Пътешествие второ
Плаването
Запис единадесети(март? 1659)
Хубавото време и благоприятният вятър се задържаха. Моряците непрестанно възхваляваха пастора, чак докато преминахме покрай Ландсенд7, като казваха, че молитвите му са били чути. Но нощем виждах в сънищата си по-други благословии. По цялото крайбрежие виждах жени, застанали по високите места, по скалистите носове и издатини, които следяха за преминаването ни. Някои от тях се бяха възправили с развети коси и разперени ръце. Други седяха по скалите и гледаха към нас от каменните си тронове. Знаех, че са там, защото майка ми ги бе изпратила. Повелята да ме пазят се бе разпространила. Аз съм нейна дъщеря, а тя е една от най-могъщите вещици.
Запис дванадесети
Тридесет и шест стъпки на дължина и девет на ширина. Това е главната палуба. Четиринадесет стъпки на дължина и осем на ширина — това са размерите на голямата кабина, в която живеем. Това е моят свят. Когато за първи път съзрях кораба, той ми се стори по-голям, но колкото по-навътре навлизахме в океана, толкова повече се смаляваше, докато сега е приел размерите на орехова черупка, подобно на някой малък кораб на феи, заобиколен от дълбокото, изумрудено море. Малката каюта на капитан Рейнълдс се намира на носа на кораба, под бака8. Моряците съхраняват багажа си и спят, където намерят за добре. Отделните каюти са само няколко. Освен нашата група има и други пасажери, та всички сме натъпкани като херинги в бъчонка, но осолената риба мирише по-добре, особено когато люковете са затворени. Отец Елиас Корнуел е един от малкото, които разполагат със самостоятелна каюта. Тя е малка, но само негова — отецът тъне в истински разкош в сравнение с нас. Морската болест го налегна толкова силно, че един от старейшините води дневните молитви.
Пасторът не е единственият. Болестта повали мнозина. Марта се грижи за тях, а аз й помагам. Отец Корнуел не е женен, а и няма близки от женски пол, та често ми се налага да се грижа за него. Тези задължения не са най-желаните за мен. Поназнайвам това-онова за билките и лековете, но да се грижа за болния далеч не ми е най-голямото удоволствие.
Каютата му смърди на прокиснало, повръщано и нечистотии от отходната кофа. Има малък прозорец с плъзгащ се дървен капак, който винаги отварям припряно. Под прозореца има прикрепена на панти писалищна дъска. Обикновено тя е прибрана към стената, но от време на време я намирам спусната и покрита с принадлежности за писане. Над нея е прикрепена и полица, пълна с книги, още книги има в отворения пътнически сандък до леглото. Повечето от тях са религиозни: коментари на Библията и сборници с проповеди. Някои са на английски, други на латински.
Разглеждах ги, за да видя дали има нещо интересно, когато дочух глас от леглото. Стреснах се по-скоро от изненада, отколкото от чувство за вина. Отец Корнуел рядко даваше да се разбере, че знае за присъствието ми в каютата.
— Можеш да четеш?
— Да, отче. На английски и малко на латински. Мога и да пиша.
— Кой те научи?
— Баба ми.
Той се поизправи в леглото, за да ме вижда по-добре. Лицето му беше мъртвешки бледо, по-бяло от нощната риза, а тънката му коса бе залепнала по челото му.
— Каква беше баба ти?
Погледна ме изпитателно. Опитах се да не давам израз на уплахата си, но усещах как сърцето ми падна в петите.
— Обикновена селска жена, отче.
— И е знаела латински?
— Научила я нейната баба.
Пропуснах да спомена, че тя на свой ред била научена от монахините и че у дома пазехме много от книгите от библиотеката на женския манастир, измъкнати изпод носа на хората на крал Хенри9.
— Как се казваш?
— Мери, отче.
— Донеси ми малко вода.
Отидох да напълня чашата му.
— Познаваш и Светото писание, нали?
— Да, отче. Баба ми ме научи и на това.
Кимна, след което главата му се отпусна върху възглавницата, сякаш каквото и да било усилие му идваше в повече.
— Пишеш ли грамотно и четливо?
— Да, отче. Достатъчно четливо. Защо питате?
— Може да имам нужда от теб. Някой трябва да описва това пътешествие.
— Имате предвид да водя дневник?
Погледна ме така, сякаш и през ум не му е минавало толкова лекомислено занимание.
— Летопис. Книга за чудесата, хроника на невероятната Божия милост.
— Като бързината, с която порим океана ли? — попитах аз.
Корабът се движеше много добре. Мнозина приемаха това като знак за Божието провидение. Чувах плисъка на талазите в бордовете на кораба. Плющяха и платната над нас. Бях привикнала към пропадането и издигането на кораба с всяко отместване и отклонение от курса при промяната на вятъра. Пасторът не ми отвърна, само затвори очите си и се отпусна отново с позеленяло и льснало от пот лице.
— Ще ми се да описвам всекидневния ни напредък — каза той след малко. — Ала понастоящем съм твърде слаб, за да държа перото.
— И бихте искали да записвам това вместо вас?
Кимна. Не можеше да говори повече. Вместо това се надвеси над ведрото край леглото си.
Запис тринадесети
Всеки ден ме викат в каютата на отец Корнуел — или за да му съобщя дали не се е случило някое чудо, или за да ми диктува. Няма никакви чудеса, поне все още няма. Светлината и тъмнината определят живота ни. Дните са изпълнени с готвене, грижи за болните, наглеждане на децата и почистване на нашата част от кораба. Отец Елиас не вижда нищо чудотворно в това, та затова записвам размислите му. Те са много и подробни, мислите бръмчат около него като мухи на бунище. Каютата е изпълнена с острата и толкова привична за него миризма на кисело, че нямам търпение да я напусна, но нямам избор и трябва да стоя и записвам, докато главата не ме заболи от досада, а пръстите ми не почернеят от мастилото.
Когато не записвам мислите на отец Корнуел, помагам на Марта. Животът на борда е изпитание за всички ни. Голяма част от семействата са свързани чрез бракове и обитават различни части от огромната ни каюта. Семействата Симъндс, Селуей и Пини в предната част, Вейн, Вейл и Гарнър — в задната, а Ривърс, Дийн и Денинг — средната. Марта познава всички, но аз трябва да се запознавам с още много хора, с изключение на Джона и Тобайъс Морз, които са се разположили до нас. Хората са склонни да се държат за онези, които вече познават. Разменях си кимвания и усмивки с Ребека Ривърс, която макар с охота да разговаря с Марта, изглежда се смущава от мен. Марта лекува Сара, майката на Ребека, от морска болест. Болестта причинява тежки страдания на мнозина. Марта е много заета.
Джона й помага в грижите за болните. Той е аптекар. Двамата със сина си споделят пуританските възгледи, но не са от нашата секта. Качиха се на кораба в Лондон. Джона е дружелюбен дребен човек, мургав и с проницателни черни очи под рунтавите сиви вежди. Косата му, или по-скоро онова, което е останало от нея, обгражда темето му като венец. Движенията му са пъргави и умели, а ръцете му са малки и бели като на жена. Има сандък с много изкусна направа, пълен с малки чекмеджета и шкафчета, в които има всякакви неща — цярове и бутилки от стъкло и глина, добре опаковани, за да не се почупят. Загрижен за състоянието на повалените от морската болест, той им предлага лековита смес, която сам е направил и за която се кълне, че веднага ще премахне всички признаци на болестта и бързо ще вдигне на крака заболелия. Казах на отец Корнуел за тази смес, но той отказва всякакви лекове. Казва, че страданията му били изпитание, пратено от Бога, тъй както е подложил на изпитание пророка Йов. Марта смята това за глупаво. Тя има дарбата да лекува и може да я разпознае и у другите. Според нея мастър Морз и сандъкът му ще са от полза. Не само тук на кораба, но и в Америка.
Синът му Тобайъс е пълна противоположност на баща си, със сини очи и светла кожа, висок и широкоплещест. На около деветнадесет години е и току-що е приключил чиракуването си за дърводелец. Говори тихо и малко. И двамата споделят общ интерес към всякакви механизми, но с това се изчерпва приликата между баща и син.
Джона е пътувал много. Достигнал е чак до Русия, където е бил на служба при царя и до Италия, където твърди, че е срещнал великия Галилей. Разказва много интересни истории. Но Марта казва, че трябва да ги слушам, с известна доза съмнение, въпреки че не виждам причина да не му вярвам. Има и малък телескоп, с който изучава звездите и често отнася постелята си на палубата, за да спи на открито заедно с моряците. Поназнайва това-онова за навигацията и уредите, които се използват, за да се определя курсът на кораба, а и е един от малцината пасажери, на които е позволено да говорят с капитана. Джона се присъединява към него по време на осветените от звездите вахти. Разхождат се заедно по палубата с очи, вперени в небето, и той отбелязва различното положение на звездите. Новата луна е много по-малка тук, а Полярната звезда се намира много по-надолу от мястото, където би била, ако се наблюдава от Англия.
Запис четиринадесети(април? 1659)
Видях първото Голямо чудо в своя живот.
Бях горе на палубата с Джона. Прекарвам колкото е възможно повече време там. Животът във вътрешността на кораба става невъзможен. В затворените пространства ревностите, съперничествата и дори омразите никнат и разцъфтяват с невероятна бързина, като гъби след дъжд. Кавгите избуяват от нищо. По неизвестни причини станах прицел на злобните погледи и подигравки на момичета, които дори и не познавам.
Капитанът ни разрешава да се качваме на палубата, ако времето позволява и ако не пречим на работата. Моряците казват, че имаме късмет. Някои капитани държат пасажерите си затворени през цялото плаване, подобно на робите от Африка. Благодарна съм всеки път, щом напусна претъпканата тъмнотия на голямата каюта с вонята й на повръщано и изпражнения, гранясала храна, мокра вълна и немити тела. Радвам се, че се махам от врявата на крещящите бебета, ревящите деца и извисените в дърлене и препирни гласове, и всичко това на фона на непрестанния тътен и свистене на вълните в корпуса на кораба.
С Джона гледахме делфините, които плуват и се гмуркат край кораба. Те не са Голямото чудо. Съпровождат ни от много дни и вече не си струва да се говори за тях. Не, това, което видях, бе във въздуха, а не във водата. Огромна птица се рее над нас, описвайки мързеливи кръгове и едва размахвайки крила, сякаш ту влиза, ту излиза от слънцето, появява се и изчезва като по магия. Моряците я посочиха със зяпнали уста и аз се загледах в нея, докато ме заболяха очите. Казаха, че такива птици се срещали в южните части на океана и едва ли някога били виждани по тези географски ширини.
Джона поиска да узнае повече. Той събира сведения за много и различни неща. Разправяха, че вероятно е отклонена от пътя си от някоя голяма буря. Моряците са много суеверни и откриват знамения във всичко. Дълго обсъждаха дали това е на добро или е зла поличба. Единодушни бяха за едно. Когато Натаниел Вейл извади ловджийската си пушка и стреля в голямата птица, за да я повали и да хапнем малко прясно месо, моряците реагираха тъй сякаш се бе прицелил и стрелял в капитана. Втурнаха се и му отнеха пушката. А после погледнаха нагоре изпълнени със страх. Всъщност, да нараниш такава птица би било наистина лоша поличба.
Птицата остана незасегната. Куршумът се издигна и изчезна от полезрението ни, описвайки широка дъга и потъвайки в безкрайната далечина на океана. Едно от големите пера по крилете й: чисто бяло, обрамчено в черно, се понесе надолу и се заплете в такелажа точно над главата ми.
Грабнах го, преди някой друг да успее. От него ще стане прекрасно перо за писане, много по-добро от онова, с което разполагам, за да водя своя дневник. Оголих основата и подострих върха му. Открих и спокойно място за писане. Сухо е, закрито от вятъра и водните пръски, използват го за съхранение на въжетата и платната и по тази причина тук рядко се навърта някой.
Запис петнадесети
Вятърът, който довя птицата, духа силно от юг и ни носи на север. С всеки изминал ден става по-студено. Сега пиша, увита в едно одеяло. Виждам дъха си и пръстите ми са вкочанени. Океанът е тъмнозелен и учудващо спокоен, като стъкло. Огромни парчета лед се носят край нас, окъпани в бяло и синкаво от слънчевата светлина. Някои от тях са малки, но други са с размерите на острови. Моряците поклащат глави. Вятърът и течението ни отнасят далеч на север. Някои споменават голямата птица и наблюдават тези плаващи острови с тъга и тревога.
Ледената красота е измамна. По-голямата част от леда е под повърхността и може да отвори пробойна в кораба, също толкова лесно, колкото някоя остра скала. Джона Морз умее да забелязва чудесата и въпреки че също осъзнава опасността, е въодушевен. Каза ми, че е виждал подобно нещо по време на пътешествието си по море към Московското царство. Намирам ледените острови за красиви, особено рано сутринта и вечер, когато ледът блести и е обагрен от изгряващото или залязващото слънце в розово или меднозлатисто. Парчетата се възправят подобно на големи скали или на брегове на ледена пустош, с изрязани основи и издълбани дълбоки пещери и тунели.
Напредваме много, много бавно. Моряците проверяват дълбочината и в студената тишина се разнасят само гласове, които съобщават клафтерите10. Капитанът обикаля постоянно кораба, подръпвайки брадата си и въсейки вежди. От време на време изкрещява някоя заповед, която моряците предават с викове, подобни на лай, чува се и свирката на боцмана, докато корабът се промъква край чисто белите скали, които се подават от мастиленото море.
Запис шестнадесети
Ледените острови се срещат по-начесто, но са значително по-малки и корабът по-лесно съумява да се промъкне между тях. Студено е и става още по-студено. Палубата е хлъзгава, а и такелажът — заскрежен. Тихо е, почти зловещо тихо. Няма и следа от вятър. Лед покрива платната, които висят отпуснати на рейките, готови да уловят и най-слабия повей. Пасажерите мърморят, капитанът казва, че няма причина за безпокойство, но се намираме далеч на север, повече, отколкото би ни се искало. Понякога ни се струва, че ще плаваме из тези тъмни, ледени води вечно, бродейки из океана подобно на голямата птица, която видяхме, и че никога няма да слезем на сушата.
Запис седемнадесети(май? 1659)
Изминаха девет седмици, откакто напуснахме Саутхемптън. Голямата птица може и да живее от морето и неговите плодове, но ние не можем. Каним се да делим храната на дажби. Беше валял малко дъжд, та и водата недостига, а и жабунясва в каците. Пътниците се безпокоят да не би да пристигнем след края на плодородния сезон и да няма време да издигнем домове и подслон преди настъпването на американската зима, която, съдейки по всички сведения, може и да е доста сурова.
Отец Елиас Корнуел записа всичко това в своята летопис. Вече не се нуждае от помощта ми за писането, но все още трябва да му докладвам всеки ден. Не излиза от каютата, където се е отдал на молитви и размисъл в търсене на Божията промисъл във всичко онова, за което го осведомявам. Много сме се отклонили от курса и се изгубихме в скованата от ледове пустош. Трябва да сме сбъркали, прегрешили, и то тежко, за да заслужим Той да отвърне взора си от нас. Или е това, или на борда има вещица, слуга на сатаната, която ни е проклела. Той се обръща и вперва безцветните си очи в мен.
— Как мислиш, Мери? Възможно ли е?
Усещам как кръвта ми се смразява и повелявам на сърцето си да запази спокойствие.
— Бих казала… — внимателно претеглям всяка дума и се опитвам гласът ми да не трепери. — Бих си помислила, че ако корабът потъне, то и тя ще се озове на дъното като всички други.
— Глупости — казва той през пръските слюнка, оголвайки големите си пожълтели зъби. — Точно това очакват да си мислиш, но те могат да се „носят“ по водата! Те могат да отплуват далеч от кораба с помощта на сито. Дяволът се грижи за своите — и отново вперва в мен бледия си поглед. — Но кой казва, че е жена? Може да е мъж. Възможно е на кораба да има зъл магьосник. Ще се моля да се издаде. Обявявам деня за ден на молитви и смирение. Трябва да измолим Божията прошка.
Правя реверанс и излизам. Лишаването от храна няма да е толкова трудно. Месото в бъчвите е зеленикаво и вони. Овесеното брашно е плесенясало и не се сгъстява. Грахът си остава твърд като мускетен куршум, без значение колко дълго е бил киснат. А в сухарите има повече гъгрици, отколкото брашно.
Запис осемнадесети
Постът и молитвите ще бъдат последвани от служба на палубата. Ще има бдение, докато не се избавим от опасността. Капитанът се съгласи с първото, пасажерите могат да гладуват колкото си искат, така ще има повече храна за екипажа му и за него, но не ще позволи да има бдение. Твърди, че голямо струпване на хора ще възпрепятства работата по кораба. Отказът му бе посрещнат с всеобщо негодувание, споделяно дори и от членове на екипажа му. Спотаените страхове и тревоги избуяха дори сред хората му.
През целия ден ропотът и недоволството се разрастваха със скоростта на огън, пламнал сред сухи съчки. Оплакванията се предават от уста на уста, проблясват тук и там като искри, подмятани от вятъра. Важността на бдението нарасна дотолкова, че изведнъж всичко зависеше от него: успехът на пътешествието, оцеляването на плавателния съд и нашия собствен живот.
Елиас Корнуел изведе паството си на палубата в уречения час. Моряците заничаха от мачтите или се трупаха покрай бордовата ограда на квартердека11. Отец Корнуел се приближи към полубака — царството на капитана. Изкачи се по късата стълба и застана пред капитана. В първия момент капитанът не се извърна. Стоеше там, набит и властен, с широко разкрачени крака, сключил ръце зад гърба. По-младият мъж се приближи и спря, надвесвайки се над него. Капитанът се обърна, почесвайки се по гъстата и къдрава сива брада, присвил късогледите си очи, сякаш отчиташе показанията на слънцето. Гладко избръснатият и блед Корнуел го изгледа отгоре надолу и се приготви да изрече предварително подготвените фрази.
Корнуел държеше шапката си за периферията и я въртеше в костеливите си бели ръце, но поведението му бе по-скоро заповедническо, отколкото умолително. Капитанът не му отговори веднага. Отправи се към по-далечната бордова ограда, все така с ръце зад гърба. После се обърна, завъртя се на пета и се върна. Очите на отец Корнуел, на пасажерите, на екипажа, на всички бяха вперени в него. Капитанът изгледа всички по ред. Това е неговият кораб. Думата му е закон. Да отстъпи от нея би значело слабост. От друга страна, той е умен човек. Няма да му струва нищо да се съгласи, но отказът може да му коства кораба.
Пасажерите и екипажът бяха изпълнили главната палуба така, че в тясната й, средна част е почти невъзможно да се помръдне. Елиас Корнуел ни гледаше от висотата на полубака. До него стояха старейшините, зад него капитанът и офицерите му. Капитанът изглеждаше неспокоен. С неохота щеше да се съгласи на това и вероятно проклинаше участта си да има на борда свещенослужител.
Стояхме със сключени ръце и наведени глави, а дълбокият, напевен глас на Елиас Корнуел се носеше над нас, призоваващ Божията милост, умоляващ за Неговата прошка, за избавление, просещ знак, че сме се върнали в правия път. Изведнъж потокът от думи секна. Отворих очи и се озърнах с любопитство, чудейки се каква е причината. Той се беше изправил с очи, вперени в небето, изпъчени гърди и широко разперени ръце. Приличаше на Иисус на Галилейското езеро от гравюрите, които бях виждала.
— Искахме знак. Господ ни го даде. Погледнете, братя мои, погледнете!
Видях го в очите му, както и в очите на онези, които стояха до него. Извърнах се и други се обърнаха с мен.
— Огнените копия!
— Танцуващите светлини!
— Северното сияние!
Наричаха го различно във всеки край. Аз не знаех как да го нарека. Не знаеше и момичето, което беше до мен. Очите му се разшириха, а ръката му се вдигна към устата. Гледката беше нова и за много други. Пуританите не коленичат, но мнозина паднаха на колене, втрещени от почуда. Навсякъде около мен се кръстосваха пръсти против черната магия, ръце правеха бързо кръстния знак, а усти шепнеха молитви към Девата. Такова странно явление може да накара мнозина да се върнат към старата си вяра.
Обагрената светлина пронизваше северното небе, трептеше, просветваше, и изпълваше цялото небе от хоризонта до зенита с всички нюанси на дъгата: от кървавочервено до розовочервено, от шафраненожълто до бледорозовото на пролетната иглика, от светлозеленото през морскосиньото до най-тъмния индигов цвят. Огромни цветни драперии и воали забулваха небето, издигаха се и пропадаха подобно на светлина, струяща през падащи потоци вода. Северното сияние изскачаше на огромни променящи се лъчи, сякаш Бог бе поставил палец напряко на слънцето.
— Нима не виждате? Нима не виждате, братя мои?
Елиас Корнуел плачеше, а цветовете се сменяха по бузите му, превърнати в огледала от сълзите му. Там, където ние виждахме светлина, той виждаше нещо съвсем различно. Той виждаше Небесния град.
— Виждам го! Съвсем ясно го виждам пред себе си! — Гласът му някак премина от давещата мъка към радостта от чудото. — „Стените му бяха съградени от яспис, а градът беше чисто злато и подобен на чисто стъкло.“12 Тъй пише в Откровението на Йоана! И тъй е! Всичко е окъпано в светлина, портите са от бисер, а светлите стени са високи и яки. И същите тези стени са покрити с драгоценни камъни: яспис и сапфири, халцедони и топази, берили и аметисти. А отвъд стените съзирам проблясващите покриви, златните куполи и бляскавите шпилове на храмовете… „… а около престола имаше и дъга, която наглед приличаше на смарагд… И пред престола имаше стъклено море, подобно на кристал…“13 Не мога да гледам повече!
Той отстъпи и закри очите си с ръка, сякаш наистина можеше да ослепее. Светлините се развилняха и мнозина се втурнаха към едната страна на кораба с надеждата поне за миг да зърнат видението, което така бе потресло пастора. Някои се провикнаха, че и те го виждат, а други все още стояха, приковани от екстаз, трепереха и се тресяха.
Капитанът наблюдаваше всичко това с нарастваща тревога. Значителна част от пасажерите му сякаш изведнъж бяха изгубили ума си, а струпването на толкова много хора в едната страна на кораба заплашваше да преобърне съда. Даде заповед моряците да се върнат по местата си, а пасажерите обратно под палубата. За един кратък миг изглеждаше, че всички ще пренебрегнат нарежданията му, но после моряците се втурнаха да ги изпълняват, а онези, които не бяха обладани от видения, убедиха останалите да слязат долу, преди капитанът да е разпоредил използването на сила.
Запис деветнадесети
Всички говорят за онова, което видяхме и значението му. Елиас съзря Небесния град, но дори и за онези, които не бяха благословени да споделят видението му, светлините бяха поличба за война, за нещастие, за чума и мор. Но за кого? Според Марта тълкуванието на знамението е съвсем ясно. Бяхме напуснали страна разтърсвана от война, страна, където всяко лято чумата връхлита в един или друг край. Всичко е съвсем ясно.
На нея й е ясно.
Не и на мен.
Баба ми ме бе научила на тълкувам предзнаменованията, но смисълът на това, което видях, не ми бе съвсем ясен. Светлините покриваха цялото небе, от изток на запад и от запад на изток. Кой край тогава щеше да бъде сполетян от смърт и разрушения? Светът, който бяхме напуснали или онзи, към който плавахме?
Джона Морз не се занимава с поличби и видения. По време на пътуванията си е виждал тези светлини безброй пъти. Нарича ги „аурора бореалис“, северни светлини, именно като такива са известни на пътешествениците, мореплавателите и обитателите на северните страни. За тях те са естествена част от небесните явления, тъй както са слънцето, луната и звездите.
Той не се колебае да каже на другите какво знае и те го изслушват внимателно, но по очите им мога да позная, че не му вярват. Бързо губи тяхното благоразположение, което си бе спечелил с отварите си. Смятат, че господин Морз знае прекалено много, за да е полезен на себе си, а и не обичат да ги оприличават на лековерни глупаци.
Разговорите щяха да продължат цялата нощ, но изведнъж всичко утихна. Беше се появил вятър. Платната плющяха и трещяха като оръдия над нас. Краката на моряците барабаняха по палубата и въздухът кънтеше от заповедите. Корабът се наклони, направи завой и отново дочухме равномерното просъскване покрай туловището на плавателния съд, докато той пореше вълните. Господин Морз загуби слушателите си. От всички страни се извисиха гласове в благодарност на избавлението. Нима не сме Избрани? Нима Елиас Корнуел не съзря обещаната посока? Ръце се събираха молитвено в знак на потвърждение. Мнозина вярваха, че вятърът е самият дъх Божи.
Запис двадесети
Твърде силният вятър е нещо също толкова лошо, колкото и пълното му отсъствие. Вятърът се усилваше, докато не започна да трещи в такелажа и не го накара да вие като диво животно. Усили се дотолкова, че подложи на съмнение Божествения си произход. Издигахме се на вълни с височината на планински върхове и пропадахме в дълбоки долини, които сякаш достигаха до океанското дъно. „Анабел“ се накланя и тресе с поредното разбиване на някоя огромна вълна в носовата част, разтърсваща кораба по цялата му дължина. Студена вода нахлува през всяка пролука и отвор. Над главите ни краката на моряците тичат от едната страна на кораба до другата, а виковете и думите им се губят в рева на вятъра. Хората се притискат едни в други в страшната тъмнина, треперещи от страх и ужас, че в следващия миг корабът няма да издържи и ще бъдем погълнати от дълбините. Подът се накланя под такъв ъгъл, че е невъзможно да се върви и всичко, което не е здраво прихванато, се подмята на всички страни. Разчитаме на милостта на вълните, които ни подмятат като бучка масло в буталка, безпомощни като листо във воденичен улей.
Целият свят се върти и не знаем нищо за посоката на кораба или за това, което се случва на палубата. Вслушваме се, опитвайки се да разберем какво правят моряците, но люковете са уплътнени и гласовете, които достигат до нас, са грабнати от свистящия вятър и изтънени до поредица от крясъци, подобни на звуците, издавани от морските птици. Каютата е изпълнена със стенанията на дървесината и трясъците и бумтежа на водата, която се блъска в корпуса на кораба.
В сърцето на бурята около нас падна злокобна тишина. Дори децата замлъкнаха, а бебетата спряха да плачат. Затишието беше нарушавано тук-там от шепота на някоя молитва, сподавените стенания и звуците от повръщане. Каютата чакаше заслушана за последния, разцепващ удар и потопа, които щяха да ознаменуват края на всички ни.
Изведнъж вик раздра тишината. Вик на жена, последван от ридания. Измина малко време, после последва още едно стенание, и още едно. Жената раждаше. Дори и децата знаеха какво означават тези викове.
Ребека Ривърс с клатушкане се приближаваше към нас, като се опитваше да запази равновесие въпреки непрестанното мятане на кораба. Тя беше момичето, което първо ме видя, но така и не ми се удаде случай да прекарам много време с нея. По природа е доста дръпната, а и беше заета да помага на майка си. Морската болест се отрази много сериозно на госпожа Ривърс, а и наближаваше времето да роди, та грижите за семейството бяха паднали върху Ребека. Тя се приближи към Марта, протягайки ръка към нея.
— Бебето се ражда преждевременно, госпожо — каза тя, тънката й ръка трепереше, а големите й светлокафяви очи бяха широко отворени и изпълнени с ужас. — Майка ми се нуждае от вас. Баща ми моли да дойдете, колкото е възможно по-бързо.
— Разбира се, че ще дойда, скъпа. Само да си взема нещата. — Марта се втурна да събира всичко, от което имаше нужда и се обърна към Ребека, когато се приготви. — Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.
Момичето огледа хаоса, който ни заобикаляше. Има хубави, почти момчешки черти в лице, люшкащо се на предела между красотата и грозотата.
— Надявам се да е тъй, Марта — и се усмихна, накланяйки везните в полза на красотата.
— Ама разбира се, няма от какво да се боиш. Ще имаме нужда от вода и чисти чаршафи. Върви и разпитай всички какво могат да ти отделят. — Марта се обърна към мен. — Ти можеш да й помогнеш.
Последвах Ребека в молбите към спътниците, приятелите и съседите ни за чисто бельо. Водата е твърде ценна, за да перем дрехите си с нея и всеки беше носил дрехите си поне няколко седмици, но повечето от хората бяха скътали и по нещо чисто, което да облекат, когато влязат на брега. Може вярата да ги прави ограничени, но са щедри и великодушни хора. Знаеха причината, поради която им искаме чисто бельо, та с готовност се разделяха с долните ризи и фустите си. Скоро събрахме повече, отколкото имахме нужда.
— Благодаря ти за помощта — погледна ме Ребека над натрупаното до гърдите й бельо.
— Тя още не е свършила — каза Марта и ме извика при себе си. — Ръцете ми не са вече това, което бяха, особено пък при тази влага и студ — и протегна зачервените си, подути и ревматични пръсти. — Ти ще ми помогнеш при израждането.
Широко чело на Ребека се смръщи.
— Имаш ли уменията да го направиш?
— Б-баба ми ме научи — нещо в това високо и строго момиче ме накара да се изчервя и започна да заеквам.
Откритият й поглед изискваше честност и въпреки че това, което казах, беше истина, от устата ми прозвуча като лъжа.
— Тя има нужната ловкост, Ребека. Можеш да й се довериш.
— Надявам се.
Аз също се надявах. Светлокафявите й очи придобиха твърдостта на ахат.
— Ще сторим всичко, което можем — каза Марта. — Но сме в Божиите ръце.
— Да бъде волята Му — прозвуча мъжки глас зад мен. — В това, както и във всичко останало. Нали, Ребека?
— Да, татко — отвърна Ребека, но изражението на очите й не се промени, докато свеждаше глава. — Ще донеса вода.
— Жена ми е зле, госпожо Евърдейл — погледна той към Марта. — Сторете всичко, което е по възможностите ви — той завъртя високата си шапка в ръцете си. — Мога ли да съм ви полезен с нещо?
Марта се огледа наоколо. Бурята все още беснееше и въпреки че навън беше ден, люковете бяха затворени и каютата беше почти толкова тъмна, колкото и през нощта.
— Ако ще правим нещо, трябва да осветим тази тъмница.
— Ще донеса няколко фенера със свещи.
Светлината, която идваше от фенерите, беше слаба, но не ни позволяваха да използваме маслени лампи. Смятаха ги за много опасни тук долу. Нито пък можехме да стоплим вода, поне не в буря като тази. На борда на един кораб не само водата предизвикваше страх.
Облекчен, че има какво да прави, той бързо се отдалечи.
Марта се огледа наоколо. Намирахме се в средата на каютата, заобиколени отвсякъде с хора. Погледна и пациентката си, легнала на постелката. Въпреки огромната издутина на корема си, Сара Ривърс беше слаба, с посивяло и вече изморено лице, въпреки че раждането едва бе започнало.
— Татко смята, че ще имате нужда от уединение.
Към нас се приближи Тобайъс с поклащащата се походка на моряк по накланящия се под. На рамото си носеше купчина одеяла, а на колана си беше закачил торбичка с гвоздеи и чук.
— По-добре побързай — Марта коленичи до госпожа Ривърс, която се бе размърдала, а лицето й се разкриви от прииждащата вълна на родилните болки.
— Мери, хвани това — каза Тобайъс и ми подаде едно одеяло, докато вадеше гвоздеите.
Протегнах се, но не бях достатъчно висока.
— Дай на мен — и усетих ръце, които ме обгърнаха и протегнаха над мен. Ребека придържаше одеялото, докато Тобайъс го прикова. На ръст тя е почти колкото него.
— Благодаря ви, господин…
— Тобайъс Море, на вашите услуги. Мога ли да съм ви полезен с още нещо?
— Можеш да й помогнеш да донесе вода — подаде се Марта от импровизираната палатка. — Побързай. — После ми кимна. — Мери, трябваш ми.
Ребека беше до майка си, мокреше лицето й, държеше ръката й, утешаваше я и я окуражаваше. Раждането беше трудно, дълга и трудна битка сред зловонния полуздрач на малката палатка. Бурята все още беснееше, но нито я чувахме, нито усещахме, нагаждайки се към поклащането на кораба, докато се борехме да изродим детето и спасим майката. Тя беше много слаба поради недостига на храна през последните седмици. Имаше вероятност бебето да е здраво, защото цялата й живителна сила бе съсредоточена в детето, но плодът не беше разположен добре.
— Виждам го. Виждам го. Внимателно. Внимателно. Внимателно. Точно така. Това е. Браво, моето момиче. Браво.
Марта ми нареждаше какво да правя и окуражаваше майката. Заедно изкарахме малкото създание на бял свят. Тя преряза пъпната връв и шляпна бебето по дупето. То не заплака.
— Поеми детето — ми прошепна тя. — Трябва да се погрижа за майката. Ще умре, ако продължи да губи кръв.
Ръцете й бяха изцапани до лактите. Подаде ми детето, чието телце бе покрито с кръв. Беше момче. Здраво и добре сложено. То не се бореше, не плачеше, просто лежеше отпуснато и безжизнено в ръцете ми. Ивици тъмна коса бяха залепнали по главичката му. Под слоевете майчина кръв кожата му беше сива. Устните му бяха посинели, клепачите затворени, кожата, под която прозираха вените — бледо-синкава и тънка като пергамент.
Баща му го погледна и се извърна. Вдигнах поглед от личицето на бебето и видях горящия поглед на сестра му вперен в мен. Тя здраво стискаше отпусната ръка на майка си в своята. Щеше да загуби едновременно и майка си, и братчето си. Очаквах, че ще видя изписани на лицето й болка, мъка и страх, но видях гняв.
Замислих се за това, което баба ми би сторила при такова раждане. Отворих устата на бебето, почистих я, изсмуках носа му и изплюх. После внимателно му вдъхнах въздух. Огледах го отново, въпреки че не помръдна и не изплака, стори ми се, че кожата му леко порозовя. Обърнах се към мястото, където Ребека и Тобайъс бяха оставили ведрото с вода и го потопих цялото. Чух как Ребека остро си пое дъх. Тя беше на крачка от мен и сигурно си е помислила, че се опитвам да го удавя.
— Намери нещо, в което да го увиеш.
Шокът от потапянето свърши работа. Кожата му променяше цвета си от сива към розова. Нададе слаб вик, малко по-силен от протестиращото изскимтяване на котенце, но беше жив. Взех груб чаршаф и взех да го разтривам, връщайки му живота, а после го подадох на сестра му.
Тя го уви и го хвана здраво. За секунда се взря в лицето му, а после в моето. Докосна с пръст бузата ми.
— Плачеш.
Огледах се, сякаш току-що ставах от сън. Всички се бяха втренчили в мен. Не се чуваше нито звук. Моряците бяха спрели да крещят, вятърът вече не виеше. Бурята беше свършила. Всичко беше в покой.
Запис двадесет и първи
Ще нарекат детето Ноа. Две малки птици кацнаха на кораба два дни след раждането му. Едната приличаше на гълъб, другата бе малко по-голяма от кос. И двете бяха сухоземни птици. Отец Корнуел каза, че са знак, пратен от Бога, като птицата, която съобщила на Ной за края на потопа. Паството благодари с молитва и затова Джон Ривърс реши да нарече детето на старозаветния герой.
Вятърът е режещ и духа от североизток. Капитанът заповяда да опънат всички платна. Корабът поддържа една и съща скорост и напредваме. Всеки ден очакваме да зърнем бряг.
Запис двадесет и втори
Ноа наддава, но майка му е все още зле. Кърми го друга майка, която има невръстно дете. Марта ми даде някакви билки, които да отнеса на Ребека. От тях тя трябва да приготви чай, който да помогне на майка й да се възстанови по-бързо.
Запис двадесет и трети(май — юни? 1659)
Вчера се разнесе вик „Земя на хоризонта“, последван от такова трополене по палубата и струпване на хората на единия борд, че корабът щеше да се преобърне. Едно момче с руса коса, огряна от слънцето, се спусна от своята наблюдателница. То се залюля на въжетата и пристъпи към капитана, който вече бе приготвил една сребърна монета като награда. Момчето я взе, подхвърли я във въздуха и тя проблесна, докато се въртеше. После я прибра в джоба си и се ухили, оголвайки бели зъби сред загорялото си лице.
Изтичах при останалите, за да видя брега. Очертаваше се като тъмна линия на хоризонта, която можеше да бъде и облак, но с приближаването на кораба пред погледа ни се появиха хълмове и стръмни скали, в основата на които се пенеха вълните.
Намираме се доста по на север, отколкото трябва, но появата на земя, каквато и да е тя, е радост за очите ни след толкова много време, прекарано в пустия океан. Елиас Корнуел пристъпи напред, за да ръководи благодарствената служба, но гласът на капитана се разнесе от квартердека:
— Ще съм ви благодарен, ако напуснете палубата. Хората ми имат работа. Все още не сме стигнали, отче, а и това е дяволски бряг.
Елиас Корнуел отвори уста, за да възрази, а бледото му лице почервеня от начина, по който го отпратиха, но капитанът вече се беше обърнал и разпореждаше да се измери дълбочината и да се спусне малката лодка. На борда на кораба думата на капитана е заповед. Елиас Корнуел поведе паството си надолу. Щеше да проведе службата в голямата каюта.
Не ги последвах. Прецених, че няма да им липсвам и се взрях в брега. Накъсаната линия на стръмните, назъбени и голи скали се простираше на километри. Потреперих. Трябваше да чувствам тази земя гостоприемна, но уви. Виждах само студенината й. Нейната студенина и пустота.
— Жестока гледка след толкова дни в морето, нали?
Обърнах се и видях момчето до себе си, същото онова момче, което първо бе съзряло брега и бе спечелило капитанския шилинг.
— Изглежда негостоприемна. Отблъскваща.
— И тъй си е. Не би ми се щяло да акостирам точно тук. Брегът е коварен. Корабът не може да се приближи, скалите ще разцепят дъното му — присви очи той по посока на брега. — А дори да успееш да акостираш, пред очите ти ще се изпречи само пустош и ще срещнеш само диваци — после се обърна към мен. — Ти си момичето, което спаси бебето. Разправят, че било мъртво, а ти си му вдъхнала отново живот.
— Не съм сторила нищо подобно — отвърна му бързо, за да отрека и най-беглия намек за магия. — Единственото, което сторих, бе да прочистя устата и ноздрите му, за да може да диша.
— Не исках да те засегна. Това разправят те… — вдигна рамене и смени темата. — Защо не си с другите?
Той кимна надолу, откъдето към нас достигаха молещите се и благодарящи гласове.
— Предпочитам да остана тук.
— Разбирам те — усмихна се той, показвайки белите си зъби. — Там долу смърди, нали? Не съм изненадан, че тук ти харесва. Когато времето беше хубаво те виждах все тук.
— Аз теб също. Ти се грижиш за пилетата на Марта.
Тя бе взела със себе си кокошки и един петел. Смяташе, че жена, която има своите кокошки, няма да има нужда от нищо друго. Не беше предвидила само крадливите набези на моряците към птичата й челяд. Повечето кокошки оцеляха благодарение на грижите на това момче, но ги държаха на палубата и скорошната буря ги бе поочукала. Притискат се една о друга, със замъглени очи и спечени от солта пера, като мокри вързопи. Освен някое рядко изклопване, не издават нито звук. Ако има същества, които силно да желаят да имат под краката си твърда почва, това са те. Дори петелът спря да кукурига.
— Да, грижа се за тях — засмя се той. — Ако не го правех, щяха да издуят нечий стомах.
— Не ми се ще да съм на мястото на крадеца, когато Марта разбере кой е. Аз съм Мери. Мери Нюбъри. С Марта пътуваме заедно.
— Джак Гил — протегна той ръка. — На твоите услуги.
Поех подадената ми ръка. Дланта бе груба и мазолеста. Обърнах ръката му и видях, че плътта е разцепена и наранена. Солената вода бе проникнала в прорезите и ожулванията, и ги бе превърнала в незаздравяващи язви.
— Мога да ти дам мехлем за тях.
— Всички ги имат. Остави — изтегли ръката си и заразглежда един дълбок прорез в кожата между дланта и палеца. После кимна с глава към гласовете, които се носеха под краката ни. — С Марта не сте ли роднини?
Поклатих глава.
— Нито с някого от останалите?
Поклатих отново глава и го погледнах изненадана.
— Така и предполагах — протегна се той и хвана въжетата над главата си. — Страниш от тях. По-често си сама, отколкото с някого другиго.
— Достатъчно е, че ме взеха със себе си, че ми предложиха място на кораба, но…
— Ти си сираче.
Кимнах утвърдително.
Не броях майката, която бе загубена почти в мига, в който бе открита.
— Аз също — и се наклони напред на люлката си от въжетата. — Родителите ми отплаваха за Вирджиния. Баща ми разбра, че там може да направи пари от отглеждането на тютюн, но пипна треска и почина. Майка ми го последва. Оттогава се грижа сам за себе си.
— Не си си и помислял да се върнеш у дома?
— Обратно в Англия? — Поклати глава. — Няма да ме посрещнат с отворени обятия. Там ще съм поредното гърло за хранене. Обзалагам се, че и ти като мен знаеш, че там няма място за теб. Станах юнга и сега корабът е моят дом.
Сграбчи въжетата в ръцете си и се наведе над плискащата се отвъд борда вода.
— Морето — усмихна се внезапно той. — Сега морето е моят живот. Нагоре-надолу край тези брегове, търгуваме с тютюн, захар и ром от Барбадос, срещу кожи и осолена треска. След това тръгваме към Англия и Франция, островите Уайн и Испания. Търговията се разраства. Могат да се трупат пари.
Погледнах го, а той се усмихна, сякаш беше прочел мислите ми.
— Това важи и за такива като мен. Изкарвам значителна сума, като разнасям пакети и писма. Когато събера достатъчно, ще купя дял в някой товар с дървесина, кожи, ром или тютюн. Те ще бъдат продадени в Лондон, а с печалбата ще купя платове, желязо, инструменти, посуда и всякакви други неща от първа необходимост. И тях ще продам, и отново ще купя. Колелото се завърта — очите му светеха, докато описваше кръг във въздуха и обрисуваше търговията. — По-късно, когато натрупам достатъчно нари, ще…
Гласът му почти беше заглушен от псалма, който се надигна като вълна изпод краката ни. Псалмът няма съпровод на инструмент и звукът бе накъсан, пламенен и силен. Джак се засмя:
— Благочестив народ са, нали?
Ясният тенор на Елиас Корнуел се носеше над останалите.
— Капитанът мрази свещениците повече от вещиците — той се огледа и снижи глас, сякаш за да сподели с мен някаква тайна. — На борда има вещица, знаеш ли?
— Как разбра?
— Случват се странни неща.
— Имаш предвид бурята ли? Със сигурност бурите са нещо обичайно в открито море?
— Нямам това предвид, Мери — той поклати глава. — Мислех си за други неща. Върху една от мачтите се появи ярка светлина след бурята — и той погледна нагоре към мачтата, която се извисяваше над нас. — Беше я осветила цялата подобно на огромна свещ, но пламъкът не топлеше — той протегна ръката си. — Не грееше достатъчно, дори и за да опърля ръкава си. Наричат явлението „огънят на свети Елмо“ и рядко се появява. Други пък му викат „огънят на вещицата“ и твърдят, че е самата вещица, напуснала тялото си. А има и друго. Някои твърдят, че на борда имало див или питомен заек.
— Заек! Невъзможно? — Разсмях се аз. — И как точно е скочил на кораба, без да го види някой? Къде се крие?
— Това е сериозно! Не се смей! Заек на борда е на лошо!
— Не го вярвам — поклатих глава, все още усмихната. — Трябва да е била корабната котка.
Бях я виждала да следи кокошките на Марта — голяма, злобна на вид котка с изподраскан нос и изпокъсани уши.
— Може би — Джак не беше убеден. — Но някои казват, че е вещица в някое от нейните превъплъщения. Тук имаме момчета от Корнуол. Те са убедени, че на борда има нещо — той се намръщи. — Те умеят да разпознават вещици дори по-бързо от „Остена“. Твърдят, че сме били проследени от Портсмут до Ландсенд, чак до островите Спин.
Думите му ме накараха да трепна. Не бях единствената, усетила зорките очи от брега, но само аз знаех кого следяха те.
— Не съм чула да се говори за това сред пасажерите.
Запазих веселостта в гласа си, като се опитвах да говоря безгрижно, въпреки че само мисълта за подобни слухове пораждаше небивал страх в душата ми. Надявах се, че съм избегнала всякакво подозрение и не очаквах то да ме последва дори отвъд океана.
— Няма как да чуеш. Суеверията на моряците са съвсем различни от тези на другите хора. Това, което на нас ни се струва странно, за вас не е. Като например свещеник на борда или жена, която си подсвирква. Корабите са странно място. Не само вятърът и времето предизвикват безпокойство. Капитанът ще накаже строго всеки, когото хване да разпространява слухове. Ще го бичуват. Освен това — сви рамене той — нещата в момента са спокойни. — Хвана се за гредата над главата си и се загледа към хоризонта. Времето беше хубаво и вятърът беше достатъчно силен, за да издува грота и да тласка кораба плавно и бързо по вълните. — Когато нещата отиват на зле, тогава хората търсят някого, върху когото да хвърлят вината.
Не беше точно така. До голямата каюта бяха достигнали слухове за странни събития по време на бурята. Марта ми спомена за тях, а известно време говореха и за някакво странно същество, което било на борда. Но Джак имаше право. Страховете идват и си отиват, подобно на вълните под нас. Съвсем малко му трябваше на отец Корнуел, за да си помисли за магия, когато бяхме сковани сред ледовете, а и кой знае какво щеше да се наговори, ако бурята бе продължила да беснее малко по-дълго. Сега обаче грее слънце и на хоризонта се вижда земя. Ветровете са добри и ще ни отведат без повече изпитания в пристанището. Бог е благосклонен към нас. Радваме се на милостта Му. Спасена съм. Поне засега.
Запис двадесет и четвърти
Няма съмнение, че притежавам силата. На каквото и да съм се надявала, не мога да избегна ориста си. Случилото се днес е ясно доказателство за това.
Времето беше хубаво. Бях на палубата и си говорех с Джак. Каквото и да си мисли Марта, не търся компанията му, нито пък я избягвам. Той нямаше много работа и си бъбрехме за това и онова, когато изведнъж дочухме вик отгоре. Помислих си, че някой е паднал зад борда, защото чухме силен плясък във водата.
Джак ме хвана за ръката, смеейки се на уплахата ми. Поведе ме по мократа палуба, като ме подканваше:
— Ела да видиш.
Първоначално видях само силно развълнуваната вода. После обаче съзрях нещо тъмно точно под повърхността. Беше толкова голямо, че го взех за остров. Грамадата се издигаше към мен и виждах струпванията от малки раковини по ръбовете й. Спомних си какво ми беше казал Джак за коварните брегове и се отдръпнах от парапета, като реших, че това е скала. Ако се блъснехме в нея, бяхме загубени.
Водата се спусна по бляскавата и гърбава черна повърхност, освободена от прегръдката на морето. Последва внезапен, оглушителен съскащ звук и видях стълб от водни пръски, през които прозираше дъга. Последва ги острата миризма на риба и видях огромна уста, извита във вечна, ехидна гримаса, след което морското създание изчезна също толкова загадъчно, колкото се беше и появило. Левиатан. Огромна риба, подобна на онази, която е погълнала Йона. Стори ми се достатъчно голяма, за да погълне кораба и всички на него. Още едно Голямо чудо за книгата на Елиас.
— Няма да ни причини зло.
Голямата опашка плясна водата и Джак се надвеси над парапета, за да гледа как огромното създание се спуска в смарагдовите дълбини.
— Няма от какво да се боиш. Виж ей там. Има още.
Погледнах натам, накъдето сочеше. От огромните създания изригнаха още фонтани от водни пръски. Въпреки огромните си размери те могат с лекота да изскочат от водата и да се приземят в нея с голям плясък и удар на могъщата си опашка.
— Никога не съм виждала такава риба.
— Те не са риби — каза ми той. — Това са китове. Топлокръвни същества са. Нямат хриле. Дишат като мен и теб през отворите на главите си.
— Аз не дишам през отвор на главата си.
— А носът ти какво е? А устата?
Засмях се. Не бях поглеждала нещата от такава гледна точка.
— Един ден ще ходя на лов за такива същества — и той направи жест, сякаш вдигаше харпун. — Ще имам свой кораб и ще наема хора, които да ги преследват, защото числеността им е неизброима, а човек може да натрупа много пари от тях…
Наведе се над перилата и се загледа в плуващите край нас огромни създания. Най-вероятно морето се отразяваше в очите му, но те сякаш бяха пълни с монети.
Слънцето над нас напичаше, корабът бе утихнал, като изключим проскърцването на платната и съсъка на морето под нас. Аз също се взирах във водата, докато бляскавата повърхност ми заприлича на купата с вода, която баба ми използваше, за да гадае бъдещето. Хората идваха да се съветват с нея и тя напълваше купата, взираше се в нея, а виденията идваха неканени. Някои показваха миналото, други бъдещето. Никога не бях опитвала, макар баба ми да смяташе, че имам дарба, така че нищо подобно не ми се бе случвало досега. Погледнах и видях.
Картините се редяха пред мен, без последователност и неподредени във времето.
Вдиях момче, невръстен хлапак на прага на груба дървена колиба. Лицето му е тъжно. Русата му коса е мръсна и несресана, паднала над сините му очи, потъмнели от скръб. За миг той спира, обзет от несигурност. Хвърля поглед към тъмните пазви на колибата, изправя рамене и поема по прашна, червеникава пътека. Върви с наведена глава, без да поглежда нито наляво, нито надясно, докато преминава през поля, засети със странни растения с големи увиснали листа. Растенията са по-високи от него и са засадени в стройни редици. Въпреки че досега не съм ги виждала, знам, че това е тютюн. През листата просветва голяма река. Тясна лодка е привързана към малък кей. Прилича на играчка, отразена в помътняло огледало. Момчето развързва въжето и се качва в лодката, реката я подхваща и я понася като клонка по течението.
Образите избледняват и на тяхно място виждам млад мъж. Облечен е в тъмно палто, закопчано догоре, яката е обрамчена с кожи. Гологлав е, шапката му от светла, лъскава кожа блести на слабото зимно слънце. Той стои край друга река. Водите й са сиви, бавно-течащи, мътни и студени. Реката тече през голям град. Сгради има по целия бряг и по моста, който свързва двата бряга. Той се смее, белите му зъби просветват, дъхът му образува облачета във въздуха. В ръката си държи кесия, издута от злато.
После го виждам по-стар, облечен със синя капитанска униформа. Застанал е на носа на дълга и тясна лодка. Някои от мъжете на нея гребат, а други са клекнали и сочат в една и съща посока. Държат оръжия с назъбени върхове и въжета, които се вият от дълги дървени дръжки. Зад тях има кораб на котва и със свалени платна. Навсякъде около тях има други лодки, които порят развълнуваното море в преследване на кита.
Водите врят и кипят. Подава се огромна, тъпа глава, със зяпнала, пълна със зъби уста. Харпуните стърчат като игли за кърпене от туловището на създанието. Побеснял от болка, огромният кит се обръща с едно замахване на огромната си опашка и се насочва към своите мъчители. Плува с мощни тласъци и вдига вълни, високи колкото кораб с вдигнати платна. След това морето утихва, а хората се озъртат, чудейки се къде е изчезнала плячката им.
Китът изплува точно под тях, сякаш е белязал мястото. Левиатанът и лодката изчезват във фонтан от кървава пяна. Постепенно морето се успокоява. Парчета от лодката се носят по повърхността, но няма и следа от хората.
— Какво има? Какво става? Какво ти е? Зле ли ти е?
Отново съм в настоящето. Мазолестата, покрита с белези ръка на Джак е върху рамото ми, но това все още е момчешка ръка — мургава и мека. Поклащам глава:
— Нищо ми няма.
Видях миналото му. Видях бъдещето му. Знам къде и как ще го намери смъртта и усещам знанието като бреме. Баба ми казваше никога да не разкривам някому как ще си отиде от този свят. С нищо не мога да му помогна, а и няма как да избегне края си. Каквото е писано, ще бъде, но познанието за края ще вгорчи живота му, ще го оцвети в тъмни краски и ще му открадне светлината.
Джак ме гледаше озадачено с големите си, светлосини очи. Казах си, че ще трябва да му дам някакво обяснение, защото той е умен и схватлив, но точно тогава се разнесоха виковете на капитана:
— Хей, ти там! Джак, не ти плащам, за да си губиш времето в приказки с момичетата! Размърдай се или ще усетиш края на въжето по гърба си.
Джак се втурна нанякъде и ме остави сама. Бях доволна, защото имах доста материал за размисъл. Виденията дойдоха неканени, точно както се случваше и с баба ми, но не бях наследила дарбата от нея. Имах я от майка си. Тя е нещо съвсем различно и далеч надхвърляше способностите на баба ми. Усетих как обгръща рамената ми подобно на тежка мантия.
Запис двадесет и пети
Неблагоприятни ветрове ни забавят малко, но земята от дясната страна на кораба ни поддържа в добро настроение. Животът стана по-лек. Водите около нас гъмжат от риба, а капитанът нареди на моряците да се спуснат лодките, за да потърсят на брега прясна вода и да претършуват дивите околности за храна.
Джона Морз приготви мехлем и раните на Джак бързо заздравяват. Джак има много работа и не мога често да разговарям с него, но той знае къде да ме намери. Идва при хранилището за платна, където се крия през деня, за да пиша. Срещаме се там и си говорим, въпреки че рискува да го бичуват, ако го хванат.
Аз говоря малко за себе си, за разлика от него. Джак говори колкото за двама. Разказва ми за места, където е бил, и за неща, които е видял. Не съм сигурна каква част от всичко това е истина, защото моряците са известни със своите измислици. Споделя с мен мечтите и плановете си. Говори ми за Салем, пристанището, към което сме се насочили, за красивите къщи, които са построени там, за удобните за разтоварване на корабите кейове. Каза ми, че един ден и той щял да построи кей, но по-дълъг, по-хубав и от камък, а не от дърво.
— Ще видиш дали няма да го направя.
Разсмивам се, защото не се и съмнявам, че ще го направи. В такива мигове започваме да си измисляме разни истории. Докато той е по море и трупа пари, аз ще съм у дома и ще чакам да се върне и да се ожени за мен. Ще построи хубава къща и ще донесе най-различни неща, с които ще я обзаведем: мебели от Лондон, коприна и кадифе от Париж, луковици на лалета от Амстердам. Смеем се, защото и двамата знаем, че това са само измислици, но понякога се улавям, че през нощта, докато чакам да заспя, правя списъци наум, подреждам стаите в къщата, засаждам градината, дори си мисля за децата, които ще имаме.
Но после се сепвам. Видях бъдещето на Джак и в него не зърнах себе си. Дори да сме обречени един на друг, дори ако ни е писано да бъдем заедно, знам, че цял живот ще чакам деня, когато той ще излезе в морето и няма да се върне. Да виждаш бъдещето е проклятие, а не благословия.
— Къде току изчезваш? — попита днес Марта, докато прерязваше един конец.
— Никъде, горе на палубата съм.
— Надявам се, не за да се срещаш отново с онзи юнга, Джак? Раните по ръцете му трябва вече да са заздравели?
— Не се срещаме — отвърнах й аз, но тя знае, че я лъжа.
— Отец Корнуел питаше за теб — каза тя, докато продължи да шие.
— Какво иска?
— Казва, че имаш хубав почерк и отново иска да ти диктува. Внимавай, Мери — допълни тя, събирайки плата с подутите си пръсти — хорските езици само такива неща чакат.
— Че за какво има да говорят?
— Ти си самотно момиче, но вече не си дете. Трябва да внимаваш как се държиш с този твой юнга…
— Ние сме приятели! Защо?
— А и не само с него — каза Марта, като скъса със зъби още един конец, преди да започне следващия бод. — С отец Корнуел например.
— Моля?
— Постоянно пита за теб.
— Пиша вместо него. Едва ли някой си е помислял, че… — спрях втрещена, а после започнах да се смея.
— По-тихо — погледна ме предупредително Марта и огледа препълнената каюта. — Някои смятат, че той е добра партия, много добра партия за момиче в твоето положение.
— Но аз не смятам така — усетих как гневът се надига в мен. — Мисля, че това е… Защото той е, той е… — потреперих и поклатих глава. — Дори и през ум не му е минало подобно нещо. Твърде нископоставена съм за него. Сигурно грешиш.
— Може би — вдигна рамене Марта, — но знам как един мъж гледа една млада жена, когато я харесва. Ето — каза тя вземайки плат, игла и конец от торбата си — можеш да се захванеш с това.
— Какво шиеш?
— Съшивам парчета плат за покривка за легло — Марта си бе изкарвала прехраната като шивачка. Беше понесла със себе си останалото от стоката си. — Зимите там са сурови и няма нищо по-добро от дебелата завивка, за да се стопли човек. Пък и тези парчета не стават за нищо друго.
Разстла парчетата, за да ги видя. Тъмна вълна и лен в кафяво и черно като земята, в зелено като гората и индиговосиньо.
— Можеш да ги пришиеш едно към друго. Шиенето ти иде отръки, Мери, а и така няма да вършиш глупости — после огледа критично изцапаните ми с мастило пръсти. — По-подходящо занимание за жена е от писането — тя взе отново парчетата, над които работеше. — Пък и като гледам накъде вървят нещата, май е време да започнем да приготвяме зестрата ти.
Смигна ми, но аз не й смигнах в отговор. Знам, че донякъде го казва на шега, но чак пък сватба! За мен разговорите с Джак са не повече от игра на „нека си представим“. Не искам да мисля за тези неща по никакъв друг начин, но Марта е единствената ми опора, няма да е хубаво да я обидя. Затова наведох глава и прекарах следобеда в шиене и рязане като примерна съпруга.
Запис двадесет и шести
Наближава краят на дългото ни пътуване. Навлязохме в голям залив, осеян с малки острови. На запад от нас се простират високи хълмове. Джак ми посочва забележителностите по крайбрежието: остров Маунт Дезърт, хълмовете Камдън, планината Агаментикус, Делфиновия нос и Паскатакуак.
Някои са известни само с индианските си имена, но други са прекръстени от моряците. Вятърът духа от сушата и носи аромата на дървета, земя и зелена растителност. Гледам морето, което се разбива о високите екали, покрити с тъмни гори. Брегът изглежда непознат. Лишен от живот.
Запис двадесет и седми(средата на юни? 1659)
Миналата нощ прекарахме между нос Света Анна и островите в плитчините, изчаквайки подходящият вятър, който да ни отведе в пристанището. Събудихме се и видяхме скалистия бряг на полуостров Марбълхед да се извисява на запад, но много скоро се спусна мъгла и покри всичко, забавяйки влизането ни в Салем. На всеки няколко минути моряците проверяваха дълбочината при носа на кораба и съобщаваха клафтерите на капитана. Главният вход на пристанището е между два острова, затова е тесен и опасен.
След обед мъглата се вдигна, разкривайки ни първите признаци на човешко присъствие, откакто за първи път бяхме зърнали земя. Хората се струпаха на палубата, за да видят как корабите се долепят като насекоми към кея. Отвъд него се простираха здравите, квадратни къщи на Салем с островърхи покриви.
Палубата и каютата са изпълнени с ликуване, но аз не споделям общата радост. Не знам какво ме очаква на това място. Корабът ми е познат, дълго време беше мой дом. По-скоро бих останала на борда.
Гледах от палубата, когато Джак скочи от въжетата, ловък като котка.
— Това е за теб, Мери.
Беше монетата, която му бяха дали като награда, че първи е зърнал бряг. Беше счупена на две.
— Половината за мен, другата половина за теб. Запази я, за да ме помниш.
— Дошъл си да се сбогуваме?
Това усили обзелата ме потиснатост.
— Така трябва. Поне засега — той погледна към приближаващия се бряг. — Скоро ще акостираме и ще имам много работа.
— Но ще се видим в града, нали?
Той поклати глава:
— Най-вероятно не. Със сутрешния прилив отплуваме за Бостън. Ето защо сега исках да ти кажа „сбогом“. После може да няма време.
Не знаех какво да кажа. Не очаквах, че ще се разделим по този начин, не очаквах и този миг да дойде толкова скоро. Джак беше като братът, който никога не съм имала, нещо повече дори. Извърнах се объркана.
— Не тъжи. Ще се върна и ще те намеря. Това — той ми показа своята половина от монетата — ще бъде нашият знак. Някога двете половини ще се съберат отново. Имаш думата ми. Никога няма да те забравя, Мери, а и думата ми на две не става.
Наведе се към мен, сякаш за да ме целуне, но точно тогава се разнесе нечий глас:
— Хей, ти, момче! Джак, качвай се в наблюдателницата!
Той понечи да си тръгне, но бързо се върна, за да ме целуне все пак. Стори ми се, че видях ухиленото лице на капитана, но Джак вече се катереше нагоре по въжетата. Виждах го седнал на салинга14, малък като детска играчка. Устните ми пареха, а юмрукът ми се сви около счупения шилинг. Знам, че го виждам за последен път.
Запис единадесети(март? 1659)
Хубавото време и благоприятният вятър се задържаха. Моряците непрестанно възхваляваха пастора, чак докато преминахме покрай Ландсенд7, като казваха, че молитвите му са били чути. Но нощем виждах в сънищата си по-други благословии. По цялото крайбрежие виждах жени, застанали по високите места, по скалистите носове и издатини, които следяха за преминаването ни. Някои от тях се бяха възправили с развети коси и разперени ръце. Други седяха по скалите и гледаха към нас от каменните си тронове. Знаех, че са там, защото майка ми ги бе изпратила. Повелята да ме пазят се бе разпространила. Аз съм нейна дъщеря, а тя е една от най-могъщите вещици.
Запис дванадесети
Тридесет и шест стъпки на дължина и девет на ширина. Това е главната палуба. Четиринадесет стъпки на дължина и осем на ширина — това са размерите на голямата кабина, в която живеем. Това е моят свят. Когато за първи път съзрях кораба, той ми се стори по-голям, но колкото по-навътре навлизахме в океана, толкова повече се смаляваше, докато сега е приел размерите на орехова черупка, подобно на някой малък кораб на феи, заобиколен от дълбокото, изумрудено море. Малката каюта на капитан Рейнълдс се намира на носа на кораба, под бака8. Моряците съхраняват багажа си и спят, където намерят за добре. Отделните каюти са само няколко. Освен нашата група има и други пасажери, та всички сме натъпкани като херинги в бъчонка, но осолената риба мирише по-добре, особено когато люковете са затворени. Отец Елиас Корнуел е един от малкото, които разполагат със самостоятелна каюта. Тя е малка, но само негова — отецът тъне в истински разкош в сравнение с нас. Морската болест го налегна толкова силно, че един от старейшините води дневните молитви.
Пасторът не е единственият. Болестта повали мнозина. Марта се грижи за тях, а аз й помагам. Отец Корнуел не е женен, а и няма близки от женски пол, та често ми се налага да се грижа за него. Тези задължения не са най-желаните за мен. Поназнайвам това-онова за билките и лековете, но да се грижа за болния далеч не ми е най-голямото удоволствие.
Каютата му смърди на прокиснало, повръщано и нечистотии от отходната кофа. Има малък прозорец с плъзгащ се дървен капак, който винаги отварям припряно. Под прозореца има прикрепена на панти писалищна дъска. Обикновено тя е прибрана към стената, но от време на време я намирам спусната и покрита с принадлежности за писане. Над нея е прикрепена и полица, пълна с книги, още книги има в отворения пътнически сандък до леглото. Повечето от тях са религиозни: коментари на Библията и сборници с проповеди. Някои са на английски, други на латински.
Разглеждах ги, за да видя дали има нещо интересно, когато дочух глас от леглото. Стреснах се по-скоро от изненада, отколкото от чувство за вина. Отец Корнуел рядко даваше да се разбере, че знае за присъствието ми в каютата.
— Можеш да четеш?
— Да, отче. На английски и малко на латински. Мога и да пиша.
— Кой те научи?
— Баба ми.
Той се поизправи в леглото, за да ме вижда по-добре. Лицето му беше мъртвешки бледо, по-бяло от нощната риза, а тънката му коса бе залепнала по челото му.
— Каква беше баба ти?
Погледна ме изпитателно. Опитах се да не давам израз на уплахата си, но усещах как сърцето ми падна в петите.
— Обикновена селска жена, отче.
— И е знаела латински?
— Научила я нейната баба.
Пропуснах да спомена, че тя на свой ред била научена от монахините и че у дома пазехме много от книгите от библиотеката на женския манастир, измъкнати изпод носа на хората на крал Хенри9.
— Как се казваш?
— Мери, отче.
— Донеси ми малко вода.
Отидох да напълня чашата му.
— Познаваш и Светото писание, нали?
— Да, отче. Баба ми ме научи и на това.
Кимна, след което главата му се отпусна върху възглавницата, сякаш каквото и да било усилие му идваше в повече.
— Пишеш ли грамотно и четливо?
— Да, отче. Достатъчно четливо. Защо питате?
— Може да имам нужда от теб. Някой трябва да описва това пътешествие.
— Имате предвид да водя дневник?
Погледна ме така, сякаш и през ум не му е минавало толкова лекомислено занимание.
— Летопис. Книга за чудесата, хроника на невероятната Божия милост.
— Като бързината, с която порим океана ли? — попитах аз.
Корабът се движеше много добре. Мнозина приемаха това като знак за Божието провидение. Чувах плисъка на талазите в бордовете на кораба. Плющяха и платната над нас. Бях привикнала към пропадането и издигането на кораба с всяко отместване и отклонение от курса при промяната на вятъра. Пасторът не ми отвърна, само затвори очите си и се отпусна отново с позеленяло и льснало от пот лице.
— Ще ми се да описвам всекидневния ни напредък — каза той след малко. — Ала понастоящем съм твърде слаб, за да държа перото.
— И бихте искали да записвам това вместо вас?
Кимна. Не можеше да говори повече. Вместо това се надвеси над ведрото край леглото си.
Запис тринадесети
Всеки ден ме викат в каютата на отец Корнуел — или за да му съобщя дали не се е случило някое чудо, или за да ми диктува. Няма никакви чудеса, поне все още няма. Светлината и тъмнината определят живота ни. Дните са изпълнени с готвене, грижи за болните, наглеждане на децата и почистване на нашата част от кораба. Отец Елиас не вижда нищо чудотворно в това, та затова записвам размислите му. Те са много и подробни, мислите бръмчат около него като мухи на бунище. Каютата е изпълнена с острата и толкова привична за него миризма на кисело, че нямам търпение да я напусна, но нямам избор и трябва да стоя и записвам, докато главата не ме заболи от досада, а пръстите ми не почернеят от мастилото.
Когато не записвам мислите на отец Корнуел, помагам на Марта. Животът на борда е изпитание за всички ни. Голяма част от семействата са свързани чрез бракове и обитават различни части от огромната ни каюта. Семействата Симъндс, Селуей и Пини в предната част, Вейн, Вейл и Гарнър — в задната, а Ривърс, Дийн и Денинг — средната. Марта познава всички, но аз трябва да се запознавам с още много хора, с изключение на Джона и Тобайъс Морз, които са се разположили до нас. Хората са склонни да се държат за онези, които вече познават. Разменях си кимвания и усмивки с Ребека Ривърс, която макар с охота да разговаря с Марта, изглежда се смущава от мен. Марта лекува Сара, майката на Ребека, от морска болест. Болестта причинява тежки страдания на мнозина. Марта е много заета.
Джона й помага в грижите за болните. Той е аптекар. Двамата със сина си споделят пуританските възгледи, но не са от нашата секта. Качиха се на кораба в Лондон. Джона е дружелюбен дребен човек, мургав и с проницателни черни очи под рунтавите сиви вежди. Косата му, или по-скоро онова, което е останало от нея, обгражда темето му като венец. Движенията му са пъргави и умели, а ръцете му са малки и бели като на жена. Има сандък с много изкусна направа, пълен с малки чекмеджета и шкафчета, в които има всякакви неща — цярове и бутилки от стъкло и глина, добре опаковани, за да не се почупят. Загрижен за състоянието на повалените от морската болест, той им предлага лековита смес, която сам е направил и за която се кълне, че веднага ще премахне всички признаци на болестта и бързо ще вдигне на крака заболелия. Казах на отец Корнуел за тази смес, но той отказва всякакви лекове. Казва, че страданията му били изпитание, пратено от Бога, тъй както е подложил на изпитание пророка Йов. Марта смята това за глупаво. Тя има дарбата да лекува и може да я разпознае и у другите. Според нея мастър Морз и сандъкът му ще са от полза. Не само тук на кораба, но и в Америка.
Синът му Тобайъс е пълна противоположност на баща си, със сини очи и светла кожа, висок и широкоплещест. На около деветнадесет години е и току-що е приключил чиракуването си за дърводелец. Говори тихо и малко. И двамата споделят общ интерес към всякакви механизми, но с това се изчерпва приликата между баща и син.
Джона е пътувал много. Достигнал е чак до Русия, където е бил на служба при царя и до Италия, където твърди, че е срещнал великия Галилей. Разказва много интересни истории. Но Марта казва, че трябва да ги слушам, с известна доза съмнение, въпреки че не виждам причина да не му вярвам. Има и малък телескоп, с който изучава звездите и често отнася постелята си на палубата, за да спи на открито заедно с моряците. Поназнайва това-онова за навигацията и уредите, които се използват, за да се определя курсът на кораба, а и е един от малцината пасажери, на които е позволено да говорят с капитана. Джона се присъединява към него по време на осветените от звездите вахти. Разхождат се заедно по палубата с очи, вперени в небето, и той отбелязва различното положение на звездите. Новата луна е много по-малка тук, а Полярната звезда се намира много по-надолу от мястото, където би била, ако се наблюдава от Англия.
Запис четиринадесети(април? 1659)
Видях първото Голямо чудо в своя живот.
Бях горе на палубата с Джона. Прекарвам колкото е възможно повече време там. Животът във вътрешността на кораба става невъзможен. В затворените пространства ревностите, съперничествата и дори омразите никнат и разцъфтяват с невероятна бързина, като гъби след дъжд. Кавгите избуяват от нищо. По неизвестни причини станах прицел на злобните погледи и подигравки на момичета, които дори и не познавам.
Капитанът ни разрешава да се качваме на палубата, ако времето позволява и ако не пречим на работата. Моряците казват, че имаме късмет. Някои капитани държат пасажерите си затворени през цялото плаване, подобно на робите от Африка. Благодарна съм всеки път, щом напусна претъпканата тъмнотия на голямата каюта с вонята й на повръщано и изпражнения, гранясала храна, мокра вълна и немити тела. Радвам се, че се махам от врявата на крещящите бебета, ревящите деца и извисените в дърлене и препирни гласове, и всичко това на фона на непрестанния тътен и свистене на вълните в корпуса на кораба.
С Джона гледахме делфините, които плуват и се гмуркат край кораба. Те не са Голямото чудо. Съпровождат ни от много дни и вече не си струва да се говори за тях. Не, това, което видях, бе във въздуха, а не във водата. Огромна птица се рее над нас, описвайки мързеливи кръгове и едва размахвайки крила, сякаш ту влиза, ту излиза от слънцето, появява се и изчезва като по магия. Моряците я посочиха със зяпнали уста и аз се загледах в нея, докато ме заболяха очите. Казаха, че такива птици се срещали в южните части на океана и едва ли някога били виждани по тези географски ширини.
Джона поиска да узнае повече. Той събира сведения за много и различни неща. Разправяха, че вероятно е отклонена от пътя си от някоя голяма буря. Моряците са много суеверни и откриват знамения във всичко. Дълго обсъждаха дали това е на добро или е зла поличба. Единодушни бяха за едно. Когато Натаниел Вейл извади ловджийската си пушка и стреля в голямата птица, за да я повали и да хапнем малко прясно месо, моряците реагираха тъй сякаш се бе прицелил и стрелял в капитана. Втурнаха се и му отнеха пушката. А после погледнаха нагоре изпълнени със страх. Всъщност, да нараниш такава птица би било наистина лоша поличба.
Птицата остана незасегната. Куршумът се издигна и изчезна от полезрението ни, описвайки широка дъга и потъвайки в безкрайната далечина на океана. Едно от големите пера по крилете й: чисто бяло, обрамчено в черно, се понесе надолу и се заплете в такелажа точно над главата ми.
Грабнах го, преди някой друг да успее. От него ще стане прекрасно перо за писане, много по-добро от онова, с което разполагам, за да водя своя дневник. Оголих основата и подострих върха му. Открих и спокойно място за писане. Сухо е, закрито от вятъра и водните пръски, използват го за съхранение на въжетата и платната и по тази причина тук рядко се навърта някой.
Запис петнадесети
Вятърът, който довя птицата, духа силно от юг и ни носи на север. С всеки изминал ден става по-студено. Сега пиша, увита в едно одеяло. Виждам дъха си и пръстите ми са вкочанени. Океанът е тъмнозелен и учудващо спокоен, като стъкло. Огромни парчета лед се носят край нас, окъпани в бяло и синкаво от слънчевата светлина. Някои от тях са малки, но други са с размерите на острови. Моряците поклащат глави. Вятърът и течението ни отнасят далеч на север. Някои споменават голямата птица и наблюдават тези плаващи острови с тъга и тревога.
Ледената красота е измамна. По-голямата част от леда е под повърхността и може да отвори пробойна в кораба, също толкова лесно, колкото някоя остра скала. Джона Морз умее да забелязва чудесата и въпреки че също осъзнава опасността, е въодушевен. Каза ми, че е виждал подобно нещо по време на пътешествието си по море към Московското царство. Намирам ледените острови за красиви, особено рано сутринта и вечер, когато ледът блести и е обагрен от изгряващото или залязващото слънце в розово или меднозлатисто. Парчетата се възправят подобно на големи скали или на брегове на ледена пустош, с изрязани основи и издълбани дълбоки пещери и тунели.
Напредваме много, много бавно. Моряците проверяват дълбочината и в студената тишина се разнасят само гласове, които съобщават клафтерите10. Капитанът обикаля постоянно кораба, подръпвайки брадата си и въсейки вежди. От време на време изкрещява някоя заповед, която моряците предават с викове, подобни на лай, чува се и свирката на боцмана, докато корабът се промъква край чисто белите скали, които се подават от мастиленото море.
Запис шестнадесети
Ледените острови се срещат по-начесто, но са значително по-малки и корабът по-лесно съумява да се промъкне между тях. Студено е и става още по-студено. Палубата е хлъзгава, а и такелажът — заскрежен. Тихо е, почти зловещо тихо. Няма и следа от вятър. Лед покрива платната, които висят отпуснати на рейките, готови да уловят и най-слабия повей. Пасажерите мърморят, капитанът казва, че няма причина за безпокойство, но се намираме далеч на север, повече, отколкото би ни се искало. Понякога ни се струва, че ще плаваме из тези тъмни, ледени води вечно, бродейки из океана подобно на голямата птица, която видяхме, и че никога няма да слезем на сушата.
Запис седемнадесети(май? 1659)
Изминаха девет седмици, откакто напуснахме Саутхемптън. Голямата птица може и да живее от морето и неговите плодове, но ние не можем. Каним се да делим храната на дажби. Беше валял малко дъжд, та и водата недостига, а и жабунясва в каците. Пътниците се безпокоят да не би да пристигнем след края на плодородния сезон и да няма време да издигнем домове и подслон преди настъпването на американската зима, която, съдейки по всички сведения, може и да е доста сурова.
Отец Елиас Корнуел записа всичко това в своята летопис. Вече не се нуждае от помощта ми за писането, но все още трябва да му докладвам всеки ден. Не излиза от каютата, където се е отдал на молитви и размисъл в търсене на Божията промисъл във всичко онова, за което го осведомявам. Много сме се отклонили от курса и се изгубихме в скованата от ледове пустош. Трябва да сме сбъркали, прегрешили, и то тежко, за да заслужим Той да отвърне взора си от нас. Или е това, или на борда има вещица, слуга на сатаната, която ни е проклела. Той се обръща и вперва безцветните си очи в мен.
— Как мислиш, Мери? Възможно ли е?
Усещам как кръвта ми се смразява и повелявам на сърцето си да запази спокойствие.
— Бих казала… — внимателно претеглям всяка дума и се опитвам гласът ми да не трепери. — Бих си помислила, че ако корабът потъне, то и тя ще се озове на дъното като всички други.
— Глупости — казва той през пръските слюнка, оголвайки големите си пожълтели зъби. — Точно това очакват да си мислиш, но те могат да се „носят“ по водата! Те могат да отплуват далеч от кораба с помощта на сито. Дяволът се грижи за своите — и отново вперва в мен бледия си поглед. — Но кой казва, че е жена? Може да е мъж. Възможно е на кораба да има зъл магьосник. Ще се моля да се издаде. Обявявам деня за ден на молитви и смирение. Трябва да измолим Божията прошка.
Правя реверанс и излизам. Лишаването от храна няма да е толкова трудно. Месото в бъчвите е зеленикаво и вони. Овесеното брашно е плесенясало и не се сгъстява. Грахът си остава твърд като мускетен куршум, без значение колко дълго е бил киснат. А в сухарите има повече гъгрици, отколкото брашно.
Запис осемнадесети
Постът и молитвите ще бъдат последвани от служба на палубата. Ще има бдение, докато не се избавим от опасността. Капитанът се съгласи с първото, пасажерите могат да гладуват колкото си искат, така ще има повече храна за екипажа му и за него, но не ще позволи да има бдение. Твърди, че голямо струпване на хора ще възпрепятства работата по кораба. Отказът му бе посрещнат с всеобщо негодувание, споделяно дори и от членове на екипажа му. Спотаените страхове и тревоги избуяха дори сред хората му.
През целия ден ропотът и недоволството се разрастваха със скоростта на огън, пламнал сред сухи съчки. Оплакванията се предават от уста на уста, проблясват тук и там като искри, подмятани от вятъра. Важността на бдението нарасна дотолкова, че изведнъж всичко зависеше от него: успехът на пътешествието, оцеляването на плавателния съд и нашия собствен живот.
Елиас Корнуел изведе паството си на палубата в уречения час. Моряците заничаха от мачтите или се трупаха покрай бордовата ограда на квартердека11. Отец Корнуел се приближи към полубака — царството на капитана. Изкачи се по късата стълба и застана пред капитана. В първия момент капитанът не се извърна. Стоеше там, набит и властен, с широко разкрачени крака, сключил ръце зад гърба. По-младият мъж се приближи и спря, надвесвайки се над него. Капитанът се обърна, почесвайки се по гъстата и къдрава сива брада, присвил късогледите си очи, сякаш отчиташе показанията на слънцето. Гладко избръснатият и блед Корнуел го изгледа отгоре надолу и се приготви да изрече предварително подготвените фрази.
Корнуел държеше шапката си за периферията и я въртеше в костеливите си бели ръце, но поведението му бе по-скоро заповедническо, отколкото умолително. Капитанът не му отговори веднага. Отправи се към по-далечната бордова ограда, все така с ръце зад гърба. После се обърна, завъртя се на пета и се върна. Очите на отец Корнуел, на пасажерите, на екипажа, на всички бяха вперени в него. Капитанът изгледа всички по ред. Това е неговият кораб. Думата му е закон. Да отстъпи от нея би значело слабост. От друга страна, той е умен човек. Няма да му струва нищо да се съгласи, но отказът може да му коства кораба.
Пасажерите и екипажът бяха изпълнили главната палуба така, че в тясната й, средна част е почти невъзможно да се помръдне. Елиас Корнуел ни гледаше от висотата на полубака. До него стояха старейшините, зад него капитанът и офицерите му. Капитанът изглеждаше неспокоен. С неохота щеше да се съгласи на това и вероятно проклинаше участта си да има на борда свещенослужител.
Стояхме със сключени ръце и наведени глави, а дълбокият, напевен глас на Елиас Корнуел се носеше над нас, призоваващ Божията милост, умоляващ за Неговата прошка, за избавление, просещ знак, че сме се върнали в правия път. Изведнъж потокът от думи секна. Отворих очи и се озърнах с любопитство, чудейки се каква е причината. Той се беше изправил с очи, вперени в небето, изпъчени гърди и широко разперени ръце. Приличаше на Иисус на Галилейското езеро от гравюрите, които бях виждала.
— Искахме знак. Господ ни го даде. Погледнете, братя мои, погледнете!
Видях го в очите му, както и в очите на онези, които стояха до него. Извърнах се и други се обърнаха с мен.
— Огнените копия!
— Танцуващите светлини!
— Северното сияние!
Наричаха го различно във всеки край. Аз не знаех как да го нарека. Не знаеше и момичето, което беше до мен. Очите му се разшириха, а ръката му се вдигна към устата. Гледката беше нова и за много други. Пуританите не коленичат, но мнозина паднаха на колене, втрещени от почуда. Навсякъде около мен се кръстосваха пръсти против черната магия, ръце правеха бързо кръстния знак, а усти шепнеха молитви към Девата. Такова странно явление може да накара мнозина да се върнат към старата си вяра.
Обагрената светлина пронизваше северното небе, трептеше, просветваше, и изпълваше цялото небе от хоризонта до зенита с всички нюанси на дъгата: от кървавочервено до розовочервено, от шафраненожълто до бледорозовото на пролетната иглика, от светлозеленото през морскосиньото до най-тъмния индигов цвят. Огромни цветни драперии и воали забулваха небето, издигаха се и пропадаха подобно на светлина, струяща през падащи потоци вода. Северното сияние изскачаше на огромни променящи се лъчи, сякаш Бог бе поставил палец напряко на слънцето.
— Нима не виждате? Нима не виждате, братя мои?
Елиас Корнуел плачеше, а цветовете се сменяха по бузите му, превърнати в огледала от сълзите му. Там, където ние виждахме светлина, той виждаше нещо съвсем различно. Той виждаше Небесния град.
— Виждам го! Съвсем ясно го виждам пред себе си! — Гласът му някак премина от давещата мъка към радостта от чудото. — „Стените му бяха съградени от яспис, а градът беше чисто злато и подобен на чисто стъкло.“12 Тъй пише в Откровението на Йоана! И тъй е! Всичко е окъпано в светлина, портите са от бисер, а светлите стени са високи и яки. И същите тези стени са покрити с драгоценни камъни: яспис и сапфири, халцедони и топази, берили и аметисти. А отвъд стените съзирам проблясващите покриви, златните куполи и бляскавите шпилове на храмовете… „… а около престола имаше и дъга, която наглед приличаше на смарагд… И пред престола имаше стъклено море, подобно на кристал…“13 Не мога да гледам повече!
Той отстъпи и закри очите си с ръка, сякаш наистина можеше да ослепее. Светлините се развилняха и мнозина се втурнаха към едната страна на кораба с надеждата поне за миг да зърнат видението, което така бе потресло пастора. Някои се провикнаха, че и те го виждат, а други все още стояха, приковани от екстаз, трепереха и се тресяха.
Капитанът наблюдаваше всичко това с нарастваща тревога. Значителна част от пасажерите му сякаш изведнъж бяха изгубили ума си, а струпването на толкова много хора в едната страна на кораба заплашваше да преобърне съда. Даде заповед моряците да се върнат по местата си, а пасажерите обратно под палубата. За един кратък миг изглеждаше, че всички ще пренебрегнат нарежданията му, но после моряците се втурнаха да ги изпълняват, а онези, които не бяха обладани от видения, убедиха останалите да слязат долу, преди капитанът да е разпоредил използването на сила.
Запис деветнадесети
Всички говорят за онова, което видяхме и значението му. Елиас съзря Небесния град, но дори и за онези, които не бяха благословени да споделят видението му, светлините бяха поличба за война, за нещастие, за чума и мор. Но за кого? Според Марта тълкуванието на знамението е съвсем ясно. Бяхме напуснали страна разтърсвана от война, страна, където всяко лято чумата връхлита в един или друг край. Всичко е съвсем ясно.
На нея й е ясно.
Не и на мен.
Баба ми ме бе научила на тълкувам предзнаменованията, но смисълът на това, което видях, не ми бе съвсем ясен. Светлините покриваха цялото небе, от изток на запад и от запад на изток. Кой край тогава щеше да бъде сполетян от смърт и разрушения? Светът, който бяхме напуснали или онзи, към който плавахме?
Джона Морз не се занимава с поличби и видения. По време на пътуванията си е виждал тези светлини безброй пъти. Нарича ги „аурора бореалис“, северни светлини, именно като такива са известни на пътешествениците, мореплавателите и обитателите на северните страни. За тях те са естествена част от небесните явления, тъй както са слънцето, луната и звездите.
Той не се колебае да каже на другите какво знае и те го изслушват внимателно, но по очите им мога да позная, че не му вярват. Бързо губи тяхното благоразположение, което си бе спечелил с отварите си. Смятат, че господин Морз знае прекалено много, за да е полезен на себе си, а и не обичат да ги оприличават на лековерни глупаци.
Разговорите щяха да продължат цялата нощ, но изведнъж всичко утихна. Беше се появил вятър. Платната плющяха и трещяха като оръдия над нас. Краката на моряците барабаняха по палубата и въздухът кънтеше от заповедите. Корабът се наклони, направи завой и отново дочухме равномерното просъскване покрай туловището на плавателния съд, докато той пореше вълните. Господин Морз загуби слушателите си. От всички страни се извисиха гласове в благодарност на избавлението. Нима не сме Избрани? Нима Елиас Корнуел не съзря обещаната посока? Ръце се събираха молитвено в знак на потвърждение. Мнозина вярваха, че вятърът е самият дъх Божи.
Запис двадесети
Твърде силният вятър е нещо също толкова лошо, колкото и пълното му отсъствие. Вятърът се усилваше, докато не започна да трещи в такелажа и не го накара да вие като диво животно. Усили се дотолкова, че подложи на съмнение Божествения си произход. Издигахме се на вълни с височината на планински върхове и пропадахме в дълбоки долини, които сякаш достигаха до океанското дъно. „Анабел“ се накланя и тресе с поредното разбиване на някоя огромна вълна в носовата част, разтърсваща кораба по цялата му дължина. Студена вода нахлува през всяка пролука и отвор. Над главите ни краката на моряците тичат от едната страна на кораба до другата, а виковете и думите им се губят в рева на вятъра. Хората се притискат едни в други в страшната тъмнина, треперещи от страх и ужас, че в следващия миг корабът няма да издържи и ще бъдем погълнати от дълбините. Подът се накланя под такъв ъгъл, че е невъзможно да се върви и всичко, което не е здраво прихванато, се подмята на всички страни. Разчитаме на милостта на вълните, които ни подмятат като бучка масло в буталка, безпомощни като листо във воденичен улей.
Целият свят се върти и не знаем нищо за посоката на кораба или за това, което се случва на палубата. Вслушваме се, опитвайки се да разберем какво правят моряците, но люковете са уплътнени и гласовете, които достигат до нас, са грабнати от свистящия вятър и изтънени до поредица от крясъци, подобни на звуците, издавани от морските птици. Каютата е изпълнена със стенанията на дървесината и трясъците и бумтежа на водата, която се блъска в корпуса на кораба.
В сърцето на бурята около нас падна злокобна тишина. Дори децата замлъкнаха, а бебетата спряха да плачат. Затишието беше нарушавано тук-там от шепота на някоя молитва, сподавените стенания и звуците от повръщане. Каютата чакаше заслушана за последния, разцепващ удар и потопа, които щяха да ознаменуват края на всички ни.
Изведнъж вик раздра тишината. Вик на жена, последван от ридания. Измина малко време, после последва още едно стенание, и още едно. Жената раждаше. Дори и децата знаеха какво означават тези викове.
Ребека Ривърс с клатушкане се приближаваше към нас, като се опитваше да запази равновесие въпреки непрестанното мятане на кораба. Тя беше момичето, което първо ме видя, но така и не ми се удаде случай да прекарам много време с нея. По природа е доста дръпната, а и беше заета да помага на майка си. Морската болест се отрази много сериозно на госпожа Ривърс, а и наближаваше времето да роди, та грижите за семейството бяха паднали върху Ребека. Тя се приближи към Марта, протягайки ръка към нея.
— Бебето се ражда преждевременно, госпожо — каза тя, тънката й ръка трепереше, а големите й светлокафяви очи бяха широко отворени и изпълнени с ужас. — Майка ми се нуждае от вас. Баща ми моли да дойдете, колкото е възможно по-бързо.
— Разбира се, че ще дойда, скъпа. Само да си взема нещата. — Марта се втурна да събира всичко, от което имаше нужда и се обърна към Ребека, когато се приготви. — Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.
Момичето огледа хаоса, който ни заобикаляше. Има хубави, почти момчешки черти в лице, люшкащо се на предела между красотата и грозотата.
— Надявам се да е тъй, Марта — и се усмихна, накланяйки везните в полза на красотата.
— Ама разбира се, няма от какво да се боиш. Ще имаме нужда от вода и чисти чаршафи. Върви и разпитай всички какво могат да ти отделят. — Марта се обърна към мен. — Ти можеш да й помогнеш.
Последвах Ребека в молбите към спътниците, приятелите и съседите ни за чисто бельо. Водата е твърде ценна, за да перем дрехите си с нея и всеки беше носил дрехите си поне няколко седмици, но повечето от хората бяха скътали и по нещо чисто, което да облекат, когато влязат на брега. Може вярата да ги прави ограничени, но са щедри и великодушни хора. Знаеха причината, поради която им искаме чисто бельо, та с готовност се разделяха с долните ризи и фустите си. Скоро събрахме повече, отколкото имахме нужда.
— Благодаря ти за помощта — погледна ме Ребека над натрупаното до гърдите й бельо.
— Тя още не е свършила — каза Марта и ме извика при себе си. — Ръцете ми не са вече това, което бяха, особено пък при тази влага и студ — и протегна зачервените си, подути и ревматични пръсти. — Ти ще ми помогнеш при израждането.
Широко чело на Ребека се смръщи.
— Имаш ли уменията да го направиш?
— Б-баба ми ме научи — нещо в това високо и строго момиче ме накара да се изчервя и започна да заеквам.
Откритият й поглед изискваше честност и въпреки че това, което казах, беше истина, от устата ми прозвуча като лъжа.
— Тя има нужната ловкост, Ребека. Можеш да й се довериш.
— Надявам се.
Аз също се надявах. Светлокафявите й очи придобиха твърдостта на ахат.
— Ще сторим всичко, което можем — каза Марта. — Но сме в Божиите ръце.
— Да бъде волята Му — прозвуча мъжки глас зад мен. — В това, както и във всичко останало. Нали, Ребека?
— Да, татко — отвърна Ребека, но изражението на очите й не се промени, докато свеждаше глава. — Ще донеса вода.
— Жена ми е зле, госпожо Евърдейл — погледна той към Марта. — Сторете всичко, което е по възможностите ви — той завъртя високата си шапка в ръцете си. — Мога ли да съм ви полезен с нещо?
Марта се огледа наоколо. Бурята все още беснееше и въпреки че навън беше ден, люковете бяха затворени и каютата беше почти толкова тъмна, колкото и през нощта.
— Ако ще правим нещо, трябва да осветим тази тъмница.
— Ще донеса няколко фенера със свещи.
Светлината, която идваше от фенерите, беше слаба, но не ни позволяваха да използваме маслени лампи. Смятаха ги за много опасни тук долу. Нито пък можехме да стоплим вода, поне не в буря като тази. На борда на един кораб не само водата предизвикваше страх.
Облекчен, че има какво да прави, той бързо се отдалечи.
Марта се огледа наоколо. Намирахме се в средата на каютата, заобиколени отвсякъде с хора. Погледна и пациентката си, легнала на постелката. Въпреки огромната издутина на корема си, Сара Ривърс беше слаба, с посивяло и вече изморено лице, въпреки че раждането едва бе започнало.
— Татко смята, че ще имате нужда от уединение.
Към нас се приближи Тобайъс с поклащащата се походка на моряк по накланящия се под. На рамото си носеше купчина одеяла, а на колана си беше закачил торбичка с гвоздеи и чук.
— По-добре побързай — Марта коленичи до госпожа Ривърс, която се бе размърдала, а лицето й се разкриви от прииждащата вълна на родилните болки.
— Мери, хвани това — каза Тобайъс и ми подаде едно одеяло, докато вадеше гвоздеите.
Протегнах се, но не бях достатъчно висока.
— Дай на мен — и усетих ръце, които ме обгърнаха и протегнаха над мен. Ребека придържаше одеялото, докато Тобайъс го прикова. На ръст тя е почти колкото него.
— Благодаря ви, господин…
— Тобайъс Море, на вашите услуги. Мога ли да съм ви полезен с още нещо?
— Можеш да й помогнеш да донесе вода — подаде се Марта от импровизираната палатка. — Побързай. — После ми кимна. — Мери, трябваш ми.
Ребека беше до майка си, мокреше лицето й, държеше ръката й, утешаваше я и я окуражаваше. Раждането беше трудно, дълга и трудна битка сред зловонния полуздрач на малката палатка. Бурята все още беснееше, но нито я чувахме, нито усещахме, нагаждайки се към поклащането на кораба, докато се борехме да изродим детето и спасим майката. Тя беше много слаба поради недостига на храна през последните седмици. Имаше вероятност бебето да е здраво, защото цялата й живителна сила бе съсредоточена в детето, но плодът не беше разположен добре.
— Виждам го. Виждам го. Внимателно. Внимателно. Внимателно. Точно така. Това е. Браво, моето момиче. Браво.
Марта ми нареждаше какво да правя и окуражаваше майката. Заедно изкарахме малкото създание на бял свят. Тя преряза пъпната връв и шляпна бебето по дупето. То не заплака.
— Поеми детето — ми прошепна тя. — Трябва да се погрижа за майката. Ще умре, ако продължи да губи кръв.
Ръцете й бяха изцапани до лактите. Подаде ми детето, чието телце бе покрито с кръв. Беше момче. Здраво и добре сложено. То не се бореше, не плачеше, просто лежеше отпуснато и безжизнено в ръцете ми. Ивици тъмна коса бяха залепнали по главичката му. Под слоевете майчина кръв кожата му беше сива. Устните му бяха посинели, клепачите затворени, кожата, под която прозираха вените — бледо-синкава и тънка като пергамент.
Баща му го погледна и се извърна. Вдигнах поглед от личицето на бебето и видях горящия поглед на сестра му вперен в мен. Тя здраво стискаше отпусната ръка на майка си в своята. Щеше да загуби едновременно и майка си, и братчето си. Очаквах, че ще видя изписани на лицето й болка, мъка и страх, но видях гняв.
Замислих се за това, което баба ми би сторила при такова раждане. Отворих устата на бебето, почистих я, изсмуках носа му и изплюх. После внимателно му вдъхнах въздух. Огледах го отново, въпреки че не помръдна и не изплака, стори ми се, че кожата му леко порозовя. Обърнах се към мястото, където Ребека и Тобайъс бяха оставили ведрото с вода и го потопих цялото. Чух как Ребека остро си пое дъх. Тя беше на крачка от мен и сигурно си е помислила, че се опитвам да го удавя.
— Намери нещо, в което да го увиеш.
Шокът от потапянето свърши работа. Кожата му променяше цвета си от сива към розова. Нададе слаб вик, малко по-силен от протестиращото изскимтяване на котенце, но беше жив. Взех груб чаршаф и взех да го разтривам, връщайки му живота, а после го подадох на сестра му.
Тя го уви и го хвана здраво. За секунда се взря в лицето му, а после в моето. Докосна с пръст бузата ми.
— Плачеш.
Огледах се, сякаш току-що ставах от сън. Всички се бяха втренчили в мен. Не се чуваше нито звук. Моряците бяха спрели да крещят, вятърът вече не виеше. Бурята беше свършила. Всичко беше в покой.
Запис двадесет и първи
Ще нарекат детето Ноа. Две малки птици кацнаха на кораба два дни след раждането му. Едната приличаше на гълъб, другата бе малко по-голяма от кос. И двете бяха сухоземни птици. Отец Корнуел каза, че са знак, пратен от Бога, като птицата, която съобщила на Ной за края на потопа. Паството благодари с молитва и затова Джон Ривърс реши да нарече детето на старозаветния герой.
Вятърът е режещ и духа от североизток. Капитанът заповяда да опънат всички платна. Корабът поддържа една и съща скорост и напредваме. Всеки ден очакваме да зърнем бряг.
Запис двадесет и втори
Ноа наддава, но майка му е все още зле. Кърми го друга майка, която има невръстно дете. Марта ми даде някакви билки, които да отнеса на Ребека. От тях тя трябва да приготви чай, който да помогне на майка й да се възстанови по-бързо.
Запис двадесет и трети(май — юни? 1659)
Вчера се разнесе вик „Земя на хоризонта“, последван от такова трополене по палубата и струпване на хората на единия борд, че корабът щеше да се преобърне. Едно момче с руса коса, огряна от слънцето, се спусна от своята наблюдателница. То се залюля на въжетата и пристъпи към капитана, който вече бе приготвил една сребърна монета като награда. Момчето я взе, подхвърли я във въздуха и тя проблесна, докато се въртеше. После я прибра в джоба си и се ухили, оголвайки бели зъби сред загорялото си лице.
Изтичах при останалите, за да видя брега. Очертаваше се като тъмна линия на хоризонта, която можеше да бъде и облак, но с приближаването на кораба пред погледа ни се появиха хълмове и стръмни скали, в основата на които се пенеха вълните.
Намираме се доста по на север, отколкото трябва, но появата на земя, каквато и да е тя, е радост за очите ни след толкова много време, прекарано в пустия океан. Елиас Корнуел пристъпи напред, за да ръководи благодарствената служба, но гласът на капитана се разнесе от квартердека:
— Ще съм ви благодарен, ако напуснете палубата. Хората ми имат работа. Все още не сме стигнали, отче, а и това е дяволски бряг.
Елиас Корнуел отвори уста, за да възрази, а бледото му лице почервеня от начина, по който го отпратиха, но капитанът вече се беше обърнал и разпореждаше да се измери дълбочината и да се спусне малката лодка. На борда на кораба думата на капитана е заповед. Елиас Корнуел поведе паството си надолу. Щеше да проведе службата в голямата каюта.
Не ги последвах. Прецених, че няма да им липсвам и се взрях в брега. Накъсаната линия на стръмните, назъбени и голи скали се простираше на километри. Потреперих. Трябваше да чувствам тази земя гостоприемна, но уви. Виждах само студенината й. Нейната студенина и пустота.
— Жестока гледка след толкова дни в морето, нали?
Обърнах се и видях момчето до себе си, същото онова момче, което първо бе съзряло брега и бе спечелило капитанския шилинг.
— Изглежда негостоприемна. Отблъскваща.
— И тъй си е. Не би ми се щяло да акостирам точно тук. Брегът е коварен. Корабът не може да се приближи, скалите ще разцепят дъното му — присви очи той по посока на брега. — А дори да успееш да акостираш, пред очите ти ще се изпречи само пустош и ще срещнеш само диваци — после се обърна към мен. — Ти си момичето, което спаси бебето. Разправят, че било мъртво, а ти си му вдъхнала отново живот.
— Не съм сторила нищо подобно — отвърна му бързо, за да отрека и най-беглия намек за магия. — Единственото, което сторих, бе да прочистя устата и ноздрите му, за да може да диша.
— Не исках да те засегна. Това разправят те… — вдигна рамене и смени темата. — Защо не си с другите?
Той кимна надолу, откъдето към нас достигаха молещите се и благодарящи гласове.
— Предпочитам да остана тук.
— Разбирам те — усмихна се той, показвайки белите си зъби. — Там долу смърди, нали? Не съм изненадан, че тук ти харесва. Когато времето беше хубаво те виждах все тук.
— Аз теб също. Ти се грижиш за пилетата на Марта.
Тя бе взела със себе си кокошки и един петел. Смяташе, че жена, която има своите кокошки, няма да има нужда от нищо друго. Не беше предвидила само крадливите набези на моряците към птичата й челяд. Повечето кокошки оцеляха благодарение на грижите на това момче, но ги държаха на палубата и скорошната буря ги бе поочукала. Притискат се една о друга, със замъглени очи и спечени от солта пера, като мокри вързопи. Освен някое рядко изклопване, не издават нито звук. Ако има същества, които силно да желаят да имат под краката си твърда почва, това са те. Дори петелът спря да кукурига.
— Да, грижа се за тях — засмя се той. — Ако не го правех, щяха да издуят нечий стомах.
— Не ми се ще да съм на мястото на крадеца, когато Марта разбере кой е. Аз съм Мери. Мери Нюбъри. С Марта пътуваме заедно.
— Джак Гил — протегна той ръка. — На твоите услуги.
Поех подадената ми ръка. Дланта бе груба и мазолеста. Обърнах ръката му и видях, че плътта е разцепена и наранена. Солената вода бе проникнала в прорезите и ожулванията, и ги бе превърнала в незаздравяващи язви.
— Мога да ти дам мехлем за тях.
— Всички ги имат. Остави — изтегли ръката си и заразглежда един дълбок прорез в кожата между дланта и палеца. После кимна с глава към гласовете, които се носеха под краката ни. — С Марта не сте ли роднини?
Поклатих глава.
— Нито с някого от останалите?
Поклатих отново глава и го погледнах изненадана.
— Така и предполагах — протегна се той и хвана въжетата над главата си. — Страниш от тях. По-често си сама, отколкото с някого другиго.
— Достатъчно е, че ме взеха със себе си, че ми предложиха място на кораба, но…
— Ти си сираче.
Кимнах утвърдително.
Не броях майката, която бе загубена почти в мига, в който бе открита.
— Аз също — и се наклони напред на люлката си от въжетата. — Родителите ми отплаваха за Вирджиния. Баща ми разбра, че там може да направи пари от отглеждането на тютюн, но пипна треска и почина. Майка ми го последва. Оттогава се грижа сам за себе си.
— Не си си и помислял да се върнеш у дома?
— Обратно в Англия? — Поклати глава. — Няма да ме посрещнат с отворени обятия. Там ще съм поредното гърло за хранене. Обзалагам се, че и ти като мен знаеш, че там няма място за теб. Станах юнга и сега корабът е моят дом.
Сграбчи въжетата в ръцете си и се наведе над плискащата се отвъд борда вода.
— Морето — усмихна се внезапно той. — Сега морето е моят живот. Нагоре-надолу край тези брегове, търгуваме с тютюн, захар и ром от Барбадос, срещу кожи и осолена треска. След това тръгваме към Англия и Франция, островите Уайн и Испания. Търговията се разраства. Могат да се трупат пари.
Погледнах го, а той се усмихна, сякаш беше прочел мислите ми.
— Това важи и за такива като мен. Изкарвам значителна сума, като разнасям пакети и писма. Когато събера достатъчно, ще купя дял в някой товар с дървесина, кожи, ром или тютюн. Те ще бъдат продадени в Лондон, а с печалбата ще купя платове, желязо, инструменти, посуда и всякакви други неща от първа необходимост. И тях ще продам, и отново ще купя. Колелото се завърта — очите му светеха, докато описваше кръг във въздуха и обрисуваше търговията. — По-късно, когато натрупам достатъчно нари, ще…
Гласът му почти беше заглушен от псалма, който се надигна като вълна изпод краката ни. Псалмът няма съпровод на инструмент и звукът бе накъсан, пламенен и силен. Джак се засмя:
— Благочестив народ са, нали?
Ясният тенор на Елиас Корнуел се носеше над останалите.
— Капитанът мрази свещениците повече от вещиците — той се огледа и снижи глас, сякаш за да сподели с мен някаква тайна. — На борда има вещица, знаеш ли?
— Как разбра?
— Случват се странни неща.
— Имаш предвид бурята ли? Със сигурност бурите са нещо обичайно в открито море?
— Нямам това предвид, Мери — той поклати глава. — Мислех си за други неща. Върху една от мачтите се появи ярка светлина след бурята — и той погледна нагоре към мачтата, която се извисяваше над нас. — Беше я осветила цялата подобно на огромна свещ, но пламъкът не топлеше — той протегна ръката си. — Не грееше достатъчно, дори и за да опърля ръкава си. Наричат явлението „огънят на свети Елмо“ и рядко се появява. Други пък му викат „огънят на вещицата“ и твърдят, че е самата вещица, напуснала тялото си. А има и друго. Някои твърдят, че на борда имало див или питомен заек.
— Заек! Невъзможно? — Разсмях се аз. — И как точно е скочил на кораба, без да го види някой? Къде се крие?
— Това е сериозно! Не се смей! Заек на борда е на лошо!
— Не го вярвам — поклатих глава, все още усмихната. — Трябва да е била корабната котка.
Бях я виждала да следи кокошките на Марта — голяма, злобна на вид котка с изподраскан нос и изпокъсани уши.
— Може би — Джак не беше убеден. — Но някои казват, че е вещица в някое от нейните превъплъщения. Тук имаме момчета от Корнуол. Те са убедени, че на борда има нещо — той се намръщи. — Те умеят да разпознават вещици дори по-бързо от „Остена“. Твърдят, че сме били проследени от Портсмут до Ландсенд, чак до островите Спин.
Думите му ме накараха да трепна. Не бях единствената, усетила зорките очи от брега, но само аз знаех кого следяха те.
— Не съм чула да се говори за това сред пасажерите.
Запазих веселостта в гласа си, като се опитвах да говоря безгрижно, въпреки че само мисълта за подобни слухове пораждаше небивал страх в душата ми. Надявах се, че съм избегнала всякакво подозрение и не очаквах то да ме последва дори отвъд океана.
— Няма как да чуеш. Суеверията на моряците са съвсем различни от тези на другите хора. Това, което на нас ни се струва странно, за вас не е. Като например свещеник на борда или жена, която си подсвирква. Корабите са странно място. Не само вятърът и времето предизвикват безпокойство. Капитанът ще накаже строго всеки, когото хване да разпространява слухове. Ще го бичуват. Освен това — сви рамене той — нещата в момента са спокойни. — Хвана се за гредата над главата си и се загледа към хоризонта. Времето беше хубаво и вятърът беше достатъчно силен, за да издува грота и да тласка кораба плавно и бързо по вълните. — Когато нещата отиват на зле, тогава хората търсят някого, върху когото да хвърлят вината.
Не беше точно така. До голямата каюта бяха достигнали слухове за странни събития по време на бурята. Марта ми спомена за тях, а известно време говореха и за някакво странно същество, което било на борда. Но Джак имаше право. Страховете идват и си отиват, подобно на вълните под нас. Съвсем малко му трябваше на отец Корнуел, за да си помисли за магия, когато бяхме сковани сред ледовете, а и кой знае какво щеше да се наговори, ако бурята бе продължила да беснее малко по-дълго. Сега обаче грее слънце и на хоризонта се вижда земя. Ветровете са добри и ще ни отведат без повече изпитания в пристанището. Бог е благосклонен към нас. Радваме се на милостта Му. Спасена съм. Поне засега.
Запис двадесет и четвърти
Няма съмнение, че притежавам силата. На каквото и да съм се надявала, не мога да избегна ориста си. Случилото се днес е ясно доказателство за това.
Времето беше хубаво. Бях на палубата и си говорех с Джак. Каквото и да си мисли Марта, не търся компанията му, нито пък я избягвам. Той нямаше много работа и си бъбрехме за това и онова, когато изведнъж дочухме вик отгоре. Помислих си, че някой е паднал зад борда, защото чухме силен плясък във водата.
Джак ме хвана за ръката, смеейки се на уплахата ми. Поведе ме по мократа палуба, като ме подканваше:
— Ела да видиш.
Първоначално видях само силно развълнуваната вода. После обаче съзрях нещо тъмно точно под повърхността. Беше толкова голямо, че го взех за остров. Грамадата се издигаше към мен и виждах струпванията от малки раковини по ръбовете й. Спомних си какво ми беше казал Джак за коварните брегове и се отдръпнах от парапета, като реших, че това е скала. Ако се блъснехме в нея, бяхме загубени.
Водата се спусна по бляскавата и гърбава черна повърхност, освободена от прегръдката на морето. Последва внезапен, оглушителен съскащ звук и видях стълб от водни пръски, през които прозираше дъга. Последва ги острата миризма на риба и видях огромна уста, извита във вечна, ехидна гримаса, след което морското създание изчезна също толкова загадъчно, колкото се беше и появило. Левиатан. Огромна риба, подобна на онази, която е погълнала Йона. Стори ми се достатъчно голяма, за да погълне кораба и всички на него. Още едно Голямо чудо за книгата на Елиас.
— Няма да ни причини зло.
Голямата опашка плясна водата и Джак се надвеси над парапета, за да гледа как огромното създание се спуска в смарагдовите дълбини.
— Няма от какво да се боиш. Виж ей там. Има още.
Погледнах натам, накъдето сочеше. От огромните създания изригнаха още фонтани от водни пръски. Въпреки огромните си размери те могат с лекота да изскочат от водата и да се приземят в нея с голям плясък и удар на могъщата си опашка.
— Никога не съм виждала такава риба.
— Те не са риби — каза ми той. — Това са китове. Топлокръвни същества са. Нямат хриле. Дишат като мен и теб през отворите на главите си.
— Аз не дишам през отвор на главата си.
— А носът ти какво е? А устата?
Засмях се. Не бях поглеждала нещата от такава гледна точка.
— Един ден ще ходя на лов за такива същества — и той направи жест, сякаш вдигаше харпун. — Ще имам свой кораб и ще наема хора, които да ги преследват, защото числеността им е неизброима, а човек може да натрупа много пари от тях…
Наведе се над перилата и се загледа в плуващите край нас огромни създания. Най-вероятно морето се отразяваше в очите му, но те сякаш бяха пълни с монети.
Слънцето над нас напичаше, корабът бе утихнал, като изключим проскърцването на платната и съсъка на морето под нас. Аз също се взирах във водата, докато бляскавата повърхност ми заприлича на купата с вода, която баба ми използваше, за да гадае бъдещето. Хората идваха да се съветват с нея и тя напълваше купата, взираше се в нея, а виденията идваха неканени. Някои показваха миналото, други бъдещето. Никога не бях опитвала, макар баба ми да смяташе, че имам дарба, така че нищо подобно не ми се бе случвало досега. Погледнах и видях.
Картините се редяха пред мен, без последователност и неподредени във времето.
Вдиях момче, невръстен хлапак на прага на груба дървена колиба. Лицето му е тъжно. Русата му коса е мръсна и несресана, паднала над сините му очи, потъмнели от скръб. За миг той спира, обзет от несигурност. Хвърля поглед към тъмните пазви на колибата, изправя рамене и поема по прашна, червеникава пътека. Върви с наведена глава, без да поглежда нито наляво, нито надясно, докато преминава през поля, засети със странни растения с големи увиснали листа. Растенията са по-високи от него и са засадени в стройни редици. Въпреки че досега не съм ги виждала, знам, че това е тютюн. През листата просветва голяма река. Тясна лодка е привързана към малък кей. Прилича на играчка, отразена в помътняло огледало. Момчето развързва въжето и се качва в лодката, реката я подхваща и я понася като клонка по течението.
Образите избледняват и на тяхно място виждам млад мъж. Облечен е в тъмно палто, закопчано догоре, яката е обрамчена с кожи. Гологлав е, шапката му от светла, лъскава кожа блести на слабото зимно слънце. Той стои край друга река. Водите й са сиви, бавно-течащи, мътни и студени. Реката тече през голям град. Сгради има по целия бряг и по моста, който свързва двата бряга. Той се смее, белите му зъби просветват, дъхът му образува облачета във въздуха. В ръката си държи кесия, издута от злато.
После го виждам по-стар, облечен със синя капитанска униформа. Застанал е на носа на дълга и тясна лодка. Някои от мъжете на нея гребат, а други са клекнали и сочат в една и съща посока. Държат оръжия с назъбени върхове и въжета, които се вият от дълги дървени дръжки. Зад тях има кораб на котва и със свалени платна. Навсякъде около тях има други лодки, които порят развълнуваното море в преследване на кита.
Водите врят и кипят. Подава се огромна, тъпа глава, със зяпнала, пълна със зъби уста. Харпуните стърчат като игли за кърпене от туловището на създанието. Побеснял от болка, огромният кит се обръща с едно замахване на огромната си опашка и се насочва към своите мъчители. Плува с мощни тласъци и вдига вълни, високи колкото кораб с вдигнати платна. След това морето утихва, а хората се озъртат, чудейки се къде е изчезнала плячката им.
Китът изплува точно под тях, сякаш е белязал мястото. Левиатанът и лодката изчезват във фонтан от кървава пяна. Постепенно морето се успокоява. Парчета от лодката се носят по повърхността, но няма и следа от хората.
— Какво има? Какво става? Какво ти е? Зле ли ти е?
Отново съм в настоящето. Мазолестата, покрита с белези ръка на Джак е върху рамото ми, но това все още е момчешка ръка — мургава и мека. Поклащам глава:
— Нищо ми няма.
Видях миналото му. Видях бъдещето му. Знам къде и как ще го намери смъртта и усещам знанието като бреме. Баба ми казваше никога да не разкривам някому как ще си отиде от този свят. С нищо не мога да му помогна, а и няма как да избегне края си. Каквото е писано, ще бъде, но познанието за края ще вгорчи живота му, ще го оцвети в тъмни краски и ще му открадне светлината.
Джак ме гледаше озадачено с големите си, светлосини очи. Казах си, че ще трябва да му дам някакво обяснение, защото той е умен и схватлив, но точно тогава се разнесоха виковете на капитана:
— Хей, ти там! Джак, не ти плащам, за да си губиш времето в приказки с момичетата! Размърдай се или ще усетиш края на въжето по гърба си.
Джак се втурна нанякъде и ме остави сама. Бях доволна, защото имах доста материал за размисъл. Виденията дойдоха неканени, точно както се случваше и с баба ми, но не бях наследила дарбата от нея. Имах я от майка си. Тя е нещо съвсем различно и далеч надхвърляше способностите на баба ми. Усетих как обгръща рамената ми подобно на тежка мантия.
Запис двадесет и пети
Неблагоприятни ветрове ни забавят малко, но земята от дясната страна на кораба ни поддържа в добро настроение. Животът стана по-лек. Водите около нас гъмжат от риба, а капитанът нареди на моряците да се спуснат лодките, за да потърсят на брега прясна вода и да претършуват дивите околности за храна.
Джона Морз приготви мехлем и раните на Джак бързо заздравяват. Джак има много работа и не мога често да разговарям с него, но той знае къде да ме намери. Идва при хранилището за платна, където се крия през деня, за да пиша. Срещаме се там и си говорим, въпреки че рискува да го бичуват, ако го хванат.
Аз говоря малко за себе си, за разлика от него. Джак говори колкото за двама. Разказва ми за места, където е бил, и за неща, които е видял. Не съм сигурна каква част от всичко това е истина, защото моряците са известни със своите измислици. Споделя с мен мечтите и плановете си. Говори ми за Салем, пристанището, към което сме се насочили, за красивите къщи, които са построени там, за удобните за разтоварване на корабите кейове. Каза ми, че един ден и той щял да построи кей, но по-дълъг, по-хубав и от камък, а не от дърво.
— Ще видиш дали няма да го направя.
Разсмивам се, защото не се и съмнявам, че ще го направи. В такива мигове започваме да си измисляме разни истории. Докато той е по море и трупа пари, аз ще съм у дома и ще чакам да се върне и да се ожени за мен. Ще построи хубава къща и ще донесе най-различни неща, с които ще я обзаведем: мебели от Лондон, коприна и кадифе от Париж, луковици на лалета от Амстердам. Смеем се, защото и двамата знаем, че това са само измислици, но понякога се улавям, че през нощта, докато чакам да заспя, правя списъци наум, подреждам стаите в къщата, засаждам градината, дори си мисля за децата, които ще имаме.
Но после се сепвам. Видях бъдещето на Джак и в него не зърнах себе си. Дори да сме обречени един на друг, дори ако ни е писано да бъдем заедно, знам, че цял живот ще чакам деня, когато той ще излезе в морето и няма да се върне. Да виждаш бъдещето е проклятие, а не благословия.
— Къде току изчезваш? — попита днес Марта, докато прерязваше един конец.
— Никъде, горе на палубата съм.
— Надявам се, не за да се срещаш отново с онзи юнга, Джак? Раните по ръцете му трябва вече да са заздравели?
— Не се срещаме — отвърнах й аз, но тя знае, че я лъжа.
— Отец Корнуел питаше за теб — каза тя, докато продължи да шие.
— Какво иска?
— Казва, че имаш хубав почерк и отново иска да ти диктува. Внимавай, Мери — допълни тя, събирайки плата с подутите си пръсти — хорските езици само такива неща чакат.
— Че за какво има да говорят?
— Ти си самотно момиче, но вече не си дете. Трябва да внимаваш как се държиш с този твой юнга…
— Ние сме приятели! Защо?
— А и не само с него — каза Марта, като скъса със зъби още един конец, преди да започне следващия бод. — С отец Корнуел например.
— Моля?
— Постоянно пита за теб.
— Пиша вместо него. Едва ли някой си е помислял, че… — спрях втрещена, а после започнах да се смея.
— По-тихо — погледна ме предупредително Марта и огледа препълнената каюта. — Някои смятат, че той е добра партия, много добра партия за момиче в твоето положение.
— Но аз не смятам така — усетих как гневът се надига в мен. — Мисля, че това е… Защото той е, той е… — потреперих и поклатих глава. — Дори и през ум не му е минало подобно нещо. Твърде нископоставена съм за него. Сигурно грешиш.
— Може би — вдигна рамене Марта, — но знам как един мъж гледа една млада жена, когато я харесва. Ето — каза тя вземайки плат, игла и конец от торбата си — можеш да се захванеш с това.
— Какво шиеш?
— Съшивам парчета плат за покривка за легло — Марта си бе изкарвала прехраната като шивачка. Беше понесла със себе си останалото от стоката си. — Зимите там са сурови и няма нищо по-добро от дебелата завивка, за да се стопли човек. Пък и тези парчета не стават за нищо друго.
Разстла парчетата, за да ги видя. Тъмна вълна и лен в кафяво и черно като земята, в зелено като гората и индиговосиньо.
— Можеш да ги пришиеш едно към друго. Шиенето ти иде отръки, Мери, а и така няма да вършиш глупости — после огледа критично изцапаните ми с мастило пръсти. — По-подходящо занимание за жена е от писането — тя взе отново парчетата, над които работеше. — Пък и като гледам накъде вървят нещата, май е време да започнем да приготвяме зестрата ти.
Смигна ми, но аз не й смигнах в отговор. Знам, че донякъде го казва на шега, но чак пък сватба! За мен разговорите с Джак са не повече от игра на „нека си представим“. Не искам да мисля за тези неща по никакъв друг начин, но Марта е единствената ми опора, няма да е хубаво да я обидя. Затова наведох глава и прекарах следобеда в шиене и рязане като примерна съпруга.
Запис двадесет и шести
Наближава краят на дългото ни пътуване. Навлязохме в голям залив, осеян с малки острови. На запад от нас се простират високи хълмове. Джак ми посочва забележителностите по крайбрежието: остров Маунт Дезърт, хълмовете Камдън, планината Агаментикус, Делфиновия нос и Паскатакуак.
Някои са известни само с индианските си имена, но други са прекръстени от моряците. Вятърът духа от сушата и носи аромата на дървета, земя и зелена растителност. Гледам морето, което се разбива о високите екали, покрити с тъмни гори. Брегът изглежда непознат. Лишен от живот.
Запис двадесет и седми(средата на юни? 1659)
Миналата нощ прекарахме между нос Света Анна и островите в плитчините, изчаквайки подходящият вятър, който да ни отведе в пристанището. Събудихме се и видяхме скалистия бряг на полуостров Марбълхед да се извисява на запад, но много скоро се спусна мъгла и покри всичко, забавяйки влизането ни в Салем. На всеки няколко минути моряците проверяваха дълбочината при носа на кораба и съобщаваха клафтерите на капитана. Главният вход на пристанището е между два острова, затова е тесен и опасен.
След обед мъглата се вдигна, разкривайки ни първите признаци на човешко присъствие, откакто за първи път бяхме зърнали земя. Хората се струпаха на палубата, за да видят как корабите се долепят като насекоми към кея. Отвъд него се простираха здравите, квадратни къщи на Салем с островърхи покриви.
Палубата и каютата са изпълнени с ликуване, но аз не споделям общата радост. Не знам какво ме очаква на това място. Корабът ми е познат, дълго време беше мой дом. По-скоро бих останала на борда.
Гледах от палубата, когато Джак скочи от въжетата, ловък като котка.
— Това е за теб, Мери.
Беше монетата, която му бяха дали като награда, че първи е зърнал бряг. Беше счупена на две.
— Половината за мен, другата половина за теб. Запази я, за да ме помниш.
— Дошъл си да се сбогуваме?
Това усили обзелата ме потиснатост.
— Така трябва. Поне засега — той погледна към приближаващия се бряг. — Скоро ще акостираме и ще имам много работа.
— Но ще се видим в града, нали?
Той поклати глава:
— Най-вероятно не. Със сутрешния прилив отплуваме за Бостън. Ето защо сега исках да ти кажа „сбогом“. После може да няма време.
Не знаех какво да кажа. Не очаквах, че ще се разделим по този начин, не очаквах и този миг да дойде толкова скоро. Джак беше като братът, който никога не съм имала, нещо повече дори. Извърнах се объркана.
— Не тъжи. Ще се върна и ще те намеря. Това — той ми показа своята половина от монетата — ще бъде нашият знак. Някога двете половини ще се съберат отново. Имаш думата ми. Никога няма да те забравя, Мери, а и думата ми на две не става.
Наведе се към мен, сякаш за да ме целуне, но точно тогава се разнесе нечий глас:
— Хей, ти, момче! Джак, качвай се в наблюдателницата!
Той понечи да си тръгне, но бързо се върна, за да ме целуне все пак. Стори ми се, че видях ухиленото лице на капитана, но Джак вече се катереше нагоре по въжетата. Виждах го седнал на салинга14, малък като детска играчка. Устните ми пареха, а юмрукът ми се сви около счупения шилинг. Знам, че го виждам за последен път.
Новият свят
Запис двадесет и осми(юни, 1659)
Влязохме в пристанището с ранния вечерен прилив. Сякаш целият град бе излязъл да ни приветства. Мъже, жени и деца се бутаха напред и извисяваха гласове, крещяха приветствия и питаха за новини. Някои от пасажерите слязоха долу, за да съберат нещата си, но повечето останаха на палубата, за да наблюдават влизането ни. Бяха се наредили покрай парапетите и оглеждаха хората в тълпата. Почувствах как въодушевлението от благополучното ни пристигане се превръща в безпокойство. Споглеждаха се с леко кимване на главите и отново вперваха очите си в тълпата. Попитах Марта какъв е проблемът.
— Нещо не е на ред. Нашите братя, които потеглиха преди нас… поне някои от тях трябваше да са тук, а няма никого.
И ме остави, за да се присъедини към една от другите групички. Не можех да разбера какво си казват, но в повишаването и снижаването на гласовете им долавях тревога.
Измина много време, преди всички да слезем от кораба и нещата ни да бъдат разтоварени. Старейшините и отец Корнуел стъпиха първи на брега. Веднага отидоха да разговарят с градските първенци и оставиха другите да наблюдават разтоварването.
Най-сетне всички бяхме на кея. Дойде ред и на животните, които бяхме взели със себе си. Говеда и прасета, овце и изпосталели коне изникваха, примигвайки, от пазвите на кораба. Бяха овързани и вдигнати на макари, а краката им се люлееха във въздуха. Доста от тях бяха измрели по време на пътуването, а оцелелите едва се крепяха на краката си като новородени, блееха и мучаха уплашено. Малкото останали птици на Марта лежаха притиснати една о друга в кокошарника, безжизнени като купчина парцали.
Искаше ми се да се върна на борда. Изпитвах носталгия по кораба и на твърда земя бях обзета от същото смущение както нещастните животни. Усещах земята странно под краката си. Светлината беше заслепяваща, въздухът — горещ и неподвижен. Беше задушно дори и тук, на кея, а и не ми харесваше, че всички тези хора ме зяпат. Исках да се върна. Да намеря Джак. Но това беше невъзможно. Няма връщане назад. Последната част от нашия багаж беше разтоварена и към кораба се понесоха нови товари. В мига, в който стъпихме на земята, престанахме да бъдем част от кораба.
Семействата се скупчиха около бъчвите, сандъците, касетките и торбите. Стояха на кея, заобиколени от струпаните около тях вещи и очакваха някакви новини. Безпокойството нарасна. Никой не знаеше какво ще правим.
Старейшините бяха отишли някъде със салемските първенци. Когато се върнаха, лицата им бяха мрачни. Елиас Корнуел се покачи на една бъчва. Изправи се и се обърна към нас с разперени ръце. Черната му фигура, обрамчена от светлината, хвърляше дълга сянка на фона на залязващото слънце.
Прикани ни да сведем глави пред Бог и да кажем дълга молитва в знак на благодарност за щастливото ни избавление.
— Прекосихме океана, за да се присъединим към нашите братя и да започнем нов живот в един нов свят: един чист живот без външна намеса. Достигнахме дотук и пътешествието ни приключи благополучно, за което благодарим на Бог и Неговата промисъл.
Думите му бяха последвани от набързо изречено „амин“, но след това от тълпата се чу глас:
— Къде са братята ни? Какво ново се чува за тях?
— Да, къде са?
— Какво ново около тях?
Въпросите обиколиха тълпата, подемани от уста на уста. Елиас Корнуел вдигна ръцете си още по-високо, за да усмири хората.
— Отец Джонсън и паството му вече не са тук.
Мърморенето прерасна в ропот. Елиас Корнуел трябваше да повиши глас, за да надвика глъчката:
— Чуйте ме, добри хора, чуйте ме. Градските първенци ми казаха, че отец Джонсън е отвел паството си, повеждайки го като Мойсей през пустошта.
Ропотът на тълпата се увеличи:
— Какво ще правим? Какво ще правим?
Гласът на отец Корнуел зазвуча заповеднически:
— Трябва да се обърнем към Бог, за да ни упъти, докато пътят ни напред се проясни. Междувременно, в духа на християнското гостоприемство, жителите на Салем отвориха вратите на домовете си за нас, за което сме им благодарни. Утре в сградата на кметството ще се съберат всички избрани, но дотогава искам всеки от вас да се отдаде на молитви и размисъл.
Той свали ръцете си и сведе глава в знак за всеобща безмълвна молитва. Стояхме така, докато сенките ни се удължаваха от последните слънчеви лъчи, а прахта под краката ни стана като варакосана. Бяхме на твърда земя, но тялото ми все още се поклащаше в усвоения, добре запомнен ритъм на кораба. Пристигнахме, но бяхме странници в непозната земя. Прахта се стели по обувките ми по същия начин, по който и прахта у дома, но е различна. Морската болест не ме беше хванала досега, но изведнъж започна да ми се гади неудържимо.
Запис двадесет и девети
Това е първата вечер от първото ни денонощие тук, но усещането за нещо необичайно все още ме преследва. Ребека и аз, придружени от Тобайъс, разглеждахме града, но нищо от видяното не ми се струва истинско. Сякаш сънувам или съм в приказния свят, където всичко ти изглежда познато, докато не го разгледаш по-внимателно.
Горещо е, много по-горещо, отколкото в Англия през лятото, и далеч по влажно. Жегата не чезне със залеза на слънцето, по-скоро се увеличава до такава степен, че ми е трудно да дишам. Не мога да спя. Ето защо пиша в дневника си. Пиша край прозореца. Масата, върху която съм сложила листата, е издялана от същото голямо дърво, от което е изграден и скелетът на къщата. Пиша на светлината от звездите, защото нощта е ясна. Луната виси ниско и е огромна, като сребърен фенер. А звездите светят на огромния небосвод. Разпознавам съзвездията, но дори и моето неопитно око разбира, че те са се изместили. Сякаш нечия всемогъща ръка е променила местоположението на небесните сфери.
На земята проблясват малките точици на светулките, песните на щурците и крясък на жаби изпълват нощта. Отвсякъде се носи миризмата на пряснообработено дърво. Тук няма нищо старо. Малко са зданията от тухли или камък. Повечето от къщите имат дървен скелет и са обвити с дъски, а островърхите им и стръмни покриви са покрити с дървени плочки. Всичко изглежда ново. Дори и най-старите сгради едва са потъмнели от времето. Малко са и големите и хубави къщи. Повечето са малки или средни на големина, построени да устоят на напорите на бурите, за да дават сигурност и подслон.
Хората приличат на своите домове по това, че сред тях няма нито крайно бедни, нито много богати. Не видях ни просяци, ни подобни на тях, нито пък видимо заможни люде. Дрехите не са отличителен белег, защото всички са облечени по един и същ начин, а и цветовете им са тъжни и строги. Черни, кафяви, сиви, червеникавокафяви и зелени, без никакви дантели или шевици. Какво имат право да носят и какво — не е постановено със закон. Много са строги в това отношение, а подозирам, и в много други. Невъзможно е да не забележиш бесилката, дървените стеги и мястото за бичуване.
Добрите хора на Салем ни показват какъв ще бъде животът ни. Това не е обетованата земя, където тече мед и масло. Лицата им говорят за усилена работа и преживени трудности. Създали са живота си от нищото, отвоювали са го от гората. Вещите от родината са малко и изпъкват сред мебелите, направени от дърветата, които ги заобикалят. Калаените съдове са само за украса. Дори съдовете и лъжиците са от дърво.
Макар и да са гостоприемни и да споделят домовете и храна си с нас, те са сурови хора. Дори начинът, по който говорят, е различен. Отчетливият носов говор кара всяка произнесена дума да звучи грубо. Сервираха ни овесена каша, а после месо и зеленчуци, приготвени наедно. Храната е прясна и всяка хапка има вкус на манна небесна след пълните с гъгрици сухари и полузагнилото осолено свинско от бъчвите. Повечето от храната е като тази, която бихме си приготвили у дома, с изключение на кашата, която е яркожълта на цвят. Правят я от царевицата, която расте висока в полетата и градините, които заобикалят поселището. Има и други непознати растения, боб и едно ниско пълзящо растение, чиито големи плодове имат вкус на тиквичка, но са кръгли и оранжеви. Поне почвата изглежда плодородна. Едно от първите неща, които стори Марта, бе да коленичи и да загребе малко пръст.
— Плодородна земя — каза тя, докато я стриваше между пръстите си, и я показа на Джона. Той кимна утвърдително и се усмихна със задоволство. Двамата ще сеят заедно. И не само растения, които стават за ядене. Мислят да направят градина с лековити билки, от които да приготвят лекарствата си.
Джона и Тобайъс са разквартирувани при нас, заедно с Ребека и семейството й. За всички ни имаше място в дома на вдовицата Хескет. Тя ни посрещна доста дружелюбно, настани ни и ни нахрани. Не е от хората, които се усмихват лесно. По лицето й е изписано, че е имала труден живот. Чух Джона да казва на Тобайъс, докато се качваха по стълбите, че със сигурност не е хубавица и се боя, че има право. Природата е била пестелива, когато я е създавала — тя е висока и кокалеста, с червендалести, по мъжки големи ръце. Живее със сина си, Езра. Държат странноприемница в града.
Съпругът й починал скоро след като пристигнали. Малко след като се бяхме настанили в къщата й, тя ни разказа това.
— Лежи ей там, в гробището — каза тя и придружи думите си с кимване на глава. — Заедно с много други. Когато пристигнахме тук, нямаше нищо, корабът достигна тези земи в края на есента и беше твърде късно за посеви.
Бяхме свършили да вечеряме и седяхме около огъня. В погледа на Джон Ривърс се четеше безпокойство. Бяхме закъснели за сеитбата.
— Пътуването ни беше ужасно. През цялото време страдахме от бурите и морската болест. Добрахме се до тук с много малко храна, а мнозина от спътниците ни бяха изтощени до изнемога. Зимата ги довърши. Господ ги прибра при Себе Си, включително и моя Айзък — в този миг от своя разказ спря и погледна към кърпичката, която мачкаше в ръцете си. — Положението ни не беше толкова тежко, колкото на някои други, но и ние гладувахме. Градът се е променил оттогава. Вече никой не гладува — тя се наведе да разбърка огъня. — Не мога да ви опиша какво е във вътрешността. Пустош. Ако не можете да вземете със себе си нещо, значи нямате нужда от него. Съветвам ви да се подсигурите с храна. Докато все още имате възможност, купете повече. Ще ви трябва достатъчно, за да оцелеете, докато изкарате реколта на следващата година, в случай че не успеете да засадите. Зимата тук е тежка и сурова.
После изгледа Джон Ривърс изпод вежди:
— Погрижи се за децата и съпругата си, защота няма да изкарат зимата с празни стомаси.
Запис тридесети
Джон Ривърс последва съвета на вдовицата Хескет и отиде заедно с Джона и Тобайъс да провери стоките, донесени от Англия. Всичко, което се е развалило по време на пътуването, трябва да бъде заменено, всичко, което сме забравили и всякакви допълнителни запаси трябва да бъдат набавени, преди да напуснем града и да навлезем в пустошта.
Беше пазарен ден и градът бе пълен с хора — местни и току-що пристигнали от Англия. Бяха надошли, за да си набавят всичко, от което имат нужда. Марта остана, за да помогне на вдовицата Хескет, така че аз и Ребека излязохме заедно. Сякаш всички наши спътници от кораба бяха там. Във въздуха се носеше радостно усещане, ликуване поради щастливото избавление. Бяхме обзети от облекчение, че отново сме на твърда земя, че имаме възможност да се изкъпем и да си починем, да изперем мръсните дрехи и облечем онези, които бяхме пазили за пристигането си. На всяка крачка ни спираха хора, които питаха Ребека как е малкият Ноа и как е майка й.
— Благодаря, възстановява се — отговаряше им тя по своя сериозен и тих начин. — Бебето също е добре.
Малцина заговаряха мен. Поглеждат ме, а после бързо отместват очи встрани. Те все още не ме приемат за член на паството им, дори и след всички седмици, прекарани заедно в открито море. Не че това има значение. Марта, Джона и Тобайъс са цялото семейство, от което имам нужда, а след раждането на Ноа с Ребека станахме по-близки, като сестри. Когато я срещнах за първи път, реших, че е студена, но от тогава я опознах. Резервираността й не се дължи на враждебност, а на срамежливост, на смущение от всички, които не познава.
Не мога да я нарека бърборана, но такава си е тя, говори само когато има какво да каже. Съобразява се с чувствата на другите. Не любопитства за миналото ми, аз не се ровя в нейното. Но не само с нас е така. Имам усещането, че повечето от хората тук са такива. Прекосили са океана, за да съградят нов живот и са доволни, че ще оставят миналото да изтлее и избледнее зад гърба им, подобно последната гледка от земята, която са напуснали.
Не всички търговци са от местните пуритани. Има и доста пътуващи търговци. Дебора Вейн, сестра й Хана и приятелките им Елизабет Денинг и Сара Гарнър бяха толкова погълнати от тършуването из стоките на един от тях и доволни от откритите забранени труфила, че ни забелязаха чак когато едната от тях вдигна глава.
Познавам ги по лице от кораба. През първата част от пътуването ги измъчваше морската болест. След като се възстановиха достатъчно, за да се качват на палубата, прекараха другата половина във флиртове с моряците или скупчени, погълнати от разговори за любими, сватби и мечти да бъдат добри съпруги, преди още да са изживели моминството си. Днес, за да впечатлят всички, се бяха облекли в най-хубавите си дрехи. Все още им личаха гънките от сандъците и не бяха достатъчно проветрени, та от тях се носеше лек мирис на плесен и мухъл. Майките им нямат навика да разпръскват ароматна лавандула между катовете дрехи.
Дебора и Хана Вейн. Фамилното име много им подхожда15, особено що се отнася до Дебора. Тя им е предводителката, почти на една възраст са с Ребека. В закръглеността на Дебора има известна привлекателност, а днес си е изпощипала бузите, за да порозовеят и е изпохапала устните си до червено. Яката й бе освежена с парче дантела около врата, а черното й елече бе изчеткано и обрамчено с коприна. Украсата е едва забележима и внимателно премерена, за да бъде на границата на допустимото. Сресала е и червеникавата си коса така, че да се измъква от ограниченията на бялата шапчица и да се спуска на идеално оформени букли, обрамчвайки лицето й.
Сестра й Хана е по-малка, по-ниска с цяла глава и има остри, подобни на невестулка черти. Червеният цвят на косата й е разводнен до някакъв пясъчен нюанс. И нейната коса се измъква непокорно от бонето, но виси на къдрави спирали, като разплетено въже. Очите са кафяви като на сестра й, но тъмни и лъскави като въглени. Цялата хубост се бе паднала на Дебора.
Сестрите са неразделни. Лицето на Хана е постоянно извърнато към Дебора, тя се вслушва с наивно благоговение във всяка дума, която последната изрича. Елизабет Денинг и Сара Гарнър също й се подчиняват. Дебора властва над всички тях. Винаги са заедно, кискат се и шепнат. Не ги харесвам. Докато бяхме на кораба, ме гледаха злобно и явно говореха за мен, прикрили устите си с ръка. Днес отново се престориха, че не съществувам. Искаха да видят Ребека, затова ни кимнаха да се приближим, но не се интересуваха от майка й или невръстното й братче. Искаха да научат нещо повече за Тобайъс.
— Как е господин Морз? — попита Дебора. Лицето й остана безизразно, но в кафявите й очи проблесна искра, а въпросът й предизвика пристъп на кикот у останалите.
— Възрастният или младият? — Поиска да узнае Ребека, въпреки че прекрасно знаеше от кого се интересува Дебора.
— Младият, разбира се, гъско такава — възкликна Хана и избухна в нов пристъп на кикот, този път за сметка на Ребека.
Ребека стисна зъби. Определено не й се нрави да я прави на глупак някой, който има по-малко мозък и от патка.
— Твърде добре е.
— Днес не е с теб?
— Днес има друга работа. С баща ми е.
Това отново ги накара да се разхилят.
— Неговият баща също е с тях. Трябва да се погрижат за бъдещето ни…
— За общото ви бъдеще? — попита Дебора с усмивка. Останалите момичета вече едва се сдържаха. Ребека се опитваше да изглежда равнодушна, но бледата й кожа започна да почервенява от наглостта на Дебора.
Не ми е говорила нищо по този въпрос, но между нея и Тобайъс съществува близост. Нищо толкова открито, че да бъде наречено ухажване; все още само разменят усмивки и погледи, но напоследък прекарват доста време заедно. А това не остава незабелязано от Дебора и другите. Усмихнатите й устни се свиха и тя усмири с един поглед другите момичета. Блясъкът в кафявите й очи се бе втвърдил и превърнал в нещо друго. Тобайъс би бил добра партия за всяко момиче. Той е хубав и снажен, силен млад мъж, а и е дърводелец — притежава умение, което високо се цени в този свят, изграден от дърво. Ребека си има съперница.
Изведнъж Хана изпищя и се отдръпна, хващайки се още по-здраво за ръката на Дебора.
— Какво има? — каза Дебора, докато се опитваше да се откъсне от все по-затягащата се хватка на по-младото момиче. — Какво има?
— Погледни! Виж ей там!
И Хана посочи с треперещ пръст в тълпата. Другите момичета погледнаха в същата посока, очите им се разшириха. Зениците им се уголемиха сякаш нещо диво и опасно бе излязло от гората и бе застанало право пред тях. Другите хора гледаха също натам и се отдръпваха, поемайки си дълбоко дъх.
Тълпата се раздели на две, докато двамина от местните жители преминаваха през пазара. Местните не им обръщаха внимание, сякаш присъствието им беше ежедневие, но останалите, които току-що бяха слезли от корабите зяпаха от страх и почуда.
— Диваци! — изпищя Хана. — Ще ни избият на място!
Дебора изквича като глупава млада свиня — приликата й с това животно никак не е малка — и закри устата си с ръка. Елизабет и Сара се притиснаха една о друга, вцепенени от ужас.
— Няма да ви сторят нищо! — сгълча ги Ребека, а кафявите й очи бяха изпълнени с презрение. — Млъкнете! Ще ви чуят!
Дори и да беше така, те с нищо не го показаха. Бяха разгърдени и боси, ако не броим тънките кожени гамаши, прикрепени към коленете. Не носеха панталони или бричове, а къси кожени препаски, които висяха отпред и отзад на тесен мънистен колан. Вероятно това бе причината за изквичаването на Дебора. Бяха обути в меки кожи, привързани с ремъци; носеха елеци от кожа. На главата си момчето имаше украса от пера, обагрени в ярки цветове — синьо и червено — подредени във формата на обърната римска петица. Одеянието им бе оскъдно, но практично. Не се потят в жегите като англичаните.
И двамата бяха високи, добре сложени, гладко избръснати и привлекателни мъже със запомнящи се черти. Държаха се внимателно един с друг, явно бяха роднини, въпреки че единият бе значително по-възрастен от другия. Вероятно бяха дядо и внук. Кожата им е тъмна, но не и червена, независимо от това, че белите ги наричат червенокожи. На цвят по-скоро е тъмнокафява, като добре полирано дърво и говори за живот, прекаран на открито и неограничаван от дрехи. Косите им са дълги и падат до раменете, а тази на младият мъж е черна, със синкав отблясък. Носи я свободно пусната, обръсната от едната страна. Косата на стареца сивее, а от средата на челото му се спуска широк бял кичур. И неговата коса е дълга, но е прибрана в дебела плитка, в която са вплетени пера и мъниста.
Хората замлъкваха, докато те преминаваха край тях. Вървяха сред пълна тишина и човек не можеше да не ги загледа. Джона ми бе разказвал за сбирката от всякакви странности, която е виждал в Лондон. Любопитни, странни и ценни неща, събирани от всички краища на света, за да им се дивят хората. Сякаш експонатите от сбирката на господин Трейдскънт, изложена в неговия дом в Ламбет, бяха оживели и започнали да се разхождат насам-натам.
Не изквичах като Дебора, нито пък се хванах за Ребека като другите. Но не можех да не ги гледам. Движеха се безшумно и гъвкаво, а когато преминаха край нас, долових отчетливия аромат на борови иглички и дървесен пушек, съвсем различни от острата воня на застояла пот и на тела, твърде дълго носили непрани дрехи, която се носи от сънародниците ми.
Младежът гледаше право напред, не отместваше очи нито вдясно, нито вляво. Възрастният оглеждаше хората от двете си страни, но без сянка от любопитство, сякаш тълпата се състоеше от неодушевени предмети или от същества, които не заслужаваха вниманието му. Очите му, тъмни като трънки, бяха дълбоко разположени в гъсто набразденото му, силно сбръчкано около носа и устата лице. Погледът му трепна и спря върху мен. Изведнъж очите му се промениха — станаха зорки и пронизващи. За един кратък миг се взря настоятелно в мен, после отклони поглед и отново го зарея безразлично над тълпата, сякаш виждаше през хората.
Запис тридесет и първи
Бащата на Ребека е угрижен. Не е взето никакво решение, а вече цяла седмица сме в Салем. Не можем да се бавим повече, ако искаме да се подслоним някъде преди зимата. Тази вечер ще отиде в сградата на съвета и ще говори със старейшините. Смята да им каже мнението си относно забавянето. Трябва да потеглим веднага, ако ще тръгваме. Можем да останем и тук, въпреки че по-голямата част от плодородната земя е заета, а и според Джона местните жители ще са по-спокойни, ако потеглим.
Вдовицата Хескет се взря в Марта, присвила очи, и каза:
— Полезна си ми и съм ти задължена за помощта — тя помълча, сетне продължи. — Не е моя работа, разбира се, ти ще сториш това, което ти повелява дългът и съвестта, но вратата ми винаги е отворена за теб. Момичето също е добре дошло.
Кимна към мен и погледна отново Марта. И нейните очи бяха тъмни и непроницаеми под свъсените вежди, като очите на стария индианец. Усетих, че двете жени си казаха нещо, без дори да изрекат и една дума.
— Момиче на нейната възраст винаги може да си намери работа. Казваш, че е добра шивачка? — Марта кимна. — Градът се разраства, хората се нуждаят от дрехи — продължи да нарежда вдовицата с невесел глас. — Някои дори започват отново да се труфят. Платове има колкото искаш, защото корабите продължават да карат още и още. Можеш да припечелваш добре.
— Струва си да го обмисля, признавам — отвърна Марта, загледана в ръкоделието си. — Един живот, който вече тече в своето русло, срещу такъв, който тепърва трябва да съграждам в пустошта.
Погледнах я с изненада, никога досега не бе изказвала подобно мнение.
— Но аз съм една от тези хора — тя скъса конеца със зъби и започна да кърпи нещо друго. — Надявам се да срещна още роднини — както по кръв, тъй и по брак. Стигнахме толкова далеч, вървейки по Божия път заедно, не е време да ги изоставям сега.
Вдовицата Хескет посрещна решението на Марта с леко кимване:
— Тогава нека Бог бъде с теб. Начинанието е трудно и ще отнеме много време — тя леко потрепери, макар че нощта беше топла, а и огънят бумтеше зад гърбовете ни. — Аз не бих го предприела.
— Защо, госпожо Хескет?
Приближих стола си, въпреки че го бях издърпала далеч от пламъците на огъня, доста встрани от мястото, където седеше Марта.
— Мило дете, пътищата са много малко, а и онези, които са вече утъпкани, няма да ви отведат много навътре в гората. По-често ще вървите по следите на животните или по пътеки, прокарани от диваците. Гората не е място за богобоязливи хора. Разправят, че…
— Какво разправят?
— Че има духове. По-скоро един, обладаващ тялото на мъж. Индианците го почитат… — тя потрепери отново и придърпа шала около раменете си. — Без съмнение това са пълни глупости, но някои се кълнат, че са го виждали, а и хората не обичат да замръкват в гората. Има, разбира се, диви зверове, а и диваците са там, но не това ги плаши, щом слънцето залезе. Не това ги кара да пришпорват конете със сетни сили по пътя за дома — наведе се напред, за да разбърка котлето над огъня. — Пътят ще бъде труден, а и жителите на Салем няма да ви помогнат кой знае колко.
— Страхуват се от горските духове, ли?
Тя се разсмя отново:
— Не съвсем. Има и друга причина. Отец Джонсън и хората му напуснаха това място, защото бяха нежелани. И не защото не достигаше земя, тогава все още имаше доста свободна. Не — поклати глава отново. — Не си тръгнаха затова.
— А защо?
— Може да се каже, че ги подканиха да заминат. Самият отец Джонсън е доста труден човек. Още с пристигането си започна да спори с другите свещеници. Добър проповедник, но свадлив, заядлив, упорит и арогантен, така говореха за него, защото се опитваше да наложи убежденията си на другите, а в Салем не правим така. Казват, че високото му самомнение граничело с богохулство.
— Какво имате предвид?
— Има известна разлика между това да разпространяваш словото на пророците и сам да се мислиш за такъв. Той се държеше като нов пророк и паството му го боготвореше. Другите свещеници не можаха да понесат това. Обявиха убежденията му за опасни, набедиха го, че е тръгнал към гибел и че ще повлече хората си със себе си. Поставиха му условие да се покае или да замине. И той поведе хората си в пустошта, а пред тях вървяха животните, както са вървели евреите на път за Обетованата земя.
— Накъде тръгнаха?
— Той избра пътеки, по които не беше стъпвал човешки крак. Незнайни пътища. Уповаваха се, че Бог ще ги отведе там, където искаха да стигнат.
— Но сигурно са се установили някъде?
— Заселиха се навътре в пустошта и от тогава почти не сме чували нищо за тях. Тук идват рядко. А сега се появихте вие, твърдо решени да се присъедините към тях — и погледна Марта с очи изпълнени с безпокойство. — Съвсем искрено ви предупреждавам, госпожо, да не тръгвате по стъпките им.
Запис тридесет и втори
Извикаха всички ни в молитвения дом — цялото паство, а и всички останали, които биха искали да се присъединят към тях, в това число Джона, Тобайъс и аз. Ще ни питат дали искаме да продължим или да останем. Марта ще замине, семейство Ривърс — също, за Джона и Тобайъс не съм убедена. На Джона му харесва тук. Броди из града и се навърта около доковете, клюкарства с местните жители и моряците, обменя новини и събира оттук-оттам сведения. Дори вече завърта малка търговийка с отварите и хаповете си. Чух го как споделя колебанията си със своя син.
— Какво разбираш от земеделие? Или пък аз, като стана дума за това? Ти си дърводелец, аз — аптекар. Тук, в Салем, можем добре да устроим живота си. Или да опитаме късмета си в друг град, Бостън например: Чух, че градът процъфтявал…
— Те са добри хора.
— Добри хора? Как не, с този фанатичен блясък в очите! А какво ще кажеш за другите, към които искат да се присъединят? Нищо не знаем за тях. Ние сме им чужди. Може да не сме добре дошли сред тях. Дали ще бъде разумно да тръгнем с тях? Какво мислиш? Дали да тръгнем? Или да останем?
Тобайъс не му отговори. Само изпружи крака и отпи от бирата си.
Запис тридесет и трети
Двама мъже стояха на вратата като преброители: бащата на Дебора, Джеремая Вейн и чичо й, Самюел Денинг. Влязохме и насядахме съобразно общественото си положение. Елиас Корнуел ни наблюдаваше от амвона. Няма да има обсъждане. Отец Корнуел дори не се опита да ни назидава, само ни прикани да сведем глави и всеки от нас да се отдаде на молитва, да се покае пред Господ и да измоли напътствията Му. Настанал бе решаващият миг: дали да останем тук, дали да се заселим в някой от новопоявилите се градове, или да тръгнем по стъпките на отец Джонсън към пустошта. Старейшините вече бяха взели решение. Всички те бяха застанали в една редица отпред, Джон Ривърс също беше сред тях.
Един по един, главата на всяко семейство стана и зае мястото си до тях. После майката на Ребека, Сара, застана до съпруга си, като водеше децата си за ръка, Ребека вървеше след нея, а бебето Ноа беше в ръцете й. Въпреки че споделям някои от съмненията на Джона, когато Марта се изправи, станах и аз.
Семействата се подредиха покрай стените на стаята и само външните хора останаха седнали. Джона наведе главата си още по-надолу и зашепна с половин уста нещо на Тобайъс. Синът му тръсна глава, сякаш за да се отърве от досадни мухи, изправи рамене и пристъпи напред, за да се присъдени към останалите, повличайки Джона със себе си. Ребека наблюдаваше Тобайъс, докато той заемаше мястото си. В другия край на стаята Хана погледна злобно сестра си, а Дебора се смръщи. Погледнах към тях и се усмихнах. Където и да отиде тя, той ще я последва.
Запис тридесет и четвърти
Тази вечер вдовицата Хескет ме покани да седна край нея след вечеря:
— Имам доста неща, които трябва да се закърпят. Нека видим дали наистина те бива с иглата.
Седеше на обичайното си място край огъня, а аз — на стол до нея с торба, пълна с чорапи и ризи за кърпене. Внимателно прегледа дали бодовете ми са достатъчно здрави и дали не са прекалено големи. След като остана доволна, ми кимна да продължа и се загледа в огъня.
— Можеш да останеш тук — след известно време каза тя. — Тук винаги има място за момиче, което не иска да стои със скръстени ръце.
Сепнах се и я погледнах изненадано. Не й отговорих веднага, съсредоточих се върху работата си, като внимавах бодовете да са чисти и равномерни. Малко по-късно й благодарих вежливо и отклоних предложението й. Може и да споделям някои от опасенията на Джона, но да остана би означавало да се превърна в нещо като слугиня, а това никак не ме блазни.
— Помисли си — очите й изпод шапчицата се впериха в дълбините на огъня. — От Марта научих известна част от историята ти, за другото сама мога да се досетя. Тук може да е по-сигурно за теб. Смятам, че се досещаш за какво говоря.
— Откъде разбрахте? — попитах тихо и уплашено се озърнах. Бяхме сами в осветената от огъня стая и наоколо нямаше жива душа, но самото споменаване на подобни неща ни застрашаваше. Ако тя бе познала вещицата в мен, навярно и други щяха да го сторят. Буца заседна в гърлото ми, а косъмчетата по тила ми настръхнаха. — Толкова ли е очевидно?
— Краставите магарета се надушват. Дали е дарба или проклятие, не знам, но зная, че това не зависи от нас — все още не ме беше погледнала, но от думите й разбрах, че е една от нас. — Предупредиха ме, че ще дойдеш.
— Кой? Как?
— Не ти трябва да знаеш — сега беше вперила погледа си в мен. Във всяка от зениците й гореше по едно малко огънче. — Но където и да отидеш, трябва да се пазиш. Особено тук.
— Тук? Защо тук? Смятах, че всички ще започнем нов живот. Мислех, че…
Тя се закиска по своя си начин:
— Бог да те пази, дете мое. Тук е още по-лошо! Хората пренасят през океана и своите суеверия. След като веднъж стъпят на този бряг, виждат, че са заобиколени от гора. Няма човек, който да знае докъде се простира тя и какво има в нея освен туземци. Вярата им е като бледа искра сред безбрежна тъма. Страховете им растат и задушават всичко, подобно на кукувича прежда.
— Ще внимавам. Мога да се грижа за себе си.
Тя се изсмя отново:
— Съмнявам се в това. Но не говоря само за теб — тя се наведе напред и изля чайника над овъглените пънове. — Марта е добър човек и се е отнесла добре с теб.
Съгласих се с нея.
— Пази се тогава, малка моя умнице. Умът ти реже като бръснач, а си и своенравна. Възпирай езика си или ще вкараш и други в беда покрай себе си. Задръж съветите за себе си и пази гърба си.
Запис тридесет и пети
Заминаването ни отново се отложи. Дните минават, а нищо не е решено. Жителите на Салем ни съветват да вземем за водачи туземци, но отец Корнуел и старейшините не дават и дума да се издума за това. Казват, че те са езичници, синове на дявола, а ние трябва да се уповаваме на Божията ръка, която ще ни води през пустошта, тъй както Мойсей е повел своя народ. Не всички споделят това мнение, има разногласие дори и сред старейшините. Джон Ривърс се върна вбесен от последното събрание. Мърмореше, че Елиас Корнуел може да говори колкото си ще за Мойсей. Народът Израилев е бродил четиридесет години из пустинята. Твърде много време, което да изгубиш в лутане и без подслон. Бог е взел своето, преди да ги избави.
Жителите на Салем не искат да тръгнат наникъде без туземците. Казват, че сме се отправили към непознати земи и без помощта на местните сме загубени. А Джон Ривърс твърди, че какво и да са си наумили старейшините, няма да минем без помощта на жителите на Салем. Нямаме нито достатъчно коли, нито достатъчно животни, които да носят нещата и хората ни. Салемците са хитри и практични хора. Няма да ни заемат ни коли, ни волове, ни коне, ако не са убедени, че ще си ги върнат.
Джон Ривърс и поддръжниците му победиха с доста убеждаване. В края на краищата се реши да ни водят туземци. Но се надига нова вълна на негодувание. Наемането на коли и волове ще ни струва скъпо, а никой не иска да се раздели с конете си. Смятат, че те са прекалено ценни, за да ги жертват в толкова рисковано начинание като това.
Запис двадесет и осми(юни, 1659)
Влязохме в пристанището с ранния вечерен прилив. Сякаш целият град бе излязъл да ни приветства. Мъже, жени и деца се бутаха напред и извисяваха гласове, крещяха приветствия и питаха за новини. Някои от пасажерите слязоха долу, за да съберат нещата си, но повечето останаха на палубата, за да наблюдават влизането ни. Бяха се наредили покрай парапетите и оглеждаха хората в тълпата. Почувствах как въодушевлението от благополучното ни пристигане се превръща в безпокойство. Споглеждаха се с леко кимване на главите и отново вперваха очите си в тълпата. Попитах Марта какъв е проблемът.
— Нещо не е на ред. Нашите братя, които потеглиха преди нас… поне някои от тях трябваше да са тук, а няма никого.
И ме остави, за да се присъедини към една от другите групички. Не можех да разбера какво си казват, но в повишаването и снижаването на гласовете им долавях тревога.
Измина много време, преди всички да слезем от кораба и нещата ни да бъдат разтоварени. Старейшините и отец Корнуел стъпиха първи на брега. Веднага отидоха да разговарят с градските първенци и оставиха другите да наблюдават разтоварването.
Най-сетне всички бяхме на кея. Дойде ред и на животните, които бяхме взели със себе си. Говеда и прасета, овце и изпосталели коне изникваха, примигвайки, от пазвите на кораба. Бяха овързани и вдигнати на макари, а краката им се люлееха във въздуха. Доста от тях бяха измрели по време на пътуването, а оцелелите едва се крепяха на краката си като новородени, блееха и мучаха уплашено. Малкото останали птици на Марта лежаха притиснати една о друга в кокошарника, безжизнени като купчина парцали.
Искаше ми се да се върна на борда. Изпитвах носталгия по кораба и на твърда земя бях обзета от същото смущение както нещастните животни. Усещах земята странно под краката си. Светлината беше заслепяваща, въздухът — горещ и неподвижен. Беше задушно дори и тук, на кея, а и не ми харесваше, че всички тези хора ме зяпат. Исках да се върна. Да намеря Джак. Но това беше невъзможно. Няма връщане назад. Последната част от нашия багаж беше разтоварена и към кораба се понесоха нови товари. В мига, в който стъпихме на земята, престанахме да бъдем част от кораба.
Семействата се скупчиха около бъчвите, сандъците, касетките и торбите. Стояха на кея, заобиколени от струпаните около тях вещи и очакваха някакви новини. Безпокойството нарасна. Никой не знаеше какво ще правим.
Старейшините бяха отишли някъде със салемските първенци. Когато се върнаха, лицата им бяха мрачни. Елиас Корнуел се покачи на една бъчва. Изправи се и се обърна към нас с разперени ръце. Черната му фигура, обрамчена от светлината, хвърляше дълга сянка на фона на залязващото слънце.
Прикани ни да сведем глави пред Бог и да кажем дълга молитва в знак на благодарност за щастливото ни избавление.
— Прекосихме океана, за да се присъединим към нашите братя и да започнем нов живот в един нов свят: един чист живот без външна намеса. Достигнахме дотук и пътешествието ни приключи благополучно, за което благодарим на Бог и Неговата промисъл.
Думите му бяха последвани от набързо изречено „амин“, но след това от тълпата се чу глас:
— Къде са братята ни? Какво ново се чува за тях?
— Да, къде са?
— Какво ново около тях?
Въпросите обиколиха тълпата, подемани от уста на уста. Елиас Корнуел вдигна ръцете си още по-високо, за да усмири хората.
— Отец Джонсън и паството му вече не са тук.
Мърморенето прерасна в ропот. Елиас Корнуел трябваше да повиши глас, за да надвика глъчката:
— Чуйте ме, добри хора, чуйте ме. Градските първенци ми казаха, че отец Джонсън е отвел паството си, повеждайки го като Мойсей през пустошта.
Ропотът на тълпата се увеличи:
— Какво ще правим? Какво ще правим?
Гласът на отец Корнуел зазвуча заповеднически:
— Трябва да се обърнем към Бог, за да ни упъти, докато пътят ни напред се проясни. Междувременно, в духа на християнското гостоприемство, жителите на Салем отвориха вратите на домовете си за нас, за което сме им благодарни. Утре в сградата на кметството ще се съберат всички избрани, но дотогава искам всеки от вас да се отдаде на молитви и размисъл.
Той свали ръцете си и сведе глава в знак за всеобща безмълвна молитва. Стояхме така, докато сенките ни се удължаваха от последните слънчеви лъчи, а прахта под краката ни стана като варакосана. Бяхме на твърда земя, но тялото ми все още се поклащаше в усвоения, добре запомнен ритъм на кораба. Пристигнахме, но бяхме странници в непозната земя. Прахта се стели по обувките ми по същия начин, по който и прахта у дома, но е различна. Морската болест не ме беше хванала досега, но изведнъж започна да ми се гади неудържимо.
Запис двадесет и девети
Това е първата вечер от първото ни денонощие тук, но усещането за нещо необичайно все още ме преследва. Ребека и аз, придружени от Тобайъс, разглеждахме града, но нищо от видяното не ми се струва истинско. Сякаш сънувам или съм в приказния свят, където всичко ти изглежда познато, докато не го разгледаш по-внимателно.
Горещо е, много по-горещо, отколкото в Англия през лятото, и далеч по влажно. Жегата не чезне със залеза на слънцето, по-скоро се увеличава до такава степен, че ми е трудно да дишам. Не мога да спя. Ето защо пиша в дневника си. Пиша край прозореца. Масата, върху която съм сложила листата, е издялана от същото голямо дърво, от което е изграден и скелетът на къщата. Пиша на светлината от звездите, защото нощта е ясна. Луната виси ниско и е огромна, като сребърен фенер. А звездите светят на огромния небосвод. Разпознавам съзвездията, но дори и моето неопитно око разбира, че те са се изместили. Сякаш нечия всемогъща ръка е променила местоположението на небесните сфери.
На земята проблясват малките точици на светулките, песните на щурците и крясък на жаби изпълват нощта. Отвсякъде се носи миризмата на пряснообработено дърво. Тук няма нищо старо. Малко са зданията от тухли или камък. Повечето от къщите имат дървен скелет и са обвити с дъски, а островърхите им и стръмни покриви са покрити с дървени плочки. Всичко изглежда ново. Дори и най-старите сгради едва са потъмнели от времето. Малко са и големите и хубави къщи. Повечето са малки или средни на големина, построени да устоят на напорите на бурите, за да дават сигурност и подслон.
Хората приличат на своите домове по това, че сред тях няма нито крайно бедни, нито много богати. Не видях ни просяци, ни подобни на тях, нито пък видимо заможни люде. Дрехите не са отличителен белег, защото всички са облечени по един и същ начин, а и цветовете им са тъжни и строги. Черни, кафяви, сиви, червеникавокафяви и зелени, без никакви дантели или шевици. Какво имат право да носят и какво — не е постановено със закон. Много са строги в това отношение, а подозирам, и в много други. Невъзможно е да не забележиш бесилката, дървените стеги и мястото за бичуване.
Добрите хора на Салем ни показват какъв ще бъде животът ни. Това не е обетованата земя, където тече мед и масло. Лицата им говорят за усилена работа и преживени трудности. Създали са живота си от нищото, отвоювали са го от гората. Вещите от родината са малко и изпъкват сред мебелите, направени от дърветата, които ги заобикалят. Калаените съдове са само за украса. Дори съдовете и лъжиците са от дърво.
Макар и да са гостоприемни и да споделят домовете и храна си с нас, те са сурови хора. Дори начинът, по който говорят, е различен. Отчетливият носов говор кара всяка произнесена дума да звучи грубо. Сервираха ни овесена каша, а после месо и зеленчуци, приготвени наедно. Храната е прясна и всяка хапка има вкус на манна небесна след пълните с гъгрици сухари и полузагнилото осолено свинско от бъчвите. Повечето от храната е като тази, която бихме си приготвили у дома, с изключение на кашата, която е яркожълта на цвят. Правят я от царевицата, която расте висока в полетата и градините, които заобикалят поселището. Има и други непознати растения, боб и едно ниско пълзящо растение, чиито големи плодове имат вкус на тиквичка, но са кръгли и оранжеви. Поне почвата изглежда плодородна. Едно от първите неща, които стори Марта, бе да коленичи и да загребе малко пръст.
— Плодородна земя — каза тя, докато я стриваше между пръстите си, и я показа на Джона. Той кимна утвърдително и се усмихна със задоволство. Двамата ще сеят заедно. И не само растения, които стават за ядене. Мислят да направят градина с лековити билки, от които да приготвят лекарствата си.
Джона и Тобайъс са разквартирувани при нас, заедно с Ребека и семейството й. За всички ни имаше място в дома на вдовицата Хескет. Тя ни посрещна доста дружелюбно, настани ни и ни нахрани. Не е от хората, които се усмихват лесно. По лицето й е изписано, че е имала труден живот. Чух Джона да казва на Тобайъс, докато се качваха по стълбите, че със сигурност не е хубавица и се боя, че има право. Природата е била пестелива, когато я е създавала — тя е висока и кокалеста, с червендалести, по мъжки големи ръце. Живее със сина си, Езра. Държат странноприемница в града.
Съпругът й починал скоро след като пристигнали. Малко след като се бяхме настанили в къщата й, тя ни разказа това.
— Лежи ей там, в гробището — каза тя и придружи думите си с кимване на глава. — Заедно с много други. Когато пристигнахме тук, нямаше нищо, корабът достигна тези земи в края на есента и беше твърде късно за посеви.
Бяхме свършили да вечеряме и седяхме около огъня. В погледа на Джон Ривърс се четеше безпокойство. Бяхме закъснели за сеитбата.
— Пътуването ни беше ужасно. През цялото време страдахме от бурите и морската болест. Добрахме се до тук с много малко храна, а мнозина от спътниците ни бяха изтощени до изнемога. Зимата ги довърши. Господ ги прибра при Себе Си, включително и моя Айзък — в този миг от своя разказ спря и погледна към кърпичката, която мачкаше в ръцете си. — Положението ни не беше толкова тежко, колкото на някои други, но и ние гладувахме. Градът се е променил оттогава. Вече никой не гладува — тя се наведе да разбърка огъня. — Не мога да ви опиша какво е във вътрешността. Пустош. Ако не можете да вземете със себе си нещо, значи нямате нужда от него. Съветвам ви да се подсигурите с храна. Докато все още имате възможност, купете повече. Ще ви трябва достатъчно, за да оцелеете, докато изкарате реколта на следващата година, в случай че не успеете да засадите. Зимата тук е тежка и сурова.
После изгледа Джон Ривърс изпод вежди:
— Погрижи се за децата и съпругата си, защота няма да изкарат зимата с празни стомаси.
Запис тридесети
Джон Ривърс последва съвета на вдовицата Хескет и отиде заедно с Джона и Тобайъс да провери стоките, донесени от Англия. Всичко, което се е развалило по време на пътуването, трябва да бъде заменено, всичко, което сме забравили и всякакви допълнителни запаси трябва да бъдат набавени, преди да напуснем града и да навлезем в пустошта.
Беше пазарен ден и градът бе пълен с хора — местни и току-що пристигнали от Англия. Бяха надошли, за да си набавят всичко, от което имат нужда. Марта остана, за да помогне на вдовицата Хескет, така че аз и Ребека излязохме заедно. Сякаш всички наши спътници от кораба бяха там. Във въздуха се носеше радостно усещане, ликуване поради щастливото избавление. Бяхме обзети от облекчение, че отново сме на твърда земя, че имаме възможност да се изкъпем и да си починем, да изперем мръсните дрехи и облечем онези, които бяхме пазили за пристигането си. На всяка крачка ни спираха хора, които питаха Ребека как е малкият Ноа и как е майка й.
— Благодаря, възстановява се — отговаряше им тя по своя сериозен и тих начин. — Бебето също е добре.
Малцина заговаряха мен. Поглеждат ме, а после бързо отместват очи встрани. Те все още не ме приемат за член на паството им, дори и след всички седмици, прекарани заедно в открито море. Не че това има значение. Марта, Джона и Тобайъс са цялото семейство, от което имам нужда, а след раждането на Ноа с Ребека станахме по-близки, като сестри. Когато я срещнах за първи път, реших, че е студена, но от тогава я опознах. Резервираността й не се дължи на враждебност, а на срамежливост, на смущение от всички, които не познава.
Не мога да я нарека бърборана, но такава си е тя, говори само когато има какво да каже. Съобразява се с чувствата на другите. Не любопитства за миналото ми, аз не се ровя в нейното. Но не само с нас е така. Имам усещането, че повечето от хората тук са такива. Прекосили са океана, за да съградят нов живот и са доволни, че ще оставят миналото да изтлее и избледнее зад гърба им, подобно последната гледка от земята, която са напуснали.
Не всички търговци са от местните пуритани. Има и доста пътуващи търговци. Дебора Вейн, сестра й Хана и приятелките им Елизабет Денинг и Сара Гарнър бяха толкова погълнати от тършуването из стоките на един от тях и доволни от откритите забранени труфила, че ни забелязаха чак когато едната от тях вдигна глава.
Познавам ги по лице от кораба. През първата част от пътуването ги измъчваше морската болест. След като се възстановиха достатъчно, за да се качват на палубата, прекараха другата половина във флиртове с моряците или скупчени, погълнати от разговори за любими, сватби и мечти да бъдат добри съпруги, преди още да са изживели моминството си. Днес, за да впечатлят всички, се бяха облекли в най-хубавите си дрехи. Все още им личаха гънките от сандъците и не бяха достатъчно проветрени, та от тях се носеше лек мирис на плесен и мухъл. Майките им нямат навика да разпръскват ароматна лавандула между катовете дрехи.
Дебора и Хана Вейн. Фамилното име много им подхожда15, особено що се отнася до Дебора. Тя им е предводителката, почти на една възраст са с Ребека. В закръглеността на Дебора има известна привлекателност, а днес си е изпощипала бузите, за да порозовеят и е изпохапала устните си до червено. Яката й бе освежена с парче дантела около врата, а черното й елече бе изчеткано и обрамчено с коприна. Украсата е едва забележима и внимателно премерена, за да бъде на границата на допустимото. Сресала е и червеникавата си коса така, че да се измъква от ограниченията на бялата шапчица и да се спуска на идеално оформени букли, обрамчвайки лицето й.
Сестра й Хана е по-малка, по-ниска с цяла глава и има остри, подобни на невестулка черти. Червеният цвят на косата й е разводнен до някакъв пясъчен нюанс. И нейната коса се измъква непокорно от бонето, но виси на къдрави спирали, като разплетено въже. Очите са кафяви като на сестра й, но тъмни и лъскави като въглени. Цялата хубост се бе паднала на Дебора.
Сестрите са неразделни. Лицето на Хана е постоянно извърнато към Дебора, тя се вслушва с наивно благоговение във всяка дума, която последната изрича. Елизабет Денинг и Сара Гарнър също й се подчиняват. Дебора властва над всички тях. Винаги са заедно, кискат се и шепнат. Не ги харесвам. Докато бяхме на кораба, ме гледаха злобно и явно говореха за мен, прикрили устите си с ръка. Днес отново се престориха, че не съществувам. Искаха да видят Ребека, затова ни кимнаха да се приближим, но не се интересуваха от майка й или невръстното й братче. Искаха да научат нещо повече за Тобайъс.
— Как е господин Морз? — попита Дебора. Лицето й остана безизразно, но в кафявите й очи проблесна искра, а въпросът й предизвика пристъп на кикот у останалите.
— Възрастният или младият? — Поиска да узнае Ребека, въпреки че прекрасно знаеше от кого се интересува Дебора.
— Младият, разбира се, гъско такава — възкликна Хана и избухна в нов пристъп на кикот, този път за сметка на Ребека.
Ребека стисна зъби. Определено не й се нрави да я прави на глупак някой, който има по-малко мозък и от патка.
— Твърде добре е.
— Днес не е с теб?
— Днес има друга работа. С баща ми е.
Това отново ги накара да се разхилят.
— Неговият баща също е с тях. Трябва да се погрижат за бъдещето ни…
— За общото ви бъдеще? — попита Дебора с усмивка. Останалите момичета вече едва се сдържаха. Ребека се опитваше да изглежда равнодушна, но бледата й кожа започна да почервенява от наглостта на Дебора.
Не ми е говорила нищо по този въпрос, но между нея и Тобайъс съществува близост. Нищо толкова открито, че да бъде наречено ухажване; все още само разменят усмивки и погледи, но напоследък прекарват доста време заедно. А това не остава незабелязано от Дебора и другите. Усмихнатите й устни се свиха и тя усмири с един поглед другите момичета. Блясъкът в кафявите й очи се бе втвърдил и превърнал в нещо друго. Тобайъс би бил добра партия за всяко момиче. Той е хубав и снажен, силен млад мъж, а и е дърводелец — притежава умение, което високо се цени в този свят, изграден от дърво. Ребека си има съперница.
Изведнъж Хана изпищя и се отдръпна, хващайки се още по-здраво за ръката на Дебора.
— Какво има? — каза Дебора, докато се опитваше да се откъсне от все по-затягащата се хватка на по-младото момиче. — Какво има?
— Погледни! Виж ей там!
И Хана посочи с треперещ пръст в тълпата. Другите момичета погледнаха в същата посока, очите им се разшириха. Зениците им се уголемиха сякаш нещо диво и опасно бе излязло от гората и бе застанало право пред тях. Другите хора гледаха също натам и се отдръпваха, поемайки си дълбоко дъх.
Тълпата се раздели на две, докато двамина от местните жители преминаваха през пазара. Местните не им обръщаха внимание, сякаш присъствието им беше ежедневие, но останалите, които току-що бяха слезли от корабите зяпаха от страх и почуда.
— Диваци! — изпищя Хана. — Ще ни избият на място!
Дебора изквича като глупава млада свиня — приликата й с това животно никак не е малка — и закри устата си с ръка. Елизабет и Сара се притиснаха една о друга, вцепенени от ужас.
— Няма да ви сторят нищо! — сгълча ги Ребека, а кафявите й очи бяха изпълнени с презрение. — Млъкнете! Ще ви чуят!
Дори и да беше така, те с нищо не го показаха. Бяха разгърдени и боси, ако не броим тънките кожени гамаши, прикрепени към коленете. Не носеха панталони или бричове, а къси кожени препаски, които висяха отпред и отзад на тесен мънистен колан. Вероятно това бе причината за изквичаването на Дебора. Бяха обути в меки кожи, привързани с ремъци; носеха елеци от кожа. На главата си момчето имаше украса от пера, обагрени в ярки цветове — синьо и червено — подредени във формата на обърната римска петица. Одеянието им бе оскъдно, но практично. Не се потят в жегите като англичаните.
И двамата бяха високи, добре сложени, гладко избръснати и привлекателни мъже със запомнящи се черти. Държаха се внимателно един с друг, явно бяха роднини, въпреки че единият бе значително по-възрастен от другия. Вероятно бяха дядо и внук. Кожата им е тъмна, но не и червена, независимо от това, че белите ги наричат червенокожи. На цвят по-скоро е тъмнокафява, като добре полирано дърво и говори за живот, прекаран на открито и неограничаван от дрехи. Косите им са дълги и падат до раменете, а тази на младият мъж е черна, със синкав отблясък. Носи я свободно пусната, обръсната от едната страна. Косата на стареца сивее, а от средата на челото му се спуска широк бял кичур. И неговата коса е дълга, но е прибрана в дебела плитка, в която са вплетени пера и мъниста.
Хората замлъкваха, докато те преминаваха край тях. Вървяха сред пълна тишина и човек не можеше да не ги загледа. Джона ми бе разказвал за сбирката от всякакви странности, която е виждал в Лондон. Любопитни, странни и ценни неща, събирани от всички краища на света, за да им се дивят хората. Сякаш експонатите от сбирката на господин Трейдскънт, изложена в неговия дом в Ламбет, бяха оживели и започнали да се разхождат насам-натам.
Не изквичах като Дебора, нито пък се хванах за Ребека като другите. Но не можех да не ги гледам. Движеха се безшумно и гъвкаво, а когато преминаха край нас, долових отчетливия аромат на борови иглички и дървесен пушек, съвсем различни от острата воня на застояла пот и на тела, твърде дълго носили непрани дрехи, която се носи от сънародниците ми.
Младежът гледаше право напред, не отместваше очи нито вдясно, нито вляво. Възрастният оглеждаше хората от двете си страни, но без сянка от любопитство, сякаш тълпата се състоеше от неодушевени предмети или от същества, които не заслужаваха вниманието му. Очите му, тъмни като трънки, бяха дълбоко разположени в гъсто набразденото му, силно сбръчкано около носа и устата лице. Погледът му трепна и спря върху мен. Изведнъж очите му се промениха — станаха зорки и пронизващи. За един кратък миг се взря настоятелно в мен, после отклони поглед и отново го зарея безразлично над тълпата, сякаш виждаше през хората.
Запис тридесет и първи
Бащата на Ребека е угрижен. Не е взето никакво решение, а вече цяла седмица сме в Салем. Не можем да се бавим повече, ако искаме да се подслоним някъде преди зимата. Тази вечер ще отиде в сградата на съвета и ще говори със старейшините. Смята да им каже мнението си относно забавянето. Трябва да потеглим веднага, ако ще тръгваме. Можем да останем и тук, въпреки че по-голямата част от плодородната земя е заета, а и според Джона местните жители ще са по-спокойни, ако потеглим.
Вдовицата Хескет се взря в Марта, присвила очи, и каза:
— Полезна си ми и съм ти задължена за помощта — тя помълча, сетне продължи. — Не е моя работа, разбира се, ти ще сториш това, което ти повелява дългът и съвестта, но вратата ми винаги е отворена за теб. Момичето също е добре дошло.
Кимна към мен и погледна отново Марта. И нейните очи бяха тъмни и непроницаеми под свъсените вежди, като очите на стария индианец. Усетих, че двете жени си казаха нещо, без дори да изрекат и една дума.
— Момиче на нейната възраст винаги може да си намери работа. Казваш, че е добра шивачка? — Марта кимна. — Градът се разраства, хората се нуждаят от дрехи — продължи да нарежда вдовицата с невесел глас. — Някои дори започват отново да се труфят. Платове има колкото искаш, защото корабите продължават да карат още и още. Можеш да припечелваш добре.
— Струва си да го обмисля, признавам — отвърна Марта, загледана в ръкоделието си. — Един живот, който вече тече в своето русло, срещу такъв, който тепърва трябва да съграждам в пустошта.
Погледнах я с изненада, никога досега не бе изказвала подобно мнение.
— Но аз съм една от тези хора — тя скъса конеца със зъби и започна да кърпи нещо друго. — Надявам се да срещна още роднини — както по кръв, тъй и по брак. Стигнахме толкова далеч, вървейки по Божия път заедно, не е време да ги изоставям сега.
Вдовицата Хескет посрещна решението на Марта с леко кимване:
— Тогава нека Бог бъде с теб. Начинанието е трудно и ще отнеме много време — тя леко потрепери, макар че нощта беше топла, а и огънят бумтеше зад гърбовете ни. — Аз не бих го предприела.
— Защо, госпожо Хескет?
Приближих стола си, въпреки че го бях издърпала далеч от пламъците на огъня, доста встрани от мястото, където седеше Марта.
— Мило дете, пътищата са много малко, а и онези, които са вече утъпкани, няма да ви отведат много навътре в гората. По-често ще вървите по следите на животните или по пътеки, прокарани от диваците. Гората не е място за богобоязливи хора. Разправят, че…
— Какво разправят?
— Че има духове. По-скоро един, обладаващ тялото на мъж. Индианците го почитат… — тя потрепери отново и придърпа шала около раменете си. — Без съмнение това са пълни глупости, но някои се кълнат, че са го виждали, а и хората не обичат да замръкват в гората. Има, разбира се, диви зверове, а и диваците са там, но не това ги плаши, щом слънцето залезе. Не това ги кара да пришпорват конете със сетни сили по пътя за дома — наведе се напред, за да разбърка котлето над огъня. — Пътят ще бъде труден, а и жителите на Салем няма да ви помогнат кой знае колко.
— Страхуват се от горските духове, ли?
Тя се разсмя отново:
— Не съвсем. Има и друга причина. Отец Джонсън и хората му напуснаха това място, защото бяха нежелани. И не защото не достигаше земя, тогава все още имаше доста свободна. Не — поклати глава отново. — Не си тръгнаха затова.
— А защо?
— Може да се каже, че ги подканиха да заминат. Самият отец Джонсън е доста труден човек. Още с пристигането си започна да спори с другите свещеници. Добър проповедник, но свадлив, заядлив, упорит и арогантен, така говореха за него, защото се опитваше да наложи убежденията си на другите, а в Салем не правим така. Казват, че високото му самомнение граничело с богохулство.
— Какво имате предвид?
— Има известна разлика между това да разпространяваш словото на пророците и сам да се мислиш за такъв. Той се държеше като нов пророк и паството му го боготвореше. Другите свещеници не можаха да понесат това. Обявиха убежденията му за опасни, набедиха го, че е тръгнал към гибел и че ще повлече хората си със себе си. Поставиха му условие да се покае или да замине. И той поведе хората си в пустошта, а пред тях вървяха животните, както са вървели евреите на път за Обетованата земя.
— Накъде тръгнаха?
— Той избра пътеки, по които не беше стъпвал човешки крак. Незнайни пътища. Уповаваха се, че Бог ще ги отведе там, където искаха да стигнат.
— Но сигурно са се установили някъде?
— Заселиха се навътре в пустошта и от тогава почти не сме чували нищо за тях. Тук идват рядко. А сега се появихте вие, твърдо решени да се присъедините към тях — и погледна Марта с очи изпълнени с безпокойство. — Съвсем искрено ви предупреждавам, госпожо, да не тръгвате по стъпките им.
Запис тридесет и втори
Извикаха всички ни в молитвения дом — цялото паство, а и всички останали, които биха искали да се присъединят към тях, в това число Джона, Тобайъс и аз. Ще ни питат дали искаме да продължим или да останем. Марта ще замине, семейство Ривърс — също, за Джона и Тобайъс не съм убедена. На Джона му харесва тук. Броди из града и се навърта около доковете, клюкарства с местните жители и моряците, обменя новини и събира оттук-оттам сведения. Дори вече завърта малка търговийка с отварите и хаповете си. Чух го как споделя колебанията си със своя син.
— Какво разбираш от земеделие? Или пък аз, като стана дума за това? Ти си дърводелец, аз — аптекар. Тук, в Салем, можем добре да устроим живота си. Или да опитаме късмета си в друг град, Бостън например: Чух, че градът процъфтявал…
— Те са добри хора.
— Добри хора? Как не, с този фанатичен блясък в очите! А какво ще кажеш за другите, към които искат да се присъединят? Нищо не знаем за тях. Ние сме им чужди. Може да не сме добре дошли сред тях. Дали ще бъде разумно да тръгнем с тях? Какво мислиш? Дали да тръгнем? Или да останем?
Тобайъс не му отговори. Само изпружи крака и отпи от бирата си.
Запис тридесет и трети
Двама мъже стояха на вратата като преброители: бащата на Дебора, Джеремая Вейн и чичо й, Самюел Денинг. Влязохме и насядахме съобразно общественото си положение. Елиас Корнуел ни наблюдаваше от амвона. Няма да има обсъждане. Отец Корнуел дори не се опита да ни назидава, само ни прикани да сведем глави и всеки от нас да се отдаде на молитва, да се покае пред Господ и да измоли напътствията Му. Настанал бе решаващият миг: дали да останем тук, дали да се заселим в някой от новопоявилите се градове, или да тръгнем по стъпките на отец Джонсън към пустошта. Старейшините вече бяха взели решение. Всички те бяха застанали в една редица отпред, Джон Ривърс също беше сред тях.
Един по един, главата на всяко семейство стана и зае мястото си до тях. После майката на Ребека, Сара, застана до съпруга си, като водеше децата си за ръка, Ребека вървеше след нея, а бебето Ноа беше в ръцете й. Въпреки че споделям някои от съмненията на Джона, когато Марта се изправи, станах и аз.
Семействата се подредиха покрай стените на стаята и само външните хора останаха седнали. Джона наведе главата си още по-надолу и зашепна с половин уста нещо на Тобайъс. Синът му тръсна глава, сякаш за да се отърве от досадни мухи, изправи рамене и пристъпи напред, за да се присъдени към останалите, повличайки Джона със себе си. Ребека наблюдаваше Тобайъс, докато той заемаше мястото си. В другия край на стаята Хана погледна злобно сестра си, а Дебора се смръщи. Погледнах към тях и се усмихнах. Където и да отиде тя, той ще я последва.
Запис тридесет и четвърти
Тази вечер вдовицата Хескет ме покани да седна край нея след вечеря:
— Имам доста неща, които трябва да се закърпят. Нека видим дали наистина те бива с иглата.
Седеше на обичайното си място край огъня, а аз — на стол до нея с торба, пълна с чорапи и ризи за кърпене. Внимателно прегледа дали бодовете ми са достатъчно здрави и дали не са прекалено големи. След като остана доволна, ми кимна да продължа и се загледа в огъня.
— Можеш да останеш тук — след известно време каза тя. — Тук винаги има място за момиче, което не иска да стои със скръстени ръце.
Сепнах се и я погледнах изненадано. Не й отговорих веднага, съсредоточих се върху работата си, като внимавах бодовете да са чисти и равномерни. Малко по-късно й благодарих вежливо и отклоних предложението й. Може и да споделям някои от опасенията на Джона, но да остана би означавало да се превърна в нещо като слугиня, а това никак не ме блазни.
— Помисли си — очите й изпод шапчицата се впериха в дълбините на огъня. — От Марта научих известна част от историята ти, за другото сама мога да се досетя. Тук може да е по-сигурно за теб. Смятам, че се досещаш за какво говоря.
— Откъде разбрахте? — попитах тихо и уплашено се озърнах. Бяхме сами в осветената от огъня стая и наоколо нямаше жива душа, но самото споменаване на подобни неща ни застрашаваше. Ако тя бе познала вещицата в мен, навярно и други щяха да го сторят. Буца заседна в гърлото ми, а косъмчетата по тила ми настръхнаха. — Толкова ли е очевидно?
— Краставите магарета се надушват. Дали е дарба или проклятие, не знам, но зная, че това не зависи от нас — все още не ме беше погледнала, но от думите й разбрах, че е една от нас. — Предупредиха ме, че ще дойдеш.
— Кой? Как?
— Не ти трябва да знаеш — сега беше вперила погледа си в мен. Във всяка от зениците й гореше по едно малко огънче. — Но където и да отидеш, трябва да се пазиш. Особено тук.
— Тук? Защо тук? Смятах, че всички ще започнем нов живот. Мислех, че…
Тя се закиска по своя си начин:
— Бог да те пази, дете мое. Тук е още по-лошо! Хората пренасят през океана и своите суеверия. След като веднъж стъпят на този бряг, виждат, че са заобиколени от гора. Няма човек, който да знае докъде се простира тя и какво има в нея освен туземци. Вярата им е като бледа искра сред безбрежна тъма. Страховете им растат и задушават всичко, подобно на кукувича прежда.
— Ще внимавам. Мога да се грижа за себе си.
Тя се изсмя отново:
— Съмнявам се в това. Но не говоря само за теб — тя се наведе напред и изля чайника над овъглените пънове. — Марта е добър човек и се е отнесла добре с теб.
Съгласих се с нея.
— Пази се тогава, малка моя умнице. Умът ти реже като бръснач, а си и своенравна. Възпирай езика си или ще вкараш и други в беда покрай себе си. Задръж съветите за себе си и пази гърба си.
Запис тридесет и пети
Заминаването ни отново се отложи. Дните минават, а нищо не е решено. Жителите на Салем ни съветват да вземем за водачи туземци, но отец Корнуел и старейшините не дават и дума да се издума за това. Казват, че те са езичници, синове на дявола, а ние трябва да се уповаваме на Божията ръка, която ще ни води през пустошта, тъй както Мойсей е повел своя народ. Не всички споделят това мнение, има разногласие дори и сред старейшините. Джон Ривърс се върна вбесен от последното събрание. Мърмореше, че Елиас Корнуел може да говори колкото си ще за Мойсей. Народът Израилев е бродил четиридесет години из пустинята. Твърде много време, което да изгубиш в лутане и без подслон. Бог е взел своето, преди да ги избави.
Жителите на Салем не искат да тръгнат наникъде без туземците. Казват, че сме се отправили към непознати земи и без помощта на местните сме загубени. А Джон Ривърс твърди, че какво и да са си наумили старейшините, няма да минем без помощта на жителите на Салем. Нямаме нито достатъчно коли, нито достатъчно животни, които да носят нещата и хората ни. Салемците са хитри и практични хора. Няма да ни заемат ни коли, ни волове, ни коне, ако не са убедени, че ще си ги върнат.
Джон Ривърс и поддръжниците му победиха с доста убеждаване. В края на краищата се реши да ни водят туземци. Но се надига нова вълна на негодувание. Наемането на коли и волове ще ни струва скъпо, а никой не иска да се раздели с конете си. Смятат, че те са прекалено ценни, за да ги жертват в толкова рисковано начинание като това.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги