Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава І Спътници

Тази година през есента мракът и нощта допълзяваха до най-високите хребети на Алпите.

Откъм швейцарската страна на Санбернарския проход и по бреговете на Женевското езеро кипеше гроздобер. Въздухът беше напоен с аромата на обраното грозде. Кошници, корита и каци с грозде, разнасяни цял ден по пътища и сокаци, запълваха тесните селски входове, задръстваха тъмните и тесни селски улички. Навсякъде се търкаляха разпукани и смачкани гроздови зърна. Капналата от умора селянка, която се влачеше към дома, задянала на гръб детето си, го смиряваше със сбрани от земята зърна; идиотът, който припичаше гушата си под стряхата на дървената хижа край пътя за водопада, преживяше грозде; компаниите във всички кръчмици ядяха, пиеха и коментираха гроздето. Жалко само, че от това щедро изобилие не можеше да се усети и следа в рядкото тръпчиво вино, което все пак се правеше от това грозде.

Въздухът беше топъл и прозрачен през целия ден. Лъскави метални шпилове и куполи на църкви се провиждаха в далечината от време на време и проблясваха пред погледа, а заснежените върхове на планината бяха така ясни, че непривикналото око се мамеше в разстоянието, считаше за басни разказите за високите им зъбери и смяташе, че се достигат за няколко часа. Прочути в равнината планински върхове, от които понякога с месеци не може да се види и следа, тази сутрин се вдигаха ясни и близки в синьото небе. И сега, когато долу падаше мрак и те някак тържествено се отдалечаваха, като призраци, и когато алените багри на залеза бледнееха по тях, оставяйки ги студено бели, те все пак се очертаваха, усамотени над мъглите и сенките.

От тези самотни височини и от Санбернарския проход, който беше една от тях, настъпващата нощ пълзеше нагоре по планината като прииждаща вода. Когато най-после стигна стените на манастира „Сан Бернар“, обрулената от бурите сграда заприлича на втори Ноев ковчег, плувнал по мрачните вълни.

Тъмнината, изпреварила няколко посетители, яхнали мулета, беше стигнала дебелите стени на манастира, докато тези пътници още изкачваха планината. Както жегата на жаркия ден, която ги караше да утоляват жаждата си от потоците стопен лед и сняг, отстъпи място на пронизващия нощен разреден планински въздух, така и снежната красота от низината се замени с безплодие и пустота. Сега пътят вървеше по камениста пътека, по която мулетата се препъваха нагоре в индийска нишка и завиваха от скала на скала, като че ли се изкачваха по разбитата стълба на гигантска развалина. Не се виждаха нито дървета, нито каква да е растителност, нищо освен оскъден, мръсен кафяв мъх, замръзнал в пукнатините на скалите. Край пътя почернелите скелети на дърветата сочеха с дървените си пръсти пътя към манастира, сякаш призраците на предишни пътници, затрупани от снега, сега преброждаха местата на своята гибел. Пещерите, покрити с ледени висулки, и бараките, строени за убежища от внезапни бури, нашепваха за опасностите, които дебнеха тук; валма от мъгли бродеха хаотично, подгонени от стенещия вятър; а снегът, главната опасност в планината, срещу който се вдигаха всичките й укрепления, се стелеше бързо.

Върволицата от мулета, изтощени от дневния си труд, се виеше бавно нагоре по стръмния път; най-първото муле бе теглено за повода от водач с широкопола шапка и груб жакет, който носеше две планински тояги на рамо и разговаряше с друг водач. Между върволицата ездачи не се чуваше разговор. Острият студ, умората от пътя и някакво ново чувство на задъхване, като че ли току-що са излезли от ледена вода или хлипали от плач, ги караха да мълчат.

Най-после някаква светлина на върха на скалистата стълба проблесна през снега и мъглата. Водачите подвикнаха на мулетата, мулетата вирнаха клюмналите си глави, езиците на пътниците се развързаха и с внезапно оживление те се закатериха, заподхлъзваха и с дрънчене на хлопатари, тропот и бъбрене достигнаха портите на манастира.

Други мулета бяха пристигнали малко преди тях — някои яздени от селяни, други натоварени със стоки — и бяха утъпкали снега около портите в локви кал. Седла и юзди, дисаги и нанизи от звънци, мулета и мъже, факли, фенери, ясли, кърма, каци със сирене, бурета с мед и масло, снопи от слама и какви ли не вързопи бяха струпани в безпорядък сред това кишаво блато и по стъпалата. Тук горе, в облаците, всичко се виждаше през облак и сякаш изчезваше в облак. Облак беше дъхът на хората, облак ставаше и дъхът на мулетата, облак обкръжаваше светлините, говорещите на две педи не се виждаха от облака, макар гласовете им и всички други звуци да бяха удивително ясни. Но ето че някое от набързо завързаните за халки в стената мулета ухапваше съседа си или го ритваше и цялата мъгла се раздвижваше: мъже се втурваха в нея, а оттам долитаха викове на хора и животни и зрителят не можеше да проумее какво става. Всред всичко това големият обор на манастира, който заемаше приземието и в който се влизаше през вратата, пред която беше цялата бъркотия, изригваше свой принос от облачни валма, сякаш цялата стара сграда не съдържаше нищо друго и щеше да рухне, щом ги избълва, и да остави само снега да се стеле по голия планински връх.

Докато живите пътници вдигаха врява и бързаха насам-натам, на десетина крачки от тях зад решетките на друга сграда, обвити в същия облак и отрупани със същите снежинки, лежаха в мълчание мъртвите пътници, намерени в планината. Майка, застигната от бурята преди много зими, стои още в ъгъла, с дете на гърди; мъж, замръзнал с ръка, вдигната към устата от страх или глад, години наред я притиска към сухите си устни. Страшна компания, събрана така тайнствено. Как можеше майката да предвиди тази свирепа съдба и дали си казваше: „Обкръжена от толкоз много и различни спътници, които никога не съм виждала и няма да видя и с които детето ми и аз ще живеем неразделни във великия «Сан Бернар» и ще надживеем поколенията, които ще идват да ни гледат, но никога няма да узнаят нито имената ни, нито дума за живота ни освен неговия край.“

В това време на живите пътници и през ум не им минаваше за мъртвите. Много повече ги занимаваше мисълта как да стигнат до вратата на манастира и да се сгреят на манастирския огън. Щом се отърваха от бъркотията, която вече се поуталожи, и започнаха да предават мулетата в конюшнята, те изтичаха, разтреперани от студ, по стълбите и влязоха в сградата. Вътре подът издаваше миризма на запрян добитък, подобна на миризмата в менажерия с диви животни. Минаваше се през сводести коридори, с тежки каменни колони, широко стълбище и дебели стени, прорязани от малки прозорчета — укрепления срещу планинските бури, сякаш това бяха живи неприятели. Спалните бяха мрачни, сводести и много студени, но чисти и гостоприемно подготвени за посетители. Имаше най-после и приемна, където гостите седяха и вечеряха и където масата беше винаги сложена, а високите пламъци на огъня пръскаха наоколо червена светлина.

Щом разбраха от двама млади отци в кои стаи ще преспят, пътниците се събраха около камината. Те бяха три групи: първата, най-многобройна и най-важна, бе най-бавна, та при изкачването я бе настигнала една от другите. Тя се състоеше от възрастна дама, двама белокоси мъже, две млади девойки и техния брат. Придружаваха ги (като изключим четиримата водачи) един агент по уреждане на пътуването, двама лакеи и две камериерки; тази досадна охрана бе настанена под същия покрив. Групата, която ги настигна и влезе след тях, се състоеше само от трима: една дама и двама господа. Третата група, която се беше изкачила откъм долината от италианската страна на прохода и бе пристигнала първа, се състоеше от четирима души: един червендалест, изгладнял и мълчалив, очилат германски учител, тръгнал на екскурзия с трима младежи, негови ученици, всичките пълнокръвни, червендалести, изгладнели, мълчаливи и очилати.

Трите групи насядаха около огъня, заоглеждаха се под око и зачакаха вечерята. Само един от господата, принадлежащ към тричленната група, направи опит за разговор. Като подметна думите си към предводителя на важната група, макар че се обърна към своите спътници, той забеляза с тон, който включваше всички от компанията, ако желаеха да се почувствуват включени, че денят бил дълъг и че съчувствува на дамите. Боял се, че една от дамите не била свикнала да пътува и не била достатъчно яка, та се почувствувала преуморена преди няколко часа. Че забелязал, като вървял отзад, как седяла на мулето, като че ли е крайно уморена. Как два-три пъти си позволил да попита след това един от водачите, когато оставал назад, как е дамата. Как бил възхитен, като чул, че тя си е възвърнала доброто настроение и че това било мимолетно неразположение. Как вярвал (по това време той беше вече успял да привлече очите на предводителя и се обърна към него), че ще му бъде позволено да изрази надеждата, че тя сега е добре и не съжалява, че е предприела пътуването.

— Благодаря, сър — отвърна предводителят, — дъщеря ми напълно се възстанови и проявява голям интерес.

— Вероятно е новачка в планините — каза натрапчивият пътник.

— Да, новачка е в… планините — каза предводителят.

— Но вие сигурно ги познавате добре, сър? — предположи натрапчивият пътник.

— Аз ги познавам… хм… доста добре, не отскоро. Не отскоро — отвърна предводителят с театрален жест.

Натрапчивият пътник кимна с глава в отговор на жеста и премина от предводителя към второто младо момиче, което досега само бе споменал като една от дамите, към които изпитвал съчувствие.

Той изказа надежда, че пътуването не й се е видяло неудобно и уморително.

— Неудобно, разбира се — отвърна младата дама, — но не уморително.

Натрапчивият пътник й направи комплимент за точното разграничение на понятията. Тъкмо това искал да каже. Безсъмнено всяка дама трябвало да се чувствува неудобно, като има работа с такова пословично животно като мулето.

— Разбира се — каза младата дама, която беше доста резервирана и надменна, — трябваше да оставим каретите и фургона в Мартини. И, разбира се, невъзможността да се пренесе до това недостъпно място всичко, от което човек се нуждае, представлява твърде голямо неудобство.

— Наистина диво място — каза натрапчивият пътник.

Възрастната дама, която представляваше модел за изискано облекло и чиито обноски бяха съвършени, ако се разглеждат като част от механизъм, направи тук забележка с тих, мек глас:

— Но то трябва да се види, както и много други неудобни места — каза тя, — необходимо е да се види като място, за което много се говори.

— О, нямам нищо против да го видя, уверявам ви, мисис Дженеръл — отвърна другата небрежно.

— Вие посещавали ли сте това място друг път, госпожо? — запита натрапчивият пътник.

— Да — отвърна мисис Дженеръл, — идвала съм тук и друг път. Позволете да ви препоръчам, мила — обърна се тя към първото младо момиче, — да си пазите лицето от огъня, след като сте го излагали на планинския въздух и снега. И вие, мила — продължи тя към другото младо момиче, което веднага я послуша, докато първото само рече: „Благодаря, мисис Дженеръл, много ми е добре и предпочитам да си остана, както съм.“

Братът, който бе станал от стола си да отвори пианото, подсвирна към него и пак го затвори, сега се завърна край огъня с монокъл на окото. Той беше в най-пълно пътническо облекло. Светът не беше достатъчно широк да му осигури пътешествие според екипировката му.

— Тези хора страшно бавят вечерята — провлечено рече той. — Какво ли ще ни дадат! Някой има ли представа?

— Вярвам, че няма да е печен човек — чу се гласът на втория господин от тричленната група.

— Предполагам, че не. Но какво искате да кажете? — запита първият.

— Че тъй като няма да ни сервират вас на общата вечеря, може би ще ни направите услуга да не се пържите на общия огън — отвърна другият.

Младежът, който бе застанал отпуснато на самото огнище с гръб към пламъка и гледаше компанията през монокъла си, подгънал жакет като оскубана домашна птица, готова за печене, загуби самообладание при този отговор; той като че ли се готвеше да поиска още обяснения, когато се оказа — тъй като всички очи бяха обърнати към говорещия, — че младата и красива дама, която го придружаваше, не беше чула станалото, тъй като бе припаднала с глава на рамото му.

— Мисля, че ще е най-добре да я занеса в стаята — каза господинът с понижен глас. — Моля, повикайте някой да донесе свещ и да ми покаже пътя — добави той, обръщайки се към другаря си. — В този странен лабиринт не зная дали бих могъл да се оправя.

— Нека повикам моята прислужница — извика по-високото от младите момичета.

— Дайте да й наквася устните с малко вода — каза по-ниското момиче, което едва сега проговори.

И тъй като всяка от тях извърши, каквото предлагаше, не се почувствува липса от помощници. Наистина, когато двете прислужници пристигнаха (придружени от куриера, да не би някой да им заговори на чужд език по пътя и да ги накара да занемеят), помощниците се оказаха прекалено много. Като видя това и каза няколко думи в този смисъл на по-дребничката млада дама, господинът преметна през рамото си ръката на своята съпруга, вдигна я и я изнесе навън.

Неговият приятел, останал насаме с другите посетители, се заразхожда бавно нагоре-надолу из стаята и не се доближи вече до огъня, само подръпваше замислено мустаци, като че ли се чувствуваше съучастник в последната язвителна забележка. Докато обектът на забележката бълваше обиди в един ъгъл, предводителят на групата им се обърна надменно към този господин.

— Вашият приятел, господине — каза той, — е… хм… малко припрян… и в своята припряност може би не съзнава напълно какво дължи на… хм… на… но да оставим това настрана, да го оставим. Приятелят ви е малко нещо припрян, сър.

— Може и да е така, сър — отвърна другият, — но тъй като имах честта да се запозная с този джентълмен в хотела в Женева всред много добро общество и тъй като имах честта да пътувам с този джентълмен в няколко последователни екскурзии, не мога да слушам нищо против този господин, да — дори от човек с вашия вид и положение.

— Няма опасност да чуете нищо подобно от мене, сър. Забележката ми, че приятелят ви прояви припряност, не изразява нищо подобно. Правя тази забележка, защото безсъмнено синът ми, който и по рождение… хм… и по образование е… хм… джентълмен, би се приспособил с готовност към всяко учтиво изразено желание по отношение на огъня, който трябва да е еднакво достъпен за всички по целия настоящ кръг. Нещо, което по принцип аз… хм… считам правилно… хм… защото всички са равни при подобни обстоятелства.

— Добре — отговори другият, — и да му сложим край! Аз съм покорен слуга на сина ви. Моля сина ви да приеме моето уверение за дълбокото ми уважение. А сега, сър, може да призная, свободно да призная, че приятелят ми е понякога саркастичен.

— А дамата съпруга ли е на приятеля ви?

— Дамата е съпруга на приятеля ми, сър.

— Много е красива.

— Сър, по красота тя няма равна. Още няма година, откакто са се оженили. Те са един вид на сватбено пътешествие, но и с художествена цел.

— Да не би приятелят ви да е художник, сър?

Господинът отговори, като целуна пръстите на дясната си ръка и с широк замах отправи целувката към небето, като че ли искаше да каже: отдавам го на небесните сили като безсмъртен художник!

— Но той е от добро семейство — добави приятелят. — Има големи връзки. Представлява нещо повече от артист: има връзки. Наистина може да се е отказал от роднините си от гордост, нетърпеливост и язвителност (допускам и двете), обаче все пак ги има.

— Е, надявам се — каза надменният джентълмен, като че ли окончателно приключваше въпроса, — че неразположението на дамата е нещо временно.

— Дано, сър.

— Сигурно е само умора.

— Не напълно само умора, сър, защото мулето й се препъна и тя падна от седлото. Падна леко и стана без чужда помощ, а после подкара мулето си със смях пред нас, но привечер се оплака от лека болка в слабината. Няколко пъти спомена за това, докато изкачвахме планината след вас.

Вождът на голямата група, който се държеше любезно, но сдържано, като че ли си помисли по това време, че е показал твърде голямо благоволение. Той не каза нищо повече и за четвърт час, докато се появи вечерята, настъпи мълчание.

Заедно с вечерята дойде и един млад отец (тук изглежда, че нямаше стари отци) и седна начело на масата. Вечерята бе съвсем като в обикновен швейцарски хотел и не липсваше червено вино от манастирските лозя, отглеждани на по-мек климат. Художникът се завърна, когато останалите сядаха на масата, и зае мястото си спокойно, без да прояви никаква следа от схватката си с безупречно облечения пътник.

— Кажете, моля, манастирът притежава ли още от прочутите си кучета? — запита той домакина, докато ядеше супата си.

— Има три, господине.

— Видях три долу. Сигурно са въпросните три.

Домакинът — строен, черноок младеж, с блестящи очи и учтиви обноски, чието облекло беше черна роба с бели ленти, кръстосани като презрамки, и така малко приличаше на общоприетия вид санбернарски калугери, както и той — на общоприетия вид санбернарски кучета, отговори, че безсъмнено това са трите въпросни кучета.

— Струва ми се, че съм виждал вече едното — каза пътникът художник.

Възможно било. Това куче било доста добре познато. Може да го е видял из долината или някъде по езерото, когато кучето е слизало с някого от ордена да проси помощ за манастира.

— Което, мисля, става редовно в едно и също годишно време?

Monsieur беше прав.

— И никога без кучето. Кучето е много важно.

Monsieur отново бил прав. Кучето играело много важна роля. Хората справедливо се интересували от кучето. Едно от кучетата се славело навсякъде, както може би ще отбележи и Ma’amselle. Ma’amselle малко се забави да го отбележи, сякаш още не беше много свикнала с французкия език. Мисис Дженеръл обаче го стори вместо нея.

— Попитайте го дали е спасявало живота на много хора — каза на родния си английски език младежът, когото бяха разсърдили.

Домакинът не се нуждаеше от превод на въпроса. Той отговори веднага на английски:

— Не, това куче не е.

— А защо не е? — запита същият господин.

— Извинете — отвърна стопанинът спокойно, — но дайте му случай и то сигурно ще го стори. Напълно съм уверен, Monsieur, че ако вие например му дадете такава възможност, то би побързало с голяма готовност да изпълни дълга си — усмихнат сдържано, каза той на младежа, като режеше месо, за да подаде наоколо блюдото.

Художникът се изсмя. Натрапчивият пътник (който беше предвидливо загрижен да получи пълния си дял от вечерята) избърса с парче хляб няколко капки вино от мустаците си и се намеси в разговора.

— Вече става късно за пътници туристи, нали, отче? — каза той.

— Да, късно е. Още една-две седмици и ще останем сами със зимните снегове.

— И тогава ще дойде ред на ровещите кучета и затрупаните деца от картинките — продължи натрапчивият пътник.

— Извинете — каза домакинът, който не беше достатъчно добре разбрал намека. — Какво искате да кажете с ровещите кучета и затрупаните деца от картинките?

Художникът се обади пак, преди спътникът му да успее да отговори.

— Та не знаеш ли, че през зимата само контрабандисти минават оттук? — хладно запита той другаря си от другия край на масата.

— Хайде де! Никога не съм чувал такова нещо!

— Така мисля. И тъй като те добре разбират изгледите за времето, но отварят много работа на кучетата, които следователно поизмряха, макар че тази странноприемница е добре разположена за тях самите. Чувал съм, че контрабандистите обикновено оставяли децата си в къщи. Каква чудесна идея! — неочаквано извика той с патос. — Божествена идея! Най-чудесната идея на света, ей богу! Чак извиква сълзи от очите!

И той продължи да яде телешкото си с най-голямо спокойствие. В основата си речта му съдържаше твърде много насмешлива непоследователност, което произведе неприятно впечатление, макар че подигравателната част беше умело подметната, тонът беше изискан, и човекът хубав, та беше мъчно за някой, който не познава английски перфектно, да разбере, па дори и ако разбере, да се обиди, така просто и равнодушно беше произнесена. Като изяде месото си всред настъпилото мълчание, той отново се обърна към приятеля си.

— Ето — рече той със същия тон, — погледни този господин, нашия домакин, който още не е достигнал своя разцвет, а вече е така изискан и с каква дворцова учтивост и скромност изпълнява ролята на домакин. Вечеряй у кмета на Лондон (ако можеш да получиш покана) и виж разликата. И този мил човек с най-красивите черти на лицето, които съм виждал, лице от безукорна картина, напуска своя деен живот и идва тук горе, не зная колко метра над морското равнище, с никаква друга цел (като изключим, надявам се, удоволствието от превъзходната кухня), освен да държи хотел за бедни безделни дяволи като тебе и мене и да предоставя уреждането на сметката на нашата съвест! Не е ли това красива жертва? Какво повече е нужно, за да се трогнем? Та нима трябва да омаловажим това място само защото най-умните кучета на света с дървените бутилки на шията през осем или десет месеца в годината не пренасят интересни пътници, спасени от гибел? Не! Да бъде благословено това място! То е велико място! Славно място!

Беловласият предводител на важната група изду гърди, като че ли в знак на протест, загдето бе причислен към бедните дяволи. Щом художникът спря да говори, той самият заговори с голяма тежест, като че ли му се вменяваше в дълг да поема ръководната роля, кажи-речи, навсякъде и за късо време бе занемарил този дълг.

Той каза тежкото си мнение на домакина, че животът му трябва да е много нерадостен тук през зимата.

Домакинът призна на monsieur, че било малко еднообразно. Че през един период от време мъчно се дишало. Студът бил много остър. Трябвало младост и сили, за да се понася. Тъй като притежавал обаче и това, пък и божата благословия…

— Да, това добре. Но затворническият живот? — каза беловласият джентълмен.

Имало много дни, дори в лошо време, когато било възможно да се разхождаш навън. Обикновено пробивали пъртина и там се разхождали.

— Но пространството — настоя беловласият джентълмен. — Така малко. Така… хм… ограничено…

Monsieur сигурно си спомня, че ние посещаваме и заслоните и че и до тях трябва да се пробиват пъртини.

Monsieur продължи да настоява, че пространството било… хм… така тясно. А при това и все едно и също, все едно и също.

Домакинът се усмихна неодобрително и леко повдигна рамене. Това било вярно, каза той, но нека му бъде позволено да каже, че почти всички неща могат да се гледат от различни гледни точки. Monsieur и той не виждат неговия беден живот от едно и също гледище. Monsieur не е привикнал на затворнически живот.

— Аз… хм… много право — каза беловласият господин. Той, изглежда, бе потресен от силата на този аргумент.

Monsieur като англичанин пътешественик, обграден с всички условия за приятно пътуване, безсъмнено притежавал богатство, карети и прислужници…

— Съвършено вярно, съвършено вярно. Безсъмнено — каза господинът.

Monsieur не би могъл да се постави на мястото на човек, който няма власт да избира, днес съм тук — утре ще отида там, ще прехвърля тези прегради, ще разширя онези граници. Може би monsieur не би могъл да разбере как умът се приспособява към такива неща по силата на необходимостта.

— Това е вярно — каза monsieur. — Да не говорим повече… хм… по този въпрос. Вие сте съвсем… хм… прав, не се съмнявам. Да не говорим повече за това.

Вечерята бе вече приключена, та при тези думи той отдръпна стола си и се върна на предишното си място до огъня. Тъй като край по-голямата част от масата беше много студено и другите гости заеха предишните си места край огъня с намерение да се понагреят добре, преди да си легнат. Когато те станаха от масата, домакинът се поклони на всички присъствуващи, пожела им лека нощ и се оттегли. Преди това обаче натрапчивият пътник го попита дали биха могли да им стоплят малко червено вино; и тъй като той бе отговорил утвърдително и веднага след това им го изпрати, този пътник, седнал в средата на групата, целият огрян от огъня, скоро започна да го налива на останалите.

В това време по-младата от двете девойки, която от тъмния си ъгъл (светлината на огъня беше единственото осветление на стаята, тъй като лампата беше опушена и замъглена) мълчаливо слушаше какво казаха за отсъствуващата дама, се измъкна навън, като затвори тихо вратата. Тя не знаеше накъде да се обърне: полута се малко из кънтящите коридори с многото разклонения и стигна до една стая в ъгъла на главната галерия, където прислугата вечеряше. Там й дадоха една лампа и я насочиха към стаята на дамата.

Трябваше да се качи през голямото стълбище за горния етаж. Голите бели стени, пресечени тук-там от железни решетки, й напомняха затвор. Сводестата врата на стаята или килията на дамата не беше съвсем затворена. Като почука няколко пъти и не получи отговор, тя я бутна леко и надникна вътре.

Дамата лежеше със затворени очи на външната страна на леглото, защитена от студа с одеялата и наметалата, с които я бяха покрили, като се свести от припадъка. Бледата светлина на свещта, поставена в дълбоката ниша на прозореца, оказваше малко влияние на сводестата стая. Посетителката пристъпи плахо до леглото и прошепна тихо:

— По-добре ли сте?

Дамата беше задрямала и шепотът се оказа твърде тих, за да я събуди. Посетителката, застанала съвсем неподвижно, я загледа внимателно.

— Много е хубава — си каза тя. — Никога не съм виждала такова красиво лице. О, колко е различна от мене.

Странни думи, в които се криеше някакъв друг смисъл, защото насълзиха очите й.

— Зная, че трябва да съм права. Зная, че той говореше за нея онази вечер. Лесно мога да се заблудя във всичко друго, но не и в това, не и в това.

Тя приглади нежно няколко разбъркани косъма от косата на заспалата и после докосна ръката й, която лежеше върху завивката.

— Приятно ми е да я гледам — прошепна си тя. — Приятно ми е да гледам тази, която го е поразила така дълбоко.

Още не си бе оттеглила ръката, когато спящата отвори очи и трепна.

— Не се тревожете, моля. Аз съм просто една от пътничките. Дойдох да видя дали сте по-добре и дали не бих могла да ви услужа с нещо.

— Мисля, че вече бяхте така любезни да ми изпратите прислугата си.

— Не бях аз, а сестра ми. По-добре ли сте?

— Много по-добре. Имах само леко натъртване, но се взеха добри мерки и вече почти ми премина. За миг просто ми се зави свят от болки и прималях. И преди това ме болеше, но най-после съвсем ме надви.

— Може ли да остана при вас, докато дойде някой? Искате ли?

— Много бих желала, защото се чувствувам самотна тук, но се боя, че ще ви бъде много студено.

— Студът не ме плаши. Не съм изнежена, макар че имам такъв вид.

Тя бързо премести един от грубите столове до леглото и седна. Също така бързо другата дръпна част от някаква покривка от себе си и я наметна с нея така, че ръката, с която я прикрепяше, остана на рамото й.

— Така много приличате на добродушна милосърдна сестра — каза дамата, като й се усмихна, — също като че ли сте дошли при мене от дома.

— Това много ме радва.

— Когато се събудих преди малко, сънувах, че съм у дома. Старият ми дом, преди да се омъжа.

— И преди да се отдалечите така от него.

— Била съм и много по-далече, но тогава ме придружаваше най-ценното от него и нищо не ми липсваше. Тук се почувствувах самотна, когато заспивах, и като ми домъчня малко за него, мислите ми литнаха натам.

В гласа й прозвуча нотка на тъга и любов, и разкаяние, което накара посетителката в този миг да отвърне поглед от нея.

— Странно съвпадение ни събра под това одеяло, с което ме завихте — каза след кратка пауза посетителката, — защото, знаете ли, струва ми се, че от известно време вече ви търся.

— Мене ли търсите?

— Имам едно писъмце, което трябваше да ви предам, когато ви намеря. Ето го. Ако не правя груба грешка, то е адресирано до вас. Права ли съм?

Дамата взе писмото, каза „да“ и го зачете. През това време посетителката й я наблюдаваше. Писмото беше много късо. Тя се изчерви леко, докосна устни до бузата на посетителката си и стисна ръката й.

— Милата малка приятелка, на която ме представя, може да ми бъде някога утеха, казва той. Тя наистина ми е утеха още от първото виждане.

— Може би вие — започна колебливо посетителката, — може би вие не знаете моята история? Може би той никога не ви е разказвал?

— Не е.

— Да, разбира се. Защо ли пък ще ви я разказва? Едва ли имам право да я разкажа и аз сега, защото съм помолена да не я разказвам. В нея няма нищо особено, но тя може да ви обясни защо ви моля да не казвате тук нищо за писмото. Може би забелязахте семейството ми? Някои от членовете му — това казвам само пред вас — са малко надменни, имат някои предразсъдъци.

— Вие ще го вземете обратно и тогава съпругът ми няма да го види. Иначе може да го види и случайно да заговори за него. Бъдете така добра да го сложите в пазвата си за по-сигурно.

Тя направи това много грижливо. Малката й слаба ръчичка още държеше писмото, когато се чуха стъпки вън в галерията.

— Аз му обещах — каза посетителката, ставайки, — че ще му пиша, след като ви видя (непременно щях да ви видя, рано или късно), и ще му кажа дали сте добре и щастлива. По-добре ще е да кажа, че сте добре и щастлива.

— Да, да, да! Кажете, че съм добре и щастлива. И че горещо му благодаря и никога няма да го забравя.

— Ще се видим утре сутринта. След това сигурно няма да мине много, преди да се срещнем отново. Лека нощ!

— Лека нощ! Благодаря ви, много ви благодаря! Лека нощ, мила.

Двете се разделиха набързо и развълнувано и посетителката излезе от стаята. Тя очакваше да срещне съпруга на дамата близо до вратата, обаче човекът в коридора не се оказа той, беше пътникът, който бе избърсал с парче хляб мустаците си. Като чу стъпки зад себе си, той се обърна — защото отминаваше нататък в тъмницата.

Неговата учтивост, твърде прекалена, не допускаше младата дама да си свети сама по стълбите, нито да слезе долу сама. Той взе лампата й, вдигна я така, че да освети най-добре каменните стъпала, и я последва чак до трапезарията. Не й беше лесно при слизането да не покаже, че се свива и трепере, защото видът на този пътник й беше особено неприятен. Докато седеше тихо в своя ъгъл преди вечеря, тя си мислеше каква роля би играл той в сцените и местата, свързани с нейните преживявания, и накрая изпита от него отвращение, граничещо с ужас.

Той я последва до долу, учтиво усмихнат, и отново зае най-хубавото място, до самото огнище. Изпружил крака към догарящия огън, който ту лумваше срещу него, ту стихваше в тъмната стая, той пиеше до дъно чашите с горещо вино, а огромната му сянка повтаряше движенията от стената и тавана.

Изморената компания се беше разотишла и всички си бяха легнали освен бащата на младото момиче, който бе задрямал на стола си край огъня. Пътникът си направи труд да отиде чак горе до спалнята си, за да вземе джобното си шише ракия, както сам каза, като изля съдържанието му в остатъка от виното и го изпи с нова наслада.

— Може ли да запитам, сър, дали отивате в Италия?

Беловласият господин се беше събудил и се готвеше да си върви. Той отговори утвърдително.

— И аз също — отговори пътникът. — Ще се радвам да имам честта да ви поздравя при по-хубави гледки и по-благоприятни обстоятелства от тези мрачни планини.

Господинът се поклони доста резервирано и му благодари.

— Ние, бедните господа, сър — каза пътникът и изтри мустаците си с ръка, защото ги беше натопил във виното и ракията, — ние, бедните, не пътуваме като принцове, обаче ценим учтивостта и благородството в живота. За ваше здраве, сър!

— Благодаря ви, сър.

— За здравето на благородното ви семейство — на хубавите дами, вашите дъщери.

— Повторно благодаря, сър. Лека нощ! Мила, къде са… хм… нашите придружители?

— Тук, наблизо, папа.

— Позволете! — каза пътникът, стана и отвори вратата, докато господинът тръгна натам, хванал дъщеря си под ръка. — Приятна почивка! До повторната ни приятна среща! До утре!

Той изпрати въздушна целувка с най-изтънчен и изящен маниер, а младата дама се притисна по-силно до баща си и го отмина със страх да не го докосне.

— Хм! — каза натрапчивият пътник, чиито изящни маниери се изпариха и гласът му се сниши, щом остана сам. — Ако всички си легнаха, то и аз трябва да си вървя. Дяволски са се разбързали. В това ледено мълчание и уединение човек би рекъл, че нощта ще е достатъчно дълга, ако си легне и два часа по-късно.

Като отметна назад глава и изпразни чашата си, той хвърли поглед към книгата за посетителите, която лежеше отворена на пианото с писалки и мастило до нея, като че ли тазвечерните имена бяха вписани в негово отсъствие. Той я взе и прочете следните имена:

Той прибави към горното с дребен завъртян почерк, като завърши с дълга тънка завъртулка, прилична на ласо, хвърлено върху всичките останали имена:

И тогава с нос, увиснал до мустаците, и мустаци, вирнати до носа, той се отправи към килията си.

Глава ІІ Мисис Дженеръл

Необходимо е да представим тази изискана дама, която играеше достатъчно важна роля в свитата на семейство Дорит, за да бъде вписана лично в книгата за посетителите.

Мисис Дженеръл беше дъщеря на духовник от епископален град, където бе диктувала модата, докато стигна толкова близо до четиридесет и петте, колкото е позволено на девица. Тогава един шестдесетгодишен дървеняк — комисар от интендантството, закоравял чиновник, се влюбил във важността, с която тя карала из града четворката, впрегната в каретата на общественото благоприличие, и я помолил да го вземе до себе си на капрата. И тъй като предложението му се приело от дамата с голяма тържественост, комисарят заел мястото си на капрата и мисис Дженеръл държала юздите, докато той умрял. През време на общото им пътуване те прегазили няколко души, които им се изпречили на пътя на благоприличието — обаче винаги елегантно и хладнокръвно.

Като погребали комисаря с всичките подходящи за службата му декорации (погребалната му колесница била впрегната с цял впряг от благоприличия: развети пера и черни кадифени наметала с неговия герб в ъгъла), мисис Дженеръл започнала да разпитва какво количество прах и пепел е депозирано у банкера. Тогава станало ясно, че комисарят е надхитрил мисис Дженеръл, като си откупил годишна рента няколко години преди сватбата и скрил това обстоятелство, а по време на предложението споменал, че доходът му иде от лихвите на парите му. Следователно мисис Дженеръл намерила средствата си така намалели, че ако не бил строгият й ум, можела да постави под съмнение онази част от погребалната служба, в която се казвало, че комисарят не могъл да отнесе нищо със себе си.

При това състояние на нещата на мисис Дженеръл й хрумнало, че би могла да „формира ума“ и да подобри обноските на някоя благородна дама или че би могла да впрегне своята четворка за каретата на някоя богата млада наследница или вдовица и да я преведе през лабиринта на общественото благоприличие едновременно като неин кочияш и пазач. Когато мисис Дженеръл съобщила идеята си на своите приятели от църквата и комисариата, те така горещо я поздравили, че ако не били безсъмнените заслуги на тази дама, човек би рекъл, че искат да се отърват от нея. От високите места започнали да се сипят похвали, които изкарали мисис Дженеръл феномен на набожност, начетеност, добродетели и аристократични обноски; един преподобен архидякон дори пролял сълзи, когато изброявал съвършенствата й (описани му от човек, на когото можело да се разчита), макар че лично никога през живота си не бе имал нито честта, нито удоволствието да зърне мисис Дженеръл.

Така, един вид упълномощена от църквата и държавата, мисис Дженеръл, която винаги бе заемала високо положение, се почувствувала в състояние да го запази и отначало си поставила много висока цена. Изминал доста дълъг период обаче, през който никой не потърсил мисис Дженеръл. Най-после някакъв провинциален вдовец с четиринадесетгодишна дъщеря започнал преговори с дамата, тъй като или от вродено достойнство, или пък от изкусна дипломация (но положително поради едно от двете) мисис Дженеръл се държала, като че ли много повече е търсена, отколкото тя търсела, вдовецът трябвало да я преследва, докато я склони да формира ума и обноските на дъщеря му.

В изпълнение на този дълг мисис Дженеръл посветила седем години, през което време обиколила Европа и видяла по-голямата част от тази огромна сбирщина от обекти, които всички благовъзпитани хора трябва да видят с чужди очи и никога със собствените. Когато личността на питомката била вече сформирана, не само нейната, но и бащината й женитба били решени. Тогава вдовецът намерил, че мисис Дженеръл е вече и неудобна, и скъпа, и изведнъж се оказал също така чувствителен към нейните достойнства, както и архидяконът, и пуснал в ход такива хвалебствия за ненадминатите й качества навсякъде, където се надявал, че може да се намери някой, на когото да прехвърли този божи дар, че името на мисис Дженеръл се оказало на по-голяма почит от всеки друг път.

И така фениксът, кацнал на такъв висок клон, чакаше да го наемат, когато мистър Дорит, който отскоро си бе възвърнал богатството, спомена пред своите банкери, че търси някоя благовъзпитана и изискана дама от добро семейство, привикнала към добро общество, която да е същевременно квалифицирана да довърши образованието на дъщерите му и да им бъде икономка и компаньонка. Тъй като банкерите на мистър Дорит бяха същите, с които работеше вдовецът, те веднага рекоха: „Мисис Дженеръл!“

Като се увери, че всички сведения за мисис Дженеръл имат вече описания трогателен характер, мистър Дорит тръгна по следите на това така щастливо открито светило и си даде труд да отиде чак до графството на вдовеца, за да види мисис Дженеръл, в чието лице откри благородна дама, надвишаваща всичките му очаквания.

— Бихте ли ме извинили, ако запитам… хм… каза мистър Дорит — какво възнаграж…

— Но, разбира се — прекъсна го мисис Дженеръл. — Това е въпрос, който предпочитам да избягна. Никога не съм говорила по него с моите приятели тук и просто не мога да надвия деликатността, с която винаги се отнасям към него. Аз не съм гувернантка, както ви е известно, надявам се…

— Не, наистина! — каза мистър Дорит. — Моля ви, госпожо, да не смятате, че и за миг съм помислил това.

Той дори се изчерви, че са могли да го подозират в такова нещо.

Мисис Дженеръл важно сведе глава.

— Така че не бих могла да искам цена за услуги, които с удоволствие бих вършила безвъзмездно, но които не бих могла да извърша просто срещу каквото и да е възнаграждение. Нито пък зная дали има някъде друг случай като моя. Той е така особен!

— Безсъмнено. Но тогава как би могло да се пристъпи към въпроса? — съвсем естествено намекна мистър Дорит.

— Нямам нищо против — каза мисис Дженеръл, — макар че и това ми е неприятно, мистър Дорит да запита приятелите ми тук каква сума те са свикнали да внасят на мое име в банката всяко тримесечие.

Мистър Дорит се поклони в знак на съгласие.

— Позволете ми да добавя — каза мисис Дженеръл, — че повече не мога да говоря по въпроса. Също, че не мога да приема в никой случай второстепенно или по-низше място. Ако ми се предложи честта да се запозная със семейството на мистър Дорит… мисля, че се споменаха две дъщери?

— Две дъщери.

— Бих могла да приема само при условие на пълно равенство като компаньонка, покровителка, възпитателка и приятелка.

Въпреки съзнанието за своята важност на мистър Дорит се стори много любезно от нейна страна, че приема, все едно какви са условията. Той почти й го каза.

— Мисля, че се спомена за две дъщери — повтори мисис Дженеръл.

— Две дъщери — откликна мистър Дорит.

— Следователно — каза мисис Дженеръл — ще трябва да се прибави една трета към заплатата (каквато и да се окаже сумата), която моите приятели тук са свикнали да внасят у банкерите ми.

Мистър Дорит не се забави да отнесе деликатния въпрос до известния вдовец и като разбра, че той бил свикнал да плаща триста лири годишно за сметка на мисис Дженеръл, без голямо напрежение на математическите си способности стигна до заключението, че той трябва да плаща четиристотин. Тъй като мисис Дженеръл беше от онези лъскави наглед артикули, които те карат да мислиш, че заслужават каква ли не цена, той й направи официално предложение и помоли за честта и удоволствието да я счита за член от семейството му. Мисис Дженеръл благоволи да му отстъпи тази висока привилегия и ето я тук сега!

Взета заедно с полите й, които много допринасяха за това, мисис Дженеръл представляваше внушителна фигура: едра, шумоляща, застрашително обемиста, вечно на страж за благоприличието. Можеше да я отведат — както и я отведоха — до върха на Алпите или дъното на Херкулан, без да се разбърка нито една гънка на роклята й или да се размести една карфица по нея. Ако лицето и косата й имаха малко брашнен вид, като че ли е живяла в някаква свръхблагородна мелница, то беше, защото тя самата си беше гипсово творение, а не защото си подправяше лицето с виолетова пудра или че й е побеляла косата.

Ако очите й бяха без израз, то вероятно бе, защото нямаше какво да изразят. Ако пък бръчките й бяха малко, то бе, защото умът никога не бе записал нито своето име, нито каквото и да е друго на лицето й. Хладна, восъчна, изгаснала жена, която никога не бе горяла както трябва.

Мисис Дженеръл нямаше свои мнения. Според нея да формираш нечий ум, значеше да не му позволяваш да развива свое мнение. Тя си имаше своя малка околовръстна система от умствени бразди или релси, по които пускаше малки влакчета с хорски мнения, които не забързваха никога и не пристигаха никъде. Дори нейното благоприличие не можеше да оспори, че в света съществува неблагоприличие; но мисис Дженеръл се спасяваше, като затваряше очи за този неприятен факт и се преструваше, че такова нещо не съществува. И това спадаше към нейния метод да формира ума — да натъпче всички трудни въпроси в долапи, да ги заключи и да каже, че такива не съществуват. Този метод беше най-лесният и несравнимо най-благоприличният.

Мисис Дженеръл не позволяваше да й казват нищо потресаващо. Пред нея не биваше никога да се споменава за злополуки, нещастия и обиди. Страстите трябваше да се приспиват в присъствието на мисис Дженеръл, а кръвта да се превръща в мляко и вода. Дори малкото, което оставаше на света, като се направят горните удръжки, мисис Дженеръл умееше да лакира. В този процес на формиране на ума тя топеше най-фина четчица в огромно гърне и лакираше повърхността на всеки предмет, който й паднеше под око. И колкото п-по-напукан беше той, толкоз повече го лакираше мисис Дженеръл.

Гласът на мисис Дженеръл бе лакиран, в докосването й се чувствуваше лак и цялата атмосфера около нея бе пропита с лак. Сигурно и сънищата на мисис Дженеръл — ако изобщо можеше да сънува, — са били лакирани, както бе заспала в обятията на милостивия Сан Бернар, докато пухкавият сняг се стелеше по покрива.

Глава ІІІ На път

Яркото утринно слънце заслепяваше очите, снегът бе престанал, мъглите изчезнали, планинският въздух беше така прозрачен и лек, че като го вдишваше, човек се чувствуваше възроден. Да подкрепи илюзията, като че ли самата почва под краката бе изчезнала, и планината — блестяща грамада от гигантски бели върхове и масиви — изглеждаше като облачно царство, което се носи в далечината, между синьото небе и земята.

Някакви черни точки по снега като възли на конец започваха от вратата на манастира и се виеха с прекъсвания по нанадолнището, показвайки местата, където братята разчистваха пъртината. От стъпките около вратата снегът беше започнал вече да се топи. Бързо заизкарваха мулета, завързваха ги за халките в стената и ги товареха; затягаха нанизи със звънци, нагласяха товари и гласовете на конярите и ездачите звучаха мелодично в ясното утро. Някои от най-ранобудните бяха поели вече пътя си и по върха, край тъмното езеро до манастира и по нанадолнището, по което се бяха изкачвали предния ден, се движеха дребни фигурки на хора и мулета, които изглеждаха още по-миниатюрни в сравнение с окръжаващото ги величие.

Те вървяха под ясните звуци на звънчетата и приятната хармония на разговорите.

В снощната трапезария нов огън, струпан върху перестата пепел на стария, осветяваше скромна закуска от хляб, масло и мляко. Осветяваше и куриера на семейство Дорит, който приготовляваше закуската на своите хора от чай и някои други припаси, които бяха взели със себе си, главно за прехраната на придружителите и многочислената прислуга. Мистър Гауън и Бландоа, парижанинът, които бяха закусили вече, пушеха пури и се разхождаха нагоре-надолу край езерото.

— Гауън, а? — промърмори Тип, иначе Едуърд Дорит, ескуайър, като прелистваше книгата за туристите след излизането на куриера. — Та това е име на куче, друго не мога да кажа. Ако си струваше труда, бих му сплескал фасона, за негово щастие обаче не си струва труда. Как е жена му, Еми? Предполагам, че знаеш. Ти обикновено знаеш тези работи.

— По-добре е, Едуърд. Но те няма да си тръгнат днес.

— О, няма да си тръгнат днес? И това е за негово щастие, иначе бихме могли пак да се счепкаме с този тип — каза Едуърд.

— Тук намират, че ще е по-добре за нея да полежи спокойно днес и да не се изморява и друса по неравното нанадолните до утре.

— Напълно съм съгласен. Но ти говориш, като че ли си я навестявала. Да не би (няма я мисис Дженеръл), да не би да си се върнала към старите си навици, Еми?

Той й зададе въпроса, като хвърли лукав и изпитателен поглед към мис Фани и баща си.

— Само влязох да я запитам дали мога да й услужа с нещо, Тип — каза малката Дорит.

— Няма нужда да ме наричаш Тип, Еми, дете мое — отвърна младежът навъсено. — Това е стар навик и ще е по-добре да го изоставиш.

— Изпуснах се, мили Едуърд. Просто забравих. Някога това беше така естествено, та и сега ми се видя, че е най-подходящата дума.

— О, да — намеси се мис Фани, — естествена и подходяща дума, и някога и така нататък! Глупости, момичето ми! Отлично зная защо проявяваш такъв интерес към мисис Гауън. Само мене не можеш да заблудиш!

— Нито ще се опитвам, Фани. Не се сърди.

— О, да се сърдя ли? — отвърна младата дама и махна с ръка. — Просто нямам търпение (и това беше наистина така).

— Моля ти се, Фани — каза мистър Дорит, като повдигна вежди, — какво искаш да кажеш? Обясни ми.

— О, нищо, папа — отвърна мис Фани. — Не е много важно. Еми ще ме разбере. Тя е познавала или чувала за тази мисис Гауън не само от вчера и най-добре ще е да си го признае.

— Дете мое — каза мистър Дорит на по-малката си дъщеря, — има ли сестра ти… хм… някакво основание да прави това странно изявление?

— Колкото скромни и смирени да сме — намеси се Фани, преди малката Дорит да успее да отговори, — пак не бихме отишли да пълзим до хорските стаи по студените планински върхове и да седим с тези хора, премръзнали от студ, ако не сме чували предварително нещо за тях. Не е много трудно да се отгатне чия приятелка е мисис Гауън.

— Чия приятелка? — запита баща й.

— Съжалявам много, че трябва да го кажа, папа — разпалено отвърна Фани, която вече бе успяла да влезе в ролята на онеправдана и обидена, нещо, което често й струваше доста усилия, — но тя е приятелка на онази противна и неприятна личност, която с пълна липса на деликатност, каквато от опит можехме да очакваме от него, ни обиди и накърни чувствата ни така открито и съзнателно по повод, за който сме се споразумели вече да не говорим.

— Еми, дете мое, така ли е? — важно запита мистър Дорит, но в строгостта му се чувствуваше и нежност.

Малката Дорит отговори кротко, че е така.

— Да, така е! — извика Фани. — Разбира се! Нали ви казах? И сега, папа, заявявам веднаж завинаги, че това е срамно! (Тази млада дама имаше обичай да заявява същото нещо веднаж завинаги всеки ден и дори по няколко пъти на ден.) Заявявам веднаж завинаги, че трябва да се сложи край на това. Не стига ли, че прекарахме, сами си знаем какво, та трябва непрестанно и систематично да ни се навира под носа от тази, която би трябвало да ни щади чувствата повече от всеки друг? Всеки миг ли ще бъдем излагани на такова неестествено държание? Никога ли няма да ни се позволи да забравим? Пак повтарям, това е цяло безобразие!

— Е, Еми — поклати глава брат й. — Ти знаеш, че те поддържам в повечето случаи. Но трябва да ти кажа, ей богу, струва ми се твърде необяснима проява на сестринска обич да поддържаш човека, който се отнесе към мене по най-неджентълменски начин. И който — убедително добави той — трябва просто да е низък крадец, за да постъпи така.

— И вижте последиците от това! — продължи мис Фани. — Можем ли някога да се надяваме, че прислугата ще ни уважава. Никога! При наличността на нашите две жени и камериер, и лакей, и куриер, и какви ли не прислужници една от нас трябва да тича за чаша студена вода като проста слугиня! Е, остава само и полицаите да се разтичат с чаши студена вода, ако някой просяк припадне на улицата, както се разтича същата тази Еми, в същата тази стая, пред самите ни очи снощи!

— Нямам нищо против това, ако не става много често — забеляза мистър Едуърд, — но твоят Кленъм, както той намира за добре да се нарича, е вече нещо друго!

— Но и с него е същото! И той е като другите — отвърна мис Фани. — Най-първо ни се натрапи. Ние никога не го искахме. Аз например винаги му показвах, че бих се лишила от обществото му с най-голямо удоволствие. И после нанася това грубо оскърбление на чувствата ни, което не би извършил, ако не изпитваше удоволствие да ни излага; и след всичко това трябва да се унижаваме и да услужваме на приятелите му! Ами че никак не ми е чудно, че този мистър Гауън се държа така с тебе. Та какво друго можеше да се очаква, когато той се радва на миналото ни нещастие, просто злорадствува в този момент!

— Татко, Едуърд, наистина не е така! — се молеше малката Дорит. — Нито мистър, нито мисис Гауън бяха чували някога името ни. Те не знаеха и продължават да не знаят нищо за нашата история.

— Толкоз по-зле — възрази Фани, решена да не допуска никакво оправдание, — защото тогава ти нямаш никакво извинение. Ако знаеха за нас, можеше да си се смятала задължена да спечелиш благоразположението им. Това щеше да е смешна грешка и голяма слабост — една грешка аз мога да извиня; но не мога да извиня съзнателното и умишлено желание да унизиш онези, които би трябвало да ти са най-близки и мили. Не, това не мога да извиня. Мога само да го изоблича.

— Никога не те засягам съзнателно, Фани — каза малката Дорит, — макар че ти си така коравосърдечна към мене.

— Тогава трябва да си по-внимателна, Еми — отвърна сестра й. — Ако вършиш подобни неща случайно, трябва да си по-внимателна. Ако се бях родила на особено място, при особени обстоятелства, които са притъпили чувството ми за приличие, мисля, че бих се питала на всяка стъпка: „Дали няма несъзнателно да изложа някой от милите си роднини?“ Ето какво бих правила аз, ако такова нещо се бе случило с мене.

Тук мистър Дорит се намеси, за да сложи веднага край на тези болезнени въпроси, и с мъдростта си да изтъкне поуката от тях.

— Мила моя — каза той на по-младата си дъщеря. — Моля ти се… хм… не казвай нищо повече. Сестра ти Фани употреби силни изрази, но не съвсем без основание. Сега ти трябва да се държиш… хм… на висотата на положението си. Това високо положение не заемаш само ти, но и… хм… аз… и… ние. И ние. А дълг е на всички високопоставени хора и особено на нашето семейство, по причини, на които… хм… няма да се спирам, да внушават уважение към себе си. Да бдят за това. За да вдъхнем уважение у подчинените си, трябва… хм… да ги държим на разстояние… хм… да ги гледаме отвисоко. Отвисоко. Следователно много е важно да не се излагаш на критиката на прислугата ни, като се отказваш от услугите им и си услужваш сама.

— Но кой може да се съмнява в това? — извика Фани. — Това е същината на въпроса.

— Фани — отвърна баща й тържествено, — позволи ми, моля. Сега идваме до… хм… до мистър Кленъм. Мога да кажа свободно, че не споделям чувствата на сестра ти, Еми… тоест не напълно… хм… не напълно по отношение на мистър Кленъм. Задоволявам се да разглеждам този индивид в светлината на… хм… изобщо… като човек с добро държане. Човек с добро държане. Нито пък ще започна сега да се питам дали мистър Кленъм някога се е натрапвал… хм… на обществото ми. Той знаеше, че обществото ми… се търси и може да ме е считал за обществена личност. Но съществуват някои обстоятелства, които съпровождат слабото ми познанство с мистър Кленъм (то беше много слабо), които — тук мистър Дорит си даде извънредно важен и внушителен вид, — които биха направили крайно неделикатен от страна на мистър Кленъм всеки опит… хм… да поднови връзките си с мене или който и да е член от семейството ми при сегашните обстоятелства. Ако мистър Кленъм има достатъчно деликатност да прозре неблагоприличието на всеки подобен опит, то като джентълмен с чувство за отговорност, аз съм длъжен… хм… да уважавам тази деликатност от негова страна. Ако ли пък мистър Кленъм не прояви такава деликатност, то аз не бих могъл нито за миг… хм… да поддържам каквато и да е връзка с такъв грубиян. И в двата случая става ясно, че не може да става и дума за мистър Кленъм и че нито ние имаме нещо общо с него, нито той с нас. Ха… Ето мисис Дженеръл!

Влизането на тази дама, която идеше да заеме мястото си на масата за закуска, сложи край на спора. Скоро след това куриерът съобщи, че камериерът и лакеят, и двете камериерки, и четиримата водачи, и четиринадесетте мулета са готови, и компанията, която закусваше, излезе до вратата на манастира, за да се присъедини към тях.

Мистър Гауън стоеше настрана с пура в уста и молив в ръка, но мистър Бландоа веднага побърза да засвидетелствува уважението си към дамите. Когато свали галантно шапка пред малката Дорит, на нея й се стори, че сега тази тъмна фигура в плаща, която се открояваше на снега, имаше много по-зловещ вид, отколкото вечерта при светлината на огъня. Но тъй като и баща й, и сестра й приеха поклона му благосклонно, тя се въздържа да изкаже някакво съмнение спрямо него, да не би това да се окаже пак недостатък поради рождението й в затвора.

Въпреки това, като заизвиваха надолу по скалистия път, тя се обръща назад няколко пъти да погледне манастира, докато още не се бе скрил от погледа, и все виждаше мистър Бландоа, застанал горе на едно издадено място, да гледа към тях на фона на пушека, който се издигаше като златен воал от манастирските комини. Дълго след като от него остана само една черна черта в снега, на нея й се струваше, че още вижда усмивката му, орловия му нос с твърде приближените му очи. И дори след като манастирът бе изчезнал и няколко светли утринни облака забулваха вече прохода под него, призрачните ръце на скелетоподобните дървета като че ли още сочеха към него. Като стигнаха долу до по-топлите места обаче, Бландоа от Париж — по-коварен от снега, а може би и по-студен по сърце и по-труден за стопляне от него — постепенно изчезна от ума й. Слънцето грееше отново топло, освежителните потоци, които бликаха надолу от ледници и заснежени пещери, отново утоляваха приятно жаждата им, отново се озоваха всред боровите дървета, каменистите рекички, зелените възвишения и долини, дървените хижи и грубите, криволичещи огради на швейцарския пейзаж. Понякога пътят се разширяваше толкоз, че тя можеше да язди редом с баща си. И тогава, като го виждаше добре облечен в кожи и сукно, богат, свободен, с многобройна прислуга и придружители, загледан в красивите гледки, без никаква мизерна преграда да спира погледа му и да хвърля сянка върху него, тя се чувствуваше напълно щастлива.

Чичо й се беше избавил дотолкова от тази сянка, че носеше дрехите, които му даваха, изтърпяваше малко миене и почистване като жертва пред семейната чест и вървеше, където го водеха, с някаква животинска наслада, от което се виждаше, че въздухът и промяната му се отразяват добре. Във всички други отношения освен в едно той светеше само със светлината, която се отразяваше от брат му. Величието, богатството, свободата и блясъкът на брат му го задоволяваха, без това да има някакво отношение към него самия. Мълчалив и затворен в себе си, той не чувствуваше нужда да говори, щом можеше да слуша словото на брат си, нито пък желаеше да му услужват, за да могат прислужниците да се посветят изцяло на брат му. Единствената видима промяна, която настъпи у него, беше новото му държане към по-малката му племенница. От ден на ден то ставаше по-изискано и се изразяваше в уважение, каквото възрастните много рядко проявяват към младите и което трогваше със своята тактичност. В случаите, когато мис Фани заявяваше нещо веднаж завинаги, той използуваше първия удобен момент да свали шапка пред по-малката си племенница, да й помогне да слезе или да се качи в каретата или да й окаже каквото и да е друго внимание с най-дълбоко уважение. И това никога не излизаше неуместно или пресилено, защото той го правеше със сърдечна простота и искреност. Нито пък приемаше, дори по покана на брат си, да седне където и да е преди нея или да вземе преднина пред нея в каквото и да било. Бдеше така ревниво тя да бъде почитана, че през време на това същото слизане от Великия Сан Бернар той изведнаж страшно се разгневи, че лакеят пропусна да улови стремето й, макар да стоеше наблизо, когато тя слизаше от мулето, и неописуемо смая цялата свита, като се спусна към него, яхнал твърдоглавото си муле, подгони го в един ъгъл и се закани да го стъпче в краката си.

Те представляваха внушителна компания и странноприемниците ги посрещаха с отворени обятия. Където и да отидеха, навсякъде ги предшествуваше вестта за тяхното високо положение в лицето на агента им, който яздеше напред, за да осигури приготовлението на най-хубавите апартаменти. Той беше вестителят на семейната процесия. След него идеше голямата карета, която возеше вътре: мистър Дорит, мис Дорит, мис Еми Дорит и мисис Дженеръл, а отвън: някои от прислугата и (в хубаво време) Едуърд Дорит, ескуайър, за когото пазеха капрата. След това идеше екипажът с Фредрик Дорит, ескуайър, и едно празно място, което се заемаше от Едуърд Дорит, ескуайър, в дъждовно време. Най-отзад вървеше фургонът с останалата прислуга, тежкия багаж и толкова кал и прах, останал от другите коли, колкото можеше да носи.

Всички тези екипажи красяха двора на хотела в Мартини при завръщането на компанията от планинския излет. Тъй като много хора бяха плъзнали из пътищата, в двора имаше и други превозни средства, като почнеш от покритата с кръпки италианска „ветура“, подобна на корпуса на люлка от английски панаир, поставен на дървена табла с колелета, с втора дървена табла без колелета отгоре, и свършиш със спретнатото английско купе. Но имаше и още една украса на хотела, която мистър Дорит не беше имал пред вид: двама чужди пътника украсяваха една от неговите стаи. На двора съдържателят, с шапка в ръка, се проклинаше и кълнеше пред куриера, че е отчаян, дълбоко огорчен, че е най-нищожното и злочесто животно и има глава на дървена свиня. Никак не е трябвало да отстъпва, казваше той, но благородната дама така горещо го молила да ги настани в тази стая само за обеда, само за половин час, че той не могъл да устои. Този половин час вече бил изтекъл, дамата и господинът си довършвали десерта и допивали кафето, сметката била платена, конете поръчани и те щели да си заминат веднага, но за зла участ и от божие наказание още не си бяха отишли. Възмущението на мистър Дорит беше неописуемо, когато чу тези извинения. Той почувствува, че на неговото семейно достойнство е нанесен удар от ръката на убиец. А чувството му за семейно достойнство беше най-изтънчено. Той усещаше всеки замисъл срещу него, когато никой друг не бе доловил този факт. Животът му се превърна в агония от безбройните фини скалпели, които непрекъснато усещаше да дисекцират достойнството му.

— Нима е възможно, сър — каза мистър Дорит, като се изчерви леко, — да сте имали… хм… дързостта да предоставите една от стаите ми на разположението на кое да е друго лице?

Хиляди извинения! Съдържателят имал нещастието да бъде придуман от благородната дама. Той умолявал Monseigneur да не се гневи. Хвърлял се в краката на Monseigneur за милост. Ако Monseigneur имал благородната добрина само за пет минути да влезе в другия салон, запазен за него, всичко щяло да се уреди.

— Не, сър! — рече мистър Дорит. — Няма да влизам в никакъв салон. Напускам дома ви, без да ям и пия и преди да ми е стъпил кракът в него. Как смеете да постъпите така? Кой съм аз, та вие… хм… да правите разлика между мене и другите господа?

Уви! Съдържателят призова цялата вселена за свидетел, че Monseigneur е най-любезният от всички благородници, най-изтъкнатият, най-уважаваният, най-почтеният. И ако той отделял Monseigneur от останалите, то било само защото той бил по-изискан, по-ценен, по-великодушен и по-знаменит.

— Не ми разправяйте тези работи, сър! — отвърна разпалено мистър Дорит. — Вие ме обидихте. Обсипахте ме с обиди. Как смеете? Обяснете се!

О, справедливи боже! Та как би могъл да се извини съдържателят, когато нямаше повече нищо за обяснение, когато можеше само да се извини и да се остави на прочутото великодушие на Monseigneur.

— Аз ви казвам, сър — извика мистър Дорит, задъхан от гняв, — казвам ви, че правите разлика между мене и другите господа; не ме третирате наравно с другите богати и високопоставени господа. Питам ви, защо? Искам да зная… хм… с какво право, с чие право? Отговорете, сър, обяснете!

Тогава позволете на съдържателя смирено да изложи пред господин куриера, че Monseigneur, обикновено така благ, се е разгневил безпричинно. Тук нямало никакво „защо“. Господин куриерът да обясни на Monseigneur, че се мами, като подозира някакво друго „защо“ освен онова „защо“, което неговият предан слуга е имал вече честта да му обясни. Благородната дама…

— Млъкнете! — извика мистър Дорит. — Дръжте си езика! Не искам да чувам повече за благородната дама, нито пък за вас. Погледнете това семейство — моето семейство, — семейство, по-благородно от всичките ваши дами. Вие се отнесохте без уважение към това семейство, бяхте нахален към това семейство. Аз ще ви разоря. Ха… заръчайте да изведат конете, натоварете каретите. Кракът ми няма да стъпи вече в дома на този човек.

Никой не се намеси в спора, който превишаваше френските говорни възможности на Едуърд Дорит, ескуайър, и едва ли бе от компетентността на дамите. Мис Фани обаче подкрепи баща си с голямо озлобление и заяви на родния си език, че имало нещо особено в нахалството на този човек и че, според нея, било много важно той да бъде по някакъв начин принуден да се откаже от правото си да прави разлика между едно и друго богатско семейство. Тя просто не пожела да си представи на какво се дължи неговата дързост; все трябвало да има някакво основание за това и те били длъжни да го изтръгнат от устата му.

Всички водачи, мулетари и зяпльовци из двора взеха участие в спора и много се развълнуваха, като видяха, че куриерът се мъчи да изкара каретата. Това ставаше с помощта на по десетина мъже към всяко колело и с цената на голяма врява; тогава, докато чакаха пристигането на конете от пощенската станция, пристъпиха към товаренето на багажа.

Но тъй като английската карета на благородната дама беше вече впрегната пред вратата на хана, хазяинът се бе промъкнал горе да обясни тежкия случай. Това се усети и на двора, когато той се зададе по стълбите с господина и дамата, като сочеше с изразителен жест към обиденото величие на мистър Дорит.

— Извинете, моля — каза господинът, като се отдели от дамата, и пристъпи напред. — Аз не обичам да приказвам много и не ме бива да давам обяснение, но дамата ми никак не желае да става скандал. Дамата — фактически моя майка, желае да ви кажа, че се надява да не става скандал.

Мистър Дорит, още задъхан от обидите, поздрави господина и дамата резервирано, отсечено и с непобедим вид.

— Не, но наистина, вие там, драги човече, слушайте! — обърна се джентълменът към Едуърд Дорит, ескуайър, и се вкопчи в него като в ангел спасител. — Дайте да се опитаме с вас да оправим тази работа. Лейди не иска скандал.

Едуърд Дорит, ескуайър, издърпан за копчето малко встрани, си придаде дипломатически вид и отговори:

— Да, но трябва да признаете, че когато човек си е ангажирал куп стаи предварително, никак не е приятно да намери други хора в тях.

— Не е приятно, зная, че не е — каза другият. — Признавам го. И все пак нека ние с вас се постараем да оправим работата, за да се избегне скандалът. Вината ни най-малко не е у човека, а у майка ми. Тя е забележително изтънчена жена и у нея няма никакви там глупости… и добре е образована… и се оказа не по силите на човека. Просто го сложи в джоба си.

— Ако наистина е било така… — започна Едуърд Дорит, ескуайър.

— Така беше, ей богу, уверявам ви. Е, тогава защо скандал? — запита джентълменът, като се оттегли на старата си позиция.

— Едмънд — рече дамата от вратата, — надявам се, че си обяснил на джентълмена и семейството му или даваш задоволителни обяснения, че учтивият хазяин не е виновен.

— Обяснявам, устата ми се схванаха от обяснения — отвърна Едмънд, после втренчи поглед в Едуърд Дорит, ескуайър, и след няколко секунди добави в изблик на доверие: — Драги човече, хайде, кажете, че въпросът е уреден!

— Не зная, но все пак — каза дамата, като пристъпи любезно една-две крачки към мистър Дорит, струва ми се, трябва да кажа веднага, че обещах на добрия човечец да взема върху себе си вината, загдето в отсъствието на собственика заех една от стаите му за краткото време, докато траеше обядът ми. Нямах представа, че собственикът ще се завърне така скоро, нито пък, че се е завърнал, иначе щях да побързам да върна заетата стая, да дам обяснение и да се извиня. Надявам се, че като казвам това…

За един миг дамата обърна монокъла си към двете мис Дорит и занемя, вцепенена. В същия миг мис Фани, застанала на преден план във величествено живописна композиция, съставена от семейството, семейните екипажи и семейната прислуга, улови сестра си здраво под ръка, да я задържи на място, а с другата ръка си вееше важно, и изгледа дамата пренебрежително от глава до пети.

Дамата се съвзе бързо — защото това беше мисис Мърдл, а тя не се оставяше лесно да я смаят, — продължи да се надява, че като казва всичко това и се извинява, ще възвърне благосклонността им, която му беше толкоз ценна, към хазяина. Мистър Дорит, пред олтара на чиято чест се кадеше всичкият този тамян, даде любезен отговор и каза, че хората му… хм… ще върнат обратно конете и той… хм… ще отмине онова, което отначало взел за обида, но сега считал за чест. При тези думи бюстът се наклони към него, а собственицата му, която чудесно овладя изражението си, отправи очарователна прощална усмивка към двете сестри като към богати млади дами, за чието благоволение много държи и които никога не е имала щастието да види преди.

Не беше така обаче и с мистър Спарклър. Този джентълмен, който се вцепени едновременно с благородната си майка, по никой начин не можа да се мръдне от мястото си, а остана зяпнал в цялата композиция с мис Фани на преден план. Когато майка му рече: „Едмънд, ние сме готови, подай ми ръката си“, той се опита с движение на устните да направи една от онези забележки, които така добре отразяваха блестящите му дарования, но езикът не го послуша. Тялото му се бе така вцепенило, че щеше да е твърде трудно да го прегънат достатъчно, за да го напъхат през вратата на каретата, ако майка му не беше помогнала навреме, като го издърпа отвътре. Едва влязъл в каретата, капакът на задното прозорче изчезна, а неговото място бе заето от окото му. Така и остана, докато можеше да ги вижда (а може би и по-далече) — да ги гледа смаян, като изблещена риба.

Тази среща беше така приятна за мис Фани, даде й толкова материал за размисъл и тържествуване по-късно, че грубостта й значително се смекчи. Когато процесията тръгна отново на път на другия ден, тя зае мястото си с такова весело настроение и бе така остроумна, че мисис Дженеръл остана учудена.

Малката Дорит се радваше, че не я мъмрят и че Фани е доволна; тя обаче си остана мълчалива и замислена. Седнала в каретата срещу баща си и потънала в спомени за стаята си в Маршалси, сегашното съществование й се струваше сън. Всичко, което виждаше, беше ново и чудесно, но не беше действително — като че ли тези планини с красивите гледки всеки миг можеха да се стопят пред очите й и каретата неочаквано да завие на някой ъгъл и да спре пред вратата на Маршалси. Странно й беше, че няма никаква работа, но още по-странно й бе да седи в един ъгъл и да няма за кого да мисли, да крои и планира, да се грижи за другите. И колкото странно да бе всичко това, още по-странно беше, че между нея и баща й имаше разстояние, което се увеличаваше поради това, че други се грижеха за него и вече не й беше мястото там. Отначало тази разлика от стария й живот я порази повече дори от планините, тя не можеше да се помири и се опита да запази старото си място при него. Но той й поговори насаме и й обясни, че хора… хм… хора с високо обществено положение, мила, трябва съзнателно да изискват уважение от прислугата си и че не би било съвместимо с подобно уважение да се разчуе, че неговата дъщеря, мис Еми Дорит, от единствения останал клон на семейство Дорит от Дорсетшиър, изпълнява функциите на… хм… на камериерка. Ето защо, мила… хм… той й заповядва като баща да помни, че е дама, която сега трябва да се държи… хм… с подходяща гордост и да спазва ранга си на дама. Ето защо я моли да се въздържа и да не прави неща, които биха дали повод за… хм… неприятни и унизителни забележки. Тя се подчини безропотно. И ето я сега да седи в ъгъла на луксозната карета, скръстила търпеливите си ръчици, изместена и от последната позиция от някогашния живот, където се бе надявала да се задържи.

От тази именно позиция всичко й се струваше нереално и колкото по-удивителни бяха гледките, толкова по̀ подхождаха на нереалния й вътрешен мир. Дефилетата на Симплон, бездънните пропасти и гърмящи водопади, чудният път, опасните завои, където откачването на едно колело или препъването на един кон би значело гибел, слизането в Италия, вълшебната гледка на тази страна, която внезапно изплува пред погледа им, когато скалистата бездна се разтвори и ги пусна да излязат от мрачния плен — всичко това беше сън, само старият, скромен Маршалси беше действителност. Не, дори старият, скромен Маршалси се разтърсваше из основи, когато си го представеше без баща си. Едва можеше да повярва, че затворниците продължават да се влачат по двора, че всичките скромни стаи се обитават отново, че ключарят си седи все така в портиерната и пуска хората да влизат и излизат също като преди.

Споменът за стария затворнически живот на баща й я придружаваше неотлъчно като напев на тъжна мелодия и тя се събуждаше от съня за родното си място, за да потъне в ежедневния си сън. Той започваше с рисуваната стая, в която се събуждаше, често някоя овехтяла парадна стая в разнебитен дворец, с червените есенни листа на дива лоза, надвиснали край стъклото, портокалови дървета по напуканата бяла тераса пред прозореца, група калугери и селяни долу в уличката, мизерия и разкош на всяка крачка, и вечната борба между тях, и вечната победа на мизерията, силна като самата съдба. После следваше лабиринт от голи коридори и галерии с колони, докато семейната процесия се готвеше за път долу на двора, изкарваха се каретите и се събираха багажите, които прислугата товареше. После закуска в друга рисувана стая, с петна от влага по стените и размери, които навяваха тъга, и най-после тръгването, което винаги я караше да се чувствува неловко поради стеснителността й, и мисълта, че не е достатъчно важна да заема определеното й място в церемониите. Първо се представяше куриерът (който сам по себе си би минал за високопоставен джентълмен в Маршалси), за да рапортува, че всичко е готово; после камериерът на баща й го намяташе с пътния му плащ; тогава Фанината камериерка и нейната собствена (която беше товар за душата на малката Дорит и отначало я караше да плаче, защото не знаеше какво да прави с нея) започваха да се въртят около тях, а слугата на брат й довършваше неговите приготовления; след това баща й хващаше под ръка мисис Дженеръл, а чичо й хващаше нея и изпроводени от хазяина и слугите му, те слизаха надолу по стълбите. Събралата се на двора тълпа ги гледаше, като се качваха в каретите, и всред поклони и просии, и подрипване на коне, и плющене на камшици, и тропот те подкарваха бясно по тесните зловонни улички и се задрусваха вън от градските порти.

Едни сънища се сменяха с други и в дневните й сънища имаше пътища, край които яркочервени лози бяха навързани и преплетени по дърветата на цели мили разстояние; маслинови гори; бели села и градчета по склоновете на хълмовете; кръстове край пътя; дълбоки сини езера с приказни острови и струпани край тях кораби с яркоцветни палуби и красиви платна; огромни скупчени здания, които плесента постепенно ронеше на прах; висящи градини, където бурените бяха израсли така буйно, че стеблата им като забити клинове бяха разцепили свода и разпукали стените; улички с каменни тераси, където гущери тичаха навън-навътре — от всяка пукнатина; и какви ли не просяци навсякъде: жалки, живописни, гладни, весели; деца просяци и старци просяци. Често при пощенските станции и други места за почивка тези мизерни същества й се струваха единствените реални неща през деня; и много пъти, когато вече бе раздала всичките си приготвени за тях пари, тя оставаше да седи със скръстени ръце, загледана замислено в някое момиченце, повело беловласия си баща, като че ли тази гледка й напомняше нещо от миналите дни.

Понякога прекарваха по цяла седмица във великолепни дворци, всеки ден устройваха пиршества, яздеха извън града всред чудни гледки, извървяваха цели мили разстояние из дворцови зали и си отдъхваха в тъмните ъгли на огромни църкви, където мъждукаха златни и сребърни светилници между колони и сводове, и коленичили богомолци бяха проснати пред изповедалнята и по плочите; където се носеше дим и дъх на тамян; където при слабата и мека светлина, която проникваше през цветните стъкла и тежките завеси на вратите, се провиждаха смътно картини, фантастични образи, разкошни олтари. И от тези градове те тръгваха отново по пътищата с лозите и маслините, през мръсни села, където нямаше колиба без дупка в зацапаните стени и нито един прозорец с цяло стъкло или здрава хартия; където сякаш нямаше нищо, което да поддържа живота, нито какво да се яде, нито какво да се прави, нито какво да се посее, нито на какво да се надяваш и не ти оставаше нищо, освен да умреш.

И пак стигаха до цели градове от дворци, чиито владетели бяха прокудени, а те самите превърнати в казарми; безделни войничета се подаваха от великолепните прозорци, прането им се сушеше по мраморните балкони и скулптури, а те приличаха на множество плъхове, които (за щастие) подяждаха подпорите на сградата, която ги укриваше, и скоро заедно с тях самите щеше да рухне и да смаже и тях, и другите пълчища войници, и пълчищата свещеници, и пълчищата шпиони, които съставляваха цялото отвратително население, останало за унищожаване долу по улиците.

С подобни гледки процесията напредваше към Венеция. Тук тя се разпръсна за известно време, защото щяха да прекарат във Венеция няколко месеца в един дворец (шест пъти по-голям от целия Маршалси) на Канале Гранде.

Всред този сън на сънищата, където всички улици бяха покрити с вода и където мъртвешката тишина на дните и нощите се нарушаваше само от смекчения звън на църковните камбани, от шумоленето на водата и виковете на гондолиерите, които завиваха край ъглите на струящите улици, малката Дорит, почувствувала се съвсем загубена сега, когато нямаше вече кому да служи, се отдаде на мислите си. Семейството се впусна във весел живот, не се спираше в къщи и обърна нощта на ден; тя обаче се стесняваше да взема участие в общите забавления и само се молеше да я оставят на мира.

Понякога, когато успяваше да се изплъзне от вниманието на досадната си камериерка, която й беше всъщност господарка, и то твърде коравосърдечна, тя се качваше в една от гондолите, които стояха винаги на разположение, завързани за боядисани колчета до вратата, и се оставяше да я возят из целия град. Светски хора от другите гондоли започваха да се питат кое е това момиче, с което се разминаваха, седнало в лодката си със скръстени ръце, загледано пред себе си, така замислено и учудено. На малката Дорит и през ум не й минаваше, че някой ще си направи труда да я забележи, и се разхождаше въпреки всичко.

Най-любимото й място обаче беше балконът на стаята й, надвиснал над канала, с още балкони под него, но нито един над него. Той беше от масивен камък, потъмнял от вековете, плод на развихрена фантазия, дошла от Изтока в тази колекция от развихрени фантазии; и малката Дорит изглеждаше наистина малка, като гледаше надолу, надвесена над перваза, постлан с широки възглавници. Тъй като това й беше най-приятно вечер, скоро хората започнаха да я дирят с поглед и много очи поглеждаха нагоре от минаващите гондоли, и много хора си казваха: „Ето я малката англичанка, която е винаги сама.“

Тези хора не представляваха нещо реално за малката англичанка — те оставаха незабелязани от нея. Тя наблюдаваше залеза с дългите му пурпурни лъчи долу на земята и пламтящата му руменина горе на небето, обагрила зданията и осветила фасадите им така, че техните масивни стени изглеждаха прозрачни и като че ли светваха отвътре. Тя наблюдаваше как този блясък угасва и след като поглеждаше малко как тъмните гондоли развеждаха гостите на музика и танци, вдигаше поглед към светлите звезди. Та не беше ли се разхождала и тя някога с приятели под същите звезди? И колко беше странно да си мисли за онази стара порта сега!

И тя си спомняше старата порта, и себе си, седнала край нея в тихата нощ с Меги, заспала на коленете й; спомняше си и други места и случки от онова толкова различно минало. И тогава се надвесваше от балкона и се заглеждаше във водата и й се струваше, че тя тече над всичко това, и щом се оттече, ще й покаже затвора и нея самата, и старата стая, и старите обитатели, и старите посетители; за нея те представляваха една трайна действителност, която си бе останала неизменна.

Глава ІV Писмо от малката Дорит

Глава V Някъде нещо не е в ред

Семейството бе преживяло един-два месеца във Венеция, когато мистър Дорит, който прекарваше много време в обществото на графове и маркизи и имаше много малко свободно време, отдели един час в предварително определен ден за съвещание с мисис Дженеръл. Когато дойде уреченият час, той изпрати камериера си, мистър Тинклър, в апартаментите на мисис Дженеръл (които биха заели около една трета от цялата площ на Маршалси) да й поднесе неговите почитания и да й предаде, че я моли за среща. Тъй като беше рано сутринта, когато различните членове на семейството си пиеха кафето по стаите, няколко часа преди да се съберат на закуска в избелелия салон, някога пищен, но сега станал жертва на влагата и навяващ меланхолия, мисис Дженеръл прие камериера. Камериерът я завари в едно кресло върху малко квадратно килимче, така миниатюрно в сравнение с огромните размери на мраморния под, като че ли го беше постлала, за да си премери нови обувки, или пък се бе сдобила с вълшебно килимче, купено от някой от принцовете на „Хиляда и една нощ“ за четиридесет кесии, и в този миг я бяха пренесли на него в салона, който му беше съвсем чужд.

Мисис Дженеръл остави празната кафена чашка и отговори на пратеника, че е готова да отиде при мистър Дорит и да му спести безпокойството той да идва при нея (което той от галантност бе предложил). Пратеникът разтвори вратата и придружи мисис Дженеръл до височайшата особа. Трябваше да направят цяла екскурзия по тайнствени стълби и коридори, за да стигнат от апартаментите на мисис Дженеръл, затъмнени от тясна странична уличка с ниско, мрачно мостче и отсрещните здания, прилични на зандани с безброй влажни петна и браздулици по стените, като че ли цели столетия са изливали ръждивите си сълзи в Адриатика, до апартаментите на мистър Дорит с толкова прозорци, че биха покрили цялата фасада на някой английски дом. От стаята му се откриваше прекрасна гледка към черковни куполи и камбанарии, излезли сякаш направо от водата, която ги отражаваше, и стигнали чак до небето, и се чуваше глухият шепот на Канале Гранде, който плакнеше долу портата, където гондолиерите със своите гондоли чакаха заповедите му и се поклащаха сънливо всред гората от колчета, за които бяха привързани.

Мистър Дорит, в блестящ халат и домашно кепе — спящата ларва от Маршалси бе разцъфтяла в рядка пеперуда, — стана да посрещне мисис Дженеръл.

— Стол за мисис Дженеръл! Кресло, сър! Какво правите? Какво означава това? Оставете ни сега!

— Мисис Дженеръл — започна мистър Дорит, — позволих си…

— Моля — прекъсна го мисис Дженеръл. — Аз бях вече на ваше разположение. Бях си изпила кафето.

— Позволих си — подхвана отново мистър Дорит с великолепното спокойствие на човек, който не обръща внимание на дребни поправки — да ви помоля за малък поверителен разговор, защото… хм… по-малката ми дъщеря ме тревожи доста. Сигурно сте забелязали, мадам, голямата разлика в характерите на двете ми дъщери.

Мисис Дженеръл кръстоса ръцете си, както обикновено в ръкавици (тя винаги носеше ръкавици, по които никога нямаше гънка), и рече:

— Има голяма разлика.

— Може ли да ви помоля за мнението ви по въпроса? — рече мистър Дорит с уважение, което не накърняваше величествената му тежест.

— Фани притежава силен характер и самонадеяност — отвърна мисис Дженеръл, — Еми, напротив.

Напротив ли? О, мисис Дженеръл, запитайте решетките и плочите на Маршалси! О, мисис Дженеръл, запитайте шивачката, която я научи да шие, и учителя по танц, който научи сестра й да танцува. О, мисис Дженеръл, мисис Дженеръл, запитайте мене, баща й, какво й дължа и чуйте моите показания за живота на това същество, пренебрегвано от самото му детство насам.

На мистър Дорит и през ум не му мина да отправи подобни апели. Той погледна мисис Дженеръл, седнала изправена на капрата на благоприличието, и каза замислено:

— Това е вярно, мадам.

— Само не ме разбирайте криво, моля. Не искам да кажа, че няма какво да се доусъвършенствува у Фани, но у нея има материал, дори твърде много материал.

— Бъдете така любезна да се обясните, мадам… хм… по-ясно. Не разбирам много добре това, гдето у… хм… у по-голямата ми дъщеря има твърде много материал. Какъв материал?

— Засега Фани има твърде много собствени мнения — отвърна мисис Дженеръл. — Отличното възпитание никога не допуска собствени мнения, нито пък допуска проявата на чувства.

Мистър Дорит побърза да отговори, да не би и той да мине за невъзпитан.

— Безспорно, мадам, вие сте права.

Мисис Дженеръл отвърна със своя безстрастен и безизразен тон:

— Вярвам.

— Но на вас ви е известно, мила госпожо, че моите дъщери имаха нещастието да загубят непрежалимата си майка още в ранно детство и тъй като доскоро аз не бях признат наследник на имуществото си, те живяха при мен, сравнително бедния, макар и винаги горд джентълмен… хм… в уединение.

— Не изпускам пред вид това обстоятелство — каза мисис Дженеръл.

— Мадам — продължи мистър Дорит, — за дъщеря ми Фани при такова ръководство и с такъв пример винаги пред очите й…

(Мисис Дженеръл притвори очи.)

— За дъщеря си Фани не се боя. Тя е приспособима. Но по-малката ми дъщеря, мисис Дженеръл, доста ме тревожи и наскърбява. Трябва да ви кажа, че тя винаги е била любимката ми.

— Този род предпочитания са необясними — каза мисис Дженеръл.

— Необясними са — съгласи се мистър Дорит. — Наистина. Ето например, мадам, аз се безпокоя, като виждам, че Еми не е като нас. Тя не обича да излиза с нас, чувствува се загубена в тукашното ни общество, нашите вкусове, явно, не са и нейни. С други думи — заключи мистър Дорит със съдийска важност, — нещо не е в ред… хм… у Еми.

— А не бива ли да допуснем — каза мисис Дженеръл, като удари една четка с лака, — че това се дължи донякъде на новото положение?

— Извинете, мадам — забележи някак прибързано мистър Дорит. — Дъщерята на един джентълмен, макар и… хм… макар и самият той да е бил по едно време, да е бил сравнително неохолен… сравнително… и макар да е расла… хм… в уединение, нашето положение не може да й се вижда много ново…

— Вярно — каза мисис Дженеръл, — прав сте.

— Ето защо, мадам — каза мистър Дорит, — аз си позволих (той наблегна на фразата и я повтори, като че ли правеше любезен, но твърд намек, че не бива да му се противоречи вече), позволих си да ви помоля за тази среща, за да поговорим за това и да поискам съвета ви.

— Мистър Дорит — отвърна мисис Дженеръл, — откакто сме тук, на няколко пъти вече съм разговаряла с Еми на темата, как да се държим въобще. Тя се изрази пред мене, че много неща я учудват във Венеция, Казах й, че е по-добре да не се чуди. Изтъкнах й, че прочутият мистър Юстъс, класическият турист, не я е намерил за нещо особено, че като сравнил Риалто с Уестминстър и Блекфрайърс Бридж, се изказал в полза на последните. След всичко, което казахте, излишно е да прибавям, че още не съм успяла да я убедя. Вие ми правите чест, като искате съвета ми. На мен все ми се струва (нека ми бъде простено, ако предположението ми се окаже неоснователно), че мистър Дорит е свикнал да упражнява влияние над другите.

— Хм… мадам — каза мистър Дорит, — аз възглавявах… хм… значително общество. Вие не се мамите в предположението си, че съм свикнал да заемам… хм… влиятелно положение.

— Щастлива съм, че имам такъв сътрудник — отвърна мисис Дженеръл, — и затова бих препоръчала с по-голяма увереност мистър Дорит да поговори сам с Еми и да й каже наблюденията и желанията си. Щом тя му е любимката, а безсъмнено и тя е привързана към него, много е вероятно да се поддаде на влиянието му.

— Очаквах предложението ви, мадам — каза мистър Дорит, — но се боях… хм… да не би да… хм… да се намеся в…

— В моята работа ли, мистър Дорит? — любезно допълни мисис Дженеръл. — Не се тревожете за това.

— Тогава с ваше разрешение, мадам, ще изпратя да я повикат веднага — каза мистър Дорит и издрънка със звънчето си за камериера.

— Желае ли мистър Дорит да остана?

— Ако не сте заета, бихте ли имали нещо против да останете няколко минути?

— Ни най-малко.

И така Тинклър, камериерът, бе изпратен да намери камериерката на мис Еми и да я помоли да съобщи на мис Еми, че мистър Дорит я вика. Докато даваше нареждането си, мистър Дорит гледаше строго Тинклър и със същия строг поглед го проследи, докато излезе от вратата, подозирайки го, че таи в ума си нещо, накърняващо фамилната чест; да е дочул например някоя шега за Маршалси още преди да е постъпил на службата и сега си я припомня. И ако Тинклър случайно се бе усмихнал, колкото и бегло и невинно, нищо не би могло да разубеди мистър Дорит до края на живота му, че не е бил прав. Но тъй като по някаква случайност и за негово щастие Тинклър си остана сериозен и спокоен, той избягна голямата опасност, която го грозеше. И когато при завръщането си (при което мистър Дорит пак се вторачи в него) той съобщи за влизането на мис Еми, която като че ли бе дошла на погребение, у мистър Дорит остана впечатлението, че това момче има добро държане и че овдовялата му майка го е възпитала в благочестив дух.

— Еми — каза мистър Дорит, — ти току-що беше предмет на разговор между мене и мисис Дженеръл. И двамата сме на мнение, че ти едва ли се чувствуваш у дома си тук. Хм… защо така?

Пауза.

— Мисля, че ми трябва малко време, татко.

— Папа е по-подходяща форма на обръщение — забеляза мисис Дженеръл. — Татко звучи някак простовато, мила. Освен това думата „папа“ дава красива форма на устните. Папа, помада, прах, патица, призма са много хубави думи за устните, особено прах и призма. Ще видите колко полезно ще ви бъде, по отношение на красивото ви държане, ако от време на време, когато сте в общество или влизате в стая с гости, си кажете: папа, помада, прах, призма, прах и призма.

— Моля ти се, дете мое — каза мистър Дорит, — послушай поученията на мисис Дженеръл.

Бедната малка Дорит погледна тъжно към прочутата лакировчица и обеща да се постарае.

— Ти казваш, Еми, че ти е нужно време — продължи мистър Дорит. — Време за какво?

Нова пауза.

— За да свикна с новия начин на живот — каза малката Дорит, отправила любещ поглед към баща си, когото едва ли не нарече прах, ако не помада или призма, в желанието си да се покори на мисис Дженеръл и да му угоди.

Мистър Дорит се навъси и придоби много недоволен вид.

— Еми — отвърна той, — чини ми се, че ти имаше твърде много време за това. Хм… ти просто ме изненадваш. Разочароваш ме. Фани превъзмогна всички тези дребни трудности, а защо… хм… ти не можеш?

— Надявам се скоро да успея по-добре — рече малката Дорит.

— Дано — отвърна баща й. — Аз… хм… аз от сърце го желая, Еми. Изпратих да те повикат, за да ти кажа… хм… да ти подчертая в присъствието на мисис Дженеръл, към която сме така задължени, че има любезността да остане при нас… хм… при този или кой да е друг случай (мисис Дженеръл притвори очи) — че аз… хм… да ти кажа, че аз не съм доволен от тебе. Ти правиш задачата на мисис Дженеръл неблагодарна. Ти… хм… ме много затрудняваш. Ти си била винаги (както осведомих мисис Дженеръл) любимото ми дете. Винаги съм те имал за… хм… приятел и събеседник; в замяна на това аз… хм… те умолявам да се приспособиш по-добре към… хм… обстоятелствата и послушно да вършиш, каквото подобава на твоето… на твоето положение.

Тъй като, от една страна, въпросът силно засягаше мистър Дорит, а, от друга, той искаше да бъде особено настоятелен, в резултат се изказваше много по-запънато от друг път.

— Ако мис Дорит положи старание от своя страна и приеме слаба подкрепа от моя страна относно всичко, що се отнася до добри и изискани маниери, мистър Дорит не ще има повече причини да се безпокои. Ще ми позволите ли да се възползувам от този случай и да спомена във връзка с горното, че едва ли е прилично за млади момичета да се заглеждат в безделни скитници с такова внимание, с каквото ги удостоява моята мила млада приятелка. Такива не бива и да се поглеждат. Изобщо погледът не бива да се спира на нищо неприятно. Такъв навик не само смущава онова изящно равнодушно изражение — главен признак на доброто възпитание, — но и едва ли е съвместим с изтънчения ум. Истински изтънченият ум се прави, че не знае за съществованието на нищо, което не е напълно прилично, спокойно и приятно.

Като изрече тези възвишени мисли, мисис Дженеръл направи дълбок поклон и се оттегли с израз на устата, който напомняше за прах, помади и призми.

Дали говореше, или мълчеше, малката Дорит запази сериозното си спокойствие и погледът й си остана все така любещ. Досега лицето й остана непомрачено освен за някой и друг миг. Но като остана насаме с баща си, пръстите й се размърдаха и лицето й показа сдържано вълнение.

Не за себе си. Може би се чувствуваше малко оскърбена, но загрижеността й не беше за нея самата. Както винаги мислите й бяха обърнати към него. Едно смътно опасение, което я измъчваше, откакто бяха забогатели, че и сега няма да го види такъв, какъвто е бил, преди да влезе в затвора, постепенно се оформи в съзнанието й. Тя почувствува познатата сянка от стената на Маршалси и в това, което току-що й бе говорил, и в цялото му държане към нея. Тя бе приела нова форма, но все си оставаше старата тъжна сянка. С тъжно нежелание тя започна да си признава, че не е достатъчно силна да пропъди страха, че никакъв период от живота на човека не може да заличи този четвърт век зад решетките на затвора. И затова не можеше да го обвинява, нямаше за какво да го упреква, във вярното й сърце нямаше други чувства освен голямо състрадание и безпределна нежност.

Ето защо, макар че той седеше пред нея на креслото в ярката светлина на лъчезарния италиански ден с този чуден град отвън и разкоша на стария италиански дворец отвътре, в този миг тя пак го виждаше в познатия мрак на килията му в Маршалси и й се искаше да седне до него, да го приласкае и пак да му бъде приятел и опора. Ако бе отгатнал мислите й, то неговите не бяха в тон с тях. Той се поразмърда малко в креслото, после стана и се заразхожда из стаята с много недоволен вид.

— Има ли още нещо, което да искаш да ми кажеш, мили татко?

— Не, не. Нищо друго.

— Съжалявам, че не си доволен от мене, мили. Дано нямаш повече основание да си недоволен. Ще се старая още повече да се приспособя според желанието ти, макар че и досега се старах, но не ми се удаде.

— Еми — обърна се рязко към нея той, — ти… хм… ти постоянно ми причиняваш болка.

— Болка ли ти причинявам, татко? Аз ли?

— Има една… хм… тема — продължи мистър Дорит и погледът му блуждаеше из стаята, но нито за миг не се спря на внимателното, търпеливо, смутено лице, — една болезнена тема, низ от събития, които аз желая… хм… да залича от паметта си напълно. Това бе разбрано от сестра ти, която вече те смъмри в мое присъствие; разбрано е и от брат ти; разбрано е… хм… от всеки, който притежава малко деликатност и чувствителност, освен от тебе самата… хм… съжалявам, но само не от тебе. Ти, Еми… хм… ти и само ти постоянно възкресяваш темата, макар и не с думи.

Тя сложи ръката си върху неговата. Нищо повече. Само леко го докосна. Разтрепераната й ръка може би рече развълнувано: „Спомни си за мене, спомни си как работех, спомни си за многото ми грижи!“ Тя самата обаче не каза нито дума. В това докосване имаше упрек, който тя не беше предвидила, иначе би възпряла ръката си. Той започна да се оправдава разпалено, със запъване и така разгневено, че накрая не излезе нищо.

— Прекарах там толкова години. Бях… хм… всеобщо признат като глава на учреждението. Аз… хм… направих да ви уважават там, Еми. Създадох на семейството си… хм… положение. И заслужавам отплата. Искам отплата. Казвам: заличи това от лицето на земята и почни наново. Та това много ли е? Питам те, много ли е?

Той не я погледна нито веднаж, докато бърбореше така и скачаше от мисъл на мисъл, само жестикулираше и апелираше към празното пространство.

— Аз страдах. Никой не може да знае… хм… повтарям, никой не може да знае колко много съм страдал! И ако аз мога да потисна това, ако аз мога да изкореня следите от това, което съм понесъл, и да изляза пред света… хм… неуязвен, неопетнен джентълмен, много ли е, повтарям, много ли е да очаквам от децата си… хм… да сторят същото и да заличат това проклето преживяване от лицето на земята?

Въпреки възбуденото му състояние той изрече всички тези възклицания с грижливо понижен тон; да не би слугата му да дочуе нещо.

— И те правят това. И сестра ти. И брат ти. Ти единствена, любимката ми, която направих приятел и другар в живота още откакто беше… хм… просто едно бебе, само ти не го правиш. Само ти казваш, че не можеш. Аз ти осигурявам ценен помощник за това. Предоставям на услугите ти усъвършенствувана и благородна дама… хм… мисис Дженеръл, със същата цел. Е, за чудене ли е, че съм недоволен? Нужно ли е да се оправдавам за това, че изразявам недоволството си? Не!

Въпреки това той продължи да се оправдава и не можеше да се успокои.

— Преди да изразя недоволството си, аз внимателно искам одобрението на тази дама. Аз… хм… разбира се, се ограничавам в известни рамки, да не би дамата да прочете в душата ми онова, което искам да залича. От егоизъм ли? Заради себе си ли се оплаквам? Не и не! Главно… хм… заради тебе го правя, Еми.

Явно беше от начина, по който го повтаряше, че последното съображение му хрумна в този миг.

— Казах, че ме боли. И боли ме. И ще ме боли… хм… уверен съм, както и да ме разубеждават. Боли ме, че собствената ми дъщеря, на която… хм… се падна такова щастие, тъгува и страни от всичко и заявява, че това щастие не било по силите й. Боли ме, че тя… хм… систематично възкресява онова, което ние, останалите, се мъчим да заличим, и сякаш… хм… щях да кажа… сякаш просто й се иска да заяви пред богатото и отбрано общество, че е родена и отрасла… хм… в място, което аз самият отказвам да назова. Няма нищо непоследователно… хм… абсолютно нищо в това, че ме боли, и все пак протестирам главно заради тебе, Еми, повтарям, заради тебе. Заради тебе самата искам под покровителството на мисис Дженеръл да добиеш светски маниери… хм… да си изработиш фасада. Заради тебе самата искам да имаш… хм… истински изтънчен ум и (нека повторя забележителните думи на мисис Дженеръл) да останеш сляпа към всичко, което не е напълно благоприлично, спокойно и приятно.

Към края словото му затече бавно и на пресекулки като зле курдисан будилник. Тя продължаваше да държи ръката си на неговата. Той млъкна и след като погледа още малко в тавана, сведе поглед и към нея. Тя бе клюмнала глава, та не можеше да види лицето й, но ръката й нежно и кротко докосваше неговата и в унилата й поза нямаше упрек, а само любов. Той се разхленчи, както през онази нощ в затвора, когато тя остана край леглото му до зори; той се разхленчи, извика, че е нищожна развалина и един нещастник всред богатството си, и я прегърна.

— Успокой се, успокой се, мили мой! Целуни ме! — можа само да му каже тя.

Сълзите му пресъхнаха бързо, много по-бързо, отколкото първия път, и скоро след това се държеше вече много важно със слугата си, за да компенсира пролетите сълзи.

С изключение на само още един забележителен случай, за който ще говорим, когато му дойде времето, това беше единственият път през целия му живот на свобода и в разкош, когато той проговори пред дъщеря си Еми за миналото.

Но вече дойде часът за закуска и заедно с него пристигна от апартаментите си сестра й Фани и мистър Едуърд — от неговите. И двете високопоставени личности бяха позалинели от късното лягане. Що се отнасяше до мис Фани, тя бе станала жертва на ненаситна мания да „излиза в обществото“ и ако я оставеха, би се втурвала в него неудържимо от изгрев до заник слънце. А пък колкото за мистър Едуърд, и той си имаше широк кръг познати и обикновено бе зает (най-вече там, където се играеше на зарове и тям подобни) през по-голямата част от нощта. Защото промяната на съдбата му завари този джентълмен в благоприятното положение да бъде вече подготвен за най-висше общество и почти нямаше какво повече да учи, така много дължеше на щастливия случай, който го бе запознал с конските наддавания и билярда.

Мистър Фредрик Дорит също се яви на закуска. Тъй като старецът живееше на най-високия етаж на двореца, където и с пистолет да стреляш, няма кой да те чуе, малката му племенница се бе осмелила да предложи да му върнат кларнета, който мистър Дорит бе наредил да конфискуват, но който тя бе дръзнала да запази. Въпреки някои възражения на мис Фани, че това бил прост инструмент и тя ненавижда звука му, отстъпката бе направена. Но оказа се, че той му се е наситил вече и престана да свири на него, щом не му беше нужен да си изкарва хляба. Неусетно си бе създал навик да се тътри из картинните галерии с вечния си пакет енфие в ръка (за голямо възмущение на мис Фани, която бе предложила да му се купи златна кутийка, та да не срами семейството, но той категорично отказа да я носи, когато му я купиха) и да прекарва по цели часове пред портретите на прочути венецианци. Никой не можеше да проумее какво съзираха в тях замъглените му очи — дали го интересуваха просто като картини, или пък виждаше смътно тяхната слава, преминала като свежестта на неговия ум. Както и да е, той ги ухажваше много редовно и очевидно изпитваше удоволствие от това. След първите няколко дни малката Дорит случайно присъствува на едно от тези ухажвания. Това така явно увеличи удоволствието му, че тя след това започна често да го придружава и най-големият възторг, който старецът бе проявил от разоряването си насам, идеше от тези екскурзии, когато разнасяше един стол за нея от картина на картина, заставаше зад него въпреки протестите й и мълком я представяше на благородните венецианци.

Така случайно на тази семейна закуска той спомена, че предния ден са видели в една галерия дамата и господина, които бяха срещнали на Великия Сан Бернар.

— Забравих името им. Предполагам, че ти го помниш, Уилям? Или пък ти, Едуърд?

— Спомням си го много добре — каза последният.

— Разбира се — забеляза Фани, като тръсна глава и стрелна с поглед сестра си, — но едва ли бихме си спомнили за тях, ако чичо не беше връхлетял на въпроса.

— Мила моя, какъв странен израз — каза мисис Дженеръл. — Не би ли било по-подходящо да кажете „неочаквано се бе спрял“ или „случайно засегна въпроса“?

— Много благодаря, мисис Дженеръл — възрази младото момиче, — но мисля, че не. Изобщо предпочитам собствените си изрази.

Фани винаги посрещаше по този начин внушенията на мисис Дженеръл, но ги имаше наум и при друг случай ги прилагаше.

— Дори чичо да не беше казал, че сме срещнали мистър и мисис Гауън, Фани, аз щях да го спомена — каза малката Дорит, — но ние почти не сме се виждали с тебе оттогава насам. Смятах да говоря за това на закуската, защото ми се иска да посетя мисис Гауън и да се сближа повече с нея, ако папа и мисис Дженеръл нямат нищо против това.

— Е, Еми — рече Фани, — наистина се радвам, че те чувам най-после да изразиш желание да се сближиш с някого във Венеция. Макар че още не сме решили дали мистър и мисис Гауън са желателно познанство.

— Аз казах мисис Гауън, мила.

— Разбира се — каза Фани, — но аз мисля, че ти не можеш да я разделиш от съпруга й без решение на Парламента.

— Ти смяташ ли, папа, че съществуват съображения против моето посещение? — запита плахо и колебливо малката Дорит.

— Наистина, аз… хм… какво е мнението на мисис Дженеръл? — отвърна той.

Мнението на мисис Дженеръл беше, че тъй като не е имала честта да се запознае с въпросните дама и господин, тя не е в състояние да лакира този артикул. Тя можела само да забележи като общ принцип, спазван при лакирането, че много зависело от кои среди въпросната дама е акредитирана пред едно семейство, поставено на такова видно място в обществения храм като семейство Дорит.

При тази забележка лицето на мистър Дорит значително помръкна. Той тъкмо се готвеше окончателно да гласува против името на семейство Гауън (акредитирано от едно натрапчиво лице на име Кленъм, за което той смътно си спомняше от някакво предишно съществование), когато Едуърд Дорит, ескуайър, се намеси в разговора с монокъл на окото и следната уводна забележка:

— Слушайте, хей — вие там! Излезте, моля! — която се отнасяше към двамата мъже, които поднасяха блюдата във вид на учтиво уведомление, че временно може да се мине без услугите им.

И щом лакеите изпълниха поръчението му, Едуърд Дорит, ескуайър, продължи:

— Може би ще е благоразумно да ви кажа, че тези Гауън, към които — или поне към господина — не мога да кажа, че съм много разположен, имат големи връзки в обществото, ако това е от значение.

— От най-голямо значение, бих рекла — забеляза хубавата лакировчица, — стига само въпросните връзки да са с влиятелни и изтъкнати хора…

— Колкото за това — каза Едуърд Дорит, ескуайър, — ще ви дам възможност да отсъдите сами. Може би сте чували прочутото име Мърдл?

— Великият Мърдл ли? — възкликна мисис Дженеръл.

— Известният Мърдл — каза Едуърд Дорит, ескуайър. — Те се познават с него. Мисис Гауън, имам пред вид старата, майката на учтивия ми приятел, е интимна приятелка с мисис Мърдл и си ходят на гости.

— Ако това е така, по-безспорна гаранция не може да има — каза мисис Дженеръл на мистър Дорит, повдигна нагоре ръкавиците и сведе глава, като че ли се покланяше пред невидима икона.

— Бих желал да попитам моя син от чисто… хм… любопитство — каза мистър Дорит с решително променен тон — как се е добрал до това… хм… навременно сведение?

— Историята не е дълга, сър — отвърна Едуърд Дорит, ескуайър, — и ще я чуете веднага. Преди всичко мисис Мърдл е дамата, с която вие имахте разговор на онова място, как му беше името?

— Мартини — допълни мис Фани крайно апатично.

— Мартини — съгласи се брат й, като кимна леко с глава, и бегло й намигна, в отговор на което мис Фани показа изненада, изсмя се и се изчерви.

— Как е възможно това, Едуърд? — каза мистър Дорит. — Ти ми съобщи, че името на господина, с когото разговаряше, е… хм… Спарклър. Всъщност ти ми показа картичката му. Хм… Спарклър.

— Точно така, татко, но от това не следва, че майка му носи същото име. Мисис Мърдл е била омъжена преди и той е неин син. Сега тя е в Рим, където вероятно ще я срещаме по-често, тъй като ти решаваш да зимуваме там. Спарклър току-що е пристигнал тук. Снощи прекарах вечерта с него. Спарклър е добро момче, общо взето, макар че е доста отегчителен на една тема, тъй като е страшно лапнал по едно момиче.

Тук Едуърд Дорит, ескуайър, отправи монокъла си към мис Фани, която седеше срещу него на масата.

— От дума на дума заговорихме за впечатленията си от пътуването и така чух от самия Спарклър сведението, което ви дадох.

Тук той спря и продължи да гледа мис Фани с неприятно разкривено лице отчасти поради усилието да крепи монокъла и отчасти поради много тънката си усмивка.

— При тези обстоятелства — каза мистър Дорит — мисля, че ще бъда изразител на чувствата на… хм… мисис Дженеръл не по-малко, отколкото на моите собствени, като кажа, че няма никакви възражения против желанието ти, Еми, а… хм… точно обратното. Мисля, че мога… хм… да поздравя това желание като благоприятен признак — каза мистър Дорит с насърчителен и опрощаващ тон. — Правилно е да се запознаем с тези хора. Много е редно. Името на мистър Мърдл се ползува… хм… със световна известност. Предприятията на мистър Мърдл са огромни. Те му носят такива грамадни доходи, че се считат… хм… за национални блага. Мистър Мърдл е човекът на днешното време. Името Мърдл е име на века. Моля ти се, предай почитанията ми на мистър и мисис Гауън и бъди любезна с тях, защото… хм… защото ние непременно ще им обърнем внимание.

Така величествено изразеното благоволение на мистър Дорит уреди въпроса. Никой не забеляза, че чичото си бе бутнал чинията и бе забравил да закуси, но него никой никога не поглеждаше освен малката Дорит. Слугите бяха повикани отново и закуската бе привършена както обикновено. Мисис Дженеръл стана и напусна масата. Малката Дорит стана и напусна масата. Едуърд и Фани останаха да си шепнат през масата, а мистър Дорит остана да си дояжда смокини и да чете някакъв френски вестник, когато чичото изведнаж прикова вниманието им, като стана от стола си, удари с юмрук по масата и рече:

— Братко! Протестирам против това!

Ако беше направил декларацията си на непознат език и издъхнал веднага, почудата на слушателите му едва ли щеше да е по-голяма. Вестникът падна от ръката на мистър Дорит, който се втрещи с поднесената към устата си смокиня.

— Братко! — продължи старецът с изненадваща сила в разтреперания си глас. — Протестирам против това! Аз те обичам. Ти знаеш колко много те обичам. През всичките тези години не съм ти изневерил нито с една мисъл. Колкото и да съм слаб, бих ударил всеки, който каже лоша дума за тебе. Но, братко, братко, братко, против това протестирам!

Удивително беше как този грохнал старик се оказа способен на такъв изблик на чувства… Очите му изпущаха искри, косата му настръхна, жилите и мускулите по челото и лицето му, отпуснати цели двадесет и пет години, се напрегнаха отново и в ръката му се появи енергия, която й възвърна нервността.

— Мили Фредрик! — извика премалелият мистър Дорит. — Какво има? Какво не е в ред?

— Как смееш — рече старецът, като се обърна към Фани. — Как смееш да постъпваш така? Нямаш ли памет? Нямаш ли сърце?

— Чичо! — извика Фани, изплашена и разплакана. — Защо ме нападаш така жестоко? Какво съм сторила?

— Сторила ли? — отвърна старецът и посочи мястото на сестра й. — Къде е любещата те, безценна приятелка? Къде е преданата ти пазителка? Къде е тази, която ти беше повече от майка? Как смееш да забравяш всички тези лица, съчетани в твоята сестра? Засрами се, невярно момиче, засрами се!

— Аз обичам Еми като живота си — не, повече от живота си — извика Фани, като се разхлипа. — Не заслужавам да бъда третирана така. Така съм признателна на Еми и така я обичам, че повече не е възможно. По-добре да бях умряла. Никога не съм била по-жестоко онеправдана. И то само защото се грижа да запазя семейната чест.

— Вятър я вее семейната чест! — извика старецът с голямо презрение и възмущение. — Братко, протестирам против надменността. Протестирам против непризнателността. Протестирам против всеки от нас тук, който е изпитал, каквото ние сме изпитали, и е видял, каквото ние сме видели, и предявява някакви претенции, които злепоставят Еми, макар и само за миг, или й причиняват и мигновена болка. Самото обстоятелство, че това й причинява болка, трябва да ни покаже, че претенциите са недостойни. Това ще ни навлече божието наказание. Братко, пред бога протестирам против това!

Той вдигна ръка над главата си и я стовари на масата като ковашки чук. След няколко мига мълчание тя отново се отпусна немощно. Той отиде до брат си, тътрейки крака както обикновено, сложи ръка на рамото му и рече с притихнал глас:

— Уилям, мили мой, длъжен бях да го кажа, прости ми, но чувствувах се длъжен да го кажа! — И приведен си излезе от залата на двореца, също както би си отишъл и от стаята в Маршалси.

През цялото това време Фани не престана да плаче и да хлипа. Едуърд, сам зяпнал от почуда, изблещил очи, не успя да обели и зъб. Мистър Дорит също се заплете така, че не беше в състояние да каже нищо за свое оправдание. Първа заговори Фани:

— Никога, никога, никога не съм била третирана така! — хлипаше тя. — Така неоправдано рязко, така позорно грубо и жестоко. Милата, добра, кротка малка Еми как ли би се чувствувала, ако узнаеше, че невинно е станала причина да бъда подложена на такова отношение! Но аз никога няма да й кажа! Не, милата ми кротушка! Никога няма да й кажа!

Това помогна на мистър Дорит да излезе от мълчанието си.

— Мила моя — рече той, — одобрявам… хм… решението ти. Ще бъде… хм… много по-добре да не казваме на Еми за случката. То би могло… хм… да я натъжи. Ха — това безсъмнено много ще я наскърби. Тактично и правилно е да избегнем това. Нека то… хм… си остане между нас.

— Но колко жестоко от страна на чичо! — извика мис Фани. — О, никога няма да простя безпричинната жестокост на чичо!

— Мила моя — каза мистър Дорит, който си възвърна тона, но още беше твърде блед. — Трябва да те помоля да не говориш така. Трябва да помниш, че чичо ти не е вече… хм… това, което беше. Трябва да помниш, че състоянието на чичо ти изисква… хм… голямо търпение от наша страна, голямо търпение.

— Разбира се — извика Фани състрадателно, — милосърдието налага да приемем, че нещо не му е в ред, иначе никога не би могъл да нападне така не другиго, а мене.

— Фани — отвърна мистър Дорит с прочувствен бащински тон, — ти знаеш, при всичките му добри страни, каква… хм… руина е чичо ти и аз те умолявам в името на любовта ми към него да… хм… да си теглиш сама заключенията и да пощадиш братските ми чувства.

Това сложи край на сцената. Едуърд Дорит, ескуайър, не продума през цялото време, но смаяният му и разколебан израз не се промени. Мис Фани прекара по-голямата част от деня при сестра си и смути любещото й сърце със своите бурни пристъпи на нежност, когато ту я обсипваше с разни брошки и гривни, ту пък призоваваше смъртта си.

Глава VІ Някъде нещо е в ред

Да се намираш в несигурното положение на мистър Хенри Гауън — напуснал с отвращение една държава, да ти липсват необходимите качества, за да се издигнеш в другата, да се разтакаш мрачен на неутрална територия, като проклинаш и двете, е състояние нездраво за ума, което и времето надали може да промени. Най-неверните изчисления в ежедневния живот се правят от болни аритметици, които винаги прилагат правилото за изваждане, когато се касае до заслугите и успехите на другите, и никога на събирането, когато се касае до техните собствени.

Признак на духовен упадък е и навикът да парадираш с недоволството и разочарованието си и да търсиш удовлетворение в това. То често води до ленива небрежност и безразсъдност в постоянството. Едно от извратените удоволствия на такова състояние е да се възвеличават недостойни неща и да се принизяват достойните, а с истината не можеш да си играеш, както си щеш, без да загубиш.

Нямаше по-либерален човек от Гауън, когато се касаеше до художествени произведения, лишени от всякакъв талант. Той заявяваше, че еди-кой си има повече талант в малкия си пръст (а пък той нямаше никакъв), отколкото някой друг (който пък наистина имаше голям талант) в целия си дух и тяло. Възразяха ли му, че онова, което хвали, не струва нищо, той отговаряше: „Но, мили човече, нима нашите работи струват нещо? Моите не струват нищо — даром ви правя това признание!“

Да парадира с бедността си, също беше една от проявите на язвителното му състояние, макар че тук може би се криеше и някакво намерение да покаже, че по право, следваше да бъде богат. По същия начин възхваляваше или порицаваше Барнакловците, да не би да се забрави, че и той е от това семейство. Както и да е, тези две теми бяха вечно на устата му и той ги бе овладял така добре, че можеше да се възхвалява по цял месец, без да се изкара и наполовин така важен, както когато презрително отричаше правото си за чие да е внимание.

Отидеше ли пък някъде с жена си, посредством същите надути приказки той даваше скоро да се разбере, че се е оженил против волята на високопоставените си роднини и че е имал много неприятности, докато ги убеди да я приемат. Никога не бил предявявал правата си за наследство и презрително се надсмиваше над подобна мисъл, но колкото и да си даваше труд да се подценява, накрая все излизаше, че той стои по-горе от другите. Още от дните на медения им месец Мини Гауън почувствува, че я считат за съпруга на човек, който се е унизил, като се е оженил за нея, но чиято рицарска любов заличила това неравенство. До Венеция ги придружи парижкият Monsieur Бландоа, а и във Венеция Monsieur Бландоа беше много често в обществото на Гауън. Когато се срещнаха с този галантен господин за пръв път в Женева, Гауън не можеше да реши да го отритне ли, или да го насърчи, та прекара в тревога цели двадесет и четири часа и най-после му дойде на ума да хвърли една петфранкова монета на „ези-ритник, тура-насърчение“ и да постъпи според гласа на оракула. Случайно обаче жена му прояви отвращение към чаровния Бландоа, а и в хотела балансът на чувствата се оказа против него. При тези обстоятелства Гауън реши да го насърчи.

С какво можеше да се обясни тази опърничавост, ако не като пристъп на великодушие — каквото не беше? Защо Гауън, който стоеше толкова по-високо от привлекателния парижки Бландоа, когото можеше да разкъса на парчета, за да види какво представлява, защо се сближи той с такъв човек? Първо, защото така той се противопостави на първото по-особено желание на жена си, и то защото баща й беше изплатил дълговете му и той искаше да се възползува от първия случай да прояви независимостта си. Второ, така той се противопоставяше на преобладаващото мнение, а въпреки многото възможности да не бъде такъв, той си оставаше опак човек. Правеше му удоволствие да твърди, че кавалер с изтънчените обноски на Бландоа трябва да се издигне до най-високо положение във всяка цивилизована страна. Правеше му удоволствие да дава Бландоа за пример на елегантност и го използуваше, за да се надсмива на онези, които се перчеха с личните си прелести. Той сериозно твърдеше, че поклонът на Бландоа бил съвършен, че никой не можел да устои на приказките му и че оригиналната непринуденост на Бландоа струвала повече от сто хиляди франка (но такъв природен дар не се продава). Онази пресиленост в обноските на този човек — така присъща на него и на всички като него, каквото и да е възпитанието им, както е присъщо и слънцето на нашата система — Гауън приемаше като карикатура, която държеше подръка и използуваше за насмешка над всички, които с мярка и където е нужно, правеха онова, в което Бландоа прекаляваше. По този начин той се сближи с него и малко по малко утвърди връзката по силата на навика, а заради нехайното удоволствие, което извличаше от празното му бъбрене, неусетно го направи свой другар. И това стана, макар да се досещаше, че Бландоа се издържа от шарлатанин на игралните маси и тям подобни; въпреки че го имаше за страхливец, докато той самият беше дързък и смел; въпреки че знаеше колко дълбоко се отвращава от него Мини и макар че той самият държеше така малко на него, че всъщност бе готов да го хвърли от най-високия прозорец на Венеция в най-дълбокия канал на този град, стига само да беше дал и най-малък действителен повод за Мининото отвращение.

Малката Дорит би желала да посети мисис Гауън сама, но тъй като Фани, която още не беше се съвзела от протеста на чичо си, макар да бяха вече изминали цели двадесет и четири часа оттогава, настоятелно предложи да я придружи, двете сестри се качиха заедно в една от гондолите под прозорците на мистър Дорит и придружени от агента, бяха откарани с най-голяма тържественост до жилището на мисис Гауън. Всъщност тържествеността им беше твърде голяма за това жилище, което, според оплакванията на Фани, се оказа „страшно отстранено“ и до което трябваше да стигнат през сложна мрежа от тесни канали, които същата леди презрително нарече „канавки“.

Къщата беше на малък, пуст остров и изглеждаше, като че ли случайно се бе изскубнала от другаде, доплавала бе и се бе закотвила тук заедно с една лоза, също така слабовата като нещастниците, които лежаха под сянката й.

Околната картина представляваше църква, цялата обвита в скели, която уж се намираше в ремонт от толкова дълго време, че скелите изглеждаха стогодишни и самите бяха започнали да се разпадат; пране, проснато да се суши на слънцето; няколко къщи, извърнали лица една от друга като скарани и клюмнали настрани, приличаха на развалено сирене, останало от преди Адамово време, нарязано на фантастични форми и пълно с червеи; и цял хаос от прозорци, чиито щори висяха накриво и от повечето от които се подаваше нещо мръсно и дрипаво.

На първия етаж на къщата имаше банка — твърде неочаквано за всеки джентълмен, който се занимава с търговия и разнася законите на някой британски град по цялата земя, — където двама слаби, брадясали чиновници, съсухрени като драгуни, със зелени кадифени кепета, украсени със златни пискюли, седяха зад малък тезгях в една стаичка, в която не се виждаше нищо друго освен празна желязна каса с отворена врата, кана с вода и книжни тапети с гирлянди от рози; същите чиновници обаче само с едно по-дълбоко бръкване в касата можеха при законно поискване да извадят неизчерпаеми купища от петфранкови монети. Под банката имаше апартамент от три-четири стаи с решетъчни прозорци, който приличаше на затвор за престъпни плъхове. Над банката беше жилището на мисис Гауън.

Въпреки че стените му бяха покрити с петна, като че ли от тях напираха мисионерски карти, за да дават географски познания; въпреки че странната мебелировка беше тъжно избеляла и мухлясала и че господствуващата венецианска миризма на застояла вода и водорасли се чувствуваше много силно, къщата беше по-приятна отвътре, отколкото изглеждаше отвън. Отвори им засмян мъж, временен слуга, който приличаше на превъзпитан убиец и който ги покани в стаята при мисис Гауън, като съобщи, че две красиви англичанки са дошли да я видят. Мисис Гауън, която шиеше нещо, остави ръкоделието си в една кошничка с капак и побърза да стане. Мис Фани беше прекалено любезна към нея и изрече обичайните празнословия с умението на човек, врял и кипял в тези работи.

— Папа ужасно съжалява, че е зает днес — той е така зает тук поради страшно големите ни връзки, — че ме помоли изрично да предам картичката му на мистър Гауън — продължи Фани. — За да бъда сигурна, че съм изпълнила поръчката, която той ми повтори най-малко десет пъти, позволете да я оставя на масата веднага, та да ми олекне на съвестта.

И тя направи това непринудено, като изпечена светска дама.

— Останахме очаровани, като разбрахме, че се познавате със семейство Мърдл. Дано това да стане още една причина за сближаването ни — каза Фани.

— Те са приятели на семейството на мистър Гауън — каза мисис Гауън. — Аз още не съм имала удоволствието да се запозная лично с мисис Мърдл. Но предполагам, че ще й бъда представена в Рим.

— Наистина ли? — отвърна Фани и си придаде вид, като че ли любезно прикрива своето превъзходство. — Мисля, че ще ви хареса.

— Вие много добре ли се познавате с нея?

— Ами нали знаете — каза Фани и искрено сви рамене. — В Лондон всички се познават. Срещнахме я по пътя за насам и, право да ви кажа, папа беше озлобен към нея отначало, защото беше заела една от стаите, които бяха ангажирани за нас. Това, разбира се, скоро се оправи и ние пак си останахме добри приятели.

Макар че до този момент визитата не бе дала възможност на малката Дорит да си поговори с мисис Гауън, между тях имаше някакво мълчаливо разбирателство, което й стигаше. Тя разглеждаше мисис Гауън с жив, нестихващ интерес; звукът на гласа й я вълнуваше, нищо, което беше близко до нея или около нея, или изобщо се отнасяше до нея, не се изплъзваше от погледа на малката Дорит. Имаше само още едно друго място, където тя беше така чувствителна към най-дребните неща.

— Съвсем добре ли се чувствувате след онази вечер? — запита тя сега.

— Напълно, мила. А вие?

— О, аз винаги съм добре — свенливо отговори малката Дорит. — Аз… да… благодаря ви.

Тя се запъна и не довърши мисълта си само защото мисис Гауън докосна ръката й, докато й говореше, и погледите им се срещнаха. Някаква многозначителна загриженост в големите кротки очи моментално пресече малката Дорит.

— Вие знаете ли, че сте станала любимка на съпруга ми и аз просто трябва да ви ревнувам? — запита мисис Гауън.

Малката Дорит се изчерви и поклати отрицателно глава.

— Ако и пред вас говори така, както говори пред мене, той ще ви каже, че не е виждал никога човек така мълчалив и с такъв бърз ум като вас.

— Той прекалено ме ласкае — каза малката Дорит.

— Съмнявам се в това, но никак не се съмнявам, че трябва да му съобщя за присъствието ви. Никога няма да ми прости, ако ви оставя да си отидете с мис Дорит, без да ви види. Разрешавате ли да ви заведа при него? Можете да извините безпорядъка и неудобствата в едно ателие на художник, нали?

Въпросите бяха отправени към мис Фани, която отговори любезно, че ще й бъде много интересно и ще бъде очарована.

Мисис Гауън влезе за миг в друга стая и веднага се завърна.

— Направете на Хенри удоволствие да влезете — рече тя. — Знаех, че ще му бъде приятно.

Първото нещо, което се изпречи пред очите на малката Дорит, беше парижкият Бландоа, загърнат в широка пелерина с нахлупена над очите шапка, застанал на издигнатата платформа в единия ъгъл, тъй както беше застанал на Великия Сан Бернар, когато сухите ръце на дърветата като че ли сочеха предупредително към него.

И тя се отдръпна с отвращение от тази фигура, когато видя, че й се усмихва.

— Не се плашете — каза Гауън, като се приближи от триножника си иззад вратата. — Това е само Бландоа. Днес той играе ролята на модел. Правя един етюд с него. Спестявам малко пари, като го използувам по този начин. Ние, бедните художници, нямаме излишни пари.

Парижанинът Бландоа свали шапка и поздрави дамите, без да напусне ъгъла си.

— Хиляди извинения — рече той. — Но този професор тук е така безпощаден към мене, че не смея да се мръдна.

— Не мърдай тогава — каза Гауън, когато сестрите се приближиха до триножника. — Нека дамите видят оригинала на тази цапаница, та да разберат какво трябва да представлява. Ето, вижте го, моля! Храбрец, който чака жертвата си, общ неприятел, който чака да изиграе лош номер на някого, или ангел хранител, който да направи някому добро — всичко, на каквото най-много ви прилича!

— Да кажем, Professore mio, че представлявам беден джентълмен, който чака да се поклони пред елегантността и красотата — забеляза Бландоа.

— Или да кажем, Cattivo Soggetto mio, убиец след покушението — отвърна Гауън и прекара четката по онази част от лицето, която бе трепнала у оригинала при тези думи. — Покажи си бялата ръка, Бландоа. Извади я от пелерината. Не я мърдай!

Ръката на Бландоа трепереше, но той се смееше и, естествено, това беше причината.

— Някога се е боричкал с друг убиец или с жертвите си, забележете — каза Гауън и нанесе на ръката няколко бързи, нервни, несръчни удари с четката си, — и ето това са следите! Не се закривай с пелерината, човече! Corpo di San Marco, къде ти е умът?

Парижкият Бландоа така се затресе от смях, че ръката му затрепера още по-силно. Той я вдигна да си засуче мустака, който бе овлажнял, и застана в желаната поза с още по-голяма важност.

Лицето му беше така обърнато към мястото, където малката Дорит бе застанала до триножника, че през цялото време той гледаше в нея. Прикована от погледа на странните му очи, тя не можеше да отвърне своите и те се гледаха през цялото време. Сега тя започна да трепере. Гауън го почувствува и предположи, че се бои от голямото куче до него, чиято глава тя милваше и което изръмжа, та рече:

— Няма да ви ухапе, мис Дорит.

— Не се боя от него — веднага възрази тя, — но вижте го, моля!

Гауън незабавно хвърли четката и с две ръце улови кучето за гердана.

— Бландоа! Как можеш да си такъв глупак и да го дразниш? Кълна се в ада и в рая, ще те разкъса на парчета! Долу, Лъв! Чуваш ли ме, размирнико?

Макар че герданът му едва не го задуши, грамадното куче се теглеше с всички сили, за да се откъсне от господаря си, решено да прекоси стаята. То тъкмо щеше да се хвърли върху Бландоа, когато господарят му го улови.

— Лъв! Лъв! — Кучето се вдигна на задните си крака и започна да се бори с господаря си, за да се отскубне. — Назад! Долу, Лъв! Скрий се, Бландоа! Какъв дявол накара да се всели в това куче.

— Нищо не съм му направил.

— Скрий се от погледа му, че не мога да удържа животното! Излез от стаята. Бога ми, ще те разкъса!

С бесен лай кучето се пребори още веднъж, докато Бландоа изчезна, и тогава, щом то се смири, господарят му, самият не по-малко ядосан от него, го събори с един удар по главата и застанал над него, започна да го рита жестоко, докато му разкървави муцуната.

— Скоро легни в ъгъла — извика Гауън — или ще те изведа навън и ще те застрелям.

Лъв изпълни заповедта, легна в ъгъла и заблиза устата и гърдите си. Господарят му се спря за миг да си поеме дъх и като си възвърна обикновеното хладнокръвие, обърна се към изплашената си жена и гостенките й. Цялата случка вероятно не трая повече от няколко минути.

— Хайде, хайде, успокой се, Мини! Ти знаеш, че винаги е кротък и послушен. Бландоа сигурно го е раздразнил. Я му се е мръщил, я… Кучето си има симпатии и антипатии и Бландоа не е между любимците му. Но безсъмнено и ти можеш да потвърдиш, Мини, че никога не се е държало така.

Мини беше твърде разтревожена, за да може да каже нещо свързано. Малката Дорит вече я успокояваше. Фани, която бе извикала един-два пъти, се бе хванала за ръката на Гауън. Лъв, дълбоко засрамен, че е причинил такава тревога, се довлече по корем до краката на господарката си.

— Ти, бесен скот — каза Гауън и го ритна още веднаж. — Ще ми се каеш за това! — и го зарита отново.

— О, моля ви се, не го наказвайте повече — извика малката Дорит. — Не го бийте. Вижте колко е кротко!

Гауън се вслуша в молбата й и пощади кучето, което наистина заслужаваше нейното застъпничество, защото беше така покорно и нещастно, и разкаяно.

След това сътресение не беше лесно да се създаде непринудено настроение през време на посещението, дори да я нямаше Фани, която и при най-добрите обстоятелства пречеше за това. При по-нататъшния разговор, докато поседяха, на малката Дорит й се стори, че дори в любовта си мистър Гауън се отнася към жена си твърде много като към хубаво дете. Стори й се, че той не подозираше дълбоките чувства, които, както тя знаеше, се криеха под тази външност, и затова започна да се съмнява дали у него самия има дълбочина. Тя се питаше дали тази липса на сериозност не е естествена последица от липсата на тези качества и дали и с хората не е като с корабите, които не могат да се закотвят в плитки и скалисти води, а се понасят по течението.

Той ги изпрати по стълбите, като се извиняваше шеговито за бедната си квартира, единствена възможност за такъв бедняк като него, и подметна, че когато важните му роднини Барнакл, които ужасно биха се срамували от това жилище, му подарят по-добро, той ще приеме да живее в него заради тях. На брега на канала ги посрещна Бландоа, доста пребледнял след последното си приключение, но въпреки това го обърна на шега и посрещна името Лъв със смях.

Сестрите отплаваха в гондолата си така тържествено, както бяха дошли, и оставиха двамата на тротоара под лозата. Гауън разсеяно късаше листата й и ги хвърляше във водата, а Бландоа си палеше цигара. Не бяха плавали и няколко минути, когато малката Дорит забеляза, че Фани започна да се държи по-превзето, отколкото изискваше случаят, и като погледна през прозореца и отворената врата, за да види на какво се дължи това, видя още една гондола, която очевидно ги следваше.

Тъй като гондолата прилагаше най-различни хитрости при преследването: ту избързваше напред, а после спираше да им даде път, ту пък, когато каналът се разширяваше достатъчно, се плъзгаше наред с тях или пък се движеше близо зад тях и тъй като Фани малко по малко показа открито, че позите й се отнасят до някого в гондолата, чието присъствие тя се преструваше, че не подозира, малката Дорит най-после запита кой е той.

Фани отговори кратко на въпроса й:

— Онзи дърдорко!

— Кой? — отново запита малката Дорит.

— Мило дете — отговори Фани (с тон, който караше да се мисли, че преди протеста на чичо й може би щеше да каже: „Малка глупачке, колко бавно разбираш!“). — Ами младият Спарклър!

Тя спусна прозореца откъм нейната страна, облегна се назад, постави ръка на прозореца и започна да си вее с разкошно черно испанско ветрило, украсено със злато. Тъй като придружаващата ги гондола избърза пак напред, Фани се изсмя кокетливо, като метна бегъл поглед към прозореца, и рече:

— Ти виждала ли си такъв глупак, мила?

— Мислиш ли, че смята да ни следи по целия път? — запита малката Дорит.

— Скъпо дете — отвърна Фани, — не ми е възможно да отговоря какво може да направи един идиот, когато се намира в отчаяние, но ми се струва много вероятно. Разстоянието не е много голямо. Струва ми се, че и цяла Венеция не би му се сторила преголяма, ако умира да ме зърне.

— Ама наистина ли е така влюбен? — запита с наивността си малката Дорит.

— Е, любов моя, на този въпрос наистина е неловко за мене да ти дам отговор — каза сестра й. — Мисля, че да. Питай Едуърд. Мисля, че е казал така на Едуърд. Мисля, че става за смях пред хората в казиното и други подобни места, щом подхване да говори за мене. Но ти по-добре питай Едуърд, ако искаш да знаеш.

— Чудно защо не ни направи визита — каза малката Дорит, след като помисли малко.

— Мила Еми, скоро ще престанеш да се чудиш, ако сведенията ми са верни. Никак няма да се изненадам, ако ни посети още днес. Това жалко същество, изглежда, е събирало кураж досега.

— Ще го приемеш ли?

— Наистина, мила — каза Фани, — не зная как ще се случи. Ето го пак! Виж го! О, простако!

Безспорно мистър Спарклър имаше жалък вид: залепил око до прозореца, като чеп в стъклото, той нямаше друго основание да спира гондолата си внезапно освен истинското.

— Какво искаш да кажеш, мила, като ме питаш дали ще го приема? — запита Фани, почти така улегнала в елегантното безразличие на държанието си като самата мисис Мърдл.

— Искам да кажа — започна малката Дорит. — Мисля, че по-скоро искам да запитам, какво имаш ти наум, мила Фани?

Фани се изсмя отново и с тон едновременно снизходително дяволит и любезен рече, като прегърна сестра си закачливо мило:

— Сега кажи ми, дете мое, когато видяхме онази жена в Мартини, как мислиш, че тя успя да се овладее? Ти разбра ли какво решение взе тя?

— Не, Фани.

— Тогава аз ще ти кажа, Еми. Тя реши, че никога няма да спомене за онази друга среща при толкова различни обстоятелства и никога няма да покаже, че смята тези момичета за същите. Ето как тя излиза от трудните положения. Какво ти казах, когато напуснахме Харли Стрийт тогава? Тя е нахална и фалшива като всички жени на света. Но в първото си качество, мила, може да си намери майстора.

Фани многозначително наклони ветрилото към гърдите си и изразително показа къде можеше да се намери този майстор.

— И не само това — продължи Фани, — но тя дава същото нареждане и на младия Спарклър и не го пуска подире ми, докато не набие напълно в смешната му тиква (защото това наистина не може да се нарече глава) да се преструва, че съм го пленила за пръв път в онзи ханджийски двор.

— Защо? — запита малката Дорит.

— Защо ли? Милостиви боже, мила моя! (Пак до голяма степен с тон на: „Ти, глупачке!“) Как можеш да питаш? Не виждаш ли, че може да съм станала желателна партия за такава тиква? И не виждаш ли, че тя приписва измамата на нас и като я отхвърля от плещите си (много хубави плещи, трябва да призная), същевременно се преструва, че щади чувствата ни? — каза Фани, като се оглеждаше спокойно.

— Но ние винаги можем да се върнем към простата истина.

— Да, извинявай, но няма да се върнем — възрази Фани. — Няма да допусна това, Еми. Тя първа започна преструвката, а не ние, и сега ще й излезе през носа.

В тържествуващата екзалтация на чувствата си мис Фани въртеше испанското си ветрило с една ръка, а с другата притискаше така силно сестра си през кръста, като че ли прекършваше мисис Мърдл.

— Не — повтори Фани, — тя ще ме намери по стъпките си. Тя показа пътя и аз ще го следвам. И с благословията на съдбата и щастието ще се сближавам все повече с тази жена, докато започна пред очите й да давам на камериерката й рокли, десет пъти по-хубави от онези, които тя даваше някога на мене.

Малката Дорит не отговори, защото съзнаваше, че няма да бъде чута по никой въпрос, който засягаше семейното достойнство, и нямаше желание да загуби безцелно новото и неочаквано възстановено благоволение на сестра си… Тя не беше съгласна, но си мълчеше. Фани много добре разбираше за какво мисли, така добре го разбираше, че скоро я запита.

Малката Дорит отговори:

— Ти смяташ ли да насърчиш мистър Спарклър, Фани?

— Да го насърча ли, мила? — запита сестра й с презрителна усмивка. — Зависи какво подразбираш под насърчение. Не, не смятам да го насърчавам. Но ще го направя мой роб.

Малката Дорит погледна сестра си сериозно и недоумяващо, но това не можа да възпре Фани. Тя махаше със златно-черното си ветрило и потупваше с него сестра си по носа със самочувствие на горда красавица и голяма умница, която се забавлява и закачливо наставлява простоватата си събеседница.

— Ще го разкарвам насам-натам, мила, и ще го накарам да ми върви по гайдата. Ако не накарам и майка му да ми върви по гайдата, няма да е по моя вина.

— Но ти помислила ли си, мила Фани — не се обиждай, мила, сега сме в такова приятно разположение, — помислила ли си как ще завърши всичко това?

— Не мога да кажа, че засега съм се мъчила да го предвидя, мила — отговори Фани с най-голямо безразличие, — всяко нещо по реда си. Такива са намеренията ми. Докато ги развия пред теб, ето ни вече у дома. И младият Спарклър е на вратата и пита кой е в къщи. Разбира се, съвсем случайно!

И наистина младежът стоеше прав в гондолата с визитната си картичка в ръка и се преструваше, че задава въпрос на един от прислужниците. Това стечение на обстоятелствата доведе до непосредственото му представяне на дамите в една поза, която в старо време нямаше да приемат като добро предзнаменование за ухажването му. Гондолиерите на дамите, раздразнени, че ги бе разиграл с преследването си, докараха така ловко тяхната гондола да се сблъска лекичко с тази на мистър Спарклър, че катурнаха този джентълмен като голяма кегла и го накараха да поднесе подметките си на обекта на най-нежните си чувства, докато по-благородните части от анатомията му се мятаха на дъното на гондолата в обятията на един от слугите.

Тъй като обаче мис Фани запита много загрижено дали господинът се е ударил, мистър Спарклър се надигна в много по-добро състояние, отколкото можеше да се очаква, и като се изчерви, продума, заеквайки:

— Ни най-малко.

Мис Фани просто не можеше да си спомни дали го е виждала преди и вече отминаваше с хладно кимане на главата, когато той си каза името. Дори и тогава и беше трудно да си го спомни, докато той не обясни, че имал честта да я види в Мартини. Чак тогава тя си го спомни и изрази надежда, че майка му е добре.

— Благодаря — заекна мистър Спарклър, — необичайно добре е или поне само малко болнава.

— Във Венеция ли е? — запита мис Фани.

— В Рим — отвърна мистър Спарклър. — Тук съм сам, съвсем сам. Дойдох да си оставя лично картичката на мистър Едуърд Дорит. Всъщност и на мистър Дорит. На цялото семейство всъщност.

Като се обърна снизходително към прислугата си, мис Фани запита дали папа и брат й са в къщи. След като й отговориха, че и двамата са си в къщи, мистър Спарклър предложи смирено ръката си на мис Фани. Тя я прие и бе изведена по широкото стълбище от мистър Спарклър, който, ако още вярваше (в което нямаше основание да се съмняваме), че мис Фани не му кроеше никакви номера, доста се мамеше.

Като пристигнаха в разкапаната приемна, където избелелите завеси с тъжен морскозелен цвят бяха така износени и извехтели, че вече можеха да претендират за родство с водораслите, които се влачеха под прозорците или пълзяха по стените и оплакваха пленените си роднини, мис Фани изпрати да повикат баща й и брат й. Докато чакаха появяването им, тя зае красива поза на канапето и довърши победата си над мистър Спарклър с няколко забележки върху Данте, известен на този господин като ексцентричен стар скъперник, който си слага листа на главата и с някаква необяснима цел седи на стол пред катедралата във Флоренция.

Мистър Дорит посрещна гостенина с най-голяма любезност и най-аристократични маниери. Той запита специално за мистър Мърдл. Мистър Спарклър отговори или по-скоро изтръгна от себе си през яката на ризата си откъслечни фрази, че мисис Мърдл, след като използувала до крайна степен вилата си на село и къщата си в Брайтън и тъй като вече било невъзможно, разбираш, да остане в Лондон, когато няма жива душа, и тъй като тази година никак не й се искало да гостува по хорските имения, решила да прекара малко време в Рим, където жена като нея, с пословична красота и у която няма склонност към глупости, не може да не жъне успех. А колкото за мистър Мърдл, така търсен от бизнесмени и тям подобни и такъв дяволски феномен в покупките и банкерството и прочие, щото мистър Спарклър се съмняваше дали паричната система в страната би могла да кара без него, макар че мистър Спарклър трябваше да признае, че понякога тази работа не е по силите му и че ще е добре за него да опита временно да промени напълно обстановката и климата. А колкото за себе си, мистър Спарклър уведоми семейство Дорит, че той ще отиде по свои лични работи, където отидат и те.

За това огромно постижение в разговора бе нужно време, но въпреки всичко то се осъществи. Щом се осъществи, мистър Дорит изрази надежда, че мистър Спарклър скоро ще дойде на вечеря у тях. Мистър Спарклър прие предложението така любезно, че мистър Дорит го запита какво смята да прави този ден например? И тъй като мистър Спарклър нямаше да прави нищо този ден (обикновеното му занимание, за което беше специално квалифициран), веднага си осигуриха присъствието му, а за още по-голяма сигурност му възложиха да придружи по-късно дамите до операта. Когато дойде време за вечеря, мистър Спарклър се появи откъм морето като някой син на Венера и цял като майка си по красота, се изкачи блестящ по широкото стълбище. Ако Фани беше очарователна сутринта, сега тя беше триж по-очарователна, облечена елегантно в цветове, които най-много й приличаха, и така непринудена в държането си, че удвои веригите на мистър Спарклър и съвсем го окова.

— Чувам, че се познавате с… хм… мистър Гауън, мистър Спарклър — каза домакинът на вечерята, — с мистър Хенри Гауън.

— Съвсем вярно, сър — отвърна мистър Спарклър. — Всъщност неговата майка и моята са стари приятелки.

— Ако бях се сетил, Еми — каза мистър Дорит с такъв тържествено покровителствен тон, като че ли беше самият лорд Десимъс, — щях да ти кажа да изпратиш една бележка и на тях да дойдат на вечеря днес. Някои от слугите ни можеха… хм… да ги докарат и откарат. Можехме… хм… да отделим една гондола за целта. Съжалявам, че забравих за това. Моля ти се, напомни ми за тях утре.

Малката Дорит имаше известни съмнения, че мистър Гауън може да не приеме покровителството им, но обеща да напомни.

— А знаете ли, моля, дали мистър Гауън рисува… хм… портрети? — запита мистър Дорит.

Мистър Спарклър беше на мнение, че той рисува всичко, стига да има поръчка.

— Но няма ли своя специалност, определен път, така да се каже? — запита мистър Дорит.

Настроен духовито под влиянието на любовта, мистър Спарклър отговори, че за определен път са нужни и определен вид обувки, като например за лов — ловджийски обувки, за крикет — крикетски обувки. Той обаче мислел, че мистър Гауън нямал специален чифт обувки.

— Никаква специалност ли? — запита мистър Дорит.

Тъй като тази дума беше твърде дълга за речника на мистър Спарклър и тъй като умът му беше изтощен от последното усилие, той отговори:

— Не, благодаря, рядко вземам от това.

— Е — каза мистър Дорит, — ще ми бъде много приятно да дам на един джентълмен от такова семейство някакво… хм… доказателство за моето желание да насърча интересите му и да развия… хм… зародишите на гения му. Мисля, че трябва да ангажирам мистър Гауън да нарисува портрета ми. Ако резултатът се окаже… хм… задоволителен, може след това да му възложа да си опита четката и със семейството ми.

Тук на мистър Спарклър му хрумна дръзката и оригинална мисъл да използува този повод, за да каже, че някои членове от семейството (с особено ударение на „някои“) никой художник не би могъл да предаде вярно. Но тъй като му липсваха подходящи думи да си изрази мисълта, тя отлетя в небесата.

Това наистина заслужаваше съжаление, още повече, че мис Фани много одобри идеята за портрета и настоя баща й да я изпълни. Според думите й тя предполагала, че мистър Гауън е загубил много добри възможности, като се е оженил за хубавичката си съпруга. А любов в немотия, и това — да рисуваш картини за една вечеря, й се видя така интересно, че тя помоли баща си да направи поръчка, дори ако не можел да придаде приликата; всъщност и тя, и Еми били сигурни, че може, тъй като още същия ден видели на статива му портрет, готов да проговори, и имали случай да го сравнят с оригинала. Тези думи окончателно подлудиха мистър Спарклър (може би затова и бяха казани), защото, от една страна, показваха чувствителността на Фани към нежните страсти, а, от друга, тя самата проявяваше такава невинна слепота към неговото обожание, че очите му изхвръкнаха от ревност към непознатия съперник.

След вечеря те отново слязоха в морето и се изкачиха от него по стълбите на Операта, придружени от един гондолиер с голям фенер като някой тритон. Така влязоха в ложата и тогава за мистър Спарклър започна страшно мъчение.

Театърът беше затъмнен, но ложите бяха осветени, та няколко посетители се отбиха по време на представлението и Фани разговаряше с тях така любезно, заемаше такива очарователни пози, защото си говореха поверителни неща и спореха за хората, които седяха в отдалечените ложи, че нещастният Спарклър намрази цялото човечество. На края на представлението обаче той получи две награди. Тя му подаде да й държи ветрилото, докато си нагласяше наметката, и на него се падна блажената привилегия да я отведе под ръка надолу по стълбите. Мистър Спарклър си мислеше, че тези трохички насърчение ще го крепят, а може би и мис Фани си мислеше същото.

Тритонът с фенера беше готов пред вратата на ложата и пред много други врати чакаха също тритони с фенери. Тритонът на семейство Дорит държеше фенера ниско, за да осветява стъпалата, и мистър Спарклър си надяна още едни вериги над предишните, като наблюдаваше блестящите й крачета да изпускат искри надолу по стълбите край него. Между безделниците в театъра се оказа и парижкият Бландоа. Той тръгна с Фани и я заговори.

Малката Дорит вървеше напред с брат си и мисис Дженеръл (мистър Дорит си остана у дома), но на кея всички се събраха. Тя се сепна отново, като видя Бландоа до себе си, подал ръка на Фани, да й помага при качването в гондолата.

— Гауън понесе една загуба днес — каза той, — след като има щастието да бъде посетен от красиви дами.

— Загуба ли? — повтори Фани, като пусна ръката на съкрушения Спарклър, и седна в гондолата.

— Да, загуба — каза Бландоа, — кучето му Лъв.

Той държеше ръката на малката Дорит, когато каза това.

— То е мъртво — каза Бландоа.

— Мъртво ли? — отекна малката Дорит. — Това благородно куче?

— Ей богу, мили дами! — усмихнато каза Бландоа и сви рамене. — Някой е отровил това куче. Мъртво е, както са мъртви дожовете.

Глава VІІ Предимно прах и призми

Мисис Дженеръл, която продължаваше да седи на капрата и да държи здраво юздите на благоприличието, си даваше голям труд да придаде достатъчно лустро на своята мила млада приятелка, а от своя страна милата млада приятелка на мисис Дженеръл полагаше голямо старание да го приеме. Колкото усилено да се бе старала тя през тежкия си живот да постигне много цели, никога не бе полагала по-големи усилия от сегашните, да бъде шлифована от мисис Дженеръл. Вярно е, че оглеждащата ръка на мисис Дженеръл я караше да се чувствува неспокойна и я смущаваше, но тя се подчини на семейното изискване в неговото величие, както се бе подчинила на изискването му през време на неговото падение и не удовлетворяваше собствените си влечения сега, както не бе удовлетворявала и глада си в дните, когато скътваше обеда си, за да достави вечеря на баща си.

През време на този мъчителен период с мисис Дженеръл тя имаше само една утеха, която я крепеше и изпълваше с благодарност, каквато някой по-малко предан и любещ, несвикнал на борба и пожертвователност, не би счел разумна. И наистина в живота често виждаме, че хора като малката Дорит не са и наполовина така разумни като онези, които ги използуват. Тази утеха на малката Дорит беше продължителната любезност на сестра й. Не я интересуваше, че тази любезност се изразяваше във високомерно покровителство — тя бе свикнала на това. Не я интересуваше, че й отреждаха второстепенно място като на придружителка в пламтящата колесница, в която мис Фани седеше на важното място и очакваше да й се отдаде полагаемата й се почит. Тя не търсеше по-добро място. Винаги изпълнена с възхищение от красотата, изяществото и умението на Фани, тя не се питаше доколко дълбоката привързаност към сестра й се дължеше на нейното собствено сърце и доколко на Фаниното, но й отдаваше цялата сестринска привързаност, която едно голямо сърце може да изпита.

Огромното количество помада, прах и призми, които мисис Дженеръл преля в семейния живот, съчетани с Фанините постоянни гмуркания в обществото, остави много малко естествена утайка на дъното на цялата тази смес. Това правеше задушевните разговори с Фани двойно по-скъпи за малката Дорит и още по-облекчителни.

— Еми — й каза Фани една вечер, когато останаха насаме след един така уморителен ден, че малката Дорит беше съвсем капнала, макар че Фани би се гмурнала отново в обществото с най-голямо удоволствие. — Искам да ти разкрия нещо. Надали ще се сетиш какво.

— Не вярвам да се сетя, мила — каза малката Дорит.

— Хайде, ще ти подскажа малко — каза Фани. — Мисис Дженеръл.

Тъй като целият ден бе преминал под знака на помади, прах и призми, защото всичко беше само повърхностност, лакировка и престореност без съдържание, малката Дорит погледна, като че ли се бе надявала мисис Дженеръл да е най-после благополучно в леглото си поне за няколко часа.

— Сега вече не можеш ли да отгатнеш, Еми? — запита Фани.

— Не, мила, освен ако съм направила пак нещо — каза малката Дорит доста разтревожено, защото имаше пред вид нещо, което да пропука лакировката и да наруши гладкия вид.

Нейният страх така развесели Фани, че тя взе любимото си ветрило (тя седеше пред тоалетката, обградена от цял арсенал жестоки инструменти, повечето от тях окървавени от сърцето на Спарклър) и като се заливаше от смях, почна да потупва с края на ветрилото носа на сестра си.

— О, тази наша Еми, тази Еми! — повтаряше Фани. — Какво плахо патенце е нашата Еми! Но работата не е за смях! Напротив, страшно съм ядосана, мила.

— Щом не съм аз причината, не ме е грижа — отвърна сестра й с усмивка.

— А, но мене ме е грижа — каза Фани — и ти ще се загрижиш също, мое дете, когато те посветя. Еми, не ти ли прави впечатление, че някой е особено учтив към мисис Дженеръл?

— Всички са учтиви към мисис Дженеръл — каза малката Дорит, — защото…

— Защото тя ги смразява, нали? — прекъсна я Фани. — Не, не искам да кажа това. Нещо съвсем друго, хайде! Не ти ли е направило никога впечатление, че папа е чудовищно учтив към мисис Дженеръл?

Еми се обърка съвсем и смънка:

— Не.

— Не, разбира се, не. Обаче това е така — каза Фани. — Така е, Еми. И помни ми думите. Мисис Дженеръл е хвърлила око на папа.

— Но, мила Фани, ти мислиш ли, че е възможно мисис Дженеръл да хвърли око на някого?

— Дали е възможно? — възрази Фани. — Мила моя, зная го положително. Казвам ти, хвърлила е око на папа. И още нещо, казвам ти, че папа я има за такова чудо, такъв образец на съвършенство и такава придобивка за семейството ни, че е готов всеки миг да попадне под пълното й обаяние. Блестяща перспектива, нали? Представи си само: мисис Дженеръл моя мама!

Малката Дорит не отговори: „Представи си мисис Дженеръл и за моя мама!“, но се замисли угрижено и запита сериозно Фани какво я е довело до това заключение.

— Господи, миличка — каза кисело Фани. — Все едно да ме питаш как разбирам, че някой ме харесва! Та това се усеща! То се случва твърде често, но аз винаги го разбирам. Сигурно и това разбрах по същия начин. Така или иначе, зная го с положителност.

— Чула ли си папа да каже нещо?

— Да каже нещо ли? — повтори Фани. — Мое мило дете, каква нужда е имал, поне засега, да казва нещо?

— И мисис Дженеръл ли не си чувала да каже нещо?

— Боже мой, Еми — отвърна Фани. — Та тя от тези жени ли е, дето ще кажат нещо? Не е ли съвсем просто и ясно, че засега не й остава нищо, освен да се държи изправена, да не си сваля отегчителните ръкавици и да ходи важно като паун. Да каже нещо? И коз да държеше в ръка при игра на вист, пак нямаше да каже нищо. Щеше да го покаже, като го изиграе.

— Няма ли поне вероятност да грешиш, Фани? Кажи, няма ли?

— О, да, има — каза Фани. — Но аз не греша. Радвам се обаче, че ти можеш да видиш такова спасение, мила, радвам се, че засега можеш да гледаш на това така хладнокръвно, че можеш да мислиш за такава възможност. Това ме кара да се надявам, че ще можеш да понесеш тази връзка. Аз не бих могла и не бих се и старала. По-скоро бих се оженила за младия Спарклър.

— О, Фани, ти не можеш да се съгласиш на такъв брак при никакви обстоятелства!

— Честна дума, мила, не мога да ти дам положителен отговор дори за това — отвърна младото момиче с най-голямо безразличие, — никой не знае какво може да се случи. Особено тъй като тогава бих имала много добри случаи да се отнасям към майка му в нейния стил, който, уверена съм, няма да се забавя да усвоя, Еми.

Този път двете сестри не си казаха нищо повече, но онова, което си казаха за мисис Дженеръл и мистър Спарклър, зае главно място в ума на малката Дорит и тя мисли твърде много и за двамата.

Мисис Дженеръл така дълго бе шлифовала външността си, че скриваше всичко, което имаше под нея (ако изобщо имаше нещо), и затова у нея не можеше да се направят никакви наблюдения. Не можеше да се отрече, че мистър Дорит беше много учтив към нея и я ценеше високо, и все пак Фани, безпогрешна повечето пъти, този път можеше да греши. Въпросът с мистър Спарклър обаче беше на съвсем друга основа, та всеки можеше да види какво става там, и малката Дорит го виждаше и размишляваше върху него и се губеше в догадки и съмнения.

Предаността на мистър Спарклър беше равна само на капризите и жестокостта на неговата поробителка. Тя понякога го обгръщаше с такова изключително внимание, че той просто хълцаше от радост. На другия ден така го пренебрегваше и го тикваше в такава черна пропаст от отчаяние, че той се преструваше, че кашля, за да прикрива стенанията си. Постоянството му в ухажването никак не трогваше Фани, макар той да беше така неотлъчен от Едуърд, че когато на последния му се приискваше да се избави от обществото му, беше принуден да се промъква като конспиратор в замаскирани гондоли и през тайни врати и задни пътища; и макар така редовно да се осведомяваше за здравето на мистър Дорит, като че ли последният бе жертва на непрекъсната треска; макар че така безспирно се разкарваше с гондолата нагоре-надолу пред главните прозорци, като че ли се е обзаложил на голяма сума да измине в гондола хиляда мили за хиляда часа; макар че винаги, когато гондолата на дамата на сърцето му напускаше кея, гондолата на мистър Спарклър се спускаше подире й от някоя водна засада, като че ли тя беше красива контрабандистка, а той митничар. По всяка вероятност благодарение на чистия въздух и на соленото море здравият му по природа организъм се засили още повече, та той не залиня външно; каквато и да бе причината, перспективата да затрогне любимата си с излиняване беше слаба, защото той тлъстееше от ден на ден и характерният му вид по-скоро на подуто момче, отколкото на млад мъж прерасна в силна червендалеста подпухналост.

Бландоа направи официална визита, мистър Дорит го прие любезно, като приятел на мистър Гауън, и спомена пред него за намерението си да поръча на мистър Гауън да го увековечи за потомството. Тъй като Бландоа се възхити от идеята, мистър Дорит си помисли, че ще му бъде приятно да съобщи на приятеля си какъв блестящ случай го очаква. Бландоа прие поръчката със свойствената му елегантна непринуденост и се закле да я предаде още същия час. Когато предаде новината на мистър Гауън, този майстор художник щедро прати мистър Дорит по дяволите най-малко десетина пъти (защото мразеше покровителството почти толкова, колкото мразеше и липсата му) и беше готов да се скара с приятеля си, че му донесе тази вест.

— Може би това се дължи на някакъв дефект в умозрението ми, Бландоа — каза той, — но да пукна, ако мога да прозра какво общо имаш ти с това.

— Бога ми, и аз не разбирам — отвърна Бландоа. — Само си мислех, че правя услуга на приятеля си.

— Като слагаш в джоба му поръчката на един новобогаташов ли? — запита Гауън навъсено. — Това ли искаш да кажеш? Кажи на другия си приятел да поръча да му нарисуват главата за фирмата на някоя кръчма и да я нарисува бояджия на фирми. Кой съм аз и кой е той?

— Professore — отвърна парламентьорът, — а кой е Бландоа?

Гауън не прояви никакъв интерес към последния въпрос и ликвидира мистър Дорит с гневно подсвиркване. На другия ден обаче се върна към въпроса, като каза с присъщия му небрежен тон и презрителен смях:

— Е, Бландоа, кога ще отидем при твоя меценат? Ние, калфите, трябва да приемаме работата, когато ни я предлагат. Кога ще отидем да уредим тази работа?

— Когато пожелаеш — каза засегнатият Бландоа — и както обичаш. Какво общо имам аз с това? Какво ме интересува то?

— Мога да ти кажа какво е тя за мене — каза Гауън, — хляб и сирене. Трябва да се яде! Затова да вървим, скъпи Бландоа!

Мистър Дорит ги прие в присъствието на дъщерите си и мистър Спарклър, който по някаква чудна случайност им беше на гости.

— Как си, Спарклър? — небрежно запита Гауън. — Когато бъдеш принуден да се прехранваш с хитрости, момчето ми, дано успееш по-добре от мене.

Тогава мистър Дорит направи своето предложение.

— Сър — изсмя се Гауън, след като го прие достатъчно любезно, — аз съм нов в занаята и не съм вещ в тайните му. Сигурно би трябвало да ви кажа, че ще ви разглеждам при най-различно осветление, да ви кажа, че сте отличен обект и че ще си помисля кога ще бъда достатъчно свободен да се посветя с нужния ентусиазъм на чудесния портрет, който смятам да направя от вас. Уверявам ви — изсмя се той отново, — че се чувствувам цял предател в лагера на тези скъпи, надарени, добри и благородни хора, мои братя художници, защото не върша фокуса по-добре. Обаче не съм така възпитан, а сега е късно да се приучвам. Всъщност аз съм много лош художник, но не по-лош от повечето. Ако смятате да пожертвувате стотина гвинеи, аз съм така беден, както може да бъде само един беден роднина на големците, ще ви бъда много признателен, ако ги пожертвувате в моя полза. Ще направя всичко, каквото мога, срещу тези пари и ако това всичко се окаже лошо, е, дори тогава вие вероятно ще имате една лоша картина с малко име под нея вместо лоша картина с голямо име под нея.

Този тон, макар, общо взето, да не беше според очакванията на мистър Дорит, страшно му допадна. Той означаваше, че господинът, който имаше връзки във висшето общество и не беше прост занаятчия, ще му бъде задължен. Мистър Дорит изрази задоволството си, като се остави в ръцете на мистър Гауън, и каза, че се надява да се опознаят по-отблизо.

— Много сте добър — каза Гауън. — Аз не съм се откъснал от обществото, откакто влязох в „братството на четката“ (най-прекрасните хора на земята), и се радвам, като ми замирише на чудесния стар барут от време на време, макар че той хвърли във въздуха и мене, и настоящото ми призвание. Не бива да си мислите, мистър Дорит — тук той отново се изсмя непринудено, — че изпадам в плен на принципите на занаята, защото не е така; кълна се, че не мога да не им изневерявам, където и да отида, макар че, кълна се в Юпитер, обичам и почитам занаята с цялата си душа… но мога ли да предложа да уговорим времето и мястото?

Ха! Мистър Дорит не би могъл да повдигне… хм… никакво съмнение от този род спрямо откровеността на мистър Гауън.

— Отново сте много добър — каза мистър Гауън. — Мистър Дорит, чувам, че ще отивате в Рим. Аз също отивам в Рим, където имам приятели. Позволете ми да започна изпълнението на престъпните си замисли спрямо вас там, а не тук. Всички ще сме притеснени в края на престоя ни тук и макар че надали има във Венеция по-беден човек със здрави лакти от мене, аз още не съм отърсил любителя от себе си — ето, виждате ли как компрометирам занаята отново! — и не мога набързо да се нахвърля на поръчката само заради някакви петачета.

И тези приказки бяха така добре посрещнати от мистър Дорит като предишните. Те станаха прелюдия към първата покана на мистър и мисис Гауън на вечеря и умело поставиха Гауън на неговите обичайни позиции в новото семейство.

Те определиха позицията и на жена му. Мис Фани разбра особено ясно, че красотата на мисис Гауън е струвала много на мъжа й; че в семейство Барнакл е имало доста неприятности заради нея и че мисис Гауън — кралицата майка, почти съкрушена, решително се противопоставила на брака, докато майчинските й чувства не я надвили. Мисис Дженеръл също разбра, че тази връзка е причинила много скръб и разногласие в семейството. За честния мистър Мийгълс не се и спомена, освен че е естествено, разбира се, за човек като него да желае да издигне дъщеря си от своята неизвестност и никой не можел да го обвинява, че е направил всичко за това.

Интересът, който малката Дорит изпитваше към красивия обект на тази лесно приета версия, беше твърде сериозен и внимателен, за да допусне неточни наблюдения. Тя можа да прозре, че тук е източникът на тъгата, която осеняваше мисис Гауън, и инстинктивно почувствува, че във всичко това няма нито грам истина. То обаче постави пречка за дружбата й с мисис Гауън, тъй като школата за помади, прах и призми продиктува най-голяма учтивост към нея, но никаква голяма близост и малката Дорит, по принуда ученичка от тази школа, трябваше смирено да се покорява на указанията й.

И все пак между двете вече се бе установило съчувствено разбирателство, което би преодоляло и по-големи трудности и би създало приятелство, дори и по-рядко да се виждаха. Като че ли и самата случайност способствуваше за това, като им даде ново доказателство за сходството им, а именно антипатията, която и двете изпитваха към парижанина Бландоа — антипатия, която граничеше с ужаса и отвращението, които човек изпитва към влечуго.

Освен това активно сходство помежду им съществуваше и пасивно. Бландоа се държеше и към двете съвсем еднакво и обноските му към тях винаги съдържаха нещо различно от държането му към другите. Разликата беше твърде фино изразена, за да се забележи от всички, но те я усещаха. Някакво трепкане на окото или просто движение на бялата му гладка ръка или едва доловимо подсилване на обичайния му навик да провисва нос и вирва мустаци и за двете означаваше важничене, отправено лично към тях. Сякаш искаше да каже: „В тази област притежавам скрита власт. Каквото зная, зная.“

Никога не бяха изпитвали това чувство така ясно, както един ден, когато той дойде да си вземе сбогом, преди да напусне Венеция. Мисис Гауън беше дошла за същата цел и той ги завари заедно — останалите членове на семейството бяха излезли. Не бяха прекарали заедно и пет минути и странното му държане като че ли им каза: „Вие се канехте да говорите за мене. Ха, ето ме тук, за да попреча на това!“

— Гауън ще дойде ли? — запита с характерната си усмивка Бландоа.

Мисис Гауън отговори, че няма да дойде.

— Няма ли да дойде? — запита Бландоа. — Тогава позволете на предания ви слуга да ви придружи до дома.

— Благодаря, но не си отивам у дома.

— Не си отивате у дома! — извика Бландоа. — Отчаян съм тогава.

Може и да беше, но все пак не дотолкова, че да се зарее нанякъде и да ги остави насаме, а остана да ги забавлява с най-изтънчените си комплименти и най-изискания си разговор, а същевременно им предаваше мисълта си: „Не, не, мили дами! Вижте, аз седя нарочно, за да не допусна да говорите за мене!“

Той им предаваше мисълта си така ясно и с такава диаболична настойчивост, че най-после мисис Гауън стана да си върви. Когато той й предложи ръката си, за да я отведе долу по стълбите, тя задържа ръката на малката Дорит с предпазливо стисване и каза:

— Не, благодаря ви, но ако бъдете така любезен да видите дали е там лодкарят ми, ще ви бъда много задължена.

Не му остана нищо друго, освен да слезе долу преди тях. Като си излезе с шапка в ръка, мисис Гауън каза:

— Той е убил кучето.

— Мистър Гауън знае ли това?

— Никой не го знае. Не гледайте към мене, гледайте в него. Ей сега ще се обърне насам. Никой не знае, но аз съм сигурна, че е той. А вие?

— Аз… и аз мисля така — отговори малката Дорит.

— Хенри го обича и не иска да мисли лошо за него — той самият е така великодушен и открит. Ние двете обаче сме сигурни, че мислим за него това, което заслужава. Той се препираше с Хенри, че кучето е било вече отровено, когато се нахвърлило на него. Хенри повярва, но не и ние… Виждам, че се ослушва, но не може да чуе. Сбогом, любов моя! Сбогом!

Последните думи бяха изговорени на висок глас, когато бдителният Бландоа се спря и се обърна да погледне към тях от подножието на стълбите. Макар че имаше най-учтив вид, в този миг като че ли и най-големият филантроп не би желал по-добро занимание от това, да привърже един голям камък на крака му и да го пусне във водата, която течеше пред арката на портала, където той стоеше. Тъй като такъв благодетел на човечеството не се оказа налице, той помогна на мисис Гауън да се качи в гондолата си и остана прав, докато тя се скри от погледа му. Тогава сам влезе в своята гондола и я последва.

Понякога малката Дорит си мислеше, помисли си го и сега, като се качваше нагоре по стълбите, че този човек си беше пробил твърде лесно път в бащината й къща. Обаче толкова много и така различни хора постигнаха същото благодарение на това, че мистър Дорит споделяше манията на по-голямата си дъщеря за светско общество, че той едва ли правеше изключение. Домът Дорит бе обхванат от същински бяс да прави запознанства, пред които да парадира с богатството и високото си положение.

Общо взето, на малката Дорит й се струваше, че това общество, в което се движеха, много напомняше една по-висша класа в Маршалси. Голям брой хора отиваха да живеят в странство по причини, твърде сходни на онези, поради които хората отиваха в затвора: дългове, безделие, връзки, любопитство или пък изобщо неспособност да преуспеят у дома си. Докарваха ги в тези страни и градове под охраната на пътни агенти и местни слуги, също както докарваха длъжниците в затвора. Броденето им из църкви и картинни галерии много напомняше някогашното мрачно бродене по двора на затвора. Обикновено казваха, че ще си заминат на другия ден или след неделя, но рядко знаеха какво решение да вземат и рядко извършваха, каквото са казали, или отиваха, където са казали — и в това отношение също много приличаха на длъжниците в затвора. Те плащаха високи цени за бедни квартири и едновременно говореха пренебрежително за тях, а се преструваха, че им харесват — също по обичая на Маршалси. Когато си заминаваха, онези, които оставаха след тях, им завиждаха, а същевременно се преструваха, че не искат да си вървят — така беше неизменно и в Маршалси. Известни думи и изрази, така присъщи за туристите, както „колежът“ и „бюфетът“ бяха за затворниците, не слизаха от устата им. И те бяха също неспособни да се заловят за някаква работа, както и затворниците. Покваряваха се взаимно като затворниците, не се обличаха спретнато, ставаха разпуснати — по което също приличаха на хората от Маршалси.

Времето за престоя на семейството във Венеция изтече и те се преместиха със свитата си в Рим. Като преминаха през същите италиански гледки, които станаха все по-мръсни и бедни, колкото отиваха по-нататък, докато и самият въздух не стана заразен, достигнаха най-после местоназначението си. Бяха им наели разкошна резиденция на Корсото и те се настаниха в този град, където всичко като че ли се стремеше да си остане спокойно върху развалините на нещо друго — освен водата, която спазваше вечните закони и падаше и се търкаляше от множеството си великолепни фонтани.

Тук на малката Дорит се стори, като че ли настъпи промяна в маршалсийския дух на обществото им и помадите, прахът и призмите взеха надмощие. Всички обикаляха „Свети Петър“ и Ватикана на чужди крака и пресяваха всеки видим предмет през чуждо сито. Никой не казваше какво представлява известна вещ, но всеки повтаряше какво е казала мисис Дженеръл, мистър Юстъс или някой друг за нея. Цялата група пътници изглеждаше като някаква колекция от доброволни човешки жертви с вързани ръце и крака и предадени на мистър Юстъс и последователите му, за да им стъкмят интелекта според вкуса си. Тълпи от занемели и заслепени съвременници вървяха пипнешком през развалини от храмове и гробници, дворци и сенатски зали, театри и амфитеатри от старо време и непрестанно повтаряха помади, прах и призми, за да дадат добра форма на устните си, както беше прието. Мисис Дженеръл беше в стихията си. Никой нямаше свое мнение. Навсякъде около нея се провеждаше лакиране в удивителен мащаб и никъде не остана ни най-малка пукнатинка от смелост или честна свободна реч.

Още едно видоизменение на помадите и призмите се наби в очите на малката Дорит скоро след пристигането им. Не много подир това те бяха посетени от мисис Мърдл, която тази зима даваше тон на обществото във вечния град, и ловкостта, с която Фани се фехтуваше с нея по този случай, почти караше кротката й сестра да примигва както при святкането на рапири.

— Възхитена съм — каза мисис Мърдл, — че мога да подновя познанството ни, така неблагоприятно започнато в Мартини.

— Ах, да, Мартини, разбира се — каза Фани. — Очарована съм, наистина!

— Разбирам от сина си, Едмънд Спарклър — каза мисис Мърдл, — че той вече се е възползувал от този щастлив случай. Върна се съвсем възхитен от Венеция.

— Нима? — отвърна небрежно Фани. — Дълго ли е бил там?

— Бих могла да отправя въпроса към мистър Дорит — каза мисис Мърдл и обърна бюста си към този господин, — тъй като Едмънд му е много задължен, че е направил престоя му така приятен.

— О, моля, не говорете за това — отвърна Фани. — Мисля, че папа има удоволствието да покани два-три пъти мистър Спарклър, но това не е нищо. Ние канихме толкова много и постоянно бяхме обкръжени от хора, че ако сме му доставили такова удоволствие, то не е представлявало нищо за нас.

— Освен, мила — каза мистър Дорит, — освен… хм… че ми достави особено удоволствие… хм… да покажа по някакъв начин, колкото и оскъден и незначителен… хм… високото уважение, което… хм… заедно с останалия свят питая към изтънчената и царствена личност на мистър Мърдл.

Бюстът прие тази дан най-любезно.

— Трябва да знаете, че мистър Мърдл е любимата тема на папа, мисис Мърдл — забеляза Фани, за да измести мистър Спарклър от сцената.

— Бях… хм… разочарован, госпожо — каза мистър Дорит, — като разбрах от мистър Спарклър, че няма голяма вероятност… хм… мистър Мърдл да дойде тук.

— Да, наистина, той е така зает и така търсен — каза мисис Мърдл, — че, боя се, няма да има тази възможност. Години вече не е могъл да излезе в чужбина. Струва ми се, че вие, мис Дорит, години наред прекарвате повече от времето си в чужбина.

— О, да — провлече Фани с най-голяма дързост, — от много години.

— Така и предполагах — каза мисис Мърдл.

— Съвсем точно — каза Фани.

— Надявам се обаче — поде мистър Дорит, — че ако не ми се удаде… хм… случай да се запозная с мистър Мърдл отсам Алпите и Средиземно море, ще имам тази чест след завръщането ми в Англия. Особено желая и ценя тази чест.

— Мистър Дорит — каза мисис Мърдл, която цялото време бе наблюдавала възторжено Фани през монокъла си, — мистър Мърдл ще оцени това не по-малко, сигурна съм.

Малката Дорит, която както винаги седеше замислена и самотна, макар да беше всред хора, отначало предположи, че това са само помади и призми. Но когато след един блестящ прием у мисис Мърдл баща й заповтаря на семейната им закуска, че желаел да се запознае с мистър Мърдл с евентуалното намерение да поиска съвета на този удивителен човек къде да си вложи парите, тя започна да си мисли, че се касае до нещо сериозно, и взе да изпитва любопитство относно това светило на епохата.

Глава VІІІ Където се напомня на старата мисис Гауън, че така не става

Докато водите на Венеция и развалините на Рим се припичаха на слънце за удоволствие на семейство Дорит и ежедневно се оставяха да ги скицират безброй пътуващи моливи, без всякаква пропорция, облик или прилика, фирмата на Дойс и Кленъм здраво въртеше чука в двора на Кървящото сърце и силен звън от ударите на желязо върху желязо се разнасяше през целия работен ден.

По това време по-младият съдружник беше стегнал здраво предприятието, а по-старият, освободен, за да се отдава на ценните си изобретения, се стремеше да издигне репутацията на фирмата. Като изобретателен и умен човек, естествено, той трябваше да се бори с най-различни препятствия, които управляващите кръгове от известно време неминуемо поставяха на пътя на този вид престъпници. Това беше само една разумна самозащита от страна на властите, защото принципът „Как да се свърши работата“ очевидно е естествен смъртен враг на принципа „Как да не се свърши тя“. Тук се криеше и основата на мъдрата система, поддържана със зъби и нокти от Министерството на разтакането, а именно да се обърне внимание на всеки изобретателен и умен британски поданик да бъде изобретателен на свой риск: да го тормозят, да му пречат, да канят разбойници (като направят осъществяването на изобретението му несигурно, мъчно и скъпо), да го грабят и в най-добрия случай да конфискуват имуществото му след кратковременно ползуване, като че ли изобретението му е равно на злоупотреба. Тази система изцяло допадна на семейство Барнакл, и с право, защото човек, който прави достойни изобретения, е сериозен човек. А семейство Барнакл от нищо не изпитваше такъв страх и ужас, както от сериозните хора. И основателно, защото в една страна, която страда от наплив на сериозност, в много късо време може би нямаше да остане нито един Барнакл да се крепи на службата си.

Дениъл Дойс виждаше ясно положението си с всичките му трудности и изпитания и все пак продължаваше да си работи трезво заради самата работа. Кленъм го ободряваше със сърдечното си съдружничество и освен че вършеше добра работа за търговските връзки, беше му и морална подкрепа. Предприятието процъфтяваше, а съдружниците бяха добри приятели.

Дениъл обаче не можеше да забрави старото си, толкова годишно изобретение. Та и не можеше да се очаква, че ще го забрави — ако би могъл лесно да го забрави, той нямаше и да го замисли, нито пък да има търпението да го разработи докрай. Така си мислеше Кленъм, като го наблюдаваше някоя вечер да разглежда моделите и чертежите си, да си мърмори утешително, като ги прибира, че всичкото е така правилно устроено, че не може да бъде повече.

Да не прояви съчувствие при такова старание и такова разочарование, за Кленъм би значило да не изпълни онова, което той считаше за негов естествен дълг като съдружник. Това чувство се породи благодарение на съживилия се мимолетен интерес към въпроса, който го заинтригува при вратата на Министерството на разтакането. Той замоли съдружника си да му обясни изобретението: „Само бъди снизходителен и имай пред вид, че не говориш на майстор, Дойс.“

— Не си майстор ли? — рече Дойс. — Ти щеше да станеш отличен работник, ако се беше заел с това. Не съм срещал човек, по-схватлив за такива неща от тебе.

— Но за съжаление съвсем необразован — каза Кленъм.

— Това не зная — отвърна Дойс — и не искам да го чувам от тебе. Никой разумен човек, който е получил общо образование и сам се е усъвършенствувал, не може да се нарече необразован в никое отношение. Аз не съм голям привърженик на професионализма и ми е все едно след хубаво и ясно обяснение дали ще съдят за работата ми образовани или необразовани хора, стига те да имат горната квалификация.

— Във всеки случай — каза Кленъм — … излиза, като че ли си разменяме комплименти, но знаем, че не е така… по-добро обяснение от твоето сигурно не бих могъл да получа.

— Е — каза Дениъл с характерния си твърд и равен тон, — ще се постарая да излезе така.

Той беше способен, както често става с такива хора, да обясни каквото бе замислил и имаше намерение да осъществи с прямата сила и яснота, с която то се е родило в главата му. Така последователно, ясно и просто показваше нещата, че беше трудно да се разберат погрешно. Имаше нещо почти смешно в пълното несъответствие между общоприетата идея, че изобретателят е фантазьор, и точното, проницателното движение на погледа и палеца му върху чертежите, търпеливото прекъсване, за да обясни известни точки, внимателното връщане към други точки, откъдето трябваше да дообясни нещо, и начинът, по който не отиваше ни чертичка нататък, докато слушателят не е разбрал всичко добре. Не по-малко забележителна беше и скромността, с която елиминираше себе си при това обяснение. Никога не рече: аз открих този способ или изобретих онази комбинация, а показваше цялото, като че ли някакъв неземен майстор го бе измислил, а той само случайно го е намерил. Такава бе скромността му, че в мълчаливото му възхищение се усещаше приятна нотка на уважение към изобретението и спокойно убеждение, че то почива на неоспорими закони.

Не само тази вечер, но и през следващите няколко вечери Кленъм бе под обаянието на това проучване. Колкото повече задълбаваше в него и колкото по-често поглеждаше към побелялата глава, приведена над него, с умните искрящи от удоволствие и любов към творбата очи, макар че тя му бе отнела цели дванадесет години от живота, толкова по-малко младежкият ентусиазъм на Кленъм му позволяваше да се помири и да изостави работата, без да направи още едно усилие. Най-после рече:

— Дойс, дотам ли се стигна накрая, че да се остави изобретението да се разбие и да потъне заедно с бог знае още колко такива като него, или трябва да се започне отново?

— Да, ето докъде я докараха след дванадесет години благородниците и джентълмените.

— Чудесни хора, наистина! — горчиво каза Кленъм.

— Обикновена история — отвърна Дойс, — не бива да се считам мъченик, когато съм само един от многото.

— Да го изоставиш или да започнеш отново — замислено каза Кленъм.

— Това е същината на въпроса — каза Дойс.

— Тогава, приятелю — извика Кленъм, скокна и грабна загрубялата от труд ръка, — ще започнем отново!

Дойс погледна тревожно и отговори необичайно бързо:

— Не, не! По-добре да го изоставим. Много по-добре да го изоставим. Някой ден все ще се чуе за него. Аз мога да го изоставя. Ти забравяш, мили Кленъм, че вече съм го изоставил. Всичко е свършено.

— Да, Дойс — отвърна Кленъм, — признавам, че е свършено дотолкова, доколкото се отнася за твоите усилия и неуспехи, но не и за моите. Аз съм по-млад от тебе, кракът ми е стъпвал само веднъж в това неоценимо министерство и аз представлявам нова партия за тях. Хайде, сега аз ще си опитам късмета. Ти ще продължаваш да си гледаш само работата, както досега, а пък аз освен досегашната ми работа ще се опитам (за мен това ще е лесно) да извоювам обществено признание за тебе. И обещавам ти, че няма да ти проговоря за това, докато не мога да ти съобщя за някакъв успех.

Дениъл Дойс се съгласи неохотно и многократно настоя да изоставят въпроса. Естествено беше обаче постепенно да се остави да го убедят и да отстъпи пред Кленъм. И той наистина отстъпи. Така Артър поде наново дългата и безнадеждна задача да се опита да постигне успех в Министерството на разтакането.

Чакалните на това учреждение скоро свикнаха с присъствието му и разсилните го канеха там също, както въвеждаха джебчиите в полицейските участъци, с тази разлика, че задачата на последната обществена служба беше да задържи джебчията, докато целта на Министерството на разтакането беше да се отърве от Кленъм. Той беше решен обаче да се държи здраво за великото учреждение и затова започна наново целия труд по попълването на формуляри, кореспонденция, протоколи, съставяне на меморандуми, подписване, контраподписване, контра-контраразписване, напред и назад, странични кръстосани и зигзагообразни справки.

Тук се прояви една особеност на Министерството на разтакането, за която не е споменато досега в настоящата история. Когато това великолепно Министерство загазеше и някой разгневен член на парламента, когото по-дребните Барнакловци едва ли не считаха за съдружник на дявола, го нападнеше не въз основа на един отделен случай, но като отвратителна и изцяло объркана институция, тогава благородният или най-достолепен Барнакл, който го представляваше в Камарата, нанасяше такъв удар на този депутат, че просто го разсичаше на две с някое изявление върху количеството на работа (за спъване на работата), извършена от Министерството на разтакането. Тогава този благороден или достолепен Барнакл вземаше в ръка лист хартия с няколко цифри на нея и поискваше разрешение да ги представи на вниманието на Камарата. След това пък по-дребните Барнакълчета се провикваха, според дадените им нареждания: „Браво! Браво!“ И „Чети!“ Тогава благородният или достолепен Барнакл даваше да се види, сър, от този незначителен документ, който, според него, можел да убеди дори един извратен ум (подигравателен смях и одобрителни възгласи от дребосъка Барнакл), че през краткия период на последното финансово полугодие това много клеветено учреждение (ръкопляскания) е написало и получило петнадесет хиляди писма (бурни ръкопляскания!), направило двадесет и четири хиляди протокола (още по-бурни ръкопляскания!) и тридесет и три хиляди петстотин и седемдесет меморандума (бурни ръкопляскания и викове „браво“). И нещо повече, един изобретателен джентълмен, който имал връзки с учреждението и самият бил ценен обществен деятел, му направил услугата да изработи интересна калкулация на консумацията на канцеларска хартия през същия период. Тя съставляваше част от същия кратък документ и от нея той извлече забележителния факт, че листовете за заявление, които учреждението употребило в служба на обществото, биха павирали тротоарите от двете страни на Оксфорд Стрийт от край до край, като остане и още четвърт миля за парка (бурни ръкопляскания, викове „браво“ и смях). А пък що се касае до восъка — червения восък, — употребено е достатъчно да опънат от него елегантна гирлянда от Хайд Парк Корнър до Главната поща. След това сред изблик на аплодисменти благородният или най-достолепен Барнакл си сядаше на мястото и оставяше по бойното поле обезобразени части от тялото на депутата. Неговото унищожаване служеше за пример и след това никой нямаше вече дързостта да намекне, че колкото повече дейност проявяваше Министерството на разтакането, толкова по-малко работа се свършваше и че най-голямото добро, което то би могло да направи на нещастното общество, би било да не върши нищо.

С тази допълнителна задача, от каквато много услужливи мъже преди него бяха загинали, Артър Кленъм беше достатъчно зает и водеше твърде еднообразен живот. Единственото му развлечение в продължение на редица месеци бяха редовните посещения в мрачната болнична стая на майка му и не по-малко редовните — у мистър Мийгълс в Туикнъм.

Той чувствуваше липсата на малката Дорит с тъга и болка. Бе очаквал, че ще му липсва, но не дотолкова. Едва сега от опит разбра какво голямо място в живота му остана празно, след като познатата дребна фигурка го напусна. Усещаше също, че трябва да се прости с надеждата за нейното завръщане, защото разбираше достатъчно добре характера на семейството, за да бъде сигурен, че много нещо го дели от нея. С тъга си спомняше за някогашния интерес, който изпитваше към нея, и някогашното й уверено упование в него — колко скоро дойде промяната и колко скоро всичко това потъна в миналото заедно с толкова други тайни нежни чувства.

Той остана дълбоко развълнуван, когато получи писмото й, но все пак беше достатъчно разумен да съзнае, че не е само разстоянието, което ги дели. Това му помагаше да разбере по-ясно мястото, което семейството му бе отредило. Видя, че тя тайно си спомня за него с благодарност, а те го мразят заедно със затвора и всичко, свързано с него.

В тези размишления за нея, които се въртяха в главата му всеки божи ден, той си я спомняше, както в онези дни. Тя беше невинната му приятелка, нежното му дете, милата му малка Дорит. Самата промяна на обстоятелствата странно съвпадна със склонността, усетена за пръв път през нощта, когато розите му отплаваха надалече, да се счита за много по-стар от годините си. Малко му идваше наум, че кроежите му за нея, колкото и слабо вероятни и нежни да бяха, биха й причинили неописуемо страдание. Той си мислеше за бъдещето й и бъдещия й съпруг с привързаност, която би изцедила от сърцето й последната капка надежда и би го разбила.

Всичко около него укрепваше навика му да се счита възрастен мъж, у когото подобни желания, против които се беше борил в случая с Мини Гауън (макар това да не беше така отдавна, пресметнато в месеци и сезони), бяха окончателно преминали. Отношенията му към баща й и майка й наподобяваха тези на овдовял зет. Ако умрялата й сестра-близначка бе доживяла цветуща зрелост, и той й бе станал съпруг, връзката му с мистър и мисис Мийгълс вероятно щеше да е като сегашната. То неусетно помогна да свикне с мисълта, че тази страна на живота му е приключена и да не мисли повече за това.

Постоянно слушаше от тях за Мини, какво им пишела в писмата си, колко била щастлива и как обичала съпруга си, но при тези разговори винаги виждаше някогашния облак на лицето на мистър Мийгълс. След женитбата мистър Мийгълс не си възвърна повече старата лъчезарност. Той не можа да се съвземе напълно от раздялата със своята любимка. Остана си същото добродушно, открито създание, но като че ли от това, че беше вечно обърнато към портретите на неговите две деца, които му показваха само едно изражение, лицето му несъзнателно стана като техните и в погледа му все се чувствуваше тъга по нещо загубено.

Една събота, през зимата, когато Кленъм беше на гости у семейство Мийгълс, мисис Гауън, кралицата-майка, пристигна от Хемптън Коурт в специален екипаж, който беше за изключително ползуване на известен брой частни собственици. Тя слезе, скрита в сянката на зеленото си ветрило, за да удостои мистър и мисис Мийгълс със своето посещение.

— Е, как се чувствувате, папа и мама Мийгълс? — обърна се тя покровителствено към по-бедните си роднини. — Откога са последните ви известия от моето бедно момче?

„Бедното момче“ беше синът й и като говореше така за него, учтиво и без да обижда никого, тя поддържаше измислицата, че той е станал жертва на хитростите на Мийгълс.

— А милата красавица? — запита мисис Гауън. — Имате ли по-пресни новини от нея?

Което пък означаваше, че синът й е бил пленен само от красотата, под чието обаяние се е лишил от много светски облаги.

— Разбира се — каза мисис Гауън, без да напряга вниманието си върху отговорите, които получаваше, — разбира се, неописуема утеха е да знаем, че те продължават да са щастливи. Бедното момче е с такъв неспокоен характер, така е свикнало да скита по света, да е непостоянно и да се ползува с популярност между всякакви хора, че това ми е най-голямата утеха в живота. Предполагам, че са бедни като черковни мишки, нали, папа Мийгълс?

Мистър Мийгълс се размърда неспокойно при този въпрос и отговори:

— Надявам се, че не, мадам. Надявам се, че ще се справят добре с малкия си доход.

— О, мили ми Мийгълс! — отвърна тази дама, като го потупа по ръката със зеленото ветрило, което после ловко препречи между една прозявка и събеседника си. — Как можете вие, като светски човек, и то един от най-деловите човешки същества — защото знаете, че сте делови човек, и сте твърде опитен за нас, които не сме… (което също беше с предишната цел — да изкара, че мистър Мийгълс е хитър комбинатор) — как можете да говорите, че могат да се справят с ограничените си средства? Моето мило момче! Представете си, той да се оправя с няколко стотици! Пък и милата красавица, представете си тя да бъде пестелива! Папа Мийгълс! Недейте, моля!

— Е, мадам — каза мистър Мийгълс сериозно, — съжалявам, но трябва да призная, че Хенри наистина не се простира според чергата си.

— Мили, добри човече, аз не се държа официално с вас, защото сме един вид роднини. Наистина, мама Мийгълс — възкликна мисис Гауън весело, като че ли тогава за пръв път й хрумна смешното съвпадение, — та ние сме един вид роднини! Мой мили и добри човече, на този свят никой не може да има всичко, както си го иска.

Това също набиваше старата мисъл и показваше в добър тон на мистър Мийгълс, че до този момент е имал блестящ успех в дълбоките си кроежи. Мисис Гауън намери удара си така сполучлив, че го повтори няколко пъти.

— Не всичко. Не, не, не, на този свят не може да очакваме да имаме всичко, папа Мийгълс.

— А смея ли да попитам, мадам — отвърна мистър Мийгълс малко позачервен, — кой е този, който очаква всичко?

— О, никой, никой! — каза мисис Гауън. — Щях да кажа, но вие ме объркахте. Ах, вие, гдето ми пресякохте думата, папа! Какво щях да кажа?

Тя отпусна голямото си зелено ветрило и загледа замислено Мийгълс, докато се сети, но тази хитрост не допринесе за охлаждането на разгорещеното състояние на мистър Мийгълс.

— Ах, да! Разбира се! — извика мисис Гауън. — Не трябва да забравяте, че моето бедно момче е свикнало вечно да се надява на наследство. Надеждите му можеха да се сбъднат или не…

— Тогава да кажем, че не са се сбъднали — забеляза мистър Мийгълс.

За миг кралицата майка го стрелна с гневен поглед, който веднага отметна с глава и ветрило, и продължи с предишния си тон:

— Няма значение. Моето бедно момче е свикнало на това и вие го знаете, разбира се, и бяхте готов за последиците. Самата аз ясно ги предвиждах и не съм изненадана. Вие също не бива да се изненадвате. Всъщност и не можете. Трябва да сте били подготвен за това.

Мистър Мийгълс погледна жена си, после Кленъм, прехапа устни и се изкашля.

— И ето че сега моето бедно момче бива уведомено — продължи мисис Гауън, — че трябва да очаква бебе заедно с всичките разноски, които съпровождат такава добавка към семейството! Горкият Хенри! Но сега няма какво да се прави — вече е твърде късно. Само не говорете за преразходи, папа Мийгълс, като че ли правите откритие, защото това е вече прекалено.

— Прекалено ли, мадам? — запита мистър Мийгълс, като че ли в очакване на обяснение.

— Хайде, хайде! — каза мисис Гауън, като му определи по-нискостоящото положение с едно движение на ръката — прекалено за ушите на майката на моето бедно момче по това време на деня. — Те са здраво венчани и не могат да се развенчаят. Стига, стига! Това ми е известно! Няма нужда да ми го казвате, папа Мийгълс. Много добре го зная. Какво казах преди малко? Ха… че е много утешително, гдето продължават да са щастливи. Да се надяваме, че още ще продължават да са щастливи. Дано красавицата направи всичко възможно да даде щастие на моето момче и той да бъде доволен. Папа и мама Мийгълс, по-добре да не говорим повече за това. Никога не сме имали еднакво гледище по въпроса, нито пък някога ще имаме. Хайде стига! Сега ще съм добра.

И наистина по това време тя беше вече казала всичко, което можеше да каже в подкрепа на чудесната измислица за нейното положение и като предупреждение към мистър Мийгълс, че не бива да очаква изгоди от това робство, купено на твърде евтина цена. Мисис Гауън беше готова да се откаже от останалото. Ако мистър Мийгълс се бе подчинил на умолителния поглед на мисис Мийгълс и на изразителния знак на Кленъм, той щеше да я остави да се наслаждава на победата си. Но Мини беше любимката и гордостта на сърцето му и ако бе възможно някога да я брани по-предано или да я обича повече, отколкото в дните, когато беше слънцето на дома му, то беше сега, когато бе я загубил.

— Мисис Гауън, мадам — каза мистър Мийгълс, — аз съм си бил прост човек през целия живот. Ако речех да разпространявам някаква басня за благородство, своето или на някой друг, вероятно нямаше да успея.

— По всяка вероятност не, папа Мийгълс — отвърна матроната с любезна усмивка, но розовината на бузите й се засили, а останалата част на лицето й побледня.

— Ето защо, моя любезна мадам — каза мистър Мийгълс с голямо усилие да се сдържа, — надявам се, че мога, без да обиждам, да помоля и на мене да не ми се разиграват такива номера.

— Мама Мийгълс — забеляза мисис Гауън, — вашият любезен съпруг е неразбираем.

Тя се обърна към тази достойна жена, за да я въвлече с хитрост в спора, да се скара с нея и да я срази. Мистър Мийгълс се намеси, с цел да предотврати изпълнението на замисъла.

— Майко — каза той, — ти си неопитна, мила, и силите ви не са равни. Моля ти се, не говори. Хайде, мисис Гауън! Нека се постараем да сме благоразумни. Нека се постараем да бъдем добродушни, нека се постараем да бъдем справедливи. Не съжалявайте Хенри и аз няма да съжалявам нашата Рожба. И не бъдете пристрастна, мила госпожо, това не е деликатно, не е и любезно. Нека не казваме дано Мини направи Хенри щастлив или дори дано Хенри направи Мини щастлива (самият мистър Мийгълс никак не изглеждаше щастлив, като изрече тези думи), но дано те се направят един друг щастливи.

— Да, разбира се, и тук да спрем, татко — каза добродушната утешителка мисис Мийгълс.

— Защо, майко, не, не точно тук — отвърна мистър Мийгълс. — Не мога да спра точно тук, трябва да кажа само още пет-шест приказки. Мисис Гауън, дано не съм прекалено чувствителен. Вярвам, че не изглеждам такъв.

— Наистина, не — каза мисис Гауън и тръсна едновременно и глава, и грамадното зелено ветрило за повече убедителност.

— Благодаря, мадам, това е добре. Въпреки това обаче аз се чувствувам малко — не ми се ще да употребя груби думи, но да кажа ли засегнат? — запита мистър Мийгълс с тон, в който звучеше искреност, умереност и молба за помирение.

— Говорете, каквото искате — отвърна мисис Гауън, — напълно ми е безразлично.

— Не, не, не казвайте това — настоя мистър Мийгълс, — защото това не е дружелюбен отговор. Аз се чувствувам малко засегнат, когато ми се правят намеци за предвидени последици и че сега е твърде късно и така нататък.

— Наистина ли, папа Мийгълс? — запита мисис Гауън. — Не съм изненадана.

— Е, мадам — заключи мистър Мийгълс, — аз пък се надявах, че поне ще се изненадате, защото да ме засегнете умишлено по този деликатен въпрос, наистина не е благородно.

— Но аз не нося отговорност за съвестта ви — каза мисис Гауън.

Бедният мистър Мийгълс просто зяпна от почуда.

— Ако за нещастие съм принудена да сърбам с вас попарата, която вие надробихте — продължи мисис Гауън, — не обвинявайте мене, че не ви е по вкуса, папа Мийгълс, моля ви!

— Но, господи, мадам — избухна мистър Мийгълс, — това е все едно да кажете…

— Хайде, папа Мийгълс, папа Мийгълс — каза мисис Гауън, която ставаше извънредно предпазлива и любезна, щом той се разгорещеше, — за да се избягнат недоразумения, може би ще е по-добре да говоря от мое име, отколкото да ви безпокоя да говорите вместо мене. „Това е все едно да кажете“, започнахте вие. Ако позволите, аз ще довърша изречението. Това е все едно да кажа — не че искам да наблягам на това или дори да напомням за това, защото сега е безполезно, и единственото ми желание е да се направи каквото може при тези обстоятелства, — че от самото начало до края винаги съм била против този ваш брак и много късно се съгласих да дам най-неохотно благословията си.

— Майко! — извика мистър Мийгълс. — Чуваш ли! Артър! Ти чуваш ли!

— Стаята има подходящи размери — каза мисис Гауън, като се огледа наоколо, веейки си с ветрилото — и е прекрасно приспособена във всяко отношение за разговори, та смятам, че мога да бъда чута във всеки ъгъл!

Настъпи няколкоминутно мълчание, през което мистър Мийгълс се задържа достатъчно здраво на стола си, за да не скокне от него още с първата си дума. Най-после рече:

— Мадам, нямам никакво желание да възкресявам миналото, но трябва да ви напомня какво беше мнението ми и какъв курс следвах през цялото време по отношение на този злочест въпрос.

— О, уважаеми господине! — каза мисис Гауън усмихната и клатейки глава с осъдително прозрение. — Аз добре ги разбирах, уверявам ви.

— Никога до този момент не знаех какво значи нещастие, мадам — каза мистър Мийгълс, — никога не бях изпитвал тревога до този момент. Това беше такова печално време за мене, че…

Че мистър Мийгълс наистина не можа да каже повече и само си избърса лицето с кърпичката.

— Разбирах цялата работа — каза мисис Гауън, като гледаше спокойно над ветрилото си. — Тъй като вие апелирахте към мистър Кленъм, и аз мога да апелирам към него. Той знае дали разбирах или не.

— Нямам никакво желание да взема участие в този спор — каза Кленъм, от когото и двете страни очакваха помощ, — още повече, защото искам да си запазя добро разбирателство и най-ясни отношения с мистър Хенри Гауън. Наистина имам най-силни основания да искам това. В един разговор с мене преди сватбата мисис Гауън приписа на приятеля ми тук някакви намерения да насърчи този брак и аз се постарах да я извадя от заблуждението й. Изтъкнах й, че зная (както тогава, така и сега), че той се противопоставя с всички сили на този брак и с думи, и с дела.

— Виждате ли? — запита мисис Гауън с обърнати към мистър Мийгълс длани, като че ли е самото правосъдие, което му сочи, че трябва да признае, защото не му остава вече никакво оправдание. — Ето, виждате ли? Много добре! Сега, папа и мама Мийгълс — тук тя стана, — позволете ми и двамата да сложа край на този ужасен спор. Няма да кажа повече дума по въпроса. Ще кажа само, че това е още едно доказателство за онова, което знаем от опит, а именно — такива работи никога не излизат според очакванията или както би казало моето бедно момче, не се рентират, с една дума — така не става.

Мистър Мийгълс запита какви работи.

— Напразно е да се мъчат да се разберат хора с толкова различен произход — каза мисис Гауън. — Хора, които са събрани заедно поради случаен брак и които не могат да видят в еднаква светлина неблагоприятното обстоятелство, което ги е тласнало един към друг. Не, така не става!

Мистър Мийгълс понечи да проговори.

— Позволете ми да кажа, мадам…

— Не, недейте — отвърна мисис Гауън. — Защо да казвате? Това е неоспорим факт. Така не става. Затова извинете, аз ще си следвам моя път, а вас оставям да следвате вашия. Винаги ще съм щастлива да приемам красивата съпруга на моето бедно момче и винаги ще държа да бъда в най-мили отношения с нея. А пък колкото за тези отношения, полуроднински, получужди, полуязвителни, полуотегчителни, те са твърде смешни и неприложими.

При тези думи кралицата майка се поклони усмихнато, по-скоро към стаята, отколкото на когото и да е в нея, и така си взе окончателно сбогом с папа и мама Мийгълс. Кленъм излезе с нея да я качи в екипажа й, кибритена кутия, в която се возеха всички клечки от двореца Хемптън Коурт. Тя се качи с изискано спокойствие в колата, която я откара обратно.

След това кралицата майка често разказваше с лек и небрежен хумор на близките си познати как след тежко изпитание й се оказало невъзможно да дружи с онези там роднини на Хенриевата съпруга, които му скроили такъв отчаян капан да го уловят. Само тя си знаеше дали не бе решила предварително, че ако се отърве от тях, любимата й измислица ще изглежда по-добра, ще й спести някои неудобства, без да рискува никаква загуба (красавицата беше здраво венчана, а баща й беше много привързан към нея). Все пак обаче и нашият разказ си има мнение по този въпрос, и то е утвърдително.

Глава ІX Появяване и изчезване

— Артър, момчето ми — каза на следната вечер мистър Мийгълс, — мама Мийгълс и аз си поговорихме и не сме спокойни да оставим работата така. Тази наша елегантна роднина, милата лейди, която беше снощи тук…

— Разбирам — каза Артър.

— Боим се дори, че това любезно и снизходително украшение на обществото може да ни злепостави. Заради Мини бихме понесли много нещо, Артър — продължи мистър Мийгълс, — но това бихме предпочели да не понесем, ако тя няма нищо против.

— Добре — каза Артър, — и после…

— Нали виждаш — продължи мистър Мийгълс, — това може да ни злепостави пред зет ни, може да ни злепостави и пред дъщеря ни и да докара много семейни неприятности. Разбираш, нали?

— Да, наистина — каза Артър, — това, което казвате, е много основателно.

Той погледна мисис Мийгълс, която винаги клонеше към доброто и благоразумието, и прочете в честното й лице молба да подкрепи мистър Мийгълс в настоящите му намерения.

— И така, мама Мийгълс и аз сме много склонни да си стегнем куфарите и багажите и пак да отидем при „алонговците“ и „маршонговците“ — каза мистър Мийгълс. — Искам да кажа, много ни се иска да се махнем оттук и да ударим право през Франция и Италия, та да си видим Рожбата.

— И аз мисля, че така ще е най-добре — отвърна Артър, трогнат от майчинското нетърпение, изписано на светналото лице на мисис Мийгълс (която трябва много да е приличала на дъщеря си някога). — Ако искате съвета ми, то препоръчвам да тръгнете още утре.

— Така ли ни съветваш наистина? — каза мистър Мийгълс. — Майко, това се казва поддръжка!

Мама Мийгълс се съгласи и благодари на Кленъм с поглед, от който му стана топло на сърцето.

— Освен това, Артър — каза мистър Мийгълс и лицето му помръкна отново, — моят зет е заборчлял отново и сигурно пак ще трябва да му разчиствам сметките. Добре ще е може би и по този повод да отидем дотам и да се срещнем с него по приятелски. Пък и ето на̀, мама се тревожи глупаво (но и естествено) за здравословното състояние на галената ни Рожба и не бива да я оставяме да се чувствува самотна сега. Наистина, Артър, твърде е далече и на чуждо място, милата, и то при сегашните обстоятелства. Дори да я гледат не по-зле, отколкото коя да е жена от онази страна, все пак е много далеч. Както домът си е дом, колкото и да е скромен, така и Рим си е Рим, макар да не е римски — мъдро завърши мистър Мийгълс.

— Всичко това е съвсем вярно — забеляза Артър — и дава достатъчно основание за отиването ви.

— Радвам се, че мислиш така. Това ме кара да се реша. Майко, можеш да започнеш да се приготовляваш, мила. Ние загубихме приятната си преводачка (тя говореше три чужди езика перфектно, Артър, чувал си я много пъти) и сега ти ще ни оправяш, както можеш, майко. Нужно ми е много оправяне, Артър — каза мистър Мийгълс и поклати глава, — много оправяне. Така се запъвам и не мога да мръдна по-нататък от съществително, но и него не мога да изрека, ако е трудно.

— Чакайте, сетих се — рече Кленъм. — Вземете Кавалето. Той може да дойде с вас, ако искате. Не мога без него, но вие ще ми го върнете здрав и читав.

— О, много съм ти задължен, момчето ми, но мисля, че е по-добре да не го вземаме — каза мистър Мийгълс, като премисли малко. — Кавалето (ето и на това име се запъвам, а то звучи като припев на комична песен) ви е така необходим, че никак не ми харесва мисълта да ви го отнема за неопределено време. Нашият дом не е вече, каквото беше. Сега той дава подслон на двама млади по-малко — Рожбата и бедната й прислужница Тетикоръм — и ни се струва съвсем празен. Излезем ли оттук веднъж, не знаем кога ще се завърнем. Не, Артър, мама Мийгълс ще ме оправя.

Кленъм си помисли, че в края на краищата ще е най-добре да се справят сами, и не настоя на предложението си.

— Ако идваш тук от време на време, когато ти доскучае, и ако това не ти създава труд — подхвана мистър Мийгълс, — драго ще ми е, пък и на мама Мийгълс също, ще съм спокоен, че ще разведряваш милия ни дом с малко живот, както е свикнал оттогава, когато беше пълен, и че едно добро око поглежда към бебетата на стената от време на време. Ти си част от дома ни и от тях, Артър, и ние всички щяхме да сме така щастливи, ако беше станал… Но чакай… Как е времето за пътуване сега?

Мистър Мийгълс прекъсна, изкашля се и стана да погледне през прозореца.

Всички бяха на мнение, че времето обещава да е много добро и Кленъм продължи да разговаря в това безопасно направление, докато премина неловкостта, и тогава лекичко го насочи към Хенри Гауън, към бързия му ум и колко приятен можел да бъде, когато към него се отнасяли деликатно; говори и за безграничната му любов към жена му и наистина успя да промени настроението на мистър Мийгълс, когото тези похвали много развеселиха. Той призова мама Мийгълс за свидетел, че единственото и най-искрено желание на сърцето му относно съпруга на дъщеря й е да изпитват доверие един към друг и да бъдат добри приятели. Само след няколко часа домашните мебели вече се покриваха, за да бъдат запазени през отсъствието на семейството, или, както каза мистър Мийгълс, къщата започна да навива косата си на книжки и след няколко дни мама и папа Мийгълс заминаха. Мисис Тикит и доктор Бъкан застанаха на пост, както някога, зад пердето на гостната, а самотните стъпки на Артър зашумоляха из нападалите сухи листа по алеите в градината.

Тъй като обичаше този кът, той рядко оставяше да мине седмица, без да го посети. Понякога отиваше там сам да прекара от събота до понеделник, понякога го придружаваше съдружникът му; понякога само се разхождаше из градината час-два, проверяваше дали всичко е наред и пак се връщаше в Лондон. И всеки път при всички обстоятелства мисис Тикит с черните си къдрици и доктор Бъкан седяха до прозореца на гостната и очакваха завръщането на семейството.

При едно от неговите посещения мисис Тикит го посрещна с думите:

— Имам да ви кажа нещо, мистър Кленъм, което ще ви изненада.

Въпросното нещо беше така изненадващо, че даже накара мисис Тикит да напусне прозореца на гостната и да се покаже на алеята до портата, когато мистър Кленъм влезе.

— Какво има, мисис Тикит? — запита той.

— Сър — отвърна вярната икономка, като го покани в гостната и затвори вратата. — Ако някога през живота си съм виждала отведеното и заблудено дете, то видях го цяло-целеничко в здрача снощи.

— Да не говорите за Тети…

— … коръм, да — каза мисис Тикит и на един дъх разказа всичко.

— Къде?

— Мистър Кленъм — отвърна мисис Тикит, — очите ми бяха натежали, защото бях чакала малко по-дълго от обикновено за чашката си чай, която Мери Джейн ми приготвяше в това време. Не бяха заспала, нито пък дремех, както се казва. Всъщност по-скоро бдях със затворени очи.

Кленъм не поведе разпит за това интересно, ненормално състояние, само рече:

— Така. Е, и после?

— Е, добре, сър — продължи мисис Тикит, — размишлявам си аз за едно-друго, както бихте размишлявали и вие. Както би размишлявал всеки.

— Така — каза Кленъм. — Е, и после?

— И когато си размишлявам за едно-друго — продължи мисис Тикит, — едва ли е нужно да ви казвам, мистър Кленъм, че мисълта ми е за семейството. Защото, ей богу, хорските мисли, накъдето и да се реят, все се въртят около онова, което заема главно място в ума им. — Мисис Тикит каза това с убедителен философски тон. — Така си е, сър, и човек не може да го спре.

Артър потвърди това откритие с кимване на глава.

— Сигурно и вие сам сте го изпитвали, сър — каза мисис Тикит. — И всички го изпитваме. Различното обществено положение, мистър Кленъм, няма значение — мислите са свободни!… Та, както ви казвах, мислих си за едно-друго и най-вече за семейството. И то не за семейството само както е сега, но и както беше. Защото когато човек започне да мисли за едно-друго по този начин, на здрач, искам да кажа, като че ли и миналото, и бъдещето са пред него, и той трябва да се опомни и да си поразмисли, преди да може да отличи едното от другото.

Той кимна с глава отново, като се боеше да каже дума, да не даде нов тласък на разговорната енергия на мисис Тикит.

— Вследствие на което — продължи мисис Тикит, — като отворих очи и видях нея самата да наднича от вратата, веднага ги затворих пак, без дори да трепна, защото този образ беше така присъщ за онова време, когато принадлежеше към дома, както моят и вашият, та и за миг не ми мина през ума, че си беше отишла. Но, сър, като отворих отново очи и видях, че вече го няма, изведнъж ме обхвана страх и аз скочих.

— Веднага ли изтичахте навън? — запита Кленъм.

— Колкото бързо можеха да ме носят краката, и ако вярвате, мистър Кленъм, по цялото светнало небе никъде не видях и следа от младата жена.

Артър отмина отсъствието на тази нова звезда от небосвода и запита мисис Тикит дали тя самата е прекрачила прага на вратата.

— Обикалях насам-натам, нагоре-надолу — каза мисис Тикит, — но нямаше и следа от нея.

Тогава той запита отново мисис Тикит колко време може да е изминало между двете отваряния на очите й. Макар и да беше много обстоятелствена в отговорите си, мисис Тикит нямаше определено мнение дали е било пет секунди или десет минути. Тя беше така несигурна относно тази част на случката и така ясно бе, че се е стреснала в дрямката си, че Кленъм беше склонен да вземе видяното за сън. Без да обижда мисис Тикит с такова недоверчиво разрешение на мистерията, той я отнесе със себе си и сигурно щеше да я държи там завинаги, ако едно обстоятелство не го беше накарало скоро да промени мнението си.

Късно вечерта той минаваше по Стренд, предшествуван от фенерджията, под чиято ръка уличните лампи, смътно очертани от мъглата, блясваха една след друга като пламтящи, внезапно разцъфтели слънчогледи, когато пътят се задръсти поради минаването на една върволица от коли с въглища, поели бавно нагоре от кейовете край реката, та той трябваше да се спре. Бе вървял бързо, потънал в мисли, и внезапното спиране на двете действия го накара да се огледа бодро наоколо, както става обикновено с хората при такива обстоятелства.

Изведнъж видя пред себе си, през няколко души, но все пак така близо, че би могъл да ги докосне, ако протегне ръка, Тетикоръм и един странен мъж с особена външност, напет, с орлов нос и черни мустаци, чийто цвят беше така фалшив, както и изразът на очите му, и който носеше тежкия си плащ като чужденец. Облеклото и общият му вид издаваха, че е пътешественик и като че ли много скоро се бе запознал с момичето. Когато се накланяше към нея (тъй като беше много по-висок от нея) и слушаше какво му казва, той поглеждаше назад през рамо с подозрителното око на човек, който е свикнал да се съмнява, че го следят. В такъв момент Кленъм видя лицето му, когато очите му бяха обърнати към хората зад него в навалицата, без да се спрат специално на Кленъм или на някой друг.

Той едва си беше завърнал главата и бе още приведен, заслушан в момичето, когато задръстването се отприщи и запреният поток от хора потече отново. Все така с приведена глава и заслушан в момичето, той продължи да върви до нея и Кленъм ги последва, решен да изиграе тази неочаквана игра докрай и да види къде отиват.

Едва взел това решение (макар че не мисли дълго), и отново бе внезапно спрян, както при задръстването. Те изведнъж завиха по Аделфи — очевидно момичето водеше — и продължиха направо, като че ли отиваха към площадчето, което излиза над реката.

И до днес на това място внезапно настъпва пауза от страшния рев на шумната улица. Разнообразните звуци така заглъхват, като че ли си сложил памук в ушите си, или си увил главата си с дебел шал. По онова време контрастът беше още по-голям, защото нямаше малките параходчета по реката, нямаше други пристани освен дървени стъпала и тротоари, нямаше железница на отвъдния бряг, никакъв висящ мост или рибен пазар наблизо, никакво движение по най-близкия каменен мост, а по реката нямаше нищо освен ладиите на гребците и лодките с въглища. Дългите черни върволици на последните, закотвени здраво в тинята, като че ли няма да се мръднат оттам никога, правеха брега погребално тих след мръкване и отбиваха съществуващото макар и слабо движение на водата далеч към средата на реката. През кой да е час след залез и особено в часа, когато повечето от хората, които имат какво да ядат у дома си, отиват в къщи да го изядат, и когато повечето от онези, които нямат нищо за ядене, още не са се измъкнали навън, за да просят или крадат, това място беше безлюдно и гледката пред него разкриваше същата пустота.

В такъв именно час Кленъм се спря на ъгъла, загледан в момичето и странния мъж, които слизаха надолу по улицата. Стъпките на мъжа вдигаха такъв шум по ехтящите камъни, че на Кленъм не му се искаше да прибави и звука на своите. Но щом онези двамата отминаха завоя и навлязоха в тъмнината зад ъгъла, който водеше към площада, той забърза след тях и си придаде вид на случаен безразличен минувач.

Когато зави край тъмния ъгъл, те вече вървяха по площадчето към една фигура, която идваше насреща им. Ако я беше видял сама, при светлината на газовите лампи, на мъглата и на такова разстояние, може би не щеше да я познае на пръв поглед, но присъствието на момичето го подсети и той веднага позна мис Уейд.

Кленъм се спря на ъгъла и се обърна да погледне назад, уж чака някого, с когото си е уговорил среща на това място, и същевременно продължи да наблюдава внимателно тримата. Когато се събраха, мъжът свали шапка и се поклони на мис Уейд. Момичето изглежда каза няколко думи, като че да го представи или обясни защо е закъснял или подранил или кой знае що, и след това остана да върви само на няколко крачки след тях. Тогава мис Уейд и мъжът се заразхождаха нагоре-надолу. Мъжът изглеждаше извънредно учтив и ласкателен в държанието си, а мис Уейд беше крайно надменна.

Когато стигнаха до ъгъла и се обърнаха назад, тя казваше:

— Ако търпя лишения заради това, сър, то си е моя работа. Гледайте си и вие вашата и не ме питайте.

— Но, боже мой, мадам! — отвърна той с нов поклон. — Това беше само от моето дълбоко уважение към силния ви характер и възхищение пред красотата ви.

— Не искам от никого нито едното, нито другото — каза тя, — а най-малко от вас. Продължете доклада си.

— Простен ли съм? — запита той с полусмутена галантност.

— Вие сте заплатен — каза тя — и повече не ви трябва.

Кленъм не можеше да разбере дали девойката вървеше отзад, защото не биваше да чува разговора, или защото вече знаеше достатъчно по въпроса. Те се върнаха назад и тя се върна след тях. Беше загледана надалече в реката със скръстени на гърдите ръце — това беше всичко, което можеше да разбере за нея, без да си обърне лицето. За щастие случайно дойде някакъв безделник, който чакаше някого, и ту отиваше до парапета да погледне водата, ту се връщаше до тъмния ъгъл и поглеждаше към горния край на улицата, така че Артър не се хвърляше много в очи.

Когато мис Уейд и мъжът се върнаха пак, тя казваше:

— Трябва да почакате до утре.

— Хиляди извинения! — отвърна той. — Значи, така! Значи, не е удобно тази вечер?

— Не. Казвам ви, трябва да ги получа, за да ви ги дам.

Тя се спря на пътя, сякаш да сложи край на разговора. Разбира се, спря се и той. И момичето се спря също.

— Малко неудобно е — каза мъжът. — Малко. Но, ей богу, това не е нищо при такава служба. Случайно тази вечер съм без пари. Наистина, имам един добър банкер в града, но не искам да тегля, докато не ми потрябва кръгла сума.

— Хариет — каза мис Уейд, — уреди с него, с този… джентълмен тук, да му изпратиш малко пари утре.

Тя изрече това с такова запъване на думата джентълмен, което беше по-презрително от всяко натъртване, и отмина нататък.

Мъжът и девойката я последваха — той привел към нея глава, докато тя му говореше нещо. Кленъм се осмели да погледне девойката, като се отдалечаваха, и можа да забележи, че хубавите й черни очи бяха изпитателно приковани в мъжа и като тръгнаха един до друг към другия край на площада, тя се държеше малко настрана от него.

Силен и по-различен тропот по паважа го предупреди, преди да може да разбере какво става, че мъжът се връща назад сам. Кленъм тръгна бавно към парапета и мъжът отмина с бърза, полюляваща се походка, заметнал през рамо единия край на плаща си и запял френска песен.

В цялата улица остана само той. Безделникът се изгуби нанякъде, а мис Уейд и Тетикоръм си отидоха. Сега повече от всякога той бе решен да види какво е станало с тях, за да има какво да съобщи на приятеля си мистър Мийгълс, и затова излезе от долния край на площада, като се оглеждаше внимателно. Правилно беше разсъдил, че поне в началото ще тръгнат в обратна посока от спътника си. Скоро ги видя в една странична улица очевидно с желанието да дадат време на мъжа да се отдалечи от пътя им. Те се разхождаха полека под ръка надолу по едната страна на улицата и се връщаха по другата. Като се върнаха до ъгъла, ускориха крачките си и тръгнаха като хора, които имат и цел, и дълъг път пред себе си, и все така се отдалечиха. Кленъм ги последва, не по-малко непоколебим, и не ги изпусна от погледа си.

Пресякоха Стренд, прекосиха Ковънт Гардън (под прозорците на старото му жилище, където малката Дорит бе идвала през онази нощ), отклониха се на североизток, докато минаха покрай голямото здание, дало името си на Тетикоръм, и завиха по Грейз Ин Роуд. Кленъм се чувствуваше съвсем у дома си тук, в царството на Флора, да не говорим за Патриарха и Панкс, и лесно ги следваше. Вече започваше да се пита и да се чуди накъде ли отиват, когато почудата му стана още по-голяма, като ги видя да завиват по улицата на Патриарха. Но учудването му нямаше край, кога го спряха и пред вратата на Патриарха. Чу се слабо почукване с бронзовото чукало, на пътя блесна лъч светлина от пролуката на отворената врата, кратка пауза за въпрос и отговор и вратата се затвори и ги погълна.

Като се поогледа наоколо да се увери, че не сънува някакъв странен сън, и след като се подвижи нагоре-надолу пред къщата, Артър също почука на вратата. Отвори му обичайната прислужница, която с обичайната си пъргавина веднага го покани горе във всекидневната на Флора.

Флора беше сама с лелята на мистър Ф. и тази почтена, благородна дама, настанена в кресло край камината, се подкрепваше при приятна атмосфера с чай и препечен хляб. До лакътя й стоеше малка масичка, а на скута й бе постлана бяла салфетка, на която две парчета препечен хляб чакаха да бъдат изконсумирани. Наведена над огромна чаша, тя духаше горещия чай, обвита в облаци пара, като някоя зла китайска магьосница, заета с нечестивите си обреди, но като видя Кленъм, лелята на мистър Ф. остави огромната си чаша чай и възкликна:

— Дявол да го вземе! Ето го че се е върнал пак!

От горното възклицание става явно, че тази непримирима роднина на непрежалимия мистър Ф., която мереше времето по силата на усещанията си, а не по часовника, смяташе, че Кленъм си е отишъл неотдавна, а всъщност цяла четвърт година бе изминала, откакто той бе имал смелостта да се яви пред нея.

— Боже мой, Артър! — извика Флора и стана да го посрещне сърдечно. — Дойс и Кленъм как ме стресна и изненада защото макар и да не сме далече от работата ти с машините и леярната и разбира се може да се отбиеш понякога ако не по друго време то по обяд когато чашка шери и един скромен сандвич от каквото студено месо се намери в килера, няма да дойде не навреме нито пък ще има по-лош вкус защото иде от приятел и знаеш, че плащаш за това някъде, а щом го купуваш, то плащаш и печалба защото иначе няма да поддържат магазина разбира се без някаква цел, и все пак никога не се виждаш и сега свикнах да не те очаквам защото както казваше самият мистър Ф., ако като видиш ще повярваш то и като не видиш ще повярваш, и като не виждаш, можеш напълно да повярваш, че не те помнят не защото очаквам от тебе Артър — Дойс и Кленъм — да ме помниш защо да очаквам когато тези дни минаха, но — донеси веднага още една чаена чаша и й кажи прясно препечен хляб — и моля, седни до огъня.

Артър имаше силно желание да обясни целта на посещението си, но се въздържа в този момент заради упрека, който се подразбра от тези думи, и искрената й радост, че го вижда.

— А сега разкажи ми нещо което знаеш за доброто мило дребосъче — каза тя и приближи стола си до неговия, — за всичките промени в съдбата й коли хора безсъмнено сега и безброй коне така романтично и герб разбира се, с диви зверове изправени на задните си крака които го сочат, като че ли те са го направили с разтворени до уши уста мили боже, и в добро здраве ли е тя което е най-важното, най-после, какво е богатство без здраве и сам мистър Ф. така често казваше, като го хванеха болките че шест стотинки на ден, без подагра, е за предпочитане макар че той никога не би могъл да живее с толкова, нито милото дребосъче — прекалено интимно но така съм свикнала с израза — сега е склонно към подагра твърде е слабичка и малка за това но изглежда така деликатна бог да я благослови!

Лелята на мистър Ф., която бе изгризала парче препечен хляб чак до коричката, тук тържествено подаде коричката на Флора, която много делово я изхрупка вместо нея. Тогава лелята на мистър Ф. наплюнчи десетте си пръста с бавна последователност и ги избърса с бялата си кърпичка в същия ред; после взе второто парче препечен хляб и се залови и с него. Докато следваше тази рутина, тя изгледа Кленъм така строго, че той се почувствува длъжен да й върне погледа против желанието си.

— Тя е в Италия с цялото си семейство, Флора — каза той, когато страшната лейди се залови отново за работа.

— В Италия ли е наистина? — запита Флора. — Където грозде и смокини растат навсякъде и гривни и огърлици от лава тази страна на поезията с пламтящи планини невероятно картинни макар че младите латернаджии бягат от околността им защото не искат да изгорят живи и не е за чудене толкова са млади и си носят белите мишки със себе си колко човечно, та тя в тази благословена страна ли е наистина? — обкръжена само със синевина и умирающи гладиатори и белведери макар самият мистър Ф. да не вярваше и да възразяваше, когато беше в настроение, че статуите и картините им не са верни тъй като или са натрупани с прекалено много скъпи и зле ушити дрехи и целите в гънки или пък са съвсем голи, което разбира се не изглежда вероятно макар че може би се дължи на крайностите между богати и бедни, което го обяснява.

Артър се опита да каже нещо, но не можа да се вреди, защото Флора пак подхвана:

— И Венеция запазена — каза тя. — Мисля, че и ти си бил там добре ли е или зле запазена че хората са така различни и макароните дали наистина ги ядат като фокусници, и защо не ги нарежат на по-дребно ти познаваш, Артър — скъпи Дойс и Кленъм — всъщност не скъпи и разбира се не Дойс, защото нямам удоволствие но моля, извини ме — нали познаваш Мантуа но какво общо има то с палтата Мантуа30, никога не съм могла да разбера.

— Мисля, че няма никаква връзка между двете, Флора — започна Артър, но тя го прекъсна пак.

— Щом казваш вярвам че е така и не мислех че има, но такава съм си току ми хрумне някоя мисъл и понеже нямам много не я изпускам уви беше време скъпи Артър, т.е., решително не скъпи и не Артър но ти ме разбираш когато една светла идея позлати онзи как го казват хоризонт на и прочие но — сега той е покрит с черни облаци и всичко е свършено.

Желанието на Артър да заговори за нещо съвсем друго по това време вече така ясно се изписа на лицето му, че Флора се спря и с нежен поглед го запита какво има.

— Имам силно желание да поговоря с една личност, която сега се намира у вас, Флора — сигурно е при мистър Казби, личност, която видях, че влезе тук и която беше печално подведена да напусне дома на един мой приятел.

— Папа се среща с толкова много и странни хора, че не бих посмяла да сляза долу за никого освен тебе, Артър — каза Флора, ставайки, — но заради тебе на драго сърце бих се спуснала със скафандър в морето та камо ли в столовата и ще се върна веднага ако се позанимаеш и същевременно не обръщаш внимание на лелята на мистър Ф., докато ме няма.

При тези думи и като му отправи един прощален поглед, Флора излезе от стаята и остави Кленъм в тревожни опасения след това страшно поръчение.

Първата промяна, която се прояви в поведението на лелята на мистър Ф., след като си изяде парчето препечен хляб, беше високо и дълго сумтене. Тъй като бе невъзможно да се изтълкува тази демонстрация иначе освен като предизвикателство спрямо него самия и мрачният й смисъл да бе непогрешим — Кленъм погледна жалостиво достопочтената, макар и зле настроена към него дама с надежда, че ще я обезоръжи със смиреното си покорство.

— Няма да ме гледате! — рече лелята на мистър Ф., цялата разтреперана от омраза. — Вземете това!

„Това“ беше коричката препечен хляб. Кленъм прие този дар с благодарствен поглед и го задържа в ръка с известно смущение, което се облекчи, когато лелята на мистър Ф. с твърде повишен глас извика:

— Момчето има придирчив стомах! Твърде е гордо, гнуси се да го изяде — и като стана от креслото си, размаха почтения си юмрук така близо под носа на Кленъм, че едва не го погъделичка. Ако не беше се върнала навреме Флора да го завари в това затруднено положение, можеше да има още последици. Без ни най-малко да се смути или изненада, Флора, напротив, поздрави одобрително старицата, че е „много оживена тази вечер“, и я отведе обратно на креслото й.

— Това момче има придирчив стомах — каза лелята на мистър Ф., като седна отново. — Дай му да яде плява!

— О, мисля, че няма да е по вкуса му, лельо — отвърна Флора.

— Казвам ти, дай му да яде плява — каза лелята на мистър Ф. и надникна зад Флора, за да стрелне с гневен поглед неприятеля си. — Само това се пада на придирчив стомах. Да започне да огризва всички корички, дявол да го вземе, дай му плява!

Под претекст, че го угощава с тази закуска, Флора го изведе на стълбите, докато лелята на мистър Ф. продължаваше да повтаря с неизразима злоба, че е „момче“ и че има „придирчив стомах“, и да настоява, че конското ястие, което му бе така настоятелно предписала, е точно за него.

— Такива неудобни стълби, Артър, и с толкова ъглови стъпала — прошепна Флора. — Имаш ли нещо против да ме прихванеш през кръста под пелерината ми?

С чувство, че слиза много смешно по стълбите, Кленъм изпълни искането й и пусна пищния си товар пред вратата на столовата. Всъщност дори и тук той се отърва с мъка, защото тя продължи да се гуши в него и да шепне:

— За бога, Артър, нито дума за това пред папа!

Тя придружи Кленъм в стаята, където Патриарха седеше сам, долепил обувките си до решетката на камината, и въртеше палци, като че ли никога не е вършил нищо друго. Младият патриарх, на 10-годишна възраст, го гледаше от портрета над него със същата ведрост. И двете гладки глави бяха еднакво сияещи, глуповати и издути.

— Мистър Кленъм, радвам се да ви видя. Надявам се, че сте добре, сър, надявам се, че сте добре. Моля, седнете, седнете, моля.

— Надявах се, че няма да ви намеря сам, сър — каза Кленъм, като седна, и се огледа съвсем разочаровано.

— А, така ли? — запита мило Патриарха. — Наистина ли?

— Но нали ти го казах, папа — извика Флора.

— Ах, разбира се! — отвърна Патриарха. — Да, точно така. Ах, разбира се!

— Моля ви, сър, отиде ли си мис Уейд? — тревожно запита Кленъм.

— Мис…? О, вие Уейд ли я наричате? — отвърна мистър Казби. — Много подходящо.

Артър отвърна бързо:

— А как я наричате вие?

— Уейд — каза мистър Казби. — О, винаги Уейд.

Като погледа няколко секунди филантропа с дългите копринено бели коси, през което време мистър Казби си въртеше палците и се усмихваше на огъня, като че ли искаше така добродушно да бъде изгорен от него, че би могъл да му прости, Артър започна:

— Извинете, мистър Казби…

— Не така, не така — каза Патриарха, — не така.

— Но мис Уейд беше с някого, с една млада жена, отгледана от мои приятели, върху която тя не изглежда да упражнява много добро влияние и която бих желал да уверя, че тези хора още се интересуват от нея.

— Така, така! — отвърна Патриарха.

— Ето защо ще бъдете ли така любезен да ми дадете адреса на мис Уейд?

— Ай, ай, ай! — каза Патриарха. — Колко жалко! Да бяхте изпратили да ми кажат, докато бяха още тук! Забелязах младата жена, Кленъм, с много черна коса и черни очи. Дано не греша, да, дали не греша?

Артър кимна с глава и повтори с променено изражение:

— Бъдете така добър да ми дадете адреса.

— Ой, ой, ой! — завайка се ласкаво Патриарха. — Колко жалко, колко жалко! Нямам никакъв адрес, сър. Мис Уейд живее повечето време в чужбина, мистър Кленъм. Това е вече от няколко години насам и е (ако може да кажа това за свой подобен и за една дама) много капризна и непостоянна до крайност, мистър Кленъм. Може да не я видя пак за дълго, много дълго време. Може и хич да не я видя вече. Колко жалко!

Сега Кленъм разбра, че имаше точно толкова надежда да получи подкрепа от Патриарха, колкото от портрета му, но все пак рече:

— Мистър Казби, бихте ли могли за удовлетворение на приятелите ми, за които ви споменах, и под каквато гаранция за запазване на тайната бихте счели за нужно да ми наложите, да ми дадете някакви сведения относно мис Уейд? Виждал съм я в чужбина, виждах я и тук, но не зная нищо за нея. Бихте ли могли да ми кажете нещо?

— Не мога да ви кажа нищо — отвърна Патриарха и заклати глава най-благосклонно. — Абсолютно нищо. Ц-ц-ц! Колко жалко, че тя стоя така малко, а вие се забавихте! Като доверено лице, от време на време съм заплащал пари на тази дама, но какво удовлетворение е това за вас, сър?

— Наистина никакво, сър — каза Кленъм.

— Наистина никакво, сър — се съгласи Патриарха и лицето му светна в добродушна усмивка към огъня. — Намерихте мъдрия отговор, мистър Кленъм. Наистина никакво, сър.

Като го гледаше как седи и си върти загладените палци, Кленъм си помисли, че така ще извърта и въпроса, ако продължат разговора, без да отиде нито крачка напред, и това му помогна много да се убеди, че усилието му е напразно. Оня можеше спокойно да се унася в мислите си, защото мистър Казби, свикнал да успява навсякъде благодарение на обема си и на белите си коси, знаеше, че силата му се крие в мълчанието. И така Казби седеше и въртеше палци, а от всяка подутина на плешивото му теме и чело се излъчваше ведрина, която озаряваше всичко наоколо.

С тази гледка пред очите Артър стана да си върви, когато от вътрешния док, където милият кораб Панкс хвърляше котва, когато не беше на път, се чу шумът на тежко приближаващия се кораб. На Артър му се стори, че шумът започна демонстративно отдалече, като че ли мистър Панкс искаше да внуши на някого, че иде от дълъг път.

Той се ръкува с мистър Панкс, който донесе няколко писма за подпис на работодателя си. При здрависването мистър Панкс само си почеса веждата с левия пръст и изсумтя веднъж, но Кленъм, който го разбираше сега по-добре отпреди, схвана, че за тази вечер вече си е свършил работата, и поиска да му каже една дума навън. Затова, като си взе сбогом с мистър Казби и (което беше по-труден процес) с Флора, той тръгна бавно по направлението на мистър Панкс.

Не мина дълго и мистър Панкс се появи. Той се ръкува, повторно изсумтя многозначително и когато си свали шапката, за да си повдигне косата, Артър помисли, че му дава знак да заговори като човек, който добре знае какво се е случило. Затова каза направо:

— Сигурно наистина си бяха отишли, Панкс?

— Да — отвърна Панкс. — Наистина си бяха отишли.

— Дали знае той, къде мога да намеря тази жена?

— Не мога да кажа. Но мисля, че знае.

А мистър Панкс не знаеше ли? Не, мистър Панкс не знаел. А не знаеше ли мистър Панкс нещо за нея?

— Предполагам, че знае за нея, колкото и тя самата знае за себе си — отвърна този достоен мъж. — Тя е нечие дете, на никого, на кого да е, ничие. Сложете я в една стая тук, в Лондон, с които и да са шестима, достатъчно възрастни хора, за да й бъдат родители, и родителите й може да се окажат между тях, без тя да знае кои са. Те може да са във всяка къща, която е пред очите й, във всяко гробище, край което минава, може да ги срещне по всяка улица, може спокойно да се запознае с тях по всяко време и да не разбере, че са те. Тя не знае нищо за тях. Не знае нищо за никой свой роднина. Никога не е знаела. Никога няма да узнае.

— Може би мистър Казби би могъл да я осветли?

— Може би — каза Панкс. — Предполагам, че може, но не зная. От дълго време у него има поверени за нея пари (разбирам, че не са много) да й дава по малко, когато й са съвсем нужни. Понякога е много горда и дълго време не иска да се докосва до тях, но понякога е в такава нужда, че е принудена да ги взема. Животът й е страшно тежък. По-озлобена, по-избухлива и импулсивна и по-отмъстителна жена няма на света. Тя е идвала за пари тази вечер. Казала, че й трябват за специален случай.

— Мисля, че случайно узнах какъв случай — замислено забеляза Кленъм, — искам да кажа в чий джоб ще влязат парите.

— Наистина ли? — запита Панкс. — Ако е някакво споразумение, препоръчвам на партньора й да е точен в изпълнението му. Не бих желал да падна в ръцете на тази жена, колкото млада и хубава да е, ако съм й направил зло; не бих — та ако ще да ми дадат двойно толкова пари, колкото има господарят ми. Освен — добави Панкс като уговорка — ако имах някаква неизлечима болест и бих желал да си сложа края.

Артър бързо прекара през ума си собствените си наблюдения и намери, че доста се покриват с мнението на мистър Панкс.

— Само се чудя — продължи Панкс, — че досега не е видяла сметките на моя господар, като единствен човек, който е свързан с нейната история и когото тя може да пипне. Като споменавам за това, може да ви кажа, само между нас, че понякога и аз съм изкушаван да му светя маслото.

Артър се стъписа и рече:

— Боже мой, Панкс, не говори така.

— Добре ме разберете, сър — каза Панкс и сложи ръката си с изпочупените и набити с въглища нокти върху ръката на Артър. — Не да му прережа гърлото, но кълна ви се във всичко мило, ако го прекали, ще му отрежа къдриците.

Като изрече тази страшна заплаха, която го представи в нова светлина, мистър Панкс се почувствува много важен, изсумтя няколко пъти, запухтя и се отдалечи.

Глава X Сънищата на мисис Флинтуинч зачестяват

Прохладните чакални на Министерството на разтакането, където прекарваше доста време в обществото на различни досадни осъдени, чиято присъда беше да ги разкъсват живи на това колело, осигуриха на Артър Кленъм доста свободно време през 3–4 последователни дни за премисляне на недавнашната си среща с мис Уейд и Тетикоръм. Той не бе успял да разбере нищо повече и бе готов да остави въпроса така висящ.

През това време не бе посещавал неприветливата стара къща на майка си. Като дойде обичайната му вечер за отиване там, той напусна около девет часа жилището на съдружника си и бавно се запъти към мрачния дом на младостта си.

В своето въображение той го виждаше заплашителен, тайнствен и тъжен, и не само домът му се струваше такъв, но и цялата околност бе помрачена от сянката му. В тази тъжна вечер мрачните улици, по които минаваше, изглеждаха хранилища на зловещи тайни. Пустите кантори с поверителните си книжа и документи, заключени в сандъци и каси; банкерските къщи с тайните си съкровищници и подземия, ключовете от които се криеха някога в тайни джобове и тайни пазви; тайните на всички пръснати по света мелничари от огромната мелница, между които безсъмнено имаше и грабители, фалшификатори и всякакъв род измамници, които зората на всеки нов ден можеше да разкрие, той си въобразяваше, че тези скрити неща правят въздуха по-тежък. Колкото повече се приближаваше до източника му, мракът се сгъстяваше все повече и той се замисли за тайните на самотните църковни гробища, където хората, които бяха трупали и крили натрупаното в железни сандъци, на свой ред бяха също така скрити, но още не бяха престанали да вършат зло чрез последиците от делата си; помисли и за тайните на реката, която влачеше мътните си води между навъсените пущинаци на тайнствени домове, натъпкани с тайни, които се простираха на цели мили разстояние и отблъсваха от себе си и чистия въздух, и широките поля, метени от ветрове и крилата на птици.

Мракът се сгъсти още повече, като наближи къщата, и пред въображението му изплува тъжната стая, обитавана някога от баща му, където още витаеше лицето с умоляващия поглед, който изгасна пред очите му, когато никой друг не бдеше край леглото на умиращия. И задушният й въздух беше една тайна, и мракът, и мухълът, и прахът в цялата къща бяха тайна. В самото сърце на дома царуваше майка му с неподвижно лице и непреклонна воля, здраво стиснала в ръка всички тайни на неговия собствен и на бащиния му живот, и готова да срещне лице с лице последната тайна на всеки живот.

Той бе свърнал в тясната стръмна уличка, от която се влизаше в двора отвъд оградата на къщата, когато зад него свърнаха още нечии стъпки и някой мина така близо до него, че го блъсна в стената. Тъй като главата му гъмжеше от горните мисли, срещата го изненада, така че другият пътник има време само да каже грубо:

— Извинете! Не по моя вина! — и да си отмине, преди Кленъм да дойде на себе си.

Когато след миг се съвзе, той видя, че човекът, който крачеше пред него, е същият, който така дълго бе занимавал мисълта му през последните няколко дни. Не беше никаква случайна прилика, под влиянието на силното впечатление, което му бе направил човекът. Беше той самият: мъжът, когото беше следил заедно с момичето и чийто разговор с мис Уейд бе подслушал.

Улицата беше много стръмна и крива, а човекът (който макар и не пиян, изглеждаше зачервен от пиене) се спусна по нея така бързо, че Кленъм го изгуби от поглед. Без определено намерение да го следи, но по-скоро движен от импулсивното желание да го гледа още малко време, Кленъм ускори стъпките си, за да отмине завоя на улицата, който го скриваше от погледа му. Но като зави край ъгъла, човека вече го нямаше.

Застанал близо до портата на майчината си къща, той погледна надолу по улицата, но тя беше пуста. Нищо не хвърляше такава голяма сянка, че да скрие човека, нито пък имаше някакъв завой, където да е кривнал; не се чу и звук от отваряне и затваряне на врата. И все пак той реши, че човекът трябва да е имал ключ, та да е отворил една от многото врати и да е влязъл някъде.

Замислен за тази странна случка и за беглата среща, той влезе в двора. Като погледна по навик към слабо осветените прозорци на майчината си стая, очите му съзряха човека, когото току-що бе загубил, застанал до оградата на малкия пуст двор, загледан в същите прозорци и усмихнат под мустак. Няколко от множеството улични котки, които вечно бродеха там нощя, изплашени от него, изглежда се бяха спрели, когато и той се бе спрял, и го гледаха от върховете на стени, портали и други безопасни позиции с очи, много подобни на неговите собствени. Той се бе спрял само за миг, за да се поразвлече. Веднага след това продължи, отметна края на пелерината от рамото си, изкачи се по разкривените стъпала и почука силно на вратата.

Макар и много изненадан, Кленъм взе бързо решение. Той също отиде до вратата и се изкачи по стълбите. Неговият приятел го изгледа дръзко и си запя:

И пак почука.

— Много сте нетърпелив, сър — каза Артър.

— Такъв съм, сър. Дявол да ме вземе, сър, нетърпелив съм си по характер — отвърна странникът.

Звукът на веригата, която мисис Ефри предпазливо поставяше на вратата, преди да я отвори, накара и двамата да погледнат натам. Ефри я отвори много малко, със запалена свещ в ръка, и попита кой идва по това време на нощта и чука така!

— Ха, Артър! — добави тя учудено, като го видя пръв. — Ти ли си това? О, бог да ни е на помощ! Не може да бъде! — извика тя, като видя другия. — Пак той!

— Вярно! Пак той, мила мисис Флинтуинч — извика странникът. — Отворете вратата и дайте да прегърна моя мил приятел Джеримая! Отворете вратата, че бързам да прегърна моя Флинтуинч!

— Няма го в къщи — каза Ефри.

— Доведете го! — извика странникът. — Доведете ми моя Флинтуинч. Кажете му, че го търси неговият стар приятел Бландоа, който е пристигнал в Англия. Кажете му, че неговото момченце е тук, галеникът, любимецът му! Отворете вратата, прекрасна мисис Флинтуинч, и междувременно ме пуснете да се кача горе да поднеса на милейди комплиментите и почитанията си — почитанията на Бландоа. Още ли е жива милейди? А, добре. Отворете вратата.

За още по-голяма изненада на Артър мистрис Ефри, с широко изблещени към него очи, като че ли да го предупреди, че не бива да се разправя с този джентълмен, отвори вратата. Без да се церемони, Джентълменът влезе в антрето и остави Артър да го последва.

— Бързайте тогава! Изпълнявайте! Докарайте моя Флинтуинч. Съобщете за идването ми на милейди! — развика се странникът и затопурка нагоре-надолу по каменния под.

— Моля ти се, Ефри, кажи ми кой е този джентълмен? — строго и с висок глас запита Артър, като го изгледа възмутено от глава до пети.

— Моля ти се, Ефри — повтори на свой ред странникът, — кой, ха, ха, ха, кой е този джентълмен?

В този миг, тъкмо навреме, мисис Кленъм се провикна от стаята си на горния етаж:

— Ефри, нека дойдат горе и двамата. Артър, ела право при мене!

— Артър? — извика Бландоа, като свали шапка с широк замах, щракна токове и направи дълбок поклон. — Синът на милейди? Аз съм покорният слуга на сина на милейди!

Артър го изгледа пак, не по-ласкаво от преди, и като се завъртя на пети, без да отвърне на поклона му, се качи горе. Посетителят го последва по стълбите. Мистрис Ефри извади ключа от вратата и пъргаво се изплъзна да доведе своя съпруг и господар.

Случаен зрител, осведомен за предишното появяване на monsieur Бландоа в тази стая, би забелязал разлика в приема, който му оказа този път мисис Кленъм. Лицето й не беше от онези, които биха издали това, и сдържаните й обноски, и равният й глас бяха еднакво под неин контрол. Само че от момента на влизането му тя не си откъсна за миг очите от него и два-три пъти, когато той ставаше прекалено шумен, се накланяше много малко напред в креслото, в което седеше изправена, с ръце неподвижно опрени на ръкохватките, като че ли искаше да го увери, че ще бъде изслушан веднага, колкото и надълго да говори. Това не се изплъзна от вниманието на Артър, макар че той не можеше да разбере разликата между настоящия и миналия случай.

— Мадам — каза Бландоа, — направете ми честта да ме представите на monsieur вашия син. Струва ми се, мадам, че monsieur вашият син има намерение да се оплаче от мене. Не е учтив.

— Сър — каза Артър, като се намеси бързо, — който и да сте и по какъвто и случай да сте тук, ако бях господар в тази къща, нямаше да губя никакво време да ви поставя вън от нея.

— Но не си — каза майка му, без да го погледне. — За нещастие няма да можеш да задоволиш неразумния си гняв, защото не си ти господарят, Артър.

— Нито претендирам за това, мамо. Ако възразявам против поведението на това лице тук, аз възразявам така силно, че ако имах някаква власт, положително не бих го търпял нито миг, аз възразявам заради тебе.

— В случай, че се наложат възражения — отвърна тя, — бих могла да ги направя сама. И, разбира се, ще ги направя.

Обектът на спора им, който беше седнал, се изсмя на глас и се плесна по коленете.

— Нямаш право да говориш с предубеждение за който и да е джентълмен (а най-вече за чужденец) — каза мисис Кленъм, все така загледана в Бландоа, макар че говореше на сина си, — защото не се придържа към твоите мерила и не регулира поведението си по твоите правила за държание. Възможно е този джентълмен на същите основания да не одобри теб.

— Дано! — отвърна Артър.

— При един друг случай господинът ни донесе препоръчително писмо от високо уважавани и отговорни лица, с които сме в кореспонденция, наши клиенти. Аз никак не съм осведомена за целта на настоящото посещение на господина. Тя не ми е известна, нито пък може да се очаква, че мога да направя и най-слаба догадка за нея — майка му се навъси още по-силно от обичайно, като подчерта много бавно и изтежко тези думи, — но когато господинът пристъпи към обяснение на целта си, което ще го помоля да стори пред мене и Флинтуинч, щом Флинтуинч се завърне, сигурно ще се окаже, че тя е горе-долу в рамките на нашите търговски задължения, които ще бъде наш дълг и удоволствие да придвижим напред. Друго не може да бъде.

— Ще видим, мадам — каза деловият човек.

— Ще видим — потвърди тя. — Господинът се познава с Флинтуинч и когато беше в Лондон последния път, спомням си, чух, че той и Флинтуинч са се срещали и сприятелили. Аз не мога да зная много за онова, което става извън тази стая, а и шумотевицата на светски дребнавости отвъд тези стени не ме интересува много, но си спомням, че чух за това.

— Правилно, мадам. Така е. — Той се изсмя пак и си заподсвирква припева на песента, която бе пял на вратата.

— И така, Артър — каза майка му, — господинът идва като познат, а не като странник, и много жалко е, че твоят неразумен характер се е докачил от него. Съжалявам за това. Казвам го и на господина. Знам, че ти няма да го кажеш, затова го казвам от моя страна и от страна на Флинтуинч, тъй като работата на господина е с нас двамата.

В това време се чу щракането на ключа във вратата на долния етаж и тя се отвори и затвори. След малко се появи и мистър Флинтуинч, при чието влизане посетителят стана от стола си, изсмя се гръмогласно и го прегърна сърдечно.

— Как е работата, мили приятелю? — извика той. — Как е положението, мой Флинтуинч? Розово ли е? Толкоз по-добре, толкоз по-добре! Ха, но ти ни изглеждаш очарователен! Подмладен, и свеж като пролетно цвете! Ах, ти, добро момченце! Славно, славно дете!

През цялото време, докато обсипваше мистър Флинтуинч с комплименти, той го държеше за раменете с двете си ръце и го въртеше, докато господинът, който при тези обстоятелства изглеждаше още по-сух и усукан, започна да се олюлява като заспал пумпал.

— Миналия път имах предчувствието, че ще станем приятели и по-интимни познати. Чувствуваш ли го и ти, Флинтуинч? Чувствуваш ли го вече?

— Не мога да кажа, сър — отвърна мистър Флинтуинч. — Не особено. Не ще ли бъде по-добре да седнете! Предполагам, че сте си поръчали още от това порто, нали, сър?

— Ах, ти, шегобийче! Ах, ти, прасенце! — извика посетителят. — Ха, ха, ха, ха! — и като заключителен номер на закачките му той захвърли Флинтуинч и седна пак.

Артър гледаше всичко това занемял от удивление, подозрение, възмущение и срам. Мистър Флинтуинч, който се завъртя на още няколко метра под силата на последния тласък, се изправи без ни най-малка промяна в безстрастния израз на лицето си, но само малко задъхан, и изгледа изпитателно Артър. Външно мистър Флинтуинч остана все така сдържан и вдървен, както обикновено, с единствената забележима разлика, че възелът на вратовръзката му, който обикновено седеше под ухото му, сега се бе завъртял на тила, където образуваше декоративен прирастък, нещо като торбичка на перука, та му придаваше дворцов вид.

Както мисис Кленъм не вдигаше очи от Бландоа (върху когото те оказваха влияние, подобно на онова, което силният човешки поглед има над низша порода кучета), така Джеримая не отместваше поглед от Артър. Като че ли си бяха разпределили мълчаливо периметрите на действие. Така че през време на настъпилото мълчание Джеримая си чешеше брадата, загледан в Артър, като че ли се мъчеше да му изтръгне мислите с тирбушон.

След малко посетителят, на когото като че ли това мълчание додея, се надигна от мястото си и припряно застана с гръб към свещения огън, който не преставаше да гори от толкова години. Тогава мисис Кленъм каза, като за пръв път помести едната си ръка и му даде знак да се оттегли.

— Моля ти се, остави ни да си гледаме работата, Артър.

— Ще го сторя против волята си, мамо.

— Не е важно против какво или съгласно какво — отвърна тя. — Моля ти се да ни оставиш. Ела пак, когато смяташ, че дългът ти налага да погребеш нерадостно половин час тук. Лека нощ.

Според обичая им, тя му подаде скритите си в топли ръкавици пръсти, а той се надвеси над инвалидната й количка да допре устни до лицето й. Тогава му се стори, че бузата й е по-напрегната от обикновено и че е по-студена. Когато се изправяше, той проследи посоката на погледа й към мистър Бландоа, добрия приятел на мистър Флинтуинч, а мистър Бландоа щракна презрително с пръсти.

— Оставям вашия… вашия търговски познат в стаята на майка ми, мистър Флинтуинч — каза Кленъм, много изненадан и много неохотно.

Въпросното лице пак щракна пръсти.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ.

— Някога имах един приятел, добри ми другарю Флинтуинч — каза Бландоа, разкрачен пред огъня, и очевидно го каза, за да забави излизащия Кленъм, който се позапря при вратата, — имах приятел, който беше слушал много за тъмната страна на вашия град и обичаите му, че не би имал доверие да остане насаме нощя с двама души, които имат интерес да го вкарат под земята — ей богу, не, дори в почтена къща като тази, ако физически не е по-силен от тях. Пфю! Какъв страхливец, Флинтуинч, е?

— Псе, сър.

— Съгласен! Псе. Но той не би го сторил, мили Флинтуинч, ако не знаеше, че те желаят да го накарат да млъкне завинаги, но нямат силата. При такива обстоятелства той не би пил и чаша вода дори в такава почетна къща като тази, мили Флинтуинч, ако не види първо един от тях не само да пийне, но и да преглътне!

Кленъм счете за унизително да отговори, пък и не можеше, защото се задавяше от негодувание, та само стрелна с поглед посетителя на излизане. Посетителят го поздрави с ново щракане на пръстите и носът му увисна над мустаците, а мустаците щръкнаха в грозна усмивка.

— За бога, Ефри — прошепна Кленъм, когато тя му отвори вратата в тъмното антре, и влезе пипнешком на светлината от нощното небе. — Какво става тук?

Тя самата изглеждаше съвсем зловещо, застанала в тъмното с преметната през глава престилка, под която говореше с тих мъртвешки глас.

— Не ме питай нищо, Артър. Аз съм в някакъв сън от незапомнено дълго време. Върви си!

Той излезе и тя затвори вратата след него. Кленъм погледна нагоре към прозорците на майчината си стая и мъглявата светлина, убита от жълтите щори, като че ли повторно му нашепваше отговора на Ефри:

— Не ме питай нищо! Върви си!

Глава XІ Писмо от малката Дорит

Глава XІІ В която се състои голяма патриотична конференция

Прочутото име Мърдл от ден на ден се прославяше все повече и повече из страната. Никой не знаеше дали така високо прославеният Мърдл е направил добро на някого, бил той жив или мъртъв, или на каквото и да е земно същество; никой не знаеше дали у него се крие каква да е способност или проява, която да е осветила поне колкото една свещичка пътя на дълга или развлечението, на болката или удоволствието, труда или почивката, фактите или фантазията, множеството пътеки в лабиринта, из който тъпчат синовете на Адам; никой нямаше и най-малкото основание да предполага, че глината от която този идол бе направен, се различава от най-обикновената глина, в която дими най-мъждукащият фитил и едва крепи идола, да не потъне в забрава. Всички знаеха (или си мислеха, че знаят), че е натрупал огромно богатство; и само по тази причина пълзяха в краката му по-унизително и по-неизвинително, отколкото и най-черният дивак изпълзява от дупката си в земята, за да боготвори някой дънер или влечуго със заблудената си душа.

Нещо повече, дори главните жреци на това божество държаха кумира пред очите си като параван срещу своята низост. Множеството го обожаваше на доверие — макар винаги да знаеше ясно защо, — но свещенодействуващите пред олтара обикновено не изпускаха кумира от очи. Те седяха на богатата му трапеза и той на техните. Навсякъде го придружаваше една сянка, която казваше на тези главни жреци: „Такива ли са признаците, на които се доверявате и обичате и почитате; тази глава, тези очи, този говор, тонът и обноските на този човек? Вие сте подпорите на това Министерство на разтакането и управниците на народа. И когато неколцина от вас излязат от строя, всички мислят, че майката земя няма вече да роди втори управници като вас. В превъзходното ви познание на хората ли се крие вашето достойнство, което приема, ухажва и надува заслугите на този човек? Или, ако сте компетентни да разчетете правилно белезите, които никога не пропускам да ви покажа, когато той е между вас в по-голямата ви честност ли е вашето достойнство?“ Два твърде щекотливи въпроса, които се носеха из града заедно с мистър Мърдл, и по някакво мълчаливо споразумение се сподавяха.

Докато мисис Мърдл беше в чужбина, мистър Мърдл държеше голямата си къща отворена, за да минава през нея цял поток от посетители. Няколко между тях любезно обсебиха дома му. Три-четири знатни и весели дами от време на време си казваха:

— Хайде да вечеряме у нашия мил Мърдл в четвъртък! Кого да поканим?

И нашият мил Мърдл си получаваше нарежданията и седеше тежко на масата между гостите, а след това обикаляше тромаво гостните стаи и беше забележителен само с това, че нямаше никаква роля в забавлението, освен да го спъва.

Главният лакей, духът на отмъщението в живота на този велик човек, не смекчаваше за миг строгостта си. Той следеше за тези вечери в отсъствието на бюста и очите му сковаваха мистър Мърдл. Той беше корав човек и никога не намаляваше и с грам среброто от масата или с едничка бутилка — виното. Не допускаше да се даде вечеря, ако не е на съответната висота. Масата слагаше за своя прослава. Ако гостите намереха за добре да си вземат от сервираното, той нямаше нищо против; обаче то им се сервираше, за да се поддържа неговото собствено достойнство. Застанал прав до бюфета, той като че ли заявяваше: „Приел съм тази служба да гледам това, което сега ми е пред очите, и да не гледам нищо, което стои по-ниско.“ Ако чувствуваше липсата на бюста от постоянното му председателско място на масата, то беше, защото той представляваше част от неговото собствено достойнство, от която част бе временно лишен по неизбежни обстоятелства. Точно както би му липсвало украшението от средата на масата или някой хубав съд за охлаждане на виното, които са били изпратени на съхранение в банката.

Мистър Мърдл разпрати покани за вечеря в чест на Барнакълци. Лорд Десимъс щеше да присъствува и мистър Тайт Барнакл, и приятният младши Барнакл щеше да бъде представен на обществото; и целият хор от парламентарните Барнакълчета, които обикаляха из провинцията, докато парламентът беше разпуснат, и пееха възхвали за шефа си. Разбра се, че ще бъде велико събитие. Мистър Мърдл смяташе да вземе под покровителството си Барнакълци. Някакви деликатни преговори се бяха водили между него и благородния Десимъс — младия Барнакл с любезните маниери играеше ролята на посредник — и мистър Мърдл бе решил да хвърли във везните на Барнакълци тежестта на голямата си честност и големите си богатства. Злите езици подозираха нечисти сделки: може би защото беше безспорно, че ако чрез някоя сделка би могло да се осигури участието на безсмъртния враг на човешкия род, то Барнакълци биха сключили сделка и с него — за доброто на родината, само за доброто на родината.

Мисис Мърдл бе писала на великолепния си съпруг — когото би било ерес да считаме за нещо по-малко от всичките британски търговци от дните на Уитингтън31 насам, слети в едно и покрити с три фута дебела позлата, — бе писала на този свой съпруг едно след друго няколко писма от Рим, в които упорито настояваше, че сега или никога е моментът да се осигури Едмънд Спарклър. Мисис Мърдл му обясни, че въпросът на Едмънд е много спешен и че ще имат големи облаги, ако той получи някакво топло място веднага. В граматиката на мисис Мърдл, когато заговореше на тази важна тема, имаше само едно наклонение — повелителното; а това наклонение имаше само едно време, сегашното. Мисис Мърдл така настойчиво накара мистър Мърдл да спряга нейните глаголи, че мудната му кръв и дългите му маншети съвсем се раздвижиха.

В това възбудено състояние мистър Мърдл, чийто поглед блуждаеше около обувките на главния лакей, без да смее да го вдигне към огледалото на душата на това страшно същество, му съобщи намерението си да даде специална вечеря; не много голяма, но много специална. В отговор на което главният лакей даде да се разбере, че няма нищо против да бъде свидетел на най-изисканото събитие от този род: и денят на вечерята дойде.

Мистър Мърдл стоеше с гръб към огъня в една от гостните си и чакаше пристигането на важните гости. Той си позволяваше волността да си пече гърба на огъня само когато беше съвсем сам. В присъствието на главния лакей не би могъл да извърши подобен акт. Ако този негов угнетител се появеше в стаята в този момент, той мигом щеше да си стисне ръцете по стражарски и щеше да закрачи нагоре-надолу пред камината или да се запровира между разкошните мебели. Лукавите сенки, които като че ли излизаха от скривалището си, когато огънят пламваше, и се шмугваха обратно в него, когато той загасваше, бяха единствените свидетели на неговата волност. И те му бяха предостатъчни, ако се приеме, че тревожните погледи, които им хвърляше, означават нещо.

Дясната ръка на мистър Мърдл беше заета с вечерния вестник, а вечерният вестник беше зает с мистър Мърдл. Удивителното му предприятие, удивителното му богатство, удивителната му банка доставя тлъста храна за вестника тази вечер. Удивителната банка, чийто главен представител, основател и директор бе той, беше последното от многото чудеса на мистър Мърдл. И при това мистър Мърдл беше така скромен сред всички тези блестящи постижения, че много повече приличаше на човек, чиято къща е под запор, отколкото на финансов колос, разкрачен на килима пред собствената си камина в очакване на дребните корабчета, които щяха да доплават за вечеря.

Ето че и корабчетата вече завлизаха в пристанището! Любезният Барнакл младши пристигна пръв; но адвокатурата го настигна по стълбите. Адвокатът, въоръжен, както обикновено, с лорнета си, леко приведен по съдийски, се възрадва особено, като видя Барнакл младши, и изрази мнение, че „ще заседаваме in banco, както казваме ние, адвокатите, за да обсъдим нещо специално“.

— Наистина ли? — каза веселият Барнакл младши, чието име беше Фърдинънд. — Но как така?

— Но, моля — усмихна се адвокатът, — ако вие не знаете, как ще зная аз? Та вие сте в самото светилище на храма; аз съм само един от тълпата поклонници по полето отвън.

Ръката на адвоката беше лека или тежка в зависимост от клиента, с когото имаше работа. С Фърдинънд Барнакл тя беше ефирна. Адвокатът беше освен това винаги скромен и се подценяваше — посвоему. Страшно разнолик човек беше адвокатът, но една основна нишка минаваше през вътъка на всичките му шарки. Всеки човек, с когото имаше работа, в неговите очи беше съдебен заседател; и ако можеше, стараеше се на всяка цена да спечели този човек на страната си.

— Нашият прославен домакин и приятел — каза адвокатът, — нашата светла финансова звезда, в политиката ли се впуска?

— Впуска ли? Нима не знаете, че от известно време той е вече в парламента? — отвърна любезно Барнакл младши.

— Вярно — каза адвокатът с леко комедийния си смях, предназначен за специални съдебни заседатели; който беше съвсем различен от фарсовския му смях, предназначен за дребни търговци и обикновени заседатели: — той е вече от известно време в парламента. И все пак досега нашата звезда беше блуждаеща и нестабилна, хм!

Повечето свидетели биха се подвели от това „хм“ и биха дали утвърдителен отговор. Фърдинънд Барнакл обаче изгледа адвоката многозначително и не му даде никакъв отговор.

— Именно, именно — каза адвокатът, клатейки глава, защото нямаше да се остави да го отбият така лесно — и затова каза, че ще заседаваме in banco да обсъдим един специален въпрос, като имах пред вид, че това е тържествен случай, когато, както казва капитан Мъкхит, „съдиите се събраха: страшна гледка!“ Ние, адвокатите, сме достатъчно либерални, както виждате, за да цитираме капитана, макар че капитанът е жесток към нас. И все пак мисля, че бих могъл да дам като показание и едно признание на капитана — каза адвокатът и някак шеговито завъртя глава; защото и при официалните си пледоарии той винаги си даваше вид, че най-добродушно се шегува със себе си, — едно признание на капитана, че законите, общо взето поне, се създават с намерение да бъдат безпристрастни. Защото, както казва капитанът, дано го цитирам правилно, ако ли пък греша — тук той леко комедийно докосна рамото на събеседника си с лорнета, — то нека моят учен приятел ме поправи:

С тези думи те стигнаха до гостната стая, където мистър Мърдл се грееше на огъня. Мистър Мърдл се почуди, когато адвокатът влезе с такива думи на устата, та той трябваше да обясни, че цитира Гей32.

— Разбира се, това не е някой от нашите авторитети от Уестминстър Хол — каза той, — но все пак не е за презиране в очите на човек с такива практически познания за света като мистър Мърдл.

Мистър Мърдл погледна, като че ли се канеше да каже нещо, но веднага пак погледна, като че ли сметна да не казва нищо. Този промеждутък от време позволи да съобщят за идването на Епископа.

Епископа влезе смирено, но все пак с твърди и бързи стъпки, сякаш се бе завтекъл да си сложи официалните вълшебни обувки, с които вземаше седем левги на една крачка, та да обиколи света, за да види дали всички хора са в добро състояние. Епископа нямаше никаква представа, че случаят е от някакво значение. Това беше най-забележителната черта в държанието му. Той беше стегнат, свеж, весел, любезен, ласкав, но така удивително наивен.

Адвокатът отиде до него, за да се осведоми най-учтиво за здравето на съпругата му. Съпругата на Епископа била малко неразположена, понеже се простудила на някаква конфирмация33, но иначе била добре. Младият мистър Епископ също бил добре. Той си бил в енорията с жена си и невръстните си деца.

Следващият по ред пристигна хорът на Барнакълчетата, а след тях — лекарят на мистър Мърдл. Адвокатът, който пазеше по един ъгъл от окото си и от лорнета си за всеки, който влизаше през вратата, с когото и да говореше и за каквото и да разправяше, умело се промъкна между тях, без някой да го види, и погъделичка всеки член от заседателите на любимото му място. С някои от представителите на хора той се присмя на сънливия депутат, който излязъл в кулоарите предната вечер и после гласувал за противната страна. С други оплака новия дух на времето, който карал хората да проявяват неестествен интерес към обществените работи и обществените пари; с лекаря намери да каже някоя дума за здравето изобщо; налагаше се да му поиска и малко сведения относно някого от неговата професия — човек с безспорна ерудиция и изискани маниери, — но, разбира се, и други представители на лечебното изкуство (съдийски поклон) притежавали тези качества, развити до най-висша степен, — който му бил свидетел по едно дело и от когото след кръстосан разпит разбрал, че се считал за представител на нов начин на лечение, който се струвал на адвоката… е?… да, адвокатът е на това мнение, то било неговото лично мнение и той се надявал, че и лекарят ще го потвърди. Без да си позволява да решава в какво се състои спорът по този въпрос, все пак на адвоката се струвало от гледна точка на здравия разум, а не, така да се каже, от адвокатска прозорливост, че тази нова система е — нека бъде извинен за смелостта да каже пред очите на такъв голям авторитет — нещо като мистификация. Ах! Насърчен от такава силна поддръжка, сега адвокатът можеше смело да твърди, че е мистификация, и му олекна на душата.

В това време се появи мистър Тайт Барнакл, който като доктор Джонсъновия34 прочут познат имаше само една идея в главата си, и то погрешна. Този бележит господин заедно с мистър Мърдл седяха, потънали в мисли, в двата ъгъла на една жълта отоманка и пазеха гробно мълчание, също като двете крави от картината на Кайп35, която висеше на отсрещната стена.

Но ето пристигна и лорд Десимъс. Главният лакей, който изпълняваше досега само една страна от обикновените си функции: да оглежда гостите при влизането им (и то по-скоро пренебрежително, отколкото благосклонно), си даде труд да се изкачи чак до горния етаж, за да съобщи за пристигането му. Тъй като лорд Десимъс беше страшно внушителен пер, едно стеснително младо депутатче от Долната камара, което беше една от последните рибки, уловени от Барнакълците, и което беше поканено на това тържество да ознаменува улавянето си, замижа, когато Негово превъзходителство влезе.

Все пак лорд Десимъс се зарадва, като видя депутатчето. Той се зарадва и като видя мистър Мърдл, зарадва се, че вижда и Епископа, зарадва се, че вижда адвоката, радваше се, че вижда лекаря и Тайт Барнакл, и хора от Барнакълчета, радваше се, че вижда и Фърдинънд, частния си секретар. Лорд Десимъс, макар и да беше най-великият човек на света, не се отличаваше с изискани маниери и Фърдинънд го беше така добре обучил, че той не пропусна да каже на нито един от гостите, че се радва да го види. Като изчерпа този изблик на енергия и благоволение, Негово превъзходителство се включи в композицията по картината на Кайп и представи третата крава в групата на отоманката.

Адвокатът, който чувствуваше, че е спечелил всичките заседатели на своя страна и сега му оставаше да улови в мрежата си и председателя, се отправи веднага към него с лорнет в ръка. Той му постави за разглеждане въпроса за времето като тема, която не изисква официална резервираност. Адвокатът рече, че му казали (както казват на всеки, макар че кой казва и защо, ще си остане вечна тайна), че нямало да има праскови и кайсии тази година. Лорд Десимъс не бил чувал нищо лошо за прасковите си, но по-скоро вярвал, ако хората му не се лъжели, че нямало да му се родят ябълки. Ябълки ли? Адвокатът ахна от почуда и съчувствие. Фактически му беше все едно, ако по цялата земя не се родеше ни една ябълка, но интересът, който прояви по този ябълков въпрос, беше просто трогателен! Но, моля, лорд Десимъс — нали знаете, ние, досадните адвокати, обичаме да събираме сведения — човек не знае кога ще му потрябват, — та, лорд Десимъс, как ще обясните това? Лорд Десимъс не можеше да развие каквато и да е теория по въпроса. Този отговор можеше да смути някой друг, но адвокатът не го остави на мира и все така смело запита:

— Ами крушите?

Дълго след като адвокатът стана главен прокурор, този случай продължаваше да се цитира като най-големия му удар.

Лорд Десимъс си спомнил за една круша, която растяла някога в градината до задния двор на неговата хазяйка в Итън, на което дърво остана вечно да цъфти единственият му духовит каламбур. Той беше кратък, джобен каламбур, основан на разликата между итънските плодове и парламентарните плодове, но каламбурът беше от такъв род, че на лорд Десимъс се струваше невъзможно да се усети тънкостта му без пълно и всестранно запознаване с дървото. И така отначало историята не споменавала за никаква круша, сър, после открила дървото през зимата, пренесла го през сменящите се сезони, видяла го да напъпва, да разцъфтява, да роди плод, видяла плода да узрее, накъсо казано, отгледала дървото така прилежно и подробно, докато могло да се излезе от прозореца на спалнята и да се грабне плодът, че отегчените слушатели благодаряха на бога, че дървото било насадено, дълго преди лорд Десимъс да постъпи в Итън. Интересът, който адвокатът бе проявил към ябълките, избледня пред захласа, с който слушаше перипетиите на тези круши от момента, когато лорд Десимъс започна с думите: „С вашия въпрос за крушите ми напомнихте за една круша“, чак до богатото заключение: „и така ние преминаваме през различните промени в живота от плодовете на Итън до плодовете на Парламента“36, че слезе по стълбите до долния етаж с лорд Десимъс и дори после седна до него на масата, за да чуе историята докрай. По това време вече адвокатът почувствува, че си е осигурил и председателя и може да отиде да вечеря с добър апетит.

А вечерята беше такава, че да ти отвори апетит, дори ако нямаш. Най-редки блюда, великолепно приготвени и великолепно сервирани. Най-отбрани плодове, най-вкусни вина, най-изящни прибори от злато, сребро, порцелан и стъкло — чудеса на изкуството, безброй наслади за вкуса, обонянието и окото! О, какъв чудесен човек беше този Мърдл! Какъв велик човек, какъв майстор, как щедро и завидно надарен — с една дума, какъв богат човек!

Той яде само обичайната си проста, диетична храна на диспептик, която не струваше повече от двадесетина пенса. И през цялата вечер си остана така вързан в езика, както никой друг забележителен човек по света. За щастие лорд Десимъс беше едно от тези възвишени същества, с които не е нужно да се разговаря, защото винаги са погълнати от съзерцание на собственото си величие. Това даде възможност на срамежливото депутатче да си задържи очите отворени достатъчно дълго, за да види какво яде. Обаче заговореше ли лорд Десимъс, то ги затваряше отново.

Приятният Барнакл младши и адвокатът занимаваха гостите с приказките си. Епископа би бил също извънредно приятен, ако не беше неговата наивност. Той така скоро изоставаше от другите! Щом намекнеха за някаква сензация, той не разбираше за какво става дума. Светските работи не бяха по силите му; никак не можеше да ги проумява.

Това особено пролича, когато адвокатът между другото спомена, че бил щастлив да чуе какво партията щяла скоро да вербува добър член със здрава и ясна прозорливост — у когото няма нищо показно и външно, но притежава здрава мисъл и практичен ум, — а именно нашия приятел мистър Спарклър.

Фърдинънд Барнакл се засмя и рече: о, да, той вярва, че е така. Подаден глас си е глас и винаги добре дошъл.

Адвокатът съжаляваше, че нашият добър приятел липсва.

— Мистър Спарклър липсва днес, мистър Мърдл — рече той.

— В чужбина е с мисис Мърдл — отвърна този джентълмен, измъквайки се бавно от дългата си разсеяност, през време на която се мъчеше да вкара една супена лъжица в ръкава си. — Присъствието му не е належащо.

— Безсъмнено, магическото име Мърдл ще бъде достатъчна гаранция за всички — каза адвокатът и присви рамене.

— Ами… да… вярвам — съгласи се мистър Мърдл, като пусна лъжицата и неловко започна да си кръстосва ръцете и да ги завира в маншетите на ръкавите си, — вярвам, че моите хора там долу няма да създават трудности.

— Образцови хора! — каза адвокатът.

— Радвам се, че ги одобрявате — каза мистър Мърдл.

— Ами избирателите от другите две места — продължи адвокатът и очите му светнаха, като хвърли поглед към великолепния си съсед, — нали знаете, ние, адвокатите, сме любопитни и си пъхаме носа навсякъде. Все събираме оттук-оттам материали, които бог знае къде може да ни влязат в работа, да скърпиме някое мнение — та какво ще кажете за избирателите в онези две места? Така похвално ли се поддават на усилващото се влияние на това грандиозно предприятие и това славно име? Така леко и спокойно ли се вливат тези дребни ручейчета във величествения поток, който оплодява земята по пътя си, така прекрасно ли се подчиняват те на природните закони, че да може направлението им точно да се изчисли и предвиди?

Мистър Мърдл се смути малко от красноречието на адвоката, та погледът му зашари по най-близките солници и после рече колебливо:

— Те напълно съзнават дълга си към обществото, сър. Ще изберат всеки, когото им изпратя.

— Радвам се да го чуя — рече адвокатът. — Радвам се да го чуя.

Трите въпросни места бяха три отвратителни дупки на нашия остров, които съдържаха три малки затънтени, мръсни избирателни колегии от невежи къркачи и лапачи, които в пияно състояние бяха залитнали в джоба на мистър Мърдл. Фърдинънд Барнакл се изсмя непринудено и каза, че са веселяци. Епископа, чийто ум се рееше из облаците, се беше откъснал напълно от околната среда.

— Моля — запита лорд Десимъс и изгледа масата, — каква е тази история, гдето чувам за някакъв джентълмен, който бил дълго задържан в затвора на длъжниците, а се оказало, че е от богато семейство и наследил много пари? Чувам най-различни версии. Знаеш ли нещо по това, Фърдинънд?

— Зная само — каза Фърдинънд, — че създаде на Министерството, към което имам честта да принадлежа (блестящият Барнакл младши подхвърли фразата шеговито, като че ли да каже: „Добре знаем, че това са само фрази, но трябва да ги поддържаме, трябва да поддържаме играта“), безкрайно много неприятности и ни постави в безброй затруднителни положения.

— Затруднителни положения ли? — повтори лорд Десимъс с величествена пауза и замисляне над думите, което накара срамливото депутатче съвсем да замижи. — Затруднителни положения?

— Много объркана работа, наистина — забеляза Тайт Барнакл със силно възмущение.

— От какъв характер беше тази работа? — каза лорд Десимъс. — Какво беше естеството на тези… хм… затруднителни положения, Фърдинънд?

— О, историята е интересна като история — отвърна този джентълмен, — по-интересна не може да бъде. Този мистър Дорит (името му е Дорит) ни беше длъжник цяла вечност, преди феята да излезе от банката и да му донесе богатството. Той подписал някакъв контракт, който изобщо не беше изпълнен. Бил съдружник в някакво голямо предприятие — алкохол ли, копчета ли, вино ли или вакса, овесено брашно ли или вълнен текстил, свинско ли или телени копчета, желязо ли или петмез, или обувки, или бог знае какви потребности за войската или моряците, или кой да е — и предприятието фалирало, а тъй като ние бяхме между кредиторите, длъжниците бяха изпратени в затвора на законно основание, както му е редът, и прочие. Когато феята се появила и той поиска да ни се изплати, ей богу, стигнахме до такъв рекорд на проверки и контрапроверки, подписи и контраподписи, че ни бяха нужни шест месеца, за да разберем как да приемем парите и как да издадем разписка за това. Това бе истински триумф на обществена дейност — каза красавецът Барнакл младши и се засмя сърдечно. — Надали някой е виждал в живота си такъв куп формуляри. „Слушайте — каза ми един ден прокурорът, — ако бях поискал от това Министерство да ми отпусне две-три хиляди лири стерлинги, вместо да ги получи, сигурно нямаше да срещна толкова трудности.“ — „Прав сте, човече — рекох му, — и за в бъдеще ще знаете, че и ние вършим нещо тук.“

Приятният Барнакл младши завърши, като се изсмя още веднъж сърдечно. Той наистина беше непринуден, крайно приятен младеж и обноските му подкупваха.

Мистър Тайт Барнакъл не гледаше така лекомислено на въпроса. Според него, било неправилно от страна на мистър Дорит да безпокои Министерството, като поискал да си плати дълга след толкова години.

Но мистър Тайт Барнакл ходеше закопчан догоре и следователно имаше авторитет. Всички хора, които ходят закопчани, са с авторитет. На закопчаните хора им вярват. Дали за това въздействува на хората самото обстоятелство, че е в тяхна власт да се разкопчаят, а не се възползуват; дали пък считат, че мъдростта се кондензира и увеличава, ако я закопчеят, и се изпарява, ако я разкопчеят — така или иначе, важният човек е винаги закопчан. Мистър Тайт Барнакл никога нямаше да има и половината от цената, на която се котираше, ако палтото му не беше винаги закопчано чак до бялата му връзка!

— Може ли да запитам — каза лорд Десимъс, — дали мистър Дорит… хм… Дорит има деца?

Тъй като никой не отговори, домакинът каза:

— Има две дъщери, милорд.

— О, вие ги познавате? — запита лорд Десимъс.

— Мисис Мърдл ги познава. И мистър Спарклър. Всъщност — каза мистър Мърдл — струва ми се, че едното от младите момичета е направило впечатление на Едмънд Спарклър. Той е влюбчив, и… струва ми се… победата…

Тук мистър Мърдл спря и се загледа в покривката на масата; така правеше винаги, когато разбереше, че е наблюдаван или слушан.

Адвокатът беше необикновено доволен, че семейство Мърдл и това семейство вече са влезли във връзка. Той заяви тихо през масата на Епископа, че това е аналогичен пример на онези физически закони, които казват, че които си приличат, се привличат. Той гледаше на тази притегателна сила на парите към парите като нещо особено интересно и любопитно. Нещо необяснимо сродно с магнетизма и гравитацията. Епископа, който пак бе слязъл на земята, когато подхванаха тази тема, се съгласи. Той каза, че наистина е от голямо значение за обществото, когато човек, който неочаквано е получил власт да върши добро или зло на обществото, се слее, така да се каже, с по-висшата, по-гигантската сила, чието влияние (както при случая с нашия приятел, на чиято трапеза седим) обикновено действува в съгласие с най-добрите интереси на обществото. По този начин, вместо да имаме два съпернически и борещи се пламъка, единият по-силен, другият по-слаб, всеки от тях да дава бледа и несигурна светлина, ние получаваме слята, силна и ярка светлина, чиито благодатни лъчи пръскат равномерна топлина по цялата страна. Епископа, изглежда, много хареса изказването си по въпроса, та се разпростря по-нашироко, през което време адвокатът (за да не загуби един заседател) се преструваше, че е в краката му и гълта неговите поучения.

Вечерята и десертът траяха три часа, та срамливото депутатче така замръзна под сянката на лорд Десимъс, че дори и храната, и напитките не можаха да го сгреят. Лорд Десимъс, като висока кула в равнината хвърляше сянка през цялата маса, скриваше светлината на уважаемия депутат, смразяваше го чак до мозъка на костите и го накара да добие страшна представа за разстоянието между хората. Когато той предложи на нещастника да се чукнат, черната му сянка падна върху него и съвсем го обърка; а когато каза: „За ваше здраве, сър“, около него всичко опустя и хората изчезнаха от очите му.

Най-после лорд Десимъс закръжи между картините с чаша кафе в ръка и даде повод за размисъл на всички умове относно вероятностите да спре да кръжи и да даде възможност на по-дребните птички да запърхат до горния етаж; нещо, което не можеше да стане, докато той не разпери благородните си крила и литне в тази посока. След няколко безплодни размахвания на крилата най-после той се понесе нагоре към приемните стаи.

И тук възникна една трудност, както става винаги когато двама души са поканени нарочно на вечеря, за да разговарят по някой въпрос. Всички (освен Епископа, който не подозираше нищо) знаеха отлично, че тази вечеря е изядена и изпита с определената цел лорд Десимъс и мистър Мърдл да си поговорят пет минути. Така внимателно подготвеният случай дойде — и сега стана ясно каква голяма изобретателност е нужна, за да се съберат двамата вожда в същата стая. Мистър Мърдл и благородният му гост упорито обикаляха в противоположните краища на стаята. Напразно любезният Фърдинънд докара лорд Десимъс да погледа бронзовите коне близо до мистър Мърдл. Тогава пък мистър Мърдл се изплъзна и се отплесна нанякъде.

Тъкмо докара мистър Мърдл при лорд Десимъс да му разкаже историята на уникалните дрезденски вази, лорд Десимъс се изплъзна и отиде нанякъде, докато той още приближаваше своя човек до целта.

— Виждали ли сте подобно нещо? — запита Фърдинънд адвоката, след като бе разкарван напразно няколко пъти.

— Често — отвърна адвокатът.

— Остава само аз да натикам единия в един ъгъл, а вие да натикате другия — каза Фърдинънд, — иначе в края на краищата няма да излезе нищо.

— Много добре — каза адвокатът. — Аз ще натикам Мърдл, ако искате, но не милорда.

Както беше раздразнен, Фърдинънд се разсмя.

— Дявол да ги вземе и двамата! — каза той, като си погледна часовника. — Искам да се измъкна. Какъв бяс им пречи да се съберат? И двамата знаят какво искат и какво смятат да правят. Гледайте ги!

Те продължаваха да се мяркат в противоположните краища на стаята, като всеки от тях смешно се преструваше, че не мисли за другия, а то беше така очевидно, като че ли мисълта беше написана с тебешир на гърба му. Епископа, който преди малко бе участвувал в групата на адвоката и Фърдинънд, но чиято наивност и святост пак го бе изключила от темата, се приближи до лорд Десимъс и се впусна в разговор с него.

— Най-добре да доведе лекаря на Мърдл да го улови и задържи — каза Фърдинънд, — а после ще примамя славния си роднина и ако не успея, просто ще го довлека насила.

— Щом като ми правите чест да потърсите скромната ми помощ — каза адвокатът с най-лукавата си усмивка, — тя ще бъде ваша с най-голямо удоволствие. Не смятам, че един човек може да извърши сам тази задача. Но ако вие се нагърбите да задържите лорда в онази най-отдалечена приемна, където той сега така се е задълбочил в мисли, аз ще се нагърбя да доведа нашия мил Мърдл — няма да му дам възможност да се изплъзне този път.

— Дадено! — рече Фърдинънд.

— Дадено! — рече адвокатът.

Адвокатът представляваше чудесна гледка: размахал лорнета си за панделката, привел леко рамене, като че ли се кланяше, самодоволно усмихнат на всички заседатели в света, уж случайно се озова до рамото на мистър Мърдл, възползува се бързо от това благоприятно обстоятелство и му заговори по някакъв дребен въпрос, по който държеше да получи напътствие в светлината на практичните му познания. Тук той улови мистър Мърдл под ръка и леко го поведе; някой си банкер, когото ще назовем А. Б., авансирал значителна парична сума, да речем петнадесет хиляди лири стерлинги, на някой си негов клиент, когото ще зовем П. К. (Тук понеже се приближаваха до лорд Десимъс, той хвана мистър Мърдл по-здраво.) Като гаранция за изплащането на този аванс на П. К. — когото можем да наречем вдовица — в ръцете на А. Б.били депозирани нотариалните актове на едно имение, което ще наречем Блинкитър Додлз. Сега въпросът се състоял в следното: синът на П. К., който тогава вече бил пълнолетен, имал известно право да сече и подкастря горите в Блинкитър Додлз… но жалко наистина! Жалко! В присъствието на лорд Десимъс не бива да задържам домакина с нашите сухи правни въпроси. Ще оставим това за друг път. Адвокатът наистина се почувствува неловко и отказа да каже и дума повече. Не би ли му отделил Епископа няколко минутки? (Той бе вече настанил мистър Мърдл на един диван до лорд Десимъс и сега или никога беше моментът двамата да кръстосат шпаги.)

С изключение на Епископа, който, както винаги, нямаше и най-малка представа какво става — останалите гости, силно възбудени и любопитни, се скупчиха около огъня на съседната приемна и се преструваха, че разговарят непринудено по най-различни дребни злободневки, докато мислите и погледите на всички тайно се въртяха около уединената двойка. Хорът беше особено развълнуван, може би защото ужасно се боеше да не би някое тлъсто парченце да му се изплъзне. Само Епископа говореше непрестанно и спокойно. Той разговаряше с великия лекар за разслабването на гласните връзки, от което много често страдали младите свещеници, и по какъв начин да се ограничи широкото разпространение на тази болест сред църквата. Лекарят беше на мнение, че най-добрият начин да се избегне това е, първо, да се научиш да четеш проповеди, преди да направиш от това своя професия. Епископа запита колебливо, наистина ли мисли така? И лекарят отвърна решително „да“.

Същевременно Фърдинънд беше единствен от компанията, който играеше роля на разузнавач и стоеше някъде по средата между компанията и двамата, като че ли лорд Десимъс правеше някаква хирургическа операция на мистър Мърдл, или обратно — мистър Мърдл — на лорд Десимъс, и услугите му можеха да бъдат всеки миг нужни. И наистина след четвърт час лорд Десимъс извика: „Фърдинънд!“ и той отиде и зае мястото си в конференцията, която продължи още пет минути. Тогава от хора се изтръгна полусподавена въздишка, защото лорд Десимъс стана да си върви. Пак обучен от Фърдинънд така, че дори да стане симпатичен, той се ръкува по най-блестящ начин с всички и дори рече на адвоката:

— Дано не ви отегчих с моите круши.

На което адвокатът отговори:

— Итънските ли, милорде, или парламентарните? — като показа елегантно по този начин, че е запомнил каламбура, и деликатно даде да се разбере, че ще го помни, докато е жив.

След него напусна и цялата авторитетна тежест, закопчана в лицето на мистър Тайт Барнакл; а след него и Фърдинънд Барнакл се забърза за операта. Някои от останалите постояха още малко да чукнат златните си чаши ликьор върху тънкокраките масички от времето на Людовик XIV; и отчаяно се надяваха да чуят някоя дума от мистър Мърдл. Обаче Мърдл, както обикновено, се влачеше бавно из гостните като мътна вода и не обелваше и зъб.

Не минаха ден-два и по целия град се разнесе новината, че Едмънд Спарклър, ескуайър, доведен син на световноизвестния мистър Мърдл, е провъзгласен за един от лордовете на Министерството на разтакането; със звън на фанфари бе съобщено на всички правоверни, че това чудесно назначение трябва да се посрещне с радост като милостив и благосклонен израз на дълбока почит, оказана от милостивия и благосклонен Десимъс на онези търговски среди, чиито интереси в една търговска страна… и прочие, и прочие…

Така подкрепена от този официален израз на уважение, чудесната банка и всички останали чудесни предприятия продължиха да съществуват и да се издигат; и зяпачите идваха в Харли Стрийт и Кавендиш Скуеър само да погледнат къщата, където живееше това златно чудо.

И когато виждаха главния лакей да си подава главата на вратата в някой миг на благоволение, зяпльовците се удивяваха на разкошния му вид и се питаха колко ли пари има в чудната банка. Но ако познаваха по-добре почтената Немезида, хич нямаше да се питат такова нещо и биха могли да кажат цифрата най-точно.

Глава XІІІ Епидемията се разпространява

Че да се спре моралната зараза, е толкоз трудно, колкото да се спре физическата; че такава зараза се разпространява със силата и бързината на чумата, че заразата, веднаж пробила път, няма да пощади никоя професия или положение, но ще пипне и хора с най-добро здраве и ще се развие там, където най-малко очакват, е факт, установен от опита така здраво, както че човешките същества дишат въздух. Безценна услуга би било за човечеството, ако заразените, в чиято слабост и пороци се пораждат тези отровни и опасни смущения, можеха веднага да се заловят и поставят под строг арест (да не кажем, да се премахнат), преди отровата да започне да се предава на други.

Както огромният пожар изпълва въздуха надалече със своето свистене, така и свещеният пламък, раздухан от Барнакловци, накара въздуха да отеква все повече и повече от името Мърдл. То беше на всички уста и кънтеше във всички уши. Никога не бе имало, нямаше и не щеше да има друг като мистър Мърдл. Както вече казахме, никой не знаеше какво е извършил, но всички знаеха, че по-велик човек от него не се е раждал.

Долу, в Двора на кървящото сърце, където у никого не можеше да се намери едно излишно петаче, интересът към това чудо на века беше така голям, както и на борсата. Мисис Плорниш, която търгуваше сега с бакалски стоки и галантерия в уютно магазинче в ъгъла на двора, при горния край на стъпалата, където старият й баща с Меги й бяха помощници, държеше цели речи за него от тезгяха, когато разговаряше с клиентите си. Мистър Плорниш, който участвуваше в някакво дребно строително предприятие в района, с мистрия в ръка разправяше от върха на скелите и от керемидите на къщите как, според думите на хората, мистър Мърдл е точно човекът, запомнете, който ще оправи онези работи, гдето искат оправяне, и, да видите, той ще ни изведе на добър край. Мистър Баптист, единственият квартирант на мистър и мисис Плорниш, живееше скромно и с лишения, както си шепнеха хората, за да пести и да си вложи парите в известното предприятие на мистър Мърдл. А пък когато дамските кървящи сърца дойдеха за няколко грама чай и цели тонове приказки, те осведомяваха мисис Плорниш, че чули от братовчедка си Мери-Ан, която, знаете, работела в този бранш, че роклите на госпожата му можели да напълнят три вагона, че по-красива от нея не е имало, госпожо, а пък бюстът й — просто мрамор! И още казвали, госпожо, че този, гдето го взели в правителството, бил неин син от първия й съпруг, а той пък бил генерал и командувал армии, и печелел победи, ако можело да се вярва на хорските приказки. И още казвали, че според думите на самия мистър Мърдл, ако имал сметка, бил готов да купи и цялото правителство без печалба, но не бил съгласен да понася и загуба. И как може да се очаква такъв човек да губи, госпожо, гдето, така да се каже, и не е лъжа, пътят му е покрит със злато, а колко жалко, че не са му уредили нещо, та да е имал сметка да поеме правителството, защото такъв като него, и само такъв, знае колко са се покачили цените и на хляба, и на месото и такъв като него, и само такъв може и знае как да им смъкне цената.

Треската в Двора на кървящото сърце така се засили и разрасна, че дори през дните, когато мистър Панкс събираше наемите, броят на заболелите не престана да расте. В тези дни болестта приемаше особена форма и караше заразените да намират голямо извинение, дори утешение, като се позовават на магическото име.

— Е, хайде сега! — казваше мистър Панкс на някой неиздължен наемател. — Плащай си! По-скоро!

— Нямам пари, мистър Панкс — отговаряше неустоялият. — Казвам ви самата истина, сър, ей богу, нямам пукната пара!

— Но така не може, вие добре знаете! — отвръщаше мистър Панкс. — Да не си мислите, че ще ви се размине!

И неустоялият признаваше шепнешком: „Не, сър“, защото не очакваше нищо подобно.

— Нали знаете, че моят господар не търпи такива работи — продължаваше мистър Панкс. — Той не ме е изпратил тук за това. Хайде, плащайте си!

И тогава неустоялият отговаряше:

— А, мистър Панкс. Ако бях богаташът, чието име е на всяка уста, ако аз се наричах Мърдл, сър, веднага щях да си платя, и то с каква радост.

Диалозите на тема „наем“ обикновено се водеха на вратите или в антретата и в присъствието на няколко дълбоко заинтересовани кървящи сърца. Такива забележки винаги се посрещаха с одобрителен ропот, като убедителни аргументи, а самият длъжник, колкото и мрачен и смутен да беше преди, винаги се ободряваше след такава подкрепа.

— Ако бях мистър Мърдл, сър, нямаше да имате повод да се оплаквате от мене. Вярвайте ми, нямаше! — продължаваше длъжникът и клатеше глава. — Тогава щях да ви заплатя така бързо, мистър Панкс, че нямаше да е нужно да ми напомняте.

Тук публиката отново зашумяваше одобрително — та имаше ли по-справедливи думи от тези и не бяха ли те равни на заплащане?

Сега вече мистър Панкс биваше принуден да каже, като записваше името на длъжника в тефтера:

— Е, няма що, ще ти докарам пристав и ще те изгоня, ето какво си навличаш! Безполезно е да ми разправяш за мистър Мърдл. Нито ти си мистър Мърдл, нито пък аз.

— Не сте, сър — отговаряше длъжникът. — Где да бяхте, сър!

Тук публиката откликваше бързо и прочувствено.

— Е, где да бяхте, сър!

— Щяхте да бъдете по-мек към нас, ако бяхте мистър Мърдл, сър — продължаваше неизправният с повишен дух, — и за всички щеше да е по-добре. И за нас, пък и за вас. Тогава нямаше да е нужно да измъчвате никого, сър. Нямаше да измъчвате нас, пък и себе си нямаше да измъчвате. И на душата ви щеше да е по-леко, сър, а и другите щяхте да оставите на мира, наистина щяхте, ако бяхте мистър Мърдл.

Този вид комплименти предизвикваха неудържимо смущение у мистър Панкс и той дълго не можеше да се съвземе след подобни нападения. Само започваше да хапе ноктите и да пуфти срещу поредния длъжник. Тогава отзивчивите кървящи сърца се скупчваха около пуснатия длъжник и най-голямото им утешение беше да разказват фантастични слухове относно капитала на мистър Мърдл.

В един от дните, когато събираше наемите, и след едно от многото подобни поражения, след като събра, каквото можа, мистър Панкс сложи тефтера си под мишница и се запъти към ъгъла на мисис Плорниш. Мистър Панкс не отиваше с официална цел, а просто на гости. Беше прекарал тежък ден и искаше да се поразговори. По това време той беше вече в приятелски отношения със семейство Плорниш и често се отбиваше при тях в подобни моменти и внасяше в разговора и своя дял от спомени за мис Дорит.

Приемната в магазина на мисис Плорниш беше украсена под собствения й надзор и стената откъм магазина представляваше плод на нейната фантазия, който й доставяше особена радост. Това поетическо разкрасяване на гостната идваше от обстоятелството, че художникът бе изрисувал стената във вид на фасада на котидж със сламен покрив, като бе включил (доколкото позволяваха крайно непропорционалните размери) истинската врата и прозореца. Скромен слънчоглед и орлови нокти бяха нарисувани богато разцъфтели пред тази селска къщичка, а пък изобилният черен пушек от комина показваше или охолство, или че не е скоро чистен. Вярното куче се спускаше от прага към краката на любезния посетител и кръгъл гълъбарник, обкръжен от облак гълъби, стърчеше над градинската ограда. На вратата (когато бе затворена) се виждаше месингова табелка с надпис „Щастлив котидж“, Т. и М. Плорниш, като съдружието означаваше съпруг и съпруга. Надали поезия или произведение на изкуството е събуждало такъв възторг у някого, както съчетанието на двете имена в този въображаем котидж възторгваше мисис Плорниш. Нищо, че когато Плорниш се облегнеше на него да си пуши лулата след работа, шапката му закриваше гълъбарника с всичките гълъби, гърбът му поглъщаше целия котидж, а ръцете му, пъхнати в джобовете, изскубваха цъфналата градина и опустошаваха околността. За мисис Плорниш котиджът продължаваше да си е най-хубавият котидж и най-чудесната илюзия; и какво от това, че окото на мистър Плорниш стигаше няколко инча над капандурата на таванската стая в сламения покрив. Да седи в магазина, след като го затворят, и да слуша баща си, като пее в този котидж, беше истинска пасторала за мисис Плорниш, възкресяване на Златния век. И наистина, ако това славно време можеше да се възкреси или ако изобщо бе съществувало, съмнително е дали щеше да роди много дъщери, така способни на сърдечни възторзи като бедната жена.

Звънчето над вратата на магазина издрънча и ги предупреди, че иде посетител. Мисис Плорниш излезе от Щастливия котидж да види кой е.

— Сетих се, че сте вие, мистър Панкс — каза тя, — нали е вашата редовна вечер. Ето го и татко, виждате ли, излезе да услужи, щом чу звънеца, като някой пъргав млад търговец. Нали изглежда добре? Татко се радва повече на вас, отколкото на някой клиент, защото от душа обича да си побъбри; а когато стане дума за мис Дорит, още повече му е приятно. Никога не сме чували татко да пее така хубаво, както сега — каза мисис Плорниш и беше така горда и доволна, че чак гласът й затрепера. — Снощи ни пя така хубаво, че Плорниш стана и му държа следната реч през масата: „Джон Едуърд Ненди — казва на татко Плорниш, — никога не съм ви чувал да докарате трелите така хубаво, както ги докарахте тази вечер!“ Е, това не е ли приятно, мистър Панкс, а, кажете?

Мистър Панкс, който най-любезно изсумтя нещо на стареца, отговори утвърдително и небрежно запита дали онзи веселяк Алтро се е завърнал вече. Мисис Плорниш отговори, че не е, макар че е отишъл до Уест Енд по работа и казал, че ще се върне навреме за чая. Тогава мистър Панкс бе гостоприемно поканен да влезе в Щастливия котидж, където срещна по-големия мастър Плорниш, току-що завърнал се от училище. Като препита леко младия ученик върху образователните му занимания през деня, той откри, че по-напредналите ученици, които вече четели дълъг текст и стигнали до буквата М, имали да преписват „Мърдл, милиони“.

— Понеже става дума за милиони, как я карате вие, мисис Плорниш? — запита Панкс.

— Много добре наистина, сър — отвърна мисис Плорниш. — Татко, миличък, иди в магазина, моля ти се, да постегнеш малко витрината преди чая, ти имаш такъв добър вкус.

Джон Едуърд Ненди заситни нататък, много доволен, че може да изпълни желанието на дъщеря си. По този начин мисис Плорниш, която изпитваше смъртен страх да говори за парични работи пред стареца, да не би да каже нещо, което да го стресне и да го накара да избяга в приюта за бедни, сега остана да си изкаже свободно болките пред мистър Панкс.

— Наистина, търговията върви добре, сър — каза мисис Плорниш с понижен глас, — и клиентелата е отлична. Само едно е лошо — вересията.

Тази спънка, доста силно почувствувана от повечето хора, които имаха търговски връзки с жителите на Кървящото сърце, беше сериозно препятствие в търговията на мисис Плорниш. Когато мистър Дорит й помогна да отвори магазина, жителите на Кървящото сърце проявиха живо участие и решителност да я подкрепят, което правеше чест на човешката природа. Като признаха, че тя има право на тяхното великодушие, понеже беше живяла дълго време в квартала им, те се заклеха тържествено, че ще пазаруват само от мисис Плорниш и от никой друг. Под влиянието на тези благородни чувства те дори се престараваха малко и купуваха бакалски деликатеси и масло, на които не бяха свикнали; и си казваха един на друг, че ако наистина малко превишават разходите си, правят го заради приятел и съсед, и за кого ще похарчиш повечко, ако не за такъв? С тази подкрепа търговията тръгна извънредно живо и складираните запаси се харчеха с най-голяма бързина. С една дума, ако само жителите на Кървящото сърце си плащаха, предприятието щеше да има пълен успех, тъй като обаче те купуваха само на вересия, реализирани печалби още не бяха започнали да се показват в тефтера.

Като видя това състояние на сметките, мистър Панкс така се ужаси, че косата му щръкна като на същинско прасе. В този момент мистър Ненди отново влезе в котиджа и с мистериозен вид ги помоли да дойдат да видят как странно се държи мистър Баптист, като че ли нещо го е изплашило. И тримата влязоха в магазина и като погледнаха през витрината, видяха мистър Баптист, пребледнял и възбуден, да прави следните номера: първо се скри горе на стълбите, които водеха в двора, и започна да наднича нагоре-надолу по улицата, протегнал предпазливо глава до вратата на магазина. След като огледа всичко внимателно, той излезе от скривалището си и тръгна бързо надолу по улицата, като че ли си отива; после изведнъж се врътна и със същата бързина и вид тръгна в обратна посока. Повървя нагоре по улицата толкова, колкото бе повървял надолу, и изведнъж пресече пътя и изчезна. Целта на последната маневра стана ясна, когато влетя в магазина от другата страна, което показа, че е направил голяма обиколка чак от другия край на двора, откъм Дойс и Кленъм, после го е прекосил целия и се е втурнал в магазина. Вече беше съвсем задъхан, разбира се, и сърцето му биеше по-бързо от звънчето на вратата, което остана да трепти и звънти след него от бързото затваряне на вратата.

— Здравей, юнак! — каза мистър Панкс. — Какао има, Алтро, човече?

Мистър Баптист, или синьор Кавалето, сега вече разбираше английски почти така добре, както самият мистър Панкс, и можеше да говори много добре. Въпреки това мисис Плорниш с извинителна гордост от езиковите си дарования, която я караше да се чувствува едва ли не италианка, влезе в ролята на преводачка.

— Той иска знае — рече мисис Плорниш — какво не в ред?

— Да влезем в Щастливия котидж, падрона — отвърна мистър Баптист и посочи много тайнствено с десния си показалец, — да влезем там!

Мисис Плорниш се гордееше с титлата падрона, която, според нея, означаваше не толкова господарка на къщата, колкото майсторка на италианския език. Тя веднага изпълни желанието на мистър Баптист и всички влязоха в котиджа.

— Той надява вие не страх — каза тогава мисис Плорниш, като превеждаше думите на мистър Панкс по нов начин с присъщата си богата изобретателност. — Какво случи? Говорете на падрона!

— Видях някого — отвърна Баптист. — Аз него rincontrato!37

— Него! Кой него? — запита мисис Плорниш.

— Лош човек. Най-лош човек. Надявах се никога не го видя вече.

— Как вие знаете той лош? — запита мисис Плорниш.

— Не е важно, падрона. Зная това твърде добре.

— Той вас видя? — запита мисис Плорниш.

— Не. Дано не. Вярвам, че не.

— Той казва, че е срещнал някакъв лош човек — преведе мисис Плорниш малко снизходително на баща си и мистър Панкс, — но се надява, че лошият човек не го е видял. — Защо — запита мисис Плорниш, като се обърна пак на италиански, — защо надява лош човек вас не видя?

— Падрона, мила моя — отвърна чужденецът, когото тя така мило покровителствуваше, — моля ви, не ме питайте. Пак повтарям, това не е важно. Аз се боя от този човек. Не искам да го виждам, не искам той да ме познае — никога! Стига вече, красавице моя! Да оставим това настрана!

Темата му беше така неприятна и така пропъди обичайната му веселост, че мисис Плорниш се отказа да настоява, пък и чаят вече бе запарен на скарата в камината. Но въпреки че престана да разпитва, любопитството и удивлението й не намаляха, както и на мистър Панкс, който се задъха така при влизането на дребния италианец, че още продължаваше да пуфти като локомотив, който изкачва стръмнина с тежък товар. Меги, сега облечена по-добре от преди, макар че още си държеше на ужасното боне, през цялото време седеше в дъното на стаята със зяпнали уста и изблещени очи и не престана да зяпа и да се пули и след прекъсването на разговора. Повече нищо не се каза по въпроса, макар че всички мислеха за него, дори и двамата малки Плорнишовци, които преглъщаха вечерята си така, като че ли бе съвсем излишно да ядат хляб и масло, щом имаше неприятната вероятност най-лошият човек да се появи и да ги погълне. Малко по малко мистър Баптист се оживи и зачурулика отново, но не се помръдна от стола си до прозореца зад вратата, макар това да не беше обичайното му място. Щом издрънчеше звънчето, той трепваше и надничаше плахо навън, уловил края на перденцето, за да прикрие лицето си — очевидно още не беше сигурен дали човекът, от когото се боеше, не го беше проследил като ловджийско куче въпреки всичките му криволичения.

Влизането на двама-трима клиенти един след друг и на мистър Плорниш накара мистър Баптист достатъчно често да повтаря държанието си, за да привлече вниманието и на другите. След чая децата си легнаха и мисис Плорниш се готвеше да направи редовното предложение на баща си да им изпее песента за Хлое, когато звънчето издрънка и мистър Кленъм влезе.

Кленъм бе умувал дълго над тефтерите и писмата си тази вечер, защото чакалните в Министерството на разтакането му отнемаха страшно много време. Но отгоре на всичко и повече от всичко го потискаше и безпокоеше последната случка у майка му. Той изглеждаше отпаднал и самотен. Така се и чувствуваше; и все пак на връщане в къщи той мина през този край на двора, за да им съобщи, че е получил още едно писмо от малката Дорит.

Новината предизвика сензация в котиджа и отвлече вниманието от мистър Баптист. Меги веднага си проби път напред, като че ли поглъщаше вестта за своята майчица не само с уши, но и с нос, уста и очи, само че последните бяха замъглени от сълзи. Тя особено се зарадва, когато Кленъм я увери, че в Рим има болници, и то уредени много добре. Мистър Панкс се издигна особено много в очите на всички, понеже беше специално поздравен в писмото. Всички бяха доволни и проявиха интерес, така че Кленъм бе добре възнаграден за труда си.

— Но вие сте уморен, сър! Позволете да ви направя чаша чай — каза мисис Плорниш, — ако благоволите да го изпиете в котиджа; и, разбира се, много ви благодарим, че сте така любезен да си спомняте за нас.

Мистър Плорниш, който считаше, че като домакин трябва да прибави и своите благодарности, ги поднесе във форма, която, според него, най-идеално съчетаваше официалност и искреност.

— Джон Едуърд Ненди — каза мистър Плорниш, като се обърна към стареца, — сър, такива скромни постъпки без искрица гордост не се представят често и затова, когато се видят, трябва да им се отдаде благодарност и почит, защото иначе може да доживеем да ги търсим и да не ги намерим и тогава така ни се пада.

На което мистър Ненди отговори:

— От все сърце съм съгласен с мнението ти, Томъс, което е също като моето, следователно нито дума повече и като не искам да изоставам от това мнение, което е „да“, Томъс, „да“, е мнението, с което винаги съм единодушен, а където няма разлика в мненията, там има само едно мнение, а не две, не, Томъс, не!

С по-малка тържественост и Артър изрази задоволството си, че те така високо са оценили малкото му внимание; а колкото за чая, обясни, че още не е вечерял, и си отива право в къщи да се подкрепи след дългия дневен труд, иначе щял с готовност да приеме гостоприемната покана. Тъй като мистър Панкс шумно набираше пара за тръгване, той завърши, като покани този господин да си вървят заедно. Мистър Панкс заяви, че не желае нищо по-добро, и двамата напуснаха Щастливия котидж.

— Ако дойдете у дома с мене, Панкс — каза Артър, когато излязоха на улицата, — и поделите с мене вечерята ми, ще ми направите почти благодеяние, защото съм изморен и без настроение тази вечер.

— Поискайте ми по-голяма услуга, когато имате нужда — каза Панкс, — и аз ще я сторя.

Едно мълчаливо разбирателство и съгласие бе установено между този странен човек и Кленъм от деня, в който той му разказа в двора на Маршалси как се е борил за семейството Дорит зад гърба на мистър Ръг. Когато екипажът потегли в онзи паметен ден, в който семейството си замина, те двамата го доизгледаха заедно и заедно си тръгнаха бавно за дома. Когато дойде първото писмо от малката Дорит, никой не прояви такъв интерес към нея, както мистър Панкс. Второто писмо, в този момент в джоба на мистър Кленъм, специално го поздравяваше. Макар досега никога да не бе правил излияния или демонстрации на чувствата си пред Кленъм и макар това, което току-що бе казал, да бе изразено с малко думи, Кленъм изпитваше все по-голяма увереност, че по своя странен начин мистър Панкс се привързва все повече към него. Всички тези нишки се преплитаха и тази вечер превърнаха мистър Панкс в котвено въже за Кленъм.

— Аз съм съвсем сам — обясни Артър, както вървяха. — Моят съдружник отсъствува по работа далече оттук и вие ще можете да се чувствувате при мене като у дома си.

— Благодаря ви. Вие не обърнахте много внимание на малкия Алтро преди малко, нали? — запита Панкс.

— Не. Защо питате?

— Той е слънчев човек и ми харесва — каза мистър Панкс. — Нещо лошо му се е случило днес. Имате ли представа какво би могло да го е разтревожило?

— Вие ме изненадвате. Нямам представа.

Мистър Панкс обясни защо пита. Артър никак не очакваше да чуе това и не можеше да даде никакво обяснение.

— Дали не е добре да го запитате — каза Панкс, — понеже е чужденец?

— Какво да го запитам? — отвърна Кленъм.

— Какво му тежи на душата.

— Мисля, че първо трябва сам да се уверя, че нещо му тежи на душата — каза Кленъм. — Аз намирам, че във всяко отношение той е така старателен, така благодарен (за най-малкото нещо) и така достоен за доверие, че може да излезе, като че ли го подозирам в нещо. А това би било много несправедливо.

— Вярно — каза Панкс. — Но слушайте! Вие не бива да ставате господар на никого, мистър Кленъм. Прекалено сте деликатен.

— Колкото за това — засмя се Кленъм, — много малко се чувствувам господар на Кавалето. Резбарството му го храни. Той държи ключовете на фабриката, през вечер е пазач и освен това е нещо като домакин; обаче имаме малко работа за неговите способности. Не! По-скоро съм негов съветник, отколкото господар. Ако ме наречете негов постоянен съветник и банкер, би било по-близко до действителността. Но като казвам, че съм негов банкер, не е ли интересно, Панкс, че спекулациите, които точно сега се въртят из главите на толкова хора, се въртят и в Кавалетовата?

— Спекулации ли? — изсумтя Панкс. — Какви спекулации?

— Тези предприятия на Мърдл.

— О! Капиталовложенията! — каза Панкс. — Ай, ай, ай! Не знаех, че говорите за капиталовложения.

Бързият му отговор накара Кленъм да го погледне, усъмнен дали няма наум нещо повече от казаното. Тъй като думите му бяха придружени с ускоряване на крачките му и съответното затруднение в дихателния му апарат, Артър не настоя и те скоро стигнаха до дома му.

Вечерята, която се състоеше от супа и баница с месо от гълъб, сервирана на малка кръгла масичка пред огъня и полята с бутилка хубаво вино, смаза най-ефикасно колелата на мистър Панкс. Така че, когато Кленъм извади лулата си и даде още една на Панкс, последният се почувствува съвсем добре.

Известно време те пускаха мълчаливо кълбета дим — мистър Панкс напомняше кораб, който плава при попътен вятър, в спокойно море и всички други благоприятни условия. Той заговори пръв и каза:

— Да. Капиталовложения е думата.

Кленъм го погледна както преди и рече:

— Ха!

— Пак се връщам на това, както виждате — рече Панкс.

— Да, виждам, че се връщате на същото — отвърна Кленъм, като се питаше защо.

— Не ви ли се видя странно, че тези мисли се въртят и в главата на Алтро? А? — запита Панкс, като пушеше. — Не се ли изразихте така?

— Така казах.

— Да! Но като си помислите, че целият двор се е запалил на тази тема; като си помислите, че всички ме срещат с това име на устата, когато събирам наемите и тук, и там, и навсякъде, безразлично дали плащат, или плащат. Мърдл, Мърдл, Мърдл. Вечно Мърдл.

— Странно, как едно увлечение се налага с такава продължителност — каза Артър.

— Да, нали? — отвърна Панкс.

Като продължи да пуши една-две минути по-въздържано, отколкото можеше да се очаква след недавнашното смазване, той додаде:

— Защото, виждате ли, тези хора не разбират нищо от въпроса.

— Съвсем нищо — съгласи се Кленъм.

— Нищичко — извика Панкс. — Нямат представа от цифри. Не разбират нищо от парични въпроси. Никога не са правили сметки. Никога не са смятали правилно, сър!

— Ако бяха… — Кленъм щеше да продължи мисълта си, когато мистър Панкс, без да промени изражението си, издаде звук, който така надмина обичайните му носови и бронхиални усилия, че той си прекъсна думата.

— Ако бяха…? — въпросително повтори Панкс.

— Мисля че… вие… заговорихте — каза Артър, като се колебаеше как да нарече прекъсването.

— Ни най-малко — каза Панкс. — Още не. Може да заговоря след някоя и друга минута. Ако бяха… какво?

— Ако бяха — забележи Кленъм, който беше малко объркан как да разбере приятеля си, — ами че тогава щяха да разбират нещата по-добре.

— Как така, мистър Кленъм? — запита бързо Панкс и като че ли от самото начало на разговора беше зареден с голям заряд, изстреля: — Те са прави, знаете ли? Те не го говорят сериозно, но са прави.

— Прави, ако споделят склонността на Кавалето да се впуска в сделки с Мърдл ли?

— На-пъл-но, сър! — каза Панкс. — Аз се занимах с въпроса. Направих калкулациите. Сметките ми излязоха. Те са сигурни и реални.

Облекчен, че стигна дотук, мистър Панкс смукна от лулата, колкото дълбоко му позволяваха дробовете, и загледа многозначително Кленъм, като продължи да вдишва и издишва дима.

В тази минута мистър Панкс започна да изпуска опасната зараза, с която бе зареден. Така се предават тези болести; ето как неусетно се разпространяват те.

— Нима искате да кажете, добри ми Панкс — запита натъртено Кленъм, — че бихте вложили, да речем например, вашите хиляда лири при такава лихва?

— Разбира се — каза Панкс. — Вече го сторих.

След тези думи мистър Панкс пак смукна дълбоко и изпусна бавно дима, загледан многозначително в Кленъм.

— Казвам ви, че се включих, мистър Кленъм — каза Панкс. — Това е човек с огромни възможности, огромен капитал, влиятелен пред правителството. Неговите предприятия са най-добрите засега. Безопасни. Сигурни.

— Е! — отвърна Кленъм, като изгледа сериозно първо него, после огъня. — Вие ме изненадвате!

— Ба! — отвърна Панкс. — Не казвайте така, сър. И вие би трябвало да сторите същото. Защо не направите като мене?

От кого бе пипнал болестта Панкс, не можеше да каже, както не би могъл да каже, ако неусетно се бе разболял от треска. Породени, както много физически заболявания, от порочността на хората и после разпространени поради невежеството им, тези епидемии след известно време се предават на много страдащи, които не са нито невежи, нито порочни. От коя категория се бе заразил мистър Панкс, не се знаеше, но в очите на Кленъм той принадлежеше към последната и затова заразата, която излъчваше, беше още по-опасна.

— Значи, вие наистина сте вложили — Кленъм вече изрече думата — вашите хиляда лири, Панкс?

— Разбира се, сър! — отвърна смело Панкс и изпусна кълбо дим. — Де да бяха десет хиляди!

Тази вечер две неща тежаха на самотната душа на Кленъм; едното — дълго разтаканото очакване на съдружника му, другото — това, което бе видял и чул у майка си. Почувствувал облекчение, че има на кого да се довери, той заговори и за едното, и за другото, и разговорът се върна отново към изходната точка с нова сила.

Всичко се случи по най-прост начин. Като изоставиха темата за капиталовложенията след дълга пауза, през която пушеше, мълчаливо загледан в огъня, Кленъм каза на Панкс как и защо има работа с великото национално Министерство на разтакането.

— Колко тежко трябва да е било и продължава да е на Дойс — каза той накрая с цялото възмущение, което въпросът повдигаше у него.

— Тежко наистина — съгласи се Панкс, — но вие му гледате работата, нали, мистър Кленъм?

— Какво искате да кажете?

— Вие се занимавате с паричните работи на предприятието, нали?

— Да, доколкото мога.

— Старайте се по-добре, сър — каза Панкс. — Възнаградете го за труда и разочарованията му. Нека използува възможностите на момента. Той никога няма да се възползува сам от такъв случай, какъвто е търпелив и погълнат от работата си. Той се уповава на вас, сър.

— Правя, каквото мога, Панкс — отвърна неловко Кленъм, а колкото да преценявам и проучвам тези нови мероприятия, в които нямам опит, съмнявам се дали ме бива за това — вече остарявам.

— Остарявате ли? — извика Панкс. — Ха, ха, ха!

Сърдечният смях и залпът от сумтене и пуфтене, предизвикан от учудването на мистър Панкс, и пълното му несъгласие с тази мисъл прозвучаха така искрено, че не остана съмнение в сериозността му.

— Остарявал, а? — извика Панкс. — Чуйте, чуйте, хора! Вие, стар? Чуйте го какво говори!

Категоричният отказ да приеме мисълта дори за миг, изразен във възклицанията му и с нов залп от сумтене и пуфтене, я пропъди и от Артър. Той наистина се изплаши, че нещо може да стане на мистър Панкс поради силния конфликт, възникнал между въздуха, който той изтласкваше от себе си, и пушека, който вкарваше в себе си. Ликвидирането на втория въпрос по този начин го тикна към третия.

— Млад ли, стар ли, на средна възраст ли съм, Панкс, не зная — каза той, щом настъпи благоприятна пауза, — но се намирам в много тревожно и несигурно състояние; състояние, което ме кара да се съмнявам дали всичко, което наглед ми принадлежи, наистина е мое. Да ви кажа ли как стои въпросът? Да ви се доверя ли, Панкс?

— Да, сър — каза Панкс, — ако вярвате, че съм достоен за това.

— Вярвам.

— Тогава говорете! — краткият и бърз отговор на мистър Панкс, потвърден от внезапното протягане на черната му като въглен ръка, беше извънредно изразителен и убедителен. Кленъм горещо стисна протегнатата ръка. Тогава, като смекчи, доколкото бе възможно, характера на опасенията си, без да ги направи неразбираеми и без да споменава името на майка си, но като говореше смътно за някаква своя роднина, той довери на мистър Панкс, в общи черти опасенията си и срещата, на която бе свидетел. Мистър Панкс слушаше с такъв интерес, че забрави да пуши и остави лулата си на скарата на камината между машите. Докато трая разказът, ръцете му така въртяха и увиваха косата му по цялата глава, че когато Кленъм свърши, той изглеждаше като някакъв нов Хамлет в беседа с духа на баща си.

— Това ни връща отново към капиталовложенията, сър — възкликна той и тревожно бутна Кленъм по коляното. — Не казвам нищо за това, че вие се разорявате, за да поправите една неправда, в която нямате никаква вина. Това сте вие! Човек трябва да е верен на себе си. Но казвам следното: понеже се боите, че може да се нуждаете от пари, за да спасите от излагане и позор близките си — спечелете колкото можете повече!

Артър поклати глава, но все пак го загледа замислено.

— Натрупайте колкото може повече богатство, сър — Панкс го увещаваше и наблягаше на съвета си с всички сили. — Натрупайте толкова богатство, колкото е възможно по честен начин. Това е ваш дълг. Не заради вас самия, а заради другите. Бързайте! Бедният мистър Дойс (който наистина остарява вече) се надява на вас! Роднините ви се надяват на вас! Вие сам не знаете още какво зависи от вас.

— Е, хайде, хайде! — отвърна Артър. — Стига за тази вечер!

— Още една дума, мистър Кленъм — отвърна Панкс, — и тогава вече стига за тази вечер. Защо да оставяте всичките печалби на алчните, на разбойниците и мошениците? Защо пък да оставяте всичките печалби на моя господар и на такива като него? Вие все така правите. Като казвам вие, подразбирам такива хора като вас. Вие знаете, че е така. Ами че аз го виждам всеки божи ден. Нищо друго не виждам. Такава ми е работата. Ето защо казвам — настоя Панкс, — хайде включете се и на добър час!

— Ами ако се включа и загубя? — запита Артър.

— Това не може да се случи, сър — отвърна Панкс. — Аз проучих въпроса. Името е всеизвестно, огромни ресурси, огромен капитал, високо положение, големи връзки, влияние пред правителството! Невъзможно е!

След това заключително изложение мистър Панкс постепенно се успокои, остави косата си да улегне, доколкото бе възможно, взе лулата от скарата на камината, напълни я пак и запуши. След това те почти не говориха повече, но мълчаливо обсъждаха един и същ въпрос и се разделиха едва към полунощ. На отиване, когато си вземаше сбогом от Кленъм, мистър Панкс го обгърна в облак дим и запуши навън. Това бе прието от Артър като уверение, че може напълно да разчита на Панкс, ако някога му потрябва помощ — било по отношение на въпросите, по които говориха тази вечер, било по кой да е друг въпрос.

На другия ден, дори когато вниманието му бе заето с други неща, Кленъм на няколко пъти си спомняше за влога от хиляда лири на мистър Панкс и за неговото „проучване на въпроса“. Той си мислеше с какъв оптимизъм мистър Панкс се отнасяше към този въпрос, а по характер не беше оптимист. Мислеше си за великото национално министерство и колко би се радвал да види Дойс по-охолен. Мислеше си и за онова мрачно, зловещо място, което помнеше като свой дом, и за мрака, който се сгъстяваше около него и го правеше още по-зловещо. И пак забеляза, че където и да отидеше, все виждаше, чуваше и стигаше до прочутото име Мърдл; оказа се трудно да седи на бюрото няколко часа, без това име да се натъкне на някое от сетивата му. Започна да му се вижда странно, че то е навсякъде и че само той изпитва недоверие към него. Макар че, като стигна дотук, взе да си мисли, че дори и той не изпитва недоверие; само по някаква случайност бе се държал настрана от него.

Такива симптоми при подобна епидемия обикновено са признаци на заболяване.

Глава XІV Съвещание

Когато стана известно на британците край пожълтелите води на Тибър, че техният интелигентен съотечественик мистър Спарклър е станал един от лордовете на тяхното Министерство на разтакането, те приеха новината така леко като коя да е друга новина, произшествие или скандал — публикувана в английските вестници. Някои се посмяха, други казаха под форма на извинение, че службата всъщност е синекурна и всеки идиот, който може да си подпише името, може да я заеме; някои, и това бяха по-тежките политическия оракули, казаха, че Десимъс постъпил мъдро, като подсилил партията си, и че единствената конституционна цел на всички служби под разпоредбата на Десимъс е да се подсилва партията на Десимъс. Съществуваха няколко жлъчни британци, които отказваха да се подпишат под този израз на лоялност, но възраженията им бяха чисто теоретични. От практическо гледище те равнодушно изоставиха въпроса, считайки, че това е работа на други неизвестни британци, които се намираха някъде другаде или никъде. По същия начин голям брой британци в страната поддържаха цели двадесет и четири часа мнението, че тези невидими и неизвестни британци „трябва да се заемат с въпроса“ и че ако мълчаливо се съгласяваха с него, то си заслужаваха съдбата. Но към коя класа принадлежаха нехайните британци и къде се криеха нещастниците, и защо се криеха, и как ставаше така, че те постоянно пренебрегваха интересите си, не стана ясно нито на хората по бреговете на жълтия Тибър, нито на онези по бреговете на черната Темза.

Мисис Мърдл разпространяваше новината и приемаше поздравления с небрежна грация, която засилваше блясъка й, както монтировката засилва блясъка на елмаза. Да, казваше тя, Едмънд приел поста. Мистър Мърдл пожелал да го приеме и той го приел. Дано се окажел по вкуса на Едмънд, но тя не знаела, наистина. Това щяло да го задържа много в града, а той предпочитал да живее на село. Все пак службата представлявала едно положение — и то добро положение. Разбира се, всичкото било от любезност към мистър Мърдл, но нямало да е зле и за Едмънд, ако му хареса. Все пак добре било той да има някаква работа, пък и да получава нещо за тази работа. Оставало само да се види дали Едмънд няма да предпочете военна служба.

Така говореше бюстът, усъвършенствуван в изкуството привидно да скромничи, когато всъщност се величае. Докато Хенри Гауън, когото Десимъс беше отхвърлил, обикаляше всичките си познати от Порта дел Пополо до Албано и едва ли не се кълнеше (но не съвсем) със сълзи на очи, че Спарклър е най-кроткото, най-простодушното, изобщо най-милото муле, което някога е пасло на общественото пасбище, и че само едно обстоятелство би възхитило него (Гауън) повече, отколкото назначението на любимото му муле, а именно неговото собствено назначение (т.е. на Гауън). Той твърдеше, че службата е като за Спарклър: никаква работа — тъкмо да се справи, и голяма заплата — също ще се справи. С една дума, чудесна, подходяща, грандиозна служба; той почти бил готов да прости на дарителя, че е пренебрегнал него самия, от радост, че милото муле, към което хранел такива топли чувства, е настанено в такъв чудесен обор. Но доброжелателството му не стигаше дотук. Той използуваше всички случаи в обществото да кара мистър Спарклър да се прояви; и макар че след такива любезни постъпки младият джентълмен винаги се проявяваше жалко и смешно в умствено отношение, никой не се съмняваше в приятелските намерения на Гауън.

Единствена дамата на Спарклъровото сърце се съмняваше. Сега мис Фани се намираше в затрудненото положение да бъде навсякъде известна в тази роля, защото въпреки капризното си държание към него не го бе отритнала. И така името й бе достатъчно свързано с този господин, за да се чувствува компрометирана, ако го правеха по-голямо посмешище от обикновено; и тъй като съвсем не й липсваше остроумие, тя понякога му се притичваше на помощ срещу Гауън и го защищаваше успешно. Но същевременно се срамуваше заради него, колебаеше се дали да го отритне, или по-решително да го насърчи, страшно се боеше, че от ден на ден се заплита все повече в своите колебания и се измъчваше от опасения, че мисис Мърдл тържествува над нейното нещастие. С този хаос в главата й никак не е чудно, че една вечер мис Фани се прибра в къщи от някакъв концерт и бал в дома на мисис Мърдл в много възбудено състояние и когато сестра й мило се опита да я успокои, тя я отблъсна от тоалетката, на която ядосано се мъчеше да заплаче, и заяви, силно развълнувана, че мрази всички и би желала да умре.

— Мила Фани, какво има? Кажи ми!

— Какво има ли, малка къртице? — каза Фани. — Ако не беше по-сляпа от слепците, нямаше да ме питаш. И още смяташ, че имаш очи в главата си, а ме питаш какво има!

— Мистър Спарклър ли е, мила?

— Ми-стър Спар-клър! — повтори Фани с безкрайно презрение, като че ли той беше последното същество в слънчевата система, за което би могло да й мине през ума. — Не, сляпа госпожице, не е той.

Веднага след това тя съжали, че нагруби сестра си, и заяви с ридание, че й е известно колко противна е станала, но всички я карали да е такава.

— Ти като че ли не си добре тази вечер, мила Фани.

— Глупости! — отвърна младото момиче и се разгневи отново. — Добре съм, колкото си и ти. Може би и по-добре, и все пак не се хваля с това.

Бедната малка Дорит, като не знаеше какви успокоителни думи да каже, за да не разсърди сестра си, реши, че е най-добре да си мълчи. Отначало и това раздразни Фани; тя запротестира пред огледалото си, че от всички непоносими сестри на света най-непоносима е кротката сестра. Знаела, че понякога е страшно избухлива; знаела, че става противна; че когато е противна, нищо няма да й подействува така добре, както да й го кажат в лицето, но понеже имала нещастието да й се падне кротка сестра, никога не й го казвали направо и така просто я изкушавали и предизвиквали да става нетърпима. Освен това (гневно каза на огледалото тя) не искала да й прощават. Не било добър пример вечно да коленичи за прошки пред по-малката си сестра. В това се състояло цялото им изкуство: вечно да я поставят в такова положение, че да й прощават, и не питат дали това й е по вкуса. Накрая избухна в неудържим плач и когато сестра й седна до нея да я утешава, рече:

— Еми, ти си ангел! Но ще ти кажа нещо, мила — продължи Фани, когато нежността на сестра й я поуспокои, — работите стигнаха дотам, че повече не може да продължават така; трябва да се сложи край по един или друг начин.

Тъй като съобщението беше неясно, макар и категорично, малката Дорит отговори:

— Нека поговорим за това.

— Именно, мила моя — съгласи се Фани, като избърса сълзите си. — Нека поговорим. Аз дойдох вече на себе си и ти ще ме посъветваш. Ще ме посъветваш ли, мило дете?

Дори Еми се усмихна при мисълта, но рече:

— На драго сърце, Фани, стига да мога.

— Благодаря ти, миличка Еми — отвърна Фани и я целуна. — Ти си моята спасителна котва.

Като прегърна нежно спасителната си котва, Фани взе едно шише одеколон от тоалетката и повика камериерката си да й донесе чиста носна кърпичка. След това я освободи за през нощта и остана да се съвещава със сестра си, като от време на време избърсваше с одеколон очите и челото си, за да се разхлажда.

— Любов моя — започна Фани, — характерите и гледищата ни са достатъчно различни (целуни ме, пак, миличка), така че вероятно ще те изненадам с това, което ще кажа. А това, което ще кажа, мила моя, е, че въпреки богатството ни ние не сме добре поставени в обществото. Ти не ме разбираш напълно, нали, Еми?

— Сигурно ще разбера — каза кротко Еми, — като продължиш.

— Е, мила, искам да кажа, че все пак ние сме пришелци в светското общество.

— Сигурна съм, Фани — прекъсна я малката Дорит, която се възхищаваше от сестра си, — че никой не може да каже това за тебе.

— Е, мило дете, може би не — каза Фани, — макар че е много мило и лоялно от твоя страна да го кажеш. — Тук тя мацна с одеколон и челото на сестра си и му духна леко. — Но както всички знаят, ти си най-милото дребосъче на света! — продължи Фани. — Сега да продължим, дете мое. Татко се държи много джентълменски и е добре информиран, но в някои дребни неща той е малко различен от другите господа с такова състояние като неговото; отчасти благодарение на това, което е преживял, бедничкият; а отчасти, предполагам, и благодарение на това, че когато говори с други хора, често му минава през ума, че и другите хора мислят за същото. А пък чичо, мила моя, съвсем не е представителен. Макар че е мило същество, което нежно обичам, но в общество той е потресаващ. Едуърд е страшен франт и развейпрах. Не искам да кажа, че това само по себе си е неблагородно — съвсем не, но мисълта ми е, че той не го прави, както трябва, искам да кажа, не пръска парите със замах като светски франт.

— Бедният Едуърд! — въздъхна малката Дорит и цялата история на семейството бе в тази въздишка.

— Да. И бедните ние с тебе — отвърна Фани доста рязко. — Много право! После, мила моя, ние си нямаме майка, а имаме една мисис Дженеръл. И пак ти повтарям, миличка, че мисис Дженеръл е котка в ръкавици (а не в чизми, като обикновената), която непременно ще улови мишката. Сигурна съм, че тази жена ще ни стане мащеха.

— Не мога да си представя, Фани… — но Фани я прекъсна.

— Недей да спориш с мене по този въпрос, Еми — каза тя, — защото зная по-добре. — Като усети, че е била рязка отново, тя пак намокри челото на сестра си и духна отгоре му. — Но да продължим, мила. Тогава за мене възниква въпросът (аз съм горда и честолюбива, Еми, както добре знаеш, прекалено дори) да се реша ли аз да извлека семейството от това положение.

— Как? — тревожно запита сестра й.

— Няма да се оставя да ме командува мащеха като мисис Дженеръл. А няма да се оставя по никой начин и да бъда покровителствувана или измъчвана от мисис Мърдл.

Малката Дорит улови ръката, която държеше шишето с одеколона, и погледна още по-тревожно. Фани, която наказваше челото си със силни удари с кърпичката, продължи трескаво:

— Никой не може да отрече, че така или иначе, не е важно как, той се добра до много добър пост. Никой не може да отрече, че той е много добра партия. А колкото за това, дали е умен, или не, много се съмнявам дали умен съпруг ще е подходящ за мене. Аз не мога да се покорявам. Не бих могла да му отстъпвам достатъчно.

— О, мила Фани! — възрази малката Дорит, която постепенно бе обзета от ужас, като схвана мисълта на сестра си. — Ако обичаш някого, няма да чувствуваш така. Ако обичаш някого, ще престанеш да мислиш за себе си, а ще мислиш само за него и ще забравиш себе си в предаността си към него. Ако обичаш някого, Фани…

Фани бе спряла да си тупа челото и гледаше изпитателно сестра си.

— О, така ли?! — извика Фани. — Истина ли е? Гледай ти, колко са вещи някои хора на известни теми! Казват, че всеки си имал тема, на която бил силен, и аз положително научих твоята, Еми. Хайде, хайде, миличко, аз само се пошегувах! — И докосна челото на сестра си. — Не ставай глупаво котенце, не бъди лекомислена и не си хаби красноречието за такива упадъчни фантазии! Хайде стига! Сега да дойда пак на моя въпрос.

— Мила Фани, остави ме да ти кажа първо, че много бих предпочела пак да си изкарваме скромната прехрана, отколкото да те видя богата и омъжена за мистър Спарклър.

— Да те оставя да кажеш ли, мила? — отвърна Фани. — Разбира се, ще те оставя да си кажеш, каквото щеш. Надявам се, че никой не те ограничава. Нали сме се събрали да поговорим по въпроса? А колкото за мистър Спарклър, нямам никакво намерение да се омъжа за него тази вечер, мила, нито утре сутринта.

— Но някога?

— Не, засега, доколкото ми е известно — отвърна безразлично Фани. И изведнаж, като премина от безразличието към силна възбуда, допълни:

— Ти говориш за умни мъже, малчуган такъв! Чудесно и лесно е да говориш за умни мъже, но къде са те? Аз не ги виждам никъде около себе си!

— Мила Фани, за толкова кратко време…

— Кратко ли, дълго ли е времето — прекъсна я Фани, — дотегна ми вече нашето положение. То не ми харесва и нещо много малко може да ме накара да го променя. Други момичета с различно възпитание и при различни обстоятелства може да се чудят на приказките и делата ми. Нека се чудят. Те постъпват според техния живот и характер, аз постъпвам според моя.

— Фани, мила Фани, ти знаеш, че притежаваш качества, които те правят достойна за мъж, много по-високопоставен от мистър Спарклър.

— Еми, мила Еми — отвърна Фани, пародирайки думите й. — Зная само, че искам да имам по-определено и ясно положение, за да мога да се изявя по-добре пред тази нахална жена.

— И затова ли — извини ме, че те питам, Фани, — но затова ли ще се омъжиш за сина й?

— Е, може би — каза Фани с тържествуваща усмивка. — Може би има и други, не така неприятни начини за постигане на целта, моя мила. Тази нахална твар може да си мисли сега, че ще бъде голям успех за нея да се отърве от сина си, като ми го натика, и по този начин да ме ликвидира. Но тя слабо си представя какво я чака, като се омъжа за сина й. Ще й се противопоставям във всичко и навсякъде ще й съпернича. Това ще е главната цел на живота ми.

Като стигна дотук, Фани остави шишенцето и закрачи из стаята, като заставаше на едно място, щом заговореше.

— Едно нещо непременно ще постигна, дете мое: ще я състаря! Непременно ще я състаря!

След тези думи тя отново тръгна из стаята.

— Ще говоря за нея като за старица. И да не зная точната й възраст, ще се преструвам, че я зная — но сигурно ще я узная от сина й. И тя ще ме чува да казвам на хората, Еми, нежно, съвсем покорно и нежно: колко добре изглежда във възрастта си. Веднага ще я направя да изглежда стара в сравнение с моята младост. Може би не съм така хубава като нея, сама не мога да отсъдя, но зная, че съм достатъчно хубава, за да й бъда трън в очите. И ще й бъда!

— Мила сестро, нима ще се осъдиш на нещастен живот заради това?

— Какъв ти нещастен живот, Еми! Та точно такъв живот ми трябва! Дали по природа или поради обстоятелствата не е важно, но такъв живот ме привлича много повече от всеки друг.

В думите й прозвуча една жална нотка, ала тя се изсмя рязко и поде разходката си, но се спря отново, като мина покрай едно голямо огледало.

— Фигура! Фигура, Еми! Е, добре! Жената има хубава фигура. Признавам й го и не го отричам. Но толкова ли е по-хубава от всички останали, че да няма равна? Не съм сигурна, ей богу! Дай на някоя много по-млада от нея свободата да се облича като женена жена, като нея, пък ще видим така ли е, мила моя!

В тази мисъл имаше нещо приятно и ласкателно, което я накара да се върне на стола си в по-весело настроение. Тя улови ръцете на сестра си и плесна четирите ръце над главата си, като гледаше сестра си в лицето и се смееше.

— И танцьорката, Еми, която тя е напълно забравила, танцьорката, която по нищо не прилича на мене и за която никога не й напомням — о, мила моя, никога! — ще танцува през целия й живот на пътя й, и то при такава музика, която ще смути малко нахалното й спокойствие. Само малко, мила Еми, много малко!

Като срещна сериозния и умолителен поглед на Еми, тя отпусна четирите ръце и сложи само едната в Емилия скут.

— Сега недей да спориш с мене, дете мое — каза тя по-строго, — защото е безполезно. Аз разбирам тези работи много по-добре от тебе. Още не съм съвсем решила, но може да реша. Сега си поговорихме спокойно по този въпрос и можем да си легнем. Лека нощ, мое хубаво и мило мишле!

С тези думи Фани изтегли спасителната си котва и тъй като се бе съветвала достатъчно, реши, че й стига за този път.

От този момент Еми започна да наблюдава с нови основания как поробителката му третира мистър Спарклър и да следи внимателно всичко, което става между тях. Имаше моменти, когато Фани като че ли не можеше да понася умствената му слабост и проявяваше така рязко нетърпението си, че едва ли не го отритваше завинаги. Друг път го понасяше по-добре, тогава глупостта му я забавляваше и нейното чувство на превъзходство като че ли уравновесяваше везните. Ако мистър Спарклър не беше най-верният и покорен влюбен, при такива обноски отдавна би побягнал от сцената на изпитанията си и не би се спрял, докато не установи между себе си и своята чародейка едно разстояние най-малко колкото от Рим до Лондон. Но той имаше точно толкова собствена воля, колкото имаше у една лодка, теглена на буксир, така че следваше своята жестока повелителка през бури и в затишие еднакво покорно.

През този бурен период на ухажване мисис Мърдл разговаряше малко с Фани, но повече говореше за нея. Тя беше, така да се каже, принудена да я поглежда през лорнета си и при общи разговори допускаше да й изтръгнат похвали за красотата й, на която не можеше да устои. Предизвикателното изражение на Фани, когато чуеше тези хвалебствия (а обикновено се случваше така, че да ги чуе), не означаваше отстъпчивост пред безпристрастния бюст. Най-голямото отмъщение на бюста обаче беше да каже доста високо:

— Разглезена красавица, но чудно ли е при това лице и тази фигура?

Месец-два след вечерта на съвещанието малката Дорит съзря някаква промяна в отношенията на мистър Спарклър и Фани. Като че ли съгласно някакво споразумение мистър Спарклър не проговаряше, преди да поиска с поглед разрешение от Фани. Младата леди беше твърде тактична, за да отвърне на погледа му, но ако мистър Спарклър имаше разрешение да говори, тя мълчеше, ако ли пък не — тя заговаряше. Освен това за всички стана ясно, че щом Хенри Гауън се опиташе да се прояви като приятел и да въвлече мистър Спарклър в разговора, той не се поддаваше. И не само това, но Фани веднага съвсем непринудено и случайно правеше такава остра забележка, че Гауън се свиваше в черупката си, като че ли е пъхнал ръката си в пчелен кошер.

Още едно обстоятелство потвърди опасенията на малката Дорит, макар че само по себе си то не беше нещо важно. Поведението на мистър Спарклър към нея самата се промени. Стана братско. Понякога в общество у тях, у мисис Мърдл или другаде, когато тя седеше малко настрана от другите, изведнъж усещаше ръката на мистър Спарклър да я прехваща крадешком през кръста. Мистър Спарклър не й даваше никакво обяснение за своето внимание; само се усмихваше глуповато, самодоволно, добродушно свойски, което у такъв тежък джентълмен беше многозначително.

Един ден малката Дорит си беше в къщи и мислеше за Фани с натежало сърце. Стаята им беше на единия край на приемните салони и представляваше неправилен еркер, който се издаваше над улицата и откъдето се откриваше живописният и разнообразен живот на Корсото и в двете посоки.

Около 3–4 часа подир обяд, английско време, гледката от този прозорец беше много пъстра и особена и малката Дорит обичаше да седи там замислена, както си прекарваше времето и на балкона във Венеция. Когато седеше така един ден, някой я докосна леко по рамото и Фани рече: „Е, мила Еми“, и седна до нея. Мястото им заемаше част от прозореца; когато имаше някаква процесия, те спускаха ярки завеси от прозореца и седнали или коленичили там, се надвесваха навън да гледат.

Този ден обаче нямаше никаква процесия и Еми се изненада, че Фани си е в къщи, тъй като по това време тя обикновено биваше на езда.

— Е, Еми, за какво си мислиш, моя малка?

— За тебе, Фани.

— Истина ли? Какво съвпадение! Но трябва да ти кажа, че с мене има още някой — не мислеше ли и за този някой, Еми?

Еми наистина бе мислила и за този някой, и той беше мистър Спарклър. Тя обаче не го каза, като му подаде ръка. Мистър Спарклър дойде и седна от другата й страна и тя усети братската му ръка не само да обгръща нея самата, а протегната, да обхваща и Фани.

— Е, сестричке — въздъхна Фани, — предполагам, че се сещаш какво означава това?

— Както е красива, така е и любима — заекна мистър Спарклър — и у нея няма никакви глупости и ние решихме…

— Не е нужно да даваш обяснения, Едмънд — рече Фани.

— Наистина, любов моя — каза мистър Спарклър.

— С една дума, миличка, ние се сгодихме. Трябва да кажем на татко довечера или утре, когато намерим удобен момент. Тогава всичко ще е свършено и повече няма какво да се говори по въпроса.

— Мила Фани — почтително рече мистър Спарклър, — аз бих желал да кажа няколко думи на Еми.

— Е, хайде! Кажи ги, за бога! — отвърна младото момиче.

— Убеден съм, мила Еми — каза мистър Спарклър, — че ако има някъде по света момиче освен високо надарената ти и красива сестра, у което да няма никакви глупости…

— Това ни е вече известно, Едмънд — прекъсна го Фани. — Остави тези приказки! Моля ти се, кажи нещо друго, освен че у нас няма глупости.

— Да, любов моя — каза мистър Спарклър. — И уверявам те, Еми, че за мене няма по-голямо щастие от щастието да съм така високо удостоен с избора на славно момиче, у което няма и помен от разни ми ти…

— Моля ти се, моля ти се, Едмънд! — прекъсна го Фани и леко тропна с крак.

— Права си, любов моя — каза мистър Спарклър, — зная, но просто ми е станало навик. Само исках да кажа, че за мене няма по-голямо щастие след това да се свържа с най-славното момиче, от щастието да имам нежната дружба на Еми. Може би не съм на нужната висота, когато неочаквано се заговори на други теми — доблестно каза мистър Спарклър, — и добре зная, че ако запитат обществото, общото мнение ще е, че не съм; но стане ли дума за Еми, там съм на нужната висота.

Мистър Спарклър я целуна, за да засвидетелствува това.

— За Еми винаги ще има нож и вилица и стая на разположение в нашия дом — продължи мистър Спарклър, който в сравнение с предишните си ораторски способности ставаше все по-красноречив. — Баща ми, сигурен съм, с гордост ще приеме тази, която аз така уважавам. А колкото за майка ми — каза мистър Спарклър, — която е забележително изискана жена, с…

— Едмънд, Едмънд! — извика Фани като преди.

— Покорно признавам, душичко — умолително рече мистър Спарклър, — че имам този навик и много ти благодаря, обожаема, че си даваш труд да го поправиш; но майка ми е общопризната като забележително изтънчена жена и у нея няма никакви…

— Може да няма, а може и да има — възрази Фани, — но аз ти се моля да не говориш повече за това.

— Добре, мила моя — каза Спарклър.

— Тогава всъщност ти вече нямаш какво да казваш, Едмънд, нали? — запита Фани.

— Нямам, обожаема моя — отвърна мистър Спарклър. — Извинявам се, че говорих толкоз много.

По някакво вдъхновение мистър Спарклър схвана, че въпросът означава — не е ли по-добре да си вървя?, и следователно оттегли братската си ръка и скромно каза, че покорно моли да му разрешат да си върви. Преди да си отиде, Еми го поздрави, както можа, при вълнението и скръбта си.

Когато той си отиде, тя се обърна към сестра си и рече:

— О, Фани, Фани! — После падна на гърдите й и заплака. Отначало Фани се засмя, но скоро допря лице до това на сестра си и също заплака… малко. За последен път Фани показа, че таи някакво скрито, потиснато или надвито чувство по въпроса. От този момент пред нея се разкри избраният от нея самата път и тя тръгна по него с властните си самоуверени стъпки.

Глава XV Няма никаква основателна пречка за съчетанието на тези двамина

Когато на мистър Дорит бе съобщено от по-голямата му дъщеря, че мистър Спарклър й е направил предложение за женитба и тя му е дала съгласието си, той прие съобщението с голямо достойнство и прояви голяма родителска гордост; достойнството му порасна заедно с перспективата за създаване на изгодни връзки, а родителската му гордост идеше от съчувствието, което мис Фани с такава готовност проявяваше към тази велика цел на съществованието му. Той й даде да разбере, че благородната й амбиция намира хармоничен отзвук в сърцето му. И я благослови като дете с прекомерно развито чувство на дълг, със здрави принципи и предано на семейното достойнство.

На мистър Спарклър, след като мис Фани му позволи да се яви, мистър Дорит каза, че предложението, с което мистър Спарклър го бе почел, му е напълно по волята, защото, от една страна, отговаря на искрените чувства на дъщеря му Фани, а от друга — създава благоприятна родствена връзка с мистър Мърдл, най-великия ум на века. Той спомена с най-ласкателни думи и за мисис Мърдл — като една от първите дами в обществото по изящество, елегантност, грация и красота. Намирал, че е негов дълг да каже (уверен бил, че един джентълмен с тънкия усет на мистър Спарклър ще го разбере с нужната деликатност), че не може да счита това предложение окончателно решено, преди да е имал привилегията да размени писма с мистър Мърдл и да се увери, че то е съгласувано с мнението на този изтъкнат джентълмен и че на неговата (на мистър Дорит) дъщеря ще бъде оказан прием в новото семейство, какъвто общественото й положение, зестрата й и бъдещото й наследство му давали право да очаква и който тя ще оправдае пред очите на света, ако може да се изрази така, без да бъде заподозрян в долни парични сметки. Като казвал това, което се изисквало от него, и като джентълмен с известно положение в обществото, и като баща, той не желаел да постъпва дипломатично и да скрие, че предложението е само временно отложено и е условно прието и че благодари на мистър Спарклър за честта, която е направил нему и на семейството му. Той завърши с още няколко по-общи размишления върху… хм… характера на един независим джентълмен и… хм… характера на родителските чувства, които го правят твърде пристрастен. С една реч, той прие предложението на мистър Спарклър почти както в миналото би приел паричен подарък от него.

Мистър Спарклър, зашеметен от пороя думи, изсипан върху безобидната му глава, скалъпи кратък, макар и подходящ отговор, който горе-долу гласеше, че отдавна забелязал как у Фани нямало никакви глупости и че със „стария“ всичко щяло да се уреди. Като стигна дотук, дамата на сърцето му го похлупи като кутия с пружинка и го изпрати да си върви.

Скоро след това мистър Дорит отиде да поднесе почитанията си на бюста и бе посрещнат с голямо внимание. Мисис Мърдл узнала за тази работа от Едмънд. Отначало се изненадала, защото не считала Едмънд човек за женене. И обществото не го считало човек за женене. И все пак, разбира се, тя видяла като жена (ние, жените, инстинктивно усещаме тези неща, мистър Дорит!), че Едмънд е страшно пленен от мис Дорит и тя открито казвала, че мистър Дорит е много виновен, загдето е довел в странство такова очарователно момиче, да върти главите на сънародниците си.

— Имам ли честта да заключа, госпожо — каза мистър Дорит, — че… хм… одобрявате насоката на мистър Спарклъровите чувства?

— Уверявам ви, мистър Дорит — отвърна дамата, — че лично аз съм очарована.

Мистър Дорит се почувствува много доволен от тези думи.

— Лично аз съм възхитена — повтори мисис Мърдл.

Това небрежно повторение на думата „лично“ подтикна мистър Дорит да изрази надежда, че и одобрението на мистър Мърдл няма да се забави.

— Не мога да поема гаранция за неговото мнение — каза мисис Мърдл. — Мъжете, особено онези, които обществото нарича капиталисти, си имат свое мнение по тези въпроси. Но аз смятам — това е просто мое мнение, мистър Дорит, — аз смятам, че мистър Мърдл, общо взето, ще бъде — тук тя огледа фигурата си, преди да добави, без да бърза — напълно очарован.

Като стана дума за мъжете, които обществото нарича капиталисти, мистър Дорит се изкашля, като че ли някакво вътрешно съмнение го мъчеше. Мисис Мърдл схвана това и се дообясни:

— Макар че наистина, мистър Дорит, едва ли бе нужно да правя тази забележка, но го казах само поради пълната си откровеност към човека, когото така високо ценя и с когото се надявам, че ще имам удоволствието да вляза в още по-приятни връзки. Защото човек не може да не види колко вероятно е и вие да гледате на тези неща като мистър Мърдл, само че обстоятелствата по някаква случайност са заставили мистър Мърдл, за негово щастие или нещастие, да се занимава с търговски операции, а те, колкото и самите да са широки, може малко да му стесняват кръгозора. Аз съм цяло дете по търговските въпроси — добави мисис Мърдл, — но боя се, мистър Дорит, че те наистина стесняват кръгозора.

Мистър Дорит и мисис Мърдл разговаряха, като че ли се люлееха на дъска: те взаимно се изпращаха ту нагоре, ту надолу, без някой да получи предимство, и това подействува успокоително за кашлицата на мистър Дорит. Той каза с най-голяма учтивост, че протестира срещу това мнение, дори когато то е изказано от изисканата и елегантна мисис Мърдл (тя отговори на комплимента с поклон), и че мероприятия като тези на мистър Мърдл, които нямали нищо общо с дребните сделчици на останалите хора, не могли да окажат каквото и да е лошо влияние, а напротив, окриляли гения, който ги е създал, и разширявали кръгозора му.

— Вие сте самото великодушие — отговори мисис Мърдл с най-хубавата си усмивка. — Да се надяваме, че е така. Но признавам ви, че съм почти суеверна в представите си за търговските работи.

Тук мистър Дорит направи още един комплимент в смисъл, че сделките, както и времето, което е така дейно за тях, са създадени за роби и че мисис Мърдл, която царуваше над всички сърца, не можеше да има нищо общо с тези работи. Мисис Мърдл се изсмя и внуши на мистър Дорит, че се е изчервила, което беше един от най-хубавите номера на бюста.

— Казах всичко това — обясни тя — само защото мистър Мърдл винаги проявява жив интерес към Едмънд и има силно желание да му съдействува. Мисля, че общественото положение на Едмънд ви е известно. Личното му състояние изцяло зависи от мистър Мърдл. С моята глупава неопитност в търговските работи, уверявам ви, повече нищо не зная.

Мистър Дорит отново галантно заяви, че търговските въпроси не са достойни за вниманието на поробителки и чародейки. После спомена за намерението си, като джентълмен и родител, да пише на мистър Мърдл. Мисис Мърдл одобри това от все сърце — или само за лице, все едно — и самата изпрати още със следната поща подготвително писмо до осмото чудо на света.

В посланието си, както и при диалозите и разговорите си, мистър Дорит изложи този велик въпрос с такива украшения и завъртулки, с каквито краснописците разкрасяват тетрадките и сметанките си, където заглавията на елементарни аритметични правила се превръщат в лебеди, орли, грифони и какви ли не краснописни претворения, а главните букви загубват и смисъл, и форма от мастилен екстаз. Въпреки това той изложи достатъчно ясно целта на писмото, за да може мистър Мърдл благоприлично да се престори, че е научил новината от този източник. Мистър Мърдл отговори на писмото своевременно. Мистър Дорит отговори на мистър Мърдл. Мистър Мърдл отговори на мистър Дорит и скоро бе съобщено, че писмените преговори между силите са постигнали благоприятно споразумение.

Едва сега, и не по-рано, мис Фани се втурна на сцената, напълно готова за новата си роля. Едва сега, и не по-рано, тя напълно затъмни мистър Спарклър и започна да блести не само за двамата, а за двадесет души. Като престана да чувствува неопределено положението и поведението си, нещо, което така много я тревожеше, този красив кораб се отправи с пълна пара по определения си курс и заплава с такава важност и уравновесеност, които още повече развиха плавателните му способности.

— Тъй като предварителните преговори приключиха задоволително, мила — каза мистър Дорит, — мисли, че вече мога да съобщя… хм… официално на мисис Дженеръл…

— Папа — прекъсна го Фани, щом чу това име, — не виждам какво общо има с това мисис Дженеръл.

— Но, мила — каза мистър Дорит, — това го изисква просто учтивостта към… хм… към една благовъзпитана и изтънчена дама.

— О, до гуша ми дойде от благовъзпитанието и изтънчеността на мисис Дженеръл, папа — каза Фани. — Дотегна ми тази мисис Дженеръл.

— Дотегнала ти — укорително и с удивление повтори мистър Дорит, — дотегнала ти… хм… мисис Дженеръл!

— Съвсем съм отвратена от нея, папа — каза Фани. — Просто не виждам какво общо има тя с моята женитба. Нека си гледа своите брачни планове, ако има такива.

— Фани — отвърна мистър Дорит сериозно и изтежко в пълен контраст на Фаниния лекомислен тон, — моля ти се да ми обясниш… хм… какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, папа — каза Фани, — че ако случайно мисис Дженеръл си крои някакви планове за женитба, това сигурно й стига да си запълни свободното време. А пък, ако няма такива, то още по-добре. Така или иначе, не желая да имам честта да й правя никакви съобщения.

— Позволи ми да попитам, Фани — каза мистър Дорит, — защо не?

— Защото сама може да се научи за годежа ми, папа — отвърна Фани. — Смятам, че е достатъчно бдителна. Мисля, че съм я улавяла в такова положение. Нека открие сама. Ако ли пък не успее да го открие сама, ще го разбере на сватбата ми. И дано не сметнеш, че ми липсва привързаност към тебе, папа, ако кажа, че това няма да е късно за мисис Дженеръл.

— Фани — отвърна мистър Дорит. — Аз съм удивен и недоволен от тази… хм… тази капризна и неразбираема проява на неприязън към… хм… мисис Дженеръл.

— Моля ти се, папа — настоя Фани, — не го наричай неприязън, защото, уверявам те, аз не считам мисис Дженеръл достойна за моята неприязън.

При тези думи мистър Дорит стана от стола си, застана с цялото си достойнство пред дъщеря си и я загледа със строг упрек. Дъщеря му си въртеше гривната и като поглеждаше ту към него, ту встрани от него, рече:

— Много добре, папа. Наистина съжалявам, че това не ти харесва, но така е. Аз не съм дете и не съм Еми, и не мога да мълча.

— Фани — задъхано рече мистър Дорит след величествена пауза, — ако те помоля да останеш тук, докато аз официално съобщя на мисис Дженеръл като на образована лейди, която е… хм… доверен член на нашето семейство… хм… за предстоящата промяна у нас, ако аз… хм… не само те помоля, а… хм… настоя за това…

— О, папа — прекъсна го Фани с многозначителен тон, — ако ти придаваш такова значение на това, остава само мой дълг да се покоря. Надявам се обаче, че ми е разрешено да си имам собствено мнение по въпроса, защото при тези обстоятелства другояче не мога.

При тези думи Фани седна с такова смирение, което по силата на крайностите се превърна в предизвикателство, а баща й не благоволи да й отговори, или просто не знаеше какво да й отговори, та позвъни за мистър Тинклър.

— Мисис Дженеръл.

Мистър Тинклър, който не бе свикнал на такива лаконични заповеди, когато се касаеше за красивата лакировчица, застана в недоумение. В тази пауза мистър Дорит видя целия Маршалси с всичките му дарения и избухна срещу него:

— Как смеете, сър? Какво означава това?

— Извинете, сър — заоправдава се мистър Тинклър, — исках само да разбера…

— Вие не искахте да разберете нищо, сър — развика се мистър Дорит, силно зачервен. — Не казвайте, че сте искал… ха… не искахте… Вие се подигравате, сър.

— Уверявам ви, сър… — започна мистър Тинклър.

— Не ме уверявайте! — извика мистър Дорит. — Не приемам уверенията на един слуга. Обвинен сте в присмехулство. Вие сте уволнен… хм… цялата прислуга е уволнена. Какво чакате?

— Само заповедите ви, сър.

— Това е лъжа — каза мистър Дорит, — вие чухте заповедите ми. Ха… хм… Предайте почитанията ми на мисис Дженеръл и я помолете да дойде за няколко минути, ако й е удобно. Ето моите заповеди.

При изпълнение на тази си мисия вероятно мистър Тинклър бе казал, че мистър Дорит е бесен от гняв, защото полите на мисис Дженеръл скоро зашумяха в коридора, може да се каже, просто се замятаха с необичайна бързина. Едва пред вратата те улегнаха и се плъзнаха в стаята с обичайното си достойнство.

— Мисис Дженеръл — каза мистър Дорит, — седнете, моля.

Мисис Дженеръл се поклони грациозно и се отпусна в креслото, което мистър Дорит й предложи.

— Госпожо — продължи този джентълмен, — тъй като имахте добрината да се заемете с… хм… възпитанието на моите дъщери и тъй като съм уверен, че нищо, което ги засяга отблизо, не може… хм… да ви е безразлично…

— Съвсем невъзможно е — най-спокойно каза мисис Дженеръл.

— Затова искам да ви съобщя, госпожо, че тук присъствуващата ми дъщеря…

Мисис Дженеръл кимна леко с глава към Фани, която й отвърна с нисък поклон и веднага вирна високомерно глава.

— … че моята дъщеря Фани е… хм… сгодена за мистър Спарклър, когото вие познавате. По този начин, госпожо, ще бъдете освободена от половината си трудни задължения… хм… трудни задължения — повтори мистър Дорит, вперил гневен поглед във Фани. — Надявам се обаче, че това няма да се отрази ни най-малко, пряко или косвено… хм… на положението, което вие имате любезността да заемате в семейството ни.

— Мистър Дорит — отвърна мисис Дженеръл, спокойно кръстосала скритите си в ръкавици ръце — е винаги внимателен и твърде високо цени моите приятелски услуги.

(Мис Фани се окашля, като че ли искаше да каже „Имате право“.)

— Мис Дорит безсъмнено е проявила разумното внимание, което случаят изисква, и надявам се, ще ми позволи да й поднеса поздравленията си. Такива събития обикновено са щастливи, когато са свободни от оковите на страстите — при тази дума мисис Дженеръл затвори очи, като че ли се срамуваше да погледне някого, като я изговаря, — когато стават с одобрението на близките и укрепват благородните основи на семейната сграда. Надявам се, че мис Дорит ще ми позволи да ви поднеса моите поздравления.

Тук мисис Дженеръл спря и прибави наум, за да придаде подходяща форма на устните си: папа, помада, прах и призма.

— Мистър Дорит — добави гласно тя — е винаги най-любезен и аз моля да ми разрешите да изкажа благодарността си за вниманието, нещо повече, за честта, която той и мис Дорит ми оказват, като ме удостояват с доверието, съобщавайки ми за събитието така рано. Моите благодарности и поздравления се отнасят еднакво към мистър Дорит и мис Дорит.

— Това ми е извънредно, просто неизразимо приятно — забеляза мис Фани. — Какво облекчение за мене, че вие нямате нищо против брака ми, мисис Дженеръл! Уверявам ви, това просто сваля товар от душата ми. Не зная какво бих сторила — продължи Фани, — ако бяхте направили някакво възражение, мисис Дженеръл.

Мисис Дженеръл сви устни в усмивка на призми и помада и размести ръкавиците си така, че дясната дойде отгоре, а лявата — отдолу.

— Да запазя одобрението ви, мисис Дженеръл — продължи Фани, като отвърна на усмивката с усмивка, в която нямаше и следа от горните елементи, — ще бъде, разбира се, най-възвишената цел на семейния ми живот; да го загубя — би било истинско нещастие. Сигурна съм, че вие с вашата любезност не ще имате нищо против, а и папа също, ако все пак изправя една малка грешка, която допуснахте. И най-добрите от нас изпадат в грешки, та дори и вие, мисис Дженеръл, изпаднахте в малка грешка. Вниманието и честта, на които така наблегнахте, мисис Дженеръл, във връзка с настоящото доверие, бяха безсъмнено приятно обрисувани, но не произлизат от мене. Да потърся съвета ви би било така достойно от моя страна, че не мога да си присвоя заслуга, която всъщност не ми принадлежи. Тя е изцяло на папа. Дълбоко съм ви признателна за насърчението и покровителството, но всъщност татко ги поиска, а не аз. Трябва да ви благодаря, мисис Дженеръл, че ми облекчихте душата, като така мило се съгласихте на годежа ми, но вие всъщност няма за какво да ми благодарите. Дано и в бъдеще винаги одобрявате постъпките ми и дано сестра ми още дълго бъде удостоена с вашето благоволение, мисис Дженеръл.

С тази реч, произнесена в най-учтив тон, Фани весело и елегантно напусна стаята, но щом се отдалечи достатъчно, изтича по стълбите с пламнало лице, връхлетя върху сестра си, нарече я сляпа мишка, разтърси я, за да й отвори по-добре очите, разказа й за случилото се и я запита какво мисли за папа сега.

Към мисис Мърдл младото момиче се държеше много независимо и със самообладание, но засега без явно открита враждебност. От време на време имаха по някоя лека схватка, например когато Фани се чувствуваше потупана по гърба от тази лейди или когато мисис Мърдл изглеждаше особено млада и добре; но мисис Мърдл винаги бързо слагаше край на тези стълкновения, като потъваше във възглавницата си с грациозно безразличие и съсредоточаваше вниманието си другаде. Обществото (защото това мистериозно същество царуваше и на Седемте хълма38) намери, че Фани е направила голям напредък след годежа си. Стана много по-достъпна, много по-свободна и любезна, много по-малко взискателна; до такава степен, че сега влачеше след себе си куп поклонници и обожатели за голямо възмущение на дамите, които имаха дъщери за женене и които решително вдигнаха бунтовно знаме в обществото против мис Дорит. Мис Дорит изпитваше удоволствие от вълнението, което предизвикваше, ходеше с вирната глава и парадираше не само със собствената си личност, но и с мистър Спарклър, като че ли да им каже: „Ако намирам за уместно да се движа триумфално между вас и да влача след себе си този слабоват пленник в окови вместо някой по-силен, то си е моя работа. Стига, че така съм решила!“ От своя страна, мистър Спарклър не оспорваше нищо; вървеше, където го водеха, правеше, каквото му кажеха, и мислеше, че щом годеницата му се ползува с известност, то значи, че и той самият е станал известен по най-лек начин, и искрено бе благодарен, че е така открито признат.

През това време зимата изтече и настана пролет, та мистър Спарклър трябваше да се завърне в Англия, за да заеме определената му роля при проявяването и направляването на националния гений, знание, търговия, дух и разум. Страната на Шекспир, Милтън, Бейкън, Нютън, Уот, родина на толкова философи, естествоизпитатели, покорители на природата и изкуството в безчетните им прояви, зовеше мистър Спарклър да дойде да се погрижи за нея, че иначе щеше да загине. Мистър Спарклър не можа да устои на този отчаян зов, изтръгнат от дън душата на неговото отечество, и заяви, че трябва да върви.

Така се наложи да се постави въпросът кога, къде и как да се венчае мистър Спарклър за най-първото момиче в света, у което няма никакви такива глупости. Разрешението на въпроса след известна тайнственост и потайност бе съобщено на сестра й от самата мис Фани.

— Слушай, дете мое — й каза тя един ден. — Ще ти кажа нещо. Току-що решихме и, разбира се, бързам да ти го кажа още същия миг.

— За сватбата ли, Фани?

— Скъпо дете — каза Фани, — не избързвай пред мене! Нека ти съобщя новината, както аз намеря за добре, нетърпеливке. А колкото за твоята догадка, ако трябва да ти отговоря буквално, отговорът е — не. Защото всъщност не става въпрос за моята сватба; а по-скоро за сватбата на Едмънд.

Малката Дорит остана (не съвсем неоснователно) в недоумение как да разбере разликата.

— Аз не съм притеснена — извика Фани — и не бързам. Мене нито ме викат на служба, нито — да гласувам. Но Едмънд го викат. А Едмънд изпада в ужас при мисълта да замине сам, пък всъщност и аз не смея да го пусна сам. Защото е много възможно (както обикновено) да извърши някоя глупост и сигурно ще извърши.

След този безпристрастен извод за доверието, което можеше безопасно да се окаже на бъдещия й съпруг, тя деловито свали шапката си и я размаха за панделките.

— Ето защо въпросът засяга много повече Едмънд, отколкото мене. Както и да е, вече няма какво да говорим по това. То се разбира от само себе си. Е, мила моя Еми! Възниква въпросът, сам ли да върви, или да не върви сам, и тогава следва другия въпрос: да се венчаем ли тук веднага, или да се венчаем в Лондон след няколко месеца?

— Виждам, че ще те загубя, Фани.

— Ама че си прибързано дете! — извика Фани полуснизходително и полураздразнена. — Моля ти се, миличка, изслушай ме! Тази жена (разбира се, касаеше се за мисис Мърдл) ще остане тук до след Великден, така че, ако се венчая тук и отида в Лондон с Едмънд, ще взема преднина пред нея. А това вече е от значение. И още нещо, Еми. Щом тази жена няма да ми се пречка, аз съм склонна да приема предложението, което мистър Мърдл е направил на папа — Едмънд и аз да живеем в онази същата къща — ти я знаеш, — където ти веднаж ходи с една танцьорка, мила, докато не бъде избран и нареден наш собствен дом. Но и това не е всичко, Еми. Тъй като папа смяташе да отиде в Лондон през пролетта — ако ние с Едмънд се оженим тук, бихме могли да отидем до Флоренция, където папа може да ни настигне, и тримата да пътуваме до Лондон заедно. Мистър Мърдл е помолил папа да му гостува в тази същата къща и мисля, че той ще приеме поканата. Но той си е господар на постъпките и по този въпрос (който не е никак съществен) не мога да се изказвам с положителност.

Тонът, с който Фани направи изказването, достатъчно убедително изтъкна разликата между папа, който беше господар на постъпките си, и мистър Спарклър, който далече не беше господар на своите. Сестра й обаче не го забеляза, защото беше раздвоена между мъката от предстоящата раздяла и ненапускащото я желание да се завърне с баща си в Лондон.

— Това ли са решенията ти, мила Фани?

— Решения? — повтори Фани. — Е, наистина, дете, ти започваш да ме дразниш. Знаеш, че специално се старая да не дам на думите си такъв оттенък. Аз казах, че възникват известни въпроси и това са те.

Замислените очи на малката Дорит срещнаха нежно и спокойно нейните.

— И сега, мило мое момиче — каза Фани и нетърпеливо размаха шапката, — безполезно е да ме зяпаш така. И бухалът знае да се блещи. Аз се обръщам към тебе за съвет. Какво ме съветваш да правя?

— Не мислиш ли — след кратка пауза запита убедително малката Дорит, — не мислиш ли, Фани, че като се вземат под внимание някои неща, няма да е най-добре да отложиш сватбата за няколко месеца.

— Не, малка костенурке — възрази извънредно остро Фани, — не мисля нищо подобно.

Тук тя съвсем захвърли шапката и се тръшна в едно кресло. Но изведнаж отново се разнежи, скокна от креслото и коленичи на пода да прегърне сестра си заедно с креслото й.

— Не мисли, че съм прибързана или лоша, миличка, защото наистина не съм. Но ти си такова чудаче! Караш човека да те ухапе, когато най му се иска да те приласкае. Та не ти ли казах, миличко бебе, че не смея да пусна Едмънд сам и сама не знаеш ли това?

— Да, да, Фани. Ти ми каза, зная.

— И ти го знаеш, сигурна съм — отвърна Фани — Е, скъпо дете! Щом той не бива да се пуска сам, следва, че и аз трябва да вървя с него, нали?

— Да… така изглежда, мила — каза малката Дорит.

— Следователно, като чу вече възможните условия, за да се постигне тази цел, трябва ли да разбера, Еми, че, общо взето, ме съветваш да ги изпълня?

— Да… Струва ми се, мила — повтори малката Дорит.

— Много добре! — извика Фани примирено. — Тогава значи трябва да стане! Дойдох при тебе, мила, защото ме мъчеха съмнения и не можех да взема решение. Сега вече реших. Така да бъде!

Като се покори по този начин на съвета на сестра си и на обстоятелствата, Фани стана съвсем благоразположена, като човек, който е пожертвувал своите желания за най-скъпия си приятел, и съвестта му е доволна от тази жертва.

— Все пак, Еми — каза тя на сестра си, — ти си най-милото дребосъче на света и си така разумна! Просто не зная какво бих правила без тебе!

При тези думи тя я притисна до гърдите си с истинска нежност.

— Това не значи, че смятам да се разделям с тебе, Еми, съвсем не, защото се надявам, че винаги ще си останем почти неразделни. А сега, дете мое, ще ти дам един добър съвет. Когато останеш тук сама с мисис Дженеръл…

— Да не смятате да ме оставите сама с мисис Дженеръл? — запита тихо малката Дорит.

— Но, разбира се, скъпа моя, докато се завърне папа. Естествено, като не считаме Едуърд, който сигурно няма да ти прави компания, дори когато е тук, а още по-малко, когато е в Неапол или в Сицилия — чакай, какво щях да ти кажа? — ти си такава сладка хитрушка в умението си да пресичаш другите — да, щях да кажа, когато останеш тук сама с мисис Дженеръл, Еми, не се оставяй да те подведе, че уж тя се грижи за папа или папа се грижи за нея. Тя ще се опита. Много добре зная как лукаво си опипва пътя с тези нейни ръкавици. Но ти по никой начин не давай вид, че я разбираш. И ако папа ти каже, като си дойде, че възнамерява да направи мисис Дженеръл твоя мама (което е много възможно), защото няма да ме има, съветвам те да кажеш: „Папа, позволи ми да се обявя силно против това. Фани ме предупреди, и тя също е против, и аз съм против.“ С това не искам да кажа, че има някаква вероятност твоето възражение да окаже влияние, Еми, или пък смятам, че ти ще можеш да го направиш поне с малко твърдост. Но тук е въпрос на принцип — семейния принцип — и аз те умолявам да не се покоряваш да приемеш мисис Дженеръл за мащеха и да го отстояваш, като накараш всички около тебе да се чувствуват безкрайно неловко. Не очаквам, че ти ще можеш да издържиш, уверена съм, че няма да издържиш, понеже се отнася до папа — но искам да те пораздвижа да почувствуваш дълга си. А колкото до подкрепа от моя страна или до съпротивата, която ще окажа срещу този брак, разчитай на мене, мила. Всичката тежест, която ще имам като женена жена, и нелишена от привлекателност, ще бъде използувана срещу тази жена, ще падне на главата и на изкуствената коса на мисис Дженеръл (защото съм уверена, че не е съвсем естествена, каквато е грозна, и никой човек с ума си не би дал две пари за нея).

Малката Дорит прие съвета, без да посмее да се противопостави, но и без да даде на Фани основание да мисли, че ще постъпи съгласно с него. И сега, когато, така да се каже, формално завърши моминския си живот и подреди светските си работи, Фани пристъпи със свойствения си жар към приготовленията за сериозната промяна в живота й.

Приготовленията всъщност бяха да изпрати камериерката си в Париж под охраната на куриера да купи всички принадлежности на булчинския гардероб, които би било много унизително в настоящата история да наречем с английско име, но на които (благодарение на вулгарния принцип, който историята ни спазва, да се придържа към езика, на който претендира да е написана) отказваме да дадем френско име. Богатият и красив гардероб, закупен от тези пратеници в продължение на няколко седмици, премина през Франция и Италия, настръхнали от митници, пазени от огромна армия опърпани просяци в униформа, които непрестанно повтаряха молбата на Велизарий39, като че ли всеки един от тези воини, които бяха цели легиони, беше византийски пълководец, та ако куриерът не беше похарчил петдесет кила сребърни монети да облекчи неволите им, гардеробът щеше да стане на дрипи, докато стигне в Рим, само поради прехвърляне от ръка на ръка. Той обаче премина победоносно при всички тези опасности и стъпка по стъпка стигна до края на пътешествието си в чудесно състояние.

Там той беше показан пред избрани представители на прекрасния пол, в чиито сърца събуди неумолими чувства. Същевременно се правеха оживени приготовления за деня, в който някои от съкровищата щяха да бъдат изложени пред публика. Изпратиха се картички с покани за закуска до половината англичани, които се намираха в града на Ромул40, другата половина бе в бойна готовност, като доброволни критици по различните външни пунктове на тържеството. Благородният и знаменит англичанин, синьор Едгардо Дорит, пристигна бързо през дълбоки калища и коловози от Неапол (където се шлифоваше в обществото на неаполитанските благородници), за да почете тържествения случай. Най-добрият хотел с всичките му кулинарни мирмидони41 се зае с приготовлението на угощението. Сумите, които мистър Дорит изтегли от банка Торлония, едва не я докараха до фалит. Британският консул не бе виждал такава сватба през цялата си консулска кариера.

Най-после дойде денят и Вълчицата в Капитолия42 можеше да заръмжи от завист, като гледаше как дивите островитяни43 вършат тези неща в днешно време. Статуите на злите древни императори с разбойническите им лица, които и скулпторите не бяха могли да разкрасят, като понамалят грозотата им, можеха да скокнат от пиедесталите си, за да отвлекат булката.

Задръстените стари фонтани, където някога са се миели гладиаторите, можеха да се съживят в чест на церемонията. Храмът на Веста44 можеше да се надигне от развалините си само за да придаде още по-голяма тържественост на случая. Всичко това можеше да стане, но не стана. Та не е ли същото и с живите същества — дори и със самите основоположници на човешкия род, — които понякога биха могли да свършат нещо, но не го свършват. Церемонията премина с великолепна тържественост: монаси в черни раса, бели раса и ръждиви раса се спираха да изгледат каретите; скитници селяни, облечени в овчи кожи, просеха и свиреха с кавали под прозорците; английски доброволци дефилираха; денят превали към часа на вечерната служба: празникът отзвуча; хиляди църковни камбани забиха, безучастни към събитието; самият св. Петър отрече, че е имал нещо общо с него.

По това време булката завършваше първия ден от пътуването си към Флоренция. Особеността на тази сватба беше, че изглеждаше да се въплъщава само в булката. Никой не забеляза младоженеца. Никой не забеляза и първата шаферка. Малцина можеха да съзрат малката Дорит (която изпълняваше тази роля) всред ослепителния блясък, дори да предположим, че мнозина са я търсели. И така булката се качи в красивата си карета, по някаква случайност придружена от младоженеца, и след като в продължение на няколко минути се вози гладко по хубавия паваж, се задруса по Тресавището на отчаянието45, през развалини и гнусота. Казват, че и други брачни карети, преди и след тях, са вървели по същия път.

Тази вечер малката Дорит се почувствува твърде самотна и тъжна и само едно нещо би могло да я утеши — да можеше пак да седне да шие край баща си, както едно време, и да му прислужва на масата и при лягане. Но за такова нещо не можеше и да се мисли сега, когато седяха в тържествената карета с мисис Дженеръл на капрата. А колкото за вечерята! Ако мистър Дорит пожелаеше да вечеря, на услугите му бяха италианският готвач и швейцарският сладкар, чиито шапки бяха високи като папската митра и които извършваха ред алхимически тайнства долу в лабораторията от тенджери, преди да му я поднесат.

Тази вечер мистър Дорит беше нравоучителен и поучителен. Ако беше просто нежен, щеше да е по-добре за малката Дорит, но тя го приемаше такъв, какъвто си беше — кога ли не го бе приемала такъв, какъвто си беше! — и се стараеше да го види в най-добра светлина. Мисис Дженеръл се оттегли да си легне най-после. Вечерното й оттегляне беше най-ледената й церемония, като че ли считаше за необходимо да превърне в камък хорското въображение, та да не може да я проследи. Първо извършваше ред вдървени поклони, наподобяващи войнишки упражнения, и след това се оттегляше. Тогава малката Дорит прегърна баща си, да му каже лека нощ.

— Еми, мила — каза мистър Дорит, като я улови за ръката, — ето края на един ден, който… хм… ми остави дълбоко впечатление, и аз съм много доволен.

— Не си ли и малко уморен, мили?

— Не — каза мистър Дорит, — не чувствувам умора, когато идва от случай така… хм… препълнен с най-чисто задоволство.

Малката Дорит се зарадва, че го вижда в такова весело настроение, и самата се усмихна от сърце.

— Мила моя — продължи той, — този случай… хм… може да послужи за отличен пример. Отличен пример… хм… за тебе, мое любимо и предано чадо.

Развълнувана от думите му, малката Дорит не знаеше какво да каже, макар че той се спря, като че ли очакваше да чуе нещо.

— Еми — подхвана той, — твоята мила сестра, нашата Фани, свърза… хм… брак, предимно с цел да разшири основата на… хм… връзките ни и… хм… да утвърди положението ни в обществото. Мила, моя, вярвам, че не е много далече времето, когато и за тебе ще се намери добра партия.

— О, не! Позволи да си остана при тебе! От сърце те умолявам да си остана при тебе! Не искам нищо друго, освен да съм при тебе и да се грижа за тебе!

Тя изрече всичко това с внезапна тревога.

— Еми, Еми, не може така! — каза мистър Дорит. — Това е слабост и детинщина, слабост и детинщина. Ти носиш… хм… отговорност, наложена от общественото ти положение. Трябва да развиеш това положение и да бъдеш… хм… достойна за него. А колкото за грижите ти по мене, аз мога… хм… да се грижа за себе си. Или — добави той след малко, — ако ли пък стане нужда някой да се грижи за мене… то… хм… слава богу… има кой да се грижи за мене. Но аз не мога… мило дете, и да помисля да те монополизирам… ха… един вид, да те пожертвувам.

О, сега ли намери да се представя себеотрицателен и да парадира с това, и да си вярва, като че ли такова нещо бе възможно!

— Не говори, Еми. Аз положително не мога да допусна такова нещо. Не бива… хм… да го допускам. Съвестта ми… хм… не би позволила. И затова, моя мила се възползувам от този радостен и грандиозен случай… хм… да ти кажа тържествено, че сега е мое най-съкровено желание и цел да те видя… хе… подходящо (повтарям подходящо) омъжена.

— О, не, мили папа, моля ти се!

— Еми — каза мистър Дорит, — аз съм сигурен, че ако отнесем въпроса до някого, който познава по-добре света и има по-изтънчени чувства и разум — да кажем например… хм… мисис Дженеръл… сигурен съм, че няма да има две мнения по отношение… хм… характера на нежните ми и правилни бащински чувства. Но тъй като… хм… от опит познавам любещото ти и предано сърце, смятам, че повече няма какво да говоря. Засега нямам… хм… кого да ти предложа за съпруг, мила: дори нямам и никой пред вид. Само искам… хм… да се разберем. Хм. Лека нощ, мила и моя единствена останала дъще. Лека нощ и бог да те благослови.

Ако тази вечер през главата на малката Дорит премина мисълта, че сега, в богатството си, той лесно би се отказал от нея, когато бе си наумил да я замести с втора жена, тя прогони тази мисъл. Все така вярна на него, както през най-тежките дни, когато му беше единствена подкрепа, тя прогони тази мисъл; и през горчивите си сълзи в онази безсънна нощ тя само го осъди в душата си, че гледа на всичко чрез очите на богатството си и има само една грижа — как да запази това богатство и как да го увеличи.

Те останаха да седят в парадната карета още три седмици с мисис Дженеръл на капрата и след това той замина за Флоренция, да настигне Фани. На малката Дорит много й се искаше да го придружи дотам, от обич към него, и после да се върне сама и да си мисли за скъпата й Англия. Но макар че агентът беше заминал с булката, оставаше камердинерът и докато можеше да се наеме заплатен придружител, до нея нямаше да дойде ред. Когато останаха сами в Римската им резиденция, мисис Дженеръл се поотпусна, доколкото можеше да се отпусне в каквото да е отношение. Тогава малката Дорит често излизаше сама в наетата карета, която им бе оставена на разположение, и слизаше от нея да се скита между развалините на стария Рим. Развалините на огромния стар амфитеатър, на старите храмове, на древните възпоминателни арки, утъпканите стари пътища, гробници, които освен онова, което представляваха сами по себе си, бяха за нея и развалините на стария Маршалси, развалини от собствения й някогашен живот, развалини от лицата и формите, които някога го населяваха, развалини от любовта, надеждите, грижите и радостите й. Два свята от човешки дела и страдание лежаха в развалини пред очите на самотното момиче, което често седеше на някоя разбита отломка; тези уединени места дори под синьото небе тя не можеше да отдели един от друг — но изскочеше ли отнякъде мисис Дженеръл, всичко изгубваше багрите си, както природата и изкуството бяха обезцветили нея самата, и налагаше печата на помади и призми и в текста на мистър Юстъс, и на всичко, до което се докоснеше; навсякъде търсеше мистър Юстъс и Сие и не виждаше нищо друго; изравяше най-сухите кокалчета от древността и ги нагълтваше цели, без да ги сдъвче — същински вампир в ръкавици.

Глава XVІ Успехи

При пристигането им на Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър, Лондон, новобрачната двойка бе приета от главния лакей. Този велик човек не се интересуваше от тях, но, общо взето, ги понасяше. Хората трябва да се женят и омъжват, иначе няма да имат нужда от главни лакеи. „Както нациите са създадени, за да бъдат облагани с данъци, така и семействата се създават, за да бъдат обслужвани от лакеи.“ Главният лакей безсъмнено разсъждаваше, че природата изисква да се поддържа богатото население само заради него.

И така той благоволи да погледне екипажа от входната врата, без да се намръщи, и каза твърде любезно на един от подчинените си: „Томас, помогни за багажа.“ Той дори придружи булката до горния етаж и я въведе при мистър Мърдл, но това трябва да се приеме като акт на преклонение пред пола (чийто поклонник беше и дори бе всеизвестно пленен от чара на някаква дукеса), а не като някакво задължение към семейството.

Мистър Мърдл се въртеше около камината и се готвеше да посрещне мисис Спарклър. Когато пристъпи да се здрависа, ръката му влезе така навътре в ръкава, че като протегна ръка, на нея й се стори, като че ли я посрещна чучелото на Гай Фокс46. А когато доближи устните си до нейните, той си подсигури тила със столове и табуретки, улови си ръцете, като че ли е полицай, който арестува себе си и си казва: „Да ги нямаме вече такива! Хайде! Пипнах те, разбери, и тръгвай кротичко с мене!“

Мисис Спарклър, настанена в официалните си апартаменти — светая светих от пух, коприна, кретон и фин лен, — си помисли, че дотук победата е нейна и всяка стъпка от пътя й — открита. В деня преди сватбата си с израз на благосклонно безразличие в присъствието на мисис Мърдл тя бе подарила на камериерката й няколко дреболии за спомен (гривна, шапка и две рокли, съвсем нови) около четири пъти по-скъпи от подаръка, който й бе направила мисис Мърдл в миналото. Сега тя беше настанена в апартаментите на самата мисис Мърдл, които бяха допълнително подобрени, за да станат по-достойни за нея. Излегната там, обградена от всички луксозни принадлежности, които богатството можеше да даде или изобретателността да измисли, тя видя в мечтите си как нейният красив бюст, туптящ в унисон с екзалтираните й мисли, се състезава с бюста, който се бе така дълго славил, засенчва го и го сваля от трона му. Щастлива ли бе? В този миг Фани трябва да е била щастлива. Сега тя не изказваше желание да умре.

Пътният агент не одобри намерението на мистър Дорит да отседне у приятеля си и предпочете да го отведе в един хотел на Брук Стрийт, Гроувнър Скуеър. Мистър Мърдл поръча да приготвят каретата му рано на другата сутрин, за да може да посети мистър Дорит веднага след закуска.

А каретата беше блестяща; конете лъщяха пригладени, хомотите блестяха, разкошните ливреи като че ли щяха да са вечни. Разкошен и внушителен екипаж. Екипаж, достоен за един Мърдл. Ранобудниците извръщаха глави след него, като минаваше с тропот по улиците, и казваха със страхопочитание: „Ето го, минава!“

И той продължи да отминава, докато спря на Брук Стрийт. И тогава елмазът излезе от скъпоценната си кутийка и не беше блестящ сам по себе си — а точно обратното.

В хотела настана суматоха! Мърдл!! Хазяинът, макар и важен господин, който току-що бе се върнал от града в собствената си карета, впрегната с два породисти коня, излезе сам да го отведе на горния етаж. Чиновниците и прислугата го пресрещнаха през задни входове и уж случайно се въртяха по вратите и ъглите, за да го погледат. Мърдл!! О вие, слънце, луна и звезди! Това е великият човек! Богаташът, който, така да се каже, беше опровергал Новия завет и беше влязъл вече в царството небесно! Човекът, който можеше да покани на обяд, когото си пожелае, и който бе натрупал пари! Докато се качваше по стълбите, хора бяха вече застанали на по-долните стъпала, та сянката му да падне върху тях, когато заслиза. Така изнасяха болните и ги полагаха по пътя на великия учител — който не беше влязъл в доброто общество и не беше натрупал пари.

Мистър Дорит, облечен в халат и снабден с вестник, закусваше. Пътният агент съобщи възбудено: „Мистър Мейрдел!“ Сърцето на мистър Дорит подскочи от вълнение, като рипна от стола:

— Мистър Мърдл, това е… ха… наистина голяма чест. Позволете да изразя… хм… чувството си, силното чувство, което изпитвам от този… хм… много ласкателен жест на внимание. Много добре ми е известно, сър, колко много са изискванията спрямо вас… хм… и колко скъпоценно е вашето време. — Мистър Дорит не можа да наблегне достатъчно на „скъпоценно“ и не остана доволен. — В този ранен час… хм… да ми посветите и минутка от безценното си време… хм… е комплимент, за който благодаря с най-голямо уважение.

Мистър Дорит просто се разтрепера, докато говореше на великия човек.

Мистър Мърдл изпусна няколко неразбираеми звуци със своя глух, сподавен, колеблив глас и най-после рече:

— Радвам се да ви видя, сър.

— Много сте любезен — каза мистър Дорит, — истински любезен.

По това време посетителят беше вече седнал и прокарваше великата си десница по изнуреното си чело.

— Надявам се, че сте добре, мистър Мърдл?

— Добре съм както… да, добре както винаги — каза мистър Мърдл.

— Вие трябва да сте страшно зает.

— Порядъчно… Но… ох… не… нямам някое сериозно оплакване — каза мистър Мърдл и огледа стаята.

— Лека диспепсия? — подметна мистър Дорит.

— Много вероятно. Но иначе… о, иначе съм почти добре — каза мистър Мърдл.

В ъглите на устните му имаше следи от черно, като от барутна експлозия, а самият той изглеждаше като човек, който, ако беше с по-жив темперамент, щеше да е трескав тази сутрин. Това именно и умореният жест, с който поглаждаше челото си, подтикнаха загрижените въпроси на мистър Дорит.

— Оставих мисис Мърдл — угоднически продължи мистър Дорит, — както ви е известно… хм… наблюдавана от всички наблюдатели и… хм… обожавана от всички обожатели, първа красавица и чаровница на римското общество.

— Мисис Мърдл — каза мистър Мърдл — е всеобщо призната за привлекателна жена. И безспорно е. Съзнавам го.

— Та кой може да не го съзнава? — отвърна мистър Дорит.

Мистър Мърдл обърна езика си, без да отвори уста, като че ли езикът му бе твърд и непокорен, облиза устните си, поглади челото си отново и огледа стаята главно под столовете.

— Но — каза той, като за пръв път погледна мистър Дорит в лицето и веднага сведе поглед към копчетата на жилетката му — ако говорим за привлекателност, то дъщеря ви трябва да стане предмет на разговора ни. Тя е извънредно красива. И лицето, и фигурата й са нещо съвсем необикновено. Когато младите пристигнаха снощи, наистина останах изненадан при вида на такава прелест.

Мистър Дорит остана така доволен, че рече… хм… той не можа да не каже на мистър Мърдл устно, както вече бе сторил писмено, каква голяма чест е за него и колко щастлив се чувствува от тази връзка на двете им семейства. И подаде ръката си. Мистър Мърдл погледа малко ръката, пое я върху своята за миг, като че ли неговата беше поднос или парче риба, и после я върна на мистър Дорит.

— Реших да намина с колата рано сутринта — каза мистър Мърдл — да ви предложа услугите си, ако мога да ви бъда полезен с нещо, и да ви кажа, че се надявам да ми направите чест поне да вечеряте с мене днес и всеки ден през престоя ви в града, когато нямате по-добър ангажимент.

Мистър Дорит остана възхитен от това внимание.

— Ще останете ли за дълго, сър?

— Засега нямам намерение — каза мистър Дорит — да… хм… остана повече от две недели.

— Това е твърде кратък престой след такова дълго пътуване — отвърна мистър Мърдл.

— Хм… Да — каза мистър Дорит, — но истината е… хм… мой мили мистър Мърдл, че животът в чужбина се оказа много подходящ за здравето и вкуса ми, и… хм… настоящото ми посещение в Лондон цели две неща. Първо… хм… голямата чест и… хм… привилегията, на която сега се радвам и която ценя; второ, да уредя… хм… влагането, така да се каже, по най-добър начин на… хм, хм… парите си.

— Е, сър — каза мистър Мърдл и отново преметна езика си, — ако мога да ви бъда от полза в това отношение, можете да разчитате на мене.

Мистър Дорит се обърка и започна да се запъва много по-често от обикновено, като заговори на тази тема, защото не му беше съвсем ясно как би се отнесъл към въпроса този високопоставен властелин. Той се боеше, че намекът за какъвто и да е частен капитал или състояние ще се стори мизерна дреболия на този ангросист. Облекчен от любезното предложение на мистър Мърдл да му бъде в услуга, той веднага го прие и изсипа куп благодарности.

— Аз едва… хм… дръзвах — каза мистър Дорит, — уверявам ви, да се надявам за… хм… огромната привилегия да получа прекия ви съвет и помощ. Макар че, разбира се, при всички обстоятелства и аз като… хм… останалия цивилизован свят бих следвал мистър Мърдл.

— Но нали знаете, ние сме вече един вид роднини, сър — каза мистър Мърдл, някак особено заинтересован от шарките на килима, — и следователно можете да разчитате на услугите ми.

— Хм. Много мило наистина! — извика мистър Дорит. — Хм. Извънредно мило!

— В настоящия момент — каза мистър Мърдл — не би било лесно за обикновен външен човек, както ги наричаме, да се включи в доходно предприятие — разбира се, говоря за моите доходни предприятия.

— Разбира се, разбира се! — извика мистър Дорит с тон, който даваше да се разбере, че други доходни предприятия и не съществуват.

— Освен ако даде голяма цена и, както ние казваме, много дълга цифра.

Мистър Дорит се изсмя от удоволствие.

— Ха, ха, ха! Дълга цифра! Добре казано. Хм! Много изразително, наистина!

— Както и да е — каза мистър Мърдл, — обикновено си запазвам правото да проявявам известно предпочитание или както казват хората, благоволение — като един вид комплимент за грижите и безпокойството ми.

— И за съзнанието ви за обществен дълг и гениалността ви — допълни мистър Дорит.

Мистър Мърдл преглътна сухо, като че ли тези качества представляваха голям хап; после добави:

— Като един вид награда за това. Ако желаете, аз ще видя как да упражня тази ограничена власт (защото хората са завистливи, а тя е ограничена) във ваша полза.

— Много сте добър — отвърна мистър Дорит. — Много сте добър.

— Разбира се — каза мистър Мърдл, — при този вид сделки трябва да се спазва най-строга честност и почтеност; страните да са изпълнени с най-чиста вяра една към друга; да си имат безукорно и безукоризнено доверие; иначе сделката не става.

Мистър Дорит горещо одобри тези благородни чувства.

— И така — каза мистър Мърдл, — мога да ви окажа предпочитание само в известен размер.

— Разбирам. В определен размер.

— В определен размер. И съвсем честно. А колкото за моя съвет — каза мистър Мърдл, — това е вече друг въпрос. Какъвто и да е…

О! Какъвто и да беше! (Мистър Дорит не можеше да понесе и най-лекия намек за неговото подценяване, дори от самия мистър Мърдл.)

— … моя съвет при такива безупречно честни отношения между мене и моя партньор никой не може да ми попречи да го дам, ако пожелая. Той — каза мистър Мърдл, впил поглед в една боклукчийска кола, която минаваше край прозореца — ще ви бъде на разположение, когато намерите за нужно да го поискате.

Пак благодарности от страна на мистър Дорит. Пак поглаждане на челото от страна на мистър Мърдл. Спокойствие и мълчание. Мистър Мърдл съзерцава копчетата на жилетката на мистър Дорит.

— Моето време е скъпо — каза мистър Мърдл и стана изведнаж, като че ли междувременно бе чакал да му дойдат краката и те току-що бяха пристигнали. — Трябва да вървя в Сити. Може ли да ви откарам някъде, сър? Ще ми бъде приятно да ви оставя, където пожелаете, или може да продължите с екипажа ми — колата ми е на ваше разположение.

Мистър Дорит си спомни, че има работа у банкера си. Кантората на банкера му била в Сити. Щастливо съвпадение; мистър Мърдл ще го закара в Сити. Но дали няма да забави мистър Мърдл, докато си облича палтото? Не, не, няма да го забави; мистър Мърдл настоява да го почака. И така мистър Дорит се оттегля в другата стая, оставя се в ръцете на камериера си и след пет минути се връща сияещ.

И тогава мистър Мърдл рече: „Позволете, сър. Хванете ръката ми.“

И така, облегнат на ръката на мистър Мърдл, мистър Дорит заслиза по стълбата, видя поклонниците по стъпалата и почувствува светлината, която се излъчваше от мистър Мърдл, да се отразява и в него самия. А след това екипажът и влизането в Сити; и хората, които ги гледаха; и шапките, които летяха от сивите глави; и всеобщото кланяне и пълзене пред този удивителен смъртен — пълзене, каквото светът не бе виждал, — ей богу, не! Заслужава да си помислят за това поклонниците с разни наименования, които се събират в Уестминстърското абатство и катедралата „Свети Павел“ всеки неделен ден от годината. Мистър Дорит си мислеше, че сънува приказен сън — седнал в тази триумфална колесница, да се носи тържествено към достойната цел: златната улица на банкерите.

Там мистър Мърдл настоя да слезе и да продължи пеша, а остави скромния си екипаж на разположение на мистър Дорит. Така сънят стана още по-приказен, когато мистър Дорит излезе от банката сам и хората зяпаха него по липса на мистър Мърдл, а докато се носеше в колата, си въобразяваше, че чува чести възклицания:

— Удивителен човек — приятел на мистър Мърдл!

Този ден на обяд, макар че случаят беше непредвиден и неподготвен, блестящо общество от хора, несътворени от проста глина, а от някакъв превъзходен материал, засега неизвестен, изсипаха лустросаните си благословии върху сватбата на дъщерята на мистър Дорит. И още този ден дъщерята на мистър Дорит започна не на шега съревнованието си с онази отсъствуваща жена и го започна така добре, че мистър Дорит би дал писмена декларация, ако му поискаха, че мисис Спарклър се е изтягала цял живот в лоното на разкоша и никога не е чувала такава груба английска дума като Маршалси.

На другия ден и на третия, и всеки ден, почетен с отбрано общество на обяд и вечеря, визитните картички се сипеха върху мистър Дорит като книжния сняг на сцената в театъра. Адвокатурата, църквата, финансите, хорът на Барнакълците — всички искаха да се запознаят или утвърдят познанството си с мистър Дорит — приятел и родственик (по сватовство) на великия мистър Мърдл. Всеки път, когато мистър Дорит се отбиваше в някоя от многочислените кантори на мистър Мърдл в Сити (а работите му често го отвеждаха натам, защото вървяха отлично), достатъчно бе да каже името си, за да бъде допуснат до височайшия Мърдл. Така сънят ставаше все по-приказен от час на час и мистър Дорит чувствуваше все по-силно, че това родство го е тласнало наистина напред.

Само едно нещо тежеше на душата на мистър Дорит, макар и да не бе свързано с пари. Това беше главният лакей. Мистър Дорит считаше, че когато тази изумителна личност следи с поглед официалните вечери, заглежда се в него някак съмнително. Той го следеше с поглед, като минава през хола и нагоре по стълбите, когато отива на обяд и вечеря, и очите му бяха така изцъклени и втренчени, че никак не се харесваше на мистър Дорит. Седнал на масата, вдигнеше ли чашата да пие, мистър Дорит продължаваше да вижда през стъклото на винската си чаша студените му зловещи очи, вперени в него. Той се опасяваше да не би главният лакей да е познавал някой „колежанин“ и да го е виждал в „колежа“, а може и да му е бил представен. Той се взираше внимателно в главния лакей, доколкото бе възможно да се взираш в такъв човек, и пак не можеше да си спомни дали го е виждал някъде. Най-после бе склонен да мисли, че у този човек няма никаква почтителност към другите, че това велико същество е безчувствено. Но от това не му олекна; защото, каквото и да си мислеше, главният лакей го следеше с високомерния си поглед, дори когато гледаше чиниите и другите прибори на масата, и никога не го изпускаше от око. Да му намекне, че не е приятно да бъдеш така взет на око, или да запита какво иска от него, му се струваше твърде смело и рисковано; главният лакей се отнасяше към господарите си и към гостите им със страшна строгост и никога не допускаше и най-малката волност спрямо личността си.

Глава XVІІ Изчезнал безследно

Срокът за посещението на мистър Дорит щеше да изтече след два дни и той тъкмо щеше да се облече, за да се яви на оглед пред главния лакей (чиито жертви винаги се обличаха специално за него), когато един от прислужниците в хотела му се представи и му подаде визитна картичка. Мистър Дорит я пое и прочете: „Мисис Финчинг“.

Слугата чакаше в почтително мълчание.

— Човече, човече — каза мистър Дорит, като се обърна към него силно възмутен, — обяснете какво ви накара да ми поднесете това смешно име. То ми е съвсем неизвестно. Финчинг ли, сър? — продължи мистър Дорит, като по този начин може би си отмъщаваше на главния лакей, чрез неговия заместник. — Ха!… Какво искате да кажете с тази ваша Финчинг?

Очевидно името Финчинг нямаше никакво по-особено значение за „човека“, защото той отстъпи пред суровия поглед на мистър Дорит и отговори:

— Една дама, сър.

— Не познавам такава дама, сър — възрази мистър Дорит. — Отнесете тази картичка. Не познавам никакви Финчинг нито от женски, нито от мъжки пол.

— Извинете, сър. Дамата каза, че по всяка вероятност вие няма да я знаете по име. Но ме помоли да ви кажа, сър, че някога е имала честта да се познава с мис Дорит. Дамата каза, с по-младата мис Дорит, сър.

Мистър Дорит присви вежди и след една-две минути рече:

— Съобщете на мисис Финчинг, сър — той наблегна на името, като че невинният човек носеше цялата отговорност за него, — че може да влезе.

В кратката пауза той си бе премислил, че ако не я приеме, тя може да остави някакво поръчение или да каже нещо долу, което да издаде нещо неприятно за онова предишно съществование. Оттам и отстъпката, оттам и появяването на Флора, пилотирана от онова „човече“.

— Нямам удоволствието — каза мистър Дорит, застанал с картичката в ръка и с изражение, което показваше, че удоволствието едва ли щеше да е много голямо, ако го имаше — нито да познавам името ви, нито вас самата, госпожо. Дайте стол, сър.

Отговорният човек трепна, изпълни поръчката и излезе на пръсти. Флора свали воала си, свенливо разтреперана, и започна да се представя. Междувременно някаква странна смесица от парфюми се пръсна из стаята, като че ли от ракия, по погрешка сипана в шише с лавандулова вода, или пък от лавандулова вода, сипана по погрешка в ракиено шише.

— Хиляди извинения, мистър Дорит, и те са твърде недостатъчни за такова натрапничество, което сигурно, изглежда твърде дръзко от страна на една дама и то сама но си помислих че така въобще, е най-добре колкото и да е трудно, и дори да изглежда неприлично макар че лелята на мистър Ф. на драго сърце би ме придружила и като личност със силен дух и характер сигурно би направила впечатление на човек, притежаващ такава житейска мъдрост, която безсъмнено е придобил при толкова промени защото мистър Финчинг често казваше че макар и да е получил добро образование в околностите на Блекхит за осемдесет гвинеи на година твърде много за едни родители и отгоре на това му задържали и сребърните прибори, като си тръгнал (но това, разбира се, представлява повече низост отколкото материална стойност) че е научил повече нещо през първата си година като търговски пътник с голяма комисиона от продажбата на някакъв артикул за който никой не искал и да чуе камо ли да го купи много преди да започне търговията с вино отколкото през целите шест години в онази там академия възглавявана от висшист ерген47, макар че не разбирам и никога не съм могла да разбера защо ергенът ще е по-умен от женения, но простете, моля, не е там въпросът.

Мистър Дорит се вкамени на килима — истинска статуя на изумлението.

— Трябва да си призная направо, че нямам претенции — каза Флора, — но тъй като познавах милото дребосъче, при променените обстоятелства това име звучи твърде фамилиарно от моя страна, но е казано без лоша подбуда и бог ми е свидетел това не представляваше услуга за половин крона на ден и то за такъв шев като нейния, но точно обратното, а колкото за нещо унизително в това — съвсем не работникът си заслужава заплатата само да я получаваше по-често и да ядеше повече месо и да страдаше по-малко от ревматизъм в кръста и краката, бедния.

— Госпожо — каза мистър Дорит, като си пое дъх с голямо усилие, докато вдовицата на мистър Финчинг позапря, за да поеме своя, — госпожо — каза мистър Дорит, силно зачервен, — ако разбирам правилно намека ви за… ха… за нещо от миналото… хм… на моя дъщеря, относно — ха, хм… — дневно възнаграждение, госпожо, позволете да забележа, че… ха… този факт, като приемаме, че това е — ха — факт — никога не е стигнал до знанието ми. Хм! Аз не бих го допуснал. Ха. Никога! Никога!

— Ненужно е да продължим по този въпрос — отвърна Флора — и в никой случай не бих го споменала ако не го смятах за благоприятна препоръка пред вас; а пък колкото за факта той е съвсем неоспорим бъдете спокоен за това, защото самата рокля, с която съм облечена може да го докаже и то така хубаво изпипана е! Безсъмнено би изглеждала по-добре и на по-снажна фигура защото моята е твърде дебела макар че не зная как да отслабна моля простете ми, че пак се отвлякох.

Мистър Дорит отстъпи към стола си, все още вкаменен, и седна, а Флора го погледна успокоително и продължи, като си играеше с чадъра.

— Милото дребосъче така пребледня и изстина и съвсем загуби съзнание в собствената ми къща или най-малко татковата защото макар да не е напълно собствена, то наета дългосрочно за нищожен наем сутринта когато Артър — глупав навик от младини, мистър Кленъм — много по-подходящо при сегашните обстоятелства особено когато говоря, с чужд човек, и то така високопоставен — съобщи радостната новина донесена от някой си мистър Панкс ми дава кураж.

При упоменаването на тези две имена мистър Дорит свъси вежди, изблещи очи, пак се навъси, нерешително попипа устните си, както някога, и рече:

— Бъдете така любезна да… ха… да ми кажете на какво дължа посещението ви, госпожо.

— Мистър Дорит — каза Флора, — много любезно е от ваша страна да ми разрешавате това и любезността ви ми се струва много естествена защото макар и по-официален и по-пълен разбира се съзирам прилика, целта на натрапеното ми посещение е известна само на мене и на никое друго човешко същество най-малко на Артър — извинете, моля Дойс и Кленъм ох не зная какво говоря мистър Кленъм solus — защото за да избавя това лице, свързано със златна верига към онези розови дни когато всичко плуваше в небесния ефир от най-малката тревога бих дала царски откуп макар че нямам и представа какво представлява такъв откуп но с това искам да кажа че бих дала всичко каквото имам на света и дори нещо отгоре.

Мистър Дорит не обърна много внимание на сериозността на последните думи и повтори:

— Обяснете какво желаете, госпожо.

— Добре зная, че не е вероятно — продължи Флора, — но все пак е възможно и тъй като е възможно когато имах щастието да прочета във вестника, че сте пристигнали от Италия и ще се върнете пак там, реших да се опитам защото може да го срещнете случайно или да чуете нещо за него и ако излезе така какво щастие и облекчение за всички!

— Позволете ми да запитам, госпожо — каза мистър Дорит, в чиято глава беше пълен хаос, — за кого… ха… за кого — повтори той с повишен от отчаяние глас — говорите сега?

— За чужденеца от Италия който изчезна от Лондон сигурно и вие като мене сте чели във вестниците — каза Флора, — да не споменавам и частни източници на име Панкс от които човек разбира какви ужасно злонамерени неща някои хора са достатъчно зли да си шепнат вероятно като съдят за другите по себе си, и какво трябва да е безпокойството и възмущението на Артър — все не мога да се отвикна — Дойс и Кленъм.

Случайно обаче мистър Дорит не беше нито чул, нито чел нещо по въпроса, та за щастие той можа да се изясни до разбираемост. Това накара мисис Финчинг с куп извинения поради трудността да намери джоба си, между райетата на роклята й, най-после да извади една полицейска обява, в която се съобщаваше, че някой си чужденец на име Бландоа, недавна пристигнал от Венеция, необяснимо изчезнал в еди-коя си нощ, от еди-коя си част на Лондон, че го видели да влиза в еди-коя си къща, в еди-какъв си час, че жителите на къщата казали, че я е напуснал еди-колко си минути преди полунощ; и че никой не го е виждал след това. Мистър Дорит прочете обявата от край до край с всичките му подробности относно времето и мястото, както и точното описание на чужденеца, който беше така мистериозно изчезнал.

— Бландоа! — рече мистър Дорит. — Венеция! И това описание! Познавам господина. Идвал е в дома ми. Той се познава отблизо с един джентълмен от добро семейство (но с посредствено положение), когото аз… хм… съм взел под покровителството си.

— Тогава моята скромна и настоятелна молба е още по-голяма — каза Флора, — като се върнете обратно да бъдете така любезен да търсите този господин по всички пътища и по всички завои и да разпитвате за него по всички хотели и портокалови дървета и лозя и вулкани и разни там места защото все трябва да е някъде, и защо ли не излезе наяве и каже къде е та да очисти хората от подозрение?

— Моля, госпожо — каза мистър Дорит, пак във връзка с обявата — кой е този Кленъм и Сие? Ха, виждам, че името се споменава тук във връзка с къщата, в която са видели да влиза Monsieur Бландоа: кой е този Кленъм и Сие? Дали не е лицето, което аз преди… хм… познавах… хм… за известно време и мисля, мисля и вие имахте пред вид? Това ли е… ха… лицето?

— Лицето е много различно наистина — отвърна Флора, — без крака, а на колелета и е най-суровата жена на света, макар че му е майка.

— Кленъм и Сие… хм… майка! — възкликна мистър Дорит.

— И още един старец — каза Флора.

Това обяснение накара мистър Дорит да погледне, като че ли ей сега ще си загуби ума. А и начинът, по който Флора се втурна да прави разбор на вратовръзката на мистър Флинтуинч и да го описва, без да разграничава личността на този джентълмен от тази на мисис Кленъм като ръждясал винт в гети, никак не благоприятствуваше окопитването му. Тази бърканица от мъже и жени без крайници, колелета, ръждясал винт, суровост и гети така смаяха мистър Дорит, че той представляваше жалка гледка.

— Но аз няма да ви задържам нито миг повече — каза Флора, която се стъписа от вида му, макар и през ум да не й минаваше, че тя го е причинила, — ако бъдете така любезен да ми дадете джентълменската си дума че и по време на пътуването си до Италия и в самата Италия ще търсите този Бландоа под дърво и под камък и ако го намерите или чуете нещо за него ще го накарате да излезе на бял свят и да снеме подозрението от всички.

По това време вече мистър Дорит се беше така окопитил от смайването си, че можа да каже, доста свързано, че ще счита това за свой дълг. Флора бе възхитена от успеха си и стана да си вземе сбогом.

— С милиони благодарности — каза тя — и картичката с адреса ми в случай че трябва да ми се съобщи нещо лично, няма да изпращам поздрави на милото дребосъче, да не би да се окажат неприемливи и всъщност след това преобразование вече не остана никакво дребосъче защо да ги изпращам но и аз и лелята на мистър Ф. винаги ще й желаем доброто и бъдете уверени че не си приписваме никакви заслуги а точно напротив защото това което тя пое да свърши го извърши а много ли от нас постъпват така, да оставим настрана че го извърши така добре че повече не може да бъде и аз съм една от тях защото откакто взех да се съвземам след смъртта на мистър Ф. все повтарям че ще се науча да свиря на орган, който така много обичам но срам ме е да кажа, че и досега не зная нито една нотка, лека нощ!

Когато мистър Дорит, който я изпрати до вратата, остана малко сам да си събере мислите, той намери, че тази жена го е върнала към нежелани и отхвърлени спомени, които не подхождат за вечерята на мистър Мърдл. Той написа и изпрати една кратка записка да се извини за отсъствието си този ден и поръча да му изпратят вечерята в стаята в хотела. Имаше и друго основание за това. Престоят му в Лондон завършваше, та времето му беше вече запълнено с ангажименти; приготовленията за заминаването бяха привършени и той сметна, че високото му положение изисква да направи някои преки разследвания по изчезването на Бландоа, за да бъде в състояние да докладва резултатите на мистър Гауън. Ето защо реши да се възползува от свободата си тази вечер и да отиде до дома на Кленъм и Сие, който можеше да намери лесно по указанията на обявата, да види къщата лично и да поразпита лично.

Като направи една лека вечеря, доколкото позволиха заведението и агентът му, и като си дремна малко край камината, за да се съвземе от посещението на мисис Финчинг, той излезе сам с наета карета. Камбаната на „Св. Павел“ удряше девет часа, когато той минаваше под сянката на Темпъл бар48, обезглавена и самотна в тези упадъчни дни.

Като наближи целта си през странични и крайбрежни улички, тази част на Лондон му се видя още по-грозна по този час на деня, отколкото си я бе представлявал. Много години бяха изминали, откакто бе ходил там; никога не бе я познавал много, и тя му се стори мистериозна и тъжна. Това подействува така силно на въображението му, че когато кочияшът му спря, след като няколко пъти бе питал за пътя, и каза, че според него това е въпросната порта, мистър Дорит улови вратичката на каретата, но се позапря колебливо, почти изплашен от мрачния изглед на дома.

И наистина тази вечер къщата изглеждаше дори по-мрачна от обикновено. От двете страни на вратата бе залепена по една обява и при всяко трепване на светлината от фенера прибягваха сенки, като че ли невидими пръсти сочеха редовете. Очевидно къщата беше под наблюдение. Когато мистър Дорит се спря, някакъв човек пресече пътя към него, а друг излезе от един тъмен ъгъл от тази страна; и двамата го изгледаха, като минаваха, и останаха да се навъртат наблизо.

Тъй като в двора имаше само една къща и нямаше място за колебания, той се изкачи по стъпалата и почука. В два прозореца на първия етаж мъжделееше слаба светлина. Вратата отекна с тъжен глух звук, като че ли къщата бе празна; обаче всъщност не беше така, защото почти веднага проблесна светлина и се чуха стъпки. Те стигнаха до вратата, някаква верига издрънча и една жена с престилка, заметната през лицето и главата, застана на вратата.

— Кой е? — запита жената.

Смаян от това видение, мистър Дорит отвърна, че иде от Италия и че иска да поразпита относно изчезналото лице, което познавал.

— Хей! — извика жената с писклив глас. — Джеримая!

В отговор на този вик се появи съсухрен старец, в чието лице мистър Дорит позна по гетите ръждясалия винт. Жената се боеше от съсухрения старец, защото, щом той се приближи, свали престилката и откри бледо, изплашено лице.

— Отвори вратата, глупачке — каза старецът, — и пусни господина да влезе.

Мистър Дорит влезе в слабо осветеното антре, но не преди да хвърли поглед към кочияша и каретата си.

— Сега, сър, можете да питате каквото искате — каза мистър Флинтуинч, — тук няма тайни, сър.

Преди още мистър Дорит да отговори, от горния етаж се чу силен и строг, макар и женски глас:

— Кой е там?

— Кой е там ли? — отвърна Джеримая. — Още разпити. Някой си господин от Италия.

— Доведи го горе!

Мистър Флинтуинч измърмори нещо, като че ли не беше съгласен с искането й, но все пак се обърна към мистър Дорит и рече:

— Мисис Кленъм. Думата й на две не става. Ще ви заведа горе.

Той поведе мистър Дорит по тъмните стълби; последният, естествено, се озърна плахо по пътя и видя, че жената ги следва пак със зловещо заметната през глава престилка.

Мисис Кленъм седеше до малка масичка пред отворените си тефтери.

— О! — рече отсечено тя, като изгледа строго посетителя. — Вие идете от Италия, сър, нали?

Мистър Дорит не можа да намери по-ясен отговор в момента от:

— А, е?

— Къде е този изчезнал човек? Да ни дадете сведения за неговото местонахождение ли сте дошли? Дано да е така!

— Напротив, аз… хм… дойдох да искам сведения.

— За нещастие нямаме никакви. Флинтуинч, покажи обявата на господина. Дай му няколко да си вземе. Посвети му с лампата да я прочете.

Мистър Флинтуинч изпълни нареждането и мистър Дорит прочете обявата, като че ли я виждаше за пръв път, доволен, че това му дава възможност да дойде на себе си от смущението, което видът на къщата и обитателите й бяха предизвикали у него. Докато четеше обявата, той чувствуваше погледите на мистър Флинтуинч и на мисис Кленъм вперени в него. Като вдигна очи, той видя, че усещането му не бе въображаемо.

— Сега знаете, колкото и ние — каза мисис Кленъм. — Мистър Бландоа ваш приятел ли е?

— Не… хм… познат — отговори мистър Дорит.

— Да нямате някаква поръчка от него?

— Аз ли? Ха. Разбира се, не.

Изпитателният поглед постепенно се сведе към пода, след като се плъзна по лицето на мистър Флинтуинч. Мистър Дорит се обърка, като се видя подложен на разпит, вместо той да разпитва, и се опита да смени неочакваното разпределение на ролите.

— Аз съм… хм… състоятелен и независим човек. Засега живея в Италия със семейството си, прислугата си и… хм… доста голямото си домакинство. Бях в Лондон за късо време… хм… да уредя някои парични въпроси и като научих за това странно изчезване, пожелах да се запозная пряко с обстоятелствата, защото имам… хм… един познат англичанин в Италия, с когото непременно ще се видя, като се завърна, който прекарваше по цял ден с monsieur Бландоа и беше близък с него — мистър Хенри Гауън. Може би името ви е познато?

— Никога не съм го чувала — каза мисис Кленъм, а мистър Флинтуинч отекна думите й.

— Тъй като желая… хм… да му предам историята свързано и последователно — каза мистър Дорит, — може ли да ви задам… да кажем, три въпроса?

— Тридесет, ако искате.

— Познавате ли мистър Бландоа от дълго?

— Няма и година. Ето мистър Флинтуинч ще ви покаже книгите ни и ще ви даде сведение кога и от чия страна в Париж ни се представи той. Ако това би ви задоволило — добави мисис Кленъм. — За нас то е твърде незадоволително.

— Виждали ли сте го често?

— Не. Два пъти. Веднаж по-рано и…

— Този път — подсказа мистър Флинтуинч.

— И този път.

— Моля, госпожо — каза мистър Дорит, който постепенно си възвърна важността и започна все по-силно да си въобразява, че заседава в мирови съд, — моля, госпожо, може ли да запитам в интерес на джентълмена, когото имам честта… ха… да подпомагам или да покровителствувам, или, да кажем просто… хм… да познавам… да познавам… monsieur Бландоа по работа ли идва тук в указаната в обявата вечер?

— Според него, по работа — отвърна мисис Кленъм.

— А можете ли… хм… извинете, може ли да ми кажете нейното естество?

— Не.

Очевидно отговорът поставяше непреодолима бариера.

— Този въпрос ни бе вече задаван — каза мисис Кленъм — и отговорът бе — не. Ние не желаем да разгласим търговските си работи по целия град, колкото и незначителни да са те. И казваме: не!

— Искам да кажа, не е ли получил пари например — каза мистър Дорит.

— От нас пари не е вземал, сър, а и у нас не е оставял.

— Предполагам — забеляза мистър Дорит, като погледна от мистър Флинтуинч към мисис Кленъм, — че вие не можете да си обясните тази мистерия?

— Защо предполагате така? — запита мисис Кленъм.

Забъркан от студения и твърд въпрос, мистър Дорит не можа да даде никакво основание за предположението си.

— Аз си обяснявам това, сър — продължи тя след кратко неловко мълчание от страна на мистър Дорит, — като смятам, че той или е поел нанякъде, или се крие някъде.

— Знаете ли… хм… защо ще се крие някъде?

— Не.

И това „не“ беше също като предишното и издигна втора бариера.

— Вие ме запитахте дали мога да си обясня изчезването за себе си — строго му напомни мисис Кленъм, — не дали мога да го обясня на вас. Нямам претенции да го обяснявам на вас, сър. Смятам, че то не ми влиза в работата, както на вас не ви влиза в работата да го изисквате.

В отговор мистър Дорит сведе глава за извинение. Той отстъпи крачка назад, готов да каже, че няма какво да разпитва повече, и не можа да не забележи колко мрачно и неподвижно седеше тя, с впит в земята поглед, като че ли решена да чака нещо, и как същото изражение се отразяваше и у Флинтуинч, който, застанал близо до креслото й, вперил поглед в земята, си почесваше брадата с дясната ръка.

В този миг мисис Ефри (както се разбира, жената с престилката) изпусна свещника, който държеше, и извика:

— Ето! О, мили боже! Ето го пак! Слушай, Джеримая! Ей сега!

Ако имаше някакъв звук изобщо, той беше така слаб, че тя трябва да беше добила навика да се вслушва, за да го чуе, обаче на мистър Дорит се стори, че наистина чу нещо като падане на сухи листа. Ужасът на жената като че ли за миг се предаде на тримата; и всички се вслушаха.

Пръв се опомни мистър Флинтуинч.

— Ефри, жено моя — рече той и тръгна към нея със стиснати юмруци и лакти, разтреперани от нетърпение да я разтърсят, — ти пак започваш старите си номера. Сега пък сигурно ще започнеш да бълнуваш, жено моя, и да разиграваш всичките си комедии. Лекарство ти трябва на тебе! Нека изпратя господина, и ще ти приготвя такава хубава доза, жено моя, такава хубава доза!

Изглежда, че мисис Ефри не се успокои много от това обещание, но Джеримая, без да говори повече за лекарството, взе друга свещ от масата на мисис Кленъм и рече:

— Хайде, сър, да ви светя ли надолу по стълбите?

Мистър Дорит му благодари и слезе надолу. Мистър Флинтуинч затвори след него и сложи веригата, без да губи нито миг. Двамата мъже, които вървяха един срещу друг от противоположните страни на пътя, пак се разминаха с него, преди той да се качи в каретата, която го чакаше, и да отмине.

Още не бяха отишли много далече и кочияшът спря колата да му каже, че е дал името, номера и адреса му на двамата мъже, които го поискали, също и адреса, от който той бе качил мистър Дорит, часа, в който е бил повикан от пиацата, и пътя, по който е карал. Това обстоятелство още по-дълбоко запечата в съзнанието на мистър Дорит това нощно приключение и той продължи да мисли за него и докато седеше пред камината, и след като си легна. Цялата нощ духът му се рееше из мрачната къща, пред очите му бяха онези двамата в такова силно очакване на нещо, чуваше жената с престилката да пищи заради шума и намираше тялото на Бландоа ту погребано в някакво мазе, ту зазидано в стената.

Глава XVІІІ Въздушни кули

Много са грижите, които съпровождат богатството и знатното положение. Задоволството на мистър Дорит, като си спомни, че не стана нужда да се представя на Кленъм и Сие, нито да спомене, че някога е познавал натрапчивия човек с това име, се изпари още тази вечер поради вътрешната му борба дали да мине на връщане покрай Маршалси и да погледне старата порта. Накрая реши да не минава и учуди с гнева си кочияша, който му предложи да кара през Лондонския мост и после да пресече реката по моста Ватерло — защото този път водеше покрай старото му жилище. И въпреки това въпросът бе предизвикал борба у него и кой знае по каква причина, а може би и просто без причина той изпитваше някакво недоволство. Дори на обяда у Мърдл на следващия ден настроението му си остана мрачно, все този въпрос се въртеше в ума му, а той се замисляше по начин, неподходящ за финото общество, всред което се намираше. Хвърляше го в огън, като си помислеше какво би било мнението на главния лакей за него, ако можеше да проникне със зоркото си око до потока на мислите му.

Прощалният банкет беше изключително пищен и даде блестящ завършек на посещението му. Към младежкия си чар и красота Фани прибави такова самообладание, като че ли бе женена от двадесет години. Мистър Дорит почувствува, че може спокойно да я остави да следва пътя си във висшето общество и му се искаше, но без да накърни покровителственото си отношение към любимото си дете, нито в ущърб на добродетелите й — и другата му дъщеря да беше такава.

— Мила моя — рече той при раздялата, — семейството ни очаква от тебе… хм… да утвърдиш достойнството му и… хм… да отстояваш значимостта му. Зная, че никога няма да го разочароваш.

— Не, татко — каза Фани, — мисля, че можеш да разчиташ на това. Моите най-сърдечни поздрави на милата ми Еми и кажи, че ще й пиша много скоро.

— Да предам ли някаква поръчка и на… хм… някой друг? — многозначително запита мистър Дорит.

— Не, папа, благодаря — каза Фани, пред чиито очи веднага изпъкна мисис Дженеръл. — Много мило е от твоя страна, но моля да ме извиниш. Нямам никаква друга поръчка, която би ти доставила удоволствие да предадеш, благодаря ти, мили татко…

Те се разделиха в една от крайните гостни стаи, където само мистър Спарклър послушно чакаше разпоредбите на своята лейди, за да се сбогува. Когато мистър Спарклър бе допуснат най-после до тази заключителна аудиенция, допълзя и мистър Мърдл, чиито ръце бяха съвсем потънали в ръкавите му, и настоя да придружи мистър Дорит по стълбите. Всички протести на мистър Дорит останаха напразни и той има честта да бъде изпратен до външната врата от този велик човек, който (както му каза мистър Дорит, когато се ръкуваха на прага) го беше наистина отрупал с внимание и услуги през това паметно посещение. И така те се разделиха; мистър Дорит се качи гордо в каретата и никак не съжали, че агентът му, който бе дошъл да си вземе сбогом с прислугата, има случай да види тържественото му заминаване.

Гореописаната тържественост все още озаряваше мистър Дорит, когато той пристигна в хотела. Подпомогнат от агента и още половин дузина хотелски прислужници, той слезе от каретата и влезе в преддверието със спокойна величественост, когато изведнаж… ха!… занемя и се закова на мястото си! Пред очите му стоеше Джон Чивъри в най-новите си дрехи, с цилиндър под мишницата, в едната ръка бастунчето с дръжка от слонова кост, което елегантно затрудняваше държането му, а в другата — пакет пури!

— Ето, младежо — каза портиерът, — това е господинът. Този младеж настоя да ви дочака, сър, и каза, че ще се зарадвате, като го видите.

Мистър Дорит стрелна с гневен поглед младежа, задави се и рече с най-мек тон:

— Ха! Младият Джон! Струва ми се, че е младият Джон, нали?

— Да, сър! — отвърна младият Джон.

— Аз… хм… така и помислих! — каза мистър Дорит. — Младежът може да дойде горе — обърна се той към прислугата, като отмина нататък, — а, да, той може да дойде горе. Нека младият Джон ме последва. Ще поговоря с него горе.

Младият Джон го последва усмихнат и сияещ от удоволствие. Стигнаха до апартамента на мистър Дорит. Слугите запалиха свещи и се оттеглиха.

— Е, сър — каза мистър Дорит, щом останаха сами, като се обърна към него и го сграбчи за яката. — Какво значи това?

Удивлението и ужасът, които се изписаха по лицето на нещастния Джон — защото той очакваше вече да го разцелуват, — бяха така силно изразени, че мистър Дорит си отпусна ръката и само продължи да гледа гневно.

— Как смеете да постъпвате така? — каза мистър Дорит. — Как си позволявате да дойдете тук? Как смеете да ме обиждате?

— Аз да ви обиждам, сър? — извика младият Джон. — О!

— Да, сър — отвърна мистър Дорит. — Да ме обиждате! Идването ви тук е оскърбление, нахалство, безочливост. Вие не сте нужен на никого тук. Кой ви изпрати? За какъв… хм… дявол сте дошли тук?

— Помислих си, сър — каза младият Джон с такова бледо и изплашено лице, каквото мистър Дорит не бе виждал през целия си живот, дори докато беше в колежа, — помислих си, сър, че няма да имате нищо против да приемете един пакет…

— По дяволите пакета ви, сър — избухна гневно мистър Дорит. — Аз… хм… не пуша.

— Покорно прося извинение, сър. Някога пушехте.

— Повторете тези думи — извика мистър Дорит съвсем извън себе си от гняв, — и ще ви набия с ръжена.

Джон Чивъри отстъпи към вратата.

— Стойте, сър! — извика мистър Дорит. — Стойте! Седнете. Дявол да ви вземе, седнете!

Джон Чивъри се отпусна на най-близкия до вратата стол, а мистър Дорит се заразхожда нагоре-надолу из стаята, първо бързо, после по-бавно. Веднаж отиде до прозореца и застана до него, опрял чело на стъклото. Изведнаж се обърна и рече:

— Още за какво дойдохте, сър?

— За нищо друго, сър… Ох, боже мой! Само да ви поздравя, сър, да видя как сте със здравето и да попитам как е мис Еми.

— Какво ви засяга това, сър? — отвърна мистър Дорит.

— Нямам никакво право да ме засяга, сър, никога не съм смятал да намаля разстоянието между нас. Зная, че е волност от моя страна, но не ми мина през ума, че може да го посрещнете зле. Честна дума, сър — каза развълнувано младият Джон, — беден, какъвто съм, аз съм твърде горд, за да дойда, уверявам ви, ако си бях помислил това.

Мистър Дорит се засрами. Той пак се върна при прозореца и стоя известно време с чело, опряно на стъклото. Когато се обърна, в ръцете си държеше носна кърпичка, с която си беше бърсал очите, и имаше уморен и болен вид.

— Млади Джон, много съжалявам, че бях така прибързан към теб, но… ха… някои възпоминания не са щастливи и… хм… не биваше да идваш.

— Сега почувствувах това, сър — отвърна Джон Чивъри, — но по-рано — не, и бог ми е свидетел, нямах лоши намерения, сър.

— Не, не — каза мистър Дорит. — Сигурен съм… хм… в това. Ха. Дай ръката си, млади Джон, дай си ръката.

Младият Джон я подаде, но мистър Дорит я беше направил бездушна и вече нищо не можеше да прогони бледия и изплашен вид от лицето му.

— Ето! — каза мистър Дорит и бавно разтърси ръката му. — Седни пак, млади Джон.

— Благодаря, сър, но предпочитам да стоя прав.

Мистър Дорит седна вместо него. След като си подържа малко главата, като че ли го боли, той я обърна към посетителя си и рече, като се мъчеше да бъде непринуден:

— А как е баща ти, млади Джон? Как… хм… как са всичките там, млади Джон?

— Благодаря, сър. Всички са доста добре, сър. Не се оплакват от нищо.

— Хм. Ти продължаваш… хм… старата си търговия, както виждам, нали, Джон? — каза мистър Дорит, като хвърли поглед към оскърбителния пакет, който бе проклел.

— Отчасти, сър. Вземам участие и — Джон се позапъна — в татковата работа.

— О, така ли! — каза мистър Дорит. — Ти да не… ха, хм… стоиш на… ха…

— На пропуска ли, сър? Да, сър.

— Много ли си зает, Джон?

— Да, сър, доста сме претрупани сега. Не зная защо, но обикновено сме доста претрупани.

— По това време на годината ли, млади Джон?

— Обикновено по всяко време на годината, сър. Не знам никое време, когато да ни е по-леко. Лека нощ, сър!

— Постой малко, Джон… ха… постой за минутка. Хм. Остави ми пурите, Джон, аз… ха… те моля.

— Разбира се, сър.

Джон ги сложи с разтреперана ръка на масата.

— Постой още малко, млади Джон; постой още минутка. Ще ми бъде… ха… приятно да изпратя… хм… нещичко по такъв доверен пратеник, да се подели между… ха, хм… тях… тях… според нуждите им. Ще имаш ли нещо против да го занесеш, Джон?

— Ни най-малко, сър. Сигурен съм, че това ще е добре дошло за много от тях.

— Благодаря ти, Джон, Аз… ха… ще го напиша, Джон.

Ръката му трепереше така, че му бе нужно дълго време, за да го напише, и най-после надраска нещо разкривено. Беше чек за сто лири. Той го сгъна, пъхна го в ръката на младия Джон и я стисна в своята.

— Надявам се, че ти… хм… ще забравиш… хм… случката, Джон.

— Не говорете за това, сър, моля, недейте. Не ви се сърдя, уверявам ви.

Обаче нищо не можа да възвърне естествения цвят и изражение на Джоновото лице, докато стоя там, или да му възстанови естественото държане.

— И, Джон — каза мистър Дорит, като стисна ръката му за последен път, преди да я пусне, — надявам се, че… ха… че каквото говорихме, ще си остане между нас и че като излезеш оттук, няма да кажеш нещо, което би могло… хм… да издаде, че… ха… някога аз…

— О, уверявам ви, сър — отвърна Джон Чивъри, — макар и да съм беден, сър, твърде горд съм, за да го сторя, сър.

Мистър Дорит обаче не беше така горд и честен, за да не подслуша на вратата, да се увери дали Джон наистина си отиде направо или се запря да поговори с някого. Не остана никакво съмнение, че той излезе направо и забърза надолу по улицата. След като поседя сам около един час, мистър Дорит позвъни за пътническия агент, който го намери седнал на стола си пред камината, с гръб към него и с лице към огъня.

— Може да вземете този пакет с пури да ги пушите из пътя, ако обичате — каза мистър Дорит с небрежен жест. — Ха… донесе ми ги… хм… малък дар от… ха… сина на мой стар наемател.

На следното утро слънцето видя екипажа на мистър Дорит по пътя към Дувър, където всеки пощальон в червена куртка беше символ на жестокото учреждение, основано за безмилостно ограбване на пътниците. Единствената работа на човешката раса между Лондон и Дувър беше грабеж и мистър Дорит беше причакан в Дартфорд, ограбен в Грейвзенд, обстрелван в Рочестър, оскубан в Ситингборн и обръснат в Кентърбъри. Така или иначе, тъй като работата на агента беше да го изтръгва от ръцете на бандитите, той успя да го спаси на всеки етап; и така червените куртки продължиха да се аленеят весело в пролетния пейзаж, като ту се показваха, ту скриваха в отмерен такт между мистър Дорит, сгушен уютно в ъгъла на каретата, и следващия хълм по прашния път.

Слънцето на втория ден го огря при Кале. И когато постави Ламанш между себе си и Джон Чивъри, той се почувствува в безопасност и намери задграничния въздух по-лек за дишане от английския.

И пак продължи по трудните френски пътища към Париж. Тъй като вече бе напълно възвърнал душевното си спокойствие, мистър Дорит, понесен напред в уютното си ъгълче, се отдаде на мечти. През целия ден той строи въздушни замъци и кули, ту издигаше едни, ту събаряше други, тук прибавяше някое крило, там поставяше бойница, оглеждаше стените, подсилваше отбраната, доукрасяваше ги отвътре. С една дума, строежът във всяко отношение бе превъзходен. Замисленото му лице така ясно показваше заниманието му, че освен слепеца всеки недъгав просяк от пощенските станции, който си подаваше очуканата тенекиена кутийка през прозореца на каретата и просеше милостиня в името на Христа или на св. Богородица, или на всички светии, разбираше за какво мисли, както би го узнал и съотечественикът им, художникът Льобрьон, ако бе направил този английски пътешественик предмет на специална физиономическа студия.

Като стигнаха в Париж, мистър Дорит се спря за три дни да си почине. Той се разхождаше сам и се заглеждаше във витрините, особено в бижутерските. Най-после влезе у най-прочутия бижутер и каза, че иска да купи някакъв малък подарък за една дама.

Той каза това на една очарователна, весела женичка, облечена с безупречен вкус, която излезе да му услужи от една ниша, преградена със завеса от зелено кадифе, където на изящно малко писалище — същинска бонбониера — тя вписваше сметки в тефтерчета, които по̀ подхождаха за вписване на целувки.

— Например какъв подарък би желал monsieur? Любовен ли?

Мистър Дорит се усмихна и рече:

— Ами че може би. Отде да зная! Всичко е възможно, дамският пол е така очарователен. — Би ли му показала тя нещо?

— На драго сърце — каза женичката. Тя е поласкана и очарована, че може да му покаже много. Но пардон. Преди всичко нека бъде така любезен да забележи, че има любовни подаръци и сватбени подаръци. Например тези прелестни обици и тази огърлица, които така великолепно си подхождат, са, така да се каже, любовни подаръци. Тези брошки и тези пръстени с такава благородна, небесна красота са, позволете, monsieur, сватбени подаръци.

Може би няма да е зле, подметна мистър Дорит с усмивка, да купи и двата и да поднесе първо любовния подарък и да завърши със сватбения.

— О, господи! — извика дребната женичка и събра ръце като за молитва. — Това ще бъде щедро наистина, истински галантно! Отрупана с толкова подаръци, дамата сигурно няма да устои!

Мистър Дорит не беше много сигурен. Но веселата женичка например беше много сигурна. И така мистър Дорит купи по един подарък от двата вида и заплати добре за тях. След това тръгна към хотела с вирната глава, защото кулата на въздушния му замък стърчеше вече много по-високо от двете четвъртити кули на Парижката света Богородица.

Така, всецяло отдаден на въздушните си построения, но като таеше плановете им в душата си, мистър Дорит пое за Марсилия. И строеше и строеше — безспирно — от сутрин до вечер. Заспеше ли — огромни отломки от строителния материал се мятаха из въздуха; събудеше ли се — подемаше работите отново и ги поставяше на мястото им. В това време агентът, седнал на задната седалка, пушеше най-хубавите пури на младия Джон и оставяше диря от лек дим — може би и той си строеше някоя и друга кула със задигнати от мистър Дорит пари.

Нито една от крепостите на градовете, през които минаха по време на цялото си пътуване, не беше така силна и нито една катедрала не беше така висока като кулите на мистър Дорит. Нито водите на Сена, нито на Лоара се лееха така бързо, както се лееше неговият строеж; основите му бяха по-дълбоки от Средиземно море: въздушните му кули бяха по-красиви от крайбрежния пейзаж и от хълмовете и от великолепния залив на Генуа. Мистър Дорит и несравнимият му замък бяха стоварени от парахода между мръсните бели къщи и още по-мръсните разбойници на Чивита Векия и оттам се затъркаляха към Рим, както могат, през сметта, която гниеше по пътя.

Глава XІX Щурмът на въздушната кула

Цели четири часа бяха изминали от залез-слънце и никой пътник не би желал да се намери по този късен час извън стените на Рим, а каретата на мистър Дорит все още гърмеше по безлюдната Кампания на последния уморителен етап от пътя си. Дивите говедари и свирепите селяни, които кръстосваха пътя, докато беше светло, се скриха заедно със слънцето и оставиха пустия край безлюден. При някои завои на пътя на хоризонта проблясваше бледа светлина като някакво изпарение от посятата с развалини земя и показваше, че градът не е вече много далече; но това слабо облекчение идваше нарядко и беше краткотрайно. Екипажът наново се спускаше в някоя падина на това тъмно, сухо море и после дълго време не се виждаше нищо освен неговите вкаменели вълни на мрачното небе.

Макар че умът му бе зает със строежа на въздушните кули, мистър Дорит не се чувствуваше спокоен в това пусто място. Той проявяваше много по-голямо любопитство при всяко залитане на екипажа и при всякой вик на пощальона, отколкото през целия път от Лондон насам. Кочияшът явно трепереше от страх, но не можеше да се каже, че и агентът беше много спокоен на задната седалка. Всеки път, когато мистър Дорит спускаше стъклото на прозорчето си и го поглеждаше (което беше много често), той наистина го виждаше да допушва Джон Чивъри, но обикновено стоеше прав и цялото време се оглеждаше като човек, който подозира нещо и е нащрек. Тогава мистър Дорит отново вдигаше стъклото и си мислеше, че тези пощальони са разбойници и че щеше да е по-добре да бе преспал в Чивита Векия и да беше тръгнал рано сутринта. Но междувременно той продължи да си строи кулите.

И ето запустели дворове и развалини, зинали дупки на прозорци и разпукани стени, пусти домове, пробити кладенци, разбити резервоари, призрачни кипариси, купчини преплетени лози и пътят се смени в дълга, крива, неправилна улица, където всичко — от грозните здания до изровения път — се рушеше и показваше, че наближава Рим. Внезапно извиване и спиране на каретата накара мистър Дорит да се ужаси, че ей сега разбойниците ще го натикат в някой ров и ще го ограбят; най-после спусна стъклото и като погледна навън, видя се нападнат само от едно погребално шествие, което се движеше по улицата с монотонно пеене. Зловещи факли осветяваха оскъдно мръсни одежди, размахани кадилници и голям кръст, понесен от свещеника. Свещеникът изглеждаше някак грозен и начумерен при факелното осветление и когато погледът му срещна този на мистър Дорит, който гледаше гологлав от прозореца на каретата, устните му, които се движеха при пеенето, като че ли изричаха закани към важния пътешественик, и движението на ръката му, с което отвърна на поздрава на мистър Дорит, потвърди тези закани. Поне така се стори на мистър Дорит, когато свещеникът мина край него и шествието се заклатушка нататък с мъртвеца, защото въображението му беше възбудено от строежа на въздушните кули и умората от пътя.

Тогава и дружината на мистър Дорит пое своя така различен път и скоро каретата, натоварена с луксозни произведения от двете велики столици на Европа, пристигна до портите на Рим (както някога готите, но с различни намерения).

Мистър Дорит не бе очакван тази вечер. Очакваха го на другия ден, защото смятаха, че няма да му е приятно да се движи така късно по тези краища. Така че когато каретата му спря пред вратата, само портиерът излезе да го посрещне.

— Не си ли е у дома мис Дорит? — запита той.

— Да, у дома си е.

— Добре — каза мистър Дорит на притеклите се слуги, — няма нужда да съобщават за пристигането му; нека помогнат да се разтовари каретата, той сам ще намери мис Дорит.

И така той се изкачи по официалното стълбище бавно и уморено и занаднича в различните стаи, все празни, докато видя светлина в една малка преходна стая. Тя представляваше преграден със завеси път, един вид шатър между две други стаи; светлината й му се стори топла и приветлива, докато преминаваше през другите неосветени стаи.

На портала имаше завеса, но нямаше врата; като се спря да погледне вътре, без да го видят, сърцето го прободе. Дали не беше от ревност? Защо пък ревност? Вътре бяха само дъщеря му и брат му: той беше притеглил стола си до камината и се радваше на топлия вечерен огън; тя седеше до малка масичка и бродираше нещо. Като се изключи голямата разлика в натюрморта на картината, фигурите много напомняха някогашните; брат му достатъчно приличаше на него, за да го замести за миг в композицията.

Много нощи беше прекарвал той така край тлеещия огън далече оттук; предано бе седяла до него и тя, но разбира се, нямаше за какво да завижда при старата мизерия. Тогава защо тази болка в сърцето сега?

— Знаеш ли, чичо, мисля, че ти се подмладяваш.

Чичо й поклати глава и рече:

— Откога, мила моя, откога?

— Струва ми се — отвърна малката Дорит, като бодеше усърдно, — че от няколко седмици насам се подмладяваш от ден на ден. Проявяваш такава веселост и готовност, и интереси!

— Мило дете — всичко се дължи на тебе!

— Не мене ли, чичо?

— Да, да. Ти ми действуваш така добре. Така си внимателна и нежна към мене и така деликатно се стараеш да криеш грижите си от мене, че аз… хайде, хайде! Скътано е в сърцето, миличка, скътано е в сърцето.

— Това е само будното ти въображение, чичо — каза весело малката Дорит.

— Хайде, хайде — промълви старецът. — Благодаря на бога!

Тя спря работата си за миг, за да го погледне, и погледът й поднови болката в бащиното й сърце: в бедното му слабо сърце, така пълно с противоречия, колебания, несъобразности, дребнави тревоги, плод на нашето невежество през тоя живот — мъгли, които само вечното утро може да разсее.

— Знаеш, мила, аз се чувствувам по-свободен с тебе, откакто сме сами двамата — каза старецът. — Казвам сами, защото не смятам мисис Дженеръл; тя не ме интересува, пък и аз не й влизам в работата. Но зная, че Фани не беше доволна от мене. Не ми е чудно, пък и не се оплаквам, защото разбирам, че сигурно преча, макар че се стремя да не преча, доколкото мога. Знам, че не съм подходящ за нашата среда. Виж брат ми Уилям — каза с възхищение старецът, — той може да дружи и с крале, но не и чичо ти, мила. Фредрик Дорит не прави чест на Уилям Дорит и той си го знае много добре. Ах! Гледай ти, ето го и татко ти, Еми! Мили Уилям, добре дошъл! Любими братко, радвам се да те видя!

(Той си бе обърнал главата, като говореше, и го бе съзрял, застанал на вратата.)

Малката Дорит извика от удоволствие, прегърна баща си и го обсипа с целувки. Баща й беше някак неразположен и кисел.

— Радвам се, че те намерих най-после, Еми — каза той. — Наистина радвам се, че намерих… хм… някого да ме посрещне най-после. Изглежда, че… хм… толкоз малко съм очакван и, ей богу… хм… започнах да мисля, че… хм… ще трябва да се извиня… хм… загдето съм си позволил да се върна изобщо.

— Стана толкоз късно, мили Уилям — каза брат му, — че престанахме да те очакваме тази вечер.

— Аз съм по-силен от тебе, мили Фредрик — отвърна първият с братска строгост, — и надявам се, че мога да пътувам, без да рискувам, по който час си искам.

— Разбира се, разбира се — отвърна другият, усетил смътно, че е сгрешил, — разбира се, Уилям.

— Благодаря ти, Еми — продължи мистър Дорит, когато тя му помогна да си свали горните дрехи: — Мога и без помощ. Няма нужда… хм… да си правиш труд за мене, Еми. Може ли да ми дадат парче хляб и чаша вино, или… хм… ще ти създам много труд?

— Мили татко, вечерята ти ще бъде готова след няколко минути.

— Благодаря ти, мила — каза мистър Дорит с укорителна хладина. — Боя се, че… ха… главоболя, мисис Дженеръл добре ли е?

— Мисис Дженеръл се оплака, че има главоболие и че е уморена, та като се отказахме да те чакаме повече, отиде да си легне, мили.

Може би мистър Дорит си помисли, че е станало добре, дето мисис Дженеръл се е почувствувала разочарована от закъснението му и се е оттеглила. Така или иначе, той се отпусна и каза с явно задоволство:

— Крайно съжалявам, че мисис Дженеръл не е добре.

През целия кратък диалог дъщеря му го наблюдаваше с по-особен интерес. Струваше й се някак променен и изтощен; той забеляза това и му стана неприятно, защото, като си свали пътното наметало и седна край огъня, отново рече раздразнено:

— Какво ме гледаш, Еми? Какво толкова виждаш в мене, дето те кара… хм… да съсредоточиш вниманието си върху мене… хм… по този особен начин?

— Просто несъзнателно, татко, прощавай. Само се радвам да те видя, нищо повече.

— Не казвай, че това е всичко, защото… хм… това не е всичкото. Ти… хм… ти си мислиш — каза мистър Дорит с изобличителен тон, — че не изглеждам добре.

— Помислих си, че изглеждаш малко уморен, мили.

— Тогава ти се лъжеш — каза мистър Дорит. — Ха, аз не съм уморен. Ха, хм. Чувствувам се много по-бодър, отколкото бях, когато заминах.

Той беше така готов да се разгневи, че тя не каза повече нищо за свое оправдание, но остана да седи кротко до него и да притиска ръката му. Както седеше така, с брат си от другата страна, той задряма, но след няколко минути се стресна и се събуди.

— Фредрик — каза той, като се обърна към брат си, — препоръчвам ти да си легнеш веднага.

— Не, Уилям. Ще почакам да се навечеряш.

— Фредрик — възрази той, — моля ти се да си легнеш. Аз… хм… изрично ти се моля да си легнеш. Ти трябваше отдавна да си в леглото. Ти си много немощен.

— Ха — каза старецът, чисто единствено желание беше да му угоди. — Е, да, да! Наистина съм.

— Мили Фредрик — отвърна мистър Дорит с удивително чувство на превъзходство пред отпадащите сили на брат си, — няма никакво съмнение в това. Просто ми е мъка да те гледам така слаб. Ха, тъжно ми става, хм. Намирам, че никак не изглеждаш добре. Не си вече за такива работи. Трябва да си по-внимателен, много внимателен.

— Да си легна ли? — запита Фредрик.

— Мили Фредрик — каза мистър Дорит, — умолявам те, легни си! Лека нощ, братко. Дано си по-бодър утре. Никак не ми харесваш! Лека нощ, мили човече!

Като отпрати брат си така мило, той пак задряма още преди старецът да беше излязъл от стаята, и щеше да се преметне връз огъня, ако дъщеря му не го държеше здраво.

— Чичо ти много губи мисълта си, Еми — каза той, като се събуди. — Той никога не е говорил така… хм… несвързано и… хм… заплетено. Да не би да е бил болен в моето отсъствие?

— Не е, татко.

— Ти… ха… не виждаш ли промяна в него, Еми?

— Не съм забелязала, мили.

— Много е отпаднал — каза мистър Дорит. — Много е отпаднал. Моят беден, мил, отпадащ Фредрик! Ха… Дори в сравнение с това, което беше преди, той е… хм… страшно отпаднал!

Вечерята, която му донесоха горе и сложиха на масичката, където я бе видял да шие, отвлече вниманието му. Тя остана да седи край него, както в миналото, за пръв път оттогава насам. Бяха сами и тя му сервираше от месото и наливаше вино, както някога в затвора. Това се случваше за пръв път, откато бяха забогатели. Тя се боеше да го погледне, да не го разгневи пак; забеляза обаче два пъти през време на вечерята как той внезапно я поглеждаше и после оглеждаше стаята, като че ли споменът беше така силен и трябваше да се увери с очите си, че не се намира в старата стая, в затвора. И двата пъти попипваше главата си, като че ли търсеше старото черно кепе — макар че то беше презрително предадено на друг в Маршалси и до този час не се беше освободило, а все още се мяркаше по дворовете, на главата на неговия приемник.

Той яде малко, но протака дълго вечерята и често се връщаше към отпадналото състояние на брат си. При все че проявяваше голямо съжаление към него, в думите му се чувствуваше почти озлобление. Каза, че бедният Фредрик… ха, хм… бърбори глупости. Да, това било най-подходящият израз: бърборел глупости. Бедният човечец! Тъжно му ставало, като си помислел, че Еми е трябвало да понася скучната му компания — да слуша несвързаните му дрънканици на бедния мил старик и как само се рее мисълта му!… Добре, че е можела да си отдъхне при мисис Дженеръл. Крайно съжалявал, пак повтори с предишното задоволство, че тази… хм… превъзходна дама не се чувствувала добре.

Със зорката си любов малката Дорит би запомнила всяка негова дума, всеки негов жест тази вечер, дори впоследствие да не бе възникнало основание за това.

Тя винаги си спомняше, че когато оглеждаше стаята под силното въздействие на стария спомен, той се стараеше да го пропъди от ума й, а може би и от своя собствен, като заговаряше веднага за голямото богатство и висшето общество, в което бе се движил през време на отсъствието си, и за високото положение, което той и семейството му трябвало да поддържат. Тя си припомняше също, че два потока на мисълта се преплитаха в целия му разговор и държане: единият искаше да покаже колко добре е минал без нея и колко е независим от нея; другият, някак несвързано и непонятно, почти се оплакваше, че го е занемарила, докато го нямало, като че ли това бе възможно.

Разказът му за блестящия разкош, който мистър Мърдл поддържаше, обкръжен от цял двор поклонници, естествено го доведе и до мисис Мърдл. Това стана така естествено, че макар в приказките му тази вечер да се чувствуваше голяма липса на последователност, той премина към нея веднага и запита за здравето й:

— Много е добре. Заминава си идущата седмица.

— За дома ли? — запита мистър Дорит.

— След няколкоседмичен престой по пътя.

— Отсъствието й ще се почувствува силно тук — каза мистър Дорит. — Но за семейството й това ще е огромна… хм… придобивка. За Фани и… хм… за останалото… хм… висше общество.

Малката Дорит си помисли за предстоящото съперничество и тихичко изрази съгласие.

— Мисис Мърдл ще даде голям прощален прием, мили, с вечеря преди това. Тя се тревожеше дали ще се завърнеш навреме. И двамата сме поканени на вечерята.

— Много мило… хм… от нейна страна. За кога?

— Другиден.

— Пиши й утре сутрин и кажи, че съм се завърнал и приемам поканата… хм… с удоволствие.

— Може ли да те придружа горе до стаята ти, татко?

— Не! — каза той и, изглежда, беше разгневен, защото си тръгваше, като че ли бе забравил да й пожелае лека нощ. — Не ти позволявам, Еми! Не ми е нужна помощ. Аз съм баща ти, а не немощният ти чичо! — Той се прекъсна така внезапно, както бе избухнал при отговора си, и рече: — Не си ме целунала, Еми. Лека нощ, мила! Сега трябва да омъжим… хм… да омъжим тебе!

С тези думи той бавно и уморено се качи горе в стаята си и веднага отпрати слугата си. Следващата му грижа беше да извади парижките си покупки, да отвори кутийките и като погледа бижутата, да ги прибере и заключи. След това задряма и почна да строи кули, така че вече се зазоряваше над пустинната Кампаня, когато той допълзя до леглото си.

Мисис Дженеръл изпрати рано на другия ден слугата си да предаде поздравите й и да каже, че се надява мистър Дорит да си е починал добре след уморителното пътуване. Той й върна поздравите и помоли да съобщят на мисис Дженеръл, че си е починал добре и се чувствува отлично. Въпреки това той излезе от стаята си едва късно след обяд; и макар че тогава накара да го облекат официално за разходка в екипажа с мисис Дженеръл и дъщеря си, видът му далече не отговаряше на представата, която той искаше да създаде за себе си.

Тъй като нямаха гости този ден, четиримата членове на семейството вечеряха заедно сами. Той много церемониално заведе мисис Дженеръл до мястото й от дясната му страна и малката Дорит, която вървеше след тях с чичо си, забеляза, че баща й е изискано облечен и че държанието му към мисис Дженеръл е много особено. Съвършената шлифовка на тази изтънчена лейди не позволяваше да се разстрои и атом от благородната й глазура, но на малката Дорит се стори, че долови слабо тържествуващо разтапяне в едно ъгълче на леденото й око.

Въпреки, така да се каже, помадо-призмовия характер на семейния банкет мистър Дорит се унесе в дрямка на няколко пъти. Пристъпите на дрямката му бяха така внезапни, както и предната вечер, и бяха все така краткотрайни и дълбоки. Когато го налегна първата дрямка, мисис Дженеръл остана просто удивена; но при всеки нов пристъп тя си казваше наум папа, помада, прах и призми и тъй като повтаряше тези магически слова много бавно, успяваше да ги координира със събуждането на мистър Дорит.

Той започна отново да се тревожи, че Фредрик проявява склонност към сънливост (каквато извън неговото въображение изобщо не съществуваше) и когато Фредрик се оттегли след вечерята и те останаха сами, той се извини пред мисис Дженеръл заради бедния човечец.

— Много ценен и любещ брат — каза той, — но… хм… съвсем грохна. За нещастие много бързо отпада.

— Мистър Фредрик, сър, обикновено е разсеян и оклюмал — рече мисис Дженеръл, — но да се надяваме, че не е толкоз зле.

Мистър Дорит обаче беше решен да не го оставя на мира.

— Бързо отпада, госпожо. Развалина. Руина. Пред очите ни се разкапва. Хм. Горкият Фредрик!

— Надявам се, че оставихте мисис Спарклър в добро здраве и щастлива, нали? — запита мисис Дженеръл, след като изпусна студена въздишка за Фредрик.

— Обкръжена от… ха… — каза мистър Дорит — от всичко, което може да очарова вкуса и… хм… възвиши духа. Щастлива, моя мила госпожо, с… хм… добър съпруг.

Мисис Дженеръл се смути леко и деликатно махна с ръкавиците си, като че ли да отблъсне думата, защото не знаеше накъде може да избие.

— Фани — продължи мистър Дорит, — Фани притежава високи качества, мисис Дженеръл. Ха. Амбиция… хм… целенасоченост, съзнание за… ха… положението си, решимост да поддържа това положение… ха, хм… изящество, красота и вродено благородство.

— Безсъмнено — рече мисис Дженеръл (малко по-студено от обикновено).

— Но заедно с всички тези качества, госпожо — каза мистър Дорит, — Фани прояви… ха… един недостатък, който ме огорчи… хм… трябва да добавя, ме разгневи, но който, надявам се, сега може да се счита ликвидиран за нея и окончателно… ха… за другите.

— За какво става дума, мистър Дорит? — запита мисис Дженеръл и ръкавиците й отново проявиха вълнение. — Недоумявам какво.

— Не говорете така, мила госпожо — прекъсна я мистър Дорит.

— Недоумявам какво искате да кажете — каза мисис Дженеръл едва чуто.

Но тук мистър Дорит изпадна в нова едноминутна дрямка, от която се събуди особено оживен.

— Думата ми е, мисис Дженеръл, за този… ха… силен дух на съпротива или… хм… бих рекъл… ха… на ревност у Фани, който понякога се надигаше против… ха… чувствата, които храня към… хм… претенциите към… хм… дамата, с която имам чест да разговарям.

— Мистър Дорит — отвърна мисис Дженеръл — винаги е твърде любезен, твърде снизходителен. Ако е имало моменти, когато съм си мислила, че мис Дорит се дразни от хубавото мнение, което мистър Дорит имаше за услугите ми, аз намирах и утеха, и отплата в това наистина твърде високо мнение!

— Високо мнение за вашите услуги ли, госпожо? — запита мистър Дорит.

— За моите услуги — повтори мисис Дженеръл с изразителна грация.

— Само за услугите ви ли, госпожо? — запита мистър Дорит.

— Предполагам — отвърна мисис Дженеръл все така изразително, — че само за услугите ми. Защото на какво друго — каза мисис Дженеръл с леко въпросително движение на ръкавиците — бих могла да отдам…

— На… ха… вас самата, мисис Дженеръл. Ха, хм… на вас самата и на качествата ви — откликна мистър Дорит.

— Нека ми прости мистър Дорит — каза мисис Дженеръл, — ако забележа, че не му е нито времето, нито мястото да продължим настоящия разговор. Мистър Дорит ще ме извини, ако му напомня, че мис Дорит е в съседната стая и аз я виждам, като изричам името й. Мистър Дорит ще ми прости, ако кажа, че съм развълнувана и че намирам, че има моменти, когато слабости, които предполагах за надвити, се събуждат с двойна сила. Мистър Дорит ще ми позволи да се оттегля.

— Хм. Може би ще можем да подхванем този… ха… интересен разговор — каза мистър Дорит — друг път; освен ако той е, но надявам се, че не е… хм… някак неприятен на… ха… мисис Дженеръл.

— Мистър Дорит — каза мисис Дженеръл и скромно сведе поглед, като стана с поклон — трябва винаги да разчита на моето уважение и подчинение на волята му.

При тези думи мисис Дженеръл се оттегли величествено, без да прояви онова вълнение, което можеше да се очаква от една по-малко забележителна жена. Мистър Дорит, който бе изнесъл своята част от диалога с особено величествено и благоговейно снизхождение — подобно на държането на някои хора в църква, когато се молят, изглеждаше изобщо много доволен и от себе си, и от мисис Дженеръл. Когато тази дама се върна да пие чай, тя се беше леко напудрила и напомадила и същевременно духът й бе повишен: това се прояви в ласкаво покровителствените й обноски към мис Дорит и с такава доза нежно внимание към мистър Дорит, каквото бе съвместимо със строгото благоприличие. В края на вечерята, когато стана да си върви, мистър Дорит й предложи ръката си, като че ли ще я изведе на Пиаца дел Пополо да изиграят един менует на лунно осветление, и с голяма тържественост я заведе до вратата на стаята й, където повдигна китката й до устните си. Като се раздели с нея след тази, така да се каже, любовна целувка с козметичен вкус, той милостиво благослови дъщеря си на прощаване. По този начин той даде да се разбере, че нещо забележително се носи във въздуха, и си легна.

Следващата сутрин той прекара уединен в стаята си, но рано следобед изпрати мистър Тинклър да поздрави мисис Дженеръл и да я помоли да придружи мис Дорит на разходка без него. Дъщеря му беше облечена за вечерята на мисис Мърдл, преди да се появи той. Той се представи тогава в блестящ вид, що се отнася до премяната му, но страшно немощен и състарен. Тъй като обаче знаеше, че ще го разсърди, ако го запита как се чувствува, тя само дръзна да го целуне по бузата, преди да го придружи със свито сърце до мисис Мърдл.

Разстоянието, което трябваше да изминат, беше много късо, но той пак потъна в строежа на кулите си, преди да бяха изминали и половината път. Мисис Мърдл го посрещна с голямо внимание. Бюстът беше в отлично състояние и много доволен от себе си; вечерята беше много изискана, а обществото много отбрано.

То се състоеше главно от англичани, като изключим обичайния французки конт и обичайния италиански маркиз, декоративни светски километражни стълбове, които винаги ще намериш на определено място и които малко се различават на вид. Масата беше дълга, дълга бе и вечерята: малката Дорит, засенчена от чифт огромни черни мустаци и голяма бяла вратовръзка, съвсем загуби от поглед баща си, докато един прислужник й пъхна някакво листче в ръката и й прошепна, че мисис Мърдл я моли да го прочете веднага. Мисис Мърдл й бе написала с молив:

— Елате да поговорите с мистър Дорит, моля. Боя се, че не е добре.

Тя вече бързаше към него, но той не я бе забелязал, та изведнаж стана от стола си, наведе се над масата и извика, предполагайки, че тя е още на мястото си:

— Еми, Еми, дете мое!

Постъпката беше така необичайна, да не говорим за странния му напрегнат вид и настойчив глас, че изведнаж предизвика дълбоко мълчание.

— Еми, мила — повтори той. — Отиди, моля те, да видиш дали Боб е дежурен на пропуска.

Тя беше до него и го докосваше с ръка, но той продължаваше трескаво да счита, че е на мястото си, и да се провиква, наведен над масата:

— Еми, Еми. Не съм съвсем на себе си. Ха. Не зная какво ми е. Особено силно искам да видя Боб. Ха. От всички тъмничари той е най-добрият приятел и на двама ни. Виж дали Боб е в портиерната и го помоли да дойде при мене.

Настъпи смущение всред гостите и всички наставаха от местата си.

— Мили татко, аз не съм там, тук съм до тебе.

— О! Тук ли си, Еми? Добре. Хм. Добре. Ха. Повикай Боб. Ако е сменен и не е на пропуска, кажи на мисис Бенгъм да отиде да го доведе.

Тя кротичко се опитваше да го изведе навън; но той се противеше и не искаше да върви.

— Казвам ти, дете — закапризничи той, — не мога да се изкача по тесните стълби без Боб. Ха. Изпрати да повикат Боб. Хм. Изпрати за Боб — най-славния тъмничар, — изпрати за Боб!

Той се оглеждаше наоколо объркано и като се видя обкръжен от много лица, им заговори:

— Дами и господа, мой дълг се пада, ха… да ви посрещна… хм… в Маршалси. Добре дошли в Маршалси! Пространството е… ограничено… ограничено… можеше да има повече място за разходка; но след известно време то ще започне да ви се вижда по-обширно… след известно време, дами и господа… а и въздухът е много добър, като се вземе всичко пред вид. Откъм хълмовете на Съри идва ветрец. Откъм хълмовете на Съри идва ветрец. Това е бюфетът. Хм. Издържа се от малка подписка между… ха… колежаните. В замяна на което… топла вода… обща кухня и някои домакински преимущества. Старите обитатели на… ха… Маршалси ме наричат негов баща. Посетителите се отнасят към мене почтително като към… Бащата на Маршалси. Разбира се, ако дългогодишното пребиваване дава право на тази… ха… почетна титла, аз мога да приема… хм… това звание. Ето, детето ми, дами и господа. Дъщеря ми. Родена тук!

Тя не се засрами от това, нито от него. Беше пребледняла и уплашена; но грижата й беше само да го успокои и да го измъкне навън заради него самия. Бе застанала между него и учудените лица, обърната към гърдите му и с лице, вдигнато към неговото. Той я бе прегърнал с лявата си ръка и от време на време се чуваше тихият й глас, който го умоляваше нежно да си върви с нея.

— Родена тук — продължи той, облян в сълзи. — Отгледана тук. Дами и господа, моята дъщеря. Дете на нещастен баща, но… ха… винаги джентълмен. Беден, разбира се, но… хм… горд. Винаги горд. Между моите почитатели… хм… се създаде обичай… хм… само между личните ми почитатели… хм… в желанието си да потвърдят моето полуофициално положение тук, да предлагат… ха… малки подаръци, които обикновено приемат форма на… ха… дарения, скромни дарения. Като приемам тези… ха… доброволни признания на скромните ми усилия… ха… да поддържам известен тон тук… известен тон… моля да се разбере, че не се считам компрометиран. Ха. Не се считам компрометиран. Ха. Аз не съм просяк. Не; отричам титлата! Същевременно ни най-малко не искам да кажа… хм… че деликатните чувства, които подтикват моите другари към такива дарения, срещат от моя страна… високомерни скрупули, за да не призная, че тези дарения са… хм… много приемливи. Напротив, те са извънредно добре дошли. От името на детето ми и от моето собствено име правя най-пълно признание, като същевременно запазвам… ха… да кажа ли, личното си достойнство? Дами и господа, бог да ви благослови всички!

По това време по-голямата част от гостите се бяха оттеглили из другите стаи от деликатност към бюста, който беше страшно скандализиран. Малцината, които още се въртяха наоколо, последваха другите, така че малката Дорит и баща й останаха сами с прислугата. Нейният мил и скъп татко ще си отиде с нея, нали? На всичките й горещи молби обаче той само отговаряше, че никога не би могъл да се изкачи по тясната стълба без помощта на Боб. Къде беше Боб? Няма ли кой да доведе Боб? Под претекст, че търси Боб, тя го извлече навън срещу потока от весело общество, което сега се стичаше за приема, качи го в една карета, която току-що бе стоварила пътниците си, и го откара у дома.

Широкото стълбище на римския му дворец се стесни в помътения му поглед до тесните размери на стълбите в Лондонския му затвор; и той не допускаше никой да се докосне до него освен нея и брат му. Те го заведоха до стаята му без чужда помощ и го сложиха да си легне. И от този час отслабналото му и болно съзнание си спомняше само мястото, където бяха пречупили крилата му, забрави времето оттогава насам, когато си опипваше пътя като насън, и не признаваше нищо освен Маршалси. Чуеше ли стъпки по улицата, вземаше ги за морните крачки по дворовете на затвора. Дойдеше ли часът за заключване на портите, той искаше всички външни лица да напуснат за през нощта. И когато пак дойдеше време за отключване на портите, той проявяваше такова нетърпение да види Боб, че те трябваше да съчинят някаква история как Боб — благородният тъмничар, който беше вече мъртъв от години — се е простудил, но се надява да излезе на другия ден или по-другия, или в най-скоро време.

Силите му отпаднаха дотам, че не можеше да си вдигне ръката. Но все пак продължаваше да покровителствува брат си по стар навик; и щом го зърнеше до леглото си, повтаряше с известно самодоволство по петдесет пъти на ден:

— Бедни мой Фредрик, поседни малко. Много си отпаднал наистина.

Опитаха да му доведат мисис Дженеръл, но той никак не си спомни за нея. Някакво обидно подозрение се беше загнездило в ума му, че тя иска да измести мисис Бенгъм и че е пияница. Той я обвини в това направо, без да си мери думите; и така настоятелно молеше дъщеря си да отиде при маршала на затвора и да го помоли да я изгони, че не му я доведоха повече след първия неуспех.

С изключение на един път, когато запита „дали Тип не се е прибрал още?“, споменът за двете му отсъствуващи деца като че ли бе изчезнал от паметта му. Но детето, което бе направило толкоз много за него и на което се бе така слабо отплатил, никога не излизаше от ума му. Той не я щадеше и не се боеше, че тя ще се изтощи от бдение и умора; това го безпокоеше така малко, както и преди. Не, той я обичаше по стария си начин. Те бяха отново в затвора и тя се грижеше за него, и той постоянно се нуждаеше от нея и не можеше да се обърне без нея; дори й изказваше задоволството си понякога, че е понесъл толкова нещо заради нея. А тя само се накланяше над леглото, допираше лицето си до неговото и би отдала собствения си живот, за да му възвърне здравето.

След като продължи да отпада така безболезнено в продължение на два-три дни, тя забеляза, че тиктакането на часовника му го безпокои — претенциозен златен часовник, който така шумно парадираше, че върви, като че ли нищо друго не вървеше освен него и времето. Тя не го курдиса нарочно, за да спре, но баща й пак не се успокои и даде да се разбере, че не това е, което иска. Най-после с голямо усилие можа да каже, че иска да заложат часовника му за малко нари. Той остана много доволен, когато тя се престори, че отнася часовника за целта, и след това пиеше виното и хапваше от желето си с наслада, каквато не бе проявявал преди. Скоро стана ясно, че наистина е така; защото след няколко дни изпрати да заложат копчетата на ръкавелите и пръстените му. Удоволствието му, когато й възлагаше тези задачи, беше удивително, очевидно си мислеше, че постъпва крайно благоразумно и предвидливо. След като изчерпа всичките си дреболии или поне онези, които виждаше около себе си, вниманието му се спря на дрехите му; и много вероятно е животът му да се продължи с няколко дни от удоволствието да ги изпраща парче по парче във въображаемата заложна къща.

Така малката Дорит прекара десет дни, приведена над възглавницата му, опряла бузата си до неговата. Понякога беше така уморена, че за няколко минути задрямваше с него. Когато се пробуждаше, тя си спомняше, обляна в мълчаливи сълзи, какво докосва лицето й, и виждаше как върху любимото лице на възглавницата се промъква по-дълбока сянка от сянката на стените на Маршалси.

Тихо, тихо се разтапяха едно след друго всички очертания на голямата въздушна кула. Тихо, тихо лицето, по което линиите й се пресичаха надлъж и шир, се очисти от тях и просия… Тихо, тихо изчезнаха следите от затворническите решетки и зъбците на оградната стена. Тихо, тихо лицето се успокояваше и подмладяваше и заприличваше все повече на нейното, докато най-после потъна във вечен покой.

Отначало чичо й просто обезумя от скръб.

— О, братко! О, Уилям! Уилям! Ти да си отидеш преди мене; и да си отидеш сам; ти да си отидеш, а аз да остана! Ти, който така ме превъзхождаше! Така изискан! Така благороден! А аз да остана, бедното, безполезно същество, негоден за нищо, чиято липса никой нямаше да почувствува!

В този момент за нея беше добре, че трябва да мисли и да се грижи за него.

— Чичо, мили чичо, щади себе си, пощади и мене!

Старецът не остана глух към последните думи. Той се мъчеше да се владее, за да щади нея. За себе си не го беше грижа, но с последните сили на честното си сърце, дремало така дълго и най-после пробудено, за да бъде разбито, той я уважаваше и благославяше.

— О, боже! — извика той, преди да излезе от стаята, като я прегърна с набръчканите си ръце. — Ти виждаш тази дъщеря на милия ми покоен брат! Всичко, което аз гледах с полуслепите си грешни очи, за тебе е ясно и светло. Нито косъм от главата й не бива да падне без волята ти. Ти ще я пазиш тук на земята до последния й час. И зная, че ще я възнаградиш на небето!

Те седяха заедно до полунощ, мълчаливи и тъжни, в една от близките полуосветени стаи. От време на време скръбта му се изливаше в бурни ридания, както в първия момент; но не само че слабите му сили не издържаха на това напрежение, но и защото веднага си спомняше думите й и се успокояваше с упрек към себе си. Единствените думи, които повтаряше в скръбта си, бяха, че брат му си е отишъл сам; че са започвали живота си заедно, заедно претърпели злополука, заедно търпели дългогодишна беднотия и заедно останали до този ден; а сега брат му си отишъл самичък, самичък!

Те се разделиха с натежали от скръб сърца. Малката Дорит не се съгласи да го остави, докато не го заведе в стаята му, където той се просна на леглото с дрехите си и тя го покри. Тогава тя си отиде в стаята, отпусна се на леглото си и потъна в дълбок сън: сън на умора и на отмора, но все пак неспособен да освободи съзнанието й от дълбоката горест. Спи, добра, малка Дорит. Спи тази нощ!

Нощта беше лунна; но луната изгря късно, защото отдавна бе минало пълнолуние. Когато се издигна високо на спокойния небосклон, тя се промъкна през полузатворените капаци в тържествената стая, където лутанията и скитанията на един живот бяха току-що стигнали до своя край. Две неподвижни фигури бяха в стаята; две фигури, еднакво безмълвни и безстрастни, еднакво отдалечени на непреодолимо разстояние от гъмжащата от живи същества земя и всичко земно, макар че и те скоро щяха да легнат в нея.

Едната фигура почиваше на леглото. Другата коленичеше на пода, клюмнала върху леглото; ръцете й бяха отпуснати на покривката; лицето беше приведено, така че устните допираха ръката, над която то се бе склонило при последния си дъх. Двамата братя бяха пред своя отец; далече от смътните присъди на този свят, високо над неговите мъгли и мрачини.

Глава XX Служи като увод към следната

Пътниците слизаха от парахода на пристанището в Кале. Беше отлив и при спадналата вода Кале изглеждаше плосък и унил. При крайбрежието водата едва достигаше, за да влезе параходът в пристанището, а сега самото крайбрежие, с плитките пробиви на морето по него, изглеждаше като някое изплувало на повърхността лениво морско чудовище, чиято форма се прозираше смътно, докато то спеше. Хилавият фар, цял в бяло, се мяркаше по морския бряг като призрака на някоя сграда, която някога е била и оцветена, и закръглена, и ронеше тъжни сълзи след побоя, който току-що му бяха нанесли вълните. Дългите редици от мрачни, черни стълбове, тинести и мокри, наядени от времето, с погребални гирлянди от водорасли, увити по тях от последния прилив, приличаха на противни морски гробища. Всеки подмятан от вълните, бит от бурята предмет изглеждаше така прост и дребен под широкото сиво небе, шума на вятъра и морето, и накъдрената линия на прибоя, който го биеше жестоко, че цяло чудо бе наистина, как Кале още съществуваше и ниските му порти и ниската стена, и ниските покриви, и ниските канали, и ниските пясъчни хълмове, и ниските насипи, и плоските улици не бяха се поддали отдавна на подривното и обсаждащо море като укрепленията, които децата си правят по морския бряг.

С подхлъзване между тинести стълбове и дъски, с препъване по мокри стъпала и затруднявани от морската сол, пътниците поеха печалното си лутане по пристанището, където всички френски безделници и английски разбойници от града (половината население) се погрижиха да им попречат да се опомнят от смайването си. След като бяха подробно проверени от всички англичани и препращани от ръка на ръка от французите в протежение на три четвърти миля, защото всеки от тях претендираше за правото да ги обере, най-после бяха свободни да излязат на улиците и да се разбягат в различни посоки с просяците по петите им.

Кленъм, измъчван от много тревоги, беше един от тези жертви. След като избави най-безпомощните си съотечественици от критичното положение, той пое пътя си сам или почти сам, защото един местен жител в зацапан от масла костюм и с каскет от същата материя го преследваше на около петдесетина метра и непрестанно викаше по него:

— Хей! Слушай! Вие! Сир! Слушайте! Хубав оутел!

Но и това гостоприемно лице най-после изостана и Кленъм продължи пътя си, необезпокояван от никого. След шумотевицата при Канала и брега в града цареше спокойствие, чието еднообразие действуваше като приятен контраст. Той срещна нови групи съотечественици, които имаха раздърпан вид, като дълго цъфтели и прецъфтели цветя, и които бяха заприличали сега просто на бурени. Освен това създаваха впечатление, като че ли ден след ден си правеха разходката все на същото място и много му напомниха Маршалси. Но той не им обърна повече внимание и тръгна да търси известна улица и номер, които не му излизаха от ума.

— Според думите на Панкс, това е мястото — промълви той, като се спря пред една мрачна къща, която отговаряше на адреса. — Предполагам, че сведението му е точно и откритието му, направено между разхвърляните книжа на мистър Казби, неоспоримо, иначе едва ли бих допуснал, че тя живее тук.

Това беше глуха къща, оградена с глуха стена и с глуха порта на едната страна, с висящо звънче, което издаде два глухи звука, а като почука с чукалото, глухият му звук като че ли се плъзна по повърхността и не проникна дори през напуканата порта. Все пак вратата се открехна с глухо скърцане и го допусна да влезе в мрачен двор, който опираше в друга глуха стена, където бяха правили опит да посадят пълзящи растения — сега измрели, и да направят фонтан — сега заглъхнал и пресъхнал, и да го украсят с малка статуя — сега изчезнала.

Входът към къщата беше отляво и той беше декориран, както и външната порта, с две печатни обявления на френски и английски, които предлагаха мебелирани стаи под наем. Весела селянка, здравенячка, по чорапи и долна фуста, с бяло боне и обици, се появи в един тъмен вход и с приятна усмивка, която разкри белите й зъби, рече:

— Слушайте, сер! Кого?

Кленъм отговори на френски, че търси англичанката; иска да се види с нея.

— Тогава влезте и се качете горе, моля — отвърна приятната жена, също на френски.

Той я последва по тъмна, гола стълба до една задна стая на първия етаж. Тя гледаше към мрачния двор, мъртвите храсти, пресъхналия фонтан и пиедестала на статуята, която беше изчезнала.

— Съобщете monsieur Бландоа — каза Кленъм.

— С удоволствие, monsieur.

При тези думи жената се оттегли и го остави да разглежда стаята. Тя беше от обикновения вид стаи, които се намират в подобни домове. Хладна, тъжна, тъмна. Намазан, много плъзгав под. Не достатъчно голяма да се пързаляш на кънки в нея, нито пък годна за каквото да е друго занимание. На прозорците — бели и червени завеси, на пода — малка сламена рогозка, малка кръгла масичка с безброй преплетени крака, неудобни столове с тръстикови седалки, две големи кресла от червен плюш, в които имаше достатъчно място да се разположиш, неудобно бюро, огледало над камината, съставено от няколко парчета, така че да изглежда уж от едно, две пъстри вази с изкуствени цветя; между тях гръцки войн с шлем в ръка поднася часовник в жертва на французкия гений.

След малка пауза вратата на съседната стая се отвори и вътре влезе една дама. Тя се показа много изненадана, като видя Кленъм, и погледът й се плъзна из стаята, като че ли търсеше някого.

— Извинете, мис Уейд, аз съм сам.

— Не ми доложиха вашето име.

— Не, известно ми е. Извинете, но вече имах опит, че моето име не ви предразполага към среща, затова дръзнах да дам името на човека, когото диря.

— Но, моля — каза тя, като му показа стол да седне, но така хладно, че той остана прав, — какво име дадохте?

— Дадох името Бландоа.

— Бландоа ли?

— Име, с което сте запозната.

— Странно — каза тя намръщено, — че продължавате да проявявате нежелателен интерес към мене и познатите ми, към мене и делата ми, мистър Кленъм. Не зная какво означава това?!

— Извинете, но това име ви е познато, нали?

— Какво общо може да имате вие с това име? Какво общо мога да имам аз с това име? Какво общо имате вие с това, дали аз познавам, или не познавам някакво име? Аз зная много имена и още толкова съм забравила. Това име може да спада към едните или към другите, а може и никога да не съм го чувала. Не виждам никакво основание да се питам или да бъда разпитвана за това.

— Ако ми позволите — каза Кленъм, — аз ще ви кажа какво основание ме кара да бъда така настойчив по този въпрос. Признавам, че съм настойчив, и моля да ме извините. Основанието засяга само мене. То ни най-малко не се отнася до вас.

— Е, сър — отвърна тя и повторно го покани да седне с по-малко високомерен от преди жест, на който той се подчини, след като седна и тя, — радвам се поне, че не се касае до друга робиня на ваш приятел, на която е отнета свободата да избира и която аз съм отвлякла. Нека чуя основанието ви, моля…

— Първо, за да установим личността, за която говорим — каза Кленъм, — позволете да ви кажа, че това е лицето, с което вие се срещнахте в Лондон преди известно време. Вие сигурно си спомняте срещата ви край реката — в Аделфи!

— Вие много необяснимо се месите в работите ми — отвърна тя, като го изгледа гневно. — Откъде знаете това?

— Моля ви, не мислете нищо лошо. По една случайност.

— Каква случайност?

— Просто случайността да вървя по улицата и да видя срещата ви.

— За себе си ли говорите или за някой друг?

— За себе си. Аз ви видях.

— Разбира се, то беше на улицата — вече по-малко гневно каза тя, след като си помисли няколко минути. — Петдесет души биха могли да ни видят. И това няма никакво значение.

— И аз не отдавам никакво значение на това (освен като обяснение на идването ми тук), и то няма никаква връзка нито с посещението ми, нито с услугата, която ще ви искам.

— О! Вие ще ми искате услуга! Мина ми през ума, че обноските ви са по-меки, мистър Кленъм — и красивото й лице го изгледа злобно.

Той възрази само с отрицателен жест и заговори за изчезването на Бландоа, за което вероятно бе чула. Не. Колкото и да му се струва вероятно да е чула, тя не беше чувала такова нещо. Нека се огледа (каза тя) и да реши сам какво известие от външния свят би могло да стигне до ушите на жена, затворена тук сама с мъката си. Като даде този отрицателен отговор, който той повярва, тя го запита какво иска да каже с това изчезване. Това го накара да разкаже обстоятелствата подробно и да прояви тревогата си да открие какво е станало с човека, за да разпръсне подозрението, надвиснало като черен облак над майчиния му дом. Тя го изслуша с явна изненада и прояви признаци на прикрит интерес, каквито досега той не бе забелязал у нея. Въпреки всичко обаче запази своето хладно, гордо и резервирано държание. Когато той свърши, тя само рече:

— Вие все още не сте ми казали, сър, какво общо имам аз с всичко това и каква е услугата, която ще ми искате. Бъдете така добър да ми кажете.

— Предполагам — каза Артър, като се стремеше със смирението си да смекчи държанието й, — че тъй като сте във връзка — може ли да кажа, доверена връзка? — с това лице…

— Разбира се, вие можете да кажете, каквото си искате — каза тя, — но аз не мога да потвърдя нито вашите, нито чиито и да са предположения, мистър Кленъм.

— И тъй като се намирате най-малко в лични отношения с него — каза Кленъм, като промени формата на изявлението си с надежда да го направи по-приемливо, — ще можете да ми кажете нещо за миналото му, стремежите, навиците и обичайното му местопребиваване. Да ми дадете някакво малко указание, по което да има вероятност да го издиря и или да кажа къде е, или да установя какво е станало с него. Ето това е услугата, която искам от вас, и аз я искам с такава тревога в душата, към която, надявам се, няма да останете безучастна. Ако счетете за нужно да ми наложите някакви условия, предварително ги приемам.

— Вие ме видяхте на улицата случайно с този човек — каза тя за голямо негово огорчение, очевидно по-заета със собствените си размишления по въпроса, отколкото с неговата молба. — Значи, сте го познавали от преди?

— Не от преди, а след това. Не го бях виждал преди това, но го видях пак същата вечер на изчезването му. В стаята на майка ми. Оставих го там. В тази обява ще прочетете всичко известно за него.

Той й подаде една от печатните обяви, която тя прочете внимателно, с невъзмутимо изражение на лицето.

— Това е повече, отколкото аз знаех за него — рече тя, като му я върна.

Изражението на Кленъм показа голямо разочарование, а може би и недоверие, защото тя прибави със същия безучастен тон:

— Вие не вярвате, но все пак така е. А що се отнася до лична връзка, изглежда, такава е имало между него и майка ви. И все-таки вие казвате, че вярвате нейното заявление, че не знае нищо повече за него!

Двусмисленият тон и усмивката, с която тя изрече тези думи, накараха Кленъм да се изчерви.

— Хайде, сър — каза тя и с жестоко удоволствие го жегна отново. — Ще бъда така откровена с вас, както желаете. Ще ви призная, че ако държах на репутацията си (а аз не държа) или ако имах добро име (каквото нямам, защото ми е съвсем безразлично дали го считат добро или лошо), бих се считала много компрометирана поради връзката си с този човек. А при това той никога не е прекрачвал моя праг и никога не е седял на приказки при мене до полунощ.

Тя си отмъсти за старите обиди, като обърна думите му срещу него самия. Тя не знаеше какво е състрадание и не изпитваше никакви угризения на съвестта.

— Нямам нищо против да ви кажа, че е долен, продажен тип; че го видях за пръв път, като си дебнеше жертви из улиците в Италия (където бях недавна), и че го наех там като подходящо оръдие за една тогавашна моя цел. С две думи, за мое собствено удоволствие и за удовлетворението на едно силно чувство заслужаваше си да наема шпионин, който да ми служи за пари. И наех тази твар. И трябва да кажа, че ако исках да отнема нечий живот и можех да заплатя достатъчно за услугата и той би могъл да я извърши на тъмно, без всякакъв риск, той би убил човека, без да му мигне окото, тъй както прие и парите ми. Ето какво е мнението ми за него и виждам, че не се различава много от вашето. Мнението на майка ви, предполагам (следвайки примера ви да предполагате туй-онуй), е било съвсем различно.

— Нека ви напомня — каза Кленъм, — че майка ми е влязла във връзка с него по злополучни търговски работи.

— Изглежда, че злополучните търговски работи от последната вечер са били много важни — отвърна мис Уейд, — защото работното време е продължило много до късно.

— Вие намеквате — каза Артър, който изпитваше болка от тези хладнокръвни удари, чиято сила беше вече дълбоко почувствувал, — че е имало нещо…

— Мистър Кленъм — спокойно го прекъсна тя, — помнете, че аз не говоря със заобикалки за този човек. Той е, пак повтарям открито, долен, подкупен тип. Предполагам, че такава твар ще отиде, където има изгода за него. Ако не му беше изгодно, нямаше да ме видите с него.

Измъчен от настойчивото й подмятане за тази тъмна страна на въпроса, която будеше едва прикрити подозрения и у него, Кленъм мълчеше.

— Аз говорих за него, като че ли е жив — прибави тя, — но той може да е очистен, отгде да зная. Пък и не ме е грижа. Вече не ми е нужен.

Артър Кленъм се надигна бавно от стола си с тежка въздишка и печално лице. Тя не стана, но впери в него подозрителен поглед и с гневно стиснати устни рече:

— Но нали той беше предпочитан другар на вашия приятел мистър Гауън? Защо не помолите милия си приятел да ви помогне?

На устата на Артър беше да отрече милия приятел, но си спомни старата борба и решение, та се въздържа.

— Мистър Гауън знае само, че не е виждал Бландоа, откакто е заминал за Англия. Той се е запознал случайно с него в чужбина.

— Случайно познанство, завързано в чужбина! — повтори тя. — Да. Милият ви приятел има нужда да се развлича с всякакви възможни познати при такава съпруга. Аз мразя съпругата му, сър.

Злобата, с която тя изрече това, още по-очебиеща при нейното обичайно самообладание, направи такова впечатление на Кленъм, че го закова на място. Черните й очи изпускаха светкавици, ноздрите й трептяха и чак дъхът й пареше; но иначе лицето й изразяваше презрително спокойствие, а държанието й беше така хладнокръвно и надменно изискано, като че ли беше напълно равнодушна.

— Мога само да кажа, мис Уейд — забеляза той, — че това ваше чувство не може да е било предизвикано с нищо, както и вярвам, че не е споделено.

— Ако желаете, може да попитате скъпия си приятел — отвърна тя — да ви каже мнението си по въпроса.

— Едва ли съм в такива интимни отношения със скъпия си приятел — каза Артър въпреки решенията си, — за да има вероятност да му заговоря за това, мис Уейд.

— Аз го мразя — отвърна тя, — дори повече от жена му, защото някога бях достатъчно глупава и достатъчно заблудена почти да го обичам. Вие сте ме виждали, сър, само при обикновени обстоятелства, когато сигурно сте ме вземали за обикновена жена, малко по-своеволна от другите. Ако ме познавате само толкова, вие не знаете как умея да мразя; и не можете да знаете, защото не знаете как внимателно съм изучавала и себе си, и хората около мене. По тази причина от известно време ми се искаше да ви разкажа за живота си — не за да умилостивя мнението ви, защото не го ценя, но за да разберете, когато мислите за милия си приятел и милата му съпруга, каква е моята омраза. Да ви дам ли нещо, което съм написала за вас, или да го задържа?

Артър я помоли да му го даде. Тя отиде до бюрото, отключи го и извади от едно вътрешно чекмедже няколко сгънати листа. Без да показва каквото и да е помирение с него и без да го погледне, а като че ли говореше на образа си в огледалото, за да оправдае упоритостта си, тя му ги подаде и рече:

— Сега може да узнаете как умея да мразя! И нито дума повече по въпроса, сър, където и да съм — дали в евтина квартира, в някоя запустяла къща в Лондон или в мебелиран апартамент в Кале, винаги ще намерите и Хариет при мене. Може би ще искате да я видите, преди да си отидете? Хариет, ела!

Тя повторно повика Хариет. При второто повикване влезе Хариет, някогашната Тетикоръм.

— Ето виж мистър Кленъм — каза мис Уейд, — но не е дошъл за тебе; отказал се е да те отвежда — предполагам, че вече сте се отказали, нали?

— Щом нямам нито това право, нито такова влияние, да — съгласи се Кленъм.

— Виждаш ли, не е дошъл за тебе, но все пак е дошъл за някого. Търси онзи там Бландоа.

— С когото ви видях на Стренд в Лондон — подхвърли Артър.

— Ако знаеш нещо повече от това, че дойде от Венеция, което всички знаем, кажи го свободно на мистър Кленъм.

— Не зная нищо повече за него — каза момичето.

— Доволен ли сте? — запита мис Уейд.

Нямаше основание да не им вярва; държанието на момичето беше достатъчно естествено, за да го убеди, ако бе имал някакви съмнения.

— Трябва да потърся другаде сведения.

Той още не си тръгваше, но тъй като беше станал, преди да влезе момичето, то си помисли, че си е тръгнал, та го погледна бързо и рече:

— Те добре ли са, сър?

— Кои?

То щеше да каже „те всички“, но се прекъсна, погледна към мис Уейд и рече:

— Мистър и мисис Мийгълс.

— Последните ми новини от тях бяха, че са добре. Те са в чужбина. Впрочем позволете да ви задам един въпрос: вярно ли е, че са ви видели там?

— Къде? Къде казват, че са ме видели? — отвърна момичето и навъсено сведе очи.

— Да надничате от градинската врата на котиджа.

— Не може да бъде — каза мис Уейд. — Тя никога не е ходила натам.

— Вие грешите — каза момичето, — ходих пред последното ни пребиваване в Лондон. Отидох един следобед, когато ме оставихте сама. И наистина надникнах.

— Слабохарактерно момиче — каза мис Уейд с крайно презрителен тон, — нима цялата ни дружба, всичките ни разговори и всичките ти стари болки значат толкоз малко?

— Няма нищо лошо в това, че съм надникнала за миг през портата — рече момичето. — Разбрах по прозорците, че семейството не е в къщи.

— А защо ти трябваше да отиваш до това място?

— Защото исках да го видя. Защото силно ме влечеше да го видя пак.

Двете красиви лица си размениха погледи, които накараха Кленъм да почувствува как тези два характера трябва постоянно да се разкъсват взаимно.

— О! — рече мис Уейд, като сведе глава и отмести погледа си. — Ако си чувствувала желание да видиш мястото, където водеше живота, от който те освободих, защото беше разбрала какво представлява той, това е друго нещо. Но така ли ми казваш истината ти? Това ли е верността ти към мене? Това ли е общата ни кауза? Ти не заслужаваш доверието, което ти оказах? Не заслужаваш услугата, която ти направих. Ти не стоиш по-високо от едно домашно куче и по-добре ще направиш да се върнеш при хората, чието държание към тебе беше по-лошо от бой.

— Ако говорите така за тях пред трето лице, ще ме предизвикате да взема тяхната страна — рече момичето.

— Върни се при тях — отвърна мис Уейд. — Върни се при тях.

— Вие знаете много добре — на свой ред отвърна Хариет, — че няма да се върна при тях. Знаете много добре, че ги отхвърлих и никога не мога, никога няма и не искам да се върна при тях. Тогава оставете ги на мира, мис Уейд.

— Ти предпочиташ тяхното изобилие пред постната ти прехрана тук — отвърна тя. — Тях превъзнасяш, а мене унижаваш. Какво друго можех да очаквам? Трябваше да зная това.

— Не е така — рече момичето и цяло пламна, — и вие не мислите това, което казвате. Зная какво мислите. Вие подло ми натяквате, че нямам никого, към когото да се обърна, освен вас. И защото нямам никого на света, вие си мислите, че можете да ме накарате да правя или да не правя всичко, което поискате, и че можете да ме обиждате, колкото си искате. И вие не сте по-добра от тях. Ни най-малко. Но аз няма да дам да ми сломят волята — няма да се покоря! Пак повтарям, отидох да погледна къщата, защото често ми се иска да я видя пак. И пак питам за здравето им, защото някога ги обичах и намирах, че са добри към мене.

Тук Кленъм каза, че те сигурно пак ще я приемат любезно, ако тя пожелае да се завърне.

— Никога! — разпалено рече момичето. — Това никога няма да направя. Никой не знае това по-добре от мис Уейд, макар че тя ми се надсмива, защото ме е направила зависима от себе си. Зная, че съм; и зная, че тя се радва много, когато ми напомня това.

— Добър предлог! — рече мис Уейд не по-малко гневно, високомерно и озлобено; — но твърде прозрачен, за да не мога да видя какво прикрива. Моята бедност не може да конкурира техните пари. По-добре се върни веднага, върни се веднага и сложи край на всичко това.

Артър Кленъм ги гледаше, застанали малко настрана една от друга в мрачната, тясна стая, всяка отдадена гордо на своя гняв; и двете еднакво упорити, те се измъчваха една друга, като измъчваха и себе си. Той каза няколко думи за сбогом; мис Уейд едва кимна глава, а Хариет с вид на унизен и покорен безправен роб (но все пак предизвикателно) се направи, като че ли е твърде нищожна, за да приеме, че поздравът се отнася и до нея, та не отговори.

Той слезе на двора по тъмните извити стълби, още по-потиснат от мрачния вид на глухата стена и изсъхналите храсти, и заглъхналия фонтан, и изчезналата статуя. Потънал в размисъл за това, което беше чул и видял в къщата, както и за неуспеха на всичките му усилия да открие следите на подозрителния изчезнал тип, той се завърна в Лондон и Англия със същия пощенски кораб, с който беше дошъл. По пътя разгъна листата и прочете изложеното в следната глава.

Глава XXІ Разказ за едно самоизмъчване

За нещастие не съм глупава. От най-ранна възраст схващах какво мислят околните ми и какво крият от мене. Ако бях свикнала да ме мамят, вместо да виждам истината, може би щях да прекарам живота си гладко, както повечето глупци.

Детството си прекарах при баба си; тоест при жената, която играеше тази роля пред мене и която си присвои тази титла. Тя нямаше право на нея, но аз, глупачката, не подозирах това. При нея живееха разни деца: нейни родствени и чужди, всичките момичета, десет на брой заедно с мене. Всички живеехме заедно и се учехме заедно.

Трябва да съм била около дванадесетгодишна, когато започнах да забелязвам колко подчертано покровителствено се отнасяха към мене тези момичета. Казаха ми, че съм сираче. Между нас нямаше друго сираче; и аз забелязах (ето първото неудобство от това, че не си глупак) как в тяхното състрадание се крие нахалство, което идеше от чувството им на превъзходство. Това откритие не направих прибързано. Аз често ги подлагах на изпитание, но не можех да ги накарам да се скарат с мене. Когато успеех, непременно идваха след няколко часа да се помиряват. Подлагах ги на нови и нови изпитания, но никога не помня да са изчаквали аз да поискам помирение. Винаги ми прощаваха от пустословие и снизходителност. Малки копия на възрастните!

Една от тях беше любимата ми приятелка. Обичах тази глупачка от цялата си душа, както тя далеч не заслужаваше, и винаги със срам си спомням за това, макар че бях още дете. Тя имаше, както се казва, кротък и нежен характер. Умееше да раздава и раздаваше наляво и надясно красиви погледи и усмивки. Вярвам, че нито един от обитателите на дома освен мен самата не знаеше, че тя прави това нарочно, да ме наранява и огорчава!

Въпреки всичко аз така обичах това недостойно момиче, че не намирах нито миг спокойствие от любов към нея.

Непрекъснато ми четяха проповеди и ме наказваха, защото съм я „измъчвала“; с други думи, защото я обвинявах в коварство и я потапях в сълзи, защото виждаше, че чета в сърцето й. И все пак аз я обичах вярно; един път прекарах ваканцията у дома й.

У дома си тя беше още по-лоша, отколкото в училището. Тя имаше цял куп братовчеди и познати, така че устройваха танци у тях или пък отивахме на танци в други домове, и навсякъде тя ме измъчваше прекомерно. Целта й беше да накара всички да се влюбят в нея, та аз да побеснея от ревност; да бъде интимна и мила с всички, та да ме подлуди от завист. Когато оставахме сами в спалнята ни вечер, аз я упреквах, че съм напълно познала низостта й, а тя се раздираше от плач и ме наричаше жестока — тогава я вземах в прегръдките си и така дочаквахме утрото. В такива моменти я обичах повече от всякога и ми се искаше, вместо да страдам така, да се хвърля с нея на дъното на някоя река, та да останем така прегърнати и след смъртта.

Най-после това се свърши и ми олекна. В семейството имаше една леля, която не ме обичаше. Съмнявам се дали някой в семейството държеше много на мене; никога не съм искала да ме обичат, тъй като цяла бях погълната само от едно момиче. Лелята беше млада жена и някак твърде сериозно ме наблюдаваше. Тя беше дръзка и не скриваше състраданието си към мене. След една от онези нощи, за които ви разказах, аз слязох в оранжерията преди закуска. Шарлота (така се казваше невярната ми приятелка) беше слязла преди мене и когато влязох, чух, че лелята й говори за мене. Аз се спрях между листата и се ослушах.

Лелята каза:

— Шарлота, мис Уейд те измъчва до смърт и това не бива да продължава.

Повтарям самите думи, които чух:

А сега, какво отговори тя? Каза ли: „Не тя, а аз съм тази, която я измъчва до смърт, аз я подлагам на изтезания и съм палачът, а пък тя ми казва всяка вечер, че ме обича предано, макар че знае на какво я подлагам.“ Не, първият ми паметен опит в живота се оказа верен на очакванията ми по отношение на нея и на всичко, което си мислех. Тя се разплака и разхълца (за да си осигури съчувствието на лелята) и каза:

— Мила лельо, тя има нещастен характер; и другите момичета в училището, не само аз, се мъчим да я поправим, много се мъчим.

При тези думи лелята взе да я гали, като че ли беше изрекла нещо много благородно, а не безобразни лъжи, и подкрепи срамната преструвка, като рече:

— Всяко нещо си има граници, мила, и аз виждам, че това бедно, нещастно момиче ти причинява постоянна и безполезна мъка, каквато дори тези благородни усилия не могат да оправдаят.

Бедното, нещастно момиче излезе от прикритието си, както може би очаквате да чуете, и рече:

— Изпратете ме у дома.

Не казах нито дума повече нито на едната, нито на другата, нито пък на някого от семейството, а само повтарях:

— Изпратете ме у дома или ще си отида сама пеша, ако ще да вървя цял ден и цяла нощ.

Когато пристигнах в къщи, казах на самозваната ми баба, че ако не ме изпрати другаде да довърша образованието си, преди да се завърне това момиче или кое да е от момичетата, ще скоча в огъня да си изгоря очите, за да не гледам сплетническите им лица.

След това попаднах между млади жени, но и те не бяха по-добри. Красиви приказки и красиви преструвки, но аз прозирах как под всичко това се крие желание да изтъкнат себе си и да унижат мене и разбрах, че и те са като другите. Преди да ги напусна, научих, че нямам нито баба, нито роднини. Това откритие ми разясни и миналото, и бъдещето и ми показа още много случаи, когато под претекст, че ме ценят или ми правят услуга, просто тържествуваха над мен.

Притежавах малка парична сума, вложена у един банкер. Наложи се да стана гувернантка. Постъпих в семейството на един беден благородник, който имаше две дъщери — малки деца, но родителите им искаха, по възможност, да бъдат отгледани от възпитателка. Майката беше млада и хубава. От самото начало тя се показа много деликатна към мене. Аз прикривах злобата си, но знаех, че по този начин тя само се наслаждава от съзнанието, че ми е господарка и че, ако пожелае, би могла да ме третира и по-различно, като нейна слугиня.

Казвам, че не проявявах негодуванието си и наистина не го проявявах, но като не приемах любезностите й, аз й показвах, че я разбирам. Когато ме канеше да пия вино, аз пиех вода. Ако случайно имаше някакъв деликатес за ядене, тя винаги го изпращаше на мене, но аз винаги отказвах да го приема и ядях от бракуваните гозби. Като отхвърлях така рязко покровителственото й държание, аз й причинявах разочарования, а самата се чувствувах независима.

Децата обичах. Бяха свитички, но изобщо се оказаха склонни да се привържат към мене. В семейството имаше обаче бавачка, червендалеста жена, която винаги се правеше на весела и добродушна, която беше отгледала и двете и бе спечелила любовта им още преди идването ми. Ако не беше тази жена, може би щях да се примиря със съдбата си. Хитрите й маневри да се докара пред децата и да ме злепостави можеха да заслепят всеки друг на мое място; но аз ги прозрях веднага. Под претекст, че ми подрежда стаята и ми услужва и се грижи за гардероба ми (тя вършеше всичко с голямо усърдие), тя беше винаги около нас. Най-тънката й хитрост беше, че се мъчи уж да накара децата да ме обикнат. Тя ги довеждаше и започваше да ги придумва да дойдат при мене:

— Елате при добрата мис Уейд, елате при милата, хубавата мис Уейд. Тя така ви обича. Мис Уейд е умна госпожица, прочела е куп книги и може да ви разкаже много по-хубави приказки от моите. Елате да чуете мис Уейд!

Как можех да им задържа вниманието, когато горях от възмущение, като чувах просташките й хитрости? Нима можех да се съмнявам, като виждах невинните им личица да се отдръпват от мене, а ръчичките им да прегръщат нея вместо мене. Тогава тя се обръщаше към мене, отмахваше къдриците им от лицето си и казваше:

— Те скоро ще свикнат с вас, мис Уейд; те са простодушни и обичливи, госпожице; не се обезсърчавайте, госпожице.

И още нещо правеше тази жена. Понякога, когато виждаше, че е могла по този начин благополучно да ме хвърли в мрачни мисли, тя обръщаше вниманието на децата към настроението ми, за да изтъкне разликата между нас:

— Тихо! Мис Уейд не се чувствува добре. Не шумете, мили, боли я главата. Елате да я утешите. Елате да я попитате дали е по-добре. Поканете я да си легне. Надявам се, че нямате някакви грижи, госпожице. Не си слагайте нищо на сърцето, госпожице, не тъжете.

Стана просто непоносимо. Един ден нейно благородие господарката ми влезе, когато бях сама и вече ми беше така накипяло, че не можех да търпя повече и й казах, че трябва да напусна.

— Надявам се, мис Уейд — отвърна тя, моментално възприела високомерния тон, който така слабо беше съумяла да прикрие, — че никога, докато бяхме заедно, нито с думите, нито с постъпките си съм заслужила тази неприятна дума „господарка“. И ако съм ви засегнала, то е било съвсем непреднамерено. Моля, кажете ми с какво съм ви засегнала.

Отговорих, че нямам никакво оплакване нито от господарката си, нито пред господарката си; но трябва да напусна.

Тя се поколеба за миг, после седна до мене и сложи ръката си върху моята, като че ли честта, която ми правеше, щеше да заличи всички лоши спомени!

— Мис Уейд, боя се, че сте нещастна по причини, които не мога да променя.

Аз се усмихнах поради спомена, който тази дума събуди, и рекох:

— Предполагам, че имам нещастен характер.

— Не съм казвала такова нещо.

— Но така най-лесно може да се обясни всичко — казах аз.

— Може да е, но не съм го казала. Аз искам да говоря за съвсем друго нещо. Ние поговорихме със съпруга ми по този въпрос, когато с болка забелязахме, че вие се чувствувате неловко между нас.

— Неловко ли? О! Та вие сте такива големи хора, милейди — казах аз.

— За нещастие употребих дума, която може да се разбере и очевидно се разбира — в обратен смисъл. — Тя не бе очаквала отговора ми и се засрами. — Просто исках да кажа, че не сте щастлива между нас. Това е щекотлив въпрос, но между две млади жени, може би — накратко казано, ние се бояхме, че някои семейни обстоятелства, за които вие нямате никаква вина, може да ви измъчват. Ако е така, молим ви, не се тревожете. Всички знаят, че и самият ми съпруг имаше любима сестра, която всички обичахме и почитахме, но която не му беше законна сестра.

Веднага разбрах, че са ме взели заради умрялата жена, която и да беше тя, за да могат да се хвалят с това и да ми се надуват; разбрах, че и бавачката е знаела това и затова е имала куража да ме предизвиква така; видях, че и децата се отдръпват от мене, защото усещат, че не съм като другите хора. Напуснах дома им още същата вечер.

След едно-две подобни преживявания, за които няма смисъл да разказвам, постъпих при друго семейство, където имах само една възпитаничка; петнадесетгодишно момиче, единствена дъщеря. Родителите бяха възрастни хора, с добро обществено положение и състояние. Някакъв племенник, когото бяха отгледали, беше често гост на семейството между многото други гости; той започна да ми обръща внимание. Аз много решително го отблъсвах, защото, когато постъпих в това семейство, бях решила, че няма да позволя никой да ме съжалява или да се държи снизходително към мене. Но той ми написа писмо. Това доведе до годежа ни.

Той беше една година по-млад от мене, а изглеждаше и още по-млад. Беше дошъл в отпуск от Индия, където имаше някаква длъжност с голямо бъдеще. Щяхме да се оженим след шест месеца и да заминем за Индия. Аз трябваше да остана в техния дом до сватбата, която щеше да стане там. Всички одобриха плана изцяло.

Не мога да не кажа, че той се възхищаваше от мене, макар че бих желала да избягна това. Не го казвам от суета, защото възхищението му ме дразнеше. Той не се стараеше да го скрива; това ме караше да се чувствувам, като че ли бях купена заради хубостта ми и той парадираше сега с покупката си между богаташите за свое оправдание. Виждах как ме преценяват наум и колко са любопитни да разберат истинската ми стойност. Реших, че няма да им дам да разберат. Пред тях бях сдържана и мълчалива и по-скоро бих се оставила да ме убият, отколкото да се проявя, за да спечеля одобрението им.

Той ми каза, че не се ценя достатъчно. Казах му, че напротив, понеже се ценя и смятам да се ценя до края, няма да се унижа да ги предразполагам към себе си. Той остана засегнат и дори възмутен, когато прибавих, че не ми е приятно да вади на показ чувствата си към мене; той каза, че за мое спокойствие ще пожертвува дори честните пориви на чувствата си.

Под този претекст той започна да ми връща с моите камъни по моята глава. По цели часове странеше от мене и разговаряше с всички освен с мене. По-голямата част от вечерта седях сама, незабелязана, докато той разговаряше с братовчедка си, моята ученичка. През цялото време четях в очите на хората как много си подхождат двамата, много повече, отколкото той и аз. Седях така и гадаех мислите им, докато започна да ми се струва, че неговият младежки вид ме прави смешна и побеснявах, че съм го обикнала.

Защото някога го обичах. Колкото и да не го заслужаваше, колкото и малко да му минаваше през ума какви мъки ми струва тази любов, мъки, които трябваше да го направят изцяло мой, предано мой за цял живот, аз все пак го обичах. Заради него търпях, когато братовчедка му го хвалеше пред очите ми, уж да ми направи удоволствие, макар че знаеше много добре как това ме ядеше отвътре. Дори когато седях при него и си прекарвах през ума всички понесени обиди и несправедливости и си мислех дали да не избягам от къщи веднага и никога да не го видя вече — пак го обичах.

Неговата леля (моята господарка, ако си спомняте) умишлено и съзнателно увеличаваше и мъките, и изпитанията ми. Най-голямото й удоволствие беше да говори надълго и широко за разкоша, в който ще живеем в Индия, за богатия ни дом и за отбраното общество, в което ще се движим, когато той получи повишението си. Гордостта ми се надигна срещу това безсрамно изтъкване на контраста между сегашното ми зависимо и бедно положение и живота ми след женитбата. Потиснах възмущението си, но й показах, че разбирам намерението й и отвръщах на дразненията й, като се правех на смирена. Казвах й, че животът, който описва, ще бъде преголяма чест за мене. Че се боя, че може би не ще се окажа способна да издържа на такава промяна. Като си помислиш само — една проста гувернантка, гувернантката на дъщеря й, да се издигне до такова високо положение! Това я караше да се чувствува неловко, всички се чувствуваха неловко, като отговарях така. Знаеха, че ги разбирам напълно.

По времето, когато имах най-големите тревоги и бях най-вбесена от любимия си заради неблагодарността и безогледното му отношение към всички обиди и мъки, които понасях поради него, изведнъж се появи вашият мистър Гауън. Той беше стар приятел на семейството, но дълго време беше прекарал в чужбина. Още от пръв поглед той разбра състоянието на нещата, разбра и мене.

Това беше първият човек в живота ми, който ме разбираше. Не бе идвал и три пъти, когато вече знаех, че следи всеки ход на мисълта ми. Виждах го ясно в студената му непринуденост към всички, към мене и към целия въпрос. Виждах го и в небрежния начин, по който демонстрираше възторга си от бъдещия ми съпруг, в ентусиазма, с който се отнасяше към годежа ни и бъдещите ни перспективи, в поздравленията, които ни изказваше за благонадеждното ни бъдеще, и унилите намеци за собствената му бедност — всичко еднакво плитко, изказано с шеговит и подигравателен тон. Той ме караше да ставам все по-злобна и все по-пропита с ненавист, като ми представяше всичко около мене в някаква нова, противна светлина, уж за да ми изтъкне най-добрата му страна, та да му се възхитим и аз, и той. Беше също като маската на смъртта в холандските картини: каквато фигура уловеше за ръка, младеж или старец, красавица или грозник, безразлично дали танцуваше, пееше, играеше или се молеше с нея, все я правеше отвратителна.

Сега ще разберете, че когато милият ви приятел ме поздравяваше, всъщност той ми изказваше съболезнованията си и когато ме утешаваше, разпалваше всяка моя болна рана; когато заявяваше, че „верният ми левент“ е „най-влюбеният младеж в света, с най-нежно сърце“, той събуждаше старото ми подозрение, че съм смешна. Това не бяха големи услуги, ще кажете. Аз ги приемах, защото отекваха собствените ми мисли и потвърждаваха онова, което вече знаех. Скоро обществото на вашия бъдещ добър приятел ми стана по-приятно от всяко друго.

Когато забелязах (почти веднага), че това поражда ревност у годеника ми, обществото му ми стана още по-приятно. Не бях ли и аз подложена на ревност и само аз ли трябваше да страдам от нея? Не! Нека и той познае мъките й! Радвах се, че ще ги познае; радвах се, че ще го боли, и исках да го боли. Нещо повече. Той беше много скучен в сравнение с мистър Гауън, който знаеше как да ми говори като равен и как да анатемосва жалките същества около нас.

Работите продължиха така, докато лелята, моята господарка, се реши да ми говори. Всъщност за това едва ли заслужавало да се говори. Тя знаела, че не влагам никакви намерения в държанието си, но все пак решила да ми намекне за това, защото била сигурна, че един намек ще е достатъчен, за да бъда по-малко в обществото на мистър Гауън.

Аз я запитах как може да отговаря за намеренията ми?! Тя отвърна, че винаги можела да гарантира, че не възнамерявам нищо лошо. Аз й благодарих, но казах, че предпочитам да отговарям за себе си и пред себе си. Другите й прислужници може би държат да получат добри характеристики, но аз не исках никаква.

Последваха още разговори, които ме накараха да я запитам: откъде беше така сигурна, че ще послушам първия й намек? Дали разчиташе на рождението ми или на службата ми? Но аз не бях купена телом и духом. Тя да не си въобразяваше, че племенникът й си е купил съпруга от пазара за роби?!

Сигурно всичко щеше рано или късно да дойде до същия край, но тя ускори това. Каза ми с престорено съчувствие, че имам нещастен характер. Като чух отново старата обида, не можах да се въздържа повече и й казах направо всичко, което знаех за нея и бях открила у нея, и всичко, което бях преживяла, откакто станах жалката годеница на племенника й. Казах й, че мистър Гауън единствен ме облекчаваше в моето унижение; че бях търпяла твърде дълго и че твърде късно се отърсвам; но че повече не искам да виждам никого от тях. Не ги и видях.

Милият ви приятел ме посети в отшелничеството ми и много остроумно се шегуваше с развалянето на годежа ми, макар че съжаляваше тези отлични хора (най-добрите от този тип) и същевременно се възмущаваше, че е трябвало да си хабя чувствата. Скоро след това той започна да твърди, много по-справедливо, отколкото тогава предполагах, че не заслужавал да бъде приет от жена с такова дарование и характер, но да оставим това!

Милият ви приятел продължи да ме забавлява и да се забавлява, докато му бе приятно, и после ми напомни, че и двамата познаваме света и разбираме хората, и двамата знаем, че в живота романи не съществуват, и двамата сме подготвени да поемем жизнения си път и да си търсим щастието като разумни хора, а ако се срещнем някога пак, да се срещнем като най-добри приятели. Той каза всичко това и аз не му възразих.

Не мина дълго и аз открих, че той ухажва настоящата си съпруга и че са я отвели нанякъде, за да не може да я вижда. И тогава я мразех не по-малко от сега и естествено във връзка с това не можех да желая нищо по-добро от нейното омъжваме за него. Но страшно бях любопитна да я видя — така любопитна, че смятах това едно от малкото неща, които още можеха да ми доставят развлечение. Тръгнах да пътувам и пътувах, докато попаднах в нейното и ваше общество. Мисля, че вашият мил приятел още не ви беше познат и още не бе проявил онези белези на приятелство към вас (които по-късно прояви).

В това общество срещнах едно момиче, някои обстоятелства на чийто живот странно схождаха с моя и в чийто характер, с интерес и удоволствие, съзрях протест срещу надутото покровителство и егоизъм, които са добрина, подпомагане, доброжелателство и с други благородни имена — протест, който вече описах като присъщ на моята природа. Често чувах да казват също, че „имала нещастен характер“. Тъй като добре разбирах значението на този удобен израз и ми се искаше другарка, която е преминала през същите изпитания в живота, реших да се опитам да освободя това момиче от робството й и от това чувство на неправда. Няма нужда да казвам, че успях.

Оттогава насам ние живеем заедно и делим малкото, което притежавам.

Глава XXІІ Кой минава в този късен час

Артър Кленъм направи безплодното си пътуване до Кале, когато работата им беше най-напрегната. Една варварска държава, която заемаше значително пространство на картата на света, се нуждаеше от услугите на един-двама инженери, изобретателни и енергични: практични мъже, които можеха да създадат кадри и средства от материалите, които имаха подръка, и така смело и плодотворно да ги използуват за целта, както и да замислят целите си. Тъй като тази държава беше варварска, и през ум не й минаваше да погребе някой голям национален проект в Министерството на разтакането, както погребват силното вино в мази, да не го вижда светлината, докато му прекипи огънят и младостта, а работниците, които са копали лозето и пресовали гроздето, са се превърнали в прах. Напротив, закоравяла в невежеството си, тази държава решително и енергично действуваше според принципа „как да се извърши работата“ и не прояви нито капка зачитане към великия политически принцип „Как да не се извърши работата“. И наистина съвсем по варварски тя наказваше със смърт последното изкуство и тайнство в лицето на всеки просветен поданик, който го прилагаше.

И така те потърсиха хора, каквито им трябваха, и ги намериха; това само по себе си беше крайно нецивилизована и неправилна постъпка. И като ги намериха, оказаха им голямо доверие и почит (което отново показа дълбокото им политическо невежество) и ги поканиха да дойдат веднага и да се заловят за работата си. С една дума, от едната страна стояха хора, решени да извършат работата, а от другата — хора, решени да им се свърши работата.

Дениъл Дойс беше един от избраните. Тогава още не можеше да се предвиди дали той ще отсъствува месеци или години. Преди заминаването му Кленъм съвестно изработи подробен отчет за резултатите от съвместната им работа, което трябваше да стане в кратък срок, и му струваше денонощен труд. Щом се освободи, той прескочи до Кале и се върна веднага, за да си вземе сбогом с Дойс.

Сега Артър му представи грижливо направения отчет за състоянието на печалбите и загубите им, за отговорностите и перспективите на предприятието. Дениъл го прегледа търпеливо и се възхити. Той разгледа сметките, като че ли бяха някакъв много по-сложен механизъм от всичките, които той бе строил, и продължи да се любува на отчета, уловил периферията на шапката си, като че ли съзерцаваше някаква удивителна машина.

— Колко са красиви, Кленъм, със своята точност и стройност. По-ясно не може да бъде. И по-хубаво не може да бъде.

— Радвам се, че ги одобряваш, Дойс. А сега относно използуването на капитала ни, докато те няма, и за обращението на част от него, ако се наложи от време на време.

Съдружникът му го прекъсна:

— Колкото за това, както и за всичко друго от този род, оставям на тебе. Ти ще продължиш да решаваш и от мое име, както беше и досега, и ще ме избавиш от този товар.

— Макар че, както често ти повтарям — отвърна Кленъм, — ти неоснователно подценяваш търговските си способности.

— Може и да е така — усмихна се Дойс. — А може и да не е. Така или иначе, аз си имам призвание, което владея много по-добре от всички тези работи и за което съм по-годен. Имам пълно доверие в съдружника си и съм доволен, че той ще постъпва, както трябва. Ако имам някакъв предразсъдък във връзка с парите и ценните книжа — продължи Дойс и докосна с гъвкавия си работнически палец ревера на съдружника си, — то е против спекулациите. Друго като че ли няма. Може би имам и този предразсъдък, защото не съм се замислял много по въпроса.

— Не бива да наричаш това предразсъдък, мили Дойс — каза Кленъм, — това е просто здрав разум.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Дойс и сивите му очи засвяткаха добродушно.

— Няма и половин час, откакто съвсем случайно казвах същото на Панкс, който се отби насам. И двамата бяхме на мнение, че да изоставиш сигурните вложения, за да се впускаш в спекулации, е най-опасната глупост, макар и най-разпространена, и заслужава да се нарече порок.

— Панкс ли? — каза Дойс, килна шапката си назад и поклати доверително глава. — Да, да, да, това се казва предпазлив човек!

— Той наистина е предпазлив човек — отвърна Кленъм. — Образец на предпазливост.

Очевидно и двамата изпитваха някакво по-особено удоволствие от предпазливостта на мистър Панкс, отколкото можеше да се подразбере от този разговор.

— А сега — каза Дениъл, като погледна часовника си, — тъй като времето не чака, мой верни съдружнико, и аз съм готов за тръгване — куфарите ми са пред вратата долу, — нека да кажа последната си дума: имам една молба към тебе.

— Всичко, което поискаш, освен — избърза да каже Кленъм, защото лицето на съдружника му показа бързо за какво се касае, — освен да изоставя изобретението ти.

— Това е молбата и ти я знаеш.

— Тогава казвам, не. Положително казвам, не. Сега, когато вече започнах, аз ще изтръгна от тези хора някакво определено основание, отговорно изявление или какъв да е отговор.

— Няма да получиш — отвърна Дойс и заклати глава. — Вярвай ми, никога няма да го получиш.

Поне ще се опитам — каза Кленъм. — От това няма вреда.

— Не съм много сигурен — отвърна Дойс и убедително сложи ръката си на рамото му. — На мене то ми навреди, приятелю. Състари ме, умори ме, създаде ми грижи, разочарова ме. За никого не е полезно да му се изхаби търпението и да се мисли онеправдан. Дори ми се струва, че това безполезно изчакване на отлаганията и извъртанията вече ти отне малко от предишната бодрост.

— Това сега може да е и от лични грижи — каза Кленъм, — но не и от бюрократичното разтакане. Не, още не ми се е отразило.

— Значи, няма да изпълниш молбата ми?

— Решително не — каза Кленъм. — Бих се срамувал да се оставя така скоро да ме изгонят от полесражението, където много по-възрастен и по-чувствително засегнат човек е имал сили да се бори така дълго.

Като видя, че не може да го разколебае, Дениъл Дойс му стисна ръката, хвърли прощален поглед към кантората и двамата слязоха по стълбите. Дойс щеше да замине за Саутхамптън да се присъедини към малката група свои спътници. Добре натоварена карета го чакаше вече пред вратата, за да го откара дотам. Работниците бяха излезли до портата да го изпратят и бяха много горди с него.

— На добър час, мистър Дойс! — рече един от тях. — Където и да отидете, хората ще разберат, че при тях е дошъл човек, който познава инструментите си, а и инструментите му го познават, човек, който не само иска, но и може, и ако това не се казва човек, то къде ще се намери друг, достоен за това име?

Тази непринудена реч от устата на груб работник, застанал в задните редици, у когото никой не подозираше такива ораторски способности, бе посрещната с трикратни викове „ура“ и ораторът се прослави завинаги. Всред оглушителните викове Дениъл им отправи едно сърдечно „Сбогом, момчета!“ и каретата го скри от погледите, като че ли сътресението на въздуха я бе издухало от Двора на кървящото сърце.

Мистър Баптист, признателен за доверието, което му бе оказано, беше между работниците и взе подобаващо за чужденец участие в овациите. Всъщност няма хора на земята, които да умеят да викат „ура“ като англичаните, които в такъв момент са така слени по дух и кръв и така развълнувани, като че ли цялата история на Англия от Саксонския Алфред до днешни дни минава с развети знамена пред очите им. Мистър Баптист беше, така да се каже, веднага издухан от строя и загубил ума и дума, си поемаше дъха, когато Кленъм му направи знак да го последва горе и да върне тефтерите и книжата по местата им.

В затишието след заминаването — когато за пръв път се почувствува празнината от раздялата, предвестница на голямата раздяла, вечно застрашаваща човека — Артър стоеше пред бюрото си, загледан замислено в един слънчев лъч. Скоро обаче вниманието му се върна на главната му мисъл и той за стотен път започна да премисля всяка подробност, която се бе запечатала в паметта му в онази мистериозна вечер, когато беше видял човека у майка си. Той пак се блъсна в него в кривата улица, пак го проследи и загуби, пак го срещна в двора, загледан в къщата, пак го последва и застана до него пред вратата.

Не за пръв път си спомни той тази песничка от детската игра, чийто стих си тананикаше човекът, докато чакаха пред вратата един до друг, но този път той така неусетно си я беше повторил на глас, че се стресна, като чу втория стих:

Кавалето почтително бе подсказал думите и мелодията, като си помисли, че Кленъм не ги знае нататък.

— Ха! Ти знаеш ли песента, Кавалето?

— Да, сър, кълна се в Бакхус! Във Франция всички я знаят. Много пъти съм слушал децата да я пеят. Последния път, когато аз нея чух — каза мистър Баптист, някогашният Кавалето, който се връщаше към родния словоред на изреченията си, щом спомените му го отнасяха дома, — беше от едно сладко гласче. Много хубаво, невинно гласче. Алтро!

— Последния път, когато пък аз я чух — отвърна Артър, — пееше я нито хубав, нито невинен глас, а точно напротив.

Той каза това повече на себе си, отколкото на събеседника си, и добави думите, които беше чул от непознатия.

„Бог да ме убие, сър, нетърпелив съм си по природа!“

— Какво?! — извика Кавалето, изумен от почуда, и моментално пребледня.

— Какво ти става?

— Сър! Нима знаете къде съм чул тази песен за последен път?

Със свойствената на италианците пъргавина в движенията той очерта с ръце голям орлов нос, събра очите си, разчорли косата си, изду горната си устна във вид на мустаци и заметна през рамото си края на въображаем плащ. Докато вършеше това с пъргавина, невероятна за човек, който не е наблюдавал италиански селянин, той изкриви лицето си в много особена и зловеща усмивка. Цялото му преобразяване премина през него като светкавица и след миг той отново стоеше пред покровителя си блед и учуден.

— В името на всички светии, какво значи това? — запита Кленъм. — Познаваш ли някой си Бландоа?

— Не! — каза мистър Баптист и поклати отрицателно глава.

— Но ти току-що описа един човек, който е бил наблизо, когато си чул песента, нали?

— Да — каза мистър Баптист. — Алтро! Алтро! Алтро! Алтро! — И тъй като отрицанието с главата му се видя недостатъчно, размаха и десния си показалец, за да отхвърли съвсем това име.

— Чакай! — извика Кленъм и разгъна обявата на бюрото си. — Това ли беше човекът? Ти разбираш ли, като чета на глас?

— Напълно! Отлично!

— Но гледай също. Ела и следи с поглед, докато чета.

Мистър Баптист се приближи и загледа всяка дума със зорките си очи, видя и изслуша всичко с най-голямо нетърпение, после плесна обявата с двете си ръце, като че ли бе здраво сграбчил някаква отвратителна гадина, и извика, жадно загледан в Кленъм:

— Това е човекът! Ето го!

— Ти не можеш да си представиш колко важен за мене е този момент — каза силно възбуденият Кленъм. — Кажи ми откъде познаваш този човек.

Мистър Баптист отпусна бавно обявата, отстъпи две-три крачки назад и направи движение, като че ли изтърсва прах от ръцете си, обърна се и рече много неохотно:

— От Марсилия — Марсей!

— Какъв беше той?

— Затворник и… Алтро! Да, уверен съм, и… — мистър Баптист пристъпи по-близо и прошепна — убиец!

Кленъм се отдръпна, като че ли думата му бе нанесла удар. Така ужасна му се стори връзката на майка му с този човек. Кавалето падна на колене и го замоли с бурни жестикулации да чуе какво го е събрало на едно място с такъв мръсен тип.

Той разказа самата истина — как някаква дребна контрабанда станала причина за всичко, как го освободили от затвора и как избягал от този човек. Как в хотел „Зора“ в Шалон на Сона бил събуден в леглото си през нощта от същия този убиец, който тогава се наричал Лание, макар че предишното му име било Риго; как убиецът му предложил да си търсят щастието заедно; как изпитвал такъв ужас и отвращение от него, че избягал призори, и как оттогава насам го преследва страхът, че може да срещне убиеца и онзи да поднови познанството си с него. Като разказа всичко това, със силно подчертаване на думата убиец, нещо характерно за родния му език, и което накара Кленъм да почувствува още по-силно ужасното й значение, той скочи на крак, отново заудря обявата с ярост, каквато у един северняк би означавала лудост, и се развика:

— Ето го! Същия убиец!

В разпаленото си състояние той забрави отначало, че скоро бе видял убиеца в Лондон. Като си спомни за това, у Кленъм се събуди надежда, че датата на виждането може да е след посещението у майка му, но Кавалето твърде ясно си спомняше и времето, и мястото, за да остави каквото и да е съмнение, че не е било преди паметния ден.

— Слушай — много сериозно каза Артър. — Този човек, както прочетохме тук, е изчезнал безследно.

— Много съм доволен от това! — извика Кавалето и набожно погледна към небето. — Хиляди благодарности на бога! Проклет убиец!

— Не е така — отвърна Кленъм, — защото, докато не узнаем нещо за него, аз няма да имам нито миг покой.

— Достатъчно, благодетелю мой. Това вече е друга работа! Милион извинения!

— Слушай, Кавалето — каза Кленъм, като го хвана леко за ръката и го обърна да се погледнат очи в очи. — Сигурен съм, че заради малкото, което можах да направя за тебе, ти си ми най-искрено благодарен.

— Кълна се в това! — извика другият.

— Зная това. Сега, ако ти успееш да намериш този човек или да откриеш какво е станало с него, или да събереш каквито и да са сведения за него, ти ще ми направиш най-голямата услуга на този свят и аз ще ти бъда така благодарен (и с много по-голямо основание), както ти си на мене.

— Не зная къде да търся — извика дребният човек и целуна ръката на Артър от умиление. — Не зная откъде да започна и къде да отида. Но не губете кураж! Стига! Няма значение! Тръгвам още тази минута!

— И нито дума на никого освен на мене, Кавалето!

— Ал-тро! — извика Кавалето и се втурна навън.

Глава XXІІІ Мистрис Ефри прави условно обещание относно сънищата си

Като остана сам под впечатлението на изразителните погледи и жестикулации на мистър Баптист, иначе Джовани Баптиста Кавалето, Кленъм навлезе в своя мрачен ден. Напразно се мъчеше да насочи вниманието си към търговските си работи и да отвлече мисълта си — тя бе закотвена в една точка и се въртеше все около нея. Като убиец, окован в неподвижна лодка всред дълбока, бистра река, осъден да вижда на дъното през струите на непрестанно течащия поток тялото на събрата си, когото е удавил, неподвижно и изменящо своите ужасни очертания само по каприза на водните струи — така и Артър под бързия и прозрачен поток на мисли и фантазии, които постоянно се сменяха едни с други, непрестанно виждаше само един въпрос, от който с всички сили се мъчеше да се отърве, но не можеше.

Увереността, че Бландоа, каквото и да беше истинското му име, беше най-ужасен тип, още повече увеличи тревогите му. Дори ако изчезването му бъдеше обяснено веднага, фактът, че майка му е била във връзка с такъв тип, си оставаше неизменим. И той се надяваше, че никой освен него няма да узнае, че тази връзка е била тайна и че майка му е проявила покорство и страх пред този тип; но като знаеше всичко това, как да не го свърже със старите си смътни страхове и как да повярва, че в тези отношения не се крие нищо лошо?

Решението й да не говори с него по въпроса и непреклонният й характер, който му бе добре познат, засилваше чувството му на безпомощност. Това беше истински кошмар — да знае, че срам и позор очакват и нея, и паметта на баща му, и да няма възможност да им помогне. Целта, която го беше довела в родината и която той постоянно имаше пред очите си, срещна най-голяма пречка от страна на самата му майка, и то в най-решителния момент. Съветът, енергията, дейността, парите, доверието, всичките му ресурси бяха безполезни. Ако притежаваше баснословната власт да обръща в камък всички, които я погледнат, тя не би могла да го направи по-безсилен (както му се струваше в отчаянието му), отколкото в момента, когато срещна непреклонния й поглед в нейната мрачна стая.

Но откритието, което бе направил този ден, хвърли нова светлина върху мислите му и го подтикна към по-решителен курс на действие. Уверен в правотата на целта си и подбуждан от чувството за надвиснала опасност, която като обръч се стягаше около тях, той реши, ако майка му все така упорито го отблъсква, да отправи отчаян апел към Ефри.

Ако можеше да я накара да заговори и да разбуди тайната, която тежеше над техния дом, може би щеше да се отърси от това бездействие, което му тежеше все повече с всеки изминат час. Ето до какво заключение го доведе тревогата му този ден и той приведе в изпълнение решението си още същата вечер.

Първото му разочарование, когато пристигна в къщата, беше, че намери вратата отворена и на прага мистър Флинтуинч, който пушеше лулата си. Ако обстоятелствата бяха по-благоприятни, вратата щеше да е затворена, както обикновено, и мистрис Ефри щеше да му отвори, като почука. Обстоятелствата се оказаха обаче твърде неблагоприятни; вратата беше отворена и мистър Флинтуинч пушеше лулата си на стъпалата.

— Добър вечер — каза Артър.

— Добър вечер — каза мистър Флинтуинч.

Пушекът излизаше разкривен през устата на мистър Флинтуинч, като че ли бе преминал през цялото му изкривено тяло, и се връщаше през разкривеното му гърло, преди да излезе навън и да се смеси с пушека от кривите комини и мъглите откъм криволичещата река.

— Имате ли новини? — запита Артър.

— Нямаме никакви новини — каза Джеримая.

— Имам пред вид чужденеца — обясни Артър.

— И аз имам пред вид чужденеца — каза Джеримая.

Той имаше такъв зловещ вид, седнал там изкривен, възелът на вратовръзката му чак под ухото, че през главата на Кленъм не за пръв път премина мисълта, дали Флинтуинч не беше ликвидирал Бландоа заради негови лични сметки? Дали някаква негова тайна и собствената му безопасност не бяха застрашени? Той беше дребен на ръст и прегърбен и може би не много силен, но жилав като каиш и свадлив като сврака. Такъв човек, ако нападне зад гърба някой много по-млад и силен от него с намерение непременно да го довърши, отлично ще успее в такова уединено място и по този късен час.

Докато тези мисли, плод на мрачното му настроение, преминаваха през главата на Кленъм, без да изместят главната му мисъл, мистър Флинтуинч, извил врат и примижал с едното око, гледаше през портата към отсрещната къща и си пушеше лулата с такова озлобление, като че ли се мъчеше да отхапе мундщука, а не защото изпитваше някаква наслада. И все пак посвоему изпитваше някаква наслада.

— Мисля, че когато дойдеш идущия път, ще можеш да ми нарисуваш портрета, Артър — каза сухо мистър Флинтуинч, като се наведе да изтърси пепелта на лулата си. Артър се почувствува неловко и смутено се извини, че го е зяпнал така неучтиво.

— Тази работа така не ми излиза от ума — каза той, — че просто съм загубен.

— Ха! А пък аз не виждам защо ти трябва да се безпокоиш за това — отвърна спокойно мистър Флинтуинч.

— Не?

— Не — каза мистър Флинтуинч отсечено и решително, като че ли беше от кучешка порода, и го ръфна за ръката.

— Та нима не ме засяга, като гледам тези обяви наоколо? Не ме ли засяга да виждам името и дома на майка ми да минават от уста на уста, свързани с името на този тип?

— Не виждам защо това трябва да има такова голямо значение за тебе — отвърна мистър Флинтуинч, като си почеса грапавата буза. — Но ще ти кажа какво виждам, Артър. — И като погледна към прозорците, добави: — Виждам светлината на огъня и свещта в стаята на майка ти!

— А какво общо има това с въпроса?

— Ето какво, сър — каза мистър Флинтуинч и се изви към него, — то ми показва, че ако е препоръчително (както казва поговорката) да не закачаш заспалото куче, то може би ще е препоръчително да не закачаш и избягалото куче. Нека си бяга. Все ще се върне, като му дойде времето.

След тази забележка мистър Флинтуинч се врътна и си влезе в тъмното антре. Кленъм остана да го гледа как отиде в малката странична стаичка, бръкна в кибритената кутия, драсна няколко пъти и запали мъжделивата лампа на стената. В това време през главата на Кленъм минаваха — като натрапени от друго лице — всички възможни начини и средства, с които мистър Флинтуинч би могъл да извърши това черно деяние и да заличи следите му в някой тъмен ъгъл.

— А сега, сър — кисело рече Джеримая, — ще благоволите ли да се качите горе?

— Майка ми е сама, предполагам?

— Не е сама. Мистър Казби и дъщеря му са при нея. Те влязоха, докато пушех, а аз останах да си допуша лулата.

Още едно разочарование. Артър не каза нищо и се качи в стаята на майка си, където мистър Казби и Флора бяха пили чай и яли пастет от аншоа с препечен хляб и масло. Следите от тези деликатеси още не бяха заличени нито от масата, нито от зачервеното лице на Ефри, която, застанала до камината с вилицата за препичане на хляба в ръка, приличаше на някаква алегорична фигура с това предимство пред този род фигури, че значението на емблемата й беше ясно.

Флора беше проснала шапката и шала си на леглото много грижливо, което показваше, че възнамерява да остане по-дълго. Мистър Казби също сияеше до камината и бучките по главата му лъщяха, като че ли топлото масло от препечения хляб се отделяше по черепа на Патриарха, а лицето му беше така зачервено, като че ли багрилните вещества на рибния пастет бяха зачервили и лицето на Патриарха. Като видя какво е положението, Кленъм реши да говори с майка си веднага.

Тъй като тя от дълго време вече не излизаше от стаята си, бе се създал навик, ако някой иска да й говори насаме, да я закара до бюрото й; там тя обикновено седеше с гърба на стола си към останалата част на стаята, а лицето, което говореше с нея, седеше в един ъгъл на стол, който си стоеше винаги там за тази цел. Така че за гостите на мисис Кленъм беше нещо обикновено някой да поиска делови разговор с нея, а когато тя се съгласи, да откара креслото й до описаното място; странно беше обаче, че майката и синът не бяха си говорили от дълго време без намесата на трето лице.

Ето защо, когато Артър сега се извини по този начин и откара майка си, а сам седна на стола срещу нея, мисис Финчинг само започна да говори по-високо и по-бързо, да покаже деликатно, че не подслушва, а мистър Казби да глади дългите си бели къдрици със сънливо спокойствие.

— Мамо, днес чух нещо, което съм убеден, че не знаеш, но което мисля, че трябва да знаеш, за миналото на този човек, когото онзи път видях тук.

— Не зная нищо за миналото на човека, когото ти видя тук, Артър.

Тя говореше високо. Той беше снишил глас, но тя отхвърли този опит за поверителен разговор, както бе отхвърлила всички други, и заговори с обичайния си тон и с обикновената строгост в гласа.

— Научих го не по косвен път, а направо.

Тя го попита точно както преди дали е дошъл, за да й го каже.

— Помислих си, че е правилно да го знаеш.

— А какво е то?

— Лежал е в затвора във Франция.

Тя отговори спокойно:

— Струва ми се много вероятно.

— Но в затвор за криминални престъпници, мамо. Обвинен в убийство.

Тя трепна при тази дума и на лицето й се изписа естествен ужас. И все пак запита високо:

— Кой ти каза това?

— Един човек, който е лежал с него в затвора.

— Но предполагам, че ти не си знаел миналото на този човек, преди той да ти каже това?

— Не.

— А човека познаваш ли?

— Да.

— Същите отношения, каквито аз и Флинтуинч имахме с другия човек! И все пак приликата не ще е съвсем точна, ако твоят осведомител не ти се е представил с писмо от твой клиент, у когото е депозирал пари. Така ли беше и с тебе?

Артър трябваше да признае, че неговият осведомител не му беше представил никакви подобни акредитиви и изобщо никакви препоръки. Внимателното изражение на навъсената мисис Кленъм постепенно придоби тържествуваща строгост и тя рече:

— Тогава внимавай, когато съдиш другите. Казвам ти, Артър, за твое добро, внимавай, когато съдиш!

Тя изрече тези думи с особено ударение, което се почувствува и в погледа й. Тя продължи да го гледа и ако при идването си той таеше някаква слаба надежда да я смекчи, с този поглед тя я пропъди от сърцето му.

— Мамо, нима не мога да сторя нещо да ти помогна?

— Нищо!

— Нищо ли няма да ми довериш или поръчаш, или обясниш? Няма ли да се посъветваш с мене? Няма ли да ме приближиш до себе си?

— Как можеш да ме питаш? Ти се откъсна от работите ми. Това не беше мое дело, а твое. Как можеш постоянно да ми задаваш този въпрос? Ти знаеш, че ме остави на Флинтуипч и той зае твоето място.

Като погледна към Джеримая, Кленъм позна дори по гетите му, че цялото му внимание е насочено към тях, макар че той стоеше облегнат на стената и си чешеше бузата, уж заслушан във Флора, която бъбреше като луда на цял хаос от теми, в които с един дъх се преплитаха скумрии с лелята на мистър Ф. и майски бръмбари с винарската търговия.

— Лежал във французки затвор, обвинен в убийство — повтори думите на сина си мисис Кленъм. — Това ли е всичкото, което си научил за него от неговия събрат затворник?

— По същество това е всичкото.

— А този събрат негов съучастник и също убиец ли е? Но, разбира се, той говори за себе си по-добре, отколкото за приятеля си, излишно е да се пита. Това ще даде нов материал за приказки на тукашните хора. Казби, Артър, ми казва…

— Чакай, мамо! Спри, спри!

Той я прекъсна бързо, защото и през ум не му бе минало, че тя може да заяви открито какво й е казал.

— Сега пък какво? — каза сърдито тя. — Още какво?

— Моля да ме извините, мистър Казби, и вие, мисис Финчинг, за още един миг разговор с майка ми…

Той си бе сложил ръката на стола й, иначе тя щеше да го завърти, като опре крак на земята. Те още седяха лице срещу лице. Тя го гледаше, докато той премисляше дали разкритието на Кавалетовите сведения няма да повлече някои непредвидени и лоши последици, и бързо реши по-добре да не се говори за това; а може би взе това решение, защото прие за сигурно, че майка му ще запази сведението за себе си и за съдружника си.

— А сега какво? — нетърпеливо повтори тя. — Какво има?

— Не смятах, мамо, че ти ще кажеш на други това, което ти съобщих. Мисля, че е по-добре да не го казваш…

— Като условие ли ми поставяш това?

— Ако щеш, да!

— Тогава помни! Ти си, който искаш то да остане тайна — каза тя и вдигна ръка, — а не аз. Ти си, Артър, който внесе тук съмнения и подозрения и молби за обяснения, и ти си, който внасяш тайните. Защо си мислиш ти, че ме засяга къде е бил този човек или какъв е бил? Какво може да ме засяга това? Целият свят може да го узнае, ако ще, никак не ме е грижа. А сега пусни ме да си отида.

Той отстъпи пред властния й, но ликуващ поглед и върна стола й на старото му място. Като я отвеждаше, той забеляза същото ликуващо изражение и на лицето на мистър Флинтуинч, което сигурно не бе вдъхнато от Флора. Начинът, по който обърнаха и сведението му, и цялото му усилие срещу него самия, му подействува много по-силно дори от непоклатимата твърдост на майка му, за да го убеди, че усилията му спрямо нея са напразни. Остана му само едно — да се обърне към старата си приятелка Ефри.

Но дори да пристъпи към изпълнението на този малкообещаващ план, му се виждаше безнадеждна задача. Тя беше така поробена от двамата умници, така наблюдавана от тях и на всичкото отгоре така се боеше да се движи из къщата, та нямаше никаква възможност да я заговори насаме. И най-вече мисис Ефри някак си (вероятно благодарение на силните аргументи на повелителя й) беше се така убедила в опасността, която я грози, ако изпусне някоя дума, та цялото време остана в своя ъгъл и се бранеше с вилицата, да не я доближи някой, така че когато Флора или даже самият бутилковозелен Патриарх й отправеха по някоя дума, тя отбиваше разговора и правеше знак с вилицата като няма.

След няколко неуспешни опита да привлече погледа на Ефри, докато тя раздигаше масата и миеше сервиза за чай, Артър измисли подход, който да излезе от Флора, на която прошепна:

— Бихте ли казали, че искате да разгледате къщата?

Бедната Флора, която винаги очакваше с трепет Кленъм да се върне към юношеските си години и да бъде отново лудо влюбен в нея, прие шепота му с най-голям възторг; тя го прие така възторжено не само поради тайнствения му характер, но защото си помисли, че ще доведе до нежен разговор, през който той ще й признае чувствата си. Затова веднага пристъпи към действие.

— О, боже, бедната стара стая — каза Флора и се заоглежда — никак не се е променила мисис Кленъм, това ме трогва, като я виждам същата, само дето е по-опушена което можеше да се очаква с времето, и което всички трябва да очакваме и да се примиряваме макар и да не ни е приятно както стана и с мене например и ако не по-опушена то страшно надебеляла което е равносилно и дори по-лошо, като си помисля за времето когато папа ме водеше тук такова нищо и никакво момиченце, с премръзнали ръце и крака и ме слагаше на някой стол с подставка за краката, и аз да зяпам в Артър — извинете моля — мистър Кленъм — нищо и никакво момченце с най-страхотни яки и вратовръзки и жакети още преди мистър Ф. да се бе появил на хоризонта като смътна сянка и да ме ухажва, като известния призрак от онова място в Германия дето започва с Б — нравствен урок който показва че всички пътища в живота приличат на пътищата долу в Северна Англия, където получават въглищата правят желязото и покриват всичко с пепел.

И като изпусна една въздишка за несигурността на човешкия живот, Флора забърза към целта:

— То се знае, че и най-злият неприятел не би могъл да каже, че някога тази къща е имала весел вид защото не е и строена за това но винаги си оставаше внушителна, с нежност си спомням един случай от младите години преди още да бе узрял разумът ни когато Артър — стар навик — мистър Кленъм — ме заведе долу в една изоставена вече кухня цялата в мухъл и ми предложи да ме скрие там за цял живот и да ме храни с каквото може от яденето си когато не си е у дома през празниците и със сух хляб когато е наказан което в този блажен период се случваше твърде често, дали ще е неудобно или прекалявам ако помоля да ми позволите да си възкреся тези сцени и да разгледам къщата?

Мисис Кленъм, която изобщо се отнесе към посещението на мисис Финчинг с принудена любезност, макар че (преди неочакваното посещение на Артър) то безсъмнено бе акт на истинска добросърдечност и без никакви задни цели, каза, че цялата къща е на нейно разположение. Флора стана и покани с поглед Артър да я придружи.

— Разбира се — каза той високо, — и Ефри ще ни свети.

Ефри вече започваше да се извинява с: „Не искай нищо от мене, Артър!“, когато мистър Флинтуинч я прекъсна:

— Защо не? Ефри, какво става с тебе, жено? Защо пък не, кранто?

След това увещание тя неохотно напусна ъгъла си, предаде вилицата в едната ръка на съпруга си и пое светилника, който той й подаде с другата.

— Върви отпред, глупачке! — рече Джеримая. — Нагоре ли или надолу ще вървите, мисис Финчинг?

Флора отговори:

— Надолу.

— Тогава слизай напред, Ефри — рече Джеримая, — и си върши работата, както трябва, или ще се плъзна надолу по парапета и ще се стоваря отгоре ти!

Ефри тръгна начело на изследователската експедиция. Джеримая тръгна на опашката й. Той нямаше никакво намерение да ги остави сами. Като се обърна и видя, че най-спокойно и методично ги следва на три стъпала зад тях, Кленъм възкликна тихо:

— Няма ли да се отървем от него!

Флора го успокои, като отговори веднага:

— Е, макар и да не е много прилично, Артър, и нещо, за което не бих могла и да помисля пред някой по-млад или непознат, все пак от него не се стеснявам, ако толкоз държиш на това, стига само да имаш добрината да не ме притиснеш много силно.

От липса на смелост да й обясни, че съвсем нямаше такова нещо пред вид, Артър прекара около кръста й ръката, с която я придържаше.

— О, боже мой — рече тя, — колко си послушен наистина и прекалено честно и джентълменско е от твоя страна, разбира се, но все пак, ако щеш да ме притиснеш малко, няма да го взема за нахалство.

В това смешно положение, съвсем неподходящо за тревожните му мисли, Кленъм слезе до сутерена и всеки път, когато ставаше по-тъмно, усещаше как Флора му натежаваше и щом светнеше — пак му олекваше. На връщане от мрачните кухненски помещения мистрис Ефри премина със светилника в старата стая на баща му, а оттам в старата столова и все вървеше пред тях като призрак, който не може да бъде настигнат, и нито се обърна, нито отговори, когато той й прошепна:

— Ефри, искам да поговоря с тебе!

В столовата Флора бе обхваната от сантиментално желание да надникне в страшния стенен долап, който така често бе поглъщал Артър през детските им години — сигурно понеже долапът беше много тъмен и удобен за нея да се отпусне по-тежко на ръката му. Артър, който бе стигнал до отчаяние, бе го отворил, когато се почука на външната врата.

Мистрис Ефри метна престилката си през глава и извика сподавено:

— Какво? Нова доза ли искаш? — каза мистър Флинтуинч. — Ще я получиш, жено, хубавичка доза ще получиш! О, добре ще те опомня!

— Междувременно няма ли някой да отвори вратата — каза Артър.

— Междувременно аз отивам да отворя, сър — отвърна старецът, но по гневния му тон стана ясно, че би предпочел да не отиде.

— Стойте тук всички, докато ме няма! Ефри, жено, само се помръдни или кажи една дума с глупостта си, и ще ти утроя порцията!

Щом той си отиде, Артър пусна мисис Финчинг, но с известна трудност, понеже дамата бе зле разбрала намеренията му и се бе подготвила за по-силно притискване вместо за отпускане.

— Ефри, проговори ми сега!

— Не ме докосвай, Артър! — извика тя и се отдръпна от него. — Не ме доближавай. Той ще те види. Джеримая ще види. Недей!

— Не може да ме види, ако духна свещта — отвърна Артър и веднага изпълни казаното.

— Ще те чуе — извика Ефри.

— Не може да ме чуе, ако те издърпам в този тъмен долап и говоря вътре — възрази Артър и постъпи според думите си. — Защо си криеш лицето?

— Защото се боя да не видя нещо.

— Как можеш да се боиш, че ще видиш нещо в тази тъмнина, Ефри?

— Да, мога. Много повече, отколкото ако е светло.

— А защо се боиш?

— Защото къщата е пълна с мистерии и тайни; пълна е с шушукане и съвещаване; пълна е с шумове. Няма друга къща с толкова шумове. От тях ще умра, ако Джеримая не ме удуши преди това. Както очаквам да направи.

— Никога не съм чувал тук шумове, за които заслужава да се говори.

— Ах! Но ако живееш в тази къща и си принуден да ходиш из нея като мене, щеше да ги чуеш и ти — каза Ефри — и щеше да си мислиш, че заслужава да се говори за тях, и щеше да се пръскаш от мъка, че не ти позволяват да говориш за тях. Ето го Джеримая! Ще направиш да ме убие!

— Мила Ефри, тържествено ти заявявам, че виждам светлината от отворената врата върху пода на антрето и ти самата би могла да я видиш, ако само пожелаеш да си откриеш лицето и да погледнеш.

— Не смея — каза Ефри, — никак не смея, Артър. Винаги ходя със забулени очи, когато Джеримая не ме вижда, а понякога и пред него.

— Той не може да затвори вратата, без да го видя — каза Артър. — Тук ти си в такава безопасност, като че ли той е на петдесет мили оттук.

— Де да беше! — извика Ефри.

— Ефри, искам да зная какво не е в ред тук; искам да ми се изяснят малко тайните на тази къща.

— Казвам ти, Артър — прекъсна го тя, — тайната се крие в шумове, шумолене, промъкване из къщи, треперене, стъпки отгоре, стъпки отдолу.

— Но това не са всичките тайни.

— Не зная — каза Ефри. — Не ме питай повече. Старата ти изгора е наблизо, а е такова дрънкало.

Старата му изгора, която наистина беше така близо и в трепетно очакване се облягаше на него под четиридесет и пет градусов ъгъл, тук се намеси, за да увери мистрис Ефри много настоятелно, макар и не с голяма яснота, че каквото чуе, ще си остане там и ще бъде неприкосновено — ако не заради другиго, то заради Артър — твърде фамилиарно съзнавам, — Дойс и Кленъм.

— Умолявам те, Ефри, ти си една от малкото хора, които са ми оставили хубави спомени от детството, умолявам те заради майка ми, заради съпруга ти, заради тебе самата, заради всички ни. Сигурен съм, че ако искаш, можеш да ми кажеш нещо във връзка с идването на този човек тук.

— Е добре тогава, ще ти кажа, Артър — отвърна Ефри, — Джеримая иде!

— Не, казвам ти, че не иде! Вратата е отворена и той е вън и разговаря.

— Тогава ще ти кажа — каза Ефри, след като се ослуша. — И първия път, като дойде, и той самият чу шума. „Какво е това?“ — дума ми той. „Не зная какво е — казвам му аз и се улавям за него, — но съм го чувала много пъти.“ И докато му казвам това, той, вперил поглед в мене, целият се разтрепера.

— Той често ли идва тук?

— Само онзи път и последната вечер.

— Какво прави той онази вечер, след като си отидох?

— Онези двамата умници останаха с него насаме. Джеримая затанцува край мене, след като те изпратих (той винаги започва да танцува край мене, когато ще ме мъчи), и ми рече: „Сега, Ефри, аз ще вървя след тебе, жено, и ще те подкарам нагоре.“ Тогава ме стисна отзад за врата, докато зяпнах, и така ме избута до леглото ми и все ме стискаше. Това той нарича „да ме подкара нагоре“. О, какъв е зъл!

— Нещо повече не чу ли и не видя ли, Ефри?

— Нали ти казах, че ме заведе да си легна, Артър! Ето иде!

— Уверявам те, още е на вратата. Ами тези шушукания и съвещания, Ефри, за които спомена, какви са те?

— Отде да зная! Хич не ме и питай за тях, Артър. Върви си.

— Но, мила моя Ефри, ако не прозра малко в тези тайни въпреки мъжа ти, въпреки майка ми, лошо ще си патим от това.

— Не ме питай нищо — повтори Ефри, — аз вече от дълго време живея в някакъв сън. Върви си, върви си!

— Ти вече ми каза това — отвърна Артър. — Каза ми го и снощи на вратата, когато те попитах какво става тук. Какво искаш да кажеш с това, че живееш в някакъв сън?

— Няма да ти кажа. Махни се! И сам да беше, пак нямаше да ти го кажа, а камо ли пред старата ти изгора.

Напразни останаха молбите на Артър и уверенията на Флора. Ефри, която трепереше и се бореше през цялото време, остана глуха за всичките им молби и гледаше само да се измъкне от долапа.

— Предпочитам да извикам Джеримая, отколкото да продумам още една дума! Ще го извикам, Артър, ако не престанеш да ми говориш. Само още една дума ще ти кажа, преди да го повикам: ако някога успееш да сложиш на място онези двама умници (и трябва да успееш, както ти казах още първия път, като си дойде, защото не си живял тук толкова години, та да се боиш до смърт от тях като мене), то гледай да се справиш с тях пред очите ми и после ми кажи: „Ефри, разкажи ми сънищата си!“ Тогава може би ще ти ги разправя.

Затварянето на вратата попречи на Артър да отговори. Те се промъкнаха до местата си, където ги бе оставил Джеримая. Кленъм пристъпи една крачка и каза на стареца, че неволно е изгасил свещта. Мистър Флинтуинч го наблюдава, докато я палеше отново от лампата в антрето, и запази дълбоко мълчание по отношение на лицето, с което бе разговарял. Може би раздразнението, което го бе обхванало поради нежелания посетител, се нуждаеше от отдушник, та като видя жена си с престилката през глава, той така се разгневи, че се нахвърли на нея, стисна забуления й нос с два пръста и го изви с всичка сила.

Флора, която сега се отпусна цяла на ръката на Артър, не се отказа от разглеждането на къщата, докато не стигнаха чак до старата му таванска стая. Мислите му бяха заети сега с друго, а не с обиколката; въпреки това тогава му направи впечатление, както си спомни и по-късно — колко непроветрена и задушна беше къщата; че следите от стъпките им оставаха по праха на по-горните етажи; че когато отваряха вратата на една от стаите, усетиха съпротива, която накара Ефри да извика, че някой се крие вътре, и си остана с това убеждение, макар че търсиха този някой и не го намериха. Когато най-после се завърнаха в стаята на майка му, завариха я да разговаря тихо с Патриарха, засенчила лицето си със скритата в топла ръкавица ръка. Патриарха беше застанал пред огъня и сините му очи, лъскавата глава и копринените къдрици придадоха неизразима стойност и безгранично човеколюбие на думите, с които се обърна към тях.

— И така вие разгледахте къщата, разгледахте къщата… къщата… разгледахте къщата!

Сами по себе си думите не представляваха никакъв бисер на доброжелателство или мъдрост, но в неговата уста те ставаха образец и на двете качества, та на човек чак му се приискваше да си ги запише.

Глава XXІV Вечерта на един дълъг ден

Мистър Мърдл, този знаменит мъж и украса на страната, продължаваше своята блестяща кариера. Постепенно стана ясно за всички, че човек, който е направил похвалната услуга на обществото да спечели толкова пари за него, не можеше да остане обикновен гражданин. За баронска титла вече се говореше с увереност, но се чуваха гласове и за перство. Пусна се слух, че мистър Мърдл отвърнал златния си лик от баронството, че недвусмислено подметнал на лорд Десимъс, че баронска титла не му стига; че казал: „Не, или пер, или просто Мърдл.“ Казваха, че това изявление потопило лорд Десимъс в блато от съмнения чак до благородната му брада, ако такова нещо можеше да се случи с такава високопоставена личност. Защото Барнакловци, като специална раса, си мислеха, че този род отличия са само за тях, и когато някой войник, моряк или адвокат получаваше благородническа титла, те го допускаха да прекрачи семейния праг, така да се каже, по снизхождение и веднага затваряха вратата. Но тревогата на лорд Десимъс не идеше само от наследствената му роля в тези обстоятелства (твърдеше мълвата), а защото знаеше, че вече няколко Барнакловци си съперничеха за същата титла с великия човек. Права или крива, мълвата не спираше, а пък загриженият лорд Десимъс, докато обмисляше важно въпроса или си даваше вид, че го обмисля, й даде още материал, като при няколко официални случаи се заплете със сложната си лекота в джунгли от изречения и размахал мистър Мърдл на хобота си, тръбеше за това огромно предприятие, съкровището на Англия, каква гъвкавост, кредит, капитал, просперитет и още какво ли не!

Косата на смъртта си вършеше работата така тихичко, че цели три месеца бяха изминали неусетно, откакто двамата братя англичани бяха положени в гробищата на чужденците в Рим. Мистър и мисис Спарклър се настаниха в собствен дом: малка резиденция, по-скоро от ранга на Тайт Барнакл, която представляваше рекорд на неудобства, в която вечно се носеше миризмата на онзиденшната супа и на коне, но извънредно скъпа, понеже беше в самия център на обитаемата част от земното кълбо. Под този завиден покрив (и наистина много хора му завиждаха) мисис Спарклър смяташе веднага да пристъпи към унищожението на бюста, когато военните действия бяха отложени поради пристигането на агента с известието за смъртта. Мисис Спарклър, която не беше безчувствена, прие вестта с бурен изблик на скръб, който трая дванадесет часа; след това тя стана, за да се погрижи за траура си, и взе всички мерки да осигури той да й прилича, както на мисис Мърдл. Сянка падна тогава върху не едно знатно семейство (според най-учтивите източници) и агентът се върна обратно.

Мистър и мисис Спарклър бяха вечеряли сами, потънали в мрачно настроение, и мисис Спарклър си бе полегнала на дивана в гостната. Беше гореща лятна вечер. Резиденцията в центъра на обитаемата част на земното кълбо, която по всяко време беше непроветрена и затворена, като че ли страдаше от неизлечима хрема, тази вечер беше особено тежка. Черковните камбани никога не бяха звучали така неприятно, смесени с уличния грохот; в сивия здрач осветените прозорци на църквите загубиха жълтия си цвят и замряха непрогледно черни. Изтегната на дивана, тя гледаше през отворения прозорец над сандъчета с резеда и цветя в отсрещната страна на тясната улица и изпита досада от гледката. Тогава мисис Спарклър премести поглед към друг прозорец, зад който съпругът й бе застанал на балкона, и отново изпита досада и от тази гледка. Мисис Спарклър се погледна в огледалото, но изпита досада дори от тази гледка, макар че, разбира се, не толкоз голяма, колкото от другите две.

— Също като че ли съм легнала в кладенец — каза мисис Спарклър и нервно промени положението си. — За бога, Едмънд, ако имаш нещо да кажеш, защо не го кажеш?

Мистър Спарклър би могъл съвсем искрено да каже:

— Нямам какво да кажа, душице — но тъй като този отговор не му дойде наум, той се задоволи само да влезе от балкона и да застане до кушетката на жена си.

— Господи, Едмънд! — каза мисис Спарклър още по-нервно. — Ти просто завираш резедата в носа си! Недей, моля ти се!

Умът на мистър Спарклър се бе зареял нанякъде, а може би и изобщо си се рееше, та като душеше цветето, той едва ли не го завря в носа си. Той се усмихна и рече:

— Прося извинение, мила — и хвърли цветето през прозореца.

— Главата ме заболява, като те гледам застанал така, Едмънд — каза мисис Спарклър, като го погледна след една минута, — изглеждаш така неприятно голям на това осветление. Седни, моля ти се.

— Да, разбира се, мила — каза мистър Спарклър и веднага си сложи стол на същото място.

— Ако не знаех, че най-дългият ден вече премина — каза Фани с отегчена прозявка, — щях да съм убедена, че този е най-дългият ден. Никога не съм изживявала такъв ден.

— Това твоето ветрило ли е, миличка? — запита мистър Спарклър, като взе едно ветрило и й го подаде.

— Едмънд — отвърна съпругата му още по-отегчено, — не ми задавай глупави въпроси, моля ти се. Чие може да бъде освен мое?

— Да, така си и помислих — рече мистър Спарклър.

— Тогава защо питаш? — отвърна Фани. След малко тя се обърна на другата страна и извика: — Ох, господи, никога не е имало такъв дълъг ден!

След малко стана бавно, поразходи се из стаята и пак се върна на мястото си.

— Милинка — каза мистър Спарклър, озарен от оригинална мисъл. — Ти като че ли си нещо неспокойна?

— О! Неспокойна! — повтори мисис Спарклър. — Престани!

— Обожаема — настоя мистър Спарклър, — сложи си малко одеколон. Често съм виждал майка ми да си слага и изглежда, че я освежава. А пък знаеш, че тя е забележителна жена и у нея няма никакви…

— О, господи! — извика Фани и скокна пак. — Това не се търпи! По-скучен ден не е имало, откакто свят светува, уверена съм!

Мистър Спарклър я следеше смирено с поглед, докато тя крачеше из стаята, и изглеждаше малко изплашен. Тя разхвърли няколко дреболии из стаята, погледна през трите прозореца, върна се на дивана и пак се хвърли сред възглавниците.

— А сега, Едмънд, ела тук! Ела по-близо да мога да те стигам с ветрилото си, защото искам да запомниш какво ще ти кажа. Достатъчно. Не идвай по-близо. О, колко голям изглеждаш, наистина!

Мистър Спарклър се извини за това, понеже не зависело от него, и рече, че „нашите момчета“, без да уточнява много чии момчета, го наричали някога Quinbus Flestrin младши или младият човек-планина.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано — оплака се Фани.

— Но, миличка — отвърна мистър Спарклър доста поласкан. — Не знаех, че ще представлява интерес за тебе, иначе непременно щях да ти кажа.

— Хайде стига! Престани, за бога! — каза Фани. — Сега аз искам да говоря. Едмънд, ние вече не бива да оставаме насаме. Трябва да взема нужните мерки да не изпадам вече никога в тазвечерното потиснато състояние.

— Миличка — отвърна мистър Спарклър, — както е известно, ти си забележителна жена, у която няма никакви…

— О, Господи! — извика Фани.

Мистър Спарклър така се стресна от това енергично възклицание, придружено с подскачане от кушетката и обратно тръсване на нея, че трябваше да минат няколко минути, преди да се съвземе, за да поясни:

— Искам да кажа, мила, че всички знаят, че си създадена, за да блестиш в обществото.

— Създадена, за да блестя в обществото — възрази Фани, страшно раздразнена, — да, наистина! А какво става? Едва да се съвзема за светски живот след удара на татковата смърт, умира бедният ми чичо — макар че последното дойде като щастливо избавление, защото, ако не си за пред хората, то по-добре си умри.

— Надявам се, че това не се отнася и до мене, мила? — прекъсна смирено мистър Спарклър.

— Едмънд, Едмънд, ти ще изкараш от търпение и светеца! Не чуваш ли, че говоря за бедния чичо?

— Ти така многозначително ме гледаше, мило момиче — каза мистър Спарклър, — че се почувствувах малко неловко. Благодаря ти, любов моя.

— Ето на̀, ти ми прекъсна мисълта — забеляза Фани и примирително махна с ветрилото — и най-добре е да си легна.

— Недей, мила — настоя мистър Спарклър. — Не бързай.

Фани никак не бързаше: легнала отчаяно по гръб със затворени очи и вдигнати вежди, тя като че ли се бе отказала от всичко земно. Най-после съвсем неочаквано тя пак отвори очи и започна рязко и отсечено:

— И какво става тогава? — питам те. — Какво става? Ами че точно когато бих могла да блестя най-силно в обществото и когато имах много важни основания да желая да блестя най-силно, аз се озовавам в положение, което до известна степен ме лишава от правото да излизам в обществото. Жалко наистина!

— Мила моя — каза мистър Спарклър, — аз мисля, че не е нужно да се затвориш в къщи поради това.

— Едмънд, ти си смешно същество! — отвърна силно възмутена Фани. — Мислиш ли, че една жена, в разцвета на младостта си и не съвсем лишена от личен чар, може в такъв момент да участвува в съревнование и да се яви наред с коя да е жена, във всяко друго отношение по-долу от нея? Ако можеш да предположиш подобно нещо, значи, че глупостта ти няма край.

Мистър Спарклър призна, че си мислел, че това можело да се преодолее.

— Да се преодолее! — повтори Фани с безгранично презрение.

— За известно време — отстъпи мистър Спарклър.

Като не почете с вниманието си последната жалка забележка, мисис Спарклър заяви с огорчение, че това положение може наистина да накара човек да си желае смъртта.

— Обаче — каза тя, когато се посъвзе от обидата — колкото и предизвикателно и жестоко да е това, трябва да се примиря.

— Още повече, че то трябваше да се очаква — каза мистър Спарклър.

— Едмънд — отвърна жена му, — ако не можеш да си намериш по-прилично занимание от това, да търсиш как да обидиш жената, която ти направи чест да ти даде ръката си и която е в неволя, мисля, че ти ще направиш по-добре да си легнеш!

Това обвинение силно огорчи мистър Спарклър и той се извини най-нежно и настоятелно. Извинението му бе прието, но мисис Спарклър го помоли да заобиколи от другата страна на дивана и да седне зад завесата на прозореца, докато тя се поуспокои.

— А сега, Едмънд — каза тя, като разпери ветрилото си и протегна ръка да го докосне, — това, което щях да кажа, когато, както винаги, ти започна да ме отегчаваш и да ме дразниш, е, че ще гледам да не оставаме вече насаме и когато обстоятелствата ми пречат да изляза, където ми се иска, трябва да нареждам така, че винаги да имаме хора тук; защото наистина не мога и не искам да преживявам още един ден като днешния.

Мнението на мистър Спарклър относно плана беше, в две думи, че в него няма никакви глупости. И допълни:

— Освен това сигурно скоро ще дойде и сестра ти.

— Милата Еми, да! — извика мисис Спарклър с топла въздишка. — Миличкото дребосъче. Но, разбира се, единствена Еми не би била достатъчна.

Мистър Спарклър щеше да изпусне едно въпросително „Не?“, но о̀време съзря опасността си и го изрече утвърдително:

— Не. О, разбира се, не, Еми самичка не би била достатъчна.

— Не, Едмънд. Защото не само добродетелите на това скъпо дете, тихият му и спокоен характер се нуждаят от контраст, нуждаят се от живот и движение около тях, за да могат да изпъкнат и да се проявят в подходяща светлина, та да събудят любов, но и на нея самата й трябва малко раздвижване по много причини.

— Точно така — каза мистър Спарклър. — Раздвижване.

— Моля ти се, Едмънд, престани! Навикът ти да прекъсваш, без да имаш какво да кажеш, ме влудява. Трябва да се отучиш от това. Думата ми е за Еми: милото дете беше така привързано към бедния папа и така предано, че сигурно страшно е тъгувало и оплаквало тежката загуба. Нали зная по себе си! Страшно я почувствувах! Но сигурно Еми я е почувствувала още по-силно, понеже беше с бедния папа през цялото време, докато за нещастие аз не бях.

Тук Фани спря, за да заплаче, и рече:

— Ох, ох, милият папа! Какъв истински джентълмен беше! Какъв контраст с бедния чичо!

— Добричкото ми мишле ще трябва да се развлече след това тежко изпитание — продължи тя. — Също и след дългите грижи по Едуърдовата болест, грижи, които още не са свършени и които може да продължат още известно време, нещо, което обърква всички ни, като бави уреждането на татковите работи. За щастие обаче книжата у пълномощниците му тук са запечатани и заключени, както ги е оставил, когато провидението го доведе в Англия, и работите му са подредени така, че могат да почакат, докато брат ми възстанови достатъчно здравето си в Сицилия, та да може да дойде насам и да се разпореди и изпълни каквото трябва.

— По-добра болногледачка от Еми не би могъл да си намери — осмели се да каже мистър Спарклър.

— По чудо мога да се съглася с тебе — отвърна жена му и обърна клепките си малко към него (изобщо тя говореше, като че ли отправяше думите си към мебелите в гостната) — и мога да повторя думите ти. Той не би могъл да си намери по-добра милосърдна сестра. Навремени милото ми дете става малко отегчително за един по-пъргав ум, но като милосърдна тя е самото съвършенство. Най-добрата Еми на света!

Мистър Спарклър се позабрави след последния си успех и забеляза, че Едуърд, ей богу, добре го е загазил този път, мойто момиче.

— Ако „загазил“ на жаргон означава „неразположение“, Едмънд — отвърна мисис Спарклър, — имаш право. Ако ли пък не, не мога да си кажа мнението на този варварски език, на който се обръщаш към Едуърдовата сестра. Че се е заразил някъде от малария — или когато пътувал денонощно до Рим, където пристигнал все пак твърде късно, за да завари бедния папа преди смъртта му — или при някои други нездравословни обстоятелства, — това е безсъмнено, ако имаш него пред вид. Същевременно извънредно нередовният му живот го е направил неиздръжлив.

Мистър Спарклър забеляза, че подобни случаи имало и с някои от нашите момчета в Западните Индии, които пипнали Жълтия Джек49. Мисис Спарклър отново притвори очи и не искаше да знае нито за нашите момчета, нито за Западните Индии, нито за Жълтия Джек.

— И така Еми ще трябва да се разсее след последиците от тези отегчителни и тревожни седмици — продължи тя, като отново вдигна клепки. — И най-после трябва да я спасим от някои унизителни чувства, които, зная, се таят в сърцето й. Не ме питай точно какви, Едмънд, защото няма да ти кажа.

— Няма да те питам, мила — каза мистър Спарклър.

— Така че ще има много неща да оправям у милото ми дете — продължи мисис Спарклър — и я чакам с нетърпение. Милинката ми пепеляшка! А колкото за работите на папа, интересът ми към тяхното уреждане не е от егоизъм. Папа беше много щедър към мене, когато се жених, и не очаквам почти нищо. Стига само да не е оставил някакво завещание в полза на мисис Дженеръл! Милият, милият папа!

Тя пак заплака, но името на мисис Дженеръл й подействува така ободрително, че веднага си избърса очите и рече:

— Едно обстоятелство много ме насърчи при болестта на Едуърд и ме кара да вярвам, че разумът му не е помрачен или духът му отслабнал (поне до смъртта на татко), и то е, че веднага дал заплатата на мисис Дженеръл и я отпратил да си върви. Поздравявам го за това. Много нещо бих му простила само загдето така бързо постъпи, точно както бих постъпила и аз!

Мисис Спарклър цяла сияеше от задоволство, когато се почука два пъти на вратата. Странно почукване! Тихо, сякаш се боеше да не вдигне шум и привлече нечие внимание. Продължително, сякаш лицето, което чукаше, се бе замислило така дълбоко, че забрави да спре.

— Ха! — рече мистър Спарклър. — Кон ли е?

— Не може да е Еми с Едуърд без предупреждение и без кола! — каза мисис Спарклър. — Виж кой е.

В стаята беше тъмно, но на улицата беше по-светло, защото бяха запалили лампите. Мистър Спарклър се наведе от балкона и главата му изглеждаше така голяма и тежка, че като че ли ей сега щеше да му наруши равновесието и да го повлече върху непознатия долу.

— Един човек е — каза мистър Спарклър, — обаче не мога да видя кой е.

Като помисли още, той пак се върна на балкона да погледне още веднаж. Щом долу отвориха вратата, влезе и съобщи, че като че ли познал цилиндъра на стария. И не грешеше, защото в този момент вратата се отвори и старият влезе с цилиндър в ръка.

— Дайте свещи! — каза мисис Спарклър, след като се извини, че в стаята е тъмно.

— За мене е достатъчно светло — каза мистър Мърдл.

Когато донесоха свещите, откриха мистър Мърдл, застанал зад вратата да си хапе устните.

— Реших да ви направя визита — рече той. — Точно сега съм особено зает, но понеже случайно излязох да се поразходя, реших да ви посетя.

Понеже беше в смокинг, Фани го запита къде е вечерял.

— Всъщност — рече мистър Мърдл — не съм особено вечерял.

— Но все пак сте вечеряли? — каза Фани.

— А, не, не съм съвсем вечерял — каза мистър Мърдл.

Той поглади жълтото си чело и се замисли, като че ли не беше съвсем сигурен. Предложиха му нещо за ядене.

— Не, благодаря — рече мистър Мърдл. — Не ми се яде. Трябваше да вечерям навън с мисис Мърдл. Но тъй като не ми се вечеряше, оставих мисис Мърдл да отиде сама, тъкмо се качвахме в каретата, а пък аз реших да се поразходя.

— Не би ли желал чаша кафе или чай?

— Не, благодаря — рече мистър Мърдл. — Надникнах в клуба и изпих бутилка вино.

Тук вече мистър Мърдл седна на стола, който Едмънд Спарклър му бе предложил и който до този момент той бавно буташе пред себе си като някой тромчо, който си е сложил кънки за пръв път и не се решава да почне. Сега той сложи цилиндъра си на друг стол и загледан в него, като че ли е десет метра дълбок, отново рече:

— Ето, реших да ви посетя.

— Това ни ласкае — каза Фани, — защото не сте човек на визитите.

— Н… не съм — отвърна мистър Мърдл, който по това време си беше стиснал ръцете под двата ръкава. — Не, не съм човек на визитите.

— Твърде сте зает за такова нещо — каза Фани. — При такава заетост, мистър Мърдл, загубата на апетит у вас е сериозно нещо и трябва да се погрижите за това. Не бива да се разболявате!

— О! Много съм добре — отвърна мистър Мърдл, след като помисли малко. — Добре съм, както обикновено. Достатъчно добре. Колкото ми трябва.

Най-великият ум на нашия век, верен на характеристиката си, че има много малко да каже в своя полза, а и за това малко му липсваха думи да го каже, отново занемя. Мисис Спарклър започна да си мисли докога ли смята да седи великият ум.

— Говорех за папа, когато влязохте, сър.

— Така ли! — Какво съвпадение — каза мистър Мърдл.

Фани не можа да види съвпадението, но се счете задължена да продължи разговора.

— Казвах — продължи тя, — че братовата ми болест забави проверката и уреждането на бащиното ни имущество.

— Да — каза мистър Мърдл. — Има забавяне.

— Но това няма значение — каза Фани.

— Не — съгласи се мистър Мърдл, след като разгледа корниза на онази част от стаята, която бе в обсега му, — това няма значение.

— Единствената ми грижа е — рече Фани — мисис Дженеръл да не получи нищо.

— Тя няма да получи нищо — рече мистър Мърдл.

Фани беше във възторг от мнението му. Мистър Мърдл първо надникна още веднаж в дълбочината на цилиндъра си, като че ли видя нещо на дъното, после поглади косата си и бавно прикачи към последната си забележка следните потвърдителни слова:

— О, разбира се, не. Тя няма да получи. Няма вероятност.

Тъй като темата се изтощи, а и мистър Мърдл заедно с нея, Фани го запита дали ще вземе мисис Мърдл с каретата на връщане.

— Не — отговори той. — Аз ще се върна по най-късия път и ще оставя мисис Мърдл да… — тук той огледа дланите на двете си ръце, като че ли си четеше бъдещето по тях — да се погрижи сама за себе си. Смятам, че ще съумее.

— Вероятно — рече Фани.

Последва дълга пауза, през която мисис Спарклър, полегнала отново на дивана си, затвори очи и повдигна вежди в пълно отчуждение от всичко земно.

— Но все пак — каза мистър Мърдл — аз задържам и вас, и себе си. Аз само мислех да ви направя една визита.

— Очаровани сме, разбира се — каза Фани.

— Е, тръгвам си — прибави мистър Мърдл и стана. — Може ли да ми заемете едно джобно ножче?

Фани забеляза с усмивка, че е много странно за нея, която рядко може да се насили дори да напише едно писмо, да дава нещо назаем на такъв крупен бизнесмен като мистър Мърдл.

— Нали? — съгласи се мистър Мърдл. — Но трябва ми, а пък зная, че имате подръка разни там сватбени подаръци с ножици, щипци и тям подобни. Ще си го получите обратно утре.

— Едмънд — каза мисис Спарклър, — отвори (ама, моля ти се, много внимателно, защото си така несръчен) седефената кутия там на масичката и дай на мистър Мърдл седефеното ножче.

— Благодаря — рече мистър Мърдл, но ако имате някое с по-тъмна дръжка, бих предпочел него, с по-тъмната дръжка.

— От костенурката ли?

— Благодаря — каза мистър Мърдл, — да. Мисля, че бих предпочел с дръжка от кост на костенурка.

Едмънд съответно получи нареждане да отвори кутията от костенурка и да даде на мистър Мърдл ножче с дръжка от костенурка. Докато той се занимаваше с това, жена му рече любезно на най-великия ум.

— Ще ви простя, ако го намастилите.

— Ще се погрижа да не го намастиля — каза мистър Мърдл.

Знаменитият посетител тогава протегна маншета си, който погълна за миг ръката на мисис Спарклър: китка, гривна и всичко. Къде беше потънала неговата, остана неизвестно, но мисис Спарклър почувствува докосването му така слабо, като че ли докосна статуята на заслужил ветеран.

Когато той излезе от стаята, Фани, съвсем убедена, че най-дългият ден в живота й най-после е завършил и че не е имало на света жена, не напълно лишена от привлекателности, така измъчена от идиоти и дръвници, като нея — излезе на балкона да подиша малко чист въздух. Сълзи от досада наляха очите й и през тях й се стори, че мистър Мърдл, който вървеше надолу по улицата, куца, танцува и се върти, като че ли няколко дяволи са се вселили в него.

Глава XXV Главният лакей подава оставка

Вечерята се състоеше в дома на великия лекар. Адвокатурата бе представена в пълния си блясък. Фърдинънд Барнакл беше в най-приятния си вид. Малко неща в живота оставаха скрити от лекаря и на него се струваше по-често дори и от Епископа да проникне в най-тъмните му ъгли. В Лондон имаше дами, мили мои, просто влюбени в него, като най-очарователен и прекрасен човек, които биха останали потресени от обществото му, ако знаеха какви картини са гледали само преди един-два часа тези негови замислени очи и до чии легла и под какви покриви е стояла спокойната му фигура. Но лекарят беше сдържан човек, който не тръбеше нито своите, нито чуждите дела. Много бяха чудните неща, които той виждаше и чуваше, и много бяха непримиримите морални противоречия, между които протичаше животът му: обаче състраданието му си оставаше еднакво към всички и не се смущаваше от нищо, както и състраданието на небесния лекар на всички болки. Като дъжда той отиваше и при справедливите, и при несправедливите, правеше добро, колкото можеше, но не го тръбеше нито из синагогите, нито по кръстопътищата.

Тъй като никой човек с голям човешки опит, колкото и скромно да го проявява, не може да не буди интерес, какъвто подобава на такива звания, и лекарят беше привлекателен за всички. Дори по-изтънчените дами и господа, които нямаха представа за онова, което той криеше от тях, и които щяха така да се стреснат, че да загубят и малкото ум, който имаха, ако им направеше чудовищното предложение: „Елате и вижте, каквото аз виждам“ — даже и те признаваха привлекателността му. Където и да беше той, около него се чувствуваше житейска правда. А половин зрънце правда, подобно на най-малката доза от кой да е рядък естествен продукт, ще придаде вкус и на огромно количество разтвор.

И следователно стана така, че на малките вечери на лекаря хората идваха в най-естествения си вид. Съзнателно или не, гостите си казваха:

— Ето един човек, който наистина ни познава такива, каквито сме, който може да влиза при нас всеки ден, когато сме без перуки и негримирани, чува бълнуванията ни и вижда непрестореното изражение на лицата ни, когато сме загубили контрол над тях; с него можем да бъдем естествени, защото той е взел надмощие и е твърде силен за нас.

И затова гостите на доктора се проявяваха така удивително на неговата кръгла маса, че ставаха почти естествени.

Познанията, които адвокатът имаше относно оная сбирщина от съдебни заседатели, наречена човечество, бяха остри като бръснач, обаче бръсначът не е винаги удобен инструмент и простият лъскав скалпел на лекаря, макар и далеч не така остър, беше годен за много по-широки цели. Адвокатът знаеше всичко за лековерието и измамничеството на хората; но лекарят можеше за една седмица да му покаже при обиколката си тяхната нежност и любов по-добре, отколкото Уестминстър Хол и всички съдебни окръжия за седемдесет години. Адвокатът винаги подозираше това и може би с радост го поощряваше (защото ако светът наистина представляваше голямо съдилище, човек би пожелал по-скоро да дойде Страшният съд), затова обичаше и уважаваше лекаря не по-малко от всеки друг.

Бягството на мистър Мърдл остави един празен стол на масата, като стола на Банко50, но и да беше там, присъствието му щеше да се забележи колкото това на Банко, така че отсъствието му не представляваше никаква загуба. Адвокатът, който кълвеше разни огризки и смет из Уестминстър Хол, както би направил и всеки гарван, ако прекарваше толкова време там, бе накълвал напоследък много сламки и ги мяташе насам-натам, да види на коя страна духа вятърът на Мърдл. Сега той се поразговори на тази тема със самата мисис Мърдл; той се промъкна до нея, разбира се, с монокъла и със заседателския си поклон.

— Една птичка — каза адвокатът и с целия си вид показваше, че това е само сврака — напоследък ни пошушна на нас, адвокатите, че броят на титулуваните личности в царството ще бъде увеличен.

— Наистина ли? — каза мисис Мърдл.

— Да — рече адвокатът. — Та тази птичка не е ли пошушнала за това и на едно друго ухо, много различно от нашите — едно прелестно ухо?

Адвокатът погледна изразително обицата на мисис Мърдл.

— Моето ли имате пред вид? — запита мисис Мърдл.

— Когато говоря за прелести, винаги имам пред вид вас — каза адвокатът.

— Струва ми се, че никога нямате нещо пред вид — отвърна мисис Мърдл (но не недоволна).

— О, каква жестока несправедливост! — каза адвокатът. — Но какво ще кажете за птичката?

— Винаги последна чувам новините — забеляза мисис Мърдл, като небрежно заемаше стратегически позиции. — Кой е той?

— От вас би излязла чудесна свидетелка! — каза адвокатът. — Никой съдебен състав (освен ако се състои от слепци) не би могъл да ви устои, дори да давате най-лоши показания, а вие бихте давали само добри!

— А защо пък, смешни човече? — изсмя се мисис Мърдл.

Вместо отговор адвокатът закачливо размаха няколко пъти лорнета между себе си и бюста и запита с най-подмазвачески тон:

— Как ще трябва да се обръщам към най-елегантната, изисканата и очарователната жена след няколко недели, а може би и дни?

— Вашата птичка не ви ли каза? — отговори мисис Мърдл. — Хайде, запитайте я утре и идущия път ми кажете какво казва.

Това доведе до нова размяна на подобни любезности между двамата, но въпреки всичкото си остроумие адвокатът не можа да разбере нищо. От друга страна, лекарят, като изпращаше мисис Мърдл до каретата и й помогна да се заметне, запита за симптомите с обикновеното си спокойствие.

— Може ли да запитам, вярно ли е това за мистър Мърдл?

— Мили ми докторе, вие ми задавате въпроса, който аз току-що се канех да ви задам.

— Да го зададете на мене? Защо на мене?

— Честно слово, мисля, че мистър Мърдл се доверява повече на вас, отколкото на всеки друг.

— Напротив, той не ми казва абсолютно нищо, дори и професионално. Но вие, разбира се, сте чували мълвата?

— Разбира се. Но вие познавате мистър Мърдл, знаете колко мълчалив и сдържан е той. Уверявам ви, че нямам и представа на какво се основава тази мълва. Бих желала да е вярна, защо да го отричам пред вас! Вие ще го разберете и без това.

— Съвсем вярно — каза лекарят.

— Но дали е съвсем вярна или само отчасти, или напълно лъжлива, никак не мога да кажа. Това положение е страшно непоносимо и абсурдно, но вие познавате мистър Мърдл и то няма да ви учуди.

Лекарят не се учуди, помогна й да се качи в каретата и й пожела лека нощ. За миг той се поспря на входната си врата, загледан след елегантната карета, която отгърмя по пътя.

Като се върна горе, гостите се разотидоха и той остана сам. Тъй като обичаше много да чете всякаква литература (и никога не считаше, че трябва да се извинява за тази си слабост), той се настани удобно да си почете.

Часовникът на работната му маса показваше дванадесет без две минути, когато на пътната врата се позвъни. Като човек със скромни навици, той бе изпратил слугите да си легнат и трябваше сам да слезе да отвори. На вратата стоеше човек без шапка и палто, с навити до рамената ръкави на ризата. За миг той си помисли, че човекът се е бил с някого, още повече че беше силно възбуден и задъхан. Вторият поглед обаче му показа, че човекът бе особено чист и иначе облеклото му — в изправност.

— Идвам от топлите бани, сър, тук на съседната улица.

— Е, какво е станало в топлите бани?

— Бихте ли могли да дойдете веднага, сър. Намерихме това на масата.

Той пъхна едно листче в ръката на лекаря. Лекарят го погледна и видя само името си и адреса, написани с молив; нищо повече. Той погледна по-внимателно почерка, после човека, взе шапката си от закачалката, пъхна ключа от входната врата в джоба си и двамата тръгнаха бързо по улицата.

Като стигнаха до топлите бани, всички останали хора от заведението ги чакаха на вратата или тичаха нагоре-надолу по коридорите.

— Помолете всички да се отдръпнат, моля — каза лекарят високо към управителя, — и ме заведете право на мястото, приятелю — се обърна той към пратеника.

Пратеникът избърза пред него по един коридор със стаички от двете страни и като свърна в една на края на коридора, надникна през вратата. Лекарят беше близо до него и също надникна.

В ъгъла имаше вана, от която водата беше набързо източена. В нея, като в гроб или ковчег с набързо метнат отгоре чаршаф и одеяло, беше тялото на човек с тромаво телосложение, тъпа глава и груби долни, просташки черти на лицето. На тавана бяха отворили едно прозорче, за да излиза парата, с която стаята беше пълна, но тя се стичаше, бавно сгъстена във водни капки по стените, по лицето и по тялото във ваната. Стаята беше още гореща и мраморът на ваната още топъл, но лицето и тялото бяха вече хладни. Белият мрамор на дъното на ваната бе покрит с ужасни червени жилки. На перваза отстрани имаше празно шишенце от лауданум и джобно ножче с дръжка от кост на костенурка — изцапано, но не с мастило.

— Прекъсване на вратната вена — бърза смърт, — мъртъв най-малко от половин час.

Думите на лекаря се разнесоха като ехо по коридорите и ваните, преди още той да бе успял да се изправи над мъртвото тяло, за да измие ръцете си, от които потече вода със същите червени струйки, както и във ваната, преди да се обагри цялата в червено.

Той погледна дрехите на кушетката, часовника, парите, бележката на масата. Една сгъната бележка, наполовин затворена в бележника и наполовин стърчаща от него, привлече наблюдателното му око. Той я погледна, опипа, изтегли я още малко от страниците и промълви:

— Това е адресирано до мене — разгъна я и я прочете.

Нямаше нужда да дава нареждания. Хората от заведението си знаеха работата; скоро доведоха съответните власти, които деловито и спокойно обсебиха и покойника, и вещите, които бе притежавал, без да проявят по-голямо безпокойство в държание или израз на лицето, отколкото при спирането на часовник. Лекарят се зарадва, че може да излезе вън на чист въздух и въпреки големия си опит дори да поседне малко на едно стъпало — така му се гадеше и се чувствуваше премалял.

Адвокатът бе негов близък съсед, та като доближи къщата, видя, че свети в стаята, където приятелят му често седеше до късно и си подготвяше работата за другия ден. Тази стая светеше само когато адвокатът си беше в къщи, така че той беше сигурен, че адвокатът още не си е легнал. И наистина тази пъргава пчелица трябваше да изтръгне оправдателна присъда на другия ден въпреки неблагоприятните показания и използуваше светлината, за да приготви капани за господа съдиите.

Почукването на лекаря учуди адвоката, но тъй като веднага си помисли, че някой е дошъл да му каже, че някой друг го краде или се старае да го надхитри, той слезе долу бързо и тихо. За да си избистри главата, бе я обливал със студена вода, та да накара да потече топла вода от главите на съдиите на другия ден; и четеше с разкопчана яка на ризата, та да може по-свободно да задуши свидетелите на противната страна. В резултат от всичко това той се яви на вратата в доста неугледен вид. Като видя лекаря, когото най-малко очакваше, той се обърка още повече и запита:

— Какво има?

— Ти веднаж ме запита каква е болестта на Мърдл.

— Странен отговор. Спомням си, че питах.

— Казах ти, че не съм я открил.

— Да, спомням си.

— Сега я открих.

— Господи! — стъписан извика адвокатът и плесна другия по гърдите. — И аз я открих! Виждам по лицето ти!

Те влязоха в най-близката стая, където лекарят му даде да прочете писмото. Той го препрочете шест пъти. Писмото беше кратко, но съдържанието изискваше продължително и напрегнато внимание. Адвокатът не можа да намери думи да изкаже съжалението си, че сам не е намерил ключа на загадката. И най-малкото ключе — каза той — би му било достатъчно да овладее делото, а какво дело щяло да излезе, като го разнищи!

Лекарят пое грижата да съобщи в Харли Стрийт. Адвокатът не беше в състояние да се завърне към съчинението, с което целеше да заблуди най-просветения и забележителен съдийски състав, който някога бе виждал да заседава, пред който, той уверяваше учения си приятел, не минаваха никакви плитки софизми, и на който нямаше да подействува никаква злоупотреба с професионалния такт и умение (с тази фраза адвокатът смяташе да започне речта си); затова рече, че ще дойде също и ще се разхожда нагоре-надолу пред къщата, докато приятелят му е вътре. Те отидоха пеша, да могат да се съвземат на чистия въздух, и крилатият ден вече пропъждаше нощта, когато лекарят почука на вратата.

Един лакей, облечен във всички цветове на дъгата, чакаше господаря си — тоест беше дълбоко заспал в кухнята на две свещи и един вестник, като демонстрираше по този начин колко малка е вероятността да се запали една къща по невнимание. Когато този прислужник се събуди, лекарят трябваше да почака още малко, докато събудят главния лакей. Най-после това благородно същество дойде в столовата във вълнен халат и плъстени пантофи, обаче с вратовръзка — истински главен лакей, от главата до петите! Утрото вече бе настъпило. Докато чакаха, лекарят бе разтворил един от капаците, за да види светлината.

— Трябва да се повика камериерката на мисис Мърдл и да й се каже да събуди мисис Мърдл, да я подготви колкото е възможно по-внимателно, преди да ме приеме. Имам да й съобщя ужасна новина.

С тези думи лекарят се обърна към главния лакей. Последният, който държеше свещ в едната си ръка, повика прислужника си да я отнесе. Тогава се приближи важно до прозореца и погледна на новината на лекаря, точно както бе гледал и вечерите в тази стая.

— Мистър Мърдл е мъртъв!

— Бих желал — каза главният лакей — да дам един месец предупреждение, че напускам.

— Мистър Мърдл се е самоубил!

— Сър — рече главният лакей, — това е много неприятно за човек в моето положение, като се сметне, че може да навреди на репутацията ми; желая да напусна веднага.

— Ако не сте потресен, не сте ли поне изненадан, човече? — запита разгорещено лекарят.

Главният лакей, изправен гордо и спокоен, отговори с тези паметни думи:

— Сър, мистър Мърдл никога не е бил джентълмен и никоя неджентълменска постъпка от страна на мистър Мърдл не би ме изненадала. Искате ли да повикам още някого или да предам още някои наставления, преди да напусна?

Когато изпълни задачата си горе и се върна отново на улицата, където го чакаше адвокатът, лекарят не му каза нищо повече за срещата си с мисис Мърдл, освен че още не й е казал всичко и че тя понесла твърде добре онова, което й бе казал. Адвокатът бе използувал свободното си време на улицата да построи такъв хитър капан, че да улови с един замах целия съдебен състав; разрешаването на този въпрос даде възможност на ума му да се занимае с последната катастрофа и те си тръгнаха бавно, разисквайки я от всички страни. Преди да се разделят пред вратата на лекаря, и двамата погледнаха слънчевото утринно небе, в което спокойно се издигаше пушекът от няколко ранни огньове и се чуваха гласовете на неколцина ранобудници, а после изгледаха огромния град и рекоха:

— Ако тези стотици и хиляди хора, които още спят, можеха да узнаят в този миг какво разорение ги чака, какъв страшен вопъл против една мерзка душа би се понесъл към небесата!

Слухът за смъртта на големия човек се разнесе удивително бързо. Първо казаха, че умрял от всевъзможни известни болести и някои нови-новенички, измислени по случая със светкавична бързина. Уж имал воднянка още от детска възраст, но го криел; наследил от дядо си голямо богатство от вода в гърдите и в продължение на осемнадесет години му правили операция всяка сутрин; също, че главните му вени се пръскали като фишеци; че имал болни гърди, болно сърце или че умът му нещо не бил в ред. Петстотин души, които седнаха да закусват, в пълно неведение по въпроса, преди да станат от масата, вече вярваха, че лично и насаме са чували лекарят да казва на мистър Мърдл:

— Пригответе се да угаснете някой ден като духната свещ — на което уж чули мистър Мърдл да отговаря:

— Човек умира само веднаж!

Към единадесет часа преди обяд теорията за смущението в мозъка взе връх над останалите, а към дванадесет часа това смущение с положителност бе определено като „налягане“.

Налягането се оказа така приемливо за общественото мнение и изглежда, така успокои всички, че можеше да изтрае целия ден, ако към девет и половина часа адвокатът не бе отнесъл до съда истинското състояние на делото. В резултат на което около един часа вече навсякъде из Лондон си шушнеха, че мистър Мърдл се е самоубил. Налягането обаче не само не бе отхвърлено при това откритие, но се възприе още по-широко. Във всяка улица се четяха лекции по морал върху налягането. Всички, които се бяха опитали да направят пари и не бяха успели, казваха: „Ето ти на! Сложиш ли си за цел само да трупаш пари, и «налягането» готово!“ Безделниците също използуваха случая. „Ето, казваха те, какво си навличате на главите от тази работа, работа, работа! Увлечете се в работа, прекалите, дойде налягането и ви довърши!“ Тези съображения се изказваха в най-разнообразни среди, но най-вече между младите чиновници и съдружници, за които никога не бе имало и най-малката опасност да го прекалят. Те всички, без изключение, заявяваха тържествено, че до края на живота си няма да забравят това предупреждение и че така ще направляват постъпките си, щото никога да не допускат до себе си никакво налягане и да живеят дълги години за утеха на приятелите си.

Но като дойде часът на борсата, слухът за налягането отслабна и по всички посоки на компаса се понесоха ужасяващи шушукания. Отначало бяха слаби и изразяваха само едно съмнение дали богатството на мистър Мърдл ще се окаже така огромно, както се предполагаше, дали няма да възникне някаква временна трудност при „реализирането“ му; дали няма дори да се наложи временно спиране (да кажем, около месец) на плащанията от страна на удивителната банка. Колкото по-високи ставаха шушуканията — а сега те се засилваха ежеминутно, — толкова и по-застрашителни ставаха: че произлизал от нищо и никакво семейство и никой не можел да обясни как се е издигнал така високо, че бил простак, невежа; че гледал винаги надолу и никога не поглеждал човека в очите; че доверието, с което се ползувал във всички среди, било необяснимо; че никога не притежавал собствен капитал; че се впускал в безумно рисковани спекулации; че разходите му били огромни. И колкото приближаваше нощта, толкова по-силна и определена ставаше мълвата! Казаха, че оставил писмо в банката, адресирано до лекаря, че лекарят взел писмото и то ще се изнесе на следствието и ще падне като гръм върху множеството хора, измамени от него. Маса хора от всякакви професии и занаяти щяха да бъдат попарени от неговия фалит; хора, които бяха прекарали живота си в охолство, щяха да го довършат в приюта за бедни, да се каят за доверието, което му бяха оказали; бъдещето на легиони жени и деца бе опропастено от този върл мошеник. Всеки участник в пищните му угощения ще се окаже съучастник в ограбването на безброй семейства; всеки безгръбначен поклонник на златния телец, който бе спомогнал за въздигането му до този пиедестал, щеше да стори по-добре да бе служил направо на дявола. И така слуховете, раздухвани все повече от нови и нови потвърждения в неколкократните издания на вечерните вестници, се превърнаха в такъв вой при падането на нощта, че ако човек би застанал на галерията над купола на „Свети Павел“, би могъл да види въздуха натежал от името Мърдл, съчетано с всички възможни проклятия.

Защото по това време бе станало ясно за всички, че болестта на мистър Мърдл е била просто измама и грабеж. Той, този странен обект на такова всеобщо поклонничество, седял на масата на големците, главната атракция на всички приеми на светските дами, победител на класовите предразсъдъци, укротител на гордостта, покровител на покровителите, влязъл в пазарлък за титла със съответния министър на Министерството на разтакането и в течение на десет или най-много на петнадесет години получил повече отличия, отколкото са раздадени в Англия на всички миролюбиви благодетели и на всички стълбове на науката и изкуствата, утвърдени от произведенията им, най-малко в течение на два века — той, блестящото чудо, новата звезда, подир която вървяха с даровете си влъхвите, докато тя спря над някаква мърша на дъното на една вана в банята и изгасна, тази звезда се оказа просто най-големият мошеник и най-великият разбойник, който някога се е изплъзнал от бесилката.

Глава XXVІ Жътва на плява

Предизвестил идването си с пъхтене и бързи стъпки, мистър Панкс се втурна в кантората на Артър Кленъм. Следствието бе завършено, писмото оповестено, банката фалирала, останалите образцови предприятия, изградени от слама, пламнаха и се превърнаха в дим. Прехваленият пиратски кораб бе експлодирал всред огромна флота от разнокалибрени кораби и лодки и на дъното остана само разруха: корпуси на кораби пламтяха, барутни погреби избухваха, големи оръдия се самовъзпламеняваха и разкъсваха на парчета приятели и съседи, давещи се ловяха за сламки и потъваха всеки миг, трупове на изтощени плувци и акули се носеха по водата.

В кантората на фабриката нямаше и помен от обичайното трудолюбие и ред. Неотворени писма и незаведени книжа бяха пръснати по бюрото. Всред тези белези на обезсърчение и безнадеждност шефът на кантората седеше на мястото си в бездействие, със скръстени на бюрото ръце и сведена над тях глава.

Мистър Панкс се втурна вътре, видя го и се закова на мястото си. След миг и мистър Панкс скръсти ръце на бюрото и отпусна глава; известно време те седяха така бездейни и смълчани, разделени от ширината на стаичката.

Мистър Панкс пръв вдигна глава и проговори:

— Аз ви убедих да сторите тази стъпка, мистър Кленъм. Признавам. Наругайте ме, както щете. Както и да ме ругаете, няма да е по-зле, отколкото сам се ругая. Не може да ме ругаете повече, отколкото заслужавам.

— О, Панкс, Панкс! — отвърна Кленъм. — Не говори така. Ами аз самият какво заслужавам?

— По-добра съдба!

— Аз — продължи Кленъм, без да го слуша, — който разорих съдружника си! Панкс, Панкс, разорих Дойс! Честният, самоиздигнал се, неуморим старец, който си е пробил път в живота само с труд; човекът, който се е борил с толкова разочарования и е излязъл от тази борба такъв добър и такъв оптимист; човекът, на когото така съчувствувах и за когото исках да бъда докрай полезен и верен; разорих го — докарах срам и позор на главата му, разорих го, разорих го!

Мъката, която тази мисъл му причиняваше, беше така тежка за гледане, че мистър Панкс започна да си скубе косата от отчаяние.

— Упрекнете ме! — извика Панкс. — Порицайте ме, сър, или сам ще предприема нещо! Наречете ме глупак, негодник. Кажете: магаре, как можа да извършиш това? Скот, какво имаше наум? Ударете ме някъде! Кажете ми нещо обидно!

През цялото време Панкс си скубеше най-безжалостно и жестоко острата коса.

— Ако не се беше поддал на тази фатална мания, Панкс, повече от състрадание, отколкото за отмъщение — колко по-добре щеше да е и за тебе, и за мене!

— Нападайте ме, сър! Нападайте! — извика Панкс и скръцна зъби от угризение на съвестта.

— Ако никога не беше правил онези проклети изчисления и не беше извлякъл изводите си с такава ужасна точност — изпъшка Кленъм, — колко по-добре щеше да е за тебе, Панкс, и за мене!

— Ха така, сър! Нападайте още! — извика Панкс и пусна косата си. — Нападайте още, още!

Кленъм обаче, като видя, че онзи се бе поуспокоил, реши, че е казал всичко, което бе искал да каже, и дори нещо повече. Той му стисна ръката и само рече:

— Слепци водят слепите, Панкс! Слепци водят слепите! Но Дойс, Дойс, Дойс, моят пострадал съдружник.

Това отново го накара да клюмне глава над бюрото.

Като поседяха отново така с увиснали глави и смълчани, Панкс пак отново заговори пръв:

— Не съм си лягал, сър, откакто се заговори за това. Къде ли не ходих, при големи и при малки, дано открия някаква надежда да спасим малко пепел от жарта. Напразно всичко! Всичко загубено! Всичко стопено!

— Зная — рече Кленъм, — твърде добре ми е известно.

Мистър Панкс отговори с въздишка, която като че ли се откърти от дъното на душата му.

— Ето на̀ вчера, Панкс — каза Артър, — в понеделник, имах твърдото намерение да продам, да реализирам сумата и да му сложа край.

— Не мога да кажа същото за себе си, сър — отвърна Панкс. — Макар че ми е чудно колко много хора са щели да реализират, именно вчера, от всичките триста шестдесет и пет дни на годината, ако не бе вече твърде късно!

Пухтенето му, което обикновено беше комично, сега изглеждаше по-трагично от стенание, а самият той бе така изпоцапан и занемарен, че можеше да се вземе за истински портрет на Злополуката, ако образът не беше така замазан от непочистване.

— Мистър Кленъм, дали не бяхте вложили… всичко?

Той се препъна, преди да изрече последната дума, и я изрече с голяма мъка.

— Всичко.

Мистър Панкс отново вкопчи пръсти в острата си коса и я задърпа така силно, че изскубна няколко снопа. Той ги погледа с дива ярост и ги пъхна в джоба си.

— Моят път е ясен — каза Кленъм и избърса няколко сълзи, които се търколиха по лицето му. — Няма време за губене. Каквото мога да поправя, колкото и мизерно да е то, ще го направя. Трябва да изтрия и най-малкото петно от името на моя съдружник. За себе си не бива да задържам нищо. Трябва да отстъпя на кредиторите ни правото да ръководя предприятието, с което така злоупотребих, и трябва да отработя до края на живота си, доколкото мога, грешката или престъплението си.

— Невъзможно ли е да се преодолее временно този момент?

— Невъзможно. Нищо не може да се направи сега, Панкс. Колкото по-скоро предам работата в други ръце, толкова по-добре за нея. Тази седмица има да се посрещат плащания, които и така, и така ще докарат катастрофата след няколко дни, дори ако ги отсроча и успея да запазя в тайна катастрофата. Цяла нощ мислих какво да правя; сега ми остава само да ликвидирам.

— Но самичък ли смятате? — каза Панкс, чието лице беше овлажняло, като че ли парата се превръщаше във вода със самото печално пухтене. — Вземете някой юрист да ви помага.

— Може би ще е по-добре.

— Вземете Ръг.

— Работата не е кой знае каква. Той няма да се справи по-зле от кой да е друг.

— Да доведа ли Ръг, мистър Кленъм?

— Ако имаш време, ще съм ти много благодарен.

Мистър Панкс моментално наложи шапката си и запухтя към Пентънвил. Докато го нямаше, Артър не вдигна глава от бюрото, а продължи да седи така.

Мистър Панкс се завърна със своя приятел и професионален съветник, мистър Ръг. По пътя мистър Ръг бе имал достатъчно възможност да разбере душевното състояние на мистър Панкс и затова започна професионалното си посредничество, като помоли този господин да се махне, за да не пречи. Мистър Панкс се подчини, съкрушен и покорен.

— Той много прилича на дъщеря ми, сър, когато заведохме иск по делото Ръг и Бокинз за нарушение на обещание за женитба, в което тя бе тъжителката — каза мистър Ръг. — Проявява много силен и открит интерес към делото. Възбуден е. В нашата професия не може да се постигне нищо с възбуждение, сър.

Докато си свали ръкавиците и ги сложи в шапката си, той разбра с един поглед каква голяма промяна е настъпила у клиента му.

— Със съжаление виждам, сър — каза мистър Ръг, — че и вие сте се оставили да ви надвият чувствата. Но моля ви, недейте, моля, недейте. Подобни загуби са много възмутителни, сър, но трябва да ги погледнем в лицето.

— Ако парите, които пожертвувах, бяха само мои, мистър Ръг — въздъхна мистър Кленъм, — много по-малко щях да държа на това.

— Наистина ли, сър? — каза мистър Ръг и весело потри ръце. — Вие ме изненадвате. Това е странно, сър. Опитът ми ме е научил, че обикновено хората държат най-много на собствените си пари. Виждал съм хора, които са се отърсвали от доста много чужди пари и са го понасяли твърде добре, твърде добре наистина, наистина.

С тези утешителни думи мистър Ръг седна на един стол до бюрото и пристъпи към работа.

— А сега, мистър Кленъм, разрешете да разгледаме въпроса. Да видим какво е състоянието на нещата. Въпросът е прост. Той е обикновеният, ясен, прям, трезвен въпрос: какво можем да направим за себе си? Какво можем да направим да спасим себе си?

— Този въпрос не се отнася до моя случай, мистър Ръг — каза Артър. — Вие грешите още в самото начало. Въпросът за мене е какво мога да направя за съдружника си, как мога най-добре да поправя стореното му зло.

— Знаете ли, сър — помъчи се да го убеди мистър Ръг, — боя се, че вие все още се оставяте да ви надвиват чувствата. Думата „поправя“ не ми харесва, сър, освен като регулатор в ръцете на съдиите. Извинете, но чувствувам като свой дълг да ви предупредя: не оставяйте да ви надвият чувствата.

— Мистър Ръг — каза Кленъм, напрегнал сили да извърши каквото бе решил, и изненада джентълмена, като показа, че в отчаянието си има ясно определена цел, — имам впечатление, че не сте много склонен да възприемете курса, който съм решил да държа. Ако поради това вие не бихте желали да се заемете с делото, то съжалявам, но ще потърся помощ другаде. Пак повтарям обаче, че е безполезно да спорим по въпроса.

— Добре, сър — сви рамене мистър Ръг. — Добре, сър. Щом като работата трябва да се извърши от нечии ръце, то нека бъде от моите. Същия принцип имах и по делото Ръг и Бокинз. Такъв е принципът ми в повечето дела.

Тогава Кленъм изложи на мистър Ръг непоклатимото си решение. Той каза, че съдружникът му е много простодушен и честен човек и че във всичко, което смята да прави, той се ръководи от уважение към характера и чувствата на своя съдружник. После обясни, че съдружникът му е в чужбина, ангажиран във важно мероприятие, и затова е най-добре да заяви открито, че приема върху себе си вината за необмислената си постъпка, и да освободи съдружника си от всякакво участие в отговорността, за да не пострада успехът на мероприятието и да не падне ни най-малкото подозрение върху честта и доверието на съдружника му в чужбина. Той каза на мистър Ръг, че единственото възможно изкупление, което му остава, е да запази честта на съдружника си неопетнена и да заяви открито и безрезервно, че той, Артър Кленъм, от тази фирма на своя глава и против изричното предупреждение на съдружника си е вложил капитала на фирмата във фалиралите мошенически предприятия; че такова удовлетворение ще послужи на съдружника му повече, отколкото на всеки друг, и затова трябва да се започне оттук. С оглед на това смяташе да напечата декларация в този смисъл, която вече беше съчинил; и не само да я разпрати до клиентите на фирмата, но и да я публикува във вестниците. Едновременно с тази мярка (описанието на която накара мистър Ръг да прави безброй кисели физиономии и да се върти неспокойно на стола си) той смяташе да изпрати писма до всичките си кредитори, с което тържествено да снеме вината от своя съдружник и да им съобщи, че фирмата спира работата, докато чуе мнението им и докато той влезе във връзка със съдружника си, и същевременно смирено се слага на тяхно разпореждане. Ако, като се вземе под внимание невинността на съдружника му, работите могат да се подхванат така, че фабриката да заработи изгодно, та да се превъзмогне настоящият провал, тогава неговият дял да се върне на съдружника му като единствената парична отплата, която той може да му даде за мъката и загубата, които така злополучно му бе навлякъл, а на него самия да се отдели само една минимална заплата, достатъчна за прехраната му, като при това се моли да го оставят да работи във фирмата като верен служител.

Мистър Ръг видя ясно, че няма да може да предотврати постъпката и все пак киселото му лице и неспокойните крайници така много настояваха за протест, че не можа да не го направи.

— Не възразявам, сър — каза той. — Не споря по никоя точка с вас. Ще проведа нарежданията ви, сър, но протестирам!

И тогава мистър Ръг изложи не без многословие точката на своя протест, както следва, че целият град, дори цялата страна се намира в първия бяс от последното разкритие и гневът срещу жертвите ще е много силен; че неизмамените сигурно страшно ще се пенят срещу пострадалите, че не са постъпили мъдро като тях; измамените пък сигурно щели да си търсят извинения и доводи, от които непременно щели да се стараят да лишат другите пострадали; че било много вероятно всеки отделен пострадал възмутено да си казва, че ако не бил примерът на другите пострадали, той никога не би се изложил на този риск; че една декларация като тази на Кленъм, направена в този момент, ще му навлече цяла буря от неприязън и щяла да направи невъзможно всякакво снизхождение от страна на кредиторите или споразумение помежду им; че щял да стане единствен прицел на пръснатия кръстосан огън, който можел да го провали от десет места.

На всичко това Кленъм само отговори, че приема целия протест, но нито една точка от него не намалява, нито може да намали силата на желанието му публично да освободи от отговорност съдружника си. И така веднаж завинаги той помоли мистър Ръг веднага да му помогне да се свърши работата. След тези думи мистър Ръг се залови за работа, а пък Артър задържа за себе си само книгите и дрехите си и малкото пари, които имаше в себе си, а неголямата си лична банкова сметка приложи към търговските книжа.

Обявата бе направена и бурята се разрази. Хиляди озверени хора търсеха някой жив човек, на когото да си изсипят гнева; и с тази забележителна обява живият човек сам се навря в очите им, за да го качат на ешафода. Когато дори хора, които нямаха нищо общо с делото, не останаха безразлични към скандала, можеше ли да се очаква, че онези, които бяха загубили пари, ще се отнасят снизходително? Дъжд от писма с ругатни и упреци се изсипа от кредиторите; мистър Ръг, който седеше на високия стол пред бюрото, ги четеше всеки ден и след една седмица заяви, че се опасява от заповед за арест.

— Трябва да понеса последиците от постъпката си — каза Кленъм. — Призовките ще ме намерят тук.

Още на другата сутрин, когато завиваше в Двора на кървящото сърце, покрай ъгъла на мисис Плорниш, тя го причака на вратата и тайнствено го помоли да влезе в Щастливия котидж. Там завари мистър Ръг.

— Реших да ви причакам тук. На ваше място не бих отишъл в кантората тази сутрин, сър.

— Защо, мистър Ръг?

— Доколкото ми е известно, има пуснати пет заповеди за арест.

— Колкото по-скоро се свърши, толкова по-добре — каза Кленъм. — Нека ме приберат веднага.

— Да, но — каза мистър Ръг и застана между него и вратата — послушайте, послушайте ме, за бога. Те няма много да се забавят да ви приберат, мистър Кленъм, и не се съмнявам в това, но послушайте съвета ми. Почти винаги в подобни случаи някой дребен кредитор излиза на пръв план и вдига голям шум. Сега виждам, че нещо подобно е станало и тук — едно просто нареждане на Кралския съд, — и имам основание да вярвам, че именно за него ще ви задържат. На ваше място не бих желал да бъда задържан по такова нареждане, сър.

— Защо пък не? — запита Кленъм.

— Бих предпочел да бъда арестуван за нещо голямо, сър — каза мистър Ръг. — Да си запазя престижа! Като ваш професионален съветник, бих предпочел да ви арестуват по нареждане на някое от върховните съдилища, ако нямате нищо против да ми направите тази услуга. Така е по-внушително.

— Мистър Ръг — каза в отчаянието си Артър, — единственото ми желание е да се свърши по-скоро. Ще вървя, пък да става, каквото ми е писано.

— Само още една разумна дума, сър! — извика мистър Ръг. — Това е разумното. Другото може да ви е по вкуса, но това е по разум! Ако ви арестуват за дребния дълг, сър, ще отидете в Маршалси, а вие знаете какво представлява Маршалси. Така тясно, така душно! Докато в Кралския затвор…

Мистър Ръг направи широк жест с ръка, да покаже голям простор.

— Бих предпочел да отида в Маршалси — казан Кленъм, — отколкото в другия затвор.

— Наистина ли казвате така, сър? — отвърна мистър Ръг. — Е, това е вече въпрос на вкус и можем да вървим тогава.

Отначало той се почувствува малко засегнат, но после му мина. Те прекосиха двора. Кървящите сърца проявиха по-голям интерес към Артър сега, след разорението му, отколкото кога да е преди. Сега гледаха на него като на свой човек, който е проиграл свободата си. Много от тях излязоха да го видят и лицемерно си казваха един на друг: „Колко е смазан!“ Мисис Плорниш и баща й стояха на стъпалата в техния край на двора, крайно натъжени, и клатеха глави.

Когато дойдоха в кантората, не видяха никой да ги чака. Но един възрастен евреин, спиртосан от ром, дойде по петите им и надникна през стъклото, преди мистър Ръг да бе отворил и едно от ежедневните писма.

— О — каза мистър Ръг, като вдигна очи от писмата. — Здравейте. Влезте. Мистър Кленъм, мисля, че това е господинът, за когото ви споменах.

Господинът обясни, че е дошъл по „една спешна работа“, и показа заповедта за арест.

— Да ви придружа ли, мистър Кленъм? — учтиво запита мистър Ръг и потри ръце.

— Бих предпочел да отида сам, благодаря ви. Бъдете така добър да ми изпратите дрехите.

Мистър Ръг отговори ведро, че ще изпълни поръчката, и се ръкува с него. Тогава той и придружителят му слязоха долу, взеха първото срещнато превозно средство и поеха към старите порти.

— Най-малко съм си мислил — си каза Кленъм, — че някога ще вляза тук по този начин!

Мистър Чивъри беше дежурен и младият Джон беше в портиерната — или току-що свършил дежурството си, или в очакване да го поеме. Като видяха кой е затворникът, двамата останаха изненадани повече, отколкото можеше да се очаква от тъмничари. Старият Чивъри се здрависа с него някак стеснително и рече:

— Не си спомням, сър, някога да съм бил по-малко радостен да ви видя.

По-младият мистър Чивъри, по-сдържан, не се и здрависа с него; той остана да го гледа с такова нерешително изражение, че дори Кленъм можа да го забележи въпреки мъката си. Изведнъж младият Джон изчезна в затвора.

Мистър Кленъм познаваше добре реда на това място и знаеше, че трябва да остане известно време в портиерната, та седна в един ъгъл, извади някакви писма от джоба си и се престори, че ги чете. Те не бяха така погълнали вниманието му, че да не забележи как старият Чивъри бдеше да не влизат затворници в портиерната; как правеше знаци с ключовете си на едни да не влизат, как мушкаше с лакътя си други да излязат и как се стараеше, доколкото му бе възможно, да облекчи страданието му.

Артър седеше, забил поглед в земята, потънал в спомени за миналото и размисъл за настоящето, без да се спира ни на едното, ни на другото, когато усети, че го бутат по рамото. Беше младият Джон, който рече:

— Сега може да дойдете.

Той стана и последва младия Джон. Като направиха две-три крачки отвъд вътрешната желязна порта, младият Джон се обърна и му рече:

— Трябва ви стая. Приготвих ви.

— От сърце ви благодаря.

Младият Джон се обърна пак и го отведе до старата врата, по старите стълби, в старата стая. Артър протегна ръка. Младият Джон я погледна, после го погледна строго — наду се, задави се и рече:

— Не зная дали мога. Не, виждам, че не мога. Помислих си обаче, че ще ви е приятно да сте в тази стая, и ето ви я.

Когато той си отиде (а той си отиде веднага), удивлението на Кленъм от това странно поведение отстъпи място на чувствата, които празната стая събуди в нараненото му сърце, и на напиращите спомени от единственото добро и благородно същество, което я бе осветило с присъствието си! Той така силно почувствува отсъствието й от стаята, която му се видя пуста без нея, и при промяната в съдбата си изпита такава нужда от нейното вярно, любещо лице, че опря чело о стената да се изплаче, та да му олекне на сърцето, и зарида: О, моя малка Дорит!

Глава XXVІІ Питомецът на Маршалси

Денят беше слънчев и под лъчите на палещото пладне Маршалси беше необичайно стихнал. Артър Кленъм се отпусна в едно самотно кресло, избледняло като кой да е длъжник в затвора, и се отдаде на мислите си.

В настъпилото неестествено успокоение, което обикновено иде след ужаса от ареста — първата промяна в настроението, която предизвиква затворът, това опасно място на покой, от което толкова хора се подхлъзват по най-различни начини до дъното на позора и унижението, — Кленъм можеше да размишлява върху някои периоди от живота си, като че ли се намираше в друг свят. Разбира се, като се вземе пред вид къде се намираше, какви чувства го бяха водили там, когато беше свободен, и кроткото същество, неделимо от стените и решетките, които го обкръжаваха, и от неуловимите спомени на по-късния му живот, неограничавани от стени и решетки, не беше за чудене, че всичко, до което се докоснеше паметта му, го връщаше отново към малката Дорит. И все пак беше удивително: не фактът сам по себе си, но защото той му отвори очите да види какво благотворно влияние бе имало в живота му това мило същество.

Никой от нас не съзнава ясно на кого или на какво е задължен в това отношение, докато шеметно въртящото се колело на живота не направи някъде засечка и не ни накара да го разберем. То се случва при болест или скръб или когато загубим любимия човек, и тази е най-често ползата от нещастията. Същото се случи и с Кленъм в неговото нещастие и събуди у него силни и нежни чувства.

„Когато се съвзех от тежките си преживявания — мислеше си той — и поставих нещо като цел пред измъчените си очи, кого видях пред себе си да работи безспирно за другиго, без насърчение, без признание, превъзмогвайки безславни пречки, които биха обърнали в бяг цяла армия от признати герои и героини? Едно крехко девойче! Когато се мъчех да превъзмогна нещастната си любов и да бъда великодушен към човека, който излезе по-щастлив от мене, макар че той никога не узна това великодушие, нито ми се отплати с благодарна дума, у кого виждах търпение и себеотрицание, и смирение, и милосърдно разположение — най-благородните прояви на любов? В същото бедно девойче! Ако аз, мъж, с всичките предимства на мъжа, възможности и енергия, бях презрял гласа на сърцето си, който ми шепнеше, че ако баща ми е извършил неправда, мой пръв дълг е да прикрия греха му и да поправя неправдата, чия детска фигурка, с нежни крачета, които ходеха полубоси по влажната земя, със слабички, вечно заети с работа ръчички, с телце, едвам защитено от лошото време, би застанала пред мене да ме засрами? Малката Дорит.“

Така се въртяха мислите му, докато седеше в избелялото кресло. Все около малката Дорит. Докато започна да му се струва, че е получил заслужено наказание за това, че се е отклонявал от нея и все е допускал да се изпречва нещо между него и спомена за добродетелите й.

Вратата се отвори и главата на стария Чивъри се показа малко, без да беше обърната към него.

— Свърших дежурството си мистър Кленъм, и излизам. Имате ли да ми поръчате нещо?

— Много благодаря. Нямам нищо.

— Извинете, че отворих вратата, сър — каза мистър Чивъри. — Но не ме чухте, като почуках.

— Нима сте чукали?!

— Десетина пъти.

Едва сега Кленъм се опомни и забеляза, че затворът се е събудил от обедната дрямка, че обитателите му се разхождат по сенчестия двор и че е вече късен следобед. Той бе размишлявал няколко часа.

— Вещите ви дойдоха — каза мистър Чивъри — и моят син ще ви ги качи тук. Аз щях да ги изпратя по някого, но той пожела да ги донесе сам. Наистина настоя да ги донесе и аз не можех да ги изпратя по другиго. Мистър Кленъм, може ли да ви кажа една дума?

— Моля, влезте — рече Артър, защото главата на мистър Чивъри продължаваше само да се показва много малко от вратата, та мистър Чивъри бе обърнал към него само едното си ухо вместо двете очи. Мистър Чивъри имаше вродена деликатност — истинска учтивост, — макар че по външност си беше тъмничар и съвсем не джентълмен.

— Благодаря, сър — каза мистър Чивъри, без да пристъпи, — няма нужда да влизам. Мистър Кленъм, не обръщайте внимание на сина ми (бъдете така добър), ако го намерите някак мъчен. Моят син не е без сърце и сърцето му си е на място. Ние с майка му знаем къде да го търсим и го намираме както трябва.

С тези тайнствени думи мистър Чивъри отдръпна ухото си и затвори вратата. Не минаха и десетина минути — и синът му го последва.

— Ето куфара ви — рече той на Артър и го сложи внимателно на пода.

— Много мило от ваша страна. Срамувам се, че ви създадох толкоз труд.

Той си отиде, преди да изслуша края, но скоро се върна и каза точно като преди:

— Ето и черното ви куфарче — което той също сложи внимателно на пода.

— Много съм трогнат от това внимание. Надявам се, че сега може да се здрависаме, мистър Джон.

Младият Джон обаче се отдръпна, обхвана дясната си китка с палеца и показалеца на лявата, започна да я върти като отверстие и рече:

— Не знам дали мога. Не, виждам, че не мога!

След това впи строг поглед в затворника, макар че в очите му постепенно трепна нещо като състрадание.

— Защо сте ми сърдит — запита Кленъм, — а същевременно ми услужвате с такава готовност? Трябва да има някакво недоразумение между нас. Ако с нещо съм станал причина, съжалявам.

— Никакво недоразумение, сър — отвърна Джон и продължи да си върти китката напред-назад в твърде тясното отверстие. — Няма никакво недоразумение в чувството, с което ви гледам сега. Ако бях горе-долу от вашата категория, мистър Кленъм — а аз не съм, — и ако над вас не висеше облак — а то виси, — и ако не беше против наредбите на Маршалси — а то е, — чувствата ми са такива, че биха ме накарали най-напред да си го изкарам от вас в един рунд ей тука!

Артър го изгледа учудено, но и малко гневно.

— Е, е, е — рече той. — Тук има някакво недоразумение, не може да бъде.

Той се извърна и с дълбока въздишка седна на избелялото кресло.

Младият Джон го проследи с поглед и след кратко мълчание извика:

— Простете!

— На драго сърце — рече Кленъм и махна с ръка, без да вдигне клюмналата си глава. — Не казвай нищо повече. Не го заслужавам.

— Мебелите, сър — обясни младият Джон с тих и кротък глас, — са мои. Обикновено ги давам под наем за забави, когато наемат стаята без мебелите. Те не са кой знае какви, но са на ваше разположение. Искам да кажа, безплатно. Не бих и помислил да ви ги дам при някакви други условия. На драго сърце ви ги давам безплатно.

Артър вдигна глава да му поблагодари и да каже, че не може да приеме услугата. Джон продължаваше да си върти китката и да се бори с вътрешното си раздвоение.

— Какво недоразумение има между нас? — запита Артър.

— Отказвам да говоря, сър — отвърна младият Джон и изведнъж заговори пак рязко и високо, — няма никакво.

Артър отново го погледна, като се мъчеше напразно да открие някакво обяснение на държанието му. След малко той пак отвърна глава. Веднага след това младият Джон каза извънредно меко:

— Малката кръгла масичка, сър, дето е до лакътя ви, беше, нали знаете чия — няма нужда да споменавам името му, — той умря като голям джентълмен. Аз я откупих от едно лице, на което той я беше дал и което живя тук след него. Но това лице не може да му стъпи и на малкия пръст. Малко хора могат да се сравнят с него.

Артър привлече масичката по-близо и опря ръката си на нея.

— Може би не знаете, сър — каза младият Джон, — че аз му се натрапих един път, когато той беше тук в Лондон. Общо взето, и той сметна посещението ми за натрапено, макар че бе така добър да ме покани да седна и да запита за здравето на баща ми и всичките стари приятели или поне най-скромни познати. Стори ми се много променен и го казах, като се завърнах. Попитах го добре ли е мис Еми…

— И добре ли беше?

— Мисля, че би трябвало да знаете това, без да задавате въпроса на такъв като мене — отвърна младият Джон с вид, като че ли е преглътнал голям невидим хап, — но щом ми задавате въпроса, съжалявам, че не мога да ви отговоря. Истината е, че той взе въпроса ми за своеволие и рече: „Какво те засяга това?“ Тогава чак разбрах, че проявявам нахалство; нещо, от което се боях преди. Както и да е, след това той ми говорѝ много великодушно наистина.

И двамата замълчаха няколко минути, само младият Джон рече посред мълчанието:

— Не само говорѝ, но и се държа великодушно.

И пак младият Джон наруши мълчанието с въпроса:

— Може ли да запитам, сър, ако не е прекалено от моя страна, докога смятате да седите без ядене и пиене?

— Още не съм почувствувал нужда от нищо — отвърна Кленъм. — Нямам апетит точно сега.

— Още по-голямо основание да хапнете, нещо, сър — настоя младият Джон. — Ако се окаже, че седите тук по цели часове, без да сте се подкрепили с нещо, защото нямате апетит, тогава трябва да хапнете и без апетит. Аз ще пия чай в моята стая. Ако не го сметнете за волност от моя страна, моля, елате да изпиете една чашка чай с мене. Или пък да донеса тук подноса след две минути.

Той почувствува, че младият Джон ще си направи труда да му донесе чая, ако откаже да отиде, и същевременно в желанието си да покаже, че помни и молбата на стария Чивъри, и извинението на младия Джон, Артър стана и прояви готовност да изпие чаша чай в стаята на мистър Джон. Младият Джон му заключи стаята на излизане, плъзна сръчно ключа в джоба му и го поведе към своето жилище.

То беше на най-горния етаж, най-близо до външната врата. Това беше стаята, до която Кленъм беше изтичал в деня, когато забогатялото семейство напусна затвора завинаги и където той я бе вдигнал безчувствена от пода. Той разбра къде отиват още щом кракът му стъпи на стълбата. Стаята беше променена, с нови тапети, пребоядисана и много по-удобно мебелирана; но той си спомни всичко, както го бе видял набързо, когато я вдигна на ръце и отнесе до колата.

Младият Джон го загледа изпитателно, като хапеше нокти.

— Виждам, че си спомняте стаята, мистър Кленъм?

— Добре си спомням всичко, бог да я благослови!

Младият Джон забрави чая и продължи да си хапе ноктите и да гледа посетителя си, докато последният разглеждаше стаята. Най-после тръгна към чайника, поривисто изтърси сума чай в него от една тенекиена кутийка и се отправи към общата кухня, за да налее топла вода.

Стаята говореше така красноречиво на Кленъм при променените обстоятелства на завръщането му в мизерния Маршалси; тя му нашепваше така тъжно за нея и за това, че я е загубил, че щеше мъчно да устои на спомена, дори ако не беше останал сам. Останал сам, той дори не се опита да се сдържа, опря ръка на безчувствената стена с такава нежност, като че ли докосваше нея самата, и прошепна името й. После застана на прозореца и погледна оградата на затвора с острите й шипове и отправи своята благословия през лятната омара към далечната страна, където тя живееше в богатство и успех.

Младият Джон се забави малко и като се върна, стана ясно, че е излизал, защото донесе прясно масло в лист от зеле, няколко тънки резена шунка в друг зелев лист и кошничка с кресон и други салати. Когато всичко бе грижливо наредено на масата, те седнаха да закусят.

Кленъм се постара да почете софрата, но безуспешно. От шунката му се повдигаше, а хлябът се превръщаше на пясък в устата му. Той можа да се насили само да изпие чаша чай.

— Опитайте нещо зелено — каза младият Джон и му подаде кошничката.

Той взе няколко стръка кресон и пак опита, но хлябът се превърна на още по-тежък пясък от преди, а шунката (макар сама по себе си да бе съвсем добра) като че ли пръсна лек мирис на шунка по целия Маршалси.

— Пак опитайте нещо зелено, сър — каза младият Джон и отново подаде кошничката.

Кленъм си представи, че е тъжна, затворена в кафез птичка, на която подават зеленина, за да я развеселят, а Джон така явно бе донесъл кошничката, за да освежи сухите нагорещени плочи и тухли на затвора, че Кленъм рече усмихнато:

— Много мило е от ваша страна да ми пъхнете това между решетките, но днес не мога да преглътна нищо.

Изглежда, че липсата на апетит беше заразителна, защото и младият Джон скоро тикна настрани чинията си и започна да свива зелевия лист, в който беше стояла шунката. Като го прегъна на няколко ката, докато листът можа да се побере в дланта му, той започна да го сплесква между двете си ръце, вперил поглед в Кленъм.

— Не знам — проговори най-после той, докато притискаше силно нагънатия лист, — ако смятате, че няма смисъл да се грижите за себе си заради вас самия, дали не заслужава да го сторите заради някой друг?

— Наистина — отвърна Артър и въздъхна усмихнато, — не зная заради кого.

— Мистър Кленъм — рече разпалено Джон. — Изненадан съм, че един джентълмен, който е способен да бъде прям като вас, може да е способен да ми отговори така недостойно. Мистър Кленъм, изненадан съм, че един джентълмен, който сам има сърце, може да има безсърдечността да се отнесе така към моето сърце! Това ме учудва, сър! Истина ви казвам, сър, учудва ме!

Младият Джон бе станал прав, за да подчертае по-силно заключителните си думи, и сега седна отново и започна да нагъва зеления лист върху дясното си коляно, без да свали за миг поглед от Кленъм, когото фиксираше с упрек в очите.

— Аз се бях изцерил от това чувство, сър — каза Джон. — Надвил го бях, защото знаех, че трябва да го надвия, и бях стигнал до решението да не мисля вече за него. И надявам се, че никога вече нямаше да си помисля, ако в този затвор не бяха довели вас, и то в нещастен за мене час днес! (Във възбудата си младият Джон премина към изразителния словоред на майчината си реч.)

— Когато вие за пръв път се явихте пред очите ми, сър, в портиерната, и приличахте повече на пленен анчар, отколкото на подсъдим гражданин, такива смесени чувства се развихриха отново в мене, че първите минути пометоха всички мои решения и ме завлякоха в страшен водовъртеж. Но аз излязох от него. Преборих се и излязох. Дори да ми костваше живота, пак против този водовъртеж се борих с всички сили и излязох от него. Убеждавах себе си, че ако съм бил груб, длъжен съм да се извиня, а това извинение, без да го смятам за унижение, наистина направих. И сега, когато с такова желание исках да покажа, че една мисъл за мене е почти свещена и стои над всички други — сега след всичко при най-малкия ми намек за това, вие ми се изплъзвате и ме подхвърляте отново на терзание. Защото, не бъдете така недостоен, сър — продължи младият Джон, — да отречете, че ми се изплъзвате и ме подхвърляте на терзание.

Поразен от изумление, Артър го гледаше съвсем объркан и рече:

— Какво ви е? Какво означава това, Джон?

Но Джон беше в състоянието, при което за известни хора е просто невъзможно да дадат отговор, затова продължи наслуки:

— Уверявам ви, че нямах — заяви Джон, — не, нямах и никога не бих имал дързостта да си мисля, че всичко не е загубено. Нямах и защо ли пък ще кажа, че нямах, ако бях имал и най-малката надеждица, че би било възможно да бъда ощастливен, особено след разменените думи, дори ако не се бяха издигнали непреодолими прегради! Но нима това е някакво основание да не си спомням, да не си мисля, да няма свещени места и нищо?

— Но какво искате да кажете, за бога! — извика Артър.

— Лесно е да се стъпче всичко това, сър — извика Джон и изля порой от гневни думи, — ако реши човек да поеме вината за такава постъпка. Лесно е да се стъпче, но то си остава. Може би нямаше да може да се стъпче, ако го нямаше. Но не е джентълменско, не е честно и няма оправдание да подхвърлите човека на терзанието, от което той се е борил да се изтръгне като пеперуда. Светът може да се надсмива на един тъмничар, но тъмничарят е мъж — ако не е жена, както е редно в женските затвори.

Колкото и смешна да беше тази несвързана реч, в простодушния и сантиментален характер на младия Джон имаше такава искреност, а зачервеното му лице и възбуденият му тон така ясно показваха, че е засегнат на някое много болно място, че Артър трябваше да е много жесток да не го забележи. Той върна хода на мислите си към първата проява на тази неизвестна обида; междувременно младият Джон беше вече навил зеления лист и сега го наряза на три парчета и го сложи на една чиния като особен деликатес.

— Струва ми се — каза Артър, като проследи разговора до кресона и обратно, — че може би става дума за мис Дорит.

— Може би, сър.

— Не ви разбирам. Дано нямам нещастието отново да ви накарам да мислите, че искам да ви обидя, защото никога не съм имал подобно намерение, но не ви разбирам.

— Сър — рече младият Джон, — нима ще бъдете така вероломен да отречете, че не знаете, и то от дълго време, какви чувства храня към мис Дорит, не смея да ги нарека любов, но обожание и самопожертвование?

— Наистина, Джон, такова вероломство няма да извърша; защо ме подозирате в това, просто недоумявам. Майка ви, мисис Чивъри, казвала ли ви е, че аз ходих при нея веднаж?

— Не, сър — отвърна отсечено Джон. — Не мога да си представя защо сте ходили.

— Ще ви кажа. Исках да осигуря щастието на мис Дорит и ако можех да предположа, че мис Дорит отговаря на чувствата ви…

Бедният Джон почервеня до върха на ушите си.

— Мис Дорит никога не ги е споделяла, сър. Искам да бъда честен и искрен, доколкото е възможно за един нищожен човек като мене, и не искам и за миг да претендирам, че някога ги е споделяла или че ме е насърчила да вярвам такова нещо. Та кой здрав разум би могъл да очаква подобно нещо! Тя винаги е стояла много високо над мене във всяко отношение и по всяко време. Както — прибави Джон, — както и благородното й семейство.

Кавалерските му чувства към всичко, което се отнасяше до нея, го правеха така внушителен въпреки дребния му ръст, твърде тънките му крака, рядката му коса и поетическия му темперамент, че сам Голиат да седеше на мястото му, не би събудил по-голямо уважение у Артър.

— Ти говориш по мъжки, Джон! — каза той с искрено възхищение.

— Ех, сър — отвърна Джон и прокара ръка през очите си, — да бяхте постъпили и вие така.

Това рязко и неочаквано възражение накара Артър пак да го погледне учудено.

— Във всеки случай — каза Джон и протегна ръка над подноса, — ако забележката ми е твърде силна, оттеглям я! Но защо не, защо не? Когато ви казвам, мистър Кленъм, пазете се заради някой друг, защо не сте откровен с мене, макар да съм прост тъмничар? Защо ви приготвих стаята, която знаех, че ще ви е най-приятна? Защо ви занесох нещата горе? Не че ми се видяха тежки; не го казвам заради това; съвсем не. Защо се държах така с вас цялата сутрин? Заради вашите собствени достойнства ли? Не. Те са много големи — не се съмнявам в това, — но не го сторих заради тях. Достойнствата на друго лице имат тежест пред мене, и то много по-голяма тежест. Тогава защо не говорите свободно?

— Без преструвки, Джон — каза Кленъм, — вие сте такъв добряк и аз така ценя характера ви, че ако не съм проявил достатъчно съзнание, че вие ми правите всички тези услуги само защото съм доверен приятел на мис Дорит — то признавам, че съм сгрешил, и моля да ми простите.

— О! Защо не — отвърна отново презрително Джон, — защо не говорите открито!

— Заявявам ви — отвърна Артър, — че не ви разбирам. Погледнете ме. Помислете си за всичките неприятности, които съм имал. Мислите ли, че съзнателно бих прибавил към всичко друго, в което се упреквам, и вероломство, и неблагодарност към вас? Не ви разбирам.

Недоверието, изписано на Джоновото лице, се замени със съмнение. Той стана, отиде до прозореца, направи знак на Артър да дойде при него и го загледа замислено.

— Мистър Кленъм, наистина ли казвате, че не знаете?

— Какво да зная, Джон?

— Господи! — рече младият Джон и се обърна към зъбците на стената. — Още пита какво?

Кленъм погледна първо зъбците, после Джон, после пак зъбците и пак Джон.

— Пита какво? И не само това — извика младият Джон и го изгледа в печално недоумение, — но изглежда, че наистина не знае! Виждате ли този прозорец, сър?

— Виждам го, разбира се.

— А виждате ли тази стая?

— Разбира се, виждам я.

— Онази стена отсреща и онзи двор там долу? Всички те са били свидетели ден след ден, нощ след нощ и от седмица на седмица, от месец на месец. Колко пъти съм виждал мис Дорит тук, без тя да ме вижда!

— Свидетели на какво? — запита Кленъм.

— На любовта на мис Дорит.

— Към кого?

— Към вас — рече Джон и го докосна по гърдите с опаката страна на ръката си, после отстъпи назад до стола си, седна на него с пребледняло лице, улови се за ръчките му и заклати глава към Кленъм.

Ако вместо това леко докосване той бе нанесъл силен удар на Кленъм, ефектът нямаше да бъде по-поразяващ. Той стоеше смаян, с вперени в Джон очи, а устните му се движеха, като че ли от време на време учленяваха думата „мене!“, без да я изрекат. Ръцете му се отпуснаха и целият му вид напомняше човек, току-що събуден от сън и слисан от някакво съобщение, което не може да проумее.

— Мене! — най-после изрече той гласно.

— Ах! — изохка Джон. — Вас!

Той направи усилие да се усмихне и отвърна:

— Това е само вашата фантазия! Много грешите!

— Аз ли греша, сър? — каза младият Джон. — Аз да греша на тази тема? Не, мистър Кленъм, не говорете така! На всяка друга тема — да, защото не претендирам да съм много проницателен и добре съзнавам недостатъците си. Но аз да греша за нещо, което ми е причинило по-голяма болка в сърцето, отколкото цяло ято дивашки стрели биха могли да ми причинят! Аз да греша за нещо, което едва не ме изпрати в гроба, както понякога ми се искаше, ако гробът можеше да се съчетае с тютюневата търговия и чувствата на майка ми и баща ми! Аз да греша за нещо, което дори сега ме кара да си вадя носната кърпа като някое голямо момиче, дето е казано, макар че хич не разбирам защо изразът голямо момиче трябва да означава упрек, защото всеки нормално създаден мъж ги обича и големи, и малки. Не ми говорете така, не ми говорете така!

Все така достоен за уважение, макар и твърде смешен на вид, младият Джон извади носната си кърпа и изтри очите си, без да прояви нито театралност, нито стеснение, а просто като всеки добър човек, който си изважда кърпата, за да си изтрие сълзите. Като ги изтри и си позволи невинния лукс да изхълца и да си подсмръкне, той си я прибра пак.

Артър все още се чувствуваше зашеметен от докосването като от удар, та не можеше да си събере мислите да каже няколко думи и да приключи разговора. Когато Джон Чивъри върна кърпичката си в джоба, той го увери, че уважава безкористието и верността му към спомена за мис Дорит. А колкото за впечатлението, което Джон бе добил и току-що споделил… тук Джон се намеси и рече:

— Никакво впечатление! Сигурност…

… Колкото за това, ще могат да поговорят друг път, но засега стига. Потиснат и уморен, той искаше да си отиде в стаята с разрешението на Джон и да не излиза повече тази вечер. Джон се съгласи и под сянката на стената Кленъм се промъкна до жилището си.

Той още чувствуваше така силно удара, че щом си отиде мръсната старица, която завари да го чака пред вратата, за да му направи леглото по нареждане на мистър Чивъри, „не стария, а младия“, той седна в избелялото кресло и притисна с ръце главата си, като че ли бе зашеметен. Малката Дорит влюбена в него! Това го смая повече от нещастието му, много повече!

Помислете колко невероятно! Той бе свикнал да я нарича свое дете и свое мило дете и да я предразполага към откровеност, като набляга на разликата във възрастта им, и да казва за себе си, че вече остарява. И все пак може би тя не го е считала за стар. Нещо му напомни, че и той не се бе считал за стар, докато реката не отнесе розите му.

Между други писма в куфарчето му бяха и нейните две писма — той ги извади и прочете. В тях като че ли се чуваше нейният сладък глас. Той звучеше в ушите му с нежност, която отговаряше на това, което бе чул. Сега чак той си спомни сподавеното отчаяние в отговора й „Не, не, не!“, който тя му даде онази вечер, в същата тази стая, когато зазоряваше променената й съдба, и в главата му нахлуха и други думи, които си размениха тогава и които му бе съдено да си припомни като затворник в унижение.

Та помислете само колко невероятно!

Но колкото повече мислеше, толкова невероятността взе да отслабва. Същевременно сърцето му си задаваше друг въпрос, който постепенно ставаше по-настоятелен. Дали когато не му се искаше да повярва, че тя обича някой друг, в желанието му да изясни този въпрос, в смътното съзнание, че ще прояви благородство, ако помогне на любовта й към друг, дали във всичко това не се таеше някакво чувство от негова страна, което той се бе старал да сподави още при пораждането му? Не си ли бе казвал в душата, че не бива и да си мисли за някаква възможност тя да го обича, че не бива да се възползува от признателността й, че трябва да помни нещастния си опит като предупреждение и упрек; че трябва да гледа на подобни младежки блянове като нещо мъртво вече за него, както беше мъртва и дъщерята на приятеля му; че трябва постоянно да си повтаря, че това време е вече минало за него, че е вече твърде нерадостен, остарял?

Той я бе целунал, когато я вдигна безчувствена от пода в онзи ден, когато по стар навик я бяха забравили — нещо твърде показателно за отношенията им към нея. Дали точно така би я целунал, ако тя беше в съзнание? Без никаква ли разлика?

Вечерта го завари потънал в тези мисли. Вечерта завари и мистър и мисис Плорниш да чукат на вратата му. Те донесоха една кошничка, пълна с онези избрани артикули от търговския им запас, чиято разпродажба беше така бърза, но заплащането им така бавно. Мисис Плорниш беше развълнувана до сълзи. Мистър Плорниш любезно изръмжа по философски (но не много ясно), че в живота, нали знаете, хората ту се изкачват на върха, ту се сгромолясват долу. И напразно е питането защо се изкачват и защо падат, така си е — и толкова. Чувал да твърдят, че както си се върти земята (а че се върти, не ще съмнение), и най-големите джентълмени трябва да си минат по реда и да постоят с главата надолу, та цялата им коса да се вее наопаки, така да се каже, в пространството. Е, добре тогава. Мистър Плорниш само рече — много добре тогава. Но като му дойде редът, главата на този джентълмен ще се обърне пак нагоре и косата му пак ще се приглади и ще ти е приятно да я гледаш и — много добре тогава!

Както вече споменахме, мисис Плорниш не беше силна във философията, та се разплака. И още нещо, понеже не беше силна във философията, мисис Плорниш говореше разбираемо. И дали поради разнеженото й състояние или от женска интуиция, или поради женската способност да свързва бързо мислите си, или обратно, от женска неспособност да свърже мислите си, но стана така, че като скачаха от една на друга, мислите на мисис Плорниш постепенно стигнаха точно до предмета на Артъровите размисли.

— Едва ли ще повярвате, мистър Кленъм — каза мисис Плорниш, — колко много татко говори за вас. Много зле му се отрази. А пък гласът му след това нещастие съвсем се загуби. Знаете какъв певец е татко, но ако щете, вярвайте, сега не може да изпее и една нотка на децата, докато закусват.

Като казваше това, мисис Плорниш не преставаше да клати глава, да си бърше очите и да разглежда стаята, спомняйки си миналото.

— А пък мистър Баптист — продължи мисис Плорниш, — какво ще прави той, като се научи, нито мога да си помисля, нито да си представя. Той отдавна щеше да дойде, бъдете уверен, ако да не отсъствуваше по ваша поверителна работа. С какво упорство само следи тази работа, просто отдих не знае — ей богу, — та му рекох: „Трябва учуди падрона“ — завърши по италиански мисис Плорниш.

Макар и да не беше самомнителна, мисис Плорниш смяташе, че е сглобила това тосканско изречение особено изящно. А пък мистър Плорниш не можа да скрие възторга си от нейните лингвистични способности.

— Но мисълта ми е, мистър Кленъм — продължи добрата женица, — че дори в нещастието все има нещо, за което да сме благодарни на бога, както, сигурна съм, и вие ще признаете. Понеже сме в тази стая, не е мъчно да се досетим какво е това нещо в сегашния случай. Наистина трябва да сме благодарни, че мис Дорит не е тук и не знае нищо.

Артър си помисли, че тя го изненада някак особено.

— Наистина — повтори мисис Плорниш, — нека благодарим на бога, че мис Дорит е далече оттук. Дано не чуе за това. Че ако беше тук, сър, да ви види — мисис Плорниш пак повтори, — да види вас така нещастен и злочест, сигурно любещото й сърце не би могло да издържи. Не мога да си представя нещо по-тежко за мис Дорит от това.

Този път в погледа на мисис Плорниш наред с приятелските чувства положително трепна и предизвикателство.

— Да! — каза тя. — И това показва колко е наблюдателен татко въпреки възрастта си, като ми каза днес следобед — нека Щастливият котидж ми е свидетел, че нито си измислям, нито преувеличавам. „Мери — казва, — трябва да се радваме, че мис Дорит не е тук да види това.“ Буквално с тези думи: „Много да се радваме, Мери, че мис Дорит не е тук да види това.“ А пък аз му казвам: „Татко — казвам, — прав си!“ Ето какво си проговорихме с татко — заключи мисис Плорниш като някой много точен свидетел, — тези думи си разменихме и нищо повече.

Мистър Плорниш, който беше по-лаконичен по природа, се възползува от паузата да намекне, че е вече време да оставят мистър Кленъм насаме. „Че нали знаеш, моето момиче — важно рече той, — аз разбирам от тези работи!“ — и после повтори няколко пъти това ценно изказване, като че ли съдържаше някаква велика, морална тайна. Най-после достойната двойка си отиде под ръка.

Малката Дорит, малката Дорит! Всички повтарят името й. Все малката Дорит!

За щастие и да е било някога така, сега вече бе свършено и по-добре, че беше. Да приемем, че го бе обичала и той бе разбрал и си бе позволил да я обикне, къде щеше да я изведе? Пак до това злочесто място! Нека се утешава с мисълта, че тя е свършила с това завинаги, че скоро ще се омъжи (смътни слухове за плановете на баща й в тази насока бяха стигнали до Двора на кървящото сърце заедно с новината за сватбата на сестра й) и че портите на Маршалси се бяха затворили завинаги за тези объркани възможности от онова време.

Милата малка Дорит!

Като обърна поглед назад към собствения си жалък живот, малката Дорит се оказа убежната му точка. Всичко в перспективата му водеше до невинната й фигура. Той бе пропътувал хиляди мили да стигне до нея; всички предишни тревожни надежди и съмнения се бяха разсеяли пред нея; тя беше в центъра на жизнените му интереси; тя беше завършекът на всичко хубаво и приятно в него; отвъд нея беше пустота и черно небе.

Така неспокоен, както през първата вечер, когато си легна между тези тъжни стени, той прекара нощта с такива мисли. В същото време младият Джон бе потънал в спокоен сън, след като бе съчинил и подредил на възглавницата си следния епитаф:

Глава XXVІІІ Появяване в Маршалси

Общественото мнение извън стените на затвора все по-силно потискаше Кленъм с течение на времето, та той не потърси приятелството на онези, които бяха между стените му, твърде тъжен, за да се сближи със стадото в двора, което се събираше, за да забрави грижите си; твърде резервиран и нещастен, за да се присъедини към жалките компании в кръчмата; той седеше в стаята си и се ползуваше с общо недоверие. Някои го считаха горделив, други — навъсен саможивец, трети се държеха презрително с него, защото го смятаха за слабохарактерно псе, което се измъчва, че има дългове. Всички страняха от него поради тези различни обвинения, особено поради последното, в което виждаха един вид измяна към самия Маршалси; и така той свикна скоро с уединението си и единственото му време за разходка остана вечерта, когато мъжете се събираха в клуба на песни, пиене и излияния на чувства и дворът оставаше на разположението на жените и децата.

Затворническият живот започна да му се отразява зле. Той съзнаваше, че безделничи, и падна духом. Запознат с влиянието на затворническия живот между четирите стени на същата тази стая, в която сега живееше, това съзнание го правеше да се бои от себе си. Като избягваше хорските погледи, той започна да бяга и от себе си и много се промени. Всеки можеше да види как черната сянка на затвора е паднала и върху него.

Един ден, десетина седмици след влизането му в затвора, когато се опитваше да чете, но не успяваше да откъсне мислите си от Маршалси, нечии стъпки спряха пред вратата му и нечия ръка почука. Той стана да отвори и един приятен глас му заговори:

— Как сте, мистър Кленъм? Дано не ви е неприятно посещението ми.

Беше веселият млад Барнакл, Фърдинънд. Той излъчваше добродушие и любезност, макар че непринуденото му и весело движение действуваше потискащо при контраста с мизерния затвор.

— Посещението ми ви изненада, мистър Кленъм — каза той и седна на стола, който Кленъм му подаде.

— Трябва да призная, че съм много изненадан.

— Не неприятно, надявам се?

— Разбира се, не.

— Благодаря. Искрено казано — каза любезният млад Барнакл, — крайно съжалявах, като се научих, че сте се видели принуден да се оттеглите временно тук, и надявам се (разбира се, говоря поверително, като между джентълмени), че това няма нищо общо с нашето учреждение?

— Вашето министерство ли?

— Нашето Министерство на разтакането.

— Не мога да обвиня това забележително учреждение за нито една от моите злополуки.

— Кълна се в живота си — каза оживеният млад Барнакл, — от сърце се радвам да чуя това. Много ми олекна. Щях така да съжалявам, ако нашето министерство е имало пръст в затруднението ви.

Кленъм отново го увери, че го освобождава от тази отговорност.

— Много добре! — рече Фърдинънд. — Щастлив съм, че е така. Малко се боях в себе си, че може да сме допринесли за задържането ви, защото, безсъмнено, за нещастие ни се случва да вършим и такива работи от време на време. Не ни е приятно, но ако хората сами влизат в кошарата — кой им е крив.

— Без да се съгласявам напълно с казаното от вас — отвърна мрачно Артър, — много съм ви задължен за интереса, който проявихте към мене.

— Но, моля ви се! Нашето министерство е най-безобидното учреждение — каза непринуденият млад Барнакл. — Ще кажете, че представляваме една шарлатания. Няма да отричам, но това е необходимо и без него не може. Не го ли виждате?

— Не — каза Кленъм.

— Вие разглеждате въпроса от неправилно гледище. А главното нещо е гледището. Погледнете на министерството ни от гледището, че искаме само да ни оставите на мира, и по-чудесно министерство няма да намерите никъде.

— Та вашето министерство затова ли съществува, за да си седи на мира? — запита Кленъм.

— Улучихте точно — отвърна Фърдинънд. — То съществува с нарочната цел да не закача нищо и никой да не го закача. Ето значението му. Ето за какво е. Разбира се, трябва да се спазва известна форма, че уж предназначението му е друго, но това е само формално. Но, боже мой, та ние самите не сме нищо друго освен форми! Помислете си само през колко от нашите формалности сте преминали! И не сте се доближили нито с една крачка до целта, нали?

— Не съм — каза Кленъм.

— Погледнете на нас от правилното гледище и ще видите, че си изпълняваме службата както трябва. Това е като игра на крикет. Публиката ни замеря с топки, а ние ги отбиваме.

Кленъм запита какво става със замерваните. Самодоволният млад Барнакл отговори, че се измаряли, пребивали ги до смърт, осакатявали ги, счупвали им гърбовете, измирали или се отдавали на други игри.

— Ето и това ме кара да се радвам — продължи той, — че нашето министерство не е имало пръст в задържането ви. А това много лесно можеше да се случи, защото, безспорно, понякога сме много злополучно учреждение за онези хора, които не ни оставят на мира. Мистър Кленъм, аз съм много откровен с вас. Зная, че между хора като нас няма нужда от резервираност. Такъв бях и когато за пръв път забелязах, че грешите, като не ни оставите на мира; защото видях, че ви липсва опит и сте оптимист и… малко наивен. Да не съм ви засегнал?

— Ни най-малко.

— Да, малко наивен. Затова ви съжалих и направих необичайно усилие да ви внуша (разбира се, не официално — аз никога не постъпвам официално, ако мога да го избягна), че на ваше място не бих си давал толкоз труд; вие обаче си дадохте труд и не сте престанали да си давате труд. Сега не се опитвайте вече.

— Вероятно няма да имам тази възможност — каза Кленъм.

— О, да, ще имате. Вие ще излезете оттук. Всички излизат оттук. Безкрайно много са начините да излезете оттук. Но не се връщайте отново при нас. Тази молба е втората цел на посещението ми. Моля ви, не се връщайте при нас! Честно слово — рече Фърдинънд с много приятелски и поверителен тон, — ще ми бъде много мъчно, ако не се поучите от миналото и не стоите настрана от нас.

— Ами изобретението? — запита Кленъм.

— Добри ми човече — отвърна Фърдинънд, — (извинете, че си позволявам това обръщение) никой не иска да знае за това изобретение и никой не дава пет пари за него.

— Никой в министерството ли, искате да кажете?

— Нито извън него. Всички са готови да намразят, да се надсмиват на всяко изобретение. Вие нямате представа колко много хора искат да бъдат оставени на мира. Нямате представа как самият гений на нацията ни (не обръщайте внимание на парламентарния ми език и не се дразнете), казвам, самият гений на нацията, се стреми да не го безпокоят. Вярвайте ми, мистър Кленъм — каза веселият млад Барнакл с най-приятен тон, — нашето министерство не е някакъв зъл исполин, че да го щурмувате с всички сили; то е просто вятърна мелница, която ви показва, като меле огромни количества плява, в коя посока вее националният вятър.

— Ако можех да повярвам това — каза Кленъм, — какво печално бъдеще би очаквало всички ни.

— Ох! Не говорете така! — отвърна Фърдинънд. — Така е много добре. Шарлатанията е нещо необходимо, всички я обичаме и не можем без нея. Малко шарлатания и малко рутина, и всичко си върви чудесно, само да го оставиш на мира.

След тази благонадеждна изповед за вярата си, като глава на изгряващите Барнакълци, родени от жена, вяра, следвана под форма на разни лозунги, които те напълно отричаха и в които не вярваха, Фърдинънд стана да си върви. Нищо не можеше да е по-приятно от искреното му и учтиво държание, приспособено към обстоятелствата на посещението с джентълменски усет.

— Ще бъде ли нескромно, ако запитам — каза той, когато Кленъм му подаде ръка с искрена благодарност за откровеността и добрината му — дали е вярно, че покойният, оплакван от всички Мърдл е причината за тази временна неприятност?

— Аз съм само един от многото, които той разори. Да.

— Трябва да е бил страшно умен човек — каза Фърдинънд Барнакл.

Артър замълча, тъй като не беше склонен да величае паметта на покойния.

— Изпечен разбойник, разбира се — продължи Фърдинънд, — но забележително умен! Не можеш да не се възхитиш от човека! Трябва да е бил голям майстор шарлатанин. Така добре познаваше хората… така знаеше да ги подмами… така добре ги използуваше.

Със свойствената му непринуденост той наистина изпадна във възторг.

— Дано — каза Артър — и той, и жертвите му послужат за предупреждение на други, да не се оставят да бъдат така добре използувани.

— Мили ми мистър Кленъм — изсмя се Фърдинънд, — наистина ли храните такава наивна надежда? Първият човек, който прояви такава огромна способност и такъв верен вкус към мошеничеството, ще има същия успех. Извинете, струва ми се, вие наистина нямате представа, че както пчелите се роят, така и хората се тълпят, като им биете някое старо тенеке — тук се крие цялата вещина на управляването им. Ако ли пък успеете да ги накарате да вярват, че тенекето е направено от скъпоценен метал, вече всичко е наред и в това именно се крие цялата сила на хора като нашия непрежалим покойник. Безсъмнено тук-таме се срещат изключения — учтиво рече Фърдинънд, — когато хора попадат в капана от по-добри подбуди — такъв пример имаме пред очите си, — но тези случаи не опровергават правилото. Сбогом! Надявам се, че при следната ни среща този облак ще се е разнесъл и слънцето отново ще е грейнало за вас. Не ме изпращайте. Много добре зная пътя. Сбогом!

С тези думи най-добрият и най-умният от всички Барнакълци слезе долу, премина с тананикане през портиерната, възседна коня си в предния двор и отиде на среща с благородния си роднина, който се нуждаеше от малко предварителна подготовка, за да може да даде сразителен отговор на някои сноби, които възнамеряваха да отправят въпроси на благородните Барнакълци относно умението им да ръководят държавните работи.

Сигурно се беше разминал с мистър Ръг на изхода, защото само две-три минути след излизането му този червеноглав господин изгря на вратата като позастарял феб.

— Как се чувствувате днес, сър? — запита мистър Ръг. — Няма ли нещичко, с което да мога да ви услужа, сър?

— Не, благодаря ви.

Мистър Ръг изпитваше удоволствие от объркани работи, както домакинята изпитва удоволствие да слага туршии и да прави консерви, или перачката от голямо пране, или боклукчията от пълни кофи с боклук, или както всеки професионалист, когато има да оправя каша.

— Все обикалям от време на време, сър — весело каза мистър Ръг, — да видя дали няма още някои закъснели призовки за арест, сър. А те валят като дъжд, сър. Повече от това няма накъде!

Той направи съобщението, като че ли поздравяваше Артър за радостно събитие, потриваше весело ръце и въртеше глава.

— Повече няма накъде! Истински порой. Аз не се отбивам често при вас, когато съм насам, защото зная, че не ви се иска да виждате хора, и ако имате нужда от мене, ще поръчате да ми кажат в портиерната. Аз съм тук, кажи-речи, всеки ден, сър. Дали ще е удобно, сър — запита с умолителен глас мистър Ръг, — да направя една забележка?

— Толкова удобно, колкото всеки друг път.

— Хм! Общественото мнение, сър — каза мистър Ръг, — се занимава много с вас!

— Не се съмнявам.

— Не би ли било препоръчително, сър — каза мистър Ръг с още по-умолителен тон, — да направите сега, в края на краищата, една малка отстъпка пред общественото мнение? Всички правим отстъпки по едни или друг начин. Всъщност длъжни сме да ги правим.

— Не мога да се примиря с това, мистър Ръг, и не очаквам, че някога ще се примиря.

— Не говорете така, сър, не говорете така. Разноските по преместването ви в Кралския затвор са почти нищожни и ако общественото мнение счита, че трябва да бъдете там, то… наистина…

— Мисля, че вече установихте, мистър Ръг — каза Артър, — че решението ми да остана тук е въпрос на вкус.

— Е, да! Да, сър! Но добър вкус ли е, това добър вкус ли е? Там е въпросът! — Мистър Ръг говореше така увещателно, че беше просто трогателен. — За малко щях да кажа: а това добри подбуди ли са? Делото ви е крупно и стоенето ви тук, където човек може да стигне за дълг от една-две лири, се счита неотговарящо на вашата личност! И наистина не отговаря. Не мога да ви изброя, сър, на колко много места чух да се говори за това. Снощи чух коментарии в един салон, където, ако не се отбивах от време на време и аз самият, бих рекъл, че се събират най-отбраните юридически среди — там именно чух коментарии по ваш адрес, от които ми стана мъчно. Заболя ме заради вас. А ето и тази сутрин на закуска дъщеря ми (жена, ще кажете, да, но все пак има усет за такива работи, и дори с малко личен опит, като тъжителка в делото Ръг и Бокинз) прояви голямо удивление; голямо удивление. Е, при тези обстоятелства и като си помислим, че никой от нас не може да се издигне напълно над общественото мнение, една незначителна отстъпка пред това мнение не би ли била… хайде, сър — продължи Ръг, — да приемем най-слабия аргумент и да кажем просто: една любезност?

Мислите на Артър отново се бяха отнесли към малката Дорит и въпросът остана без отговор.

— А колкото за мене самия, сър — продължи мистър Ръг с надежда, че красноречието му е разколебало Кленъм, — мой принцип е да не гледам своя интерес, когато се отнася до предпочитанията на клиента ми. Но като имам пред вид вашата вродена деликатност и изобщо услужливостта ви, ще повторя, че предпочитам да сте в Кралския затвор. Вашето дело повдигна много шум; такова дело прави чест на адвоката му и аз ще се чувствувам по-добре поставен пред колегите си, ако отидете в Кралския затвор. Но не се ръководете от това, сър. Аз просто споменах факта.

Вниманието на затворника бе станало така разсеяно в уединението и апатията му и така бе свикнало да общува само с една безмълвна фигура между четирите вечно намръщени стени, че Кленъм едва се отърси от своя унес, погледна мистър Ръг, припомни си нишката на разговора и рече бързо:

— Не съм променил, няма и да променя решението си. Моля, престанете, престанете!

Без да скрива раздразнението и обидата си, мистър Ръг отговори:

— О! Разбира се, сър. Зная, че превиших обязаностите си, като ви предложих горното. Но наистина, като чух да се говори на няколко места, и то в много добро общество, че макар и подходящ за чужденци, Маршалси съвсем не е достоен за един истински англичанин, на когото славните свободи на островното му отечество позволяват да се премести в Кралския затвор, помислих си, че трябва да изляза от професионалните рамки и да ви го кажа. Аз самият — добави мистър Ръг — нямам мнение по въпроса.

— Много добре — отвърна Артър.

— Никакво мнение, сър! — каза мистър Ръг. — Ако имах, не бих се съгласил един благороден джентълмен на кон да посети мой клиент в такова място. Но това не ми влиза в работата. Ако имах свое мнение, бих пожелал да имам власт да кажа на един друг джентълмен във военно облекло, който сега чака в портиерната, че моят клиент никога не е смятал да остава тук и че скоро ще бъде преместен на по-добро място. Но моята роля — като професионална машина — е ясна: всичко това не ми влиза в работа. Ще благоволите ли да приемете този джентълмен, сър?

— Който чака да го приема ли, казахте?

— Наистина си позволих тази непрофесионална волност, сър. Като чу, че съм ваш професионален съветник, той отказа да влезе, преди да съм изпълнил много ограничените си професионални функции. За щастие — саркастично рече мистър Ръг — не си превиших чак дотам правата, че да запитам джентълмена за името му.

— Предполагам, че не ми остава друго, освен да го приема — въздъхна тежко Кленъм.

— Значи, ще благоволите, сър? — отвърна Ръг. — Удостоен ли съм с нареждането ви да предам това на господина, като излизам? Удостоен ли съм? Благодаря, сър. Аз ви оставям.

И той напусна Кленъм възмутен.

Господинът във военна униформа така слабо бе раздразнил любопитството на Кленъм при сегашното му душевно състояние, че върху него вече бе започнало да пада черното було на забравата, което замъгляваше паметта му сега, когато тежки стъпки по стълбите го накараха да се опомни. Те се качваха бързо и леко и все пак и в стъпката, и в тропота се чувствуваше нещо обидно. Когато за миг се спряха пред вратата, той не можеше да си спомни къде бе чувал тези особени стъпки, макар че му се струваха познати. Всъщност той има само миг да помисли. Вратата се отвори с трясък и на прага застана изчезналият Бландоа, причина за толкова тревоги.

— Salve, другарю затворник! — рече той. — Изглежда, че съм ви нужен. Ето ме!

Преди Артър да може да му проговори, занемял от почуда и възмущение, Кавалето го последва в стаята. Мистър Панкс пък последва Кавалето. Нито един от тях не бе идвал, откакто настоящият й обитател бе влязъл във владение. Мистър Панкс, запъхтян, се промъкна до прозореца, сложи шапката си на земята, разроши косата си с две ръце и скръсти ръце като човек, който си почива след тежък дневен труд. Без да сваля очи от омразния си стар другар, мистър Баптист тихо седна на пода с опрян на вратата гръб и прихванал глезените си с ръце: позата (само че сега тя изразяваше напрегната бдителност), в която през едно горещо марсилско утро бе седял пред същия човек в друг, още по-мрачен затвор.

— Научавам от показанията на тези двама безумци — каза monsieur Бландоа, иначе Лание, иначе Риго, — че съм ви нужен, братко затворник. Ето ме!

Като хвърли презрителен поглед към леглото, което беше оправено за през деня, той се облегна на него да си почине, без да си сваля шапката, и застана предизвикателно отпуснато, с ръце в джобовете.

— Вие, зловещи разбойнико! — рече Артър. — Вие умишлено сте хвърлили страшно подозрение над майчината ми къща. Защо направихте това? Какво ви подтикна към тази сатанинска измислица?

След като го погледа навъсено няколко мига, monsieur Риго се изсмя.

— Чуйте благородния джентълмен! Слушайте, всички, това олицетворение на добродетели! Но внимавайте, внимавайте! Може би се излагате малко с вашия гняв. Свещени небеса! Възможно е.

— Сеньоре — намеси се Кавалето, като също се обърна към Артър. — Изслушайте ме, преди да започнете. Получих нареждането ви да го намеря — Риго, нали?

— Вярно.

— И, съответствователно, най-първо отивам аз (мисис Плорниш щеше много да се засегне, ако се опитаха да я убедят, че това удължение на наречията е главната грешка в английския му език) между моите съотечественици. Питам ги какви чужденци са пристигнали в Лондон. После отивам между французите. После между германците. И всички ми разказват. По-голямата част от нас познава останалите и те всички ми казват, каквото знаят. Но нито един не можа да ми каже нещо за него, за Риго. Петнадесет пъти — каза Кавалето и така бързо замахна три пъти с лявата си ръка, разперил пръсти, че зрението едва можеше да проследи жеста. — Питам за него навсякъде, където ходят чужденци; петнадесет пъти — и пак повтори същия бърз жест — и никой не знае нищо. Но!…

При тази многозначителна италианска пауза при думата „но“ той заклати леко и предупредително десния си показалец.

— Но! След като дълго време не можах да открия, че той е тук в Лондон, идва един и ми казва за някакъв войник с бяла коса — е? — не коса като тази, той има сега, а бяла — който живее на едно място уединено, тайнствено място. Но — нова пауза пред думата — който понякога следобед излиза и пуши. Необходимо е, както казват в Италия (и както добре им е известно, бедничките), трябва да имаш търпение. Аз имам търпение. Разпитвам за това място. Едни казват — тук, други — там. Е, добре! Но не е нито тук, нито там. Аз чакам търпеливисимо. Най-после го намирам. Тогава се скривам и наблюдавам, докато той се разхожда и пуши. Той е войник с посивяла коса… Но… — последва много изразителна пауза и силно размахване на показалеца — той е същевременно човекът, когото виждате.

Интересно беше, че свикнал да се подчинява на този човек, който му се бе наложил, той и сега се поклони смутено на Риго.

— И така, синьоре! — в заключение извика той към Артър. — Зачаках добър случай. Написах няколко думи на синьор Панко — мистър Панкс погледна учудено, като чу новото си име — да ми дойде на помощ. Показах му, на синьор Панко, Риго, който често седеше на прозореца, и той се съгласи да караули през деня. Нощно време спях пред вратата на къщата. Най-после влязохме, едва този днес, и сега го виждате! Тъй като не искаше да влезе в присъствието на знаменития адвокате — мистър Баптист направи тази чест на мистър Ръг, — ние двамата го чакахме долу, а синьор Панко караулеше на улицата.

Като изслуша разказа, Артър погледна към нахалното и злобно лице на мерзавеца. Когато очите им се срещнаха, носът увисна към мустаците, а мустаците се вирнаха към носа. Когато носът и мустаците отново заеха местата си, monsieur Риго няколко пъти щракна силно пръсти и се наклони към Артър, като че ли това бяха снаряди, които изстрелваше в лицето му.

— Е, философе! — рече Риго. — Какво искате сега от мене?

— Искам да зная — отвърна Артър, без да скрива отвращението си, — как се осмелявате да поставяте майчината ми къща под подозрение в убийство?

— Как се осмелявам? — извика Риго. — Хо, хо! Чуйте го! Как се осмелявам! Та осмеляване ли е това? Ей богу, момченцето ми, малко си нахално!

— Аз искам това подозрение да се премахне — извика Артър. — Вие ще бъдете отведени там публично. Искам също да зная каква работа имахте там, когато страшно ми се искаше да ви хвърля надолу по стълбите. Не ми се мръщете, човече! Достатъчно вече се проявихте пред мене, за да разбера, че сте побойник и подлец. Не съм чак дотолкоз паднал духом в това проклето място, че да не мога да ви кажа тази проста истина, която ви е така добре позната.

Пребледнял чак до устните, Риго си приглади мустаците и измърмори:

— Ей богу, момченцето ми, ти излагаш малко милейди, уважаемата ти майка. — Тук той като че ли се поколеба за миг как да постъпи. Колебанието му обаче скоро премина. Той седна със застрашителна важност и рече:

— Донесете ми бутилка вино. Тук може да се купи вино. Изпратете един от вашите безумци да ми вземе бутилка вино. Няма да говоря без бутилка вино. Хайде! Да или не?

— Донеси му, каквото иска, Кавалето — презрително рече Артър и подаде парите.

— Контрабандистко животно — добави Риго, — донеси порто! Ще пия само порто, порто!

Тъй като контрабандисткото животно обаче увери всички присъствуващи с многозначителния жест на показалеца си, че той категорично отказва да напусне поста си до вратата, синьор Панко предложи услугите си. Той скоро се завърна с бутилката вино, която поради обичая на заведението, който произтичаше от липса на тирбушон между колежаните (освен липсата на още много други неща), беше вече отворена:

— Безумецо! Голяма чаша — рече Риго.

Синьор Панко сложи един стакан отпреде му и едва се сдържа да не му го запрати по главата.

— Ха, ха! — надуто се изсмя Риго. — Джентълменът си остава джентълмен! Джентълмен съм се родил, джентълмен ще си умра! Но дявол да го вземе! Смятам, че на джентълмена се прислужва! Моя характерна черта е да ми прислужват!

При тези думи той вече бе налял стакана и веднага го изпразни.

— Ха! — млясна уста той. — Не е от старите затворници този! По вида ви съдя, храбри сър, че от затворническия живот кръвта ви ще улегне много по-бързо, отколкото това буйно вино. Вие вече се размеквате — отслабнали сте, пребледнели. Поздравявам ви!

Той обърна още един стакан, като го вдигна високо преди и след това, за да покаже малката си бяла ръка.

— Сега на работа — продължи тогава, — на разговор. Вие се проявихте по-свободен в приказките, отколкото сте физически, сър.

— Аз използувах тази свобода да ви кажа нещо, което сам знаете много добре. Вие сам знаете, както знаем и всички, че сте нещо много по-лошо от мерзавец и нахал.

— Прибавете, но винаги джентълмен, а другото не важи. Освен това в това отношение по останалото всички си приличаме. Ето например вие и да се убиете, пак не можете да бъдете джентълмен; аз пък да се убия, не мога да не бъда такъв. Каква голяма разлика! Сега да продължим. Думите, сър, никога не изменят нито картите, нито заровете. Това известно ли ви е? Известно? Знайте тогава, че и аз играя една игра, и думите не могат да я променят.

Сега, когато пред него беше Кавалето и той разбра, че историята му е вече известна — той свали маската си и показа истинското си лице на долнопробен мерзавец.

— Не, синко — подхвана той и щракна пръсти, — аз ще си изиграя играта докрай въпреки приказките ви и кълна се в тялото и душата си, ще я спечеля! Вие искате да узнаете защо изиграх този малък номер, който вие прекъснахте? Е, добре, знайте тогава, че имах и все още имам — разбирате ли ме? — имам един артикул, който искам да продам на милейди, уважаемата ви майка. Описах ценния си артикул и обявих цената му. Но когато започна пазарлъкът, вашата удивителна майка беше малко прекалено спокойна, непреклонна, невъзмутима — истинска статуя. Най-после прекрасната ви майка ме раздразни. За да внеса малко разнообразие в положението си и да се позабавлявам — ами, разбира се! Какъв джентълмен ще съм, ако не се забавлявам на чужд гръб?! — хрумна ми щастливата мисъл да изчезна. Мисъл, видите ли, която вашата специфична майка и моят Флинтуинч щяха на драго сърце да проведат в изпълнение. Е! Де, де, де! Не ме гледайте така извисоко. Повтарям: на драго сърце, крайно доволни, възхитени! Достатъчно силно ли се изразявам?

Той плисна на земята утайката от чашата си, така че почти изпръска Кавалето. Това като че ли отново насочи вниманието му към него. Тогава остави чашата си и рече:

— Няма сам да я пълня. Е, какво! Роден съм да ми служат. Ела насам, Кавалето, и налей!

Дребният италианец погледна Кленъм, чиито очи следяха Риго, и като не срещна никаква забрана, стана от пода и наля вино в чашата. От една страна, този жест съчетаваше старото му покорство, примесено с някакво чувство за хумор и борбата между това чувство и някаква потисната ярост, която можеше да избухне всеки миг (което джентълменът по рождение като че ли усещаше, защото го следеше със зорко око), а, от друга страна, преобладаващото му желание отново да си седне на пода в предишната добродушна, безгрижна поза; всичко това представляваше забележителна комбинация за характера му.

— Тази щастлива идея, мой смели сър — подхвана Риго, след като изпи чашата, — беше щастлива по няколко причини. Мене тя забавляваше, на милата ви майка и на Флинтуинч създаваше грижи, вас страшно измъчваше (наградата ми за урока по джентълменско държание) и внушаваше на всички любезни заинтересовани лица, че вашият предан слуга е човек, от когото трябва да се боите! Ей богу, да се боите! Нещо повече: може би щеше да вразуми милейди, майка ви, и под натиска на подозрението, което мъдростта ви призна, може би щеше най-после да се съгласи да обяви във вестника, без да дава име, че трудностите по известен договор ще бъдат отстранени с появяването на главния участник в договора. Може би щеше, а може би не щеше. Но вие развалихте работата. Сега какво ще кажете? Какво искате?

Кленъм никога не бе почувствувал така силно, че е окован във вериги, както сега, когато виждаше този човек пред очите си и не можеше да отиде с него до къщата на майка си. Обръчът на неразгадаемите му трудности и опасения се стягаше около тях точно когато той не можеше да си мръдне и пръста.

— Може би, приятелю мой, философе, добродетелни човече, глупако или какъвто и да сте — каза Риго и спря да пие, за да погледне през чашата с ужасната си усмивка, — може би щяхте да сторите по-добре да ме бяхте оставили на мира.

— Не! Сега поне стана известно, че сте жив и невредим — рече Кленъм. — Поне от тези двама свидетели не можете да избягате, а те могат да ви представят пред кои да е власти или пред стотици хора!

— Но няма да ме представят пред никого — рече Риго и пак щракна пръсти с тържествуваща закана. — Вървете по дяволите с вашите свидетели! По дяволите и с вашето представяне! Сам вървете по дяволите! Какво! Ами не зная ли и аз нещо срещу това? А нямам ли и артикул за продаване… срещу това? Пфу, бедното длъжниче! Вие ми развалихте работата. От мен да мине! Ами после? Какво остава? За вас нищо; за мене всичко. Да ме покажете пред света? Това ли искате? Та аз сам ще се покажа, но не така бързо. Контрабандист! Дай ми писалка, мастило и хартия.

Кавалето стана като преди и ги сложи пред него както преди. Риго помисли малко, усмихнат гадно, после написа и прочете следното на висок глас:

Като свърши посланието, Риго го сгъна и го подхвърли с театрален жест в краката на Кленъм.

— Хей, там, вие! Като става дума за представяне, я нека някой представи това на адреса му и да представи отговора тук.

— Кавалето — каза Артър. — Вземи писмото на този човек, моля ти се.

Но Кавалето пак направи многозначителен знак с пръсти, за да покаже, че постът му е до вратата да пази Риго, след като си бе дал толкова труд да го издири, и че службата му е да си седи на пода, облегнал гръб на вратата, да гледа Риго и да си държи глезените — така че синьор Панко пак предложи услугите си. Предложението му бе прието и Кавалето му позволи да отвори вратата достатъчно широко, за да се промъкне навън, и веднага я затвори след него.

— Докоснете ме с пръст, засегнете ме с някой епитет, оспорете превъзходството ми над вас, както съм седнал тук и си пия виното за мое удоволствие — каза Риго, — и аз ще последвам писмото и ще отменя неделния срок. Вие ме искахте?! Сега ме имате! Как ви харесвам?

— Вие знаете — отвърна Кленъм с горчиво съзнание за безпомощността си, — че когато ви търсех, не бях затворник.

— Вървете по дяволите и вие, и затворът ви — възрази Риго, спокойно извади от джоба си кутия с необходимите неща за свиване на цигари и сви няколко с пъргавите си пръсти. — Пет пари не давам ни за единия, ни за другия. Контрабандист! Огън!

Кавалето отново се надигна и му подаде, каквото иска. Имаше нещо ужасно в безшумната ловкост на студените му бели ръце с гъвкавите пръсти, които леко се увиваха и преплитаха един друг като змии. Кленъм не можа да се сдържи да не потръпне вътрешно, като че ли гледаше цяло гнездо от тези гадини.

— Хей, прасе! — извика силно Риго, като че ли Кавалето беше италиански кон или муле и той го подканяше да върви. — Какво ще кажеш? Мръсният стар затвор не изглеждаше ли почтен в сравнение с този? Имаше нещо внушително в онези решетки и камъни. То беше затвор за мъже. А този? Пфу! Болница за малоумни!

Той запуши цигарата си и грозната му усмивка бе така замръзнала на лицето му, че изглеждаше, като че ли пушеше с човката на носа си, а не с устата, като фантастична фигура на вещица. Като запали втора цигара от димящата угарка на първата, той рече на Кленъм:

— Трябва да се прекара някак времето, докато се върне смахнатият. Нека поговорим. Не може да се пие силно вино цял ден, иначе бих поискал втора бутилка. Е, няма що, красавица е, сър. Макар и не съвсем по мой вкус, все пак, гръм и мълния, красива е! Поздравявам ви за вкуса.

— Нито зная, нито искам да зная за кого става дума — рече Кленъм.

— Della bella Gowana, сър, както казват в Италия за мисис Гауън, красивата мисис Гауън.

— Да, мисля, че вие сте били… прислужник на мъжа й?

— Сър? Прислужник? Вие сте нахален! Приятел!

— Всичките си приятели ли продавате?

Риго извади цигарата от устата си и го изгледа с мигновена проява на изненада. Обаче веднага я върна обратно и рече хладнокръвно:

— Продавам всичко, което има добра цена. А от какво живеят вашите адвокати, политици, интриганти, вашите борсаджии? От какво живеете вие? Как стигнахте дотук? Не сте ли продали никакви приятели? Света Дево! Струва ми се, че сте!

Кленъм извърна глава към прозореца и остана загледан в стената.

— Така е, сър — каза Риго, — обществото продава себе си и продава и мене; а пък аз продавам обществото. Виждам, че познавате още една дама. Също красавица. Със силен характер. Чакайте! Как се казваше? Уейд.

Той не получи отговор, но лесно можа да разбере, че е улучил.

— Да — продължи той, — тази красива дама със силен характер ме заговаря на улицата и аз не оставам безчувствен. Отвръщам й. Тази красива дама със силен характер ми прави честта да ми се довери: „Изпитвам любопитство и страдам. Вие не сте по-честен от другите, предполагам.“ Аз казвам: „Madame, джентълмен по рождение — джентълмен до смъртта; но не по-честен от обикновеното. Презирам тази глупава фантазия.“ Тогава тя ми отговаря с този комплимент: „Разликата между вас и останалите е, че вие си признавате“. Защото тя познава обществото. Приемам поздравленията й галантно и учтиво. Учтивост и една доза галантност са присъщи на характера ми. Тогава тя прави едно предложение фактически, че ни е виждала често заедно; че повидимому в този момент аз с домашната котка, семейният приятел; че любопитството и мъката й събуждат у нея желание да знае къде ходят, как живеят, доколко красивата Гауън е обичана, как мислят за красивата Гауън и така нататък. Тя не е богата, но предлага известно възнаграждение за дребните грижи и безпокойства, свързани с известни услуги. И аз любезно — любезността е присъща на характера ми — приемам предложението. О, да! Такъв е светът. Това е модерно.

Макар че Кленъм стоеше гърбом към него, докато той говореше, и остана така до края на срещата, искрящите, така приближени едно до друго очи не слизаха от него и сигурно по самото държание на главата той схващаше, че всичко, което казваше с дръзкото си самохвалство, вече беше известно на Кленъм.

— Ух! Красивата Gowana! — рече той и запали трета цигара така внимателно, като че ли и най-лекото подухване ще я угаси. — Очарователна, но неразумна! Защото не беше хубаво от страна на красивата Gowana да прикрива мистериозно в спалнята си, в планината, писма от стари любовници, та съпругът й да не ги намери. Не, не, не беше красиво. Gowana сгреши тук.

— Ох, как бих желал — извика високо Артър — Панкс да се върне по-скоро, защото този човек скверни стаята с присъствието си.

— А! Но той ще преуспее и тук, както и навсякъде — екзалтирано каза Риго и щракна пръсти. — Винаги е преуспявал и вечно ще преуспява.

И като се изпъна на единствените три стола освен онзи, на който седеше Кленъм, той запя и се заудря по гърдите като галантния пътник от песента:

— Пей припева, свиня! Някога ти го пееше в другия затвор. Запей и сега! Или, кълна се във всички светии, пребити с камъни, че ще се обидя и ще направя компромис с джентълменското си държание и тогава някои хора, които още не са мъртви, ще съжаляват, че не са ги пребили заедно със светците.

Донякъде поради стария навик на покорство, отчасти защото, ако не го направи, може да навреди на благодетеля си и донякъде защото му бе все едно дали ще пее, или не, този път Кавалето подхвана припева. Риго се изсмя и запуши със затворени очи.

Мина още половин час, преди да чуят стъпките на мистър Панкс по стълбите, но разстоянието се стори на Кленъм безкрайно дълго. Стъпките му бяха придружени от още едни стъпки и когато Кавалето отвори вратата, в стаята влязоха мистър Панкс и мистър Флинтуинч. Последният едва влезе, и Риго се хвърли да го прегърне бурно.

— Как се чувствувате, сър? — каза Флинтуинч, щом можа да се освободи от прегръдката, което направи, без много да се церемони. — Благодаря, стига вече; стига ми толкова. — Това се отнасяше към опасността от нови нежности от страна на намерения му приятел.

— Е, Артър, помниш ли какво ти казах за спящите и изчезналите кучета? Виждаш, че думите ми се сбъднаха.

Той си остана невъзмутим, както винаги, и огледа стаята, като клатеше поучително глава.

— Значи, това е затворът Маршалси за длъжниците! — каза мистър Флинтуинч. — Ха! Ти си изкара свинете на много слаб пазар, Артър!

Ако Артър беше търпелив, Риго не беше. Той улови малкия си Флинтуинч за реверите с груба закачливост и извика:

— По дяволите и пазара, и свинете, и свинарят! Хайде! Давай ми отговора на писмото.

— Ако ви е удобно да ме пуснете за миг, сър — отвърна Флинтуинч, — първо ще предам на мистър Артър една бележка за него.

И той я подаде. Тя беше с майчиния му осакатен почерк и съдържаше само тези думи:

Кленъм прочете мълчаливо бележката два пъти и после я скъса. Междувременно Риго се качи върху един стол и седна на облегалката му, стъпил с крака на седалището.

— Сега, красавецо Флинтуинч — каза той, след като бележката бе скъсана, — отговора на писмото ми!

— Мисис Кленъм не написа нищо, мистър Бландоа, защото ръцете й са схванати, и тя мисли, че е все едно, ако го изпрати по мене устно. — Мистър Флинтуинч изрече думите неохотно, като че ли гърлото му бе ръждясало, та ги теглеше с тирбушон. — Тя ви поздравява и казва, че, общо взето, намира предложението ви разумно и го приема, но същевременно държи на еднонеделния срок.

Monsieur Риго избухна в смях, слезе от стола и рече:

— Добре! Отивам да си търся хотел! Хайде, свиньо — добави той. — Досега ти ме придружаваше против волята ми, сега ще ме придружаваш против твоята воля. Казвам ви, мои малки влечуги, че съм роден да ми служат. Тази седмица искам да ми служи този контрабандист.

В отговор на въпросителния поглед на Кавалето Кленъм му каза да върви, но добави на висок глас: „Ако не се боиш от него.“ Кавалето размаха пръст в знак на отрицание.

— Не, господарю, сега вече не се боя от него, защото не крия секретаментно, че някога ми е бил другар.

Риго не обърна внимание на нито една от забележките, докато не запали и последната си цигара, и се приготви да си върви.

— „Не се бои от него“ — каза той и ги изгледа всичките. — Уф! Деца мои, бебета, куклички, всички се боите от него. Тук го черпите бутилка вино; там му давате храна, вино и квартира; не смеете да го докоснете нито с пръст, нито с дума! Не! Той е роден да тържествува! Уф!

С този припев на уста, приложен към него самия, той излезе напето от стаята, последван от Кавалето, когото може би взе да му служи, защото твърде добре знаеше, че няма лесно да се отърве от него. Мистър Флинтуинч си почеса брадата, огледа стаята, отправи няколко остри критики към пазара на свинете, кимна с глава към Артър и ги последва. Мистър Панкс, смазан от разкаяние, също ги последва, след като внимателно изслуша няколко тайни поръчения на Артър и му пошушна, че няма да го изостави и ще изведе работата докрай.

Затворникът остана отново сам и се почувствува по-презрян, по-пренебрегнат, по-безпомощен, изобщо по-нещастен и изпаднал от всякога.

Глава XXІX Подкрепа в Маршалси

Мъчителното безпокойство и угризенията на съвестта са лоши другари в затвора. Мрачни размисли и оскъдна почивка през нощта не могат да въоръжат човека за борба против нещастието. На следващата сутрин Кленъм почувствува, че здравето му се разклаща, както вече бе разклатен и духом, и че тежестта, под която се огъваше, вече го събаря.

Нощ след нощ той се надигаше от страдалческото си легло към дванадесет или един часа и седеше на прозореца, загледан в мъжделивите лампи на двора, в очакване на първите бледи предвестници на деня, цели часове преди те да се покажат. Тази нощ дори не можа да намери сили да се съблече.

Някакво парливо неспокойство, мъчително отвращение от затвора и увереност, че сърцето му ще се пръсне и той ще умре тук, го караха да страда неописуемо. Ужасът и омразата му към това място станаха така силни, че просто с мъка си поемаше дъха. Понякога така силно чувствуваше това душене, че заставаше на прозореца, стиснал задъхан гърлото си. Същевременно изпитваше такава жажда за друг въздух, такъв копнеж да бъде отвъд тези безчувствени пусти стени, че се боеше да не полудее.

Много други затворници бяха изпадали в същото състояние преди него, но и у тях, както и у него, силата и издръжливостта се изтощаваха. У него то трая две нощи и един ден. Мъката му се връщаше на пристъпи, но те ставаха все по-слаби и по-редки. Настъпи спокойствието на отчаянието и към средата на седмицата той отпадна съвсем, измъчван от слаба бавна треска.

Тъй като Кавалето и Панкс бяха надалече, застрашаваха го само посещенията на мистър и мисис Плорниш. Той се тревожеше да не би достойната двойка да дойде, а в това болезнено състояние на нервите искаше да бъде оставен на спокойствие и не желаеше никой да го види така сломен и слаб. Затова написа писъмце на мисис Плорниш, в което се представи много зает с работите си и принуден по тази причина да се лиши за известно време от удоволствието да вижда добродушното й лице. А колкото за младия Джон, който се отбиваше всеки ден, щом свършеше дежурството си, за да попита дали може да му услужи с нещо, Кленъм винаги се преструваше, че пише, и отговаряше весело, че не се нуждае от нищо. Предметът на единствения им дълъг разговор вече не се засягаше, но през всички тези фази на нещастието му той не излизаше от ума на Кленъм.

Шестият ден на уговорената седмица беше влажен, топъл и мъглив. В задушната атмосфера като че ли беднотията, запуснатостта и мръсотията на затвора се засилваха. Измъчван от главоболие и с натежало сърце, Кленъм остана буден цялата нощ, заслушан в плющенето на дъжда по плочника на двора, и си представяше как тихо пада той на полето. Размазан обръч от жълта мъглявина се бе издигнал на небето вместо слънце и Кленъм наблюдаваше петното, което той остави на стената му като къс от дрипите на затвора. Той чу отварянето на портите и шляпането на обути в скъсани обувки крака, които бяха чакали да влязат, и метенето, помпането на вода, движението, което възвестяваше утрото в затвора, започна. Той беше така болен и слаб, че трябваше да си почива много пъти, докато се измие; най-после допълзя до стола си край отворения прозорец и задряма там, докато старицата, която подреждаше стаята му, си вършеше сутрешната работа.

Изтощен от липса на сън и храна (той бе загубил и апетита, и вкуса си), два-три пъти през нощта усети, че се унася в бълнуване. В топлия вятър му се счуваха откъслеци от мелодии и песни, които знаеше, че са измама на слуха. Сега, когато задрямваше от изтощение, ги чу отново; чу гласове, които му говореха, и той им отговори и се стресна.

Потънал в дрямка или сън, той не можеше да си даде сметка за времето, така че минутата можеше да е цял час, а часът минута; в това състояние му се стори, че е в градина с цветя и полъхът на влажен топъл ветрец донасяше аромата им до него. Трябваше да направи голямо усилие, за да повдигне глава и разбере какво е това, така че впечатлението бе започнало да му досажда, когато се насили да погледне. Тогава до чаената чаша на масата си видя букет от цветя — редки и прекрасни цветя.

Те му се видяха по-красиви от всичко на света. Той взе цветята и вдъхна аромата им, после ги допря до горещата си глава, сложи ги на масата и разпери изгорелите си от треска ръце към тях, както разперваме премръзналите си пръсти пред огъня, за да ги съживим. Едва след като им се порадва известно време, Кленъм се запита кой ги е изпратил и отвори вратата да попита жената, която сигурно ги бе сложила там, как са попаднали в ръцете й. Тя си бе отишла, и сигурно отдавна, защото чаят, който бе сложила на масата, бе вече изстинал. Той се опита да пийне малко, но не можа да понесе миризмата му; тогава отново допълзя до отворения прозорец и сложи цветята на старата кръгла масичка.

Като се съвзе от премаляването, причинено от движението из стаята, той отново изпадна в предишното си състояние. Пак му се стори, че чува една от нощните мелодии, когато вратата на стаята му се отвори тихичко и след малко до нея застана мълчалива фигура с черно наметало. После тя свали наметалото си и му се стори, че вижда малката Дорит в старата си износена рокля. Стори му се, че тя се разтрепера, плесна ръце, усмихна се и се обля в сълзи.

Той се събуди и извика. И тогава в любещото и скъпо лице, в тези натъжени и пълни със състрадание очи като в огледало той видя колко се е променил; тя се приближи до него и като положи ръце на гърдите му, за да му попречи да стане, коленичи на пода в краката му и повдигна устни да го целуне, а сълзите й капеха по него, както небесният дъжд бе капал върху цветята, и малката Дорит в живия си образ го повика на име.

— О, мой най-добър приятелю! Скъпи мистър Кленъм, не искам да ви гледам да плачете! Освен ако плачете от радост, че ме виждате. Дано да е така. Собственото ви бедно дете се завърна!

Така вярна, нежна и неразглезена от богатството! Каква ангелска утеха и каква искреност имаше и в тона на гласа й, и в блясъка на очите й, и в допира на ръцете й!

Когато той я прегърна, тя му рече:

— Никой не ми каза, че сте болен — и като го прегърна нежно през врата, склони главата му на гърдите си, сложи другата си ръка на главата му, облегна бузата си на нея и започна да го гали с такава любов и, бог е свидетел, така невинно, както някога бе галила баща си в същата стая, а тя беше още детенце и сама се нуждаеше от всичката грижа, която полагаше към другите.

Когато можа да проговори, той рече:

— Възможно ли е да сте дошли при мене? И то в тази дреха?

— Надявах се, че ще ви се харесам много повече в тази дреха, отколкото в коя да е друга. Винаги я пазех при себе си, да ми напомня, макар че не се нуждаех от напомняне. Но аз не съм сама, с мене е и старата ми приятелка.

Той се огледа и видя Меги в голямото й боне, което отдавна не бе носила, с кошница в ръка, както някога, и ухилена до уши.

— Едва снощи пристигнах с брат си в Лондон. Щом пристигнахме, изпратих известие на мисис Плорниш, за да разбера нещо за вас и да ви съобщят, че съм дошла. Тогава чух, че сте тук. Мислихте ли случайно за мене нощес? Искаше ми се да вярвам, че сте мислили. Аз мислех за вас с такава тревога в душата, че нощта ми се стори безкрайна.

— Мислех за вас… — Той не знаеше как да я нарече. Тя веднага забеляза това.

— Вие още не сте ме назовали с истинското ми име. Вие знаете кое е то за вас.

— Мислех за вас, малка Дорит, всеки ден, всеки час, всеки миг, откакто съм тук.

— Наистина ли? Мислехте ли наистина?

Той видя светналото й от възторг лице и огъня, който го обжари, и почувствува свян. Той, разбитият, фалирал, болен, опозорен затворник!

— Аз бях тук, преди да отворят портите, но се боях да дойда направо при вас. Отначало бих ви нанесла повече вреда, отколкото полза, защото затворът ми е толкова познат, и в същото време така чужд, и той ми навея толкова спомени за бедния ми баща и за вас, че не можах да надвия вълнението си. Но ние отидохме при мистър Чивъри, преди да дойдем до портата, и той ни пусна да влезем и ни заведе в Джоновата стая — бедната ми стара стая, нали я знаете? — и почакахме малко там. Аз донесох цветята до вратата ви, но вие не ме чухте.

Тя бе станала някак по-женствена, откакто бе заминала, и италианското слънце бе сложило отпечатъка си на лицето й. Във всяко друго отношение си бе останала непроменена. Същата дълбока, свенлива сериозност, която винаги го бе вълнувала. Ако сега в нея прозираше нов смисъл, който го трогваше до дъното на душата му, промяната беше в неговото виждане, а не в нея самата.

Тя свали старата си шапчица, закачи я на старото място и безшумно започна с помощта на Меги да подрежда, колкото бе възможно по-приятно, стаята му и после я напръска с одеколон. Като свърши това, тя разтвори кошничката, пълна с грозде и други плодове, ни подреди всичко. След това пошепна нещо на Меги, която излезе веднага и изпрати някого да напълни кошничката отново; скоро тя я донесе пак, пълна с нови припаси; за първо време — студено питие и желе, а за по-късно — печено пиле, вино и вода. Като се разпореди с всичко това, малката Дорит си извади игленика и седна да му ушие перде за прозореца; и така при възцарилата се тишина в стаята, която като че ли се разля по целия шумен затвор, той седеше спокойно в креслото си, а малката Дорит шиеше край него.

Да гледа приведената скромна главица и пъргавите пръсти, отново заети с шев — макар сега тя да не беше така погълната от работата си, че да не може да повдига често пълните си със състрадание очи към лицето му и да ги свежда насълзени, — да се радва на такова съчувствие и утеха и да вярва, че всичката преданост на това великодушно същество, отдадена нему в нещастието му, изливаше над него неизчерпаемото си богатство и добрина, не можа да засили прекалено отслабналия Кленъм, нито да спре треперенето на ръцете и гласа му. Обаче то му вдъхна вътрешна сила, която растеше заедно с любовта му. А как я обичаше той сега, никакви думи не биха могли да го изразят!

Като седяха един до друг под сянката на стената, сянката го озаряваше, сякаш бе светлина. Тя не го оставяше да говори много, а само да седи, облегнат в креслото, и да я гледа. От време на време тя ставаше и му подаваше чашата да пие или му оправяше възглавницата под главата и после тихичко сядаше и подемаше отново работата си.

Сянката се местеше заедно със слънцето, но тя не се помръдна от мястото си, освен да му услужи с нещо. Слънцето залезе, а тя все още беше там. Беше вече свършила работата си, а ръката й още се маеше върху ръчката на креслото му. Той сложи ръката си върху нейната и тя я стисна с трепетно умоление:

— Скъпи мистър Кленъм, трябва да ви кажа нещо, преди да си отида. Все го отлагах от час на час, но трябва да ви кажа.

— И аз също, мила малка Дорит. И аз отлагах това, което трябва да ви кажа.

Тя нервно сложи ръката си на устните му, като че ли да го спре, но ръката й се отпусна разтреперана на старото си място.

— Аз няма да заминавам вече. Брат ми ще замине, но аз ще остана. Той винаги е бил много привързан към мене и ми е така благодарен сега — твърде благодарен само защото случайно бях при него през време на болестта му, — че ми дава свобода да остана където искам и да правя каквото искам. Казва, че желае само щастието ми.

Само една светла звезда блестеше на небето. Тя я погледна, докато говореше, като че ли горещото желание на сърцето й светеше над нея.

— Сигурно сам разбирате, че брат ми дойде, за да види оставил ли е завещание милият ми баща и да влезе във владение на имуществото си. Той казва, ако има завещание, сигурно ще получа голямо състояние, ако ли пък няма, той ще ме направи богата.

Той щеше да проговори, но тя вдигна разтрепераната си ръка и го спря:

— На мене пари не ми трябват и аз не ги желая. Те ми трябват само заради вас. Не бих могла да бъда богата, когато зная, че вие сте тук. Винаги ще се чувствувам по-зле от бедна, ако вие сте нещастен. Ще се съгласите ли да ви заема всичко, което имам? Ще приемете ли да ви го дам? Ще ми позволите ли да ви покажа, че никога не съм забравила и че никога не мога да забравя как сте ме покровителствували, когато моят дом беше тук? Скъпи мистър Кленъм, направете ме най-щастлива на този свят, като кажете да! Или поне ме направете дотолкова щастлива, доколкото това е възможно, като ви оставям тук; не ми отговаряйте тази вечер и ме оставете да си отида с надеждата, че ще се размислите за благоприятно разрешаване на въпроса; и че заради мене — не заради вас, заради мене, само заради мене! — ще ми създадете най-голямата радост на света, радостта да зная, че съм могла да ви услужа и че съм могла да изплатя поне малко от големия си дълг на привързаност и признателност. Като ви виждам тук, където съм преживяла така много, не мога да ви говоря спокойно и да ви давам нужната утеха. Няма да мога да си сдържам сълзите. Но моля ви се, моля ви се, не извръщайте глава в нещастието си от малката Дорит! Моля ви се, умолявам ви от дълбочината на натъженото си сърце, приятелю мой — мой мили! — приемете всичко, каквото имам, и ме направете щастлива!

Звездата огряваше лицето й през всичкото време, докато го приведе над неговата и нейната ръка.

Вече се беше смрачило, когато той я обгърна нежно с ръката си, за да я изправи, и й отговори тихо:

— Не, миличка малка Дорит, не, дете мое. Не бива и да чувам за такава жертва. Свободата и надеждата, купени на такава цена, биха били така скъпи, че не бих могъл да понеса нито тежестта им, нито упрека, че ги притежавам. Но мека бог ми е свидетел с каква гореща любов и признателност казвам тези думи.

— И все пак не ми позволявате да ви остана вярна в нещастието.

— Кажете по-добре, миличка малка Дорит, че все пак аз ще се постарая да ви остана верен. Ако в онези дни, когато това беше вашият дом и това беше облеклото ви, бях разбрал себе си (говоря само за себе си) по-добре и бях прочел тайните на сърцето си по-ясно; ако моята сдържаност и несамоувереност не ми бяха попречили да видя светлината, която така ярко виждам сега, когато вече е далече от мене и немощните ми стъпки не могат никога да я настигнат; ако тогава бях знаел и ви бях казал, че ви обичам и почитам не като бедното дете, както ви наричах, но като жена, чиято предана ръка би ме издигнала високо и би ме направила много по-щастлив и по-добър; ако бях използувал случая, който вече не мога да върна назад — ох, защо не го използувах, защо не го използувах?! — и ако тогава нещо ни бе разделило, когато аз бях умерено богат и вие бяхте бедна; тогава може би щях иначе да приема благородното ви предложение, мило мое момиче, и все пак бих се червил да се докосна до него. Но при сегашните обстоятелства не бива никога да се докосна до него! Никога!

Тя го увещаваше много по-трогателно и настоятелно с малката си умоляваща ръчичка, отколкото би могла да го стори с думи.

— Достатъчно съм опозорен вече, малка Дорит. Не бива да падам така ниско и да повличам със себе си и вас — милата, великодушната, добрата! Бог да ви благослови и възнагради. Сега вече всичко е минало!

Той я прегърна, като че ли бе негова дъщеря.

— И тогава бях много по-стар, по-груб и по-недостоен от вас, но и двамата трябва да забравим какво съм бил и трябва да ме виждате само такъв, какъвто съм сега. Приемете прощалната ми целувка, дете мое — вие можехте да ми бъдете по-близка, но никога — по-мила на мене, разорения човек, навеки отдалечен и разделен от вас, чийто път е вече изминат, а вашият едва почва. Нямам сили да поискам да ме забравите в унижението ми, но искам да ме помните, какъвто съм.

Звънецът започна да звъни, за да предупреди посетителите да си тръгват. Той свали наметката й от стената и я наметна нежно.

— И още една дума, моя малка Дорит. Тя е тежка за мене, но необходима. Мина вече времето, когато вие имахте нещо общо с този затвор. Разбирате ли?

— О! Не бива да ми казвате да не идвам вече тук! — извика тя, разплакана горчиво и стиснала умолително ръце. — Сигурно няма да ме изоставите така!

— Бих го казал, ако можех, но нямам сили да се лиша от това мило лице и да загубя всякаква надежда, че то ще се върне. Но не идвайте скоро и не идвайте често! Това място е заразено и аз чувствувам заразата му по себе си. Вие принадлежите към един по-светъл и добър свят. Не бива да обръщате погледа си насам, моя малка Дорит; вашият път трябва да води към щастието! Бог да ви благослови! Бог да ви възнагради!

Меги, която беше страшно унила, извика неочаквано:

— О, заведи го в болница, заведи го непременно в болница, майчице! Той никога няма да се съвземе, ако не го заведеш в болница. И тогава дребната женичка, която все предяла на чекръка си, може да отиде до долапа с принцесата и да каже: „Защо държите там пиленцето?“ И тогава те може да го извадят и да му го дадат и всички да са щастливи.

Прекъсването дойде навреме, защото звънецът бе вече на спиране. Артър я уви пак нежно в наметката й и като я прегърна (макар че до преди посещението й не можеше да ходи от слабост), отведе надолу по стълбите малката Дорит. Тя беше последният посетител, който напусна портиерната, и портата се затвори след нея с безнадежден стон.

Този звук отекна като погребален звън в сърцето на Артър и слабостта му го обхвана наново. С голямо усилие той стигна до стаята си и влезе в мрачното й усамотение неописуемо нещастен.

Вече наближаваше полунощ и затворът отдавна бе затихнал, когато по стълбите се чу предпазливо скърцане и на вратата се почука лекичко с ключ. Беше младият Джон. Той се вмъкна вътре по чорапи, затвори вратата след себе си и прошепна:

— Това е против правилника, но не ме е грижа. Реших на всяка цена да дойда при вас.

— Какво има?

— Нищо, сър. Чаках в двора да видя мис Дорит, като си отива. Мислех, че бихте желали някой да види да не й се случи нещо.

— Благодаря, благодаря! До вкъщи ли я заведохте, Джон?

— Придружих я до хотела. Същият, където и мистър Дорит бе отседнал. Мис Дорит вървя пеша и през целия път разговаря така любезно с мене, че съвсем си загубих ума. Защо мислите, че тя вървя пеша, а не взе кола?

— Не зная, Джон.

— За да говори за вас. Тя ми каза: „Джон, вие винаги се държахте почтено и ако ми обещаете, че ще се грижите за него и не ще го оставите без помощ и утеха, когато ме няма, ще съм спокойна поне за това.“ Аз й обещах, че няма никога да ви оставя — каза Джон Чивъри.

Силно развълнуван, Кленъм протегна ръка към тази честна душа.

— Преди да поема ръката ви — рече Джон, загледан в нея, без да се мръдне от вратата, — отгатнете какво ми поръча мис Дорит.

Кленъм поклати отрицателно глава.

— „Кажете му — повтори Джон с ясен, макар и разтреперан глас, — че неговата малка Дорит му изпраща вечната си любов.“ Ето предадох поръчката. Постъпих ли честно, сър?

— Много, много честно!

— Ще кажете ли на мис Дорит, че съм постъпил честно, сър?

— Непременно ще й кажа.

— Ето ръката ми, сър — каза Джон. — И никога няма да ви оставя.

Той стисна сърдечно ръката му и пак така предпазливо изчезна по стълбите, пропълзя по чорапи през плочника на двора и като заключи портата след себе си, излезе в предната част, където си беше оставил обувките. Ако пътят му бе покрит с палещи остриета, сигурно Джон щеше да го премине със същата преданост за същата цел.

Глава XXX Обръчът се стяга

Последният ден от седмицата стигна до решетките на Маршалси. Черни през цялата нощ, след като портите му бяха затръшнати след малката Дорит, железните им пръчки се позлатиха от утринното слънце. Дългите светли лъчи падаха наклонени над града, над хаоса от покривите му, между силуетите на църковните камбанарии като решетки на огромния земен затвор.

През целия ден старата къща не бе обезпокоявана от никакви посетители, но когато слънцето клюмна на запад, трима души влязоха през вратата на оградата и се отправиха към порутената сграда.

Напред вървеше Риго и пушеше. По стъпките му се тътреше мистър Баптист и не сваляше очи от него. Мистър Панкс беше третият; той носеше шапката си под мишница, за да остави на свобода неспокойната си коса, тъй като времето беше много горещо. И тримата стигнаха заедно до прага на вратата.

— Вие, двама безумци! — рече Риго, като се обърна към тях. — Още не влизайте!

— Нямаме такова намерение — каза мистър Панкс.

Риго го изгледа мрачно в отговор и почука силно. Той си беше пийнал здраво, за да си доизкара играта докрай, и беше нетърпелив да започне. Едва заглъхна звукът на първото почукване, и той вдигна чукчето да почука пак. Още не бе свършил, когато Джеримая Флинтуинч отвори вратата и стъпките на тримата отекнаха по каменния под на антрето. Риго бутна мистър Флинтуинч настрана и се качи право горе. Двамата му придружители го последваха, а мистър Флинтуинч последва тях и всички се струпаха в тихата стая на мисис Кленъм. Тя беше в обикновеното си състояние, само че единият прозорец беше широко разтворен и Ефри седеше до прозореца и кърпеше чорапи. На масичката бяха същите предмети и същият огън тлееше в камината; леглото бе покрито със същата покривка и господарката на всичко това седеше на подобния на катафалка диван, подпряна на черната си четвъртита възглавница — същински дръвник на палач.

Въпреки всичко в стаята се чувствуваха признаци на приготовление, като че ли бе стегната по някакъв случай. Какво точно придаваше този вид — тъй като всички дреболии в нея си бяха на мястото, което бяха заемали от години, никой не би могъл да каже, ако не се загледа внимателно в лицето на господарката й, и то ако познаваше добре това лице от преди, макар неизменната й черна рокля да не бе разместила нито една от гънките си и неизменното й държание да бе строго спазено, чертите на лицето й бяха някак по-сковани и на навъсеното й чело ясно личеше нова бръчка — и това слагаше отпечатък на всичко около нея.

— Кои са тези? — запита тя, когато двамата придружители влязоха. — Какво търсят тези хора тук?

— Кои са тези ли, питате, мила госпожо? — отвърна Риго. — Ей богу, това са приятели на сина ви, затворника. И какво искат ли? Бог да ме убие, госпожо, ако зная. По-добре запитайте тях самите.

— Вие знаете, че ни казахте на вратата да не си отиваме още — каза Панкс.

— А пък вие знаете, че ми казахте на вратата, че не смятате да го сторите — отвърна Риго. — С една дума, госпожо, позволете ми да ви представя двама шпиони на затворника — безумци, но шпиони. Ако искате да останат тук през време на краткия ни разговор, кажете си думата. На мене ми е все едно.

— Защо да искам да останат тук? — каза мисис Кленъм. — Какво общо имам с тях?

— Тогава, миличка госпожо — каза Риго и се хвърли така тежко в едно кресло, че цялата стая потрепера, — ще направите добре да ги отпратите. Това е ваша работа. Те не са мои шпиони, нито мои негодяи.

— Слушайте! Вие, Панкс — каза мисис Кленъм и гневно свъси вежди към него, — вие, чиновникът на мистър Казби! Гледайте работата на господаря си и вашата собствена. Вървете си и отведете този другия с вас.

— Благодаря, госпожо — отвърна мистър Панкс, — радвам се, че не виждам никаква причина да не си отидем. Ние извършихме, каквото обещахме на мистър Кленъм. Постоянната му тревога беше (и тя се засили, откато той влезе в затвора) този приятен господин да бъде доведен тук на мястото, от което бе изчезнал. Ето го — докаран обратно. И ще добавя — каза мистър Панкс — в противното му лице, че светът няма да загуби, ако той изчезне напълно.

— Никой не пита за мнението ви — отговори мисис Кленъм. — Вървете.

— Съжалявам, че не ви оставям в по-добро общество, госпожо — каза Панкс, — и съжалявам, че мистър Кленъм не може да присъствува. Вината е моя.

— Искате да кажете, негова — отвърна тя.

— Не, искам да кажа, моя, госпожо — рече Панкс, — защото за нещастие аз го накарах да направи това злополучно вложение (мистър Панкс още държеше на тази дума и никога не казваше спекулация), макар че мога да докажа с цифри, че вложението трябваше да излезе добро. Аз съм го проверявал всеки ден, откато фалира, и — от гледище на цифрите — винаги излиза триумфално. Сега не му е нито времето, нито мястото да се занимаваме с изчисления — продължи мистър Панкс, като погледна с копнеж към шапката си, където държеше изчисленията, — но цифрите са неоспоримо нещо. В този момент мистър Кленъм трябваше да се движи в собствена карета и коне, а пък аз да съм човек на три до пет хиляди лири стерлинги.

Мистър Панкс вирна косата си нагоре с такъв самоуверен вид, който едва ли би могъл да бъде по-силен, ако сумата беше в джоба му. Тези неоспорими цифри бяха станали ежедневното му занимание и запълваха свободното му време, откато си загуби парите, и те щяха да му бъдат утеха до края на живота.

— Но както и да е — рече мистър Панкс, — стига по този въпрос. Алтро, момчето ми, ти видя цифрите и знаеш колко са верни.

Мистър Баптист, който не притежаваше и следа от математически способности, за да му се отплати по този начин, само кимна с глава и показа чудесните си бели зъби.

През това време мистър Флинтуинч се беше загледал в него и сега му рече:

— Аха! Значи, ти си бил! Стори ми се, че си спомням това лице, но не бях сигурен, докато не видях зъбите ти. О, да, разбира се. Това е същият натрапчив бежанец — Джеримая каза на мисис Кленъм, — който дойде да чука на вратата ни, когато Артър и бъбрицата бяха тук, и ме обсипа с куп въпроси относно мистър Бландоа.

— Вярно — призна весело мистър Баптист, — и ето го, padrone! И последователно го намерих.

— Нямаше да съжалявам — отвърна Флинтуинч, — ако последственоментно се беше и пребил.

— А сега — каза мистър Панкс, който често бе поглеждал към прозореца и чорапа, който се кърпеше там — остава ми да кажа само още една дума, преди да си отида. Ако мистър Кленъм беше тук, но за нещастие бедният е болен и лежи в затвора, макар че успя да докара този господин тук — продължи мистър Панкс, отстъпи една крачка към прозореца и сложи ръката си върху чорапа, — би рекъл: Ефри, разкажи си сънищата!

Мистър Панкс вдигна десния си пръст между носа си и чорапа в знак на мистериозно предупреждение, обърна се запъхтян навън и повлече мистър Баптист след себе си. Външната врата хлопна след тях, стъпките им отекнаха по голия плочник на двора и все още никой не продума. Мисис Кленъм и Джеримая се спогледнаха; после загледаха Ефри, която усърдно кърпеше чорапа.

— Хайде! — продума най-после мистър Флинтуинч, като се завъртя веднъж-дваж по посока на прозореца, и потри длани в полите на жакета си, като че ли се готвеше да прави нещо. — Каквото има да си казваме, по добре да го кажем без повече губене на време. И така, Ефри, жено моя, измитай се оттук!

В миг Ефри хвърли чорапа, скочи, улови перваза на прозореца с дясната си ръка, подви дясното си коляно на миндера до прозореца и размаха лявата си ръка, като че ли отблъсва нападатели.

— Не, няма да си вървя, Джеримая — няма и няма! Няма да се мръдна оттук! Тук ще седя! Искам да чуя всичко, което не зная, и да кажа всичко, което зная. Искам най-после, та ако ще да умра за това! Искам и искам, и искам!

Мистър Флинтуинч, задъхан от възмущение и удивление, наплюнчи пръстите на едната си ръка, леко очерта с тях кръг на дланта на другата си ръка и ухилен заплашително, продължи да се кълчи по посока на жена си, като същевременно, задавен от гняв, едва разбираемо сумтеше: „Такава порция!“

— Не приближавай, Джеримая! — извика Ефри, като не преставаше да маха ръце. — Не идвай нито крачка насам или ще надигна съседите! Ще се хвърля от прозореца! Ще викам „пожар и убийство!“ Ще събудя и мъртвите! Спри на място или така ще се разкрещя, че ще събудя умрелите!

Твърдият глас на мисис Кленъм екна:

— Спри!

Джеримая се беше вече спрял.

— Това е вече развръзката, Флинтуинч. Остави я на мира. Ефри, срещу мене ли се опълчваш след толкова години?

— Да, ако да чуя, каквото не зная, и да кажа, каквото зная, значи, че се опълчвам срещу вас. Вече избухнах и няма връщане назад. Решена съм на това. Искам да го направя, искам и искам! Ако това значи, че се опълчвам срещу вас, тогава опълчвам се срещу вас, двамата умници. Аз казах на Артър, когато се завърна, да ви се опълчи. Казах му, че ако аз се боя до смърт от вас, няма причина той да се бои. Какви ли не неща се случваха оттогава насам и вече няма да се оставя Джеримая да ме гони, нито да ме плаши и шашардисва, или пък да ставам съучастница в кой знае какво, не искам вече! Не искам, не искам и не искам! Сега, когато Артър няма вече нищо и е болен и лежи в затвора, та не може да се защити сам, аз заставам на страната му. Искам, искам и искам!

— А откъде знаеш с тази каша в главата си дали правиш услуга на Артър? — запита строго мисис Кленъм.

— Аз не зная кое е правилно и кое не е — каза Ефри — и ако някога през живота си сте казали вярна дума, то беше, като казахте, че в главата ми е цяла каша, защото вие, двамата умници, направихте всичко, за да стане така. Вие ме оженихте, без да питате искам ли, или не, и кажи-речи, оттогава насам изпълнихте живота ми с такива сънища и страхове, каквито няма никъде, та как искате да няма каша в главата ми? Такава искахте да ме направите и такава станах; но няма да търпя повече; не! Няма, няма и няма! — И тя продължи да отблъсва с ръка всяко приближаване.

След като я погледна мълчаливо, мисис Кленъм се обърна към Риго:

— Вие виждате и чувате това глупаво същество. Имате ли нещо против, ако тази глупачка остане на мястото си?

— Аз ли, госпожо! — отвърна той. — Аз ли? Този въпрос се отнася до вас.

— Аз нямам нищо против — отвърна мрачно тя. — Сега вече ми остава малък избор, Флинтуинч, обръчът се затяга.

В отговор мистър Флинтуинч стрелна жена си кръвнишки и после, като че ли за да се сдържи да не се нахвърли върху нея, пъхна ръце в пазвата на жилетката си и почти забил брада в един от лактите си, застана в ъгъла и загледа много особено Риго. От своя страна, Риго се надигна от стола си, седна на масата и замаха крака. В тази непринудена поза той погледна строгото лице на мисис Кленъм, вирна мустак и проточи нос.

— Госпожо, аз съм джентълмен…

— За когото — прекъсна го твърдо тя — чух, че позорно е лежал във французки затвор, обвинен в убийство.

С надута галантност той й изпрати целувка с ръка.

— Съвършено вярно. Точно така. И при това една лейди! Какъв абсурд! Колко невероятно! Тогава бях увенчан с голям успех; дано и сега имам такъв голям успех, целувам ви ръцете! Madame, аз съм джентълмен (както щях да кажа), който, ако каже: „Непременно ще свърша тази или онази работа на сегашното заседание“, наистина я свършвам. Заявявам ви, че сме стигнали до последното си заседание във връзка с нашата сделчица. Ще бъдете ли така любезна да следите какво ви казвам и да разберете?

Тя продължаваше да го фиксира навъсено.

— Да.

— Освен това аз съм джентълмен, за когото паричните сделки сами по себе си не съществуват, но който винаги приема парите като средство да си доставя удоволствия. Вие благоволявате ли да следите и да ме разбирате?

— Излишно е да питате. Да.

— Освен това аз съм джентълмен с най-кротък и мил характер, но който страшно се гневи, ако си играят с него. Благородните натури се гневят при такива обстоятелства. Аз съм благородна натура. Като събудите лъва — тоест, когато ме ядосате, — удовлетворението на гнева ми ми е също така приятно като парата. Вие продължавате любезно да ме слушате и да разбирате, нали?

— Да — отговори тя малко по-високо от преди.

— Но нека не ви тревожа, моля, бъдете спокойна. Казах, че вече стигнахме до последната ни среща. Позволете да ви припомня другите ни две срещи.

— Не е необходимо.

— По дяволите, madame — избухна той, — така ми се иска! Освен това то разчиства и пътя. Първата среща беше кратка. Имах честта да се запозная с вас — да ви представя акредитивите си. Аз съм авантюрист, на услугите ви, madame, но изисканите ми маниери ми извоюваха такъв успех като учител по чужди езици между съотечествениците ви, които са оковани един към друг като самите им колосани яки, но с готовност се отпущат пред чужденец с изискани маниери… И така можах да забележа някои и други дреболии — той изгледа стаята и се усмихна — в тази почтена къща и да се уверя, че имам изключителното удоволствие да се запозная с дамата, която търсех. И се запознах. Дадох честната си дума на милия Флинтуинч, че ще се върна пак. И кавалерски заминах.

Лицето й не изрази нито съгласие, нито протест. Дали той говореше, или мълчеше, тя проявяваше все същото начумерено внимание и все същата хладнокръвна готовност да изслуша всичко.

— Казвам, кавалерски си заминах, защото е кавалерско да си заминеш, без да разтревожиш една дама! Кавалерството е в природата на Риго Бландоа. Същевременно това беше и дипломатически ход, защото ви остави в неизвестност да ме очаквате малко тревожно и да не знаете в кой ден ще дойда. Но вашият покорен слуга е дипломат. Дипломат, ви казвам, ей богу, madame! Но да се върнем малко назад. В неопределения ден аз отново имам честта да се явя в дома ви. Съобщавам, че имам нещо за продан, което, ако не бъде купено, ще компрометира madame, която така високо ценя. Обяснявам работата в общи черти. Поисквам… струва ми се, хиляда лири стерлинги. Може би ще ме поправите?

Принудена по този начин да проговори, тя се насили да отвърне:

— Вие поискахте хиляда лири стерлинги.

— Сега искам две. Това е лошото на бавенето. Но да се върнем пак назад. Ние не сме съгласни; на различни мнения сме по този въпрос. Аз съм шегаджия. Шеговитостта е присъща на любезния ми характер. На шега изчезвам безследно. Това може да коства на madame още половината сума, за да се очисти от подозрението, което смешната ми идея събужда. Една случайност и шпиони се намесват и ми обрулват плодовете може би (кой знае? — само вие и Флинтуинч) точно когато са узрели. И така, madame, тук съм за последен път. Чуйте ме! Наистина последен!

Като удари грубите си токове о масата и срещна навъсения й поглед с дръзките си очи, той заговори с още по-груб тон:

— Ба! Почакайте малко! Да караме поред. Ето ви сметката ми в хотела, която трябва да се заплати съгласно договора. След пет минути може да сме на нож. Няма да отлагам дотогава, защото ще ме измамите. Хайде плащайте! Бройте ми парите!

— Вземи я от ръката му и я заплати, Флинтуинч — каза мисис Кленъм.

Той я тикна в лицето на мистър Флинтуинч, когато старецът се приближи да я вземе, и протегна ръка, като повтори високо:

— Плащай! Брой парата! Чиста пара!

Джеримая взе сметката, погледна сбора й с кървясали очи, извади малка платнена торбичка от джоба си и наброи парите в ръката му. Риго подрънка парите, претегли ги в ръка, подхвърли ги малко нагоре, улови ги и пак ги подрънка.

— Звукът им за смелия Риго Бландоа е като вкуса на прясно месо за лъва. Казвайте сега, madame, колко?

Изведнъж той се извърна към нея, вдигнал заплашително ръката, която стискаше парите, като че ли да я удари.

— Пак ви казвам, както ви казах и тогава, че не сме така богати тук, както предполагате, и че искате прекалено много. Засега нямам възможност да задоволя такова искане, дори и ако бях склонна.

— Ако! — извика Риго. — Слушайте тази лейди с нейното „ако“! Да не искате да кажете, че не сте склонна?

— Ще кажа, каквото на мен ми дойде наум, а не на вас.

— Казвайте тогава за склонността. Бързо! Казвайте дали сте склонна и тогава зная какво да правя.

Тя нито избърза, нито се забави с отговора си.

— Изглежда, че сте се сдобили с някакъв документ или с документи — които за мене е желателно да си възвърна.

Риго се засмя гласно, забарабани по крака на масата и задрънка парите.

— Струва ми се! Сега вече ви вярвам.

— Документите може би заслужават да заплатя парична сума. Не мога да кажа колко голяма или колко малка.

— Хей, дявол да го вземе! — вбесен извика той. — И след като ви дадох цяла седмица отсрочка да помислите ли?

— Не! Не съм съгласна при оскъдните си средства — защото пак повтарям, че сме бедни, а не богати — да предлагам цена за нещо, за което не зная нито в какво, нито доколко може да ми навреди. Ето вече трети път вие идвате с вашите подмятания и заплахи. Говорете ясно или вървете, където щете, и правете, каквото щете. По-добре е да бъдеш разкъсан наведнъж, отколкото да си мишка в лапите на такава котка.

Той така я погледна с приближените си очи, че когато зловещите им погледи се кръстосаха над носа му, като че ли още повече го изкривиха. След като я изгледа продължително, той рече с още по-злобна усмивка:

— Вие сте смела жена!

— Аз съм решителна жена!

— Винаги сте били. А? Винаги е била такава, нали, мой малки Флинтуинч?

— Не му отговаряй, Флинтуинч. Сега е негов ред да говори тук, колкото може, а после да си отиде и да направи, каквото може. Ти знаеш, че такова е нашето решение. Остави го да избере.

Тя нито се отвърна от злата му усмивка, нито сведе поглед. Той пак се обърна към нея, но тя пак не трепна. Той слезе от масата, сложи си стол до дивана, седна на него и облегна ръка на дивана близо до нейната, която докосна с китката си. Лицето й остана навъсено, напрегнато и неподвижно.

— Значи, вие желаете, madame, да разкажа една глава от семейната ви история в този ограничен семеен кръг? — каза Риго и предупредително забарабани с пръстите си по ръката й. — Аз падам малко нещо лекар. Дайте да ви видя пулса.

Тя го остави да улови китката й. Както я държеше, той продължи:

— История на странен брак и странна майка, и отмъщение, и гнет. Ей, ей, ей. Как особено бие този пулс! Струва ми се, като че ли се удвоява, когато го докосвам. Това характерни промени за болестта ви ли са, madame?

Тя изви осакатената си ръка и с мъка я изтръгна, но лицето й остана неподвижно. Неговото лице бе все така усмихнато.

— Аз водих авантюристичен живот. Авантюрист съм по природа. Познавах много авантюристи — интересни души! — приятно общество! На един от тях дължа сведенията и доказателствата — повтарям, уважаема госпожо — доказателства, — за очарователната семейна историйка, за която ще разкажа. Ще бъдете очарована. Но, ах! Забравих. Историята трябва да има име. Да я нарека ли история на една къща? Но, ах, ето пак! Има толкоз много къщи на света. Да я нарека ли историята на тази къща?

Наклонен над дивана, облегнат само на двата крака на стола си и на левия си лакът, той често потупваше ръката й, за да наблегне на думите си; скръстил крака, с дясната си ръка той ту приглаждаше косата, ту мустаците, ту пък потупваше носа си, но все заканително; груб, нагъл, хищен, жесток и силен, той продължи разказа си, без да бърза.

— Накратко ще я нарека историята на тази къща. И така, започвам. Да предположим, че тук живели чичо и племенник. Чичото, суров стар джентълмен със силен характер; племенникът, по природа плах, резервиран и потиснат.

Тук мисис Ефри, която слушаше внимателно от мястото си до прозореца и хапеше навития край на престилката си, цяла разтреперана, внезапно извика:

— Джеримая, не се приближавай! Чувала съм в сънищата си за бащата и чичото на Артър. Той говори за тях. Това е било, преди аз да дойда тук, но съм чувала в сънищата си, че бащата на Артър е бил бедно, нерешително, страхливо момче — сираче, което още от дете наплашили до смърт, и че той нямал думата дори да си избира жена, ами чичото му я избрал. Ето я! Чувала съм го в сънищата си и ти самият й го каза.

Тъй като мистър Флинтуинч й се закани с пръст, а мисис Кленъм се загледа в нея, Риго й изпрати въздушна целувка.

— Съвършено вярно, мила madame Флинтуинч. Вие сте гениална в сънищата си.

— Не ми трябват вашите похвали — отвърна Ефри. — Не искам да разговарям с вас. Но Джеримая каза, че това били сънища, и аз му ги казвам!

Тя отново напъха престилката в устата си, като че ли запушва чужда уста — може би тази на Джеримая, която тракаше със зъби заплахите си, като че ли треска го тресеше.

— Нашата любима madame Флинтуинч — каза Риго, — която внезапно проявява наблюдателност и духовитост, е удивително права. Да. Тя дава правилен тласък на историята. Monsieur чичото заповядва на племенника да се ожени. Monsieur му казва така:

— „Племеннико, аз ти представям една лейди със силен характер като мене самия; решителна, строга лейди, която има воля, способна да разбие слабите на прах; една лейди, която не знае милост, не знае любов, неумолима, отмъстителна, студена като камък и вихрена като огъня.“ А, каква сила! Какво превъзходство на интелектуална мощ! Наистина горд и благороден характер, описан от мене с предполагаемите думи на monsieur чичото. Ха, ха, ха! Дявол да ме вземе, просто съм влюбен в милата лейди!

Лицето на мисис Кленъм се измени. То видимо помръкна и челото й се намръщи по-силно.

— Madame, madame — каза Риго, потупа я по ръката, като че ли жестоките му пръсти свиреха на музикален инструмент. — Виждам, че ви заинтригувах. Виждам, че будя съчувствието ви. Да продължим.

Той трябваше обаче да закрие за миг увисналия нос и щръкналите мустаци с бялата си ръка, преди да може да продължи — така много се наслаждаваше на ефекта, който произвеждаше.

— Както ясно забеляза madame Флинтуинч, племенникът бил беден, недохранван, наплашен дявол, който склонил глава и казал: „Чичо, ти командуваш. Да бъде волята ти!“ Monsieur чичото налага волята си. Та той винаги я налагал. Щастливото бракосъчетание се извършва; новобрачните идват да живеят в тази очарователна резиденция; милейди е приета, да кажем, от Флинтуинч. Така ли е, стари интриганте?

Вперил очи в своята съпруга, Флинтуинч не отговори. Риго погледна от единия към другия, перна грозния си нос и млясна с език.

— Скоро госпожата прави странно и интересно откритие. Тогава, изпълнена с ярост, ревност, жажда за мъст, тя съставя — чувате ли, madame? — план за отмъщение, тежестта на който тя изобретателно принуждава смазания й съпруг да понесе сам и същевременно да го приложи над съперницата й. Каква превъзходна интелигентност!

— Стой настрана, Джеримая! — извика разтреперана Ефри, като пак извади престилката от устата си. — Един от сънищата ми беше, че ти й каза, когато се карахте в здрача на една зимна вечер — ето я къде седеше, а ти, зяпнал в нея, — че не е трябвало да допусне Артър да подозира само баща си; че тя е, която винаги е имала и силата, и властта; и че трябвало повече да защити пред Артър баща му. В същия сън ти й каза, че тя не е… — но не знае какво не е, защо го тя страшно избухна и те възпря да го кажеш. Ти знаеш този сън точно така добре, както и аз самата, когато дойде долу в кухнята със свещ в ръка и дръпна престилката от главата ми, когато ми каза, че съм сънувала. И не искаше да вярваш на шумовете.

След тази експлозия Ефри отново сложи престилката в устата си. С едната си ръка на перваза на прозореца, а с коляното на миндера, тя бе готова да изпищи или да скочи навън, ако повелителят й се приближи.

Риго не изпусна нито дума от всичко това.

— Ха-ха! — извика той, вдигна вежди, скръсти ръце и се облегна на стола си. — Madame Флинтуинч наистина е цял оракул! Как да изтълкуваме с вас и стария интригант оракула? Той казал, че не сте… И вие избухнахте и го спряхте? Какво беше това, дето не сте била? Какво е това, което не сте сега? Кажете де, madame?

От тези свирепи закачки тя започваше да се задъхва и устата й да потрепва. Устните й потрепераха и се разтвориха въпреки върховните й усилия да ги задържи спокойни.

— Хайде де, madame! Говорете де! Нашият стар интригант казал, че вие не сте… и вие сте го спрели. Щял да каже, че не сте… какво? Аз вече зная, но искам малко доверие от ваша страна. Хайде де! Не сте какво?

Тя пак се опита да се въздържи, но избухна гневно:

— Не съм майка на Артър!

— Добре — каза Риго. — Проявихте послушание!

С разстроено от избухването лице, което изпускаше мълнии от всяка разкривена нейна черта, тя извика:

— Ще разкажа всичко сама! Не искам да го чувам от устата ви, осквернено от вашата злоба. Щом като трябва да излезе на бял свят, искам да излезе в светлината, в която аз го преживях. Нито дума повече! Чувате ли?

— Ако не сте по-упорита, по-настоятелна жена, дори отколкото аз ви познавам — намеси се Флинтуинч, — по-добре оставете мистър Рито, мистър Бландоа, мистър Велзевул да я разкаже посвоему. Какво значение има това, щом той знае всичко?

— Той не знае всичко.

— Той знае всичко, каквото му трябва — кисело настоя Флинтуинч.

— Той не знае мене.

— А какво мислите, че го е грижа за вас, самомнителна жено? — запита мистър Флинтуинч.

— Казвам ти, Флинтуинч, аз ще говоря. Казвам ти, щом вече стигна дотук, ще го разкажа с моите уста и ще си излея душата. Какво! Та не съм ли страдала аз в тази стая, не съм ли търпяла лишения, затвор, че да се съглася да се огледам в такова огледало! Виждате ли го? Чувате ли го? Ако жена ти беше сто пъти по-неблагодарна, отколкото е, и ако аз имах хиляда пъти по-малко надежда да я накарам да мълчи, след като купя мълчанието на този човек, пак бих я разказала сама, само да не я чувам от устата на този тип.

Риго бутна стола си малко назад, протегна напред крака и седна срещу нея със скръстени ръце.

— Вие не знаете — продължи объркана към него тя — какво значи да бъдеш възпитан със строгост и ограничения. Така бях възпитана аз. Моята младост не премина в греховно веселие и удоволствие. Моите дни минаваха в здравословно потискане на желанията, наказание и страх. Покварата на сърцата, лошите ни навици, проклятието, което тежи над нас, ужасите, които ни обкръжават — това бяха темите на детството ми. Те оформиха характера ми и ме изпълниха с ужас от злосторниците. Когато старият мистър Кленъм предложи на баща ми своя осиротял племенник за мой съпруг, баща ми ми внуши, че неговото възпитание е като моето, в дух на строго въздържание. Той ми каза, че освен строгата дисциплина на духа той е живял в уединение, където шумът и веселието били нещо непознато и всеки ден приличал на предидущия по труд и изпитание. Каза ми, че вече бил човек на години, дълго преди чичо му да го признае за такъв, и че от училищната му скамейка до този час чичовият му покрив бил за него светилище, опазвано от заразата на безверието и разврата. Когато една година след сватбата ни открих, че в същото време, когато баща ми разправяше това за него, той беше вече прегрешил спрямо бога и ме бе оскърбил, като взел грешница на мое място — можех ли да се съмнявам, че ми бе отредено да открия това и да накажа блудницата? Трябваше ли в един миг да забравя… не само обидата — какво представлявах аз! — но цялото отричане на греха, цялата борба против него, в която бях възпитана?

Тя сложи гневната си ръка върху часовника на масата.

— Не! „Не забравяй!“ Инициалите на тези думи са тук вътре сега, както бяха и тогава. На мен бе писано да намеря старото писмо, в което се говореше за тях и което обясни значението им, кой ги бе гравирал и защо лежаха с този часовник в това тайно чекмедже. Ако бог не бе пожелал, аз нямаше да открия нищо. „Не забравяй!“ Чувах думите като глас от гръмоносен облак… „Не забравяй смъртния грях, не забравяй определеното от съдбата откритие, не забравяй определеното ти страдание.“ И аз не забравях. Моята ли обида помнех? Моята!? Аз само служех на бога — изпълнявах волята му. Каква власт можех да имам аз над тях, ако не ми бяха предадени във веригите на греха им?

Повече от четиридесет години бяха преминали през побелялата глава на тази жена от паметното време. Повече от четиридесет години на борба с гласа, който й шепнеше, че с каквото и име да назове своята отмъстителна гордост и гняв, нищо през цялата вечност няма да измени същината им. И все пак сега, когато тези четиридесет години бяха преминали и Немезида я гледаше в лицето, тя продължаваше да упорствува в старата си нечестивост — все още обръщаше наопаки закона на сътворението, създаваше твореца от пръст по свое подобие и му вдъхваше своята душа. Наистина, наистина, пътешественици са виждали много чудовищни идоли в много страни, но никое човешко око не е виждало по-дръзки, груби и потресаващи образи на божествената природа от онези, които ние, създадените от пръст същества, по наше подобие сътворяваме от нашите страсти.

— Когато го насилих да ми предаде името и местопребиваването й — продължи тя, увлечена в пороя от възмущение и самооправдание, — когато я обвиних и тя закри лице и падна в краката ми, нима потвърждавах моята обида и с моите ли упреци я залях? Онези, на които някога било отредено да отиват при древните царе и да ги порицават — не бяха ли служители на бога? А на мене, недостойната, която стоеше толкова по-долу от тях, не бе ли отредено да изоблича този грях? И когато тя се извиняваше пред мене с младостта си и с неговия тежък и нещастен живот (така нарече тя моралното възпитание, което той бе получил) и осквернената брачна церемония, която тайно извършили помежду си, и ужасните лишения и срама, който изпитали, когато най-напред съм била обречена да бъда оръдие на наказанието им, и любовта (защото тя изрече думата пред мене, в краката ми), с която го бе отстъпила на мене, нима това беше моята неприятелка, която тъпчех в краката си, думите на моя гняв ли я караха да се свива и да трепери! Не приписвайте на мене тази сила; не с мои сили изтръгнах аз изкуплението!

Много години бяха изминали от времето, когато тя е можела да си служи свободно с пръстите на ръцете си, обаче сега няколко пъти тя удари силно с юмрук по масата и когато изрече тези думи, вдигна във въздуха цялата си ръка, като че ли това движение й беше най-обичайно.

— И в какво се състоеше разкаянието, което аз изтръгнах от коравото й сърце и черната й поквара? Аз, отмъстителната и неумолимата? Може да се струва така на такива като вас, които не знаят какво е праведност и служат само на сатаната. Смейте се; но аз искам да ме познавате такава, каквато ме познава Флинтуинч, макар че ме чувате само вие и тази полуумна жена.

— Прибавете и вие самата, madame — каза Риго, — имам едно малко подозрение, че madame се старае да се оправдае пред себе си.

— Това е лъжа. Не е така. Няма нужда да се оправдавам — енергично и гневно рече тя.

— Наистина ли? — отвърна Риго. — Ха!

— Питам ви, какво беше покаянието фактически, което поисках от нея? „Ти имаш дете — аз нямам. Ти обичаш това дете — дай го на мене. Той ще се мисли за мой син и всички ще го мислят за мой син. За да те запазя от позор, баща му ще се закълне никога вече да не се вижда или кореспондира с тебе; а за да запазя него да не бъде обезнаследен от чичо си и да спася детето ти да не стане просяк, ти ще се закълнеш никога да не виждаш нито единия, нито другия. Щом направиш това и се откажеш от средствата, които моят мъж ти дава сега — аз самата ще поема издръжката ти. Ти можеш, като не съобщиш на никого освен мене къде отиваш, да минеш към хората с добро име.“ Това беше всичко. Тя трябваше да пожертвува грешните си и позорни чувства и нищо повече. Тя беше свободна да носи тайно товара си и тайно да понесе скръбта си, и през земните си страдания (твърде леки за нея, струва ми се!), ако може да си изкупи спасение от вечни мъки. Ако с това аз я наказах тук, на земята, не й ли разчистих пътя горе на небето? Ако тя се чувствуваше обкръжена от ненаситна жажда за мъст и вечен огън, от мене ли идеха те? Ако и тогава, и по-късно я заплашвах с ужасите, които я чакаха отвсякъде, то аз ли ги държах в ръцете си?

Тя обърна часовника на масата, отвори го и със същото неумолимо изражение погледна буквите отвътре:

— Те не забравиха. Така е наредено от бога: виновните в такъв грях да не могат да забравят. Ако присъствието на Артър беше ежедневен упрек за баща му, а отсъствието на Артър — ежедневно страдание за майка му — това беше справедливата присъда на Йехова. Може пак мене да обвините, че угризенията на събудената й съвест я накараха да полудее и че волята на върховния повелител била тя да преживее дълги години в това състояние. Аз отдадох живота си, за да спася осъденото на гибел момче; да му дам честно име, да го отгледам в страх и трепет пред бога, да го науча да се бори с греха, който тежеше над главата му от преди идването му на този обречен свят. Това жестокост ли беше? Не понасях ли и аз последиците от първоначалния грях, в който нямах пръст? Бащата на Артър и аз живеехме по-раздалечени в тази къща, отколкото когато половината земно кълбо беше между нас. Той умря и ми изпрати този часовник „Не забравяй“. Аз не забравям, макар че не чета в него това, което той четеше. В него аз чета, че бях определена да извърша тези неща. Така съм чела тези три букви, откато ми лежат на масата, и със същата яснота ги четях и когато бяха хиляди мили надалече.

Тя взе кутията с часовника със същата несъзнателна свобода на движението и сведе поглед към него, като че ли го предизвиква да я трогне, но Риго извика и презрително щракна с пръсти:

— Хайде, madame! Времето върви. Хайде, благочестива лейди, няма накъде! Няма да ми кажете нещо, което да не зная; казвайте за откраднатите пари или аз ще кажа! Ей богу, достатъчно слушах другите ви приказки. Преминавайте право на откраднатите пари.

— Мръсник такъв — отговори тя и улови глава с ръцете си, — но каква фатална грешка на Флинтуинч, благодарение на какъв пропуск от негова страна — защото той беше единственият ми помощник и довереник в тези работи, — кой и как можа да сглоби из пепелта парченцата от един изгорен документ, та това копие да попадне във вашите ръце, не зная, както не зная и откъде добихте властта си тук…

— И все пак — прекъсна Риго — имам щастието да държа в едно известно на мене място същата тази малка добавка към завещанието на monsieur Гилбърт Кленъм, написана от една лейди и в присъствието на същата лейди и на нашия стар интригант. Пфу, стари интриганте, уродливо кученце, да продължим! Времето върви. Вие ли ще завършите или аз?

— Аз! — отговори тя още по-решително, ако това би било възможно. — Аз, защото не мога да понасям да бъда показвана на мене самата и на когото и да било, така изопачена от вас. Вие, който сте лежали из позорните чуждестранни затвори и каторги, ще изкарате, че парите са ме накарали да извърша това. А не бяха парите.

— Ба, ба, ба! За миг се отказвам от учтивостта си и казвам: лъжи, лъжи, лъжи. Вие знаете, че прикрихте завещанието и задържахте парите.

— Не заради самите пари, мерзавецо! — Тя направи усилие да стане и в гнева си дори се понадигна на осакатените си крака. — Ако Гилбърт Кленъм, който пред смъртта си съвсем се бе вдетинил и започна да си въобразява, че трябва да прости и да възнагради момичето, в което някога племенникът му бил влюбен, а той ги разделил и тя изпаднала в меланхолия и се оттеглила от света — ако в това жалко състояние той ми продиктува — на мене, чийто живот бе почернен от нейния грях, и която трябваше да чуя за греха й от собствените й уста — допълнение към завещанието си като възнаграждение за уж незаслуженото й страдание, нима е все едно и също да поправиш тази несправедливост и да се съблазниш от самите пари — нещо, което вие и вашите подобни от затворите крадете от когото ви падне?

— Времето лети, madame. Внимавайте!

— Ако тази къща беше цяла в пламъци от покрива до основите си — отвърна тя, — пак щях да остана в нея, за да докажа, че нямате право да съдите подбудите ми наравно с убийци и крадци.

Риго щракна пръсти предизвикателно в самото й лице.

— Хиляда гвинеи на малката красавица, която бавно преследвахте, докато я уморихте. Хиляда гвинеи на най-малката дъщеря, която нейният покровител би могъл да има на петдесетгодишна възраст, или (ако няма никаква) на братовата му най-малка дъщеря, когато стане пълнолетна, в памет на безкористното покровителство, което е оказал на едно бедно, самотно сираче. Две хиляди гвинеи. Е, какво! Няма ли да стигнете до парите?

— Този покровител… — продължи тя гневно, когато той я прекъсна.

— Дайте името! Наречете го Фредрик Дорит. Стига извъртания.

— От този Фредрик Дорит започна всичко. Ако той не беше музикант и ако в младежките си и охолни години не бе събирал в къщата си певци, музиканти и тям подобни изчадия на злото, които бяха дали гръб на светлината и обърнали лицата си към мрака, тя може би щеше да си остане в своето скромно положение и не щеше да се издигне, за да падне после толкоз низко. Но не. Сатаната се загнезди в този Фредрик Дорит и му нашепна, че има непорочен и хубав вкус, че върши добри дела и че това е бедно момиче с хубав глас. И той се заема да я учи да пее. Тогава бащата на Артър, който през цялото време, докато вървял по каменливия път на добродетелта, тайно копнеел по тези проклети примамки, наречени изкуства, се запознава с нея. И така едно покварено сираче, което се готвело да стане певица благодарение посредничеството на Фредрик Дорит, има по-голям успех от мене и аз съм унизена и измамена! Не аз всъщност — прибави тя и се изчерви, — един по-велик от мене. Какво съм аз?

Джеримая Флинтуинч, който постепенно се бе извивал към нея и който сега бе стигнал много близо до лакътя й, без тя да го усети, направи особено кисела физиономия, когато тя каза тези думи, и дори се почеса по гетите, думите й като че ли го боднаха чак в краката.

— И най-после — продължи тя, — защото вече идвам към края и повече няма да говоря за това, а и вие няма да говорите и ще остане само да решим дали всичко ще може да остане между нас, тук присъствуващите; най-после, когато аз прикрих този документ със знанието на Артъровия баща…

— Но не с неговото съгласие, както знаете — каза мистър Флинтуинч.

— Кой каза с неговото съгласие? — Тя трепна, като видя Джеримая така близо до себе си, и отдръпна главата си да го изгледа със зараждащо се недоверие. — Ти си бивал често между нас, когато той ме караше да го извадя, а аз отказвах, та можеше да ме опровергаеш, ако кажех, че с негово съгласие. Заявявам, че когато скрих този документ, аз не се постарах да го унищожа, но го пазих при мене, тук, в този дом, много години. Тъй като останалото имущество на Гилбърт премина у Артъровия баща, аз можех всеки миг да се престоря, че съм го намерила, и да изменя само назначението на тези две суми. Но освен че такова нещо би значело пряка лъжа (огромна отговорност!), но и през цялото време, докато ме съдите тук, не можах да видя никакво ново основание да го бях изнесла наяве. Това беше възмездие за грях, лошият резултат от една заблуда. Аз извърших, каквото бях определена да извърша, и понесох между тези четири стени, каквото ми бе определено да понеса. Когато документът беше най-после унищожен — както си мислех — в мое присъствие, тя вече отдавна бе мъртва, а покровителят й Фредрик Дорит отдавна бе заслужено разорен и оглупял. Той нямаше дъщеря. Преди това бях открила племенницата и онова, което направих за нея, беше много по-добро, отколкото парите, от които нямаше да види добро. — После добави, като че ли говореше на часовника: — Тя самата беше невинна и може би нямаше да забравя да й върна парите при смъртта си — и остана загледана в часовника.

— Да ви припомня ли нещо, достойна госпожо? — каза Риго. — Малкият документ беше в тази къща вечерта, когато нашият приятел, арестантът — моят събрат затворник, — се завърна дома от чужбина. Да ви припомня ли още нещо? Малката пойна птичка, на която никога не израснаха криле, се пазеше в кафез от пазач, назначен от вас, добре познат на нашия стар интригант тук. Да помолим ли нашия стар интригант да ни каже кога го е видял за последен път?

— Аз ще ви кажа! — извика Ефри, като отпуши устата си. — Това беше най-първият ми сън. Джеримая, ако се приближиш до мене сега, ще пищя, че да ме чуят в църквата „Свети Павел“! Лицето, за което този човек говори, е собственият брат близнак на Джеримая и той идва тук посред нощ същата нощ, когато Артър се завърна, и Джеримая му даде тази книжка със собствените си ръце и още нещо, но не зная какво, а той ги отнесе в една желязна кутия… Помощ! Убийство! Спасете ме от Джеримая!

Мистър Флинтуинч се бе затичал към нея, но Риго го бе уловил навреме. След минутна борба с него Флинтуинч се отказа и си пъхна ръцете в джобовете.

— Какво! — извика Риго подигравателно, като го мушна и блъсна с лакът. — Да нападаш една дама, която притежава такъв гений за съновидения? Ха, ха, ха! Ами че тя ще ти създаде цяло състояние, ако я изложиш на показ. Всичко, което сънува, се сбъдва. Ха, ха, ха! Вие така си приличате, малки Флинтуинч. Същият, какъвто го познавах (когато за пръв път му превеждах на английски пред хазяина) в кръчмата „Трите билярдни маси“ в малката уличка с високите покриви при пристанището в Анверс! Ах, ама биваше го в пиенето! Ама и в пушенето го биваше! А пък в каква хубавичка ергенска квартира живееше! — мебелирана, на петия етаж, над търговците на дърва и дървени въглища, и шивачката, и дърводелеца, и кацаря, откъдето също го познавах и където със своя коняк и тютюн той изкарваше по дванадесет съня на ден и един припадък, докато веднаж прекали с броя на припадъците и се възнесе на небето. Ха, ха, ха! Има ли значение как съм се добрал до книжата в желязната му кутия? Може да ми ги е поверил да ви ги предам, може и да е била заключена и да е възбудила любопитството ми, може и да съм я укрил. Ха, ха, ха! Какво значение има това, щом съм я запазил? По този въпрос няма да сме много претенциозни, а, Флинтуинч? Не сме претенциозни, нали, madame?

Като отстъпваше пред него, отбранявайки се злобно с лакти, Флинтуинч бе закаран в неговия ъгъл, където остана да стои задъхан, с ръце в джобовете, без да сведе очи пред втренчения поглед на мисис Кленъм.

— Ха, ха, ха! Какво е това? — извика Риго. — Вие като че ли не се познавате. Позволете да ви представя madame Кленъм, укривателка на ценни документи, и monsieur Флинтуинч — интригант.

Мистър Флинтуинч извади едната си ръка от джоба да си почеше брадата, прекрачи една-две стъпки напред, все така без да сведе очи пред погледа на мисис Кленъм, и й отправи следните думи:

— Сега вече зная какво значи този ваш поглед, но не си правете труда да ме гледате така, защото пет пари не давам. От толкова години ви повтарям, че сте най-властната и упорита жена. Ето каква сте! Вие се наричате смирена и грешна, но сте най-самомнителната представителка на вашия пол. Това сте вие! Повтарял съм ви много пъти, когато сме се спречквали, че искате всички да се преклонят пред вас, но аз няма да се преклоня; вие искате живи да глътнете хората, но аз няма да се оставя да ме глътнете жив. Защо не унищожихте документа, когато ви падна в ръцете? Аз ви посъветвах, но вие не обичате да слушате съвети. Не, ще го пазите! Може да го извадите наяве някой път! Като че ли не разбирах всичко много добре! Струва ми се, и тук виждам как гордостта ви надделя: да не би да ви заподозрат, че сте го укрили. Но по този начин само се мамите. Както се мамите и като изкарвате, че не сте извършили всичко това, защото сте сурова, изтъкана от надменност, злоба, властничество, злопаметност, а защото сте била служителка и изпълнителка, и определена от бога да го извършите. Коя сте вие, та да сте определена от бога да наказвате? Това може да е ваша религия, но за мене това са врели-некипели. А сега, като съм почнал, да ви кажа поне цялата истина — каза мистър Флинтуинч, скръстил ръце като истинско въплъщение на вбесен инат. — Вие така ме оскърбявахте с надменното си държание; оскърбявахте ме цели четиридесет години, въпреки че знаех всичко, и то само за да ме държите в краката си. Аз много се възхищавам от вас; вие сте умна жена и притежавате голям талант; но и най-умната глава, и най-големият талант не може да оскърбява човека в продължение на четиридесет години, без да го засегне. Затова пет пари не давам, че сега ме гледате така. Сега идвам до документа и внимавайте какво ще ви кажа. Вие го скрихте някъде и не казахте на никого къде. По това време бяхте още подвижна и ако искахте да вземете документа, можехте. Но какво става? Идва време, когато вие се вдървявате, както сте сега, и тогава, ако поискате да вземете документа — не можете. И така дълги години той си лежи на скритото място. Най-после, когато от ден на ден очакваме завръщането на Артър — когато той може да си дойде всеки миг и да му хрумне да се разтършува из къщата, аз ви препоръчвам пет хиляди пъти, ако сама не можете да извадите документа, да го извадя аз и да го изгорим. Но не — никой освен вас не знае къде е той, а това ви дава власт. Е, хайде сега, наричайте се с каквито щете скромни имена; аз ви наричам жена Луцифер по жаждата ви за власт! Една неделя вечер Артър се завръща. Той не бе прекарал и десет минути в тази стая, и вече заговори за часовника на баща си. Вие знаете много добре какво можеше да означават думите „не забравяй“ по времето, когато баща му изпрати часовника, защото останалата част от историята беше вече мъртва и приключена. Не забравяй укриването на завещанието. Върни парите. Поведението на Артър ви изплаши и вие най-после решихте завещанието да бъде изгорено. Затова преди тази бясна кранта и безсрамница — мистър Флинтуинч се ухили на жена си — да ви е сложила в леглото, вие ми казвате къде е документът — между старите тефтери в мазето, където самият Артър отиде да се рови още на другата сутрин. Но сега пък завещанието не бива да се изгори в неделя вечер. Не, вие строго спазвате религиозните закони, охо! Трябва да чакаме да мине полунощ, та да навлезем в понеделника. А всичко това значи да ме гълтате жив — и то е, което ме оскърбява; затова, малко раздразнен, и понеже не спазвам така строго религиозните закони, аз хвърлям поглед на документа преди дванадесет часа, за да си припомня как изглежда; сгъвам една от многото жълти книжки, с каквито е пълно мазето, и после, в понеделник сутринта, когато вие лежите в леглото и аз трябва при светлината на лампата ви да отида от вас до камината, за да изгори документа, аз правя малка смяна като фокусник и изгарям книжката. Моят брат, Ефраим, който държеше лудница (по-добре да беше държал себе си в усмирителна риза!), бе имал още много пациенти, след като приключи дългата си служба при вашата повереница, но не беше прокопсал. Жена му умря (разбира се, това не го засегна много; де да беше умряла моята на нейно място!), той спекулира безуспешно като пазач на луди, навлече си някаква беля, защото препекъл някакъв пациент, за да го свести, и заборчля. Той искаше да събере, каквото може оттук-оттам, малко нещо и от мене, и да се запилее нанякъде. Той идва тук онзи понеделник сутринта да дочака прилива; накратко казано, тръгнал беше за Антверпен (боя се, че ще се възмутите от думите, но проклет да е!) и там се запознал с този господин. Той идеше отдалече и тогава си помислих, че само му се спи, но сега предполагам, че е бил пиян! Когато майката на Артър била под неговите и на жена му грижи, тя постоянно пишела — повечето писма с изповеди до вас и молби за прошка. От време на време брат ми ми предаваше купища от тези листове. Аз си мислех, че ще е по-добре да ги пазя за себе си, отколкото да ги дам да ги глътнат живи; затова ги затворих в една кутия и ги преглеждах от време на време, когато имах настроение. Убеден, че е по-разумно да махна документа оттук, докато Артър се върти из къщата, аз го сложих в тази същата кутия, заключих я с два катинара и я поверих на брат си, да я отнесе и пази, докато му пиша да ми я предаде. И наистина му писах, но не получих отговор. Не знаех как да си обясня това, докато този господин не ни почете с първото си посещение. Разбира се, тогава започнах да подозирам какво е станало; и сега няма нужда да ми казва как е научил всичко от моите книжа, и вашия документ, и братовите ми приказки при коняк и цигари (как не му се запряха на гърлото). Сега ми остава само още едно нещо да кажа, твърдоглава жено, и то е, че още не зная дали някога бих използувал този документ срещу вас; мисля, че не; мисля, че щеше да ми стига да зная, че съм ви надхитрил и че имам власт над вас. При сегашното състояние на нещата нямам повече обяснения да ви давам до утре вечер по това време. Затова по-добре се блещете на другиго, защото е безполезно да се блещите на мене — каза мистър Флинтуинч и завърши речта си, като се завъртя.

Когато той млъкна, тя бавно извъртя очи от него и отпусна чело на ръката си. Другата й ръка силно притискаше масата и отново се забеляза онова странно размърдване на тялото й, като че ли се готвеше да стане.

— Тази кутия няма да получи никъде цената, която ще получи тук. Това сведение никога няма да ви донесе същия доход, на когото и да го продадете, както, ако го продадете на мене. Но сега нямам средства да ви дам желаната сума. Не съм преуспяла. Какво ще приемете сега и какво по-късно и как ще ми осигурите мълчанието си?

— Ангел мой — каза Риго, — аз ви казах колко ще взема и времето не чака. Преди да дойда тук, аз дадох копия от най-важните книжа във втора ръка. Побавете се още малко, докато затворят вратите на Маршалси за през нощта, и вече ще е твърде късно. Затворникът ще ги е прочел.

Тя отново улови главата си с ръце, извика високо и се изправи на краката си. За миг залитна, като че ли ще падне, но се задържа.

— Кажи какво означава това. Кажи какво означава това, човече!

Пред зловещата й фигура, така дълго отвикнала да стои изправена и така вдървена, Риго се стъписа и понижи глас. И тримата имаха едва ли не чувството, че мъртва жена е възкръснала.

— Мис Дорит — отговори Риго, — малката племенница на monsieur Фредрик, с която се запознах в чужбина, е привързана към затворника. Мис Дорит, малката племенница на monsieur Фредрик, в този момент бди над затворника, който е болен. На път за тук аз със собствените си ръце оставих в затвора един пакет за нея с писмо, в което я моля „заради него“ — тя е готова да направи всичко заради него — да не разпечатва пакета, да не би да го поискат обратно преди затварянето на портите тази вечер, — ако пакетът не бъде потърсен преди удрянето на звънеца, да му го предаде; в него има и второ копие за нея, което той трябва да й предаде. Е, какво! Нямах доверие да остана между вас, когато работата стигна дотук, без да поверя и другиму тайната си. А колкото за това, че другаде няма да получа цената, която ще получа тук, кажете тогава, madame, знаете ли цената, която малката племенница ще даде — заради него, — за да се потули работата? Още веднаж повтарям, времето не чака. Ако не потърсим пакета преди удрянето на звънеца тази вечер, вече няма да можете да го откупите. Тогава ще го продам на малкото момиче.

Още един път тя се размърда и се пребори със себе си, после изтича до един долап в стената, дръпна силно вратата, грабна някакъв капишон или шал и го метна на главата си. Ефри, която я бе зяпнала, ужасена, се спусна към нея в средата на стаята, хвана я за роклята и коленичи пред нея.

— Недейте, недейте, недейте! Какво правите? Къде отивате? Вие сте ужасна жена, но аз не ви желая злото. Сега не виждам какво добро мога да сторя на Артър и няма защо да се боите от мене. Аз ще запазя тайната ви. Не излизайте, ще паднете мъртва на улицата. Само ми обещайте, че ако пазите затворено тук тайно бедното същество, ще ми позволите да се грижа за нея и да й стана милосърдна сестра. Само това ми обещайте и никога не се бойте от мене.

Мисис Кленъм се спря за миг, както се беше забрадила, и рече с гневно изумление:

— Затворена тук?! Та тя е мъртва от двадесет, па и повече години. Питай Флинтуинч, питай него. И двамата могат да ти кажат, че тя умря, когато Артър замина в странство.

— Толкоз по-зле — рече Ефри и потрепери, — защото тогава тя витае из къщата. Кой друг шумоли из нея и дава сигнали, като пуска прах така тихо? Кой друг идва и си отива и оставя дълги криви следи от пръсти по стените, когато всички сме в леглата си? Кой друг задържа вратата понякога? Но не излизайте, не излизайте, господарке! Ще умрете на улицата!

Господарката й само дръпна роклята си от умоляващата ръка и каза на Риго:

— Чакайте тук, докато се върна! — и изтича от стаята.

Те я видяха от прозореца да притичва като луда през двора и да излиза вън от портата.

Няколко минути те останаха вцепенени. Ефри първа се съвзе и кършейки ръце, тръгна подир господарката си. След нея Джеримая Флинтуинч бавно отстъпи заднишком към вратата с една ръка в джоба, а с другата безмълвно потривайки брадата си, се измъкна навън. Риго, останал сам, се разположи на миндера до отворения прозорец в старата си поза от Марсилския затвор. Той си сложи подръка цигарите и кутийката с кремъка и го удари на пушене.

— Уф! Почти така скучно, както в проклетия стар затвор. По-топло, но почти така мрачно. Да чакам, докато се завърне? Да, разбира се! Но къде отиде и докога ще се бави? Няма значение. Риго, Лание, Бландоа, мой мили поданико, ти ще си получиш парите. Ще забогатееш. Ти живя като джентълмен и ще умреш като джентълмен. Ти тържествуваш, момчето ми, но в характера ти е да тържествуваш. Уф!

В часа на тържеството му мустаците му се вирнаха и носът му провисна и той се загледа с особено задоволство в една греда на тавана.

Глава XXXІ Обръчът е затегнат

Слънцето беше залязло и улиците тънеха в прашния здрач, когато така дълго отвикналата от тях фигура бързаше по пътя си. В близката до къщата околност тя направи малко впечатление, защото там нямаше много минувачи, които да я забележат, но когато се отдалечи от реката и се изкачи нагоре по кривите сокаци, които водеха към Лондонския мост, и излезе на главното шосе, навсякъде будеше удивление.

С решителен и див поглед в очебиещото черно облекло, с небрежно заметнатия шал на главата, изпита, смъртнобледа, макар още слаба и несигурна в краката, тя вървеше стремглаво напред като сомнамбул и не обръщаше внимание на тълпата. По-открояваща се поради отчуждеността си от тълпата, между която се движеше, отколкото ако бе покачена на пиедестал, за да я гледат, фигурата привличаше всички погледи. Празноскитащите насочиха вниманието си към нея; заетите хора забавяха стъпките си, като се разминаваха с нея, и извръщаха подире й глави; компаниите се отдръпваха и си шепнеха един на друг да погледнат тази призрачна жена, а устремът на жената при преминаването й сякаш оставяше след себе си вихрушка, която увличаше подир нея най-безделните и най-любопитните.

Замаяна от суматохата на това множество вперени в нея лица, така внезапно нахлули в отшелническия й живот, от непривичното въздействие на чистия въздух и още по-непривичното впечатление от хора, неочакваните промени в полузабравените неща, разликата между оглушителните впечатления на действителния живот и произволните картини, които си рисуваше въображението й през време на отшелничеството й — замаяна от всичко това, тя се стремеше напред, обкръжена сякаш от безумни мисли, а не от външни лица и погледи. Но като пресече моста и измина известно разстояние, тя се досети, че трябва да пита за посоката и едва когато се спря и озърна да види кого да попита, тя откри, че е обкръжена с вторачени в нея любопитни лица.

— Какво сте се струпали край мене? — разтреперана запита тя.

Никой от по-близките до нея не отговори; но от по-отдалечения кръг се чу рязък глас:

— Защото си луда!

— Аз съм с толкова здрав разум, колкото сте всички вие. Искам да намеря затвора Маршалси.

Резкият глас отново отвърна:

— Ето и това показва, че си луда, защото той е пред очите ти.

Тълпата се развика и един нисък младеж с кротко и спокойно лице си проби път до нея и рече:

— Маршалси ли търсите? Аз съм дежурен там. Елате с мене.

Тя го улови подръка и той я преведе през улицата. Тълпата, разтревожена, че скоро ще я изгуби, напираше от всички страни и й препоръчваше да отиде в Бедлам51. След като се повъртяха за миг във външния двор, вратата на затвора се отвори да влязат и се затвори след тях. В портиерската будка, която в противовес на външния шум й се стори тихо убежище, една жълта лампа вече се бореше със сенките на затвора.

— Ха, Джон! — извика тъмничарят, който им отвори. — Какво е това?

— Нищо, татко, само че тази госпожа не знаеше пътя и момчетата я дразнеха. Кого търсите, госпожо?

— Мис Дорит. Тя тука ли е?

Младежът се заинтересува още повече.

— Да, тука е. А какво име да кажа?

— Мисис Кленъм.

— Майката на мистър Кленъм ли? — запита младежът.

Тя стисна устни и рече:

— Да, по-добре й кажете, че е майка му.

— Знаете — каза младежът, — тъй като семейството на директора сега е на летуване, директорът отстъпи на мис Дорит една от стаите в неговия дом да я ползува, когато обича. Не е ли по-добре да се качите там и аз ще доведа мис Дорит.

Тя направи знак на съгласие и Джон отключи вратата и я изведе горе по една странична стълба. Той я въведе в една полутъмна стая и я остави там. Стаята гледаше към смрачаващия се двор на затвора, където тук-таме се мяркаха разхождащи се фигури, други се подаваха от прозорците и продължаваха да разговарят с напущащите ги приятели и изобщо се мъчеха да убият времето през тази лятна вечер, колкото могат по-добре. Въздухът беше тежък и горещ; ограничеността на мястото гнетеше; отвън се надигаха и напираха шумовете на волния живот и дразнеха неприятно слуха, както при главоболие и мъка. Тя стоеше на прозореца замаяна и гледаше долу затвора, сякаш от собствения си друг вид затвор, когато няколко тихи думи на изненада я накараха да трепне и малката Дорит застана пред нея.

— Възможно ли е, мисис Кленъм, така щастливо да сте оздравели, че…

Малката Дорит се сепна, защото по лицето, което се обърна към нея, не личеше нито щастие, нито здраве.

— Това не е оздравяване, нито е сила, и аз не зная какво е. — Тя направи нервен жест с ръка да покаже, че това не е важно. — Оставили ли са у вас един пакет, който трябваше да предадете на Артър, ако не си го поискат преди затварянето на вратите тази вечер?

— Да.

— Дошла съм да го поискам.

Малката Дорит го извади от пазвата си и й го подаде в ръката, която остана протегната, след като го получи.

— Имате ли представа какво съдържа?

Изплашена от нейното присъствие и с тази нова двигателна мощ у нея, която, както мисис Кленъм сама каза, не беше сила, и която представляваше нещо нереално, като че ли някаква картина или статуя бе оживяла, малката Дорит отговори:

— Не.

— Четете.

Малката Дорит пое пакета от още протегнатата ръка и счупи печата. Тогава мисис Кленъм й подаде вътрешния пакет, който беше адресиран до нея, и задържа другия.

Сянката от затворната стена и постройките, която затъмняваше стаята даже по пладне, сега в здрача я бе така затъмнила, че само до прозореца бе възможно да се чете. Застанала там, където едно късче от ясното лятно вечерно небе я огряваше, малката Дорит зачете. След няколко възклицания от почуда и ужас тя продължи да чете в мълчание. Когато свърши, тя се обърна и някогашната й господарка се поклони пред нея.

— Сега знаете какво съм извършила.

— Мисля, че зная; боя се, че зная; макар че умът ми работеше така бързо и изпитвах такава мъка и състрадание, че не можах да следя всичко, което прочетох — каза с разтреперан глас малката Дорит.

— Аз ще ви възвърна отнетото. Простете ми. Можете ли да ми простите?

— Мога и бог ми е свидетел, че ви прощавам! Не ми целувайте полите и не коленичете пред мене; вие сте твърде възрастна, за да коленичите пред мене. Аз ви прощавам от сърце и без това.

— Имам да искам още нещо.

— Не в това положение — каза малката Дорит. — Не е естествено да гледам отвисоко побелялата ви глава. Моля, станете. Нека ви помогна.

При тези думи тя я повдигна и макар и малко резервирана, продължи да я гледа сериозно.

— Голямата ми молба към вас (има и още една, която е свързана с нея), голямата жалба, която отправям към милостивото ви и благородно сърце, е да не разкривате това пред Артър, докато не умра. Ако мислите, след като сте имали време да разсъдите, че ще му бъде от полза да го научи, докато съм още жива, тогава кажете му, но сигурна съм, че няма да помислите така и в такъв случай ще ме пощадите ли, докато умра?

— Така ми е мъчно и прочетеното така обърка мислите ми — отговори малката Дорит, — че трудно бих могла да ви дам окончателен отговор. Ако можех да се уверя, че няма да е от полза за мистър Кленъм да узнае истината…

— Зная, че сте привързана към него и ще помислите първо за него. Правилно е първата ви мисъл да е за него. И аз държа на това. Но след като помислите за него и все пак сметнете, че може да ме пощадите за малкото време, което ми остава на земята, ще го сторите ли?

— Да.

— Бог да ви благослови.

Мисис Кленъм стоеше в сянката, така че за малката Дорит, застанала в светлината, тя представляваше само една забулена фигура; но когато изрече тези три благодарствени думи, гласът й прозвуча топло и развълнувано. Разтреперан от вълнение, така чуждо за ледените й очи, както движението беше за смразените й членове.

— Може би ще ви се види чудно — рече тя с по-укрепнал глас, — че предпочетох да се открия пред вас, към която извърших неправда, отколкото пред сина на съперницата си, която извърши неправда спрямо мене! Тя не само прегреши тежко пред бога, но и към мене извърши неправда. Тя направи бащата на Артър да бъде към мене, какъвто беше. Още от деня на сватбата ни аз бях страшилище за него — и такава ме направи тя. Аз станах бич за двамата и това се дължеше на нея. Вие обичате Артър (виждам, че се зачервявате, дано това да е зората на по-щастливи дни и за двама ви!) и сигурно вече сте си помислили, че и той е така милостив и добър като вас, и защо не се доверявам по-скоро на него, отколкото на вас. Не си ли помислихте така?

— Никоя мисъл, която произтича от увереността, че на мистър Кленъм може винаги да се разчита да бъде мил, великодушен и добър, не може да ми е съвсем чужда — рече малката Дорит.

— Не се съмнявам в това. И все пак Артър е единственият човек на света, от когото бих скрила това, докато мога. Още от детството си, откакто се помни, той е усещал здравата ми ръка. Аз бях строга към него, защото знаех, че децата изплашат греховете на родителите си, и че той е белязан още от рождение. Седяла съм с него и баща му и като виждах слабостта на баща му, който копнееше да прояви нежност към него, не допусках това, за да може детето да си изкупи спасението чрез ограничения и трудности. Виждала съм го, жив портрет на майка си, да ме поглежда с ужас от книжките си и да се опитва да ме смекчи също като майка си, което ме правеше още по-корава.

Тя почувствува, че отблъсва слушателката си и за миг спря потока от думи, изречени с мрачен възпоминателен тон.

— За негово добро. Не за да задоволя обидата си. Какво бях аз и какво представлява тя пред проклятието на бога! Видях това дете да расте не в богоугодно благочестие (грехът на майка му тежеше твърде много), но все пак справедливо, честно и покорно. Той никога не ме е обичал, както някога се надявах, че би могъл — толкова сме слаби и толкова покварните влечения на плътта се борят с дълга и задълженията ни; но винаги ме е уважавал и е изпълнявал синовния си дълг към мене чак до този час. Така в сърцето му остана празно място, значението на което той сам не разбра, и той се отвърна от мене и тръгна по свой път, но дори и това той направи деликатно и с уважение. Такива бяха отношенията му към мене. Вашите бяха много по-повърхностни и краткотрайни. Когато седяхте над иглата в стаята ми, вие се бояхте от мене, но смятахте, че ви правя добро; сега сте по-добре осведомена и знаете, че съм ви навредила. Ако вие не свържете и не разберете правилно целта и подбудите, които са ме накарали да извърша стореното, ще го понеса по-леко, отколкото от него. Аз не бих се съгласила за никаква награда в света да бъда свалена и за миг от висотата, на която, колкото и заслепен, той ме е държал през целия си живот, и да се превърна в очите му в недостойно за уважение, разобличено, изложено същество. Нека го стори, ако трябва, когато вече не съм жива да го видя. Нека не почувствувам, докато съм жива, че умирам пред очите му и напълно загивам за него като човек, сразен от светкавица или погълнат от земетресение.

Гордостта й беше голяма и тя изпитваше остра болка, докато говореше така за старите си страсти. И с не по-малка болка добави:

— Още сега виждам как вие се отдръпвате от мене, като че ли съм била жестока.

Малката Дорит не можеше да го отрече. Тя се стараеше да не го покаже, но се отдръпваше с ужас от това състояние на душата, което бе подхранвало така дълго тази ненавист. Тя й се разкри без преструвки, такава, каквато беше.

— Аз извърших — рече мисис Кленъм, — каквото ми бе отредено да извърша. Застанах против злото, не против доброто. Бях неумолимо оръдие срещу греха. Нима и други обикновени грешници като мене не са бивали подобни оръдия през всички времена?

— През всички времена? — повтори малката Дорит.

— Дори ако моята собствена обида бе взела връх у мене и собственото ми отмъщение ме подтикваше, не бих ли могла да намеря оправдание? Никакво ли, когато някога хиляда невинни са загивали заради един виновен? Когато гневът и омразата срещу грешните не се утоляваше дори с кръв и пак намираше милост пред бога?

— О, мисис Кленъм, мисис Кленъм — каза малката Дорит, — гневните чувства и безпощадните постъпки няма да ни дадат нито утеха, нито поука. Моят живот премина в този беден затвор и образованието ми остана много оскъдно, но аз ви моля да си спомните по-късните и по-добри дни. Бъдете ръководена в делата си от лечителя на болките, възкресителя на мъртвите, приятеля на всички унижени и оскърбени, търпеливия учител, който проливаше сълзи от състрадание към нашите слабости. Ние ще постъпим правилно само като отхвърлим всичко друго и следваме неговия път. Аз съм сигурна, че в неговия живот няма нито отмъщение, нито причиняване на страдание. Уверена съм, че не можем да сгрешим, ако го следваме и не търсим друг път.

При мекото осветление от прозореца, загледана в грейналото небе от мястото на детските и юношеските си изпитания, малката Дорит представляваше също такъв контраст спрямо черната фигура в сянката, какъвто бе и животът, и учението, в които тя се придържаше в сравнение с историята на тази фигура. Фигурата отново сведе глава и не продума дума. Тя остана така, докато удари първият предупредителен звънец.

— Слушайте! — извика мисис Кленъм. — Аз казах, че имам и друга просба. Тя не търпи отлагане. Човекът, който ви е донесъл този пакет и притежава тези доказателства, сега чака у дома да му дам откуп. Той ми иска голяма сума, каквато аз не мога да събера, ако не ми се даде време. Той отказва да ми направи отстъпка, като ме заплашва, че ако не успее при мене, ще дойде при вас. Бихте ли се върнали с мене да му покажете, че вече знаете? Бихте ли се върнали с мене да се опитате да го убедите? Бихте ли се върнали с мене да ми помогнете да се справя с него? Не ми отказвайте това, което ви искам, в името на Артър, макар че не смея да го поискам заради него!

Малката Дорит се съгласи драговолно. Тя изчезна за няколко минути в затвора, върна се и каза, че е готова да върви. Излязоха през друга стълба, избягнаха портиерната, минаха през предния двор, който сега беше тих и пуст, и оттам на улицата.

Беше една от онези летни вечери, когато нощта представлява дълъг здрач. Небето беше ясно и спокойно и в гледката към реката и моста погледът стигаше надалече. Хората стояха или седяха край портите, играеха с децата си и се наслаждаваха на вечерта; мнозина бяха излезли да подишат въздух; грижите на деня почти бяха преминали и малцина освен тях двете бързаха нанякъде. Когато прекосиха моста, многобройните камбанарии и шпилове на църквите се виждаха така ясно, сякаш бяха излезли от мъглявината, която обикновено ги забулваше, и се бяха приближили. Пушекът, който се издигаше в небето, бе загубил мръсния си оттенък и бе придобил някакъв блясък. Красивите багри на залеза още не бяха избледнели от дългите пухести облаци, плъзнали спокойно по хоризонта. От лъчезарен център надлъж и шир по целия спокоен небосвод се струяха огромни снопове лъчи между ранните звезди като предвестници на очаквания блажен покой и надежда, които превръщаха трънения венец в блестящ ореол.

Сега по-малко очебиеща, понеже не беше сама, мисис Кленъм крачеше бързо и необезпокоявана до малката Дорит. Те излязоха от главната улица и закриволичиха по пътя си из тихите пусти пресечки. Бяха почти стигнали портата, когато чуха внезапен трясък, подобен на гръмотевица.

— Какво беше това! Да бързаме! — извика мисис Кленъм.

На прага малката Дорит изпищя пронизително и я спря.

В един миг те видяха пред очите си старата къща и човека, легнал да пуши на прозореца; още един трясък и къщата се надигна, наклони се навън, раззина се на петдесет места и рухна. Оглушени от трясъка, задавени и ослепени от праха, те закриха лицата си и се заковаха на място. Прашният вихър, който се надигна между тях и спокойното небе, се разкъса за миг и те видяха звездите. Като отвориха очи и завикаха неистово за помощ, големият куп комини, които еднички още се държеха като кула всред вихрушка, се залюляха, разпаднаха и сринаха върху купа развалини, като че ли всяка падаща частичка се стремеше да погребе по-дълбоко смазания мерзавец.

Почернели до неузнаваемост от хвърчащия прахоляк, с плач и писъци те изтичаха обратно на улицата. Мисис Кленъм се строполи върху плочите и от този миг вече не можа да мръдне пръст, нито пък да проговори дума. Тя прекара повече от три години в инвалидния си стол, внимателно следеше с поглед хората около нея и като че ли разбираше какво казват, но строгото мълчание, което така дълго бе пазила, сега й беше завинаги наложено и освен движението на очите и слабото утвърдително или отрицателно кимане с глава тя живя и умря като статуя.

Ефри ги бе търсила в затвора и ги бе зърнала отдалече на моста. Тя пое старата си господарка в обятията си и помогна да я занесат в една съседна къща и остана да й служи вярно. Мистерията на шумовете се изясни сега; Ефри, като много други велики умове, беше винаги права по отношение на фактите, но грешеше в теориите, които извличаше от тях.

Когато прашната вихрушка улегна и лятната нощ отново се успокои, безброй хора се притекоха от всички страни и веднага образуваха команди, които работеха на смени при разчистването на развалините. Едни казваха, че в къщата имало петдесет души по време на срутването, други, че били петнадесет, трети, че имало двама. Слуховете най-после се установиха, на двама: чужденецът и мистър Флинтуинч.

Копачите разкопаваха цяла нощ на светлината на рогове, пълни с газ; когато слънцето се показа на хоризонта, то ги завари да копаят, и когато се изкачи до зенита и клюмна към залез, те още копаеха. Копаенето продължи денонощно; риеха, превозваха и пренасяха земята в колички, талиги и кошници; но едва когато за втори път настъпи нощ, намериха мръсната купчина смет, представляваща някога чужденеца, преди главата му да бъде разбита на атоми като стъкло от голямата греда, която го бе смазала.

Но Флинтуинч все още не беше намерен, затова усърдното копане, риене и превозване продължи денонощно. Започна да се говори, че старата къща имала прочути мазета (което беше истина) и че Флинтуинч бил в едно от тях в момента на срутването или пък имал време да избяга в едно от тях и че се запазил невредим под един от сводовете му; дори че го чули да вика с глух, подземен, сподавен глас: „Тук съм!“ На другия край на града дори разправяха, че копачите успели да направят пробив до него чрез тръба и по този канал му изпращали супа и ракия, та той казвал с удивителна бодрост: „Добре съм, момчета, само ключицата ми е счупена“. Но копаенето, риенето и превозването си продължаваха безспирно и всичките разрушения се разчистиха и мазетата излязоха на бял свят, а ни лопата, ни търнокоп не откри и следи от Флинтуинч — жив или мъртъв, прав или крив.

Едва сега започнаха да проумяват, че Флинтуинч не е бил там по време на срутването, че е бил доста зает другаде да продава ценни книжа, на каквато цена намери набързо, като използува пълномощието си да действува от името на фирмата. Ефри си спомни, че умникът бе обещал да даде допълнителни обяснения за себе си след двадесет и четири часа, и реши в душата си, че изчезването му с всичко, каквото бе могъл да задигне, е обещаното окончателно и пълно обяснение; но тя си премълча, дълбоко благодарна, че се е отървала от него. Тъй като копачите стигнаха до разумното заключение, че човек, който никога не е бил зарит, не може да бъде и отрит, и задачата им бе изпълнена, те спряха да копаят и не продължиха да се рият за него до дън земя.

Това се прие зле от голям брой хора, които упорствуваха във вярата си, че Флинтуинч лежи долу някъде между лондонските геоложки образувания. Вярата им не можа да се разклати и от многократните сведения, които долитаха от време на време, че някакъв старец, който носел възела на вратовръзката си под едното ухо и когото всички познавали като англичанин, дружел с холандци по старинните брегове на Хагските канали и из кръчмите на Амстердам, под името и означението Минхер фон Флинтевинче.

Глава XXXІІ Тръгва вече

Тъй като Артър продължаваше да лежи болен в Маршалси, а мистър Ръг не виждаше никакво разкъсване на облаците по юридическия небосклон, което да даде надежда за прояснение, мистър Панкс страшно страдаше от упреците, които си правеше. Ако да не бяха тези безпогрешни цифри, които доказваха, че Артър, вместо да гасне в затвора, трябваше да се разхожда в собствена каляска и коне и че мистър Панкс, вместо да се притеснява в рамките на скромната си чиновническа заплата, трябваше да има от три до пет хиляди лири стерлинги подръка, този злочест аритметик вероятно щеше да легне на легло и като многото неизвестни хора да обърне лице към стената и да си умре като последна жертва на великия покоен мистър Мърдл. Подкрепян само от неоспоримите си калкулации, мистър Панкс водеше нещастен и неспокоен живот, непрестанно влачеше със себе си, в шапката, цифрите си и не само си ги проверяваше при всеки удобен случай, но и молеше всеки, когото пипнеше, да ги преглежда с него и да потвърждава колко е ясна сметката му. Долу в Двора на кървящото сърце едва ли бе останал някой по-изтъкнат жител, на когото мистър Панкс да не беше направил демонстрацията си, и тъй като цифрите са заразителни, в квартала избухна един вид цифрена шарка, от която целият двор се побърка.

Колкото по-неспокоен ставаше в душата си мистър Панкс, толкова по-нетърпелив беше той спрямо Патриарха. През последните им съвещания сумтенето на мистър Панкс придоби някакъв раздразнителен тон, който не вещаеше нищо добро за Патриарха; в същото време мистър Панкс на няколко пъти се загледа така втренчено в бузите на Патриарха, както би било простимо само за художник или перукер, които търсят да схванат живия модел.

И все пак той продължаваше да пухти навътре и навън от малкия и заден док, според това дали присъствието му беше нужно на Патриарха, или не, и търговията си следваше обичайния курс. Мистър Панкс прокарваше браната през Кървящото сърце, а мистър Казби обираше реколтата в определените сезони; на мистър Панкс се падна трудният и мръсен пай от търговията, а на мистър Казби — всичките печалби и ореола на благодушието; с една дума, както се изразяваше това светило на добродетели в събота вечер, след приключването на седмичния баланс, и си въртеше тлъстите палци, „всичко се оказа задоволително за страните… за всичките страни… задоволително… сър… за всичките страни“.

Докът на парния влекач, Панкс, имаше ламаринен покрив, който се пържеше на лятното слънце, та може би бе позагрял кораба. Така или иначе, една знойна събота вечер, когато влекачът бе повикан от мудния бутилковозелен кораб, той моментално изплава от дока в много сгорещено състояние.

— Мистър Панкс — забеляза Патриарха, — вие сте направили пропуск, направили сте пропуск, сър.

— Какво искате да кажете? — последва краткият ответ.

Патриархалното държание — винаги овладяно и спокойно — тази вечер дразнеше със сияйното си благодушие; всичко живо изгаряше от жега, а Патриарха си оставаше съвършено хладнокръвен. Всички бяха жадни, само Патриарха пиеше. Около него ухаеше на липи и лимони; той си бе налял златисто шери, което искреше в големия стакан така, сякаш Патриарха щеше да отпие самото сияние на залеза. И това беше лошо — но не беше най-лошото. Най-лошото беше, че с големите си сини очи и лъскава глава, и дълга бяла коса, и бутилковозелени крака, протегнати пред него в меки пантофи, с леко кръстосани ходила, той имаше такъв лъчезарен вид, като че ли с крайното си милосърдие бе приготвил напитката за човешкия род, докато за себе си не желаеше нищо освен млякото на човешката доброта.

Ето защо мистър Панкс рече:

— Какво искате да кажете с това? — И много злокобно разроши косата си с две ръце.

— Искам да кажа, мистър Панкс, че трябва да сте по-строг с хората, по-строг, много по-строг с хората, сър. Вие не ги изстисквате, не ги изстисквате. Трябва да ги изстисквате, сър, или отношенията ни ще престанат да бъдат задоволителни за всички страни, както бих желал, да, за всички страни. Всички страни.

— Не ги изстисквам ли? — отвърна мистър Панкс. — Ами за какво друго съм създаден?

— Вие не сте създаден за нищо друго, мистър Панкс. Вие сте създаден да си изпълнявате дълга, но вие не си изпълнявате дълга. Плаща ви се да изстисквате и вие трябва да изстисквате, за да плащат.

Патриарха остана така изненадан от своята блестяща фраза, в стила на д-р Джонсън, нещо, което ни най-малко не очакваше, че се изсмя громко; и повтори с голямо задоволство, като въртеше палци и клюмаше на детския си портрет: плаща ви се, за да изстисквате, сър, и трябва да изстисквате, за да плащат.

— О! — каза Панкс. — Има ли още нещо?

— Да, сър, да, сър. Има още нещо. Бъдете така любезен, мистър Панкс, да изстискате Двора още веднаж в понеделник сутринта.

— О! — рече Панкс. — Не е ли прекалено скоро? Днес го изстисках докрай.

— Глупости, сър. Далеч не до края, далеч не до края.

— О! — каза Панкс, като го наблюдаваше добродушно да си сръбва една голяма глътка от златистата напитка. — А има ли още нещо?

— Да, сър. Да, сър. Има още нещо. Никак не съм доволен от дъщеря си, мистър Панкс. Никак не съм доволен. Освен дето ходи твърде често при мисис Кленъм, мисис Кленъм, която сега се намира при обстоятелства, които не се считат… задоволителни за всички страни, ами ходи, ако не се лъжа, мистър Панкс, и при мистър Кленъм в затвора. В затвора.

— Той е болен на легло, нали знаете — рече Панкс. — Може би е мило от нейна страна.

— Ба, ба, мистър Панкс, тя няма работа там. Няма работа там. Не позволявам това. Нека си изплати дълговете и да излезе от затвора, да излезе от затвора.

Макар че косата на мистър Панкс беше щръкнала като на таралеж, той още веднаж я вирна нагоре с две ръце и погледна господаря си с ужасна усмивка.

— Моля, да споменете пред дъщеря ми, мистър Панкс, че не мога да позволя това, не мога да го позволя — ласкаво каза Патриарха.

— О! — каза Панкс. — А не бихте ли могли да й го кажете сам?

— Не, сър, не, сър. На вас ви се плаща, за да казвате. — Нетактичният стар глупак не можа да устои на изкушението да повтори остроумната си мисъл — и вие трябва да казвате, за да се отплащате, да казвате, за да се отплащате.

— О! — каза Панкс. — Още нещо да кажете?

— Да, сър. Струва ми се, че и вие самият твърде често и твърде много ходите натам, ходите натам. Препоръчвам ви, мистър Панкс, да престанете да се занимавате и с вашите, и с чуждите загуби и да си гледате работата, да си гледате работата.

Мистър Панкс прие тази препоръка с така необикновено рязко, късо и високо „О!“, че дори тромавият Патриарх някак бързичко извърна очи да го погледне. Тогава мистър Панкс изсумтя съответно силно и добави:

— Още нещо?

— Засега няма, сър, засега няма. Ще отида да се поразтъпча, да се поразтъпча — рече Патриарха и допи напитката си. — Може би ще ви заваря тук, като се върна. Ако ли не, сър, дългът, дългът, дългът! Изстисквайте, изстисквайте в понеделник, изстисквайте в понеделник.

Мистър Панкс наежи още веднаж коса и остана да гледа как Патриарха си взе широкополата шапка с изражение, в което за миг се появи нерешителна борба с някакво чувство на обида. Беше му станало още по-горещо, отколкото в началото на разговора, и дишаше по-тежко. Но той остави мистър Казби да излезе, без да каже нещо повече, и после надникна да го изгледа през зелените щори.

— Така си и мислех — забеляза той. — Знаех си накъде се запътваш. Е, добре!

Тогава отново запухтя към дока си, подреди го, свали си шапката от закачалката, огледа дока, рече: „Сбогом!“, и сам отпъхтя навън. Отправи се към другия край на Двора на кървящото сърце, където беше мисис Плорниш, и пристигна на горния край на стълбите още по-загрян.

Изкачи стълбите, но не прие поканите на мисис Плорниш да влезе и да поседне с баща й в „Щастливият котидж“ — които за негово облекчение не бяха така настоятелни, както биха били всяка друга вечер освен събота, когато клиентите, така галантно поддържащи предприятието с всичко освен пари, правеха големи покупки — та мистър Панкс остана горе на стълбите, докато видя Патриарха, който винаги влизаше в двора от другия край, да пристъпва бавно насам, сияещ и обкръжен от просители. Тогава мистър Панкс слезе долу и се спусна към него в пълна пара.

Патриарха, който пристъпваше с обичайното си благодушие, се изненада, като видя мистър Панкс, но предположи, че е решил да започне изстискването веднага, вместо да го отлага до понеделник. Населението на двора се почуди на тази среща, тъй като никога, откакто си спомняше и най-старото Кървящо сърце, тези две власти не бяха виждани заедно там. Но почудата им се превърна в неизразимо изумление, когато мистър Панкс се приближи до най-многоуважаемия човек, спря се пред бутилковозелената жилетка, направи спусък от палеца и показалеца си, допря го до широкополата шапка и с такава ловкост и точност я улучи, че тя отхвръкна от главата му като топче.

След като си позволи тази волност с личността на Патриарха, мистър Панкс продължи да удивява и привлича кървящите сърца, като рече високо:

— А сега, захаросан мошенико, смятам да си видя сметките с тебе!

В един миг мистър Панкс и Патриарха станаха център на една тълпа, наострила уши и очи; заотваряха се прозорци и по стъпалата се накачи свят.

— За какво се представяш? На какви добродетели си играеш? Благодушие, а? Ти, благодушен?

Тук мистър Панкс, изглежда, без да има намерение да го удари, но колкото да му олекне на душата и да изхаби излишната си енергия в здравословна гимнастика, се прицели с юмрук в бузестата глава, а бузестата глава се отдръпна, за да избегне удара. За растящия възторг на публиката този странен номер бе повторен в края на всеки последователен параграф от речта на мистър Панкс.

— Аз се освободих от службата си при вас — каза мистър Панкс — само за да ви кажа що за човек сте. Вие сте от най-лошият сорт измамници на този свят. Не зная дори дали такива като Мърдл не са за предпочитане пред вас, макар че добре пострадах и от двамата. Вие сте вадидушник с маска, изнудвач, кожодер, изстисквач с чужди ръце. Вие сте филантропичен подлец. Мръсен измамник.

(Повторението на номера с юмрука тук бе посрещнато с бурен смях.)

— Попитайте тези хора кой е коравосърдечният човек тук. Вярвам, че ще ви кажат — Панкс.

Това бе потвърдено с възгласи: „Разбира се“ и „Вярно!“

— Но аз ви казвам, добри хора — Казби е… Този куп от кротост, тази буца от любов, този бутилковозелен хильо — той е вашият вадидушник! — каза Панкс. — Ако искате да видите човека, който би ви одрал живи — ето го! Не го търсете у мене, с моите тридесет шилинга на седмица, но го търсете у Казби — с неговия не зная какъв годишен доход!

— Вярно! — извикаха няколко гласа. — Чуйте мистър Панкс!

— Да чуят мистър Панкс ли? — извика този джентълмен (след като повтори успешния номер). — Да, и аз така мисля. Май вече е време да чуете мистър Панкс. Тази вечер мистър Панкс нарочно слезе в двора, за да го чуете. Панкс е само ножицата, а ето кой ви стриже.

Ако да не бяха дългите бели, копринени къдрици и широкополата шапка, публиката щеше да премине на страната на Панкс като един човек.

— Ето ключа, който подкарва латерната да засвири. А песента е все една и съща — и името x е мелѝ, мелѝ, мелѝ. Ето ви стопанина, а ето го и слугата му. Ами че, добри ми люде, като го гледате да минава така плавно през двора, като заспал пумпал, и когато идвате при него да се оплачете от слугата му, вие не знаете какъв лъжец е господарят! Защо, мислите, той се явява пред вас тази вечер — ами за да падне върху мене цялата вина в понеделник! А какво ще речете за това, че ме изпече на ръжен тази вечер, защото не ви изстисквам достатъчно? А какво ще си помислите, ако ви кажа, че тази вечер имам специално нареждане да ви изстискам до последна капка в понеделник?

В отговор се чуха възгласи: „Срам!“, „Подлост!“

— Подлост ли? — изпръхтя Панкс. — Да, и на мен се струва така. Такива като Казби принадлежат към най-мръсната пасмина на света. За мизерни заплати те си наемат ратаи да им вършат онова, което те се срамуват и боят да извършат сами, и се преструват, че не го вършат, но за което няма да те оставят на мира, докато не им го извършиш. Внушават ви да обвинявате само ратаите им, а към тях да изпитвате доверие. Ами че най-долният на вид измамник в града, който ви мами за осемнадесет шилинга, не може и да се сравни по безчестие с фирмата „Главата на Казби“.

Викове: „Вярно!“ и „Наистина не може!“

— И вижте още каква ви е ползата от тези хора — рече Панкс. — Вижте каква ви е ползата от тези ценни спящи пумпали, които се въртят така гладко около вас, че не можете да видите шарките по тях, нито пък кухината в тях. Сега искам да привлека вниманието ви към себе си за миг. Аз не съм от приятните хора, зная си го.

Слушателите се раздвоиха по тази точка; по-безкомпромисните извикаха: „Да, така е!“, а по-учтивите: „Не, не е вярно.“

— Изобщо — каза мистър Панкс — аз съм сух, неприветлив, мрачен влекач и изстисквач. Ето какъв е вашият покорен слуга. Ето ви портрета му в пълна величина, нарисуван саморъчно и представен пред вас с гарантирана прилика. Но какъв може да бъде човекът при такъв господар? Какво може да се очаква от него? Намирал ли е някой варено овнешко и капри-сос в кокосов орех?

От бързия им отговор се разбра, че никой от кървящите сърца не бе намирал.

— Е — каза мистър Панкс, — също няма да намерите приятни качества в ратай като мене при такива господари. Ратай съм от детство. И какъв бе животът ми? Трепане и бъхтене, трепане и бъхтене, върти колелото, върти колелото! Не бях приятен на себе си и не може да съм бил приятен и за другите. Ако в десет години веднаж му донесях един шилинг по-малко на седмицата — този измамник ми плащаше един шилинг по-малко на седмицата; ако можеше да си намери друг така полезен ратай — за шест пенса по-евтино, той би го взел на мястото ми за шест пенса по-евтино. Това е то покупко-продажба! Установени принципи! Чудесна фирма е „Главата на Казби“ — каза мистър Панкс и я изгледа с чувство, много различно от възхищение, — но истинското име на фирмата е „Ръцете на измамата“. Мотото му е: „Изстисквай, колкото можеш!“ Има ли тук някой джентълмен, който да е запознат с граматиката? — прекъсна се мистър Панкс и се огледа.

Дворът на кървящото сърце не посмя да изяви претенция за такова познанство.

— Няма значение — каза мистър Панкс, — просто исках да отбележа, че задачата, която този господар ми е поставил, е никога да не преставам да спрягам повелителната форма и сегашното време на глагола „изстисквам, колкото мога“! Изстисквай, колкото можеш. Нека той изстисква, колкото може. Изстискваме ли, колкото можем? Изстисквате ли, колкото можете? Изстисквайте, колкото можете! Нека изстискват, колкото могат! Изстискват ли, колкото могат? Ето какъв е вашият благодушен патриарх Казби и ето ви златното му правило. Той е така приятен наглед, а аз — напротив. Той е благ като мед, а аз съм безвкусен като мътилка. Той доставя катрана, а аз го бъркам и той се полепва по мене. Сега — каза мистър Панкс и пак се приближи до бившия си господар, от когото се беше поотдалечил, за да го покаже по-добре пред двора, — тъй като нямам навик да говоря публично, а вече говорих твърде дълго, като се вземат под внимание всички тези обстоятелства, ще завърша с молба да се махна оттук.

Последният патриарх беше така смаян от нападенията и му беше нужно толкова време, за да долови една мисъл и още толкова да я разбере, че не можа да намери нито една дума да каже в отговор. Вероятно обмисляше как да се измъкне като патриарх от деликатното си положение, когато мистър Панкс внезапно уцели пак шапката му и я отметна с предишната ловкост. При първите случаи един-двама от кървящите сърца му я бяха подали угоднически, но сега мистър Панкс така силно бе въздействувал на слушателите си, че Патриарха трябваше да се обърне и да се наведе да си я вдигне сам.

Бърз като светкавица, мистър Панкс, който от няколко минути си държеше ръката в джоба на палтото, извади ножици, спусна се зад гърба на Патриарха и кръцна додолу свещените къдрици, които се спускаха по раменете му. После в изблик на дива ярост и бързина мистър Панкс грабна широкополата шапка от ръката на смаяния Патриарх, изряза я като тенджера и я постави на главата му.

Ужасните резултати от тази отчаяна постъпка стъписаха и самия Панкс. Пред него стоеше и го зяпаше някаква върлинеста, изпулена, кръглоглава, тромава личност, в която нямаше нищо внушително или будещо уважение, която като че ли бе изскокнала изпод земята да пита какво е станало с Казби. Мистър Панкс захвърли ножиците и хукна да се скрие някъде и да избегне последиците от престъплението си. Той счете за разумно да изчезне колкото може по-скоро, макар че го преследваха само вълните от кикота, който екна из целия Двор на кървящото сърце.

Глава XXXІІІ Върви

Промените в стаята на трескавия болен са бавни и колебливи, но промените в трескавия свят са бързи и безвъзвратни.

Съдбата на малката Дорит беше да бъде роб и на двата вида промени. Стените на Маршалси отново я обгръщаха в сянката си като тяхно дете през оная част от деня, когато мислеше заради Кленъм, грижеше се за него, бдеше над него и го напускаше, за да отдаде отново нему цялата си любов и грижа. Ролята й в живота извън вратите на затвора също й налагаше своите изисквания и тя ги изпълняваше с неуморно търпение. Тук беше Фани, горда, капризна, своенравна, още по-затънала в онова неблагоприятно състояние, което й пречеше да се явява в обществото и което я бе така раздразнило онази вечер, когато стана инцидентът с ножчето от костенурчената кост, решена вечно да търси утеха и да остава неутешима и да се чувствува дълбоко обидена, без да позволява някому дързостта да я мисли за такава.

Тук беше и брат й, слабохарактерен, горделив, вечно на градус, младеж старик, който се тресеше от глава до пети и говореше така заплетено, като че ли част от парите, с които така се перчеше, са запрели на гърлото му, а неспособен сам да направи крачка в живота си, той се държеше покровителствено към сестра си, която обичаше егоистично (тази отрицателна заслуга си остана докрай у злополучния Тип), защото я оставяше да го води. Тук беше и мисис Мърдл в траурни воали (първата траурна шапка вероятно бе разкъсана на парчета в припадък на скръб, но положително бе отстъпила мястото си на нов артикул от парижкия пазар, който много й приличаше), която във войната с Фани й връщаше ритник за ритник, и й препречваше отчаяния си бюст ежечасно. Тук беше и бедният мистър Спарклър, който не знаеше как да поддържа мир между тях, но смирено клонеше към мнението, че най-добре ще е да се съгласят, че и двете са забележително прекрасни жени и че няма глупости у никоя от тях — заради която кротка препоръка и двете страшно се нахвърляха върху него. После тук беше и мисис Дженеръл, която се беше завърнала от чужбина и изпращаше прах и призми по пощата всеки ден, като искаше нови и пови препоръки за едно или друго свободно място. За тази забележително благородна дама в заключение може да се каже, че надали е имало някога на света друга благородна дама като нея, способна да заеме кое да е свободно място (както се виждаше от горещите препоръки), и надали е имало друга дама, нещастна като нея, да има такъв огромен кръг горещи и изтъкнати почитатели, които в края на краищата не я искаха въпреки качествата й.

При първото сътресение след смъртта на мистър Мърдл много високопоставени личности не можеха да решат дали да обърнат гръб на мисис Мърдл, или да я утешават. Тъй като им се видя изгодно обаче за оправдание на собствената им заблуда да я признаят за жестоко измамена, те любезно я приеха и продължиха връзките си с нея. Следователно мисис Мърдл, като модерна и благовъзпитана жена, станала жертва на хитростите на вулгарен простак (защото мистър Мърдл бе разкрит като простак от глава до пети, щом се разкри състоянието на джоба му), трябваше да бъде активно подкрепяна от своя кръг в интерес на самия кръг. Тя отвърна на тази преданост, като даде да се разбере, че е по-разярена от всеки друг срещу престъпната сянка на покойника. Общо взето, като умна жена, тя излезе от огъня невредима и отново си заживя чудесно.

Постът на мистър Спарклър за щастие се оказа от онези лавици, на които джентълмените биват скътани за цял живот, освен ако се появи повод да ги качат с Барнакловия подемен кран на по-висока и доходна лавица. И така този патриотичен служител остана верен на своето знаме (знаме на четирите заплати) и го държеше заковано на мачтата като истински Нелсон. От плодовете на неговото безстрашие мисис Спарклър и мисис Мърдл, които живееха на различни етажи в аристократичен малък храм на неудобствата, в който миризмата от онзиденшната супа и конете беше така постоянна, както смъртта е за човека, се въоръжиха за борба в обществото като заклети врагове. И малката Дорит, като виждаше как се развиват работите, не можеше да не се пита тревожно в кой ли затънтен ъгъл на това благородно домакинство постепенно ще бъдат натикани децата на Фани и кой ли ще поеме грижата за тези неродени жертви.

Тъй като Артър беше твърде болен, за да се споделят с него вълнуващи и тревожни въпроси, а подобрението му до голяма степен зависеше от покоя, така нужен за слабостта му, единственото място, откъдето малката Дорит можеше да черпи подкрепа през този тежък период, беше мистър Мийгълс. Той беше още в чужбина, но тя му бе писала, чрез дъщеря му, веднага щом видя Артър в Маршалси, а и след това, като споделяше с него главните си тревоги и най-вече една от тях. На тази именно се дължеше и продължителното отсъствие на мистър Мийгълс в чужбина, вместо да бъде в Маршалси.

Без да разкрива истинския характер на документите, които бяха попаднали в ръцете на Риго, малката Дорит беше доверила на мистър Мийгълс историята в общи черти и му беше разказала за съдбата на мошеника. Старият опит на предпазливост, придобит от времето на везните и лопатката, веднага подсказа на мистър Мийгълс, че е много важно да си възвърнат оригиналните документи. Затова той отговори на малката Дорит, че намира основателна загрижеността й по въпроса, и прибави, че няма да се върне в Англия, докато не направи опит да ги издири.

По това време мистър Хенри Гауън бе решил, че не му е приятно да се среща с тези Мийгълсовци. Той беше така внимателен да не дава никакви нареждания на жена си в този смисъл, но спомена на мистър Мийгълс, че личното му впечатление е, че не се разбират и затова ще е по-добре, ако учтиво и без никакви сцени и прочие се съгласят, че са чудесни хора, но по-добре да не се срещат. Бедният мистър Мийгълс, който виждаше, че не допринася за щастието на дъщеря си, като се оставя да бъде постоянно обиждан в присъствието й, рече: „Добре, Хенри! Ти си съпруг на моята рожба, ти ме измести от сърцето й и това е естествено; щом го желаеш, добре!“ Това споразумение донесе още една изгода, която може би Хенри Гауън не беше предвидил, а именно, че мистър и мисис Мийгълс сега бяха още по-щедри към дъщеря си, откакто започнаха да поддържат връзки само с нея и детето; по този начин неговата възвишена душа се намери с повече пари, без да се чувствува унизена от необходимостта да знае откъде идат те.

В такъв момент естествено мистър Мийгълс се залови за работата с голямо желание. От дъщеря си той разбра из кои градове се е скитал Риго и различните хотели, в които бе живял напоследък. Той си постави за задача да ги посети много бързо и предпазливо и ако някъде беше оставил неуредена сметка, някакъв пакет или сандъче, да плати сметката и да вземе пакета или сандъчето.

Придружен само от мама Мийгълс, той започна своето странствуване и срещна много приключения.

Най-големите му трудности идеха от това, че не разбираше какво му казват и провеждаше разпитите си между хора, които не разбираха какво им казва. Въпреки всичко с непоколебима увереност, че английският език е роден език на целия свят, само че хората не го разбират от глупост, мистър Мийгълс най-словоохотливо глаголствуваше с хотелиерите, влизаше в сложни обяснения от най-заплетен характер и напълно отхвърляше отговори на родния език на събеседниците на основанието, че са „глупости“. Понякога викаха преводчици, към които мистър Мийгълс се обръщаше на такъв специфичен език, че веднага ги сразяваше и те млъкваха, и ставаше още по-лошо. В края на краищата обаче кой знае дали загуби много от това, че не разбираше езика, защото, макар и да не намери никакви оставени вещи, намери толкова дългове и толкова разнообразни компрометиращи спомени, свързани със собственото име, което беше единствената му разбираема дума, че почти навсякъде го обсипваха с обидни обвинения. При не по-малко от четири случая заявяваха за мистър Мийгълс в полицията като авантюрист, негодник, крадец, но той търпеше тези обиди най-благодушно (като нямаше представа за значението им) и биваше най-позорно конвоиран до параходи и дилижанси, за да се отърват от него, а той, веселият британец, бърбореше през цялото време, уловил мама Мийгълс под ръка.

Но на свой език и по ум мистър Мийгълс беше ясен, прозорлив и упорит човек. Когато, както сам се изразяваше, беше „обиколил навсякъде“ чак до Париж и не бе постигнал никакъв успех, той не се обезсърчи. „Колкото по̀ се приближаваме до Англия, нали виждаш, майко — разсъждаваше мистър Мийгълс, — толкова по-голяма вероятност има да стигна до документите, та дори и да не ги намеря. Защото разумно е да се мисли, че той ги е депозирал някъде, където да бъдат скрити от хората в Англия, а същевременно да бъдат леснодостъпни за него самия, нали разбираш?“

В Париж мистър Мийгълс завари едно писмо от малката Дорит, в което тя казваше, че могла да поговори няколко минути с мистър Кленъм за този човек, който не съществуваше вече; и когато тя казала на мистър Кленъм, че приятелят му, мистър Мийгълс, който вече се завръщал и скоро щял да го посети, се интересувал да проучи нещо за този човек, ако може, той я помолил да каже на мистър Мийгълс, че онзи тип се познавал с мис Уейд, която тогава живеела на еди-коя си улица в Кале. „Охо!“, рече мистър Мийгълс.

Много скоро след това (колкото бе възможно по времето на дилижанса) мистър Мийгълс позвъни на пукнатия звънец, на пукнатата порта и тя скръцна и се отвори и селянката застана в тъмния коридор и рече:

— Е, сер, за кого?

В отговор на нейния въпрос мистър Мийгълс си измърмори, че имало нещо у тези хора от Кале, които все пак разбирали донякъде какво искате и вие, па и те самите, и отвърна:

— Мис Уейд, мила.

Тогава го въведоха при мис Уейд.

— Доста време не сме се виждали — каза мистър Мийгълс и се изкашля, — надявам се, че сте добре, мис Уейд.

Без да изказва някаква надежда, че той или кой да е друг е добре, мис Уейд запита на какво дължи честта да го види пак. В това време мистър Мийгълс изгледа стаята, но не забеляза никаква кутия.

— Ами право да си кажа, мис Уейд — каза мистър Мийгълс с благ, сговорчив, да не кажем, умолителен тон, — възможно е да можете да хвърлите светлина върху една дреболия, която засега е неясна. Каквото било между нас — било, надявам се, не може да се поправи сега. Вие спомняте ли си дъщеря ми? Времето така мени всичко! Сега е майка!

Със своята наивност мистър Мийгълс не можеше да зачекне по-болен въпрос. Той замълча в очакване да бъде проявен някакъв признак на интерес, но напразно.

— Това не е въпросът, за който искахте да говорите, нали? — каза тя след студено мълчание.

— Не, не — отвърна мистър Мийгълс, — само си помислих, че с вашата доброта, може би…

— Мислех, че вече сте разбрали — прекъсна го тя с усмивка — доколко можете да разчитате на добротата ми.

— Не говорете така — каза мистър Мийгълс, — вие сте несправедлива към себе си, но да дойдем на въпроса. — Той разбра, че не е спечелил нищо със заобикалките. — Научих от моя приятел Кленъм, за когото сигурно ще съжалите, като чуете, че от известно дреме е много болен… — Той пак замлъкна и тя пак не проговори — че вие познавате някой си Бландоа, който бе убит неотдавна в Лондон при страшна злополука. Моля, не ме разбирайте зле. Аз зная, че познанството ви е било… — каза мистър Мийгълс и ловко предвари гневното й избухване. — Напълно ми е известно това. Зная, че само бегло го познавате. Но въпросът е — гласът на мистър Мийгълс отново стана благ, — дали, когато последния път той се връщаше в Англия, не е оставил у вас някакъв пакет с книжа или кутия с книжа, или изобщо някакви книжа в нещо, и да ви е помолил да ги държите за малко време, докато ги потърси?

— Въпросът е — повтори тя: — Чий въпрос?

— Мой — каза мистър Мийгълс. — И не само мой, но и на Кленъм, а и на други. Аз съм сигурен — продължи мистър Мийгълс, чието сърце преливаше от любов към неговата рожба, — че вие не може да изпитвате лоши чувства към дъщеря ми, това е невъзможно! Е, това е и наш въпрос; защото той пряко засяга нейна близка приятелка. И затова съм тук, да ви кажа откровено, че това е въпросът и да ви запитам: оставил ли е?

— Ей богу — отвърна тя, — изглежда, че съм станала прицел за въпросите на всеки, който знаел нещо за един човек, когото веднаж в живота си наех за една работа, за което му платих и го освободих.

— О, недейте — запротестира мистър Мийгълс. — Недейте! Не се обиждайте — това е най-простият въпрос на света и може да се зададе на всекиго. Документите, за които говоря, не са били негови, той си ги е присвоил незаконно и биха могли да навлекат неприятности на невинното лице, което ги пази, а се търсят от законните им притежатели. Той е минал през Кале на път за Лондон и има основания да се мисли, че не ги е занесъл със себе си тогава, че е искал да ги има подръка и че не е имал доверие да ги повери на хора от неговия сорт. Тук ли ги е оставил? Кълна ви се, че ако знаех как да постъпя, без да ви обиждам, бих направил всички усилия. Аз ви поставям въпроса лично, но в него няма нищо лично. Бих могъл да го задам на всекиго. И вече го задавах на много души. Тук ли ги е оставил? Оставил ли е нещо тук?

— Не.

— Тогава за нещастие, мис Уейд, вие не знаете нищо за тях?

— Не зная нищо. Ето, вече отговорих на необяснимия ви въпрос. Не ги е оставил тук и аз не зная нищо за тях.

— Достатъчно! — каза мистър Мийгълс и се надигна. — Съжалявам; и това се свърши; дано не съм ви много засегнал. Тетикоръм добре ли е, мис Уейд?

— Хариет ли? О, да!

— Пак сбърках — каза мистър Мийгълс, като го поправиха. — Изглежда, че не преставам да греша тук. Може би, ако си бях премислил дваж, нямаше да й дам това шеговито име. Но когато човек иска да е добродушен и закачлив с младите, не му мисли дваж. Старият й приятел я поздравява с една добра дума, мис Уейд, ако намерите за уместно да й я предадете.

Тя не каза нищо колкото за това; и мистър Мийгълс напусна мрачната стая, в която честното му лице светеше като слънце, и отиде в хотела, където беше оставил мисис Мийгълс и където даде следния отчет.

— Бит съм, майко. Никакъв резултат.

След това се отправиха за кораба, който отплава за Лондон същата вечер, и оттам право в Маршалси.

Верният Джон беше дежурен, когато татко и мама Мийгълс се представиха на пропуска привечер. Той им каза, че мис Дорит не е там; но е била сутринта и неизменно идвала всяка вечер. Мистър Кленъм се поправял бавно и Меги, мисис Плорниш и мистър Баптист се редували да се грижат за него! Мис Дорит сигурно щяла да дойде вечерта, преди да удари звънецът. Директорът на затвора й отстъпил една стая на горния етаж и те можели да я почакат там, ако обичат. Понеже се бояха, че може да навредят на Артър, ако влязат при него без подготовка, мистър и мисис Мийгълс приеха предложението и останаха там да гледат затвора през решетките на прозореца.

Тесният простор в затвора направи такова впечатление на мисис Мийгълс, че тя се разплака, а мистър Мийгълс просто се задуши от липса на въздух. Той се разхождаше нагоре-надолу из стаята задъхан и още повече влошаваше положението си, като си вееше усърдно с носната си кърпа, когато вратата се отвори.

— Е? Господи боже! — рече мистър Мийгълс. — Не е мис Дорит! Ха, майко, погледни! Тетикоръм!

Беше тя самата и в ръцете си държеше желязна кутия. Също такава кутия Ефри беше видяла в първото си съновидение под мишницата на двойника, който я изнесе от къщи посред нощ. Тази кутия Тетикоръм сега сложи на пода до краката на стария си господар, падна на колене и започна да си бие ръцете в нея и да вика полуекзалтирано и полуотчаяно през смях и сълзи:

— Прости ми, скъпи господарю, приемете ме пак, мила господарке, ето кутията!

— Тети! — извика мистър Мийгълс.

— Това, което искахте! — каза Тетикоръм. — Ето го! Затвориха ме в другата стая, да не ви видя. Чух, като я питахте за кутията. Чух я, като каза, че не е у нея, а бях там, когато той я остави, и я взех, когато тя си легна, и я изнесох. Ето ви я.

— Но, мило момиче — извика мистър Мийгълс, още по-задъхан от преди, — как прекоси канала?

— Дойдох в кораба с вас. Седях загърната на другия край. Когато взехте карета на пристанището, аз взех друга карета и ви проследих дотук. Тя нямаше никога да ви я даде, след като казахте, че я търсят; по-скоро щеше да я хвърли в морето или да я изгори. Но ето ви я!

О, какъв възторг и плам имаше в това: „Ето ви я!“

— Тя никак не искаше да я държи, това трябва да го кажа за нейно оправдание, но той я остави и съм убедена, че след вашите думи и след като отрече, че е у нея, тя никога нямаше да я предаде. Но ето я! Мили господарю, мила господарке, приемете ме отново и ми върнете скъпото старо име! Нека тази кутия се застъпи за мене. Ето я!

Татко и мама Мийгълс никога не бяха носили така заслужено тези названия, както когато отново взеха под покровителството си вироглавата си питомница.

— О, колко бях нещастна! — извика Тетикоръм и се разплака много по-горчиво, след като й простиха, отколкото преди. — Така нещастна и така се разкайвах! Боях се от нея още откакто я видях за пръв път. Знаех, че има власт над мене, защото разбираше така добре лошото у мене. Това беше някаква лудост и тя можеше да я предизвиква, когато пожелае. Когато бях в това състояние, все си мислех, че хората са против мене поради произхода ми: и колкото по-мили бяха към мене, толкова по̀ ги обвинявах. Изкарвах, че тържествуват над мене и че искат да ме накарат да им завиждам, когато зная — когато дори тогава съзнавах, че и през ума не им минаваше такова нещо. И красивата ми млада господарка не е така щастлива, както трябваше да бъде, а аз я напуснах! За каква грубиянка и мерзавка сигурно ме мисли! Но вие ще кажете една добра дума за мене и ще я помолите да ми прости като вас, нали? Защото вече не съм така лоша като преди — молеше се Тетикоръм. — Аз пак съм си лоша, но наистина не толкова, колкото преди. Като имах през цялото това време мис Уейд пред очите си, като че ли виждах себе си по-възрастна — да обръщам всичко наопаки и да извъртам всичко добро на лошо. Гледах я през цялото време как не изпитва друго удоволствие, освен да ме поддържа нещастна, подозрителна и да ме кара да се измъчвам като нея. А не й беше много трудно да постигне това — извика Тетикоръм със заключителен изблик на скръб, — защото бях така лоша, че повече не може да бъде. Само искам да кажа, че след всичкото, което преживях, надявам се, че вече никога няма да бъда чак толкова лоша и че малко по малко ще стана по-добра. Ще полагам голямо усилие и няма да спирам на двадесет и пет, сър. Ще броя двадесет и пет пъти по сто и двадесет и пет пъти по хиляда.

Вратата се отвори повторно, Тетикоръм се успокои и малката Дорит влезе. Мистър Мийгълс подаде кутията радостен и горд и нейното лице просия от щастие и радост. Тайната вече беше осигурена. Тя можеше да скрие от него своята част от тайната; той не бива никога да узнае за нейната загуба; когато му дойде времето, той щеше да узнае онази част, която беше от значение за него, но никога няма да узнае онова, което се отнася само до нея. То беше вече минало, съвсем забравено и съвсем простено.

— Сега, мила мис Дорит — каза мистър Мийгълс, — аз съм делови човек, или поне бях, и в качеството на такъв, ще си взема мерките веднага. Дали не ще е по-добре да се видя с Артър още тази вечер?

— Струва ми се, по-добре да не е тази вечер. Ще отида в стаята му да видя как се чувствува. Но мисля, че е по-добре да не го виждате тази вечер.

— И аз съм твърде склонен към вашето мнение, мила — каза мистър Мийгълс, — и затова останах в тази мрачна стая, а не отидох при него. Тогава вероятно ще го видя малко по-късно. Но ще обясня какво искам да кажа, когато се върнете.

Тя излезе от стаята. Мистър Мийгълс погледна през решетките на прозореца и я видя, като излезе от портиерната и пресече двора на затвора. Той каза кротко:

— Тетикоръм, ела при мене за минутка, моето момиче.

Тя отиде до прозореца.

— Виждаш ли това младо момиче, което току-що беше тук — тази дребна, спокойна, крехка фигурка, която минава долу, Тети? Виж, хората се отдръпват да й сторят път. Мъжете — виж ги бедните, одърпани човеци — си свалят най-учтиво шапките и сега тя влиза във вратата. Виждаш ли я, Тетикоръм?

— Да, сър.

— Чувал съм, Тети, че някога я наричали детето на този затвор. Тук се е родила и прекарала много години. Аз не мога да дишам тук. Тъжно е да се родиш и да отраснеш в такова място, нали, Тетикоръм?

— Да, наистина, сър.

— Ако тя бе мислила постоянно за себе си и бе решила, че всички я презират зарад това място и й го натякват, тя щеше да води нещастно, а вероятно и безполезно съществование. Въпреки това, Тетикоръм, хората казват, че животът й е бил изпълнен с примирение, добрина и благородно служене на другите. Да ти кажа ли какво мисля, че се гледали тези нейни очи, за да добият този израз?

— Да, моля ви се, сър.

— Дълга, Тетикоръм. Започни да го изпълняваш от ранна възраст и изпълнявай го добре и няма случай, когато това да е изложило човека пред бога или пред него самия, каквото и да е общественото му положение или произход.

Те останаха до прозореца, където дойде и мама Мийгълс, и наблюдаваха затворниците, докато се завърне малката Дорит. Тя беше скоро отново в стаята и макар че бе оставила Артър спокоен, препоръча да не го посещават тази вечер.

— Добре! — каза мистър Мийгълс бодро. — Не се съмнявам, че така е най-добре. Тогава, мила милосърдна сестро, поверявам поздравите си във вашите ръце и съм сигурен, че не бих могъл да намеря по-добри. Утре сутрин заминавам пак.

Изненадана, малката Дорит го запита закъде.

— Мила моя — каза той. — Не мога да живея, без да дишам. Това място ми взе дъха и аз няма да си го възвърна, докато Артър не излезе оттук.

— Но как може това да е причината за вашето заминаване утре сутрин?

— Ще разберете — каза мистър Мийгълс. — Тази вечер ние тримата ще отседнем в някой хотел в града. Утре сутрин мама и Тетикоръм ще отидат в Туикнъм, където мисис Тикит, която седи с доктор Бакън на прозореца в гостната, ще ги вземе за привидения, а аз ще замина отново в чужбина да търся Дойс. Той трябва да дойде тук. Казвам ви, мила, няма полза от писане и планиране, и условни разсъждения по този или онзи въпрос отдалече. Нищо не ми струва да отида и да го намеря. Аз съм стар пътешественик и всички езици и обичаи са еднакви за мене — не разбирам никой от тях. И затова никога не изпадам в неудобно положение. Очевидно е, че трябва да вървя незабавно. Защото не мога да живея, ако не дишам свободно, а не мога да дишам свободно, докато Артър е в Маршалси. Аз се задушавам сега и едва мога да си поема дъха, за да ви кажа всичко това и да ви занеса тази ценна кутия до долу.

Те излязоха на улицата, когато звънецът започна да звъни, и мистър Мийгълс тръгна с кутията. Никаква кола не чакаше малката Дорит, което доста изненада мистър Мийгълс. Той й повика една карета, тя се качи и той сложи кутията до нея. От радост и благодарност тя му целуна ръката.

— Това не ми е приятно, мила — каза мистър Мийгълс. — Против разбиранията ми за справедливост е вие да отдавате почит на мене, и то пред портите на Маршалси.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Вие ми напомняте за времето… — рече мистър Мийгълс, внезапно помръкнал — но тя го обича много и прикрива недостатъците му, като си мисли, че никой не ги вижда — а той наистина има много връзки и е от добро семейство.

Това му беше единствената утеха за загубата на дъщеря му и кой може да го съди, че й отдаваше такова голямо значение?

Глава XXXIV Отива си

Един хубав есенен ден затворникът от Маршалси, още слаб, но вече оздравял, седеше, заслушан в гласа, който му четеше. Един хубав есенен ден, когато златните ниви бяха вече ожънати и отново разорани, летните плодове бяха узрели и преминали, зелените пръчки на хмела лежаха на земята, обрани от пъргавите берачи, и ябълките се червенееха из овощните градини, а зърнестите плодове на самодивското дърво се червенееха между жълтеещите листа. В гората вече тук-таме се прозираха предвестници на подранилата зима; през пролуките между клоните гледката се откриваше рязко и ясно на есенния въздух не както през лятото, когато омарата я забулваше, като прашеца на сливите. И от морския бряг океанът не се виждаше вече задрямал на жегата, а искреше с хиляди очи, весел и оживен по цялата си шир — от прохладните пясъци по плажа до дребните платна на хоризонта — като листа, подгонени от есенния вятър.

Неизменен и безплоден със своето сковано, измъчено от мизерия и грижи лице, затворът оставаше безразличен към смяната на сезоните и незасегнат от техните прелести. Нека цъфти, каквото иска, неговите тухли и решетки раждаха винаги една и съща реколта от плесен и ръжда. И все пак заслушан в гласа, който му четеше, Кленъм чуваше в него всичко, което му разказваше майката природа, всички песни, които тя пееше за човека. Още от най-ранно детство той не знаеше друго майчино коляно освен нейното, тя бе будила в него радостни надежди и светли мечти, съкровища от нежности и смирение, скрити в тайните гънки на човешката фантазия; тя пробуди за живот желъдите, заровени в първите детски впечатления и израснали като дъбрава, която го пазеше от изсушаващия вятър. И в нежния глас, който му четеше, до него долиташе като далечно ехо всяка нежна и милосърдна дума, доловена някога през живота му.

Когато гласът спря, той си засенчи очите с ръка и промълви, че светлината го дразни.

Малката Дорит остави книгата и веднага стана да спусне пердето. Меги си шиеше на старото място. Като намали светлината, малката Дорит приближи стола си до него.

— Иде вече краят на живота ви тук, мистър Кленъм. Не само писмата на мистър Дойс са изпълнени с приятелски чувства и насърчения, но и мистър Ръг казва, че писмата му до него самия са оказали голяма помощ и че всички (като им премина малко гневът) са така внимателни и говорят така хубаво за вас, че вече скоро ще се свърши всичко.

— Мило момиче, мило сърце, мой добри ангеле!

— Прекалено ме възхвалявате. И все пак много ми е приятно, като ви чувам да говорите така прочувствено и… и като виждам — каза малката Дорит и го погледна в очите — как от сърце го казвате, не мога да ви спра.

Той поднесе ръката й до устните си.

— Вие сте идвали тук много пъти, когато не можех да ви видя, малка Дорит, нали?

— Да, понякога идвах, без да влизам в стаята.

— Много ли често?

— Доста често — срамливо каза малката Дорит.

— Всеки ден?

— Мисля — каза малката Дорит след малко колебание, — че идвах най-малко два пъти на ден.

Той може би щеше да пусне нежната ръчичка, след като я целуна отново с жар, ако тя не я беше позадържала, като че ли й бе приятно да остане, където беше. Той я улови с двете си ръце и я сложи на гърдите си.

— Мила малка Дорит, не е само затворничеството ми, което скоро ще се свърши. И на това ваше самопожертвование трябва да се сложи край. Ние трябва да свикнем да живеем разделени отново и да поемем всеки своя път, отдалечени един от друг. Не сте забравили, нали, какво си казахме, когато се завърнахте?

— О, не, не съм забравила. Но нещо е… Днес се чувствувате напълно силен, нали?

— Напълно.

Ръката, която той държеше, се премести по-близо до лицето му.

— Достатъчно силен ли сте да чуете колко е голямо богатството ми?

— Много ще се радвам да го чуя. Никое богатство не може да бъде прекалено голямо или добро за малката Дорит.

— С нетърпение чаках да ви кажа, просто копнеех за това. Сигурен ли сте, че няма да го приемете?

— Никога!

— Нито половината ли няма да приемете?

— Никога, мила малка Дорит!

Тя го гледаше мълчаливо и в изражението на любещото й лице имаше нещо, което той не можеше да проумее; сякаш бе готова да избухне в плач, а същевременно бе така щастлива и горда.

— Сигурно ще ви е мъчно, като чуете за Фани. Бедната Фани загуби всичко. Остана й само заплатата на мъжа й. Всичко, което папа й даде при сватбата, пропадна заедно с вашите пари. Беше в същите ръце и сега е загубено.

Артър остана по-скоро потресен, отколкото изненадан, като чу това.

— Надявах се, че няма да се окаже толкоз лошо — каза той, — но се боях, че ще понесат големи загуби, като имах пред вид родството на мъжа й с фалиралия.

— Да, всичко пропадна. Жал ми е за Фани; много, много ми е жал за бедната Фани. И за горкия ми брат!

— Та и той ли бе вложил парите си в същите ръце?

— Да! И те са също загубени. А какво мислите, че е моето собствено голямо богатство?

Артър я погледна въпросително с нов страх в сърцето, а тя си оттегли ръката и сложи лицето си на нейното място.

— Нямам нищо на света. Бедна съм, както когато живеех тук. Когато папа се върна в Англия, той поверил всичко, което имаше, в същите ръце и сега всичко е пометено. О, мой мили, съвсем ли сте сигурен, че няма да споделите богатството ми сега?

Притисната до самото му сърце, обляна в благородните му сълзи, тя обви врата му с нежните си ръце.

— Никога няма да се разделим, мили Артър, никога вече, до края! Аз никога не станах богата, нито горделива. Никога не бях щастлива. Сега съм богата, защото ти ме вземаш, и съм горда, защото ти отказа да ме вземеш преди, и съм щастлива, защото съм при тебе в този затвор, както бих била щастлива и да се върна в него с тебе, ако такава се окаже волята на бога, и да те утешавам, и да ти служа с цялата си любов и искреност. Аз ти принадлежа навсякъде, навсякъде! Така много те обичам! Бих предпочела да прекарам живота си тук с тебе и да излизам всеки ден, за да изкарвам нашия хляб, отколкото да имам най-голямото богатство и да бъда най-важната дама, на която някога са отдавали почести. О, да можеше бедният папа да види колко блажена е най-после душата ми в тази стая, където той страда толкова години.

Меги, разбира се, от началото ги бе зяпнала смаяна, а после се заля в сълзи. Сега тя така се зарадва, че запрегръща своята майчица от цялата си душа, а после хукна надолу да намери някого, пред когото да отприщи радостта си. И не щеш ли, Флора и лелята на мистър Ф. тъкмо идеха насреща й! И кой друг освен тях можеше да чака цели два-три часа, докато малката Дорит излезе от стаята?

Очите на Флора бяха малко зачервени и тя изглеждаше невесела. Лелята на мистър Ф. беше така скована, че като че ли само някой мощен механизъм би могъл да я огъне. Шапката й беше страшно килната назад, а чантичката й изглеждаше вкаменена от главата на Горгона, която се криеше в нея. С тези внушителни атрибути лелята на мистър Ф. прекара три часа седнала на стъпалата на официалната резиденция на директора на затвора за голяма радост на младото население на квартала, чиито закачливи нападения със зачервено от гняв лице тя отбиваше от време на време с чадъра си.

— С болка съзнавам, мис Дорит, уверявам ви — каза Флора — че да предложа на някого така високопоставен и ухажван и ласкан от най-доброто общество да дойде с мене изглежда нахално дори да не беше в баничарница толкоз недостойна за сегашния ви кръг а при това и в задна стая макар и собственикът да е учтив човек но ако заради Артър — пардон стар навик сега по-неприличен от всякога бившия Дойс и Кленъм — още една последна забележка бих желала да направя едно последно обяснение да предложа може би доброто ви сърце да извини под предлог на три банички с бъбреци скромното място на разговора.

Изтълкувала правилно тази твърде заплетена реч, малката Дорит отговори, че е напълно на Флориното разположение. Флора съответно ги поведе към въпросната баничарница, при което лелята на мистър Ф. крачеше гордо отзад и се излагаше на риска да бъде прегазена от някой екипаж с упорство, достойно за по-добра кауза.

Когато най-после „трите с бъбреци“, които трябваше да служат за прикритие на разговора, бяха сложени на масата пред тях в три калаени талерки и всяка баничка украсена с дупка отгоре, в която учтивият собственик насипа топъл сос от една паничка с човка, като че ли пълнеше три лампи, Флора си извади носната кърпичка.

— Ако най-хубавите мечти на фантазията — започна тя — някога ми бяха рисували че когато Артър — пардон не мога да се отвикна — бъде пуснат на свобода дори такава суха баничка с толкоз малко бъбрече същинско смляно индийско орехче можеше да не се окаже неприемлива предложена от предана ръка тези мечти отлетяха завинаги и всичко е свършено, но като разбирам че се предвиждат нежни отношения искам да заявя, че от сърце желая доброто и на двамата и ни най-малко не виня нито единия, нито другия, макар и да се почувствувам натъжена, като виждам, че ръката на времето ми отне много от снажността, която имах и ме кара страшно да се зачервявам при най-малкото напрежение особено след ядене когато стига и до обрив, ех, можеше да бъде, но не стана заради намесата на родителите, та последва душевна апатия докато мистър Ф. не даде мистериозния ключ все пак не искам да бъда невеликодушна и от сърце ви желая доброто и на двамата.

Малката Дорит взе ръката й и й благодари за добрината.

— Не го наричайте добрина — отвърна Флора и я целуна сърдечно, — защото вие винаги бяхте най-доброто и мило дребосъче на света ако смея да кажа дори по отношение на парите тъй като пестеливостта е признак на съвест макар че трябва да прибавя много по-приятна отколкото моята някога е била към мене защото макар и надявам се но по-обременена отколкото на повечето хора, все пак по-често ме кара да се чувствувам неудобно отколкото добре и това й прави удоволствие но аз се отклонявам, една надежда искам да изразя преди да дойде развръзката а именно заради старото време и старите искрени чувства Артър да разбере че не съм го изоставила в нещастието му но постоянно съм идвала дотук да питам дали не мога да му бъда полезна с нещо че сядах в баничарницата, където много учтиво ми донасяха един стакан с нещо загряващо от хотела и наистина прекарах редица много приятни часове да му правя компания по пътя му, без той самият да знае.

Сега Флорините очи наистина се просълзиха и това я разхубави много.

— И най-вече ви моля сърдечно, като най-милото същество на света — каза Флора, — ако можете да извините тази фамилиарност от страна на такава като мене която се движи в много различни кръгове от вашите да дадете на Артър да разбере че аз всъщност не зная дали всичко това между нас не беше просто глупост, макар и приятно по онова време но и мъчително и наистина мистър Ф. внесе промяна и тъй като обаянието се прекъсна, не можеше да се очаква нещо докато не започнем наново нещо което не може да стане поради стечението на различни обстоятелства и най-главно може би че не било писано, всъщност не искам да кажа че ако беше приятно на Артър и ако това бе станало естествено още в първия миг нямаше да се зарадвам много тъй като съм с весел характер и изпадам в меланхолия в къщи където безсъмнено папа е най-непоносимият представител на своя род и не стана по-поносим след като онзи Подпалвач го острига и превърна в нещо каквото в живота си не съм виждала но ревността не ми е присъща, нито пък зложелателството макар и с много недостатъци.

Без да може да следи отблизко мисис Финчинг в този лабиринт от фрази, малката Дорит разбра целта му и сърдечно прие доверието.

— Увехналият венец, мила — каза с голяма наслада Флора, — тогава падна колоната се срути и пирамидата е обърната с главата надолу на своя — не зная как го казват — не го наричайте замайване не го наричайте слабост не го наричайте лудост. Сега трябва да се оттегля в самота и да съзерцавам пепелището на отлетелите радости които няма да се върнат но като си позволя също и да платя за баничките които послужиха за претекст на нашия разговор ще кажа завинаги сбогом!

Лелята на мистър Ф., която бе изяла баничката си в тържествено мълчание и бе обмисляла някакъв план за жестоко отмъщение през цялото време от момента, когато привлече общественото внимание от стъпалата на директора, се възползува от настоящия случай да отправи следното пророческо обръщение към вдовицата на своя покоен племенник:

— Дайте ми го насам да го метна от прозореца!

Флора напразно се опитваше да успокои тази изключителна жена, като й обясняваше, че ще си отидат у дома да вечерят. Лелята на мистър Ф. упорито отговаряше:

— Дайте ми го насам да го метна от прозореца!

Като повтори искането си безброй пъти, вперила предизвикателен поглед в малката Дорит, лелята на мистър Ф. скръсти ръце, седна в един ъгъл на баничарницата и упорито отказа да се мръдне оттам, докато той не й бъде доведен, за да се изпълни съдбата му и да бъде метнат от прозореца.

При това състояние на нещата Флора пришепна на малката Дорит, че не е виждала лелята на мистър Ф. така оживена и така силна духом от седмици насам и че може би ще се окаже нужно да почакат няколко часа, докато неумолимата старица се поукроти; тя можела да се справи най-добре с нея, когато е сама. И така те се разделиха най-приятелски с най-добри чувства от двете страни.

Лелята на мистър Ф. устояваше позициите си като мрачна крепост и тъй като Флора почувствува нужда от нещо освежително, изпратиха човек в хотела за стакана, за който Флора беше вече споменала и който бе напълнен повторно. С помощта на неговото съдържание, вестника и добър подбор от банички Флора прекара останалата част на деня в най-добро настроение, макар че от време на време се чувствуваше затруднена от последиците на един глупав слух, който се бе пуснал между наивните дечурлига от квартала, че някаква старица се продала на баничаря да я смелят за банички и сега седи в магазина и отказва да си изпълни контракта. Това привлече толкоз много малчугани от двата пола, които привечер станаха причина за такова объркване в търговията, че търговецът много настоятелно започна да предлага да отведат лелята на мистър Ф. И така повикаха карета, в която благодарение на общите усилия на Флора и собственика тази забележителна жена бе склонена най-после да се качи, макар не без да си подаде главата през прозореца, и да иска „да й го доведат насам“ за известната вече цел; тъй като в същото време тя хвърляше зли погледи към Маршалси, можеше да се предположи, че тази удивително последователна жена под „него“ подразбираше Артър Кленъм. Това обаче е само предположение; точно кое беше лицето, което за успокоение на лелята на мистър Ф. трябваше да доведат насам и не доведоха, никога няма да се разбере напълно.

Есенните дни се изнизваха един по един и малката Дорит вече никога не идваше и не си отиваше от Маршалси, без да го види. Не, не, не.

Една сутрин, когато Артър се ослушваше за леките стъпки, които всяка сутрин се изкачваха крилати до самото му сърце и озаряваха с божествената светлина на нова любов стаята, в която някогашната любов бе струвала толкова труд и бе останала така вярна — една сутрин, като се ослушваше, той я чу да иде, но не сама.

— Мили Артър — чу се възторженият й глас пред вратата, — водя някого. Да го въведа ли при тебе?

По стъпките му се бе сторило, че с нея са още двама. Той отговори:

— Да — и тя влезе с мистър Мийгълс. Изгорял от слънцето и весел, мистър Мийгълс разтвори обятията си и бащински прегърна Артър.

— Сега вече се чувствувам добре — каза мистър Мийгълс след една-две минути. — Сега вече се свърши. Артър, мили човече, признай веднага, че ме очакваше още по-рано.

— Да — каза Артър, — но Еми ми каза…

— Малката Дорит, никакво друго име — му прошепна тя.

— Но моята малка Дорит ми каза да не ви очаквам, докато не ви видя, и да не искам други обяснения.

— Ето сега ме виждаш, момчето ми — рече мистър Мийгълс и силно разтърси ръката му, — и сега ще чуеш всичко, с каквито щеш обяснения. Всъщност аз бях вече тук — дойдох право при тебе от „алонгите и маршонгите“, иначе щеше да ме е срам да те погледна днес в лицето, но тогава ти не беше за пред хора и аз трябваше да тръгна пак да уловя Дойс.

— Бедният Дойс! — въздъхна Артър.

— Не му прикачвай епитети, които той не заслужава — каза мистър Мийгълс. — Той не е беден; неговите работи си вървят добре. Дойс върши чудеса в оня край. Уверявам те, този човек е огън! На краката си падна нашият Ден. Хора като него не прокопсват само там, където не е нужно да се свърши работата и не се търси човек да я свърши; но където искат да се свърши работата и търсят човек да я свърши, те са си на мястото! Няма да има защо да безпокоиш повече Министерството на разтакането. Нека ти кажа, че Ден успя и без тях.

— Какъв товар сваляш от душата ми! — извика Артър. — Какво щастие ми носиш!

— Щастие ли? — възрази мистър Мийгълс. — Не ми говори за щастие, преди да си видял Ден. Уверявам те, Ден управлява фабрики и върши работи там, от които ще ти настръхне косата, ако ги видиш. Той вече не е нарушител на обществените закони, слава богу! Сега получава медали и ленти, и звезди, и кръстове, и още какво ли не — като същински благородник. Но не бива да говорим за това тук.

— Защо не?

— Е, бога ми! — каза мистър Мийгълс и заклати сериозно глава. — Той ще трябва да държи тези неща под ключ, като се завърне тук. Тук те няма да се харесат. В това отношение Британия е като кучето, което нито гризе кокала, нито пък другиму го дава — хем самата тя не дава такива отличия на чедата си, хем не позволява да ги показват, когато други страни са им ги дали. Не, не бива, Артър! — каза мистър Мийгълс и пак заклати глава. — Това няма да се хареса тук.

— Ако беше ми донесъл двойно повече пари от загубата ми (като изключим частта на Дойс) — извика Артър, — нямаше да ми доставиш такова удоволствие, каквото ми достави с тази новина.

— Ама разбира се, разбира се — съгласи се мистър Мийгълс. — Известно ми е, разбира се, мой мили, и затова първо ти съобщавам това. Сега да се върнем малко назад, да ти кажа как намерих Дойс. Защото аз намерих Дойс. Намерих го между тълпа от онези кафяви дяволи в женски нощници, прекалено големи за тях, които се наричат араби или какви ли не там неразбираеми раси. Ти ги знаеш! Е, добре, той идеше насреща ми и аз право към него и се върнахме заедно.

— Дойс в Англия? — извика Артър.

— Ето, изплюх камъчето! — рече мистър Мийгълс и разпери ръце. — Хич не ме бива за такива работи. Не зная как щях да я карам, ако се занимавах с дипломация — добре може би. Накратко казано, Артър, и двамата сме в Англия от две недели. И ако сега ме запиташ къде е Дойс в този момент, ами че отговорът е много прост — ето го! Е, най-после отново мога да дишам свободно!

Дойс се спусна иззад вратата, улови Артър за двете ръце и сам разказа останалото.

— Имам да ти говоря само по три точки, мили ми Кленъм — започна Дойс, като ги отброяваше на дланта си с гъвкавия си палец, — и те скоро ще се изчерпят. Първо, не искам да чувам нито дума повече от тебе за миналото. Имало е грешка в пресмятанията ти. Зная каква е. Тя се намира в самия механизъм и резултатът е провал. Ти ще се поучиш от неуспеха и други път ще знаеш да я избягваш. Толкоз по първа точка. Второ, много ми стана мъчно, че си взел всичко така присърце и си се упреквал така строго; щом се срещнахме с нашия приятел, както той ти разказа, аз тръгнах за дома и ние пътувахме денонощно, за да мога да оправя работата с негова помощ. Трето, и двамата се съгласихме, че след всичко, което си преживял, след отчаянието и болестта ти, за теб ще бъде приятна изненада, ако си мълчим, докато уредим всичко, без ти да знаеш, и да дойдем да ти кажем, че всички въпроси са разрешени, че всичко е в ред, че предприятието се нуждае повече от всякога от теб и че нова блестяща кариера се открива пред двама ни като съдружници. Това е третата точка. Но ти знаеш, че ние, механиците, винаги предвиждаме и малко триене, и затова съм си запазил малко място за заключение. Мили ми Кленъм, аз имам пълно доверие в тебе. Ти можеш да ми бъдеш така полезен, както и аз на тебе. Старото ти място те чака и има голяма нужда от тебе; вече няма какво да те задържа тук и половин час повече.

Настъпи мълчание, което никой не наруши, докато Артър не постоя малко на прозореца гърбом към тях и докато бъдещата му малка съпруга не отиде да постои до него.

— Преди малко казах нещо — рече тогава Дениъл Дойс, — за което съм склонен да мисля, че не беше правилно. Казах, че няма какво да те задържа тук и половин час повече. Дали греша, като предполагам, че може би ще искаш да останеш до утре сутрин? Дали се догадих, без да съм прекалено мъдър, къде би желал да отидеш направо от тези стели и тази стая?

— Да, догади се — отвърна Артър. — Това беше лелеяната ни цел.

— Добре! — рече Дойс. — Тогава, ако тази млада леди ми направи чест да ме счита за двадесет и четири часа свой баща и дойде в колата с мене до църквата „Свети Павел“, мисля, че зная какво трябва да вземем оттам.

Скоро след това малката Дорит и той излязоха заедно, а мистър Мийгълс остана след тях да размени няколко думи с приятеля си.

— Мисля, че ти няма да имаш нужда от мама и мене сутринта, та няма да дойдем. То може да накара мама Мийгълс пак да се размисли за рожбата — тя има меко сърце. Тя се чувствува най-добре в нашия котидж и аз ще остана да й правя компания.

С тези думи те се разделиха временно. Денят свърши, а след него и нощта и дойде утрото, а заедно със слънцето в затвора пристигна и малката Дорит, облечена скромничко, както винаги, и придружена само от Меги. Бедната стая беше щастлива стая тази сутрин. Къде другаде в света имаше стая така препълнена със сдържана радост!

— Любов моя — каза Артър, — защо пали огъня Меги? Ние ще си тръгнем веднага.

— Аз я помолих. Хрумна ми странна прищявка. Искам да ми изгориш нещо.

— Какво?

— Само този сгънат лист. Ако го сложиш в огъня със собствените си ръце, тъй както е, прищявката ми ще е задоволена.

— Суеверия, миличка малка Дорит!

— Наречи ги, както искаш, мили мой — тя отговори с искрящи от смях очи и се надигна на пръсти да го целуне, — само изпълни желанието ми, когато огънят пламне.

И те застанаха пред огъня в очакване. Кленъм я прихвана през кръста, а огънят се отразяваше в очите на малката Дорит, както се бе отразявал безброй пъти в очите й в същата стая.

— Достатъчно силен ли е пламъкът вече? — запита Артър.

— Достатъчно — каза малката Дорит.

— Магията изисква ли да се изрекат и някакви думи? — запита Артър, като държеше листа над пламъка.

— Можеш да кажеш (ако нямаш нищо против) „Обичам те!“ — отговори малката Дорит. И той го рече, и хартията изгоря.

Те преминаха много тихо през двора, защото там нямаше никой, макар че много глави надничаха тайничко от прозорците. Само едно лице, отдавна познато, беше в портиерната. Малката Дорит се обърна още веднаж за последен път и протегна ръка с думите:

— Сбогом, добрий ми Джон! Дано живееш щастливо, мили!

Тогава те се изкачиха по стъпалата на съседната църква и застанаха пред олтара, където Дениъл Дойс ги чакаше в ролята си на баща. Там беше и старият приятел на малката Дорит, който някога я бе приютил и й бе дал погребалния дневник за възглавница, сега изпълнен с възторг, че се е върнала да се венчае при тях.

И те се венчаха, огрени от слънчевите лъчи, които минаваха през тялото на Спасителя, нарисувано на прозореца. И отидоха в същата стая, където малката Дорит беше преспала след забавата, за да подпишат брачния договор. А на вратата надничаше мистър Панкс (определен за главен чиновник при Дойс и Кленъм, а по-късно и съдружник във фирмата), който от подпалвач се бе превърнал в мирен гражданин и галантно бе уловил под ръка от едната си страна Флора, от другата — Меги, а зад тях на заден план бяха Джон Чивъри и баща му и други тъмничари, пристигнали по случая и зарязали Маршалси заради щастливото му чедо. У Флора не се забелязваха никакви признаци на оттегляне от живота, въпреки недавнашната й декларация, а напротив, тя беше много елегантна и изпитваше голямо удоволствие от церемонията, въпреки че проявяваше доста голямо възбуждение.

Старият приятел на малката Дорит държа мастилницата, докато тя си подпише името, а чиновникът се поспря, като сваляше бялата дреха на свещеника, и всичките свидетели наблюдаваха с особен интерес.

— Защото, виждате ли — каза старият приятел на малката Дорит, — тази млада девойка спада към нашите рядкости и сега вече влезе в третия том на нашите регистри. Рождението й е вписано в първия том, тя преспа на този под тук, положила хубавата си главица на втория том, и сега вписва името си като невеста в третия том.

Всички отстъпиха да сторят път след подписването на договора и малката Дорит и съпругът й излязоха от църквата сами. За миг те се поспряха на стъпалата пред входа да погледат ведрия изглед на улицата, обляна от лъчите на яркото есенно слънце, и тогава се отправиха надолу по стъпалата.

Отправиха се към скромен, полезен и щастлив живот. Отправиха се да дадат същите майчини грижи на Фанините изоставени деца както на своите, та да може майка им да се движи вечно в обществото. Отправиха се да дадат в продължение на още няколко години нежна милосърдна сестра на Тип, който никак не се безпокоеше, че изисква твърде много от нея в замяна на богатството, което би й оставил, ако го имаше, и който на драго сърце затвори очите си за Маршалси и всичките му проклети последици. Те навлязоха тихо в шумните улици, неразделни и щастливи; и докато преминаваха така през слънце и сянка, шумящите и нетърпеливите, високомерните и бързите, и суетните се вайкаха и ядосваха и вдигаха обичайната си врява.