Маршрут 666

1

Сноу провери регулатора и въздушните клапани, след което прокара длани по плътно прилепналия неопренов костюм. Всичко бе наред, точно както и при последната проверка, извършена преди шейсет секунди.

— Още пет минути — каза Сержанта и намали скоростта наполовина.

— А бе, направо чудничко, няма що! — чу се гласът на Фернандес през боботенето на големия дизел.

Никой друг не се обади. Сноу отдавна беше забелязал, че с наближаването на обекта празните приказки секват.

Хвърли поглед над кърмата към украсения с пенливи гребенчета кафяв клин във водите на река Харлем, изоран от витлото. Тук тя бе широка, а ленивите й талази бавно се стелеха в сивата мараня на августовското утро. Обърна се към брега и сбърчи чело, защото гумената яка на костюма ожули врата му. Там се извисяваха жилищни блокове с избити стъкла на прозорците. Призрачни скелети на изоставени складове и заводски халета. Пуста детска площадка. Но не, не съвсем пуста: на ръждясала тръбна конструкция се люлееше дребничка детска фигура.

— Сложи ли си памперса, шампионе? — разнесе се отново гласът на Фернандес.

Сноу подръпна ръбовете на ръкавиците, без да откъсва поглед от брега.

— Последният аджамия съвсем се осра — продължи Фернандес. — Боже, каква картинка беше! На връщане го оставихме да се проветрява на палубата чак до базата. А това стана при остров Либърти — едно райско кътче в сравнение с Клоаката.

— Затваряй си плювалника, Фернандес — мило се намеси Сержанта.

Сноу продължи да гледа над кърмата. Голямата му грешка беше, когато при прехвърлянето от редовен щат в леководолазната служба на нюйоркското полицейско управление спомена, че е работил като водолазен инструктор на туристически кораб. Твърде късно разбра, че повечето членове на екипа имат зад гърба си дългогодишен стаж в полагане и обслужване на презокеански кабели и тръбопроводи, а също така и в поддръжката на петролни платформи в открито море. В техните очи водолази като него не бяха нещо повече от глезени, неизпипали занаята лигльовци, които търсят само чисти води и пясъчно дъно. Изразител на това мнение беше Фернандес, който не пропускаше случай да му го напомни.

Катерът се наклони към щирборда, подчинявайки се на ръцете на Сержанта, които го насочиха към брега. Приближиха се към изоставен жилищен комплекс отвъд тясната плажна ивица, скоростта още намаля. Пред очите им изведнъж изникна иззидан с кафяви тухли тунел, който нарушаваше сивата монотонност на огромните бетонни фасади. Сержанта насочи носа към него, светлината рязко премина в сумрак. Сноу сбърчи нос от неописуемата смрад на разплисканата застояла повърхност. Очите му се напълниха със сълзи, гърдите му се задръстиха. Изправен на носа, Фернандес му хвърли злорад поглед. На тениската му под разкопчания цип на неопрена беше изписан неофициалния девиз на полицейските водолази: „Гмуркаме се в лайна, за да търсим мърша“. Но в случая ставаше въпрос не за мърша, а за голям, добре опакован пакет хероин, изхвърлен от железопътния мост над канала „Хумболт“.

От двете страни на тясната водна ивица се виждаха дългите редици на бетонните пристани. Под шарената сянка на моста ги чакаше полицейски катер с боботещ на празни обороти двигател. На палубата имаше само двама души: кормчията и едър, рано оплешивял мъж с непромокаем костюм от полиестер, който висеше като чувал. Той изплю в канала овлажнялата пура, която стискаше между зъбите си, подръпна долната част на костюма и махна с ръка за поздрав.

— Я, кой бил тук — промърмори Сержанта.

— Лейтенант Дагоста — обади се един от водолазите. — Значи работата е сериозна!

— Когато са гръмнали ченге, винаги е сериозна — мрачно отвърна Сержанта, изключи двигателя и се изравни с другия плавателен съд. Дагоста прекрачи борда, катерът леко се разклати. Водата тихо плисна и се оттегли, върху страничния борд остана мазна зеленикава следа.

— Добрутро — поздрави лейтенантът. Под нарязаната сянка на моста червендалестото му лице сякаш принадлежеше на някакво странно пещерно създание, прекарало живота си в мрак.

— Обърнете се към мен, сър — каза Сержанта и нави шнура на портативния дълбокомер около китката си. — Каква е задачата?

— Шибана история — процеди Дагоста и кимна към надвисналата метална конструкция: — Оказа се обикновено муле, което метнало пратката през моста. После гръмнало един полицай и за награда го направили на решето. Лайняната задача приключва в момента, в който открием пакета.

— Що ни викате, след като са гръмнали мръсника? — въздъхна Сержанта.

— А ти к’во предлагаш? — изгледа го Дагоста. — Да оставим в гьола хероин за шестстотин бона?

Сноу вдигна глава. Между опушените стоманени греди на моста надничаха очукани фасади. В мъртвите води на реката се отразяваха хиляди немити прозорци. Жалко, че мулето е захвърлило пратката точно тук — в „Клоака Максима“, кръстена на централния колектор за отпадни води в Древния Рим. Гордото име на отвратителния канал се дължеше и на обстоятелството, че от незапомнени времена в него се трупаха изпражнения, токсични отпадъци, трупове на животни и тонове употребявана пластмаса. Поредната композиция на градската железница изгромоля над главите им. Палубата под краката на Сноу се разтърси, а лъскавата повърхност на гъстата водниста маса се нагърчи леко, като току-що изсипало желе.

— Окей, момчета — чу се гласът на Сержанта. — Време е да намокрим гащите.

Сноу за пореден път огледа костюма си. Беше първокласен гмурец, израснал в Портсмут, кажи-речи насред реката Пискътекуа, от която още като младеж бе успял да измъкне внушителен брой потенциални удавници. След инструкторските курсове се залови с лов на акули и често се гмуркаше дълбоко, отвъд 70-метровата граница. Но не беше особено въодушевен от това, което му предстоеше тук.

До този момент не беше виждал Клоаката, но в замяна разполагаше с богатите впечатления на момчетата от нея. Общо взето, те се свеждаха до едно: най-отвратителното място за гмуркане сред гадните дупки в района на Ню Йорк, по-лошо дори от канала „Артър“, Пъклената порта и Мъртвешкия проход. Беше чувал, че някога тя била пълноводен приток на Хъдзън, пресичащ Манхатън откъм южната страна на Шугър Хил, в района на Харлем. Но дългогодишното замърсяване с отпадни води и промишлени отпадъци, плюс пълното безхаберие от страна на общинските власти, я бяха превърнали в слой затлачена мръсотия — течно бунище за всичко, което може да си представи човек.

Сноу изчака реда си пред сандъка от неръждаема стомана, метна на гръб комплекта кислородни бутилки и тръгна към кърмата. Още не можеше да свикне с тежкия и неудобен водолазен костюм. Успя да долови приближаването на Сержанта почти едновременно с тихия му баритон:

— Наред ли е всичко?

— Мисля, че да, сър — отвърна Сноу. — А прожектори?

В очите на Сержанта се появи недоумение.

— Сградите насреща не позволяват до водата да достигне достатъчно светлина. За да видим нещо, със сигурност ще ни трябват прожектори.

— Забрави — ухили се Сержанта. — В Клоаката прожекторите не вършат работа, защото е дълбока около шест метра, а под нея има още три мека тиня, ако не и повече. След първото й съприкосновение с плавниците няма да видиш дори стъклото на маската си. А пакетът, който търсим, положително е някъде в калта на дъното, която е дебела най-малко десет метра. Долу ще гледаш само с ръце. — В изпитателния му поглед се мярна леко колебание: — Чуй добре това, което ще ти кажа. Това тук няма нищо общо с тренировките в Хъдзън. Единствената причина да те включа в екипа е отсъствието на Куни и Шулц, които все още са в болницата.

Сноу кимна. При поредното си гмуркане на дъното на Норд Ривър със задачата да открият потопена лимузина с надупчен като решето труп споменатите леководолази бяха пипнали тежка гъбична инфекция, позната в бранша със съкращението „бласто“ (от бластомикоза). Правилникът задължаваше гмурците да си правят кръвни анализи минимум веднъж седмично, но въпреки това здравето им се рушеше от странни, понякога необясними за науката заболявания.

— Няма да се възпротивя, ако решиш да пропуснеш тази задача — добави Сержанта. — На палубата също има достатъчно работа.

Сноу се обърна да погледне останалите членове на екипа, които закопчаваха оловните колани, дърпаха циповете на неопрените и стягаха ремъците на кислородните апарати. В главата му изплува основното правило в тази служба: всеки се гмурка. Завършил пръв приготовленията, Фернандес се обърна да го погледне с разбираща усмивка на лице.

— Слизам, сър — обяви Сноу.

— Не забравяй основния курс на обучение — даде последни наставления Сержанта след поредния изпитателен поглед. — Първият контакт със свинщината долу води до инстинктивно задържане на дъха, но ти не бива да го допускаш, защото ще си докараш емболия. Поддържай нормално налягане в костюма, не се изкушавай да го увеличиш. И в никакъв случай не изпускай въжето! Направиш ли го, със сигурност се превръщаш в поредния труп, който трябва да търсим. В калта няма горе, няма долу. Само Господ Бог може да ти помогне.

И кимна към въжето, което висеше в близост до кърмата:

— Ей това е твоето.

Сноу успокои дишането си, след което позволи на колегите си да закачат въжето и да му нахлузят маската. Последна проверка и прекрачи през борда.

Дори през стегнатия непромокаем костюм водата създаваше странно усещане. Гъста и лепкава, тя изобщо не шумеше и с мъка се промъкваше между пръстите. Придвижването в нея изискваше сериозни усилия, сякаш плуваше в разтопен асфалт.

Вкопчил се с две ръце в спасителното въже, Сноу слезе на метър-два под повърхността. Килът на катера бързо се скри в пелената дребни частици с неизвестен произход. Огледа се в мъждивата зеленикава светлина. Трябваха му доста усилия, за да различи собствената си ръкавица, здраво стиснала въжето. На известно разстояние от нея по-скоро отгатна, отколкото видя очертанията на другата си ръка, протегната напред. Пространството между двете бе изпълнено с невероятно гъста мрежа плаваща мръсотия. Под краката му цареше непрогледен мрак. Около шест метра го деляха от горната граница на едно друго царство — царството на дълбоката и лепкава кал.

За пръв път в живота си Сноу си даде сметка колко много зависи чувството му за лична сигурност от присъствието на слънце и чиста вода. Морето на Кортес е прозрачно дори на петдесет метра дълбочина, а лъчът на прожектора създава приятното усещане за простор. Напрегна очи и предпазливо слезе на още метър-два.

После, някак внезапно, изпита чувството, че долавя очертанията на твърда повърхност отвъд мътните талази. Вълниста, сякаш прорязана от изпъкнали вени. Без съмнение това беше плътният слой тиня. Продължи да се спуска. В стомаха му натежа твърдата топка на отвращението. В ума му изплуваха небивалиците на Сержанта, който обичаше да разказва за фантастичните неща, уж откривани от водолазите в мътната вода. Но сега имаше възможност да се увери със собствените си очи, че никак не е лесно да определи кое е реално и кое не.

Кракът му докосна странно податлива повърхност и бързо потъна в нея. В резултат се надигна плътен облак мътилка, която забули всичко наоколо. Обзе го паника, пръстите му се вкопчиха във въжето с неподозирана сила. Представи си иронично ухилената мутра на Фернандес и това му даде сили да продължи. Всяко следващо движение запращаше нови черни пръски върху визьора и всичко наоколо. Това го накара да се сепне. За миг задържа дъх, но после се осъзна и си наложи спокойно темпо с дълбоки и продължителни вдишвания. „Курвенска работа — въздъхна Сноу. — Не бива да се сговнявам още при първата истинска задача в отряда!“ Спря за момент, колкото да се овладее, после предпазливо продължи надолу. Спираше на всеки метър, за да пести силите си. В един момент с изненада установи, че вече няма никакво значение дали държи очите си отворени. Мислеше единствено за дебелия пласт кал, към който се приближаваше. В него несъмнено бяха скрити най-различни неща, при това завинаги. Като хилядолетни насекоми в къс кехлибар.

После под краката си усети нещо като дъно, което обаче нямаше нищо общо с онова, което познаваше. Това тук сякаш се разпадаше, поддаваше под тежестта на тялото му с отвратително вяло съпротивление. А после изведнъж засмукваше стъпалата, глезените, краката и накрая гърдите — като ужасяващите подвижни пясъци, за които бе чувал. Миг по-късно лепкавата слуз се сключи над главата му, но тялото му продължи да пропада, макар и доста по-бавно, в противната, плътно прилепваща към неопрена субстанция. Мехурчетата от кислородния апарат шумно си проправяха път към повърхността, но не с обичайната игрива припряност, а някак странно, с мъчително усилие. Съпротивлението на калта нарастваше пропорционално на дълбочината. „Колко дълбоко трябва да се заровя в тези лайна?“ — отчаяно се запита Сноу.

Размаха свободната си ръка, както беше по инструкция, после я потопи в лепкавата кал. Напипа някакви неща, но тъмнината и дебелите ръкавици му попречиха да установи какви са. Клони, омотани с тел колянови валове или обикновени боклуци, попаднали във вечен плен в калното гробище.

Още три метра, после обратно. Дори гадното копеле Фернандес не би могъл да му се присмива след всичко това.

Изведнъж ръкавицата му легна върху нещо и пръстите му бързо го обхванаха. Когато го придърпа към себе си, то оказа известна съпротива, значи бе тежко. Уви предпазното въже около дясната ръка и започна да го опипва. Със сигурност не беше пресовка хероин. Разтвори пръсти и го отблъсна.

Подет от лепкавия вихър на плавниците, неизвестният предмет отскочи нагоре и се залепи за визьора. Сноу успя да възстанови равновесието си и отново го напипа. Искаше да го хване здраво, за да го отхвърли от себе си.

Изпита чувството, че бърка в неравно изплетена мрежа. Клон с множество разклонения или нещо подобно. Но на места мрежата беше необяснимо мека. Плъзна длан по повърхността й. Беше гладка, с плавно заоблени краища. Кост, по дяволите! Всъщност, няколко кости, свързани със слузести сухожилия. Полуизгнили останки от труп, най-вероятно на кон или друго домашно животно. После, като продължи да опипва находката, Сноу изведнъж проумя, че това е човешки труп.

По-скоро скелет. С усилие овладя дишането си, мозъкът му бавно се проясни. Опитът и здравият разум сочеха, че няма как да зареже находката си в калта. Беше длъжен да я вдигне на повърхността.

Започна да омотава въжето около тазобедрената става и надолу по протежение на костта. Надяваше се, че сухожилията ще успеят да го задържат цял по пътя нагоре през калта. За пръв път му се налагаше да прави възли с дебели ръкавици и в непрогледен мрак. По този въпрос правилникът мълчеше.

Не успя да намери хероина, но в замяна го споходи късметът да се натъкне на нещо голямо — по всяка вероятност неразкрито убийство. Якият мъжага Фернандес със сигурност ще позеленее от завист.

Но въодушевление липсваше. Единственото желание на Сноу беше час по-скоро да излезе навън.

Заряза усилията да овладее разпокъсаното си дишане, не напомпа костюма въпреки пронизващия студ. Въжето се изплъзваше. Придърпа скелета по-близо, опитвайки се да го задържи стабилно в лепкавата гадост. Мислеше единствено за внушителната маса кал и тиня, която го делеше от повърхността. Толкова плътна, че не пропускаше слънчевите лъчи…

Въжето най-после се затегна и Сноу отправи безмълвна благодарствена молитва. Опипа находката за последен път, после силно дръпна въжето. Три такива подръпвания бяха сигнал, че е намерил нещо. Изгаряше от нетърпение да поеме нагоре, към палубата и твърдата земя, далеч от този ужас. Копнееше да се пъхне под душа поне за час и половина, а след това да се напие и да помисли дали не е по-добре да се върне на предишната си работа. До началото на сезона оставаше по-малко от месец. Опипа въжето около бедрените кости, после продължи нагоре. Дланите му се плъзнаха по ребрата и ключиците, където намотаха още малко въже. Трябваше да е сигурен, че скелетът ще издържи изтеглянето на повърхността. Пръстите му скоро стигнаха до ръбестите краища на гръбначния стълб, нелепо щръкнали в калта.

Главата липсваше! Ръката му инстинктивно се отдръпна. В следващия миг с ужас установи, че е изпуснал не само скелета, но и осигурителното въже. Размаха ръце като полудял и отново попадна на нещо: скелета, слава Богу! Сграбчи го, почти го прегърна, облят от топлата вълна на облекчението. Свободната му ръка трескаво затърси въжето, местейки се по костите. Къде точно го бе завързал? Не, въжето го нямаше. Нима се е развързало? Невъзможно. Направи опит да завърти скелета, за да провери от другата страна, но дихателната тръба се закачи за нещо. Дръпна се рязко назад, отново загуби ориентация. Почувства как маската се разхлабва и по кожата на лицето му пропълзява нещо топло и гъсто. Рязко разтърси глава, за да прогони гадното усещане, и маската падна. В очите му нахлу кал, която бързо проникна в ноздрите и напълни ушите му. С нарастващ ужас си даде сметка, че се е вплел във втори скелет. Обзе го паника — сляпа, безумна, влудяваща.

Изправен на палубата на полицейския катер, лейтенант Дагоста с умерен интерес наблюдаваше как извличат новака от водата. Гледката беше наистина забележителна. Човекът се бъхтеше като извадено на сухо морско животно, издаваше странни бълбукащи звуци, отчасти заглушени от нагълтаната кал, а от неопрена му се лееха кафяви потоци вода. По всичко личеше, че бе изпуснал въжето и бе извадил голям късмет, щом изобщо е успял да намери пътя назад. Въоръжен с търпение, Дагоста зачака. Изпадналият в истерия гмурец бе изтеглен на палубата и освободен от снаряжението, набързо почистен и успокоен от колегите си. Наведе се през борда и повърна. През борда, не на палубата. Акт, който предизвика одобрителното кимане на лейтенанта. Беше открил скелет, може би два. Това нямаше нищо общо със задачата му, но за първо гмуркане никак не беше зле. Реши да го отбележи в рапорта, просто като поощрение за нещастника. Ако не е вдишал от помията, навряла се в носа и устата му, вероятно ще се оправи. Същото ще стане и в случай че е глътнал част от нея. Съвременните антибиотици са истинско чудо.

Над разпенената повърхност бавно се показа първият скелет, покрит с дебел пласт кал. Един от водолазите го довлече до полицейския катер. Специално спуснатата мрежа го издърпа на палубата. Опряха го на фалшборда и под него бързо се образува воняща локва.

— Да беше го поизчистил, за Бога! — сбърчи нос Дагоста. Изваден на повърхността, скелетът автоматично попадаше под негова юрисдикция. Желанието му да го прати по дяволите, там, откъдето се беше пръкнал, беше без значение. На всичкото отгоре нямаше и глава.

— Да му ударя ли един маркуч, сър? — попита водолазът и посегна към палубната помпа.

— Най-напред се погрижи за себе си.

Видът на мъжа действително бе неописуем. На главата му сякаш беше надянат употребяван презерватив, а по цялото му тяло се стичаше лепкава слуз с отвратителна миризма. На борда се появиха още двама от колегите му, дърпайки енергично тънко, но здраво въже. Останал във водата, трети водолаз помагаше за изтикването на другия скелет върху палубата. Оказа се, че той също няма глава. Над канала се възцари мъртва тишина. Дагоста хвърли поглед към големия непромокаем чувал, в който бяха прибрали хероина. Но интересът му към него внезапно се изпари.

Дръпна от пурата и плъзна очи по Клоаката. Вниманието му беше привлечено от грозно зейналата паст на Западния страничен канал, от която стърчаха странни образувания, наподобяващи сталактити. Западният страничен изхвърляше почти цялата мръсотия от горната част на Манхатън. При всеки пороен дъжд пречиствателната станция на река Хъдзън достигаше върховата си мощност и започваше да изхвърля тонове необработен боклук в него, а оттам — право в Клоаката.

Дагоста въздъхна и запрати дългия фас през борда.

— Налага се пак да си натопите задниците, момчета — неохотно промърмори той. — Тия черепи ми трябват.

2

Усетил куркането на червата си, помощник главният патолог на Ню Йорк Луи Паделски хвърли механичен поглед към стенния часовник. Умираше от глад, при това в най-буквалния смисъл на думата. Цели три денонощия бе поемал само блудкави течности, но днес мъките му най-после щяха да свършат. Чакаше го истински обяд — пържено пиле в „Попи“. Плъзна длан по заобленото си коремче. Е, наистина би могло и да не е толкова закръглено, реши след кратката процедура той. Определено би могло.

Отпи глътка черно кафе без захар, пето поред, след което хвърли едно око на входящия дневник. Аха, най-после нещо интересно. Беше му писнало от куршуми, ножове и свръхдози.

Стоманената врата на залата за аутопсии с трясък се отвори. Появи се сестра Шийла Роко, тикайки пред себе си санитарната количка с поредния труп, сбръчкан и почернял до неузнаваемост. Паделски му хвърли равнодушен поглед и отмести очи, после отново го погледна. Едва ли можеше да се нарече труп, каза си той и сбърчи нос от противната миризма. По-скоро скелет, от който тук-там висяха късчета прогнила плът.

Роко нагласи количката под прожекторите и посегна за дренажната тръба.

— Няма нужда — спря я Паделски. Картонената чаша с кафе в ръцете му беше единственото нещо, което се нуждаеше от подсушаване в тази зали. Отпи последна юнашка глътка и я запрати в кошчето, сетне сравни табелката на трупа с отметката в дневника и нахлузи зелени латексови ръкавици.

— Какво ми носиш днес, Шийла? — попита той. — Това да не е Човекът от Пилтдаун1?

Роко се намръщи и нагласи светлините над количката.

— Тоя трябва да е погребан преди няколко века — ухили се Паделски. — В лайна, ако съдя по вонята. Сигурно е самият цар Лайнокамон.

Сестрата сви устни, търпеливо изчака да се уталожат обичайните му изблици на хумор и му подаде придружаващия документ.

Паделски сведе поглед към напечатания текст, устните му замърдаха.

— Измъкнат изпод моста „Хумболд“ — промърмори той, докато изправяше гръб. — Всемогъщи Боже! — Погледна към купчината ръкавици с намерението да нахлузи допълнителен чифт, после се отказа. — Пък и главица си няма… Дрехи също. В замяна на това е открит с метален колан около кръста. — Погледът му спря върху пластмасовия чувал, окачен на количката. — Добре, а сега да видим какво има тук…

В чувала имаше тънък златен колан с красив топаз върху изящната катарама. От вътрешната му страна бе прикрепен стикер с номер. Това означаваше, че е минал през лабораторията, но той знаеше, че въпреки това няма право да го пипа.

— Скъпа изработка — промърмори. — Ако става въпрос за Човека от Пилтдаун, трябва да е бил жена… — Шкембето му отново се разтърси: — Или пък травестит!

— Можем да проявяваме и по-голямо уважение към мъртвите, доктор Паделски! — намръщено го укори Роко.

— Да, да, разбира се — спря да се хили патологът, окачи формуляра на монтираната специално за целта кука и хвана микрофона, увиснал над количката. — Би ли включила магнетофона, скъпа Шийла?

Апаратът щракна, гласът му изведнъж стана сух и безизразен:

— Доктор Луис Паделски. Втори август, дванадесет часът и пет минути по обяд. — Очите му се повдигнаха към документа. — Аутопсия А–1430, асистира ми Шийла Роко. Обезглавен, почти напълно разложен до оголване на скелета труп — Шийла, изпъни го малко, ако обичаш, — с дължина около метър и четиридесет. Ако прибавим приблизителната дължина на липсващия череп, ще получим обща височина на тялото от порядъка на метър и шейсет и пет-шейсет и осем. Установяване на пола: разширена срамна кост, хм, леко гинекоидна. Трупът е на жена. Ошипявания на лумбалните прешлени липсват, което сочи предполагаема възраст под четиридесет. Невъзможно е да се определи продължителността на престоя под земя, по-скоро под вода. Остра миризма на канал. Жълто-кафявото оцветяване на костите сочи дълго пребиване в кална среда. Същевременно сухожилията са сравнително здрави и благодарение на този факт скелетът е все още цял. Наличие на остатъци от мускулна тъкан около бедрените кости. Достатъчно материал за кръвна и ДНК проби. Ножици, моля.

Отряза парченце тъкан и го пусна в пликче.

— Шийла, обърни таза, ако обичаш. Така… Сравнително добро общо състояние на скелета, естествено, ако се абстрахираме от липсващия череп. Няма го и втория шиен прешлен… Липсват двете плаващи ребра, плюс цялото ляво стъпало.

Приключил с общото описание, Паделски отмести микрофона.

— Клещи, моля.

Роко му подаде малкия инструмент и докторът сръчно отдели лакътната от раменната кост.

— А сега надкостницата… — Отстрани от прешлените известно количество съединителна тъкан, после си сложи пластмасова маска за еднократна употреба и протегна ръка: — Трион, моля.

Пое малкия уред, включи го и изчака стабилизирането на оборотите. Диамантеното острие влезе в съприкосновение с костта и в помещението се разнесе тънко и остро свистене, сякаш отнякъде беше долетял разгневен комар. Въздухът се изпълни с миризмата на прогорена кост, клоака, мърша и смърт.

Паделски изряза проби от различни места, а сестрата ги запечата в пликчета.

— Искам електронна микроскопия с увеличени триизмерни снимки на отделните сектори — заяви патологът, след което изключи магнетофона и се отдръпна от количката.

Роко взе дебел флумастер и се зае да надписва пликчетата.

Работата й беше прекъсната от тихо почукване. Сестрата отиде да отвори, послуша известно време и пъхна глава през процепа.

— Имат предварителна идентификация, докторе — съобщи тя. — Коланът е принадлежал на жена на име Памела Уишър.

— Светската дама Памела Уишър?! — зяпна Паделски, свали предпазните очила и отстъпи крачка назад. — Исусе!

— Има и още един скелет. Пак оттам.

Патологът рязко се извърна от дълбокия умивалник, в който се готвеше да измие ръцете си.

— Още един ли? — гневно промърмори. — Защо не са го пратили заедно с този, да ги вземат мътните!? Не знаят ли, че е най-добре да ги изследвам едновременно? — Очите му се насочиха към стенния часовник, който показваше един и четвърт. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. „Глад най-малко до три, по дяволите! — рече си той. — Като нищо ще взема да се тръшна!“

Новият трясък на металната врата оповести появата на втория скелет, настанен в количка. Паделски включи магнетофона и си наля нова чаша кафе, изчаквайки сестрата да подготви трупа.

— И този няма глава — отбеляза Роко.

— Стига бе! — зяпна докторът и бързо пристъпи към количката. Картонената чаша застина забравена на сантиметри от устата му. — Какво става, по дяволите?

Миг по-късно се овладя, остави кафето и се зае да преобръща скелета. Облечените му в тънка гума пръсти внимателно опипаха ребрата.

— Доктор Паделски?

Патологът рязко се извърна, пристъпи към магнетофона и го изключи.

— Покрий това и извикай доктор Брамбъл! — заповяда с напрегнат глас. — И да не си гъкнала!

Очите на сестрата бавно се разшириха и в тях се появи недоумение.

— Веднага, Шийла! — натъртено добави доктор Паделски.

3

Резкият телефонен звън разцепи тишината в малката канцелария на музея. Марго Грийн се стресна и отскочи назад, отдалечавайки се от екрана на компютъра. Над челото й падна кичур кестенява коса.

Второто позвъняване я накара да посегне към слушалката, ала се разколеба и отдръпна ръката си. Беше сигурна, че я търсят от централния сървър, възмутени от времето, което изяжда програмата й. Облегна се в стола и зачака звъненето да се прекрати. Тялото й тръпнеше от приятна болка, следствие от преумората през изтеклата нощ. Взе каучуковото топче от бюрото и механично започна да го мачка между пръстите си. Още пет минути и програмата приключва. После да реват колкото щат.

Беше запозната с новата политика на икономии, според която по-мащабните проекти трябваше да се пускат след предварително одобрение. Но това предполагаше водопад от имейли преди изобщо да започне работа. Нещо, което не се връзваше с желанието й да получи бърз резултат.

За щастие поредната кампания за икономии не засягаше Колумбийския университет, в който Марго беше преподавала, преди да приеме поста заместник-уредник на Нюйоркския природонаучен музей. За съжаление тук нещата вървяха зле, главно защото финансите на музея се използваха неефективно, например за проекти от сорта на „Чумата на XXI век“ — поредната безсмислена експозиция, която предстоеше да се открие.

Провери хода на програмата на монитора, след което разтвори пред себе си сутрешното издание на „Ню Йорк Поуст“. Вестникът, в комплект с чаша черно кафе от специалния микс „Килимаджаро“ бяха задължителна част от утринния й работен ритуал. Харесваше свежата язвителност на това издание, но основната причина да го купува беше старият й приятел Бил Смитбек, който беше готов да я удуши, ако разбере, че е пропуснала дори един криминален репортаж, носещ неговия подпис.

Приглади таблоида с длан и се усмихна на тлъстото заглавие от първа страница. Истинска богата реколта за „Поуст“. Огромните черни букви заемаха три четвърти от белия лист:

Един поглед върху началния параграф беше достатъчен. Несъмнено Смитбек, при това в целия си блясък. Втори уводен материал за месеца, отбеляза Марго. Което означаваше, че самомнението му ще надскочи обичайните си граници.

Очите й набързо пробягаха по репортажа. Стопроцентова смитбекщина: зловеща сензационност, отвратително словоблудство по отношение на детайлите. Встъпителната част изброяваше поредица от добре известни на всеки нюйоркчанин факти. Преди два месеца красивата „светска лъвица“ Памела Уишър, прочута с привързаността си към шумните среднощни купони, беше изчезнала от моден клуб в южната част на Сентрал Парк. Оттогава насам нейният „усмихнат образ с ослепителни зъби, дълбоки сини очи и пищна руса коса“ гледаше от всеки ъгъл на Петдесет и седма до Деветдесет и шеста улица. Марго го бе виждала стотици пъти, докато бягаше сутрин към музея от жилището си на Уест Енд авеню.

По-нататък репортажът задъхано докладваше, че намерените предния ден „захвърлени във вонящата тиня под моста «Хумболд» човешки останки, отпуснати в костеливите обятия на втори (все още неидентифициран) скелет“, принадлежат на Памела Уишър. Съпътстваща фотография показваше младия приятел на дамата, Вискънт Адер, седнал на бордюра пред „Платипъс Лондж“ с глава между дланите, съкрушен от новината за ужасната смърт на Памела. Полицията, естествено, „провеждаше ускорено разследване“. Репортажът на Смитбек завършваше с бисери от уличния жаргон, от сорта на „Дано го изпържат гадния копелдак, дето е свършил тая работа“.

Марго отпусна вестника. Пред очите й изплува лицето на Памела Уишър, което гледаше втренчено от стотици стени на града. Жалко, че съдбата й беше отредила толкова ужасен начин да се превърне в новина номер едно в разгара на лятото.

Острият звън на телефона отново прекъсна мислите й. Кратък поглед към екрана я информира, че програмата най-после бе завършила. „Е, вече мога да си поговоря с вас“, въздъхна тя. Нямаше как да избегне поредното мърморене.

— Марго Грийн.

— Доктор Грийн? — попита гласът насреща. — Слава Богу!

Подчертаният акцент от района на Куинс й беше познат.

Рязък, авторитетен глас. След кратка разходка в паметта си, Марго успя да изрови и принадлежащото му лице.

— Лейтенант Дагоста? — изненадано промълви тя.

— Моля, явете се в „Съдебна медицина“. По възможност веднага!

— Мога ли да попитам?…

— Съжалявам, не можете. Зарежете това, с което се занимавате, и незабавно слезте долу!

Линията онемя.

Марго озадачено погледна слушалката, сякаш очакваше допълнителни разяснения. Миг по-късно въздъхна, отвори сака в краката си и внимателно сложи вътре недочетения брой на „Поуст“, използвайки го като прикритие на малкия полуавтоматичен пистолет, легнал на дъното. После отблъсна стола си от компютъра, стана и напусна кабинета.

4

Бил Смитбек се плъзна с нехайна походка покрай солидната сграда на Сентрал Парк Саут, номер девет, дело на прочутото по цял свят архитектурно бюро „Макким, Мед и Уайт“. Фасадата от гледжосани тухли беше обрамчена от дялан варовик, под златистия навес над входа чакаха портиери в елегантни ливреи. Във вътрешността на богато обзаведеното фоайе шетаха и други прислужници. Както можеше да се очаква, това беше една от луксозните жилищни сгради по протежение на парка, които гъмжаха от обслужващ персонал. Нямаше да е лесно, въздъхна Смитбек. Никак нямаше да е лесно.

Свърна зад ъгъла на Шесто авеню и спря да обмисли следващите си действия. Репортерското касетофонче с микрокасети леко издуваше страничния джоб на спортното му яке. Дори леко докосване до бутона беше достатъчно за незабелязаното му включване. Огледа се в близката витрина, отрупана с елегантни италиански обувки. Приличаше на випускник от частен колеж — поне дотолкова, доколкото позволяваше гардеробът му. Пое си дълбоко въздух, обърна се и уверено закрачи по посока на златистия навес с кремави ивици. По-близкият от двамата униформени портиери наблюдаваше приближаването му с невъзмутим поглед. Ръката му в изящна ръкавица спокойно лежеше върху огромната бронзова топка на вратата.

— Искам да говоря с госпожа Уишър — заяви Смитбек.

— Името ви, моля? — безстрастно попита мъжът.

— Просто приятел на Памела.

— Съжалявам, но мисис Уишър не приема посетители.

Съобразителността на опитния репортер моментално се включи. Портиерът попита за името му, преди да го отреже. Което означаваше, че госпожа Уишър очаква посещение.

— Всъщност, става дума за уговорката от тази сутрин — каза Смитбек. — Страхувам се, че ще се наложи известна промяна. Бихте ли съобщили за мен?

Портиерът се поколеба за миг, сетне отвори масивната врата и тръгна напред по излъскания до блясък мраморен под. Репортерът се огледа. Зад масивния бронзов плот с вид на военно укрепление се надигна възстар и невероятно мършав рецепционист. Човекът от вътрешната охрана седеше зад масичка в стил Луи XVI в дъното на фоайето, а до него, с леко разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце, стърчеше момчето, което обслужваше асансьорите.

— Господинът идва при госпожа Уишър — съобщи портиерът. Посланието му беше предназначено за рецепциониста, който гледаше строго иззад отбранителното съоръжение.

— Да, моля?

Смитбек пое дълбоко въздух, оценил по достойнство първия си пробив.

— Имам уговорена среща, но се наложи промяна в часа.

Старецът мълчаливо го огледа. Дълбоко хлътналите му очи проучиха в детайли обувките, спортното яке и прическата му. Смитбек се изпъчи, надявайки се да създаде впечатление на изискан младеж от заможно семейство.

— За кого да съобщя? — най-сетне раздвижи устните си съсухреният администратор.

— Семеен приятел — отвърна с лека поверителност в гласа посетителят. — Надявам се, че това ще е достатъчно.

Онзи го гледаше, без да мигне.

— Бил Смитбек — бързо добави репортерът, надявайки се, че госпожа Уишър не чете „Поуст“.

Рецепционистът сведе очи към плота пред себе си.

— Госпожата има уговорена среща в 11:00 — каза той.

— Именно по този повод съм тук — поясни Смитбек, хвърлил светкавичен поглед към стенния часовник, който показваше 10:32.

Старецът се извърна бавно и изчезна през вратата зад гърба му. Върна се точно след минута.

— Обадете се по вътрешния телефон, там на масичката.

Смитбек вдигна слушалката към ухото си.

— Разбрах, че Джордж отменя срещата? — чу се тих и префинен глас. Глас на богата жена.

— Моля да ме приемете, госпожо Уишър. Искам да поговорим за Памела.

Кратка пауза.

— Кой сте вие? — попита гласът.

— Бил Смитбек.

Нова пауза, този път по-дълга. Смитбек добави:

— Разполагам с много важна информация относно смъртта на вашата дъщеря, която полицията със сигурност не ви е предала. Убеден съм, че ще пожелаете да…

— Защо трябва да ви вярвам? — прекъсна го гласът.

— Чакайте — извика Смитбек, включил на бесни обороти.

Тишина.

— Госпожо Уишър?

В слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Е, това беше, въздъхна Смитбек. Хрумна му да седне на някоя пейка в отсрещния парк и да чака появата й, но моментално отхвърли идеята. Хора като госпожа Уишър могат да не напускат крепостта си със седмици.

В този миг телефонът до лакътя на стареца издаде мелодичен звън. Това трябва да е самата вещица, прецени репортерът и тръгна към изхода, решил да изпревари позорното си изхвърляне.

— Господин Смитбек! — извика с неочаквано висок глас старецът.

Журналистът изкриви лице в гримаса и се обърна. Ненавиждаше моменти като този.

Онзи го гледаше с празен поглед и слушалка в ръка.

— Вземете асансьора, моля.

— Асансьора ли? — глупаво повтори Смитбек.

Старецът кимна.

— Осемнадесети етаж.

Операторът дръпна най-напред бронзовата решетка, а сетне и масивните дъбови вратички. Гостът се озова директно във фоайе с прасковени стени, отрупано с грижливо подредени цветя. Масата в дъното буквално се огъваше под тежестта на огромния куп съболезнователни картички. Малко встрани стърчеше втори, все още пристегнат с пощенски бандероли. Смитбек бавно се насочи към отворената френска врата в дъното на просторния вестибюл.

Озова се в необятен хол, обзаведен с дивани в стил ампир и дебел килим. Далечната стена бе обточена с низ високи прозорци, от които, според категоричното мнение на Смитбек, се разкриваше величествена гледка към огромния парк. Но в момента пердетата бяха спуснати и подреденото с изискан вкус помещение тънеше в полумрак.

Някакво движение край стената го накара да се обърне. На ръба на един от диваните седеше дребна жена с безупречна фризура, облечена в семпла черна рокля, която му направи знак да седне. Смитбек избра едно от креслата точно насреща й. Ниската масичка помежду им бе запълнена от изящен сервиз за чай, около който бяха подредени купички с кремове, мед, конфитюр и всевъзможни тестени изделия. Но домакинята не му предложи нито чаша, нито сладкиши. Очевидно масата беше приготвена за неизвестния Джордж, който трябваше да се появи в единадесет. Леко притеснен от тази мисъл, Смитбек се прокашля и започна:

— Госпожо Уишър, ужасно съжалявам за нещастието, сполетяло дъщеря ви.

Изрече тези банални слова с такъв патос, че май наистина си повярва. И наистина не можеше да не прояви съчувствие към тази жена, която въпреки елегантния си апартамент и очевидното си богатство, бе останала безсилна пред съдбата — еднакво жестока както към нея, така и към последния бедняк.

Госпожа Уишър продължаваше да го гледа втренчено със сключени в скута ръце. Може би леко кимна с глава, но това не можеше да бъде установено със сигурност в полутъмния хол. Време е за шоу, каза си Смитбек. Ръката му небрежно се плъзна в страничния джоб на якето и натисна бутона.

— Веднага го изключете! — заповяда с равен глас домакинята. Тих и леко напрегнат, гласът й излъчваше авторитет и невероятна душевна сила.

— Моля за извинение — смотолеви Смитбек и дръпна ръка като опарен.

— Извадете магнетофона от джоба си и го поставете на масата! — все така безстрастно заповяда госпожа Уишър. — Така ще бъда сигурна, че е изключен.

— Да, разбира се — подчини се гостът и смутено бръкна в джоба на якето си.

— Нима нямате чувство за приличие? — прошепна жената.

Смитбек мълчаливо постави апаратчето на масичката и усети как ушите му пламват.

— Съжалявате за смъртта на дъщеря ми, но това не ви пречи да използвате тази отвратителна машинка! — продължи жената. — При това, след като ви допуснах в дома си.

Смитбек отмести очи и сконфузено се размърда в креслото.

— Ами, такова… — запелтечи той, — много съжалявам… Аз само… Просто работата ми е такава… — Даде си сметка за нелепата ситуация и безпомощно млъкна.

— Току-що загубих единствената си дъщеря, която беше и единственият ми близък човек. Чии чувства, според вас, трябва да бъдат щадени?

Смитбек трябваше да направи доста усилия, за да я погледне в очите. Тя го гледаше все така втренчено, скръстила ръце в скута. В душата му нахлу странно чувство, толкова неприсъщо за природата му, че почти не успя да го дефинира. Смущение. Не, не беше това. Беше срам. Едва ли би се почувствал по този начин, ако се бе борил за тази сензация, ако я бе завоювал сам, без чужда помощ и благоприятното стечение на обстоятелствата. Но пред лицето на дълбоката скръб на жената, до която се беше добрал с хитрост и дребни лъжи, въодушевлението му бързо започна да се изпарява. На негово място се появи друго, съвсем непознато усещане, което прогони стръвта към сензации.

Пръстите на госпожа Уишър се разплетоха и посочиха към масичката за четене в съседство.

— Доколкото мога да преценя, вие сте същият Смитбек, който пише за този вестник, нали?

Очите му проследиха жеста й и се спряха върху екземпляра на „Поуст“, сгънат на масичката. Той бавно кимна:

— Да.

Пръстите й отново се преплетоха в скута.

— Просто исках да съм сигурна. И каква е важната информация за смъртта на дъщеря ми? Не, замълчете. Няма съмнение, че и това е част от маскарада.

Нова продължителна пауза. Единственото му желание беше да стане и да се пръждосва по дяволите. Защо още се бави онзи Джордж, когото очаква опечалената майка?

— Как го правите? — попита тя.

— Кое?

— Как измисляте цялата тази помия? Едно брутално убийство очевидно не е достатъчно за хора като вас. Непременно държите да окаляте и паметта на жертвата, нали?

— Госпожо Уишър — мъчително преглътна репортерът. — Аз само…

— Като чете тази помия, човек остава с впечатлението, че Памела е била просто една богата и разглезена егоистка, която си е получила заслуженото. И хората, които държат вестника в ръцете си, почти се радват на убийството. Затова ви задавам този простичък въпрос: Как го правите?

— Обитателите на този град обръщат внимание само на това, което им натикаш под носа, госпожо Уишър — започна Смитбек, но веднага замълча. Жената насреща му очевидно щеше да приеме тривиалните оправдания с по-голям скептицизъм и от неговия.

— Вие не знаете абсолютно нищо за нея, господин Смитбек — промълви тя, леко изправяйки гръб. — Забелязвате само онова, което е на повърхността. Нищо друго не ви интересува.

— Не е така! — възкликна той с плам, от който сам се изненада. — Интересуват ме и много други неща. Много бих желал да опозная истинската Памела Уишър.

Жената го изгледа втренчено, след което стана, излезе от стаята и се върна с голяма фотография в рамка. На нея беше запечатано шестгодишно момиченце, което се люлееше на въжена люлка, окачена на клона на вековен дъб. Широката усмивка разкриваше липсата на две зъбчета, рокличката и плитчиците се развяваха на вятъра.

— Аз винаги ще помня тази Памела, господин Смитбек — тихо промълви домакинята. — А ако вие наистина проявявате интерес, публикувайте тази снимка. Не другата, на която я представяте като някакво безмозъчно същество. — Седна на мястото си и механично придърпа полата над коленете. — Баща й почина преди шест месеца и тъкмо беше започнала да се усмихва отново. Наесен трябваше да започне работа, но преди това искаше да се позабавлява. Нима това е престъпление?

— Работа? — вдигна очи Смитбек.

Жената замълча за момент, оглеждайки го в погребалния сумрак.

— Да, работа. В хоспис за болни от СПИН. Ако си бяхте направили труда да проучите, със сигурност щяхте да го узнаете.

Смитбек смутено преглътна.

— Това е истинската Памела — добави с потрепващ глас тя. — Мила, щедра, състрадателна, изпълнена с жизненост. За нея искам да напишете!

— Ще направя всичко, на което съм способен — промълви журналистът.

Мигът отлетя и мисис Уишър отново стана невъзмутима и далечна. Тя наклони леко глава и направи почти незабележимо движение с ръка. Смитбек разбра, че го отпраща. Измърмори някакви благодарности, прибра си касетофона и пое към асансьора с максималната приемлива бързина.

— И още нещо — настигна го гласът на госпожа Уишър, твърд както преди. Той се закова под рамката на двойната френската врата. — Не ми казват кога и защо е умряла. Не ми казват дори как е умряла. Но аз съм сигурна в едно — тя не е умряла напразно!

Изречени с пламенно убеждение, тези думи го накараха да се обърне.

— Преди малко споменахте, че хората в нашия град не обръщат внимание на нищо, което не им е навряно под носа. Значи трябва да направя точно това.

— Как?

Госпожа Уишър се облегна назад, лицето й потъна в сянката. Обзет от внезапна слабост, Смитбек прекоси входния вестибюл и натисна копчето на асансьора. Погледна детската фотография на Памела Уишър едва на улицата, примижал под ярката слънчева светлина. И внезапно си даде сметка, че току-що беше разговарял с една изключително достойна и заслужаваща уважение дама.

5

Металната врата в дъното на дългия коридор бе дискретно маркирана с неголеми букви в блоков шрифт: „Съдебна антропология“. Това бе музейната лаборатория за изследване на човешки останки, обзаведена по последна дума на науката и техниката. Марго завъртя топката, но с изненада установи, че е заключено. Странно. На това място беше изследвала какво ли не — от перуански мумии до предполагаеми косми от Йети. И тази врата винаги беше отключена. Протегна ръка да почука, но тя увисна във въздуха, защото в същия миг вратата се отвори.

Прекрачи прага и застина на място. Очакваше обичайното ярко осветление и оживената глъч на студенти и преподаватели, ала залата беше пуста, мрачна и странна. Подредените край стените обемисти електронни микроскопи, рентгени и апарати за електрофореза бяха утихнали. Плътна завеса покриваше огромния витраж с панорамна гледка към Сентрал Парк. Единственият източник на светлина беше силният прожектор, насочен към центъра на помещението, около който мърдаха неясни сенки.

Под яркия сноп се виждаше маса за дисекции, върху която лежеше нещо издължено, с цвят на слабо кафе. Редом с него имаше още един продълговат предмет, покрит с голям син найлон. Марго бавно си даде сметка, че на масата лежи човешки скелет, от който висяха сухожилия и късове полуразложена плът. Миризмата на гнилоч беше слаба, но съвсем осезаема.

Ключалката зад гърба й остро изщрака. Край нея се плъзна лейтенант Винсънт Дагоста, облечен в същия костюм, с който го беше запомнила от последното им съвместно разследване преди година и половина. Изглеждаше леко отслабнал. Цветът на костюма му беше същият като на скелета.

Марго изчака очите й да се нагодят към осветлението в залата и бавно огледа групата около масата. Вляво от лейтенанта стоеше видимо изнервен мъж, стиснал картонена чаша кафе в пухкавата си длан. До него стърчеше високата и кльощава фигура на Оливия Мериъм, наскоро назначената директорка на музея. В далечния край имаше още един човек, скрит изцяло в сянката.

— Благодаря, че се отзовахте, доктор Грийн — промърмори с бегла усмивка директорката и посочи с жест присъстващите около масата. — Тези господа се нуждаят от нашата помощ.

Тишината се проточи. Наруши я нетърпеливият глас на Дагоста:

— Достатъчно! Не можем да го чакаме повече. Живее чак в Мендхъм и снощи, когато му се обадих, никак не беше въодушевен от идеята да се разкарва дотук. — Очите му се плъзнаха по лицата на присъстващите: — Предполагам, че сте хвърлили едно око на сутрешния „Поуст“…

— Не — поклати глава директорката и придоби отвратен вид.

— В такъв случай ще си позволя да ви предложа известна информация… — Махна с ръка към скелета върху металната маса: — Представям ви Памела Уишър, дъщеря на Анет и покойния Хоръс Уишър. Без съмнение сте виждали снимката й, тя е разлепена из целия град. Изчезва в 3:00 през нощта срещу 23 май. До този момент е била в „Уайт Селър“ — един от сутеренните Клубове около южната част на Сентрал Парк. Отскочила да се обади по телефона и повече никой не я видял. Поне до вчера, когато открихме трупай — с липсващ череп — под моста „Хумболд“. Очевидно е попаднал там през страничен канал откъм западната част на Манхатън, най-вероятно по време на пороен дъжд.

Марго отново насочи вниманието си към останките върху масата. Виждала бе стотици скелети, но никой от тях не бе принадлежал на човек, когото познава или дори за когото е чувала. Ней се вярваше, че от красивата блондинка, чиято снимка беше разглеждала преди малко, е останала само тази купчина гадни кости.

— Заедно с останките на Памела Уишър намерихме и това — добави Дагоста и кимна към синия найлон. — До този момент, слава Богу, пресата знае, че е намерен втори скелет, но нищо повече. — Очите му се насочиха към неясните очертания на човека извън яркия лъч на прожектора. — Оставям по-нататъшните обяснения на главния патолог, доктор Саймън Брамбъл.

Човекът направи крачка напред и Марго видя слаб мъж на около шейсет и пет, с гола глава и старомодни рогови очила, зад които блестяха живи черни очи. Продълговатото му лице бе абсолютно безизразно.

— Ако се приближите още малко, със сигурност ще виждате по-добре — каза с подчертан дъблински акцент доктор Брамбъл и механично докосна устните си с пръст.

Групата неохотно се подчини. Патологът хвана края на синьото покривало и мълчаливо го дръпна.

Състоянието на втория обезглавен скелет беше идентично с това на първия. Но Марго моментално долови нещо необичайно, дъхът й спря. Очите й не се отделяха от странните удебелявания на долните крайници и чудатите изкривявания на повечето главни стави. Какво е това, по дяволите?

Някой почука на вратата.

— Слава Богу! — промърмори Дагоста и тръгна да отвори.

На прага се появи прочутият биолог еволюционист Уитни Кадулейдър Фрок — очакваният с нетърпение гост на лейтенант Дагоста. Инвалидната му количка със скърцане се насочи към масата, а притежателят й се втренчи в скелетите, без да удостои с внимание събралите се около тях. Интересът му бе насочен главно към втория. След бърз, но внимателен оглед той се облегна назад и механично отметна кичур бяла коса от челото си. Любезно кимна на Дагоста и директорката на музея, а когато забеляза Марго, лицето му се озари от радостна усмивка.

Тя му се усмихна в отговор и леко кимна. Не беше виждала Фрок от тържеството по случай пенсионирането му, въпреки че именно той беше научният ръководител на докторската й дисертация. Беше напуснал музея, за да се отдаде изцяло на писане, но вторият том на фундаменталния му научен труд „Частичната еволюция“ все още не беше видял бял свят.

Главният патолог удостои появата на научното светило само с бегъл поглед и спокойно продължи:

— А сега да огледаме повърхността на дългите кости и образуванията по гръбнака и ставите. Разбира се, без да пропускаме двадесетградусовото отклонение при завъртане на бедрените стави. Обърнете внимание на обстоятелството, че ребрата имат трапецовидно, а не нормалното призматично сечение. И накрая, искам да отбележите удебеляването на бедрените кости. Общо взето, аномалиите са доста на брой. Спирам се само на най-фрапиращите отклонения, а другите — надявам се, ще откриете и сами.

— Че как иначе — изсумтя Дагоста.

— Разбира се, аз нямах възможност за по-сериозен оглед — прочисти гърлото си Фрок. — Но все пак трябва да ви попитам дали допускате възможност за ДИСХ?

Главният патолог отново го погледна, този път по-внимателно.

— Интелигентен, но абсолютно неуместен въпрос — отбеляза той. — Доктор Фрок има предвид дифузна идиопатична скелетна хиперостоза — вид остър дегенеративен артрит. — Поклати глава в знак на категорично отрицание: — Всъщност не става въпрос и за остеомалация, макар че, ако не бяхме в двадесетия век, бих характеризирал случая като най-кошмарната проява на скорбут, описана някога. Преровихме цялата база медицински данни и не можахме да открием нищо, което поне отчасти да се приближава до подобна деформация.

Брамбъл плъзна длан по протежение на гръбначния стълб — леко и с обич.

— Едва снощи забелязахме и още една любопитна аномалия, обща и за двата скелета. Ще донесете ли стерео увеличителя, доктор Паделски?

Дебелият мъж в лабораторна престилка изчезна в полумрака и миг по-късно се появи с микроскоп, монтиран върху специална подвижна масичка. Ръцете му сръчно насочиха обектива към шийните прешлени на деформирания скелет, нагласиха настройките и се отдръпнаха.

— Моля, доктор Фрок — махна към апарата Брамбъл. Професорът приближи инвалидната количка и надникна в окулярите, макар и с известно усилие. В продължение на няколко минути остана проведен над скелета, след което мълчаливо оттегли количката си.

— Доктор Грийн? — подхвърли главният патолог. Марго пристъпи към прибора с неприятното усещане, че е обект на всеобщо внимание.

Отначало не видя нищо, после установи, че стереоувеличителят е фиксиран върху нещо, което прилича на шиен прешлен с няколко плитки драскотини по края. Към костта бе прилепнала някаква чужда материя с кафеникав цвят, смесена с парченца хрущял, мускулни влакна и мазно на вид топче.

Изправи се бавно, пронизана от страх при мисълта за онова, което бе оставило тези следи върху прешлена.

— Вашето мнение, доктор Грийн? — настойчиво попита патологът.

Марго въздъхна дълбоко, помълча малко и отговори:

— Ако трябва да гадая, бих казала, че това са следи от зъби.

Двамата с Фрок се спогледаха.

Сега вече знаеше, също като възрастния учен, защо всъщност е бил повикан професор Фрок.

Брамбъл изчака и останалите да се изредят пред увеличителя, след което мълчаливо го прехвърли над скелета на Памела Уишър, фиксирайки го над таза. Огледът се повтори в същата последователност — първо Фрок, после Марго. Не, грешка нямаше. Белезите бяха дълбоки и ясни, част от тях проникваха и в гръбначномозъчния канал.

— Лейтенант Дагоста съобщи, че скелетите са били довлечени през Западния страничен канал — каза Фрок и присви клепачи под ярката светлина.

— Точно така — кимна Дагоста.

— По време на последната буря.

— Такава е версията.

— Предполагам, че докато нашата двойка се е излежавала в канала, на гости са й дошли подивели кучета.

— Това е едната възможност — кимна Брамбъл. — Но трябва да подчертая, че да се оставят толкова дълбоки белези, е нужен натиск от порядъка на сто килограма на квадратен сантиметър. Не е ли малко множко за куче?

— Е, има и такива кучета — възрази Фрок. — Родезийският риджбек например.

— Или Баскервилското куче — иронично подхвърли Брамбъл.

Фрок се намръщи.

— Не съм убеден, че следите са оставени със силата, която посочихте.

— Алигатор? — предположи Дагоста.

Всички се обърнаха да го погледнат.

— Ами да, алигатор — предизвикателно повтори той. — Нали знаете, че има случаи току-що излюпени алигаторчета да попадат в тоалетните чинии, а порастват в каналите. — Очите му обходиха лицата на присъстващите. — Чел го бях някъде…

Ехидното хихикане на Брамбъл наруши тишината в залата.

— Като при всички влечуги, зъбите на алигатора са с конична форма — обясни той. — А белезите върху тези скелети са дело на малки и триъгълни зъби, характерни за кучешките зъби на бозайник.

— Кучешки, но не на куче? — вметна Фрок. — Нека не забравяме какво гласи принципът на бръснача на Окам2: вярна обикновено се оказва най-простата версия.

Брамбъл изви глава да го погледне.

— Известно ми е, че този принцип е на голяма почит във вашата област, професоре. В моята обаче, се придържаме повече към философията на Холмс: елиминирай всичко невъзможно, а това, което остане — колкото е невероятно да изглежда то, — трябва да е истината.

— И какъв е отговорът според тази философия? — озъби се Фрок.

— Засега не мога да дам обяснение.

Фрок се облегна в количката си.

— Вторият скелет е много интересен. Може би дори оправдава дългия ми път от Мендхъм. Но не забравяйте, че аз все пак съм пенсионер.

Марго се намръщи. Очакваше по-голям интерес и въодушевление от страна на професора, изправен пред подобна загадка. Дали пък и той, точно като нея, не си е спомнил събитията отпреди година и половина? Ако е така, вероятно се опъва нарочно. Спокойствието на пенсионерските години едва ли може да бъде осигурено от подобни спомени.

— Надявахме се на помощта ви при изследването на тези скелети, доктор Фрок — обади се Оливия Мериъм. — Музеят се съгласи да предостави лабораторията за нуждите на полицията именно поради особените обстоятелства около този случай. Готови сме незабавно да ви осигурим кабинет на петия етаж, плюс услугите на секретарка, които можете да ползвате докато ви е необходимо.

— Не се съмнявам, че градската морга също разполага с най-модерно оборудване — вдигна вежди Фрок. — Да не говорим за блестящите професионални качества на доктор Брамбъл.

— За блестящите професионални качества сте прав, доктор Фрок — отвърна Брамбъл. — Но за жалост дълбоко грешите относно модерното оборудване. Бюджетните ножици през последните няколко години ни поставиха далеч назад във времето. Пък и моргата е прекалено достъпна за обществеността, като имаме предвид характера на нашия случай. В момента сме обсадени от всички страни от репортери и телевизионни екипи. — Той замълча за миг. — И разбира се, не разполагаме с вашите специализирани знания.

— Благодаря — каза Фрок и посочи втория скелет. — Но искам да попитам — толкова ли е трудно да се установи самоличността на някой, който приживе е изглеждал като, хм, липсващото еволюционно звено?

— Повярвайте ми, направихме всичко възможно — отвърна Дагоста. — През последното денонощие изяснихме житието-битието на всеки изчезнал в района на трите близки щата. Нищо. Колкото до моето мнение, такъв изрод просто не може да е съществувал. Да не говорим за възможността да е изчезнал в Ню Йорк, та да го излапат в каналите.

Фрок сякаш не чу отговора на въпроса си. Главата му се отпусна връз гърдите и той застина така за няколко минути. Като се изключи нетърпеливото сумтене на доктор Брамбъл, лабораторията потъна в гробна тишина. Най-накрая Фрок се изправи, въздъхна дълбоко и кимна уморено.

— Добре. Мога да ви отделя седмица. Имам и други неща за уреждане в града. Предполагам, че ще получа съдействието на доктор Грийн, нали?

Едва сега Марго осъзна причините да е поканена на това тайно събиране. Всичко бе ясно. Радваше се на пълното доверие на Фрок. Двамата бяха разнищили тайната на музейните убийства. Вероятно са се сетили, че Фрок би работил единствено с нея.

— Момент, моля! — вдигна ръка тя. — Не мога да се заема с това!

Стреснатите погледи на присъстващите й дадоха да разбере, че думите й са прозвучали по-остро, отколкото би желала.

— Искам да кажа, че точно в този момент нямам време — заекна тя.

Фрок я погледна с разбиране. Той най-добре знаеше, че тази задача неизбежно ще събуди страховити спомени.

— Ще имам грижата да поговоря с доктор Хоторн — сви тънките си устни директор Мериъм. — Ще ви се отпусне колкото време е необходимо, за да помогнете на полицията.

Марго понечи да възрази, но веднага се отказа. Все още беше прекалено нова тук, за да си позволи лукса да протестира.

— Добре — леко се усмихна Брамбъл. — И аз ще се включа. Преди да се разделим, нека ви напомня, че случаят изисква строга секретност. Изтичането на информацията за обезглавения труп на Памела Уишър ни донесе достатъчно неприятности. Ако се разчуе, че нашата високопоставена гостенка е била нахапана след смъртта, а може би преди нея… — Гласът му заглъхна. Ръката му механично се плъзна по плешивото чело.

— Белезите не са ли причинени след настъпването на смъртта? — остро го погледна Фрок.

— Това е големият въпрос, доктор Фрок. Поне единият от въпросите. Кметът и началникът на полицията с нетърпение чакат отговора.

Професорът замълча и за всички стана ясно, че срещата е приключила. Хората се приготвиха да си вървят — главно за да се махнат от компанията на отвратителните кафеникави останки върху масата за дисекции.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо — подхвърли директорката, докато минаваше покрай Марго.

Доктор Брамбъл я огледа за последен път, стрелна Фрок и също тръгна към изхода.

Последен остана лейтенант Дагоста.

— Потърсете ме, в случай че пожелаете да поговорите с някого — рече той, понечи да добави още нещо, но после само кимна и излезе. Вратата хлопна зад гърба му и Марго остана в компанията на доктор Фрок, Памела Уишър и втория обезобразен скелет.

Фрок изпъна гръб в инвалидния стол.

— Марго, заключи, ако обичаш — нареди той, докато приближаваше количката си към масата. — Май ще трябва да се измиеш и да сложиш ръкавици, но преди това запали всички лампи.

Тя хвърли кос поглед към скелетите, след което се извърна към стария си професор.

— Нали не допускате, че всичко това може да е дело на…

Фрок рязко се завъртя. Червендалестото му лице бе изкривено в странна гримаса. Закова свиреп поглед в лицето й и поклати глава.

— Недей! Нека първо да се убедим.

Марго издържа погледа му, после кимна и се обърна към електрическото табло. Недоизказаното бе много по-обезпокоително от двата отвратителни скелета.

6

Смитбек прекоси задимената утроба на бар „Котешка лапа“ и хлътна в телефонната кабина с чаша в ръка. Напрегна взор да види цифрите и набра редакцията. Искаше да провери съобщенията си, които със сигурност бяха станали цял куп.

Никога не беше се съмнявал, че е сред най-добрите журналисти в Ню Йорк, дори най-добрият. Преди година и половина именно той направи достояние на света историята на Музейния звяр, при това без да прибягва до обичайните беззъби журналистически похвати. Защото беше там, в мрака на онази априлска нощ, редом с Дагоста и всички останали. Книгата, която се появи наскоро след събитията, го утвърди на поста криминален репортер на „Поуст“. А сега на дневен ред излезе случаят „Уишър“. Доста скоро наистина. Големите сензации се появяват значително по-нарядко, отколкото си бе мислил в началото. И винаги при силна конкуренция — като например онзи задник Брайс Хариман, криминалният репортер на „Таймс“, който неизменно се стремеше да му измъкне новината изпод носа. Но изиграе ли козовете си както трябва, от този храст би могъл да изскочи голям заек. Много голям.

Големият журналист знае как да се възползва от шанса, рече си той, докато унесено слушаше сигнала в слушалката. Например случаят „Уишър“. Майката на жертвата се оказа много властна жена, а той самият изпадна в конфузно положение. Развълнуван и дори покъртен, написа нов материал за днешния брой, в който нарече Памела Уишър „ангелът на Сентрал Парк“, а смъртта й обрисува с възможно най-трагичните краски. Но истинският удар бе обявената награда от 100 000 долара за достоверна информация, водеща към следите на убиеца. Идеята го осени, докато пишеше новата статия. Веднага я занесе заедно с почти готовия репортаж в кабинета на новия главен редактор Арнълд Мъри. Човекът остана възхитен и я одобри тутакси, без дори да си направи труда да я съгласува с издателя.

Джини, нещастната секретарка, се обади с възбуден глас, за да му съобщи за двадесетина обаждания по повод наградата — фалшиви до едно.

— Това ли е всичко? — обезсърчено попита Смитбек.

— Ами, дойде да те търси един, хм, доста странен посетител — въздъхна секретарката. Беше нисичка и мършава, живееше в един от бедните квартали и си падаше по Смитбек.

— Кой?

— Един смрадлив дрипльо. Боже, едва дишах от вонята му. И май беше дрогиран.

Дали оттук няма да изскочи зайчето, помисли си с нова възбуда репортерът.

— Какво искаше?

— Каза, че разполага с информация за убийството на Уишър, и поиска да се срещнете в мъжката тоалетна на гара „Пен“…

Смитбек едва не изпусна чашата си.

— В мъжката тоалетна? Майтапиш ли се?

— Точно така каза. Мислиш ли, че може да е обратен? — иронично додаде тя.

— Коя тоалетна?

Чу се шумолене на хартия.

— Записала съм си. В северния край, на долния етаж, точно откъм лявата страна на ескалатора за коловоз №12. В осем довечера.

— И каква информация по-точно има?

— Само това каза.

— Благодаря. — Той окачи слушалката и погледна часовника си. Осем без четвърт. Мъжката тоалетна на гара „Пен“? „Или съм превъртял, или съм в пълна безизходица, за да се хвана на тоя номер“, рече си.

Смитбек никога не бе влизал в тоалетната на гара „Пен“. Нито пък познаваше човек, който би го сторил. Отвори вратата и се озова в огромно горещо помещение, вонящо на урина и престояли диарични изпражнения. „По-скоро ще си подмокря гащите, отколкото да пикая на гара «Пен»“, мрачно въздъхна той.

Беше закъснял с около пет минути. Дано вече да се е измел, с надежда си помисли. Разбира се, ако въобще се е появявал. Понечи да се върне обратно, но в този миг дочу дрезгав глас:

— Уилям Смитбек?

— А? — стресна се репортерът и трескаво се озърна. Едва тогава забеляза краката, които се виждаха под вратата на последната кабинка. Тя се отвори веднага и мършав човечец колебливо тръгна към него. Издълженото му лице беше доста мърляво, косата разчорлена, а цветът на дрехите му беше скрит под дебел слой мръсотия. Раздвоената брада стигаше чак до пъпа му, а самият пъп надничаше през съдраната риза.

— Уилям Смитбек? — повтори мъжът и закова мътен поглед в лицето му.

— Че кой друг?

Непознатият мълчаливо се обърна и тръгна към дъното на тоалетната. Спря пред отворената последна кабина и застина в очакване.

— Имал си някаква информация за мен — подхвърли Смитбек.

— Ела — рече дрипльото и махна към кабината.

— Дори не си го помисляй! — отсече Смитбек. — Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го тук. Никакви кабини, мой човек.

Мъжът повтори жеста си.

— Само оттук се минава — поясни и отново посочи кабината.

— Закъде?

— За надолу.

Смитбек приближи и предпазливо надникна. Онзи вече беше вътре, приведен над голям метален капак зад тоалетната чиния, прикриващ дупка с назъбени краища в мръсните плочки.

— Вътре ли? — попита Смитбек.

Мъжът кимна.

— Къде води това?

— Долу — отвърна мъжът.

— Дума да не става! — заяви Смитбек и понечи да се върне назад.

Мъжът задържа погледа му.

— Трябва да те заведа при Мефисто — проговори той. — Той иска да ти каже нещо за убийството на момичето. Знае важни неща.

— Не ме будалкай!

Мъжът продължи да го гледа втренчено.

— Можеш да ми се довериш — каза простодушно той.

И Смитбек му повярва, въпреки дрипите и мътния поглед.

— Какви неща?

— Мефисто ще ти обясни.

— Кой е тоя Мефисто?

— Нашият водач — сви рамене клошарят, сякаш това изчерпваше всичко.

— Нашият?

— На колонията по Маршрут 666.

Смитбек моментално забрави страховете си. Организирана подземна колония? Това само по себе си е сензация. А ако този Мефисто наистина знае нещо за убийството на Уишър…

— Къде точно се намира тази колония по Маршрут 666?

— Не мога да ти кажа. Но ще ти покажа пътя.

— Как ти е името? — попита Смитбек.

— Викат ми Скаута — отвърна мъжът с искрица гордост в очите.

— Виж какво, Скаут — започна Смитбек. — Имам желание да те последвам, но няма да пълзя из разни дупки. Всичко може да ми се случи — я капан, я някой нож в ребрата…

— Аз ще те пазя! — енергично тръсна глава клошарят. — Всички знаят, че съм дясната ръка на Мефисто. Ще бъдеш в безопасност.

Смитбек втренчено го огледа. Гуреливи очи, сополив нос, сплъстена брада на шаман. Вид, който говореше, че е безпаричен бездомник, но въпреки това си беше направил труда да се появи в нюзрума на „Поуст“.

Пред очите му изплува самодоволната физиономия на Брайс Хариман, която се удължава от крясъците на отговорния редактор в „Таймс“, вбесен от факта, че мръсникът Смитбек бе успял пръв да докопа сензационната новина.

И тази картина му хареса.

Скаута дръпна металния капак и го задържа встрани, докато Смитбек се напъхваше в дупката. След като и двамата минаха, клошарят внимателно го нагласи на мястото му, подпирайки го с тухли.

Озоваха се в дълъг и тесен тунел. Водопроводните тръби над главите им приличаха на дебели сиви вени. Таванът бе нисък, но не чак толкова, че мъж с ръста на Смитбек да не може да върви изправен. През решетките, разположени през тридесетина метра, проникваше разсеяна светлина от уличните лампи.

Смитбек тръгна след прегърбената фигура на водача си. От време на време прогърмяваше невидима композиция на подземната железница — тътен, който се възприемаше повече с тяло, отколкото със слух.

Безкрайният тунел водеше на север. След десетина-петнадесет минути в душата му нахлу тревога.

— Хей, къде отиваме? — попита той.

— Мефисто обича да държи входовете в тайна.

Смитбек кимна и внимателно заобиколи подут кучешки труп. Вероятно тунелджиите с право изпитваха известна параноя, но всяко нещо си имаше граници. По приблизителната му преценка вече се намираха някъде под Сентрал Парк.

Тунелът леко зави надясно. В бетонната стена се появи редица стоманени врати. Над главите им минаваше дебела тръба, от която капеше вода. На изолацията личеше полуизтрит надпис:

Скаута измъкна ключ изпод дрипите си и го пъхна в бравата на най-близката врата.

— Откъде го имаш? — полюбопитства Смитбек.

— Сред нас се срещат всякакви таланти — подсмихна се човекът, отвори и му кимна да влезе. Вратата хлопна. Озоваха се в непрогледен мрак. Слабата светлина от решетките в тунела все пак действаше успокоително, но тук…

— Нямаш ли фенерче? — заекна Смитбек.

Водачът му драсна клечка кибрит. Пред краката им се появиха бетонни стъпала, спускащи се стръмно надолу.

Светлинката примигна и угасна.

— Доволен ли си? — попита онзи.

— Не съм! Запали друга.

— Щом стане нужда.

Смитбек тръгна напред, опирайки се на влажната стена. Стори му се, че слизат цяла вечност. Скаута драсна нова клечка. Бяха се озовали в огромен железопътен тунел. Релсите мътно проблясваха на мъждивата светлина.

— Къде сме? — попита репортерът.

— Линия 100. Ниво минус две.

— Стигнахме ли?

Пламъчето примигна и отново се възцари мрак.

— Върви подире ми. Кажа ли „стоп“, спираш веднага.

Поеха по релсите. В душата на журналиста отново потрепна паниката. Краката му непрекъснато се препъваха в траверсите.

— Стоп! — разнесе се гласът. Поредната клечка кибрит направи жалък опит да прогони мрака. — Виждаш ли това? — Скаута посочи лъскава метална греда, боядисана в жълто. — Гледай да не стъпиш отгоре, защото е под напрежение.

Клечката угасна. Крачките на клошаря започнаха да се отдалечават.

— Хей, запали пак! — провикна се Смитбек.

Пламъчето послушно се появи, позволявайки му да прекрачи жълтата релса.

— Има ли още такива?

— Да — отвърна водачът му. — Ще ти ги показвам.

— Господи! — въздъхна Смитбек. — А какво ще стане, ако човек случайно стъпи отгоре?

— Ще изгори — спокойно съобщи гласът. — Ръце, крака, глава — всичко става на въглен. Не е за предпочитане да ги настъпваш.

Новата клечка кибрит му позволи да види поредната жълта релса. Смитбек пъргаво я прескочи, а Скаута махна с ръка към Зазидана в стената врата, в основата на която зееше дупка около метър на метър.

— Ще влезем там — поясни дребният мъж.

Смитбек пристъпи към дупката и спря. В лицето го блъсна горещ въздух, напоен с отвратителна миризма. Стомахът му се преобърна. За миг му се стори, че долавя и мирис на горящо дърво.

— Там ли? — изненадано повтори той. — Пак ли ще лазим по корем?

Но спътникът му вече се провираше в дупката.

— Аз съм дотук! — изнервено викна журналистът и клекна пред отвора. — Ако твоят Мефисто иска да говори с мен, ще го чакам тук!

Последва тишина, а после гласът на Скаута глухо се обади:

— Мефисто никога не се качва по-нагоре от трето ниво.

— Днес ще трябва да направи изключение! — отсече с фалшива самоувереност Смитбек. Изведнъж си даде сметка, че е попаднал в абсурдна ситуация и в момента е в пълната власт на непознатия скитник. В тая тъмница беше изключено да открие пътя назад.

Тишината се проточи.

— Хей, тук ли си?

— Стой там и чакай — отзова се гласът.

— Къде отиваш? Поне ми дай кибрита!

В следващия миг нещо докосна коляното му и той подскочи от изненада. Оказа се мръсната ръка на Скаута, показала се от дупката.

— Само толкова ли? — зяпна Смитбек, опипал трите клечки върху дланта си.

— Толкова — отвърна някъде отдалеч гласът. Каза и още нещо, но то се разми от разстоянието.

Настъпи дълбока тишина. Репортерът опря гръб на стената и бавно приклекна с клечките в ръка. Вече се проклинаше за глупостта си да тръгне с тоя тип. Никоя новина не заслужава това, помисли си. Как ще се върне само с три клечки? Затвори очи и направи опит да извика в съзнанието си маршрута, по който бяха стигнали дотук. В крайна сметка се отказа, осъзнал, че трите клечки кибрит няма да стигнат само за релсите под напрежение.

Не след дълго се изправи, усетил протеста на коленете си. Насочи поглед към тъмния тунел и наостри слух. Мракът беше толкова непрогледен, че започнаха да му се привиждат разни неща. Тръсна глава и направи опит да успокои дишането си. Времето сякаш спря. Каква лудост, Господи! Ако можеше да…

— Ей, драскачът! — обади се някакъв призрачен глас от другата страна на дупката.

— Какво? — стреснато подскочи Смитбек.

— Нали ти си драскачът Уилям Смитбек?

Дрезгав и тих, гласът сякаш идваше направо от преизподнята.

— Да, да, аз съм! Бил Смитбек. — Избъбри го припряно и притеснено, сякаш разговаряше с дух. — А ти кой си?

— Мефисто — отвърна гласът със зловещо съскане.

— Защо се забави толкова? — нервно попита Смитбек и се наведе към отвора в зазиданата арка.

— Далече е.

Репортерът замълча, опитвайки да си представи откъде е изпълзял собственикът на безплътния глас оттатък стената.

— Няма ли да се качиш? — попита той.

— Не! Направих го специално заради теб, драскачо! От пет години насам не съм се качвал толкова високо.

— И защо? — попита Смитбек, опитвайки се да открие копчето на репортерския магнетофон.

— Защото това е моето царство. Аз съм господар на всичко, което виждаш наоколо.

— Нищо не виждам.

През дупката долетя кратък и сух смях.

— Грешиш! Виждаш мрака. Той е моето царство. Над главата ти профучават влакове. Обитателите на повърхността се щурат насам-натам в гонене на безсмислените си задачи. Но територията под Сентрал Парк: Маршрут 666, пътят „Хо Ши Мин“3, Крепостта — всичко това е мое.

Смитбек се замисли. Нищо не разбираше, ако не се брои иронията на наименованието „Маршрут 666“.

— Какъв път „Хо Ши Мин“?

— Няма значение — просъска гласът. — Сега са под моя закрила. Едно време познавахме „Хо Ши Мин“ като петте си пръста. Биехме се в оная цинична война, трепехме един невинен, изостанал народ. А после ни заклеймиха. Бяхме принудени да се оттеглим тук, в доброволно заточение. Дишаме, мърсуваме, мрем. И искаме само едно — да ни оставят на мира.

Смитбек опипа касетофона с надежда, че записва всичко това. Беше чувал за отделни случаи на доброволно оттегляне в градските катакомби, но цяло едно общество…

— Значи всичките ти поданици са бездомници? — попита той.

Последва мълчание.

— Тази дума не ни харесва, драскачо. Ние имаме дом и ако не беше такъв страхопъзльо, щях да ти го покажа. Имаме си всичко. Тръбите ни доставят вода за готвене и лична хигиена, от жиците получаваме ток. Дреболиите, които не ни достигат, ни ги носят нашите пратеници от повърхността. В Крепостта си имаме дори медицинска сестра и учител.

Някои други подземни райони, като например жп депото в Западен Манхатън, са диви и опасни, но тук живеем с достойнство.

— Учител? Искаш да кажеш, че там долу имате и деца?

— Много си загубен. Мнозина са тук, защото имат деца, а безчовечната държавна машина иска да им ги отнеме и предаде на приемни родители. Затова те избират моя тъмен, но топъл свят, а не света на отчаянието, в който живеят всички като теб, драскачо.

— Защо ме наричаш така?

През дупката отново долетя сухия саркастичен смях.

— Че как да те наричам? Ти си Уилям Смитбек — драскач по вестниците!

— Да, но…

— Ерудицията ти е доста ограничена за журналист. Прочети малко свястна литература, преди да говориш с мен.

Смитбек започна да осъзнава, че този човек е нещо много повече, отколкото би могъл да предположи.

— Кой си ти всъщност? — попита. — Имам предвид истинското ти име.

Последва нова тишина.

— То остана горе, заедно с всичко останало — изсъска призрачният глас. — Сега съм Мефисто. Избягвай да задаваш подобни въпроси — нито на мен, нито на другите тук.

— Извинявай — смутено преглътна репортерът.

— Доведоха те по друга работа! — гневно отсече Мефисто, очевидно ядосан от насоката на разговора.

— Убийството на Уишър? — нетърпеливо подхвърли Смитбек.

— Във вестника пишеш, че двата скелета са обезглавени. Извиках те да ти кажа, че това е най-малкият им проблем. — Гласът се задави в дрезгав, нерадостен смях.

— Какво искаш да кажеш? Кой е убиецът?

— Бръчкавите! — просъска Мефисто. — Същите, които нападат и моите хора!

— Бръчкавите? — в недоумение повтори Смитбек.

— Мълчи и слушай, драскачо! Казах ти, че моето царство е царство на спокойствието. И допреди година наистина беше така. Но сега сме обект на постоянни нападения. Изчезва всеки, който дръзне да прекрачи границите. Убит по най-ужасяващ начин. Хората се страхуват. Моите куриери многократно алармираха полицията. Пфу! — Звукът определено беше произведен от презрителна храчка. — Това не е полиция, а корумпирана машина за охрана на едно морално банкрутирало общество! За нея ние сме боклуци, които трябва да бъдат бити и унищожавани, животът ни няма никаква цена! Знаеш ли колко от нашите вече загинаха? Дембо, Хектор, Ани Черната, Старшията и много други. Но когато откъснат главата на едно лъскаво създание в копринена рокля, целият град полудява!

Смитбек механично навлажни устните си, изпадайки в дълбоко недоумение от чутото.

— Какво точно имаш предвид, като казваш, че ви нападат? — попита той.

Мефисто замълча.

— Нападат ни отвън — прошепна най-сетне той.

— Отвън ли? — объркано повтори Смитбек. — Искаш да кажеш, извън границите на това тук? — Очите му опипаха мрака.

— Не. Извън Маршрут 666 и Крепостта — долетя отговорът. — Има едно друго място, което всички отбягват. Преди година се разнесе слух, че вече са го населили. После започнаха убийствата и отвличанията. Изпратихме съгледвачи, но повечето жертви така и не бяха открити. Онези, които успяхме да намерим, бяха обезглавени, с наръфана плът.

— Чакай малко — прекъсна го Смитбек. — Наръфана плът? Нима твърдиш, че тук долу живеят канибали, които режат глави и ядат хора? — Тоя явно е побъркан, мрачно си помисли. Тревожеше се как ще се измъкне навън.

— Не ми харесва съмнението в гласа ти, драскачо — отвърна Мефисто. — Точно това имам предвид. Скаут!

— Да? — обади се един глас на сантиметри от ухото на Смитбек, който подскочи и изцвили от изненада.

— Господи! Откъде изскочи тоя?

— Неведоми са пътищата из моето царство — долетя отговорът на Мефисто. — А животът в тази прекрасна тъмнина изостря зрението.

— Виж какво — смутено преглътна Смитбек. — Не че не ти вярвам, но…

— Млъквай! — отсече Мефисто. — Стига сме дрънкали. Скаут, върни го горе.

— А наградата? — изненадано попита Смитбек. — Нали заради нея ме извика тук?

— Ти да не си глух? — изрече съскащият глас. — Твоите пари не ми вършат работа. Интересува ме единствено безопасността на моя народ. Върни се в твоя свят, напиши си статията. Кажи на онези горе, какво си чул от мен. Те трябва да знаят, че убиецът на Памела Уишър убива и моите хора. Трябва да го спрем!

Безплътният глас започна да заглъхва.

— Ако не ти повярват, ще потърсим друг начин да ги стреснем! — долетя някъде отдалече, натежал от заплаха.

— Но аз… — заекна Смитбек.

— Мефисто си отиде — промърмори Скаута и докосна рамото му. — Хайде, ела. Ще те върна горе.

7

Лейтенант Дагоста седеше в малкия офис със стъклени стени, опипваше пурата в джобчето на ризата си и намръщено фиксираше купчината протоколи от претърсването на канала „Хумболд“. Вместо очакваното бързо приключване на случая на главата му се бяха тръснали два нови, при това пълни с неизвестност. И както обикновено, никой не бе видял или чул каквото и да било. Смазан от мъка, приятелят на жертвата не чинеше пукната пара за свидетел. Бащата беше покойник, а майката живееше в дълбока изолация и отказваше да сътрудничи. Случаят „Памела Уишър“ все повече заприличваше на буре с нитроглицерин, мрачно въздъхна той.

Погледът му се отмести от протоколите към табелата „Пушенето забранено“, окачена точно на неговата врата, бръчката между веждите стана по-дълбока. От една седмица насам участъкът беше нацвъкан с подобни табели.

Измъкна пурата и разкъса целофана. Слава Богу, че още не са измислили някой закон и против дъвченето на тютюн. Заби критичен поглед в бандерола на пурата, после бавно я завъртя между пръстите си. И накрая я захапа.

В следващия миг замръзна, пусна една сочна ругатня и издърпа чекмеджето на бюрото. Изрови клечка кибрит и я драсна в подметката си. Пламъчето докосна върха на пурата. Дагоста доволно се облегна назад, изпусна дима през ноздрите си и заслуша тихото припукване на горящия тютюн.

Блаженството му бе нарушено от резкия звън на телефона.

— Да? — промърмори в слушалката той.

Нима вече са се оплакали? Току-що бе запалил, по дяволите!

Беше рецепционистката.

— Сержант Хейуърд желае да разговаря с вас, лейтенант — съобщи тя.

Дагоста изсумтя и изправи гръб.

— Кой?

— Сержант Хейуърд. Твърди, че се явява по ваша заповед.

— Никакъв сержант Хейуърд не ми е притрябвал…

Миг по-късно в рамката на вратата се изправи жена в униформа и Дагоста механично я огледа: миньонче, стройна фигура, едър бюст, гарвановочерна коса и бледа кожа.

— Лейтенант Дагоста? — попита с изненадващо дълбок контраалт новодошлата.

— Аз съм — кимна той. — Заповядайте, седнете. — Изчака жената да се настани на стола и добави: — Не си спомням да съм заповядвал появата ви, сержант.

— Не сте — охотно се съгласи Хейуърд. — Но бях сигурна, че рано или късно ще го направите.

Дагоста спокойно дръпна от пурата и се облегна в стола. Реши да я изслуша и да я отпрати. Не беше привърженик на строгата субординация, но и той, като повечето старши офицери в полицията, не обичаше да го безпокоят за щяло и нещяло. Дано не се окаже, че мадамата е станала обект на посегателство от страна на подчинените му. Защото моментът никак не беше подходящ за вътрешно разследване на сексуален тормоз.

— Става въпрос за труповете, които извадихте от Клоаката — започна Хейуърд.

— Какво за тях? — подозрително я изгледа Дагоста. Разследването би трябвало да се държи в пълна тайна.

— Преди реорганизацията работех в транспортна полиция — поясни Хейуърд. — И до ден днешен патрулирам в западните райони и прибираме бездомниците от гара „Пен“. Познавам добре Адската кухня, депото и…

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Дагоста. — Вие се занимавате с прочистване?!

Хейърд замръзна на стола си, а той разбра, че е изтърсил нещо крайно неуместно. Настъпи неловко мълчание.

— Не обичаме този термин, лейтенант — обади се най-накрая тя.

— Все пак сме в моя кабинет — сви рамене Дагоста, решил, че е положил достатъчно усилия да предразположи неканената гостенка.

Хейуърд го фиксира известно време. Добронамереността бързо се топеше в кафявите й очи.

— Добре, ясно — изпусна въздуха от гърдите си тя. — Но в момента, в който чух за тези скелети, нещо ми просветна. Спомних си няколко случая на убийства сред къртиците.

— Къртици?

— Хората от тунелите, разбира се — снизходително го погледна тя и с удоволствие отбеляза раздразнението на Дагоста. — Бездомници, които живеят в подземията. А после попаднах и на един материал в „Поуст“. За Мефисто.

Дагоста се намръщи. Решиш ли да влошиш някоя гадна ситуация, обърни се към вампира Бил Смитбек, който се храни със скандали. Едно време бяха близки, почти приятели. Но откакто се залови с разследване на тежки престъпления, репортерът стана нетърпим. Непрекъснато го натискаше за вътрешна информация, без да обръща внимание на твърдия отказ.

— Средната продължителност на живота при бездомниците е изключително ниска — каза Хейуърд. — Живеят по-малко и от къртиците. Но репортерът е прав. Напоследък станаха няколко изключително жестоки убийства. Липсващи глави, обезобразени трупове. Това ме накара да дойда тук… — Замълча, размърда се в стола и го погледна с бистрите си кафяви очи: — Но може би съм сбъркала…

Дагоста се направи, че не забелязва намека.

— За какъв брой убийства говорим, Хейуърд? — попита той. — Две? Три?

Жената замълча за миг, после поклати глава:

— По-скоро за пет-шест.

Пурата застина в ръката на Дагоста.

— Пет-шест?

— Да. Прегледах сводките, преди да тръгна насам. За последните четири месеца са регистрирани седем убийства при къртиците, всичките извършени по аналогичен начин.

— Нека си изясним нещата, сержант — свали пурата си Дагоста. — Твърдите, че някъде из катакомбите на Ню Йорк се вихри подземният Джак Изкормвача, но никой не си мърда пръста, така ли?

— Само предполагам — контрира Хейуърд. — И не се заяждайте, защото това не са мои убийства.

— Защо в такъв случай не тръгнахте по каналния ред? Защо не докладвахте на прекия си началник, а идвате при мен?

— Вече докладвах на капитан Уокси. Познавате ли го?

Всички познаваха Джак Уокси — най-дебелия и мързелив полицейски началник в града. Беше се докопал до поста си благодарение на една безкрайно проста, но сигурна тактика: да не върши нищо и да не засяга ничии интереси. Преди малко повече от година самият Дагоста беше предложен за повишение в знак на лична благодарност от страна на кмета. Но капитанските пагони му се разминаха, защото кметът Харпър изгуби изборите, а заместникът му прокара програма за намаляване на данъците и свиване на общинските разходи. След неизбежната суматоха в главното полицейско управление Уокси изведнъж беше повишен в чин капитан и получи самостоятелен участък, а Дагоста бе забравен. Такива ми ти работи…

Хейуърд кръстоса крака.

— Убийствата при къртиците не приличат на тези от повърхността — продължи тя. — Повечето трупове потъват вдън земя. А ако случайно ги открием, те вече са оглозгани от плъхове и бездомни кучета. По тази причина ги пишем в графата Джон Доу4 и забравяме за тях.

Дори когато са в сравнително добро състояние, тяхната идентификация е изключително трудна, защото, както може би се досещате, къртиците мълчат като мумии.

— И Джак Уокси просто ги прехвърля в архива, така ли?

— Изобщо не му пука за клетите хорица — намръщи се Хейуърд.

Дагоста замълча и я огледа. Защо дъртият дебеланко Уокси е назначил в екипа за прочистване тази дребна жена, която няма дори метър и шейсет? Отговорът на този въпрос дойде след повторен оглед на тънката талия, млечнобялата кожа и кафявите очи.

— Хубаво, сержант — въздъхна най-сетне той. — Ще захапя кукичката. Дайте ми някакви изходни данни.

— Само с първоначални разполагам — кимна тя.

Дагоста установи, че пурата му беше угаснала. Дръпна чекмеджето и започна да рови за нова кибритена клечка.

— Къде са открити труповете?

— На различни места — отвърна Хейуърд и му подаде компютърната разпечатка, която извади от джоба си.

Зает да пали пурата си, Дагоста й хвърли кос поглед.

— Първият е открит на 30 април, на Петдесет и осма улица — Запад, номер 624.

В абонатната на парното, която има връзка с някогашното обръщало на метрото. По тази причина случаят е прехвърлен към транспортната…

Дагоста кимна и отново погледна разпечатката.

— Следващият е намерен на 7 май на станцията РТЦ на околовръстната линия. Третият — на 20 май в район В — 4, коловоз 22, километричен белег 1.2. Къде, по дяволите, е това?

— Глуха линия за стоянка на товарни композиции, използвана някога за връзка с подземното депо в западния район. Къртиците пробиват стените, за да проникнат в някои от тези тунели.

Дагоста слушаше и се наслаждаваше на своята пура. Преди година, когато чу за предстоящото си повишение, той заряза „Гарсиа и Вегас“ и мина на „Дънхил“. А след като се размина с повишението, просто не намери сили да се върне към старата марка. Вдигна глава и срещна безстрастния поглед на Хейуърд. Тая много я бива да демонстрира респект към по-старшите, въздъхна той. Но от поведението й се излъчваше самочувствие и авторитет, които нямаха нищо общо с дребната й фигура. А вероятно притежаваше кураж и упоритост, ако се съди по начина на появяването й тук. Прониза го съжаление за несполучливото начало на разговора.

— Посещението ви май не се връзва с установената процедура — подхвърли той. — Но въпреки това оценявам високо усилията ви.

Хейуърд кимна почти незабележимо, сякаш отбеляза комплимента за сведение, без да го приема.

— Не ми се ще да иззема случаи, които попадат под юрисдикцията на капитан Уокси — продължи Дагоста. — Но ако имат връзка с моето разследване, няма как да ги оставя без внимание. Предполагам, че вече сте наясно с този факт. Предлагам да забравим за вашето идване.

Хейуърд отново кимна.

— Ще звънна на Уокси, за да му разкажа за личните си „разкрития“, а след това ще предложа заедно да поразгледаме някои забележителности.

— Това няма да му хареса. За него гледката от прозореца на участъка е единствената забележителност.

— Е, мисля, че ще приеме. Все пак не върви да си седи на задника, докато колега от друг участък му върши работата. Особено ако изскочи нещо голямо. Защото присъствието на сериен убиец в средите на бездомниците може да се превърне в сериозен проблем. Та затова ще се поразходим. Само тримката. Без да безпокоим голямото началство.

— Неразумно и опасно предложение! — сбърчи вежди Хейуърд. — Това не е наша, а тяхна територия, лейтенант. Нещата не са такива, каквито си ги представяте. Изобщо не става въпрос за банда дрипльовци, а за доста радикално настроена общност. Долу има ветерани от Виетнам, бивши затворници, членове на революционни формации, нарушители на условията за предсрочно освобождаване. Мразят ченгетата и в червата. За да стигнем до тях, ще ни трябва цял охранителен взвод.

Дагоста започваше да се дразни от непочтителното й поведение.

— Не говорим за десанта в Нормандия, Хейуърд! — намръщено я изгледа той. — Става въпрос за една кротка разходка, нищо повече. Дискретно опипване, което ще се превърне в официално разследване само при наличието на неоспорими факти.

Жената замълча.

— И още нещо, Хейуърд. Ако чуя от трети лица за малкото ни рандеву, ще знам кого да обвинявам!

Хейуърд стана и изпъна тъмносиния униформен панталон.

— Разбрано.

— Да се надяваме — промърмори Дагоста, изправи се и пусна гъст облак дим към табелката, която забраняваше пушенето. Посетителката погледна пурата със смесица от неодобрение и презрение. — Искате ли една? — иронично подхвърли той и бръкна в джобчето си.

За първи път устните на жената помръднаха в нещо като усмивка.

— Не, но все пак благодаря. Все още не мога да забравя вуйчо си…

— Какво му се е случило?

— Рак на устните. Изрязаха му и двете.

След тези думи жената се завъртя на пети и бързо напусна кабинета. Дагоста не си направи труда да я изпрати, но пурата изведнъж му загорча.

8

Той седеше в притаения мрак, без да помръдва. Макар помещението да бе лишено от светлина, погледът му шареше от една върху друга повърхност, като се задържаше с любов върху всеки срещнат предмет. Още не бе свикнал с новото положение. Можеше да си седи така с часове, потънал в насладата на собствените си изострени усещания.

Затвори очи и се заслуша в далечните шумове на града. Постепенно успя да извлече от общия фон отделни разговори, като отделяше по-близките и по-високите от по-далечните, водени през много стаи, а може би и етажи от неговото място. После и те на свой ред отпаднаха от съсредоточеното му внимание и сега вече чуваше немощните писъци и мекия шум от крачетата на мишките, забързани в изпълнение на собствените си загадъчни задачи между тези стени. На моменти му се струваше, че чува звука на самата земя, как се върти и кипи, бинтована в своята атмосфера.

След това — не можеше да каже, колко точно след това — гладът се появи отново. Не точно глад, но усещане за някаква липса: остър копнеж, който не можеше да определи. Никога не го оставяше да се засили.

Стана рязко и тръгна със сигурни стъпки през мрака на лабораторията. Включи една от газовите горелки край отсрещната стена, щракна със запалката и нагласи ретортата с дестилирана вода. Докато я чакаше да се затопли, бръкна в тайния джоб под хастара на сакото си и извади малка метална капсула. Развинти капачката и изсипа съдържанието й в ретортата. При достатъчно светлина би могъл да се види и цветът — блед нефрит. Веществото започна да потъмнява заедно с покачването на температурата и бавно се плъзна надолу. Не след дълго водата закипя.

Изключи газта и изля течността в огнеупорна стъкленица. Това бе мигът, в който отварата се обхваща с длани, съзнанието се освобождава, извършват се ритуалните движения, а галещите изпарения се издигат и пълнят ноздрите. Но той никога не успяваше да изчака. За пореден път усети как изгаря небцето си, отпивайки от врялата течност. Усмихна се. Никога не се придържаше към правилата, които изискваше другите да спазват. Усещането за празнота се стопи още преди да се върне на мястото си. Вместо него се появи бавно затопляне, плъзнало се от върховете на пръстите към вътрешността на тялото. Постепенно придоби усещането, че целият гори. Обзе го чувство за щастие и безгранична власт. Сетивата му се изостриха до крайност. Стори му се, че вижда абсолютно всичко в непрогледния мрак. Пред очите му изплува огромният, вечно буден Манхатън, обзет от обичайното оживление: от коктейлната зала на седемдесетия етаж в центъра „Рокфелер“ до гладното скимтене на собствените му деца там долу — в тайни и забравени от Бога мрачни пещери.

Гладът им ставаше все по-остър. Не след дълго дори церемонията нямаше да ги удържи.

Но тогава нямаше да има нужда от нея.

Тъмнината изглеждаше до болка прозрачна и той затвори очи, заслушан в шума от потоците кръв през естествените проходи на вътрешното ухо. Щеше да остави клепачите спуснати, докато настъпи кулминацията на това усещане, а после яркото сребристо сияние щеше да си отиде. „Гланц“ е точната дума, доволно въздъхна той. Браво на този, който я е намерил.

Скоро — прекалено скоро — пищните цветове започнаха да избледняват. Но усещането за сила остана в мускулите и ставите да напомня в какво се бе превърнал. Да можеха сега да го видят някогашните му колеги. Тогава всичко щеше да им се изясни.

Изправи се почти със съжаление, че трябва да напусне това свързано с толкова голямо удоволствие място. Но работата не чака.

Предстоеше усилна нощ.

9

Марго приближи вратата и с погнуса установи, че си е все така мръсна, каквато е била винаги. Дори при традиционната за всички музеи търпимост към праха и мръсотията, входът на лабораторията по физическа антропология — популярна сред персонала като Стаята на скелетите, беше невъобразимо мърляв. Не е мит най-малко от миналия век, помисли си тя. Топката на бравата и пространството около нея лъщяха от дебел мазен слой. Понечи да отвори сака и да потърси салфетка, но после сграбчи топката и рязко я завъртя.

Осветлението беше мижаво, както винаги. Марго насочи очи към металните стелажи, които се издигаха от пода до тавана. Върху всеки от рафтовете лежеше човешки скелет, цял или на части. Повечето принадлежаха на туземни представители от Африка и двете Америки, но в момента Марго се интересуваше от сбирката за медицински, а не за антропологически изследвания. Доктор Фрок предложи да започнат със скелетите на хора с тежки костни малформации, допускайки възможността боледувалите от акромегалия или синдрома на Протей5 да хвърлят известна светлина върху състоянието на оня обезобразен скелет, който ги чакаше в лабораторията по съдебна антропология.

Въздъхна и тръгна между стелажите. Предстоящата среща нямаше да бъде от приятните. Шефът на лабораторията Сай Хагедорн беше почти на възрастта на подопечните си скелети, и също толкова изсъхнал. Той, заедно с портиерката на задния вход Кърли и Емълайн Спраг от отдел „Биология на безгръбначните“, бяха последните представители на старата гвардия. Вероятно по тази причина Сай упорито отказваше да модернизира каталожната си система, въпреки цялостната компютризация на музея и супермодерната лаборатория зад вратата в съседство. Назначен на работа тук, някогашният й колега Грег Кавакита се превърна в обект на изпепеляващо презрение от страна на Хагедорн само защото използваше лаптоп. В отговор той му лепна прякора Стъмпи, но само Марго и още неколцина дипломанти на Фрок бяха наясно, че това прозвище няма нищо общо с дребната фигура на шефа, а произтича от научното название Stumpiniceps troglodytes на древна и отдавна изчезнала дънна риба, която упорито е отказала да се подчини на законите на еволюцията.

При мисълта за Кавакита я обзе чувство за вина. Някъде преди половин година бе получила съобщение от него на телефонния си секретар. Грег съжаляваше, че са загубили връзка, и изразяваше желание да си поговорят. Обещаваше да се обади на следващата вечер по същото време. Но когато телефонът звънна, тя отдръпна ръката си, механично посегнала към слушалката. Изчака включването на телефонния секретар и се заслуша в тихото съскане на лентата. Така и не разбра каква неведома сила й попречи да се обади. Всъщност отговорът й беше ясен. Кавакита бе част от всички тях… Заедно с Пендъргаст, Смитбек, лейтенант Дагоста и даже доктор Фрок. Именно неговата екстраполационна програма им помогна да разкрият Мбвун: съществото, което изтормози музея и продължаваше да нахлува в кошмарите й. Макар да си даваше сметка, че постъпва егоистично, тя нямаше никакво желание да разговаря с някого от участниците в онези ужасни събития. Ала по ирония на съдбата в момента затъваше в разследване, което…

Сприхаво покашляне я върна в действителността. Пред нея се беше изправил дребен старец в протъркан вълнен костюм и набраздено от безброй бръчки костеливо лице.

— Стори ми се, че някой мишкува из моите скелети — изръмжа Хагедорн, скръсти миниатюрните си ръчички на гърдите и въпросително подхвърли: — Е?

Въпреки волята си Марго усети как мимолетният унес отстъпва място на раздразнението. Неговите скелети, как не! Все пак успя да се овладее и измъкна лист хартия от сака си.

— Доктор Фрок иска тези образци да се изпратят в „Съдебна антропология!“ — сухо съобщи тя.

Старецът пое листа и бръчките му се врязаха по-дълбоко.

— Три скелета? Това не е редно.

Да пукнеш дано, Стъмпи.

— Трябват ни спешно. Ако има проблем, обадете се на доктор Мериъм.

Споменаването на директорката изигра желаната роля.

— Хубаво, де. Но пак си е нередно. Елате.

Обърна се и я поведе към старо дървено бюро, издраскано и невероятно мръсно. На стената зад него беше разположена умопомрачителната картотека на Хагедорн, състояща се от стотици миниатюрни рафтчета. Очите му се сведоха към първата позиция от списъка на Фрок, а костеливият му показалец се плъзна по редицата. Накрая спря, измъкна пачка картончета и ги разтвори като тесте карти.

— 1930–926 — недоволно промърмори той. — Гаден късмет, разбира се. Намира се на най-горния стелаж, а аз вече не съм толкова млад… Високото ме притеснява, знаете.

Мълча известно време, после посочи червената точка в горния край на формуляра:

— Този скелет е медицински!

— И другите са такива — кратко отвърна Марго, въпреки че Хагедорн очакваше някакво обяснение. Администраторът помълча, прокашля се и веждите му се извиха във възмутена дъга.

— Щом настоявате — процеди и плъзна картончето по бюрото. — Подпишете тук, нанесете вътрешния си телефон и отдел, и не забравяйте да впишете името на Фрок в графата „Отговорник“.

Марго погледна протритата хартийка с подвити от старост ъгълчета. „И това ми било музейна картотека — помисли си тя. — От времето на баба ми.“

Името на скелета бе прилежно отпечатано в горния край: Хомър Маклийн. Един от заръчаните гости на Фрок — доколкото си спомняше, жертва на неврофиброматоза.

Наведе се, за да надраска подписа си в първата празна графа, но внезапно спря. Три-четири реда по-нагоре се мъдреше подписът на Кавакита с характерните му завъртулки. Оказа се, че преди пет години той също беше изследвал този скелет. Нищо чудно, сви рамене тя. Грег открай време си падаше по необичайното и анормалното, по крещящото изключение от правилата. Вероятно това беше причината да се интересува от доктор Фрок и неговата теория за частичната еволюция.

В главата й нахлуха спомените. Грег имаше навик да издебва отсъствието на Хагедорн, за да се завре в склада и да тренира спининг, сваляйки най-различни мумифицирани кости от високите стелажи с помощта на риболовната си макара. Наведе глава, за да скрие усмивката си.

Решено, още довечера ще потърси номера му в указателя. По-добре късно, отколкото никога.

В помещението се разнесе тънко подсвирване. Марго вдигна глава и срещна нетърпеливия поглед на Хагедорн.

— Поема ли пишете? — саркастично подхвърли той. — Искам само името ви, нищо повече. Запомнете си гениалната мисъл и да свършваме. Става ли?

10

Огромната натруфена фасада на клуба „Полихимния“, разположен на Четиридесет и пета улица — Запад, представляваше маса от мрамор и пясъчник, оформена като кърма на испански галеон. Над тентата му се извисяваше позлатената статуя на покровителката му — музата на риториката, кацнала на едно стъпало, сякаш ще литне. Входната врата под нея се въртеше с бързи, съботни обороти. По принцип достъпът бе ограничен само за нюйоркски журналисти, но — както веднъж подхвърли Хорас Грили, „тук се събират половината безработни млади песоглавци на юг от 14-та улица“.

На бара, потънал дълбоко в дъбовата пазва на клуба, Бил Смитбек пиеше уиски без лед. Не даваше и пет пари за репутацията на клуба, но винаги беше проявявал жив интерес към неговата колекция от специално внесено от Шотландия уиски. Превъзходният малц изпълни устата му с вкус на торфен пушек и вода от езерото Лох Нам Бан. Насладил му се до насита, Бил се огледа, готов да вдигне наздравица в отговор на мълчаливите усмивки и приветствени жестове от страна на колегията.

Поемането на случая „Уишър“ бе сред най-големите му удари и до този момент — за по-малко от седмица — вече беше успял да му осигури три първи страници. Възползвайки се майсторски от изключителния шанс, той придаде убедителност дори на хаотичните и доста неясни заплахи на Мефисто. В резултат днес следобед, на излизане от редакцията получи приятелско потупване по рамото от самия Мъри — шефа, който не хвалеше никого.

Недочакал овации, Смитбек се обърна към бара и отпи нова глътка. Страхотно нещо е това журналистиката, помисли си. Сам, с голи ръце и перо, той бе успял да изправи целия град на нокти. Нещастната Джини беше затрупана с обаждания за наградата, дори се наложи дай помага една от опитните и верни телефонистки. Прегряха и линиите на кметството. Госпожа Уишър би трябвало да е доволна от страхотната му работа.

За много кратък миг допусна, че е стигнал до този резултат благодарение ловката манипулация на самата госпожа Уишър. Прогони тази мисъл с нова глътка, затвори очи и зачака приятното затопляне в стомаха. Беше прекрасно, като мечтата за един по-добър свят.

От унеса го извади леко докосване по рамото. Брайс Хариман, репортерът на „Таймс“, който също отразяваше случая „Уишър“.

— О! — разочаровано възкликна Смитбек.

— Добра работа, Бил — поздрави го Брайс и се облегна на бара, без да сваля ръка от рамото му. — „Килианс“, моля — поръча на бармана.

Мили Боже, въздъхна Смитбек. Точно на този ли трябваше да налети?

— Хитро, много хитро — продължи Хариман. — Бас държа, че в „Поуст“ са подивели от радост!

— Ами така си беше — рече Смитбек.

— Всъщност трябва да ти благодаря, защото ми даде идея за един доста интересен подход — добави Хариман и отпи изискана глътка от чашата пред себе си.

— Така ли? — безразлично подхвърли Смитбек.

— Така. Всъщност следствието буксува. На практика е парализирано. — Срещна недоумяващия поглед на Смитбек и доволно кимна. — След обявата за тази награда започваха да се обаждат всякакви откачалки. Което означава, че полицията няма как да не ги приеме сериозно, един по един. И в момента си губи времето за проверка на стотици фалшиви следи. Нека ти дам един приятелски съвет, Бил. На твое място не бих се мяркал около главното управление за известно време. Примерно — за десетина години.

— Я не ме занасяй! — ядоса се Смитбек. — Ние направихме голяма услуга на полицията.

— Разговарях с някои нейни представители, които не са на това мнение.

Смитбек се извърна и отпи глътка от уискито. Отдавна беше свикнал с подобни подмятания от страна на съперника си. Випускник на елитна гимназия, Брайс Хариман беше дълбоко убеден, че е дар божи за света на пишещите братя. Но в действителност си беше едно обикновено лайно. За Бил Смитбек важното беше, че все още поддържа добри отношения с лейтенант Дагоста.

— Как се харчи днес „Таймс“? — невинно попита той. — Ние в „Поуст“ качихме продажбите с четиридесет на сто в сравнение с миналата седмица.

— Не знам и не ме интересува. Истинският журналист не брои тиражите.

Смитбек побърза да се възползва от превъзходството си:

— Признай, че те прекарах, Брайс. Аз взех интервюто от госпожа Уишър, а не ти.

Лицето на Хариман помръкна от точното попадение. Явно началството го бе скастрило здравата.

— Мдаа — изсумтя той. — Но тя те изигра като пеленаче. Завъртя те на малкия си пръст. Защото истинската сензация е другаде.

— И къде по-точно?

— В самоличността на втория скелет. Нали знаеш, че ги преместиха? — Хариман отпи глътка бира, продължавайки да го фиксира. — Да не би да не си разбрал, защото си бил прекалено увлечен в раздумка с подземното куко?

Смитбек с мъка успя да скрие изненадата си. Хей, тоя май го пързаляше! Не, едва ли… Студените очи зад костенурковите рамки на очилата го гледаха презрително, но бяха напълно сериозни.

— Още не съм се заел с това — отвърна предпазливо.

— Не думай — потупа го по гърба Хариман. — Сто хилядарки награда, а? Това е заплатата ти за две години. Гледай да не издъниш пак твоя „Поуст“!

Изсмя се, хвърли петдоларова банкнота на бара и си тръгна.

Смитбек впери гневен поглед в отдалечаващия се гръб. Значи телата са преместени от „Съдебна медицина“. Би трябвало сам да го научи. Но къде са ги откарали? Нямаше съобщения за погребения, нищо. Сигурно са в някоя лаборатория с по-добро оборудване от съдебномедицинската. Някое сигурно местенце, което едва ли има нещо общо с Колумбийския университет или центъра „Рокфелер“, където щъкат хиляди студенти и сътрудници. В края на краищата, отговорен за разследването е лейтенант Дагоста — един доста труден тип, който хич не обича да го пришпорват. Защо ли е преместил телата?

Дагоста.

После изведнъж му просветна. И се досети, не — по-скоро разбра, къде се намират скелетите.

Пресуши чашата, смъкна се от столчето и с широки крачки прекоси дебелия червен килим към редицата телефонни кабини във входното фоайе. Пусна монета от четвърт долар в най-близкия апарат и започна да натиска бутоните.

— Кърли слуша — чу се загрубял от годините женски глас.

— Здрасти, Кърли! Обажда се Бил Смитбек. Как я караш?

— Екстра, доктор Смитбек. Отдавна не съм ви виждала насам.

Жената на име Кърли работеше на служебния пропуск в Природонаучния музей и по навик титулуваше „доктор“ всеки, с когото влизаше в контакт. Смитбек беше дълбоко убеден, че тази жена ще остане вечно в украсената с бронзови орнаменти будка до входа. Владетели ще се раждат и умират, династии ще се издигат до величие и ще рухват в прахта, но Кърли винаги ще бъде там, за да проверява пропуските на служителите.

— Кърли, нали помниш онези две линейки, които пристигнаха в сряда вечер? — бързо попита той. — Кога точно дойдоха?

Помоли се на Бога древната портиерка още да не е разбрала, че отдавна е напуснал музея и е станал репортер.

— Чакайте да видя — рече Кърли без следа от припряност. Помълча малко, после добави: — Не мога да си спомня такова нещо, докторе.

— Тъй ли? — изненада се Смитбек. Беше готов да се обзаложи, че прехвърлянето е станало именно в сряда.

— Да не би да говорите за онази, дето се появи с изключена сирена? Но това стана в четвъртък призори, а не в сряда. — В слушалката се чуваше шумоленето на прелиствания журнал. — Да, ето я. Дошла е малко след пет сутринта.

— Вярно бе, четвъртък беше. Къде ми е акълът?

Смитбек благодари и окачи слушалката. Вълнението му нарасна.

Върна се в бара с доволна усмивка. Едно обаждане беше достатъчно, за да открие отговора на въпроса, над който тъпият Хариман кой знае откога си блъска главата.

Нещата се връзваха. Отдавна беше наясно, че от време на време Дагоста използва музейната лаборатория, както го беше направил и при разследването на музейните убийства. Строго охранявана лаборатория в строго охраняван музей. Без съмнение е поканил и онова надуто старче Фрок. А вероятно и асистентката му Марго Грийн, която му беше приятелка по време на престоя му в музея.

Марго Грийн, разбира се. Струва си да опита.

— Оставам на същото, Пери — провикна се към бармана. — Но нека бъде друг производител — да речем „Лафрог“, петнадесетгодишно.

Отпи глътка и примижа от удоволствие. Това уиски вървеше по десет долара чашата, но беше наистина превъзходно. Струваше си всеки цент. Сто хилядарки са колкото двугодишната ти заплата, го бе подразнил Хариман. Май сега е моментът да притисне Мъри за повишение. Желязото се кове, докато…

11

Сержант Хейуърд се спусна по дългата желязна стълба, отвори тясна ръждясала вратичка и излезе в близост до изоставено железопътно отклонение. След нея се промуши Дагоста, натикал ръце в джобовете си. От решетките високо над главите им проникваше мъждива светлина. Във въздуха бавно се въртяха ситни прашинки. Дагоста се огледа. Релсите потъваха в мрака на тунела. Направи му впечатление, че в подземията на града тази жена се движи по друг начин — мълчаливо и с напрегнато внимание.

— Къде е капитанът? — обърна се да го погледне тя.

— Идва — промърмори Дагоста и се зае да изстъргва подметките си в релсата. — Вървете напред. — Тя започна да се отдалечава с гъвкава походка, следвайки тънкия лъч на фенерчето. Спокойното й поведение прогони и последните му колебания. Тук тази дребна жена наистина се чувстваше като у дома си.

Уокси обаче забави темпото, особено след като огледаха подземието, където преди три месеца бяха открили първия труп. Влажно и студено, превърнато в склад за стари бойлери, с увиснали от тавана прекъснати жици. Хейуърд мълчаливо ги отведе при парцалив матрак, сврян зад опушена фурна и зарит с пластмасови бутилки и накъсани вестници — жилището на убития. Голямото кърваво петно върху дамаската беше изгризано от плъхове. От една тръба в стената висяха чифт окъсани спортни чорапи, покрити със зеленикава плесен.

Човекът се казвал Ханк Джеспър, съобщи Хейуърд. Никакви близки и роднини, никакви свидетели. Материалите по делото се изчерпваха с лаконичното заключение за „дълбоки порезни рани“ и „тежко травмиран череп“, плюс кратка отметка за погребение в гробището на остров Харт. Никакви снимки, никакви протоколи за оглед.

Не откриха нищо и в тоалетната на някогашната спирка на околовръстната линия, където е било извършено второто убийство: купища боклуци и плахи опити да се измие кръвта от старите умивалници и потрошените огледала. Този труп изобщо не беше идентифициран — нямаше му главата.

Зад гърба му се разнесе сподавена ругатня. Дагоста се обърна навреме, за да зърне как закръглената фигура на капитан Уокси с мъка се провира през тясната ръждива вратичка. В очите му се четеше отвращение, а тлъстото му лице мазно лъщеше на оскъдната светлина.

— За Бога, Вини! — изпръхтя той и предпазливо тръгна между плетеницата от релси. — Какво правим тук? Казах ти, че това не е място за висши полицейски служители! Особено пък в неделя следобед. — Кимна по посока на тъмния тунел. — Май малката хубавица ти подпали чивиите, а? Страхотни цици! Отказа да ми стане лична асистентка, представяш ли си? Предпочете да обикаля разни дупки и да измъква дрипльовците от тях. Иди, че я разбери…

Да бе, направо удивително, въздъхна Дагоста, представяйки си как ще се чувства една привлекателна жена под прякото разпореждане на Уокси.

— А сега и радиостанцията ми не работи, да я вземат мътните! — мрачно добави капитанът.

Дагоста вирна пръст към тавана на тунела.

— Според Хейуърд тук се губи връзката.

— Браво. А как ще повикаме помощ?

— Никак. Трябва да разчитаме само на себе си.

— Браво — повтори Уокси.

Дагоста го погледна. По горната му устна бяха избили капки пот, бузите с цвят на втасало тесто бяха увиснали.

— Намираме се в твоя район — напомни му лейтенантът. — Я си представи, че се пръкне нещо, а ти си се оказал на местопрестъплението? — Пръстите му механично опипаха джоба на якето за пура, после се отдръпнаха. — И обратно — няма ли да ти стане кофти, ако тия убийства се окажат свързани и пресата гръмне за тях, а ти си стоиш в кабинета и си бъркаш в носа?

— Няма да ставам кмет, Вини — стрелна го с поглед Уикси. — От опит знам, че когато завалят лайната, е най-добре да си на сушина.

Лицето му се отпусна, от устата му излетя успокоена въздишка.

От мрака бавно изплува светла точка. Миг по-късно пред тях се появи дребничката фигура на сержант Хейуърд.

— Почти стигнахме — обяви тя. — Остава ни само едно ниво.

— Надолу ли? — изгледа я с възмущение Уокси. — Не мога да си представя, че има по-надолу от това тук!

Хейуърд не отговори.

— А как ще слезем? — попита Дагоста.

Жената кимна в посоката, от която се бе появила.

— Нататък по релсите, на около четиристотин метра вдясно има друга стълба.

— Ами ако мине влак? — облещи се Уокси.

— Това е изоставена линия — успокои го Хейуърд. — Тук отдавна не минават влакове.

— Откъде знаеш?

Лъчът на фенерчето освети дебелия слой ръжда върху релсите. Очите на Дагоста бавно се вдигнаха към лицето на младата жена, което се оказа доста смръщено.

— Има ли нещо специално там? — тихо попита той. Хейуърд се замисли, после леко кимна с глава.

— Обикновено обикаляме само по-горните нива. Но слуховете твърдят, че колкото по-надолу отиваш, толкова по-шантави неща виждаш… — Нова пауза. — По тази причина предложих да сме група хора.

— Искаш да кажеш, че там долу живеят хора? — възкликна Уокси.

— Разбира се — кимна Хейуърд, а гримасата й беше достатъчно красноречива: капитанът би трябвало да е наясно с това. — През зимата са на топло, а през лятото нито вали, нито духа. Проблем са единствено другите къртици.

— Кога за последен път прочистваха това ниво?

— То не се прочиства, капитане.

— А защо?

Последва мълчание.

— Главно защото къртиците от по-долните нива са практически неоткриваеми. Развили са способност да виждат в мрака. Докато чуеш нещо и се обърнеш, вече са изчезнали. Няколко пъти в годината правим огледи с кучета, обучени да откриват трупове. Но и тогава не слизаме прекалено на дълбоко. Опасно е. Долу има най-различни хора, не само бездомници. Някои се укриват, други бягат от нещо — най-често от закона, трети са просто грабители.

— Ами онзи материал в „Поуст“? — подхвърли Дагоста. — В него се споменава за някаква подземна общност, която не е настроена особено враждебно.

— Тя се намира под Сентрал Парк, лейтенант, а не в района на Западното депо — поклати глава Хейуърд. — Някои райони са по-цивилизовани от други. Но не забравяйте, че в същия материал се споменава и за канибали. — На лицето й се появи приветлива усмивка.

Уокси понечи да каже нещо, но размисли и стисна устни, като преглътна мъчително.

Тръгнаха мълком покрай релсите. Дагоста изведнъж си даде сметка, че пръстите му несъзнателно опипват големия „Смит и Уесън“, модел 4946. С удовлетворение си припомни, факта, че планираната им подмяна с 9-милиметрови полуавтоматични пистолети, замислена някъде през 90-те, така и си остана само на книга.

Желязната врата към стълбата се оказа неестествено изкривена. Хейуърд я отвори и се дръпна да стори път на офицерите. Дагоста прекрачи прага и очите му веднага се насълзиха от острата воня на амоняк.

— Нека мина напред, лейтенант — забеляза състоянието му Хейуърд.

Дагоста мълчаливо се отмести.

Стълбата се спускаше покрай стена, облицована с каменни плочи. И отново поемаше нагоре след тясна междинна площадка. Очите на Дагоста продължаваха да смъдят от неописуемата смрад.

— Какво вони така, мамка му?

— Пикоч — поясни лаконично Хейуърд. — Плюс други неща, за които надали ще искате да чуете.

Зад тях се разнесе мъчителното хриптене на Уокси.

Провряха се през дупка с назъбени стени и се озоваха в тъмно и влажно пространство. Лъчът на прожектора в ръцете на сержант Хейуърд разкри, че са попаднали в задънения край на някакъв тунел. Но релси нямаше. Неравната пръст беше покрита с мазни локви, сред които личеше пепелта на отдавна изстинали огньове. Боклукът беше навсякъде: смачкани вестници, чифт съдрани панталони, самотна обувка, памперс с още незасъхнали изпражнения.

Дагоста чуваше тежкото дишане на Уокси зад гърба си и неволно се учуди, че капитанът изведнъж беше престанал да се оплаква. Вероятно заради вонята.

Хейуърд тръгна към тесния проход, който водеше навън от тунела.

— Тук е открито тялото, затова нека се държим близо един до друг — рече тя. — Пазете се от тръбите.

— Какви тръби?

— Онези, които биха се стоварили върху главите ви от мрака.

— Наоколо няма никой.

— Тук са — увери го Хейуърд.

Дишането на Уокси стана още по-тежко.

Тръгнаха бавно през прохода. От време на време Хейуърд насочваше лъча на фенерчето по протежение на стените. На всеки пет-шест метра в тях личаха дълбоки правоъгълни ниши. Временни складове за материали, поясни Хейуърд. Направени преди цял век от строителите на тунела, а днес превърнати в леговища. Обезпокоени от лъча на фенерчето, сред боклуците се размърдаха огромни кафяви плъхове, които започнаха да се оттеглят с обидна мудност. Но от хора нямаше следа.

Хейуърд спря, смъкна униформеното кепе и прибра косата си.

— Според протокола трупът е бил открит в леговището, разположено отвъд срутено пешеходно мостче — съобщи тя. — Ето го там. — Фенерчето освети купчина ръждясало желязо, след което се премести към стенната ниша, която на пръв поглед не се различаваше от останалите. Беше издълбана на около половин метър от пода на тунела, с ширина и дълбочина от около метър и половина.

Дагоста се приближи и надникна. Кирлив матрак без постелки, подгизнал от кръв. Стените също бяха оплескани с кафяви петна, между които беше полепнало нещо, за което дори не му се искаше да мисли. Върху пода, постлан с вестници, се търкаляха вездесъщите смачкани кашони. Смрадта беше неописуема.

— И този е намерен без глава — прошепна Хейуърд. — Разпознали го по пръстовите отпечатъци. Шашин Уокър, тридесет и две годишен. Дебело досие, сериозен клиент.

При всякакви други обстоятелства Дагоста би сметнал за абсурдно полицай да говори шепнешком, но сега това някак си го успокояваше. Продължи да оглежда наоколо и по време на продължително възцарилото се мълчание.

— Главата намери ли се? — попита най-сетне той.

— Не.

Смърдящата дупка не носеше кой знае колко следи от полицейски действия. Потръпнал от внезапното, но силно желание да е навсякъде другаде, но не и тук, лейтенантът се наведе и издърпа за крайчеца някакво сплъстено одеяло.

От него с глух тропот се изтърколи кафеникава топка. Това, което някога е било уста, беше замръзнало в безмълвен писък.

— Май не са си давали много зор — констатира Дагоста, чу някакво тихо стенание зад себе си и се обърна. — Какво ти е, Джак?

Уокси не отговори. Лицето му светеше като бледа луна, увиснала в зловонния мрак.

Фенерчето отново се насочи към главата.

— Налага се да повикаме криминалистите за допълнителен оглед — промърмори Дагоста и механично посегна към радиостанцията. В следващия миг отдръпна ръката си, досетил се, че тук тя не му върши работа.

— Лейтенант? — направи крачка напред Хейъуърд.

— Какво?

— Когато някой умре, къртиците напускат мястото. От суеверие. Но в момента, в който се махнем оттук, те ще се върнат и ще премахнат всички следи. Включително главата и никога повече няма да я видим. В тези подземия полицията не е на почит.

— Но как ще разберат, че сме тук, по дяволите?

— Вече ви казах — те са наоколо. И наблюдават всичко.

Дагоста насочи лъча към околните стени. Тунелът беше тих и пуст.

— Какво искате да кажете?

— Ако искате да изследвате тази глава, ще трябва да я отнесете сам.

— О, Господи! — простена Дагоста, помълча и кимна: — Добре, сержант. Налага се да импровизираме. Подайте ми онзи пешкир.

Хейуърд заобиколи застиналия на място капитан Уокси, вдигна влажната кърпа и я разстла на цимента в близост до главата. След това покри дланта си с ръкава на униформеното яке и я избута върху нея.

Дагоста наблюдаваше действията й със смесица от отвращение и възхита, забравил парливото смъдене в очите си. Жената сръчно събра краищата на пешкира и ги завърза като бохча.

— Да вървим — кимна той. — Сержант, на вас се пада честта за последните почести.

— Няма проблем. — Хейуърд вдигна вързопа, като го държеше колкото може по-далеч от тялото си.

Но едва тръгнали по обратния път, във въздуха се разнесе тихо свистене и една бутилка се пръсна в стената, на сантиметри от главата на Уокси.

— Стой! Полиция! — светкавично се завъртя Дагоста.

От мрака бръмна втора бутилка. Някакъв странен гъдел в основата на гръбнака му позволи по-скоро да усети, отколкото да види заплашително приближаващите се фигури.

— Само трима сме, лейтенант — напрегнато прошепна Хейуърд. — Предлагам да се омитаме!

От мрака долетя дрезгав вик, последван от втори, сетне се разнесе тропот на бягащи крака. Зад гърба им Уокси изцвили от ужас.

— За Бога, капитане, съвземи се! — кресна Дакота.

Но Уокси сякаш не го чу, от устата му излиташе тихо скимтене. Извърна поглед към миниатюрната фигура на сержант Хейуърд, изпъната като струна. Деликатните й ръце висяха отстрани на тялото, в едната от тях се поклащаше опакованата глава. Тя шумно си пое въздух и се извърна с лице към стълбата.

— Не ме изоставяйте, моля ви! — проплака Уокси.

Дагоста го хвана за рамото и грубо го блъсна пред себе си.

Това изглежда беше достатъчно. Дебелакът се пробуди и започна да подтичва по обратния път, задминавайки дори Хейуърд.

— Мърдай! — извика лейтенантът и я побутна пред себе си. В следващия миг нещо изсвири покрай ухото му, той рязко се завъртя и измъкна револвера. В светлината на изстрелите успя да зърне десетина сенки, които се разделиха с очевидното намерение да ги обкръжат. Тичаха бързо, с приведени гърбове. Без да губят повече време, полицаите хукнаха към стълбата.

Спряха едва когато стигнаха горното ниво. Дагоста дишаше тежко и правеше напразни опити да се ослуша. Хейуърд стоеше до него с оръжие в ръка. Тишината се нарушаваше единствено от заглъхващите стъпки на Уокси, който продължаваше да тича към светлината.

— Следващия път очаквам да ме предупредиш за намеренията си, сержант! — раздразнено изръмжа той.

— Страхувах се, че ще хукнете след капитана, сър — хладно отвърна Хейуърд, докато прибираше пистолета си в кобура. — Веднага ще добавя, че за новобранец се представихте доста добре.

Дагоста изненадано я погледна. За пръв път се беше обърнала към него по устав, като към старши офицер. Понечи да попита какво беше това странно подсвиркване, което издаде долу, непосредствено преди оттеглянето, но после се отказа.

— Главата?

Хауърд леко повдигна бохчата в ръката си.

— В такъв случай да се пръждосваме. Останалите забележителности ще разгледаме друг път.

По обратния път пред очите му, Бог знае защо, непрекъснато плуваше гледката на посраните памперси. Нищо друго. Нито сенките и бутилките, нито усойният тунел.

12

Марго се отдръпна от дълбокия метален умивалник на лабораторията по съдебна антропология и подсуши ръцете си с грубата болнична кърпа. Очите й се извърнаха към количката с останките на Памела Уишър. Всички огледи бяха приключени, бяха взети и съответните проби. По-късно тази сутрин тялото щеше да бъде предадено на близките. В другия край на залата Брамбъл и Фрок се занимаваха с втория скелет. Надвесени над чудовищно обезобразените кости, те извършваха поредица от прецизни измервания.

— Мога ли да отбележа нещо? — обади се доктор Брамбъл, като остави настрана все още вибриращото трионче.

— Много ви моля — мазно отвърна Фрок и великодушно махна с ръка.

Тези двамата изобщо не се понасят, усмихна се Марго, докато смъкваше тънките гумени ръкавици. Имаше редкия шанс да види конфронтацията на Фрок с равностоен, притежаващ огромен интелект и не по-малка самоувереност противник. Беше цяло чудо, че изобщо успяха да свършат нещо. При това доста. През последните няколко дни бяха проведени изследвания с антитела, остеологични анализи, тестове за остатъчна отрова, плюс още куп спомагателни процедури. В момента чакаха ДНК анализите и зъбния профил, но въпреки това анонимният скелет отказваше да разкрие тайната си — главната причина за напрегната атмосфера в лабораторията.

— Всеки средно интелигентен човек би трябвало да е наясно, че проникването откъм гърба е невъзможно, защото ако е имало такова, напречните връзки трябваше да са прекъснати или силно увредени! — отсече с гневния си ирландски фалцет Брамбъл.

— Не мога да проумея, въпреки огромните си усилия, какво общо има тук някакво си прищипване — изръмжа Фрок.

Марго изключи слуха си за този спор, по-голямата част от който така или иначе не я интересуваше. Нейната специалност бе етнофармакология и генетика, а не обща анатомия. Достатъчно проблеми, които чакаха своето решение.

Въздъхна и се надвеси над последните тъканни проби от втория скелет въпреки протеста на трапецовидните си мускули. През изтеклата нощ бяха взели не обичайните три, а цели пет серии от по десет проби с белязани атоми. Даваше си сметка, че напоследък работи на прекалено високи обороти. Претоварваше се неимоверно много през последните няколко дни, мрачно отбеляза Марго. Трябваше да внимава!

Десетина минути по-късно подозренията й се потвърдиха: тъмните ивици белтък не носеха информация. Бяха съвсем обикновени човешки протеини, които можеха да разкрият структурата си само след задълбочен генетичен анализ. Но това означаваше, че окончателните резултати ще се забавят още няколко дни.

Отмести пробите и започна да разтрива рамото си. Едва сега забеляза кафявия плик, поставен до спектралния микроскоп. Рентгенови снимки. Навярно са пристигнали тази сутрин. Явно Брамбъл и Фрок са били прекалено заети с разправии около скелета, за да им обърнат внимание. Това бе разбираемо: при почти напълно оголен скелет снимките едва ли съдържаха важна допълнителна информация.

— Марго? — вдигна глава Фрок.

Тя се обърна и тръгна към него.

— Погледни, ако обичаш — махна към микроскопа възрастният учен и отдръпна инвалидната си количка от масата. — Обърни внимание на вдлъбнатината по протежение на дясната бедрена кост.

Стереоувеличителят бе настроен на минимална мощност, но въпреки това разкриваше един безкрайно различен свят. Гладката кафява повърхност на костта отстъпи място на пустинен пейзаж, изпълнен с хребети и долини.

— Какво ти е мнението?

Не за прът път беше принудена да се превръща в арбитър на чужди спорове, но тази роля никак ней харесваше.

— Прилича на естествено причинена костна фрактура — каза тя с усилие да прозвучи безстрастно. — Не бих казала, че непременно представлява следа от зъб.

Фрок триумфално се облегна в инвалидния стол, а Брамбъл премигна.

— Какво казахте? — невярващо я изгледа той. — Не искам да споря с вас, доктор Грийн, но за мен това е най-ясният и категоричен отпечатък от зъб, който е попадал пред очите ми!

— И аз нямам желание да ви противореча, доктор Брамбъл — отвърна Марго и увеличи фокуса. Малката дупчица изведнъж се превърна в дълбок каньон. — Но по вътрешната стена личат известно количество пори от естествен произход.

Брамбъл вдигна роговите очила на челото си, втурна се към микроскопа и долепи очи до окулярите, погледа известно време, после бавно се изправи.

— М-да… — проточи той. — Не ми е приятно да го призная, Фрок, но май имате право.

— Марго има право — поправи го професорът.

— Да, разбира се. Отлично, доктор Грийн.

Острото дрънчене на телефона й спести отговора. Фрок енергично се придвижи до апарата и вдигна слушалката. А Марго изведнъж откри, че едва сега обръща внимание на някогашния си научен ръководител — въпреки че вече цяла седмица работеха заедно. Все още закръглен, все пак й се видя по-слаб отпреди, когато ги свързваше всекидневната работа в музея. Количката му също бе друга: стара и охлузена. Нима менторът й беше изпаднал в нужда, с тревога се запита тя. Но дори и да беше така, това не му се беше отразило, поне външно.

Беше все така пъргав и енергичен — качества, с които ръководеше през целия си мандат катедрата по антропология.

Това, което чуваше в слушалката, очевидно го ядоса. Очите на Марго се отделиха от лицето му и се насочиха към прозореца с великолепен изглед към Сентрал Парк. Дърветата бяха окичени с пищната зеленина на лятото, а езерото блестеше под ярката светлина. В южната му част се движеха лениво няколко гребни лодки. Изведнъж й се прииска да бъде в една от тях, изложила лице на гальовните слънчеви лъчи. А не да се рови из отвратителните останки в тази мрачна лаборатория.

— Дагоста беше — съобщи Фрок, след като остави слушалката. — Нашият приятел тук щял да си има компания. Спуснете щорите, моля. Изкуствената светлина е по-подходяща за работа с микроскоп.

— Каква компания? — попита Марго.

— Така каза. Вчера следобед са оглеждали някакви железопътни тунели, в които открили силно разложена глава. Пращат ни я за изследване.

Доктор Брамбъл изръмжа нещо под носа си.

— Да не е на?… — започна Марго и кимна към скелетите.

— Не, нямат връзка — мрачно отвърна Фрок.

За миг над лабораторията надвисна тишина. После, сякаш по силата на негласна уговорка, двамата мъже се върнаха към масата с неидентифицирания скелет. Не след дълго оттам започнаха да се чуват нови отровни реплики. Марго въздъхна и обърна гръб на инсталацията за електрофореза. За да систематизира събраните данни, щеше дай трябва най-малко един цял предобед.

Очите й отново се спряха на плика. Вдигнаха шум до Бога, за да ги получат с максимална бързина, а сега ги бяха забравили. Реши да им хвърли един поглед, преди да се захване с работа.

Защипа първата тройка върху осветения екран на стената. И трите показваха горната част на неидентифицираното тяло. Макар и по-неясно в сравнение с обикновеното наблюдение, те потвърждаваха вече известното: силно изразени малформации на костите, с гротескни удебелявания и ръбове почти навсякъде.

Следващата серия показваше лумбалния сектор.

Веднага обърна внимание на четири малки петна, бели и ярки. Придърпа увеличителя, за да ги разгледа под окулярите. Оказа се, че това са ясно очертани триъгълници в основата на гръбначния стълб. Метал, определи Марго. Единствено металът изглежда по този начин под рентген.

Изправи се и бавно се огледа. Надвесени над останките, двамата учени продължаваха да си разменят хапливи реплики.

— Елате да видите нещо — подвикна им тя.

Пръв пристигна Брамбъл. Заби нос в снимката, после отстъпи крачка назад и отново погледна.

Миг по-късно се дотъркаля и Фрок, в очите му светеше любопитство. Количката му неволно закачи панталоните на съдебния лекар.

— Ако обичате — промърмори той и безцеремонно изблъска опонента си с помощта на тежкото съоръжение за придвижване. След което се наведе напред и се втренчи във визьора.

В залата се възцари мъртва тишина, нарушавана единствено от тихото бучене на вентилатора над полуизгнилия скелет. Тези двамата май тотално се объркаха, помисли си Марго.

13

Дагоста прекрачи прага на кабинета и се закова на място. В очите му се появи безкрайно недоумение. Обстановката беше като в крайпътна кръчма, която иска да мине за изискан ресторант. Тежки мебели от фалшив махагон, приглушена светлина, дебели завеси, евтини украшения от ковано желязо, от които висяха жълтеникави стъкълца, претендиращи да минат за диаманти. Това беше първата му поява тук след назначаването на Хорлокър за началник на управлението. Изведнъж изпита желанието да повика келнера и да си поръча един „Гибсън“.

Началникът Редмънд Хорлокър се беше разположил зад огромно, абсолютно голо писалище. От креслото срещу него преливаше туловището на Уокси, който споделяше приключенията си от предишния ден и очевидно бе стигнал до кулминацията. По думите му тримата били нападнати от разярена тълпа бездомници, която той, Уокси, успял да респектира с оръжие в ръка, докато Дагоста и Хейуърд се изтеглят на безопасно разстояние. Хорлокър слушаше е безизразно лице.

Дагоста плъзна поглед по лицето на капитана, което ставаше все по-оживено. От опит знаеше, че няма смисъл да се намесва, тъй като нямаше да промени абсолютно нищо. Уокси бе началник на районно управление, докато той самият се явяваше в главното полицейско управление от дъжд на вятър и това го лишаваше от каквито и да било възможности да впечатлява върховния вожд. Нещата биха могли да приключат съвсем просто — като в разследването се включат повече хора. Но тих вътрешен глас вече нашепваше, че въпросното разследване ще се окаже от онези, при които количеството на неприятностите е далеч над нормалното. По тази причина не виждаше нищо лошо в самохвалството на Уокси, разбира се, ако поеме част от отговорността. Колкото повече се пъчиш в началото, толкова повече лайна ще изядеш накрая, увери го тихият вътрешен глас.

Уокси завърши епопеята и в кабинета се възцари тишина, натежала от авторитета на притежателя му.

— Ваш ред е, лейтенант — прокашля се най-сетне той и вдигна поглед към Дагоста.

— Все още е рано да се каже дали има някакво отношение към новите убийства или не, сър — изпъна гръб той. — Но си струва да се провери и във връзка с това не бих отказал известна подкрепа, имам предвид човешка сила…

Античният телефон издрънча и Хорлокър вдигна слушалката.

— Това ще почака! — лаконично отсече той, затвори и отново насочи поглед към Дагоста.

— Любител ли сте на „Поуст“?

— Понякога го преглеждам — отвърна лейтенантът, моментално усетил накъде вървят нещата.

— И познавате тоя Смитбек, дето бълва цялата помия?

— Да, сър.

— Приятели ли сте?

Дагоста забави отговора си.

— Не съвсем, сър.

— Не съвсем, значи — промърмори шефът. — Но в своята книга за чудовището в музея Смитбек твърди, че сте първи дружки. Ако се вярва на думите му, по време на онзи дребен инцидент в Природонаучния, вие двамката сте спасили човечеството едва ли не с голи ръце.

Дагоста замъча. Собствената му роля на тържественото откриване на Световната експозиция на суеверията в онази апокалиптична вечер отдавна беше потънала в забвение. Никой от новото ръководство на полицията не изпитваше желание да признае заслугите му.

— Вашият „не съвсем“ приятел Смитбек направо ни побърка! Изневиделица привлече вниманието на този луд град, главно защото обяви проклетата си награда! Именно в тази посока са съсредоточени и усилията на „известната“ подкрепа в човешка сила, за която споменахте. Всъщност вие би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. — Началникът недоволно се размърда в огромния кожен трон. — С две думи, вие твърдите, че убийството на Уишър притежава един и същи почерк с тези на бездомниците, така ли?

Дагоста само кимна.

— Хубаво. Ние не искаме убити бездомници в границите на Ню Йорк, защото това е грозно и създава проблеми. Но истинските проблеми възникват, когато е убита обществена фигура. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Дагоста.

— Искам да кажа, че сме разтревожени от убийствата на скитниците и ще опитаме да ги разкрием. Но от друга страна, скитници мрат всеки ден, драги Дагоста. Което между нас казано, си е в реда на нещата. Всички го знаем. Същевременно градът е настръхнал от обезглавяването на една светска красавица. Кметът настоява за изясняване на случая. — Опря лакти на писалището и в осанката му се появи нещо величествено. — Давам си сметка, че се нуждаете от подкрепления, затова мисля да включа в разследването и капитан Уокси. А докато то тече, ще му назнача заместник, който ще движи текущите неща в участъка.

— Слушам, сър! — изпъна гръб Уокси.

Дагоста отчаяно въздъхна. Самоходното дрънкало Уокси бе последният човек, от когото се нуждаеше. Вместо подкрепа в жива сила щеше да се наложи да отдели от своите хора, за да го пазят. И вероятно щеше да му възложи нещо синекурно, за да не му се мотае из краката. Но заповедта на началника на полицията поставяше и друг, чисто субординационен проблем: полицейски капитан и началник на районен участник минаваше под разпореждането на лейтенант от отдел „Убийства“. Как на практика ще стане това, по дяволите?

— Дагоста! — строго го изгледа началникът.

Лейтенантът вдигна поглед.

— Какво?

— Зададох ви въпрос. Какво става в този музей?

— Трупът на Уишър е изследван и предаден на близките.

— А другият скелет?

— Все още не е идентифициран.

— Зъбните отпечатъци?

— По този въпрос съществуват известни разногласия.

— За Бога, Дагоста! — театрално въздъхна Хорлокър. — Нали казахте, че тези хора си разбират от работата? Не ме карайте да съжалявам, че ви послушах и заповядах преместването на скелетите от моргата.

— По случая са ангажирани главният патолог на Ню Йорк и най-добрите специалисти на музея. Познавам ги лично и мога да ви уверя, че по-добри от тях…

Хорлокър махна с ръка и отново въздъхна.

— Пет пари не давам за научните им звания, лейтенант. Искам резултати. Давам ви Уокси с надеждата нещата да потръгнат. До утре вечер искам конкретни резултати. Ясен ли съм, Дагоста?

Лейтенантът кимна.

— Да, сър.

— Добре. — Шефът махна с ръка. — Залавяйте се за работа.

14

От десет години насам не съм виждал по-необичайна демонстрация в този град, помисли си Смитбек. Рисувани от професионални художници плакати, първокласни озвучителни системи. Внезапно го обзе чувството, че е гол.

Съставът на протестиращите беше безкрайно разнообразен — изискани дами от южните околности на Сентрал Парк и Пето авеню, облечени в модни уникати и отрупани с брилянти, млади банкови служители и дилъри на ценни книжа, търговци на дребно и всякаква паплач, възбудена от възможността да протестира — главно добре облечени питомци на частни колежи. Но Смитбек беше удивен най-вече от количеството. Наоколо се блъскаха поне две хиляди души, което означаваше, че организаторът, който и да е той, има солиден опит в политиката. За това свидетелстваше разрешението на градската управа, което позволяваше на тълпата да демонстрира в самия център на града, при това в часа на най-голямото натоварване. Хор от гневни клаксони и нетърпеливо форсиране на двигатели звучеше зад гъстите полицейски кордони и телевизионните камери.

Смитбек отлично съзнаваше, че тълпата в този град всъщност носи дивидентите на властта. По тази причина сегашната протестна демонстрация съвсем не беше шега, особено за шефа на полицията и всички останали, имащи някакво отношение към управлението на Ню Йорк. Тези хора не биха излезли на улицата ей така, от скука или за развлечение. Някой ги беше организирал.

На пресечката между Пето авеню и Сентрал Парк Саут, точно под позлатената Статуя на победата, се издигаше покрита с червен килим платформа, върху която се беше изправила госпожа Хорас Уишър. Мощната усилвателна уредба придаваше сила и решителност на иначе крехкия й глас. Зад гърба й се виждаше популярната вече детска фотография на Памела, увеличена многократно.

— Докога ще търпим смъртта да шества в нашия град? — попита в микрофона тя. — Докога ще търпим избиването на нашите синове и дъщери? На нашите братя, сестри и родители? Докога ще живеем в страх в собствените си домове?

Тълпата реагира с гневни възгласи.

Госпожа Уишър изчака за момент, след което продължи, вече по-спокойно:

— Преди триста години моите прадеди са пристигнали в Ню Амстердам и го превърнали в свой дом. Бих казала — в добър дом за всички нас. Когато бях дете, моята баба ме извеждаше на разходка в Сентрал Парк. Обикновено надвечер. От училище се прибирахме сами. Никога не сме си правили труда да заключваме. Но после, бавно и постепенно, този град беше залят от вълната на насилие, наркотици и убийства. Колко майки трябва да загубят рожбите си, преди да кажем стига!

Замълча и отстъпи от микрофона. Тълпата реагира с гневен ропот. Тази жена говори просто, но ясно, с достойнството на роден оратор, помисли си Смитбек и вдигна по-високо магнетофончето в ръката си, предчувствайки поредната първа страница.

— Часът дойде! — отново се извиси гласът на госпожа Уишър. — Дойде времето да си получим града обратно. Да го вземем и съхраним за нашите деца и внуци. И ако това означава смъртни наказания за разпространителите на наркотици, те трябва да бъдат въведени! Ако е свързано с милиарди за изграждането на нови затвори, те трябва да бъдат похарчени! Защото ние сме във война. Ако не ми вярвате, обърнете се към статистиката. Избиват ни всеки ден. През миналата година в Ню Йорк са станали хиляда и деветстотин убийства. По пет на ден. Което означава, че губим тази война, приятели. Затова трябва да се вдигнем, като използваме всички възможни средства. Да си върнем обратно този град — улица по улица, квартал по квартал. От парка Бетъри до Клойстърс, от Ийст Енд Авеню до Ривърсайд Драйв. Трябва да воюваме за всяка педя земя!

Гневният ропот се засили. Привлечени от него, в тълпата започнаха да се вливат нови групи младежи, повечето с бутилки в ръце. Май ще стане напечено, помисли си Смитбек.

Госпожа Уишър се обърна и махна с ръка към нещо оттатък полицейския кордон. От дълга черна лимузина слезе кметът — нисък, започнал да оплешивява човечец в тъмен костюм, придружен от неколцина сътрудници. Смитбек зачака с нетърпение какво ще последва. Огромната тълпа очевидно бе изненадала и кмета и сега той драпаше да влезе в час, да се покаже в центъра на събитията.

— Кметът на Ню Йорк! — оповести госпожа Уишър, проследявайки с поглед как градоначалникът си пробива път към червения подиум. — Елате, искаме да ви чуем!

Шумът се усили.

— На практика нямаме нужда от речи, а от дела! — добави госпожа Уишър. — Дела, господин кмете!

Тълпата отговори с дружен рев.

— Дела!

Младежите започнаха да дюдюкат и свиркат.

Кметът изкачи стъпалата към подиума, грейнал в усмивка и размахал ръце за поздрав. После се обърна към госпожа Уишър и подхвърли нещо, най-вероятно да му отстъпи микрофона. Тя обаче не го стори и извика:

— Не ни трябват речи! До гуша ни дойде от глупости!

Ръката й рязко издърпа кабела на микрофона и жената се насочи към подножието на подиума. Кметът остана да стърчи пред тълпата без възможност да бъде чут и разбран. На лицето му беше замръзнала пластмасова усмивка.

Възпламенена от поведението на ораторката, тълпата нададе оглушителен рев и се люшна към трибуната. По гърба на Смитбек пробягаха ледени тръпки. Миг по-късно литнаха и първите бутилки, като една от тях се пръсна на метър-два от кмета. Ясно обособена групичка младежи си пробиваше път към него с лакти и псувни. Сред тях преобладаваха нарицателни от сорта на задник, педал, либерален боклук. Към трибуната полетяха и други предмети. Усетили, че нещата излизат от контрол, сътрудниците на градоначалника побързаха да го смъкнат от подиума и да го натикат в лимузината.

Типична демонстрация на стадното чувство, тлеещо във всяка тълпа, помисли си журналистът. Същевременно беше принуден да признае, че за пръв път присъства на толкова мощна и спонтанна манипулация от страна на оратор, демонстрирана току-що от госпожа Уишър. Напрежението постепенно спадна, тълпата се раздели на малки групички и започна да се разпръсква. Смитбек се отправи към близката скамейка с намерението да систематизира все още пресните си впечатления. Миг по-късно хвърли поглед на часовника си и скочи на крака. Пет и половина. Време да заеме поста си, просто за всеки случай.

15

Поддържайки равномерно темпо, Марго изскочи иззад ъгъла на Шестдесет и пета улица и рязко спря. На главата й имаше слушалки, а портативното радио беше настроено на новинарския канал. Очите й пробягаха по познатата фигура на дългуча, седнал на парапета пред входната врата. От главата му стърчеше рус, обилно напоен с гел кичур коса.

— О, ти ли си? — задъхано подхвърли тя, изключи радиото и свали слушалките.

— Не вярвам на ушите си! — изгледа я с мрачен сарказъм Смитбек и слезе от парапета. — Къде изчезна приятелството? Куп общи преживявания, океан от спомени! И какво от това? „О, ти ли си“ и толкоз!

— Все още се мъча да изплувам от този океан — отвърна Марго, пъхна радиото в сака и се наведе да разтрие глезените си. — А когато имам „щастието“ да се натъкна на теб, монологът е на вечната тема „Моята кариера и колко велика е тя“.

— Право в целта — въздъхна Смитбек. — Което е вярно, си е вярно. Дай тогава да се престорим, че съм тук, обзет от желание да поправя грешката си, о, прекрасна фейо! Нека те черпя едно… — Очите му внимателно пробягаха по фигурата й в спортен екип. — Напоследък си направо фантастична! Да не се готвиш за конкурса „Мис Вселена“?

Марго се изправи и тръгна да си върви.

— Имам си работа.

— Cafe des Artistes — изкусително подхвърли той, задържайки я за лакътя.

Марго спря и въздъхна.

— Добре — съгласи се тя с лека усмивка и внимателно се освободи. — Не казвам, че не мога да бъда купена. Дай ми пет минути за душ и преобличане.

Не след дълго прекосиха фоайето на известния хотел и се насочиха към модерното заведение със споменатото име. Смитбек кимна на салонния управител и я поведе към старинния бар.

— Не е зле — промърмори Марго, оглеждайки отрупаната с ордьоври количка за сервиране с рамка от фина дърворезба.

— Хей, поканих те на едно питие, а не обяд с осем блюда! — предупреди с престорена строгост Смитбек се насочи към масата, над която беше окачено оригинално платно на Хауърд Чендлър Кристи — голи жени лудуваха сред цветна градина.

— Оная рижата си пада по мен — намигна той и вдигна палец към картината, останала зад гърба му. Поръчката им взе древен келнер с набраздено от бръчки лице, които вероятно се дължаха на постоянната служебна усмивка.

— Харесвам това място — промърмори Смитбек, гледайки подир мъжа в черно-бели одежди и величествена осанка. — Имат добро отношение към клиентите и не ги карат да се чувстват като отрепки. — Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Марго. — Но да минем на въпросника. Прочете ли публикациите ми от последната ни среща насам?

— Принудена съм да се позова на Петата поправка6 — отвърна с усмивка Марго. — Но четох репортажите за Памела Уишър, от които най-силно впечатление ми направи втория. Опитал си да я представиш като нормален човек, а не като обект за експлоатация. Това не ли ново за теб?

— Марго си е Марго! — обяви с въздишка Смитбек, изчака келнера да сервира питиетата и купичката лешници, после добави: — Току-що се връщам от митинга. Госпожа Уишър се оказа опасна жена!

— Чух по новините — кимна Марго. — И се питам дали тази госпожа изобщо си дава сметка що за дух изпуска от бутилката…

— Накрая си беше направо страшно. Богатите и влиятелните внезапно откриха силата на vulgus mobile, което ще рече низките страсти.

Марго се усмихна, но остана нащрек. Със Смитбек трябва да се внимава. Беше готова да се обзаложи, че в момента магнетофонът в джоба му се върти.

— Чудна работа — продължи Смитбек.

— Кое?

Той сви рамене.

— Колко малко е нужно — няколко глътки концентрат, усещането за принадлежност към тълпата… И изведнъж достолепните представители на висшата класа се превръщат в разюздани животни.

— Нямаше да ти е толкова чудно, ако разбираше от антропология — подхвърли Марго. — Но, доколкото разбрах от репортажа по радиото, тълпата съвсем не е била толкова еднозначно аристократична, колкото биха желали някои представители на пресата. — Отпи глътка от питието си и се облегна назад. — Но това едва ли е чисто приятелска среща. Познавам те достатъчно, за да си давам сметка, че няма да похарчиш и цент без практични съображения.

Смитбек остави чашата си. Лицето му придоби изражението на несправедливо наранен човек.

— Изненадан съм — въздъхна той. — Много съм изненадан! Това не е онази Марго, която познавам. Напоследък почти не се виждаме. А когато това стане, почваш да дрънкаш врели-некипели. Я се погледни. Натрупала си мускули като някаква газела. Къде е остана някогашната пухкава и мекичка като памук Марго, която познавах и обичах? Какво изобщо става с теб, по дяволите?

Тя понечи да отговори, но само поклати глава. Ако мъжът насреща й знае, че дори в момента в сака й има зареден пистолет, само Бог можеше да предвиди реакцията му. Какво ставаше с нея, наистина, запита се тя. Отговорът дойде още преди да формулира въпроса си. Действително отдавна не се беше срещала със Смитбек. По същата причина, поради която избягваше и някогашния си наставник Фрок. А също така и Кавакита, агент Пендъргаст и останалите участници в онази операция. Ужасните спомени за нея все още бяха твърде пресни. Спомени, които, превърнали се в кошмари, продължаваха да смущават спокойния й сън. Не, достатъчно! На всичко това трябва да бъде поставена точка!

Междувременно обидата се оттече от лицето на Смитбек и то отново разцъфна в усмивка.

— Стига съм се правил на луд, за Бога! — подхвърли той. — Познаваш ме прекалено добре. Да, наистина имам практични съображения. Вероятно защото знам с какво се занимаваш по цяла нощ в проклетия музей.

Кой се е раздрънкал? — замръзна Марго, после тръсна глава и успя да се овладее. Тоя тип насреща е хитър рибар. На кукичката му със сигурност има повече стръв, отколкото иска да покаже.

— Работата е ясна — кимна тя. — Та с какво по-точно се занимавам и как разбра за него?

— Имам си източници и ти прекрасно го знаеш — сви рамене Смитбек. — Поразпитах тук-там и научих, че в четвъртък сутринта в лабораторията на музея са били докарани останките на Памела Уишър и още един, все още неидентифициран скелет. А ти и Фрок работите за полицията.

Марго не отговори.

— Не се безпокой, не го казвам, за да се самоизтъквам — добави репортерът.

— Изпих си пиенето, време е да тръгвам — изправи се Марго.

— Чакай — хвана я за китката Смитбек. — Има нещо, което бих искал да уточня. Заради отпечатъците от зъби ли ви извикаха?

Марго рязко се дръпна.

— Откъде знаеш?

На лицето на репортера се появи тържествуваща усмивка и тя си даде сметка, че я беше прекарал, при това майсторски. Въпросът му беше обикновен блъф, а тя взе, че се издаде.

Седна пак.

— Знаеш ли, че си едно мръсно копеле? — промълви тя.

— Не беше само предположение — успокоително подхвърли Смитбек. — Знам за преместването на скелетите. А ако действително си чела интервюто ми с Мефисто, щеше да знаеш за канибалството, което се шири в подземното му царство под Манхатън.

— Това не можеш да го отпечаташ, Бил — поклати глава Марго.

— Защо? Никой няма да разбере, че идва от теб.

— Друго ме тревожи! — сопна се. — Помисли малко, все още имаш време до връзването на следващия брой. Опитай да си представиш как обществеността в този град ще се възприеме подобна история. Помисли и за новата си приятелка госпожа Уишър. Тя нищо не знае. Как ще се почувства, когато научи, че дъщеря й е била не само убита и обезглавена, но и почти изядена?

За миг лицето на Смитбек се сгърчи.

— Знам, Марго. Но това е новина.

— Задръж я с един ден.

— Защо?

Тя се поколеба.

— Хайде, цвете мое, кажи ми! — настоя Смитбек.

— Добре, ще ти кажа — кимна с въздишка Марго. — Има вероятност следите от зъби да са кучешки. Труповете са били заровени от доста време, преди пороят да ги отнесе в канала. По всяка вероятност с тях се е нагостило някое бездомно куче.

— Искаш да кажеш, че не става въпрос за канибали? — попита с посърнало лице Смитбек.

— Съжалявам, че те разочаровах — поклати глава Марго. — Утре лабораторните резултати ще са готови и тогава ще знаем със сигурност. Обещавам, че ще имаш приоритет, и спокойно ще можеш да си пуснеш материала. За следобеда е насрочено служебно съвещание, на което ще присъства и Фрок. След него ще говоря с Дагоста.

— Какво променя един ден?

— Вече ти казах. Ако днес публикуваш новината, ще настане пълна лудница. Сам си видял на какво е способен тъй нареченият „каймак на обществото“. Какво ще стане, ако стигнат до заключението, че ново чудовище като Мбвун си разиграва коня, или пък — не дай Боже, в града се е появил сериен убиец канибал? Няма ли да приличаш на пълен идиот на следващия ден, когато обявим, че става въпрос за бездомни псета? И без това полицията е бясна заради наградата, която обяви. Имам чувството, че ако отново всееш безпричинна паника, наистина ще те набучат на кол!

— Хм — изсумтя Смитбек и замислено се облегна назад.

— Изчакай само един ден, Бил — погледна го умолително Марго. — Все още няма новина.

Репортерът помълча известно време, после вдигна глава.

— Добре — съгласи се той. — Инстинктът ми подсказва, че вероятно съм се побъркал, но ще ти дам този ден. Все пак не забравяй приоритета, който ми обеща. Нито дума на врага!

— Бъди спокоен — леко се усмихна Марго.

Помълчаха още малко.

— Преди малко попита какво става с мен — въздъхна тя. — Отговорът е, че не знам. Вероятно тези убийства ме връщат към старите спомени.

— Имаш предвид Музейния звяр, нали? — подхвърли Смитбек, методично атакувайки купичката с лешници. — Наистина не беше лесно.

— И така може да се каже — кимна Марго. — След всичко, което стана… просто исках да го загърбя. Сънувах кошмари, които ме обливаха в студена пот нощ след нощ. Нещата се пооправиха едва след като се преместих в Колумбийския. Стори ми се, че всичко е минало, но се оказа, че не е така. Особено след като се върнах в музея… — Помълча малко, после внезапно смени темата: — Бил, имаш ли представа какво става с Кавакита?

— С Грег ли? — промърмори Смитбек, докато обръщаше празната купичка наопаки, сякаш да провери дали някой лешник не е залепнал за дъното. — Не съм го виждал откак напусна музея. Защо? — попита и очите му подозрително се присвиха. — Да нямаше нещо помежду ви?

— Не, не! — размаха ръце Марго. — Ако нещо ни е свързвало, то беше вечната надпревара за вниманието на доктор Фрок. Преди няколко месеца ми беше оставил послание на телефонния секретар, ама аз така и не му се обадих. Звучеше някак особено, сякаш беше болен. Както и да е. Подгони ме чувство за вина и в крайна сметка реших да потърся номера му в указателя. Оказа се обаче, че не е там. Сигурно се е преместил…

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Смитбек. — Но Грег е от хората, които никога не падат по гръб. Сигурно се е набутал в някой мозъчен тръст и бичи по триста хилядарки годишно. — Погледна часовника си и въздъхна: — Репортажът за митинга трябва да е готов малко преди девет. Което ще рече, че имаме време за по още едно.

— Какво чуват ушите ми?! — иронично го изгледа Марго. — Бил Смитбек предлага второ питие?! Не, няма как да откажа подобно чудо! Тази вечер тук се твори история!

16

Ник Битърман изкачи тичешком каменните стъпала към замъка Белведере и спря да изчака Таня. Лъчите на залязващото слънце все още опипваха огромната тъмнозелена маса на Сентрал Парк. Под мишницата му излъчваше хлад бутилка „Дом Периньон“, скрита в книжна кесия — едно приятно усещане в душния следобед. Чашите в джоба на якето му подрънкваха и при най-лекото движение. Механично опипа малката правоъгълна кутийка с пръстена. Беше от платина, с шлифован от „Тифани“ еднокаратов брилянт, за който без колебание плати четири хилядарки на Четиридесет и седма улица. Таня скоро се появи, засмяна и задъхана. Тя знаеше за шампанското, но не и за пръстена.

В главата му изплува сцена от някакъв филм, в която двама влюбени пиеха шампанско на Бруклинския мост, а след това запратиха празните чаши в реката. Нелоша идея, но неговата беше още по-добра. Няма по-величествена гледка към Манхатън от тази, която се разкрива от крепостните стени на Белведере по залез слънце. Проблемът беше да не забравяш, че трябва да се изметеш от парка преди спускането на мрака.

Протегна ръка, за дай помогне при последните стъпала, после бавно я поведе към каменния парапет. Черна на фона на залеза, крепостната кула се издигаше високо над тях, някак абсурдна с готическите си форми в сравнение с кацналата върху скалите модерна метеорологическа станция. Ник се обърна назад, очите му пробягаха по пътя, който току-що бяха извървели. В подножието на стълбите блестеше малкото езеро на замъка, зад което, чак до линията на дърветата, се простираше Широката поляна. Металните стени на Големия резервоар отвъд нея бяха позлатени от лъчите на залязващото слънце. Отдясно, в северна посока, се издигаха фасадите на Пето авеню с блеснали в оранжево прозорци. Отляво тъмнееха дърветата в западната част на Сентрал Парк, над които бяха надвиснали тъмни облаци.

Ник измъкна бутилката, скъса металното фолио и разви телената мрежичка, след което несръчно завъртя тапата. Тя изхвърча със звучен гръм и миг по-късно цопна в спокойните води на езерцето.

— Браво! — изръкопляска Таня.

Той напълни чашите и й подаде едната.

— Наздраве!

Опразни своята на един дъх и погледна Таня, която отпиваше на малки глътки.

— До дъно! — заповяда той.

Момичето се подчини, нослето й смешно се сбърчи.

— Щипе! — изкикоти се то и отново му поднесе чашата си.

— Внимание, граждани на Манхатън! — извика Ник и се изправи на балюстрадата. — Говори Ник Битърман! Провъзгласявам седми август за Ден на Таня Шмид, от днес и завинаги!

След третото допълване на чашите в бутилката остана само пяна.

— Да ги хвърлим долу, както повелява обичаят — напрегнато прошепна младежът и прехвърли ръка през раменете й.

Запратиха чашите в пространството, наведоха се през парапета и проследиха пътя им до водите на езерото. Ник изведнъж си даде сметка, че паркът беше пуст. Не се мяркаха любителите на слънчевите бани, разходките и летните кънки, а в околностите на замъка нямаше жива душа. Я по-добре да приключвам, рече си и извади кутийката от джоба си. Таня я пое, а той отстъпи крачка назад и гордо зачака.

— За Бога, Ник! — възкликна миг по-късно тя. — Това със сигурност струва цяло състояние!

— Ти струваш цяло състояние — усмихна се младежът, изчака я да си сложи пръстена и я взе в прегръдките си. — Нали знаеш какво означава това?

Очите й сияеха на фона на сгъстяващия се мрак над далечната гора.

— Е? — подкани я Ник.

Тя го дари със страстна целувка и прошепна в ухото му:

— Докато смъртта ни раздели, скъпи!

Този път целувката им продължи по-дълго, а дланта му бавно се плъзна върху гърдата й.

— Ник! — засмяно се дръпна тя.

— Тук сме сами, скъпа — прошепна той. Ръката му се премести отзад и бедрата й се оказаха залепени за неговите.

— Ако не броим, че целият град ни гледа — отвърна момичето.

— Нека гледат. Може пък и да научат нещо ново. — Пръстите му потънаха в деколтето й и нежно докоснаха щръкналите зърна. Хвърли поглед на притъмняваща гора. — Предлагам да отложим това, докато се приберем у дома — прошепна в ухото й.

Тя кимна, усмихна се и тръгна към каменните стъпала. Ник проследи естествената грациозност на движенията й и усети как приятната топлина на отлежалото шампанско се разлива във вените му. Нищо не може да се сравни с шампанското — удря право в главата.

В мехура също, добави след кратко колебание.

— Почакай да опразня главния резервоар — подвикна след момичето.

Тя не спря, а той пое към кулата. Помнеше, че на отвъдната страна, точно до желязната стълба, имаше малка тоалетна. В сянката беше тихо. Грохотът на трафика достигаше дотук под формата на приглушено бучене. Бутна вратата, влезе в мъжката тоалетна и дръпна ципа си. Както очакваше, тоалетната беше пуста. Наведе се към хладния порцелан и затвори очи.

После чу някакъв звук и бързо ги отвори. Не, така ми се е сторило, усмихна се на трепването си. Навярно като всички жители на Ню Йорк страдаше от перманентна параноя.

После звукът се повтори, този път съвсем отчетливо. Ник стреснато се обърна, все още с член в ръка. Вратата на една от кабинките се отвори и от нея изскочи едър мъж, който с бърза крачка се насочи към него.

Таня чакаше на каменните стъпала, изложила лице на вечерния бриз. Годежният пръстен непривично тежеше на безименния й пръст. Ник очевидно не бързаше. Паркът вече тънеше в мрак, Широката поляна беше абсолютно пуста, а езерото отразяваше мигащите светлини на Пето авеню.

Загубила търпение, тя се изкачи по обратния път и заобиколи мрачната грамада на крепостната кула. Вратата на тоалетната зееше. Момичето спря пред нея и почука — отначало срамежливо, а след това и по-решително.

— Ник! Хей, Ник, там ли си още?

Отговори й само вятърът, който шумолеше в клоните на близките дървета. Стори й се, че долавя някаква остра и неприятна миризма, като на саламура.

— Престани с тези глупави шеги, Ник! — окончателно изгуби търпение тя, блъсна вратата и влезе.

Тишината продължи още миг, след което беше прогонена от отчаян, нечовешки писък, отекнал надалеч в лятната нощ.

17

Смитбек се настани на бара в любимото си гръцко заведение и поръча обичайната закуска: две яйца на очи върху двойна подложка от говежда кайма. Отпи от поставената пред него чаша кафе и като въздъхна със задоволство, измъкна свитъка вестници изпод мишницата си. Разгърна най-напред „Поуст“, като леко бърчеше чело, преглеждайки уводния материал на Ханк Маклоски за убийството в Белведере. Собственият му репортаж за демонстрацията бе разжалван до четвърта страница. Първата страница му се падаше по право, ако бе дал информацията за музея и отпечатъците от зъби. Но обеща на Марго. Утре ще запеят друга песен. А може би тази сдържаност ще му донесе нови точки в дългосрочен план.

Закуската пристигна и той начена каймата с удоволствие, остави „Поуст“ настрана и отгърна „Ню Йорк Таймс“. С ирония плъзна поглед по спретнатите и скучни заглавия и спря на материал, подписан от Брайс Хариман: „Музейният звяр се завръща?“

В момента, в който започна да чете, каймата в устата му доби вкус на стар тапет.

Смитбек отмести недокоснатите яйца с разтреперана от гняв ръка. Не можеше да реши кое е по-лошо: това, че оня задник Хариман го бе изпреварил, или мисълта, че беше се оставил да го убедят да отложи собствения си материал, въпреки че разполагаше с цялата версия.

Никога вече, закле се той. Никога!

На петнадесетия етаж на главното управление на полицията Дагоста захвърли същия вестник и от устата му излетя изпепеляваща ругатня. На експертите от отдела за връзки с обществеността предстоеше трудната задача да предотвратят масовата истерия. Дано се продъни вдън земя мръсникът, който и да е пропял! Слава Богу, че този път това не е онзи трън в задника Смитбек!

Вдигна слушалката и набра номера на началника на полицията. Тъй и тъй става дума за задници, значи няма да е зле да се погрижи за собствения си, докато още го има. От опит знаеше, че винаги е по-добре пръв да се обадиш Хорлокър, вместо да чакаш той да те потърси.

Но насреща се включи телефонен секретар.

Понечи да вземе вестника, после безсилно отпусна ръце. Всеки момент очакваше появата на разпенения Уокси, който с положителност ще бъде притеснен от новото убийството в парка и кратките срокове за разкриването му, поставени от шефа. Примижа от отвращение при тази мисъл, но беше толкова изтощен, че побърза да отвори очи. След нощното катерене в околностите на замъка Белведере успя да дремне някакви нищожни два часа и в момента се чувстваше като пребит.

Стана и пристъпи към прозореца. Долу, сред сивите сенки на града, чернееше малък правоъгълник: игрището на 362-ро училище, по което сновяха детски фигурки, заети в игра на дама и гоненица, вдигайки шум до Бога по време на краткото междучасие. Всичко бих дал да съм на тяхно място, горчиво поклати глава той.

Поредният поглед към бюрото го осведоми, че гневно захвърленият вестник бе съборил портрета на Вини младши — десетгодишното му синче. Наведе се да го вдигне и неволно се усмихна на ухиленото хлапе, което го гледаше от снимката. Веднага се почувства по-добре и бръкна за пура в страничния джоб на якето си. Майната му на Хорлокър. Каквото има да става, ще стане.

Запали, метна клечката в пепелника и пристъпи към картата на западната част на Манхатън на черната дъска. Районът на неговия участък бе изпъстрен с червени и бели карфици. Легендата беше отпечатана с курсив в долния край: белите маркират съобщенията за изчезнали лица през последните шест месеца, а червените — убийствата, съвпадащи по стил с този на търсения извършител. Придърпа пластмасовия пепелник и измъкна топлийка с червена глава. Потърси мястото на Главния резервоар в района на Сентрал Парк и внимателно я забоде в южния му край. После се дръпна, загледан в картата, сякаш се мъчеше да проникне в същината на проблема през видимата му част.

Численото съотношение между белите и червени карфици бе десет към едно. Разбира се, повечето от тях нямаха връзка с текущото разследване. В Ню Йорк хора изчезват всеки ден, по най-различни причини. Но въпреки това бройката им беше прекалено голяма — почти три пъти над нормалната за последните шест месеца. Особено в района на Сентрал Парк. След продължително взиране започна да му се струва, че местопроизшествията май не са пръснати произволно. Усещаше някаква скрита връзка между тях, но не успяваше да я установи.

— Мечтаете ли, лейтенант? — обади се познат, леко дрезгав глас зад гърба му. Дагоста изненадано се обърна и се озова лице в лице с Хейуърд, вече официално прикрепена към разследването заедно с Уокси.

— Да си чувала, че е редно първо да се почука? — тросна й се той.

— Ами, чувала съм. Но бързах да ви донеса това, което поискахте… — Дългите й пръсти стискаха дебело руло компютърни разпечатки. Дагоста го дръпна и започна да го развива. Още убийства на скитници през периода, повечето в поверения на Уокси район в западната част на Сентрал Парк. Всичките неразкрити, естествено.

— Пресвети Боже! — промълви Дагоста и поклати глава: — Все пак трябва да ги отбележим. — Започна да диктува местопрестъпленията, а Хейуърд забождаше карфици на съответните места по картата. За момент спря и погледна гъстата, блестящо черна коса, която обрамчваше бялото й лице. Радваше се, че бяха я командировали в екипа му, но, разбира се, не го показваше. Несломимата й самоувереност бе като оазис в пустинна буря, а той с въздишка си призна, че и външният й вид не дразни окото.

Отвън се чуха забързани стъпки и високи гласове, последвани от падането на нещо тежко. Дагоста намръщено кимна на подчинената си да провери какво става. Последваха нови викове, сред които висок и писклив глас споменаваше името му.

Обзет от любопитство, той отвори вратата и надникна навън. В коридора пред отдел „Убийства“ двама полицаи се бореха с дрипав и невероятно мръсен мъж. Хейуърд вече беше там. Готово да се намеси в подходящия момент, дребничкото й тяло беше стегнато като пружина. Очите му пробягаха по сплъстената коса, нездравата кожа и изпосталялата от недохранване фигура, на гърба на която се поклащаше неизбежният черен чувал за боклук. Там без съмнение се гушеха всичките земни притежания на този нещастник.

— Искам при лейтенанта! — изкрещя човекът. — Имам информация за него и настоявам…

— Предай я на мен, мой човек — опита се да го убеди единият от полицаите, хванал с видима погнуса мърлявия пеш на дрехата му. — Лейтенантът е зает.

— Ей го там! — викна скитникът и насочи мръсния си показалец към Дагоста. — Значи не е толкова зает! Пусни ме или ще се оплача, ясно? Ще се обадя на адвоката си!

Дагоста затвори вратата и се върна към картата. Шумотевицата отвън продължаваше. Пискливият глас на скитника бе особено неприятен, накъсван от гневните реплики на сержанта. Неканеният гост очевидно не желаеше да се оттегли.

Миг по-късно вратата с трясък се отвори и скитникът връхлетя в кабинета, следван по петите от разярената Хейуърд. Навря се в ъгъла и вдигна чувала над главата си.

— Трябва да ме изслушаш, лейтенант! — извика той.

— Ама, че плъзгав мръсник! — задъхано изръмжа Хейуърд, докато търкаше длани о стройните си бедра. — В най-буквалния смисъл на думата.

— Не смей да ме докосваш! — предупредително кресна клошарят.

— Остави го, сержант — въздъхна с досада Дагоста и се обърна към посетителя. — Имаш пет минути, но само ако оставиш това нещо вън.

Пръстът му се насочи към чувала, от който се разнасяше силна воня.

— Ще ми го свият! — загрижено изграчи онзи.

— Намираш се в полицията! — повиши тон Дагоста. — Никой няма да ти пипне партакешите!

— Не са партакеши — изръмжа мъжът, но все пак подаде омазания чувал на Хейуърд, която моментално го изнесе в коридора, върна се и старателно затвори вратата зад гърба си.

Поведението на неканения гост коренно се промени. Насочи се към един от столовете за посетители бавно и с подчертано достойнство, седна и преметна крак върху крак — сякаш всичко наоколо му принадлежеше. Дагоста веднага усети миризмата, която му напомни за изоставения тунел.

— Дано да ти е удобно — промърмори с фалшива любезност и предвидливо тикна пурата под носа си. — Разполагаш с пет минути.

— Ще ти призная нещо, Винсънт — небрежно подхвърли скитникът. — Чувствам се точно толкова удобно, колкото може да се очаква при моето състояние.

Дагоста зяпна, пурата се изплъзна от пръстите му и тупна на бюрото.

Скитникът я проследи с неодобрителен поглед.

— Жалко, че продължаваш да пушиш — каза той. — Все пак е добре, че демонстрираш по-добър вкус. Доколкото мога да видя, използваш тютюн от Доминиканската република, с бандерол от Кънектикът. Любимата гадост на Чърчил, която определено е за предпочитане пред ония кочани, дето ги смучеше едно време.

Все още лишен от дар слово, Дагоста едва-едва поклати глава. Този глас с характерната южняшка напевност му беше до болка познат, но по никакъв начин не можеше да го свърже с вонящия бродяга пред себе си.

— Пендъргаст? — едва чуто промърмори той.

Мъжът кимна.

— Но какво, за Бога…

— Надявам се да ми простиш, но исках да се убедя в качествата на дегизировката си — отвърна онзи.

— О, Господи!

Хейуърд направи крачка напред и внимателно го изгледа. За пръв път изглеждаше объркана.

— Лейтенант?

Дагоста си пое дъх и махна към брадясалия тип на стола, преметнал крак върху крак и положил ръце в скута си.

— Сержант, искам да ти представя специалния агент на ФБР Пендъргаст.

Очите на младата жена за миг се преместиха на бездомника, после отново се върнаха върху лицето на лейтенанта.

— Я стига глупости! — отсъди тя.

Пендъргаст избухна в доволен смях, облегна се назад и подпря брадичката си с длан.

— Приятно ми е да се запознаем, сержант. По обясними причини ще се въздържа от ръкостискането…

— Не си правете труда — побърза да го успокои Хейуърд, но подозрението в очите й остана.

Лейтенантът най-после се освободи от вцепенението, скочи на крака и сграбчи деликатните китки на госта.

— Господи, Прендъргаст, ужасно се радвам да те видя! Напоследък постоянно си задавах въпроса накъде си отнесъл кльощавия си задник. Чух, че си отказал директорския пост в нюйоркската централа, но не съм те виждал от…

— От „музейните убийства“, както ги нарекоха вестниците — кимна Пендъргаст. — Гледам, че пак са на първа страница.

Дагоста намръщено кимна и се върна на мястото си.

— Проблемът ти е сериозен, Винсънт — въздъхна Пендъргаст след кратка справка с картата. — Серия жестоки убийства над и под земята, скован от страх елит, а за капак на всичко — нарастващи слухове за нова поява на Мбвун.

— Нямаш представа колко си прав, Пендъргаст — мрачно се съгласи Дагоста.

— Имам, при това отлична, ако ми позволиш тази малка поправка. Всъщност, отбих се да попитам дали имаш нужда от помощ.

За миг лицето на Дагоста се проясни, но после в очите му се мярна подозрителност.

— Официално ли?

— Полу — усмихна се Пендъргаст. — Страхувам се, че това е най-доброто, което мога да ти предложа. В последно време, малко или много, имам възможност да избирам текущите си задачи. В продължение на една година се занимавам с технически проблеми, с които ще те запозная при пръв удобен случай. Да речем, че имам пълномощия да помагам на нюйоркската полиция при разследването. Със задължителното условие да отричам всякакви подозрения за връзка с него, защото до този момент няма доказателства за престъпление, което попада под юрисдикцията на федералните власти. — Замълча за миг, после размаха ръце: — Иначе казано, проблемът е съвсем прост: не мога да стоя настрана от интересен случай и толкоз! Доста дразнещ, но абсолютно непреодолим порок.

— Защо тогава не съм ти виждал очите почти две години? — любопитно го погледна Дагоста. — Едва ли има друг град по света, който ще ти предложи по-богат подбор от интересни случаи.

— Не и за мен — наклони глава Пендъргаст.

Лейтенантът се обърна към Хейуърд и промърмори:

— Това е единственото хубаво нещо, което ми се случва от началото на разследването.

Бледосините, странно контрастиращи с мръсотията очи на агента бавно се местеха по лицата на събеседниците му.

— Ласкаеш ме, Винсънт. По-добре да се залавяме за работа. След като външният ми вид се оказа достатъчно убедителен за вас двамата, възнамерявам да го изпробвам и под земята, при това в най-скоро време. От вас очаквам да ме вкарате в час.

— Значи приемате, че случаят „Уишър“ и убийствата на бездомниците са свързани? — попита Хейуърд, все още запазила известни съмнения към посетителя.

— Абсолютно, сержант… Хейуърд беше, нали? — рече Пендъргаст и изпъна гръб. — Случайно първото ви име да е Лора?

— И какво, ако е? — отвърна сдържано младата жена.

Пендъргаст се отпусна отново назад.

— Чудесно — тихо промълви той. — В такъв случай позволете да ви поздравя за статията ви в списание „Социология на отклоненията“ миналия месец. Изключителен анализ на йерархията в подземното общество.

Хейуърд видимо се притесни, лицето й пламна. Явно не беше свикнала на комплименти.

— Сержант? — любопитно я погледна Дагоста.

— Предстои да защитя дипломна работа в Нюйоркския университет на тема „Кастовата структура на подземните общества“ — поясни тя, като продължаваше да гледа встрани. След това се извърна рязко и предизвикателно го погледна в очите, очевидно очакваше някаква подигравка.

— Но това е много хубаво! — възкликна лейтенантът, малко изненадан от агресивния тон. Защо не му е казала досега? За тъпак ли го е вземала?

— Но защо публикувате в такова неизвестно издание? — поинтересува се Пендъргаст. — Бих казал, че бюлетинът на правоохранителните органи е по-подходящо място.

— Шегувате ли се? — усмихна се Хейуърд, успяла да възвърне самоувереността си.

И Дагоста разбра. Жена, при това дребна на ръст, тя трудно се справя в прочистващия отряд на транспортната, пълен с мускулести грубияни. И по тази причина държи в тайна научните си изследвания върху контингента, да не говорим за престижните научни степени. Представи си как биха я емнали онези главорези и поклати глава.

— Разбирам — кимна Пендъргаст. — За мен беше удоволствие да се запознаем, но хайде да се залавяме за работа. От вас ще искам да ми представите протоколите и анализите от местопрестъпленията. Колкото повече научим за тайнствения свят на метрото, толкова по-скоро ще го пипнем. Или ще ги пипнем. Не е изнасилвач, нали?

— Не е.

— Може би е фетишист. Той или те явно се радват на сувенирите си. Ще трябва да проверим базата данни за неизявяващи се в последните години серийни убийци или склонни към насилие типове. Пък и не би било зле да се пусне и една програмка за статистически анализ на всички жертви. Може още един път да се систематизират всички случаи на изчезнали. Ще проверим всеки признак за сходство, колкото и незначителен да е той.

— Аз ще се заема с това — обади се Хейуърд.

— Чудесно — кимна Пендъргаст, стана и пристъпи към бюрото. — Сега, ако може да прегледам материалите…

— Настанявай се — отвърна Дагоста и сбърчи нос. — Премяната ти е прекалено автентична, ако се сещаш, какво имам предвид.

— Такава е — каза Пендъргаст небрежно и седна. — Изпипана до съвършенство. Сержант Хейуърд, бихте ли ми подали…

18

Марго седна в огромната актова зала, разположена дълбоко в недрата на старата сграда на Природонаучния музей. Очите й любопитно огледаха елегантното помещение, построено през далечната 1882 година. Над стените, покрити с дъбова ламперия, се извисяваха внушителни сводове. По цялото протежение на залата, между ламперията и тавана, преминаваше дълъг орнаментиран фриз, върху който бе представена историята на еволюцията в цялото й величие: от красиво изработени низши организми до доминиращата фигура на човека.

Тя спря вниманието си върху последното изображение. Човекът беше облечен в дълго палто, с висок цилиндър и бастун в ръка — едно внушително свидетелство на раннодарвиновата представа за еволюцията: устойчиво, непрекъснато развитие от простото към сложното, увенчано с Човека — най-висшето творение на природата. Марго знаеше, че съвременното виждане е доста по-различно. Еволюцията се оказа доста по-хаотично движение, объркано и пълно със задънени улици и неочаквани завои. Доктор Фрок, седнал в инвалидната си количка на пътеката край нея, бе ученият, чиято теория за частичната еволюция имаше колосален принос за утвърждаването на тази теза. И ето че съвременните еволюционни антрополози вече не разглеждаха човека като апотеоз на развитието, а само като завършващ етап на незначително негово разклонение в огромното семейство на бозайниците. А и самата дума „човек“ загуби своето лустро, помисли с удовлетворение тя. Което беше огромен положителен напредък в мисленето.

Извърна глава към будката с прожекционния апарат, намираща се високо на задната стена, непосредствено под тавана. Величествената стара зала бе превърната в най-модерна студентска аудитория, натъпкана с механизирани черни дъски, сгъваеми екрани и мултимедийна система, съобразена с последните достижения на компютърната техника.

За пореден път си зададе въпроса кой е пропял за ролята на музея. Очевидно беше човек, който не е запознат с цялата истина — не се споменаваше нито дума за гротескните изменения върху втория скелет. Но и онова, което знаеше, никак не беше малко. Чувството на облекчение, породено от отпадналата необходимост да се занимава със Смитбек, се помрачаваше от онова, което бе научила относно зъбните отпечатъци върху труповете. С опасение очакваше пристигането на останките на Битърман, които биха могли да дадат допълнителни аргументи в подкрепа на същата теза.

Вниманието й бе привлечено от огромния екран, който с монотонно бръмчене започна да се спуска в предната част на салона. Движението му беше съпроводено от автоматичното оттегляне на завесите.

Седем души, напрегнати до крайност, бяха цялата публика в огромната зала с две хиляди места.

До нея Фрок си тананикаше мотиви от Вагнерова опера, тактувайки по изтърканите странични облегалки на инвалидната количка. Лицето му бе безизразно, но Марго знаеше, че отвътре цял гори. Протоколът отреждаше ръководната роля в това мероприятие на Брамбъл в качеството му на главен патолог — нещо, което предизвикваше мрачното негодувание на Фрок. Няколко реда напред се виждаше лейтенант Дагоста, седнал в компанията на дебел капитан от полицията с измачкана униформа и двама отегчени детективи от отдел „Убийства“.

Осветлението угасна. Под призрачното сияние на малката лекторска лампа остана само костеливото издължено лице и оплешивяващото чело на Брамбъл. В ръката си държеше странна пластмасова пръчка с формата на рапира, която представляваше комбинация от дистанционно управление за прожектора и светлинна показалка. Изглежда зловещ, неволно потръпна Марго. Като Борис Карлов в лабораторна манта.

— Да пристъпим направо към веществените доказателства — екна през многобройните микрофони жизнерадостният глас на Брамбъл и прокънтя в залата. Фрок възмутено се размърда, а на екрана изплува силно увеличена кост, осветила присъстващите с призрачно сиво сияние.

— Това е снимка на третия шиен прешлен на Памела Уишър. Моля, обърнете внимание върху конфигурацията на следите от зъби, които са ясно видими.

Появи се следващото изображение.

— Тук виждате отпечатък на един от зъбите, увеличен двеста пъти. А това е напречен разрез на самия отпечатък. Сами можете да се убедите, че става въпрос за зъб на бозайник.

Последва поредица снимки, на които бяха отразени резултатите от лабораторни тестове върху най-различни кости от двата скелета — за определяне налягането върху единица площ, необходимо за получаване на отпечатъци с дадената дълбочина.

— Открихме двадесет и един ясни отпечатъка във вид на вдлъбнатини или драскотини, оставени от зъби върху костите на двете жертви — продължаваше Брамбъл. — Има и отпечатъци от проникването на някакъв тъп предмет: с прекалено правилни очертания, за да бъде зъб, но пък от друга страна, твърде груб, за да е професионално изработен нож. Прилича на примитивна брадва или нож от каменната епоха. Най-голям брой от тези отпечатъци открихме в шийната област — може би това е показателно за начина, по който са били отделени главите. Във всеки случай, необходимото за оставяне на подобни зъбни отпечатъци налягане — Брамбъл насочи светлинния лъч на показалката към съответните числа — възлиза на 35 до 65 килограма на квадратен сантиметър, което е доста под предполаганите първоначално 125.

„Предполаганите от теб“, каза си Марго, като хвърли поглед към Фрок.

На екрана се появи нова снимка.

— Детайлното проучване на костната тъкан тук, около отпечатъците, показва кървене в нея, както и в самия костен мозък. Това показва, че нараняванията са нанесени преди настъпване на смъртта.

В залата цареше мълчание.

— С други думи, отпечатъците са оставени по време на настъпване на смъртта. — Брамбъл се прокашля. — Поради твърде напредналия стадий на разлагане не може да се формулира категорично причината за самата смърт. Струва ми се все пак, че с голяма доза увереност бихме могли да твърдим, че жертвите са починали вследствие масирана травма и загуба на кръв именно по времето, когато са били направени тези отпечатъци.

Извърна се с драматичен жест към публиката:

— Знам, че в главите на всички ви се върти един и същ въпрос. И той е: От какво са оставени тези следи? Както добре знаете, пресата се изпълни със спекулации за възможна поява на нов Мбвун.

Всичко това му доставя удоволствие, помисли си Марго. Напрежението в залата осезаемо нарастваше. Дагоста се беше привел напред, седнал на ръба на стола.

— Направихме много подробни сравнения на тези отпечатъци с оставените от Мбвун преди година и половина — за които, естествено, този музей разполага с изобилие от данни. От тях изведохме две твърди заключения.

Пое си дълбоко въздух и се огледа.

— Първо, сегашните отпечатъци не са съотносими с тези на Мбвун. Не отговарят нито на сечението и размерите, нито на дължината.

Марго забеляза, как раменете на Дагоста се отпускат в израз на облекчение.

— Второ, в нито един от изследваните фрагменти силата на натиск не надвишава 65 килограма на квадратен сантиметър. Това по категоричен начин класифицира извършителя в групата на месоядните бозайници — кучета или, много по-вероятно, хуманоиди. Което означава, че изключва напълно категорията, в която попада Мбвун.

Сега снимките започнаха да се въртят по-бързо, показвайки увеличени образи на зъбни отпечатъци и следи от захапки.

— При здраво захапване всеки здрав мъж, имащ навика да употребява дъвка, би могъл да постигне споменатите стойности — обяви Брамбъл. — Не открихме никакви несъответствия между тези отпечатъци и следите от човешки кучешки зъби. Но не изключвам и възможността те да са причинени от подивелите кучета в тунелите, които нападат, убиват и разкъсват жертвите си. Все пак мисля, че по-скоро става дума за човек, отколкото за куче или друг някакъв подивял обитател на подземния свят.

— Доктор Брамбъл, убеден ли сте, че вашата теория включва всички видове, обитаващи този свят? — попита глас с подчертано южняшки акцент — някъде от районите на Алабама или Луизиана. Тонът му беше мек, с лек привкус на изтънчен цинизъм.

Марго се обърна и спря очи върху познатата кльощава снага на специален агент Пендъргаст, полулегнала в креслото на последния ред. Бледосините му очи светеха в мрака. Изобщо не беше усетила появата му. Той долови погледай и леко наклони глава.

— Здравейте, госпожице Грийн. Или вече мога да ви наричам доктор Грийн?

Тя се усмихна и кимна. Не бе виждала Пендъргаст от прощалната им сбирка в кабинета на Фрок в музея. На практика тогава видя за последен път и повечето от хората, участвали по един или друг начин в разследването на музейните убийства — например доктор Фрок и Кавакита.

Фрок се обърна, хвърли кос поглед на новодошлия и отново насочи вниманието си към подиума.

— А вие кой сте? — попита Брамбъл, любопитно оглеждайки посетителя.

— Специален агент Пендъргаст от ФБР — отвърна вместо него Дагоста. — Ще помага в разследването на случая.

— Ясно — кимна Брамбъл. — Драго ми е. А сега да преминем на следващия въпрос, свързан с идентифицирането на неизвестното тяло. Това, което ще кажа, вероятно ще изненада колегите — леко кимна по посока на Фрок и Марго, — затова бързам да подчертая, че ми хрумна съвсем неотдавна.

Лицето на Фрок остана непроницаемо.

Марго го погледна, после отново насочи вниманието си към главния патолог. Възможно ли е Брамбъл да е скрил нещо в ръкава си, за да обере лаврите?

— Моля, обърнете специално внимание на следващата снимка. — На екрана се появи рентгеново изображение на четирите триъгълничета в лумбалния прешлен на неизвестната жертва, на които Марго първа беше обърнала внимание. — Това, което виждате, са триъгълни парченца метал, забити в лумбален прешлен на неизвестната жертва. Откри ги доктор Грийн. Признавам, че объркването ми беше пълно, както и на всички останали. Едва снощи ме осени идеята за вероятния им произход, а днес сутринта проведох серия от консултации с ортопеди. Ако предположенията ми са верни, най-късно до края на седмицата ще имаме идентификация на скелета.

Очите му победоносно обходиха залата и се спряха върху Фрок. Последва обидно дълга пауза.

— Предполагате, че тези триъгълници… — започна Пендъргаст.

— Засега толкоз по този въпрос! — натъртено го прекъсна Брамбъл и натисна бутона на дистанционното. На екрана се появи череп в крайна степен на разложение. Очите ги нямаше, зъбите бяха оголени в зловеща гримаса. Марго потръпна от отвращение — същото, което я обзе при докарването на главата в лабораторията.

— Вероятно всички знаете, че едва вчера получихме тази глава, с молба да бъде анализирана. Тя е открита от лейтенант Дагоста след оглед на подземията, обитавани от бездомници. Пълният доклад ще бъде готов след няколко дни, но вече знаем, че главата принадлежи на скитник, убит преди около два месеца. Тук също се натъкваме на голям брой следи от зъби, придружени от прободни рани, нанесени с примитивно хладно оръжие — основно в областта на шията. Имаме намерение да поискаме ексхумация на трупа за пълното му изследване.

О, не, простена мислено Марго.

На екрана се заредиха още диапозитиви.

— Проучихме всички насилствено получени изменения по врата и отново стигнахме до заключението, че са резултат по-скоро на човешка намеса, но в никакъв случай не могат да се свържат с Мбвун.

Екранът избледня, а Брамбъл остави показалката на катедрата. Лампите светнаха.

— Едва ли имате представа какво облекчение ни донесе вашето заключение — изправи се Дагоста. — Но нека все пак ви попитам още веднъж: твърдите, че тези следи са оставени от човек, така ли?

Брамбъл кимна.

— Не от куче или друго животно, което би могло да обитава каналите?

— Естеството и състоянието на отпечатъците не ми позволяват да отхвърля категорично вероятността да се окаже куче — отвърна с въздишка патологът. — Но веднага ще добавя, че тази вероятност е нищожно малка в сравнение с току-що направеното пред вас заключение. Според мен това е дело на един или няколко души. Ако имахме една-едничка захапка в добро състояние, щях да бъда абсолютно сигурен, но уви… — Ръцете му безпомощно се разпериха, той поклати глава. — Но ако се докаже, че порезните рани са нанесени от оръжие, колкото и примитивно да е то, версията с кучето автоматично отпада.

— А вие какво ще кажете, доктор Фрок? — обърна се Дагоста.

— Моето мнение съвпада с това на доктор Брамбъл — заяви лаконично Фрок, като се размърда в стола си. — Позволете да ви напомня, че пръв изразих становището, според което не става въпрос нито за Мбвун, нито за друго чудовище. Радвам се, че това становище беше потвърдено. В същото време съм длъжен да възразя срещу начина, по който доктор Брамбъл подхожда към идентифицирането на труп А, изцяло на своя глава.

— Приемам забележката — леко се усмихна патологът.

— Убиец имитатор! — триумфално обяви дебелият полицай.

В залата настъпи тишина.

— Очевидно става въпрос за някакъв смахнат, който се е вдъхновил от музейните убийства — изправи се Уокси и самодоволно огледа присъстващите. — Шантав тип, който убива, къса глави, а може би и яде хора.

— В общи линии това отговаря на уликите, с които разполагаме, но… — започна доктор Брамбъл, но дебелият бързо го прекъсна.

— Сериен убиец, който е част от бездомниците! — отсече той.

— Капитан Уокси — поде с въздишка Дагоста. — Това не може да обясни…

— Може и още как! — запъна се Уокси.

Вратата в дъното на залата рязко се отвори.

— Защо не съм известен за това събиране, дявол да го вземе? — избоботи гневен глас.

В момента, в който се обърна, Марго разпозна сипаничавото лице над безупречната, отрупана с орденски лентички униформа на директора на полицията Хорлокър, който пъргаво се спускаше по стълбите, следван по петите от двама униформени полицаи. Миг преди да нахлузи непроницаемата маска, по лицето на Дагоста пробяга изражение на досада.

— Шефе, аз вече изпратих…

— Какво си изпратил? Доклад? — изгледа го кръвнишки Хорлокър, спрял на пътеката. — Доколкото съм осведомен, пак допускаш същата проклета грешка, която направи и при разследването на убийствата в музея, Вини! Пак не информираш висшето ръководство на полицията и може би отново ще се окаже, че изобщо не държиш нещата под контрол — както двамата с онзи задник Кофи твърдяхте и при предишното следствие! Нека ти напомня, че докато зарежеш тъпата си версия за сериен убиец, музеят се напълни с трупове!

— Изключително некоректно отразяване на събитията, господин началник! — обади се с меден гласец Пендъргаст.

Хорлокър се втренчи в него и намръщено процеди:

— Кой е пък тоя?

Дагоста понечи да отговори, но Пендъргаст вдигна ръка:

— Остави на мен, Винсънт. Директор Хорлокър, аз съм специален агент Пендъргаст от ФБР.

— Аха! — мрачно кимна шефът. — И вие бяхте участник в онази музейна каша!

— Цветиста метафора — мазно се усмихна Пендъргаст.

— Мога ли да попитам какво търсите тук? — нетърпеливо го изгледа началникът. — Случаят е извън вашите правомощия.

— Помагам на лейтенант Дагоста в качеството си на консултант.

Хорлокър се намръщи още повече.

— Дагоста няма нужда от помощ!

— Моля за извинение, че за пореден път ще изразя несъгласие — продължаваше да се усмихва Пендъргаст. — Според мен той, вие и всички останали имате отчаяна нужда от помощ. — Погледът му се плъзна по лицето на Уокси и отново се закова върху Хорлокър. — Не се безпокойте, господин началник, не гоня слава, не ми трябват награди и повишения. Нямам никакво намерение да ръководя разследването и мисля да се огранича в ролята на специалист по криминални профили.

— Много успокояващо, няма що! — озъби се Хорлокър и се извърна към Дагоста. — Е, какво открихте?

— Главният патолог е на мнение, че до петък ще успее да идентифицира и втория скелет. Освен това твърди, че зъбните отпечатъци са оставени от човек. Или от неколцина.

— Неколцина? — повтори Хорлокър.

— Мисля, че събраните улики говорят за наличие на повече от един извършител — потвърди Брамбъл.

Хорлокър изглеждаше притеснен.

— Искате да кажете, че двама побъркани канибали се разхождат на воля из града? За Бога, Вини, напрегни го малко тоя твой мозък. Имаме работа с бездомен сериен убиец, който ловува измежду себеподобните си. И понякога случайно попада на нормални хора, озовали се на неподходящо място в неподходящо време. Имам предвид Памела Уешър и онзи Битърман.

— Нормални хора? — измърмори Пендъргаст.

— Знаете, за какво говоря. Полезни членове на обществото. Хора с постоянен адрес. — Хорлокър се намръщи и насочи поглед към Дагоста. — Определих ти краен срок и очаквах много повече от това.

— Убеден съм, че извършителят е един — обади се Уокси.

— И аз мисля така — кимна Хорлокър и огледа присъстващите в очакване на възражение. — Явно е някакъв бездомен нещастник, който най-вероятно живее някъде в района на Сентрал Парк и изведнъж си е въобразил, че може да се превърне в нов Музеен звяр. Обаче в „Таймс“ излиза един изключително просташки материал и градът се обръща с краката нагоре! — Завъртя се отново към Дагоста и изръмжа: — Докладвай какви ще бъдат следващите ти действия!

— По-спокойно, шефе — обади се Пендъргаст. — От опит знам, че колкото повече крещи човек, толкова по-малко казва.

— Не можете да ми говорите по този начин! — изръмжа Хорлокър, преодолял първоначалното си смайване.

— Тъкмо обратното — хладно го изгледа Пендъргаст. — Единствено аз в тази зала мога да ви говоря по този начин. И по силата на това ще посоча, че вие направихте цяла поредица от забележителни, но абсолютно голословни твърдения. Първо, че убиецът е бездомник. Второ, че живее в района на Сентрал Парк. Трето, че е психар. И четвърто, че е само един. — В бледосините му очи се появи нещо като умиление, сякаш пред него стоеше не висш офицер от полицията, а палаво хлапе. — Само в едно изречение успяхте да вкарате рекордно количество догадки, директор Хорлокър!

Полицейският началник го гледаше с дълбоко смайване, устата му безмълвно се отваряше и затваряше. Направи крачка напред, после спря, хвърли унищожителен поглед на Дагоста и се понесе към изхода, следван от задъханите си подчинени.

Трясъкът на вратата бе последван от тишина.

— Що за идиотски демонстрации? — промърмори Фрок и неспокойно се размърда в инвалидния стол.

Дагоста въздъхна тежко и се обърна към Брамбъл:

— Най-добре ще е да му изпратите копие от заключенията си. Редактирано, разбира се. Само най-важното, но го подкрепете и с част от картинките си. Като за четвърто отделение, иначе няма да го разбере.

Брамбъл избухна в гръмотевичен смях.

— Ще направя всичко възможно, лейтенант — обеща той и попипа плешивото си теме.

Уокси ги изгледа неодобрително, стана и тръгна към вратата.

— Упражненията ви в сарказъм за сметка на шефа са крайно непрофесионални! — подхвърли през тлъстото си рамо той.

— Лично аз имам достатъчно важна работа, за да не си губя времето с тъпи шеги.

Дагоста срещна погледа му и тръсна глава:

— Размислих, докторе. Направете го като за трето отделение, за да приобщим към четенето и високоуважавания капитан Уокси!

Смитбек се отдръпна от наблюдателния отвор до прожекционния апарат и с доволна усмивка изключи магнетофона. После наостри уши, за да не пропусне опразването на залата под краката си.

Операторът надникна от стаичката зад кабината и тревожно попита:

— Нали казахте, че…

— Знам какво съм казал — махна с ръка Смитбек и извади портфейла си. — Ето ти една двайсетачка.

Онзи пое банкнотата и бързо я мушна в джоба си.

— Ох, при тези мизерни заплати в музея… — направи опит да се оправдае той.

— На мен ли го казваш? — разсеяно отвърна Смитбек и хвърли последен поглед през отвора. — Това беше приносът ти за свободата на печата в Ню Йорк. Почерпи се с един хубав обяд и не се коси. Аз никога не разкривам източниците си, дори и в пандиза да ме тикнат.

— Пандиз ли? — изскимтя онзи.

Смитбек го успокои с потупване по гърба и излезе в прашния, до болка познат коридор. Ръцете му здраво стискаха бележника и репортерския касетофон. Насочи се към северния вход на музея, където с удоволствие установи, че дежурна е старата Червенушка, получила прякора си заради тоновете руж, с които мажеше увисналите си бузи. Пристъпи към будката и вдигна пред очите й овехтелия служебен пропуск, майсторски скривайки с палец датата на издаването му. Усмихна се, дари старата кикимора с многозначително намигване и излезе на улицата.

19

Марго блъсна въртящата се врата на 27-ми участък, свърна вляво и пое надолу по дългото и стръмно стълбище. Парапетът на пожълтялата стена беше отдавна изтръгнат и това правеше опасно придвижването по хлъзгавите стъпала. Далеч преди да стигне подземието, ушите й доловиха странно припукване, идващо някъде изпод солидните бетонни основи.

В момента, в който спря пред изолираната врата на приземието, това припукване се превърна в оглушителен грохот. Тя неволно потръпна и се обърна към гишето на дежурния. Човекът я позна и й направи знак да не търси пропуска.

— Кабина седемнадесет — извика полицаят и й подаде десетина хартиени мишени плюс чифт очукани предпазители за уши.

Марго ги нахлузи, отбеляза името си и часа на влизане в специалния журнал, след което забърза по коридора. Грохотът се понижи до поносимо ниво. Отляво се беше проточила безкрайна редица от полицаи, всеки заел позиция в остъклените будки без покрив. Някои презареждаха, други се прицелваха, а трети изучаваха надупчените мишени. Надвечер тук бе най-натоварено, главно защото стрелбището на 27-ми участък беше най-модерното и добре оборудвано сред всичките 25-метрови подобни съоръжения в града, собственост на полицията.

Марго влезе в кабината си и бръкна в сака си за пистолета, пълнителите и кутийката с патрони. Подреди мунициите на страничния рафт и прегледа малкия автоматичен пистолет. Уверени и привични, движенията й нямаха нищо общо с тези отпреди година, когато купи оръжието. Щракна пълнителя, закачи хартиената мишена на специалното въже и я оттегли на разстояние десет метра. Зае позиция за стрелба, както я бяха учили: оръжието в дясната ръка, подкрепена в китката от лявата. Прицели се и натисна спусъка, отпускайки рамене за поемане на отката. После, присвила очи, изстреля в мишената останалите десет патрона в пълнителя.

Продължи нататък почти механично, следвайки стандартния стрелкови алгоритъм: зареждане, прицел, огън. Когато кутийката до нея се изпразни наполовина, тя премина към стрелба по силуети от двадесет и пет метра. Свърши и се обърна, за да почисти оръжието. На няколко крачки зад нея стоеше лейтенант Дагоста и я наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце.

Срещнал погледа на младата жена, той пристъпи, повдигна заглушителя от ухото й, викна едно „здрасти“ и кимна към дъното на манежа:

— Я да видим попаденията. — Изчака мишената да се приближи и одобрително кимна: — Браво, отлична розетка!

— Благодаря — усмихна се Марго и започна да пълни сака с опразнените пълнители. — Дължа го на вас, също и разрешителното.

Спомни си как влетя в кабинета му три месеца след приключване на случая с музейните убийства и поиска да й уреди разрешително за оръжие. За самозащита, бе пояснила, просто защото нямаше как да признае, че изпитва постоянен страх, особено нощем, когато се будеше подгизнала от студена пот.

— Брад ви похвали като отлична ученичка — провикна се за пореден път Дагоста. — Препоръчах ви точно на него, защото се надявах, че ще стане така. Но с разрешителното нямам нищо общо, извади го Пендъргаст. Я да видим с какво пушкало ви е уредил Брад?

Марго подаде оръжието.

— „Бейби-глок“, модел 26 с фабрично пригоден нюйоркски спусък — промърмори Дагоста и го претегли в дланта си. — Красив и лек, но с малък обсег.

— Приятелят ви Брад ми помогна да го овладея — каза Марго. — Научи ме да отчитам естественото отклонение на траекторията и да коригирам мерника. Цялото обучение преминах с него. С друго оръжие сигурно няма да струвам пукната пара.

— Съмнявам се — поклати глава Дагоста и й върна пистолета. — Тези попадения означават, че ще се справите с всякакво оръжие. — Кимна към изхода и добави: — Елате, ще ви измъкна от тази лудница.

Марго спря да се разпише в журнала и забеляза, че Дагоста прави същото.

— И вие ли стреляхте?

— Дъртите ченгета също губят тренинг — усмихна се той и тръгна към опасното стълбище. — Но заседания като днешното могат да изнервят всеки, затова не е лошо човек да отскочи до рубежа, просто за поддържане на формата.

Марго не си направи труда да отговори. Изтича нагоре и спря да го изчака. Лейтенантът се изкачи с леко пуфтене и двамата се насочиха към Тридесет и първа улица зад въртящата се врата. Вечерта беше студена, с изненадващо слаб трафик. Марго погледна часовника си и установи, че наближава осем. Би могла да пробяга разстоянието до дома, да хапне нещо леко и да опита да навакса малко сън.

— Басирам се, че тия стълби са предизвикали повече инфаркти от всичките сладкарници в Ню Йорк накуп — оплака се лейтенантът. — Но за вас май са детска игра.

— Поддържам форма — сви рамене Марго.

— Забелязах. Поне външно нямате нищо общо с жената, с която се запознах преди година и половина. Каква ви е системата?

— Главно силови упражнения. Тежести, опори.

Дагоста кимна.

— Два-три пъти седмично?

— Един ден тренирам горните мускули, а на следващия — долните. Опитвам и по някоя междинна тренировка.

— Какво вдигате в момента? Стандартните сменяеми дискове?

— Не, използвам щанга с постоянно тегло. Мразя непрекъснатото сваляне и качване на дискове.

Дагоста кимна отново.

— Има ли ефект?

— Моля?

— Викам, има ли ефект?

Марго смръщи вежди.

— Не знам какво имате предвид — промърмори тя, след което разбра, помълча малко и мрачно добави: — Не… Не напълно.

— Не питам от любопитство — подхвърли Дагоста, потупвайки джобовете си за поредната пура. — Както вече сигурно сте забелязали, аз съм прям човек. — Измъкна пура, разкъса целофана и се зае да разглежда бандерола. — Тая каша в музея се отрази на всички ни.

Стигнаха до булеварда и Марго колебливо се огледа.

— Съжалявам, но не ми се говори за това — промълви тя.

— Знам — кимна Дагоста. — Особено пък сега. — Щракна запалката, за да прогони конфузното мълчание, и добави: — Пазете се, доктор Грийн. Пазете се много!

Марго се усмихна в отговор.

— И вие — рече Марго, потупа раницата си и добави: — Още веднъж ви благодаря за това.

Миг по-късно вече тичаше на север към Уест Сайд, ловко промъквайки се между паркираните коли.

20

Дагоста хвърли поглед на часовника и се намръщи. Десет вечерта, а резултатът е една шибана кръгла нула. Екипите съсипани от умора ченгета бяха „прослушали“ всевъзможни приюти, благотворителни домове и пунктове за безплатна храна в напразен опит да чуят нещо за човек, който проявява нездрав интерес към Мбвун. Няколко от тях беше ръководила самата Хейуърд, чиито специализирани познания за подземните общности се радваха на все по-голяма популярност. За съжаление и нейните резултати не бяха обнадеждаващи. Сякаш предугадили акциите, къртиците бяха потънали вдън земя. А според собствените й признания, самите операции засягаха една нищожна част от огромния подземен свят на града. Това имаше и добрите си страни, тъй като пълноводната река от телефонни обаждания на всякакви побъркани за наградата на „Поуст“ най-сетне се беше превърнала в полупресъхнала бара. Може би се бяха уплашили от репортажа в „Таймс“ и новината за убийството на Битърман.

Погледна бюрото си, все още затрупано с доклади за извършените акции. След това вдигна за стотен път очи към картата и се втренчи в нея, сякаш се надяваше някаква скрита сила в погледа му да изстиска стаената там информация. Какъв е моделът? Трябваше да съществува такъв. Това е основополагащ принцип в детективската работа.

Пет пари не даваше за дрънканиците на Хорлокър — собственият му инстинкт нашепваше, че убийствата са дело на повече от един човек. И не беше единствено инстинктът — имаше още доста неща: макар и сходни, начините на умъртвяване не бяха абсолютно идентични — едни със смачкани глави, други без глави, трети просто обезобразени. Да не би да е някакъв шантав култ? Но каквото и да бе, идиотските крайни срокове на Хорлокър изнервяха и изяждаха време. Тук имаше нужда от търпелива, методична и интелигентна детективска работа.

„Боже, все повече заприличвам на Пендъргаст“, засмя се в себе си той.

Откъм малкия склад в съседство се разнесоха странни звуци. Преди малко Хейуърд се бе затворила там, за да си изпие кафето на спокойствие. Извърна поглед към вратата и зачака, но шумът не спираше. Накрая не издържа, стана и завъртя топката на бравата. Хейуърд бе заела странна позиция в центъра на малкото помещение — едната й ръка бе изпъната напред като копие, а другата — вдигната отвесно нагоре. И двете бяха напрегнати и леко извити, с прегънати нагоре палци. Миниатюрното тяло рязко се завъртя под прав ъгъл, ръцете смениха позицията и започнаха серия отривисти удари във въздуха. Приличаше на някакъв смъртоносен балет.

Всяко движение се придружаваше с рязко издишване, подобно на онова, което бе чул в тунела. Не след дълго въртеливото движение я изправи с лице към него, ръцете плавно се отпуснаха.

— Трябва ли ви нещо, лейтенант? — попита спокойно тя.

— Бих искал да разбера какво, по дяволите, правиш! — промърмори той.

Хейуърд изпъна гръб, изпусна въздуха от гърдите си и го погледна в очите.

— Това е хейян, серия от кати…

— Може ли още веднъж?

— Рутинно упражнение от карате шотокан — поясни младата жена, помълча и добави: — Поддържа формата и вътрешното равновесие. — Очите й предизвикателно се взряха в неговите: — Това ми е почивката, лейтенант!

— Добре, добре, продължавай — каза Дагоста, понечи да затвори вратата, после спря. — Какъв дан имаш?

— Бял пояс — отвърна с леко забавяне тя.

— Ясно.

— Шотокан е оригинална японска школа по карате, която не дали дановете по цветове — добави с лека усмивка жената. — Има шест степени на белия пояс, три кафяви и чак накрая идва черният.

Дагоста кимна, после любопитството му надделя.

— Коя е твоята степен?

— След месец ще се боря за санкиу, първата от кафявите степени.

Зад гърба му се разнесе леко прищракване. Затвори вратата на склада, обърна се и се озова срещу пищните форми на капитан Уокси, който мълчаливо се плъзна покрай него и спря пред картата на черната дъска. Скръсти ръце зад гърба си и внимателно огледа гората от червени и бели карфици.

— Тук има някаква система — обяви накрая той.

— Тъй ли? — промърмори с нарочно безразличие Дагоста.

Главата на Уокси мъдро се поклати.

Дагоста замълча. Отдавна живееше с чувството, че ще съжалява до последния си ден за грешката да допусне тоя тип в разследването.

— Всичко започва ей тук. — Пухкавият показалец на Уокси се лепна върху зеленото петно на Рамбъл — един от най-затънтените пущинаци в Сентрал Парк.

— Как разбра?

— Много просто — обясни Уокси. — Шефът е говорил с най-добрия статистик от отдел „Кадри“. Онзи провел линейно изследване на цялата информация около убийствата и обявил, че всички са свързани с това място. Ясно ли е? Местопрестъпленията образуват дъга около тази точка. Ключът е убийството край Белведере. — Най-сетне се обърна с лице към лейтенанта и добави: — Това място е гористо, пълно с пещери и скали. И със скитници, разбира се. Изключително удобно за скривалище. Именно там ще намерим убиеца.

Този път Дагоста не успя да скрие гримасата си.

— Чакай, чакай, дай да уточним за какво става въпрос! — изръмжа той. — Някакъв писарушка кадровик ви е насочил? А случайно да ви е предложил я застраховка, я някой пенсионен план?

Уокси се намръщи, тлъстите му бузи бързо порозовяха.

— Не ми харесва тона ти, Вини. Нито сега, нито по време на следобедното заседание.

— Слушай какво ще ти кажа, Джак! — скръцна със зъби Дагоста. — Какво може да знае за престъпните модели един скапан чиновник, дори и да работи в полицията? Това просто е несериозно! Знаеш ли колко фактора трябва да се вземат под внимание? Подход, оттегляне, плюс десетки технически подробности, които могат да се оценят единствено от специалист! А случаят в Белведере най-малко от всички се вписва в нашия модел. — Замълча, после се предаде. Не виждаше смисъл да продължава. Уокси е просто дребна душица, която казва „да“ още преди да са го попитали. А Хорлокър е от онези началници, които обичат да се заобикалят с експерти и специалисти от всякакъв род.

— Тая карта ще ми трябва — обяви дебелият.

На Дагоста изведнъж му светна. Вече знаеше за какво става дума.

— Заповядай — изправи се той. — Папките с оригиналните разследвания са в онези шкафове, а сержант Хейуърд разполага с някои интересни…

— Тя не ми трябва — прекъсна го Уокси. — Искам само картата на района и досиетата. Утре до осем сутринта да бъдат в кабинета ми — 2403, в главното управление, където ме местят.

Туловището му бавно се завъртя.

— Съжалявам, Вини. Нещата се свеждат до чисто съвпадение на характерите между мен и Хорлокър. Той просто има нужда от човек, на когото може да разчита. Човек, който знае как да държи пресата на разстояние и всичко останало. Нищо лично, нали разбираш? Така или иначе, ти си оставаш в разследването. Дано се почувстваш по-добре, когато нещата потръгнат. Ще преровим проклетия Ръмбъл и ще пипнем проклетото копеле.

— Има си хас да не го пипнете — промърмори Дагоста, напразно напомняйки си, че никога не бе имал охота да се залавя с това безнадеждно разследване.

— Нали не се сърдиш, Вини? — протегна му ръка Уокси.

— Ни най-малко, Джак — отвърна той и с известно усилие стисна меката му длан.

Уокси огледа канцеларията за последен път, сякаш за да се увери, че е отмъкнал всичко, което му трябва.

— Е, трябва да тръгвам — промърмори той. — Исках да ти го кажа лично.

— Благодаря.

Настъпи миг на неудобно мълчание, после Уокси тромаво го потупа по рамото и се измъкна навън.

Лек шум отзад го предупреди за появата на Хейуърд. Изправени с лице към вратата, двамата мълчаливо слушаха стъпките на Уокси, които заглъхваха по коридора и скоро изчезнаха сред потракването на пишещи машини и приглушени разговори.

— Защо му позволихте да се измъкне, лейтенант? — горчиво го укори Хейуърд. — Забравихте ли как копелето побягна и ни заряза в онзи изоставен тунел?

Дагоста седна и дръпна чекмеджето, за да потърси пура.

— Май чинопочитанието не е сред силните ти страни, а? — рече той. — И откъде знаеш, че това няма да се окаже награда?

Намери пурата, проби дупка с основата й с помощта на тънък молив, след което с наслада запали.

Два часа по-късно лейтенантът все още даваше указания за прехвърлянето на досиетата горе, в новия кабинет на Уокси. На вратата се почука и на прага се изправи Пендъргаст. Беше спретнат и елегантен както винаги. Безупречен черен костюм, прилягащ по най-добрия начин върху кльощавата му фигура, старателно сресана назад русолява коса, разкриваща високо чело, излъскани до блясък английски обувки от тъмночервен телешки бокс, изработени ръчно. Външен вид, който отиваше повече на преуспяващ предприемач, отколкото на агент на ФБР.

— Може ли? — попита той и посочи с брадичка стола за посетители.

Дагоста остави слушалката и кимна. Гостът седна с котешка пъргавина, в която прозираше елегантност. Очите му се плъзнаха по кашоните и празното място на стената, на което доскоро висеше картата на района, после се заковаха върху лицето на лейтенанта.

— Топката е в полето на Уокси — отговори на незададения въпрос Дагоста. — На мен ми е отредена второстепенна роля.

— Не виждам да си особено ядосан, лейтенант.

— Че защо да съм ядосан? Я се огледай още малко. Картата на района я няма, архивът е в кашоните, Хейуърд си е полегнала, кафето е топло и пурата ми дими. Всичко това ме кара да се чувствам отлично!

— Силно се съмнявам в това, лейтенант — поклати глава гостът. — Но се надявам, че тази нощ ще спиш по-добре от пълничкия си колега. „Тежка е царската корона“ и всичко останало. — В очите му се появиха игриви пламъчета: — И сега какво?

— Ами, все още съм в разследването — сви рамене Дагоста. — Уокси не си направи труда да уточни по какъв начин и в каква роля.

— Вероятно защото и на него не му е ясно — въздъхна Пендъргаст. — Но според мен няма да скучаеш…

Дагоста използва паузата, за да се наслади на пурата си.

— Преди време посетих Флоренция — обади се неочаквано Пендъргаст.

— Така ли? Миналата есен и аз отскочих до Италия, за да запозная сина си с прабаба му.

Агентът кимна.

— Посетихте ли Палацо Пити?

— Кое, кое?

— Сградата, в която се помещава Музеят на изящните изкуства, изключително архитектурно творение. Фреските в една от залите изобразяват карта на света една година преди Колумб да открие Америка.

— Сериозно?

— На мястото на американския континент има празно петно с надпис „Cui ci sono dei mostri“.

Дагоста сбърчи чело.

— „Тук ще има“… — направи опит за превод той. — Какво е това Mostri?…

— Чудовища. Текстът гласи „Тук ще са чудовищата“.

— Да, разбира се — плесна се по челото лейтенантът. — Едно време говорех италиански с баба и дядо, но вече съм го забравил…

Пендъргаст кимна.

— А сега ще те помоля Да направиш едно предположение, лейтенант — каза той.

— Давай.

— Кой е най-гъстонаселеният район в света, който все още не е картографиран?

— Не знам — сви рамене Дагоста. — Да не е Милуоки?

— Не е — мрачно поклати глава Пендъргаст. — Никое от местата, които могат да ти хрумнат, а подземните лабиринти под Ню Йорк.

— Будалкаш ме, нали?

— Не те будалкам, ако трябва да използвам изтънчения ти израз — размърда се в стола Пендъргаст. — Подземният Ню Йорк поразително напомня на онази карта в Палацо Пити. Една огромна и абсолютно неизследвана територия, за чиито мащаби нямаме дори най-бегла представа. Само под терминалите на гарата „Гранд Сентрал“ например се намират десет етажа в дълбочина, без канализацията и системата за отвеждане на водата в случай на природни бедствия. Под гара „Пен“ са дори повече.

— Значи си бил там — отбеляза Дагоста.

— Да. Предприех малка проучвателна експедиция веднага след като разговарях с теб и сержант Хейуърд. Исках да усетя атмосферата, а и да проверя дали съм в състояние да направя някакви собствени наблюдения. Имах шанса да разговаряме неколцина от подземните обитатели. Чух доста конкретни неща, както и внушително количество намеци.

— Нещо, свързано с убийствата? — напрегнато се наведе напред Дагоста.

— Непряко — кимна Пендъргаст. — За съжаление хората с истински ценната информация се оказаха по-дълбоко, отколкото посмях да се спусна при това първо проучване. За да се спечели доверието им, е нужно време, но мен ме чака дълъг път. — Воднистосините му очи се спряха върху лицето Дагоста. — В момента подземните обитатели са вцепенени от ужас. Въз основа на тук-там изпуснатите реплики стигнах до извода, че тези места са обект на колонизация от някаква тайнствена група хора. Всъщност почти никъде не се използва определението хора. Останах с впечатлението, че става въпрос за кръвожадни същества с канибалски навици — по-скоро хуманоиди, отколкото нормални представители на човешкия род. Именно те са отговорни за убийствата.

Замълчаха. Дагоста стана, пристъпи към прозореца и отправи поглед към нощната панорама на Манхатън.

— Вярваш ли на всичко това? — попита най-сетне той.

— Не знам — въздъхна Пендъргаст. — Трябва да поговоря с Мефисто, който е лидер на общността, обитаваща подземията под Калъмбъс Съркъл. В интервюто си за „Поуст“ той казва много тревожни неща. Но с него се контактува трудно, за съжаление. Няма доверие на чужди хора и мрази официалните власти. Аз обаче имам предчувствието, че само той може да ме отведе там, където искам да отида.

— Да ти трябва партньор? — стисна устни Дагоста.

По лицето на Пендъргаст пробяга бегла усмивка, която бързо се стопи.

— Става въпрос за опасно място, извън действието на законите, лейтенант — въздъхна той и бавно се изправи. — Но нека все пак обмисля предложението… Така ще бъде справедливо, нали?

Дагоста кимна.

— Отлично. А сега бих те посъветвал да се прибереш у дома и да поспиш… Нашето приятелче Уокси ще се нуждае от страшно много помощ, макар че още не подозира това.

21

Като си тананикаше под нос, Саймън Брамбъл затвори ципа на чантата си и плъзна одобрителен поглед из лабораторията: дезинфекционната душ кабина в ъгъла, дългата, акуратно подредена редица никелирани инструменти зад стъклените витрини, които меко блестяха на дискретната светлина. Чувстваше се изключително доволен от себе си, главно благодарение на триумфа по време на неотдавнашното работно съвещание. Пред очите му отново изплува безстрастната физиономия на Фрок, която обаче не можеше да скрие огорчението от загубата. Макар и малка, тази победа беше напълно достатъчна, за да прогони горчилката от претърпяното поражение по въпроса за силата на захапката. Въпреки че беше на заплата към общината, Брамбъл ценеше независимостта на учения толкова, колкото и всеки друг.

Стисна чантата от мека кожа под мишница и отново огледа помещението. Великолепна лаборатория, проектирана добре и оборудвана с всичко необходимо. Ех, ако можеше да разполага с такова модерно съоръжение и в собствената си служба! За съжаление това никога нямаше да стане, защото общината изпитваше хроничен недостиг от средства. Ако не беше толкова силно привързан към детективската тръпка в процеса на съдебномедицинските експертизи, той отдавна би потърсил работа в някоя подобна кула от слонова кост, оборудвана с всичко необходимо за спокойна научна работа.

Внимателно затвори вратата зад себе си и отново се изненада от безлюдния коридор. Никъде не беше срещал учени, които да ненавиждат извънредния труд повече от сътрудниците на този музей. Но тишината не му пречеше, а напротив — ободряваше го, създаваше му усещането за нещо различно, — също както миризмата на прах и старо дърво, която беше на светлинни години от вонята на формалин и разложена плът в лабораториите по съдебна медицина. Отново реши да използва по-дългия път на излизане, който минаваше през зала „Африка“. Беше дълбоко убеден, че диорамите7 там са истински произведения на изкуството. В този късен час те изглеждаха особено добре: изключеното главно осветление позволяваше на всяка от тях да излъчва своето неповторимо сияние — като прозорец към друг, фантастичен свят.

Стигна края на дългия коридор и пое надолу по стълбите, като се отказа от услугите на асансьора. Не след дълго мина под металната арка на широка врата и се озова в залата, носеща наименованието „Живот в океана“. Включено беше само нощното осветление и просторното помещение тънеше в тайнствен полумрак. Тишината се нарушаваше единствено от тихите шумове на древната сграда. Прекрасно, помисли си той. Това е подходящото време да се разглежда всеки музей — без ужасяващите тълпи деца и прегракнали от викане учители. Мина под гигантска изкуствена сепия, покрай чифт пожълтели слонски бивни и влезе в зала „Африка“.

Полунощ. Тръгна бавно през залата, в средата на която доминираше стадо слонове, а край стените бяха поставени в две редици останалите характерни за континента обитатели. Спря пред любимото си семейство горили и издаде устни в опит да заприлича на някой от неговите членове. Илюзията беше толкова пълна, че в душата му се появи желание мигът да продължи безкрайно. За съжаление работата му тук скоро щеше да приключи. Ако заключенията му са верни, тялото на бедния Битърман и останките на Шашин Уокър щяха да подкрепят тезата за сходство в почерка на извършителя.

Въздъхна и се насочи към тясната врата, от която започваше каменният коридор, водещ към прочутата кула, чиято история познаваше отлично. Чудовищната, подобна на крепост добавка към първоначалната сграда е била издигната през 1870 година от Ендюрънс С. Флайт, железопътен магнат и трети директор на Природонаучния музей на град Ню Йорк. Трябвало да бъде копие на един прочут уелски замък, който магнатът не успял да купи и да пренесе в Щатите. В крайна сметка благоразумието надделяло и директорът бил отстранен от поста си, преди да завърши безумния си проект. От него беше останала само шестостенната кула, оформяща югозападната фасада на музея, която се използваше главно за съхранение на безбройните експонати, останали извън експозициите. Брамбъл беше чувал, че там е любимото място за срещи на музейните сътрудници.

Мрачната, подобна на катедрала партерна зала на кулата бе пуста и стъпките на Брамбъл отекваха глухо, докато прекосяваше мраморния под в посока служебния вход. Кимна на пазача и излезе във влажния мрак на Мюзеъм Драйв. Бе полунощ, но близкият булевард продължаваше да гъмжи от хора и таксита.

Направи няколко крачки и с възхищение се обърна назад. Не се уморяваше да гледа масивното, високо над сто метра съоръжение с назъбени крепостни стени, което при хубаво време хвърляше сянката си чак до Петдесет и девета улица. Но в момента имаше новолуние и кулата изглеждаше мрачна и заплашителна, сякаш пълна с духове.

Брамбъл въздъхна и тръгна по пътя си. Излезе на Осемдесет и първа и се насочи към скромния си апартамент в близост до Хъдзън, продължавайки да си тананика. Минувачите постепенно оредяваха, улицата ставаше все по-тиха. Без да обръща внимание на това, главният патолог крачеше енергично и с наслада вдишваше нощния въздух. Духаше свеж ветрец, изключително приятен в лятната нощ. Възнамеряваше да хапне, да измие зъбите си и да се шмугне под завивките. В пет сутринта отново щеше да е на крак. Беше сред малцината щастливци, които почти не се нуждаят от сън — едно изключително важно качество за хората от неговата професия и най-вече за онези, които имат желание да я овладеят до съвършенство. Безброй бяха случаите, при които пръв се озоваваше на местопрестъплението, тъй като го заварваха буден, когато всички останали сладко спят.

Кварталът опустя, но само на крачка оттук беше Бродуей със своите оживени книжарници, магазинчета за сувенири и деликатеси. Закрачи покрай дългите каменни фасади на старите блокове, отдавна преустроени на множество апартаментчета и самостоятелни стаи за отдаване под наем. На ъгъла се беше събрала малка групичка кротки и очевидно безобидни пияници.

Някъде по средата между двете пресечки ускори ход, забелязал, че нещо помръдва в тъмния вход на изоставен сутерен. В носа го блъсна отвратителна воня, непоносима дори за стандартите на Ню Йорк. Ръката му се плъзна към чантата, в която винаги държеше скалпел. Стисна устни и пръстите му се стегнаха около ергономичната ръкохватка. Не беше много разтревожен, знаеше какво трябва да направи. Бяха го нападали три пъти — веднъж с пистолет и два пъти с нож. Измъкна скалпела и светкавично се обърна. С изненада установи, че тротоарът е пуст. В следващия миг една ръка се уви около шията му и рязко го дръпна в сянката на сградата. Всъщност само си помисли, че е ръка, въпреки че беше някак плъзгава и притежаваше огромна сила. В следващия миг усети странно докосване до адамовата си ябълка. Наистина много странно, помисли си той с любопитството на страничен наблюдател.

22

Марго отключи вратата на лабораторията по съдебна антропология и със задоволство установи, че помещението е тъмно и празно. Отдавна не й се беше случвало да изпревари доктор Брамбъл. Обикновено го заварваше да си пие кафето на някой от високите столове, отбелязвайки появата й с леко помръдване на тънките си вежди. След което не пропускаше да помърмори, че тези тук сигурно филтрират служебното кафе през използвания формалдехид на препараторите в съседство. Често й се случваше да го намери и в компанията Фрок. В тези случаи никой от двамата ней обръщаше внимание, тъй като вече бяха потънали във вечните си спорове за поредното заключение.

Хвърли сака в гардеробчето, нахлузи работната манта и пристъпи към прозореца. Току-що изскочило над покривите на Пето авеню, слънцето обливаше величествените сгради със златисто-оранжево сияние. Гигантският парк в краката й бавно се пробуждаше. Майки с деца забързано крачеха по алеята към Зоологическата градина, бягащи за здраве съсредоточено обикаляха около големия резервоар. Погледна на юг към пурпурните очертания на замъка Белведере и тъмната гора в съседство. Раменете й леко потръпнаха при мисълта за ужасната смърт на Никълъс Битърман, чийто обезглавен труп трябваше да пристигне в лабораторията по-късно през деня.

Вратата се отвори и в помещението се плъзна инвалидната количка на доктор Фрок — гигантски силует в сумрака. Тя се обърна да го поздрави, но застина, забелязала изражението на лицето му.

— Добре ли сте, доктор Фрок?

Той бавно насочи количката си към прозореца. Обикновено червендалесто, лицето му беше бледо и мрачно.

— Трагична новина — промълви. — Рано сутринта ми се обадиха, че снощи е бил убит Саймън Брамбъл.

— Какво?! — ахна Марго и лицето й се сгърчи. — Саймън Брамбъл?!

Фрок приближи количката и хвана ръката й.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ти го съобщя, скъпа… Всичко е толкова ужасно!

— Но как? — с мъка успя да изрече въпроса Марго.

— Нападнали са го на Осемдесет и първа, прерязали са му гърлото и… — ръцете на възрастния професор видимо трепереха.

Изглеждаше нереално, като в някакъв сън. Не можеше да повярва, че го няма човекът, който едва вчера размахваше като самурайски меч показалката си пред огромния екран.

— Ние със Саймън невинаги сме били на едно мнение — продължи с въздишка Фрок. — Но въпреки различията в професионалното ни становище аз страшно много го уважавах. Смъртта му е колосална загуба за съдебната медицина, а и за конкретната ни работа, навлязла в най-критичната си фаза.

— Конкретната ни работа — механично повтори Марго. — Кой го е сторил?

— Няма свидетели.

Замълчаха. Ръката й продължаваше да лежи в топлата и успокояваща длан на професора. Така изтекоха няколко секунди, после той я пусна и бавно се отдалечи.

— Нямам представа кого ще изпратят на негово място, ако изобщо изпратят някого — промърмори. — Но съм убеден, че Саймън би желал да продължим напред. — Дръпна шалтера на стената и залата се обля от ярката светлина на прожекторите. — Винаги съм приемал работата като най-доброто средство срещу скръбта. — След поредната мъчителна пауза професорът тръсна глава и с видимо усилие заговори: — Ще те помоля да извадиш от хладилника труп А. Искам да проверя хипотезата, според която всички тези аномалии може да се окажат генетично обусловени. — После вдигна вежди и се обърна да я погледне: — Но ако не се чувстваш добре, можеш да си вземеш почивен ден…

— Не — поклати глава Марго.

Професорът беше прав. Брамбъл несъмнено би пожелал да продължат. Изправи се и бавно прекоси залата. Отвори вградената в стената вратичка и издърпа дългата метална платформа. Неидентифицираният скелет отдавна беше разчленен на отделни, подходящи за изследване фрагменти, покрити със синьо парче плат. Платформата плавно се плъзна върху количката.

Фрок внимателно дръпна покривката и се зае с изтощителната задача да измерва костиците на китката с помощта на специалния електронен уред. Все още под влиянието на странното чувство за нереалност, Марго се вторачи в последните резултати от ядрено-магнитния резонанс. Лабораторията потъна в дълбока тишина.

— Имаш ли представа за какво говореше вчера Саймън, когато спомена за някакво ново хрумване? — обади се след известно време Фрок.

— Какво? — стреснато вдигна глава Марго. — Не, нямам. И аз бях изненадана, също като вас.

— Жалко — въздъхна Фрок. — Доколкото ми е известно, не е оставил и никакви бележки. — Замълча за миг и тихо добави: — Това е тежък удар, Марго. Вероятно никога няма да разберем какво е открил.

— Кой можеше да предположи, че на следващия ден няма да го има? — сви рамене младата жена.

— Саймън си беше типичен съдебен лекар — поклати глава Фрок. — Интересните случаи са рядкост в тяхната работа и когато попаднат на такъв… Е, няма как да не залитнат в посока на драматизма. — Хвърли поглед на часовника си и изведнъж се засуети: — Господи, закъснявам за срещата си в остеологията! Марго, ще те помоля да прекъснеш заниманията си и да продължиш с това тук. Не знам дали съм уморен, или трагичната новина си казва думата, но тези кости имат нужда от непредубедено око.

— Разбира се — отзова се Марго. — Какво точно търсите?

— Не съм много сигурен. Според мен този човек е имал вродено заболяване. И се надявам, че количествената оценка на морфологичните изменения ще покаже дали става въпрос за генетични аномалии. За съжаление това предполага измерване на почти всяка кост от тялото. Възнамерявах да започна от пръстите и китките, защото, както знаеш, те са най-податливи на генетичните промени.

— Това може да ни отнеме няколко дни — каза Марго и хвърли поглед към работната маса.

— Знам, драга, знам — мрачно въздъхна Фрок, хвана излъсканите шини на инвалидната количка и я подкара към изхода.

Младата жена се залови за работа. Измерванията с електронния прибор бяха изключително прецизни и по тази причина се повтаряха десетина пъти върху всяка, дори и най-дребната костица. А резултатите изискваха периодично въвеждане в компютъра, чийто екран бързо се изпълни с гъсти колони от цифри. Бързо се изнерви от досадната работа и гробната тишина в залата. Ако предположението на Фрок за вродени малформации излезе вярно, то без съмнение щеше да стесни кръга на изследването. Но за момента бяха принудени да проучат всички възможности, защото скелетите от лабораторията по антропология не ги насочиха по никаква следа. Какво ли е имал предвид Брамбъл, запита се тя, продължавайки да работи. Неволно потръпна и направи опит да прогони страшната мисъл за зверски убития човек. Тръсна глава и съсредоточи вниманието си върху скелета.

Резкият телефонен звън прекъсна едно особено сложно измерване. Двата кратки сигнала свидетелстваха за обаждане отвън. Вероятно Дагоста, който иска дай съобщи новината за доктор Брамбъл.

— Съдебна — вдигна слушалката тя.

— Търся доктор Брамбъл, моля — прозвуча сдържан глас, принадлежащ на млад мъж.

— Доктор Брамбъл? — объркано повтори Марго и главата й забуча. Ами ако е близък на убития патолог, какво да му каже?

— Ало?

— Да, слушам — овладя се Марго. — В момента не е тук. Мога ли да помогна с нещо?

— Не съм сигурен — колебливо рече гласът — Въпросът е конфиденциален. С кого говоря?

— Казвам се доктор Грийн — отвърна Марго. — И съм негова асистентка.

— А, в такъв случай няма проблем. Аз съм доктор Кавалиери от „Сейнт Люк“ в Балтимор. Успях да идентифицирам неговия пациент.

— Пациент?

— Да, онзи със спондилолистезата. — Чу се шумолене на хартия. — Изпратили сте ми доста странни рентгенови снимки. Отначало си помислих, че е някаква шега, и за малко да го пропусна.

— Най-добре започнете отначало — предложи Марго, докато ръцете й трескаво опипваха масата за лист и молив.

— Няма проблем — съгласи се гласът. — Аз съм ортопед и работя в Балтимор. Един от тримата специалисти в областта, които се занимават с корективна хирургия за ограничаване на спондилолистезата. Естествено, доктор Брамбъл е наясно с това.

— Спондилолистеза?

Кратка пауза, после:

— Ама вие не сте ли лекар?

В гласа на Кавалиери се долови нотка на неодобрение.

— Няма как да ви го кажа по друг начин, доктор Кавалиери — въздъхна Марго. — Снощи доктор Брамбъл беше… Всъщност почина. Аз съм еволюционен биолог и му помагах при изследването на няколко жертви на насилствена смърт. Ще ви помоля да споделите откритията си с мен, защото доктор Брамбъл вече не е между нас.

— Как така почина? — стреснато попита човекът насреща. — Та аз говорих с него вчера!

— Стана внезапно — неохотно отвърна Марго. Никак не й се искаше да навлиза в подробности.

— Но това е ужасно! Името на доктор Брамбъл е известно в цялата страна, да не говорим за Обединеното кралство…

Гласът заглъхна. Притиснала слушалката към ухото си, Марго отново видя доволната физиономия на главния патолог пред екрана в голямата зала, с блеснали от възбуда очи.

Отсреща долетя тежка въздишка, после доктор Кавалиери започна обясненията си:

— Спондилолистезата представлява фрактура или изместване на някой от лумбалните прешлени. Коригираме я чрез имплантиране на метална пластина в гръбначния стълб, която задържа прешлена на мястото му.

— Не виждам връзката — промърмори Марго.

— Помните ли рентгеновата снимка с четирите светли триъгълничета, която ми изпрати доктор Брамбъл? Това са главите на болтчетата, с които се прикрепя споменатата пластина. Вашият човек е страдал от спондилолистеза и се е подложил на операция. С подобни интервенции се занимават много малък брой хирурзи, ето защо не е трудно да се открие кой от тях е направил въпросната операция.

— Разбирам.

— Твърдо мога да заявя, че вашата снимка е направена на мой пациент — продължи Кавалиери. — Прикрепващите болтчета са произведени от фирмата „Стийл Мед Продъктс“ в Минеаполис, която бе закрита през 1989 година. Аз самият съм направил около трийсетина операции с техните болтчета, като разработих своя оригинална техника на закрепване. Ако проявявате интерес, можете да се запознаете с нея от статията ми в „Журнал на американските ортопеди“, есенния брой на 1987 година. С нея се осигурява по-здраво закрепване и до голяма степен се противостои на естествения стремеж на костта да отхвърли чуждото тяло. Прилага се от мен и двама мои ученици. Разбира се, някои хора я нарекоха остаряла, особено след въвеждането на методиката на Стейнмън. И в крайна сметка се оказа, че аз съм единственият хирург на света, който продължава да я използва. — В гласа на доктора прозвуча нескрита гордост. — Но тук се крие и голямата загадка — продължи след кратка пауза Кавалиери. — В случай като този нито един хирург не би отстранил пластината. Просто не се прави така. А от снимката ясно личи, че пациентът е бил лишен както от нея, така и от прикрепващите болтчета. Един Господ знае защо гайките са останали в прешлена…

— Моля, продължавайте — насърчи го Марго, записвайки информацията с бясна скорост.

— Вече ви казах, че става въпрос за мой пациент. Разбрах го в момента, в който зърнах рентгеновата снимка. Но останах смаян от състоянието на скелета, най-вече от изобилието на костни образувания. Със сигурност мога да кажа, че не съм оперирал подобен случай.

— Искате да кажете, че деформациите са настъпили след операцията?

— Абсолютно. Във всеки случай, въз основа на данните от вашата снимка аз успях да изровя името на пациента от архивите си. Оперирал съм го на 2 октомври 1988 година, първа операция за деня.

— И кой е той? — попита Марго с молив в ръка, без да обръща внимание на Фрок, който беше наострил уши и бавно насочваше инвалидната си количка към нея.

— Чакайте малко, трябва да е някъде тук… — От слушалката отново се разнесе шумолене на хартия. — Ще ви изпратя цялата документация по факса, но вие, разбира се, искате час по-скоро да научите… Аха, ето го. Грегъри С. Кавакита.

Кръвта й застина в жилите.

— Грег Кавакита? — дрезгаво повтори тя.

— Да, няма никакво съмнение. Грегъри С. Кавакита, доктор по медицина. Странно. Тук пише, че и той се е занимавал с еволюционна биология. Да не би да го познавате?

Напълно лишена от дар слово, Марго остави слушалката. Най-напред доктор Брамбъл, а сега…

В следващия миг забеляза посивялото лице на Фрок, който притискаше сърцето си и дишаше тежко.

— Грегъри Кавакита?! — изрече на пресекулки той. — Пресвети Боже, това е нашият Грегъри!

Затвори очи, главата му клюмна. Марго се обърна и изтича към прозореца, опитвайки се да преглътне риданията, които напираха в гърлото й.

Спомените я върнаха към ужасната седмица, когато започнаха убийствата в музея. Тържественото откриване на експозицията „Суеверия“, масовото клане и накрая ликвидирането на Мбвун. Грег Кавакита работеше като помощник-уредник в музея, бе неин колега и студент на Фрок. Негова беше основната заслуга за идентифицирането и унищожаването на чудовището. Програмата му за генетична екстраполация отговори на въпроса що за същество е Мбвун и как може да бъде унищожено. Но ужасният развой на събитията му се отрази по-тежко, отколкото на останалите. Малко по-късно той напусна музея, обръщайки гръб на блестяща научна кариера. И изчезна. Никой не чу нищо повече да него.

Никой, с изключение на Марго. Младежът бе направил опит да се свърже с нея, за това свидетелстваше съобщението на телефонния й секретар отпреди няколко месеца. В него споменаваше, че има нужда от помощта й, но тя не си направи труда да му звънне един телефон.

Едва сега разбра защо е напуснал музея: страдал е от ужасна болест, която бе деформирала костите му, бавно превръщайки го в чудовищно изкривения скелет на носилката. Несъмнено е изпитвал срам, вероятно и страх. Търсил е начин да се лекува. И в крайна сметка се е превърнал в скитник. Животът му, започнал с толкова красиви надежди, бе завършил по възможно най-гадния и унизителен начин: убийство, обезглавяване, зловещо хрущящи кости в мрака.

Потръпна въпреки топлите лъчи на слънцето, които проникваха през прозореца. Краят на този човек е бил ужасен. Ако знаеше за състоянието му, със сигурност би се опитала да му помогне. Но желанието да забрави я бе обзело с такава сила, че не мислеше за нищо друго, освен за физически упражнения и работа. И изобщо не му се обади.

— Доктор Фрок?

Инвалидният стол проскърца зад гърба й.

— Доктор Фрок… — прошепна Марго и спря. Нямаше сили да продължи.

После усети докосването на треперещите му пръсти по лакътя си.

— Дай ми малко време да го асимилирам — промълви възрастният мъж. — Само миг, моля те. Нима е възможно подобно нещо? Жалката купчина кокали, която кълцаме за изследване, да се окаже… Грегъри. — Гласът му секна. Ръката му безсилно се свлече от лакътя й, за миг позлатена от тънък слънчев лъч.

Стиснала клепачи, Марго слушаше накъсаното си дишане. Трябваха й няколко дълги секунди, за да събере сили и да се отдръпне от прозореца. Дори не погледна към масата. Не знаеше дали някога ще успее да спре поглед на останките върху нея. Предпочете да се обърне към стария професор, който стоеше зад гърба й, без да помръдне. Очите му бяха сухи и гледаха някъде далеч.

— Най-добре е да звъннем на Дагоста — прошепна тя.

Фрок дълго мълча, после леко кимна в знак на съгласие.