. И всеки път, когато Кленъм кажеше нещо, този нещастен младеж бе видимо обхващан от дълбокия страх, че той хитро се готви да каже, че иска да разбере, разбираш!

И затова с право бихме могли да се запитаме дали някой друг освен мистър Мийгълс изпита удоволствие от заедно прекараното време. Но затова пък мистър Мийгълс напълно се наслади на младия Барнакл. Както шишето със златата вода от приказката се превръща в цял извор, щом се излее, така за мистър Мийгълс това малко цветче от Барнакловците излъчваше на неговата маса уханието на цялото родословно дърво. В неговото присъствие всичките му искрени, мили, сърдечни качества избледняха; той вече не беше нито така приветлив, нито така естествен, той се стремеше към нещо, което не му бе присъщо, той не беше на себе си. Какво необичайно особнячество от страна на мистър Мийгълс, нали? Подобно явление се среща толкова рядко!

Най-после дъждовният неделен ден се превърна в дъждовна неделна нощ; младият Барнакл, доста ядосан, пое към дома си с кола; противният Гауън си отиде пеша, придружен от противното куче. През целия ден Мини бе полагала най-мили усилия да се държи дружелюбно с Кленъм, но след закуската Кленъм бе охладнял — по-скоро би трябвало да охладнее, ако беше влюбен в нея.

Когато се прибра в стаята си и отново се отпусна на стола пред камината, мистър Дойс почука на вратата му със свещ в ръка, за да го попита кога смята да си тръгва на другата сутрин. След изясняването на този въпрос той спомена на мистър Дойс нещичко за оня Гауън — който не би му излязъл от ума, ако беше негов съперник.

— Това не са хубави перспективи за един художник — каза Кленъм.

— Не — отговори Дойс.

Мистър Дойс стоеше, стиснал свещника в едната ръка, другата бе мушната в джоба, и втренчено гледаше пламъка на свещта, а по лицето му се четеше предчувствието, че с това разговорът още не е свършил.

— Нашият добър приятел ми се стори малко променен и умърлушен, след като оня дойде тази сутрин, нали? — запита Кленъм.

— Да — отговори Дойс.

— Но не и дъщеря му, нали? — запита Кленъм.

— Не — отговори Дойс.

И двамата замълчаха. Мистър Дойс, все още загледан в пламъка на своята свещ, бавно подхвана:

— Истина е, че той на два пъти отвежда дъщеря си в чужбина с надеждата да я раздели от мистър Гауън. Той смята, че тя е склонна да го харесва, и изпитва мъчителни страхове (аз напълно се съгласявам с него, както, струва ми се, сте съгласен и вие), че един подобен брак е напълно вероятен.

— Значи… — Кленъм се задави, закашля се и спря.

— Да, добре сте понастинали — обади се Дениъл Дойс, но не погледна към него.

— … значи, те са сгодени, така ли? — запита небрежно Кленъм.

— Не, доколкото знам, няма нищо подобно. Предложено бе от страна на господина, но нищо не последва. Откакто са се върнали сега, нашият приятел даде съгласие за това ежеседмично посещение, но това е всичко. Мини никога не би излъгала баща си и майка си. Вие сте пътували с тях и сигурно сте почувствували каква здрава връзка съществува помежду им, връзка, която се простира дори отвъд земния живот. Всичко, което съществува между мистър Гауън и Мини, уверен съм, става пред нашите очи.

— Ах! И това, което виждаме, е предостатъчно! — извика Артър.

Мистър Дойс му пожела лека нощ с тона на човек, дочул печален, да не кажем, отчаян зов, и опитващ се да влее малко смелост и надежда в сърцето на човека, който бе надал този зов. Подобна интонация, изглежда, беше присъща на странния му характер и на неговото фантазьорство: защото възможно ли е да бе чул нещо такова, без самият Кленъм да го е чул?

Дъждът падаше тежко върху покрива, барабанеше по земята, прокапваше през бръшляна и голите клони на дърветата. Дъждът падаше тежко, страховито. Това бе нощ, наситена със сълзи.

Ако Кленъм не беше взел решението да не се влюбва в Мини; ако бе достатъчно слаб, за да го стори; ако малко по малко се бе оставил да отдаде цялата искреност на душата си, цялата сила на надеждите си и цялото богатство на зрелия си характер на тази цел; ако бе сторил всичко това и после бе видял, че е било напразно, то тази нощ той щеше да се чувствува дълбоко нещастен. А всъщност…

Всъщност дъждът падаше тежко, страховито…

Глава XVІІІ Обожателят на малката Дорит

Малката Дорит не бе достигнала до своя двадесет и втори рожден ден, без да си намери обожател. Дори в безличния Маршалси вечно младият стрелец Купидон изстрелваше сегиз-тогиз по някоя стрела от старомодния си лък и даряваше с криле по някои и друг „колежанин“.

Но обожателят на малката Дорит не беше затворник. Той бе сантименталният син на един ключар. Баща му си мечтаеше, когато дойде времето, да му повери в наследство един неопетнен ключ; и още от най-ранната му младост го беше запознал със задълженията на своята служба, както и със своя стремеж да запази тъмничната ключалка в ръцете на фамилията. В изчакване на ръкополагането той помагаше на майка си в доходната малка тютюнопродавница на ъгъла на Хорсмонгър Лейн (баща му не бе от ключарите, които живееха в тъмницата), която обикновено обслужваше постоянно обитателите отвъд стените на заведението.

Преди години, когато обектът на неговите чувства обичаше да седи в малкия си стол край високата решетка на огнището в портиерната, младият Джон (по фамилия Чивъри), една година по-голям от нея, не я изпускаше от възхитения си поглед. Когато играеха заедно в двора, любимата му игра беше да я заключва на шега в някой ъгъл и после, пак на шега, да я пуска на свобода, но срещу истински целувки. А когато се източи достатъчно висок, за да може да наднича през ключалката на главната порта, неведнъж бе оставял обеда или вечерята на баща си да изстиват на отвъдната страна, докато той се взираше в нея през този прохладен отвор, простудявайки едното си око.

Но ако младият Джон се бе разтакал през безотговорните години на юношеството, когато младежите обичат да се развяват с незавързани обувки и щастливо нехаят за храносмилателните си органи, той скоро се стегна и дойде на себе си. На деветнадесет години ръката му бе изписала с тебешир върху стената срещу нейната стая по случай рождения й ден: „Бъди щастливо, дете на феите!“ На двадесет и три, в неделни дни същата тази ръка смутено подаряваше пури на Бащата на Маршалси и баща на кралицата на неговото сърце.

Младият Джон беше дребничък на ръст, с тънки крака и много тънка русолява косица. Едното му око (вероятно окото, което бе надничало през дупката на ключалката) бе сякаш също отслабнало, изглеждаше по-голямо от другото, като че ли нямаше сили да се прибере. Младият Джон бе изобщо крехък. Но той притежаваше голяма душа. Поетична, трепетна, вярна.

Макар пред владетелката на сърцето си да бе дотолкова смутен, че да не смееше да й разкрива мечтите си за бъдещето, младият Джон бе обсъдил обекта на своята любов от всичките му светли и тъмни страни. Проследявайки развитието на нещата до техния щастлив завършек, той бе намерил в тях, без да се хвали, нещо много подходящо. Да речем, че нещата се развият добре и те се оженят. Тя — детето на Маршалси; той — ключарят. В това имаше нещо хармонично. Да речем, той стане постоянно живущ там ключар. Тогава тя по право вече ще може да живее в стаята, която толкова отдавна наемаше. В това имаше нещо много правилно. Прозорецът й гледаше над стената, ако застанеш край него на пръсти; а пък ако му се направеше и една дървена решетка и по нея се пуснеше да расте червен боб, и с едно-две канарчета, стаята щеше да се превърне в истинска градинска беседка. В това се криеше нещо очарователно. И после, ако те бяха всичко един за друг, то дори и в ключалката имаше нещо привлекателно. Светът оставаше затворен отвън (като изключим оная му част, която оставаше заключена вътре); за всичките му болки и тревоги те само щяха да дочуват от разказите на пилигримите, усамотени с тях в Храма на длъжниците; и тъй, в беседката горе и в портиерната долу, те щяха да се хлъзгат по ручея на времето в тихо семейно щастие. Младият Джон изтръгваше сълзи от очите си, когато увенчаваше картината с едни надгробен камък в съседното гробище, близо до тъмничната стена, на който личеше следният трогателен надпис:

„В памет на ДЖОН ЧИВЪРИ, шестдесет години ключар и петдесет години главен ключар на съседния Маршалси, който напусна този живот, уважаван от всички, на тридесет и първи декември хиляда осемстотин осемдесет и шеста, осемдесет и три годишен.

И на неговата вярна и любеща съпруга, ЕМИ, с моминско име ДОРИТ, която издържа на загубата му само четиридесет и осем часа и която изпусна последния си дъх в гореспоменатия Маршалси. Там се роди, там живя, там почина.“

Родителите на Чивъри знаеха за увлечението на своя син — всъщност в някои изключителни случаи това му увлечение го бе обърквало дотолкова, че той започваше да се отнася сприхаво с клиентите и да вреди на търговията — и бяха благосклонни към него. Мисис Чивъри, разсъдлива жена, бе обърнала внимание на своя съпруг, че изгледите Джон да наследи ключарството ще се увеличат при един брак с мисис Дорит, която също имала права над „Колежа“ и била много уважавана там. Мисис Чивъри бе настояла съпругът й да не забравя, че ако, от една страна, техният Джон притежавал средствата и отговорната служба, то мис Дорит, от друга страна, била от знатен произход; и че според схващането на нея (на мисис Чивъри) две половини образували едно цяло. Мисис Чивъри, говорейки като майка, а не като дипломат, заставайки на една по-различна гледна точка, бе помолила съпруга си да не забравя, че техният Джон и без туй не бил кой знае колко здрав и че тази му любов и тъй го тревожела и дразнела достатъчно, без да го е довела дотам сам да си напакости — нещо, което никой не би могъл да каже, че нямало да стори, ако бъде отблъснат. Тези доводи тъй силно бяха въздействували върху съзнанието на мистър Чивъри, мълчалив човек по начало, че няколко неделни сутрини подред той го бе прекръствал „за щастие“, с което искаше да му подскаже, че ще смята една подобна негова стъпка за благоразумна, подготвяйки го по този начин да декларира своите чувства и да възтържествува. Но младият Джон не събра кураж да се обясни в любов; и обикновено след подобни колебания се връщаше в тютюнопродавницата възбуден и обиждаше купувачите.

В цялата тази история, както и във всички други, малката Дорит бе последният човек, за когото се замисляха. Брат й и сестра й знаеха за случая и го използуваха, за да се поперчат малко със старите овехтели легенди за благородния произход на фамилията им. Сестра й доказваше семейното благородство, като се отнасяше пренебрежително с нещастния влюбен, докато той обикаляше из тъмницата с надежда да зърне своята любима. Тип доказваше семейното благородство, както и своето собствено, като влизаше в ролята на брата аристократ, носеше се надменно из малкото игрище за кегелбан и тъй го потупваше по врата, че от това човек трябваше да си представи как един истински джентълмен подритва някакво краставо кученце. Но те не бяха единствените членове на фамилията Дорит, които се облагодетелствуваха от него. Не, не. Бащата на Маршалси, естествено, уж не знаеше нищо; бедното му чувство за достойнство не би му позволило да се унижи дотам. Но в неделни дни той приемаше пурите, и то с удоволствие, а понякога дори благоволяваше да се поразходи из двора с дарителя (изпълнен в такива случаи с гордост и надежда) и благодушно да изпуши една в неговата компания. С не по-малка готовност и снизхождение приемаше той ухажването на Чивъри старши, който му предоставяше и креслото, и вестника си в портиерната винаги когато мистър Дорит го посещаваше по време на дежурство; а веднъж дори му бе споменал, че по всяко време след здрачаване, стига да иска, ще му позволява да излиза в предния двор и да погледа улицата навън, без някой да му пречи. И ако мистър Дорит не се бе възползувал от това внимание, то беше само защото бе загубил желанието за подобно нещо; но той приемаше всичко друго, което му се предлагаше, и понякога казваше:

— Изключително учтив човек този Чивъри; много внимателен човек и почтителен. А и младият Чивъри, и той; просто как деликатно се съобразява с положението на човека тук. Много благоприлично семейство тези Чивъри. Поведението им ме задоволява.

Преданият млад Джон през цялото това време се отнасяше към семейството с уважение. И през ум не му минаваше да оспорва техните превземки и той почиташе жалките преструвки, които разиграваха пред него. А да се възмути от обидите, които брат й му нанасяше, да си развърже езика или да вдигне ръка срещу този неприкосновен джентълмен, дори и да беше човек по-буен, отколкото бе в действителност, за него би означавало да извърши нещо немислимо. Той съжаляваше, че благородната душа е наранена; но долавяше, че това не е несъвместимо с нейното благородство, и правеше всичко възможно да умилостиви и успокои този издигнат човек. Той дълбоко почиташе баща й — джентълмен, изпаднал в неволя — джентълмен с възвишен дух и изискани обноски. Сестра й му се струваше доста суетна и горделива, но все пак истинска млада дама с неограничени дарби, която не можеше да забрави миналото. Но малката Дорит младият човек уважаваше и обичаше за това, че беше такава, каквато беше, и с това той инстинктивно отдаваше дан на нейните качества и на различието й от всички останали.

Тютюпопродавницата на ъгъла на Хорсмонгър Лейн се помещаваше в една старовремска двуетажна сграда, която се възползуваше от въздуха, издишван в дворовете на затвора Хорсмонгър Лейн и се облагодетелствувана от предимството да е досами алеята, под стените на тази приятна институция. Търговийката беше все пак твърде слаба, за да може да поддържа пълен стомаха на един жив хайлендър17, и се задоволяваше само с един мъничък такъв, нарисуван върху табелата над вратата, който приличаше на съгрешило херувимче, принудено да се облече в плисирана шотландска пола.

Из така украсения портал в един неделен ден, след ранния обяд от печено телешко, младият Джон пое за обичайното си неделно посещение — не с празни ръце, а с жертвоприношението си от пури. Беше спретнато облечен, в палто с цвят на синя слива, с яка от черно кадифе, широка, колкото тялото му бе в състояние да понесе; с копринена жилетка, бродирана със златни клончета; със скромно шалче, много модерно в ония дни, което представляваше резерват от лилави фазани върху жълтеникав фон; панталоните му бяха с такива широки лампази, щото всеки крак приличаше на триструнна лютня, а официалната му шапка беше много висока и много твърда. Когато разсъдливата мисис Чивъри забеляза, че в допълнение към тези одежди нейният Джон си е сложил чифт бели кожени ръкавици и е взел един бастун, дебел като кол, увенчан с ръчица от слонова кост, която го насочваше по избрания път; и като го видя — нагласен в тези тежки походни доспехи — да свива зад десния ъгъл, тя заяви на мистър Чивъри, който по това време си беше в къщи, че се сеща накъде духа вятърът.

В този неделен следобед „колежаните“ имаха много посетители и техният Баща си беше в стаята в очакване на обичайните подаръци. След като обиколи двора, обожателят на малката Дорит изкачи стълбите с разтуптяно сърце и почука на бащината врата.

— Влезте, влезте — изрече нечий благ глас. Гласът на Бащата, на нейния баща, на Бащата на Маршалси. Той седеше под кадифеното си кепе, с вестник в ръка; на масата, небрежно оставени, лежаха три шилинга и три пенса, а до него бяха сложени два стола. Всичко бе приготвено за посетителите му.

— А, младият Джон! Как сте, как сте?

— Много добре, благодаря ви, сър! Надявам се, че и вие също.

— Да, Джон Чивъри, да. Нямам от какво да се оплача.

— Позволих си, сър, да…

— Е? — В подобен момент Бащата на Маршалси винаги вдигаше вежди и ставаше дружелюбно и усмихнато разсеян.

— … няколко пури, сър.

— О! (Силно изненадан вид.) Благодаря ви, млади Джон, благодаря. Но наистина, надявам се, че не сте… Не? Е, добре тогава, няма повече да го споменавам. Оставете ги върху полицата на камината, ако обичате, млади Джон. И седнете, седнете. Вие сте свой човек, Джон.

— Благодаря ви, сър, надявам се… мис… — Тук младият Джон превъртя голямата шапка в лявата си ръка, като бавно обръщащ се капан за мишки. — Мис Еми е добре, нали, сър?

— Да, Джон, да; много добре. Тя излезе.

— Така ли, сър?

— Да, Джон. Мис Еми излезе да се поразходи. Моите деца излизат доста често. Но на техните години това е естествено, Джон.

— Да, така е, уверен съм, сър.

— Да се поразходи. Да се поразходи. Да. — Той несъзнателно започна да потупва с пръсти по масата и запоглежда през прозореца. — Еми отиде да се поразходи по Железния мост. Тя напоследък има слабост към Железния мост и предпочита да се разхожда там. — Той продължи учтивия разговор: — А баща ви сега не е дежурен, нали, Джон?

— Не, сър, той застъпва днес късно следобед. — Ново превъртване на голямата шапка и тогава младият Джон се изправи и каза: — Страхувам се, че ще трябва да ви кажа довиждане, сър.

— Толкова рано? Довиждане, млади Джон. Не, не — с неимоверно снизхождение, — оставете си ръкавицата, Джон. Ще се ръкуваме с ръкавицата. Свой човек сте тука, нали знаете!

Дълбоко поласкан от учтивия прием, младият Джон слезе по стълбите. По пътя си надолу той срещна някои колежани, които водеха своите гости да ги представят, и тъкмо в този момент мистър Дорит се провикна отчетливо през перилата:

— И много съм ви задължен за малкия подарък, Джон!

Обожателят на малката Дорит скоро сложи своето пени в касичката на Железния мост и стъпи на него, оглеждайки се за познатата и любима фигура. Отначало му се стори, че я няма; но като повървя в посока на Мидълсекс, видя я да стои неподвижна, загледана във водата. Беше потънала в размисъл и той се почуди за какво ли се е замислила толкова. Отсреща, един над друг, се открояваха покривите и комините, а димът, който ги обгръщаше, беше по-рядък, отколкото в делнични дни; виждаха се също далечни мачти и камбанарии. Сигурно за тях си мислеше тя.

Малката Дорит продължи да стои унесена тъй дълго и беше толкова вглъбена, че макар обожателят й да почака — както му се стори, твърде дълго — и макар на два-три пъти да се оттегляше и пак да се връщаше към предишното си място, тя не се помръдна. Най-после той реши да я приближи, да се престори, че уж случайно я е срещнал, и да й заговори. Тук беше тихо и сега или никога беше моментът да се изповяда.

Той приближи, а тя като че ли не усети приближаването му до мига, в който застана до нея. Когато промълви: „Мис Дорит!“, тя се стресна и отстъпи, а по лицето й се изписа страх и нещо като неприязън, което напълно го изуми. Тя и преди го беше избягвала — всъщност избягваше го непрестанно от доста, доста отдавна. Толкова често се бе обръщала и беше се измъквала, забелязвайки го да идва насреща й, че нещастният млад Джон не би могъл да го отдаде на случайността. Но той приписваше това на нейната стеснителност, на скромния й характер, на предчувствието й за неговата любов, на всичко друго освен на отвращение. А сега този мигновен поглед му беше казал: „Вие, от всички, тъкмо вие! Бих предпочела да видя всекиго друг, но не и вас!“

Това бе само мигновен поглед, тя се овладя и каза с нежния си гласец:

— О, мистър Джон! Вие ли сте? — Но усещаше какво бе станало, както и той усещаше какво бе помислила; и те останаха така, загледани един в друг, еднакво смутени.

— Мис Еми, страхувам се, че ви обезпокоих, като ви заговорих.

— Да, така е. Аз дойдох тук да остана сама и мислех, че наистина съм сама.

— Мис Еми, позволих си да тръгна насам, защото мистър Дорит спомена — преди малко, когато бях при него, — че вие…

Тя го удиви още повече от преди, когато със сърцераздирателен глас внезапно промълви: „О, татко! Татко!“, и се извърна настрана.

— Мис Еми, дано не съм ви разтревожил, когато споменах за мистър Дорит. Повярвайте, намерих го в отлично състояние и в най-добро настроение и ме прие по-мило от друг път; и беше тъй учтив да каже, че съм свой човек у вас, и във всяко отношение много ме поласка.

За най-дълбоко смайване на нейния обожател малката Дорит захлупи ръце върху отвърнатото си лице, залюля се на място като обхваната от силна болка и промълви: „О, татко, как можеш! О, мили, мили татко, как можеш, как можеш да го правиш!“

Бедният младеж стоеше, вперил поглед в нея, обхванат от дълбоко съчувствие, без да знае как да си обясни всичко това, докато най-сетне, след като бе измъкнала носната си кърпичка и след като покри с нея все още извърнатото си лице, тя побягна. Отначало Джон остана като вкаменен, а после и той забърза подире й.

— Мис Еми, аз ви моля! Бъдете добра, поспрете за миг. Мис Еми, щом е така, то нека аз да си отида. Сигурно ще полудея само като си помисля, че съм ви пропъдил.

Треперещият му глас и непресторената му искреност накараха малката Дорит да спре.

— О, аз не знам просто какво да сторя! — проплака тя. — Не знам какво да сторя!

Младият Джон, който никога не я беше виждал тъй лишена от нейното тихо самообладание, който от най-ранното й детство я знаеше спокойна и смирена, се стресна от дълбокото й отчаяние и като го отдаде на собствената си личност, започна да трепери от върха на голямата шапка чак до подметките на обувките си. Той сметна за необходимо да се обясни. Каза й, че сигурно не го е разбрала — помислила си е, че има някакви намерения или пък е извършил нещо, което не му било и минало през ума. Той я умоляваше да го изслуша в знак на най-голямото благоволение, което би могла да прояви към него.

— Мис Еми, добре зная, че вашето семейство стои много по-горе от моето. Това не би могло да се отрече. Не съм чувал да е живял някой Чивъри, който да е бил благородник, а пък и аз няма да извърша низостта да ви заблуждавам по един такъв сериозен въпрос. Мис Еми, зная много добре, че вашият възвишен брат и умната ви сестра ме отритват с презрение. Онова, което ми остава да направя, е да ги уважавам, да мечтая да ме допуснат до своето благоразположение, да вдигам взор към високопоставеното им положение от моето ниско стъпало — защото, както и да ме погледнат, и като тютюнджия, и като ключар, положението ми е ниско — и да им пожелая вечно благоденствие и щастие.

Бедният човечец беше толкова искрен и разликата между твърдината на шапката и мекотата на душата му (а по всяка вероятност и на главата му) беше тъй голяма, че той бе трогателен. Малката Дорит го замоли да не черни нито себе си, нито пък своето обществено положение и най-вече и през ум да не му минава, че тя се мисли за нещо повече от него. Това го поуспокои.

— Мис Еми — заекна той тогава, — от дълго време, от векове, както ми се струва — вечно повтарящи се векове, аз изпитвам сърдечно желание да ви призная нещо. Ще позволите ли да ви го кажа?

Малката Дорит пак се дръпна неволно от него, а по лицето й пробягна предишната сянка; овладявайки се, тя пое с голяма бързина по моста, без да отговори.

— Ще позволите ли, мис Еми, смирено ви питам — позволявате ли да ви го кажа? Достатъчно нещастен съм, че ви огорчих неволно, кълна се в небесата! И затова сега не смея да го кажа без ваше разрешение. Мога да си бъда нещастен сам със себе си, аз мога да се огорчавам сам; но защо да правя нещастно, защо да огорчавам и съществото, за което съм готов — само за да му създам секунда щастие, да скоча от този парапет! Не че ще е кой знае какъв подвиг, защото аз мога да го сторя и за нищо.

С измъчената си душа и тържественото си облекло той би могъл да изглежда много смешен, ако не беше толкова внимателен и деликатен. Това достойно държане подсказа на малката Дорит как трябва да постъпи.

— Ако обичате, Джон Чивъри — отвърна тя разтреперана, но с тих глас, — понеже сте тъй любезен да ме попитате дали може да ми кажете още нещо — то, моля ви, недейте.

— Никога ли, мис Еми?

— Да, ако обичате. Никога.

— О, господи! — изхлипа младият Джон.

— Но може би вместо това ще ми позволите аз да ви кажа нещо. Ще ви го кажа искрено и колкото може по-ясно. Когато си мислите за нас, Джон — имам пред вид за брат ми, за сестра ми и за мен, — не си мислете като за хора, по-различни от всички останали; защото, каквото и да сме били някога (аз дори и не помня), отдавна сме престанали да бъдем и никога не ще можем да станем. Ще бъде много по-добре за нас, много по-добре и за другите, ако сторите това вместо онова, което правите сега.

Младият Джон печално обеща, че ще се опита да го запомни и че от все сърце е готов да стори, каквото тя поиска.

— Що се отнася до мен — каза малката Дорит, — мислете за мен колкото може по-малко; колкото по-малко, толкова по-добре. А когато си мислите за мен, млади Джон, то спомняйте ме като детето, което е расло пред очите ви в тъмницата, неотклонно отдадено на своите задължения; мислете си за мен като за едно слабо, тихо, примирено, безпомощно момиче. А най-вече искам да не забравяте, че когато излизам извън портата, аз съм безпомощна и самотна.

Той ще се опита да стори всичко, което тя пожелае. Но защо мис Еми настоява да си спомня тъкмо това?

— Защото — отговори му малката Дорит — тогава ще повярвам, че няма да забравите днешния ден и няма да ми говорите повече по тоя въпрос. Вие сте толкова благороден — уверена съм, че мога да ви вярвам; и аз ви вярвам и вечно ще ви вярвам. И още сега ще ви покажа колко дълбоко ви вярвам. Това място, на което сега разговаряме, аз обичам повече от всяко друго; — руменината й бе избледняла, но на обожателя й му се стори, че сега отново се появява — и сигурно често ще идвам тук. Зная — достатъчно е само да ви кажа това, за да съм уверена, че никога не ще дойдете да ме търсите тук. И аз съм съвсем уверена!

Можела да разчита на това, увери я младият Джон. Той бил един беден нещастник, но нейната дума била за него повече от закон.

— А сега довиждане, Джон — каза малката Дорит. — Надявам се, че един ден ще си намерите добра жена и ще бъдете щастлив. Уверена съм, че заслужавате да бъдете щастлив и наистина ще бъдете, Джон!

Когато с тези думи му протегна ръка, сърцето, което се намираше под бродираната жилетка — съвсем евтино производство, ако трябва да кажем истината, — набъбна и стана колкото сърцето на един истински джентълмен; и бедничкият простичък момък, който нямаше къде да го побере, избухна в сълзи.

— О, не плачи! — извика трогната малката Дорит. — Недей, недей! Сбогом, Джон! Бог да те благослови!

— Сбогом, мис Еми. Сбогом!

И тъй, той я остави; но първо я видя как седна на крайчеца на една пейка и не само сложи малката си ръка на грубата стена, но опря о нея и лицето си, като че ли главата й бе натежала, а душата й — нажалена.

Трогателна илюстрация за заблудата на човешките надежди беше да се наблюдава как този неин обожател с голямата шапка, нахлупена над ушите, с вдигнатата кадифена яка, сякаш валеше, с палтото като синя слива, закопчано чак догоре, за да скрие копринената жилетка със златните клончета, и с бастуна, насочен неумолимо към дома му, се промъква през най-тесните странични улички и съчинява, докато върви, следния нов надпис в гробището Сент Джордж: „Тук почиват тленните останки на ДЖОН ЧИВЪРИ, който не извърши ни едно голямо дело и почина в края на годината хилядо осемстотин двадесет и шеста от разбито сърце и с последния си дъх пожела думата ЕМИ да бъде издълбана над праха му и то бе сторено съответно от неговите опечалени родители“.

Глава XІX Бащата на Маршалси в две-три отношения

Братята Уилям и Фредрик Дорит, които се разхождаха нагоре-надолу по колежанския двор — то се знае, откъм страната на помпата, защото за Бащата беше въпрос на лично достойнство да страни от питомците си откъм Бедната страна и да ги навестява само в неделя сутрин, по Коледа и в някои други тържествени случаи, които той най-строго съблюдаваше и когато полагаше ръка върху главите на децата им и благославяше тези млади фалирали длъжници с много почтителна благост, — та братята, които се разхождаха нагоре-надолу по двора, представляваха незабравима гледка. Фредрик — свободният, беше толкова смирен, прегърбен, повехнал и пребелял; Уилям — затворникът, беше толкова светски, снизходителен и благосклонно осъзнаващ собственото си величие, че дори само в това отношение, ако не в друго, братята представляваха удивителна гледка.

Те се разхождаха нагоре-надолу по двора в същата вечер, когато малката Дорит се бе срещнала със своя обожател на Железния мост. Светските задължения за този ден бяха вече приключени, приемната бе посетена задоволително, представени бяха няколко нови личности, трите шилинга и три пенса, оставени небрежно върху масата, се бяха увеличили на дванадесет шилинга и Бащата на Маршалси сега се освежаваше с една пура. Докато се разхождаше нагоре-надолу, внимателно нагаждайки стъпките си към провлечената стъпка на своя брат, скромен, в чувството за превъзходството си, и загрижен за това бедно създание, като го понасяше търпеливо и въздаваше опрощение за недостатъците му с всяко кръгче дим, което се отделяше от устните му и се издигаше над обсипаните с шипове стени, той представляваше удивително зрелище.

Брат му Фредрик със замъгления взор, с треперещите ръце, с превития гръбнак и замътения ум смирено се тътреше край него и приемаше покровителството му, както бе приемал всяко нещастие в лабиринта на света, из който се бе загубил. В ръката си той стискаше обичайната смачкана кафява книжна кесийка, от която от време на време измъкваше по щипка енфие. След това неумело действие той поглеждаше към брата си възхитено, скръстваше ръце на гърба и продължаваше да се мъкне край него, докато бръкваше за нова щипка или спираше да се огледа наоколо — вероятно сетил се за своя кларнет.

Посетителите на „Колежа“ се стопяваха с настъпващите сенки на нощта, но дворът все още беше пълен, защото почти всички „колежани“ бяха навън и изпращаха гостите си до портиерната. Докато братята кръстосваха по двора, Уилям, затворникът, се оглеждаше, за да приеме някой поздрав, отвръщаше им, като повдигаше учтиво шапка, и загрижено предпазваше Фредрик, свободния, да не се сблъска с някоя група или да не го изблъскат към стената. „Колежаните“ като цяло не бяха кой знае колко впечатлителни хора, но дори и те, всеки според способностите си да се учудва, намираха двамата братя за удивителна картина.

— Тази вечер не ми харесваш много, Фредрик — каза Бащата на Маршалси. — Да не би да се е случило нещо?

— Нещо ли? — Той го загледа за миг, а после отново отпусна глава и сведе поглед. — Не, Уилям, не. Нищо не се е случило.

— Да можеше човек да те накара да се поизмиеш малко, Фредрик…

— Да, да! — бързо отвърна старецът. — Е, да, ама не мога. Не мога. Не приказвай така. С това е свършено.

Бащата на Маршалси погледна към един минаващ „колежанин“, с когото беше в приятелски отношения, като че ли искаше да му каже: „Оглупяло е старчето; но нали ми е брат, сър, брат ми е, а гласът на природата е могъщ!“ — и дръпна брат си за изтънелия ръкав да го предпази от ръчката на помпата. И нищо не би липсвало, за да се завърши образът му на съвършен настойник на своя брат, философ и приятел, ако само бе успял да спаси брата си от пълна разруха, вместо сам да я стоварва върху главата му.

— Знаеш ли, Уилям — каза обектът на неговите мили грижи, — май че съм уморен и ще отида да си легна.

— Мой мили Фредрик — отвърна другият, — не искам да те задържам; не потискай желанията си заради мене.

— Късното лягане, жегата и възрастта, изглежда, ме уморяват — обясни Фредрик.

— Мой мили Фредрик — отвърна Бащата на Маршалси, — а ти смяташ ли, че се грижиш достатъчно за себе си? Смяташ ли, че навиците ти са така точни и методични, както, да речем — моите? Без да споменавам оная дребна странност, която назовах преди малко, на мен ми се струва, че ти не се разхождаш достатъчно на чист въздух, Фредрик. Ето го тука двора, винаги на твое разположение. Защо не го използуваш по-редовно?

— Ха! — въздъхна другият. — Да, да, да, да.

— Но каква полза да ми казваш това да, да, мой мили Фредрик? — настоя Бащата на Маршалси в своята кротка мъдрост. — Каква полза, като правиш обратното? Виж моя случай, Фредрик. Аз съм достоен за пример. Нуждата и времето ме научиха как да постъпвам. В определени часове на деня ще ме видиш на двора, в стаята ми, край портиерната, да чета вестник, да приемам гости, да ям и да пия. В продължение на дълги години аз успях да внуша на Еми, че трябва да получавам храната си (например) точно навреме. Еми, в известен смисъл, просто израсна с чувството за значимостта на тези задължения и ето, виждаш какво добро момиче стана.

Братът само въздъхна отново, докато креташе замаяно:

— Ха! Да, да, да, да.

— Драги ми приятелю — каза Бащата на Маршалси, като сложи ръка на рамото му и леко го раздруса — леко, защото беше слаб, бедната мила душица, — ти и преди каза пак същото, но то не ми говори нищо, Фредрик, дори и да означава много. Иска ми се да те разтърся здравата, Фредрик, ти имаш нужда от разтърсване.

— Да, Уилям, да. Без съмнение — отговори другият, вдигайки угаснал взор към лицето му. — Но аз не съм като тебе.

А Бащата на Маршалси отговори, като сви самокритично рамене:

— О! Но и ти можеш да станеш като мен, мой мили Фредрик, и ти можеш, стига да искаш! — И с великодушието на своята мощ престана да измъчва пропадналия си брат.

По ъглите някои се разделяха, нещо обичайно за неделните вечери; а тук-там в тъмнината бедна жена, съпруга или майка, плачеше заедно с някой нов „колежанин“. Беше време, когато сам Бащата бе плакал в сенките на този двор, когато и неговата бедна съпруга беше плакала. Но то бе преди много години; а сега той беше като пасажер на кораб на дълго плаване, надмогнал морската си болест и нервиран от заболяването на новите пасажери, качили се на близките пристанища. Той беше склонен да се възмути и да изрази схващането си, че хора, които не могат да сдържат плача си, нямат място тук. И с поведение, ако не с думи, той всякога показваше раздразнението си от подобни нарушения на общата хармония; а другите го разбираха тъй ясно, щото нарушителите обикновено се оттегляха, щом го зърнеха наоколо.

В тази неделна вечер той придружи брата си до портата с изражение на голямо търпение и милосърдие, защото беше в добро настроение и бе склонен да опрощава сълзите. Блестящата газова светлина в портиерната озаряваше неколцина колежани; едни се прощаваха с гостите си, а други, които нямаха посетители, наблюдаваха честото обръщане на ключа и разговаряха помежду си или с мистър Чивъри. Появяването на Бащата както винаги раздвижи духовете; а мистър Чивъри, като докосна бързо шапката си със своя ключ, го попита дали се чувствува добре.

— Благодаря ви, Чивъри, много добре. А вие?

Мистър Чивъри измърмори с глух глас: „О, аз съм добре!“, което беше обичайният начин да отвръща на запитванията за здравето му, когато беше без настроение.

— Днес ме посети младият Джон Чивъри. И беше много елегантен. — Да, мистър Чивъри научил. Мистър Чивъри трябвало да признае, че неговото желание било момчето да не пръска толкова пари за дрехи. Защото какво му носели дрехите? Носели му само отчаяние. А това той можел да си го намери навсякъде, и то безплатно.

— А защо отчаяние, Чивъри? — запита благият баща.

— Не е важно — отговори мистър Чивъри. — Няма значение. Мистър Фредрик отива ли си вече?

— Да, Чивъри, брат ми отива да си легне. Уморен е, не е съвсем добре. Пази се, Фредрик, пази се. Лека нощ, мой мили Фредрик!

Като се ръкува с брат си и като докосна омазнената си шапка към останалите в портиерната, Фредрик бавно се измъкна от вратата, която мистър Чивъри бе отключил за него. Бащата на Маршалси изяви дружелюбната надежда на същество по-висшестоящо, че няма да го сполети някоя беда.

— Бъдете добър, не затваряйте веднага вратата, Чивъри, за да го видя, като мине по коридора и надолу по стълбите. Внимавай, Фредрик! (Едва ходи.) Внимавай за стъпалата! (Толкова е разсеян.) Внимавай, като пресичаш, Фредрик. (Страх ме е, като си помисля как върви сам из улиците, толкова лесно могат да го прегазят.)

С тези думи и с лице, на което бяха изписани безброй много притеснения и добросъвестно опекунство, той изрази уваженията си на компанията в портиерната: в думите му тъй ясно пролича мисълта, че брат му е достоен за съжаление, защото не е зад решетките, че думи в подобен смисъл се размениха между събраните там колежани.

Но той не ги прие с безрезервно одобрение; напротив, той каза: не, господа, не, нека господата не го разбират криво. Неговият брат Фредрик бил много съсипан без съмнение и за него (за Бащата на Маршалси) щяло да бъде голяма утеха да знае, че той е на сигурно място зад стените. И все пак не бивало да се забравя, че да си изкарва прехраната през всичките тези години, човек се нуждаел от съчетанието на известни качества — той не твърдял, че били високи качества, но казал качества — душевни качества. А дали брат му Фредрик притежава това особено съчетание на качества? Господа, той е един великолепен човек, един много добър, нежен, ценен човек, с простотата на истинско дете; но би ли могъл той, колкото и неподходящ да е за някои други места, да се оправи тук? Не; той поверително им заявява: не! И, каза мистър Дорит, да пази господ Фредрик да дойде тук в качеството си на нещо друго, а не на доброволен посетител! Господа, всеки, който влезе в този колеж, за да остане тук известно време, се нуждае от сила на характера, за да премине през много трудности и за да се измъкне от много затруднения. А нима неговият любим брат Фредрик е такъв човек? Не. Те го виждали, дори при това положение, колко бил съсипан. Нещастието го съсипало. Той нямал достатъчно вътрешни сили да устои, не бил достатъчно гъвкав, за да издържи продължително време в място като това и същевременно да запази уважението към себе си и да не забравя, че е джентълмен. Фредрик не притежавал (нека му позволят да си послужи с израза), не притежавал достатъчно сила, за да види в онези деликатни, малки прояви на внимание и… и в подаръците, които се получават при подобни обстоятелства, проява на човешката доброта, на чудесния дух, който свързва колежаните и едно общество, като в същото време не сметне това унизително за него, и съзнава, че той пак си остава джентълмен. Господа, бог да ви благослови!

Ето, с тази проповед той оправда случая и го обясни на компанията в портиерната, преди да се върне в задушния двор, и като мина със своето бедно, окаяно достойнство покрай колежанина в халата, който нямаше палто, и покрай колежанина с плажните чехли, който нямаше обувки, и покрай червендалестия зарзаватчия в кадифените панталони, който нямаше грижи, и покрай хилавия чиновник колежанин с дрехата без копчета, който нямаше надежди, той изкачи своите бедни, окаяни стълби и влезе в своята бедна, окаяна стая.

Масата беше приготвена за вечеря и старият му сив халат бе метнат върху облегалото на стола край камината. Дъщеря му скри малкия си молитвеник в джеба — тя се молеше за божията милост към всички затворници и пленници! — и стана да го посрещне.

— Значи, чичо се прибра, така ли? — запита тя, докато му помагаше да си смени палтото и му подаваше черната кадифена шапчица. Да, чичо ти си отиде. А баща й приятно ли се е разходил? Е, не кой знае колко, Еми; не особено. Не! А да не би да се чувствува зле?

Докато тя стоеше зад него, надвесена с любов над стола му, той погледна със сведени очи към огъня. Обзе го чувство на неловкост, дори истински срам; а когато заговори, думите му бяха несвързани и объркани:

— Нещо, аз — хм! — аз не зная какво му е станало на Чивъри. Той не беше — хм! — не беше любезен и внимателен, както обикновено. То е — хм! — то е дребна работа, но ме разстройва, обич моя. Просто не мога да забравя! — Той въртеше ръцете си насам и нататък и ги оглеждаше отблизо. — Не мога да забравя, че — хм! — че в живот като този, който водя, аз за жалост съм зависим от тези хора през всеки час на деня.

Ръката й беше на рамото му, но тя не погледна лицето му, докато той говореше. Извърнала глава, тя гледаше встрани.

— Аз — хм! — не разбирам, Еми, какво може да е засегнало Чивъри. Обикновено той е толкова — толкова внимателен и почтителен. А тази вечер беше почти — почти груб с мен. И то пред другите! О, господи боже мой! Ако загубя подкрепата и признанието на Чивъри и неговите колеги, направо ще загина от глад тук. — Докато говореше, бащата отваряше и затваряше ръце като раковини; през цялото време той толкова дълбоко чувствуваше своя срам, че сякаш се смразяваше, осъзнавайки значението на изречените от самия него думи.

— Аз — хм! — просто не мога да разбера каква е причината. Едно време тук имаше един Джаксън, един ключар на име Джаксън (не вярвам да го помниш, мила, ти беше много малка), и — хм! — той имаше брат и този — млад брат ухажваше — не, не бих казал, че се осмеляваше да ухажва, но — обожаваше, почтително обожаваше — дъще… не, не дъщерята, а сестрата — на едни от нашите; един много виден колежанин; да, много виден. Той се казваше капитан Мартин; и той се посъветва с мене дали би трябвало дъщеря му — сестра му — да рискува да обиди брата, на ключаря, като — ха! — като направо отхвърли предложението на другия брат. Капитан Мартин беше джентълмен и почтен човек и аз го накарах първо той да ми каже собственото си — собственото си мнение. Капитан Мартин (високо уважаван в армията) тогава без колебание каза, че, според него, неговата — хм! — сестра трябвало да се престори, че не разбира съвсем ясно намеренията на младия човек и че би трябвало да го поощрява — съмнявам се дали „поощрява“ беше думата, употребена от капитан Мартин; всъщност той ми каза да го „понася“ — заради баща си, — искам да кажа, заради доброто на брата си. Просто не разбирам защо разказвам тази история. Сигурно защото съм се мъчел някак си да си обясня поведението на Чивъри; а що се отнася до връзката между двете, аз просто не виждам…

Гласът му заглъхна, като че ли тя не беше в състояние да понася болката да го слуша, а нейната ръка бавно се плъзна към устните му. За известно време настъпи мъртво мълчание и покой; той замръзна, свит на стола си, а тя остана с ръка около шията му и с глава, обронена на неговото рамо.

Вечерята му къкреше в тенджерката на огъня и когато Еми се раздвижи, то беше, за да му я сложи на масата. Той зае обичайното си място, тя зае своето и той започна да се храни. Все още не бяха се погледнали. Но малко по малко той започна; оставяйки шумно ножа и вилицата си, поемайки рязко предметите, захапвайки хляба, сякаш го е оскърбил, а и с други прояви той се мъчеше да покаже, че е раздразнен. Най-после отблъсна чинията от себе си и заговори високо. С най-странна непоследователност.

— Не е ли все едно дали се храня, или гладувам? Не е ли все едно дали живот, прокълнат като моя, ще свърши днес, другата седмица или догодина? Не съм ли безполезен за всички? Жалък затворник, прехранващ се от подаяния и вкисната храна; жалък, опозорен нещастник!

— Татко, татко! — Когато той се надигна, тя коленичи и простря ръце към него.

— Еми — продължи той с притихнал глас, като се затресе целият и я загледа диво, сякаш полудяваше. — Казвам ти, че ако ти ме познаваше такъв, какъвто ме познаваше майка ти, не би повярвала, че съм същото същество, което ти си виждала само зад затворническата решетка. Аз бях млад, бях образован, бях хубав, бях независим — повярвай ми, такъв бях, дете мое! — а хората ме търсеха и ми завиждаха. Завиждаха ми!

— Мили татко! — Тя се опита да свали треперещата ръка, която той размахваше във въздуха, но той не позволи и отблъсна нейната ръка.

— Ах, ако имах поне едно портретче от онези времена, макар и лошо нарисувано, ти щеше да се гордееш с него. Но аз нямам. А сега нека аз ти служа за предупреждение! Нека никой — извика той, оглеждайки се измъчено, — нека никой не пропуска да запази поне това от времето на своето богатство и достойнство. Нека децата му да имат поне този спомен от някогашния му образ. И ако моето лице, когато умра, отново възвърне някогашния си образ — казват, че стават такива неща, но аз не знам, — едва тогава децата ми ще ме видят такъв, какъвто бях.

— Татко, татко!

— О, презирай ме, презирай ме! Отвърни поглед от мен, не ме слушай, спри ме, срамувай се заради мен, плачи заради мен — дори и ти, Еми! Стори го, стори го! Аз сам съм си крив! Сега закоравях и паднах твърде ниско, за да страдам за дълго дори от това.

— Мили татко, обични татко, скъпи мой! — Тя го притисна в обятията си и успя да го накара да седне отново на стола, хвана вдигнатата му ръка и се опита да я преметне около шията си.

— Нека стои там, татко. Погледни ме, татко, целуни ме, татко! Помисли си за мен, татко, поне за миг!

Но той все още се вълнуваше необуздано, макар че постепенно вълнението му започваше да стихва и да преминава в жалък хленч.

— И все пак тук ме уважават. Успях донякъде да устоя. Не им се дадох да ме смачкат под нозете си. Иди и питай кой е най-важната личност тук. Ще ти кажат, че това е баща ти. Иди и питай с кого не са посмели да се подиграят и кого са уважавали винаги. Ще ти кажат, че е баща ти. Иди и питай чие погребение тук (а то ще стане тук, знам, че не може да е никъде другаде) ще предизвика най-много разговори и може би най-силна скръб от всяко друго, излязло през входния портал. Ще ти кажат — на баща ти. Е, какво тогава? Еми! Еми! Нима баща ти е съвсем презрян? Нима не ще запомниш от него нищо друго освен упадъка му и неговата разруха? Нима не ще изпитваш мъка, когато си отиде бедният изгнаник, когато си умре?

Той избухна в сантиментален самоокайващ се плач и най-сетне я остави да го прегърне, да се погрижи за него, опря побелялата си глава о бузата й и заоплаква собственото си нещастие. Но скоро промени темата на своите жалби, прегърна я и той на свой ред и викна: „О, Еми, осиротяло мое, погубено дете! О, неизброими са дните, които ти отдаде в грижи по мене!“

После отново се сети за себе си и безпомощно и обясни колко по-силно щяла да го обича, ако го познавала, какъвто бил на младини, и как той щял да я омъжи за благородник, който щял да се гордее с неговата дъщеря, и как (тук той отново се разплака), как тя щяла отначало да язди на своя кон до баща си и как тълпата (с което имаше пред вид ония хора, които му бяха подарили дванадесетте шилинга, подрънкващи в джеба му) почтително щяла да се отдръпва от прашния път.

И така ту с хвалби, ту в отчаяние, но и в двата случая все същият затворник, посивял от затворническия задух, с душа, погубена от тъмничната разруха, той разкри окаяното си положение пред своето любещо дете. Никой друг не го бе виждал в най-тъмните глъбини на неговото унижение. А колежаните, които се надсмиваха в стаите си над последното му изказване в портиерната, дори не подозираха каква тъжна картина се намираше в мрачната галерия на Маршалси в тази неделна вечер.

Имало едно време, в античността, една дъщеря, която се грижела за баща си в неговата тъмница така, както майка й се грижила за нея. Малката Дорит, макар и от негероичното съвремие и англичанка по рождение, бе сторила много повече, успокоявайки похабеното бащино сърце върху своята невинна гръд и оросявайки го с буйния извор на любов и преданост, който не беше пресъхнал, нито намалял през всичките му тежки години.

Тя го успокои; помоли го за прошка, ако е била, или му се е сторила непослушна; каза му — небето видя колко беше искрена! — че не би могла да го уважава повече дори ако той бе галено дете на съдбата и ако целият свят го почиташе. Когато очите му пресъхнаха и той престана да хлипа сълзливо, когато срамът му се стопи и той възвърна обичайното си държане, тя отново стопли остатъците от вечерята му и седнала до него, с умиление го наблюдаваше как яде и пие. Защото сега той седеше в черното си кепе и стария сив халат, възвърнал величието си; готов да се обърне церемониално към всеки колежанин, който би надзърнал да потърси съвета му, подобно на великия достоен лорд Честърфийлд или церемониалмайстора на Маршалси.

За да го разсее, тя започна разговор за дрехите му; и той благоволи тогава да каже: да, наистина, тези ризи, които тя му предлагала, щели да бъдат добре дошли, защото другите ги бил износил вече, а освен това, понеже били купени готови, не му били кой знае колко удобни. След като се разприказва и подобри настроението си, той й обърна внимание върху палтото си, което висеше зад вратата, отбелязвайки, че Бащата на Маршалси ще даде лош пример на своите питомци — и без туй склонни към раздърпаност, ако се разхожда пред тях с продънени лакти. Той дори се пошегува с токовете на обувките си; но отново стана сериозен по въпроса за връзката си и й обеща, когато тя има пари и му купи нова, той да я носи.

Докато той допушваше кротко пурата, тя приготви леглото му за сън и подреди малката стая за нощната му почивка. А когато се почувствува уморен, пред вид на късния час и на преживените вълнения, той стана от стола, за да я благослови и да й пожелае лека нощ. През цялото това време бащата ни за миг не се бе замислил за нейните дрехи, за нейните обуща, за това, че тя не може да не се нуждае от нещо. Никой на света освен нея не би могъл да бъде тъй скромен в нуждите си.

Той я целуна няколко пъти с думите: „Бог да те благослови, мила моя! Лека нощ, обич моя!“

Но нейното нежно сърце бе тъй дълбоко наранено от състоянието, в което го беше видяла, че тя не смееше да го остави сам, да не би отново да се натъжи и да изпадне в отчаяние.

— Татко, миличък, аз не съм уморена; позволи ми да се върна след малко, като си легнеш, и да постоя край теб.

Той я попита покровителствено да не би да се чувствува самотна.

— Да, татко.

— Е, тогава ела непременно, любов моя.

— Аз ще стоя съвсем тихичко, татко.

— Не мисли за мен, мила моя — отвърна той, давайки й любезното си съгласие без колебание. — Върни се непременно.

Той вече задремваше, когато тя се върна и стъкна угасващия огън колкото можеше по-тихо, за да не го събуди. Но той я чу и попита кой е.

— Еми, татко.

— Еми, дете мое, ела тук. Искам да ти кажа нещо.

Той се привдигна на ниското си легло, тя коленичи, за да приближи лице до неговото, а той сложи ръка между сключените й длани. О! И бащата в личния си живот, и Бащата на Маршалси бяха сега еднакво силни у него.

— Любов моя, тук ти преживя тежък живот. Без приятели, без развлечения, с много грижи, нали така?

— Не се замисляй над това, миличък. Самата аз не го мисля.

— Ти знаеш положението ми, Еми. Аз не успях да направя много за тебе; но всичко, което можах да направя, направих го.

— Да, мили татко — отвърна тя и го целуна. — Зная, зная.

— Тук съм вече двадесет и трета година — каза той и нещо спря дъха му, но то не беше хлип, а по-скоро неспотаен звук на възхищение от себе си, мигновен изблик на едно благородно съзнание. — Това, което можах да направя за децата си, направих го. Еми, любов моя, ти си най-обичаната от тримата; ти не си ми излизала от ума — и каквото съм могъл да направя за тебе, мое мило дете, направил съм го доброволно и безропотно.

Единствено мъдростта, която държи ключа към всяко сърце и всички загадки, би могла да знае със сигурност до каква степен човекът, и по-специално един човек, унизен дълбоко като този тук, е в състояние да се самоизмамва. Но за този случай бе достатъчно това, че той лежеше с мокри клепки, спокоен, лежеше величествено, след като бе стоварил унизителния си живот като някаква дан върху преданото си дете, върху което бедите бяха падали и без туй тежко и чиято любов единствено го беше опазила поне в състоянието, в което беше сега.

Това дете не изпитваше никакви съмнения, не си задаваше никакви въпроси, защото в смущението си го виждаше с ореол около главата. Бедничкият, добричкият, най-верният, най-милият, най-скъпият — това бяха единствените слова, с които тя се обръщаше към него и с които го приспа сега.

Цялата тази нощ прекара край него. Като че ли го бе онеправдала и единствено с нежността си би могла донякъде да му се отплати, тя остана да бди над съня му, а понякога го целуваше със затаен дъх и шепнешком го назоваваше с мили имена. Понякога се дръпваше настрани, за да не пречи на слабата светлина от огнището, и наблюдавайки осветеното му спящо, лице, питаше се дали сега изглежда поне малко така, както е изглеждал, когато е бил богат и щастлив; защото той я беше трогнал, като си бе представил, че можел да изглежда пак такъв в оня ужасен миг. При мисълта за този миг тя отново коленичи край леглото му и се помоли: „О, запази живота му! Запази го за мен! О, не изоставяй моя мил, изстрадал, нещастен, дълбоко променен, мил, мил баща!“

Едва когато утрото дойде да го окрили и да го обнадежди, едва тогава тя го целуна за последен път и напусна малката стая. Когато се прокрадна по стълбите, пресече пустия двор и се промъкна горе до таванската си стаичка, бездимните покриви на къщите и далечните могили вече започваха да се провиждат над стената, в ясната утрин. Когато отвори тихичко прозореца и погледна на изток в затворническия двор, остриетата над стената бяха обагрени в червено, а сетне изведнъж станаха пурпурни на слънцето, което изникна разжарено в небесата. Остриетата никога не бяха изглеждали по-остри и жестоки, решетките — по-тежки, тъмничният двор — по-мрачен и затворен. Тя си представи слънчев изгрев над буйни реки, слънчев изгрев над необятни морета, слънчев изгрев над гъсти гори, където птиците се будят и дървесата шумолят; и погледна долу, към този гроб за живи хора, над който слънцето беше огряло, помисли за баща си, прекарал тук двадесет и три години, и си каза в изблик на скръб и състрадание:

— Не, не, аз никога в живота си не съм го видяла!

Глава XX В обществото

Да бе имал желанието и дарбата да напише сатира за фамилното високомерие, младият Джон Чивъри нямаше защо да търси примери за отмъщение вън от семейството на своята любима. Те изобилствуваха в нейния галантен брат и в онази превзета сестра, израснали в сиромашия и самозабравили се в хвалби за знатния си произход; готови да просят и да заемат от най-бедните; да откъснат от залъка на всекиго; да похарчат чуждите пари; да пият от чашата на непознати и след това да я запратят на пода. Ако можеше да обрисува мрачната история на живота им и в същото време да ги опише как размахват призрачната мъртвешка глава на фамилното благородство, за да привличат и плашат с него своите благодетели, младият Джон щеше да блесне като първокласен сатирик.

Тип се беше постарал да използува доходно свободата си и бе започнал работа като маркировач на билярд. Той тъй малко се беше замислил над това, кой е станал причина да бъде освободен, че Кленъм съвсем излишно си бе правил труда да въздействува на мистър Плорниш по този въпрос. Който и да го бе удостоил с любезността си, той с удоволствие приемаше неговата любезност със своята любезна благодарност — и това беше всичко. Измъквайки се из тъмничната врата при тези износни условия, той стана билярден маркировач; и сега пак надникваше понякога в малкото игрище за кегелбан, облечен в зелено модно сако (купено на вехто), с колосана яка и лъскави копчета (нови), и пиеше бирата на колежаните.

Една достойна черта в разпасания характер на този джентълмен беше тая, че той уважаваше и се възхищаваше от сестра си Еми. Това чувство ни веднъж не му бе попречило да й причинява тревоги, нито го бе накарало да се въздържи или лиши от нещо заради нея; но дори с този затворнически нагар върху обичта си той я обичаше. Същият вмирисан дъх на Маршалси се забелязваше и в ясното осъзнаване на факта, че тя жертвува живота си за техния баща, и в пълното отминаване на факта, че тя е сторила много и за него самия.

Кога точно този енергичен млад мъж и неговата сестра бяха започнали най-системно да размахват фамилното привидение, за да сащисват целия колеж, това този разказ трудно би могъл да установи. Вероятно по времето, когато започнаха да се хранят от подаянията на колежаните. Но едно е сигурно — колкото по-бедни и по-нуждаещи се бяха те, толкова по-тържествено измъкваха привидението от неговия гроб; а когато извършваха нещо особено нередно, привидението винаги се появяваше сред заслепяваща светлина.

В понеделник сутринта малката Дорит позакъсня, защото баща й бе спал до късно, а после трябваше да му се приготви закуската и да се подреди стаята му. Тя нямаше уговорена работа навън и затова остана при него, докато с помощта на Меги почисти и го изпрати на сутрешната му разходка (всичко петдесетина крачки) до кафенето, за да прочете сутрешния вестник. Тогава тя си сложи шапката и излезе, притеснена, че се е забавила толкова много. Както обикновено, когато премина през портиерната, разговорите сепнаха и един колежанин, постъпил тук в събота вечерта, усети бодването от лакътя на един по-стар колежанин: „Гледай! Ето я!“

Тя искаше да види сестра си, но когато стигна до дома на мистър Крипълс, разбра, че и сестра й, и чичо й са отишли вече в театъра, където работеха. Тъй като имаше пред вид подобна вероятност и след като си бе решила, че в подобен случай ще ги последва там, тя пое към театъра, който беше на отсамната страна на реката и не много далеч.

Малката Дорит познаваше живота в театрите толкова, колкото познаваше златните мини, и когато я насочиха към някаква тайнствена вратичка със странния вид на вход, който не се заключва по цяла нощ, и която, засрамена сякаш от себе си, се гушеше в една странична уличка, тя се поколеба, преди да влезе, защото я смутиха неколцината гладко избръснати господа с накривени шапки, които се шляеха пред вратата и твърде много приличаха на колежани. Когато, окуражена все пак от тази им прилика, тя ги запита къде да търси мис Дорит, те я пропуснаха да влезе в един тъмен коридор — той напомняше огромно опушено шише на изгаснала лампа, — в който долитаха далечни звуци от музика и танцуващи нозе. Един мъж, тъй отдавна непроветряван, че беше хванал зелен мухъл, седеше и наблюдаваше подобно на паяк това тъмно място през една дупка в ъгъла, но той й каза, че щял да изпрати съобщение на мис Дорит по първата дама или господин, които минели оттам. Първата дама, която мина, стискаше навита партитура, половината мушната в маншона й и половината стърчаща навън, а самата беше толкова изпомачкана, че да я поизглади човек, означаваше да й направи голямо добро. Но понеже беше много добродушна и каза: „Елате с мен; скоро ще ви намеря мис Дорит“, сестрата на мис Дорит тръгна с нея и с всяка стъпка в мрака се приближаваше до звуците на музиката и танцуващите нозе.

Най-после достигнаха до някакъв прашен лабиринт, сред който един връз друг се препъваха някакви хора, а бъркотията от безбройните греди, прегради, тухлени стени, въжета, макари, както и смесицата от светлината на слънцето и на лампите, беше такава, като че ли човек бе попаднал на обратната страна на вселената. Малката Дорит, останала сама и блъскана всеки миг от нечие тяло, стоеше напълно удивена, когато чу гласа на своята сестра:

— О, боже мой, Еми, какво търсиш тука?

— Исках да те видя, мила Фани; и понеже утре през целия ден съм на работа и като си помислих, че ти днес през целия ден може би си заета, казах си…

— Но като си представя, Еми, че тъкмо ти — зад кулисите! Не, невероятно!

Докато изричаше тези слова с не много дружелюбен тон, нейната сестра я превеждаше към една по-открита част на лабиринта, където, струпани едно върху друго, се виждаха позлатени столове и маси, а няколко млади госпожици, насядали където завърнат, разговаряха. Всички тези госпожици се нуждаеха от гореща ютия и всички някак странно се озъртаха наоколо, докато си приказваха.

Тъкмо когато сестрите пристигнаха там, някакво безцветно момче с шотландско кепе подаде глава иззад една греда отляво, каза: „Малко по-тихо там, госпожици!“, и изчезна. Веднага след това един весел господин с буйна дълга черна коса надникна иззад една греда отдясно, каза: „Малко по-тихо там, душички!“, и също изчезна.

— Това, да те видя сред моите колеги, Еми, е наистина последното нещо, което бих могла да си представя! — каза сестра й. — Кажи, как стигна дотук?

— Не знам. Дамата, която ти каза, че съм тук, бе любезна да ме доведе.

— Ах ти, кротко същество! Ти, струва ми се, можеш да се провреш навсякъде. Аз не бих могла да го сторя, Еми, макар че много по-добре познавам широкия свят.

Семеен навик беше да се смята за нещо в реда на нещата, че тя си е едно простичко, малко домошарче, което не притежава богатия и мъдър опит на останалите. Тази семейна измислица целеше да помогне на семейството да обясни на самата нея защо приема услугите й. Да не си представлява тя, че върши кой знае какво.

— Така-а! А сега кажи какво си намислила, Еми. Убедена съм, че ти се е набило нещо в главата, нещо за мене — каза Фани. Тя говореше така, сякаш сестра й, две-три години по-малка от нея, й е някаква престаряла баба.

— Не е кой знае какво; но понеже ти ми разказа за дамата, която ти е дала гривната, Фани…

Безцветното момче подаде глава иззад гредата отляво, каза: „Бъдете готови, госпожици!“, и изчезна. Веселият господин с черната коса също тъй внезапно подаде глава иззад гредата отдясно, каза: „Бъдете готови, душички!“, и също изчезна. Вследствие на това всички млади госпожици се изправиха и започнаха да отупват полите си отзад.

— Е, Еми? — каза Фани, която правеше като останалите. — Какво искаше да ми кажеш?

— Откакто ми разправи, че някаква дама ти е дала гривната, която ми показа, Фани, аз не съм съвсем спокойна за тебе и наистина бих искала да науча нещо повечко, ако си склонна да ми се довериш.

— Хайде, госпожици! — извика момчето с шотландското кепе.

— Хайде, душички! — извика господинът с черната коса. И двамата изчезнаха след миг и музиката и танцуващите крака се чуха отново.

Малката Дорит седна на един от златните столове, замаяна от тези бързи прекъсвания. Сестра й и останалите се бавиха дълго време; а в тяхно отсъствие нечий глас (както изглеждаше, на господина с черната коса) непрестанно подвикваше през звуците на музиката: „Едно, две, три, четири, пет, шест — скок! Едно, две, три, четири, пет, шест — скок!“ Най-после гласът спря и всички се върнаха отново, малко или много задъхани, увити в шаловете си, готови за излизане.

— Почакай малко, Еми, нека си отидат преди нас — прошепна Фани. Скоро ги оставиха сами; нищо по-особено не се случи след това, само момчето надзърна иззад старата греда и каза: „Всички да сте тук в единайсет утре, госпожици!“, и господинът с черната коса надникна иззад своята стара греда и каза: „Всички да сте тук в единайсет утре, душички!“, всеки по присъщия му начин.

Когато останаха сами, нещо като че ли беше навито или бе прибрано по някакъв друг начин и пред тях се разтвори голям, празен кладенец, в който Фани надникна и каза:

— Хайде, чичо!

Когато очите й свикнаха с тъмнината, малката Дорит го различи в дъното на кладенеца, сам в някакъв самотен ъгъл, стиснал под мишница инструмента си в опърпания му калъф.

Старецът изглеждаше така, като че ли високите прозорци на галерията с късчето небе в тях са били най-високата точка на неговите успехи в живота, а после е трябвало да ги остави и да заслиза надолу, докато най-сетне е потънал чак там, на дъното. На това място той бе прекарвал шест нощи седмично в продължение на много години, но никой не го бе видял да вдига очи над своята партитура и с основание се смяташе, че не е видял ни една от играните пиеси. В театъра се разправяше, че не познавал и най-популярните герои и героини дори по външен вид и че клоунът в продължение на петдесет вечери отправял най-острите си шеги направо към него, защото се бил обзаложил, че той няма да усети, и наистина, той с нищо не показал, че е осъзнал това. Дърводелците обичаха да се шегуват, че бил мъртъв, без да го е разбрал; а пък редовните посетители на салона уж смятали, че прекарвал целия си живот, и ден, и нощ, и недели и всичко, в оркестъра. На няколко пъти го бяха изпитвали, като му бяха предлагали щипка енфие през пръчките на парапета, и той винаги бе откликвал на подобно внимание с мигновена промяна в държането, в което тогава пробляскваше бледото привидение на един много изискан, истински джентълмен: извън това той никога и в никакви случаи не бе играл никаква друга роля в живота на театъра освен ролята на кларнетиста; в частния си живот, където нямаше роля за кларнетист, той въобще нямаше роля. Някои го смятаха за бедняк, други за богат скъперник; ала той не казваше нищо, никога не привдигаше наведената си глава, никога не променяше провлечената си походка и не отделяше тромавите си крака от земята. И макар че сега чакаше да бъде повикан от племенницата си, той я чу едва след като тя го повика три-четири пъти; нито пък се изненада от присъствието на две племенници вместо на една, а само изрече с треперещ глас:

— Ида, ида! — и пропълзя нагоре през някакъв подземен проход, от който струеше миризма на мазе.

— И тъй, Еми — каза сестра й, когато тримата преминаха през оная врата, която страдаше от лошото самочувствие на врата, различна от другите, а чичото инстинктивно се прихвана за Еми, като по-надеждна, — и тъй, Еми, ти се тревожиш за мене.

Тя беше хубавка и го съзнаваше и кокетираше; а снизхождението, с което оставяше настрана превъзходството на своето очарование и на светския си опит и се обръщаше към сестра си на почти равна нога, всъщност беше твърде характерно за семейство Дорит.

— Аз, Фани, се интересувам и се тревожа за всичко, което се отнася до тебе.

— Така, така, ти си най-доброто от всички Емита. Но ако аз понякога се държа малко предизвикателно, ти без съмнение ще го разбереш, защото знаеш какво ми е да работя тази работа и да съзнавам, че тя не е достойна за мене. Това не би ме тревожило — каза дъщерята на Бащата на Маршалси, — ако другите не бяха такива простаци. Ни един от тях не е от знатно семейство като нашето. Всички са от един дол дренки. Простаци.

Малката Дорит кротко погледна към сестра си, но не я прекъсна. Фани измъкна носната си кърпичка и сърдито избърса очи.

— Аз не съм родена там, където си ти, нали така, Еми, и вероятно това се е отразило. Мое мило дете, като се отървем от чичо, ще ти разкажа всичко. Ще го оставим в ресторантчето, където обядва.

Повървяха с него, докато стигнаха до една мръсна витрина в мръсна улица, която бе съвсем замъглена от парите на горещо месо, зеленчуци и пудинги. Но все пак тук-там се провиждаше по някой пържен свински бут с избили по него капчици от подправки и лук, в металическа тава, преляла от мазнина; в други подобни тави се готвеха парчета говеждо, йоркширски пудинг, пълнено телешко филе, нарязано на парчета, прясно сварена шунка, пържени картофи в плитък съд, слепени от собствената си мазнина, една-две тенджери с варени зеленчуци и други забележителни деликатеси. А вътре се виждаха няколко дървени прегради, в които онези купувачи, които намираха за по-удобно да отнесат храната си вместо в ръката в стомаха, опаковаха необезпокоявани покупките си. Докато разглеждаха всичко това, Фани отвори чантичката си, измъкна от тази съкровищница един шилинг и го подаде на чичото. А чичото, след като известно време не го и погледна, усети какво ще му предложи той и като промърмори: „Обяд ли? Ха! Да, да, да!“, бавно потъна в изпаренията.

— А сега, Еми — каза сестра й, — ела с мен, ако още имаш сили да вървиш, да отидем на Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър.

Погледът, с който съпроводи обявяването на този адрес в аристократическия квартал, и начинът, по който отметна новата си шапка (по-скоро безвкусна, отколкото полезна), накараха сестра й да се зачуди; но тя изяви готовността си да тръгнат към Харли Стрийт и те насочиха стъпките си нататък. Щом стигнаха до това богаташко място, Фани посочи една от най-хубавите къщи и като почука на вратата, попита за мисис Мърдл. Лакеят, който отвори вратата, макар да бе с напудрена коса и да се придружаваше от други двама лакеи, също толкова напудрени, не само не скри, че мисис Мърдл си е в къщи, но покани Фани да влезе. Фани влезе заедно със сестра си; и те се качиха на горния етаж с един напудрен лакей пред тях и друг напудрен зад тях и бяха оставени в една полукръгла приемна, една от няколкото приемни, в която имаше папагал, кацнал на външната страна на златната си клетка, който се крепеше на човката си, вирнал тънки крака нагоре, и заемаше най-странни положения във въздуха. Тази странност се наблюдава и с някои птици от човешкия род, когато се катерят по позлатена тел.

Стаята бе много по-разкошна от най-разкошните представи на малката Дорит и би изглеждала точно тъй разкошна и скъпа в очите на всекиго. Тя с удивление погледна към сестра си и щеше да я запита, ако Фани не бе смигнала предупредително към вратата за другата стая, покрита със завеса. В следващия миг завесата се разклати и една дама, привдигайки я с отрупаната си в пръстени ръка, я пусна зад гърба си, когато влезе.

Дамата не беше свежа и млада благодарение на природата, но изглеждаше свежа и млада благодарение на своята прислужничка. Тя имаше големи бездушни хубави очи и тъмна бездушна хубава коса и един голям бездушно хубав бюст и бе съумяла да изтъкне всяко едно от тези неща по най-очебийния начин. Дали защото бе настинала или пък защото й отиваше, тя бе вързала през главата си и отдолу под брадичката една голяма бяла панделка. И ако някога е съществувала бездушна хубава брадичка, която да е изглеждала тъй, сякаш никога ничия мъжка ръка не я е „пощипвала“, казано простонародно, то това беше брадичката, прихваната тъй плътно и стегнато от тази копринена юзда.

— Мисис Мърдл — каза Фани, — представям ви сестра си, мадам.

— Драго ми е да се запозная със сестра ви, мис Дорит. Не знаех, че имате сестра.

— Не съм ви казвала, че имам — отговори Фани.

— Ах! — мисис Мърдл присви малкото пръстче на лявата си ръка, сякаш каза: „Пипнах ли те. Знаех си, че не си!“ Тя обикновено жестикулираше само с лявата ръка, защото двете й ръце не образуваха чифт — лявата беше много по-бяла и по-пухкава от другата. После добави: — Седнете — и се настани удобно в гнездо от червени и златни възглавници на отоманката до папагала.

— И тя ли е артистка? — попита мисис Мърдл, оглеждайки малката Дорит през своя лорнет.

Фани отвърна, че не е.

— Не е — повтори мисис Мърдл, отпускайки лорнета. — Няма артистичност. Много приятна, но не артистична.

— Моята сестра, мадам — започна Фани, у която се чувствуваше една смесица от стеснение и наглост — поиска да й обясня като на сестра как е станало така, че съм се запознала с вас. И понеже бях обещала да ви посетя още веднъж, казах си, че ще си позволя волността да я доведа с мене в такъв случай, ако може, вие да й обясните. Аз искам тя да знае, а вие може би ще й обясните, нали?

— Смятате ли, че на възрастта на сестра ви… — подсказа мисис Мърдл.

— Тя е много по-голяма, отколкото изглежда — каза Фани. — Почти колкото мене е.

— Обществото — започна мисис Мърдл и отново присви пръстчето си, — да се обясни обществото на младите хора, е нещо толкова трудно (всъщност то е еднакво мъчно да се обясни почти на всички), че на мен ми е драго да чуя това. Аз бих искала обществото да не е тъй деспотично, да не е толкова взискателно… Птицо, млъкни!

Папагалът бе надал един пронизителен писък, сякаш, името му беше Общество и той потвърждаваше правото му да бъде взискателно.

— Но — продължи мисис Мърдл — ние сме длъжни да го приемем такова, каквото е. Знам, че е празно и конвенционално, и светско, и много възмутително, но понеже не сме диваци в Южните морета (аз лично съжалявам, че не съм от тях — очарователен живот и великолепен климат, както разбирам!), ние сме длъжни да се съобразяваме с него. Такава е участта ни. Мистър Мърдл е голям търговец, сделките му са огромни, богатството и влиянието му са безгранични, но дори и той… Птицо, млъкни!

Папагалът бе издал нов крясък; той бе допълнил изречението толкова изразително, че не стана нужда мисис Мърдл да го довършва.

— Понеже сестра ви желае да изясня нашето лично познанство — подхвана отново тя, обръщайки се към малката Дорит, — като разкажа обстоятелствата, които й правят чест, аз не мога да откажа на молбата й. Аз имам син (първият път се ожених прекалено млада), двадесет и две-три годишен.

Фани стисна устни и погледна полутържествуващо към сестра си.

— Син двадесет и две-три годишен. Той е малко веселяк, нещо, което Обществото приема у младежите, и е много чувствителна натура. Наследил е, изглежда, този недостатък. Аз самата съм също много чувствителна по природа. Най-слабото същество. Чувствата ми се влияят мигновено.

Тя изрече това и всичко останало студено, като някаква снежна жена; забравяйки напълно сестрите освен в някои моменти и видимо отправяйки думите си към някакво въображаемо Общество. Пак заради него от време на време тя пооправяше дрехата си и нагласяше позата си върху отоманката.

— Та той е много чувствителен. Качество — когато човек живее при естествени обстоятелства, но ние не живеем в естествени обстоятелства. За което трябва да се съжалява, особено пък аз, която съм дете на природата и бих желала да не го крия; но — това е. Обществото ни потиска и ни управлява. Птицо млъкни!

Папагалът бе обхванат от необуздан пристъп на смях, след като бе огънал няколко от металните пръчки на клетката с извитата си човка и сега ги ближеше с черния си език.

— Ненужно е да обяснявам на личност с вашия изискан вкус, богат опит и издигната чувствителност — заяви мисис Мърдл от своето червено-златно гнездо и сложи лорнета си, за да си припомни с кого точно разговаряше, — че сцената понякога излъчва обаяние за младежите с гореспоменат характер. Като казвам сцената, имам пред вид хората на нея от женски пол. Затова, когато чух, че моят син бил обаян от някаква танцьорка, разбрах, какво точно означава това в Обществото и предположих, че е танцьорка в операта, от каквито се обайват обикновено светските младежи.

Тя потри едно о друга белите си ръце, осъзнавайки присъствието на сестрите; от което пръстените върху пръстите й издадоха остър звук.

— Както ще ви каже и сестра ви, когато разбрах какъв всъщност е театърът, останах изненадана и отчаяна. Но когато разбрах, че вашата сестра, отхвърляйки ухажванията на сина ми (тук би трябвало да прибавя — съвсем неочаквано), го е накарала да й предложи брак, изпитах дълбока загриженост — остра.

Тя проследи извивката на лявата си вежда и я оправи.

— В дълбокото си отчаяние, което може да изпита само една майка — с Обществото, — аз реших да отида в театъра лично и да кажа на танцьорката какво мисля. Така се запознах със сестра ви. Видях, за моя изненада, че тя в много отношения е различна от онова, което очаквах; защото тя ме посрещна с — как да се изразя, — със самочувствието на човек от семейство, нали? — усмихна се мисис Мърдл.

— Аз ви казах, мадам — отвърна Фани и се изчерви, — че макар да ме виждате в подобно положение, аз стоя толкова високо над останалите, щото считам произхода си равен на произхода на вашия син; и че имам брат, който, познавайки обстоятелствата, ще бъде на същото мнение и не ще сметне връзката за особена чест.

— Мис Дорит — каза мисис Мърдл, след като студено я изгледа през лорнета, — това е същото, което се канех да кажа на сестра ви в отговор на вашата молба. Много съм ви задължена, че си го припомнихте толкова точно и ме изпреварихте. Тогава аз — обърна се тя към малката Дорит — веднага свалих от ръката си една гривна (много съм импулсивна) и помолих сестра ви да ми позволи да я сложа на нейната ръка в знак на удоволствието, което изпитах, че сме в състояние да разговаряме на равна нога. (Това беше вярно, тъй като дамата на отиване към театъра беше купила една евтина, лъскава вещ с намерение да я предложи като подкуп.)

— А пък аз ви отговорих, мисис Мърдл — обади се Фани, — че ние може да сме бедни, но не сме прости.

— Да, струва ми се, това са точните ви думи — съгласи се мисис Мърдл.

— И освен това ви казах, мисис Мърдл, че като ми говорите за превъзходството на положението, заемано от вашия син в обществото, вие се лъжете в предположенията си за моя произход; и че положението на моя баща, дори в онова общество, сред което се движи сега (а какво е то, аз си знам най-добре), е много високостоящо и е признато от всички.

— Съвсем точно — потвърди мисис Мърдл, — имате отлична памет.

— Благодаря ви, мадам. Ще бъдете ли така любезна да разкажете на сестра ми останалото?

— Друго почти няма — каза мисис Мърдл, оглеждайки широтата на бюста си, която, изглежда, бе съществена, за да може той да бъде още по-безизразен, — но и малкото, което е, прави чест на сестра ви. Аз изясних на вашата сестра истинското положение на нещата; невъзможността на Обществото, в което ние се движим, да признае обществото, в което тя се движи — а то сигурно е очарователно, не се и съмнявам; много неизгодното положение, в което тя би поставила семейството си, което така високо цени и на което ние ще се видим принудени да погледнем отвисоко и с презрение и от което (в социалния смисъл) ще се чувствуваме задължени да се отдръпнем с отвращение. С две думи, апелирах към похвалната гордост на вашата сестра.

— Нека сестра ми чуе, ако обичате, мисис Мърдл — нацупи се Фани и отметна прозрачната си шапка, — че вече имах честта да съобщя на вашия син, че не желая повече да разговарям с него.

— Да, мис Дорит — потвърди мисис Мърдл, — може би трябваше да кажа това още в началото. Ако не съм го сторила, то вероятно е, защото мисълта ми постоянно се е връщала към опасенията, че той може да настоява и вие може да намерите за какво да разговаряте с него. Аз споменах също така на сестра ви — пак се обръщам към професионалистката мис Дорит, — че ако синът ми се ожени, той не ще получи нито стотинка и ще бъде истински просяк. (Споменавам го само като факт, който е част от разказа, а не защото смятам, че е повлияло на сестра ви другояче, освен в благоразумния и законен смисъл, в който ние всички се влияем от подобни съображения в нашата неестествена система на живот.) Най-после след много доблестни думи и проява на доблестен дух от страна на вашата сестра стигнахме до увереността, че опасност вече не съществува; и вашата сестра беше така мила да ми позволи да я наградя с един-два знака на благодарност при моята шивачка.

Малката Дорит се натъжи и погледна към Фани разтревожена.

— И освен това да ми обещае настоящото удоволствие от една последна среща, на която да се разделим в най-добри отношения. В който случай — добави мисис Мърдл, като напусна гнездото си и мушна нещо в ръката на Фани — мис Дорит ще ми позволи да й кажа сбогом с най-добри пожелания по моя нескопосан начин.

Сестрите станаха с нея и всички се спряха край клетката на папагала, а той отчупи с човката си една бисквита, изплю я, опита се като че ли да им се надсмее, танцувайки надуто само с тяло, без да мръдне краката си, и внезапно се отпусна с главата надолу и обиколи цялата си клетка с помощта на жестоката си човка и на черния си език.

— Сбогом, мис Дорит, с най-добри пожелания — каза мисис Мърдл. — Да можехме да доживеем до някакъв Златен век или нещо подобно, аз с удоволствие бих се сдружила с някои очарователни и талантливи личности, от които сега съм принудена да страня. С удоволствие бих приела едно по-примитивно общество. Имаше едно стихотворение, когато взимах уроци, нещо като: о бедния индианец, чиито не знам какво си, тревожело! Ако няколкостотин от личностите, които се движат в обществото, биха могли да се отделят и да заживеят като индианците, то аз веднага ще отида с тях; но след като се движим в обществото и не можем за жалост да станем индианци — довиждане!

Слязоха по стълбите с един слуга с напудрена перука пред тях и друг с напудрена перука зад тях, по-голямата сестра надменно, малката — смирено, и излязоха вън, на ненапудрената Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър.

— Е? — обади се Фани, като повървяха мълчаливо. — Имаш ли да кажеш нещо, Еми?

— О, просто не знам какво да кажа — отвърна тя отчаяна. — Ти не го ли харесваш този младеж, Фани?

— Да го харесвам ли? Ами че той е същински идиот.

— Така ми е мъчно — не се обиждай, — но понеже ме попита дали имам да кажа нещо, толкова ми е мъчно, че беше принудена да позволиш на тази дама да те унижава с подаръците си.

— Ах, ти, глупачко! — отвърна сестра й и така силно я дръпна за ръкава, че я раздруса. — Нима нямаш характер? Не се учудвам! Ти не се уважаваш, ти нямаш достойнство. Така както позволяваш на този отвратителен малък Чивъри — изречено с обидно натъртване — да се мъкне подире ти, така и ще оставиш да тъпчат семейството ти, без дори да се обърнеш.

— Не говори така, мила Фани. Правя каквото мога, за вас.

— Правела, каквото може, за нас — повтори Фани, като я мъкнеше бързо напред. — А нима би позволила една жена като тази, която само като я погледнеш, стига да имаш малко опит, веднага ще разбереш, че е безкрайно фалшива и нахална — нима ще й позволиш да тъпче семейството ти и ще й поблагодариш за това?

— Не, Фани, разбира се, че не.

— Остави я тогава да си плати за наглостта, глупаче такова. Какво друго да я накарам да стори? Нека да си плати за наглостта, глупаво дете; и да помогне на семейството ти с парите си!

Не проговориха вече по целия път до жилището, в което живееха Фани и чичо й. Като стигнаха там, намериха стареца да се упражнява най-горестно на кларинета си в един ъгъл на стаята. Фани трябваше да си направи импровизиран обед от котлети, бира и чай; и възмутено се преструваше, че си го приготвя сама, макар в действителност сестра й да свърши всичко. А когато най-после седна да яде и да пие, Фани хвърляше приборите по масата и се ядосваше на хляба си, също както баща й бе постъпил предишната вечер.

— Ако ме презираш — заяви тя и се обля в сълзи, — защото съм била танцувачка, защо тогава ме принуди да стана такава? Ти си причина за това. Ти би искала да се прекланям до земята пред тази мисис Мърдл и да я оставя да дрънка, каквото си ще, и да се отнася към всички ни с презрение, и да ми го казва направо в очите. Само защото съм била танцьорка!

— О, Фани!

— А и Тип, и той, бедното момче. Значи тя може да го обижда, колкото си ще, само защото бил осъждан и работел черна работа и тъй нататък. Не, за всичко си виновна само ти, Еми. И би могла да бъдеш доволна поне от това, че съм го защитила.

През цялото това време чичото надуваше горестно кларинета в своя ъгъл, а от време на време го отдръпваше на два-три сантиметра от устата си и се накланяше към тях с някакво несигурно чувство, че някой може би е казал нещо.

— Ами баща ти, бедният твой баща, Еми. Само защото не е на свобода, за да могат да го видят и да се защити сам, ти позволяваш на подобни хора да го обиждат безнаказано. Ако не ти е жал за тебе самата, понеже имаш възможност да излизаш навън и да работиш, то него поне би могла да съжалиш, струва ми се, като знаеш какво е преживял.

Фани изливаше гнева си върху чаените чаши и хляба, докато беше разгневена, а после заяви, че била най-нещастното момиче на света и че предпочитала да е мъртва. Подир това плачът й премина в разкаяние, тя стана и прегърна сестра си. Малката Дорит се опита да я накара да мълчи, но тя заяви, че искала да говори и трябвало да говори! А после повтори на няколко пъти: „Прости ми, Еми!“ и „Извини ме, Еми!“ със същата страст, с която бе изразявала възмущението си.

— Но повярвай, повярвай ми, Еми — подхвана тя отново, когато вече седяха една до друга в сестринско разбирателство, — повярвай, че щеше да гледаш на всичко това с други очи, ако познаваше малко по-добре Обществото.

— Много е възможно, Фани — каза кротката малка Дорит.

— Виждаш ли, докато ти си седеше в къщи, затворена от околния свят, Еми — продължаваше сестра й все по-покровителствено, — аз бях навън, движех се в Обществото и, изглежда, съм станала горда и доблестна — а може би дори повече, отколкото трябва?

Малката Дорит отговори:

— О, да, да!

— И докато ти си се грижила за обяда и за дрехите, то аз може би съм се грижила за името на семейството. Кажи, не е ли така, Еми?

Малката Дорит отново кимна утвърдително, а лицето й бе по-весело, отколкото нейното сърце.

— Особено пък като знаем, че в мястото, на което ти си толкова предана, цари дух, който го отличава от другите страни на Обществото — допълни Фани. — Затова хайде да ме целунеш още веднъж, миличка Еми, и да си кажем, че и двете може би сме прави и че ти си едно спокойно, невинно, добро домошарче.

През целия този диалог кларинетът проплакваше най-патетично, но изведнъж бе прекъснат от Фани, която каза, че трябвало да вървят; а тя съобщи това на чичо си, като затръшна партитурата му и издърпа кларинета от устата му.

Малката Дорит се раздели с тях на вратата и забърза към Маршалси. Там се стъмняваше по-рано от другаде и влизайки вътре тази вечер, тя сякаш се спусна в някакъв дълбок окоп. Сянката на стената лежеше върху всичко. И най-вече върху човека в стария тъмносив халат и черното кадифено кепе, когато той се извърна към нея, щом отвори вратата на мрачната стая.

„А нима не лежи и върху мен? — помисли си малката Дорит с ръка все още върху дръжката. — Фани беше права.“

Глава XXI Страданието на мистър Мърдл

Върху богатския дом, дома на Мърдл на Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър, не падаше сянката на никоя плебейска стена; към него гледаха само фасадите на други богатски домове от отсрещната страна на улицата. Подобно на безукорното Общество къщите от двете страни на Харли Стрийт се държаха много неприветливо една към друга. Би могло дори да се каже, че жилищата и техните обитатели дотолкова си приличаха в това отношение, че нерядко хората се оттегляха от двете противоположни страни на вечерните трапези в сянката на собствената си надменност и гледаха към оттатъшната страна безстрастно като къщите си.

Всеки знае доколко подобни на самата улица бяха и двете редици от сътрапезници, които заемаха местата си съответно на местата на къщите си. Двадесетте еднакви, безизразни къщи, на които се чукаше и се звънеше по един и същи начин, до които се достигаше по същите скучни стъпала, всички оградени с еднакви железни огради, всичките с еднакви безполезни противопожарни излази, със същите грозни украшения по главите си, всички с еднакво високо мнение за себе си — кой не е вечерял в тяхна компания? Домът, който така отчаяно се нуждае от ремонтиране, домът с еркер, домът с декоративната мазилка, домът с подновената фасада, домът на ъгъла, в който няма ни една правилна стая, домът с вечно спуснатите транспаранти, домът с вечно вдигнатия траурен герб, домът, в който данъчният агент е дошъл да прибере една незначителна сума и не е намерил никого в къщи — кой не е вечерял там? Къщата, която никой не иска да наеме и която да вземеш, е истинско постижения — кой не я познава? Елегантното жилище, наето за цял живот от разочарования благородник, което му е страшно неудобно — кой ли не познава тая населена с привидения обител?

Харли Стрийт Кавендиш Скуеър признаваше с радост мистър и мисис Мърдл. На Харли Стрийт живееха натрапници, които улицата не желаеше да признае; но мистър и мисис Мърдл тя бе приела с почести. Обществото признаваше мистър и мисис Мърдл. Обществото бе заявило: „Да им дадем право да бъдат сред нас; да ги признаем!“

Мистър Мърдл беше неописуемо богат; извънредно предприемчив човек; същински цар Мидас, но без ушите, който превръщаше всичко, до което се докоснеше, в злато. Биваше го за всичко — от банкерството до строителството. Естествено, беше и в парламента. По необходимост — и във финансите. На едно беше председател, на друго — член на управителния съвет, на трето — президент. Най-големи търговци питаха основателите на новите съмнителни предприятия: „А с какво име ще гарантирате имота си? Мърдл член ли е на вашия съвет?“ И ако отговорът беше отрицателен, казваха: „Е, тогава не искаме да работим с вас.“

Този велик и щастлив мъж се бе сдобил с тоя широк бюст, който се нуждаеше от широтата си, за да проявява на воля своето бездушие в гнездото си от червено и златно, преди петнадесет години. Това не беше бюст, на който да склопиш уморена глава, но това бе великолепен бюст, по който да накичиш скъпоценности. Мистър Мърдл търсеше нещо, на което да закачи скъпоценности, и той си го купи за тази цел. Златарите Стор и Мортимър биха се оженили по същите съображения.

Подобно на останалите му сделки и тази беше солидна и успешна. Скъпоценностите изпъкваха в най-добрия си вид. Бюстът, когато се движеше в Обществото със скъпоценностите по него, привличаше всеобщо възхищение. А щом Обществото беше благосклонно, доволен беше и мистър Мърдл. Той беше най-незаинтересуваният от всички мъже — вършеше всичко за Обществото и от цялата печалба и грижи вземаше за себе си само онова, което би могъл да си вземе един човек.

А това означава, че по всяка вероятност той си вземаше всичко, което искаше и което той, тъй или иначе, щеше да получи при своето неограничено богатство. Но неговото желание бе да задоволи Обществото (каквото и да се криеше зад тази дума) и да прибере за благодарност всички финансови облаги, произлезли от това. В компания той не блестеше, не беше самохвалко; беше затворен човек с широка издадена напред зорка глава, бузите му имаха оня особен тъмновинен цвят, който е по-скоро унил, отколкото свеж, и някак неловко придърпваше маншетите на палтото си, сякаш те бяха негови съюзници и имаха основания да се стараят да прикриват ръцете му. В малкото, което казваше, той се разкриваше като човек приятен, без превземки, умееше да пази лична и обществена тайна и не отстъпваше от схващането си, че всеки и във всяко отношение трябва да изявява уважението си към Обществото. Всред същото това Общество (ако така се наричаха ония, които посещаваха неговите вечери и приемите и концертите на мисис Мърдл) той почти никак не се забавляваше и най-често го намираха подпрян на някоя стена или застанал зад някоя врата. Така също, когато той отиваше сред него, вместо то да дойде при него, той изглеждаше уморен и като че ли по-предразположен да си легне, по въпреки всичко непрестанно го събираше, непрестанно се движеше сред него и вечно пръскаше пари по него с най-широка ръка.

Първият съпруг на мисис Мърдл беше полковник, под чието покровителство бюстът бе влязъл в съревнование със снеговете на Северна Америка и се бе измъкнал оттам малко потъмнял, но не и постоплен. Синът на полковника бе единствената рожба на мисис Мърдл. Той беше от завеяните късоврати момчета, които не приличат на млади мъже, а на наедрели деца. Беше проявил толкова малко признаци на здрав разум, щото между приятелите му се разправяше, че мозъкът му бил замръзнал в страшния студ, обхванал Сент Джон, Ню Брънзуик, по време на раждането му там, и още не се бил размразил. Друга приказка разказваше, че като дете поради заплеснатостта на някаква бавачка бил паднал от висок прозорец върху главата си и сигурни свидетели твърдели, че чули как тя изпукала. Много е възможно и двете твърдения да са били измислени впоследствие; младият джентълмен (чието изразително име беше не друго, а Спарклър18) страдаше от манията да предлага брак на всяка неподходяща млада дама и да заявява на всяка следваща млада дама, на която се канеше да прави предложение, че е „чудно девойче — пък и начетена — без разни ми ти фантазии“.

Един доведен син с подобни ограничени дарби би бил пречка за всеки нов съпруг; ала мистър Мърдл съвсем не се нуждаеше от доведен син за лични цели; на него му трябваше доведен син за Обществото. И понеже мистър Спарклър бе служил в гвардията, редовно посещаваше всички конни състезания, всички салони и всички приеми и понеже всички го познаваха, Обществото приемаше благосклонно своя доведен син. Мистър Мърдл би сметнал този благополучен резултат за много задоволителен, ако мистър Спарклър не се бе оказал един доста скъп предмет. Така че той бе доставил мистър Спарклър за Обществото на твърде височка цена.

В богатския дом на Харли Стрийт се даваше голяма вечеря, докато в същата вечер малката Дорит шиеше новата риза на баща си край леглото му; присъствуваха магнати от двореца, магнати от Сити, магнати от Камарата на общините и магнати от Камарата на лордовете, магнати от депутатските скамейки и магнати от адвокатурата, магнати епископи, магнати от финансите, магнати от конната гвардия, магнати адмирали — всички магнати, които направляват нашия живот и понякога ни спъват.

— Дочух — каза магнатът епископ на магната гвардеец, — че мистър Мърдл с направил нов финансов удар. Разправят, за около сто хиляди лири.

Магнатът от конната гвардия бе разбрал за двеста.

Магнатът от финансите — за триста.

Магнатът адвокат, като полюшкваше внушителния си двоен монокъл, заяви, че нямало да са по-малко от четиристотин. Това бил един от онези щастливи случаи на предвидливост и комбинации, чийто резултат не било лесно да се прецени. Това бил един от онези примери за попадение на удара, съчетан с привичния късмет и типичната смелост, каквито на сто години се срещали само тук-там. Но ето го брата Белоуз, той нали бил в голямата банкова афера, той сигурно щял да каже нещо повече. На колко, според брата Белоуз, би могъл да възлиза този нов успех?

Брат Белоуз се бе запътил да изрази уваженията си на бюста и им подхвърли мимоходом: бил чул да се казва от достоверен източник, че това възлизало едно на друго на половин милион суха пара.

Магнатът от адмиралтейството каза, че мистър Мърдл е чудесен човек. Финансистът каза, че той бил нова сила в страната и че ще е в състояние да откупи цялата Камара на общините. Епископът каза, че с удоволствие си представял как това богатство се изсипва в сандъците на един джентълмен, който винаги бил склонен да отстоява истинските интереси на Обществото.

Самият мистър Мърдл обикновено закъсняваше на приеми като този, както подобава на човек, притиснат от лапите на гигантски сделки, докато другите мъже вече се бяха отърсили от своите сделки-джуджета за през този ден. На настоящия прием той пристигна последен. Финансистът заяви, че работата на мистър Мърдл е и неговото наказание. Епископът заяви, че с удоволствие си представял как това богатство се изсипвало в сандъците на един джентълмен, който го приемал със смирение.

А пудрата! Такива количества пудра бе посипана по перуките на прислугата, че тя беше като подправка на цялата вечеря. Прашинки от пудра попадаха в чиниите и месните ястия на Обществото бяха подправени с първокласни лакеи. Мистър Мърдл съпровождаше надолу някаква контеса, затворена в сърцевината на една грамадна рокля, към която тя се отнасяше в размер, както сърцевината към прекомерно разлистената зелка, ако ми е позволено да направя подобно плоско сравнение. Тя се смъкна по стълбите като някакъв огромен откъртен клон и никой не разбра кое мъничко човече19 го привеждаше в движение.

За вечеря Обществото получи всичко, което желаеше и което не желаеше. То имаше всичко за гледане, всичко за ядене, всичко за пиене. Би трябвало да се надяваме, че се и забавляваше; колкото до вечерята, която изяде сам мистър Мърдл, тя не струваше повече от осемнадесет пенса. Мисис Мърдл беше величествена. Следващият по величественост тази вечер беше главният лакей. Той беше просто царствен. Не вършеше нищо, но наблюдаваше така, както малцина други мъже умеят да наблюдават. Той бе последният дар от мистър Мърдл на Обществото. Мистър Мърдл не го искаше, той загубваше самообладание, когато това величествено същество поглеждаше към него; ала алчното Общество го желаеше — и го бе получило.

Невидимата контеса понесе клона в съответния момент на приема и редицата от красота бе завършена от бюста. Финансистът я сравни с Юнона. Епископът — с Юдита.

Адвокатът и магнатът от конната гвардия започнаха да разискват военния съд. Брат Белуоз и депутатът се присъединиха към тях. И другите магнати се разделиха на групички. Мистър Мърдл седеше мълчаливо загледан в покривката на масата. От време на време някой магнат го заговаряше, просто за да измести нишката на разговора, в който участвуваше, към него; но мистър Мърдл рядко проявяваше интерес към казаното и само оставаше за малко пресмятанията си, за да подаде виното.

На ставане толкова много от магнатите поискаха да кажат по нещо на мистър Мърдл, и то всеки насаме, че той устрои нещо като малки аудиенции край бюфета, и един по един ги отпращаше през вратата.

Финансистът изрази надеждата, че ще му позволят да поздрави този световноизвестен английски капиталист и принц на търговията (той и друг път бе изричал това оригинално предсказание за удостояване с благородническа титла в този дом и затова сега му беше лесно) с новото му постижение. Да се увеличават победите на подобни личности, означавало да се увеличават победите и ресурсите на нацията; и финансистът заяви — той го изтъкна недвусмислено на мистър Мърдл, — че смята това за много патриотично.

— Благодаря, уважаеми лорде, благодаря — каза мистър Мърдл. — Приемам поздравленията ви с гордост и се радвам, че сте доволен.

— О, аз никога не съм доволен без причина, мистър Мърдл. — Финансистът се усмихна, хвана го за ръката, обърна го към бюфета и каза шеговито: — Защото иначе вие не бихте имали желание да си губите времето с нас и да ни помагате.

Мистър Мърдл се чувствувал поласкан от…

— Не, не — спря го финансистът, — не тази е светлината, в която един човек, тъй изтъкнат с практическите си познания и с голямата си предвидливост, би трябвало да приема думите ми. Ако ние имаме щастието да командуваме обстоятелствата и да предложим на един и без това вече много виден човек да… да стане един от нашите и да ни помогне с тежестта на своето влияние, познания и характер, то ние бихме могли да му наложим подобно удостояване само като един дълг. Всъщност като една дан, която дължим на Обществото.

Мистър Мърдл намекна, че Обществото било за него като зеницата на собственото му око и че неговите изисквания засенчвали всички останали съображения. Финансистът се оттегли, на негово място се появи адвокатът.

Адвокатът, с глава леко издадена напред, както е характерно за лицата от тая професия, попипвайки внушителния си двоен монокъл, изрази надеждата, че ще му бъде простено, ако си позволи да спомене на един от хората, които най-добре съумявали да превърнат корените на злото в корени на доброто, който от дълго време хвърлял блестяща светлина върху постиженията дори на държава, търговска като Англия — ще му бъде простено, ако спомене — съвсем незаинтересовано, просто ей така, като amicus curiae20, както педантично се изразявали те, адвокатите, за един факт, който случайно бил узнал. Замолен бил да прегледа крепостния акт на едно много голямо имение в едно от източните графства. Та, крепостният акт бил съвсем редовен и това имение трябвало да се откупи от човек, който си играел с — Пари (отново лекото привеждане и попипването на внушителния монокъл), но за твърде разумна цена. Адвокатът узнал за това едва днеска и си казал: „Аз ще имам честта да вечерям с моя уважаван приятел мистър Мърдъл и съвсем между четири очи ще му спомена за тази възможност.“ Подобна покупка щяла да донесе със себе си не само законно място в парламента и политическо влияние, но и пет-шест ежегодни църковни дарения със значителна стойност. Естествено, мистър Мърдл твърде лесно можел да намери начини да вложи дори своя огромен капитал и да развихри докрай дори своя изключително деен и жизнен интелект — в това адвокатът изобщо не се съмнявал; но той се осмелявал да изтъкне, че у него се оформял следният въпрос: дали човекът, достойно заслужил своето тъй видно положение и европейска известност, не е просто длъжен — не, не към самия себе си, но към Обществото, да се нагърби с гореспоменатото влияние; и да го упражнява — не, не би казал за свое собствено, нито пък за това на партията си — а по-точно за доброто на самото Общество.

Мистър Мърдл отново изрази дълбоката си преданост към този обект на неговото непрестанно внимание и адвокатът понесе своя внушителен монокъл нагоре по тържественото стълбище. Тогава епископът се запъти, уж случайно, по посока на бюфета.

Благата на този свят, подхвърли някак между другото епископът, едва ли могат да се изсипят на по уместно място, когато се струпат под магическото докосване на някой умен и мъдър човек, който, осъзнавайки истинския смисъл на богатството (тук епископът се помъчи да си придаде вид на бедняк), знае много точно какво значение би могло да има това богатство за благото на нашего брата. Изобщо, ако се използува разумно и правилно се разпредели.

Мистър Мърдл смирено изрази своята увереност, че епископът сигурно нямал пред вид самия него и твърде нелогично изказа дълбоката си благодарност за доброто мнение на епископа.

Тогава епископът, отстъпвайки колебливо с добре оформения си десен крак, сякаш искаше да каже на мистър Мърдл: „Не обръщай внимание на расото ми — то е чиста формалност!“, постави пред любезния си приятел следния въпрос:

Дали любезният му приятел се е замислял, че Обществото не без основание може би очаква един тъй преуспяващ търговец, чийто пример от пиедестала, на който стои, е силно въздействуващ, да поръси малко пари за някоя и друга религиозна мисия в Африка?

Когато мистър Мърдл даде да се разбере, че тази идея няма да бъде пренебрегната, епископът го занима с друг един случай.

Дали неговият любезен приятел изобщо е чувал нещичко за дейността на техния Съвместен комитет за Допълнителни дарения за Сановниците и дали не му е минавало през ума, че изразходването на известни суми в тази насока би могло да бъде един добре изпълнен замисъл?

Мистър Мърдл отговори утвърдително, а епископът обясни защо го е запитал.

Обществото очаквало от хора като неговия любезен приятел да извършват подобни дела. Не, той не повдигал въпроса, защото сам очаквал това, а защото Обществото го очаквало. Също тъй, както не Комитетът се нуждаел от Допълнителните дарения за Сановниците, а Обществото живеело в най-страшно безпокойство, докато не ги получело. Той искал да увери своя любезен приятел, че дълбоко оценявал благоразположението на своя любезен приятел към всички случаи, в които ставало дума за опазване интересите на Обществото; и смятал, че едновременно ще застъпи тези интереси и ще изрази чувствата на Обществото, като му пожелае непрекъсващо благоденствие, непрекъснато увеличаване на богатството и непрекъснати неща — изобщо.

След това епископът се запъти към горния етаж, а и другите магнати постепенно се понесоха подир него, докато долу не остана друг освен мистър Мърдл. Този джентълмен, след като заби поглед в покривката, го откъсна едва когато душата на главния лакей пламна от благородно възмущение и чак тогава бавно се запъти след останалите и се стопи в потока от хора по тържествената стълба. Мисис Мърдл даваше прием, най-хубавите скъпоценности бяха окачени на показ, Обществото си получаваше онова, за което беше дошло, а мистър Мърдл изсърба чашка чай за две стотинки в един ъгъл и получи дори повече, отколкото му трябваше.

Сред магнатите гости се намираше и един известен лекар, който познаваше всички и когото всички познаваха. Когато влезе, той съзря мистър Мърдл да пие чая си в ъгъла и го докосна по рамото.

Мистър Мърдл се стресна.

— О! Вие ли сте!

— По-добре ли сте днес?

— Не — отвърна мистър Мърдл. — Не съм по-добре.

— Съжалявам, че не ви прегледах тази сутрин. Елате, моля, утре сутринта при мен или ми позволете аз да дойда.

— Добре! — каза Мърдл. — Ще се отбия утре на минаване.

Адвокатът и епископът присъствуваха на краткия диалог и когато мистър Мърдл беше отнесен от тълпата, заприказваха за това с лекаря. Адвокатът каза, че имало определена граница за умственото напрежение, която никой човек не можел да прекрачи; че точката на издръжливостта се меняла според различното качество на мозъка и особеностите на телесното устройство, както сам той бил наблюдавал у неколцина от своите учени събратя: но преминела ли се тази точка дори на косъм, резултатът бил: депресия и диспепсия. Той не искал да се набърква в светите тайни на медицината, но според него (леко привеждане и налагане на внушителния монокъл) такъв именно бил случаят на Мърдл, нали? Епископът отбеляза, че когато бил младеж, за известно време се бил пристрастил да пише съботни проповеди — навик, който всички млади синове на църквата старателно трябвало да отбягват — и тогава често чувствувал някаква депресия, предизвикана, според него, от едно пренапрягане на интелекта, върху която депресия жълтъкът на прясно снесено яйце, разбит от добрата жена, в чийто дом живеел тогава, с чаша силно шери, индийско орехче и пудра захар, въздействували като същинска магия. Без да се опитвал да препоръчва подобно елементарно лекарство на един истински професор в голямото лекарско изкуство, той се осмелявал да запита дали когато напрежението е предизвикано от сложни умствени комбинации, душевното състояние не би могло да се ободри посредством употребата на някакъв безвреден и все пак полезен стимулант?

— Да — отговори лекарят, — да, и двамата сте прави. Но аз искам да ви кажа, че не откривам някакво заболяване у мистър Мърдл. Той има физиката на носорог, храносмилането на щраус и съсредоточеността на стридата. Що се отнася до нервната му система, мистър Мърдл има спокоен темперамент и не е чувствителен, всъщност той е неуязвим, бих казал, като самия Ахил. Може да ви се стори странно, че такъв един човек би могъл да се чувствува зле без причина. Но аз го намирам за напълно здрав. Възможно е да има някакво скрито вътрешно оплакване. Не знам. Зная само, че засега още не съм го открил.

Ни сянка от страданието на мистър Мърдл не пробягваше по бюста, който сега демонстрираше скъпоценни камъни в съперничество с други подобни първокласни поставки за скъпоценности; ни сянка от страданието на мистър Мърдл не пробягваше по младия Спарклър, който сновеше из стаите и вманиачено търсеше някоя достатъчно неподходяща за женитба млада дама, лишена от преструвки; ни сянка от страданието на мистър Мърдл не пробягваше по Барнакловци и Стилтстокинговци, от които тук присъствуваха цели колонии; нито пък по който и да било от компанията. Дори и по самия него сянката почти не се забелязваше, докато той се промъкваше сред навалицата и приемаше нейните почитания.

Страданието на мистър Мърдл, Обществото и той бяха така свързани един с друг във всички останали неща, че е трудно да си представим как неговата болест — ако изобщо страдаше от такава, би могла да бъде лично негова работа. Нима той наистина страдаше от някаква дълбоко скрита болест и намери ли се доктор, който да я открие? Търпение. Засега най-вече сянката от стената на Маршалси имаше свойството да почерня и лежеше върху семейство Дорит при всяко положение на слънчевия диск.

Глава XXІІ Загадка

Макар посещенията на мистър Кленъм в Маршалси да се увеличиха на брой, в очите на Бащата на Маршалси това не увеличи симпатиите към него. Недосетливостта му по важния въпрос за Даренията не беше в състояние да събуди възхищение в родителската гръд, а по-скоро извикваше огорчение в тази чувствителна област и се възприемаше като липса на добро възпитание. Сянка на разочарование, извикана от откритието, че мистър Кленъм едва ли притежава онази досетливост, която в своята доверчивост той му бе приписвал, започна да помрачава бащиното разположение по отношение на този джентълмен. Бащата стигна дотам да заяви в интимен семеен кръг, че според него мистър Кленъм не бил човек с развити инстинкти. В качеството си на водач и представител на Колежа той с радост, каза бащата, приемал мистър Кленъм, когато оня идвал да му изрази своите уважения; но смятал, че не изпитва лични симпатии към него. Имало, изглежда, нещо (сам той не знаел какво), което му липсва. Но, тъй или инак, бащата не само не бе нелюбезен, а, напротив — удостояваше го с голямо внимание; може би хранеше надеждата, че макар и не човек достатъчно умен и спонтанен, за да повтори спонтанно своето предишно дарение, той все пак може да се окаже с отзивчива душа във връзка с този въпрос.

В трояката си същност на човека отвън, който случайно е бил затворен вътре в нощта на първото си появяване; на човека отвън, който се бе заинтересувал от делата на Бащата на Маршалси с потресаващото намерение да го измъкне оттук; и на човека отвън, който се бе заинтересувал от детето на Маршалси, Кленъм скоро се превърна в изтъкнат посетител. Той не се изненадваше от особеното внимание, оказвано му от Чивъри, когато този служител стоеше на ключалката, защото едва ли правеше някаква разлика между любезността на мистър Чивъри и на останалите ключари. И затова през един определен следобед мистър Чивъри внезапно го изненада и изпъкна на фона на другите ключари много релефно.

Мистър Чивъри, прилагайки хитроумно правото си да пропъжда всички от портиерната, бе съумял да се освободи от празноскитащите колежани, тъй че Кленъм на излизане от затвора да го намери сам на неговия пост.

— Моля да ме извините, сър — каза загадъчно мистър Чивъри, — но по кой път възнамерявате да се придвижите?

— Ще мина през моста. — Той с удивление видя мистър Чивъри като същинско олицетворение на Мълчанието, както оня бе застанал с ключ, допрян до устните.

— Повторно моля да ме извините, сър — каза мистър Чивъри, — а дали не ви е възможно да обиколите през Хорсмонгър Лейн? Дали ви е възможно да отделите време, за да се отбиете на този адрес? — и му подаде една малка картичка, отпечатана за реклама на Чивъри и съдружие, тютюнопродавци, вносители на оригинални хавански пури, бенгалски пури и ароматен кубински тютюн, търговци на енфие и пр., и пр.

— Не е по търговска работа — обясни мистър Чивъри. — Истината е, че е заради жена ми. Тя желае да ви каже нещичко, сър, но един въпрос относно… да — кимна мистър Чивъри, като прочете в погледа на Кленъм, че го е разбрал, — относно нея.

— Още сега ще се срещна с вашата жена.

— Благодаря, сър. Много съм задължен. Ще удължите пътя си с не повече от десет минути. Потърсете, моля, мисис Чивъри! — Мистър Чивъри, който вече го бе пуснал навън, даде тези инструкции шепнешком, през едно малко прозорче на външната врата, което той можеше да отваря отвътре, за да оглежда посетителите, когато си пожелае.

С картичката в ръка Артър Кленъм се запъти към посочения на нея адрес и бързо го намери. Магазинчето беше много малко, а зад тезгяха седеше една жена с добродетелен вид и плетеше. Буркани с тютюн, кутии с пури, няколко лули, едно-две бурканчета с енфие, малък инструмент, подобен на обувалка, който служеше за насипване на енфието — такава беше наличността тук.

Артър каза името си и обясни, че е обещал да се отбие в отговор на молбата на мистър Чивъри. Както предполагал, във връзка с мис Дорит. Мисис Чивъри бързо остави плетката, стана от мястото си зад тезгяха и плачливо заклати глава.

— Можете да го видите веднага — каза тя, — ако благоволите да надзърнете.

С тези загадъчни думи тя поведе посетителя към малката приемна зад магазина, чийто малък прозорец гледаше към едно много малко мрачно дворче. В това дворче едно пране от чаршафи и покривки за маса напразно се опитваше (поради липсата на въздух) да се изсуши на въжетата; а сред тези развяващи се предмети, седнал на стол — подобно последния моряк, оцелял върху разбит кораб и безсилен да вдигне платната, седеше един нещастен младеж.

— Нашият Джон — обясни мисис Чивъри.

От учтивост Кленъм запита какво търси там.

— Това му е едничкото разнообразие — каза мисис Чивъри и отново поклати глава. — Не желае да излиза дори и до двора, когато там няма пране, но когато има пране да го пази от погледите на съседите, седи там с часове. С часове. Казва, че се чувствувал като в гъста гора! — Мисис Чивъри отново заклати глава, вдигна престилка с майчински жест до очите си и отново въведе посетителя в магазинчето.

— Умолявам ви да седнете, сър — каза мисис Чивъри. — Мис Дорит му е мъката на нашия Джон, сър; разбива си сърцето по нея и аз ще се осмеля да ви попитам, как ще запази то обичта към родителите си, след като е сломено?

Мисис Чивъри, приятна на вид жена, много уважавана по Хорсмонгър Лейн заради майчината си любов и изискания си речник, произнесе тези слова с трагизъм и веднага след това започна да клати глава и да бърше очи.

— Господине — подхвана отново тя, — вие се познавате със семейството, интересувате се от семейството и сте влиятелен в семейството. Ако сте в състояние да изявите възгледи, способни да направят щастливи двамата млади, то позволете ми заради нашия Джон и заради тях двамата да ви помоля да сторите това.

— В краткото време, от което я познавам — започна обърканият Артър, — аз съм гледал малката… аз съм гледал мис Дорит в една светлина тъй далечна от онази, в която ми я представяте сега, че вие истински ме изненадвате. Тя познава ли вашия син?

— Отраснаха заедно, сър — каза мисис Чивъри. — Заедно са играли.

— Тя знае ли, че синът ви е влюбен в нея?

— О! Господ да ви е на помощ, сър — извика мисис Чивъри и тържествуващо потрепна. — Та може ли да го е видяла в неделя и да не е разбрала това? Бастунът му само трябва да й го е казал много отдавна, ако той самият не е посмял. Младежи като нашия Джон не си купуват бастуни с ръчици от слонова кост току-така. Аз как го разбрах. Нали по същия начин?

— А може би мис Дорит не е така досетлива като вас, нали?

— В такъв случай тя го знае от собствената му уста — каза мисис Чивъри.

— Уверена ли сте?

— Господине — заяви мисис Чивъри, — уверена и сигурна съм, като че съм в този дом. Видях сина си да излиза със собствените си очи, когато в този дом седях, видях сина си да се връща, когато в този дом седях, и знам, че го е сторил! — Мисис Чивъри съумя да направи думите си много внушителни с помощта на тази обстоятелственост и повторения.

— А смея ли да ви запитам как стана тъй, че изпадна в унинието, което ви тревожи?

— Това — подхвана мисис Чивъри — се случи в оня същия ден, когато в този дом видях, че Джон с очите тези се завръща. И оттогава е не на себе си в този дом. Не е бил никога това, което е сега в този дом, откакто в този дом преди години седем аз и баща му дойдохме като квартиранти тук! — Благодарение на дарбата й да съставя така странно изреченията си, думите на мисис Чивъри прозвучаха като същинска клетвена декларация.

— А смея ли да ви запитам как, мислите, се е случило това?

— Да — каза мисис Чивъри, — и аз ще ви разкажа честно и почтено, тъй както вярно е, че в този магазин седя. Нашият Джон беше добро дете и галеха го всички. Играеше си той с нея като дете, когато като дете в оня двор играеше си тя. Оттогава той я знае. Излезе той тогава в оная неделя, след като ей оттатък в гостната обядва, и я е срещнал, по уговорка или пък без — това не знам. Той й предложил. И брат й, и сестра й се мислят за големи хора и са против нашия Джон. Баща й пък мисли само за себе си и не желае да я разделя с друг. При тези обстоятелства тя е казала на нашия Джон така: „Не, Джон, не мога да те взема, аз не мога да мисля за съпруг, аз имам намерение да си остана вечна жертва, прости, потърси друга, достойна зарад теб, а мене забрави!“ Ето, тъй тя е осъдена да бъде постоянна жертва на хората, които са недостойни да бъде тя жертва вечна за тях. Ето от какво нашият Джон загуби всяка радост, едничката утеха му е да се разхлажда сред прането и да разкрива в този двор, както аз ви го разкрих там, съкрушената си душа, която къса майчиното ми сърце! — При тези думи добрата женица посочи към малкия прозорец, откъдето се виждаше синът й, седнал неутешим сред безмълвната горица; и отново поклати глава и избърса очи и го замоли, заради двамата млади, да упражни влиянието си за благополучния завършек на тези трагични събития.

Тя бе тъй уверена в истинността на казаното и думите й така отговаряха на действителността, що се отнасяше до отношенията между малката Дорит и нейното семейство, че Кленъм се обърка. Той проявяваше към малката Дорит един по-особен интерес — интерес, който хем произлизаше от заобикалящата я обстановка, хем напълно я отделяше от нея — и сега се разочарова, раздразни, заболя го, като си я представи влюбена в младия мистър Чивъри от задния двор или в когото и да било. От друга страна, опита се да си внуши, че влюбена, или не, тя си оставаше все същата малка Дорит; и че да я превръща в нещо като весталка на домашното огнище и срещу това да иска от нея да охладнее към единствените хора, които познаваше, би било само недостойна слабост на собствената му фантазия. И все пак младежкият й и нежен вид, стеснителното й държане, очарованието на нейните чувствителни очи и глас, многобройните неща, с които го привличаше личността й, и голямата разлика между нея и другите около нея не се съчетаваха и не бяха в състояние да се съчетаят с тази новоизникнала идея.

Той каза на достойната мисис Чивъри, след като прехвърли тези неща през ума си — стори го, докато тя все още приказваше, — че би могла да разчита на него, той винаги бил готов да стори всичко по силите си, за да допринесе за щастието на мис Дорит и да подпомогне осъществяването на нейните съкровени желания, доколкото това зависело от него и ако съумеел да ги отгатне. Същевременно той я посъветва да се предпазва от прибързани мнения и предубеждения; помоли я да запази случилото се в тайна, за да не бъде огорчена мис Дорит; и най-вече препоръча й да спечели доверието на сина си, за да й разкаже той как точно са се развили събитията. Мисис Чивъри сметна горните предпазни мерки за прекалени, но заяви, че ще опита. Тя поклати глава, сякаш не бе извлякла от тази среща очакваната утеха, и все пак му поблагодари за труда, който любезно си беше направил. После се разделиха с най-добри чувства и Артър си тръгна.

Гъмжилото по улицата се сблъскваше с гъмжилото от мисли в главата му и понеже от двата безпорядъка се получаваше голяма бъркотия, вместо по Лондонския мост предпочете да мине през по-тихите улички към Железния мост. Но едва стъпил там, той съзря малката Дорит да върви пред него. Денят беше приятен, подухваше лек ветрец и тя, изглежда, току-що бе излязла да се поразходи. Час по-рано той я бе оставил в стаята на баща й.

Отдаваше му се подходяща възможност да се вгледа по-отблизо в лицето и държанието й, без никой друг да му пречи. Кленъм ускори крачка; но още преди да я бе настигнал, тя извърна глава.

— Стреснах ли ви? — запита я той.

— Стъпките ми се сториха познати — отвърна тя колебливо.

— А тъй ли излезе наистина, малка Дорит? Едва ли сте очаквали да видите тъкмо мен.

— Не съм очаквала никого. Но като чух стъпки, казах си, че ми приличат на вашите.

— Отивате ли някъде?

— Не, сър, просто излязох тук да се поразвлека.

Тръгнаха заедно и тя възвърна доверчивото си държане към него и го погледна в очите, когато каза, след като се озърна:

— Много е странно. Сигурно мъчно ще ме разберете. Понякога имам чувството, че проявявам безсърдечие, като се разхождам тук.

— Безсърдечие?

— Като гледам реката и толкова много небе, и толкова много предмети, толкова разнообразие и движение. А после — да се върна пак там и да го намеря все в същото задушно място.

— Ах, това ли било! Но не бива да забравяте, че когато се връщате, вие носите със себе си духа и атмосферата на неща, които го ободряват.

— Дали? Дано да е така! Страхувам се, че вие си представлявате повече, сър, и ми приписвате несъществуващо влияние. Ако сам вие бяхте в тъмница, бих ли могла да ви утеша?

— Да, малка Дорит, уверен съм!

От трепета на устните и от сянката на дълбоко вълнение, преминала по лицето й, той заключи, че тя си мисли за своя баща. Кленъм помълча, за да й позволи да се съвземе. Малката Дорит, облегната разтреперана върху ръката му, се свързваше още по-малко с теорията на мисис Чивъри, но някак си подхождаше на новата мисъл, изникнала в ума му, че твърде вероятно е все пак да съществува някои в безнадеждната — това пък беше още по-ново хрумване, — в безнадеждната, недостижима далнина.

Тръгнаха назад и Кленъм каза:

— Ето я и Меги!

Малката Дорит вдигна изненадано глава и те се озоваха срещу Меги, която, щом ги съзря, спря като закована. Беше се понесла напред с такъв устрем, че ги забеляза едва когато се сблъска с тях. За миг видът й стана толкова гузен, че чак кошницата й почервеня.

— Меги, нали ми обеща да стоиш край татко!

— Да, майчице, но той не ме остави. Като си намисли да ме изпрати някъде, нали трябва да отида? Като реши и като ми каже: „Меги, тичай да занесеш това писмо и като се върнеш, ще ти дам шест пенса, ако отговорът е добър“, нали трябва да го взема? Какво друго да сторя, като съм само на десет години? Или ако мистър Тип — ако се случи да влиза, когато аз излизам, и ако и той ми каже: „Къде си тръгнала, Меги?“, и ако аз му кажа: „Отивам там и там“, и ако той ми каже: „Я чакай и аз да опитам“, и ако и той тайно напише едно писмо и ми го даде и ми каже: „Занеси го на същото място и ако отговорът е добър, ще ти дам един шилинг“, аз крива ли съм, майчице?

По сведените очи на малката Дорит Артър разбра, че тя подозира до кого са адресирани писмата.

— Сега отивам при Еди-кой си. На̀, вижте! Ето къде отивам — каза Меги. — Отивам при Еди-кой си. Не при тебе, майчице, това няма нищо общо с тебе — при вас отивам, господине — каза Меги на Артър. — Я най-добре елате да вървим у вас, Еди-кой си, че да ви ги дам там.

— Е, няма защо да бъдем чак толкова изпълнителни, Меги. Дай ми ги тука — каза Кленъм тихичко.

— Добре тогава, ама елате от другата страна — отвърна Меги с висок шепот. — Майчицата не биваше да разбира за това и нищичко нямаше да разбере наистина, Еди-кой си, ако се бяхте прибрали в къщи, вместо да се навъртате наоколо. Не съм крива аз. Трябва да направя, каквото са ми наредили. Те би трябвало да се срамуват от себе си, че са ми го казали.

Кленъм прекоси на отвъдната страна и отвори бързо писмата. В писмото на бащата се казваше, че озовавайки се съвсем ненадейно в необичайното положение на човек, разочарован от една неизплатена сума, на която основателно разчитал, той взел перото, бидейки възпрепятствуван от злощастното обстоятелство, че е задържан в затвора през последните двадесет и три години (подчертано три пъти) да се яви лично, което иначе непременно би сторил — той взел перото, за да замоли мистър Кленъм да му услужи със сумата от три лири и десет шилинга срещу съответната разписка, която го умолявал да приложи. Писмото на сина казваше, че той бил уверен, че мистър Кленъм с удоволствие ще чуе новината за много задоволителната постоянна работа, която си бил намерил, обещаваща пълен успех в живота; но че временната несъстоятелност на неговия работодател да изплати заплатата му до настоящата дата (за това условие гореспоменатият работодател бил измолил великодушното му снизхождение, което изобщо не се бил съмнявал, че ще получи от една сродна душа), съчетана с измамната постъпка на един неверен приятел и настоящите високи цени на хранителните продукти, всичко това го било довело до прага на разорението, ако до шест без петнадесет на настоящата вечер не успеел да намери сумата от осем лири. Мистър Кленъм сигурно с удоволствие щял да чуе, че благодарение на отзивчивостта на неколцина приятели, които питаели дълбоко доверие в неговата честност, той вече бил събрал парите, с изключение на един незначителен недостиг от една лира, седемнадесет шилинга и шест пенса; който заем щял да му бъде изплатен в срок от един месец с всички благоприятни последици.

Кленъм отговори на писмата с помощта на молива и кесията си още на самото място; на бащата той изпрати исканото, на сина отказа да услужи. После натовари Меги да отнесе отговорите и й връчи оня шилинг, от който провалянето на допълнителното й начинание щеше да я лиши.

Когато се върна при малката Дорит и пак подхванаха разходката си, тя изведнъж каза:

— Май най-добре ще е да си вървя. Най-добре да си вървя у дома.

— Не се измъчвайте — успокои я Кленъм. — Аз отговорих на писмата. Те бяха без значение. Знаете за какво бяха. Те бяха без значение.

— Но аз се страхувам да го оставям сам — отговори тя. — Страхувам се да оставям и двамата. Когато ме няма, те опорочават, без да искат, дори и Меги.

— Задачата й беше съвсем невинна, на бедничката. А опазвайки я в тайна от вас, тя е искала без съмнение да ви спести едно неудобство.

— Да, надявам се, надявам се. Но най-добре е да се прибирам у дома! Едва вчера моята сестра ми каза, че тъй съм била свикнала с тъмницата, че съм заприличала на нея и по вид, и по прав. Трябва да е вярно. Вярно трябва да е, като виждам тези неща. Мястото ми е там. Там по-добре се чувствувам. Каква безсърдечност — да стоя тук, когато там съм нужна. Сбогом. Въобще не биваше да излизам!

Развълнуваният начин, по който изрече това, сякаш думите избликнаха от потиснатото й сърце, попречи на Кленъм да скрие сълзите си, докато я слушаше.

— Не го наричайте свой дом, дете мое! — помоли я той. — Винаги ме заболява, като ви чуя да го наричате дом.

— Но това е моят дом! Какво друго бих могла да назова мой дом? Защо да се опитвам да го забравям, макар и за миг?

— Но вие не го забравяте, малка Дорит, вие сте му винаги вярна и предана.

— Дано, дано! Но най-добре за мене е да си стоя все там; много по-добре, много по-синовно, много по-приятно. Моля, не идвайте с мен, оставете ме да си вървя сама. Сбогом, бог да ви благослови. Благодаря ви, благодаря.

Той разбра, че ще е по-добре да уважи молбата й, и не помръдна, докато нежната й фигура бързо се отдалечаваше от него. Когато се стопи от погледа му, той извърна лице към водата и остана така, замислен.

Когато и да бе открила за писмата, тя щеше да бъде угнетена; и все пак нима чак толкова дълбоко и тъй несдържано?

Не.

Когато бе видяла баща си да проси почти открито, когато го бе замолила да не дава на баща й пари, тя наистина беше угнетена, но не както сега. Нещо бе изострило и засилило нейната чувствителност. Дали все пак наистина нямаше някой в безнадеждната, недостижимата далнина? Или пък подозрението бе извикано в ума му от неговата собствена асоциация с бурната река, която се блъскаше под моста, и със същата тази река в по-горното й течение, с неизменния й шепот край носа на ферибота, със спокойния клокот на водата, същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и същия покой?

Той дълго продължи да мисли там за своето бедно дете, за малката Дорит; представяше си я как се прибира в къщи; представяше си я сама в нощта; представяше си я, когато настъпва утрото. И бедното дете, малката Дорит, също си мислеше за него — твърде предано, ах; прекалено предано! — в сянката на тъмничните стени.

Глава XXІІІ Машинарията се задвижва

Мистър Мийгълс се бе отдал на преговорите с Дениъл Дойс, с които го бе натоварил Кленъм, с такова настървение, че скоро доведе нещата до делово обсъждане и една сутрин в девет часа се появи в дома на Кленъм, за да му докладва.

— Дойс е дълбоко поласкан от доброто ви мнение за него — подхвана разговора той — и има голямо желание лично да проверите сметките на фабриката и основно да вникнете в тях. Той ми предаде ключовете за всичките си книжа и документи — ей ги, подрънкват ми вече в джоба — и единствената му заръка беше: „Нека мистър Кленъм има възможността да бъде на равна нога с мен, като знае всичко, което и аз знам. Ако накрая не излезе нищо, той поне ще уважава моето доверие. Защото не съм ли уверен в това по начало, не би трябвало да имам никакво вземане-даване с него.“ И тъй, както виждате — завърши мистър Мийгълс, — това е то Дениъл Дойс, цял-целеничък.

— Много почтен човек.

— О, да, разбира се. Без съмнение. Странен, но много почтен. Но много странен. А сега ще ми повярвате ли, Кленъм — каза мистър Мийгълс развеселен от дън душа от странността на своя приятел, — цялата сутрин прекарах в оня, кой ли го знае какъв беше, двор…

— Дворът на кървящото сърце?

— Цяла сутрин в Двора на кървящото сърце, без да успея да го накарам да заговори по нашата работа.

— Но защо?

— Защо ли, приятелю? Още щом споменах името ви във връзка с работата, и той отказа.

— Отказа именно защото съм аз ли?

— Още щом споменах името ви, Кленъм, и той отсече: „Никога!“ — „Защо така?“ — питам аз. „Не е важно, Мийгълс, никога.“ — „Ама защо никога?“ И ще ми повярвате ли, Кленъм — каза мистър Мийгълс, напушен от смях, — стана ясно, че това „никога“ било защото той и вие, докато сте вървели към Туикнъм, сте повели приятелски разговор, в течение на който той ви бил споменал за намерението си да си вземе съдружник, предполагайки, че вие вече сте се установили и сте пуснали корени, здрави като на катедралата „Свети Павел“. „Поради което, казва, сега мистър Кленъм може да си помисли, ако приема предложението му, че моите искрени думи са били всъщност преднамерена и хитроумна уловка. Което аз не бих понесъл, казва, което гордостта ми не позволява да понеса.“

— Аз по-лесно бих заподозрял…

— Много естествено — прекъсна го мистър Мийгълс, — така му и казах. Но цяла сутрин ни трябваше, за да прескочим тази стена и съмнявам се дали друг освен мене (той отдавна ме обича) би успял да прехвърли крака му през нея. И тъй, Кленъм, като преодоляхме тази делова пречка, той постави условието, преди сам да говори с вас, аз да прегледам сметките му и да си съставя мнение лично за себе си. Прегледах му сметките и си съставих мнение. „Общо взето, «за» ли е или «против»“, пита ме той. „За“, отговорих аз. „И, тогава, казва, добри ми приятелю, можеш да дадеш на мистър Кленъм възможността и той да си състави мнение. Аз пък за да го улесня да стори това безпристрастно и напълно необезпокояван, ще замина от града за една седмица.“ И той замина — каза мистър Мийгълс. — Така блестящо завърши цялата история.

— А мен ме остави — додаде Кленъм, — изпълнен с дълбоко възхищение към неговата искреност и неговата…

— Странност — пресече го мистър Мийгълс. — Така си и знаех!

Тази не беше точната дума на устните на Кленъм, но той не пожела да прекъсне добродушния си приятел.

— А сега — допълни мистър Мийгълс — можете да започнете проучването веднага щом сметнете за уместно. Аз се наех да ви обясня неясните неща, но обещах да остана напълно безпристрастен и да не правя нищо повече от това.

Започнаха работата в Двора на кървящото сърце още същия предобед. Опитното око лесно улавяше малките странности в начина, по който мистър Дойс бе ръководил работите си, но това всъщност бяха малки хитроумни опростявания на някои затруднения и по-правият път към желаната цел. Че книгите му не бяха водени редовно и че се нуждаеше от помощ, за да разшири работата си, беше очевидно; но всички резултати от дългогодишната му дейност бяха подробно описани и лесно се установяваха. Нищо не бе направено, за да се придаде по-лъскав облик на още недовършените опити; всичко си беше в истинския му работен вид, в някакъв недодялан, но добър ред. Многобройните сметки и постъпления, нанесени със собствения му почерк, не бяха много краснописно подредени, но бяха ясни и водеха направо към делта. Артър си помисли, че едно много по-изискано и подредено деловодство — като, да речем, това на Министерството на разтакането — би било много по-безполезно, защото умишлено бе водено така, че да е неясно.

Три-четири дни прилежна работа му помогнаха да овладее всички факти, които би трябвало да знае. Мистър Мийгълс бе на услугите му през цялото време, винаги готов да освети всяко неясно ъгълче със своето ярко фенерче, останало му от времето на везните и лопатката. Те се споразумяха помежду си за сумата, която би трябвало да се предложи, за да се участвува наполовина в предприятието, и тогава мистър Мийгълс разкъса печата на една записка, в която Дениъл Дойс бе означил исканата от него сума; тази сума беше дори по-малка. И така, когато Дениъл се върна, намери нещата окончателно решени.

— Сега вече мога да ви кажа, мистър Кленъм — каза той и сърдечно му стисна ръката, — че и със свещ да го бях търсил, не бих намерил друг съдружник, който повече да ми е по сърце.

— Аз ще кажа същото — отвърна Кленъм.

— Аз пък ще кажа за двама ви — допълни мистър Мийгълс, — че добре си подхождате. Вие го дръжте здраво, Кленъм, с присъщия ви здрав разум, а пък ти се дръж здраво за фабриката, Дениъл, с твоя…

— Нездрав разум, нали? — прекъсна го Дениъл с милата си усмивка.

— Наречи го, както си щеш — и тогава всеки ще бъде десницата на другия. А сега аз като практичен човек подавам десница и на двама ви.

Сделката се извърши за около месец. В резултат на това личните средства на Артър намаляха до няколкостотин лири; но пред него се разкри една дейна и многообещаваща работа. Тримата приятели вечеряха заедно в деня на голямото събитие; работниците от фабриката и техните жени и деца също празнуваха и вечеряха заедно; дори целият Двор на кървящото сърце вечеря с тях и здравата се гости с месо. Но не изминаха и два месеца, Дворът на кървящото сърце отново свикна с недояждането и пиршеството отдавна бе забравено; от новото съдружие нова изглеждаше само боята върху надписа на вратата: „Дойс и Кленъм“; и дори и на самия Кленъм бе започнало да му се струва, че води работите на фирмата от години насам.

Малката кантора, отделена за него, беше стаичка от дърво и стъкло в края на една дълга, ниска работилница, изпълнена с тезгяси, менгемета, инструменти, каиши и колела; и всичко това, което бе включено към парната машина, трещеше и се въртеше така, сякаш му бе възложена самоубийствената задача да смели предприятието на ситен прах и да направи фабриката на парчета. От две големи врати, подобни на люкове — едната на тавана — за работилницата горе, а другата на пода — за долната работилница, се процеждаше дебел сноп светлина, който напомняше на Кленъм за оная детска книжка с картинки, където подобен сноп от лъчи бе станал свидетел на убийството на Авел. В канцеларията шумовете долитаха отдалеч като усърдно жужене, прекъсвано понякога от почукване и тежки удари. Прилежните фигури на работниците бяха покрити със стружки от желязо и стомана, които танцуваха по всеки тезгях и изригваха през всяка цепнатина на дюшемето. До работилницата се достигаше по една подвижна стълба от долния двор, където пък подът на същата тази работилница служеше за навес над големия точиларски камък, на който се остреха инструментите. От всичко това се излъчваше в очите на Кленъм нещо едновременно и нереално, и много практично, което бе за него желана промяна; и всеки път, щом вдигнеше поглед от най-важното си занимание в началото — подреждането на документите, — той съзерцаваше тези неща с едно чувство на задоволство от своето занимание, съвсем ново за него.

Един ден, когато пак повдигна очи, той бе изненадан от една дамска шапка, която се катереше по подвижната стълба. Необичайното явление бе последвано от втора шапка. Тогава той забеляза, че първата шапка е кацнала върху главата на лелята на мистър Ф., а втората — на главата на Флора, която, изглежда, бе изтласкала наследството си по стръмнината с голяма мъка.

Макар да не бе кой знае колко очарован като видя тези посетителки, Кленъм веднага отвори вратата на кантората и ги извлече из работилницата; спасение съвсем належащо, защото лелята на мистър Ф. вече се спъваше върху някакво препятствие и се заканваше на парните двигатели като институция изобщо, размахвайки тежката си чанта.

— Ах, божичко, Артър — да кажа мистър Кленъм, далеч по-прилично — ох, как се изкатерихме дотук а как ли пък ще слезем без пожарникарска стълба а лелята на мистър Ф. се изпотрепа по стъпалата и цялата е в синини а ти да работиш с машинарии и леярство гледай ти и да не ни кажеш!

Това каза задъханата Флора. А междувременно лелята на мистър Ф. търкаше почитаемите носове на обувките си с чадъра и гледаше отмъстително.

— Много неучтиво, че не дойде да ни видиш след онзи ден, макар естествено да знам, че в нашия дом теб нищо не те привлича по-весело си си прекарвал времето, това е сигурно, ами тя руса ли е или чернокоса дали е синеока или черноока питам се, не че не очаквам да е съвсем различна от самата мене във всяко отношение защото аз те разочаровах много добре го съзнавам и ти си съвсем прав да я обичаш несъмнено ала каквото казвам Артър забрави го какви ужасни глупости говоря мили божке!

В това време той им бе сложил столове в кантората. Докато сядаше, Флора го надари с един от старите си погледи.

— И само като си помисля за Дойс и Кленъм и кой ли може да е този Дойс — продължи Флора, — приятен човек без съмнение и сигурно е женен или пък дъщеря, но има ли наистина? Тогава става ясно това съдружие и всичко друго, но ти не ми казвай защото знам че нямам право да те питам златната верига която бяхме изковали сега е скъсана и много правилно.

Флора нежно сложи ръка върху неговата и му изпрати още един от младежките погледи.

— Мили Артър — сила на навика, мистър Кленъм много по-деликатно и подходящо за новите условия — аз моля да простите, че си позволих да ви обезпокоя но си помислих, че мога да го сторя заради миналото завинаги увехнало, не ще разцъфне, пък и да ви посетя с лелята на мистър Ф. за да ви поздравя и пожелая всичко най-добро, много по-хубаво е от Китай не може да се отрече и много по-близко макар и по-високо!

— Много ми е драго да ви видя — каза Кленъм — и да ви поблагодаря, Флора, за това, че не сте ме забравили.

— Нещо, което аз не бих могла да кажа в никакъв случай — отвърна Флора, — защото аз можех да съм умряла и погребана поне двадесет пъти преди изобщо да се сетите за мене или за другото поради това последна забележка искам да направя, последно обяснение да дам…

— Моя мила мисис Финчинг — викна стреснато Артър.

— О не това ужасно име, кажи Флора!

— Флора, има ли смисъл да се тревожиш отново с тези обяснения? Повярвай ми, те не са нужни. Аз съм удовлетворен — напълно удовлетворен.

В този миг вниманието им бе привлечено от лелята на мистър Ф., която направи следното безжалостно и ужасно изявление:

— По пътя за Довър има крайпътни камъни!

Тя взриви този изстрел с такава смъртна омраза към човешкия род, че Кленъм се видя в чудо как да се защити; той и без това вече бе объркан от честта, с която го удостояваше посещението на тази почтена дама, след като знаеше, че тя дълбоко го ненавижда. Не му оставаше друго, освен да я погледне смутено, докато тя седеше, разпръскваща наоколо горчивина и упрек, и се взираше някъде в безкрая. Флора обаче възприе забележката като че бе от най-уместно и приятно естество; и одобрително изказа мнение, че лелята на мистър Ф. била много жизнерадостна. Въодушевена от този комплимент или пък от горящото си възмущение, тази забележителна жена додаде:

— Нека се опълчи, ако може! — И с едно рязко движение на тежката си чанта (принадлежност с голям размер и старомоден вид) даде да се разбере, че именно Кленъм е злощастната личност, към която бе хвърлено предизвикателството.

— Една последна забележка казах искам да направя — подхвана Флора — едно последно обяснение да дам, лелята на мистър Ф. и аз нямаше да се осмелим да дойдем в работно време самият мистър Ф. беше търговец макар и на вино работата си е работа каквато и да е и работните обичаи са същите такъв си беше и мистър Ф. и чехлите му бяха винаги на изтривалката в шест без десет следобед, а обувките му стояха на топло пред огнището точно в осем без десет сутрин ни по-рано, ни по-късно зиме и лете в слънце и мрак — и следователно не бихме те безпокоили без причина а като сме дошли с добро така ни приеми и ти Артър, мистър Кленъм далеч по-прилично, или пък Дойс и Кленъм още по-делово.

— Моля те, не се извинявай — каза Артър. — Ти винаги си добре дошла.

— Много любезно от твоя страна да кажеш това Артър — все забравям мистър Кленъм докато не изрека думата, това е навик от изминали невъзвратими времена, и вярно е, че неведнъж в тихата нощ, когато мрежите на съня впримчват хората милите спомени донасят дневния светлик около хората — много любезно но по-любезно отколкото е вярно страхувам се, защото да започнеш работа с машини без дори да пратиш една картичка или един ред на татко — не казвам на мене макар че бяха времена, но те са минали и горчивата реалност е вече мили боже все едно — не изглежда така както трябва да признаеш.

Дори оскъдните запетайки, с които си служеше Флора, и те бяха изчезнали сега; затова тя беше още по-объркана и словоохотлива, отколкото при предишната среща.

— Макар всъщност — продължаваше Флора — да не очаквах нищо друго, а и защо да го очаквам, а щом не го очаквам как тогава ще стане, но аз съвсем не обвинявам теб или когото да било, когато твойта майка и моят татко ни изтормозиха до смърт и разкъсаха златната връв — връзки исках да кажа, но вярвам знаеш какво искам да кажа, а пък ако не знаеш не губиш много и все ти е едно ще трябва да добавя — когато разкъсаха златните връзки, които ни свързваха и ни хвърляха в пристъпи от плач на канапето почти се задуших поне аз всичко бе вече друго и като дадох своята ръка на мистър Ф. сторих го с отворени очи но той беше така объркан и тъй отчаян и безумно подхвърляше за реката или за някакво си масло от аптеката и аз го сторих за добро.

— Добра ми, Флора, нали вече се разбрахме по това. Постъпила си много правилно.

— Ясно ми е, че мислиш така — отвърна Флора, — защото го приемаш много хладнокръвно и да не знаех че беше Китай бих казала че е бил Северният полюс, мили мистър Кленъм прав сте обаче и аз не мога да ви обвинявам а за Дойс и Кленъм понеже имотите на татко са тук чухме от Панкс и да не беше той така и нямаше да разберем аз съм уверена.

— Не, не, не казвай това.

— Защо пък да не го казвам Артър — Дойс и Кленъм — по-лесно и не така мъчително за мен от мистър Кленъм — когато аз го знам и ти го знаеш и не би могъл да отречеш.

— Но аз отричам, Флора. Много скоро щях да ти направя приятелско посещение.

— Ах! — каза Флора и отметна глава. — Сигурно! — и отново го надари с един от старите погледи. — Както и да е когато Панкс ни каза реших да дойда тук с лелята на мистър Ф. защото когато татко — което беше преди това — ми спомена за нея и каза че ти си се интересувал за нея аз си казах в момента мили божке защо тогава да не я повикам тук като има толкова неща за вършене вместо да го отлагам.

— Като казваш „нея“ — обади се Кленъм, силно озадачен от думите й, — ти, доколкото разбирам, имаш пред вид лелята на мистър…

— Боже мой, Артър — Дойс и Кленъм ми е по-лесно заради спомени — къде се е чуло лелята на мистър Ф. да се занимава с шев и да работи на надница!

— Да работи на надница ли? Нима говориш за малката Дорит?

— Но как разбира се — отвърна Флора — и от странните имена най-странното от всички, сякаш село в провинцията с бариера, или пък име на любимо пони или куче или на птица или на луковица за посаждане в градина или в саксия и да израсне нещо пъстро.

— В такъв случай, Флора, мистър Казби е бил така любезен да ти препоръча малката Дорит, така ли? — запита Артър, внезапно заинтересуван от разговора. — И какво ти каза?

— О, нали го знаеш какъв е татко — отвърна Флора, — и как влудяващо седи с красивата си външност и превърта палците си безспирно един връз друг докато на човек му се завие свят като го гледа, той каза че когато сте говорили — не знам кой е отворил дума Артър (Дойс и Кленъм) но сигурна съм че не съм аз, поне надявам се но ти наистина би трябвало да ми простиш че ти говорих повече по тоз въпрос.

— Разбира се — отговори Кленъм. — На всяка цена.

— Виж колко бързо се съгласи — нацупи се Флора и внезапно спря, обхваната от трогателно стеснение, — това съм длъжна да призная, татко каза че си му говорил за нея много убедително и аз казах каквото вече чу и това е всичко.

— Всичко ли? — запита разочаровано Артър.

— Освен че когато Панкс ни каза че си се хванал с тази работа и много трудно ни убеди че наистина това си ти аз казах на лелята на мистър Ф. ще трябва да дойдем да те попитаме дали никой няма да има нищо против да я ангажираме в нашия дом когато ни потрябва защото знам че често ходи при майка ти и знам че твоята майка е много обидчива Артър — Дойс и Кленъм — иначе аз никога не щях да се омъжа за мистър Ф. и до този миг можех да си бъда но аз отново започвам да приказвам глупости.

— Колко мило от твоя страна, Флора, че си помислила за това.

Бедната Флора отвърна съвсем искрено, нещо, което й отиваше много повече, отколкото младежките погледи, че й е драго, че той мисли така. Тя го каза толкова сърдечно, че Кленъм бе готов да даде мило за драго, стига да можеше веднага да откупи от нея своя младежки образ и да го изхвърли някъде веднъж завинаги заедно с прелъстителната сирена.

— Струва ми се, Флора — каза той, — че работата, която би могла да дадеш на малката Дорит, и добротата, с която ще се отнесеш към нея…

— О да, и ще го сторя — отвърна бързо Флора.

— Уверен съм в това — ще бъдат голяма помощ и подкрепа за нея. Зная, че нямам право да ти разкажа всичко, което знам за нея, защото съм научил това поверително и при условия, които ме задължават да мълча. Но аз проявявам интерес към това бедно същество и питая към него уважение, което не мога да ти обясня. Животът й е преминал през такива изпитания и в такава преданост, в такава тиха доброта, каквито едва ли би могла да си представиш. Винаги, щом заговоря за нея и щом си помисля за нея, аз се вълнувам. Нека това чувство бъде единственото, което мога да ти кажа, и да я предложа на твоето приятелство с моята благодарност.

И той отново искрено протегна ръка на бедната Флора; и отново бедната Флора не съумя да я приеме искрено, реши, че не си струва да е откровена, че трябва да разиграва някогашното чувство и загадъчност. За нейно удоволствие и за негово изумление тя я прикри с крайчеца на шала си, преди да я поеме. После, поглеждайки през стъклената стена на канцеларийката и виждайки две приближаващи се фигури, тя извика с безкрайно възхищение: „Татко! Внимавай, Артър, за бога!“, и притича обратно на стола си, като великолепно представи състоянието на човек, който всеки миг ще загуби свяст от ужасната изненада и девическия трепет на сърцето.

А междувременно Патриарха се приближаваше към кантората, безсмислено сияещ по стъпките на Панкс. Панкс му отвори вратата, извлече го навътре и се оттегли в своя пристан в ъгъла.

— Разбрах от Флора — заяви Патриарха с милосърдната си усмивка, — че ще ви посети, че ще ви посети. И понеже излязох, реших и аз да дойда, реших и аз да дойда.

Благата мъдрост, която съумя да вложи в това си изявление (само по себе си не особено съдържателно), с помощта на сините си очи, на лъвската си глава и на дългите бели коси, бе много внушителна. Думите му изглеждаха достойни да се впишат сред най-благородните мисли, изричани от най-достойните хора. Така също, когато каза на Кленъм, докато сядаше на предложения му стол:

— А вие сте започнали нова работа, мистър Кленъм? Желая ви на добър час, сър, желая ви на добър час! — той сякаш бе извършил чудеса от милосърдие.

— Мисис Финчинг току-що ми казваше, сър — започна Артър, след като бе кимнал с благодарност; вдовицата на покойния мистър Ф. междувременно с един ядовит жест изрази възмущението си от употребата на това почтено име; — че се надявала понякога да може да използува онази шивачка, която бяхте препоръчали на майка ми. За което аз й благодарях.

Патриарха извърна тежко глава към Панкс и помощникът му прибра бележничето, в което бе погълнат, и го взе на буксир.

— Но вие не сте я препоръчал — обади се Панкс, как така сте я препоръчал? Та вие нищичко не знаехте за нея. Споменаха ви името й и вие сте го предали на други. Това е всичко, което сте направили.

— Е, добре — каза Кленъм. — След като тя оправдава препоръката, то е все същото.

— Сега ви е драго, че се е проявила добре — продължи Панкс, — но вие нямаше да сте крив, ако се беше проявила зле. Заслугата сега не е ваша, както и вината нямаше да е ваша, както можеше да се случи. Вие не сте дали никаква гаранция. Вие не знаехте нищо за нея.

— Значи, в такъв случай вие не познавате никой от нейното семейство — подхвърли уловката Артър.

— Да познава някого от семейството й ли? — учуди се Панкс. — Че откъде да познава някого от семейството й. Та вие не сте и чували за нея. Човек не може да познава хора, за които никога не е и чувал, може ли? Не може!

През цялото това време Патриарха седеше ведро усмихнат; и според случая или кимаше утвърдително, или поклащаше отрицателно и благосклонно глава.

— А колкото до поръчителството — продължи Панкс, — общо взето, ясно ви е какво значи поръчителство. Празна работа, това е то! Да вземем квартирантите ви тука, в Двора. Всеки е готов да стане поръчител на другия, стига да го оставиш. И ако ги оставиш — каква е ползата? Човек не печели от това, че вместо от един излъган е от двама. И един му стига. Някой, който не може да си плати, намира друг, който също не може да плати, да гарантира, че оня можел да плати. Също като някой с два дървени крака, който е довел друг с два дървени крака да гарантира, че оня е с два естествени крака. Според мен ни един от двамата не може да се крепи на краката си. А за вас четири дървени крака са по-голяма беля, отколкото само два, особено пък като не ви е потрябвал ни един — завърши мистър Панкс, след като изпусна докрай своята пара.

Мигновеното мълчание, което бе настъпило, се наруши от лелята на мистър Ф., която от последното си изявление насам седеше неподвижно изпъчена на стола. Сега тя внезапно се изви в един страхотен гърч, предназначен да порази нервите на непосветените, и с ужасна враждебност заяви:

— От кухо пиринчено чукало глава и мозък не можеш направи. Не можа да го направиш, докато беше жив чичо ти Джордж, че сега ли — като умря човекът!

Мистър Панкс не закъсня да отговори с присъщото му хладнокръвие:

— Така ли, госпожо? Бога ми! Това ме изненадва. — Но въпреки че той се овладя, думите на лелята на мистър Ф. оказаха угнетяващо въздействие върху малката компания; преди всичко, защото бе невъзможно да се прикрие, че именно безобидната глава на Кленъм бе гореспоменатият храм на разума; и второ, защото на никого в подобни случаи не му бе известно за чий чичо Джордж ставаше дума или пък чий дух се призоваваше с подобни думи.

И тъй Флора не без известна гордост и задоволство от своето наследство заяви, че лелята на мистър Ф. била „много оживена днес и най-добре ще е да си вървят“. Ала лелята на мистър Ф. се оказа дотолкова оживена, щото с неочаквана ярост заяви, че не желаела да мръдне оттам; и допълни с няколко обидни израза, че ако „Той“ — несъмнено имайки пред вид Кленъм — искал да се отърве от нея, „нека я метне през прозореца“; и нетърпеливо изрази желанието си да „го“ види как ще стори това.

Пред тази неприятност мистър Панкс, чиито способности се оказаха достойни да откликнат на всяко произшествие в патриаршеските води, намъкна шапката си, измъкна се от вратата на кантората и отново се вмъкна след няколко минути, а от него се излъчваше една изкуствена бодрост, сякаш бе прекарал на открито седмици поред.

— Я гледай ти, госпожо! — викна мистър Панкс, поглаждайки коса с дълбока изненада. — Вие ли сте? Как сте, как сте, госпожо? Колко сте очарователна днес. Драго ми е да ви видя. Удостоете ме с ръката си, госпожо; ще идем да се поразходим — вие и аз, ако ми окажете честта да бъда във вашата компания. — И тъй много учтиво и успешно смъкна лелята на мистър Ф. по стълбата, която извеждаше от кантората. Тогава патриархалният мистър Казби се надигна с вида на човек, който сам е извършил това, и благо ги последва, оставяйки дъщеря си, която на свой ред тръгваше след него, да съобщи на своя бивш любим с обезумял шепот (което явно й доставяше голямо удоволствие), че са изпили чашата на живота до капка; и да заяви след туй загадъчно, че сам покойният мистър Ф. седял в дъното на това.

Останал отново сам, Кленъм стана жертва на старите си съмнения относно майка си и малката Дорит и се върна към старите си мисли и подозрения. Всички те се въртяха в ума му и се объркваха с работата, която извършваше механично, когато някаква сянка върху книгите му го накара да вдигне глава, за да потърси причината. Причината беше мистър Панкс. С шапка, изхвръкнала над ушите, сякаш острите кичури на косата му се бяха изметнали като пружини и я бяха повдигнали нагоре, с катраненочерните зрънца на очите си, изпитателно вперени в него, с пръсти на дясната ръка, мушнати в устата, за да гризе ноктите им, и с пръстите на лявата, натикани в джеба, за дълбока резерва, мистър Панкс хвърляше сянката си през вратата върху папките и тефтерите.

С леко въпросително извъртане на главата мистър Панкс запита ще може ли да влезе пак. Кленъм кимна утвърдително. Мистър Панкс влезе, мина край бюрото, закрепи се здраво, като сложи ръце отгоре му, и откри разговора с едно изпухтяване и едно подсмъркване.

— Надявам се, че лелята на мистър Ф. се е укротила — каза Кленъм.

— Всичко е наред, сър — отвърна Панкс.

— Аз имах нещастието да събудя дълбока омраза в сърцето на тази стара дама — продължи Кленъм. — Дали знаете защо?

— А дали тя знае защо? — запита Панкс.

— Предполагам, че не.

— И аз така предполагам — каза Панкс.

Той измъкна тефтерчето си, отвори го, затвори го, пусна го в шапката си, оставена до него на бюрото, и надникна вътре, за да се увери, че е на дъното на шапката; всичко това извърши с дълбокомислен вид.

— Мистър Кленъм — започна той тогава, — нужни са ми сведения, сър.

— Във връзка с нашето предприятие ли? — запита Кленъм.

— Не — отвърна Панкс.

— А с какво тогава, мистър Панкс? Искам да кажа, ако очаквате аз да ви ги дам.

— Да, сър; да, от вас ги очаквам — отговори Панкс, — стига да мога да ви убедя да ми ги дадете. А, Б, В, Г, Д, ДА, ДЕ, ДИ, ДО. По азбучния ред. Дорит. Това ли е името, сър?

Мистър Панкс отново нададе страшния си звук и загриза ноктите на дясната си ръка. Артър го изгледа изпитателно; той му отвърна на погледа.

— Не ви разбирам, мистър Панкс.

— Искам да науча нещичко за това име.

— А какво искате да научите?

— Всичко, което можете да ми кажете. — Това сбито изложение на неговите желания бе съпроводено от усилена дейност на машинарията на мистър Панкс.

— Много необичайно посещение, мистър Панкс. Намирам го за извънредно странно, че идвате с подобно искане тъкмо при мен.

— Може всичко да е наистина много странно — отговори му Панкс. — Може да е извън обичайния ред на нещата и въпреки това да е сделка. С две думи, това е сделка. Аз съм човек на сделките. Каква друга ми е работата на този свят, освен да си гледам работата. Никаква друга работа.

Обхванат от предишното си съмнение, че този суховат и корав човек всъщност се шегува, Кленъм отново внимателно се взря в лицето му. То си бе все тъй мръсно и кирливо, както винаги все тъй напрегнато и живо, но той не откри нито сянка на скрития присмех, който му се струваше, че е доловил в гласа.

— А сега — продължи Панкс, — за да изясня същността на тази сделка, искам ви кажа, че тя няма нищо общо с моя работодател.

— Мистър Казби ли наричате свой работодател?

Панкс кимна.

— Мой работодател. Изложение на случай. И тъй, у моя работодател чувам име — име на млада личност, на която мистър Кленъм желае да помогне. И тъй, името за пръв път споменато на работодателя от Плорниш, от Двора. И тъй — отивам при Плорниш. И тъй, запитвам Плорниш много служебно за сведения. И тъй, Плорниш, макар да е длъжник за шест седмици, отказва. Мисис Плорниш отказва. И тъй, и двамата ме пращат при мистър Кленъм. Изложих случая.

— И тъй?

— И тъй, сър — отговори му Панкс, — отивам при него. И тъй, сега съм тук.

С коси щръкнали по всички посоки, усърдният Панкс, като поемаше и изпущаше въздух на къси и шумни глътки, отстъпи крачка назад (да си послужим с речника на влекачите — изостана назад), за да покаже сякаш целия си зацапан корпус, сетне се втурна отново напред и зашари с бързите си очички ту към шапката, където се намираше тефтерчето, ту към лицето на Кленъм.

— Мистър Панкс, без да желая да навлизам в полето на загадъчните ви деяния, ще бъда с вас колкото може по-ясен. Позволете да ви задам два въпроса. Първо…

— Дадено! — извика Панкс, като протегна мръсния си показалец със счупения нокът. — Сещам се! „Какво целите?“

— Точно така.

— Цел — добронамерена — обяви Панкс. — Нищо общо с моя работодател; неизразяема в момента, ще прозвучи неубедително в момента; ала добронамерена. Желателна да подпомогне млада личност, именувана Дорит — допълни Панкс, като все още вдигаше предупредително показалеца. — По-добре да се знае — цел добронамерена.

— Второ и последно — какво желаете да научите?

Преди да му се зададе въпросът, мистър Панкс бе взел своето тефтерче и като го закопча внимателно в един от вътрешните джебове на сакото си, без да откъсва поглед от Кленъм, отвърна след кратка пауза и едно изпуфкване:

— Нуждая се от всякакви допълнителни сведения.

Кленъм не успя да скрие усмивката си, като забеляза как този задъхан малък парен влекач, тъй полезен за тромавия кораб Казби, го гледа и дебне, сякаш търси случая да се спусне отгоре му и да му измъкне всичко, от което се нуждаеше, преди той да е отбил неговия ход; макар че в усърдието на мистър Панкс като че ли се криеше и нещо друго, което събуждаше в ума на Кленъм най-чудновати предположения. След като помисли, той реши да снабди мистър Панкс с някои основни сведения, които бе в състояние да му даде; защото отлично съзнаваше, че не успееше ли в настоящите проучвания, мистър Панкс непременно щеше да намери други средства, за да си ги достави.

И следователно той първо помоли мистър Панкс да не забравя доброволното си изявление, че неговият работодател няма нищо общо с тази история, и че собствените му цели са добронамерени (две декларации, които този окаден дребен джентълмен най-разпалено потвърди), открито му каза, че не знае нищо, що се отнася до родовия произход на фамилията Дорит, нито до предишното им местожителство, и че сведенията му за семейството не се простират извън факта, че то, както изглежда, сега се е намалило на пет члена; а именно: двама братя, от които единият неженен, а другият вдовец с три деца. Той съобщи на мистър Панкс възрастта на всеки от тях, както приблизително и бе налучкал; и накрая му описа положението на Бащата на Маршалси, разказа за изтеклото време и събития, допринесли той да заслужи това име. Мистър Панкс сумтеше и пухтеше все по-знаменателно, колкото по-дълбоко го интригуваше наученото, и слушаше захласнато; и както се виждаше, колкото по-тъжен ставаше разказът, толкова по-силно се вълнуваше той, а като чу за дългото затворничество на Уилям Дорит, направо изпадна във възторг.

— В заключение, мистър Панкс — завърши Артър, — ще ви кажа следното. Имам много по-основателни причини, освен личните ми симпатии, за да говоря колкото е възможно по-малко за семейство Дорит, особено пък в дома на моята майка. (Мистър Панкс кимна.) И за да искам да знам колкото е възможно повече. Един човек като вас, тъй изцяло отдаден на сделките — какво има?

Защото мистър Панкс внезапно и с неочаквана сила бе изпръхтял.

— Ах, нищо — каза Панкс.

— Един човек като вас, тъй изцяло отдаден на сделките, отлично знае какво означава честната уговорка. Аз желая да направя една такава честна уговорка с вас: вие да ме осведомявате за онова, което научите за семейство Дорит, както аз ви уведомих. Не вярвам да сте останали възхитен от деловите ми способности, защото не поставих условията си в самото начало — продължи Кленъм, — но аз предпочитам това да бъде въпрос на чест. Толкова много сделки съм виждал да се вършат при ясно определени условия, мистър Панкс, че право да ви кажа, това ми е омръзнало.

Мистър Панкс се засмя.

— Прието, сър — каза той. — Ще видите, че аз държа на думата си.

Подир това той постоя известно време, загледан в Кленъм и отхапа по малко от всичките си десет нокътя; както изглежда, запаметяваше в ума си казаното и внимателно го проверяваше, преди средството за запълване на празнината в паметта му да се отдалечи.

— Добре — каза той най-после, — а сега ще ви кажа довиждане, защото днес събирам наема в Двора. Ах, да, почакайте. Един куц чужденец с тояга.

— Я виж ти. Значи, и вие понякога се вслушвате в препоръки, така ли? — засмя се Кленъм.

— Само когато човекът може да плати, сър — отговори му Панкс. — Вземай всичко, което можеш да докопаш, и опази всичко, което не те принуждават да даваш. Така се правят сделките. Куцият чужденец с тоягата иска една таванска стая в Двора. Способен ли е да я заплати?

— Аз съм способен — каза Кленъм — и аз отговарям за него.

— Това ми е достатъчно. Онова, което трябва да получавам от Двора на кървящото сърце — продължа Панкс, отбелязвайки случая в тефтерчето си, — то е дължимата сума. Искам си дължимото, нали разбирате? Плащай или ще ти взема имуществото! Това е паролата долу в Двора. Куцият чужденец с тоягата ми каза, че вие го пращате; но той би могъл да каже (а и това се е случвало), че го е изпратил Великият Могул. Той, доколкото разбрах, е бил в болница, нали?

— Да. Поради злополука. Току-що го изписаха оттам.

— Влизането в болница докарва човека до просяшка тояга, както съм забелязал неведнъж, нали, сър — каза Панкс и отново издаде оня забележителен звук.

— И аз съм забелязал същото — хладно отговори Кленъм.

Мистър Панкс, който междувременно бе напълно готов за потегляне, даде пара изведнъж и без никакъв знак на учтивост, най-безцеремонно запъхтя надолу по стълбата и невероятно скоро се понесе из Двора на кървящото сърце.

През останалата част на деня Дворът на кървящото сърце беше изтръпнал, защото мрачният Панкс кръстосваше из него; отбиваше опитите на наемателите да изклинчат от плащането, изискваше дължимото му, заканваше се да изпрати съобщения за напущане и изпълнителни листове, мъмреше длъжниците, надигаше вълна на ужас пред себе си и я оставяше да бушува и след като отминеше. Групи от хора, привлечени от някакво пагубно любопитство, се скупчваха пред всеки дом, в който влизаше той, и се ослушваха да чуят разправиите му с обитателите; а когато се разбереше, че е тръгнал надолу по стълбите, невинаги успяваха да се разпръснат незабавно и той се озоваваше сред тях, поискваше собствените им задължения и ги караше да се вцепеняват от страх. През останалата част на деня из Двора неспирно се носеха думите на Панкс: „Какво смятате да правите? Какво искате да кажете с това!“ Мистър Панкс не искаше да слуша никакви оправдания, не даваше ухо на оплаквания, не желаеше да чуе за никакви ремонти, не искаше да чуе нищо друго освен звъна на сухата пара. Запотен, запъхтян и понесен в най-неочаквани посоки, все по-разгорещен и по-изпоцапан с всеки изминат час, той надигна водите в Двора и те забушуваха неспокойно. Дори цели два часа, след като го бяха видели да се стопява зад хоризонта от върха на стълбите, вълните тук още не стихваха.

На обичайните сборни места в Двора тази вечер се събраха групи от кървящи сърца и всички единодушно потвърдиха, че мистър Панкс е труден човек и че бе твърде жалко наистина, загдето един благороден човек като мистър Казби е оставил събирането на наема в неговите ръце и никога не го е виждал в истинската му светлина. Защото (така казваха кървящите сърца), ако един джентълмен с коси като неговите и с неговите благородни очи реши сам да си събира наема, тогава, госпожо, нямаше да ги има тия ядове и притеснения и нещата щяха да бъдат съвсем, съвсем други.

А в тази същата вечер, в този час и в тази минута, Патриарха — който бе преминал ведро през Двора в същата тази сутрин преди нападението с единственото намерение да спечели доверието със своето лъснато теме и копринени къдрици — в същия този час и в тази минута този първокласен шмекер се полюшкваше тежко в малкия пристан на своя изтощен влекач у дома си и казваше, превъртайки палци:

— Лошо си работил днес, Панкс, много лошо. Според мене, сър — и аз съм длъжен да те смъмря строго, понеже съм огорчен, — ти трябваше да събереш много повече пари, много повече пари.

Глава XXІV Предсказване на бъдещето

Същата тази вечер малката Дорит бе посетена от мистър Плорниш, който, след като й подсказа, че желае да си поговорят насаме, посредством цяла поредица от покашляния толкова недвусмислени, щото завинаги да потвърдят мисълта, че както в този случай, така и по отношение на работата й като шивачка баща й би могъл да послужи за илюстрация на мисълта: „Няма по-голям слепец от оня, който съзнателно си затваря очите“, успя да поприказва с нея на стълбата пред вратата.

— Днеска у нас дойде една дама, мис Дорит — избоботи Плорниш, — и с нея още една друга, ама такава кавгаджийка не бях виждал! Ах, майчице, как страшно се караше само!

Отначало кроткият Плорниш просто не можеше да откъсне ума си от лелята на мистър Ф.

— Защото — обясни той, за да се оправдае, — ако щете, вярвайте, ама по-вкиснат човек от нея не съм виждал.

Най-сетне с големи усилия той съумя да се съсредоточи достатъчно, за да каже:

— Ама тя сега не е нито там, нито тука. Другата дама, тя е пък дъщеря на мистър Казби; а пък ако мистър Казби не е богат колкото му се иска, за това Панкс не му е крив. Защото, колкото до Панкс, той се старае, хем много се старае, старае се наистина!

Както обикновено, думите на мистър Плорниш прозвучаха твърде неясно, но затова пък категорично.

— А онова, за което дойде у дома — продължи той, — беше да извести, че ако мис Дорит иска да се обади на тази картичка — това тук е къщата на мистър Казби, а кантората на мистър Панкс е от задната страна, където той здравата опъва, — тя ще я вземе на работа. Каза нарочно, че била стара и добра приятелка на мистър Кленъм и се надявала да стане добра приятелка и на неговата приятелка. Това й бяха думите. Понеже искаше да знае дали мис Дорит ще може да отиде утре сутрин, аз й казах, че ще ви срещна, мис, и ще попитам и се отбих тук тази вечер да кажете „да“, или ако пък сте заета утре, кога.

— Мога да отида утре сутрин, благодаря ви — каза малката Дорит. — Много мило от ваша страна, но вие сте били всякога такъв.

Мистър Плорниш скромно отрече достойнствата си и отвори вратата, за да я пропусне вътре, а сам той я последва, като толкова старателно си даваше вид на човек, който изобщо не е напущал стаята, че баща й, без да е особено нащрек, непременно би трябвало да го забележи. Но в своята вежлива разсеяност той изобщо не му обърна внимание. След краткия разговор, в който обърка предишните си задължения на колежанин с настоящото привилегировано положение на скромен приятел от свободния свят, превърнал се отново в прост мазач, мистър Плорниш се сбогува; ала преди да напусне тъмницата, той обиколи из двора и спря да погледа една игра на кегли със смесените чувства на някогашен затворник, който си има скритите причини да смята, че му е писано рано или късно да се върне отново тук.

Рано на другата сутрин малката Дорит, след като остави Меги да пази дома, пое към шатъра на Патриарха. Мина през Железния мост, въпреки че за това плати едно пени, и тази част от пътя си извървя по-бавно, отколкото останалия път. В осем без пет минути ръката й се пресягаше към патриаршеското чукче, което беше толкова високо, че едва го достигна.

Тя подаде визитната картичка на мисис Финчинг на младата жена, която й отвори, а младата жена й каза, че „мис Флора“ — връщайки се в родителския дом, Флора бе приела отново и името, с което бе живяла тук, — „мис Флора“ още не била излязла от спалнята си, но ако обичала, можела да я почака в нейната всекидневна. Тя влезе във всекидневната на мис Флора и там намери масата за закуска, наредена за двама, а на нея сложена една табла със закуска за един. Младата жена, след като изчезна за кратко време, появи се отново и й каза, ако обичала да седне край огъня, да си свалела шапката и да се чувствувала у дома си. Но малката Дорит, понеже беше срамежлива и не бе свикнала да се чувствува у дома си в подобни обстоятелства, не знаеше как да стори това; затова тя все още стоеше до вратата с шапка на главата, когато след половин час, забързана, пристигна Флора.

Флора бе изпълнена с такива съжаления, загдето я е карала да чака, и, мили божке, защо стои там на студеното, когато тя очаквала да я намери пред огнището, зачетена във вестника, нима това разсеяно момиче не й предало нейното съобщение, как е останала тъй дълго с шапка на глава, о, нека, за бога, позволи самата тя да й я снеме! Докато я снемаше, изпълнена с дълбоко добродушие, Флора така се изненада, като видя лицето, което се разкри, че възкликна:

— О, какво добро, малко същество сте била, мила моя! — и с искрено възхищение притисна лицето й между ръцете си.

И думите, и действието бяха съвсем спонтанни. Малката Дорит едва свари да осъзнае тяхната сърдечност, защото Флора се втурна към масата, изпълнена с енергия, и презглава се хвърли да приказва:

— О, колко ме е яд че тъкмо тази сутрин се случи да не се събудя навреме защото имах и намерението и желаех да съм готова и да ви посрещна когато влизате и да ви кажа че всеки който интересува Артър Кленъм дори наполовина по-малко отколкото го интересувате вие, интересува и мене и да ви окажа най-сърдечен прием и толкова се радвах, а те да не ме събудят и аз си хъркам ако се знаеше самата истина и ако не обичате нито студено пиле нито гореща шунка защото много хора не обичат така поне си мисля освен евреите, но те пък си я ядат от най-религиозни съображения, които ние сме длъжни да уважаваме, макар че да ви кажа не разбирам защо пък да забравят тези си съображения, когато ми продават стоки лошо качество за първо които не си струват парите много ще съм нещастна — каза Флора.

Малката Дорит й поблагодари и срамежливо обясни, че хляб с масло и един чай били обикновената й…

— О, глупости мило мое дете не искам и да слушам — извика Флора, извърна се рязко към самовара и бързо се отдръпна, защото бе пръснала гореща вода в очите си, докато се навеждаше да надникне в чайника. — Вие сте тук в качеството си на компаньонка и приятелка разберете, ако ми позволите да кажа, а и мен ще ме е срам да ви повикам в качеството на друго, а и освен това Артър Кленъм ми говори такива неща — но вие сте изморена, мила моя.

— Не, госпожо.

— Изведнъж пребледняхте извървяла сте дълъг път преди закуска струва ми се далеч живеете и трябваше да се качите на превозно средство — каза Флора, — ах миличка кажете какво да сторя да ви мине?

— Но аз наистина съм добре, госпожо. Благодаря ви много, но съм добре.

— Тогава моля ви веднага да си изпиете чая — каза Флора — и да си хапнете това крилце от пиле или това парченце шунка, мен не ме чакайте, защото винаги сама отнасям тази табла на лелята на мистър Ф. която закусва в леглото една очарователна старица и много умна, портрет на мистър Ф. виси зад вратата и много му прилича макар челото да е прекалено високо, а що се отнася до колоната върху мраморния тротоар и балюстрадите и планината не съм го видяла да застава край тях, нито пък е вероятно за търговията с вина, чудесен човек, но съвсем не такъв.

Малката Дорит погледна към портрета, без да съумее да разбере обясненията за това произведение на изкуството.

— Мистър Ф. бе толкова привързан към мен че просто не ме изпускаше от погледа си — продължи Флора, — макар естествено аз да не мога да ви кажа докога щеше да продължава все така ако не го бе отнесла смъртта докато аз бях още младоженка, достоен човек но лишен от романтика мъжествена проза но не и поезия.

Малката Дорит отново погледна към портрета. Художникът му бе нарисувал глава, която от интелектуална гледна точка би могла да се нарече прекалено мъдра и за самия Шекспир.

— Поезията — не млъкваше Флора, заета да маже препечения хляб за лелята на мистър Ф. — поезията, както направо му казах на мистър Ф., когато ми направи предложение а вие ще се изненадате ако ви кажа че той ми предложи седем пъти веднаж в един наемен екипаж веднаж в една лодка веднаж на една църковна пейка веднаж на едно магаре в Търнбридж Уелз и останалите пъти на колене, поезията отлетя в младежките години с Артър Кленъм, родителите ни разделиха превърнахме се в камък и грозната реалност узурпира нашия трон, мистър Ф. за негова чест каза че много добре го знаел и дори бил предпочитал нещата такива тогава съответно му дадох дума всичко се уреди такъв е животът нали го виждате мила моя човек не се пречупва а само се привежда, аз ви моля похапнете докато вляза вътре с таблата.

Тя изчезна и остави малката Дорит да размишлява над смисъла на тези разпилени думи. Флора скоро се върна; и най-после започна и тя да закусва, като през цялото време не млъкваше.

— Както виждате, мила моя — обясни тя, докато отмерваше една-две лъжици от някаква кафява течност със силната миризма на ракия, която изля в чая си, — принудена съм да следвам най-грижливо съветите на моя лекар макар миризмата да не е от най-приятните но какво да сторя като съм болнава и може би никога нямаше и да се оправя от удара получен на младини от прекалено много плач в съседната стая когато ни разделиха с Артър, отдавна ли го знаете?

Веднага щом разбра, че й е бил зададен този въпрос — а за това бе нужно време, защото в лудия им бяг думите на новата й покровителка трудно се осъзнаваха, — малката Дорит отговори, че познава мистър Кленъм, откакто се е завърнал.

— Разбира се не е възможно да го познавате преди освен ако сте ходили в Китай или пък сте си писали с него което не е вероятно — отговори Флора, — защото пътешествениците малко или много почерняват а вие никак не сте а пък до писането за какво? Това е много вярно освен за чая, значи при майка му там ли наистина го срещнахте за пръв път, много разумна и улегнала обаче страшно строга — би могла да бъде майка на човека в желязната маска.

— Мисис Кленъм се отнесе много добре с мене.

— Така ли? Драго ми е да го чуя понеже нали като майка на Артър естествено приятно е за моите чувства да си създам по-добро мнение за нея от преди, макар че какво ли си мисли за мен докато й говоря а тя седи втренчена в мене от своята каручка — неподходящо сравнение признавам — болна жена не е нейна вина — нито знам нито мога да си представя.

— Дали сте оставили работата за мен някъде наоколо, госпожо? — запита малката Дорит, като се огледа стеснително. — Мога ли вече да започвам?

— Ах вие, работлива малка фея — отговори Флора, като прие с новата чаша чай нова доза от лекарството, предписано й от нейния лекар, — няма защо да бързате и най-добре ще е да почнем като си поприказваме поверително за нашия общ приятел — много студена дума поне не това искам да кажа, много подходящ израз общ приятел, — вместо да се превръщаме чрез разни официалности не вие но аз като спартанското момче с лисицата21, която го хапела, но надявам се да ме извините, че го намесвам в разговора защото от всички скучни момчета, които се натикват в разните компании това пък е най-скучното.

Малката Дорит, с много пребледняло лице, отново започна да я слуша.

— Все пак не е ли по-добре аз да работя в това време? — запита тя. — Аз мога да работя и да слушам. Всъщност предпочитам, ако е възможно.

Усърдието и така добре свидетелствуваше за неловкостта й, че стои, без да работи, щото Флора отговори:

— Добре, мила моя, както предпочитате — и измъкна някаква кошничка с бели кърпички за нос. Малката Дорит радостно я положи до себе си, взе малкото си шивашко несесерче и започна да ги поръбва.

— Какви чевръсти пръсти имате — забеляза Флора, — но сигурна ли сте, че не ви е зле?

— О, да, разбира се!

Флора облегна крака на решетката пред камината и се приготви да подхване подробен разказ за историята на своята любов. Тя започна от самото начало, като отметна глава, въздъхна твърде многозначително, впрегна в действие и веждите си и понякога, но не много често, хвърляше поглед към кроткото лице, надвесено над своята работа.

— Трябва да знаете, мила моя — каза Флора, — но аз не се съмнявам че вече знаете не само защото го нахвърлих пред вас в най-общи черти но и защото то е изписано с огнени забравих как се казва на моето чело че преди да се запозная с покойния мистър Ф. аз бях сгодена за Артър Кленъм — мистър Кленъм пред хората където приличието е необходимо и Артър тук — ние бяхме всичко един за друг то беше зората на живота то беше блаженство то беше лудост то беше всичко от тия работи в най-висока степен, но ето разделени с разкъсани сърца превърнати в камък в този образ Артър замина за Китай, а аз станах каменната невеста на покойния мистър Ф.

Изричайки тези думи с гробовен глас, Флора очевидно се забавляваше извънредно много.

— Да се опишат чувствата на тази сутрин — продължи тя, — когато цялата отвътре бях студена като камък а лелята на мистър Ф. ни следваше в една стъклена каляска която очевидно е била съвсем раздрънкана защото как иначе ще се счупи на две пресечки от къщата и да донесат лелята на мистър Ф. покатерена върху един плетен стол като сламено чучело нито ще се опитвам, достатъчно да кажа че ужасната сватбена закуска се състоя в трапезарията долу и татко така се натъпка със солена сьомга че цяла седмица му беше лошо и че мистър Ф. и аз заминахме на обиколка из Европа в Кале а там хората се изпотрепаха за нас на кея докато успяха да ни разделят макар и не завинаги все още не.

Каменната невяста, почти без да си поеме дъх, продължи да разказва най-благодушно и объркано, проява, често срещана у някои наши ближни.

— Не искам да си припомням подробно това време, то мина като сън, мистър Ф. беше в добро настроение апетит добър харесваше храната намираше виното за слабо но вкусно и всичко беше наред, върнахме се на номер трийсет улица Литл Гослинг в Лондонските докове и вече се установихме, а после пипнахме слугинята че продава перушината от дюшека на леглото за гости подаграта му се засили и мистър Ф. отлетя на другия свят.

Вдовицата хвърли поглед към неговия портрет, поклати глава и избърса очи.

— Аз уважавам паметта на мистър Ф. като човек достоен и най-мил съпруг, само да спомена аспержи и той вече ми ги е донесъл или да намекна за нещо приятно за пиене и ето го в малка бутилчица като по магия не беше блаженство но беше удобство, аз се върнах в дома на папа и живях усамотено, но не и нещастно през тези няколко години докато един ден папа се вмъкна в стаята ми и ми съобщи, че долу ме очаквал Артър Кленъм, и аз слязох долу и го намерих там не, не ме питайте как ми се е сторил само ще кажа че още беше неженен и все така непроменен!

Дълбоката загадка, в която Флора започна да се обвива сега, би могла да спре за миг всяка останала ръка, но не и сръчните пръсти, които работеха край нея. Те продължаваха да бодат безспирно, а работната главица се скланяше над тях, взряна в иглата.

— Не ме питайте — продължаваше Флора — дали все още го обичам или пък той ме обича или какъв ще бъде краят или пък кога, в нас се взират бдителни очи и може би ще сме осъдени да изтлеем в копнеж и разделени може би никога не ще се съберем ни дума ни въздишка нито поглед не трябва да ни издаде всичко ще трябва да остане затворено като в гроб не се учудвайте тогава ако ви се струва че се отнасям хладно с Артър или пък той с мене за това има съдбоносни причини достатъчно е, че ние ги разбираме ш-т!

Всичко това Флора изрече с такава неспирна бързина, сякаш наистина си вярваше. Макар да е почти сигурно, че в моментите, когато успяваше да изпадне в особеното си състояние на сирена, тя всъщност си вярваше на всичко, което приказва.

— Ш-т! — повтори Флора. — Сега вече всичко ви казах, между нас вече съществува доверие ш-т, заради Артър аз ставам ваша вечна приятелка мило момиче и в името на Артър завинаги разчитайте на мен.

Малките пръсти оставиха настрана своята работа и малката фигурка се привдигна и й целуна ръка.

— Колко сте студена — каза Флора, преминавайки към естественото си добродушно държане, и много спечели от промяната. — Не работете днес. Уверена съм че не сте добре уверена съм че сте отмаляла.

— Това е, защото се трогнах от вашата доброта и от добротата на мистър Кленъм, загдето ме препоръча на жената, която тъй отдавна познава и толкова дълго е обичал.

— Е, мила моя — каза Флора, която наистина имаше склонността да казва самата истина, стига да й се дадеше малко време да поразмисли, — най-добре да забравим това сега, защото в края на краищата не бих могла да кажа, но това не е важно и сега полегнете малко!

— Винаги съм била достатъчно силна да върша онова, което искам да свърша, и много скоро ще се оправя — отговори малката Дорит с бледа усмивка. — Вие ме трогнахте с добротата си, това е. Ако застана за малко край прозореца, ще се съвзема.

Флора отвори един прозорец, постави я да седне на стола до него и тактично се оттегли на старото си място. Денят беше ветровит и въздухът, който облъхна лицето на малката Дорит, скоро го порозови. След няколко минути тя се върна към кошничката с работата си и сръчните й пръсти бяха пак пъргави, както винаги.

Бродирайки усърдно, тя запита Флора дали мистър Кленъм й е съобщил къде живее тя. Когато Флора отрече, малката Дорит каза, че оценявала неговата деликатност, но била уверена, че той ще бъде доволен, ако е споделила тайната си с Флора, и че тя ще го стори тозчас с разрешението на Флора. Като получи поощрителен отговор, тя предаде разказа за своя живот само с няколко пестеливи думи, а баща си описа с най-хвалебствени слова; Флора пък я изслуша с присъщата й съчувствуваща доброта и думите й сега бяха много свързани.

Когато настъпи време за обяд, Флора взе ръката на новото си протеже в своята и я заведе долу, и я представи на Патриарха и на мистър Панкс, които вече седяха в трапезарията и ги чакаха. (Лелята на мистър Ф. междувременно бе настанена, както обикновено, в стаята си.) Тези господа я посрещнаха всеки според своя характер. Патриарха — сякаш й оказваше неоценима услуга с изявлението, че му било драго да я види; а мистър Панкс — надавайки своя любим звук вместо поздрав.

Сред тези нови хора при всякакви обстоятелства тя щеше да изпита стеснение, най-вече защото Флора настоятелно я караше да изпие чаша вино и да похапне от най-хубавите неща; но притеснението се засилваше от присъствието на мистър Панкс. Държането на този джентълмен отначало я накара да го помисли за портретист, тъй неотлъчно се взираше в нея и толкова често поглеждаше към тефтерчето до него. Ала като видя, че не скицира нищо и че разговаря само за работа, тя започна да го подозира, че е пълномощникът на някои от бащините й кредитори, чиито взимания са отбелязани в това малко джобно бележниче. Осветено от тази гледна точка, пухтенето на мистър Панкс изразяваше обида и нетърпение и всяко негово по-силно изпръхтяване се превръщаше в изискване на дължимото.

Но тя бе извадена от заблуждението пак чрез неестественото и неописуемо поведение на същия мистър Панкс. Изминал бе половин час, откакто бе напуснала масата, и работеше сама в стаята. Флора бе отишла „да си полегне“ в съседната стая, а едновременно с оттеглянето й из къщата се бе разнесла миризмата на алкохол. Патриарха беше дълбоко заспал в трапезарията, с раззината филантропична уста под жълта носна кърпа. В този тих час мистър Панкс тихичко се появи пред нея, като вежливо кимна с глава.

— Скучничко, а, мис Дорит? — запита Панкс тихо.

— Не, благодаря ви, сър — каза малката Дорит.

— Работите си, както виждам — забеляза мистър Панкс, като бавно се промъкваше в стаята. — Ами какво е това, мис Дорит?

— Носни кърпички.

— Я гледай ти! — възкликна Панкс. — Да не повярва човек! — Без изобщо да поглежда към тях, с поглед към малката Дорит. — Сигурно се чудите кой съм. Да ви кажа ли? Аз съм ясновидец.

Сега вече малката Дорит започна да си мисли, че е луд.

— Аз принадлежа духом и телом на моя работодател — каза Панкс; — запознахте се с моя работодател долу на обяда. Но понякога поработвам и другото; частно, съвсем частно, мис Дорит.

Малката Дорит го изгледа подозрително и не без страх.

— Бих искал да ми покажете дланта на ръката си — каза Панкс. — Бих желал да я погледна. Не искам да ви безпокоя.

Той и тъй я беше обезпокоил, защото присъствието му бе нежелано, но тя остави за миг работата в скута си и му протегна лявата си ръка с напръстника на нея.

— Дълги години на тежък труд, а? — тихо каза мистър Панкс, докосвайки дланта с недодялания си показалец. — Но за какво друго сме създадени на този свят? За нищо. Охо! — вглеждайки се в линиите. — Какво е това тук, с решетките? Това е затвор! А кой е този със сивата дреха и черната кадифена шапчица? Един баща! А кой е този с кларнета? Един чичо! А коя е тази с балетните обувки? Една сестра! А кой е този, който се разкарва насам-натам без работа? Един брат! А тази коя е, гдето се грижи за всичките? Ха, но това сте самата вие, мис Дорит!

Погледът й срещна неговия, когато се взря учудено в лицето му, и й се стори, че колкото и остро да гледаха очите му, той всъщност бе по-весел и по-добър, отколкото й се бе видял по време на обяда. Очите му отново се върнаха към ръката й и възможността да потвърди или поправи това си впечатление изчезна.

— Ах, да ме вземе дяволът, ако това тук в ъгъла не съм пък аз самият! — промълви Панкс, като проследяваше една от линиите по дланта й с несръчния си показалец. — Какво търся аз тук? Какво се крие зад мен?

Той бавно провлече пръст до китката й, около китката й и се престори, че наднича в горната част на ръката, да види какво е онова, което се криеше там.

— Нещо лошо ли е? — запита усмихната малката Дорит.

— Ни най-малко! — каза Панкс. — Какво е, според вас?

— Това аз би трябвало да ви попитам. Вие сте ясновидецът.

— Вярно — каза Панкс. — Какво е? Ще дойде време, ще разберете, мис Дорит.

Отпускайки бавно ръката й, той прекара всичките си пръсти през сплъстената си коса, така че тя щръкна най-знаменателно; и бавно повтори:

— Помнете какво казвам, мис Дорит. Ще дойде ден, ще разберете.

Тя не успя да скрие голямата си изненада дори само от това, че той знаеше толкова много за нейното семейство.

— А-ха! Точно това! — каза Панкс, като насочи пръст към нея. — Мис Дорит, не това, никога!

Изненадана още повече и от преди и малко поизплашена, тя го погледна за обяснение на последните му думи.

— Не това — каза Панкс и съвсем сериозно, но много комично се опита да имитира израза и жеста на човек, който се изненадва. — Не правете това. Никога, когато ме видите, все едно кога, все едно къде. Аз съм никой. Не ми обръщайте внимание. Не ме споменавайте. Все едно, че ме няма. Съгласна ли сте, мис Дорит?

— Просто не знам какво да кажа — отвърна малката Дорит, дълбоко удивена. — Защо?

— Защото аз съм ясновидец. Циганинът Панкс. Все още не съм ви разкрил всичко за бъдещето ви, мис Дорит, още не съм ви казал какво се крие зад гърба на тази малка ръчица. Казах ви, че ще дойде време, ще видите сама. Разбрахме ли се, мис Дорит?

— Разбрахме се — аз — да… не…

— Да не ме забелязвате, като излезете оттук, освен когато аз ви заговоря пръв. Да не ми обръщате внимание, когато идвам и си отивам. То е много лесно. Аз съм нищо, не съм красив, скучен съм за компания, аз съм само маша на моя работодател. Не бива да правите друго, освен да си казвате: „Ах, ето го Панкс — циганина, тръгнал да предсказва — един ден той ще ми разкрие докрай моята съдба — ще доживея да го чуя.“ Разбрахме ли се, мис Дорит?

— Д-да — заекна малката Дорит, която бе много смутена. — Разбрахме се, но ако не направите някаква пакост.

— Добре-е! — Мистър Панкс погледна към стената на съседната стая и се приведе нататък. — Почтено същество, жена с достойнства, но нехайна и голяма бъбрица, мис Дорит. — С тези думи той потри ръце, сякаш разговорът се е оказал много полезен за него, запухтя към вратата и с още един учтив поклон се измъкна пак навън.

Ако малката Дорит бе останала извънредно озадачена от странното поведение на своя нов познат и от това, че тя самата е била обвързана с такъв необикновен договор, то последвалите събития я озадачиха още повече. Не стига, дето мистър Панкс се възползуваше от всяка възможност, представила му се в дома на мистър Казби, за да й хвърля многозначителни погледи и да сумти — което не бе кой знае какво след другото, което вече бе извършил, — но той започна да нахълтва и в нейното всекидневие. Тя го срещаше на улицата непрестанно. Когато отиваше у мистър Казби, той винаги беше там, когато отиваше у мисис Кленъм, той пристигаше под най-неубедителни предлози, за да я държи сякаш под око. Не бе изминала и седмица и една вечер тя го намери, за своя изненада, в портиерната да разговаря с дежурния ключар, с когото, както изглеждаше, бе особено близък. Следващата изненада бе, когато забеляза, че той се движи съвсем свободно из самия затвор; после го чу да се представя сред посетителите на неделния прием на баща й; видя го да се разхожда подръка из двора с един приятел колежанин; научи от мълвата, че много се е отличил една вечер в местния клуб, чиито срещи се уреждаха в Голямата стая, като отправил реч към членовете на тази институция, изпял една песен и почерпил компанията с пет галона бира — мълвата лекомислено бе прибавила и кофа скариди. Ефектът, произведен върху мистър Плорниш от някои от тези прояви, на които той бе очевидец по време на своите ревностни посещения, порази малката Дорит не по-малко, отколкото самите гореизброени прояви. Той сякаш си глътваше езика и се вцепеняваше. Той се взираше безмълвно и понякога със слаб глас промълвяше, че никой в Двора на кървящото сърце нямало да повярва, че този бил същият Панкс; но той нито веднаж не каза дума повече, нито пък направи някакъв знак дори и на малката Дорит. Мистър Панкс увенча своята загадъчност, като се запозна с Тип по някакъв неизвестен начин и си направи неделната разходка из двора на Колежа, облегнат на рамото на този джентълмен. През цялото това време той не обръщаше внимание на малката Дорит с изключение на един или два пъти, когато се случваше край нея и наблизо нямаше никой; при тези случаи той подхвърляше мимоходом, с приятелски поглед и едно окуражително изпухтяване: „Циганинът Панкс — ясновидец“.

Малката Дорит работеше и се стараеше, както обикновено, дивеше се на всичко това, но криеше учудването си, както от най-ранното си детство бе скривала далеч по-тежки грижи в своето сърце. Някаква промяна се бе прокраднала и продължаваше да се прокрадва в душата й. Всеки нов ден я заварваше по-сдържана от предишния. Да влиза и да излиза в тъмницата, без никой да я забележи, да я оставят навсякъде на мира и спокойствие — това бяха най-съкровените й желания.

Тя се оттегляше в стаята си — странна стая за нейната крехка младост и нежен характер — всеки миг, в който бе свободна от задълженията си. Имаше следобеди, в които не беше на работа, когато посетителите играеха на карти с баща й, часове, в които не беше нужна, и той се чувствуваше по-добре без нея. Тогава тя притичваше през двора, изкачваше стълбите, които водеха към стаята й, и сядаше край прозореца. В най-причудливи форми се кръстосваха шиповете върху стената, в най-различни фигури огъваха слънчевите лъчи суровото желязо, много златни прашинки падаха върху ръждата, докато малката Дорит седеше замислена там. Жестоките решетки се начупваха на нови зигзаги, когато ги наблюдаваше през палените си със сълзи очи; ала все едно дали ставаха по-красиви или по-грозни, тя бе принудена да наднича винаги или над тях, или през тях, или под тях и да се взира самотна, гледайки света през тази незаличима преграда.

Таванска стаичка, и то таванска стаичка в тъмницата Маршалси — такава беше стаята на малката Дорит. Добре поддържана, сама по себе си тя беше грозна и почти нищо друго не я разкрасяваше освен чистотата и просторът; защото всяко украшение, което смогваше да купи, отиваше в стаята на баща й. Но така или инак, това бедно място й ставаше все по-мило; и да остава там сама, беше за нея най-любима почивка.

Дотолкова, че през едни от онези следобеди, по времето, когато Панкс разиграваше своите загадки, както си седеше край прозореца, тя чу по стълбите познатите стъпки на Меги и много се разтревожи, защото предположи, че я викат. С всяка по-близка стъпка на Меги тя се разтреперваше все повече; и едва можеше да говори, когато най-сетне Меги се появи.

— Моля, майчице — каза задъхана Меги, — трябва да слезеш и да го видиш. Той е тук.

— Кой, Меги?

— Кой, то се знае, мистър Кленъм. В стаята на баща ти е и ми вика: „Меги, ще бъдеш ли така любезна да отидеш и да й кажеш, че съм аз.“

— Не ми е добре, Меги. Най-хубаво да не отивам. Ще си легна. Ето, гледай! Сега си лягам да ми мине главата. Кажи му, че много му благодаря, но че лежа, иначе щях да дойда.

— Но никак не е възпитано, майчице — каза удивената Меги, — да си извръщаш лицето настрани!

Меги бе особено чувствителна към личните обиди и винаги успяваше да ги долови.

— И да си слагаш и двете ръце на лицето! — продължи тя. — Ако не можеш да ме понасяш, най-добре ще е да ми го кажеш, а не да ме пъдиш и да ме обиждаш и да ми късаш сърцето, защото аз съм само на десет години, бедничката!

— Но то е, за да ми поразмине главата, Меги.

— Добре, но ако плачеш, за да ти поразмине главата, и аз тогава ще заплача. Няма защо да плачеш самичка — възрази Меги, — това не е честно! — И отведнъж започна да хълца.

Да я изпрати обратно с молбата за извинение, не беше лесно; ала обещанието да й разправи една приказка — нейното любимо удоволствие, — при условие, че ще съсредоточи всичките си способности, за да изпълни поръчението, и ще остави малката си господарка още един час самичка, допълнено от опасението на Меги, че уж била оставила доброто си настроение долу на стълбите — надви. И тъй, тя си тръгна, повтаряйки на глас поръчението, за да не го забрави, и в определеното време отново дойде.

— Много съжаляваше, казвам ти — съобщи тя, — и дори искаше да повика доктор. И утре пак ще дойде и не ми се вярва да спи добре тази нощ, като разбра, че те боли главата, майчице. Ох, божичко! Ти пак си плакала!

— Май че си поплаках малко, Меги.

— Ами, малко!

— Но сега спрях — завинаги спрях, Меги. А и главата ми е много по-добре и по-спокойна, и ми е хубаво. Много се радвам, че не слязох долу.

Голямото й учудено дете нежно я прегърна; и след като приглади косите й и изплакна челото и очите й със студена вода (действия, при които непохватните й ръце ставаха сръчни), тя отново я прегърна, доволна от добрия й вид, и я сложи на стола й до прозореца. Като се пресегна над този стол с огромни усилия, които съвсем не бяха нужни, Меги извлече сандъчето, където седеше обикновено, когато й разказваха приказки, седна върху му, прегърна собствените си колене и каза, зажадняла за приказката, с широко отворени очи:

— Хайде сега, майчице, някоя много хубава!

— А за какво да бъде, Меги?

— О, нека да има принцеса — каза Меги, — ама да бъде истинска принцеса. Съвсем истинска, нали знаеш!

Малката Дорит се замисли за миг; и с тъжна усмивка на лицето, което бе поруменяло от залеза, започна:

— Имало едно време, Меги, един добър крал, който си имал всичко, каквото си пожелаел, а дори и много повече. Имал злато и сребро, диаманти и рубини, всякакви богатства. Имал палати, имал и…

— Болници! — прекъсна я Меги, като поглаждаше колена. — Нека да е имал и болници, защото са толкова удобни. Болници и много пилешко.

— Да, имал много болници и много от всичко.

— Например много печени картофи, нали? — каза Меги.

— По много от всичко.

— Боже! — засмя се Меги, като притисна коленете си= — Блазе му!

— Този крал си имал дъщеря, която била най-умната и най-красивата принцеса в света. Когато била дете, тя разбирала всички уроци, преди още учителите да са й ги преподали; а когато пораснала, била чудото на света. До палата, в който живеела тази принцеса, имало една къщичка, в която сам-самичка живеела една бедна малка жена.

— Стара жена — допълни Меги, като мляска с устни.

— Не, не стара жена. Една много млада жена.

— Че как не я е било страх? — зачуди се Меги. — Продължавай, моля.

— Принцесата минавала край къщичката почти всеки ден; и всеки път, когато минавала с хубавата си карета, виждала как бедната малка жена преде на чекръка, и принцесата поглеждала към малката жена, и малката женичка я поглеждала. И тъй един ден тя спряла кочияша малко преди къщичката, излязла от каретата и отишла и надникнала през вратата и там, както винаги, седяла малката жена и предяла на чекръка си и тя погледнала към принцесата и принцесата погледнала към нея.

— Също все едно, че се опитвали да видят коя първа ще си наведе очите, нали? — каза Меги. — Продължавай, моля, майчице.

— Принцесата била такава чудесна принцеса, че можела да разгадава човешките тайни, и казала на малката женичка: „Защо го държиш тук?“ Това й дало веднага да разбере, че принцесата е разбрала защо живее сама, и тогава тя коленичила в краката на принцесата и я помолила никога да не я издава. И тогава принцесата казала: „Никога няма да те издам. Покажи ми го.“ И тогава малката женичка спуснала кепенците на прозорците, залостила вратата на къщичката и разтреперана от глава до пети от страх да не би някой да я заподозре, отворила едно много тайно място и показала на принцесата някакъв призрак.

— Божичко! — хлъцна Меги.

— Това бил призракът на Някого, който отдавна си бил заминал; на Някой, който бил заминал много, много далеч, откъдето никога нямало да се върне. Той светел, когато го погледнеш; и когато малката женичка го показала на принцесата, истинска гордост изпълнила сърцето й, сякаш показвала някое голямо, голямо съкровище. Като го погледала известно време, принцесата казала на малката женичка: „И ти бдиш над това нещо непрекъснато, така ли?“ А тя свела очи и прошепнала: „Да.“ Тогава принцесата казала: „Обясни ми защо“, на което другата отговорила, че това бил най-добрият човек, който бил пресякъл нейния път и отначало било само затова. Обяснила още, че тя не лишавала никого от него, че този Някой си бил отишъл при хората, от които бил очакван…

— Значи, този Някой е бил мъж, така ли? — прекъсна я Меги.

А малката Дорит стеснително отговори:

— Да, мъж бил — и продължи: — … при хората, които го очаквали и че този спомен не бил откраднат, нито бил присвоен от някого друг. Принцесата отговорила: „Ах, а когато стопанката умре, те ще го намерят тук.“ А малката женичка отговорила: „Не. Когато настъпи този час, той ще потъне тихо в нейния гроб и никога няма да се появи отново.“

— Я виж ти! — възкликна Меги. — Продължавай, моля.

— Принцесата много се изненадала, като чула тези думи, както можеш да предположиш, Меги.

(— И имало е защо — каза Меги.)

— Затова тя решила да наблюдава малката женичка и да види какво ще стане. Всеки ден минавала с хубавата си карета край вратата на къщичката, а там седяла малката женичка, винаги сама и винаги на своя чекрък; тя поглеждала към малката женичка и малката женичка поглеждала към нея. Най-сетне един ден колелото било замлъкнало и малката женичка не се виждала никъде. Когато принцесата запитала защо е замлъкнал чекръкът и къде е малката женичка, казали й, че чекръкът е замлъкнал, защото вече нямало кой да го върти; защото малката женичка била мъртва.

(— Трябвало е да я заведат в болница — каза Меги — и тогава е щяла да оздравее.)

— Принцесата, като поплакала много малко за малката женичка, избърсала очи и излязла от каретата на същото място, където била спряла и преди, отишла до къщичката и надникнала през вратата. Сега вече нямало кой да погледне към нея и тя нямало към кого да погледне, затова направо тръгнала да търси скъпоценния призрак. Но от него нямало и следа; и тогава принцесата разбрала, че малката женичка й е казала истината, че призракът никога никого нямало да тревожи и че той е потънал тихо в нейния собствен гроб; че тя и той сега почиват в мир един до друг.

Това е всичко, Меги.

Руменината на залеза бе толкова ярка по бузите на малката Дорит, когато стигна до края на своята приказка, че тя вдигна ръка да го засенчи.

— Ами тя доживяла ли е до старини? — запита Меги.

— Кой, малката женичка ли?

— Ъхъ!

— Не знам — каза малката Дорит. — Но щеше да си е все същото, колкото и да беше остаряла.

— Дали, наистина? — зачуди се Меги. — Да, сигурно така щеше да е — И продължи да седи втренчена и унесена.

Тя тъй дълго остана с устремени нанякъде очи, че най-сетне малката Дорит, за да я размърда от сандъка й, стана и погледна през прозореца. Когато гледаше към двора, тя видя Панкс да влиза и да й намига с крайчеца на окото си, отминавайки нататък.

— Кой е този, майчице? — запита Меги. Тя се бе доближила до нея край прозореца и се бе облакътила на него. — Често го виждам да влиза и излиза.

— Чух да го наричат ясновидец — отвърна малката Дорит. — Но ми се струва, че на много хора той не би могъл да види ни миналото, нито дори настоящето.

— А дали щеше да познае бъдещето на принцесата? — попита Меги.

Малката Дорит, загледана замислено в тъмната алея на затвора, поклати глава.

— Нито пък на малката женичка? — продължи Меги.

— Не — каза малката Дорит, озарена от яркия залез. — Но я да се махаме от прозореца!

Глава XXV Конспиратори и други

Личната резиденция на мистър Панкс се намираше в Пентънвил, където той живееше много скромно на втория етаж в дома на един специалист, на чиято входна врата имаше втора вратичка, закачена с пружина и отваряща се с острия звук на капан; отгоре на ветрилообразното й прозорче той беше изписал: Ръг Комисионер, счетоводител, погасяване на дългове.

През този надпис, величествен в простотата си, се провиждаше малка градинка, разделяща къщата от ожаднялата улица, в която няколко от най-прашните растения провесваха окаяните си глави и живуркаха, полузадушени. Един учител по краснопис заемаше първия етаж и разведряваше градинските парапети със стъклени витринки, в които имаше изложени отбрани образци от онова, което са можели учениците му преди шест урока, когато необузданата им група е раздрусвала масата за писане, и какво са станали след шест урока, когато групата е била хваната от здравата му ръка. Наеманото от мистър Панкс се ограничаваше само с една малка проветрива спалня; той се бе уговорил и се бе споразумял с мистър Ръг, своя хазяин, че имайки пред вид един точно определен ценоразпис и при известни устни предупреждения, дадени в съответния предварителен срок, той ще има свободата да реши дали да сподели неделната закуска, обяд, чай или вечеря, или едно от тях, или няколко, или пък всички тези закуски, или и обяда и вечерята на мистър и мис Ръг (неговата дъщеря), в задната гостна.

Мис Ръг беше дама с известно състояние; сдобила се беше с него, а заедно с това и с уважението на съседите благодарение на това, че сърцето й бе сломено и чувствата й бяха погазени от един позастаряващ фурнаджия, срещу когото тя с посредничеството на мистър Ръг бе намерила за необходимо да заведе съдебно дело за изплащане на обезщетение поради неизпълнено обещание за женитба. И понеже защитата на мис Ръг унищожително го заклейми и той бе осъден да заплати цели двадесет гвинеи, по осемнадесет шилинга за всяко неустояно обещание, и понеже трябваше да поеме и съдебните разноски, той все още от време на време си изпащаше от справедливото възмущение на пентънвилските младежи. Докато самата мис Ръг, обградена от величието на закона и вложила обезщетението си в държавни ценни книжа, се ползуваше с всеобщо уважение.

В компанията на мистър Ръг, който притежаваше закръглен бял лик, сякаш всяка капка червенина е била изцедена от него много, много отдавна, както и рошава жълтеникава коса като изхабена метла за огнище; и в обществото на мис Ръг, която имаше малки жълтеникави петна като копчета за риза, осеяли цялото й лице, и чиито собствени руси къдрици бяха по-скоро проскубани, отколкото буйни, мистър Панкс обядваше в неделя вече няколко години поред, а два пъти седмично или приблизително по толкова се наслаждаваше на вечерна закуска от хляб, сирене и портер. Мистър Панкс бе един от малцината ергени, от които мис Ръг не изпитваше страх, а обяснението, с което той бе предпазил себе си, беше двояко, т.е.: първо, „че повторно това не става“, и второ, че „той не си заслужава труда“. Подсилен с тази двояка броня, мистър Панкс си сумтеше с мис Ръг съвсем безопасно.

До този момент мистър Панкс не бе извършвал почти никаква деятелност в квартирата си в Пентънвил, като изключим тая в областта на съня: но сега, откакто се бе превърнал в ясновидец, той често се затваряше след полунощ с мистър Ръг в малкия му кабинет, а дори и след тези безбожни часове свещта в спалнята му продължаваше да гори. Макар че той най-добросъвестно изпълняваше обязаностите си на маша на своя работодател; и макар че тази длъжност му носеше толкова радост, колкото носят тръните в лехата от рози, известни нови занимания отнемаха много от неговото време. Вечер той откачаше от себе си Патриарха само за да вземе на буксир друга една, неизвестна задача и да заработи наново в други води.

Да разшири личното си познанство с мистър Чивъри, запознавайки се с любезната му съпруга и неутешимия му син, вероятно не му е било особено трудно; но лесно или не, мистър Панкс скоро го постигна. Той се загнезди в скута на търговията с тютюн една-две седмици след първата си поява в Колежа и се насочи предимно към създаване на разбирателство с младия Джон. В това си начинание той се прояви дотолкова, че успя да измъкне този вехнещ пастир из горичката му и да го примами да се заеме с тайнствени задачи, в изпълнение на които той започна да се губи в неопределени интервали от време по за два-три дни наведнаж. Добродетелната мисис Чивъри, дълбоко удивена от тази промяна, сигурно би възроптала срещу това като пагубно за доброто име на хайлендера, обозначен на табелата, ако не съществуваха два силни довода: първо, че нейният Джон се бе посъвзел и бе проявил силен интерес към работата, с която бяха свързани тези пътувания — а това, според нея, бе благотворно за отпадналия му дух; и второ, мистър Панкс тайно се бе съгласил да й плаща за употребеното от сина й време по седем шилинга и шест пенса на ден. Предложението го направи сам той и го обоснова по следния начин: „Ако вашият Джон, госпожо, е дотолкова безволев, че да ги откаже, това съвсем не е причина и вие да сте като него, нали така? Тъй че, съвсем между нас, госпожо, понеже работата си е работа, ето ви ги!“

Как се отнасяше към всички тези неща мистър Чивъри и много ли или пък малко знаеше за тях, не можеше да се разбере от него. Открай време бе известно, че е мълчалив човек; а тук му е мястото да се каже, че той бе придобил професионалния навик да заключва всичко. И той заключваше сам себе си така грижливо, както заключваше длъжниците в Маршалси. Дори и обичаят му да заключва храната си вероятно е бил част от това цяло; но няма съмнение, че охраняваше устата си, както охраняваше вратата на Маршалси. Той никога не я отваряше без причина. Когато бе необходимо да изпусне нещо навън, тогава я открехваше, държеше я отворена, колкото му трябваше за целта, и я заключваше отново. И както пестеше силите си край вратата на Маршалси и задържаше посетителя, който желаеше да излезе, докато от двора не се зададеше друг посетител, та с едно завъртване на ключа да обслужи и двамата, по същия начин той неведнъж се въздържаше да каже нещо, ако усетеше, че нещо друго се е запътило към устните му; и тогава се освобождаваше от двете едновременно. А що се отнася до някакъв ключ за разгадаване на скритите му мисли, изписан по лицето му, то по ключа на Маршалси би могло да се прочете дори повече за личните характери и съдби, върху които той се превъртваше.

Да се развълнува мистър Панкс дотам, че да покани някого на обяд в Пентънвил, бе случай без прецедент в неговия живот. Но той покани на обяд младия Джон и дори го въведе в сферата на опасното (понеже излизаше скъпо) очарование на мис Ръг. Банкетът бе определен за един неделен ден и мис Ръг със собствените си ръце приготви за случая пълнено бутче със стриди и го изпрати на фурната — не на фурнаджията, а на друга една фурна отсреща. Закупени бяха и портокали, ябълки и орехи. А в събота вечер мистър Панкс донесе и ром, за да поотпусне душата на гостенина.

Изобилието от материални блага не бе най-съществената част от посрещането на госта. Особената окраска се състоеше в една предварително обмислена атмосфера на интимност и симпатия. Когато младият Джон се появи в един и половина, без ръчицата от слонова кост и без жилетката на златни клончета подобно слънце, чиито лъчи са затъмнени от злокобни облаци, мистър Панкс го представи на жълтокосото семейство Ръг като оня младеж, влюбен в мис Дорит, за когото неведнаж им е говорил.

— Драго ми е — започна мистър Ръг, комуто Джон особено допадаше поради това, — драго ми е, че имам особената чест да се запозная с вас, сър. Чувството ви ви прави чест. Вие сте млад; дано никога не надживеете чувството си! Ако аз трябва да надживея собствените си чувства, сър — заяви мистър Ръг, който бе човек приказлив и се славеше с необикновеното си краснословие; — ако аз трябва да надживея собствените си чувства, готов съм да завещая петдесет лири на човека, който ще прекрати съществованието ми.

Мис Ръг изпусна една въздишка.

— Моята дъщеря, сър — продължи мистър Ръг, — Анастейша, на теб не ти е чуждо положението, в което са поставени чувствата на този млад човек, — и моята дъщеря премина през изпитания като вашите, сър, и може да ви разбере.

Младият Джон, разтърсен от трогателното посрещане, се изказа в този смисъл.

— Онова, за което ви завиждам, сър — подзе отново мистър Ръг, — позволете да взема шапката ви — закачалките ни са малко, — ще я сложа в ъгъла, никой няма да я стъпче там — онова, за което ви завиждам, сър, то е удоволствието от богатството на собственото ви чувство. Аз се числя към една професия, в която това удоволствие често ни се отказва.

Младият Джон отвърна, благодарейки, че искрено се надявал, че постъпва правилно и с това успява да покаже колко цялостно е предан на мис Дорит. Той искал да бъде безкористен; и се надявал, че е такъв. Той искал да стори всичко по силите си, за да помогне на мис Дорит, като в същото време остане в сянка; и се надявал, че е успял. Наистина, много малко било онова, което бил в състояние да стори, но се надявал, че го е сторил.

— Сър — каза мистър Ръг, като го хвана за ръката, — вие сте младеж, с когото е приятно да се срещнеш. Вие сте младеж, който бих желал да сложа на свидетелската скамейка, за да очовечи умовете на правниците. Надявам се, че сте донесли и апетита си и възнамерявате добре да си послужите с ножа и вилицата, нали?

— Благодаря, сър — отвърна младият Джон. — Напоследък не ям много.

Мистър Ръг го дръпна настрана:

— Също като дъщеря ми, сър — каза той, — по времето, когато, за да защити обидените си чувства и своя пол, стана ищец по делото Ръг и Хоукинс. Струва ми се, бих могъл да дам доказателства, мистър Чивъри, ако го сметнех за необходимо, че количеството твърда субстанция, консумирано от дъщеря ми в този период, не надвишаваше триста грама седмично.

— Опасявам се, че аз малко го надминавам, сър — отвърна другият колебливо, сякаш се срамуваше да го признае.

— Но във вашия случай вие нямате насреща си дявол в човешки образ! — отвърна мистър Ръг с полемична усмивка и махване на ръката. — Забележете, мистър Чивъри! Нямате дявол в човешки образ!

— Не, сър, разбира се — простичко се съгласи младият Джон, — щях много да съжалявам, ако беше така.

— Чувството — заяви мистър Ръг, — това е то, това и очаквах да чуя, като знам вашите принципи. Да беше чула дъщеря ми, много щеше да се разстрои, сър. А като гледам овнешкото, радвам се, че не ви чу. Мистър Панкс, днеска седнете срещу мене. Мила моя, седни срещу мистър Чивъри. За онова, което сега ще получим, нека и ние (и мис Дорит) изкажем искрена благодарност!

Да не беше тъжната шеговитост, с която мистър Ръг откри началото на угощението, би могло да се помисли, че и мис Дорит ще е сред поканените. Панкс прие шегата по обичайния си начин и пристъпи към храната пак по обичайния си начин. Мис Ръг, вероятно в стремежа си да навакса изгубеното, също се устреми към овнешкото и скоро от него остана само кокалът. Пудингът от трохи и масло се стопи напълно и значително количество сирене и репички изчезнаха по същия начин. Тогава поднесоха десерта.

И пак тогава, но преди наливането на рома и водата, на бял свят излезе тефтерчето на мистър Панкс. Последвалите делови занимания бяха кратки, ала странни и приличаха на конспирация. Мистър Панкс внимателно се взря в тефтерчето, което вече бе почти изписано; и измъкна оттам някакви бележки, които преписа на отделни листчета на масата; междувременно мистър Ръг го наблюдаваше неотлъчно, а слабото око на младия Джон се обви в съзерцателна мъгла.

Когато мистър Панкс, който изпълняваше ролята на главния конспиратор, привърши с извадките, той ги прегледа, поправи ги, прибра си тефтерчето и ги разпери като карти за игра.

— Сега тук имам едно гробище в Бедфърдшир — каза Панкс, — кой го взема?

— Аз ще го взема, сър — обади се Ръг, — ако друг не го иска.

Мистър Панкс му подаде картата и отново погледна към ръката си.

— Сега тук имам едно разследване в Йорк — продължи Панкс. — Него кой го взема?

— Мен за Йорк не ме търсете — каза Ръг.

— Тогава може би вие ще бъдете така добър, млади Джон? — запита Панкс. Джон Чивъри склони, Панкс му подаде картата и пак погледна в ръката си.

— Има една църква в Лондон; нея май аз ще трябва да я взема. И една семейна библия; и това също го вземам. Значи, две за мене. Две за мене — повтори Панкс, като дишаше тежко над картите. — Ето ви един чиновник в Дъръм, Джон, и един стар моряк в Дънстейбъл за вас, мистър Ръг. Две за мене бяха, нали? Да, две за мене. Ето и един надгробен камък; три за мене. И едно мъртвородено дете; четири за мене. Е, всичко засега е казано.

След като разпредели картите си, много тихо и почти шепнешком мистър Панкс, пухтейки, бръкна в собствения си вътрешен джоб и извлече оттам една платнена торбичка, от която пък пестеливо отброи парите за път в две малки купчинки.

— Парите бързо се топят — каза той загрижено, като побутна по една купчинка на всеки от своите компаньони, — много бързо.

— Аз искам само да ви уверя, мистър Панкс — каза младият Джон, — че искрено съжалявам, загдето положението ми е такова, та не мога сам да си плащам разноските, и нямаме времето, необходимо да пропътувам разстоянията пеша. Защото нищо друго не би ме радвало повече от това да ги извървя с краката си без разноски и без награда.

Безкористността на този млад мъж се стори толкова комична на мис Ръг, че тя се принуди да изскочи презглава из стаята и да седи на стълбите, докато сподави смеха си. А междувременно мистър Панкс, гледайки съжалително към младия Джон, бавно и грижливо уви платнената си торбичка, сякаш й извиваше врата. Дамата, която се върна тъкмо когато я мушкаше в джоба си, размеси ром с вода за компанията и без да забравя собствената си особа, подаде на всекиго по чашка. Щом всичко бе раздадено, мистър Ръг се изправи и мълчаливо протегна ръката с чашата над средата на масата, като с този жест подкани останалите трима да протегнат и те ръце и да ги съединят в едно конспиративно чукане. Церемонията премина успешно до определен миг и щеше да завърши така, ако мис Ръг, вдигайки чаша към устните си, не бе погледнала към младия Джон; тогава тя отново не съумя да преодолее комичната мисъл за неговата безкористност, прихна, опръсквайки околните с ром и вода, и се оттегли смутено.

Ето, такъв беше обядът без прецедент, даден от Панкс в Пентънвил; такъв беше и деловият и странен живот, който водеше Панкс. Единствените мигове, в които той като че ли си почиваше от грижите и си отдъхваше, без да трябва да отива нанякъде или да казва нещо с определена цел, бяха минутите, в които Панкс проявяваше наченките на особен интерес към сакатия чужденец с бастуна в Двора на кървящото сърце.

Чужденецът, наричан Джон Баптист Кавалето — в Двора му викаха мистър Баптист, — беше толкова жив, весел човечец, че Панкс вероятно се чувствуваше привлечен към него по силата на контраста. Самотен, болен и едва понаучил най-необходимите думи от единствения език, на който можеше да се разбира с хората около него, той се носеше по вълните на своята съдба с една бодрост, която бе необяснима за околните. Полугладен, полужаден, без други дрехи освен тия на гърба му или ония, които бе свил в едно много малко вързопче, той се усмихваше така, сякаш животът му беше песен, когато за пръв път закуцука из Двора, и кротко печелеше всеобщо благоразположение с широката си усмивка.

Тежко беше за чужденеца, бил той здрав или болен, да се промъкне сред кървящите сърца. Преди всичко те си представляваха, че всеки чужденец крие у себе си нож; и второ, те намираха за съвсем правилна националната аксиома: всеки чужденец да си върви в собствената си страна. И през ум не им минаваше да се запитат колко от техните собствени сънародници щяха да се стоварят на техните гърбове от всички краища на земното кълбо, ако този принцип се възприемеше повсеместно; те го смятаха за чисто и единствено британски. На трето място, вярваха, че всеки чужденец е сполетян от божието наказание, загдето не е англичанин и че страната му е споходена от всички най-черни злини, защото върши неща, които Англия не върши, и не прави онова, което прави Англия. Без съмнение тези схващания им бяха внушавани дълги години от Барнакловци и Стилтстокинговци, които непрестанно им заявяваха — официално и неофициално, че всяка страна, която не се е подчинила на тези два велики рода, е пренебрегната от милостта на Провидението; и които, когато те започваха да го вярват, им се присмиваха помежду си и ги наричаха най-невежите хора в света.

Следователно горното би могло да се определи като политическото верую на кървящите сърца; но имаше и други причини, поради които не търпяха чужденци в Двора. Те смятаха, че чужденците винаги са бедни; и макар те самите да бяха не по-малко бедни, това не намаляваше силата на възражението. Те смятаха, че чужденците са вечно преследвани и гонени от властта с коне и с байонети; наистина и те самите опазваха мъчно главите си здрави, когато се опитваха да протестират, но на тях им ги чупеха с тъпи оръжия, а това не беше толкова страшно. Те смятаха, че чужденците без изключение, са аморални; и макар и те да си имаха подобни разправии в къщи, а понякога и по някой развод, това беше друго. Смятаха, че чужденците не притежават независим дух, защото не виждаха лорд Десимъс Тайт Барнакл да ги подкарва на тълпи към избирателните урни с развети знамена под звуците на националния марш. Но за да не бъдем отегчителни, ще речем само, че си мислеха още много подобни неща.

И сега този сакат чужденец със своя бастун трябваше някак си сам да преодолее всичките тези пречки; не съвсем сам, защото мистър Артър Кленъм го бе препоръчал на Плорнишови (той живееше на тавана на същата къща), ала все пак беше му много трудно.

Но кървящите сърца бяха добри сърца; и когато видяха как този дребничък човек подскача наоколо със своето добродушно лице, не пакости никому, не вади ножове, не върши никакви възмутителни неморални деяния, живее изключително от кашици и мляко и кротко си играе вечер с децата на мисис Плорниш, започнаха да си казват, че макар никога да не може да стане англичанин, несправедливо ще е да го преследват за това. Започнаха да се приспособяват някак към него, наричаха го мистър Баптист, но го третираха като дете и се превиваха от смях на енергичните му жестове и на бебешкия му английски — още повече, понеже не им се сърдеше и се смееше заедно с тях. Приказваха му на много висок глас, сякаш беше глух като пъп. За да го научат на хубав английски, съчиняваха изречения, с каквито диваците сигурно са се обръщали към капитан Кук или Петкан — към Робинзон Крузо. Мисис Плорниш беше особено изобретателна в това отношение и си спечели такава слава с думите: „Мене надява крак твое скоро добър“, щото в Двора сметнаха, че го е изрекла едва ли не на чист италиански. Самата мисис Плорниш започна да си представлява, че има природна склонност към този език. Когато го опознаха по-отблизо, започнаха да използуват и домакинските предмети, за да научел повече думи; и още щом се покажеше на Двора, жените изтичваха на къщните си врати и викваха: „Мистър Баптист — чайник!“, „Мистър Баптист — пар-цал!“, „Мистър Баптист — мет-ла!“, „Мистър Баптист — кафе-ник!“, като се опитваха да му докажат колко труден е англосаксонският език.

Горе-долу по това време на неговото обучение и около третата седмица на пребиваването му там интересът на мистър Панкс бе привлечен от младия човек. Като се изкачи в таванската му стаичка, придружен от преводачката мисис Плорниш, той намери мистър Баптист — чието легло беше на пода, а в стаята нямаше друго освен маса и стол — в отлично настроение, да дълбае върху дърво, с помощта на няколко обикновени инструмента.

— Хайде сега, приятелче — каза мистър Панкс, — плащай.

Парите бяха готови, увити в парче хартия, и той засмяно му ги даде; после с едно волно движение разпери на дясната си ръка толкова пръста, колкото бяха шилингите, и направи знак във въздуха в смисъл, че му липсват шест пенса.

— Охо! — възкликна мистър Панкс, като го гледаше удивено. — Това било, така ли? Гледай ти, чуден човек. Няма значение. Да си призная, не очаквах да ги получа.

Тук мисис Плорниш се намеси с голямо снизхождение и обясни на мистър Баптист:

— Той приятно. Той радва взе пари.

Дребният човечец се усмихна и кимна. Лъчезарното му лице се стори необикновено привлекателно на мистър Панкс.

— Как му върви кракът? — запита той мисис Плорниш.

— О, много добре е, сър — каза мисис Плорниш. — Надяваме се до другата седмица вече да хвърли бастуна. (И понеже възможността бе прекалено благоприятна, за да се пропусне, мисис Плорниш изяви големите си способности, превеждайки с обяснима гордост на мистър Баптист: „Той надява крак твое скоро добър“)

— И какъв весел човечец е — забеляза мистър Панкс, радвайки му се като на някаква механическа играчка. — А как преживява?

— Ами така, сър — отвърна мисис Плорниш, — излезе, че умеел да изрязва в дървото ей тия цветя, дето ги виждате. (Мистър Баптист, наблюдавайки лицата им, докато разговаряха, подаде произведението си. Мисис Плорниш преведе на своя италиански: „Той приятно. Двойно хубав!“)

— А може ли да преживява с това? — попита мистър Панкс.

— На него малко му трябва, сър, и се надяваме, че като се оправи, ще печели много добре. Мистър Кленъм го накара да ги изреже и освен това му дава да поработва това-онова ей там, във фабриката оттатък — с една дума, за него ги работи, като знае, че му се харесват.

— А какво прави по цял ден сега, като не го боли толкова? — запита мистър Панкс.

— Е, не кой знае какво още, сър, понеже, като го гледам, още не може много да върви; но разхожда се из Двора, приказва, без много да разбира и да го разбират, и си играе с децата, и се препича на слънцето — сяда, където му падне, все едно, че е на стол — и пее, и се смее!

— Смее се! — откликна мистър Панкс. — Като го гледам, струва ми се, че всеки зъб в устата му се смее непрестанно.

— Но като се качи горе на стълбите от другата страна на Двора — продължи мисис Плорниш, — наднича навън много особено! Някои от нашите мислят, че гледал нататък, накъдето му била родината, а други пък викат, че се оглеждал за някого, когото не искал да среща, а някои пък не знаят какво да мислят.

Мистър Баптист изглежда разбра общия смисъл на казаното от нея; а може би със своята схватливост той долови и разтълкува движението, с което тя обясняваше как надничал. Тъй или инак, той затвори очи и отметна глава с вида на човек, който си има основателни причини за онова, което върши, и каза на своя език, че това нямало значение. Алтро!

— Какво значи това „алтро“? — запита Панкс.

— Х-м! Това е нещо като общ израз, сър — обясни мисис Плорниш.

— Така ли? — каза Панкс. — Е, добре тогава, хайде алтро, приятелче. Довиждане. Алтро!

С привичното си оживление мистър Баптист повтори неколкократно тази дума, с привичната си мълчаливост мистър Панкс му я каза само веднъж. От този ден Панкс циганинът доби навика, когато вечер се прибираше към къщи уморен, да мине през Двора на кървящото сърце, тихичко да изкачи стълбите до неговата стая, да надникне през вратата на мистър Баптист и ако го намери в стаята му, да каже:

— Здрасти, приятелче. Алтро!

На което мистър Баптист отговаряше, съпровождайки думите си с бързо поклащане на главата и с усмивка:

— Алтро, синьоре, алтро, алтро, алтро!

След този много сбит разговор мистър Панкс си тръгваше по пътя; с вида на човек разведрен и освежен.

Глава XXVІ Ничие душевно състояние

Ако Артър Кленъм не беше взел онова твърдо решение да не си позволява да се влюби в Мини, той щеше да живее в състояние на голямо объркване, допълнено от тежка душевна борба. Голяма част от тези борби щяха да се дължат на един нестихващ сблъсък между склонността му да намрази мистър Хенри Гауън и дори да се отнася към него с истинска антипатия, и чувството му, че това ще бъде недостойно. Добрият човек не е предразположен да намразва силно и дори когато има причини за това, трудно допуска омразата да го завладее; а разбере ли, че тя е породена от някакво лично озлобление и усети ли в моменти на прояснение, че коренът й не е безпристрастен, тогава, такъв човек изпада в истинско отчаяние.

Следователно мистър Хенри Гауън би могъл да помрачи ума на Кленъм и той би могъл да мисли за него много по-често, отколкото за някои други по-приятни хора и теми, ако не беше по-голямото благоразумие на гореспоменатото му решение. При това положение мистър Гауън като че ли се прехвърли в ума на Дениъл Дойс; във всеки случай ставаше така, че обикновено мистър Дойс, а не Кленъм отваряше дума за него в приятелските разговори, които водеха помежду си. А напоследък това се случваше често, защото двамата съдружници бяха наели част от една просторна къща на една от тържествените старомодни улички в Сити, недалеч от Английската банка, край Лондонската стена.

Мистър Дойс бе прекарал деня в Туикнъм. Кленъм бе измислил някакво оправдание, за да не отиде. Мистър Дойс току-що се бе върнал в къщи. Той подаде глава през вратата на Артъровата всекидневна, за да му пожелае лека нощ.

— Влезте, влезте! — покани го Кленъм.

— Видях, че четете — обясни Дойс, — и си помислих, че не искате да ви безпокоят.

Да не беше онова забележително решение, което беше взел, Кленъм може би нямаше да знае какво всъщност чете; от цял един час очите му щяха да се взират над страниците, макар те да лежаха разтворени пред него. Той твърде бързо ги затвори.

— Добре ли са? — запита той.

— Да — отвърна Дойс. — Добре са. Всички са добре.

Дениъл все още имаше стария работнически навик да държи носната кърпа в шапката си. Той я измъкна и избърса челото си, като повтаряше бавно:

— Всички са добре. А стори ми се, че мис Мини изглеждаше особено добре.

— Имаше ли и други гости?

— Не, гости нямаше.

— А как прекарахте вие, четиримата? — запита Кленъм развеселено.

— Петима бяхме — отговори неговият съдружник. — Беше и — как му беше името… И той беше…

— Кой е той? — запита Кленъм.

— Мистър Хенри Гауън.

— А, виж ти! — извика Кленъм с необикновено оживление. — Да! Бях го забравил.

— Както вече ви споменах, ако си спомняте — обясни Дениъл Дойс, — той винаги е там в неделя.

— Да, да — обади се Кленъм. — Сега си спомням.

Дениъл Дойс, все още бършейки чело, бавно повтори:

— Да. Той беше там, той беше там. О, да, той беше там. И кучето му. И то беше там.

— Мис Мийгълс е твърде привързана към… кучето — забеляза Кленъм.

— Точно така. Тя е много по-привързана към кучето, отколкото аз — към господаря му.

— Имате пред вид мистър…

— Имам пред вид съвсем определено мистър Гауън — натърти Дениъл Дойс.

В разговора настъпи мълчание, което Кленъм запълни, навивайки часовника си.

— Не сте ли твърде прибързан в преценката си? — запита той. — Нашите преценки — говоря изобщо…

— Естествено — обади се Дойс.

— … нерядко се влияят от различни предпоставки, които, често, без дори да го съзнаваме, са несправедливи, затова би трябвало да бъдем по-внимателни. Така например мистър…

— Гауън — тихичко додаде Дойс, комуто все се падаше да произнесе това име.

— … е млад и хубав, приветлив и енергичен, има дарба и е водил най-разнообразен живот. Трудно ще е да се посочи обективна причина за предубеждение спрямо него.

— За мен, струва ми се, никак няма да е трудно, Кленъм — отвърна неговият съдружник. — Защото аз виждам как внася днес тревога, а утре ще внесе скръб в дома на моя стар приятел. Виждам как врязва дълбоки бръчки по лицето на моя приятел с всяко приближаване и с всеки поглед към неговата дъщеря. Накратко, виждам го как хвърля мрежа върху хубавото и мило същество, което никога не ще може да направи щастливо.

— Ние не сме сигурни — каза Кленъм с болка в гласа, — не сме сигурни, че не ще я направи щастлива.

— Ние не сме сигурни — отвърна съдружникът му, — че земята ще просъществува още сто години, но го смятаме за твърде вероятно.

— Добре, добре! — възкликна Кленъм. — Но нека се надяваме и нека се опитаме да бъдем ако не великодушни (нещо, което в този случай не бихме могли), то поне справедливи. Нека не очерняме този господин само защото имал успех пред красивия обект на своите стремежи; и нека не осъждаме естественото й право да надари с любовта си човека, когото намира достоен за нея.

— Може би, приятелю — каза Дойс, — а възможно е също така тя да е твърде млада и твърде галена, твърде доверчива и твърде неопитна, за да прецени добре.

— Това вече — отвърна Кленъм — не е по силите ни да оправим.

Дениъл Дойс тъжно поклати глава и добави:

— Страхувам се, че е така.

— И тъй, с една дума, ние трябва да решим, че за нас е недостойно да говорим зле за мистър Гауън. Ще бъде грозно да си създаваме предубеждение към него. И аз, за себе си, решавам да не го презирам.

— За себе си аз още не съм сигурен и затова си запазвам правото да се възмущавам от него — отговори другият. — Но ако не съм сигурен за себе си, аз съм сигурен във вас, Кленъм, и знам колко почтен човек сте и колко сте достоен за уважение. Лека нощ, мой приятелю и съдружнико! — Той размаха ръка при тези думи, сякаш съзираше нещо съвсем сериозно в дъното на техния разговор, и те се разделиха.

До това време те бяха посещавали семейството по разни случаи и бяха забелязали, че и най-малкият намек за мистър Гауън, когато той не беше сред тях, връщаше облака, който бе засенчил слънцето на мистър Мийгълс през утринта на случайната среща на ферибота. Ако Кленъм си бе позволил да допусне забранената любов в сърцето си, този период би могъл да бъде период на големи изпитания; но при действителните обстоятелства без съмнение не беше — не беше.

Също така, ако сърцето му бе дало достъп на забранения гост, безмълвната му схватка за измъкване от душевното объркване през този период би могла да се нарече твърде достойна за уважение. В непрестанното му усилие да не се задълбочава в своите преживявания, да не преследва егоистични цели по недостоен и непочтен начин, а вместо това да се придържа към високите принципи на честта и великодушието — в това имаше нещо твърде достойно. В решението му да не страни дори от дома на мистър Мийгълс, за да не би в егоистичното щадене на самия себе си да причини и най-малкото страдание на дъщерята, като я превърне в причина за отчуждаването, което, мислеше си, ще огорчи баща й, и в това му решение имаше нещо достойно. В скромната му почтеност да не забравя никога, че мистър Гауън е по-млад, че е по-привлекателен и по-очарователен като човек, също имаше нещо твърде достойно. Във всичките му тези постъпки и в много още подобни на тях, които той извършваше външно съвсем спокойно и с едно мъжествено и тихо постоянство, докато болката в сърцето му (странна, както целият му предишен живот и история) беше непоносима, във всичко това проличаваше една непоколебима сила на характера. Но, естествено, след онова решение, което беше взел, той не би могъл да притежава достойнства като изброените; и подобно душевно състояние беше ничие — ничие.

Но мистър Гауън никак не се интересуваше дали е ничие, или пък някой страда. Той си беше все в същото бодро настроение, сякаш вероятността Артър Кленъм да се е осмелил да разисква тоя голям въпрос бе твърде далечна и твърде нелепа, за да се замисля над нея. С Кленъм той винаги се държеше много приветливо и непринудено, което само по себе си (в предполагаемия случай, че не бе взел онова мъдро решение) би могло да бъде много неприятно в неговото душевно състояние.

— Съжалявам, че вчера не дойдохте с нас — каза мистър Хенри Гауън, когато посети Кленъм на другата сутрин. — Прекарахме много приятно нагоре по реката.

Така разбрал и той, отговори му Артър.

— Сътрудникът ли ви каза? — запита Хенри Гауън. — Какъв приятен човек е той!

— Аз много го уважавам.

— Бога ми, чудесен човек! — подкрепи го Гауън. — Колко е свеж, колко е жизнен още, какъв е оптимист!

Това бе едно от многобройните дребни неща, които раздразваха слуха на Кленъм. Той го отмина, просто като повтори, че много уважава мистър Дойс.

— Очарователен е! Като го гледам как все още може да си фантазира на тези години и да минава през живота, без нищичко да остави по своя път и нищичко да вземе със себе си, наистина е чудесно. Това стопля сърцето. Тъй непокварен, тъй простичък, такава добра душица! Честна дума, мистър Кленъм, човек се усеща отчайващо светски и опорочен в сравнение с такова невинно същество. Говоря за себе си, естествено, вас ви изключвам. И вие сте естествен човек.

— Благодаря за комплимента — каза смутено Кленъм, — предполагам, че същият сте и вие.

— Горе-долу — отвърна другият. — Да ви призная, почти. Не съм много голям лъжец. Ако купите някоя от картините ми, ще ви призная откровено, че не си струва парите. А купите ли нечия друга — да речем на някой голям професор, пред който съм едно нищо, — вероятностите са, че колкото повече му платите, за толкова повече ще ви излъже. Всички правят така.

— Всички художници ли?

— Художници, писатели, патриоти и всички останали, които си имат сергия на пазара. Дайте на всекиго, когото познавам, десет лири и той ще ви излъже за съответната сума; хиляда лири — за съответната сума; десет хиляди лири — за съответната сума. Колкото голяма е сумата, съответна е и лъжата. Ах, в какъв чуден свят живеем! — извика Гауън развълнуван. — Какъв весел, прекрасен, обичлив свят!

— Аз пък си помислих — каза Кленъм, — че принципът, който споменахте, се прилага предимно от…

— От Барнакловците ли? — пресече го засмяно Гауън.

— От господа политиците, които благоволяват да управляват Министерството на разтакането.

— Ах, не се сърдете на Барнаклови — засмя се отново Гауън, — те не са лоши хора! Дори и бедният малък Кларънс, идиотът на рода, и той е най-милият и приятен глупак! И, бога ми, притежава една интелигентност, която ще ви учуди!

— Сигурно. И то много — сухо отвърна Кленъм.

— А всъщност — извика Гауън с типичната склонност към уравновесяване, с която съумяваше да олекоти всичко на този свят, — макар да признавам, че Министерството на разтакането може в края на краищата да доведе до корабокрушение всекиго и всичко, все пак това сигурно няма да стане по наше време — а иначе то е отлична школа за благородници.

— Страхувам се, че то е една много опасна, неудовлетворителна и скъпа школа за хората, които заплащат, за да се учат там учениците — каза Кленъм, поклащайки глава.

— Ах, но вие наистина сте ужасен човек — приветливо отвърна Гауън. — Сега вече си представям как сте подплашили онова малко магаре, Кларънс, най-приятния от всички глупаци (аз наистина го обичам) дотолкова, че просто сте му взели ума. Но стига за него и за всички останали. Искам да ви представя на майка си, мистър Кленъм. Моля, направете ми честта да ми дадете тази възможност.

В онова ничие душевно състояние Кленъм не би могъл да желае нищо по-малко от това и повече да си блъска ума как да го избегне.

— Майка ми живее при най-примитивни условия долу в оная червена тухлена тъмница, Хемптън Коурт22 — каза Гауън. — Ако обичате да определите сам кога ви е удобно и да посочите деня, в който ще ми разрешите да ви заведа там на вечеря, то вие ще се отегчите, а тя ще се очарова. Не, сериозно, това е истинското положение.

Какво трябваше да отговори Кленъм след всичко това? В стеснителния му характер се включваше и много простота, в най-добрия смисъл на думата, защото беше непокварен и неопитен; и в своята простота и стеснителност единственото, което можеше да каже, бе, че с удоволствие се предоставя на разположение на мистър Гауън. И тъй, той съответно го каза и денят бе определен. За него това бе един нежелан ден, ден, посрещнат с неохота, когато настана, и те тръгнаха надолу към Хемптън Коурт.

Уважаемите обитатели на тая достопочтена грамада приличаха в ония времена на лагеруващи цивилизовани цигани. От жилищата им се излъчваше нещо временно, сякаш се готвеха да напуснат в същия миг, в който намерят нещо по-подходящо; а и от тях самите се излъчваше една незадоволеност, сякаш бяха много обидени, че още не са намерили нещо много по-подходящо. Изящни завеси и прегради се виждаха почти навсякъде още щом се открехнеха вратите им; нескопосано скалъпени паравани, превърнали сводести коридори в трапезарии и заградили мрачни кьошета, в които нощем спяха прислужниците, сврели глави сред вилиците и лъжиците; пердета, които ви умоляваха да повярвате, че не прикриват нищо; стъклени врати, които ви заклеваха да не ги забелязвате; безброй предмети с разнообразни форми, които се преструваха, че нямат нищо общо с гузната им същност — прости легла; прикрити отвори в стените — най-очебийни складове за въглища, неумело замаскирани проходи, които бяха обикновени вратички към кухните. Психически задръжки и изкусни преструвки, ето какво произлизаше от всичко това. Гостите, вперили искрени очи в домакина, се правеха, че не усещат миризмата на гозба, приготвяна на три стъпки от тях; хора, седнали срещу случайно отворен долап, се преструваха, че не виждат бутилките вътре; посетители, опрели глава до преграда от тънко платно, от другата страна на което слуга или прислужничка разговаряха високо, се опитваха да покажат, че наоколо цари девствена тишина. Безброй бяха дребните приспособления от подобен вид, които циганите-аристократи си налагаха и приемаха едни от други.

Някои от тези бохеми бяха с раздразнителен характер, понеже вечно бяха огорчавани и нервирани от две душевни притеснения: първото бе съзнанието, че никога не получават достатъчно от публиката; и второто — съзнанието, че в сградата се допуща публика. Втората голяма несправедливост носеше ужасни страдания на някои от тях — особено в неделни дни, когато те дълго хранеха надеждата, че земята ще се отвори и ще погълне публиката; но това желано събитие все още не бе настъпило поради възмутителната нехайност в организацията на вселената.

Вратата на мисис Гауън се обслужваше от дългогодишен семеен слуга, който имаше да разчиства лични сметки с публиката — нещо във връзка с някаква служба в пощите, която очакваше от известно време и на която все още не беше назначен. Той отлично знаеше, че публиката не е в състояние да го вкара там, но мрачно се залъгваше с идеята, че именно публиката го държи отвън. Под влиянието на това огорчение (а вероятно и на известни затруднения и нередовност в заплатата) той бе занемарил външността си и бе вечно намусен; и сега, съзирайки у Кленъм един от отвратителните представители на своя потисник, прие го с презрение.

Мисис Гауън обаче го прие със снизхождение. Тя се оказа изискана възрастна дама, бивша хубавица и все още достатъчно запазена, за да мине без пудра по носа и без неправдоподобните червени петна под очите. Държеше се с него малко високомерно; тъй се отнесе и друга една стара дама, черновежда и надута, която по всяка вероятност имаше и нещо истинско по себе си, иначе не би могла да съществува, но това истинско не бяха нито косите, нито зъбите, нито фигурата, нито цвета на лицето й; тъй се отнесе и един белокос стар джентълмен с достоен и навъсен вид; и двамата поканени на вечерята. Но понеже всички те бяха живели като служители в британски посолства из разните краища на света и тъй като най-сполучливият начин, по който едно британско посолство най-лесно може да заприлича на Министерството на разтакането, е като се отнася към сънародниците си с безгранично презрение (иначе ще заприлича на посолствата на всички останали страни), Кленъм си каза, че все пак са го приели доста прилично.

Оказа се, че достойният стар джентълмен бил лорд Ланкастър Стилтстокинг, използуван дълги години от Министерството на разтакането като представител на нейно британско величество в чужбина. Този благороден хладилник бе заледил не един европейски кралски двор в своето време и го бе сторил с такъв изключителен успех, щото самото споменаване на думата англичанин вледеняваше стомасите на чужденците, които имаха голямата чест да си го припомнят още от преди четвърт век.

Сега той беше пенсиониран и поради това (издокаран с клюмнала бяла папионка, подобно вкоравена снежна пряспа) бе тъй любезен да помрачава вечерята. Полъх от преобладаващия дух на бохемство се усещаше в катунарския характер на прислужването и странното поднасяне на чиниите и храните; ала благородният хладилник далеч по-успешно от най-красивите чинии и порцелани й придаваше чудесен вид. Той помрачаваше вечерята, охлаждаше вината, влояваше сосовете, попарваше зеленчуците.

В стаята имаше още само една друга личност: едно микроскопично малко пажче, помагача на злобния човек, който не беше успял да се настани в пощите. Но дори и този младеж, ако можеше да се разкопчае ливреята му и да се оголи сърцето му, дори и той щеше да излезе един далечен потомък на Барнакловия род, готов да си поиска държавна служба.

Мисис Гауън, обвита в благородна меланхолия, причинена от недостойното желание на сина й да ухажва свинската публика в качеството си на последовател на еснафското изкуство, вместо да отстоява знатния си произход и да му сложи халка на носа като истински Барнакл, даваше тон на разговора за упадъка на времената. Тогава Кленъм за пръв път научи върху какви малки оси се въртял този голям свят.

— Ако Джон Барнакл — каза мисис Гауън, след като упадъкът на времената бе напълно установен, — ако Джон Барнакл се бе отказал от своята много несполучлива идея да печели благоразположението на тълпата, всичко щеше да е наред и аз мисля, че и страната щеше да се запази.

Старата надута дама кимна в съгласие; но допълни, че ако Огъстъс Стилтстокинг в най-общ смисъл бил издал нареждане кавалерията да се изведе със заповед да атакува, според нея, страната щяла да бъде запазена.

Благородният хладилник кимна в съгласие; но допълни, че ако Уилям Барнакл и Тюдър Стилтстокинг, по времето когато се сближили и образували своята незабравима коалиция, смело били пристъпили към слагане намордници на вестниците, и ако били обявили за наказуемо главните редактори да си позволяват да разискват поведението на който и да е държавен чиновник в чужбина и в страната, според него, страната щяла да бъде запазена.

Всички бяха единодушни, че страната (друга дума за Барнакловци и Стилтстокинговци) се нуждае от запазване; но как беше стигнала до състоянието да се нуждае от запазване, не беше ясно. Ясно беше само, че ставаше дума изключително за Джон Барнакл, Огъстъс Стилтстокинг, Уилям Барнакл и Тюдър Стилтстокинг, Том, Дик или Хари Барнакл или Стилтстокинг, защото всичко останало беше само тълпа. И именно тази черта в разговора направи неприятно впечатление на Кленъм като човек ненавикнал и го накара да се запита дали е правилно да стои тук и мълчаливо да слуша как една велика нация се натиква в такива тесни рамки. Но припомняйки си, че в парламентарните дебати, независимо дали думата е за живота на тялото на тази нация или пък за нейната душа, въпросът всъщност винаги бе свеждан само до и помежду Джон Барнакл, Огъстъс Стилтстокинг, Уилям Барнакл и Тюдър Стилтстокинг, Том, Дик или Хари Барнакл или Стилтстокинг и до никого друг; припомняйки си това, той не се обади от името на тълпата, защото си каза, че тълпата е свикнала на това.

Както изглежда, мистър Хенри Гауън изпитваше някакво злорадо удоволствие да настройва тримата разговарящи един срещу друг и да наблюдава как Кленъм се стряска от приказките им. Той чувствуваше еднаква омраза към класата, която го бе отхвърлила, както и към класата, която не го бе приласкала, затова не усещаше лично притеснение от казаното. Необезпокояваното му съзнание, изглежда, дори се наслаждаваше и от положението на неудобство и изолация от добрата компания, изпитвано от Кленъм; и ако Кленъм се намираше в онова състояние, с което оня Никой непрестанно си съперничеше, той щеше да долови това и още докато седеше край масата, щеше да се възпротиви на подозрението си като проява на неприязненост.

В течение на няколко часа благородният хладилник, изостанал с поне сто години назад в политическите си схващания, се прехвърли с около пет века напред и произнесе дълбокомислени политически предсказания, съответствуващи на тази епоха. Той приключи, замразявайки чая в собствената си чаша и оттегляйки се при най-ниската си температура.

Тогава мисис Гауън, привикнала в дните на своето величие да запазва по един празен стол до своя, на който да приканва преданите си жертви един по един като знак на особеното й внимание, с едно извъртане на ветрилото си покани Кленъм да приближи до нейно благородие. Той се подчини и зае трикракия стол, неотдавна освободен от лорд Ланкастър Стилтстокинг.

— Мистър Кленъм — подхвана мисис Гауън, — независимо от щастието, което изпитвам, че ме представиха на вас, макар и в това ненавистно и неудобно място — същинска барака, — има един въпрос, по който копнея да поговорим. Това е въпросът, във връзка с който моят син, доколкото разбрах, е имал удоволствието да се запознае с вас.

Кленъм наклони глава — най-подходящият отговор за нещо, което все още не разбираше.

— Първо — каза мисис Гауън, — всъщност тя хубавка ли е наистина?

В своите ничии затруднения за него бе много трудно да отговори; наистина му беше трудно да се усмихне и да запита:

— Коя?

— О! Много добре знаете! — отвърна тя. — Онази изгора на Хенри. Това неуместно увлечение. Е, добре! Щом непременно трябва да спомена името мис Миклъс — Миглъс.

— Мис Мийгълс — каза Хенри — е много красива.

— Мъжете тъй често грешат по тоя въпрос — отговори мисис Гауън, поклащайки глава, — щото аз искрено признавам, че дори и сега все още не съм убедена; макар да не е малко, че подкрепяте Хенри така сериозно и разпалено. Те са го пипнали в Рим, нали?

Фразата не нарани никого смъртоносно. Кленъм отговори:

— Извинете, страхувам се, че не разбрах вашия израз.

— Казвам, пипнали са го — обясни мисис Гауън, потупвайки с пръчките на затвореното си ветрило (голямо зелено ветрило, което тя използуваше като ръчен параван) върху малката масичка. — Срещнали са го. Открили са го. Изпречили са се пред него.

— Кои „те“?

— Как кои? Тези Миглъс.

— Всъщност не бих могъл да кажа къде точно моят приятел мистър Мийгълс за пръв път е представил мистър Хенри Гауън на своята дъщеря.

— Почти съм сигурна, че го е пипнала в Рим; но все едно е къде — все някъде е било. А сега (но това съвсем между нас) дали наистина е много проста?

— Вижте, госпожо — отговори Кленъм, — самият аз съм, без съмнение, толкова прост, че не съм в състояние да отсъдя.

— Отлично! — подхвърли мисис Гауън, невъзмутимо разтваряйки паравана си. — Великолепно! От което аз разбирам, че вие тайно смятате нейното държане съответствуващо на нейния вид?

След мигновено вковаване Кленъм кимна.

— Това е успокоително и се надявам, че сте прав. Хенри май ми беше казал, че сте пътували с тях?

— Аз пътувах с моя приятел мистър Мийгълс, с жена му и дъщеря му в продължение на няколко месеца. (Как се сви ничието сърце при този спомен!)

— Това ме успокоява, защото сигурно отблизо ги познавате. Разбирате ли, мистър Кленъм, тази история продължава вече дълго време и аз не виждам никакво подобрение. Затова за мен е безкрайно облекчение, че мога да си поговоря с човек, който е тъй добре запознат с нея. Същинска благодат. Същинска благословия, повярвайте.

— Извинете — отговори Кленъм, — но мистър Гауън не е споделял тайните си с мен. Аз не съм така добре осведомен, както си мислите. Грешката ви ме поставя в много неловко положение. Нито дума по този въпрос не е разменяна между мистър Хенри Гауън и мен.

Мисис Гауън погледна към другия край на стаята, където синът й играеше карти на канапето със старата дама, която бе привърженица на кавалерийската атака.

— Не е споделял тайните си с вас? Не — каза — мисис Гауън. — Нито дума не е разменяна между вас? Не. Това бих могла да си го представя. Но има и неизречени изповеди, мистър Кленъм; и тъй като вие сте били заедно, в интимен кръг с тези хора, не се съмнявам, че в настоящия случай съществува подобно признание. Вие вероятно сте чули — аз изпаднах в истинско отчаяние от това, — че Хенри се е поддал на едно увлечение, което… е! — вдигна тя рамене — което е, смятам, съвсем благоприлично увлечение, а и някои художници са, като художници, издигнати хора; но все пак ние никога не сме имали в рода си друго освен художници аматьори, затова извинително е за мен да се чувствувам някак…

Когато мисис Гауън замлъкна, за да изпусне една въздишка, Кленъм въпреки решението си да бъде великодушен, не успя да потисне мисълта, че съществува твърде малка опасност семейството да излезе из редовете на аматьорите дори и в настоящия случай.

— Хенри — подхвана отново майката — е своеволен и решителен; и понеже онези хора, естествено, полагат всички усилия, за да го пипнат, аз храня твърде слаба надежда, мистър Кленъм, тази история да приключи. Предполагам, че зестрата на момичето ще бъде минимална; Хенри можеше да се нареди много по-добре; не виждам каква ще е компенсацията за подобен неподходящ брак; но той постъпва, както му е угодно; и ако не забележа промяна в най-близко време, не виждам друг път, освен да се примиря и да се помъча да видя тия хора от най-хубавата им страна. Безкрайно съм ви задължена за всичко, което ми казахте.

Докато тя отново свиваше рамене, Кленъм пак се поклони вдървено. Зачервен от неловкост и много смутен, той се обади, а гласът му бе още по-приглушен от преди:

— Мисис Гауън, чудя се как да изпълня онова, което смятам за свой дълг, и все пак трябва да ви помоля за съдействие в моя опит да го изпълня. Едно неразбиране от ваша страна, едно много голямо неразбиране, ако смея така да го назова, трябва да бъде изяснено. Вие подозирате мистър Мийгълс и неговото семейство в това, че полагали всички усилия, тъй, мисля, се изразихте…

— Всички усилия — повтори мисис Гауън, вгледана в него с тихо упорство, а зеленото й ветрило се вееше между нея и огъня.

— За да пипнат мистър Хенри Гауън?

Дамата спокойно кимна.

— Но това е много далеч от истината — каза Артър, — аз знам колко нещастен е мистър Мийгълс поради тази история; знам, че си послужи с всички възможни спънки с надеждата да я прекъсне.

Мисис Гауън сви голямото си зелено ветрило, потупа го по рамото с него и после потупа усмихнатите си устни.

— Ами да, естествено — каза тя. — Точно каквото ви казах.

Артър я погледна в очакване да разбере какво му е казала.

— Сериозно ли говорите, мистър Кленъм? Не виждате ли?

Артър не виждаше; и си призна.

— Но нима аз не познавам сина си и нима не знам, че това е най-лесният начин да бъде хванат? — каза мисис Гауън надменно. — И нима мислите, че тези Миглъсови не го знаят поне толкова добре, колкото и аз? О, това са ловки хора, мистър Кленъм; очевидно делови хора! Доколкото знам, Миглъс, е работил в някаква банка. Трябва да е била цветуща банка, ако той е бил в ръководството. Това поне е извършено много умело.

— Моля ви, повярвайте, госпожо… — прекъсна я Артър.

— О, мистър Кленъм, нима наистина сте толкова наивен!

Така го заболя, като я чу да говори с този високомерен тон и като я видя как потупва надменната си уста с ветрилото, че той много искрено извика:

— Повярвайте, госпожо, това е несправедливо, това е съвсем безпочвено подозрение.

— Подозрение ли? — повтори мисис Гауън. — Какво ти подозрение, мистър Кленъм, това е увереност. Всичко се върши много умело и както виждам, вие сте им повярвали напълно. — Тя се изсмя и отново потупа устни с ветрилото и отметна глава, сякаш додаде: „На мен не ги разправяйте. Знам, че подобни хора са в състояние да сторят всичко заради честта да се свържат с висшето общество.“

Тъкмо в този подходящ момент играта на карти завърши и мистър Хенри Гауън прекоси стаята към тях с думите:

— Мамо, ако обичаш, трябва да освободиш мистър Кленъм, че дълъг път ни чака, а вече става късно.

Кленъм стана, защото нямаше какво друго да стори, а мисис Гауън докрай продължи да го гледа все така високомерно и да потупва надменните си устни.

— Разговорът ви с моята майка продължи необикновено дълго — забеляза Гауън, когато вратата се затвори зад тях. — Искрено се надявам, че не ви е отегчила.

— Съвсем не — отговори Кленъм.

Наели бяха за пътуването един отворен файтон и скоро се понесоха в него по пътя към дома. Гауън, който караше, запали пура, Кленъм отказа. Въпреки желанието си той стана така умислен, че Гауън отново рече:

— Много се страхувам, че майка ми ви е отегчила.

На което той се насили да отговори: „Съвсем не!“ — и пак се замисли.

Ако беше в онова душевно състояние, което не кара никого да се чувствува неловко, мислите му щяха да се въртят предимно около човека до него. Той щеше да се запита: „Дали и мен не ме изритва от пътеката по същия небрежен, жесток начин?“ Той щеше да си помисли, че представянето му на майката е било намислено от него самия, защото той е знаел какво ще каже тя и по този начин е щял да изясни положението на съперника си и надменно да го предупреди, без сам да трябва да му се изповядва с нито дума. Той щеше да си помисли, че дори и да не е съществувал подобен умисъл, Гауън го е завел там, за да се подиграе с потиснатата му любов и да го измъчва. Потокът на тези размишления щеше понякога да бъде прекъсван от изблик на срам, породен от порицанието на собствената му открита природа, която щеше да му казва, че да се дава храна на подобни подозрения, макар и мигновени, означава, че той не се придържа към решението си да не завижда. В мигове като тия борбата в него щеше да е най-ожесточена; и вдигайки очи и хващайки погледа на Гауън, той щеше да се сепва от чувството, че е бил несправедлив към него.

А после, заглеждайки се в тъмния път и в неясните предмети, той отново щеше да се унесе в мисли. „Питам се. Накъде сме тръгнали той и аз по още по-тъмния път на живота? Какво ще стане с нас и с нея в неясната далечина?“ Като си мислеше за нея, той щеше пак да се разтревожи от укорителното опасение, че чувството му за неприязненост към него е измяна към нея и фактът, че тъй лесно се е настроил срещу него, го прави още по-недостоен за нея, отколкото в началото.

— Не, вие очевидно сте съвсем без настроение — каза Гауън. — Много се страхувам, че майка ми ужасно ви е отегчила.

— Съвсем не, уверявам ви — отговори Кленъм. — Няма ми нищо — нищо!

Глава XXVІІ Двадесет и пет

Натрапливото съмнение, че желанието на мистър Панкс да събере сведения за семейство Дорит би могло да има нещо общо с опасенията, които той бе споделил с майка си при завръщането от продължителното изгнание, тревожеше силно Кленъм през този период. Какво знаеше вече мистър Панкс за семейство Дорит, какво още всъщност искаше да узнае и защо блъскаше и без туй уморената си глава с техните работи — това бяха въпросите, които често го озадачаваха. Мистър Панкс не беше човек, който ще пилее време и труд за проучвания, продиктувани от празно любопитство. Кленъм не се и съмняваше, че той цели нещо определено. И се питаше дали осъществяването на тази цел благодарение на усърдието на мистър Панкс няма преждевременно да измъкне на бял свят тайните подбуди, които бяха накарали майка му да се загрижи за малката Дорит.

Той нито за миг не се колебаеше — нито в желанието, нито в решението си да поправи злината, извършена приживе от баща му, ако подобна злина действително съществуваше и беше поправима. Сянката на някаква въображаема несправедливост, която тъмнееше над него от смъртта на баща му насам, беше тъй неясна и безформена, щото би могла да е причинена от една действителност, много по-различна от представата за нея. Но ако се окажеше, че тревогите му са били основателни, той бе готов всеки миг да се откаже от всичко, което имаше, и да започне отново. Тъй както жестокото мрачно учение от детството му не бе успяло да проникне в сърцето му, така и първата заповед на неговия морален кодекс беше, че трябва да покаже смирението си на практика, вгледан в нозете си, стъпил здраво на земята, и че никога не трябва да се въздига към рая върху криле от празни думи. Добре изпълнен дълг на земята, възмездие — на земята, дела — на земята; първо това че за началните стръмни стъпала нагоре. Тясна беше вратата, тясна бе и пътеката, много по-тесни, отколкото широкият друм, настлан със суетни изявления и суетни повторения, със сламки от чужди очи и охотно предаване на ближния на страшния съд — евтини елементи, които не струваха и пукната пара.

Не. Не егоистичен страх, нито пък колебания го караха да се тревожи; тревожеше го мисълта, че Панкс може би няма да удържи на своята част от споразумението помежду им и откривайки нещо, ще предприеме действия, без да му ги съобщи. От друга страна, припомняйки си своя разговор с Панкс и оскъдните основания, които имаше, за да предполага, че съществува каквато и да е вероятност тази странна личност да е попаднала на някакви следи, той се учудваше, че изобщо обръща внимание на случая. И тъй се люшкаше той в това море, както всички лодки се мятат в бурните вълни, и не достигаше до никакъв пристан.

Оттеглянето на малката Дорит от обичайните им срещи също не оправи нещата. Тя толкова често беше навън и толкова често стоеше в стаята си, че започна да му липсва и той чувствуваше отсъствието й. Беше й писал да запита дали е оздравяла и тя му беше отговорила с благодарност и сърдечност, съобщавайки му да не се тревожи заради нея, защото била добре; но той не я беше виждал от доста дълго време.

Една вечер Артър се върна в къщи след среща с баща й, който му беше споменал, че е отишла на гости — нещо, което казваше винаги, когато тя се трепеше за хляба му, — и намери мистър Мийгълс да крачи развълнувано из стаята. Когато отвори вратата, мистър Мийгълс спря, извърна се към него и каза:

— Кленъм! — Тетикоръм!

— Какво е станало?

— Загубена!

— Но как, боже мой! — извика Кленъм изумено. — Какво искате да кажете?

— Не искаше да преброи до двадесет и пет, сър; и не можах да я накарам; спря на осем и изчезна.

— Напусна дома ли?

— Завинаги — каза мистър Мийгълс, поклащайки глава. — Вие не познавате гордия и избухлив характер на това момиче. Сега цял впряг коне не ще могат да я върнат; и дори решетките на старата Бастилия не биха могли да я удържат.

— Но как стана? Седнете, моля, и ми разкажете.

— Да ви разкажа как точно стана, ми е трудно; защото човек би трябвало да притежава избухливия характер на това бедно, буйно момиче, за да може да си го обясни. Ето как горе-долу се случи. Мини и мама и аз напоследък постоянно обсъждаме нещо. Няма да скрия от вас, Кленъм, че тези разговори не са така приятни, както на мен би ми се искало; те се отнасяха до това, дали отново да заминем. А за да го предложа, аз имах всъщност основателна причина.

Ничието сърце заби учестено.

— Причина — продължи мистър Мийгълс след минутно мълчание, — която също не бих желал да крия от вас, Кленъм. От страна на милото ми дете съществува едно увлечение, което ме огорчава. Вероятно се досещате за лицето — Хенри Гауън.

— Не се изненадвам да чуя това.

— Така е! — каза мистър Мийгълс с тежка въздишка. — Какво не бих дал никога да не трябваше да го чуете. Но както и да е, така е. Мама и аз направихме всичко по силите ни, за да променим нещата, Кленъм. Опитахме със съвети, опитахме с времето, опитахме с отсъствие. И въпреки това — безполезно. Сегашните ни разговори бяха — дали да заминем за цяла една година, та да може да се осъществи една истинска раздяла и скъсване през този период от време. Рожбата бе много нещастна поради това, а заради нея бяхме нещастни и мама, и аз.

Кленъм каза, че напълно го вярвал.

— Това е! — продължи мистър Мийгълс извинително. — Аз като практичен човек признавам, а уверен съм, че и мама като практична жена също ще признае — в семейството човек преувеличава тревогите си и от къртичините прави планини с такова тюхкане, че оня, който наблюдава отстрани, особено пък чуждият човек, сигурно се дразни. Но щастието или нещастието на нашето дете за нас са въпроси на живот и смърт; и струва ми се, би трябвало да бъдем извинени за това, гдето така ги раздуваме. Или поне Тетикоръм би трябвало да ни разбере. Кажете, не мислите ли и вие така?

— Точно така мисля — отговори Кленъм прекалено енергично за този твърде обикновен въпрос.

— Не, сър — откликна мистър Мийгълс унило. — Тя не можеше да понася. Раздразнението и избухванията на това момиче, гърчовете и бурите в душата й бяха такива, че аз тихичко й подхвърлях, като минавах покрай нея: „Двайсет и пет, Тетикоръм, двайсет и пет!“ От все сърце жалея, че тя не продължи да преброява по двадесет и пет денем и нощем — тогава нямаше да се случи това!

Мистър Мийгълс с измъчено изражение, в което добротата на сърцето му проличаваше дори по-силно, отколкото когато биваше в състояние на веселие и радост, прекара ръка от челото до брадата си и отново поклати глава.

— Казах на мама (то не беше и необходимо, защото тя и така си го мислеше): ние сме практични хора, моя мила, и познаваме историята й; в това нещастно момиче ние виждаме бурите, бушували в сърцето на нейната майка, преди още едно същество като това нещастно създание да се е появило на света; ще укротим гнева й, майко, сега ще се правим, че не виждаме, моя мила, ще я изчакаме да се успокои, а после и на това ще му дойде времето. Затова нищо не й казвахме. Но каквото и да правехме, сякаш беше писано да се случи; една вечер тя избухна неудържимо.

— Но как и защо?

— Ако ме питате защо — отговори мистър Мийгълс, малко смутен от въпроса, тъй като бе склонен да представи в по-добра светлина нейния случай, отколкото дори случая на своето дете, — мога да ви кажа същото, което току-що повторих, което бяха и думите ми към мама. А що се отнася до „как“, пожелахме лека нощ на Мини в нейно присъствие (с голяма нежност, това трябва да призная) и тя отиде да придружи Мини горе в спалнята й — нали си спомняте, че беше нейна прислужничка. Възможно е Мини, която беше разстроена, да е постъпила по-необмислено от друг път, поисквайки й някаква услуга; но не знам дали съм прав, като казвам това; тя винаги е била тактична и мила.

— Най-милата господарка на света!

— Благодаря ви, Кленъм — каза мистър Мийгълс, като му стисна ръката, — вие често сте ги виждали. Както и да е! Изведнаж чуваме тази нещастна Тетикоръм да крещи високо и разгневено и преди още да сме успели да попитаме какво е станало, Рожбата слиза долу разтреперана и казва, че се уплашила от нея. А по петите й върви Тетикоръм, луда от гняв: „И тримата ви мразя — крещи и удря с крак по пода. — Мразя я цялата ви къща!“

— А вие какво…

— Аз ли? — възкликна мистър Мийгълс така убедително, че би могъл да убеди и самата мисис Гауън. — Аз казах: преброй до двайсет и пет, Тетикоръм.

Мистър Мийгълс отново поглади лице и поклати глава с дълбоко съжаление.

— Тя тъй беше навикнала да го прави, Кленъм, че дори и тогава — същинско олицетворение на яростта, изведнъж се спря, погледна ме право в очите и преброи (аз внимавах) до осем. Но не успя да се овладее, за да продължи. Прекъсна дотук, бедното същество, и останалите седемнадесет отидоха по дяволите. И всичко избухна отново. Презирала ни, била нещастна с нас, не можела да понася всичко това, решена била да си отиде. Била по-млада от младата си господарка, и все така ли трябвало да гледа как с нея се отнасят като с единственото момиче, което било младо и интересно, достойно да бъде галено и обичано? Не. Не искала, не искала, не искала! Как сме си мислели, какво щяла да представлява Тетикоръм, ако била обичана в детството си като своята господарка? Като нея ли щяла да бъде? О! Петдесет пъти по-хубава. Когато сме се престрували, че се обичаме един друг, ние сме издевателствували над нея; точно това сме правели; издевателствували сме и сме й се подигравали. И всички в дома ни правели същото. Приказвали за бащите и майките си, за братята и сестрите си; обичали да й ги размахват пред лицето. Ето например мисис Тикит едва вчера, когато малкото й внуче й било на гости, колко се забавлявала, когато детето се опитвало да я нарича с отвратителното име (Тетикоръм), което сме й дали; и се подигравало на името. Та и кой ли не се подигравал; и кои сме били ние, че сме си присвоявали правото да я прекръстваме, като че ли била куче или котка? Но вече й било все едно. Не искала никакви благодеяния от нас; връщала ни името и си отивала. Напущала ни още в същия миг, никой не можел да я спре, и ние никога не сме щели да чуем за нея.

Мистър Мийгълс бе изредил всичко това, тъй сполучливо имитирайки Тетикоръм, че и той самият се бе зачервил и запотил, както бе казал, че изглеждала тя самата.

— Ах, това е то! — въздъхна той и избърса лице. — Безполезно беше да се мъчим да я вразумяваме в оня момент, както се беше разбесняла тогава (господ знае каква ли пък е била историята на нейната майка!); затова аз кротичко й казах, че не бива да излиза в този късен нощен час, хванах я за ръка, заведох я в нейната стая и заключих външните врати. Но тази сутрин вече я нямаше.

— И нищо ли не сте научили за нея?

— Нищо — отговори мистър Мийгълс. — Цял ден обикалям да я търся. Трябва да е излязла много рано и много тихо. Ни следа от нея не открих никъде около нас.

— Чакайте! Вие искате да я видите, нали? — запита Кленъм, след като поразмисли. — Нали така?

— Да, разбира се; искам да й дам една последна възможност; мама и Мини също искат да й дадат възможност; така е! А вие самият! — каза мистър Мийгълс убедително, сякаш не той, а някой друг имаше основание да се ядосва. — Нали и вие искате да позволите на това бедно буйно момиче да се поправи, нали, Кленъм?

— Би било странно и жестоко, ако не исках — каза Кленъм, — след като всички вие сте готови да й простите. Онова, което смятах да ви запитам, беше дали сте помислили за мис Уейд?

— Помислих. Не се сетих за нея, докато не обходих цялата околност и не знам дали и тогава щях да се сетя, ако когато се върнах в къщи, не намерих мама и Мини осенени от идеята, че Тетикоръм е отишла при нея. Тогава, естествено, си спомних какво ни беше казала тя по време на обяда, когато за пръв път бяхте у нас.

— А имате ли представа къде би могла да се намери мис Уейд?

— Право да ви кажа — отговори мистър Мийгълс, — тъкмо защото имам някаква далечна представа, затова съм тук сега. У нас в къщи съществува някакво впечатление, както понякога необяснимо се случва в семействата и което като че ли никой не е добил от никого конкретно, и все пак като че ли всеки го е дочул от някого и отново го е забравил, че тя живее или е живяла ей тука някъде. — Мистър Мийгълс му подаде едно листче, на което бе написано името на една от малките пресечни улички в района на Гроувнър, около Парк Лейн.

— Тук няма номер — каза Артър, като го погледна.

— Нито номер, мой драги Кленъм, нито нищо! Дори името на улицата е като паднало от небето, защото никой от моите хора не може да си спомни откъде го знае. Както и да е, струва си да се опита; и понеже предпочитам да го върша в компания вместо сам, и понеже и вие бяхте спътник на тази невъзмутима жена, казах си, че може би…

Кленъм довърши изречението вместо него, като отново си взе шапката, и заяви, че е готов.

Беше вече лято; сива, гореща, прашна вечер. Пропътуваха до началото на Оксфърд Стрийт и като слязоха там, започнаха да се лутат из големите улици с меланхолично-тържествените къщи и из мъничките пресечки, които също се опитват да изглеждат тържествени, но стават само още по-меланхолични и които образуват същински лабиринт около Парк Лейн. Джунгла от ъглови къщи с безвкусни стари портали и украшения; страшилища, извикани на живот от нечий изветрял ум в изветрели времена, все още изискващи сляпото възхищение на всички следващи поколения и решени да не отстъпват, докато не се сринат от старост, примигваха срещу залеза. Безстилни малки къщурки, жалки, нескопосани подражания на двореца на негово благородие, на площада, с умален модел на огромната входна врата, с прозорци по будоарите, огледани в бунищата на конюшните, правеха вечерта още по-тъжна. Рахитични къщи с най-моден вид, но неспособни да подслонят както трябва друго освен застояли миризми, приличаха на последните издънки от кръвосмешението на големите дворци; а малките им арки и балкончета бяха подпрени на тънки железни колонки, като че се опираха немощно на патерици. Издигнатите тук-таме траурни гербове, украсени с всички хералдически знаци, се извисяваха над улицата подобно архиепископи, проповядващи срещу суетата на света. Магазините, малко на брой, не се стараеха да привличат окото; защото в този богатски квартал те нямаха нужда от нови клиенти. Сладкарят снабдяваше купувачите си по списък и затова беше спокоен, а на витрината му се мъдреха само бурканчета с дребни бонбони и десетина ферментирали бутилки касисов сироп. Няколко портокала — това предлагаше зарзаватчията на погледа на простолюдието. Една-единствена кошничка, направена от мъх, в която някога е имало гълъбови яйца — това бе всичко, което яйчарят имаше да покаже на плебеите. Сякаш всичко живо от тези улици (а това е обикновено явление за този час и за това годишно време) беше канено някъде на вечеря, но като че ли никой не даваше тези вечери, на които бяха отишли. Пред входните стъпала безделничеха лакеи със светли шарени пера по шапките и с бели перуки, като непознат вид огромни птици; както и камериери, самотни, въздържани мъже, всеки от тях изпълнен с недоверие към другите. Потокът от карети в парка се бе разпръснал за този ден; лампите по улиците бяха запалени; и малките хитри пажове в плътно прилепналите ливреи, с крака изкривени като умовете им, висяха по ъглите на групички, дъвчеха сламки и си споделяха тайни. Петнистите кучета, които обикновено придружаваха каретите и които човек бе свикнал да свързва неразривно с разкошните екипажи, сега сякаш проявяваха снизхождение, като се движеха без тях и следваха домашните помощници в изпълненията на разните им поръчки. Тук и там се забелязваше по някоя надменна пивница, която не беше склонна да се издържа от стотинките на тълпата и където мъже без ливреи не бяха особено желани.

Последното откритие двамата приятели направиха, докато извършваха своите проучвания. Нито тук, нито някъде около улицата, на която я търсеха, бяха чували нещо за личност като мис Уейд. Беше една от малките улички; дълга, права, тясна, скучна и мрачна като тухлена гробница. Запитаха на няколко врати, където скучаещи младежи подпираха бради по парапетите на дървените стълби, но не научиха нищо. Изминаха улицата по едната й страна и се върнаха обратно по другата, а в това време две гласовити вестникарчета, съобщавайки някакво изключително събитие, което никога не се бе случвало и никога не щеше да се случи, деряха прегракналите си гласове. Най-после спряха пак на ъгъла, от който бяха тръгнали; беше се стъмнило съвсем, а те бяха все в същото неведение.

На тази улица имаше една опушена къща, очевидно празна, по чиито прозорци висяха обяви, че се дава под наем. Обявленията, подобно пъстрото множество в погребално шествие, почти я разкрасяваха. Дали защото това го накара да обърне внимание на къщата, или пък защото мистър Мийгълс на два пъти, като я подминаваха, повтори: „Ясно е, че не живее тук“, но сега Кленъм предложи да се върнат и да проверят и в нея, преди да си отидат. Мистър Мийгълс се съгласи и се върнаха.

Почукаха веднаж и веднаж позвъниха, без отговор.

— Празна е — каза мистър Мийгълс, ослушвайки се.

— Хайде още веднъж — каза Кленъм и пак почука.

След това отдолу се дочу раздвижване и някой се затътра към вратата.

Тесният вход беше толкова тъмен, че да се различи лицето, което отвори вратата, бе невъзможно; това беше, изглежда, старица.

— Извинете за безпокойството — каза Кленъм. — Кажете ни, моля, къде живее мис Уейд?

Гласът в тъмнината неочаквано изрече:

— Живее тук.

— А дали е в къщи?

Като не получи отговор, мистър Мийгълс отново запита:

— В къщи ли си е, моля?

— Май че си е тука — рязко отвърна гласът след ново замълчаване. — Най-добре влезте, пък аз ще попитам.

И те набързо се намериха затворени в задушната черна къща; а фигурата, която се шмугна и после се обади някъде отгоре, рече:

— Елате насам, ако обичате, няма в какво да се спънете.

Изкачиха се по стълбите слепешката към една слаба светлинка, която се оказа уличната лампа, пробляскваща през прозореца; и жената ги остави в някаква задушна стая.

— Странно е всичко това, Кленъм — тихичко се обади мистър Мийгълс.

— Много странно — съгласи се Кленъм със същия глас, — но успяхме; това е важното. Ето, иде светлина!

Светлината беше от лампа, носеше я стара жена: много мръсна, много сбръчкана и суха.

— В къщи си е — каза тя (гласът беше същият, който бяха чули преди); — ей сега ще дойде. — Като остави лампата на масата, старицата избърса ръце с престилката си, което можеше да прави неспирно, без да успее да ги направи по-чисти, изгледа посетителите с помътените си очи и се измъкна.

Дамата, която бяха дошли да видят, ако тя беше настоящата наемателка на къщата, се беше настанила тук, така както би се подредила и в някой източен керван сарай23. Едно малко килимче в средата на стаята, няколко мебела, които очевидно бяха нейни собствени, и купища от куфари и пътнически принадлежности съставляваха цялата мебелировка. По времето на някой предишен наемател задушното и малко апартаментче ще да е било украсено с тясно огледало между двата прозореца и малка, златно боядисана масичка; но позлатата й бе увехнала като ланско цвете, а огледалото беше така замъглено, сякаш пазеше по някакъв магичен начин всички мъгли и дъждовни небеса, които бе отразявало. Посетителите имаха една-две минути, за да се огледат наоколо, преди вратата да се отвори и мис Уейд да влезе при тях.

Беше си същата, както когато се бяха разделили. Все тъй хубава, все тъй свъсена, все тъй мрачна. Тя не изрази изненада, че ги вижда, нито каквото и да е друго чувство. Покани, ги да седнат; самата тя отказа и веднага пожела да й кажат какво ги води тук.

— Струва ми се, че зная защо сте ме удостоили с това посещение — каза тя. — Най-добре веднага да започнем.

— В такъв случай, мадам, дошли сме за Тетикоръм.

— Така и предположих.

— Мис Уейд — каза мистър Мийгълс, — ще бъдете ли тъй добра да кажете дали знаете нещо за нея?

— Разбира се. Знам, че тя е тук, при мене.

— В такъв случай, мадам — каза мистър Мийгълс, — позволете ми да ви заявя, че ще бъда щастлив да си я прибера и че моята жена и дъщеря ми ще бъдат щастливи, ако тя се върне в къщи. Тя живя с нас толкова дълго време; ние не сме забравили какво е искала тя от нас, надявам се, че ще знаем как да й правим отстъпки.

— Надявате се, че знаете как да й правите отстъпки? — запита тя с равен, отмерен глас. — А за какво?

— Мисля, че приятелят ми иска да каже, мис Уейд — намеси се Артър Кленъм, като забеляза смущението на мистър Мийгълс, — че знаят как трябва да й отстъпват, когато изпадне в бурните настроения, които обхващат момичето и които са неин недостатък. Което понякога я кара да забравя всички хубави неща и да си спомня само лошото.

Дамата се усмихна, когато отмести поглед към него. „Така ли?“ — бяха единствените й думи.

Тя стоеше край масата толкова спокойна и безмълвна след отговора на неговата забележка, че мистър Мийгълс я загледа захласнато и дори не можа да хвърли поглед към Кленъм, за да му подскаже да продължи. Като почака известно време смутено, Артър каза:

— Мис Уейд, а може би ще е добре, ако мистър Мийгълс се срещне с нея?

— Това е лесно — каза тя. — Ела тук, дете. — При тези думи тя отвори една врата и доведе момичето за ръка. Странно беше да ги гледа човек една до друга: със свободната си ръка момичето мачкаше предницата на блузата си някак и нерешително, и гневно; а сдържаната мис Уейд, вперила очи в нея, със самото си спокойствие внушаваше непреодолимо на наблюдателя (както булото подсказва формата, която прикрива) неукротимата страст на собствената си природа.

— Ето, гледай — обърна се тя към нея със същия равен глас, — ето твоя покровител, твоя господар. Той желае да те прибере обратно, мила моя, ако си готова да оцениш оказаната чест и предпочетеш да отидеш. Ти отново би могла да станеш фон на красивата му дъщеричка, робиня на прищевките й и играчка в дома, с която да се хвалят за голямата си доброта. Отново можеш да приемеш шутовското име, с което игриво те изтъкват и те отпращат настрана. (Защото си от долен произход, недей забравя долния си произход!) Отново ще те показват на дъщерята на този господин, Хариет, и ще те държат пред очите й, за да й напомняш за нейното собствено превъзходство и за любезната й снизходителност. Ти можеш да си възвърнеш всички тези преимущества и още много подобни, които, вярвам, се събуждат в паметта ти, докато сега ти говоря, и които ти загуби, когато потърси подслон при мен — всичките можеш да си ги възвърнеш, стига само да кажеш на тези джентълмени колко смирена и покорна си станала пак и да измолиш прошка, връщайки се при тях. Какво ще кажеш, Хариет? Ще отидеш ли?

Момичето, което под въздействието на тези думи постепенно бе обзето от силен гняв и се бе зачервило, отговори, повдигайки лъскавите си черни очи и извивайки с пръсти бастите, с които си играеше досега.

— Предпочитам да умра!

Мис Уейд, все още изправена до нея и стискайки ръката й, спокойно ги погледна и каза усмихнато:

— Господа! Какво ще кажете на това?

Мистър Мийгълс бе дотолкова занемял, като слушаше как всичките му подбуди и действия се изопачават, че до този миг не бе успял да издаде никакъв звук; но сега си възвърна способността да говори.

— Тетикоръм — започна той, — защото аз ще продължа да те наричам с това име, мое добро дете, с увереността, че в него съм вложил само обич, когато съм ти го измислил, и с увереността, че ти го знаеш…

— Не, не го знам! — извика тя, поглеждайки го отново и едва не раздра блузата с нервната си ръка.

— Не, може би не сега — продължи мистър Мийгълс, — не сега, когато тази дама е вперила неотлъчно очи в тебе, Тетикоръм — за миг тя погледна в тях, — и при тази власт, която виждаме, че упражнява върху теб; не сега може би, но някой друг път. Тетикоръм, аз няма да питам дамата дали вярва в онова, което казва, дори и в състоянието на гняв и омраза, в което аз и моят приятел виждаме, че се намира сега, ако и тя да им се поддава с една решителност, която всеки, който е видял, никога не ще може да забрави. Аз няма да те питам, след като познаваш моя дом и всичко принадлежащо там, дали й вярваш. Ще ти кажа само, че не очаквам от теб да ми даваш обещание, нито да молиш за прошка; и че единственото на света, което те умолявам да сториш, то е да преброиш до двадесет и пет, Тетикоръм.

За миг тя го загледа, а после каза, смръщвайки вежди:

— Не искам. Мис Уейд, моля ви, изведете ме оттук.

Бурята, която вилнееше в душата й, сега вече не би могла да се уталожи; борбата се водеше между гнева и ината. Силно зачервеното й лице, разбушуваната й кръв, ускореното й дишане, всичко това й пречеше да отстъпи.

— Не искам! Не искам! Не искам! — повтори тя с глух, дрезгав глас. — Предпочитам да ме нарежат на парчета. Сама ще се нарежа на парчета!

Мис Уейд, която я бе пуснала, сега за миг покровителствено сложи ръка на врата й, а после каза, поглеждайки ги с предишната си усмивка, със съвсем същия тон:

— Господа! Какво ще кажете на това?

— О, Тетикоръм, Тетикоръм! — извика мистър Мийгълс умолително и я погали. — Вслушай се в гласа на тази дама, погледни лицето й, помисли си какво се крие в нейното сърце и се замисли над бъдещето, което те очаква. Дете мое, каквото и да смяташ, влиянието на тази жена над тебе — което ни удивява и няма да преувелича, ако кажа, че ни ужасява, — влиянието й над тебе се корени в една избухливост, по-силна от твоята, и в един нрав — по-сприхав от твоя. Какво ще бъдете една за друга? Какво ще излезе от всичко това?

— Тука аз съм сама, господа — подхвърли мис Уейд, без да промени ни гласа, ни държанието си. — Обиждайте ме, както обичате.

— Учтивостта сега едва ли ще повлияе на това объркано момиче, мадам — каза мистър Мийгълс, — но аз не ще се откажа от това си отношение въпреки злините, които й нанасяте сега пред моите очи. Простете ми, но ще ви го припомня пред нея самата — непременно трябва да ви го кажа, — че вие бяхте истинска загадка за всички ни, че нямахте нищо общо с никого от нас, когато тя за нещастие попадна под влиянието ви. Не знам какво представлявате, но вие не криете, не можете да скриете какъв зъл дух се таи във вас. И ако случайно сте една от ония жени, които все едно по какви причини изпитват извратеното удоволствие да направят своята посестрима нещастна като себе си (достатъчно възрастен съм, за да съм чувал за подобни неща), предупреждавам я да се пази от вас, предупреждавам ви и вас да се пазите от себе си!

— Господа! — отговори мис Уейд спокойно. — Когато свършите… Мистър Кленъм, бъдете добър да накарате приятеля си…

— Не, преди да съм опитал още веднаж — решително заяви мистър Мийгълс. — Тетикоръм, мое мило момиче, преброй до двадесет и пет.

— Не отхвърляйте надеждата, сигурността, която ви предлага този добър човек — обади се Кленъм с тих, настойчив глас. — Върнете се при приятелите, които не може да сте забравили. Размислете още веднаж!

— Не искам! Мис Уейд — извика задъхано момичето и сложи ръка на гърлото си, — изведете ме оттук!

— Тетикоръм — обади се пак мистър Мийгълс. — Отново ти повтарям! Единственото, за което те моля на тоя свят, дете мое! Преброй до двадесет и пет!

Тя притисна ръце към ушите си, като с това движение разроши лъскавата си черна коса и решително извърна лице към стената. Мис Уейд, която я бе наблюдавала по време на тази последна молба със странната си внимателна усмивка и с ръка, притисната до сърцето, също както я бе наблюдавала по време на гнева й в Марсилия, я прихвана през кръста, като че ли завинаги слагаше ръка над нея.

И по лицето й се четеше видимо тържество, когато се извърна, за да отпрати посетителите.

— Понеже за последен път имам честта да ви видя — каза тя — и понеже споменахте, че не сте знаели коя съм и на какво се дължи влиянието ми върху нея, трябва да ви осведомя, че то се корени в общите ни съдби. Каквато е по рождение вашата разбита играчка, такава съм и аз. Тя няма име, име нямам и аз. Нейната неправда е моя неправда. Нямам какво повече да ви кажа.

Това бе отправено към мистър Мийгълс, който излезе от стаята крайно натъжен. А когато Кленъм тръгна подире му, пак със същото външно спокойствие и със същия равен глас, но с усмивка, каквато може да се види само върху жестоките лица: много тънка усмивка, повдигаща ноздрите, едва докосваща устните, която не се разширява постепенно, а внезапно изчезва, щом стане ненужна, тя каза:

— Надявам се, че съпругата на скъпия ви приятел мистър Гауън ще се гордее с произхода си за разлика от произхода на това момиче и моя; както и с неописуемото щастие, което я очаква.

Глава XXVІІІ Ничие изчезване

Непримирим, неудовлетворен след усилията, положени от него за възвръщането на изгубената му повереница, мистър Мийгълс написа писма, изпълнени с увещания и доброжелателство, адресирани не само до нея, но и до мис Уейд. Когато не получи никакъв отговор на тези послания, нито пък на следващото, написано до упоритото момиче от ръката на нейната бивша млада господарка, което наистина би трябвало да я трогне (и трите писма бяха върнати след няколко седмици поради отказа на адресантите да ги приемат), той натовари мисис Мийгълс да опита с една лична среща. След като тази достойна дама не успя да издействува срещата и след като категорично й бе отказан достъп в къщата, мистър Мийгълс помоли Артър да види още веднаж какво би могло да се направи. Единственото, в което той успя, беше да открие, че празната къща е оставена на грижите на старицата, че мис Уейд беше заминала, че вещите от мебелировката също бяха изчезнали и че старицата бе готова да приеме всички предложени й пари и да благодари на дарителя от все сърце, но не бе в състояние да му даде нищо срещу монетите, освен да му покаже някакво съобщение за продажба на недвижимо имущество, оставено от помощника на комисионера по недвижими имоти.

Все още готов дори и след тази несполука да се бори за неблагодарницата и да не я оставя без надежди, в случай че доброто у нея надвие тъмната страна на характера й, мистър Мийгълс в продължение на шест последователни дни публикува в сутрешните вестници едно дискретно обявление, в което се казваше, че ако една определена млада личност, която неотдавна е напуснала дома си, би желала по всяко време да се обади на неговия адрес в Туикнъм, всичко ще си бъде, както е било преди, и няма да й се отправят никакви упреци. Неочакваните последствия от това обявление разкриха за пръв път на удивения мистър Мийгълс, че стотици младежи, изглежда, напускаха домовете си, без да размислят, и то всеки ден; защото тълпи от млади хора се мъкнеха в Туикнъм и като виждаха, че ги приемат без ентусиазъм, обикновено поискваха компенсация във форма на пари за пътните разноски дотам и обратно. Но тези не бяха единствените неканени клиенти, привлечени от обявлението. Пристигаха потоци от просителни писма. Авторите им, изглежда, непрестанно дебнеха да докопат и най-малката въдичка, на която да закачат писмо, и пишеха да съобщят, че след като са прочели обявлението, решили да поискат различни суми — от десет шилинга до петдесет лири; не защото знаели нещо за младата личност, но защото чувствували, че като се раздели с тези суми, човекът, дал обявлението, ще облекчи съвестта си. Няколко шарлатани също се възползуваха от възможността да влязат в кореспонденция с мистър Мийгълс; като например, за да го уведомят, че един приятел им бил обърнал внимание върху обявлението и те искали да му обещаят, че чуят ли каквото и да било за младата личност, веднага ще му съобщят, а пък междувременно, ако бил склонен да ги удостои със средствата, необходими за довършването на известен съвсем нов вид помпа, за цялото човечество щели да последват най-благополучни резултати.

При това общо обезкуражаване мистър Мийгълс и семейството му бяха започнали с неохота да се примиряват с мисълта, че Тетикоръм няма да се върне, когато новата и дейна фирма Дойс и Кленъм в качеството си на частни лица се запъти през една събота да прекара във вилата до понеделника. По-старшият съдружник взе дилижанса, а по-младият пое с бастуна си.

Кротък летен залез го озаряваше, когато вече наближаваше края на своята разходка и поемаше към ливадите край реката. Изпълваше го онова чувство на спокойствие, на освобождаване от тежестта на грижите, каквото събужда полската тишина в душата на градския жител. Всичко наоколо му беше красиво и ведро. Пищните корони на дърветата, сочната трева, изпъстрена с диви цветя, малките зелени островчета в реката, гъстите тръстики, водните лилии, разлюлени от течението, далечните гласове от лодките, донесени мелодично по водната повърхност, и вечерният въздух, всичко излъчваше покой. В подскачането на рибите, в гмуркането на греблото, в чуруликането на птиците, които още не се бяха прибрали за сън, или в далечното пролайване на някое куче, в измучаването на някоя крава — във всички тези звуци владееше спокойствие, което сякаш го обгръщаше с всеки сладък дъх, който изпълваше благоуханния въздух. Дългите червени и златни ивици по небето и величествената следа от залязващото слънце, всичко това беше божествено спокойно. И над далечните виолетови върхове на дърветата, и върху зелените грамади наоколо, по които бавно пропълзяваха сенките, цареше същото затишие. Между истинския пейзаж и отражението му във водата не се усещаше разлика; и двете бяха еднакво спокойни и ясни и макар натежали с чудната загадка на живота и смъртта, успокояваха и пълнеха с надежда притихналото сърце на пътника, защото бяха нежно и прелестно красиви.

Кленъм бе поспрял, не за пръв път, откакто бе тръгнал, за да се огледа и да остави видяното да потъне в душата му, тъй както сенките, когато ги наблюдаваше, сякаш потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко във водата. Той тъкмо поемаше отново своя път, когато на пътеката пред себе си забеляза някаква фигура, която преди бе помислил за сянка, хвърлена от нощта.

Това беше Мини, и то сама. В ръката си държеше рози и както изглежда, беше се спряла, щом го бе съзряла, за да го дочака. Лицето й бе извърнато към него и тя като че идваше от противоположната посока. В държането й имаше нещо трепетно, каквото Кленъм не бе забелязвал преди; и колкото повече я приближаваше, толкова по-уверен беше, че е дошла тук нарочно, за да му говори.

Тя му подаде ръка и каза:

— Учудвате се, че ме срещате тук, нали? Но вечерта е тъй красива, че аз се отдалечих повече, отколкото възнамерявах отначало. Предположих, че ще ви срещна и това ме успокои. Вие винаги идвате по този път, нали?

Когато отвърна, че това е любимият му път, Кленъм усети как ръката й, облегната на неговата, потрепва и розите се разлюляват.

— Ще ми позволите ли да ви дам една, мистър Кленъм? Набрах ги на излизане от градината. Всъщност набрах ги нарочно за вас, защото бях почти сигурна, че ще ви срещна. Мистър Дойс пристигна преди повече от час и ни каза, че идвате насам.

Неговата ръка също трепна, когато поемаше розите от нея, и той й поблагодари. Стигнали бяха до алея, оградена от двете страни с дървета. Дали поеха по нея, защото тя поиска, или пък той поведе, не е от значение. Той никога не разбра как стана.

— Тук е много тъжно — забеляза Кленъм, — но и много приятно в този час. Като преминем през тази дълбока сянка, със светлината, която ни очаква в дъното, стигаме до ферибота и до вилата по най-хубавия път, нали?

С простичката си градинска шапка и с леката си лятна рокля, с гъстата кафява коса около лицето и с прелестните кафяви очи, вперени в него за миг с поглед, в който уважението към него и доверието в него бяха замъглени от тиха жалост към него, тя бе тъй прекрасна, щото изведнаж стана ясно колко благоприятно бе за спокойствието на душата му — или пък неблагоприятно, той така и не успя да определи, — че бе взел онова твърдо решение, за което прекалено често си мислеше.

Тя прекъсна мълчанието, като запита дали той знае, че баща й замислял ново пътешествие в чужбина. Той отвърна, че е чул за подобно нещо. Тя наруши настъпилото отново мълчание, за да допълни с известно колебание, че баща й вече се бил отказал от това намерение.

При тези думи той си каза направо „те ще се женят“.

— Мистър Кленъм — подхвана тя, обзета от още по-стеснително колебание, а гласът й беше толкова тих, че той сведе глава, за да я чува — много бих искала да ви се доверя, ако сте така любезен да ме изслушате. Много отдавна ми се искаше да ви направя едно признание, защото — защото чувствувах какъв добър приятел сте ни вече.

— Аз мога да изпитвам само гордост от това! Моля, доверете ми се. Моля, имайте вяра в мен!

— За миг не бих се поколебала да ви се доверя — отговори тя, като повдигна искрените си очи към него. — Струва ми се, че бих го сторила много по-отдавна, ако знаех как. Но аз дори сега не зная как.

— Мистър Гауън — каза Артър Кленъм — има основание да се чувствува много щастлив. Бог да благослови съпругата му и него!

Тя се разплака, когато се опита да му благодари. Той я успокои, взе ръката й, както я бе сложила с треперещите рози върху неговото рамо, пое останалите в нея рози и я поднесе към устните си. В този миг му се стори, че за пръв път завинаги прогонва умиращата надежда, която бе проблясквала в ничието сърце, за да го оболява и тревожи; и от този миг нататък той се превърна, в собствените си очи по отношение на тази и на всички останали подобни надежди и намерения, в един възрастен човек, който е приключил с тази страна на живота.

Той сложи розите във вътрешния джоб на сакото си и двамата повървяха известно време бавно и мълчаливо под сенчестите дървеса. После я запита, а гласът му прозвуча весело и добродушно, има ли да му каже още нещо като на човек много по-възрастен от нея, неин приятел и приятел на баща й; има ли някаква тайна, която би искала да му довери, някаква услуга, която да й окаже, някакво малко допълнение към нейното щастие, с което би го зарадвала, ако знае, че е по силите му да го осъществи?

Тя се канеше да отговори, когато изведнаж бе обзета от някаква малка скрита скръб или симпатия — какво ли би могло да бъде? — и каза, избухвайки отново в сълзи:

— О, мистър Кленъм! Добричък, великодушен мистър Кленъм, моля ви, кажете, че не ми се сърдите!

— Аз — да ви се сърдя? — прошепна Кленъм. — Мое мило момиче! Аз да ви се сърдя? Не!

Тя сключи двете си ръце върху неговото рамо, погледна го доверчиво в очите, изрече няколко припрени думи в смисъл, че му благодаряла от все сърце (както и беше, ако сърцето е източникът на искреността) и постепенно се успокои от утешителните думи, които той й казваше, докато вървяха бавно и почти безмълвно под тъмнеещите дървеса.

— А сега, Мини Гауън — най-сетне се обади усмихнато Кленъм, — няма ли да поискате нещо от мен?

— О! За много неща бих искала да ви помоля.

— Това е добре! Така се и надявах; не съм разочарован.

— Знаете как ме обичат у дома и как аз обичам дома си. Вие може и да не го вярвате, мили мистър Кленъм — тя заговори много развълнувано, — като виждате как го напускам по своя воля и желание, но аз наистина много го обичам!

— Уверен съм в това — каза Кленъм. — Нима си мислите, че се съмнявам!

— Не. Не. Но ми се струва странно, дори и на мен самата, че след като тъй го обичам и тъй много ме обичат там, аз имам сили да го напусна. Изглежда толкова безсърдечно, толкова неблагодарно.

— Мое мило момиче — отговори Кленъм, — това е естественият развой и промяната на нещата. Всички домове се напускат по този начин.

— Да, знам; но не във всички домове, когато се напущат, остава такава празнина, каквато ще остане, когато аз напусна моя. Не защото не съществуват и по-добри, и по-мили и по-съвършени момичета от мене; не че аз струвам кой знае колко; но защото за тях аз бях толкова много!

Обичливото сърце на Рожбата бе изпълнено с мъка и тя изхлипа, когато си представи какво ще се случи.

— Знам каква промяна ще почувствува татко в началото, знам и това, че в началото не ще мога да съм за него онова, което бях през изминалите години. И тъкмо тогава, мистър Кленъм, тогава повече от всеки друг път аз ви моля и заклевам да не го забравяте и понякога да отивате при него, когато можете да отделите време; и да му кажете, че знаете колко много съм го обичала, когато съм го напущала — повече, отколкото през целия си живот досега. Защото няма никой — той сам ми го каза, когато разговаряхме днес, — няма никой, когото той повече да обича от вас и на когото да вярва повече, отколкото на вас.

Представата за онова, което е произлязло през този ден между бащата и дъщерята, се сгромоляса като тежък камък в кладенеца на Кленъмовото сърце и надигна водата към очите му. Но той откликна с весел глас и все пак не чак толкова весел, на колкото се опитваше да го преправи, че ще го стори; че й дава честната си дума.

— Ако не ви говоря за мама — продължи Мини много развълнувана и по-разхубавена от невинната си скръб, отколкото Кленъм би желал да си признае, поради което той започна да брои дърветата между тях и края на алеята, — то е, защото мама ще разбере по-добре тая ми постъпка и ще почувствува загубата по друг начин и ще погледне на бъдещето по-различно. Но вие я знаете каква мила и предана майка е тя и ще си спомняте и за нея, нали?

Нека Мини има вяра в него, каза Кленъм, нека Мини има вяра, че той ще стори всичко, което тя пожелае.

— И още, мили мистър Кленъм — каза Мини, — понеже папа и друг един, когото не е нужно да назовавам, все още не се дооценяват и не се разбират напълно, което постепенно сигурно ще стане; и понеже задължението и гордостта, и радостта на моя нов живот ще е да ги сближа, за да се опознаят по-добре и да са щастливи един с друг, и да се гордеят един с друг, и да се обичат един друг, защото и двамата така много ме обичат. О, понеже сте такъв добър, почтен човек! Когато отначало напусна дома си (аз ще замина много далече оттук), опитайте се да предразположите папа към него малко повече, използувайте голямото си влияние, за да го представите пред очите на папа такъв, какъвто е в действителност, в истинската му хубава светлина. Ще сторите ли това за мене, вие, верни приятелю?

Бедната Рожбица! Самоизмамващо се, объркано дете! Кога са се извършвали подобни промени в естествените отношения между един мъж към друг; кога са се осъществявали подобни изменения и примирения във вътрешните различия между хората? Колко други дъщери са се опитвали да постигнат това, бедна Мини. Но никога не са успявали; нищо друго не е последвало от тези опити освен неуспех!

Това си помисли Кленъм. Но не го каза; сега вече беше късно. Той й обеща да стори всичко, каквото тя желаеше, и тя знаеше с увереност, че той ще го стори.

Стигнали бяха до последното дърво в алеята. Тя спря и изтегли ръката си. Като му заговори, с очи вдигнати към неговите и с ръката, която доскоро бе почивала трепереща върху ръката му, докосвайки една от розите на ревера му, тя каза:

— Мили мистър Кленъм, в щастието си — защото аз съм щастлива, макар че ме видяхте да плача — не искам да оставя нито облаче помежду ни. Ако има нещо, за което да трябва да измоля прошката ви (не нещо, което съм сторила умишлено, но някакво огорчение, което съм ви причинила, без да искам и без да мога да го избягна с волята си), простете ми го тази вечер от дълбочината на благородното си сърце!

Той се наведе, за да огледа невинното й личице, което срещна погледа му, без да трепне. Той го целуна и отговори: бог е свидетел, че той няма какво да й прощава. А когато се наведе отново над чистото й лице, тя промълви: „Сбогом!“ и той го повтори. Това бе сбогуване с всичките му стари надежди — с всички ничии неспокойни стари съмнения. В следния миг те излязоха от алеята, хванати под ръка, така както бяха влезли в нея; и дърветата сякаш се сключиха зад тях в мрака, както собствените им надежди — в миналото.

Гласовете на мистър и мисис Мийгълс и на Дойс долитаха съвсем ясно откъм градинската порта. Когато чу да споменават името на Мини, Кленъм извика: „Тя е тук, с мене.“ Чуваха учудените им възклицания и смехове, докато се приближаваха, но щом се събраха заедно, всичко стихна и Рожбата се измъкна.

Мистър Мийгълс, Дойс и Кленъм закрачиха мълчаливо край речния бряг, озарени от изгряващата луна; това продължи кратко време, а сетне Дойс изостана и влезе в къщи. Мистър Мийгълс и Кленъм продължиха да вървят още известно време мълчаливо, докато най-после първият наруши тишината.

— Артър — каза той, назовавайки го за пръв път така интимно, — спомняш ли си, когато ти разказах, докато се разхождахме напред-назад една сутрин и оглеждахме марсилското пристанище, за чувството, което имаме с мама, че малката сестричка на Мини, която почина, като че ли расте заедно с нея и се променя, както се променя Мини?

— Спомням си.

— Спомняш ли си думите ми как в мислите си никога не сме успявали да разделим тези сестричета-близначки и как сме си представяли, че каквото е Рожбата, това е и другата?

— Да, помия.

— Артър — каза мистър Мийгълс сломено, — тази вечер аз довеждам тази представа още по-далеч. Тази нощ, мой мили приятелю, аз имам чувството, че ти много нежно си обичал моето мъртво дете и че си го загубил, когато е било на възрастта на Мини.

— Благодаря! — промълви Кленъм. — Благодаря! — и му стисна ръката.

— Искаш ли да влезем вътре? — запита мистър Мийгълс.

— След малко.

Мистър Мийгълс остана назад и той се намери сам. След като бе повървял около половин час край речния бряг под кротката светлина на луната, той бръкна в джоба си и измъкна нежно букетчето рози. Може би ги бе сложил до сърцето си, а може да ги бе допрял и до устните си, но така или иначе, той коленичи на брега и внимателно ги пусна по течението на реката. Бледи и нереални на лунната светлина, розите бяха отнесени от водата.

Лампите бяха запалени, когато той влезе в къщи, и огрените лица, включително и неговото собствено, скоро се развеселиха. Разговаряха за най-различни неща (съдружникът му за пръв път беше толкова забавен събеседник), после си разотидоха да спят. А цветята, бледи и нереални на лунната светлина, се носеха надолу по реката; и по-големи неща, които някога сме скътвали в гърдите, близо до сърцето, отплуват така от нас към вечните морета.

Глава XXІX Мисис Флинтуинч продължава да сънува

Къщата в Сити запазваше мрачната си недодяланост през всички гореописани промени и болната в нея продължаваше да води все същия еднообразен живот. Сутрин, обед и вечер, сутрин, обед и вечер следваха по реда си, всяка с присъщата си монотонност, с все същото неохотно завъртване на същата машинария, като някакъв бавен часовник.

Столът на колела, и той сигурно си имаше своите спомени и мечти, както става с всяко място, което е превърнато в постоянна човешка обител. Представи за разрушени улици и променени къщи, такива, каквито са били на времето, в което обитателката на стола ги е познавала отблизо; образи на хора, каквито са били тогава, почти непроменени в спомените въпреки изминалите години; кой знае колко подобни неща бяха припомняни в скуката на мрачните дни. Да се спрат стрелките на забързаното ежедневие в оня час, в който ние самите сме били изхвърлени от него; да си представим, че и човечеството замира, когато ние сме били принудени да се приковем неподвижни; да преценяваме промените, извършвани вън от нашия взор, единствено с жалката мярка на нашето еднообразно и ограничено съществование: в това се изразява непълноценността на мнозинството инвалиди и умствената болнавост на почти всички отшелници.

Но към какви сцени и кои актьори се връщаше суровата жена, докато седеше от пролет до пролет в единствената си тъмна стая, това знаеше само тя. Мистър Флинтуинч, чието кисело присъствие я обгръщаше ежедневно като някаква странна механическа сила, би могъл може би да я накара да му каже, ако тя не беше тъй упорита; но тя беше по-силна от него. Що се отнасяше до мистрис Ефри, да наблюдава законния си повелител и своята саката господарка със сащисано лице, да снове из къщата след мръкване с престилка, метната над главата, вечно да се ослушва за странните шумове, а понякога и да ги чува, и никога, никога да не успява да се измъкне от своето призрачно, полусънно, сомнамбулно състояние — това бе занимание, предостатъчно за нея.

Изглежда, че търговията се беше разраснала, както й се струваше на мистрис Ефри, защото съпругът й имаше постоянно занимание в малката си кантора и се срещаше с повече хора, отколкото през последните години. Но това не означаваше кой знае какво, като се има пред вид колко дълго бе изоставена тази къща; ала той получаваше писма, имаше посетители, водеше счетоводство и кореспонденция. Нещо повече — посещаваше и други кантори, ходеше но кейовете, на доковете, на митницата, в кафенето на Геръуей, в кафенето „Йерусалим“ и дори на борсата; тъй че влизаше и излизаше често. Започна освен това вечерно време, когато мисис Кленъм не изявяваше особена склонност към компанията му, да се отбива в една кръчма наблизо, за да хвърля око на съобщенията във вечерния вестник за пристигащите параходи и промените в цените, и дори да влиза в разговори с капитани на търговски кораби, които посещаваха това заведение. Всеки ден по някое време той и мисис Кленъм обсъждаха деловите въпроси; и Ефри, която постоянно се въртеше наоколо, слушаше и наблюдаваше, оставаше с чувството, че двамата умници печелят добри пари.

Душевното състояние, в което бе изпаднала замаяната съпруга на мистър Флинтуинч, вече бе започнало да се отразява на външния й вид и във всичките й действия дотолкова, че двамата умници, които и без това не я смятаха за кой знае колко умно същество, сега решиха, че съвсем е оглупяла. Дали защото външният й вид не беше никак представителен или пък защото си каза, че това, гдето се е оженил за нея, може да го изложи в очите на клиентите, но мистър Флинтуинч й издаде нареждане да си мълчи по въпроса за техните брачни връзки и никога да не му казва Джеримая, освен когато са насаме. Постоянното забравяне на тази заповед й придаде още по-стреснат вид, понеже начинът, по който мистър Флинтуинч бе започнал да й отмъщава за подобни провинения, беше да я гони нагоре по стълбите и да я раздрусва здравата, а това я държеше в постоянен страх, че ще бъде нападната отново.

Малката Дорит току-що бе привършила дългия си работен ден в стаята на мисис Кленъм и прилежно прибираше парцалчетата и конците, преди да си тръгне за в къщи. Мистър Панкс, когото мистрис Ефри току-що бе въвела, разпитваше мисис Кленъм по въпроса за нейното здраве и допълни, че „минавайки оттук“, надникнал да запита от името на своя работодател как се чувствувала сега. Мисис Кленъм, смръщила дълбоко вежди, гледаше към него.

— Мистър Казби знае — отговори тя, — че състоянието ми не се променя. Промяната, която очаквам, е голямата промяна.

— Тъй ли, госпожо? — отговори мистър Панкс, а погледът му се стрелна към малката шивачка, която, коленичила, събираше копчетата и остатъците от работата си по килима. — Изглеждате много добре, госпожо.

— Понасям това, което ми е писано да понеса — отвърна тя. — А пък вие правете онова, което ви е казано да правите.

— Благодаря ви, госпожо — каза мистър Панкс, — такова е моето намерение.

— Често минавате насам, както забелязвам — подметна мисис Кленъм.

— Ами да, госпожо — отвърна Панкс, — твърде често напоследък: напоследък много често идвам насам по една или друга причина.

— Помолете мистър Казби и дъщеря му да не се обезпокояват да пращат другиго да пита как съм. Като искат да ме видят, знаят, че винаги съм тук и ще ги приема. Не е нужно да си правят труда да пращат друг. Няма защо да си правите трудя да идвате.

— Но това не ми струва нищо, госпожо — отговори мистър Панкс. — Ама вие наистина изглеждате необикновено добре, госпожо.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Това отпращане, както и пръста, насочен право към вратата, бяха толкова резки и недвусмислени, щото мистър Панкс не сметна за възможно да продължи посещението. Той разроши косата си с най-весело изражение, погледна пак към дребната фигурка, каза: „Лека нощ, госпожо; не ме изпращайте, мисис Ефри, знам пътя до вратата“, и се изпари. Мисис Кленъм, с брадичка облегната на ръката, го проследи с внимателен и много недоверчив поглед; а пък Ефри я гледаше като втрещена.

Бавно и замислено очите на мисис Кленъм се извърнаха от вратата, през която бе излязъл Панкс, към малката Дорит, която ставаше от килима. Брадичката й климна още по-ниско върху ръката, а очите й — бдителни и начумерени, продължиха да я наблюдават, докато привлякоха вниманието й. Малката Дорит поруменя под този поглед и сведе очи. Мисис Кленъм продължаваше да седи мълчаливо.

— Малка Дорит — каза тя, когато най-сетне наруши мълчанието, — какво знаеш за този човек?

— Нищо не знам за него, госпожо, освен че съм го виждала и че ме е заговарял.

— Какво ти каза?

— Не мога да разбера онова, което ми казва, той е много странен. Но не е нещо грубо, нито неприятно.

— Защо идва тук да те вижда?

— Не зная, госпожо — отвърна малката Дорит съвсем искрено.

— Но знаеш, че идва тук нарочно, за да те вижда?

— Така ми се струва — отговори малката Дорит. — Но защо ще идва тук или другаде, това, госпожо, просто не мога да разбера.

Мисис Кленъм погледна към пода и остана неподвижна; силното й, съсредоточено лице бе погълнато от някаква мисъл тъй дълбоко, както преди бе погълнато от лицето, което напусна стаята. Изминаха минути, преди да се отърси от унеса си и отново да се съвземе.

Междувременно малката Дорит бе готова за тръгване, но се страхуваше, че ако се раздвижи, ще я смути. Сега се осмели да напусне мястото, на което бе стояла, откакто се бе привдигнала от пода, и да приближи внимателно до стола на колела. Тя спря до него, за да каже: „Лека нощ, госпожо.“

Мисис Кленъм протегна ръка и я сложи върху нейната. Малката Дорит, смутена от допира, трепна. А може би някакъв мигновен спомен за приказката за принцесата премина през ума й.

— Кажи ми, малка Дорит — попита мисис Кленъм, — имаш ли сега много приятели?

— Много малко, госпожо. Освен вас само мис Флора и — още един.

— Имаш пред вид — каза мисис Кленъм и посочи с пръст към вратата — тоя човек ли имаш пред вид?

— О, не, госпожо!

— А може би някой негов приятел?

— Не, госпожо! — Малката Дорит стреснато завъртя глава. — О, не! Той не е като него, нито има нещо общо с него.

— Е, добре! — отвърна мисис Кленъм почти усмихнато. — Това не е моя работа. Питам те, защото се интересувам за тебе; и защото си мисля, че и аз бях твоя приятелка, когато нямаше никой друг, който да ти помогне. Така ли е?

— Да, госпожо; наистина е така. Идвала съм тук не един път, когато ако не бяхте вие и работата, която ми давахте, ние щяхме да бъдем в крайна нужда.

— Ние — повтори мисис Кленъм, като погледна към часовника, принадлежал някога на покойния й съпруг, а сега положен неотлъчно на масата. — Много ли сте в къщи?

— Сега сме само татко и аз. Искам да кажа, само татко и аз се издържаме редовно от онова, което получаваме.

— Сигурно сте преживели много лишения. Ти и баща ти, и които са другите там в дома ви. — Мисис Кленъм говореше бавно и замислено въртеше часовника ту насам, ту нататък.

— Понякога наистина беше трудно да се преживява — каза малката Дорит с нежния си глас, в който нямаше и следа от самоокайване; — но, струва ми се, не по-трудно, отколкото им е на много други хора.

— Добре казано! — бързо отвърна мисис Кленъм. — Това е самата истина! Ти си едно добро, разумно момиче. Ти си момиче, което умее да бъде и благодарно — или греша?

— Съвсем естествено е човек да бъде благодарен. Това не е достойнство — каза малката Дорит. — Аз наистина съм благодарна.

С нежност, каквато бълнуващата Ефри не бе и сънувала, че мисис Кленъм може да прояви, тя притегли главата на малката шивачка и я целуна по челото.

— А сега си върви, малка Дорит — каза тя, — иначе ще закъснееш, бедно дете!

Във всичките си сънища, които мистрис Ефри трупаше, откак се бе отдала на това занимание, тя не бе сънувала нищо по-удивително. Главата й се замая само като си представи, че сега остава и другият умник да вземе да целува малката Дорит, а после двамата умници да се прегърнат един друг и да се залеят в сълзи от умиление към цялото човечество. Тази представа съвсем я слиса, докато следваше леките стъпки надолу по стълбите, за да затвори добре външната врата.

Когато я отвори, за да пропусне навън малката Дорит, тя видя, че мистър Панкс, вместо да си е тръгнал по своя път, нещо, което при място не тъй странно и с човек не тъй необикновен, би трябвало да се случи, кръстосва несдържано дворчето пред къщата. В мига, в който съзря малката Дорит, той бързо премина край нея, изрече с пръст, допрян до носа (мистрис Ефри го чу много ясно), „Панкс-циганина — ясновидец“ и си отиде.

— Господ да ни е на помощ, само цигани, и то ясновидци, ни липсваха в цялата бъркотия! — извика мистрис Ефри. — Какво ли още ни чака!

Тя остана на входната врата, като си блъскаше главата с тази загадка в дъжделивата бурна вечер. Облаците прелитаха бързо, а вятърът идваше на пристъпи, развяваше кепенците на съседната къща, които се бяха откопчали, превърташе запуснатите шапки на комините и ветропоказателите и неспирно се въртеше край оградата на съседното църковно гробище, като че ли си беше наумил да издуха покойните граждани из техните гробове. Глухата гръмотевица, долетяла едновременно от всички посоки на небето сякаш се заканваше да си отмъсти за това умишлено осквернителство, тътнеше: „Нека почиват в мир! Нека почиват в мир!“

Мистрис Ефри, чийто страх от гръмотевиците и светкавиците можеше да се сравни единствено с ужаса й от тази вампирясана къща, потънала в преждевременен и свръхестествен мрак, стоеше и се чудеше дали да влезе, или не, когато вратата изведнъж се затръшна пред нея под силния напор на вятъра и сложи край на колебанията й. „Ами сега какво да правя, ами сега какво да правя?“ — извика мистрис Ефри, чупейки ръце в този последен и най-ужасен от всички сън; „Какво да правя, когато тя е сам-самичка вътре и може да слезе да ми отвори, колкото и мъртвите от гробището!“

В тази дилема, с престилка, метната като качулка през главата, за да я пази от дъжда, мистрис Ефри затича разплакана напред-назад из самотното калдъръмено дворче. А какво я накара да се наведе и да погледне вътре през ключалката, сякаш би могла да я отвори с окото си, е трудно да се каже; но то не е по-различно от онова, което повечето от нас биха сторили в подобна беда — същото стори и тя.

От това положение тя подскочи с приглушен писък, защото усети нещо върху рамото си. Беше допирът на ръка; на мъжка ръка.

Човекът беше облечен с пътнически дрехи, носеше кепе, обрамчено с кожа, и тежка наметка. Приличаше на чужденец. Имаше гъста коса и мустаци — гарвановочерни, разрошените им краища преминаваха в червеникаво — и висок, прегърбен нос. Той се засмя на уплахата и вика на мистрис Ефри; а когато се засмя мустаците му се спуснаха под носа, а носът му полегна над мустаците.

— Какво има? — попита той на чист английски. — От какво се подплашихте?

— Ами от вас! — изпъхтя Ефри.

— От мене, мадам?

— И от тъмната нощ, и… и от всичко! — каза Ефри. — Погледнете! Вятърът духна и тръшна вратата и сега не мога да си вляза.

— Ха! — възкликна джентълменът, който не се развълнува от думите й. — Виж ти! Да сте чували тук наоколо да живеят някои си Кленъм?

— Бог да ни е на помощ, чувала съм, да, чувала съм! — извика Ефри и отново отчаяно зачупи пръсти при този въпрос.

— Къде точно?

— Къде! — викна Ефри, нервирана от повторното надничане през ключалката. — Къде другаде, ако не в тази къща? А тя е сам-самичка в стаята си и краката й са схванати, не може да мръдне, ни на себе си да помогне, нито на мене, а другият умник никакъв го няма, и — да ме прости господ! — изкрещя Ефри, и неистово заподскача, като си представи всички тези неща — да ме прости господ, ако не подлудявам от ужас!

Поразчувствуван от злополуката, след като вече знаеше, че тя засяга и него, джентълменът отстъпи, за да огледа къщата, и очите му се задържаха върху високия тесен прозорец на малката стаичка до входната врата.

— Къде би могла да се намира дамата, която е загубила способността да движи нозете си, мадам? — попита той с оная странна усмивка, която не позволяваше на мистрис Ефри да отдели поглед от устата му.

— Ей там горе! — каза Ефри. — Онези двата прозореца.

— Ха! Аз съм висок, но не бих могъл да имам чест да й се представя в оная стая без помощта на стълба. А сега, мадам, кажете честно — честността е съставка на моя характер, — да ви отворя ли тази врата?

— Да, благословен да сте, сър, заради бедната женица, и то по-бързо — извика Ефри, — защото тя сигурно вече ме вика, а може и да се подпали и жива да си изгори или кой знае какво още може да й се случи, просто се побърквам, като си помисля за това!

— Постойте, добра ми госпожо! — Той възпря нетърпението й с гладката си бяла ръка. — Доколкото виждам, работният ден вече е свършил, нали?

— Да, да, да — извика Ефри. — Отдавна.

— Нека тогава ви направя едно почтено предложение. Справедливостта е част от моя характер. Току-що пристигнах с пощенския кораб, както сама виждате. — Той й каза, че палтото му е наквасено и че обувките му са прогизнали; тя още в началото бе забелязала колко е рошав и блед като след тежък път и толкова измръзнал, че едва удържаше зъбите си да не тракат. — Току-що пристигнах с пощенския кораб, мадам, и дъждът ме забави; отвратителното време. В резултат на това, мадам, една важна работа, която иначе щях да си свърша тук в нормалните работни часове (важна работа, работа, свързана с пари), все още трябва да се свърши. Сега, ако вие ми доведете някой от съседите, който е в състояние да ми я свърши, в замяна аз ще отворя вратата. Ако не приемете това ми предложение, то аз… — и пак със същата усмивка той многозначително отстъпи назад.

Мистрис Ефри, готова от все сърце на подобно споразумение, се съгласи. Джентълменът тозчас я замоли да бъде любезна да подържи наметката му, засили се към тесния прозорец, скочи на перваза, покатери се по тухлите и в следващия миг ръката му вече лежеше на резето и го повдигаше. Очите му гледаха тъй зловещо, когато стъпи в стаята и хвърли поглед към мистрис Ефри, че тя се запита, обзета от ледени тръпки, как ли би могла да му попречи, ако се втурне нагоре и вземе да убие болната.

За щастие целта му не беше такава; защото само след миг се появи на входната врата.

— А сега, драга ми госпожо — каза той, като пое плаща си и го наметна, — сега бъдете тъй любезна да… какво, по дяволите, е това?!

Най-странният от всички шумове! Идващ без съмнение съвсем отблизо, защото раздвижи въздуха; и все пак някак приглушен, сякаш се носеше от много далеч. Едно потрепване, едно изтрополяване и падане на нещо леко и изсушено.

— Какво, по дяволите, е това?

— И аз не го знам какво е, но непрекъснато го чувам — отвърна мистрис Ефри, която го бе стиснала за ръката.

Но и той не бил кой знае какъв смелчага, помисли си тя в сънното си стряскане и уплаха, защото треперещите му устни побеляха. Като се поослуша още малко, той се окопити и каза:

— Ха! Нищо! А сега, драга ми госпожо, май споменахте нещо за някаква си умна личност. Ще бъдете ли тъй добра да ме срещнете с този гений! — Той държеше вратата, сякаш бе готов да я остави отново навън, ако откажеше.

— Ама няма да казвате нищичко за вратата и за мене — прошепна Ефри.

— Нито дума.

— И не мърдайте оттук, не се обаждайте, ако повика, докато изтичам до ъгъла.

— Мадам, превръщам се в статуя.

Ефри така се страхуваше той да не се прокрадне горе в мига, в който му обърнеше гръб, че след като се скри от погледа му, отново се върна към портата, за да го види. Като го зърна все още на вратата, по-скоро пред къщата, отколкото вътре, тя затича към съседната улица, изпрати вест на мистър Флинтуийч в кръчмата и той се появи незабавно. Двамата поеха назад — дамата отпред, а мистър Флинтуийч, закрачил енергично зад нея, сгряван от надеждата да я раздруса здравата, преди да си влязат в къщи, — когато видяха джентълмена да стои на същото място в мрака и чуха гласа на мисис Кленъм, която викаше от стаята си:

— Кой е? Какво става? Защо никой не ми отговаря? Но кой, кой е долу?

Глава XXX Думата на един джентълмен

Когато мистър и мисис Флинтуинч — Джеримая на две крачки след Ефри — дотичаха запъхтени до вратата на старата къща в падналия здрач, чужденецът стреснато отстъпи.

— Кълна се в душата си! — възкликна той. — Как се озовахте тук?

Мистър Флинтуинч, към когото бяха отправени горните думи, се удиви не по-малко от чужденеца. Той го погледна поразен; погледна зад себе си, сякаш очакваше да види някого, за когото не знаеше, че стои зад него; погледна пак към чужденеца, занемял от неизяснения му въпрос; обърна се към жена си за обяснение; и като не го получи, спусна се върху й и тъй здраво я сдруса, че бонето отхвърча от главата й, а той междувременно процеди през зъби с мрачна насмешка:

— Ефри, жено моя, до гуша ми дойде, жено! Това са пак твои глупости! Пак бълнуваш, съпруго. Сега пък за какво? За кого? Какво значи това? Казвай или си свивай устата! Едно от двете.

Ако решим, че мисис Ефри е била в състояние да избира в момент като този, то изборът й очевидно бе паднал върху това да си свива устата, защото тя не откликна с нито дума на заплахата, а като мяташе силно глава напред-назад, примири се с наказанието. Но чужденецът, след като галантно вдигна бонето й, се намеси.

— Позволете — каза той, слагайки ръка на рамото на Джеримая, който спря и пусна жертвата си. — Благодаря. Простете ми? Съпруг и съпруга, разбрах от тази закачливост. Ха-ха! Винаги с радост наблюдавам подобна закачливост. Я чуйте! Смея ли да предположа, че някой на горния етаж в мрака буйно изявява любопитство във връзка с това, което става тук?

Напомнянето за гласа на мисис Кленъм подсети мистър Флинтуинч да влезе в антрето и да викне към стълбището:

— Всичко е наред, тук съм, Ефри се качва със свещта. — После викна на слисаната жена, която си налагаше бонето: — Махай се и се качвай горе! — Сетне се обърна към чужденеца и му каза: — А сега, сър, какво ще обичате вие?

— Страхувам се — обади се чужденецът, — че ще ви обезпокоя с молба за една свещ.

— Правилно — съгласи се Джеримая, — и аз това се канех да направя. Стойте, моля, на мястото си, докато донеса.

Посетителят стоеше на прага, но пристъпи малко навътре в мрака, щом мистър Флинтуинч му обърна гръб, и го проследи с очи до малката стая, където той опипом се опитваше да намери кутийката с фосфор. Като я намери, оказа се, че тя е влажна или й беше станало нещо кой знае какво; и клечка след клечка припламваше, щом я запалеше, колкото да хвърли блед светлик върху напрегнатото лице и да поръси ръцете му с бледи петънца светлина, и угасваше, преди да е запалила свещта. Чужденецът се възползува от тези неравномерни светлини върху лицето му, за да го разгледа внимателно и учудено. Джеримая, когато най-сетне запали свещта, разбра, че оня го е наблюдавал, по бързо изчезналата сянка на любопитство, която той изтри от лицето си и го разтегна в неопределената усмивка, която бе една от основните съставни части на неговия израз.

— Бъдете тъй добър — обърна се към него Джеримая, като затваряше външната врата, и на свой ред внимателно огледа усмихнатия посетител, — бъдете тъй добър да влезете в моята кантора. Всичко е наред, нали ви казах! — сприхаво се прекъсна той, за да отговори на гласа отгоре, който все още не се бе успокоил, макар че Ефри беше там, и додаде убедително: — Не ви ли казах, че всичко е наред? Господ да й е на помощ на тази жена, не разбира ли от дума?

— Страхлива — забеляза чужденецът.

— Страхлива ли? — отвърна Флинтуинч и се извърна да отговори, както вървеше напред със свещта. — По-смела от сто мъже, сър, ако искате да знаете.

— Въпреки че е саката?

— Саката е от години насам. Мисис Кленъм. Последната с това име, останала в тази къща. Моя съдружничка.

Като мърмореше някакви извинения в смисъл, че по това вечерно време не били свикнали да приемат посетители и винаги се заключвали, мистър Флинтуинч пресече входното антре и го въведе в своя кабинет, от който се излъчваше нещо твърде делово. Той остави свещта на бюрото и като се изви съвсем, заяви на чужденеца:

— На вашите услуги.

— Наричам се Бландоа.

— Бландоа. Не ви познавам — каза Джеримая.

— Предполагах — продължи другият, — че вероятно са ви пратили едно авизо24 от Париж…

— Никой от Париж не ни е пращал никакво авизо за някого, наречен Бландоа — обясни Джеримая.

— Никой?

— Никой!

Джеримая стоеше в любимата си поза. Усмихнатият мистър Бландоа, разтваряйки плаща, за да пъхне ръка в джоба на жилетката си, поспря да каже с усмивка в искрящите си очи, които според мистър Флинтуинч, бяха разположени твърде близко едно до друго:

— Поразително приличате на един мой приятел! Не чак толкова, колкото ми се стори, когато в първия миг ви взех за него в здрача — за което прося извинение; позволете ми, готовността, с която признавам грешките си, е, надявам се, част от искреността на моя характер — и все пак въпреки всичко поразителна прилика.

— Тъй ли? — опърничаво откликна Джеримая. Ала аз не съм получавал никакво авизо отникъде, за никого на име Бландоа.

— Точно така — рече чужденецът.

— Точно така — рече Джеримая.

Мистър Бландоа, напълно равнодушен към пропуска от страна на кореспондентите на предприятието „Кленъм и съдружие“, измъкна портфейла от джоба на сакото си, изрови едно писмо от преградката и го подаде на мистър Флинтуинч.

— Без съмнение добре познавате почерка. Може би писмото говори само за себе си и не е нужен никакъв друг документ. От тия работи вие разбирате много повече от мен. Аз имам нещастието да бъда не човек на делото, а онова, което светът е свикнал да нарича (условно) благородник.

Мистър Флинтуинч пое писмото и прочете под датата, написана в Париж, следното: „Препоръчваме ви, от страна на един високоуважаван член на нашата фирма, господин Бландоа от този град“ и пр., и пр. „Услугите, от които ще се нуждае, и помощта, която бихте могли да му окажете“ и пр., и пр. „Освен това бихме искали да добавим, че ако предадете на мистър Бландоа срещу разписка сумата от например петдесет фунта стерлинги (50 лири)“ и пр., и пр.

— Отлично, сър — каза мистър Флинтуинч. — Седнете. С онова, което е в границите на нашите възможности — предприятието ни е малко, твърде старомодно и така и работим, сър, — с най-голямо удоволствие ще ви услужим. Забелязвам от тази дата тук, че още е рано за авизото да се получи. Възможно е да сте пристигнали едновременно със забавената поща, в която е и авизото.

— Че пристигнах със закъснялата поща, сър, това го усетих и с главата, и със стомаха си — отговори мистър Бландоа, като прекара бяла ръка по високия си прегърбен нос, — защото отвратителното и непоносимо време здравата ги разбърка. Виждате ме в състоянието, в което пристигнах от кораба едва преди половин час. Трябваше да съм тук преди часове и тогава нямаше да става нужда да се извинявам — позволете ми сега да се извиня, — загдето се представям толкова късно и загдето изплаших — не, впрочем вие казахте, че не съм я уплашил; позволете ми да се извиня отново — многоуважаваната дама, мисис Кленъм, в болничната й стая на горния етаж.

Напереният му вид и снизходителното достойнство, излъчващи се от него, бяха толкова внушителни, че мистър Флинтуинч вече бе започнал да го мисли за някоя много високопоставена личност. Без обаче това да повлияе на поведението му към него, той се почеса по брадата и запита с какво ще има честта да услужи на мистър Бландоа тази вечер след работното време.

— Бога ми — отговори този благородник, като разтърси увитите си в плаща рамене, — трябва да се преоблека, да хапна и да пийна и да се настаня някъде. Бъдете любезен да ме посъветвате — мене, чужденеца, къде — парите нямат никакво значение, до утре сутринта. Колкото е по-близо, толкова по-добре. Дори в съседната къща, ако е възможно.

Мистър Флинтуинч тъкмо подхващаше:

— За благородник с вашите навици в близкото съседство няма хотел, който… — когато мистър Бландоа го пресече:

— Ах, оставете тия мои навици, добри ми господине — и щракна с пръсти. — Един гражданин на света няма навици. Че наистина по скромния си начин съм благородник бога ми! — това не го отричам, но нямам никакви превзети навици. Чиста стая, топло ядене за вечеря, бутилка с не дотам отровно вино — това е всичкото, което ми е нужно тази вечер. Но това всичкото аз го изисквам, без да трябва да направя една излишна крачка, за да го получа.

— Има тук едно кафене — каза мистър Флинтуинч с още по-голяма предпазливост от преди, защото срещна само за миг лъскавите неспокойни очички на Бландоа, — има тук нещо като кафене и гостилница, която се осмелявам да препоръчам; но тя не е много изискана.

— Отказвам се от изискаността! — махна с ръка мистър Бландоа. — Направете ми честта да ме заведете там и да ме представите (ако това не ви затруднява), и ще ви бъда безкрайно задължен.

При тези думи мистър Флинтуинч потърси шапката си и освети пътя на мистър Бландоа към входното антре. Когато постави свещта на една полица, където тъмната стара ламперия почти и послужи като похлупак за изгасяване, той реши да отиде горе, за да каже на болната, че няма да се бави и пет минути.

— Бъдете любезен — каза посетителят, когато оня му каза това — да предадете визитната ми картичка. Направете ми услугата да добавите, че ще ми бъде приятно да посетя мисис Кленъм, за да й поднеса личните си уважения и да се извиня за това, гдето предизвиках тия вълнения в този спокоен кът, ако на нея й бъде удобно да изтърпи присъствието на един чужденец за няколко минути, след като си е свалил мокрите дрехи и се е подкрепил с нещичко за ядене и пиене.

Джеримая предаде съобщенията и каза, като се върна:

— С удоволствие ще ви приеме сър; но като знае, че болничната й стая не е кой знае колко привлекателна, пожела да ви кажа, че няма да ви се разсърди, ако се откажете от предложението си.

— Ако се откажа от предложението си — отвърна Бландоа, — ще означава да обидя една дама; а да обидя една дама, ще означава, че нямам кавалерско чувство към този пол; а кавалерското чувство към женския пол е част от моя характер! — След като се изрази по този начин, той преметна изкаляния край на плаща през рамото си и придружи мистър Флинтуинч до гостилницата; като по пътя подбра със себе си и носача, който го очакваше с куфара му пред дворната порта.

Гостилницата бе поддържана много спретнато, а снизхождението на мистър Бландоа просто нямаше граници. То сякаш преизпълни малкото барче, където стопанката вдовица и двете й дъщери отначало го приеха; то бе прекалено голямо за тясната, облицована с дърво стаичка, която му предложиха отначало; то просто преля из малката лична приемна на семейството, която накрая определиха за него. И там, в сухи дрехи и парфюмирано бельо, с пригладена коса, с по един голям пръстен на всеки показалец и с дебела верижка на часовника, този мистър Бландоа, който очакваше вечерята си и се поклащаше, седнал край прозореца, обхванал коленете си с ръце, напомняше ужасно и удивително (макар че обстановката беше съвсем различна) на един известен мосю Риго, който някога бе очаквал закуската си, седнал точно така, излегнат върху каменния перваз зад железните решетки в една килия на ужасния марсилски затвор.

Лакомията му по време на вечерята също напомняше много за лакомията на мосю Риго по време на закуска. Алчността, с която нареждаше наоколо си всички поднесени храни, и насладата, с която поглъщаше едните с очи, докато дъвчеше другите със зъби, и тя беше същата. Пълното незачитане на околните, което проличаваше в начина, по който похабяваше малките украшения от стаята, като подлагаше красиви възглавнички под краката си, за да му е по-удобно, и мачкаше огладените покривки с тежкото си тяло и едрата си тъмна глава — и то беше резултат от вкоренения у него егоизъм. Пъргавите ръце, които тъй леко се движеха сред подносите, притежаваха познатата зловеща сръчност на ръцете, които стискаха решетките. А когато се пресити и започна да облизва един по един изящните си пръсти и да ги бърше в покривката, липсваха само лозовите листа, за да се завърши картината.

Върху този човек, чиито мустаци щръкваха нагоре и чийто нос се спускаше връз тях в най-зловеща усмивка, с тези неискрени очи, които приличаха на истински толкова, колкото бе истински и цветът на боядисаната му коса, и чиято природна способност да отразяват светлината сякаш бе възпряла по някакъв подобен изкуствен начин, върху този мъж природата, винаги вярна на себе си, винаги непогрешима, бе написала знака „Пази се!“. И ако предупреждението оставаше незабелязано, вината не бе нейна. Тя никога не може да бъде винена в това отношение.

Мистър Бландоа, след като привърши угощението и почисти пръстите си, измъкна от джоба пура, излегна се пак на канапето край прозореца, запуши с наслада, а от време на време прекъсваше дима, който се извиваше от тънките му устни в тънка струйка:

— Бландоа, ще се издигнеш ти в обществото, детенце мое. Ха-ха! Небеса, добре я подхващаш, Бландоа! Според случая — еднакъв майстор си и на английския, и на французкия; човек за най-изисканото общество! Ти си схватлив, имаш чувство за хумор, имаш държане, умееш да се харесваш, изглеждаш добре; с две думи, ти си същински благородник! И ще живееш като благородник, момченце мое, и като благородник ще умреш. Ще победиш, както и да се завърти играта. Всички ще признаят достойнствата ти, Бландоа. Ще подчиниш обществото, което тъй тежко те оскърби, ще го покориш на силната си воля. Кълна се в душата си! Ти си човек, възвишен по право и по рождение, мой Бландоа!

Утешавайки се с подобни слова, този джентълмен пушеше пурата и пиеше бутилката си вино. Като привърши и двете, той се надигна с думите: „Давай сега! Бландоа, хитрецо, опичай си ума!“, и се упъти към къщата на „Кленъм и с-ие“.

На вратата го посрещна мистрис Ефри, която по заповед на своя повелител беше запалила две свещи в антрето и една трета на стълбището и която го отведе до стаята на мисис Кленъм. Там чаят беше вече готов, както и всички останали приготовления, обичайни за посрещането на гости. Те бяха твърде скромни дори и в най-тържествените случаи и не се простираха повече от това да се извади китайският сервиз за чай и да се метне връз леглото някаква тъмна и тъжна покривка. А що се отнасяше до другото, в стаята имаше едно ковчегоподобно канапе с възглавница като дръвник и една фигура във вдовишка одежда, облечена сякаш за предстояща екзекуция; огънят се задъхваше под купчина влажна пепел, решетката бе задръстена от друга малка купчина пепел; там си беше и чайникът, и познатият мирис на черна боя; всичко си беше такова, каквото бе и преди петнадесет години.

Мистър Флинтуинч представи господина, препоръчан на „Кленъм и с-ие“. Мисис Кленъм, която бе разтворила писмото пред себе си, кимна с глава и го покани да седне. Те се вгледаха внимателно един в друг. Но това беше естествено любопитство.

— Благодаря ви, сър, че сте си спомнили за една болна жена като мен. Малцина, които ни посещават по работа, се сещат да се представят на една тъй незабележителна личност. Но несправедливо би било да се очаква обратното. Далеч от очите, далеч от сърцето. И все пак, изказвайки благодарност за изключението, аз не се оплаквам от правилото.

С най-изискани думи мистър Бландоа се извини, че я е обезпокоил, появявайки се в един тъй неудобен час. Но за това той вече бил изказал най-искрените си съжаления на мистър… той помоли да го извинят, но нямал честта да е научил името на…

— Мистър Флинтуинч е свързан с фирмата от дълги години.

Мистър Бландоа помоли мистър Флинтуинч да го смята за свой най-покорен слуга. Той го замоли да приеме най-искрените му почитания.

— Тъй като съпругът ми се помина — каза мисис Кленъм, — а пък синът ми предпочете друго занимание, нашата стара фирма сега няма друг представител освен мистър Флинтуинч.

— А себе си къде оставяте? — рязко запита този джентълмен. — Вие имате ум колкото за двама мъже.

— Това, че съм жена, е пречка — продължи тя, като едва извърна очи към Джеримая, — за да се занимавам с отговорната част на работата, дори и да притежавах способности за това; и поради туй мистър Флинтуинч съчетава моите интереси със собствените си и я ръководи. Не сме вече онова, което бяхме, но някои от старите приятели (специално тези, които са написали писмото) са така мили да не ни забравят и ние си запазваме възможността да вършим онова, което искат от нас, все така успешно, както и преди. Но това всъщност не ви интересува. Вие англичанин ли сте, сър?

— Да си призная, мадам, не съм; нито съм роден, нито съм раснал в Англия. Всъщност аз не съм отникъде — каза мистър Бландоа, като протегна крак и се удари по него. — Аз съм от няколко различни държави.

— Сигурно много сте пътували по света?

— Така е. Бога ми, мадам, бил съм и тук, и там, и къде ли не!

— Изглежда, нищо не ви обвързва. Не сте ли женен?

— Мадам — изрече Бландоа, а веждите му зловещо се спуснаха над очите, — аз обожавам вашия пол, но не съм женен — и никога не съм се женил.

Мистрис Ефри, която стоеше край масичката и наливаше чая, каквато си беше замаяна, гледаше към него тъкмо когато той изрече тези думи, и си въобрази, че в очите му долавя някакво особено изражение, което така привлече собствените й очи, че тя просто не успя да ги откъсне оттам. В резултат на тази нейна фантазия тя се закова на място, захласната в Бландоа, с чайника в ръка, не само за свое собствено, но очевидно и за негово смущение; а покрай тях се смутиха и мисис Кленъм, и мистър Флинтуинч. Така изминаха няколко призрачни мига, в които всички гледаха втрещено, без да знаят защо.

— Ефри — първа се обади господарката й, — какво става с тебе?

— Не знам — отвърна мистрис Ефри и протегна свободната си ръка към посетителя. — С мене нищо. С него!

— Какво говори тази женица? — извика мистър Бландоа, като пребледня, пламна и бавно се надигна с ужасно разядосан вид, който учудващо контрастираше с милите му думи. — Как е възможно да разбера това добро създание?

— Това не е възможно — отсече мистър Флинтуинч и се изви бързо нататък. — Тя самата не знае какво говори. Тя е идиот с блуждаещ ум. Тя ще си получи, каквото й се полага, ама така здравата ще си го получи! Махай се оттука, жено — додаде той в ухото й, — махай се, докато още си знаеш, че си Ефри, преди да съм те сдрусал както трябва!

Усетила опасността, на която бе подхвърлена, мистрис Ефри подаде чайника на съпруга си, заметна престилката презглава и мигом изчезна. Посетителят постепенно се усмихна и отново седна.

— Моля ви да я извините, мистър Бландоа — обади се Джеримая, който сам наливаше чая. — Остарява и оглупява; такава е работата с нея. Със захар ли го пиете, сър?

— Благодаря, не искам чай. — Простете, че се вглеждам, ала това е един изключителен часовник!

Масичката за чай беше притеглена до канапето с малко разстояние между нея и масата на мисис Кленъм. С присъщата си учтивост мистър Бландоа се бе надигнал, за да подаде чая на дамата (чинията с препечения й хляб вече бе там), и като слагаше чашата на масичката й, часовникът, поставен както винаги пред нея, привлече вниманието му. Мисис Кленъм бързо го погледна.

— Ще ми позволите ли? Благодаря. Великолепен старинен часовник — каза той и го пое. — Неудобен за употреба, но масивен и истински. Много обичам всичко, което е истинско. Такъв, какъвто съм и аз, и аз съм истински, неподправен. Позволявате ли да го извадя от калъфката? Благодаря. Я виж! Старинна копринена калъфка, бродирана с мъниста! Срещал съм ги у стари холандци и белгийци! Очарователни старинни неща!

— Но те са и старомодни — подметка мисис Кленъм.

— Много. Но калъфката не е стара като самия часовник, нали?

— Не вярвам.

— Невероятно как са обичали да усложняват тези надписи! — забеляза мистър Бландоа и я погледна със странната си усмивка. — Това сега Н. Н. З. ли е? Би могло да бъде и всичко друго.

— Да, тези са буквите.

Мистър Флинтуинч, който през цялото време седеше, хванал чаша в ръка и отворил уста, готов да погълне съдържанието й, сега започна да действува: първо си напълваше устата, преди да я изпразни на една глътка; и винаги, преди отново да я напълни, изчакваше да минат няколко мига.

— Н. Н. З. е било без съмнение някое очарователно създание — забеляза мистър Бландоа и отново погледна калъфката. — Обожавам паметта й само като си я представя. За зла участ на моето душевно спокойствие аз твърде лесно се отдавам на обожание. Може би е порок, може да е добродетел, но обожанието на женската красота и достойнства съставлява трите четвърти от моя характер, мадам.

В това време мистър Флинтуинч си беше налял нова чаша чай и я поглъщаше на големи глътки както преди, а очите му бяха вперени в болната.

— В случая сърцето ви може да бъде спокойно, сър — отвърна тя на Бландоа. — Тези букви тук не означават, доколкото знам, инициалите на някакво име.

— А, тогава сигурно на някакво мото — небрежно отвърна мистър Бландоа.

— На едно изречение. Те винаги са означавали, доколкото знам, Никога Не Забравяй!

— И много естествено — каза мистър Бландоа, оставяйки часовника и отстъпвайки назад към стола си, — вие не забравяте.

Мистър Флинтуинч тъкмо довършваше чая си и сега не само пое една двойно по-голяма глътка, но направи следващата пауза при променени обстоятелства: в смисъл, че главата му остана отметната назад, чашата — замръзнала до устните му, а очите му не се отделяха от болната. Твърдото изражение на лицето й и силата или пък упорството, с които съумяваше да запази присъствие на духа — средства, които в нейния случай заместваха жеста и действието, й помогнаха да отговори с присъщата й подчертана яснота:

— Не, сър, аз не забравям. Да живееш живот монотонен, какъвто беше моят през изминалите дълги години, не е най-лесният начин да забравиш. Да водиш живот на себеизправление, не този е начинът да забравиш. Да осъзнаваш, че имаш грехове за изкупление и прошки за измолване (всички ние, всеки от нас, всички чеда на Адама ги имат!), то не ти дава правото да пожелаеш забрава. И следователно отдавна съм се отказала от това и нито забравям, нито пък желая да забравя.

Мистър Флинтуинч, който вече въртеше из чашата утайката на чая си, изведнъж я глътна, постави празната чаша на таблата и извърна очи към мистър Бландоа сякаш за да го запита какво мисли по този въпрос.

— Всичко това се съдържаше, мадам — отговори Бландоа, покланяйки се с най-ласкателния си поклон и с бялата ръка, сложена на сърцето, — всичко това бе казано в думата „естествено“, която аз така схватливо и така сърцеведски употребих (ако не бях сърцевед, нямаше да съм Бландоа) преди малко.

— Простете, сър — отвърна тя, — но аз се съмнявам дали един човек на удоволствията, на промените, на ласкателството, човек, привикнал да ухажва и да бъде ухажван…

— Но, моля ви, мадам! За бога!

— … простете, ако се съмнявам, че такъв един човек е в състояние истински да разбере какво изпитва някой в моето положение. Без да възнамерявам да ви проповядвам моята вяра — тя погледна високата купчина от строги на вид книги до себе си (защото вие си вървите по вашия път и сам си носите последствията от това), аз искам да ви кажа само, че моят път е направляван от кормчии, безпогрешно направляван от верни и опитни кормчии, под чието ръководство никога не ще претърпя крушение — не ще претърпя, — и че ако бях забравила предупреждението, скрито в тези три букви, нямаше да бъда и наполовина толкова смирена, колкото съм днес.

Интересно бе да се види как тя се вкопчи за удобния случай, за да поспори с някой невидим опонент. А може би бе раздвоена и сега се нахвърляше върху самата себе си и своята заблуда.

— Ако аз бях забравила вярата си по времето когато бях здрава и свободна, сега сигурно щях да се оплаквам от съществованието, на което съм осъдена. Но аз не я забравих. Ако аз бях забравила, че тази голяма сцена, Земята, е създадена, за да бъде място на скръб, на трудности, на тежки изпитания за съществата, сътворени от нейната кал, тогава може би щях да скърбя за суетите й. Но аз не изпитвам подобна скръб. Ако не знаех, че ние, всеки един от нас е подложен на великия гняв, който трябва да бъде задоволен и срещу който смешното човешко противодействие е нищожно, аз щях да роптая против различието между мен — затворена тук, и хората, които преминават през отвъдната врата. Но аз го приемам като божия милост и благоволение, загдето съм избрана за изкупителна жертва тук, загдето знам онова, в което съм уверена тук на земята, и загдето мога да постигна онова, което вече съм постигнала тук. Иначе моето нещастие би било безсмислено за мене. Ето защо аз не съм забравила и не ще забравя нищо! Ето защо съм смирена и твърдя, че съм по-щастлива от милиони други хора.

Докато изговаряше тези думи, тя положи ръка върху часовника и го върна на съвсем същото място, което заемаше върху малката й масичка. С ръка все още върху него, тя остана вгледана в предмета втренчено и предизвикателно.

През време на цялата тази тирада мистър Бландоа седеше, цял превърнат в слух, с очи, вперени в дамата, и замислено поглаждаше мустаците си с две ръце. Мистър Флинтуинч пък бе обзет от някаква нервност и сега се намеси.

— Стига, стига, стига! — извика той. — Това е съвсем ясно, мисис Кленъм, и вие се изразихте много благочестиво и много добре. Мистър Бландоа, доколкото забелязвам, не е набожен човек.

— Напротив, сър! — възпротиви се този джентълмен и щракна с пръсти. — Да прощавате! Това е част от моя характер. Аз съм чувствителен, пламенен, съвестен и с развито въображение, мистър Флинтуинч, човек трябва или да е религиозен, или да е нищо!

По лицето на мистър Флинтуинч пробягна съмнението, че той по-вероятно всъщност е нищо, докато оня се измъкваше от стола си (типичното за този човек, а и за всички хора, подобни на него, беше това, че във всяко действие, което извършваше, той прекрачваше границата на благоприличието, та било то и само на косъм) и пристъпи да се сбогува с мисис Кленъм.

— С егоизма на една болна и стара жена, както сигурно ви се е сторило, сър — каза тя тогава, — всъщност подведена от вашия случаен намек, аз се отплеснах да говоря за себе си и за своята недъгавост. След като бяхте тъй любезен да ме посетите, надявам се да бъдете така любезен да ми простите и това. Не ме ласкайте, ако обичате. — Защото оня очевидно се канеше да го стори. — Мистър Флинтуинч с удоволствие ще бъде на вашите услуги и аз се надявам, че престоят ви в този град ще се окаже приятен.

Мистър Бландоа й поблагодари и няколко пъти целуна ръката й.

— Това е една стара стая — забеляза той с внезапно оживление, оглеждайки се, докато наближаваше към вратата. — Така дълбоко бях погълнат от разговора, че не я забелязах. Но това е една истинска стара стая.

— Защото това е една истинска стара къща — каза мисис Кленъм със замръзналата си усмивка. — Място без претенции, но наистина старинна.

— Бога ми! — извика посетителят. — Ако мистър Флинтуинч пожелае да ме разведе из стаите, докато ме изпраща, ще му бъда безкрайно задължен. Старите къщи са моята слабост. Имам много слабости, но тази ми е най-голямата. Обичам и изучавам оригиналното във всичките му вариации. Мен самия са ме наричали оригинален. Да си оригинален, не е достойнство — аз имам по-големи достойнства може би, — но възможно е да съм и такъв, кой знае. Хармония, хармония!

— Предупреждавам ви, мистър Бландоа, че къщата е много изоставена и почти празна — каза Джеримая, като взе свещта. — Просто не си заслужава да я разглеждате.

Но мистър Бландоа го потупа приятелски по гърба и само се засмя; тогава гореспоменатият Бландоа изпрати отдалеч още веднъж почитанията си към мисис Кленъм и те напуснаха заедно стаята.

— Предполагам, че горе не ви интересува — каза мистър Флинтуинч, като спряха на площадката.

— Напротив, мистър Флинтуинч; ако това не ви изморява, ще бъда очарован!

И съответно мистър Флинтуинч се запромъква по стълбите, а по петите му следваше мистър Бландоа. Изкатериха се до голямата таванска спалня, в която Артър бе прекарал нощта след завръщането си.

— Ето, мистър Бландоа — каза Джеримая, показвайки я, — надявам се, че я намирате достойна за труда, който си направихме да се катерим чак дотук. Да си призная, аз не.

Понеже мистър Бландоа изрази възторга си, те преминаха и през други мансарди и коридори и пак слязоха по стълбите. Междувременно мистър Флинтуинч беше забелязал, че ни веднаж не бе видял посетителят да разглежда стаите за повече от миг, а неведнаж бе видял посетителят да се вглежда в него, в мистър Флинтуинч. С тази мисъл в ума той се извърна по стълбите, за да провери. Срещна вперения в него поглед; и в мига, в който се фиксираха, посетителят, с онази странна игра на мустаците и носа, се засмя (нещо, което бе правил при всеки подобен момент, откак бяха напуснали стаята на мисис Кленъм) с един демоничен, тих смях.

Като човек много по-нисък от посетителя, мистър Флинтуинч бе поставен в неизгодното положение да бъде наблюдаван отвисоко; и понеже слизаше надолу по стълбата пръв и бе обикновено с едно-две стъпала по-надолу от него, нещата ставаха още по-лоши. Той се отказа да поглежда отново към мистър Бландоа, докато това случайно неравенство не бе премахнато от влизането им в стаята на покойния мистър Кленъм. Но и тогава, когато се изви изведнъж към него, той срещна пак същия поглед.

— Много очарователна стара къща — усмихна се мистър Бландоа. — Толкова тайнствена. Никога ли не чувате загадъчни шумове?

— Шумове — повтори мистър Флинтуинч. — Не.

— Нито ви се привиждат дяволи?

— Не — отговори мистър Флинтуинч и мрачно се извъртя към него, — нито пък такива, които да се представят под това име и под този образ.

— Ха-ха! Тук има портрет, както виждам.

(Но той продължаваше да се взира в мистър Флинтуинч, сякаш портретът беше той.)

— Да, това е портрет, сър, както виждате.

— А смея ли да ви запитам за обекта му, мистър Флинтуинч?

— Мистър Кленъм, покойник. Нейният съпруг.

— Някогашният собственик на оня забележителен часовник, така ли? — запита посетителят.

Мистър Флинтуинч, който бе отправил поглед към портрета, отново се извърна и отново се видя прицелна точка на същия поглед и същата усмивка.

— Да, мистър Бландоа — отвърна той грубо. — Той беше негов, а преди него на чичо му, а преди това бог знае на кого; и това е всичко, което мога да ви разкажа за историята му.

— Личност с много силен характер, мистър Флинтуинч, нашата приятелка горе.

— Да, сър — каза Джеримая и отново се извъртя към посетителя подобно тирбушон, който не успява да захапе както трябва; защото другият изобщо не трепваше и той всякога се виждаше принуден да се предаде. — Тя е забележителна жена. Голяма сила на духа — голям ум.

— Трябва да са били много щастливи — забеляза Бландоа.

— Кои? — запита мистър Флинтуинч и отново се извъртя към него.

Мистър Бландоа насочи десния си показалец към болничната стая, а левия си показалец — към портрета, а после скръсти ръце и като разкрачи крака, загледа усмихнато към мистър Флинтуинч с клюмналия си нос и щръкналите си мустаци.

— Щастливи като всички женени хора, предполагам — отговори мистър Флинтуинч. — Не мога да ви кажа. Не знам. Всяко семейство — със своите си тайни.

— Тайни! — извика Бландоа изведнъж. — Повтори го, сине мой.

— Казах — отговори мистър Флинтуинч, върху когото оня се бе надвесил тъй внезапно, че той усети как лицето му се удря в изпъкналите му гърди, — казах, че всяко семейство си има своите тайни.

— Има ги — извика другият, като го плесна по двете рамене и го задруса напред-назад. — Ха-ха! Прав сте. Има ги! Тайни! Небеса! В някои семейства се крият дяволски тайни, мистър Флинтуинч! — Като каза това и след като плесна мистър Флинтуинч по двете рамена още няколко пъти — уж че най-приятелски и развеселено го поздравяваше за сполучливата му шега, той вдигна ръце нагоре, отметна глава, сключи двете си длани зад главата и избухна в лудешки смях. Безполезно бе мистър Флинтуинч да се опитва пак да се извива към него. Оня се насмя от сърце.

— Я, моля ви, подайте ми свещта за малко — каза той, като се насмя. — Я да погледнем съпруга на забележителната дама. Ха! — Той вдигна свещта на височината на рамото си. — И тук решително изражение на лицето, но не от същия вид. Изглежда тъй, сякаш иска да каже, как беше онова — Никога Не Забравяй — нали, мистър Флинтуинч? Ей богу, сър, така е!

Когато му върна свещта, пак го погледна; и тогава тръгна бавно с него навън към антрето и заяви, че къщата била наистина очарователна и стара и удоволствието да я разгледа не можел да замени и срещу сто лири.

По време на тези прояви на изключителна волност от страна на мистър Бландоа, които включваха и дълбока промяна в начина му на поведение и го правеха по-рязък и по-груб, много по-раздразнителен и безочлив от преди, изсушеното лице на мистър Флинтуинч, което не бе податливо на кой знае какви промени, запази своята безизразност. Той неминуемо би трябвало да се е разгневил на прекалено продължителното унижение, на което бе подложен, но външно съумя да запази самообладание. Обиколката на къщата приключи в малката стаичка до входното антре и той застана там с очи, обърнати към мистър Бландоа.

— Драго ми е, че сте толкова доволен, сър — спокойно отбеляза Флинтуинч. — Изненадан съм. Виждате ми се в отлично настроение.

— Във великолепно настроение — отвърна Бландоа. — Честна дума! Никога не съм се чувствувал по-освежен. Случва ли ви се да имате прозрения, мистър Флинтуинч?

— Не съм сигурен, че разбирам какво искате да кажете с тази дума, сър — отговори му този джентълмен.

— Да речем, в този случай, мистър Флинтуинч, неопределени предчувствия за нещо приятно, което ще се случи.

— Не бих казал, че усещам подобно чувство в настоящия момент — му отговори мистър Флинтуинч с най-сериозен тон. — Но ако го усетя да приближава, ще ви кажа.

— Но аз — каза Бландоа, — аз, синко мой, имам предчувствие, че тази вечер ние ще се сприятелим. Не го ли чувствувате да приближава?

— Н-не — отговори мистър Флинтуинч, след като сякаш се вслуша в себе си. — Не бих казал, че го чувствувам.

— Аз пък имам силното предчувствие, че много ще се сближим. Все още ли не изпитвате подобно усещане?

— Все още не — отвърна мистър Флинтуинч.

Тогава мистър Бландоа отново го хвана за двете рамена, пораздруса го насам-натам по същия весел начин, а после мушна ръка под лакътя му и го покани да го придружи и да изпие бутилка вино като едно истинско старо и добро куче, каквото бил.

Без нито миг колебание мистър Флинтуинч прие поканата и те отидоха в странноприемницата, където бе отседнал пътникът, притичвайки през проливния дъжд, който плющеше по прозорците, покривите и тротоарите още от залез-слънце. Гръмотевиците и светкавиците отдавна бяха отминали, ала дъждът беше все тъй яростен. Като стигнаха до стаята на мистър Бландоа, този любезен джентълмен поръча бутилка порто; а той самият (изпомачквайки всяка удобна вещ, която успя да натрупа наоколо си, за да настани удобно елегантното си тяло) се сви на канапето край прозореца. Мистър Флинтуинч пък седна на стола насреща му; разделяше ги само масата. Мистър Бландоа предложи да пият в най-големите чаши на заведението и мистър Флинтуинч се съгласи. Когато напълниха чашите, мистър Бландоа развеселено чукна върха на своята чаша с дъното на чашата на Флинтуинч и пи за близкото приятелство, което той предчувствувал. Мистър Флинтуинч и той намусено се чукна и изпи чашата до дъно, без да промълви нито дума. Всеки път, когато мистър Бландоа чукваше чашите (а това ставаше при всяко напълване), мистър Флинтуинч безстрастно му отговаряше на чукването и също тъй безстрастно, както се виждаше, би могъл да изгълта както своето, тъй и виното на компаньона си: сякаш като изключим способността му да изпитва вкус, той не се различаваше особено от най-обикновено буре.

С две думи, на мистър Бландоа му стана ясно, че да налива вино порто в необщителния Флинтуинч, означаваше не да го направи по-разговорлив, а направо да му затвори устата. Освен това по вида му личеше, че е способен да пие неспирно през цялата нощ; а дори, ако му се отдадеше случай, и през целия следващ ден и през цялата по-следваща нощ; докато самият мистър Бландоа смътно усети, че започва прекалено много да дрънка и да се хвали. И затова приключи приема с края на третата бутилка.

— Утре вие ще ни се обадите, надявам се, сър — каза мистър Флинтуинч с делови израз на лицето, когато се сбогуваха.

— Зелчице моя — отвърна другият, като го спипа за яката с две ръце, — ще ти се обадя; не бой се. Adieu, мой Флинтуинч. И приеми на раздяла — тук той го прегърна по южняшки маниер и го целуна звучно по двете бузи, — приеми думата на един благородник. Гръм и мълния, кълна се, пак ще се срещнем!

На следния ден той не се появи, макар че авизото пристигна своевременно. Когато вечерта отиде да пита за него, мистър Флинтуинч с изненада разбра, че той си е платил сметката и е заминал за континента през Кале. Но въпреки това по замисленото лице на мистър Флинтуинч се изписа дълбокото убеждение, че в този случай мистър Бландоа ще сдържи думата си и пак ще се появи.

Глава XXXІ Силата на духа

Всеки ден всеки от нас преминава по многолюдните улици на столицата край някой мършав, сбръчкан, пожълтял старик (той би могъл да е паднал и от звездите, ако изобщо има в небесата звезда дотолкова посърнала, че да изпусне подобна гаснеща искрица), който крета нанякъде подплашено, сякаш замаян и малко стреснат от този шум и тази блъсканица. Този старик е всякога дребен старик. Дори някога да е бил едър старец, той се е смалил в дребен старик; ако ли пък всякога е бил дребен старец, той се е свил в още по-дребен старик. Палтото му е с цвят и кройка, каквито никога и никъде и в никой период не са били на мода. Очевидно то не е било шито за него, нито пък за който и да било смъртен. Някой производител на конфекция е взел мерките на Съдбата за пет хиляди палта от това качество и Съдбата е услужила на този старец, един от безкрайната редица стари мъже. То е всякога с големи потъмнели метални копчета, различни от всички останали копчета. Този старик носи шапка, изпомачкана, изтъркана и все пак страшно здрава шапка, която никога не е съумяла да приеме формата на бедната му глава. Грубата му риза и грубото му шалче не му прилягат повече, отколкото палтото и шапката, от тях се излъчва същият вид на вещи, които не са негови — на вещи ничии. И все пак този старик носи своите одежди с неловкостта на човек, издокаран и подреден за пред хората, като че ли останалото си време прекарва с нощна шапчица и халат. И тъй както полската мишка във втората гладна година пристига да навести градската мишка и боязливо си проправя път към жилището на градската мишка през един град, обитаван от котараци, така преминава през улицата и този старик.

Понякога в празнични дни привечер той преминава по улиците с още по-неуверена стъпка, а старите му очи просветват с влажен и мочурлив блясък. Този дребен старик тогава е пиян. Малко му трябва, за да се напие; половин бутилка бира му стига да разклати и без туй треперещите му нозе. Някой жалостив познат — най-често съвсем случаен познат — е посгрял немощта му с халба бира, а в резултат на това ще измине по-дълго време от друг път, преди да го срещнем отново. Защото дребният старик се прибира в приюта за бедняци; дори когато се държи благоприлично, те не го пускат често да излиза (макар че според мен би трябвало, като се знае, че дните му за разходка под слънцето са вече преброени); а когато пък се е провинил, заключват го по-строго от друг път между четири стени заедно с още петдесет и деветима старци, всеки от които мирише на всички останали.

Бащата на мисис Плорниш — един беден, дребничък, писклив и креслив като каталясало птиче стар господин, който на времето си се бе проявявал в така наречения музикален бранш и се бе сблъскал с големи несполуки и който почти никога не бе съумял да си пробие път в живота, нито пък да го налучка, а още по-малко — да стори каквото и да е с него, освен да се примири с мисълта, че животът е непроходим — се бе оттеглил по свое собствено желание в бедняшкия приют, определен по закон да бъде добрият самарянин на неговия район (без дори обичайните два пенса за джебни пари, което бе глупава държавна икономия), по времето на ония събития, които бяха завели мистър Плорниш в затвора Маршалси. До преди затрудненията на неговия зет да се стоварят и на неговата глава, старият Ненди (в приюта всички го наричаха така, но за кървящите сърца той си оставаше старият мистър Ненди) се бе разполагал в едното ъгълче край Плорнишовото огнище и бе получавал и хляба, и виното си от Плорнишовата трапеза. Той все още вярваше, че ще заеме предишното си място, щом Съдбата се усмихне на неговия зет; а междувременно, докато лицето й бе навъсено, живееше си като един от ония дребнички старци сред другите старци, обвити от общата миризма.

Но нито бедността му, нито палтото му, което никога не е било на мода, нито бедняшкият приют, в който живееше сега, бяха в състояние да угасят обожанието на неговата дъщеря. Мисис Плорниш така се гордееше с дарбите на своя баща, както вероятно би се гордяла, ако го бяха избрали за лорд-канцлер. Тя тъй дълбоко се възхищаваше от изисканите му маниери, както би му се възхищавала, ако беше самият велик шамбелан25. Бедният дребен старик знаеше няколко стари, блудкави песнички, отдавна излезли от употреба, песнички за Хлое, Филис и Стрефон, които били ранени от сина на Венера; но за мисис Плорниш дори и в операта не можеше да се чуе музика като тия съкровени трели и цвъртежи, посредством които той изливаше тези песенчици подобно на изтъркана, малка и счупена латерна, въртяна от ръката на дете. В „свободните“ му дни, онези слънчеви петънца в пустата мрачна алея от проскубани и повехнали старци, за мисис Плорниш бе и радост, и мъка да го нахрани вкусно с месце и след като го накара да си пийне и бира, да му рече: „Хайде сега, изпей ни една песничка, татко.“ И той им изпяваше за Хлое, а в случаи, когато настроението му беше особено повишено, тогава и за Филис — Стрефон не беше изпълнявал отдавна, по-точно откакто се бе оттеглил в приюта, — а след това мисис Плорниш заявяваше, че според нея нямало по-добър певец от нейния татко, и изтриваше очи.

Ако в дни като споменатите той се бе върнал от кралския палат, не — ако самият благороден Хладилник се бе завърнал в родината победоносно от някой чуждестранен двор, за да бъде декориран и повишен заради последния си страхотен провал, дори и тогава мисис Плорниш не би го развеждала с по-голяма тържественост из Двора на кървящото сърце.

— Това е татко — казваше тя, запознавайки го с някой съсед. — Татко вече скоро ще си дойде завинаги при нас. Нали изглежда добре? Татко е най-сладкогласният певец; ако веднъж го чуете, никога няма да го забравите.

А що се отнася до мистър Плорниш, той бе повярвал безрезервно във всичко това още когато се бе оженил за дъщерята на мистър Ненди, и само едно не можеше да си обясни — как един тъй надарен възрастен джентълмен не е успял да се издигне. След дълги размишления той бе отдал това на факта, че неговият музикален гений не е бил научно обработен в ранната му младост.

— Понеже защо иначе — обясняваше мистър Плорниш, — защо иначе да се учи музиката, като я носи човек у себе си? Затова ще е, така намирам.

Старият Ненди имаше покровител, един покровител. Той си имаше покровител, който по свой възхитителен начин — някак извинително, като че ли постоянно свикваше възхитени зрители, за да засвидетелствуват, че той просто не би могъл да се държи по-свойски и по-благосклонно с този старик заради простотията и бедността му, — та който по възхитителен начин беше много добър към него. Старият Ненди бе посещавал колежа Маршалси, за да се вижда със своя зет през краткия му престой там; и там щастливо се бе сдобил и постепенно с течение на времето беше задълбочил над себе си покровителството на Бащата на тази национална институция.

Мистър Дорит приемаше този старец по начин, като че ли старецът беше васал на неговото феодално владение. Черпеше го и му поднасяше чай, сякаш оня пристигаше да му положи васалната си клетва от далечни места, където арендаторите са все още диваци. Дори имаше мигове, когато с чисто сърце би могъл да се закълне, че старикът е негов някогашен слуга, останал му верен докрай. Когато заговорваше за него, то беше като за някакъв негов прислужник. Изпитваше голямо задоволство да го среща, а после да се тюхка, че бил толкова западнал, след като оня си отидеше. Учудваше се, че бедничкият старик все още си държал главата права.

— В старческия приют, сър, в общежитието; нито стаята ти — стая, нито гости допускат, загубваш си достойнството, не те уважават, не те зачитат. Отвратително!

Беше рожденият ден на стария Ненди, когато го пуснаха отново да излезе. Но той не им каза, че има рожден ден, защото иначе можеха и да го задържат; тъй като старци като него не би трябвало изобщо да се раждат. Той премина през познатите улици до Двора на кървящото сърце, наобядва се с дъщеря си и със своя зет и им изпълни Филис. Току-що беше я изпял, когато малката Дорит надникна да ги види как са.

— Мис Дорит — каза мисис Плорниш. — Ето го и татко! Ама нали добре изглежда? А пък гласът му какъв е!

Малката Дорит му подаде ръка и усмихнато каза, че отдавна не го е виждала.

— Не, те са прекалено строги към бедния татко — обясни мисис Плорниш с издължено лице — и не го пускат да се разхожда и да подиша чист въздух и на половината на онова, което му е потребно. Но той вече скоро ще си се върне у дома завинаги. Нали, татко?

— Да, мила, надявам се. Ще му дойде времето, добър е господ.

Тук мистър Плорниш направи едно свое изказване, което неизменно произнасяше, съвсем същото, дума по дума, в случаи като този. То бе формулирано по следния начин:

— Джон Едуърд Ненди. Сър. Докато под този покрив има трошица от храна и капка вино, ти си добре дошъл да го делиш с нас. Докато има наръч съчки и ъгълче от леглото, ти си добре дошъл да го делиш с нас. Ако ли пък стане тъй, че няма нищо под този покрив, ти пак ще си добре дошъл да го делиш с нас, било то много или малко. Това е истината, което ти казвам, и, значи, не те лъжа, и съответно това, което остава, то е да бъдеш замолен да го сториш и следователно защо да не го направиш?

На това блестящо възвание, което мистър Плорниш произнасяше тъй, сякаш го бе съчинил (което сигурно беше така) с огромни усилия, бащата на мисис Плорниш отговаряше с пискливия си гласец:

— Благодаря сърдечно, Томъс, аз зная чувствата ти и то е същото, за което сърдечно ти благодаря. Обаче, Томъс, не. Докато не настане час, когато няма да го измъквам от устата на твоите дечица, което ще значи да го измъквам и както и да го наричаш, това ще си е така и аз ще ги лишавам все така, макар че той все ще настане, но много скоро не може да настане, не, Томъс, не!

Мисис Плорниш, която седеше с извърнато лице и стискаше крайчеца на престилката си в ръка, отново се намеси в разговора и каза на мис Дорит, че баща й възнамерявал да прекоси реката, за да изрази уваженията си оттатък, освен ако тя сметнела, че това нямало да е удобно сега.

А тя отговори:

— Аз си отивам направо в къщи и ако желае да тръгне с мен, много приятно ще ми бъде да се погрижа за него — много приятно ще ми е наистина — каза малката Дорит, винаги внимателна да не накърни чувствата на по-слабите — да бъда в негова компания.

— Я, чуваш ли, татко! — извика мисис Плорниш. — Ето те и тебе, младежо, на разходка с мис Дорит! Чакай да ти вържа шалчето на хубава връзка, защото и ти си ми такъв хубавеляк, татенце, какъвто не се е виждал.

С тази синовна шега дъщеря му го понагласи и го прегърна любовно и застана на вратата с болнавото си детенце на ръце, а здравото остави да се катери по стълбите, загледана подир дребния си стар баща, който креташе нататък, мушнал ръка под лакътя на малката Дорит.

Вървяха бавно, а малката Дорит го преведе през Железния мост, настани го на една пейка да си почине и те поседяха там, загледани във водата, и си говориха за корабоплаване, а старикът разказа какво щял да направи, ако му се паднел един кораб, пълен догоре със злато (възнамеряваше да наеме едно хубаво жилище за Плорнишови и за себе си в някоя градина-ресторант и там да си живеят до края на живота, обслужвани от келнера), и денят се превърна в един чудесен рожден ден за стария човек. Оставаха им пет минути да стигнат до целта си, когато на ъгъла на нейната улица се сблъскаха с Фани, с новата й шапка, запътена също нататък.

— Боже мой, какво правиш ти, Еми! — изкрещя стреснато тази млада дама. — Не може да бъде!

— Какво не може да бъде, мила Фани?

— Господи! Всичко можех да повярвам за тебе — отговори младата дама, пламнала от възмущение, — но това не бих могла да повярвам, дори и за тебе!

— Фани! — извика малката Дорит, наранена и удивена.

— О! Я стига с това Фани, проклето жалко същество, стига! Като си помисля само — да върви по средата на улицата посред бял ден подръка с един просяк! (Тя изстреля последната дума като гюлле от топ.)

— О, Фани!

— Казах ти да спреш с това Фани, защото не ти позволявам! Не бях виждала такова нещо. Ах, начинът, по който си решила да ни унижаваш при всеки възможен случай, е наистина отвратителен. Лошо малко създание!

— Нима някой би се почувствувал унижен — кротко се обади малката Дорит, — ако се погрижи за този беден старец?

— Да, госпожице — отговори сестра й, — и ти би трябвало да го знаеш. И ти отлично го знаеш и го правиш именно защото го знаеш. Върховното удоволствие в живота ти е да напомняш на собственото си семейство за неговото нещастие. А второто голямо удоволствие в живота ти е да се движиш в просташко общество. Но все едно, ако ти нямаш чувство за приличие, то аз го имам. Бъди любезна да ме оставиш да премина необезпокоявана на другата страна на улицата.

С тези думи тя изхвърча на отсрещния тротоар. Старият позор, който почтително бе изостанал две-три крачки назад (защото малката Дорит бе пуснала от удивление ръката му, когато Фани я бе подхванала) и който бе блъскан и проклинан от нетърпеливите минувачи, загдето им препречва пътя, настигна своята придружителка леко замаян и каза:

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило с вашия уважаван баща, мис? Надявам се, че всичко е наред в уважаемото ви семейство?

— Да, да — отвърна малката Дорит. — Да, благодаря. Хайде, дайте ми пак ръка, мистър Ненди. Вече скоро ще стигнем.

И тъй тя заприказва с него, както му бе говорила и преди, и те стигнаха до портиерната, където дежуреше мистър Чивъри, и влязоха вътре. Но случи се така, че Бащата на Маршалси се бе запътил към портиерната в мига, в който те излизаха оттам и влизаха в затвора, хванати подръка. Щом гледката, която представляваха, се изпречи пред очите му, той изрази най-силна възбуда и душевно униние; и без да обръща каквото и да е внимание на стария Ненди, който, след като му се бе поклонил, стоеше с шапка в ръка, както обикновено в неговото височайше присъствие, извъртя се обратно, затири се към собствената си врата и хукна по своята стълба.

Като остави нещастника, когото бе взела под своето крило в злощастен час, като му обеща забързано да се върне веднага, малката Дорит затича след баща си, а по стълбата бе настигната от Фани, която се изкачваше с обидено достойнство. Тримата стигнаха стаята почти едновременно; бащата седна на стола си, зарови лице в ръцете си и изпусна тежък вопъл.

— Разбира се — каза Фани. — Точно така. Бедничкият огорчен папа! Е, сега, надявам се, най-сетне ми повярвахте, мис!

— Но какво има, татко? — извика малката Дорит, като се надвеси над него. — Огорчих ли те с нещо, татко? Не, надявам се, че не съм!

— Виж ти, надявала се била! Не те е срам! О ти — задъха се Фани за най-силния израз, — о ти, ти, проста малка Еми! Истинско дете на затвора!

Той възпря упреците й с махване на ръката и изхлипа, повдигайки лице и поклащайки глава към своята по-малка дъщеря:

— Еми, зная, че постъпката ти не е злонамерена. Но ти ме нарани жестоко.

— Не била злонамерена! — пресече го неумолимата Фани. — Направена, за да ни злепостави! Да ни унижи! Да изложи името на семейството!

— Татко — проплака малката Дорит, пребледняла и разтреперана. — Много съжалявам. Моля те да ми простиш. Кажи ми с какво се провиних, за да не го повтарям!

— С какво се била провинила, пита хитрушата! — кресна Фани. — Много добре си знаеш. Аз вече ти го казах, затуй не предизвиквай съдбата и не отричай!

— Шт! Еми — подхвана баща й, като избърса неколкократно лицето с носната си кърпа, а след това я стисна конвулсивно в ръката, която се отпусна на коляното му. — Сторих, каквото можах, за да те опазя тук; сторих, каквото можах, за да ти създам добро име тук. Може да съм успял, а може и да не съм. Ти може да го осъзнаваш, а може и да не го съзнаваш. Не казвам нито да, нито не. Преминал съм през всичко тук освен през унижението. Това ми беше милостиво спестено — до този миг.

Тук конвулсивно свитите му пръсти се отпуснаха и той отново доближи кърпата до очите си. Малката Дорит, коленичила на пода край него, положила умолително ръка на рамото му, го наблюдаваше, изпълнена с разкаяние. След като се поуспокои от обхваналата го жалост, той отново стисна носната си кърпа.

— До този ден милостиво бях пощаден от унижението. Въпреки всичките ми нещастия у мен проличаваше онази сила на духа, уважението — покорността, която изпитваха към нея, ако смея да използувам израза, другите около мен, което ми беше спестило — хъ! — унижението. Но в този ден, в тази минута аз остро го усетих.

— Разбира се! Как би могло да бъде другояче? — възкликна неукротимата Фани. — Да се разхожда тя и да се перчи с един просяк! (Нов топовен изстрел!)

— Но, мили мой татко! — изплака малката Дорит. — Не се оправдавам, че съм наранила доброто ти сърце — не! Небето да ми е свидетел, че не! — Тя стисна ръце, обезумяла от отчаяние. — Единственото, за което те моля, е да се успокоиш и да го забравиш. Но ако сама не знаех, че си тъй мил с този старец и че си дружелюбен с него, и че винаги с радост го срещаш, аз нямаше да дойда тука с него, татко, нямаше наистина. Онова, което съм имала нещастието да направя, е сторено по погрешка. Никога нарочно не бих извикала сълзи в очите ти, мой мили татко — промълви малката Дорит с разкъсано сърце, — каквото и да ми дава срещу това светът или каквото и да иска той от мен срещу това.

А Фани изхлипа полуядосано и полуразкаяно, заплака и тя и започна да повтаря — нещо, което тази млада дама повтаряше винаги, когато бе обхваната едновременно от гняв и съжаления, ядосана както на себе си, така и на околните, — започна да повтаря, че предпочитала да умре.

Междувременно Бащата на Маршалси приласка по-малката дъщеря към гърдите си и я погали по главата.

— Хайде, хайде! Замълчи, Еми, замълчи, дете мое. Ще го забравя колкото мога по-скоро. Аз — тук в гласа му прозвуча хистерическа бодрост, — аз скоро ще съумея да го забравя. Напълно вярно е, моя мила, че винаги ми е приятно да срещна това бедно старче — бедната душица, бедния човечец — и че аз — хм — му отдавам своето покровителство и доброта на — хм, — на тази пречупена тръстика — смятам, че мога да го назова така с най-хубавото чувство, достойнството ми позволява да го сторя. Вярно е, такъв е случаят, мое дете. Но в същото време, като постъпвам така, аз си запазвам, ако смея да се изразя — хм, — ако мога така да го кажа — една душевна гордост. Гордост на духа. Има обаче неща, които са несъвместими с това — той възпря един хлип — и нараняват тая гордост. Раняват я дълбоко. Не това, че съм видял добрата моя Еми да се държи любезно и — хм — снизходително с това бедно старче, не е това, което ме ранява. То е, и нека приключим болезнения случай, като го изчерпим докрай, боли ме, че видях моето собствено дете, собствената ми дъщеря, да пристига в този Колеж отвън, от претъпканите улици — усмихната, усмихната! — хваната подръка с един — о, боже мой! — подръка с една… ливрея!

Намека за палтото без кройка и модел този злощастен джентълмен изрече почти шепнешком, вдигнал нагоре ръката със стиснатата носна кърпа. Разпалените му чувства сигурно щяха да се излеят и в други още изявления, ако в този миг на вратата не се бе почукало, и то два пъти, в отговор на което Фани (все още склонна да умре и достигнала дори дотам, че да желае и да е погребана!) извика: „Влез!“

— Ах, младият Джон! — каза Бащата с променен и успокоен глас. — Какво има, млади Джон?

— Писмо за вас, сър, оставиха го току-що в портиерната, както и едно съобщение, и понеже се случих там, реших да ви го донеса. — Но вниманието на младежа беше привлечено повече от тъжната картина, която представляваше малката Дорит, коленичила в нозете на баща си, с извърната глава.

— Така ли, Джон? Благодаря.

— Писмото е от мистър Кленъм, сър — това е отговорът, а съобщението беше, сър, че мистър Кленъм ви праща своите уважения и ви известява, че ще си достави удоволствието да ви навести днес следобед, надявайки се да ви види, както и — тук вниманието му се разсея повече и от преди, — както и мис Еми.

— О! — Когато надникна в писмото (в което се намираше една банкнота), той се позачерви и отново погали Еми по главата. — Благодаря ви, млади Джон. Правилно. Задължен съм ви за вниманието. Никой ли не чака да влезе при мен?

— Не, сър. Никой не чака.

— Благодаря, Джон. А как е майка ви, млади Джон?

— Благодаря ви, сър, не е чак толкова добре, колкото би ни се искало — всъщност никой от нас не е много добре освен татко, — но тя е доста добре, сър.

— Кажете й, че я поздравяваме, ако обичате. Ще й кажете, че я поздравяваме сърдечно, нали, млади Джон?

— Благодаря ви, сър, ще й кажа. — И мистър Чивъри младши си отиде, след като спонтанно, още в стаята, бе успял да съчини един съвсем нов надгробен надпис в смисъл, че Тук лежи тялото на Джон Чивъри, Който, след като на Еди-коя си Дата бе видял Идола на Живота си, Потопен в Скръб и Сълзи, и Неспособен да понесе тази Мъчителна гледка, Незабавно се прибра в Обителта на своите неутешими родители и Прибързано сложи край на Съществованието си по своя Воля.

— Хайде, хайде, Еми — обади се Бащата, когато младият Джон бе затворил вратата, — хайде да спрем по този въпрос! — Изминалите няколко минути видимо бяха повишили настроението му и той бе много разведрен. — Но къде остана моето бедно старче? Не бива да го оставяме сам по-дълго, иначе ще си помисли, че не е желан, а това ще ме огорчи. Ти ли ще го повикаш, дете мое, или аз да отида?

— Ако обичаш, татко — каза малката Дорит, която се опитваше да спре хлиповете си.

— Разбира се, че ще ида, миличка. Забравих; очите ти са малко… Хайде! Усмихни се, Еми. Не се притеснявай за мен. Аз се оправих, мила, оправих се. Върви си в стаята, Еми, и се пооправи, за да посрещнеш мистър Кленъм.

— Предпочитам да си остана в стаята, татко — отговори малката Дорит, която сега по-трудно и от преди съумяваше да потисне сълзите си. — Предпочитам да не срещам мистър Кленъм.

— О, срамно, срамно е, мила моя, това е безразсъдство. Мистър Кленъм е един много благороден човек — много благороден. Сдържан понякога; но бих казал, извънредно благороден. Не мога да допусна да не си тук и да не посрещнеш мистър Кленъм, мила, особено пък днеска. Затуй върви да се оправиш, Еми; върви да се освежиш, бъди добро дете!

Отпратена така, малката Дорит послушно стана и се подчини; спря само за миг, преди да напусне стаята, за да целуне сестра си за сдобряване. Вследствие което на тази млада дама — която се чувствуваше твърде изтощена нервно и засега се бе отказала от желанието, благодарение на което се бе отървала от гнева си — й хрумна, и тя го изрази гласно, че по-добре щяло да е старикът Ненди да умре, вместо да се мъкнел тук и да ги тревожел — този отвратителен, скучен, проклет нещастник, и да скарвал две сестри.

Бащата на Маршалси, който бе започнал да си тананика някаква песничка и дори бе кривнал на една страна черната си кадифена шапчица — така си бе оправил настроението, слезе долу на двора и намери старика, застанал с шапка в ръка на същото място край портата, където го бяха оставили.

— Ела, Ненди — каза той с голяма благост. — Ела горе, Ненди; знаеш пътя; ами защо още тогава не дойде горе? — И той стигна дотам в споменатия случай, че да му подаде ръка и да му каже: — Как си, Ненди? Добре ли си?

На което вокалистът му отговори:

— Благодаря ви, благородни господине, още по-добре съм, загдето виждам ваша милост.

Докато пресичаха двора, Бащата на Маршалси го представи на най-новия колежанин:

— Един стар мой познат, сър, един беден старик. — А после добави: — Позавий се, добри ми Ненди, сложи си шапката. — Което бе много любезно наистина.

Но неговото покровителство не спря дотук; защото той накара Меги да приготви чай и я изпрати да купи някакви бисквитки, прясно масло, яйца, студена шунка и скариди. За покупката на продуктите той й връчи банкнота от десет лири, като подробно й обясни да внимава в рестото. Всички тези приготовления отиваха вече към края си, а дъщеря му Еми се бе върнала със своята бродерия, когато пристигна Кленъм. Той го приветствува много учтиво и го покани да похапне с тях.

— Еми, любов моя, ти познаваш мистър Кленъм дори по-добре, отколкото аз имам щастието да го знам. Фани, мила, ти се знаеш с мистър Кленъм. — Фани му кимна високомерно; поведението, което тя неизменно възприемаше в моменти като тоя, се дължеше на факта, че според нея съществуваше един всеобхватен заговор да се унижава фамилията, като не се дооценява или недостатъчно се уважава, и един от заговорниците беше и той.

— А този, мистър Кленъм, е беден човечец, старият Ненди, много предана стара душица. (Той винаги говореше за него като за предмет, останал от древността, докато всъщност оня бе две-три години по-млад от Дорит). — Я чакайте. Ама вие май се познавахте с Плорниш, нали? Май дъщеря ми Еми беше споменала, че познавате бедния Плорниш?

— О, да! — потвърди Артър Кленъм.

— В такъв случай, сър, това е бащата на мисис Плорниш.

— Така ли? Драго ми е да се запознаем.

— А още по̀ ще ви е драго, ако знаете какви чудесни качества притежава, мистър Кленъм.

— Надявам се да ги открия, като го опозная по-добре — каза Артър, който в душата си окайваше приведената и смирена фигура.

— Днес за него е празник и той идва да посети старите си приятели, които винаги с радост го посрещат — обясни Бащата на Маршалси. А след това добави тихичко: (— В старопиталище е, бедничкият. Днес му е свободен ден.)

В това време Меги, безшумно подпомогната от своята майчица, беше постлала масата и закуската бе поднесена. Понеже времето беше горещо и затворът — задушен, прозорецът беше разтворен докрай.

— Ако Меги постеле вестника на перваза, мила — прошепна благодушно Бащата на малката Дорит, — моят стар почитател ще може да си пийне чая там, докато ние похапваме тук.

И тъй, разделен от благородната компания посредством пропастта от една стъпка и половина, бащата на мисис Плорниш задоволително си похапна. Кленъм за пръв път ставаше свидетел на проявата на познатото ни великодушно покровителство от страна на другия баща, Бащата на Маршалси; и потъна в размишления над тези чудновати прояви.

Но най-поразително от всичко му се стори удоволствието, с което той разискваше немощността и упадъка на старика. Сякаш той самият бе някакъв благосклонен треньор, който обяснява състоянието на безобидното животно, изложено от него на показ.

— Още ли не си изял шунката, Ненди? Ах, ах, колко си бавен! (Последните му зъби — обясни той на останалите — вече го оставят, горкото старче.)

После пак се обади:

— Не искаш ли скариди, Ненди? — а когато оня не отговори веднага, рече: (— Слухът му много отслабва. Скоро ще оглушее.)

Друг път го запита:

— Правиш ли си дълги разходки из оня двор, там, където живееш, Ненди?

— Не, сър. Не обичам много да се разхождам.

— Не, разбира се — потвърди той. — Много естествено. — А после тихичко уведоми другите: (— И краката му го оставят.)

По едно време запита старика с онази типична снизходителност, с която му говореше, за да го приравнява уж към себе си, на колко години е малкото му внуче.

— Джон Едуърд — започна старикът, като оставя бавно ножа и вилицата, за да си помисли. — На колко е години ли? Чакайте да си помисля.

Бащата на Маршалси се почука по главата. (— Паметта отслабва.)

— Джон Едуърд ли, сър? Да ви кажа, забравил съм. Не мога сега да си спомня точно, сър, дали беше на две години и два месеца или на две години и пет месеца. Но е нещо такова.

— Не, не си блъскай ума над това сега — отговори той с безкрайно търпение. (— Способностите му видимо западат — старецът ръждясва от живота, който води!)

Колкото повече открития от подобен характер мистър Дорит си внушаваше, че изнамира у старика, толкова повече сякаш го заобичваше; а когато се надигна от стола след чая, за да се сбогува със стареца, който каза, че се страхувал, благородни господине, че часът за прибирането му наближавал, самият той се изпъчи, за да изглежда колкото може по-строен и по-здрав.

— На това не му викаме шилинг, Ненди, да знаеш — каза той, като му мушна един в ръката, — на това му викаме тютюн.

— Благородни господине, благодаря ви. Ще си купя тютюн. Моите благодарности и уважение към мис Еми и мис Фани. Желая ви лека нощ, мистър Кленъм.

— И да не ни забравяш, стари ми Ненди — каза Бащата. — Пак да дойдеш, помни, винаги, когато имаш свободен следобед. Не бива да излизаш, без да ни навестяваш, иначе ще ти се разсърдим. Лека нощ, Ненди. Внимавай, като слизаш по стълбите, Ненди; много са неравни и изтъркани.

С тези думи той поостана на стълбищната площадка и изчака старчето да слезе до долу; а когато отново влезе в стаята, заяви с някакво надуто задоволство:

— Тъжна гледка, мистър Кленъм, макар да е утешително това, че той самият не го осъзнава. Бедничкият старик е една нещастна развалина. Духът му е сломен и смазан — унищожен, — изтръгнат от него, сър, напълно!

Понеже Кленъм имаше за цел да се забави там, той отговори каквото можа на тези думи и застана край прозореца с Бащата, докато Меги и нейната майчица миеха чайния сервиз и разтребваха масата. Забеляза, че събеседникът му стои на прозореца със самочувствието на приветлив и достъпен владетел и че когато някой от поданиците долу в двора поглеждаше нагоре, начинът, по който мистър Дорит отговаряше на поздрава му, твърде много напомняше на кралска благословия.

Когато малката Дорит седна край масата със своята бродерия и Меги с нейната — на леглото, Фани започна да си връзва шапката, което значеше, че се готви да си отива. Артър, който все още преследваше своята цел, остана. В това време вратата се отвори без никакво почукване и вътре влезе мистър Тип. Той целуна Еми, докато тя се надигаше да го посрещне, кимна на Фани, кимна на баща си, хвърли свъсен поглед към гостенина, без да даде вид, че го познава, и седна.

— Тип, миличък — обади се кротко малката Дорит, смутена от това, — нима не видя…

— Да, Еми, видях. Ако имаш пред вид присъствието на някой посетител тук, в стаята — казвам, ако говориш ей за оня — отговори Тип и изметна рязко глава към по-близкото си до Кленъм рамо, — видях!

— И това ли ще кажеш само?

— Това ще кажа само. Надявам се — додаде високомерният младеж след минутно мълчание, — надявам се, че посетителят ще ме разбере, когато кажа, че това е всичко, което ще кажа. С две думи, надявам се, посетителят ще разбере, че не се е отнесъл към мен като към джентълмен.

— Не го разбирам това — спокойно отбеляза омразната личност, за която ставаше дума.

— Не? Ами добре тогава, за да ви го изясня, сър, бих желал да ви уведомя, че когато се обръщам към някого с — както смятам — добре аргументирана молба, една належаща молба, една деликатна молба към някого за един дребен временен заем, който почти нищо няма да му струва — който почти нищо няма да му струва, обърнете внимание! — и когато този индивид ми отговори, че молел да бъде извинен, аз смятам, че той не се е отнесъл към мен като към джентълмен.

Бащата на Маршалси, който наблюдаваше мълчаливо сина си, в мига, в който чу думите му, подхвана с гневен глас:

— Как се осмеляваш… — Но синът му го прекъсна:

— Хайде сега ти пък не ме питай как съм се осмелявал, татко, защото това са глупости. А що се отнася до начина на поведение, което съм избрал спрямо тук присъствуващия индивид, би могъл да се гордееш, че все пак се държа достойно.

— Точно така! — извика Фани.

— Достойно ли? — каза Бащата. — Да, много достойно; извънредно достойно. Значи, дотам стигнахме, синът ми да ме учи мене — мене, какво значи достойно държание?

— Хайде сега да не се разправяме за това, татко, и да не се караме по въпроса. Аз съм напълно убеден, че тук присъствуващият индивид не се отнесе към мен като към джентълмен. Точка по въпроса!

— Никаква точка, сър — отговори Бащата. — Никаква точка ти казвам! Значи, напълно си се убедил, така ли? Напълно си се убедил?

— Да, напълно. И защо да продължаваме повече?

— Защото — отвърна му Бащата много разгорещено, — защото ти нямаш никакво право да се убеждаваш в нещо, което е чудовищно, което е — хм — аморално, което е — хм — отцеубийствено. Не, мистър Кленъм, умолявам ви, сър. Не искайте от мене да спра; това тук — хм — засяга един общ принцип, който е дори и над законите на — хм — гостоприемството. Аз протестирам срещу твърдението на моя син. Аз — хм, — аз лично се отвращавам от него.

— Че защо, теб какво пък те засяга това, татко? — отвърна синът през рамо.

— Какво ме засяга мене ли, сър? У мене се крие един — хм, — един характер, сър, който не би могъл да понесе това. — Той отново измъкна носната си кърпа и попи лицето си. — Аз съм разгневен и обиден от думите ти. Нека предположим, че аз самият в даден момент — хм — или в дадени моменти съм отправил молба, добре аргументирана молба, и една деликатна молба, и една належаща молба към някой индивид за малък временен заем. Нека предположим, че този заем е можело да ми се даде без затруднения, но този индивид ми е съобщил, че не може да го даде. Нима в такъв случай синът ми трябва да ми каже, че не са се отнесли към мен като към джентълмен и че аз — хм — съм приел това унижение?

Дъщеря му Еми нежно се опита да го успокои, но той за нищо на света не искаше да се успокои. Той каза, че духът му се бил разбунтувал и не можел да понесе това.

Нима това трябвало да му се каже, пожела той отново да знае, нима трябвало да му се каже от неговия собствен син, край собственото му огнище, в собственото му лице? Нима подобно унижение трябвало да му се нанесе от неговото собствено дете?

— Че кой те кара да го приемаш върху себе си и да се чувствуваш обиден, татко? — намусено запита младият джентълмен. — Онова, в което аз съм се убедил, няма нищо общо с тебе. Каквото казах — няма нищо общо с тебе. Кой те кара да се навираш в чуждите шамари?

— Отговарям ти, че има много общо с мене — отговори Бащата. — И аз с възмущение ти заявявам, сър, че — хм — деликатното и особено положение, в което се намира собственият твой баща, сър, би трябвало — хм — да те накара ако не друго, поне да занемееш, сър, като изразяваш такива — хм, — такива противоестествени принципи. И освен това, ако нямаш синовно чувство, сър, ако отричаш този си дълг, нима не си поне — хм, — нима поне не си християнин? Да не си — хм — атеист? И християнско ли е, позволи да те запитам, да заклеймяваш и да осъждаш един човек, загдето е помолил да го извиниш един-единствен път, когато този същият човек може би — хм — ще ти отговори на молбата следващия път? Нима не е по-християнско да го — хм, — да му дадеш още веднъж възможност да се поправи? — Той бе изпаднал в състояние на религиозен екстаз и разпаленост.

— Напълно ми е ясно — каза мистър Тип, като се надигна да си върви, — че тази вечер тука не може да се спори разумно и справедливо, затова най-добре да му сложим край. Лека нощ, Еми. Не се ядосвай. Много съжалявам, че трябваше да се случи тъкмо тук, и то в твое присъствие, честна дума; но не ми е възможно да потискам честния си дух дори и заради тебе, сестро.

С тези думи той си наложи шапката и излезе, придружен от мис Фани, която от своя страна сметна за належащо да се раздели с Кленъм с един-единствен поглед, в който се прочете, че винаги го е смятала за един от огромната група на заговорниците.

Когато си отидоха, Бащата на Маршалси показа склонност отново да изпадне в униние и сигурно щеше да го стори, ако в този миг не беше дошъл един джентълмен, изпратен да го заведе в Голямата стая. Беше същият джентълмен, когото Кленъм бе видял през нощта, когато сам случайно бе останал да нощува в затвора, и който страдаше от манията да се оплаква, че неправилно се изразходвали фондовете, от които Маршала уж си тъпчел търбуха. Той се представи за пратеник, дошъл да отведе Бащата на председателския стол; защото вече им бил обещал да председателствува събраните там колежани на тяхната музикална вечеринка.

— Ето, както виждате, мистър Кленъм — каза Бащата, — такива са тегобите на положението, което заемам тук. Но какво да се прави — дълг към обществото! Уверен съм, че вие най-добре ще ме разберете — длъжен съм да изпълня задължението си.

Кленъм го помоли да не се бави нито миг повече.

— Еми, моя мила, ако си в състояние да задържиш мистър Кленъм за по-дълго тук, оставям с доверие всичко в твои ръце и се надявам, че ще съумееш да сториш нещо, за да накараш мистър Кленъм да забрави — хм — неуместните и неприятни обстоятелства, които се случиха след нашия чай.

Кленъм го увери, че това не го е огорчило и затова просто нямало какво да забравя.

— Драги ми господине — каза Бащата, като свали черната си шапчица и стисна ръката на Кленъм, с което искаше да изрази благодарността си за получаването на писмото и банкнотата през същия следобед, — нека небето ви благослови!

Така най-после целта на Кленъмовото забавяне беше постигната и той можеше да си поговори с малката Дорит, без никой да ги слуша. Меги се смяташе за никой и затова беше тук.

Глава XXXІІ Още предсказване на бъдещето

Меги седеше край прозореца, надвесена над ръкоделието си, с голямото си бяло боне, чиито прозрачни къдри скриваха и без туй слабо очертания й профил, а здравото й око беше съсредоточено в работата й. Големите къдри и болното й око я отделяха съвсем от нейната майчица, която седеше срещу прозореца. Трополенето и тътренето на крака върху настилката на двора бе много намаляло, откак председателят бе заел своето място; защото по-голямата част от колежаните бяха отишли на музикалната вечеринка. Малцината, които не носеха музика в душата или пък пари в джобовете, се шляеха нагоре-надолу; и познатата гледка на съпругата, дошла да посети затворника, и потиснатият несвикнал арестант, сгушени по ъглите подобно скъсани паяжини, както и още някои тъжни картини, все още можеха да се видят по другите места. Това бе най-тихият час в Колежа, като изключим нощните часове, когато колежаните се облагодетелствуваха от съня. Долитащото възхитено потропване върху масите в салона обявяваше успешното завършване на някой музикален откъс или единодушния възторг на обединените деца от някой тост, или пък реч, произнесена от техния Баща. Понякога нечий извисен глас, по-звучен от останалите, обявяваше на слушателите, че някой наперен бас в момента плува из синия океан или ловува из полето, или тича подир елена, или е в планината, или е сред зелените ливади; ала маршалът на Маршалси си знаеше работата и скоро пак го връщаше тук бързо и безропотно.

Когато Артър Кленъм стана, за да седне до малката Дорит, тя така се разтрепера, че с усилие успяваше да задържи иглата. Кленъм нежно сложи ръка върху нейното ръкоделие и каза:

— Малка Дорит, позволете ми да го оставя настрана.

Тя го послуша и той го сложи настрана. Тогава ръцете й нервно се стиснаха, но той взе една от тях.

— Тъй рядко ви виждам напоследък, малка Дорит.

— Заета бях, сър.

— Но едва днес съвсем случайно научих, че сте посетили онези добри хора, моите съседи. А защо тогава не се отбихте и при мен?

— Не… не знам. Не, всъщност помислих, че сте зает. Сега сте много зает, нали?

Той забеляза разтрепераното й крехко телце и унилото й личице, както и очите, които се свеждаха в мига, в който срещнеха погледа му — видя всичко това с тревога и нежност.

— Дете мое, държането ви е много променено.

Сега вече тя трепереше неудържимо. Внимателно измъквайки ръката си от неговата и слагайки я в другата си ръка, тя остана да седи с наведена глава и силно разтреперана.

— Моя малка Дорит — каза Кленъм състрадателно.

Тя избухна в сълзи. Меги изведнаж вдигна поглед и ги гледа така близо минута; но не се намеси. Кленъм почака, преди да заговори отново.

— Непоносимо ми е да виждам как плачете — каза й той; — но се надявам, че това е облекчение за претовареното ви сърце.

— Да, така е, сър. Нищо друго освен това.

— Да, да! Страхувам се, че се разстройвате повече, отколкото заслужава, за онова, което стана тук преди малко. То е без значение; без никакво значение. Аз просто имах нещастието да се изпреча на пътя му. Забравете го заедно с тези сълзи. Случката не заслужава ни една от вашите сълзи. Ни една ли казах? Аз съм готов дреболии като тази да ми се случват по петдесет пъти на ден, стига с това да ви спестя само миг тревога, малка Дорит.

Сега тя се бе окуражила и му отвърна по привичния си начин:

— Колко сте добър! Но дори да нямаше в тази случка нищо, заради което да съжалявам и да се срамувам, тя все пак е израз на такава неблагодарност за…

— Замълчете! — каза Кленъм усмихнато и докосна устните й с ръка. — Не съм очаквал от вас, вие — която помните дълго и помните всичко, да забравяте толкова лесно. Трябва ли пак да ви напомням, че аз не съм нищо друго и никога не съм бил друго освен приятел, на когото се съгласихте да вярвате и да се доверявате? Не. Не сте забравили това, нали?

— Опитвам се, иначе преди малко, когато обърканият ми брат беше тук, щях да го сторя. Но и вие ще си спомните, че той е отраснал в този затвор и няма да го съдите прекалено строго, бедното момче, знам това!

Когато при тези думи вдигна очи към него, тя погледна лицето му по-отблизо, отколкото друг път, и каза с променен глас:

— Болен ли сте били, мистър Кленъм?

— Не!

— Нито сте уморен? Не страдате ли? — запита го тя развълнувано.

Сега вече Кленъм се зачуди как да й отвърне. В отговор той каза:

— Да си призная, имах известни тревоги, но те вече преминаха. Толкова ли ми личи? Въобразявах си, че съм много по-силен и по-сдържан. Така си мислех. Но май ще трябва да се поуча от вас. Кой би могъл да ме научи по-добре?

И през ум не му минаваше, че тя вижда у него неща, които никой друг не бе в състояние да види. И през ум не му минаваше, че в целия свят нямаше други очи, които да го виждат в такава светлина и с такава сила, както нейните.

— Но това ме довежда до нещо, което бих искал да ви кажа — продължи той, — и следователно няма да се сърдя на собственото си лице и да го обвинявам, че уж ме представяло в друга светлина и ми изневерявало. Освен това привилегия и удоволствие е да се доверя на моята малка Дорит. Нека си призная тогава, че забравяйки своята улегналост и своята напреднала възраст, забравяйки, че времето ми за неща от този род е вече отдавна отминало поради еднообразието и нищожната радост, сред които премина животът ми, без да го усетя — забравяйки всичко това, аз си въобразих, че съм се влюбил.

— Аз познавам ли я, сър? — запита малката Дорит.

— Не, дете мое.

— Не е ли това дамата, която бе тъй мила с мене заради вас?

— Флора? Не, не. Нима сте си помислили…

— Никога не съм го вярвала докрай — каза малката Дорит по-скоро на себе си, отколкото на него. — Учудвах се, че може да е тъй.

— Както и да е! — каза Кленъм, примирен с чувството, което го бе обзело в алеята през оная вечер с розите, чувството, че е възрастен човек, който вече е привършил с тази част на своя живот. — Разбрах грешката си и се поразмислих малко над това — с две думи, доста си помислих — и поумнях. И след като поумнях, преброих си годините, огледах се да видя какъв съм, погледнах към миналото, погледнах към бъдещето и разбрах, че скоро вече ще побелея. Разбрах, че вече съм се изкатерил по хълма, преминал съм по равното плато горе и бързо се спускам надолу.

Да бе знаел остротата на болката, която причиняваше на това търпеливо сърце с тези свои думи! Особено пък като ги казваше, за да я отпусне и успокои.

— Разбрах, че дните, когато подобно нещо би ми подхождало, би било хубаво, би било надеждно или щастливо за мене, или изобщо би имало каквато и да е връзка с мене, са отлетели и никога вече няма да се върнат.

О, да бе знаел, да беше знаел! Да би могъл да види камата в собствената си ръка и жестоките рани, които нанасяше в преданото кървящо сърчице на своята малка Дорит!

— Но вече се свърши и аз отвърнах лице от това. Ала защо ли разправям всичко това на малката Дорит? Защо ли ви показвам, дете мое, годините, които ни разделят, защо ли ви напомням, че отдавна съм минал — с целия си досегашен живот, времето, което едва сега започва да тече за вас?

— Защото ми вярвате, затова, надявам се. Защото знаете, че нищо не би могло да ви засегне, без да засегне и мен; че нищо не може да ви направи щастлив или нещастен, без да направи и с мен, която съм толкова благодарна, същото.

Той долови трепета в гласа и видя искреното й лице, видя ясните й верни очи, видя развълнуваната й гръд, готова да се хвърли радостно към него, за да приеме тя смъртоносната рана, насочена към него, с умирающия вик: „Обичам го!“; но и най-далечната представа за истината не го озари. Не. Той виждаше преданото малко същество с неговите износени обувки, девойката — в простичката й рокля, в нейния затворнически дом; в тялото — крехко дете, героиня по дух; и светлината на нейния простичък живот затъмняваше всичко друго наоколо.

— Да, и по тези причини, малка Дорит, но и по други. Тъй отдалечен, тъй различен и толкова по-стар от вас, аз съм най-подходящ за ваш приятел и съветник. Искам да кажа — толкова по-лесно ще можете да ми се доверите; и всяко стеснение, което бихте изпитали пред другите, би трябвало да изчезне, когато сте с мен. Защо страняхте тъй дълго от мен, кажете!

— Тук се чувствувам по-добре. Моето място и ползата от мене са тук. Тук се чувствувам много по-добре — тихо промълви малката Дорит.

— Така ми казахте и оня ден, на моста. Много размишлявах над това. Дали нямате някаква тайна, която да ми доверите с надежда и утеха?

— Тайна? Не, нямам никаква тайна — отговори разтревожено малката Дорит.

Разговаряха на тих глас; по-скоро защото така бе по-подходящо за нещата, които си казваха, отколкото да се предпазват от ушите на Меги, заета със своята работа. Но изведнъж Меги отново вдигна втренчения си поглед и този път проговори:

— Слушай! Майчице!

— Да, Меги?

— Ако ти си нямаш тайна, за да му я кажеш, кажи му тогава онази за принцесата. Тя поне си имаше тайна.

— Принцесата си имала тайна ли? — запита Кленъм изненадано. — Каква беше тази принцеса, Меги?

— Божке! Ама че седнал да пита едно десетгодишно момиче — отвърна му Меги — и да му слага уловки. Кой е казал, че принцесата си имала тайна? Аз такова нещо не съм казвала.

— О, извинявай, стори ми се, че ти го каза.

— Не, не съм. Как ще го кажа, когато точно тя искаше да я открие? Малката женичка си имаше тайна и непрестанно предеше на чекръка. И тогава тя й казва: защо го държиш тук? И тогава другата и казва: не, не го държа; и тогава другата й казва: да, държиш го; и тогава и двете отиват до долапа и го намират там. И тя не иска да отиде в болницата и тогава умира. Ти знаеш, майчице; кажи му. Защото това си беше една много хубава тайна! — извика Меги, като прихвана рамене с ръце.

Артър погледна към малката Дорит с надежда да му разгадае казаното и остана удивен, когато я видя така смутена и поруменяла. Но когато тя му обясни, че ставало дума за някаква приказка, която тя един ден измислила за Меги, и че приказката била толкова глупава, щото я било срам да я повтори, дори и да си я припомнела, той престана да разпитва.

Но отново се върна към собствената си тема, като първо я помоли да се вижда по-често с него и да не забравя, че едва ли друг би проявявал по-голям интерес към нейното добруване от него самия и едва ли друг би бил така готов да го осъществи, както той е готов. Когато тя пламенно отговори, че отлично знаела това, че никога не го забравяла, тогава той зачекна втория, по-деликатния въпрос — относно подозрението, което се бе оформило у него.

— Малка Дорит — каза той и отново взе ръката й и заговори още по-тихо и от преди, тъй че дори и Меги в малката стаичка да не може да го чуе, — и още нещо. Отдавна искам да ви кажа това, но все не намирах удобен момент. Не ми се сърдете — на мене, който според разликата в годините бих могъл да ви бъда баща или чичо. Винаги си мислете за мен като за един много възрастен човек. Аз зная, че цялата ви преданост е съсредоточена тук, в тази стая, и нищо не е в състояние да ви отвлече от задълженията ви тук. Ако не бях така уверен в това, отдавна щях да ви замоля, щях да замоля вашия баща да позволи да ви осигуря много по-хубаво място. Но вие може би изпитвате някакво влечение — не бих казал, че го изпитвате в момента, макар че и това не е изключено, но може би в близко време ще изпитате влечение към друг някой човек; един интерес, който няма да попречи на обичта към баща ви.

Тя беше много, много бледа и мълком поклати глава.

— Възможно е, малка Дорит.

— Не. Не. Не. — Тя поклащаше глава при всяко бавно повторение на думата, а от нея се излъчваше някакво примирено отчаяние, което той дълго време не успя да забрави. Дойде време, когато си го припомни отлично, много след това, сред стените на същата тази тъмница, в същата тази стая.

— Но ако това все някога се случи, споделете го с мен, мое мило дете. Доверете ми тайната си, посочете обекта на вашето увлечение и аз ще се опитам с цялото си усърдие и чест, и приятелство, и уважение, които изпитвам към вас, добричка малка Дорит, от цялото си сърце, да ви бъда в постоянна услуга.

— О, благодаря ви, благодаря! Но не, о, не, о, не! — Тя издума това, вгледана в него, със скръстени на скута, похабени от работа ръце и със същия решителен глас.

— Сега не настоявам да ми се изповядате. Искам само да ме дарите с непоколебимото си доверие.

— Нима бих могла да сторя нещо по-малко от това, след като сте толкова добър?

— Тогава, значи, наистина ще ми вярвате от сърце? И няма да имате тайни от мен, когато сте нещастна или пък притеснена?

— Почти не.

— А сега, нямате ли сега някаква тайна?

Тя поклати отрицателно глава. Но беше много бледа.

— Когато тази нощ си легна и мислите ми се върнат тук — както се връщат всяка нощ, дори ако не съм ви видял, — към това тъжно място, мога ли да се надявам, че няма друга скръб отвъд стените на тази стая и нейните обичайни обитатели, която да измъчва сърцето на малката Дорит?

Тя сякаш се оживи при тези думи — много след това той си го припомни — и каза по-жизнерадостно:

— Да, мистър Кленъм; да, можете!

Разнебитената стълба, която никога не закъсняваше да извести, че някой се качва или пък слиза, проскърца под нечии забързани стъпки и по нея се чу и друг един звук, като че ли парна машина, събрала повече пара, отколкото е в състояние да изразходва, пътуваше към стаята. Когато наближи, нещо, което стори с голяма бързина, тя заработи още по-енергично; и след почукване сякаш се приведе към вратата и изпухтя през ключалката.

Преди още Меги да свари да отвори вратата, мистър Панкс я отвори отвън, застана там без шапка, гологлав, в най-разчорлен вид, загледан в Кленъм и в малката Дорит през рамото му. В ръката си стискаше запалена пура, а от него се разнасяше миризма на бира и тютюнев дим.

— Циганинът Панкс — извика той задъхано, — ясновидец.

Той стоеше там, кирлив, усмихнат, и ги гледаше задъхан, с много особен вид. Като че ли вместо да е маша на своя работодател, той беше тържествуващият господар на Маршалси, на самия маршал, на всички ключари, на всички колежани. В голямото си самодоволство той мушна пурата между устните си (след като очевидно не беше пушач), стисна силно дясното си око и тъй здраво всмукна, че изпадна в тежък пристъп на тръпки и кашлица. Но дори и по време на този пристъп не спря да повтаря любимата фраза, с която се представяше: „Па-анкс циганинът, ясно-видец!“

— Дойдох да прекарам вечерта с другите — каза Панкс. — Попях с тях. Играх с тях на „Бял пясък“ и „Сив пясък“. Какво беше, така и не разбрах. Все едно. Готов съм да участвувам в каквото и да е. Все същото е, стига да вдигаш достатъчно шум.

Отначало Кленъм го помисли за пиян. Но скоро разбра, че макар да си беше пийнал малко (или много) бира, причината на възбудата му не идваше нито от хмела, нито пък бе дестилирана от каквито и да било зърна или плодове.

— Как сте, мис Дорит? — каза Панкс. — Рекох си, че няма да ми се разсърдите, ако се отбия и надникна при вас. Мистър Кленъм бил тук, разбрах го от мистър Дорит. Как сте, сър?

Кленъм му поблагодари и каза, че му било драго, като го вижда тъй развеселен.

— Развеселен! — викна Панкс. — Та аз съм в отлично настроение, сър. Не мога да се бавя нито миг повече, защото ще ме търсят, а пък не искам да ме търсят. — Е, мис Дорит?

Той сякаш изпитваше неутолимо желание да се обръща към нея и да я заглежда; в същото време възбудено си бъркаше из косата и я разперваше нагоре като същинско черно какаду26.

— Едва от половин час съм тук. Знаех, че мистър Дорит ще председателствува, и си рекох: „Ще ида да го подкрепя!“ Всъщност трябваше да бъда днес в Двора на кървящото сърце; но мога и утре да ги разтревожа. — Е, мис Дорит?

Малките му черни очички искряха с електрическа светлина. Дори самата му коса сякаш изпускаше искри, когато я докосваше. Беше в такова наелектризирано състояние, че човек очакваше и той самият да започне да искри и да свети, където и да го докоснат.

— Чудесна компания тук — отбеляза Панкс. — Е, мис Дорит?

Тя бе поуплашена от него и не знаеше какво да отговори. А той се засмя и кимна към Кленъм.

— Не се страхувайте от него, мис Дорит. Той е от нашите. Вярно, разбрахме се да не се забелязваме пред хората, но нямахме пред вид мистър Кленъм. Той е от нашите. И той е вътре. Нали, мистър Кленъм? — Е, мис Дорит?

Възбудата на това странно същество бързо се предаваше и на Кленъм. Малката Дорит забеляза това с изумление и ги видя да си разменят бързи погледи.

— Исках нещо да кажа — продължи Панкс, — пък забравих какво беше. Аха, сетих се! Чудесна компания тук. Всичките ги почерпих. — Е, мис Дорит?

— Колко мило от ваша страна — отговори тя, като хвана още един бърз поглед помежду им.

— Дребна работа — каза Панкс. — Нищо не ми струва. Скоро ще си получа моето богатство, това е истината. Затуй си позволявам да се поотпусна. Мисля си да им дам угощение. Маси, наредени в двора. Хляб на камари. Лули на снопове. Тютюн на цели купни. Ростбиф и пудинг от сливи за всеки един. Литър бира на всекиго. Може и по литър вино, ако искат и ако началниците разрешат. — Е, мис Дорит?

Тя беше така объркана от неговото поведение или по-скоро от това, че, както изглежда, Кленъм ясно разбираше защо оня се държи така (тя поглеждаше към него след всяко ново обръщение и ново разчорляне от страна на мистър Панкс), че само успя да помръдне устни, без да отрони дума.

— Ах, да, между другото! — каза Панкс. — Обещал бях да дойде ден и да ви кажа какво се крие на обратната страна на вашата ръчица. И ще ви кажа, ще ви кажа, мила моя. Е, мис Дорит?

Той изведнъж замлъкна. Но откъде измъкна онези допълнителни черни кичури, които сега стърчаха по всички посоки от главата му подобно неизброимите лъчи, които избликват, когато се възпламени огромен фойерверк, това си остана загадка.

— Но те ще ме търсят. — Той отново се върна към първите си думи. — А пък не искам да ме търсят. Мистър Кленъм, ние с вас имахме една уговорка. Бях ви казал, че няма да ви излъжа. И сега вече ще разберете, че не съм ви излъгал, сър, ако обичате да излезете за миг от тази стая. Мис Дорит, желая ви лека нощ. Мис Дорит, желая ви голямо щастие.

Той бързо я раздруса за двете ръце и запухтя надолу по стълбите. Артър го последва с такава скорост, че едва не се строполяса отгоре му на последната площадка и едва не го претърколи на двора.

— Но какво има, за бога! — извика Артър, когато и двамата изскочиха навън.

— Поспрете за миг, сър. Мистър Ръг. Позволете да ви го представя.

С тези думи той му представи друг един човек без шапка, също залапал пура и също обвит с ореол от бирена миризма и тютюнев дим, и този човек, макар да не бе чак толкова възбуден като самия Панкс, беше в някакво състояние, което би наподобявало безумие, но би могло да се оприличи на пълна трезвеност, сравнено с буйството на Панкс.

— Мистър Кленъм, мистър Ръг — обяви Панкс. — Спрете за миг. Елате към помпата.

Отидоха до помпата. Мистър Панкс, който веднага навря глава под чучура, замоли мистър Ръг да упражни здрав и силен натиск върху дръжката. Мистър Ръг се подчини на горното, а мистър Панкс се измъкна отдолу, като пухтеше и пръскаше наоколо, и се избърса с носната си кърпа.

— Това ме поосвежи — заяви той на изненадания Кленъм. — Но, бога ми, като слушам баща й да държи речи от председателския стол, след като знам, каквото знаем, и като я гледам горе в онази стая и с онази рокличка, след като знам, каквото знаем, е, това вече, това вече ме кара да… Я се наведете, подайте ми гърба си, мистър Ръг — малко по-височко, сър — ха така, сега е добре!

И тогава там, в този двор на затвора Маршалси, в сенките на нощта, не друг, а самият мистър Панкс прехвръкна на прескочикобила през раменете и главата на мистър Ръг от Пентънвил, комисионер, счетоводител, погасител на дългове. Като кацна на краката си, той хвана Кленъм за ревера, отведе го зад помпата и задъхано измъкна от джоба си сноп документи.

Мистър Ръг, и той задъхан, измъкна от джоба си друг сноп документи.

— Чакайте! — прошепна Кленъм. — Но вие сте открили нещо!

Мистър Панкс отговори с вълнение, каквото никакви думи не са в състояние да предадат:

— Така смятаме, да!

— В това замесен ли е някой друг?

— Как така да е замесен, сър?

— С някакво, каквото и да било то, непочтено или нечестно деяние?

— Нищо подобно.

— Слава на бога! — каза Кленъм. — А сега покажете.

— Трябва да ви бъде ясно… — изсумтя Панкс, като разлистваше трескаво документите и изстрелваше кратки, сбити изречения. — Къде е родословното дърво? А къде е опис номер четири, мистър Ръг? О! Така! Ето ви ги на. Трябва да ви бъде ясно, че в същия днешен ден ние напълно приключихме с разследването. Не ще успеем да узаконим нещата по-рано от ден, два. Хайде, да го речем — една седмица. Блъскаме се с това от сутрин до вечер не знам вече колко време. Мистър Ръг, вие да си спомняте от колко време? Все едно. Не ми казвайте. Само ще ме объркате. Вие ще й го съобщите, мистър Кленъм. Но не преди ние да ви разрешим. Къде е приблизителната сметка, мистър Ръг? О! Ето на! Гледайте, сър. Ето това ще трябва да й съобщите вие. Ето на, този човек бил нашият Баща на Маршалси.

Глава XXXІІІ Оплакването на мисис Мърдл

Примирявайки се с неизбежната съдба, решавайки да приеме в края на краищата ония и подчинявайки възгледите си на тази принуда — нещо, което, както бе подсказала още в разговора си с Артър Кленъм, тя очаквала да се случи, мисис Гауън великодушно реши да не се противопоставя на брака на своя син. За зреенето и узряването на това решение тя вероятно е била повлияна не само от майчинските си чувства, но от още три други разумни съображения.

Първото от тях трябва да е било, че синът й никога не бе загатвал и най-далечно намерение да иска нейното съгласие, нито пък притеснение от това, че ще трябва да постъпи против волята й; второто бе, че пенсията, връчвана й от благодарното отечество (и от един Барнакл), щеше да се отърве от известни синовни посегателства, когато нейният Хенри бъде вече оженен за любимото единствено дете на един човек с добро материално положение; и третото, че дълговете на нейния Хенри щяха да бъдат изплатени още на самия парапет на олтара от неговия тъст. А когато към тези три благоразумни съображения се прибави и фактът, че мисис Гауън даде съгласието си още в същия миг, щом узна, че мистър Мийгълс е дал своето, и че несъгласието на мистър Мийгълс за брака бе единствената пречка за неговото осъществяване, тогава става съвсем вероятно вдовицата на покойния специален пълномощник по титла, но без специални пълномощия, да е прехвърлила всички тези мисли в пресметливия си ум.

Сред нейните роднини и познати обаче тя поддържаше личното си достойнство и достойнството на Барнакловата кръв, като усърдно разиграваше преструвката, че това било една много злополучна история; че тя била дълбоко огорчена; че Хенри действувал под влиянието на дълбока заблуда; че тя се била противопоставяла дълго, но какво ли можела да стори една бедна майка? И тям подобни. Тя вече бе повикала Артър Кленъм, за да бъде свидетел на тази басня пред семейство Мийгълс; а сега продължаваше да постъпва така, като внушаваше същото и на самото семейство. При първата среща, с която удостои мистър Мийгълс, тя изпълни ролята на жена, неутешимо, но примирено отстъпваща пред неудържимия натиск. С най-изискана учтивост и благородни маниери тя съумя да се престори, че именно тя — а не той — е създавала трудностите и най-сетне е склонила; и че жертвата е била от нейна страна, а не от негова. Същата преструвка, със същата учтива ловкост, тя успя да хързулне и на мисис Мийгълс, тази чистосърдечна женица, както фокусникът подхвърля скрита карта; а когато пък нейният син й представи бъдещата й снаха, тя каза, приемайки я в своите прегръдки:

— Мила моя, но какво сторихте с моя Хенри, че тъй го омагьосахте! — и в същото време позволи няколко сълзи да изтърколят пред себе си немалко прашинки от пудрата по носа й като дискретен, но трогателен знак, че вътрешно страда много, макар външно достойно да понася нещастието си.

Сред приятелите на мисис Гауън (която имаше претенциите хем самата тя да бъде от Обществото, хем в същото време да поддържа близки и приятелски връзки с тази могъща Сила) мисис Мърдл заемаше едно от предните места. Вярно е, че бохемите от Хемптън Коурт всички до един виреха носове пред Мърдл, смятайки го за парвеню; но ги провесваха и се просваха благоговейно пред неговите пари. И в това уравновесяване на положението на носовете си не се различаваха кой знае колко от Финансиста, Адвоката и Епископа, нито пък от другите като тях.

Мисис Гауън се отправи към мисис Мърдл на едно самосъчувствено посещение, след като вече бе дала гореспоменатото благосклонно съгласие. За целта пропътува до града в карета с един кон, непочтително наричана в оня период на английската история „кутийка“. Тя принадлежеше на един човек, който я караше сам и я отдаваше или за цял ден, или пък на час на всички стари дами в двореца Хемптън Коурт; но в този катун съществуваше нещо като негласно споразумение, което гласеше, че целият екипаж ще се смята за частна собственост на временния наемател, а пък истинският собственик ще се прави, че не познава никого друг освен настоящия си наемател. Също както Барнакловците от разтакането, най-богатите собственици в целия свят, винаги се правеха, че не са и чували за друга някаква своя работа освен за работата, която в момента държаха в ръка.

Мисис Мърдл си беше в къщи и се бе разположила в гнездото от червено и златно, а папагалът бе кацнал на съседната пръчка и я наблюдаваше, извил към нея глава, като че ли я вземаше за друг прекрасен папагал, от по-едрите. Пред тях се появи мисис Гауън с любимото си зелено ветрило, което омекотяваше розовината на почервените й бузи.

— Мила моя душице — каза мисис Гауън и потупа ръката на своята приятелка с това ветрило, след като бяха разменени няколко общи приказки. — Вие сте моята единствена утеха. Онази история на Хенри, за която ви бях споменала, вече ще се осъществи. Кажете, какво мислите по това? Умирам да го разбера, защото вие и представлявате, а и познавате най-добре Обществото.

Мисис Мърдл огледа бюста, който Обществото бе свикнало да оглежда; и като се увери, че витрината на мистър Мърдл и на лондонските бижутери е в изправност, отговори:

— Що се отнася до брака от страна на мъжа, мила моя, Обществото изисква той да подобри състоянието си чрез брака. Обществото изисква той да спечели с брака си. Обществото изисква той да забогатее от брака си. Обществото не вижда защо иначе той ще трябва да се жени. Птицо, млъкни!

Защото папагалът, кацнал в клетката си над тях и председателствуващ разговора като някакъв съдия (а той наистина приличаше на такъв), бе прекъснал това изложение със своя крясък.

— Има случаи — каза мисис Мърдл и присви кутрето на любимата си ръка, а забележката й прозвуча още по-изискано благодарение на този изискан жест; — случаи има, когато някой мъж не е така млад, нито пък елегантен, но е богат и вече си е създал добро положение. Това е вече друго. В подобни случаи…

Мисис Мърдл присви снежните си рамене и сложи ръка върху поставката за скъпоценности, възпирайки едно леко покашляне, за да добави сякаш: „… човек потърсва нещо като това тук, моя мила.“ Тогава папагалът отново изкряска, а тя сложи лорнета си, за да го погледне, и каза:

— Птицо! Млъкни най-сетне!

— Но младите мъже — продължи мисис Мърдл, — а под млади мъже вие ме разбирате какво искам да кажа, любов моя — имам пред вид хорските синове, пред които светът лежи открит, — те трябва да заемат по-добро положение спрямо Обществото посредством своя брак, инак Обществото ще се раздразни, ако те самите се поставят в глупаво положение. Всичко това звучи наистина прекалено светски — каза мисис Мърдл, като се излегна в гнездото си и отново вдигна лорнета, — нали?

— Но то е вярно — отговори мисис Гауън с много целомъдрен вид.

— Моя мила, по това изобщо не може да се спори — отговори мисис Мърдл, — защото Обществото е непоколебимо по този въпрос и няма какво повече да се разисква. Ако се намирахме в по-първобитно състояние, ако живеехме под покрив от листа и притежавахме крави и овце и други същества вместо банкови сметки (а колко хубаво щеше да бъде това, мила моя, аз съм до известна степен пасторална по природа), тогава добре. Но ние не живеем под листата, нито пък притежаваме крави и овце и други същества. Понякога се изтощавам до крайност, опитвайки се да изтъкна тази разлика на Едмънд Спарклър.

Мисис Гауън, която хвърли поглед над зеленото си ветрило при името на този млад джентълмен, отговори както следва:

— Любов моя, вие познавате окаяното положение на страната ни — онези злополучни концесии на Джон Барнакл! — и следователно знаете причините, поради които съм бедна като църковна мишка. Безсмислено би било да крия следователно, че съществува голяма разлика между положението на вашия син и на моя. Би трябвало да допълня освен това, че Хенри притежава талант…

— Нещо, от което Едмънд решително е лишен — каза мисис Мърдл прекалено приветливо.

— … и че неговият талант, съчетан с разочарованието — продължи мисис Гауън, — го тласна към едно увлечение, което — ах, боже мой! — вие знаете, мила. И при това много различно положение на моя Хенри въпросът е какво е най-ниското стъпало на обществената класа, за която аз бих могла да дам съгласието си за брак.

Мисис Мърдл до такава степен се бе съсредоточила да оглежда китките на ръцете си (красиво оформени китки, сякаш създадени за носене на гривни), че известно време не съумя да отговори. Стресната най-сетне от настъпилото мълчание, тя скръсти ръце, с учудващо присъствие на духа погледна приятелката си право в очите и изрече въпросително:

— Да-а? И после?

— И после, мила моя — каза мисис Гауън, но не тъй любезно както преди, — бих желала да чуя какво е вашето мнение по този въпрос.

В същия миг папагалът, който бе стоял на един крак от последния си крясък насам, изведнъж изпадна в пристъп от смях, заподскача нагоре-надолу на двата си крака и затихна, като пак застана на единия си крак, и също зачака за отговора с глава, извита до краен предел.

— Въпросът, какво ще получи джентълменът от своята дама, може да звучи меркантилно — каза мисис Мърдл; — но Обществото всъщност наистина е малко меркантилно, както знаете, мила моя.

— Доколкото разбрах — обади се мисис Гауън, — предполагам, че Хенри ще се отърве от дълговете си…

— А много ли е задлъжнял? — запита мисис Мърдл през своя лорнет.

— Не кой знае колко, предполагам — отговори мисис Гауън.

— Което значи обикновеното нещо; разбирам ви; точно така — забеляза успокоително мисис Мърдл.

— И че бащата ще им отпусне рента от триста лири годишно или малко повече. Което в Италия…

— О, за Италия ли ще заминат? — запита мисис Мърдл.

— За да следва Хенри. Не бива да се чудите защо, мила моя… Това ужасно изкуство…

Наистина. Мисис Мърдл побърза да спести огорчението на своята измъчена приятелка. Тя я разбираше. Ни дума повече!

— И това — каза мисис Гауън, поклащайки окаяната си глава, — това е всичко. Това — повтори мисис Гауън, свивайки засега зеленото си ветрило и потупвайки брадичката си с него (тя беше на път да се превърне в двойна брадичка, но засега още би могла да се нарече брадичка и половина), — това е всичко! Когато старците умрат, сигурно ще получи повече; но как би могло да се получи предварително, това не знам. А колкото до това, те биха могли да доживеят и най-дълбока старост. Моя мила, те са точно от ония хора, които са напълно способни на това.

Сега вече мисис Мърдл, която познаваше своето Общество твърде добре и която знаеше какви са майките от Обществото и какви са дъщерите от Обществото, и какъв е брачният пазар на Обществото, и как се регулират цените в него, и какви спекулации и контраспекулации се извършват за богатите купувачи, и какви пазарлъци и сметкаджийство се развихрят там, си помисли в сърцевината на своя обемист бюст, че това всъщност не е лош удар. Но като знаеше какво се очаква от нея и долавяйки точната форма на преструвката, която трябваше да бъде спазена, тя нежно взе работата в свои ръце и сложи необходимата позлата върху й.

— Значи, това е всичко, така ли, мила? — каза тя, изпускайки приятелска въздишка. — Тъй! Тъй! Вината не е ваша. Няма нищо, за което да обвинявате себе си. Сега вие трябва да покажете силния си дух, с който сте известна, и да приемете нещата такива, каквито са.

— Семейството на момичето естествено положи най-енергични усилия, както казват адвокатите, за да получи и да задържи моя Хенри — каза мисис Гауън.

— Сигурно е било така, мила моя — каза мисис Мърдл.

— Аз измислях какви ли не доводи, за да откажа, и си блъсках ума сутрин, обед и вечер и по цели нощи да измисля средства, за да откъсна Хенри от тази история.

— Не се и съмнявам, че така е било, мила моя — каза мисис Мърдл.

— И всичко — безполезно. Всичко под мен се продъни. А сега кажете ми, любов моя. Оправдавате ли ме, че накрая се съгласих Хенри да се ожени за дъщеря на хора извън Обществото; или съм проявила непростима слабост?

В отговор на този пряк апел мисис Мърдл (говорейки като жрица на Обществото) увери мисис Гауън, че тя трябвало да бъде направо поздравена, че към нея щели да се насочат най-дълбоките симпатии, че тя се е проявила много достойно и че излязла от чистилището пречистена. А мисис Гауън, която естествено виждаше отлично всичко през своята прозрачна завеса и която знаеше, че и мисис Мърдл вижда през нея отлично, и която знаеше, че и Обществото ще види през нея отлично, въпреки всичко се измъкна от тази церемония така, както бе влязла в нея — с безкрайно самодоволство и достойнство.

Разговорът се бе състоял към четири-пет часа следобед, по времето, когато цялата околност на Харли Стрийт Кавендиш Скуеър ехти от тропота на карети и почуквания по вратите. Той бе достигнал до горното развитие, когато мистър Мърдл се прибра у дома след ежедневната задача да действува така, че името на Англия да става все по-уважавано и почитано из всички цивилизовани части на земното кълбо, да бъде ценено от световните търговски организации и да участвува в гигантските комбинации на ума и капитала. Защото, макар никой да не знаеше в какво точно се състои работата на мистър Мърдл, освен че от нея се получаваха пари, с тези думи я обозначаваха на големите тържествени случаи, а това беше последното най-изискано тълкование на баснята за камилата и игленото ухо, което се възприемаше безусловно.

За джентълмен с работа като тази, създадена просто като че ли нарочно за него, той изглеждаше твърде простоват на вид — така, сякаш в процеса на своите гигантски сделки, без да иска, си бе сменил главата с някоя по-посредствена личност. Той се представи пред двете дами, докато преминаваше унило през своя дом, без друга определена цел освен желанието да се скрие от погледа на главния лакей.

— Моля ви да ме извините — каза той, като се спря смутено. — Мислех, че тук няма друг освен папагала.

Но понеже мисис Мърдл каза:

— Можете да влезете! — а мисис Гауън заяви, че тъкмо си тръгвала и вече бе станала да се сбогува, той влезе и застана, загледан навън през един отдалечен прозорец, с ръце, кръстосани под смущаващите го маншети, стиснал двете си китки, сякаш сам на себе си бе сложил белезници. В това положение той веднага изпадна в някакъв унес, а от него го извади гласът на съпругата му, която го викаше от своята отоманка, след като вече от близо четвърт час стояха сами в голямата стая.

— Е? Да? — каза мистър Мърдл и се обърна към нея. — Какво има?

— Какво има ли? — повтори мисис Мърдл. — Има това, че доколкото усещам, вие не сте чули нито дума от моето оплакване.

— От вашето оплакване ли, мисис Мърдл? — каза мистър Мърдл. — Не знаех, че страдате от някакво оплакване. От какво се оплаквате?

— Оплаквам се от вас — отговори мисис Мърдл.

— О! О, оплаквате се от мене? — каза мистър Мърдл. — А какво е… какво съм… за какво бихте могли да се оплаквате от мене, мисис Мърдл?

Както се беше съсредоточил, унесъл и замислил, трябваше му доста време, за да скалъпи въпроса. В някакъв слаб опит да се опита да убеди самия себе си, че господарят в този дом е той, мистър Мърдл завърши думите си, като подаде показалец на папагала, а той пък изрази личното си мнение по разискваната тема, като светкавично впи човка в него.

— Вие казвахте, мисис Мърдл — каза мистър Мърдл, налапал ранения си пръст, — че сте имали някакво оплакване от мене.

— Едно оплакване, чиято основателност за сетен път ще докажа, като го повторя отново — заяви мисис Мърдл. — Със същия успех можех да го изразя и на стената. А още по-добре да бях го казала на птицата. Тя поне щеше да изкрещи.

— От мен, надявам се, не очаквате да изкрещя, мисис Мърдл, нали? — запита мистър Мърдл и си взе стол.

— Право да ви кажа, и аз не знам — възрази мисис Мърдл, — но май бих предпочела да сторите поне това, вместо да се мъдрите все такъв намусен и разстроен. Тогава човек поне би разбрал, че усещате какво става наоколо ви.

— Един мъж може да крещи и пак да не усеща нищо, мисис Мърдл — уморено отговори мистър Мърдл.

— И може да си бъде мрачен, какъвто сте вие сега, без да крещи — отвърна мисис Мърдл. — Това е напълно вярно. Ако искате да знаете защо се оплаквах от вас, то е, с две думи казано, че вие наистина не би трябвало да се появявате сред Обществото, щом не сте в състояние да се пригодите към Обществото.

Мистър Мърдл, който тъй навря ръце в остатъците от коса върху главата си, че сякаш сам се вдигна за нея, като скачаше от стола си, извика:

— Но как, да го вземат всичките дяволи, мисис Мърдл, но кой прави за Обществото повече от мен? Не виждате ли тази къща, мисис Мърдл? Не виждате ли тези мебели? Не се ли гледате в огледалото и не се ли виждате в него, мисис Мърдл? Знаете ли какво струва всичко това и за кого е създадено то? И след всичко ще ми разправяте, че не съм трябвало да се появявам сред Обществото? Аз, който изсипвам парите си върху него по този начин? Аз, аз, за когото почти би могло да се каже, че… че… съм се запретнал в една тулумбаджийска кола, пълна с пари, и обикалям наоколо, пръскайки ги за Обществото през всеки един от дните на своя живот?

— Моля, не ставайте сприхав, мистър Мърдл.

— Сприхав? — извика мистър Мърдл. — Но само като ви слушам, аз изпадам в истинско отчаяние. Та вие не знаете и половината от онова, което върша за благото на Обществото. Не знаете нищо за жертвите, които правя за него.

— Аз зная — отвърна му мисис Мърдл, — че приемате каймака на Обществото. Зная, че се движите сред най-отбраните хора в страната. А вярвам да зная (но с това не искам да се самоизтъквам, не, не), зная и кой ви поддържа във всичко това, мистър Мърдл.

— Мисис Мърдл — отговори този джентълмен и избърса своето жълто-червено лице, — зная това така добре, както го знаете и вие. Ако вие не бяхте едно украшение на Обществото и ако аз не бях благодетелят за Обществото, вие и аз никога нямаше да се съберем. Като казвам негов благодетел, имам пред вид личност, която му доставя всички видове скъпи неща за ядене и пиене, както и за съзерцаване. Но да ми разправяте, че не съм бил достоен за него след всичко, което съм сторил за него… всичко, което съм сторил за него — повтори мистър Мърдл с такова натъртване, че мисис Мърдл учудено вдигна вежди, — след всичко… след всичко!… да ми казвате, че съм нямал право да се смесвам с него след всичко това, е, това е вече една великолепна награда!

— Аз исках да кажа — отвърна му мисис Мърдл сдържано, — че вие ще трябва да се направите достоен за него, като се държите по-dégagé27 и не така разсеяно. Има нещо много просташко в това да разнасяте служебната си работа непрекъснато със себе си, както правите вие.

— Но как така я разнасям със себе си, мисис Мърдл? — запита мистър Мърдл.

— Как я разнасяте ли? — каза мисис Мърдл. — Ами погледнете се в огледалото.

Мистър Мърдл неволно извърна очи към най-близкото огледало, а тъмната му кръв преля към слепоочията, когато запита дали е възможно човек да носи отговорност за лошото си храносмилане.

— Имате си лекар — отвърна му мисис Мърдл.

— Нямам полза от него — отговори мистър Мърдл.

Мисис Мърдл промени позицията си.

— Освен това — подхвана тя това ваше храносмилане е празна работа. Аз не говоря за храносмилането ви, говоря ви за начина, по който се държите.

— Мисис Мърдл — отвърна съпругът й, — в това отношение аз се уповавам на вас. Вие имате грижа за доброто държане, аз — за парите.

— Аз не очаквам — каза мисис Мърдл, като се отпусна удобно върху възглавниците, — не очаквам от вас да очаровате хората. Не ви карам да си създавате какъвто и да е труд, нито да изглеждате привлекателен. Единственото, което изисквам, то е да бъдете безгрижен — или поне да изглеждате така, като че ли сте безгрижен — както всички останали.

— Но нима съм казвал някога, че имам някакви грижи? — запита мистър Мърдл.

— Да сте казали? Не! Никой не би ви обърнал внимание, ако бяхте го казали. Но вие го показвате.

— Какво показвам? Какво показвам аз? — припряно запита мистър Мърдл.

— Вече ви казах. Показвате, че непрестанно носите със себе си служебните си грижи и проекти, вместо да ги оставите в Сити или където там си им е мястото — обясни мисис Мърдл. — Или поне се преструвайте, да се преструвате ми е съвсем достатъчно; повече и не искам. Иначе, тъй както сте се вдал в ежедневните си сметки и комбинации и както го показвате на всички, приличате повече на един обикновен дърводелец.

— На дърводелец! — повтори мистър Мърдл и сякаш потисна нещо като стенание. — Не бих имал нищо против да бъда обикновен дърводелец, мисис Мърдл.

— И следователно моето оплакване е, че това не е в добрия тон на Обществото — продължи дамата, отминавайки просташката забележка — и че вие би трябвало да се поправите, мистър Мърдл. Ако не вярвате на собствената ми преценка, попитайте, ако искате, дори Едмънд Спарклър. — Вратата на стаята се бе отворила и мисис Мърдл огледа главата на сина си през своя лорнет. — Едмънд, ела тук.

Мистър Спарклър, който си бе подал главата и бе надникнал в стаята, без да влезе (сякаш претърсваше къщата за оная дама без „разни ми ти фантазии“), при тези думи последва главата с тялото си и застана пред тях. За него, с няколко по-достъпни думи, приспособени към ограничената му схватливост, мисис Мърдл отново изложи случая.

Младият човек, след като опипа тревожно яката на ризата си, сякаш това беше пулсът му и той страдаше от ипохондрия, отбеляза, че „това и той го бил чул другите да го приказват“.

— Едмънд Спарклър е чул другите да го приказват — изрече мисис Мърдл с апатично тържество. — Значи, всички са го чули да се приказва! — А това само по себе си не беше безпочвена забележка, като се имаше пред вид, че сред всяко сборище от човешки същества мистър Спарклър бе последната личност, способна да си състави впечатление от нещо, което се случва в негово присъствие.

— И Едмънд Спарклър ще ви каже, предполагам — каза мисис Мърдл, размахвайки любимата си ръка към своя съпруг, — как точно е чул да го приказват.

— Не бих могъл — обясни мистър Спарклър, след като отново опипа пулса си, — не мога да си припомня много точно как стана дума за това — паметта ми е много разсеяна. Но като бяхме с брата на едно много фино девойче — и много образовано — без разни ми ти фантазии около нея — в споменатото време…

— Чакай! Остави сега сестрата — прекъсна го мисис Мърдл малко нетърпеливо. — Кажи какво е казал братът.

— Нито дума не продума, мадам — отговори мистър Спарклър. — Мълчи също като мене. С ченгел да му вадиш думите.

— Но някой е казал нещо — припомни му мисис Мърдл. — Не си блъскай ума сега да се сещаш кой.

— Уверявам ви, че никак не си го блъскам — успокои я мистър Спарклър.

— Но кажи ни какво каза.

Мистър Спарклър отново се справи с пулса си и положи най-големи усилия да се съсредоточи, преди да отговори:

— Приятелите разправят за Отеца… изразът не е мой… обикновено хвалят моя Отец, че бил страхотно богат и способен — същински феномен в банкерството и търговията, — но разправят, че работата му много го била затиснала. Разправят, че си носел работата на гърба — като ония евреи, дето продават дрехи и ги носят натоварени на плещите си.

— Което пък — забеляза мисис Мърдл — е същото, от което и аз се оплаквам. Едмънд, заведи ме на горния етаж.

Мистър Мърдл, когото оставиха да разсъждава как да направи така, че да се представлява по-прилично пред Обществото, погледна през всичките девет прозореца едно подир друго и му се стори, че вижда девет похабени площи. След като се позабавлява по този начин, той пак слезе долу и огледа внимателно всички килими на партера; после отново се качи горе и огледа внимателно всички килими на първия етаж; сякаш те бяха мрачни дълбини, в унисон с потиснатата му душа. Премина през всичките стаи както обикновено, като последния човек на този свят, който би трябвало да има достъп тук. Нека тя си приказва колкото си ще, че мистър Мърдл си бил у дома и приемал еди-колко си вечери през приемния сезон, но тя едва ли би могла да разгласи по-всеобхватно и безпогрешно от самия мистър Мърдл, че той всъщност никога не се чувствуваше тук у дома си.

Най-после срещна главния лакей, а само видът на този тържествен служител му стигаше, за да го довърши. Сломен от това величаво същество, той се промъкна към тоалетната си стая и стоя затворен там, докато не стана време да отиде на някаква вечеря с мисис Мърдл в нейната лична прекрасна колесница. На вечерята той бе прицел на завист и на ласкателства като човек с власт от финансисти, адвокати, епископи толкова, колкото му се щеше; а един час след полунощ се прибра в къщи сам и след като пак бе подплашен от главния лакей, хукна подобно на заек към покоите си и като въздъхна дълбоко, намери се в леглото.

Глава XXXІV Стадо от Барнакловци

Мистър Хенри Гауън и кучето станаха редовни и чести посетители във вилата и денят за сватбата беше определен. По този случай щеше да се състои същински събор на Барнакловците; та да може тази много издигната и много голяма фамилия да поръси върху бракосъчетанието толкова лустро, колкото би могло да поеме едно събитие, безлично като това.

Да се събере на едно място цялата фамилия Барнаклови, би било невъзможно по две причини. Първо, защото ни една сграда не би могла да побере всички членове и роднини на този прославен род. И второ, защото навсякъде, под слънцето и под луната, където съществуваше дори един квадратен метър от британска територия с държавен пост на нея, този пост се заемаше от някой Барнакл. В мига, в който всеки неустрашим мореплавател побиеше флага върху която и да е точка на земното кълбо и го завладееше в името на Британия, още щом завоеванието станеше известно, Министерството на разтакането отправяше към тази точка по един Барнакл и една дипломатическа куриерска чанта. Така Барнакловците бяха разпръснати из целия свят, на всички страни — те просто очертаваха посоките на компаса с куриерските си чанти.

Макар че способностите на самия Просперо28 не биха стигнали да доведат Барнакловците от всяко кътче на океана и сушата, където нямаше да се върши нищо (освен злини), но имаше безброй много неща, които можеха да се задигнат, все пак не беше чак толкова трудно да се съберат достатъчно Барнакловци за съответния случай. С това се зае мисис Гауън; тя посещаваше мистър Мийгълс често с нови допълнения към списъка за поканените и разискваше с този джентълмен, когато той не беше зает (както обикновено биваше напоследък) с пресмятане и погасяване дълговете на своя бъдещ зет, в стаичката с везните и лопатката.

Имаше един сватбен гост, за чието присъствие мистър Мийгълс се интересуваше повече и повече се тревожеше, отколкото за присъствието и на най-издигнатия Барнакл, макар съвсем да не бе безразличен към честта да бъде в подобна компания. Този гост беше Кленъм. Но сред дървесата в оная лятна нощ Кленъм бе дал един обет, който бе свещен за него, и с благородното си сърце той смяташе, че го е обвързал с още много допълнителни задължения. Артър никога нямаше да се промени в своята безкористност и във верността си към нея; и като начало отговори на мистър Мийгълс с весел глас:

— Много естествено, че ще дойда.

Но съдружникът му, мистър Дойс, се изпречваше като спънка по пътя на мистър Мийгълс, защото в развълнуваните си мисли достойният джентълмен беше почти уверен, че от смесването на Дениъл с официалния барнаклизъм ще се получи комбинация с експлозивна сила, която би могла да избухне дори и на едно сватбено пиршество. Ала общественият престъпник го облекчи от притеснението му, като се появи в Туикнъм да заяви, че си позволявал със свободата на стар приятел и като израз на благоволение да помоли да не бъде поканен.

— Защото — каза той, — тъй като моята работа с тази група джентълмени се състоеше в това да изпълня един обществен дълг и едно обществено добро дело, а тяхната работа с мене се състоеше в това да ми попречат, като ми изтормозиха душата, смятам, че ще е най-добре да не трябва да ядем и да пием заедно и да се преструваме, че сме единомислещи.

Мистър Мийгълс бе твърде развеселен от странността на своя приятел и прояви към него още по-покровителствено отношение от друг път, когато му отвърна:

— Добре, добре, Дан, оставям те на твоите прищевки.

С наближаването на определения ден Кленъм се стараеше да покаже на мистър Хенри Гауън, безмълвно и добронамерено, че искрено и безкористно е готов да му отдаде приятелските си чувства, стига оня да ги приеме. От своя страна, мистър Гауън се държеше с него непринудено и с привичната си доверчивост, което всъщност не беше никаква доверчивост.

— Да ви кажа ли, Кленъм — подхвърли той един ден, докато разговаряха и се разхождаха край вилата, около седмица преди сватбата, — аз съм един разочарован човек. Но това ви е вече известно.

— Честна дума — отвърна Кленъм малко смутен, — не разбирам защо.

— Защо ли? — отговори Гауън. — Защото принадлежа към един род или една клика, или фамилия, или съм в роднински връзки, или както щете там го наречете, и този род би могъл да се погрижи за мен най-малко по петдесет различни начина, а е решил пръст дори да не помръдне. И ето ме мен — един нещастен артист.

Кленъм беше подхванал:

— Но пък, от друга страна… — когато Гауън го прекъсна:

— Да, да, знам. Имам щастието да ме обича едно красиво и очарователно момиче, което и аз обичам от цялото си сърце…

(„А колко ли може да е голямо това твое сърце?“, помисли си Кленъм. И още щом го помисли, се засрами от себе си.)

— … и да си намеря тъст, който е чудесен човек и щедър добряк. И въпреки това, други идеали бяха набивани и наливани в моята детска глава, когато още бях млад; в гимназията вече сам започнах да си ги наливам в ума, но сега останах без тях и затова ви казвам, че съм един разочарован човек.

Кленъм си помисли (и още щом си го помисли, пак се засрами от себе си), а дали тези приказки за разочарование от живота не са една хитра самозащита, едно оправдание за единственото, което внася в семейството като свое имущество, след като се е уверил, че да се осъществи на дело талантът, е нещо трудно? И дали в това се криеше нещо добро и обещаващо?

— Но надявам се, не сте горчиво разочарован, нали?

— Ах, по дяволите, не; не горчиво — засмя се Гауън. — Моите роднини не заслужават да храня голяма привързаност към тях — макар да са очарователни хорица. А освен това приятно е да им покажа, че знам да се оправям и сам и всички те могат да вървят по дяволите. И освен това също така повечето хора са разочаровани от живота по един или друг начин и това разочарование, тъй или инак, им се е отразило. Но този стар свят е мил и чудесен и аз го обичам!

— А сега вече той лежи прекрасен пред вашите нозе — каза Артър.

— Прекрасен като тази лятна река — извика другият с ентусиазъм; — и бога ми, пламтя от възхищение пред него и от нетърпение да се преборя с него. Най-хубавият от всички стари светове! А моето призвание? От всичките призвания е най-чудесното! Нали?

— Да, то е изпълнено с интереси и амбиции, доколкото го схващам — отговори Кленъм.

— И с измама — допълни засмяно Гауън. — Не бива да забравяме измамата. Надявам се да не й се поддам. Но след като съм човек разочарован, това може да ми повлияе. Възможно е да не съм в състояние да му се отдам достатъчно сериозно. Между нас казано, има опасност да се окажа твърде огорчен, за да сторя това.

— Да сторите какво? — запита Кленъм.

— Да лицемеря. Да се преструвам, както се е преструвал оня преди мен, както ще се преструва и другият след мен. Да си давам вид, че работя, че се уча, че упорствувам, че съм отдаден на своето изкуство, че му посвещавам безбройни дни, че се лишавам от удоволствия заради него, че живея чрез него и всичко там, каквото се включва в това — с две думи, да лицемеря по всички правила на изкуството.

— Но за човека е полезно да уважава своето призвание, каквото и да е то; и да му оказва уважението, което то заслужава; не е ли така? — запита Артър. — А вашето призвание, Гауън, може би наистина ще изисква настойчивост и всеотдайност. Да си призная, според мен всяко изкуство го изисква.

— Какъв добър човек сте вие, Кленъм — възкликна другият и спря да го погледне, обхванат сякаш от непреодолимо възхищение. — Какъв изключителен човек! Вие, предполагам, никога не сте се разочаровали. Това е очевидно.

Ако наистина го беше казал сериозно, това би било ужасна проява на жестокост от негова страна; Кленъм твърдо реши да приеме, че оня го е изрекъл на шега. А Гауън пък продължи да говори, като сложи ръка на рамото му и засмяно и безгрижно додаде:

— Кленъм, не бих желал да разпръсквам благородните ви миражи и съм готов да платя скъпо и прескъпо (стига да имах пари), за да живея в подобна розова омара. Но онова, което произвеждам в тоя мой занаят, аз го правя, за да го продавам. Всичко, което правим ние, художниците, правим го за пазара. И ако не се опитвахме да вземем за него най-високата възможна цена, не бихме го и правили. А след като е работа, тя трябва да бъде свършена; тя не се върши кой знае колко трудно. Всичко останало е измамничество. Ето на̀ — в това е ползата или пък вредата да познаваш един разочарован човек. Сега вие чухте самата истина.

Каквото и да беше чул и все едно дали то заслужаваше да бъде наречено с това име или с друго, но чутото заседна в съзнанието на Кленъм. И пусна там толкова дълбоки корени, щото той започна да се страхува, че този Хенри Гауън ще бъде за него една вечна тревога и че в такъв случай той всъщност не бе спечелил нищо, или почти нищо, отпращайки от себе си оня Никой с всичките му колебания, вълнения и противоречия. И в душата му все още се водеше познатата борба между обещанието да представя Гауън само в най-хубава светлина пред мистър Мийгълс и непрестанните му нови впечатления от самия Гауън, у когото не съзираше нищо хубаво. Трудно му беше също така да намира подкрепа и в собствената си добросъвестност срещу опасението, че нарочно го вижда по-лош, отколкото е в действителност; и непрестанно се насилваше да си припомня, че никога всъщност не е търсил съзнателно тези открития и че би ги избягнал с готовност и с голямо облекчение. Защото той нямаше да забрави онова, което бе преживял; и знаеше, че веднаж бе изпитал неприязън към Гауън единствено само защото оня се бе изпречил на пътя му.

Измъчван от тези мисли, Кленъм започна да желае сватбата вече да е станала, Гауън и младата му съпруга да са заминали и той да започне да изпълнява даденото обещание и да играе благородната роля, с която се беше нагърбил. Тази последна седмица беше всъщност един объркан период за цялото домакинство. Пред Мини и пред Гауън мистър Мийгълс показваше най-весело настроение; но Кленъм неведнаж го бе намирал сам, загледан с просълзени очи в теглилката и лопатката, и често го бе виждал да наблюдава влюбените в градината или където те не го виждаха, с някогашното помрачено лице, върху което Гауън бе паднал като тежка сянка. Докато подреждаха къщата за голямото събитие, много от малките предмети, спомени от пътешествията на бащата, майката и дъщерята, трябваше да бъдат размествани и да минават от ръка в ръка; и често пъти покрай тези неми свидетели на живота, който бяха водили заедно, дори и самата Мини се поддаваше на съжалението и сълзите. Мисис Мийгълс, най-радостната и най-щастливата майка, тичаше насам-натам, тананикаше и развеселяваше всички; но и тя, бедната душица, понякога се скриваше в килера, плачеше там, докато очите й почервенеят, а после се измъкваше, обясняваше, че била рязала лук и лютиви чушки, и отново запяваше — по-весело и отпреди. Мисис Тикит, преровила безуспешно целия наръчник на доктор Бъкан, за да търси балсам за ранената си душа, страдаше дълбоко от душевна мъка и от вълнуващите спомени за детинството на Мини. И щом биваше обхваната от тях, пращаше й тайни съобщения, че била в кухненското си облекло и че би искала да види „детето си“ в кухнята; там тя го благославяше, прегръщаше го, заливаше го със сълзи и поздравления сред дъските за рязане на зарзавати, точилките и тестените трохи, с нежността, присъща на една предана прислужница, която е наистина трогателна.

Но всички дни, които трябва да дойдат, идват; и сватбеният ден трябваше да дойде, дойде и той; а с него дойдоха и всички Барнакловци, поканени на тържеството.

Там беше мистър Тайт Барнакл от Министерството на разтакането, Мюз Стрийт, Гроувнър Скуеър, със скъпата му мисис Тайт Барнакл, родена Стилтстокинг, която допринасяше дните за получаване на заплатите да изглеждат разделени един от друг с години, и трите скъпо струващи госпожици Тайт Барнакл, претоварени с достойнства и готови да бъдат омъжени с фойерверки и камбани, както бе естествено да се очаква, но които изтляваха в дома си твърде безславно. Там беше и Барнакл младши, също от Министерството на разтакането, който бе оставил пристанищните такси на държавата, за които се предполагаше, че отговаря, да отговарят сами за себе си, а безсмислено е да изтъкваме, че с това той не накърни с нищо вървежа на нещата там. Там беше и очарователният млад Барнакл, произлизащ от приветливия клон на фамилията, също така от Министерството на разтакането, който весело и приятно допринасяше за тържеството и го приемаше по присъщия си жизнерадостен начин като една от официалните прояви и такси на църковния клон на Как да не свършим работата. Там бяха и трима други млади Барнакловци от три други ведомства, непоносимо блудкави и безкрайно много нуждаещи се от посоляване, които се отнасяха към сватбата като към скучно зрелище, също тъй, както биха „съзерцавали“ Нил, древния Рим, някой моден певец или пък Ерусалим.

Но там присъствуваха и много по-важни птици от споменатите. Там беше самият лорд Десимъс Тайт Барнакл, обвит в уханието на Разтакането — излъчващ незабравимия аромат на дипломатическа куриерска чанта. Да, там беше лорд Десимъс Тайт Барнакл, издигнал се до ръководните висини върху крилете на една изпълнила го с негодувание идея, а именно, че, виждате ли: уважаеми лордове, на мене ми се казва, че един министър на тази свободна страна трябвало да слага граници на филантропията, да спъва благотворителността, да сковава обществения дух, да ограничава инициативите, да задушава независимостта и самоувереността на своя народ. А всъщност, с други думи, че на този велик държавник непрестанно би трябвало да му се напомня, че навигаторът на кораба е просто задължен да не върши нищо друго, освен да забогатява в частната търговия със земни блага, защото екипажът ще съумее, изпомпвайки неспирно водата, да задържи кораба на повърхността и без неговата помощ. Благодарение на това изключително откритие във великото изкуство Как да не се свърши една работа лорд Десимъс дълго време бе успявал да поддържа неувяхващата слава на Барнакловия род; и нека само някой от неблагоразумните членове на някоя от двете Камари да дръзнеше да Свърши тази работа, опитвайки се да прокара законопроект в този смисъл, този законопроект можеше да се смята за мъртъв и погребан още в мига, когато лорд Десимъс Тайт Барнакл се надигнеше от своето място и тържествено заявеше, извисявайки глас във величествено негодувание, докато наоколо се носеха аплодисментите на хората му от Разтакането, че му било казано, уважаеми лордове, че от него се очаквало като министър на тази свободна страна да слага граници на филантропията, да спъва благотворителността, да оковава обществения дух, да ограничава инициативите, да задушава независимостта и самоувереността на своя народ. Изнамирането на тази Възпираща машина бе всъщност откритието на политическото перпетуум-мобиле. Тя никога не се износваше, макар че неспирно се въртеше във всички министерства.

Пак там със своя благороден приятел и роднина лорд Десимъс присъствуваше и Уилям Барнакл, който бе сключил прочутата коалиция с Тюдър Стилтстокинг и който всякога държеше в готовност собствената си рецепта за това Как да не се свърши една работа; понякога, като прекъсваше спикера на Камарата с думите: „Първо, ще ви замоля, сър, да съобщите на Камарата какъв прецедент имаме във връзка с курса, към който ваше високоблагородие би искало прибързано да ни тласне“, понякога пък, изисквайки от същия високоблагороден джентълмен да бъде любезен да му разкаже собствената си версия за прецедента; а понякога, заявявайки на високоблагородния джентълмен, че той (Уилям Барнакл) ще се опита да намери прецедент; а често пъти, сразявайки високоблагородния джентълмен още на самото място, заявявайки му, че прецедент изобщо не съществува… Така че думите „прецедент“ и „прибързаност“ вършеха работата на един добре трениран впряг от бойни коне за този наш способен Разтакателист. И въпреки че високоблагородният джентълмен в продължение на двадесет и пет години напразно се бе опитвал „прибързано да тласне“ Уилям Барнакл към „това“ — Уилям Барнакл настойчиво продължаваше да запитва Камарата (а понякога, но невинаги) и цялата страна от къде на къде се опитват така прибързано да го тласнат към това. Не беше от значение, че запитването му нямаше нищо общо с естеството на нещата и с развитието на събитията, не беше от значение, че нещастният високоблагороден джентълмен понякога наистина беше в състояние да посочи прецедент за „това“ — Уилям Барнакл неизменно изказваше благодарност на високоблагородния джентълмен за ироничното му подмятане, заяждаше се с него за това му изказване и му казваше направо в очите, че по този въпрос прецедент не съществувал. Някои вероятно биха решили, че мъдростта на Уилям Барнакл не се отличава с голяма дълбочина или пък че този свят, който му се оставя така да го баламосва, не е заслужавал да бъде създаден и ако ли е бил създаден по някаква погрешка, от него не би могло да произлезе нищо свястно. Но, тъй или инак, страшните думи „прецедент“ и „прибързано тласкане“ бяха в състояние да втрещят от страх почти всички.

Пак там, също така, беше и още един Барнакл, един от жизнерадостните, който за кратко време бе преминал през двадесет различни поста, заемаше винаги по два-три наведнаж и който беше дълбоко уважаваният откривател на едно изкуство, практикувано с голям успех при всички барнакловски правителства. А то беше, когато му се отправи парламентарно запитване по който и да е въпрос, да дава отговор, съответствуващ на съвсем друг въпрос. Откритието му бе оказало неоценими услуги и го бе издишало на голяма почит в Министерството на разтакането.

И пак там също така присъствуваха неколцина от по-неизвестните парламентарни Барнакловци, все още недоказали своите способности, все още в изпитателен период. Тези Барнакловци се тулеха край стълбищата и се криеха из кулоарите в очакване нареждане да гласуват за едни, да не гласуват за други; те слушаха дебатите, изразяваха възмущение, изразяваха възхищение, вдигаха шум — вършеха всичко под заповедите на родовите главатари; пишеха във вестниците под измислени имена контрапредложения в отговор на предложенията, направени от други; съумяваха да отлагат разискването на неудобни въпроси до късно през нощта или пък до края на сесията, а след това с искрен патриотизъм се възмущаваха, че за това било вече късно; и обикаляха из страната, отиваха, където ги изпратят, и се кълняха, че лорд Десимъс бил съживил търговията от пълния й упадък, а сделките от дълбокия им припадък, че удвоил добива от царевица, учетворил добива от сено и по този начин запазил в банките ценното злато. И пак с тези същите Барнакловчета главите на семейството си служеха, както с по-малки карти, скрити под валето, попа или момата, по обществените срещи и вечери, където те изпълняваха ролята на заместители на своите благородни и многопочитани роднини и подслаждаха с присъствието на този знатен род много трапези. Освен това пак по същия начин, под същите заповеди те служеха за заместители и по време на изборите; отстъпваха местата си при най-малкия знак и по най-неубедителни поводи, за да седнат на тях други хора; те прибираха и отнасяха, подмазваха се и спекулираха, те корумпираха и гълтаха какви ли не нечистотии и бяха неуморни в обществената работа. И нямаше ни един списък в цялото Министерство на разтакането, в които за всяко местенце, което би се освободило през следващия четвърт век — от държавен ковчежник до консул в Китай и до генерален губернатор на Индия, да не е вписано вече името на някои или на всички жадни и натрапливи Барнакловци.

Очевидно на сватбата присъствуваха само неколцина представители от всички разновидности на Барнакловци, защото там нямаше дори и четиридесет от тях, а какво са четиридесет в сравнение с един легион? Но и тези неколцина изглеждаха като тълпа в малката къщичка в Туикнъм и я претъпкваха. Един Барнакл (подпомогнат от друг Барнакл) венча щастливата двойка и самият лорд Десимъс Тайт Барнакл трябваше да отведе мисис Мийгълс на сватбената трапеза.

Не прекараха така приятно и непринудено, както би могло да се очаква. Мистър Мийгълс, зашеметен от високопоставената компания, понеже много я ценеше, не беше съвсем на себе си. Мисис Гауън беше съвсем на себе си, а от това той се чувствуваше още по-зле. Легендата, че не мистър Мийгълс е бил пречката за брака, а че пречката е било величието на фамилията и че фамилното величие е сторило отстъпка и сега най-сетне се е възцарило едно успокоително единомислие, витаеше над всичко тук, макар да не бе изразено с думи. Барнакловците си мислеха, че те от своя страна веднаж завинаги се разделят с Мийгълсови, щом настоящото събиране достигне своя край; а Мийгълсови от своя страна изпитваха същите чувства. Освен това Гауън, който държеше да изтъкне достойнствата си на човек разочарован, човек, който има за какво да се сърди на фамилията си и който вероятно бе позволил на майка си да ги събере тук, от една страна, с надеждата, че ще може да ги нервира, а от друга, че ще може да измъкне нещичко от тях, непрестанно им натикваше под носа своята дарба и своята бедност и им заявяваше, че се надявал с времето да съумее да осигури коричка хляб и сирене на своята жена и че умолявал ония от тях, които (като по-късметлии от него) желаели да се сдобият с някой хубав предмет и били в състояние да си купят картина, да си припомнят за него, бедния художник. Тогава лорд Десимъс, който изглеждаше като същинско чудо на своя собствен парламентарен пиедестал, се прояви като най-празнословния от всички присъствуващи: пожела щастие на младоженката и младоженеца с изрази тъй банални, че и най-верните му последователи и привърженици едва ги издържаха; а самият той подтичваше, самодоволен като видиотен слон, из обърканите лабиринти на изреченията, които му се привиждаха като широки булеварди и дори и през ум не му минаваше да се измъкне най-сетне оттам. После пък мистър Тайт Барнакл заяви, че сред компанията присъствувала една личност, която му пречела да помоли сър Томас Лоурънс, прочутия портретист, да нарисува портрета му в официално облекло, ако изобщо на подобно нещо можеше да се попречи; а в това време Барнакл младши разказваше на двамина от празноглавите млади джентълмени, негови роднини, че тук имало едно приятелче, гледай сега, което нахлу в нашия отдел — без да му е определена среща — и каза, че искал да разбере, разбираш; и че, гледай сега, ако сега си науми да вземе да избухне, което не е изключено, разбираш (защото човек никога не знае на какво е способен едни простак радикал), и ако рече да каже, че иска да знае, разбираш, тогава ще видиш какво ще стане; разбираш?

Най-приятната част на тържеството беше за Кленъм и най-болезнената. Когато мистър и мисис Мийгълс най-сетне прегърнаха своята Мини в стаята с двете картини (там нямаше друг от гостите), преди да я придружат до прага, който тя никога вече нямаше да прекрачи като някогашната им Рожба и някогашната им радост, картината, която тримата представляваха, беше прекрасна и толкова мила, че дори и самият Гауън се трогна и отговори на думите на мистър Мийгълс:

— О, Гауън, грижете се за нея, грижете се за нея — с искреното:

— Не унивайте така дълбоко, сър, Кълна се в небето, ще се грижа.

И тъй, с прощални ридания и прощални думи на обич, и с един прощален поглед към Кленъм, в който се четеше увереност, че той ще сдържи обещанието си, Рожбата седна в каретата, съпругът й помаха с ръка и те потеглиха към Довър. Но не преди преданата мисис Тикит в копринената си рокля и гарвановочерните къдрици да изскочи от някакво скрито място и да запрати и двете си обувки подир екипажа — за щастие; гледка, която предизвиква голямо удивление сред изисканото общество по прозорците.

Гореказаното общество, освободено вече от необходимостта да присъствува, и главните Барнакловци — бидейки много заети (защото точно в тоя момент от тях се очакваше да изпратят едно-две писма, които имаше опасност да достигнат право до назначенията си, прехвръквайки над моретата като Летящия холандец, и да уредят по най-сложния начин спирането на огромно количество важни сделки, за които иначе съществуваше заплахата да бъдат извършени), поеха всеки по своя път; и много вежливо изявиха на мистър и мисис Мийгълс своите уверения, че каквото са правили тук, те са го сторили като лична жертва за доброто на мистър и мисис Мийгълс, нещо, което заявяваха всякога на всеки англичанин в снизходителното си отношение към това окаяно творение.

Тежка празнина остана в дома и в сърцата на бащата, на майката и на Кленъм. Мистър Мийгълс имаше една-единствена утеха, която донякъде го успокои:

— И все пак много приятно е, Артър, като си припомни човек.

— Миналото ли? — запита Кленъм.

— Да… но аз по-скоро имам пред вид компанията.

По време на самото тържество тази компания го бе карала да се чувствува унил и нещастен, но сега го успокояваше.

— Много приятно — казваше той, повтаряйки тези думи твърде често през цялата вечер. — Какво високопоставено общество!

Глава XXXV Какво се криеше зад мистър Панкс, на ръката на малката Дорит

По същото това време мистър Панкс в изпълнение на уговорката си с Кленъм му разкри цялата си циганска история и му разказа за щастието на малката Дорит. Баща й бил законен наследник на едно голямо имущество, което дълго време стояло неизвестно, непотърсено и непрестанно трупало лихви. Сега правата му над него били изяснени, нищо не се препречвало на пътя му, вратите на Маршалси стояли отворени пред него, стените на Маршалси се сривали край него, само няколко драсвания с перото му и той ставал много богат човек.

В проследяването на иска до пълното му възстановяване мистър Панкс бе проявил една проницателност, пред която нищо не бе успяло да се препречи, и едно търпение и потайност, които нищо не бе успяло да разколебае.

— И през ума не ми минаваше, сър — каза Панкс, — че като пресичахме Смитфийлд в онази нощ и когато ви разправях със събирането на какви дългове се занимавам, през ум не ми минаваше какво ще произлезе от това. И през ум не ми минаваше, сър, когато ви казах, че вие не сте от корнуолските Кленъм, че ще дойде денят, в който да ви посоча кои са Дорит от Дорсетшиър. — Тогава той се впусна да обяснява подробностите: как това име било вписано в бележника му и как отначало му направило впечатление само името. Как, понеже често забелязвал, че две еднакви имена, произхождащи дори от един и същи край, нямат никакво родство помежду си — ни близко, ни далечно, той отначало не му обърнал особено внимание; само си бил помислил каква изненадваща промяна би могла да настъпи в живота на една малка шивачка, ако се окаже, че е наследница на такова голямо богатство. Как, според думите му, той се заинтересувал от тази идея единствено защото от тази малка кротка шивачка се излъчвало нещо необичайно, което го привличало към нея и възбуждало неговото любопитство. Как започнал да си проправя пътя сантиметър по сантиметър, „Изкъртичих го просто, сър (точно така се изрази мистър Панкс), песъчинка по песъчинка“. Как в самото начало на работата, описана посредством този новосъздаден глагол, който, за да представи по-нагледно, мистър Панкс се принуди да затвори очи и да поръси косата си по челото, той преминавал от внезапни просветления и надежди към черен мрак и пълна безнадеждност и после пак ту към едното, ту към другото. Как си създал приятелства в тъмницата нарочно, за да може да влиза и да излиза оттам, както правели всички останали посетители; и как първият лъч на просветление се процедил несъзнателно от самия мистър Дорит и от неговия син; а с тях двамата той лесно успял да се запознае; и с които двамина водел дълги разговори, на пръв поглед най-обикновени („Но винаги с къртича цел, не забравяйте, сър“ — каза мистър Панкс); и от които научил, без изобщо да го заподозрат, две-три малки подробности от историята на фамилията, които пък, когато започнал да прави собствените си заключения, го довели до други подробности. Как накрая на мистър Панкс му станало ясно, че е извършил истинско откритие за законния наследник на едно голямо богатство и че това негово откритие сега вече трябвало да бъде доведено до законното му оформяне и осъществяване. Как тогава той накарал своя хазяин мистър Ръг да му даде клетва за опазване на дълбока тайна и го взел в своето къртичо съдружие. Как назначили Джон Чивъри за свой единствен чиновник и агент, която служба той изпълнявал с дълбока преданост. И как до този настоящи час, в който видни банкови авторитети и специалисти по правото най-сетне им заявили, че работата им е доведена до успешния си край, те не били споделили нищо с ни едно друго човешко същество.

— Тъй че ако цялата работа се беше провалила в последния момент, сър — заключи мистър Панкс, — да речем, например в деня преди оня ден, когато ви показах документите в двора на затвора, или пък, да речем, в тоя същия ден, никой друг освен нас нямаше да преживее жестоко разочарование, нито пък щеше да е загубил дори една стотинка.

Кленъм, който през цялото време на разказа непрестанно се здрависваше с него, изведнаж осъзна и изрече с едно удивление, което дори и предварителното очакване на развръзката не беше в състояние да потуши:

— Но, драги мистър Панкс, цялата тази работа сигурно ви е струвала много пари!

— Да, доста, сър — отговори тържествуващият Панкс. — Не беше дреболия, макар да се оправяхме колкото е възможно по-икономично. А набавянето им беше доста трудничко, признавам.

— Трудничко! — повтори Кленъм. — Но като си помисля само за всички трудности, които сте преодолели през цялата тази история! — И отново му раздруса ръката.

— Чакайте сега да ви кажа как се оправих — започна да му обяснява възторженият Панкс, като постави косата си в състояние не по-малко ентусиазирано, отколкото бе той самият. — Първо, похарчих всичките си собствени пари. Но те не бяха много.

— Съчувствувам ви — каза Кленъм. — Макар че това сега вече не е от никакво значение. А после, какво направихте после?

— После — каза Панкс — взех заем от моя работодател.

— От мистър Казби? — учуди се Кленъм. — Добър старик е той.

— Благороден старик, нали? — възкликна Панкс и сухо запръхтя. — Щедър дърт хитрец. Доверчив старик. Филантропичен хитрец. Милосърден старик! Двадесет на сто, това се задължих да му плащам като лихва, сър. Не работим за по-малко в нашия дюкян.

Артър усети смутено, че в своя ентусиазъм, без да иска, се бе поувлякъл.

— Казах му на този фанатизиран стар християнин — продължи мистър Панкс и очевидно изпадна във възторг от сполучливото си сравнение, — че съм подхванал една интересна работа; работа с изгледи за успех; обясних му, че е работа с изгледи за успех; за която ми е нужен известен малък капитал. Предложих му да ми заеме пари срещу разписка. Което той и стори с двайсет на сто лихва; но той си гарантира тези двайсет на сто съвсем делово и ги написа в разписката като част от общата сума. И ако след това се окажеше, че не мога да му ги върна, задължавам се да изпълнявам ролята на негова маша в следващите седем години на половин заплата и при двойно повече работа. Но той е съвършен патриарх; и за всекиго би било полезно да му поработи при подобни условия — при всякакви условия.

За нищо на света Артър не бе в състояние да проумее дали Панкс в действителност говореше сериозно, или не.

— А когато и тези пари се свършиха, сър — продължи Панкс, — а те се свършиха, макар да ги изцеждах капка по капка, сякаш кръвта си цедях, аз вече се бях доверил на мистър Ръг. И предложих да заема и от мистър Ръг (или от мис Ръг: тя бе спечелила известна сума от едно гражданско дело на времето). Той ми ги даде с десет на сто и сметна, че ми взима много. Ала мистър Ръг е шотландец, сър, и цепи косъма на две.

— Но вашето възнаграждение за целия този труд, мистър Панкс — каза Кленъм, — би трябвало да бъде наистина голямо.

— Не се и съмнявам, че ще си го получа, сър — отговори Панкс. — Не съм се пазарил. Имах с вас една уговорка. Удържах си я. Искам само да си възстановя собствените пари, да ми се плати за употребеното време и като оправя и сметката си с мистър Ръг, хиляда лири отгоре за мен ще са цяло състояние. Оставям този въпрос във ваши ръце. А сега ви упълномощавам да съобщите новината на семейството, както намерите за най-подходящо. Мис Еми Дорит ще бъде у мисис Финчинг тази сутрин. Колкото по-скоро го кажете, толкова по-добре. Никога не ще е достатъчно бързо.

Този разговор се водеше в спалнята на Кленъм, докато той още лежеше в леглото. Защото мистър Панкс бе почукал на външната врата и се бе появил в стаята много рано сутринта; и без нито за миг да седне или да застане спокойно, бе излял от себе си всички подробности (илюстрирани с най-различни документи) край леглото на Артър. Сега той заяви, че „отивал да види как е мистър Ръг“, от когото, изглежда, развълнуваното му състояние искаше да потърси успокоение; и като събра своите документи и след като още веднаж искрено се здрависа с Кленъм, изчезна с най-голяма скорост надолу по стълбите, даде пара и отплува нататък.

А Кленъм естествено реши веднага да тръгне към дома на Казби. Той се облече и излезе с такава бързина, че се намери на ъгъла до патриаршеския дом цял един час преди тя да беше дошла; но не съжали, че му се е отдала възможност да се поуспокои с една бавна разходка.

Когато се върна към улицата и почука с лъснатото пиринчено чукче, съобщиха му, че е пристигнала, и го въведоха горе в малката трапезария на Флора. Самата малка Дорит не беше там, но там беше Флора и тя показа неимоверна изненада, когато го съзря.

— Мили божке, Артър — Дойс и Кленъм! — извика тази дама. — Кой да си помисли такава гледка и моля ти се да ме извиниш за халата защото честна дума и на избелели карета което е по-лошо но нашата малка приятелка ми шие една, не че ме е срам да ти го кажа защото би трябвало да знаеш че съществуват неща като фустите, а бяхме се разбрали да ми пробва след закуска това е причината макар да не я искам чак толкова колосана.

— Аз би трябвало да се извинявам — каза Артър — за това ранно и внезапно посещение; но ти ще ми простиш, когато ти обясня причината.

— В отдавна отлетелите ни дни Артър — отговори мисис Финчинг — моля простете, Дойс и Кленъм безкрайно по-прилично и колкото и да е отдавна то и миналото придава очарование на гледката, но не това исках да кажа, а дори да исках то пак зависи каква е била гледката но ето че пак се отплеснах и ти ме накара да забравя всичко.

Тя го погледна нежно и продължи:

— В отдавна отлетелите дни щеше наистина да звучи странно Артър Кленъм — Дойс и Кленъм естествено е по-различно — да ми се извинява, че е дошъл по което и да било време, но това е минало, а миналото не може да се върне освен в неговия собствен случай както каза бедният мистър Ф. когато си беше пийнал с краставица и затова никога не ядеше.

Когато въведоха Артър, тя тъкмо приготовляваше чая и сега набързо приключи с тази работа.

— Папа — изрече тя загадъчно и шепнешком, докато похлупваше чайника — седи в задната всекидневна и най-прозаично си яде прясно яйце над борсовите новини във вестника, чука като кълвач по дърво няма защо да разбира, че си дошъл а малката ни приятелка знаеш че може съвсем да й се вярва като слезе тук когато скрои горе на голямата маса.

Тогава Артър й каза, колкото бе възможно по-накратко, че той е дошъл да се срещне именно с тяхната малка приятелка, и какво точно е дошъл да й съобщи. При тази удивителна вест Флора стисна ръце, започна да трепере и пророни сълзи на съчувствие и радост, защото тя наистина беше добросърдечна жена.

— За бога, нека тогава първо аз да се махна оттук — каза Флора, като притисна уши с ръце и се запъти към вратата, — защото знам че ще се развикам и разпискам и само ще объркам още повече нещата, а малкото нежно същество изглежда такова миличко и спретнато и добричко макар и толкова бедно, а сега ето става богата и колко много го заслужава! И дали мога да го кажа на лелята на мистър Ф. Артър не Дойс и Кленъм не в този случай или като не искаш тогава не за нищо на света.

Артър кимна в съгласие, защото Флора не му позволи да си отвори устата. В отговор Флора кимна в знак на благодарност и забързано излезе от стаята.

Стъпките на малката Дорит вече долитаха по стълбата и само след миг тя отвори вратата. Както и да се опитваше да успокои израза на лицето си, той все пак не успя да му придаде обикновения му вид и тя, още щом го видя, изтърва плата, който носеше, и извика:

— Мистър Кленъм! Какво се е случило?

— Нищо, нищо. Искам да кажа, никакво нещастие не се е случило. Дойдох тук да ви кажа нещо, но то е една много добра новина.

— Добра новина?

— Великолепна новина!

Стояха край един прозорец и очите й, изпълнени със светлина, бяха вперени в лицето му. Той я обгърна с ръка, защото му се стори, че тя залита. Тя сложи ръката си върху неговата отчасти за да си почине и отчасти за да запази това разстояние, да може все така отблизо да наблюдава лицето му. Устните й като че ли повториха: „Великолепна новина?“ А той отново го произнесе на глас.

— Мила малка Дорит! Баща ви!

Ледът изведнъж се стопи от бледото й лице при тези думи и по него пробягаха светли лъчи на вълнение. Но това беше болезнено вълнение. Тя дишаше едва доловимо и запъхтяно. Сърцето й туптеше ускорено. Прииска му се да прегърне нейното крехко телце, но очите й го помолиха да не помръдва.

— До една седмица баща ви може да излезе на свобода. Той още не знае; ние трябва да отидем при него, за да му съобщим. Баща ви ще бъде свободен само след няколко дни. Баща ви ще бъде свободен само след няколко часа. Разберете, оттук трябва да идем при него да му го съобщим.

Това я накара да се свести. Очите й вече се притваряха, но сега изведнъж се откриха.

— Но това не е цялата добра новина. Това не е цялата великолепна новина, моя мила малка Дорит. Да ви кажа ли и останалото?

Устните й изрекоха:

— Да.

— Когато излезе на свобода, баща ви няма да бъде бедняк. Той ще има всичко. Да ви кажа ли още? Помнете! Той самият нищичко не знае за това; трябва да отидем при него още сега и да му кажем.

Тя като че го помоли да й позволи да се съвземе. Той я подкрепяше с ръката си, а след кратко мълчание се приведе към нея, за да чуе думите й.

— Не ми ли казахте да продължа?

— Да.

— Той ще бъде богат човек. Той е богат човек. Една голяма сума очаква да му бъде изплатена в наследство; всички вие следователно сте много богати. Най-достойни и най-чудесни от всички деца, аз благодаря на небето, че сте възнаградени!

Когато той я целуна, тя изви глава към рамото му, вдигна ръка към шията му, извика: „Татко! Татко!“ — и изгуби свяст.

Тогава Флора се върна, за да се погрижи за нея, засуети се край нея на канапето, придружавайки нежните си грижи с откъслеци от думи и изречения, толкова объркани, че никой не би бил в състояние да разбере дали се опитваше да накара Маршалси да глътне една лъжица от непотърсени дивиденти, защото за нея това било полезно; или пък поздравяваше бащата на малката Дорит за това, че е наследил сто хиляди шишенца с амонячна сол; или пък обясняваше, че е капнала седемдесет и пет хиляди капки лавандулов спирт върху петдесет хиляди бучки захар и умоляваше малката Дорит да глътне това освежително средство; или дали налагаше челото на Дойс и Кленъм с кърпа, наквасена с оцет, и караше покойния мистър Ф. да подиша малко чист въздух — не, никой с чувство за отговорност не би се осмелил да ги разгадае. За още по-голямото объркване допринесе и словесният порой от съседната спалня, където лелята на мистър Ф., поне доколкото ставаше ясно от гласа й, заемаше хоризонтално положение в очакване на своята закуска; и от който будоар тази безжалостна дама изригваше кратки обиди всеки път, щом усетеше, че ще я чуят, като например: „Да не вярваш, че той го е направил!“ или: „Той да не ми се хвали, че го е свършил!“ и: „Ще има мно-о-го да чакате да се откъснат от сърцето му неговите пари!“; всичко това с цел да се омаловажи участието на Кленъм в откритието и да се разкрият незаличимите чувства, които лелята на мистър Ф. питаеше към него.

Но загрижеността на малката Дорит по-бързо да отиде при баща си, да му отнесе радостната вест, да не го оставя нито миг по-дълго в тъмницата, в неведение за цялото това щастие, което го очаква и което той все още не знаеше, допринесоха за свестяването й повече, отколкото всички лекарства и грижи в света.

— Елате с мен при добрия ми баща. Моля, елате с мен при моя добър баща! — бяха първите думи, които изрече. Тя не говореше за нищо друго освен за него, не мислеше за друго освен за него. Когато коленичи и вдигна ръце към небето, за да излее своята благодарност, благодарностите й бяха за нейния баща.

Чувствата на Флора не издържаха на тази гледка и тя избухна сред чашите и чиниите в невероятен порой от сълзи и слова.

— Повярвай ми — не съм била по-развълнувана, откакто твойта майка и моят татко не Дойс и Кленъм този път но дай на милото дете една чаша чай и я накарай да го изпие поне това те моля Артър, направи го, дори и последната болест на мистър Ф. защото тя беше съвсем друга а знаеш че подаграта не е детска болест макар и много тежка за всичките наоколо а мистър Ф. същински мъченик с вирнат нагоре крак а и самата търговия с вино е инфекциозна защото те ще си го направят повече или по-малко помежду си и в това няма нищо чудно, прилича ми на сън за нищо друго не мога да помисля тази сутрин и гледай ти сега купища от пари дали е тъй наистина, но вие трябва да разберете, миличка моя, защото иначе никога няма да ви стигнат силите да му разкриете всичко това с няколко глътки чай а май е по-добре да последвате съвета на моя лекар какво от туй че миризмата му е неприятна но аз се насилвам да го пия като лекарство и виждам ползата, а вие пък не искате но защо мила моя и аз не искам но все пак си го пия по задължение, всички ще ви поздравяват едни от сърце но други не но мнозина ще ви се радват най-искрено но никой друг повече отколкото аз от самото му дъно макар да се усещам че говоря несвързано и глупости, и сигурно това ще си го каже и Артър но не Дойс и Кленъм поне този път и тъй довиждане миличка и бог да ви благослови да сте много щастлива и простете ми за волността, кълна се че дрехата ще я оставя недовършена нарочно и ще си я запазя като спомен тъй както е сега и ще я кръстя малката Дорит макар да ме попитат защо е това странно умалително не съм го казвала до днес и сега вече никога не!

Това бяха думите, с които Флора се прости със своята любимка. Малката Дорит й поблагодари и я прегърна няколко пъти; и най-сетне излезе от този дом и заедно с Кленъм се отправи с кола за към Маршалси.

Странно и нереално беше пътуването през старите бедняшки улички с чувството, че се разделя с тях, за да навлезе в един просторен свят на богатство и лукс. Когато Артър й каза, че скоро тя самата ще се вози в собствена карета през съвсем друга действителност и всички досегашни преживявания ще бъдат само минало, тя като че ли се изплаши. Но когато той започна да разправя това вместо за нея за нейния баща и й разказа как той ще се вози в своята карета и колко величав и хубав ще изглежда, от очите й заваляха сълзи на радост и невинна гордост. Като разбра, че единственото щастие, което тя бе в състояние да си представи, се отразяваше само върху баща й, Артър продължи да й говори все за него; и тъй те пътуваха развеселени през бедните улички към тъмницата да му отнесат голямата новина.

Когато мистър Чивъри, който беше дежурен, ги пропусна в портиерната, той видя по лицата им нещо, което го изпълни с удивление. И остана загледан подире им, докато те бързаха към двора на затвора с чувството, че са пристигнали тук, придружени от някакъв миротворен дух. Двама-трима колежани, покрай които минаха, загледаха също след тях и скоро, присъединили се към мистър Чивъри, образуваха малка групичка на стъпалата пред портиерната, а оттам плъзна слухът, че Бащата най-сетне ще бъде освободен. Само след няколко минути тази вест достигна до най-отдалечените стаи на Колежа.

Малката Дорит отвори вратата и двамата влязоха вътре. Той седеше облечен в сивия си стар халат, със старата си черна шапчица край озарения от слънце прозорец и четеше вестник. В ръката си държеше очилата и се оглеждаше наоколо; изненадан изпърво без съмнение, като бе чул стъпките й по стълбището, понеже не я беше очаквал до вечерта; изненадан още повече от това, че я вижда с Артър Кленъм. Когато влязоха, същият необичаен израз но лицата им, който бе привлякъл вниманието долу в двора, стресна и него. Той не стана и не проговори, само остави очилата и вестника на масата до себе си и ги загледа с полуотворена уста и с треперещи устни. Когато Артър му подаде ръка, той я докосна, но не тържествено като друг път; а после се извърна към дъщеря си, която бе седнала до него с ръце на рамото му, и внимателно я погледна в лицето.

— Татко! Тази сутрин ме направиха толкова щастлива!

— А кой те направи щастлива, мила моя?

— Мистър Кленъм, татко. Той ми донесе една такава радостна и прекрасна новина за тебе! И ако той с голямата си доброта и нежност не ме беше подготвил за нея, татко… приготвил за нея, татко… струва ми се, че не бих могла да я понеса.

Вълнението й беше извънредно голямо и по лицето й се изтърколиха сълзи. Той изведнаж сложи ръка на сърцето си и погледна към Кленъм.

— Успокойте се, сър — каза Кленъм, — и поразмислете внимателно. Помислете си за най-светлите и най-щастливи случки в живота ви. Всеки от нас е чувал за големи радостни изненади. Те все още не са изчезнали от този свят, сър. Те се случват рядко, но не са невъзможни.

— Мистър Кленъм? Не са невъзможни? Не са невъзможни за… — Той се докосна до гърдите, вместо да произнесе „за мен“.

— Не — отговори Кленъм.

— Но каква изненада — запита той, задържайки лявата си ръка на сърцето, и тук се прекъсна, като внимателно нагласи очилата си на масата, — каква подобна изненада би могла да ме очаква мен?

— Позволете да отговоря с друг въпрос. Кажете ми, мистър Дорит, коя изненада би била най-неочакваната и най-приятната за вас. Не се страхувайте да си я представите, нито да кажете каква би могла да бъде тя.

Той се загледа упорито в Кленъм и докато го гледаше, изведнъж се превърна в един много стар и немощен човек. Слънцето озаряваше ярко стените отвъд прозореца и играеше по остриетата върху тях. Той бавно протегна ръката, която бе лежала върху сърцето му, и посочи към стената.

— Тя се срина — отговори Кленъм. — Вече я няма.

Той застина в същото положение, продължавайки да не отмества поглед от него.

— А на нейно място — каза Кленъм бавно и отчетливо, — на нейно място се издигат средства, които ще ви позволят да притежавате и да се наслаждавате на всичко онова, от което досега сте били отделен. Мистър Дорит, не съществува и най-малкото съмнение, че след няколко дни вие ще бъдете свободен и много богат. Аз ви поздравявам от цялото си сърце за тази промяна на съдбата ви и за щастливото бъдеще, гдето скоро ще отнесете съкровището, с което сте били ощастливен тук — най-скъпото от всички богатства, които човек може да притежава, — съкровището, седнало край вас.

С тези думи той стисна ръката му и я пусна; а дъщеря му, доближавайки лице до неговото, в часа на неговото щастие го обгърна с ръцете си така, както в годините на неговото нещастие го бе обгръщала с любов, труд и искреност, и изля препълненото си с благодарност, надежда, радост и блажен екстаз сърце в думи, отправени все към него:

— Сега аз ще го видя такъв, какъвто все още не съм го виждала. Ще видя моя миличък без черния облак, засенчил челото му. Ще го видя такъв, какъвто го е виждала клетата ми майка преди много, много години. О, мили мой, о, мили мой! О, татко, татко! О, благодаря на бога, благодаря на бога!

Той се остави на нейните целувки и милувки, но не им отвърна, само я обгърна с ръка. И не промълви нито дума. Напрегнатият му поглед сега беше раздвоен между нея и Кленъм и той започна да се тресе, като че ли трепереше от студ. Обяснявайки на малката Дорит, че ще изтича до кафенето за бутилка вино, Артър я донесе с най-голямата бързина, на каквато бе способен. А докато му я изваждаха от мазето до бара, група развълнувани колежани го запитаха какво се е случило; и тогава той забързано им съобщи, че мистър Дорит е получил наследство.

Върнал се с виното в ръка, той видя, че тя бе сложила баща си да седне в креслото и бе разкопчала яката и връзката му. Напълниха чаша с вино и я поднесоха към устните му. Когато пийна малко, той сам пое чашата и я изпразни. Скоро след това се облегна на стола си и заплака с кърпичка на очите.

Когато и това продължи известно време, Кленъм сметна, че е подходящо да разсее вниманието му от главното събитие, като го уведоми за подробностите. И тогава бавно и със спокоен глас той им обясни всичко колкото можеше по-добре и се спря особено подробно върху заслугите на Панкс.

— Той ще бъде — хм, — той ще бъде достойно възнаграден, сър — каза бащата, като се надигна и тръгна бързо из стаята. — Повярвайте ми, мистър Кленъм, че всеки, който е взел участие в това, ще бъде — хм, — ще бъде достойно възнаграден. Никой, драги ми господине, никой не ще може да каже, че съм му останал неиздължен. Аз ще заплатя — хм — авансите, които съм получил от вас, сър, с необикновено голямо удоволствие. Умолявам ви да ми съобщите колкото ви е възможно по-скоро с какво сте авансирали и моя син.

Той се разхождаше из стаята без цел и не спираше нито за миг.

— Никой — каза той, — никой няма да бъде забравен. Аз няма да си отида оттук, без да съм изплатил задълженията си към всички. Всички хора, които са били — хм, — които са се държали мило с мен и моето семейство, ще бъдат възнаградени. Чивъри ще бъде възнаграден. Младият Джон ще бъде възнаграден. Аз лично желая и възнамерявам да проявя щедрост, мистър Кленъм.

— Ще ми позволите ли — каза Артър, като постави кесията си върху масата — да ви снабдя сега с известни средства, мистър Дорит. Реших, че няма да е зле да ви донеса известно количество пари за целта.

— Благодаря ви, сър, благодаря ви. Приемам с готовност в настоящия момент нещо, което само преди час не бих могъл да приема със спокойна съвест. Благодаря ви за този временен заем. Съвсем временен, но много навременен — много навременен. — Ръката му се беше сключила върху кесията и той я понесе със себе си. — Бъдете така добър, сър, да включите сумата на онези предишни аванси, за които вече споменах; и не забравяйте, ако обичате, да включите и авансите, дадени на моя син. Само едно устно споменаване на общата сума е единственото, което — хм, — което е нужно.

В този миг неговият поглед попадна върху дъщеря му и той спря за миг да я целуне и да я погали по главата.

— Ще трябва да си намериш някоя шивачка, любов моя, и бързо и напълно да промениш всичките си дрехи. Нещо ще трябва да се направи и за Меги, която сега — хм, — сега почти не е за пред хората, не е за пред хората. А и сестра ти, Еми, и брат ти също. И моя брат, чичо ти — бедната душица, надявам се, че това ще го посъживи — трябва да се изпратят хора да ги доведат. Те трябва да научат за това. Ще трябва да им го съобщим внимателно, но трябва да го научат веднага. Това е наше задължение пред тях, както сме длъжни и пред себе си отсега нататък да не им — хм, — да не им позволяваме да работят.

Това беше първият намек, излязъл от устните му, че е знаел, че те работят нещо, за да си изкарват прехраната.

Той все още подтичваше из стаята, стиснал кесията в ръка, когато от двора се разнесоха приветствени викове.

— Новината вече се е разнесла — каза Кленъм, като погледна през прозореца. — Ще се покажете ли пред тях, мистър Дорит? Много са развълнувани и очевидно ви очакват.

— Аз — хм — хм — признавам си, че бих искал, Еми, мила моя, първо малко да си пооправя дрехите — каза той и затича с още по-голяма бързина и от преди — и да си бях купил един часовник с верижка. Но щом трябва да се направи така, както е сега, то — хм — ще трябва да се направи. Закопчай яката на ризата ми, мила моя. Мистър Кленъм, бъдете любезен — хм — да ми подадете синьото шалче, което е в чекмеджето до лакътя ви. Закопчай ми сакото отпред, любов моя. Така — хм, — така изглежда по-широко, като е закопчано.

С разтрепераната си ръка той приглади нагоре бялата си коса и тогава, като взе за подкрепа дъщеря си и Кленъм, появи се на прозореца, облегнат на ръцете на двамата. Колежаните го поздравиха много сърдечно, а той им изпрати въздушна целувка с голяма изисканост и много покровителствено. А когато отново се оттегли в стаята си, промълви: „Бедните същества!“, с глас, в който се четеше дълбоко съчувствие към нещастното им положение.

Малката Дорит искаше час по-скоро той да си легне, за да се успокои. Когато Артър и съобщи намерението си да извести на Панкс, че сега вече може да се появи колкото е възможно по-скоро и да доведе радостното събитие до неговия завършек, тя шепнешком го помоли да остане при нея, докато баща й се съвземе и се успокои. Не беше нужно да го умолява повторно; и тя приготви леглото на своя баща и го помоли да полегне. Но още половин час и повече дори той не искаше да чуе, а подтичваше из стаята и разискваше сам със себе си дали е вероятно, или не маршалът да разреши всички затворници да застанат на прозорците на административната сграда, която гледаше към улицата, и да видят как той и семейството му си отиват завинаги в своята карета — което според него щяло да представлява за тях незабравима гледка. Но постепенно започна да отмалява и да се изморява и най-сетне се изтегна на леглото.

Тя седна пак предано край него, като му вееше и разхлаждаше челото му; и той уж тъкмо бе започнал да се унася в сън (без да изпуща кесията с парите от ръка), когато внезапно се изправи и каза:

— Мистър Кленъм, простете. Смея ли да разбирам, драги ми господине, че аз вече мога — хм — да изляза през портиерната още в този миг и — хм — да се поразходя?

— Мисля, че не, мистър Дорит — отвърна неохотно Кленъм. — Има все още известни формалности, които трябва да се извършат; макар самото ви задържане тук и то вече да е чиста формалност, страхувам се, че тя трябва още известно време да се съблюдава.

При тези думи той отново пророни няколко сълзи.

— Но това ще са само няколко часа, сър — бодро го успокои Кленъм.

— Само няколко часа, казахте, сър — изведнаж бурно отвърна той. — Лесно ви е да приказвате за часове, сър! А знаете ли какво е и един-единствен час за човека, който се задушава за чист въздух?

С това той се успокои; защото, след като пророни няколко сълзи и сприхаво заяви, че не можел да диша, старецът постепенно задряма. А Кленъм намери достатъчно теми за размишление, докато седеше в притихналата стая и наблюдаваше бащата в неговото легло и дъщерята, която разхлаждаше лицето му.

Малката Дорит също се бе унесла в мисли. След като внимателно приглади нагоре бялата му коса и като докосна челото му с устни, тя погледна Артър, който приближи до нея, и с тих шепот продължи гласно мислите си:

— Мистър Кленъм, той ще изплати ли всичките си дългове, преди да излезе оттук?

— Несъмнено. Всичките.

— Всичките дългове, заради които е бил затворен тук през целия мой живот и преди това?

— Несъмнено.

По лицето й се изписа несигурност и протест; нещо, което не приличаше на пълно задоволство. Той се опита да го разгадае и каза:

— Вие се радвате, че той ще ги плати, нали?

— А вие радвате ли се? — запита тя замислено.

— Дали се радвам? От все сърце.

— Тогава, значи, и аз би трябвало да се радвам.

— Но всъщност не се радвате, така ли?

— Струва ми се жестоко — каза малката Дорит, — че той е трябвало да похаби толкова много години и да страда толкова дълбоко и накрая пак да плати дълговете си. Струва ми се жестоко, че ще трябва да плаща и с живот, и с пари.

— Мое мило дете… — подхвана Кленъм.

— Да, знам, че не съм права — прекъсна го тя кротко, — не си мислете нищо лошо за мен; но тази мисъл се е сраснала с мен тук.

Затворът, който съумяваше да опорочава толкова дълбоко, бе помрачил сърцето на малката Дорит само с това. Душевното й объркване, породено от съчувствие към бедния затворник, неин баща, беше единственото петънце, което Кленъм бе забелязал, то бе последното петънце, което Кленъм видя, останало върху съзнанието й от затворническия живот.

Така си помисли той и не каза ни дума повече. А мислите отново извикаха пред очите му нейната чистота и доброта в целия им блясък. Това малко петънце ги караше да изглеждат още по-красиви.

Изтощена от собственото си вълнение, успокоена от тишината около нея, ръката й бавно се отпусна и спря да вее на бащата, а главата й полегна на възглавницата до него. Кленъм се привдигна тихичко, отвори и затвори вратата безшумно и напусна тъмницата, отнасяйки със себе си тишината по шумните улици навън.

Глава XXXVІ Маршалси осиротява

И тъй най-после настъпи денят, в който мистър Дорит и неговото семейство трябваше да напуснат тъмницата завинаги и след който плочите по нейния много утъпкван двор нямаше вече да отекват стъпките им.

Изминалото време беше кратко, но той много се бе оплаквал от забавянето и се сърдеше на мистър Ръг за това, че протакал нещата. Държал се бе високомерно с мистър Ръг и го бе заплашил, че ще си наеме друг човек. Той бе помолил мистър Ръг да не си въобразява, че намирайки се в затвор, ще позволи да се отнасят с него както и да е, а да си гледа работата, и то да я върши както трябва. Той бе заявил на мистър Ръг, че отлично познавал каква стока са и адвокатите, и разните му агенти, и не ще позволи да се подиграват с него. А когато тоя джентълмен смирено бе обяснил, че прави всичко, което е по силите му, мис Фани го бе срязала накъсо; тя бе пожелала да й се обясни какво друго би могъл да прави, след като му е казано сто пъти, че парите не са от значение за тях, и бе изразила подозрението си, че той забравя с кого разговаря.

Към маршала, който бе началник на затвора от дълги години насам и с когото никога преди не бе влизал в разправии, мистър Дорит се отнесе твърде сурово. Този служител, след като лично му бе поднесъл поздравленията си, му бе предложил две от стаите в собственото си жилище, докато старецът все още бе в затвора. Мистър Дорит му поблагодари и отговори, че ще си помисли; но щом маршалът си отиде, седна и му написа едно рязко писмо, в което отбелязваше, че никога досега по какъвто и да било случай не бил имал честта да получава личните му поздравления (а това беше вярно, макар да не бе имало и нищо специално, за което да бъде поздравяван); и че той искал от свое име и от името на цялото си семейство да отхвърли предложението на маршала с всички онези благодарности, които неговият безкористен характер и пълната му незаинтересованост от светски съображения изисквали.

Макар брат му да проявяваше толкова слаб интерес към промяната на положението им, че много бе възможно изобщо да не бе разбрал какво е станало, мистър Дорит нареди да му се вземат мерки за бельо, за горни дрехи, за шапки, за обувки — от същите майстори, които бе повикал и за себе си; и издаде нареждане старите дрехи да му бъдат отнети и изгорени. Мис Фани и мистър Тип не се нуждаеха от напомняне, за да се появят в най-модни облекла и блестяща елегантност; и тримата се преместиха за това кратко време в най-хубавия съседен хотел — макар, казваше мис Фани, той да бил съвсем посредствен. Във връзка с тази промяна мистър Тип нае един кабриолет, кон и коняр, много приятни за окото, и това превозно средство можеше да бъде наблюдавано по два-три часа на ден да разхубавява булевард Бороу, който минаваше край предния двор на Маршалси. Там се забелязваше често и една малка наемна карета с чифт коне и всеки път, когато се качваше или слизаше от това превозно средство, мис Фани вълнуваше сърцата на дъщерите на Маршалси с неизброимото разнообразие на своите шапки.

В това кратко време бе извършена много работа. Между многобройните неща господата Педл и Пул, адвокати, бяха инструктирани от своя клиент Едуърд Дорит, ескуайър, да изпратят писмо до мистър Артър Кленъм, в което бе приложена сумата от двадесет и четири лири, девет шилинга и осем пенса, което съставляваше общата сума от майката и лихвата в размер на пет процента годишно, с която техният клиент смяташе, че е задължен на мистър Кленъм. Във връзка с това съобщение и този паричен превод на господата Педл и Пул бе възложено от името на техния клиент да напомнят на мистър Кленъм, че върнатият сега аванс (включително и входните такси за влизане в затвора) не е бил искан от техния клиент и да му съобщят, че той е нямало да бъде приет, ако е бил предложен открито, от негово име. Към което те прилагаха подпечатана разписка и оставаха негови верни слуги. Още много дейности от подобен и друг характер трябваше да бъдат извършени сред стените на скоро осиротяващия Маршалси от мистър Дорит, дългогодишен негов Баща, които произлизаха предимно от молби, отправяни му от колежани, за малки парични суми. На тях той се отзоваваше с най-великодушна щедрост, но не без тържественост; винаги първо изпращаше писмо, с което определяше часа, в който просителят да се яви при него в стаята му, а след това го приемаше, заровен сред купища от документи, като придружаваше своето дарение (защото той не пропущаше ни един случай да каже „това е дарение, не заем“) с многобройни полезни съвети; като например, че той, напускащият ги Баща на Маршалси, се надявал дълго да го помнят като пример за това, как човек може да съхрани уважението към себе си и уважението на другите към него дори и в място като този затвор.

Колежаните не изпитваха завист. Освен гдето изпитваха лично и традиционно уважение към тъй дългогодишния колежанин, събитието само по себе си правеше чест на Колежа и допринесе за неговата известност във вестниците. А вероятно мнозина от тях си мислеха също така, без все пак да бяха напълно уверени, че в неведомостите на случайността това би могло да се случи на тях самите или пък че нещо подобно би могло да им се случи и на тях рано или късно. Те го приеха с радост. Неколцина се умърлушиха при мисълта, че са били отминати и са останали много бедни; но дори и те не завидяха на семейството за щастливия обрат. В други, по-изискани места сигурно би се породила по-голяма завист. Твърде вероятно бе хора с повече пари да се настроеха съвсем не тъй великодушно като колежаните, които живееха ден за ден — с шилинга, получен от заложната къща, и късчето хляб за обяд.

Написаха му тържествено обръщение, което му връчиха в остъклена рамка (макар че по-късно то не бе окачено в семейното жилище, нито бе запазено сред семейните документи); на което, от своя страна, той отвърна със съответно послание. В този документ ги уверяваше едва ли не с царствени думи, че приема израза на тяхната привързаност, дълбоко уверен в неговата искреност; и отново ги призоваваше да следват личния му пример — който, що се отнасяше до унаследяването на такова голямо богатство, те без съмнение с удоволствие биха следвали. Той се възползува от същия случай, за да ги покани на голямото тържество, което даваше за целия Колеж в двора и на което, както им известяваше, лично ще има честта да изпие прощална чаша за здравето на всички ония, които щеше да остави след себе си там.

Той самият не седна на общата трапеза (тя бе открита в два следобед, а неговата вечеря се носеше от хотела в шест), но синът му бе така благосклонен да заеме централното място на главната маса и да се държи много приятелски и любезно. Бащата се разхождаше сред гостите, заговорваше някои от тях и проверяваше дали храната е от онова качество, което бе поръчал, и дали всичко необходимо се доставя на масата. С една дума, държеше се като едновремешен барон в особено добро разположение на духа. В края на закуската вдигна наздравица за гостите с чаша стара мадейра и им каза, че се надявал да са се забавлявали, и — нещо повече — надявал се да се забавляват до края на вечерта; че им пожелава щастие и ги приветствува с добре дошли. Когато и те пиха за негово здраве с високи акламации, той все пак не успя да се държи докрай като барон, защото, щом понечи да им отговори, се разчувствува като един най-обикновен крепостен с истинско сърце в гърдите и се разплака пред всички. След този голям успех, който той сметна за истински провал, мистър Дорит се обърна с благодарствени думи специално към мистър Чивъри и неговите колеги, на всеки от които той бе дал преди това по десет лири и всеки от които присъствуваше сега тук. Мистър Чивъри отвърна на наздравицата, като каза: „Каквото ти наредят да заключваш, заключвай го; но не забравяй, да се изразим с думите на окования африканец, че и ти си оставаш винаги човек и брат.“ След като всички тостове минаха по реда си, мистър Дорит учтиво се съгласи да изиграе една игра на кегли с колежанина, който беше втори по старшинство в колежа след него; и остави васалите си на техните забавления.

Но всички тези събития станаха преди последния ден. А ето че сега настъпи и онзи последен ден, когато той и неговото семейство трябваше да напуснат затвора завинаги и когато плочите на неговия много утъпкван двор нямаше да отекват вече под техните стъпки.

За раздялата бе определен обедният час. Когато наближи, в стаите не остана ни един колежанин, не липсваше нито един ключар. Тези джентълмени се появиха в неделните си униформи, а по-голямата част от колежаните се бяха издокарали до пределна възможност. Развети бяха дори две-три знамена, на децата бяха навързали чак и панделки. Самият мистър Дорит в този миг на изпитание съумя да запази сериозно, но благосклонно достойнство. Голяма част от вниманието му бе съсредоточено върху брат му, за чието поведение на това голямо събитие той изпитваше известно притеснение.

— Драги ми Фредрик — каза той, — ако обичаш да ми подадеш ръка, ще преминем сред нашите приятели един до друг. Смятам го за редно да излезем оттук хванати подръка, мой драги Фредрик.

— Ха! — каза Фредрик. — Да, да, да, да.

— И ако освен това, мой драги Фредрик, ако си в състояние, без да се насилваш, да положиш известни усилия (извинявай за израза), за да поправиш малко външното си поведение…

— Уилям, Уилям — отговори му другият, поклащайки глава, — от теб се очаква да сториш това. Аз просто не знам как. Всичко е забравено, всичко е забравено!

— Но, драги ми приятелю — отговори му Уилям, — именно по тази причина, ако не поради някоя друга, ти просто трябва да се съвземеш. Онова, което си забравил, сега ще трябва да си го припомниш, мой драги Фредрик. Твоето положение…

— А? — запита Фредрик.

— Твоето положение, мой драги Фредрик.

— Моето ли? — Той първо огледа себе си, след това огледа брат си, а после, като си пое дълбоко дъх, извика: — Ха! Ами разбира се! Да, да, да!

— Твоето положение, драги ми Фредрик, сега е чудесно. Твоето положение, мили ми братко, е просто чудесно. И аз зная, че е присъщо на твоя съвестен характер да положиш усилия, за да станеш достоен за него, мой драги Фредрик, и да се опиташ да го украсиш още повече. Да бъдеш не позор за положението ни, а достойнство.

— Уилям — каза другият с треперещ глас и с въздишка, — ще сторя всичко, каквото пожелаеш, братко мой, стига то да ми е по силите. Умолявам те, бъди добър да си припомниш колко слаби са моите сили. Само ми кажи, кажи ми само.

— Мили мой Фредрик, нищо. Не си струва да тревожа доброто ти сърце.

— Моля те да го разтревожиш — отговори другият. — То не ще сметне за тревога да стори каквото да било за теб, Уилям.

Уилям прекара ръка през очите си и промърмори с царствено задоволство:

— Бъди благословен за верността си, мой бедни, скъпи приятелю! — А после изрече високо: — Добре, мой мили Фредерик, ако можеш, постарай се, когато си излизаме оттук, просто дай вид, че се вълнуваш от събитието, че си мислиш за него…

— Какво би ме посъветвал да си мисля за него? — прекъсна го покорният му брат.

— О! Мой драги Фредрик, но как да ти отговоря? Единственото, което мога да ти кажа, е какво си мисля аз самият, като напускам тези добри хора.

— Това е то! — извика брат му. — Това ще ми помогне.

— Аз се улавям, че мисля, мой драги Фредрик, и то със смесени чувства, над които доминира едно нежно съчувствие, аз си мисля: но какво ще правят те сега тука без мен!

— Така е — отговори брат му. — Да, да, да, да. Това ще си мисля, докато вървим: какво ще правят те без моя брат! Бедничките! Какво ще правят те без него!

Понеже дванадесет часът беше вече ударил и каретата беше пристигнала във външния двор, братята заслизаха по стълбите, хванати подръка. Едуърд Дорит, ескуайър (някогашният Тип), и неговата сестра Фани ги следваха, също хванати подръка; мистър Плорниш и Меги, на която бе поверено изнасянето на онези семейни принадлежности, които сметнаха, че си струва да бъдат изнесени, следваха подире им, натоварени с вързопи и пакети, които да се поставят в колата.

На двора стояха колежаните и ключарите. На двора стояха мистър Панкс и мистър Ръг, дошли да се насладят на увенчаването на своя труд. На двора беше младият Джон, който си съчиняваше нова епитафия в смисъл, че е загинал от разбито сърце. На двора беше Патриарха Казби, който излъчваше такава неописуема благост, че мнозина от развълнуваните колежани сграбчваха благоговейно ръката му, а жените и братовчедките на още много колежани целуваха ръката му, убедени, че цялото това събитие се дължи изключително на него. На двора се намираше цялата онази тълпа от хора, каквито се срещат на такива места. На двора беше човекът с неясното оплакване относно фонда, който маршалът бил спипал, и който бе станал още в пет сутринта, за да препише едно напълно неразбираемо изложение за тази финансова злоупотреба, което бе поверил в ръцете на мистър Дорит в качеството на документ от най-голяма важност, съставен, за да зашемети правителството и да причини свалянето на маршала. На двора бе неплатежоспособният длъжник, чиито главни усилия бяха съсредоточени всякога върху това, да задлъжнее, и който влизаше в затвора с почти същите усилия, с които други успяваха да се измъкнат от него, и който винаги бе освобождаван и получаваше извинения; докато неплатежоспособният, застанал до него — един дребничък, вайкащ се, трудолюбив търговец, полумъртъв от вечния страх да не изпадне в задължения, полагаше напразни усилия да си намери пълномощник, който да го освободи с много обвинения и обиди. В двора беше и човекът с много деца и с много отговорности, чиято разруха бе удивила всички; в двора беше човекът без ни едно дете и с много пари, чиято разруха не бе учудила никого. Там бяха хората, които винаги уж си тръгваха на другия ден и които вечно трябваше да остават; там бяха и хората, които бяха пристигнали едва вчера и които бяха изпълнени с много повече завист и възмущение за този щастлив удар на съдбата, отколкото другите стари затворници. Там имаше и такива, които от чиста душевна низост се кривяха и превиваха пред забогателия колежанин и неговото семейство; там имаше и други, които вършеха това, защото очите им, привикнали на мрака на тяхната килия и на бедността, просто не можеха да понесат блясъка на подобно ярко слънце. Там бяха и мнозина, чиито стотинки бяха влизали в неговия джоб, за да му купуват месо и вино; но които стеснително не желаеха да се изтъкват пред очите му само защото на времето са му услужвали. Би трябвало да се каже за тези птици, затворени в клетката, че те се стесняваха от птицата, която сега се готвеше да литне на свобода, предпочитаха да се оттеглят зад решетките и се вълнуваха, когато той преминаваше край тях.

Край всички тези зрители, оглавявана от двамата братя, малката процесия премина бавно към портата. Мистър Дорит, вдаден на сериозната си загриженост как ли ще преживяват сега без него бедните същества, беше просто величествен и нажален, но не и вглъбен. Той погалваше главичките на децата подобно сър Роджър де Ковърли29 на път за църквата, той се обаждаше на хората от задните редици на малко име, той се държеше снизходително с всички присъствуващи и за тяхна утеха като че ли вървеше опасан от следните думи, изписани със златни букви: „Утешете се, деца мои! Опитайте се да го понесете!“

Най-сетне три последователни радостни вика обявиха, че е излязъл из портата и че сега вече Маршалси е осиротял. Преди още виковете да заглъхнат в ехото на тъмничните стени, семейството се беше настанило в каретата и прислужникът вече се готвеше да вдигне стълбичката.

И тогава, но не преди това, мис Фани викна:

— Боже мой! Къде е Еми?!

Баща й бе помислил, че тя е със сестра си. Сестра й бе помислила, че била „кой знае къде“. Всички те се бяха надявали, че ще я намерят, както винаги я бяха намирали, кротко застанала на мястото, където беше нужна в необходимия момент. Това нейно изчезване бе може би първото действие в живота на всички тях, което бяха извършили без нейната помощ.

Премина около минута, докато разберат, че нея наистина я няма, и тогава мис Фани, която от своето място в каретата виждаше дългия тесен коридор, отвеждащ към портиерката, викна възмутено:

— Да ти кажа право, папа, това е позорно.

— Кое е позорно, Фани?

— Повтарям — продължи тя, — че това наистина е срамно. Толкова е срамно, че да накара човек, дори в час като този, да му се прииска да е умрял! Ето го на̀ сега това дете Еми с нейната грозна, опърпана рокля, за която тя прояви такъв инат, папа, за която аз сто пъти я помолих и заклинах да я смени и за която тя сто пъти отказа и обеща да я сменяла днес, защото била искала да си я носи дотогава, докато останела тук с тебе — а това пък бяха чисти романтични глупости от най-просташки характер — и ето сега, гледай това дете Еми как ни позори, до последния момент и в последния момент, и се оставя да я носят пак в тая същата рокля. И то от мистър Кленъм!

Провинението бе доказано в мига, в който тя отправяше обвинението. Кленъм се появи край вратата на каретата, понесъл в ръцете си малкото безчувствено телце.

— Забравили я бяхте — каза той, а в гласа му се четеше жалост и нотки на обвинение, — аз изтичах горе до нейната стая (мистър Чивъри ми посочи къде е) и видях, че вратата е отворена и че е припаднало на пода бедното дете. Качило се е горе, изглежда, за да смени роклята си, и е паднало, отмаляло. Може и да е било от радостните викове, а може да е станало и преди. Погрижете се за тази бедна малка ръчица, мис Дорит. Не я оставяйте да се отпусне.

— Благодаря ви, сър — отвърна мис Дорит, заливайки се в сълзи. — Вярвам, че знам какво трябва да сторя, ако ми позволите да го сторя. Мила Еми, отвори очи, хайде, миличка! О, Еми, Еми! Толкова съм развълнувана и засрамена. Съвземи се, миличка! О, но защо още се бавят! Моля те, татко, нека да тръгваме!

Прислужникът застана между Кленъм и вратата на каретата, изрече рязко: „Позволете ми, сър!“, сгъна стъпалата и те потеглиха напред.