Трета частКолиба от черепи

Вероятно би било интересно, ако някой се заеме да направи разрез на подземното общество на Ню Йорк — така, както се правят геологически проучвания или се проследява хранителната верига от хищника до плячката му. Най-високо в системата са обитателите на полумрака между подземията и повърхността, на онази гранична черта между горния и долния свят, която им служи единствено за нощувка, защото тези хора обикалят безплатните кухни, службите за социално подпомагане, а понякога дори бюрата за почасова работа. След тях се нареждат скитниците с постоянен статус, за които е характерна почти патологичната привързаност към по-дълбоките нива на подземния свят и които определено предпочитат топлината на царящата в тях мръсотия пред огряната от слънчева светлина, но често пъти мразовита мръсотия на улиците. Веднага под тях — понякога и в буквалния смисъл — се нареждат престъпниците от различен калибър, които използват тунелите на метрото и железопътния транспорт като сигурни убежища и скривалища при вечното си бягство от представителите на реда и закона. А в дъното на този импровизиран разрез се спотайват онези нещастници, за които животът горе е станал прекалено сложен и прекалено болезнен. Те се навират в мрака на този свят, панически побегнали от всякакви приюти и благотворителни организации. И накрая, разбира се, идва ред на групи, които не се поддават на категоризация — закоравели престъпници, месии и обикновени луди. През последните години числеността на тези групи непрекъснато нараства, главно поради поредица от съдебни решения, по силата на които бяха закрити голяма част от психиатричните заведения в щата.



Хората по природа са склонни към обединение в комуни, главно поради необходимостта от самоотбрана, закрила и социални контакти. Не правят изключение и бездомниците — включително онези, които обитават най-дълбоките подземия. Доброволно избрали живота в пълен мрак, те въпреки това изграждат свои общества и отделни комуни. Разбира се, когато говорим за подземното население, терминът „общество“ определено подвежда, защото той е свързан с представата за ред и подчинение на закона, докато подземните обитатели живеят в условията на хаос и пълна анархия. Съюзите, групите и общностите, които се появяват там, изчезват или преливат в други структури с неуловимата бързина на живачната капка в свободно пространство. На това място човешкият живот е кратък и обикновено ужасяващо тежък. Тук, в отсъствието на светлината, възпитанието, любезността и останалите придобивки на цивилизацията се разпадат като пепел, подхваната от вятъра.

Л. Хейуърд,

„Касти й общности под Манхатън“

(предстояща публикация)

46

Хейуърд погледна навътре в изоставения тунел на метрото, където светлината на фенерчетата играеше по влажните стени като някаква забравена сигнализация. Рамото я болеше от тежестта на големия щит от прозрачен плексиглас. Отдясно усещаше увереното и вдъхващо спокойствие присъствие на полицай Карлин, който явно си знаеше работата и със сигурност му беше известно, че тук, дълбоко под земята, от самонадеяност полза няма. Къртиците искат да бъдат оставени на мира. Те ставаха нервни при вида на дори един полицай, и направо побесняваха, когато в тунелите се появяваше цял взвод, получил задачата да ги прочисти.

В челото на колоната, където се намираше и Милър, кънтяха смехове и груби закачки. Пети отряд вече беше успял да прогони две групи бездомници от горното ниво, които, едва зърнали стълпотворението от тридесетина униформи, ужасено бяха хукнали към изходите. Тази лесна победа донесе радостната възбуда, която накара Хейуърд да поклати глава. Защото сблъсъкът с истинските къртици от по-ниските нива — закоравели и непреклонни, все още предстоеше. Но в обстановката имаше нещо странно. В тунелите на метрото под Калъмбъс Съркъл би трябвало да има значително по-голям брой къртици. Свидетелство за тях бяха няколко току-що изоставени и все още димящи огнища. Най-вероятно се бяха изпокрили, което не беше чудно при врявата, която вдигаха онези отпред.

Отрядът продължаваше да напредва. От време на време спираше и Милър изпращаше малки групи за оглед на страничните ниши и напречните галерии. Участниците в тях бързо се връщаха, отегчено преметнали щитовете през рамо и подритвайки боклуците в краката си. Вонята на амоняк ставаше все по-силна, но никой не се оплакваше. Излетното настроение продължаваше да владее хората, въпреки че повечето от тях никога не се бяха спускали толкова дълбоко. Нещата ще се променят, като почнат да дишат трудно, помисли си Хейуърд.

Тунелът изведнъж свърши. Наредени в индийска нишка, полицаите се насочиха към тясната желязна стълба, която водеше към по-долното ниво. Никой нямаше представа къде точно се намира прословутият Мефисто, нито пък докъде се простират границите на царството му, наречено „Маршрут 666“ — крайната цел на похода. Но и никой не се притесняваше. „О, ще изпълзи от дупката си — самоуверено беше обявил Милър. — Ако ние не успеем, газът със сигурност ще го открие.“

Следвайки шумните и възбудени като хлапаци ченгета, Хейуърд изпита неприятното усещане, че се потапя в гореща мръсна вода. Стълбата свършваше в някакъв недовършен тунел. Покрай грубо издяланите в скалата стени се виеха стари тръби, от които капеше влага. Смеховете и закачките в челото на колоната постепенно стихнаха, заменени от шепот и притеснено мърморене.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди спътника си Хейуърд, и наведе лъча на фенерчето. Подът на тунела беше осеян с дупки, пробити Бог знае кога от машината за къртене на скална маса.

— Няма да е приятно, ако стъпя в някоя — кимна Карлин. С нахлупената до очите каска, главата му изглеждаше още по-голяма. Ритна едно камъче в дупката пред себе си и зачака. Някъде отдолу долетя приглушено потропване. — Поне трийсет метра — определи той. — Ако се съди по звука, отдолу трябва да има голяма пещера.

— Виж това — прошепна Хейуърд и насочи фенерчето си към прогнилите дървени тръби.

— Трябва да са поне стогодишни — рече колегата й. — Според мен…

Тя го докосна по рамото и сложи пръст на устните си. Някъде от мрака долетя тихо, но отчетливо почукване.

Откъм челото на колоната се разнесе нервен шепот. Почукването се ускори, после отново се разреди, следвайки тайнствения си ритъм.

— Хей, кой е там? — извика Милър.

Тихите звуци се обогатиха с ново, по-плътно почукване, после с второ, трето… Тунелът бавно се изпълваше със странна, вдъхваща ужас симфония.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа Милър, измъкна пистолета си и го насочи напред заедно с фенерчето. — Полиция! Излезте напред!

Отговори му хор от различни по сила почуквания, в които се долавяше скрита ирония. Никой не се появи в светлината на прожекторите.

— Джоунс, Макмеън! — излая командирът на отряда. — Екипът ви да разузнае обстановката сто метра напред! — Станислоу и Фредерикс, поемете тила!

Хейуърд стоеше и чакаше. Малобройните екипи се стопиха в мрака. Няколко минути по-късно се появиха обратно с празни ръце.

— Само не ми казвайте, че там няма никой! — заплашително изръмжа Милър при безпомощното повдигане на рамене на подчинените си. — Тая шумотевица все трябва да идва от някъде!

Странната симфония започна да стихва. Накрая остана само едно, съвсем тихо и далечно почукване.

— Къртиците блъскат по тръбите — най-после реши да се намеси Хейуърд.

— Стига, сержант! — намръщи се Милър.

Тя забеляза, че всички глави са извърнати към нея.

— Те така си общуват, сър — тихо се обади и Карлин.

Милър рязко се обърна да го погледне. Изражението му остана скрито в мрака на тунела.

— Знаят, че сме тук, и предупреждават съседите си за предстоящото нападение — добави Хейуърд.

— Ти да не си екстрасенс, сержант? — вторачи се в нея Милър.

— А вие познавате ли морзовата азбука, лейтенант? — контрира младата жена.

Милър несигурно замълча, после предизвикателно се ухили:

— Момчета, сержант Хейуърд е на мнение, че туземците готвят съпротива!

Отговори му разпокъсан и неуверен смях. Единичното почукване продължаваше.

— В такъв случай ми кажи какво си приказват в момента — саркастично подхвърли лейтенантът.

Хейуърд послуша известно време и отвърна:

— Мобилизират се.

Настъпи тежко мълчание.

— Дрън-дрън! — изръмжа най-сетне Милър, изпъна рамене и заповяда: — Разделете се по двойки и ходом марш! Достатъчно време изгубихме!

Хейуърд отвори уста да възрази, но в същия миг се разнесе тих тътен. Един от полицаите пред нея простена, политна назад и изпусна щита си. В краката й се търкулна едър, леко назъбен къс скала.

— В каре! — ревна Милър. — Вдигни щитовете!

Лъчите на прожекторите зашариха по стените и околните ниши. Карлин се приближи до ударения си колега, който се оказа Макмеън.

— Добре ли си? — загрижено го попита.

Човекът си пое въздух и кимна:

— Копелето ме прасна в корема, но жилетката свърши добра работа.

— Покажете се! — гръмогласно изрева Милър.

Отговориха му нови два камъка, които се стрелнаха през лъчите на прожекторите като пещерни прилепи. Единият отскочи от пода и потъна в прахта, а вторият изтропа по щита на лейтенанта. От дулото на оръжието му излетя късо пламъче, последвано от гръмотевичен тътен. Гумените сачми откъртиха десетки ситни камъчета от тавана на тунела.

Замръзнала на място, Хейуърд чакаше ехото да заглъхне. Мъжете около нея притеснено пристъпваха от крак на крак. Не, това не е начинът, мрачно си каза тя.

— Къде са се наврели гадните копелета? — изригна Милър, без да се обръща към някого.

— Лейтенант, трябва да се размърдаме, веднага! — извика Хейуърд.

В следващия миг във въздуха започнаха да свистят най-различни нападателни оръжия — бутилки, камъни, всевъзможни боклуци. Редиците на ченгетата се люшнаха, над главите им се вдигна гора от щитове.

— Лайна, мамка му! — изкрещя някой. — Копелдаците ни замерят с лайна!

— Спазвай реда! — ревна Милър. — В каре, по дяволите!

Хейуърд се обърна да потърси Карлин, но в същия миг някой до нея отчаяно простена:

— Господи Исусе!

Обърна се и краката й изведнъж омекнаха от ужас. Зад гърба им настъпваше огромна армия дрипави бездомници. Засада. Добре планирана и отлично осъществена. Подскачащите лъчи на прожекторите не даваха възможност за преценка на силите на врага, но тя имаше чувството, че са стотици. Огромна, ревяща от ярост тълпа, размахала над главите си криви железа и тояги.

— Назад! — викна Милър и се прицели в нападателите. — Потърсете укрития и стреляйте!

Екна кратък, но мощен залп, тунелът закънтя. Хейуърд ясно долови противния звук от съприкосновението на гумените куршуми с човешка плът. Няколко от къртиците на първа линия изкрещяха от болка и се свлякоха на земята. Пръстите им трескаво заопипваха дрипите, търсейки огнестрелни рани.

— Дръжте свинете! — изрева някакъв тип със сплъстена бяла коса и хищен блясък в очите. Дрипавата тълпа се люшна напред. Милър изкрещя няколко противоречиви команди и се шмугна сред групата униформени. Екнаха нови изстрели, лъчите на фенерчетата продължаваха да тичат по тавана на тунела и никой не беше сигурен дали е уцелил. Къртиците нададоха див рев, космите по тила на Хейуърд настръхнаха от ужас.

— Мамка му! — простена тя, когато авангардът на дрипльовците се сблъска с униформените.

— Оттатък! — извика някой. — Нападат и от другата страна.

Тресна счупено стъкло, настъпи мрак, прорязван от пламъчетата на изстрелите, тунелът се изпълни с крясъци и стенания. Застанала неподвижно сред полудялата тълпа, Хейуърд напразно се опитваше да възстанови ориентацията си в мрака.

Внезапно някаква мазна длан се плъзна между плешките й и бързо я извади от вцепенението. Пусна щита, сграбчи ръката и рязко я извъртя. Нападателят прелетя през рамото й и се просна на земята. В следващия миг ботушът й потъна в корема му. Човекът изрева от болка, но гласът му потъна в невъобразимия хаос. От мрака изскочи друга сянка и тя механично зае позиция за отбрана — леко приклекнала, прехвърлила тежестта си назад и протегнала напред присвитите си ръце. Направи лъжливо движение, след което кракът й се стрелна и повали нападателя със силен страничен удар.

— Браво, малката! — възкликна с уважение Карлин, внезапно изникнал до нея.

Над тунела се възцари пълен мрак. Без светлина бяха обречени. Хейуърд напипа сигналния заряд на колана си и бързо дръпна висящия от него фитил. Тунелът се озари от ярка оранжева светлина, под която ясно се видя колко сериозно е положението им. Строят на полицаите отдавна беше нарушен, край стените ожесточено се биеха разпокъсани групички. Тълпата дрипльовци беше огромна, притискаше ги от двете страни на тунела. Тихото изпукване до нея доведе до ново оранжево сияние. Карлин беше проявил съобразителността да последва примера й. Вдигнала факлата високо над главата си, Хейуърд се опитваше да измисли нещо, за да овладее ситуацията. Милър никакъв не се виждаше. Тя вдигна щита, измъкна палката от кожената халка и предпазливо тръгна напред. Насреща й скочиха двама дрипльовци, но точните и добре премерени удари на палката ги принудиха да се оттеглят. Внушителната фигура на Карлин с щит и палка в ръце я пазеше откъм фланга. Беше наясно, че повечето от обитателите на подземията са недохранени наркомани, който не разполагат с достатъчно физически сили. Сигналните заряди до голяма степен неутрализираха първоначалното им превъзходство, но заплахата не беше отминала, тъй като бяха безброй.

Към тях се присъединиха и други полицаи. Всички заедно се отдръпнаха до една от стените и организираха кръгова отбрана с помощта на щитовете си. Хейуърд отчете сравнително малобройната група на нападателите в тила им, която бавно се смесваше с онези, които ги бяха атакували фронтално. Основната маса полицаи успя да се прегрупира и бавно, но неотклонно започна да изтиква нападателите към желязната стълба. Дрипльовците отстъпваха, но продължаваха да ги обстрелват с гора от камъни. За да се измъкнат оттук, трябваше да изтикат смърдящата армия към някой от по-горните етажи.

— След мен! — викна Хейуърд. — Притиснете ги към изхода!

После се втурна към десния фланг на врага, опитвайки се да избягва камъните й бутилките, които полетяха към нея. Полицаите я последваха, а скитниците заотстъпваха към вътрешността на тунела. Измъкна пистолета си и стреля над главите им. Това предизвика паника сред тях, дъждът от летящи предмети се разреди. Изглежда запасите им привършваха. Крясъците и ругатните продължаваха да изпълват тунела, но бойният дух на тълпата видимо спадаше и тя с облекчение видя как първите бездомници обръщат гръб на полесражението и панически хукват да бягат.

Спря да си поеме дъх и да прецени обстановката. На пода лежаха двама униформени. Единият стискаше главата си с две ръце, а другият беше напълно неподвижен, явно в безсъзнание.

— Карлин! — извика тя и кимна към ранените.

Изведнъж отстъпващата тълпа се разлюля и Хейуърд вдигна факлата високо над главата си. Оранжевият пламък освети едрата фигура на Милър, около когото се бяха струпали неколцина дрипльовци. Явно беше хукнал навътре в тунела и оттеглящите се бездомници се бяха натъкнали на него.

Нещо пропука и над главата на лейтенанта се появи малко облаче, зловещо зеленикаво на светлината факлата. Паникьосаният Милър очевидно беше взривил граната със сълзотворен газ.

Господи, само това липсваше!

— Наложи противогазите! — изкрещя извън себе си Хейуърд. Газът тръгна към тях на големи лениви талази, разпростиращ се като отровен килим върху пода на тунела. Тя бързо нахлузи маската и завинти филтъра.

От облака като някакво дебело извънземно изскочи Милър.

— Обгазете ги! — извика през маската си той.

— Не! — изкрещя Хейуърд. — Имаме двама ранени!

Втурна се напред, но вече беше късно. Лейтенантът изтръгна гранатата на близкостоящия полицай, издърпа щифта и я запрати в тълпата. Един-двама уплашени полицаи последваха примера на командира си. Разнесоха се нови пропуквания и бездомниците бързо изчезнаха в мрака, подгонени от кълбата газ. Приглушеният глас на Милър заповяда да пускат гранатите в дупките на пода, за да обгазят тунелите на по-долното ниво.

— Опушете мръсните копелета! — крещеше извън себе си той. — Довършете ги, мамка им, включително и тези долу!

Карлин вдигна глава от неподвижната фигура в краката си.

— Спрете, по дяволите! — гръмотевично изрева той.

Облачетата бавно напускаха пода на тунела и се издигаха нагоре. Неколцина униформени бяха наклякали пред дупките и хвърляха гранатите в тях. Дрипльовците се блъскаха по желязната стълба, търсейки спасение от сълзотворния газ.

— Времето изтича! — изкрещя с истеричен фалцет Милър. — Да се махаме оттук!

Без да чакат втора покана, повечето от полицаите бързо потънаха в зеленикавите облаци.

Хейуърд си запробива път към Карлин, който отново се беше навел над проснатото тяло, а Макмеън стърчеше до него. Превит надве с ръце на корема, другият пострадал повръщаше. Газът бавно пъплеше към тях.

— Бързо да ги издърпаме! — викна Хейуърд. — На тоя няма как да му сложим противогаз, докато драйфа! — Помогна на човека да се изправи на крака и бавно го поведе към дъното на тунела. Стиснал главата си с две ръце, той силно се олюляваше. Карлин и Макмеън грабнаха тялото на втория полицай и го помъкнаха в същата посока.

— Хайде, приятел, събуди се! — потупа го по страните Карлин и направи опит да разгледа дълбоката рана, зейнала на челото му. Зеленикавата стена на сълзотворния газ бързо ги приближаваше.

Клепачите на ранения потрепнаха, очите му се отвориха.

— Как се чувстваш?

— Отвратително — промърмори мъжът и направи опит да седне.

— Хей, а главата ти наред ли е? Я кажи как се казваш!

— Биъл — изфъфли раненият.

Зеленият облак беше почти до тях. Карлин откопча противогаза от колана на Биъл.

— Сега ще ти сложа това, ясно?

Онзи кимна замаяно. Карлин му нахлузи противогаза и завъртя вентила, след което внимателно го вдигна на крака.

— Не мога да ходя — промърмори през маската Биъл.

— Облегни се на нас и ще те измъкнем — увери го Карлин.

Облакът ги обгърна, призрачно зелен в светлината на догарящите факли. Поеха бавно напред, като почти влачеха ранения. Не след дълго стигнаха до Хейуърд, която стягаше маската върху главата на другия ранен.

— Да вървим — рече тя.

Тръгнаха бавно през плътните тъмнозелени талази от сълзотворен газ. Наоколо беше пусто. Бездомниците отдавна бяха изчезнали, Милър и повечето полицаи — също. Хейуърд включи радиостанцията си, но пукането на статичното електричество беше твърде силно, за да направи връзка. В далечината се чуваше кашлица, примесена със сподавени ругатни. Това вероятно бяха обитателите на долните тунели, прогонени от газа. Очертанията на стълбата бавно изплуваха пред очите им. Течението бързо запълваше с газ и тунелите над тях, които бяха единственият им път за отстъпление. Къртиците също щяха да излязат на повърхността, защото нямаха друг избор. Хейуърд знаеше какво означава това и нямаше никакво желание в подобен момент да бъде наоколо.

На няколко крачки от стълбата Биъл изведнъж се преви и повърна в маската. Хейуърд мигновено я дръпна. Изложена на влиянието на сълзотворния газ, главата на полицая бясно се отметна назад. Краката му се вдървиха, тялото му се изтръгна от ръцете им и рухна на земята с длани, притиснати към лицето.

— Трябва да вървим, веднага! — кресна Макмеън.

— Вие вървете — отвърна Хейуърд. — Не мога да го изоставя тук.

Макмеън нерешително пристъпи от крак на крак, избягвайки смръщения поглед на Карлин.

— Добре, оставам — промълви най-сетне той.

С негова помощ Хейуърд успя да изправи Биъл на крака, залепи маската си до ухото му и отчетливо промълви:

— Или ще ходиш, приятелче, или всички ще се издавим! Това е положението!

47

Кризисният център на дирекцията на полицията усилено се подготвяше за операцията по наводняването на тунелите. Озовала се там заедно със забързаните полицаи, Марго веднага забеляза, че част от комуникационната апаратура все още си стои върху транспортните колички. Униформени служители се навеждаха над дървените пейки, покрити със схеми и диаграми, а по пода се виеха дебели разноцветни кабели.

Хорлокър и Уокси седяха край дълга маса, с гръб към техниката. Дори от вратата се виждаше потта, която обливаше лицата им. Пред терминала в съседство седеше дребен мъж с тънки четинести мустачки.

— Какво има? — забеляза ги Хорлокър. — Да не ви е нападнал още някой обществен комитет, управляван от дами?

— Не бива да наводняваме подземията, сър! — директно заяви Дагоста.

Хорлокър наклони глава, погледна го изпод вежди и заплашително изръмжа:

— В момента нямам време за теб, лейтенант! Не ми стига цялата бъркотия, ами на главата ми се стовари и оная Уишър с нейните демонстрации! За капак на всичко долу тече най-голямата в историята операция по прочистване. Хората ми са разпръснати навсякъде, затова ти предлагам да ми напишеш едно писмо, става ли? — Замълча за момент, очите му пробягаха по новодошлите и леко се разшириха от учудване. — А бе вие да не сте ходили на плаж?

— Резервоарът е задръстен с отровни растения — направи крачка напред Пендъргаст. — От онези, които поддържаха живота на Мбвун и от които Кавакита е извличал своето лекарство. Предстои им период на размножаване… — Свали калния стрък от рамото си и го пльосна на масата: — Ето го. Натъпкано с „Гланц“. Най-накрая разбрахме къде го отглеждат.

— Хей, какво е това?! — подскочи Хорлокър. — Веднага го махайте от бюрото ми!

— Приятелю Дагоста — намеси се Уокси. — Тъкмо ни убеди да залеем каналите с твоите малки зелени чудовища, а сега, когато всичко е готово, изведнъж се отмяташ. Зарежи тая работа!

Дагоста спря поглед върху потната яка на дебелия му врат и с отвращение процеди:

— Слушай много внимателно какво ще ти кажа, дебел лайнар! Идеята да наводнението на тунелите беше моя и аз нямам…

— Що за език, лейтенант?! — почервеня онзи.

— Господа, моля ви! — вдигна ръце Пендъргаст и се обърна към Хорлокър: — Ще дойде време да се потърси отговорност за допуснатите грешки, но в момента сме изправени пред друг, много сериозен проблем: в момента, в който семената на това растение попаднат в солената вода, ще настъпи активиране на реовируса с наркотично въздействие. — Устните му леко потрепнаха. — Експериментите на доктор Грийн недвусмислено сочат, че въпросната субстанция е в състояние да порази огромен спектър от живи организми — като се започне от едноклетъчните и се стигне до човека, по пътя на цялата хранителна верига, която стои между тях. Въпросът ми е дали сте готов да поемете отговорността за една глобална екологична катастрофа?

— Това са цял куп празни… — започна Уокси.

Хорлокър докосна ръкава му и прикова поглед в голямото растение, което мокреше разпръснатите по масата документи.

— Като го гледам така, не ми изглежда чак толкова опасно — предпазливо промърмори той.

— За съжаление няма място за съмнения — обади се Марго. — Това е Liliceae mbwunensis, съдържащо генетично модифициран реовирус на Мбвун.

Хорлокър за миг вдигна очи към лицето й, после отново ги впери в мокрото растение.

— Разбирам колебанията ви — продължи да го обработва Пендъргаст. — Но след тазсутрешното съвещание се случиха много неща. Моля ви само за още двадесет и четири часа — време, за което доктор Грийн ще направи нужните тестове. Ще ви предоставим доказателства за активирането на реовируса в солена среда и за опасността, която представлява за екологията. Знам, че сме прави, но ако случайно се окаже, че някъде сме сбъркали, аз веднага се оттеглям от случая, а вие си източвайте резервоара, както намерите за добре.

— Това трябваше да го направите още първия ден! — изръмжа Уотси. — Като представител на ФБР, нямате абсолютно никакви правомощия тук!

— Ако това ще ви удовлетвори, мога веднага да поема разследването, тъй като е установено, че става въпрос за производство и разпространение на наркотично вещество — отвърна с равен глас Пендъргаст.

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Хорлокър и хвърли леден поглед на Уокси. — Не е нужно да стигаме дотам. Не може ли просто да го полеем с щедра доза хербицид?

— Стига да посочите какъв — сви рамене Пендъргаст. — Лично аз не се сещам за препарат, който ще унищожи растението, без да навреди на милионите жители на Манхатън, които разчитат на водата от резервоара. Вие познавате ли такъв хербицид, доктор Грийн?

— Да, тиоксин — кимна Марго, замисли се, после добави: — Но за да има ефект, ще ни трябват най-малко двадесет и четири, а може би и четиридесет и осем часа, защото той действа бавно… — Отново замълча и сбърчи вежди. Тиоксин? Сигурна бе, че съвсем наскоро това наименование й се мярна пред очите, но къде? После изведнъж си спомни — в полуовъгления дневник на Кавакита.

— В такъв случай не е зле да ливнем малко — промърмори Хорлокър и драматично извъртя очи. — Разбира се, след като го съгласувам с Агенцията за защита на околната среда. Боже мили, ще се побъркам! — обърна се към уплашеното човече, което седеше замръзнало пред компютъра с фалшива съсредоточеност на лицето. — Стан!

Човечето скочи на крака.

— Май ще е по-добре да преустановиш операцията по източването — въздъхна Хорлокър. — Поне докато нещата се изяснят… Уокси, свържи се с Мастърс и му кажи да продължи прочистването. Обясни му, че бездомниците трябва да бъдат далеч от тунелите поне още двадесет и четири часа.

Марго видя как лицето на човечето посивява.

— Чу ли какво ти казах, Дъфи? — обърна се да го погледне Хорлокър.

— Не мога да го направя, сър — промълви едва-едва дребосъкът, наречен Дъфи.

В стаята се възцари мъртва тишина.

— Моля? — пръв я наруши Пендъргаст.

Марго се стресна от изражението на лицето му. До този момент си мислеше, че проблемът им беше да убедят Хорлокър.

— К’ви ги дрънкаш, бе?! — изригна началникът на полицията. — Изкомандвай шибания компютър да затвори кранчето!

— Не става — отвърна Дъфи. — Вече обясних на капитан Уокси, че след като се задейства системата, нещата преминават в ръцете на гравитацията. Тоновете вода тръгват надолу, а автоматичната хидравлика се задейства под…

Хорлокър стовари длан върху масата.

— Какво говориш, мътните да те вземат?!

— Казах, че не мога да спра операцията — долетя задавеният отговор.

— Нищо такова не ми е казвал — изквича Уокси. — Заклевам се, че…

Хорлокър го спря със свиреп поглед, след което отново се обърна към инженера:

— Не ме интересува какво не можеш да направиш, а какво можеш!

— Има само един начин — неохотно рече Дъфи. — Някой да се спусне до главния шлюз и да го затвори ръчно. Но това е изключително рискована операция. Мисля, че след въвеждането на автоматизираната система за управление никой не го е правил. Което означава минимум десетина години. А за спиране на пълненето просто забравете. Към резервоара се стичат милиони кубически метра вода през система от акведукти с диаметър на тръбите два метра и половина. Притокът не може да спре, дори ръчното затваряне на шлюза да мине успешно. Нивото рязко ще се покачи и целият Сентрал Парк ще се окаже под вода…

— Пет пари не давам, ако ще да го превърнеш в езеро! — отсече Хорлокър. — Вземай Уокси и хората, които ти трябват, и отивай да свършиш тая работа!

— Сър! — възкликна с разширени очи Уокси. — Няма ли да е по-добре, ако… — Поклати глава и съкрушено млъкна.

Дъфи объркано размърда малките си влажни ръчички.

— Много е трудно да се слезе там — изломоти той. — Мястото е точно под резервоара, отвсякъде тече вода. Някой може да пострада…

— Още ли си тук, Дъфи? — ревна Хорлокър. — Изчезвай на секундата и отивай да затвориш шибания шлюз!

— Да, добре — кимна дребният мъж и лицето му стана по-бяло от платно.

Очите на Хорлокър бавно се извъртяха по посока на капитана.

— Ти даде идеята, ти ще я спреш! — изръмжа той. — Въпроси?

— Да, сър.

— Слушам.

— Всъщност, не, сър, нямам въпроси.

Настъпи тишина. Никой не помръдваше.

— Хайде! — изрева миг по-късно Хорлокър. — Размърдайте си задниците!

Марго се дръпна, за да направи път на Уокси, който с нежелание се повлече към вратата, следвайки Дъфи.

48

Входът към „Уайн Селар“ — едно от модните сутеренни заведения, изникнали като гъби през последната година в Манхатън, беше малка вратичка в стил ар деко в ъгъла на импозантната фасада на Хемпшър Хаус и имаше вид на допълнително избит отвор към някакво общо мазе. Избрал за наблюдателен пункт едно място непосредствено до него, Смитбек виждаше морето от глави, запълнило булеварда в двете посоки. Над него стърчаха разкривените корони на старите дървета гинко, маркиращи входа на Сентрал Парк. Участниците в бдението бяха свели глави, но имаше и такива — предимно младежи с навити ръкави и разхлабени вратовръзки, които пиеха бира от бутилки в хартиени торбички и весело се поздравяваха с пляскане на дланите. Момиче във втората редица държеше плакат с надпис: „Ние никога не ще те забравим, Памела“, по бузата му се търкаляше самотна сълза. Смитбек с удоволствие установи, че в другата й ръка белее екземпляр на „Поуст“ с последния му материал. Множеството пред него беше смълчано, но в далечината се чуваха виковете на демонстрантите, примесени с тътена на мегафони и вой на сирени. Застанала до него, госпожа Уишър постави запалена свещ до големия портрет на дъщеря си. Ръцете й не трепваха, но пламъчето диво се мяташе под хладния вечерен ветрец. Жената коленичи за мълчалива молитва, тишината стана още по-плътна. Миг по-късно се изправи и пристъпи към голяма купчина цветя, освобождавайки място за останалите опечалени със запалени свещи в ръце. Изтече минута, сетне втора. Госпожа Уишър погледна снимката за последен път. Около нея вече имаше цяла огърлица от трептящи пламъчета. Фигурата й леко се олюля и Смитбек бързо я хвана за лакътя. Жената изненадано примигна, сякаш изведнъж беше забравила за какво са тук. После отнесеното изражение на лицето й изчезна, ръката й се отскубна от пръстите на репортера с неочаквана сила, тя се извърна към множеството.

Гласът й беше силен и ясен.

— Искам да засвидетелствам своето състрадание на всички майки, загубили децата си в резултат на престъпления и убийства, на лудостта, обхванала този град и цялата ни страна. Това е всичко.

Няколко телевизионни камери бяха съумели да се промъкнат до първите редици, но госпожа Уишър нямаше намерение да държи реч.

— Към Сентрал Парк — извика с твърд глас тя. — Към Широката поляна!

Тълпата се люшна на запад, сякаш задвижена от невидим, но мощен мотор. Всичко изглеждаше под контрол въпреки бутилките, минаващи от ръка на ръка. Сякаш демонстрантите си даваха сметка, че участват във важно и незабравимо събитие, помисли си Смитбек, който с усилие запази позицията си непосредствено до дамата. Прекосиха Седмо авеню — един безбрежен океан от червени стоп-светлини на блокираните автомобили. Пронизителните полицейски свирки потъваха в могъщия вой на клаксоните. Смитбек забави крачка само за миг, просто за да хвърли поглед на програмата на демонстрацията в „Поуст“. Но това беше достатъчно, за да настъпи обувките на Вискънт Адер — скъпа ръчна изработка. Наближаваше девет и половина. Всичко вървеше по график. Предстояха още три поклонения, всичките по протежение на Сентрал Парк Уест. След това щяха да навлязат в самия парк за последното бдение, насрочено за полунощ.

Демонстрацията навлезе в Калъмбъс Съркъл и Смитбек хвърли поглед надолу към Бродуей — широка сива лента между плътните редици на околните сгради. Тук полицията бе проявила по-голяма активност и препреченото от заграждения платно беше пусто чак до Таймс Скуеър. Осветената от уличните лампи асфалтова настилка изглеждаше крайно необичайно. В дъното на загражденията се виждаха няколко патрулни коли, край които пазеха униформени. Основните сили на пазителите на реда най-вероятно бяха ангажирани с непосилната задача да овладеят задръстванията и да попречат на разширяването на демонстрацията. Това навярно беше причината за неособено силното полицейско присъствие наоколо. Смитбек удивено поклати глава. Тази дребна беше успяла да блокира половината град! В бъдеще едва ли щяха да я пренебрегват, както не можеха да пренебрегнат и неговите репортажи. Бе успял да направи всичко както трябва. Първо, подробен анализ на предстоящите събития, написан буквално под диктовката на мисис Уишър, но с характерния за него език и стил. После цяла поредица от очерци, интервюта и репортажи — все елементи от бъдещата му книга. Като си представи само човек половин милионен тираж на луксозното издание плюс поне два пъти по толкова с меки корици, като добавиш и приходите от продажба на правата за издаване в чужбина, ами че всичко това прави поне…

Сметките му бяха прекъснати от странен грохот, който премина във вибрации, спря, а след това започна отново. Тълпата се смълча. Явно и други го бяха чули. Изведнъж върху пустия асфалт на Бродуей на около две пресечки от него изскочи тъмното кръгче на чугунен канализационен капак. От дупката блъвна облак зеленикава пара, последван от някакъв дрипльо, който се разкашля под светлината на уличните лампи. Парцаливите му крачоли се развяха на вятъра. На Смитбек му се стори, че това е онзи Скаут, който го беше завел при Мефисто, но нямаше време да се замисли дали е прав. От канала се измъкна още един човек, с обилно кървяща рана на слепоочието. Последва го трети, четвърти…

Чул хлъцването на госпожа Уишър, репортерът се обърна да я погледне. Тя не можеше да отдели смаян поглед от дрипавите диваци, появили се на Бродуей.

— Какво е това? — прошепна.

В същия момент отскочи друг, по-близо разположен чугунен капак. От канализацията започнаха да се изнизват още кихащи и кашлящи скитници. Смитбек не можеше да определи нито възрастта, нито пола на тези фигури със сплъстени коси и засъхнала мръсотия по кожата. Някои стискаха тръби, други размахваха тояги и счупени полицейски палки. На главата на един от тях се мъдреше новичка полицейска фуражка. Част от демонстрантите спряха и се зазяпаха в необичайния спектакъл. Разнесе се сподавен ропот, идващ главно от групата на по-възрастните хора, а също така и от строго облечените брокери и чиновници, които не скриха погнусата си. Откъм спирката на метрото се надигна нов облак зеленикава мъгла, на повърхността изникна цяла тълпа дрипльовци. Първоначалното им объркване бързо премина във враждебност.

Един от тях се вторачи в демонстрантите, вдигна парче тръба над главата си и ги засипа с неразбираеми ругатни. Събратята му нададоха дружен рев и размахаха юмруци, камъни и тояги. По лицата и ръцете на много от тях зееха кървящи рани. Имаха вид на хора, които току-що излизат от една битка, за да започнат друга.

Какво става, по дяволите, объркано се запита Смитбек. Откъде се пръкнаха пък тези? За момент си помисли, че става въпрос за добре организиран широкомащабен грабеж, после си спомни какво му беше казал Мефисто в онова тъмно подземие: „Ще намерим други начини, за да ги накараме да ни чуят!“ Само не сега, ужасено си помисли той. Само не сега, за Бога!

Зеленикавият дим бавно приближаваше. Неколцина от първите редове на шествието започнаха да кашлят. Смитбек стреснато се обърна. Смъденето в очите му беше доказателство, че става въпрос за сълзотворен газ, а не за някакви случайни изпарения. В далечния край на пустия Бродуей изникна отряд раздърпани полицаи с кални униформи, които се измъкнаха от аварийния изход на метрото и закуцукаха към патрулните коли. Долу е станало нещо страшно, по дяволите!

— Къде е Мефисто? — провикна се един от бездомниците.

— Май са го опухали — отвърна друг.

Възбудата бързо нарастваше.

— Мръсните ченгета са го пребили от бой! — ревна трети.

— Какво търсят тук тези боклуци? — попита млад глас зад гърба на Смитбек.

— Един Господ знае — отговори друг. — Едва ли е времето за осребряване на чекове със социални помощи!

Това изявление беше посрещнато с разпокъсан смях и дюдюкания.

— Мефисто! — започнаха да викат дрипльовците насреща им. — Къде е Мефисто?

— Тия шибаняци са го претрепали!

Откъм парка настъпи някакво раздвижване. Голямата решетка над метрото с трясък отскочи нагоре и от дупката се изсипа нова тълпа бездомници.

— Убили са го! — изрева някакъв участник в парцаливата армия. — Копелетата са го убили!

Мъжът, който пръв бе пристъпил към демонстрантите, размаха тръбата над главата си.

— Обгазиха ни, но тоя път няма да им се размине! — викна той.

Раздърпаната тълпа нададе дружен рев.

— Разрушиха жилищата ни!

Нов рев разтресе пространството.

— Ама сега ние ще разрушим техните! — Тръбата се стрелна към стъклената витрина на близкия банков клон, проби я с оглушителен трясък и тупна вътре. Воят на включената алармена система потъна в невъобразимата шумотевица.

— Хей, видяхте ли какво направи този задник? — викна някой почти в ухото на Смитбек.

Тълпата бездомници нададе мощен рев и засипа витрините на Бродуей с примитивните си оръжия. Към нея от всички страни прииждаха нови и нови дрипльовци, изскочили като хлебарки от вентилационните шахти и изходите на метрото. Сред шумотевицата се долови тънък, но настоятелен вой на сирени. Уличната настилка бързо се покри с дебел слой натрошени стъкла, който мрачно проблясваше.

Гласът на госпожа Уишър, усилен многократно от мегафона, накара Смитбек да подскочи.

— Виждате ли това? — извика тя. Ехото се блъсна в тъмните фасади и заглъхна по посока на парка. — Тези хора искат да унищожат всичко, което ние се стремим да запазим!

Отговориха й гневни гласове. Смитбек се обърна. По-възрастните демонстранти, които бяха и най-верните съмишленици на госпожа Уишър, бързо се обособяваха в отделни групи. Разговаряха напрегнато помежду си и сочеха към Пето авеню и Сентрал Парк Уест, очевидно търсейки начин да се оттеглят преди неизбежния сблъсък. Други, по-млади и по-войнствени, с викове напираха към дрипавата тълпа.

Телевизионните камери се мятаха насам-натам. Едни се задържаха върху фигурата на госпожа Уишър, други следяха множеството от дрипльовци, които събираха ново въоръжение от околните контейнери за смет и продължаваха да надават яростни викове.

Госпожа Уишър вдигна ръце и отправи поглед над множеството, сякаш го призоваваше към обединение.

— Вижте тази паплач! — извика тя. — Нима ще им позволим да вилнеят? Точно тази вечер? — В очите й имаше нещо хипнотизиращо, нещо, което накара хората около нея да притихнат. Стреснати от пронизителния, нетърпящ възражение глас, най-близките бездомници прекратиха атаката си и смутено се засуетиха.

— Никога! — извика в отговор ясен младежки глас.

Обзет от възхищение и страх, Смитбек гледаше как ръката на госпожа Уишър бавно се повдига нагоре, а безупречният маникюр на показалеца й проблясва по посока на разюзданата тълпа бездомници.

— Ето ги хората, които ще унищожат нашия град! — В добре овладяния й глас се долови тънка нотка на истерия.

— Я ги вижте какво правят гадните дрипльовци! — изкрещя едър младеж, разблъскал най-близките редици на демонстрантите. Зад гърба му бързо се оформи ядро от разгневени млади мъже, което се оказа само на два-три метра от смълчалите се скитници. — Хвани се на работа, задник! — изкрещя той на най-близкия от тях.

Над тълпата къртици легна зловеща тишина, натежала от заплаха.

— Аз си скъсвам задника от работа и плащам данъци, за да си живееш на гърба ми, така ли? — продължи здравенякът.

Сред бездомниците плъзна сърдит ропот.

— Защо не направиш нещо за страната си, вместо да живееш на гърба й? — продължи същият младеж, направи крачка напред и се изплю в краката на скитника. — Нещастно бездомно лайно!

Зад гърба му се разнесоха одобрителни възгласи.

Един от скитниците излезе напред и размаха чуканчето на лявата си ръка.

— Ей това съм направил за страната си! — изкрещя с прекъсващ от гняв глас той. — Ей това съм й дал! Да си чувал някога за Чу Лай, богаташко копеле?

Къртиците се люшнаха напред с гневно ръмжене.

Смитбек хвърли кос поглед към госпожа Уишър. На лицето й продължаваше да лежи студената и непроницаема маска, очите й оставаха вперени в тълпата бездомници. Тя наистина е убедена, че тези хора са истинските врагове, помисли със смайване той.

— Ела да ми цунеш задника, смукачо на социални помощи! — изрева някакъв закръглен и очевидно доста пиян демонстрант. — Или иди да ограбиш някой либерал!

Изявлението му беше посрещнато с подигравателен смях и дюдюкания.

— Те убиха брат ми! — гневно извика един бездомник — висок и кльощав мъж с изпито лице: — Даде живота си за родината при Фон Мак Хил на втори август шестдесет и девета! — Направи крачка напред и показа среден пръст на дебелия: — Дръж си я тъпата родина, лоена торба!

— Жалко, че не са си свършили работата докрай! — изрева в отговор пияният. — Ако бяха подпалили и твоя жалък задник, щяха да ни отърват от един боклук!

От дрипавата тълпа се стрелна бутилка, която звучно халоса главата на дебелия. Той се олюля и вдигна ръце към окървавеното си чело, коленете му се подгънаха.

След което настъпи пълна лудница. Групата добре облечени млади хора нададе нечленоразделен рев и се втурна срещу бездомниците. Смитбек бързо се огледа. Редиците на демонстрантите бяха значително оредели след оттеглянето на по-възрастните и по-разумните от тях. В следващия момент сякаш потъна в тълпата разгневени и пияни млади хора, която се люшна напред с яростни викове. За миг изгуби ориентация, после се огледа за госпожа Уишър и антуража й. Но от тях вече нямаше и следа.

Тълпата го понесе въпреки усилията му да се отскубне. Между дивите крясъци долови противните звуци от ударите на твърдо дърво по човешки кости и от потъването на юмруци в мека плът. Надигна се вой на болка и гняв. В следващия миг нещо тежко се стовари върху раменете му и той рухна на колене, инстинктивно вдигнал ръце над главата си. С крайчеца на окото си видя как нещастният му репортерски касетофон подскача между безброй крака, сетне от него остана само натрошена пластмаса и сплескана метална кутия. Направи опит да се изправи, но бързо приклекна обратно, за да избегне внушителен къс бетон, носещ се към главата му със зловещо бръмчене. Хаосът бе успял да завладее пустата доскоро улица с изумителна бързина.

Един Господ знаеше какво беше накарало къртиците да изпълзят на повърхността, при това в такива огромни количества. Смитбек изведнъж осъзна, че всяка от враждуващите групи вижда в другата олицетворение на злото, но и двете са обладани от пълно безумие.

Надигна се на колене и се огледа, въпреки че го блъскаха от всички страни. От стройното и доскоро подредено шествие нямаше и дори следа. Прецени, че репортажът му от мястото на събитието все още може да бъде спасен, че дори и да се превърне в гвоздея на новините — стига този сблъсък да излезе толкова мащабен, колкото се очертаваше. Но сега най-важното беше да се измъкне от тълпата и да си намери добро място за наблюдение. Погледна на север, към парка. Бронзовата статуя на Шекспир безучастно наблюдаваше гората от тояги и юмруци, която се люшкаше пред нея. Наведе се и предпазливо тръгна натам. Пред него изскочи бездомник с неестествено разширени очи, който замахна с празното бирено шише в ръката си. Смитбек инстинктивно се сниши, юмрукът му се стрелна напред. Дрипльото извика и се хвана за корема. В същия миг репортерът си даде сметка, че това е жена.

— Съжалявам, госпожо — промърмори той и хукна напред.

Под краката му хрущяха натрошени стъкла и всякакви боклуци. Блъсна някакъв пияница, заобиколи побесняла група младежи в скъпи, но вече изпокъсани костюми и най-сетне успя да се добере до отсрещния тротоар.

Тук, в периферията, беше значително по-спокойно. Стараейки се да избягва плътния слой курешки, Смитбек се покатери на постамента и успя улови края на мантията на великия бард. Набра се нагоре, докопа разтворената книга в ръцете му и използвайки я за опора, възседна широките му рамене.

Гледката го накара да настръхне. Мелето се бе разпростряло на няколко пресечки по Бродуей и южната страна на Сентрал Парк. От изхода на метрото продължаваха да се стичат бездомници, също както и от канализационните шахти и вентилационните решетки по протежение на парка. Никога не си беше представял, че на света може да има толкова много бездомници, а и пияни юпита. От новата си позиция успя да зърне и част от старата гвардия на движението „Да си върнем града“, придвижваща се в стегнат строй по посока на „Амстердам“, максимално встрани от зоната на бойните действия. Мнозина от участниците в нея отчаяно размахваха ръце пред профучаващите таксита, а около тях се биеха и разделяха разпокъсани групички обезумели хора. С ужас и нещо като възхищение репортерът наблюдаваше свирещите във въздуха предмети, юмручните схватки и боевете с тояги. По земята вече лежаха доста хора — в безсъзнание, може би дори мъртви. Край тях се търкаляха окървавени камъни и парчета стъкло. Все пак голяма част от сблъсъка протичаше в далеч по-невинна форма — главно в жестикулации и обидни думи. Появиха се и първите полицейски отряди, които без колебание се врязаха в тълпата, но числеността им беше явно недостатъчна. Част от сблъсъците се бяха пренесли в парка, а това означаваше, че ще бъдат доста по-трудни за овладяване. Но къде по дяволите са главните сили на ченгетата? — за пореден път се запита Смитбек.

Дълбоко в душата му се надигаше чувство на триумф, въпреки ужаса и отвращението от това, което ставаше наоколо. И което — дай Боже, — щеше да стане основа на поредния сензационен репортаж. Очите му дълбаеха мрака, опитвайки се да запечатат всичко съществено, в главата му вече се оформяха гръмките подзаглавия. В един момент му се стори, че скитниците надделяват. Надавайки яростни викове, те бавно изтласкваха демонстрантите към южната част на парка. Макар да бяха слаби и недохранени, очевидно владееха далеч по-добре правилата на уличния бой. Няколко телевизионни камери вече бяха станали на сол, а все още невредимите екипи се оттегляха в плътен строй, разкъсали с прожекторите си мрака. Част от колегите им бяха заели позиции по покривите на околните сгради и снимаха с телеобективи, обливайки мястото на сражението с призрачно бяла светлина.

Вниманието му беше привлечено от тъмносиня редица, появила се в близост до паметника. Оказа се стегнат и добре построен полицейски отряд, който си пробиваше път през тълпата с размахани палки. В средата на строя крачеше мустакат и видимо уплашен цивилен, а след него се влачеше изпотен дебелак, който се оказа капитан Уокси.

Смитбек с интерес проследи отряда, прорязващ групите от ожесточено биещи се хора. Имаше нещо странно в начина, по който се придвижваше. И още в следващия миг разбра какво е то: тези ченгета не правеха нищо, за да прекратят побоищата и да овладеят тълпата. Всичките им усилия изглежда бяха насочени към охраната на двама души, крачещи в средата на колоната — Уокси и мустакатия. Не след дълго отрядът стигна пресечката, навлезе в парка и се понесе в тръс под учудения поглед на репортера. Очевидно изпълняваха съвсем конкретна и важна задача, която нямаше нищо общо с уличните безредици.

Но каква, за Бога, запита се Смитбек. Нима има нещо по-важно от възстановяването на реда и спокойствието в огромния град?

Разяждан от колебания, той постоя още няколко секунди върху твърдите рамене на Шекспир, после бързо се смъкна от паметника, прескочи ниската каменна ограда и хукна след полицейски отряд, който бързо се стопяваше в мрака на Сентрал Парк.

49

Дагоста извади незапалената пура от устата си, изплю парченце тютюн и огледа намокрения й край с нескрито отвращение. Марго гледаше как опипва джобовете си за кибрит, не намира такъв и вдига вежди в нейна посока. Получил отрицателното поклащане на главата й, той се обърна към Хорлокър и отвори уста, но после пак я затвори, видял портативната радиостанция до ухото на началника и мрачното му лице.

— Мизнър! — кресна Хорлокър. — Мизнър, чуваш ли ме?

Отговори му неясно цвърчене, което би трябвало да е въпросният Мизнър.

— Изтласкайте ги и започнете арести… — заповяда Хорлокър, но цвърченето му попречи да довърши заповедта си.

— Какво?!_Петстотин?!_ Изскочили изпод земята?! Слушай, Мизнър, я престани с тези дивотии! Защо не са по автобусите?

Хорлокър млъкна, за да чуе отговора, а Марго забеляза как Пендъргаст, седнал на ръба на масата с „Полицейски вестник“ в ръце, любопитно протяга шия.

— Има си правилник за борба с безредиците, разполагате със сълзотворен газ! — ревна шефът. — Не ме интересува как ще го направите! Какви демонстранти? Бият се с демонстрантите?! — Хорлокър свали апарата, изгледа го с недоверие, а след това го залепи за другото си ухо. — Не, за Бога! Никакъв газ в близост до демонстрантите! Слушай ме внимателно. По-голямата част от Двайсети и Двайсет и втори са под земята, Трийсет и първи контролира загражденията. Горният край на града зее празен като… Не, забрави! Кажи на Перильо, че искам всички заместници на пожар при мене, най-късно след пет минути! Докарайте личния състав от кварталите, вдигнете почиващите под тревога, съберете пътната полиция! На това място ни трябват още хора, ясно?

Пръстът му гневно натисна бутона за прекъсване, ръката му посегна към един от телефоните на бюрото.

— Къртис, свържи се веднага с губернатора! Евакуацията в южна посока изкара част от бездомниците в района на парка, където са се сблъскали с оная демонстрация. Налага се намесата на Националната гвардия. После се обади на Мастърс и му кажи да подготви хеликоптерите, за всеки случай. Да обяви бойна готовност и за бронетранспортьорите от депото на Лексингтън авеню. Всъщност, зарежи… Те няма как да си пробият път… Я по-добре звънни на онези от парковия участък, а аз ще имам грижата да се свържа с кмета.

Хорлокър бавно остави слушалката. Самотна капка пот се плъзна по челото му, което за броени секунди смени цвета си от червено в сиво. Невиждащите му очи бавно обиколиха командния пункт, но явно не забелязваха нито щъкащите във всички посоки полицаи, нито припукващите на всевъзможни честоти радиостанции. Има вид на човек, върху когото внезапно се е сринал целият свят, помисли си Марго.

Пендъргаст внимателно сгъна вестника и го остави на бюрото до себе си. Приглади русата си коса, приведе се напред и някак безгрижно подхвърли:

— А бе, като си мисля…

Охо, рече си Марго.

Агентът бавно се плъзна напред и се изправи точно пред началника на полицията.

— Мисля си, че положението е прекалено опасно, за да бъде оставено в ръцете на един човек!

За момент Хорлокър затвори очи, а после, сякаш с цената на огромно усилие, ги повдигна към безизразното лице на Пендъргаст.

— Какво по-точно означава това, по дяволите? — попита той.

— Разчитаме на уважаемия капитан Уокси за ръчното спиране на шлюза, нали така?

— Е?

Пръстът на агента докосна тънките му устни, сякаш се готвеше да прошепне някаква важна тайна.

— Ще ми се да го кажа по-деликатно, но напоследък капитан Уокси едва ли се проявява… хм… като момче за поръчки, на което може да се вярва… Искам да кажа, че ако се провали, катастрофата ще бъде пълна. Семената от растението на Мбвун ще нахлуят в тунелите „Астор“, а оттам ще отидат в морето. В момента, в който влезе в контакт със солената вода, реовирусът ще се активира и това вероятно ще доведе до драстични промени в екологията на Световния океан.

— Което означава намеса в хранителната верига и оттам нататък… — обади се пряко волята си Марго, след което млъкна и сви рамене.

— Вече знам това, няма смисъл да го повтаряте! — отсече Хорлокър. — Накъде биете?

— Към онова, което в Бюрото наричаме извънреден вариант — каза Пендъргаст.

Хорлокър отвори уста, но вниманието му беше привлечено от дежурния диспечер, който вдигна ръка:

— Капитан Уокси иска да говори с вас, сър. Прехвърлям го на откритата линия.

Началникът на полицията отново грабна слушалката.

— Докладвай, Уокси! — Замълча за миг, после нетърпеливо извика: — По-високо, нищо не чувам! Кое! Какво значи не си сигурен? Ами провери, да те вземат мътните! Слушай, я ми дай Дъфи. Чуваш ли ме, Уокси? Линията се разпада! Уокси!

Слушалката с трясък се стовари върху вилката.

— Дай ми радиовръзка с Уокси! — ревна Хорлокър.

— Мога ли да продължа? — попита Пендъргаст. — Ако схващам правилно току-що проведения разговор, времето ни е малко и затова ще бъда кратък. Ако Уокси не успее да затвори главния шлюз, ние трябва да сме готови с резервен вариант, за да попречим на растенията да се влеят в Хъдзън.

— Как ще стане това, по дяволите? — тревожно го изгледа Дагоста. — Наближава десет, което означава, че до изпразването на резервоара остават само два часа!

— Няма ли начин да задържим самите растения? — обади се Марго. — Например с филтри на отточните тръби или нещо друго?

— Интересна идея, доктор Грийн — стрелна я със светлите си очи Пендъргаст, замълча за миг и замислено добави: — Предполагам, че 5-микронови биха свършили работа, но въпросът е откъде ще ги вземем… Как ще се справим с огромното водно налягане? И накрая, как можем да бъдем сигурни, че сме обезопасили всички отточни тръби? — Бавно поклати глава. — Страхувам се, че предвид краткото време, с което разполагаме, решението на проблема е само едно: да взривим изходите на тунелите „Астор“. След кратка консултация с картите стигнах до извода, че десетина заряда С–4 ще бъдат достатъчни, стига да се заложат където трябва.

Хорлокър се завъртя към него заедно със стола си и мрачно отсече:

— Вие сте луд!

В близост до вратата настана суматоха. Марго се обърна тъкмо навреме, за да види малката групичка полицаи с раздърпани униформи, която влетя в помещението. На челото на един от тях зееше дълбока рана. Те влачеха някакъв мръсен мъж в парцалив костюм, който се мяташе като риба на сухо. Кръв и мръсотия покриваха отдавна неподстригваната му сива коса. От врата му висеше масивна верига с тюркоаз, а сплъстената му брада стигаше чак до китките му, закопчани с белезници.

— Пипнахме водача им! — задъхано съобщи едно от ченгетата и блъсна дрипльото към Хорлокър.

— Мефисто! — извика Дагоста с разширени от смайване очи.

— Не думай! — иронично го изгледа началникът. — Да не ти е приятел?

— По-скоро случаен познат — обади се Пендъргаст.

Човекът със странното име местеше поглед от Дагоста към Пендъргаст и обратно, после лицето му се изкриви в мрачна гримаса.

— Уайти! — просъска той. — Гадни шпиони! Предатели! Свине! — Дръпна се толкова рязко, че полицаите за малко не го изпуснаха. После въпреки яростната му съпротива все пак успяха да го повалят на пода.

— Юда! — кресна скитникът и се изплю в краката на Пендъргаст.

— Шантаво копеле! — изруга Хорлокър, заковал очи в боричкащата се на пода купчина от тела.

— Не чак толкова — възрази Пендъргаст. — Вие как бихте постъпили, ако някой ви прогони от дома ви с помощта на сълзотворен газ?

Мефисто успя да се освободи от ръцете на ченгетата и отново се втурна напред.

— Дръжте го здраво, за Бога! — изръмжа Хорлокър, отмести се по-надалеч и се извърна към Пендъргаст: — Нека да видим дали ви разбирам правилно — с престорена любезност рече той. — Споменахте, че желаете да взривите тунелите „Астор“, нали така?

— Не толкова тунелите, колкото изходите от тях — уточни агентът на ФБР, без да обръща внимание на сарказма. — От решаващо значение е да не позволим на източената вода да стигне до океана. С малко късмет бихме постигнали и другата си цел — да прочистим въпросните тунели от техните обитатели, като същевременно неутрализираме и реовируса. Трябва да задържим водата в продължение на четиридесет и осем часа, което ще бъде достатъчно на хербицида да си свърши работата.

Марго забеляза, че при тези думи Мефисто изведнъж се укроти.

— Можем да пратим водолазен екип и откъм реката — продължи Пендъргаст. — Оттам достъпът е сравнително лесен. Проучих системата с изключително внимание. След като тунелите „Астор“ бъдат наводнени, излишната вода ще се насочи към Западния страничен канал. Именно него трябва да взривим.

— Не вярвам в успеха на подобно начинание — въздъхна Хорлокър и подпря глава на юмрука си.

— Но дори това може да се окаже недостатъчно — продължи Пендъргаст. Вече не обръщаше внимание на шефа и разсъждаваше на глас: — За да бъдем сигурни, ще се наложи да запечатаме и Дяволския етаж, при това отгоре. Картите сочат, че Гърловината и нейните отводнителни тръби представляват затворена система, която стига чак до Главния резервоар. От това следва, че трябва да запечатаме всички отточни тръби под огромната кухина, ако искаме да задържим водата вътре. Така ще попречим на евентуалните й обитатели да се измъкнат навън, като използват един или друг въздушен звънец.

Лицето на Хорлокър изразяваше недоумение. Пендъргаст придърпа лист хартия и нахвърля някаква скица:

— Гледайте внимателно! Ето тук водата ще премине през Гърловината. Вторият екип ще се спусне точно под нея и ще запуши всички изходи. Няколко нива по-надолу се намира Дяволският етаж и неговите изходи към реката. Те ще бъдат минирани от екип тюлени и водата ще си остане в тунелите „Астор“. — Очите му бавно се спряха върху лицето на шефа. — А това означава, че няма спасение за Бръчкавите…

От окованата фигура на пода се изтръгна злобно ръмжене, от което косите на Марго настръхнаха.

— Разбира се, начело на втората група ще трябва да бъда аз — продължаваше спокойно Пендъргаст. — Тя ще има нужда от водач, а аз вече съм бил из тези места. Разполагам с груба карта и съм проучил проектите за различни работи, извършени из по-горните нива. Бих отишъл и сам, но за пренасянето на експлозива са нужни неколцина.

— Тая няма да я бъде, изчадие юдово! — внезапно извика Мефисто. — Не можеш да стигнеш навреме до Дяволския етаж!

Хорлокър рязко вдигна глава и стовари юмрук върху масата.

— Достатъчно ви слушах! — кресна той. — Край на игричките! На главата ми е тежка криза, която трябва да разрешавам. Махайте се по дяволите, Пендъргаст!

— Само аз познавам тунелите толкова добре, че да ви заведа долу и да ви върна обратно преди полунощ! — изсъска Мефисто, впил тежък поглед в лицето на Пендъргаст.

Агентът спокойно издържа на погледа му, а на лицето му се появи замислено изражение.

— Може и да си прав — кимна в крайна сметка той.

— Достатъчно! — изръмжа Хорлокър и рязко се завъртя към полицаите, които бяха довели Мефисто: — Закарайте го в дирекцията! Ще се оправяме с него, след като се слегне пушилката.

— Какво ще искаш в замяна? — обърна се Пендъргаст към скитника.

— Място за живеене. Гаранции срещу преследвания. По-малко страдания за моя народ.

Агентът го погледна някак унесено, лицето му бе напълно безизразно.

— Казах ви да разкарате тоя тип! — изрева Хорлокър.

Полицаите вдигнаха Мефисто на крака и го заблъскаха към вратата.

— Останете по местата си! — нареди Пендъргаст. Заповедта бе произнесена тихо, но толкова повелително, че полицаите замръзнаха.

Хорлокър рязко се завъртя, на слепоочието му запулсира дебела вена.

— Какво значи това? — попита с дрезгав шепот той.

— Директор Хорлокър, в съответствие с правомощията си на федерален агент на правителството на САЩ, аз арестувам този индивид!

— Я не ме занасяй! — изръмжа Хорлокър.

— Имаме само два часа, Пендъргаст! — напрегнато се обади Марго.

Агентът кимна и се обърна към Хорлокър:

— С удоволствие бих продължил размяната на любезности, но времето ме притиска. Винсънт, вземи ключа за белезниците от тези господа. — А към униформените подхвърли: — Хей вие, поемам арестувания!

— В никакъв случай! — викна Хорлокър.

— Сър — обади се един от полицаите. — Не можем да се противопоставяме на федералните власти.

Пендъргаст пристъпи към дрипавия бездомник, който вече се беше изправил до Дагоста и разтриваше окованите си китки.

— Не съм наясно с ролята ви в днешните събития, господин Мефисто — тихо рече агентът. — По тази причина не мога да гарантирам личната ви свобода. На ако ми помогнете, може би ще успеем да отървем града от убийците, които заплашват и вашите хора. Давам ви дума, че исканията ви за повече права на бездомниците ще бъдат разгледани с максимална обективност. — След тези думи направи още една крачка напред и протегна ръка.

— Веднъж вече ме излъга! — присви очи Мефисто.

— Нямаше друг начин да стигна до теб — отговори Пендъргаст, без да отдръпва ръката си. — Тук не става въпрос за борба между имащи и нямащи. Ако някога е имало такава, сега няма. Защото провалим ли се, всички губим — и Парк авеню, и Маршрут 666.

Настъпи дълбока тишина. Накрая Мефисто леко кимна.

— Много трогателно, няма що! — промърмори Хорлокър. — Дано се издавите в лайната!

50

Смитбек надникна през ръждивата стоманена решетка в краката си. Беше стъпил на желязното мостче над облицована с тухли шахта, която чезнеше дълбоко в непрогледния мрак. Уокси и останалите вдигаха шум някъде далеч долу, невидими от наблюдателния му пост. Дано това безумие има смисъл, въздъхна за пореден път той. Но след като беше последвал Уокси чак дотук, не му оставаше нищо друго, освен да изчака и да разбере за какво става въпрос.

Направи предпазлива крачка напред и отново надникна в шахтата с петимата мъже, които шетаха нейде дълбоко под краката му. Ръждясалото мостче беше прикрепено към стената на огромен, увиснал над бездната метален резервоар. Решетъчният под се клатеше и при най-малкото движение. В крайна сметка успя да се прехвърли от другата страна, където имаше вертикална стълба. Хвана се за нея и протегна шия. В шахтата светеше цяла батарея прожектори, но въпреки това дъното почти не се виждаше. От резервоара се проточи тънка струйка вода и безшумно изчезна в бездната. Разнесе се глухо скърцане, сякаш корпус на подводница простена под огромното налягане на водните маси. От шахтата подухна изненадващо свеж и студен ветрец, който разроши косата му.

Дори в най-фантастичните си сънища не би могъл да допусне, че под водната кула в Сентрал Парк съществува толкова огромна и загадъчна кухина. Даваше си сметка, че огромният метален цилиндър над главата му на практика е дъното на Главния резервоар, чиито изпускателни шлюзове са свързани с отводнителните канали. С усилие на волята си забрани да мисли за огромното количество вода, което висеше точно над главата му. Вече можеше да вижда хората на Уокси, стъпили на една платформа в долния край на стълбата. Край тях смътно проблясваше невероятна плетеница от тръби, кранове и клапани, сякаш части от някаква кошмарна машина, построена в зората на Индустриалната ера. Стъпалата бяха плъзгави от конденз, а малката платформа долу нямаше парапети. Смитбек стъпи на първото стъпало, после размисли и се върна. И оттук се вижда, ако изобщо има нещо за виждане, помисли си той и възседна стъпалото. Мястото действително се оказа добро — можеше да следи действията на хората долу, като сам оставаше невидим.

По тухлените стени на шахтата шареха разсеяни светлини, до слуха му долитаха приглушените гласове на полицаите, странно кънтящи и деформирани. Различи сочния бас на Уокси, който познаваше от работното съвещание в музея. Дебелият полицай изключи радиостанцията и се обърна към дребен и нервен мъж с навити ръкави:

— Гаден малък лъжец! — просъска Уокси. — Изобщо не си ми казвал, че процесът не може да се спре!

— Казах ви и още как! — пискливо отвърна онзи. — А вие дори заявихте, че така е още по-добре! Май трябваше да си нося магнетофон, защото…

— Млъквай! — сряза го Уокси. — Това ли са клапаните?

— Ей ги там, отзад.

Последва тишина, нарушена от скърцането на метал и движението на мъжете.

— Тази платформа здрава ли е? — долетя приглушеният глас на Уокси.

— Откъде да знам? — отвърна пискливият гласец. — След компютризирането на системата поддръжката беше…

— Добре, Дъфи, ясно — прекъсна го капитанът. — Свърши каквото имаш да вършиш и да си вдигаме чуковете.

Смитбек протегна шия и напрегна взор. Човекът на име Дъфи се суетеше пред няколко огромни колела от плътно желязо.

— Трябва да ги завъртим всичките — долетя гласът му. — По този начин ще затворим главния шлюз. Когато компютърът даде команда за изпразване на резервоара, водата ще премине през автоматичните клапи, но главният шлюз ще остане затворен. Принципът на сифона, стига да работи. Както вече споменах, ръчното управление не е използвано от…

— Прекрасно. Като нищо ще ти дадат Нобелова награда! Хайде, направи го!

Какво да направи? — запита се Смитбек. Изглежда искаха да попречат на изпразването на резервоара. Мисълта за нахлуващите отгоре хиляди кубически метра вода бе достатъчна, за да потърси с поглед изхода. Но защо? Някакъв компютърен проблем? Май ще се окаже, че напразно беше зарязал най-значимата проява на гражданско неподчинение за последните сто години. Сърцето му се сви. Явно беше сбъркал мястото на сензацията.

— Помогнете ми да завъртя това — обади се отново Дъфи.

— Хайде, какво чакате! — сопнато викна Уокси. От наблюдателния си пост Смитбек видя двете неясни фигури, които пристъпиха към голямо желязно колело. Чу се усилено пъшкане.

— Не ще да мръдне — оплака се единият полицай.

Човекът на име Дъфи се наведе над колелото.

— Някой го е пипал! — извика той и посочи с ръка: — Вижте! Оста е изкривена! Онези кранове горе също са изпотрошени, при това съвсем неотдавна!

— Престани с тези глупости, Дъфи!

— Сам вижте. По това нещо е стреляно!

Последва мълчание.

— Шибана работа — промърмори с треперещ глас Уокси. — Можеш ли да го оправиш?

— Сигурно — сви рамене онзи. — Но ако разполагахме с едно денонощие, ацетиленови горелки, електрожен и нови оси, плюс още куп резервни части, чието производство е преустановено в началото на века.

— Хич не ща да слушам подобни глупости! Не успеем ли да завъртим шибаните колела, всички отиваме по дяволите! Хайде, Дъфи, извади ни от бъркотията, в която сам ни набута!

— Майната ти, капитане! — изви тънкият фалцет. — Писна ми от тебе, гадно и тъпо копеле! На всичкото отгоре и адски дебело!

— Това ще го включа в доклада си, Дъфи.

— Да не забравиш да добавиш и „дебелото копеле“! — тросна се дребният мъж.

Настъпи тишина.

— Хей, усещате ли миризмата? — обади се един от полицаите.

— Какво е това, по дяволите? — добави друг.

Смитбек напълни гърдите си с влажния и студен въздух, но не подуши нищо, освен мирис на мухъл и влажна мазилка.

— Да си махаме оттук! — викна Уокси и стъпи на най-долното стъпало.

— Хей, ами шлюзът? — долетя гласът на Дъфи.

— Нали и без това не може да се поправи — изръмжа капитанът, и без да поглежда назад.

От бездната долетя някакво далечно потракване.

— Какво беше това? — попита с несигурен глас Дъфи.

— Идваш ли? — викна Уокси и започна да набира дебелото си тяло нагоре по стълбата.

Дъфи се поколеба, огледа инсталацията пред себе си и колебливо го последва. Униформените се наредиха подире му. Смитбек си даде сметка, че най-много след пет минути щяха да бъдат при него. Трябваше да се връща, при това веднага, защото го чакаше доста катерене по обратния път. Толкова труд за нищо, мамка му! Обърна се и хвана желязното стъпало над главата си. Надяваше се, че сблъсъците горе все още продължават. Къде ли изчезна госпожа Уишър? „Какъв фал, Господи! — мрачно въздъхна той. — Не мога да повярвам, че предчувствието ме подведе!“ При тоя късмет оня брадат задник Брайс Хариман сигурно ще…

Мислите му бяха прекъснати от силен тътен в дъното на шахтата, последван от скърцане на ръждясали железа.

— Какво беше това? — хлъцна Уокси.

Смитбек се обърна. Неясните фигури бяха замръзнали на стъпалата, а ехото от въпроса на капитана бавно заглъхваше. После тишината беше нарушена от отчетливи стъпки по железните стъпала, придружени от пъшкане и ръмжене. Косата на Смитбек настръхна от ужас.

Полицаите насочиха фенерчетата си надолу, но лъчите им безпомощно заиграха по тухлените стени.

— Кой е там? — нервно извика Уокси, увиснал на стъпалото.

— Някакви хора се качват към нас — съобщи един от униформените.

— Полиция! — изкрещя с внезапно изтънял глас Уокси.

Никакъв отговор.

— Идентифицирайте се!

— Продължават да се качват — обади се същият полицай.

— Вонята пак се появи — подхвърли друг и Смитбек изведнъж потрепна, сякаш ударен от чук. Едва сега в ноздрите го блъсна острата животинска миризма, която помнеше от онази ужасна нощ в музея отпреди година и половина.

— Приготви оръжието! — панически извика Уокси.

И Смитбек ги видя: неясни сенки с качулки и тъмни плащове, развяващи се от течението в шахтата. Катереха се по железните пречки с ужасяваща бързина.

— Хей вие, там долу! — изкрещя отново Уокси. — Спрете на място и се идентифицирайте! — Дебелото тяло се извъртя към полицаите под краката му: — Вие ги изчаквате тук! Ако са нарушители, прочетете им правата! — После бързо пое нагоре, следван по петите от Дъфи.

Смитбек видя как странните фигури подминаха платформата и се насочиха към чакащите в засада полицаи. След кратка пауза се чу нещо като боричкане, а сенките на стълбата затанцуваха някакъв странен балет. Илюзията беше прогонена от оглушителния рев на деветмилиметров пистолет. Ехото заблъска стените на шахтата, последвано от писък на ужас. Полицаят на най-долното стъпало полетя надолу, заедно с една от сенките, вкопчена в него. Писъкът постепенно заглъхна.

— Спрете ги! — панически изкрещя през рамо Уокси, продължавайки да се катери нагоре. — Не ги пускайте насам!

Скован от ужас, Смитбек гледаше как сенките се приближават със смайваща бързина. Стълбата стенеше и се огъваше под тежестта им. Вторият полицай откри безразборна стрелба, но в следващия миг някаква ужасна сила го откъсна от стъпалото и го захвърли в бездната. Пламъчетата от дулото на пистолета му бързо се стопиха в мрака. Обзет от паника, третият полицай се заизкачва нагоре с бясна бързина.

Сенките се понесоха след него, вземайки по две стъпала наведнъж, с плавни и сякаш лишени от усилие скокове. Една от тях за миг попадна в лъчите на прожекторите и Смитбек мерна нещо влажно, дебело и лъскаво. В следващия миг полицаят беше застигнат. Сянката под него направи широк режещ замах към краката му. Човекът изкрещя и се сгърчи на стълбата. Сянката се изравни с него и впи нокти в гърлото му, а останалите пъргаво ги заобиколиха и продължиха нагоре.

Изцъклен и парализиран от ужас, Смитбек не можеше да откъсне поглед от отвратителната сцена под краката си. В бързината Уокси пропусна едно стъпало и увисна на ръце, а краката му панически търсеха опора. Дъфи бързаше подире му, а сенките бяха на броени метри под него.

— Хванаха ме за крака! — разнесе миг по-късно ужасеният глас на инженера. Чу се пъшкане и приглушени ритници. — О, Господи! Помощ!

Влажните стени на шахтата отговориха със звънко ехо. В следващия миг Дъфи успя да се отскубне и се втурна нагоре, подминавайки безпомощно ритащия във въздуха Уокси. Една от сенките го последва.

— Не, не! — изкрещя отчаяно капитанът, опитвайки се да отблъсне протегнатите към него ръце с извити като куки пръсти. Един от бясно ритащите му крака закачи качулката на нападателя и Смитбек ужасено се дръпна, но мозъкът му успя да регистрира кошмарната гледка, появила се в слабо осветената шахта: зеници на гущер в тесните процепи на очите, дебели и влажни устни, огромна провиснала на пластове гуша. Изведнъж осъзна, че това са Бръчкавите, за които беше споменал Мефисто. И разбра откъде идва името им.

В следващия миг вцепенението го напусна и той панически задраска нагоре към мостчето. Отдолу екнаха изстрелите от служебния пистолет на Уокси. Разнесе се нечовешки рев, от който стомахът на репортера се преобърна. Нови два изстрела, в бърза последователност, после Уокси нададе писък, преминал в странно, смразяващо кръвта гъргорене.

Смитбек прекоси мостчето на четири крака, опитвайки се да преодолее парализиращия ужас, който отново се надигна в душата му. Зад гърба му Дъфи — Боже, дано да е той! — преодоляваше стъпалата със сподавени ридания. Имам добра преднина, механично пресметна Смитбек. Сенките се намираха някъде в средата на отвесната стълба, на тридесетина метра под него. Мина му през ума, че трябва да помогне на Дъфи, но частица от секундата беше достатъчна да проумее, че това е невъзможно. Да оцелее сега, пък после ще има достатъчно време да съжалява за постъпката си, тръсна глава той.

Когато най-сетне изскочи в подножието на каменните стъпала, над които се очертаваше сладостното кръгче на обсипаното със звезди небе, журналистът с ужас съзря огромните тъмни фигури, които — Боже, помогни ми! — се спускаха право срещу него. Обърна се и хукна назад към мостчето, отчаяно оглеждайки тухлените стени на шахтата, чезнещи в пропастта. Вдясно от платформата тъмнееше дупката на някакъв спомагателен тунел, обрамчена от стара, покрита с варовикови образувания каменна арка. Тропотът на крака бързо приближаваше. Смитбек се шмугна под арката и се озова в нисък тунел, осветен от мижави, нарядко поставени електрически крушки. Хукна по него с отчаянието на обречен, но това не му попречи да отбележи, че неравният под води в посоката, която най-малко искаше да следва: надолу и все надолу…

51

Дежурният в отдела за огнестрелни оръжия беше забил нос в списание „Войници на късмета“. Столът му беше наклонен назад, опасно балансиращ само на два крака. Очите му се вдигнаха над корицата и се разшириха от учудване. Явно не беше свикнал да посреща гости в подземието на централния офис на ФБР на Федерал Плаза, особено пък някакъв дрипав субект с див поглед и сплъстена брада, придружен от млада жена и широкоплещест мъж в раздърпан костюм. Марго забеляза как очите му се присвиват, а ноздрите му леко потрепват. Май усети уханието на Мефисто, усмихна се в себе си тя.

— С какво мога да ви помогна, господа? — подозрително попита агентът. Списанието изчезна, столът бавно стъпи на четирите си крака.

— С мен са — излезе напред Пендъргаст и му показа служебната си карта. Но човекът вече го беше познал и скочи на крака. Списанието се плъзна на пода.

— Нужни са ми муниции — кратко поясни Пендъргаст.

— Разбира се, сър, веднага, сър — изломоти дежурният и бързо отключи стоманената врата зад гърба си.

Марго първа влезе в просторното помещение, запълнено от пода до тавана с масивни дървени шкафове. Пендъргаст я изпревари и пое по тясната пътека между тях.

— Какво има тук? — попита Марго и тръгна след него.

— Снаряжение за извънредни ситуации — бе отговорът. — Пакети с храна, медикаменти, бутилирана вода, одеяла и походни легла, гориво, резервни части.

— Можете да издържите доста продължителна обсада — отбеляза Дагоста.

— Такава е и целта, лейтенант — отвърна Пендъргаст, като приближи малка метална врата в отдалечената стена на помещението и набра някакъв код върху поставената отстрани клавиатура. Зад вратата се разкри тесен коридор с подредени край стените метални шкафове. На пластмасовите табелки бяха изписани различни наименования — М–16/ХМ–148, CAR–15/SM–177Е2, КЕВЛАР S-M, КЕВЛАР L-XXL.

— Играчки за ченгета — презрително подхвърли Мефисто.

Пендъргаст се насочи към дъното на прохода, отвори някаква вратичка и измъкна три маски от прозрачна пластмаса с прикрепени към тях неголеми контейнери с кислород. Едната задържа, а останалите две подхвърли на Дагоста и Мефисто.

— Ако пак решите да обгазите обитателите на подземията, а? — рече Мефисто, изпитал известни трудности да улови маската с окованите си ръце. — Чувал съм, че било много вълнуващо.

— Виж какво — обърна се да го погледне Пендъргаст. — Мислиш, че полицията се е отнесла зле с твоите хора, а аз по една случайност съм на същото мнение… Ще се наложи да ми повярваш, че нямам нищо общо с тази работа.

— Двуликият Янус отново проговори! — саркастично промърмори Мефисто. — Властелинът на Гробниците! Отдавна трябваше да се досетя, че насреща ми се е изправил най-големият въздухар на света.

— Прибягнах до хитрост заради твоята параноя и пълната изолация, в която държиш хората си — спокойно отвърна Пендъргаст, без да спира работа.

В ръцете му се появиха фенерчета за глава, очила с издължени рамки, които Марго правилно определи като прибори за нощно виждане, някакви жълти цилиндри с неизвестно за нея предназначение.

— Никога не съм ви смятал за врагове — добави агентът.

— Тогава защо не ми свалиш белезниците?

— Не го прави — предупредително се обади Дагоста.

Ръката на Пендъргаст замръзна над чекмедже с някакви дълги ножове, поколеба се за миг, после бръкна в джобчето на черното си сако и решително отключи белезниците на скитника, който с отвращение ги запрати на пода.

— Какво ще дялкаш там долу, Уайти? — презрително подхвърли той. — Бръчкавите едва ли ще се уплашат от ножчетата, с които си играят специалните части. Най-много да ги погъделичкате…

— Силно се надявам да не се срещаме с никого от обитателите на тунелите „Астор“ — въздъхна Пендъргаст, без да вади главата си от шкафа. Ръцете му сръчно затъкнаха чифт пистолети в колана на панталоните. — Но от опит знам, че трябва да бъда подготвен за всякакви изненади.

— В такъв случай ти желая приятна стрелба по панички, фебереецо. На връщане мога да ти предложа чаша чай с бисквитки и приятен разговор някъде в района на Маршрут 666, че дори и препариране на трофеите ти.

Пендъргаст се отдръпна от шкафа и бавно пристъпи към скитника. Марго успя да зърне мигновения блясък в очите му.

— Какво точно да направя, за да разбереш сериозността на положението? — тихо попита той и заплашително се надвеси над лицето на подземния лидер. В спокойния му глас се долови мрачна заплаха.

— Просто да ми се довериш — отговори Мефисто, отстъпвайки крачка назад.

— Ако не ти се доверявах, нямаше да ти сваля белезниците.

— Тогава го докажи — бързо се окопити онзи. — Дай ми едно от ония лъскави пушкала, дето ги видях в шкафа, или поне някое револверче. Искам да имам някакъв шанс за спасение, ако твоите момчета случайно загазят.

— Не ставай глупав, Пендъргаст! — предупреди Дагоста. — Тоя тип е превъртял, ако не от друго, то защото не е виждал слънцето от времето, когато Джордж Буш старши беше президент!

— За колко време ще ни заведеш в тунелите „Астор“? — попита Пендъргаст, без да обръща внимание на думите на лейтенанта.

— Деветдесет минути. Разбира се, ако нямате нищо против да си намокрите крачетата…

Настъпи тежко мълчание.

— По-всичко личи, че познаваш оръжията — рече накрая Пендъргаст. — Какъв опит имаш?

— Седма пехотна, разузнавателен батальон. Ранен за бойната слава на САЩ в Железния триъгълник. — Мръсните панталони на скитника изведнъж се смъкнаха надолу и Марго потръпна от отвращение. През корема се проточваше грозен назъбен белег, който свършваше на хълбока с няколко грозни бучки мастна тъкан. — Преди да ме метнат на носилката, трябваше да ми напъхат карантията обратно… — добави с крива усмивка той.

Пендъргаст запази мълчание в продължение на цяла минута, после отвори съседния шкаф и извади два автомата. Единия преметна през рамо, а другия подаде на Дагоста. След това измъкна кутия сачми и щурмова пушка-помпа с късо дуло. Затвори вратичката и ги връчи на Мефисто.

— Не ме подвеждай, боец — каза той, все още с длан върху цевта.

Скитникът мълчаливо издърпа пушката и започна да я зарежда.

Марго с тревога установи, че нищо от изваденото оборудване не беше предназначено за нея.

— Хей, я почакайте! — обади се тя. — Ами аз?

— Страхувам се, че вие оставате тук — промърмори Пендъргаст, докато вадеше бронежилетки от съседния шкаф.

— И защо, ако смея да попитам? Защото съм жена?

— Моля ви, доктор Грийн. Прекрасно знаете, че не е така. Просто нямате опит в подобен род полицейски акции. — Вратичката на поредния шкаф отскочи и Пендъргаст кимна към него: — Ти отговаряш за това тук, Винсънт…

— Осколочни гранати М–26? — промърмори Дагоста и вдигна една от тях. — Тук има огнева мощ за агресия срещу цял Китай, приятелю!

— Нямам опит, значи — механично повтори Марго, без да дава вид, че е чула думите на Дагоста. — А кой ви спаси задника в музея, уважаеми господин федерален агент? Ако не бях аз, отдавна да сте се превърнал в част от лайната на Мбвун!

— С готовност признавам този факт, доктор Грийн — отвърна Пендъргаст, без да обръща внимание на тона й. Беше се привел над някаква раница със странен на вид маркуч в долната част.

— Не ми казвай, че това е огнехвъргачка! — стресна се Дагоста.

— Ако не греша, моделът е АВТ „Фастфайър“ — обади се Мефисто. — Знам ги от службата си в пехотата. Викахме „пурпурна мъгла“ на желето, дето го плюят… Садистично оръжие, рожба на морално банкрутирала държава! — Очите му потъмняха и се изместиха към отворения шкаф на метър от него.

— Аз съм антрополог и познавам тези същества далеч по-добре от всички вас — не се предаваше Марго. — Ще имате нужда от опита ми.

— Не чак до такава степен, че да рискуваме живота ви — отсече Пендъргаст. — Доктор Фрок също е антрополог. И него ли да помъкнем долу, барабар с количката, за да чуем експертното му мнение?

— Аз открих всичко това, забравихте ли? — гневно повиши глас Марго.

— Има право — обади се Дагоста. — Ако не беше тя, изобщо нямаше да сме тук…

— Което не означава, че трябва да я забъркваме във всичко — поклати глава Пендъргаст. — Пък и не е служител на полицията и никога не е слизала долу.

— Добре тогава! — викна Марго. — Забравяме опита ми, забравяме факта, че ти спасих задника! Но аз съм отличен стрелец, Дагоста може да го потвърди. Няма да ви бавя — дори обратното, едва ли някой от вас ще издържи на моето темпо! Нещата опират до едно: ако долу се стигне до неприятности, всяка помощ ще ви бъде добре дошла!

Бледосините очи на агента се втренчиха в лицето й и Марго изпита неприятното чувство, че проникват навътре и докосват най-съкровените й мисли.

— Защо настоявате толкова, доктор Грийн?

— Защото… — Марго внезапно замълча, учудена от силното си желание да се спусне в пълните с неизвестност земни недра. Далеч по-просто беше да им пожелае успех, да излезе от тази сграда и да се прибере у дома, да си поръча вечеря от тайландското ресторантче на ъгъла и да разгърне романа на Текери, който беше планирала да прочете още предишния месец.

След което си даде сметка, че не става въпрос за желание. Преди осемнадесет месеца се беше изправила пред Мбвун и видя отражението си в хищните му червени очи. Уби го с помощта на Пендъргаст и реши да забрави чудовището. Всички решиха така. Но сега разбираше, че нещата стоят по съвсем друг начин.

— Преди два месеца Грег Кавакита направи опит да се свърже с мен — тихо промълви тя. — Но не си направих труда да го потърся… Ако бях го сторила, може би никога нямаше да се стигне дотук… — Замълча, после тръсна глава: — Нужно ми е да видя края на тази история!

Пендъргаст не сваляше проницателния си поглед от лицето й.

— Вие ме върнахте към всичко това, по дяволите! — извика тя и стрелна с очи Дагоста. — Никой не ме попита искам ли, или не! Но след като съм стигнала дотук, ще вървя докрай!

— И тук е права — въздъхна Дагоста. — Наистина аз бях този, който я замесих в разследването.

— Опитайте се да ме разберете, Марго, моля ви — рече нежно Пендъргаст и сложи ръце върху раменете й в непривична за него проява на интимност. — Там, в музея, нямахме избор. Бяхме в капана, заедно с Мбвун. Сега не е същото. Сега тръгваме срещу опасността с пълното съзнание за нея. Вие сте цивилно лице. Съжалявам, но нещата стоят именно по този начин.

— За пръв път съм съгласен с кмета Уайти — обади се Мефисто и се обърна към Марго: — Изглеждате разумен човек. Което означава, че нямате място в тази компания. Затова ги оставете да излагат на опасност служебните си задници.

Пендъргаст задържа още малко погледа на Марго, след това отпусна ръце и се обърна към Мефисто:

— Откъде ще минем?

— По линията „Лексингтън“, която минава точно под „Блумингдейлс“ — бе отговорът. — На четиристотин метра от експресната линия има една изоставена шахта, която води право в парка, а оттам се спуска надолу към Гърловината.

— Господи! — смръщи вежди Дагоста. — Май Бръчкавите са нападнали онзи влак точно оттам!

— Възможно е — кимна Пендъргаст, замисли се за момент, после рязко се завъртя и тръгна към изхода: — За експлозивите ще трябва да отскочим до отдел С… Разполагаме с по-малко от два часа.

Дагоста тръгна след него, после спря и се обърна към младата жена.

— Ела, Марго, ще те изпратим…

Тя остана на мястото си, забила очи в гърбовете на мъжете, които бързаха към изхода на оръжейницата.

— По дяволите! — изкрещя извън себе си, захвърли раницата си и силно ритна близкия шкаф. После се свлече на пода и стисна главата си с две ръце.

52

Сноу погледна огромния стенен часовник. Тънките стрелки зад масивното предпазно стъкло сочеха 22:15. Очите му се плъзнаха из пустото помещение, затрупано с празни кислородни бутилки, вентили, скъсани плавници и жестоко разтегнати маски. Накрая спряха върху купчината листове на бюрото, лицето му се разкриви в гримаса. Официално се възстановяваше от бактериална инфекция на белите дробове, но както той, така и колегите му от водолазния отряд прекрасно знаеха, че са го напъхали в „кучкарника“. Сержанта го бе дръпнал настрана да му каже, че е свършил страхотна работа, но той не повярва на думите му. Не се впечатли особено и от факта, че скелетите, които беше открил, поставиха началото на широкомащабна полицейска операция. Оставаше си фактът, че беше изпуснал проклетото въже. Още при първата си истинска мисия! Дори Фернандес престана да го дразни.

Въздъхна и извърна глава към мръсния прозорец, от който се виждаше част от пустия кей и лениво поклащащата се мазна вода. Колегите му бяха на акция в района на Ийст Ривър, където беше паднал някакъв хеликоптер. А и в града ставаше нещо голямо: полицейската радиостанция на масата не спираше да бълва информация за демонстрации, бунтове, мобилизации и мерки за овладяване на тълпите. По всичко личеше, че светът отвъд тихото му местенце в края на бруклинските докове вреше и кипеше, а той си седеше на топло и пишеше рапорти.

Отново въздъхна, защипа поредните листове в тънка папка и я хвърли в таблата за изходящи документи. Мъртво куче, извадено от канала Гоуанъс. Причина за смъртта: огнестрелна рана. Собственик: неизвестен. Точка на разследването. Свали поредната преписка от купчината. Рандолф Роуел, скочил от моста „Трайбъро“, възраст 22. В джоба: предсмъртно писмо. Причина за смъртта: удавяне. Точка на разследването.

Папката полетя към таблата. Внезапно отвън долетя басовото боботене на служебния катер, който насочваше нос към доковете. Рано се връщат. Двигателят работи някак по-гърлено, помисли си той. Май се нуждае от реглаж.

По дъските се разнесе тропот от бягащи крака, вратата се завъртя на пантите си и се блъсна в стената. В помещението нахлу група мъже с черни неопрени без отличителни знаци и боядисани в черно и зелено лица. От вратовете им висяха гумени раници, наподобяващи дисаги.

— Къде са водолазите? — прогърмя водачът им — едър мъжага с тексаски акцент.

— Вадят един чопър от Ийст Ривър — отвърна Сноу и погледна към акостиралия на пристана плавателен съд. — Вие вторият отряд ли сте? — Вместо познатото синьо-бяло полицейско катерче във водата се поклащаше малък боен кораб с мощен двигател и боядисан в защитни цветове корпус.

— Всички ли са там? — попита мъжът.

— Всички освен мен. Кои сте вие?

— Бъди сигурен, че не сме роднини на майка ти, приятел! — изръмжа онзи. — Трябва ни човек, който да ни покаже най-краткия път до страничния канал на Уест Сайд, при това веднага!

Сноу усети как нещо го присвива под лъжичката.

— Нека се свържа по радиостанцията с командира на…

— Нямаме време. Ти не можеш ли?

— Е, познавам теченията покрай цялата брегова ивица на Манхатън… Това е основна част от подготовката на всеки полицейски леководолаз…

— Можеш ли да ни заведеш? — нетърпеливо го прекъсна едрият мъж.

— Вътре ли искате да проникнете? Трябва да ви предупредя, че повечето тръби имат решетки или са прекалено тесни за…

— Кажи да или не!

— Май да — потрепна гласът на Сноу.

— Име?

— Сноу. Полицай Сноу.

— Скачай в катера!

— Ами костюм, кислород?

— Имаме всичко необходимо. Ще се облечеш на борда.

Сноу стана от стола и последва мъжете на кея. Не му приличаше на покана, която може да откаже.

— Още не сте ми казали кои сте… — подхвърли той Мъжът стъпи с единия си крак на борда и се обърна:

— Командир Рачлън, началник на отряд „Синьо–7“ на тюлените. Това стига ли ти?

Щом Сноу се прехвърли през борда, катерът изрева и рязко се отдели от кея.

— Хей, внимавай с руля! — извика на кормчията командирът и направи знак на Сноу: — Сега чуй каква е работата… — Бръкна под тапицираната седалка и измъкна непромокаема карта. — Екипите са общо четири, по два на обект… — Огледа се наоколо и повиши глас: — Донован!

— Сър? — скочи някакъв младеж, слаб и жилав дори в безформения неопрен. Чертите на лицето му бяха скрити под дебел пласт боя.

— Донован, ще бъдеш двойка със Сноу!

Тишината, която последва, очевидно издаваше нежеланието на Донован.

— Какво става? — попита най-сетне Сноу.

— Задачата е ПР — отвърна Рачлън.

— А?

— Подводно разрушение — изгледа го смръщено командирът. — Повече не ти трябва да знаеш.

— Това има ли връзка с последните обезглавявания?

— Задаваш прекалено много въпроси за дебелогъзо сукалче, което се гмурка във ваната на мама и се води полицейски водолаз! — остро го нахока командирът.

Сноу замълча, без да смее да погледне към Донован.

Рачлън разгърна някаква карта и заби пръст в голяма синя точка:

— Можем да влезем оттук! Но новата пречиствателна станция прави района непригоден за целта ни, затова ще ни заведеш ей тук! — Пръстът му се заби в друга синя точка.

Сноу се наведе над ламинираната карта. Най-отгоре с калиграфически букви беше изписано: 1932. ОТВОДНИТЕЛНИ И БИТОВИ КАНАЛИ НА УЕСТ САЙД, ДОЛЕН КВАДРАНТ. Под заглавието имаше лабиринт от тънки пресичащи се линии. Някой бе нанесъл точици на три места откъм западната страна на парка. Приковал очи в плетеницата, Сноу потъна в напрегнат размисъл. Най-лесно можеше да се проникне откъм канала „Хумболд“, но оттам пътят до Западния страничен бе прекалено сложен и дълъг. Освен това не изпитваше никакво желание отново да се връща там. Направи опит да си спомни безкрайните учения с малките лодки, които се завираха из мръсните канали. Къде още се оттича страничният на Уест Сайд?

— Есе ли ще пишеш? — втренчи се в него Рачлън. — Побързай, защото времето ни е кът.

Сноу вдигна глава. Знаеше един път. Един много пряк път. Добре, стисна зъби той. След като сами си го търсят…

— През самата пречиствателна станция в долното течение на Хъдзън — рече. — Директно през главния утаител.

Отговори му тишина и той неволно се огледа.

— Това означава да се гмурнем направо в лайната, а? — подметна някакъв много дебел глас.

— Нали чу какво каза човекът? — обърна се командирът и закова тежък поглед в тюлена, който се обади. После подхвърли на Сноу неопрен в тъмен цвят: — Иди долу да облечеш хубавото си задниче. Шест минути преди полунощ трябва да сме на изходния пункт.

53

Марго седеше на хладните плочки в оръжейния склад. Не знаеше на кого е бясна повече: на Дагоста, който я беше въвлякъл в тая история, или на Пендъргаст, който отказа да я включи в експедицията. А може би и на себе си, защото не беше в състояние да обърне гръб на всичко. Едва сега разбра колко дълбоко се бяха отразили на живота й убийствата в музея и ужасните събития, които последваха. Бяха я лишили от сън, бяха разбили душевния й покой. А и това сега, като връх на всичко!…

Съзнаваше, че Пендъргаст бе загрижен за нейната сигурност, но въпреки това не можеше да се примири. Ако не беше тя, още щяха да си блъскат главите, горчиво си повтаряше Марго. Нали тя направи връзката между Мбвун и Уитлъси, тя разкри как са се развили събитията. Ако разполагаше с малко повече време, може би щеше да запълни и другите празни квадратчета на мозайката: какво означават неразгаданите фрагменти от дневника на Кавакита, за какво е използвал тиоксина, защо е синтезирал витамин D в последната си лаборатория.

Всъщност присъствието на тиоксин бе логично. От записките в дневника ставаше ясно, че към края Кавакита бе изменил начина си на мислене. Изглежда бе разбрал, че последните варианти на неговия „Гланц“ вече не причиняват физически малформации, но за сметка на това атакуват съзнанието. А вероятно се е сетил и за опасността за околната среда, която възниква при попадането на растението в солена среда. Във всеки случай действията му навеждаха на мисълта, че е решил да прочисти Главния резервоар от Liliceae Mbwunensis. Смъртта му можеше да се обясни с предположението, че подземните същества са разбрали за намеренията му да ги лиши от запасите им. Но дори това не даваше отговор на въпроса за какво, по дяволите, му е трябвал витамин D. Може би за генетична секвенция? Не, това не е възможно…

Марго хлъцна и рязко изправи гръб. Сигурна бе, че е имал намерение да унищожи растенията. Съзнавал е, че това е изключително рисковано. Следователно витаминът не е бил предназначен за производството на „Гланц“, а за…

Изведнъж всичко й стана ясно.

Рязко се изправи и започна да отваря шкафовете, като разхвърляше съдържанието им в тесния проход, докато търсеше нужните й вещи — кислородна маска, прибор за нощно виждане, кутийки с 9-милиметрови патрони за полуавтоматичния си пистолет.

Дишайки тежко, тя изтича до вратата, която водеше към основното помещение. Трябваше да е някъде тук! Хукна между редиците дървени вратички, четейки написаното върху пластмасовите им етикети. Издърпа една от тях и извади от шкафа три празни еднолитрови бутилки с капачки, позволяваше изсмукване на съдържанието без отваряне. Пусна ги на пода до сака си, а от съседния шкаф измъкна няколко големи пластмасови контейнера с дестилирана вода. После продължи нататък, мърморейки нещо под нос. Откри нужния шкаф и рязко дръпна вратичката. Вътре беше пълно с бурканчета, съдържащи различни хапчета и таблетки. Трескаво ги разрови, намери каквото й трябваше и изтича обратно при сака си.

Отпусна се на колене и изсипа съдържанието на бурканчетата направо на плочките.

— Каква е концентрацията, Грег? — полугласно промърмори тя, втренчила очи в малката купчина. Нямаше как да разбере, ще се наложи да работи слепешком. Грабна един от празните буркани и използва дъното му за стриване на таблетките, а получената прахообразна субстанция разпредели по равно в трите празни бутилки. Доля ги с дестилирана вода, разклати ги и спря очи на получената суспенсия. Май се получи малко по-гъста, но нямаше време за губене. По-късно прахът щеше да се доразтвори.

Изправи се и грабна сака, празните бурканчета издрънчаха на пода.

— Кой е там? — извика някой. Изобщо беше забравила за дежурния на входа. Натика забързано трите бутилки в сака и хукна натам.

— Моля за извинение, но се бях отнесла — каза с най-искрения си тон.

Дежурният агент се намръщи, остави списанието и понечи да стане.

— Накъде тръгна агент Пендъргаст? — бързо добави Марго. — Спомена нещо за сектор С…

Името свърши работа. Човекът се отпусна обратно на стола.

— Вземете асансьор номер четири, качете се два етажа по-горе и тръгнете наляво — инструктира я той.

Марго му благодари и тръгна с бърза крачка към асансьорите в дъното на коридора. Влезе в кабината и хвърли поглед на часовника си. Нямаше време, по дяволите! Яростно натисна копчето за фоайето и се приготви да хукне в мига, в който вратите се отворят. Но когато това стана и пред очите й се появи многобройната охрана, тя си наложи да крачи делово, но без припряност, върна пропуска си на входа и излезе в душната нощ, спуснала се над Манхатън.

До тротоара чакаше свободно такси и тя се втурна към него.

— Петдесет и девета и Лексингтън!

— Сигурно ще се забавим, защото в района на парка има някаква демонстрация — предупреди я шофьорът. — Трафикът е задръстен като кучи гъз.

— Все ще измислиш нещо — каза Марго и пусна двайсетачка на свободната седалка до него.

Таксито полетя в източна посока, бързо стигна до Първо авеню и зави на север, задминавайки с бясна скорост върволицата от коли, които чакаха смяната на светофара. Така стигнаха до Четиридесет и седма, където бяха принудени да спрат. Пред очите й се разкри море от коли и камиони с работещи двигатели и виещи клаксони. И шестте платна бяха задръстени от червени стоп-светлини, които чезнеха далеч напред. Марго грабна сака си, изскочи от колата и се затича на север, заобикаляйки многобройните пешеходци.

Седем минути по-късно хлътна във входа на метростанцията при „Блумингдейл“ и затича надолу, вземайки стъпалата по две наведнъж и разблъсквайки закъснелите пътници. Рамото я заболя от тежестта на сака, но нямаше време да го прехвърли. През грохота на моторите и воя на клаксоните долови някакъв странен, далечен тътен — сякаш хиляди гърла крещяха едновременно. В следващия миг вече беше под земята и шумът остана навън, заменен изцяло от писъка и скърцането на влаковите композиции. Извади жетон и го пъхна в процепа на бариерата, след това бързо се насочи към перона на експресните влакове. Там, в близост до осветеното стълбище, вече чакаше малка тълпа.

— А бе, видя ли ги онези? — обърна се към спътника си млада жена с логото на Колумбийския университет върху тениската. — Какво носеха на гърбовете си?

— Може би отрова за плъхове — сви рамене момчето. — Долу се въдят доста едрички, знаеш… Снощи на перона под Четвърта изскочи един с размерите на…

— Накъде тръгнаха? — задъхано се намеси Марго.

— Скочиха на релсите на експресната и хванаха в посока към предградията…

Марго се втурна към северния край на перона. Релсите чезнеха в тунела, а между тях блещукаха локвички застояла вода, които си сменяха цвета в синхрон със семафорите. Тя се огледа за евентуалната поява на влак, пое дълбоко дъх и скочи.

— Ето, още някакъв се навря в тунела! — разнесе се приглушен вик зад гърба й. Марго намести сака и затича, внимавайки да не се спъне в чакъла и да не стъпва по грапавите траверси. Напрегна взор напред, но не видя нищо. Нито фигури, нито дори силуети. Отвори уста да повика по име Пендъргаст, но после се отказа, спомнила си, че съвсем неотдавна в района на тази гара бе извършено кървавото клане.

В следващата секунда усети топла въздушна струя в тила си. Обърна се и сърцето й почти спря. В далечината се появи ярката червена точка на експресен влак номер 4, която неумолимо се приближаваше.

Увеличи темпото, дълбоко вдишвайки тежкия и влажен въздух. Влакът щеше да спре на перона само за няколко секунди, колкото да разтовари пътниците си и да поеме нови, след което щеше да се втурне след нея с ужасяваща скорост. Очите й отчаяно опипаха тунела наоколо, търсейки ниша или някакво друго укритие. Но стените бяха гладки докъдето стигаше погледът й.

Зад гърба й се разнесе свистенето на затварящите се врати, спирачките с въздишка се освободиха и двигателят изрева, набирайки скорост. Марго се втурна към единственото възможно спасение — мрежата, разделяща двата коловоза, — като старателно прескочи третата релса. После залепи гръб о ръждясалата мрежа в отчаян опит да стане толкова тънка, колкото колоната на тунелното осветление в съседство.

Влакът стремително се приближаваше. Сирената му пронизително изпищя. Въздушната вълна я блъсна в гърдите с огромна сила, принуди я да се вкопчи в мрежата, за да не се претърколи на релсите от другата страна. Осветените прозорци на вагоните се изнизаха покрай нея със скоростта на побесняла филмова лента. След миг композицията отмина, пръскайки искри от контактната мрежа. Сигналните й светлини бързо се стопиха в мрака.

Марго се разкашля от прахта, ушите й пищяха. Върна се на линията и бавно се огледа. Червеното сияние на отминалия влак беше достатъчно, за да забележи трите сенки, които изскочиха от някаква ниша в стената далеч напред.

— Пендъргаст! — извика тя. — Агент Пендъргаст, почакайте!

Сенките спряха и тя хукна напред колкото я държат краката. Настигна ги и различи острите черти на федералния агент.

— Доктор Грийн? — попита с обичайния си гъгнив глас той.

— Марго, пресвети Боже! — екна гневният глас на Дагоста. — Какво правиш тук, по дяволите? Пендъргаст вече ти обясни, че…

— Млъкни и слушай! — сряза го Марго, спряла на крачка от групата. — Разбрах за какво е било потребно огромното количество витамин D, което Кавакита е синтезирал в онази лаборатория! То няма нищо общо с производството на „Гланц“ и отглеждането на растението. Било е предназначено за създаването на оръжие!

Върху лицето на Дагоста се изписа недоверие, различимо дори в мрака на тунела. Зад него стърчеше Мефисто, безмълвен като черно привидение.

— Да, това е истината! — настоятелно продължи тя. — Знаем, че Бръчкавите не понасят светлината, нали? Но това е нещо повече от непоносимост, те се страхуват от нея! За тях светлината е смърт!

— Не съм сигурен, че ви разбирам — поклати глава Пендъргаст.

— Всъщност не става въпрос за самата светлина, а за това, което тя създава. Попаднала върху кожата, слънчевата светлина активира синтеза на витамин D, нали така? Но ако онези същества долу не понасят витамина, той може да предизвика силна болка, а дори и смърт. Това беше причината да загинат и част от културите, с които експериментирах — оставихме ги цяла нощ на включено осветление. Това обяснява и името, което са получили тези същества. Лишената от витамин D кожа увисва и се сбръчква. А липсата му в организма води до остеомалация — размекване и отслабване на костите. Спомнете си какво каза доктор Брамбъл за скелета на Кавакита: изглежда така, сякаш е прекарал скорбут в тежка форма. На практика точно това се е случило.

— Всичко това са предположения — поклати глава Дагоста. — Къде са ти доказателствата?

— Защо Кавакита се е заел със синтеза на витамин D? — извика Марго. — Не забравяй, че той е бил опасен и за самия него! Но си е давал сметка, че ако унищожи растението, онези същества ще се обърнат срещу него. И ще започнат да убиват в момента, в който изпитат недостиг на дрога. По тази причина е стигнал до решението да унищожи не само растението, но и тях!

— По всяка вероятност това е единственото смислено обяснение — кимна Пендъргаст. — Но защо трябваше да биете толкова път, за да ни го съобщите?

— Защото тук съм сложила три литра разтвор на витамин D — потупа сака си тя.

— И какво от това? — изсумтя Дагоста. — Не бих казал, че ни липсва огнева мощ…

— Тя няма да ви помогне, ако долу наистина има многобройна колония — възрази Марго. — Нали не си забравил колко усилия ни трябваха за неутрализирането на Мбвун?

— Целта ни е да избягваме всякакви сблъсъци — обади се Пендъргаст.

— Но ако се съди по арсенала ви, очевидно сте подготвени за всякакви изненади. Разбира се, куршумите могат да свършат известна работа, но това тук — ръката й отново докосна сака — ще ги ликвидира из корен!

— Много добре, доктор Грийн — въздъхна агентът. — Дайте ни бутилките. Ще ги разпределим помежду си.

— Тук не познахте! — отсече Марго. — Бутилките ще нося аз, защото слизам с вас!

— Пак идва влак! — обади се Мефисто.

Пендъргаст замълча за миг, после поклати глава:

— Вече ви обясних, че…

— А пък аз вече съм тук! — твърдо отсече тя. Толкова твърдо, че сама се изненада от думите си. — И няма да се върна за нищо на света! Хич не започвайте пак приказките си за опасностите! Ако желаете, ще подпиша декларация, че властите нямат никаква вина, в случай че получа някаква драскотина! Хайде, извадете бележника си!

— Мисля, че е излишно — отвърна с дълбока въздишка Пендъргаст. — Много добре, доктор Грийн, нека бъде вашето. И без това нямаме време за спорове. Хайде, Мефисто, води ни надолу…

54

Смитбек замръзна на място и напрегна слух. Стъпките зад гърба му все още се чуваха, но някак отдалеч. Направи няколко дълбоко вдишвания и издишвания и преглътна, опитвайки се да прогони сърцето от гърлото си. Беше безнадеждно изгубен в мрака на многобройните странични тунели, не можеше да определи дори посоката, в която върви. Имаше гадното чувство, че е направил кръг и отново се връща към убийците, които и да бяха те. Но инстинктът му подсказваше, че продължава да се отдалечава от сцената на онази ужасна касапница. В същото време хлъзгавите стени неумолимо вървяха надолу.

Беше сигурен, че онези ужасни същества са именно Бръчкавите. Същите, за които му беше говорил Мефисто и които най-вероятно бяха отговорни за убийствата в метрото. Бръчкавите… За няколко минути бяха убили четирима души… Отчаяните писъци на Уокси все още ехтяха в главата му. Изобщо не беше сигурен кое е спомен и кое — жестоката действителност.

В следващия миг действителността се завърна, по-груба и по-жестока отвсякога: до слуха му долетяха стъпки, при това съвсем близо. Обзет от ужас, той се завъртя и отчаяно потърси някакво укритие. Блесна прожектор, зад който помръдна неясна сянка. Смитбек стегна мускули и се приготви за последната схватка. Единствената му надежда беше тя да е милостиво кратка.

Но сянката отскочи назад и нададе вик на ужас. Фенерчето изтропа на земята и се затъркаля към краката му. Смитбек облекчено въздъхна, разпознал тънките мустачки и слабичката фигура на Дъфи. Явно беше успял да се измъкне от преследвачите си, макар че един Бог знаеше как е станало това.

— Спокойно! — извика с напрегнат шепот той и се наведе да вдигне фенерчето, преди да е продължило пътя си надолу. — Аз съм журналист! Видях всичко, което се случи!

Дъфи бе или много уплашен, или прекалено задъхан, за да попита какво търси един журналист под дъното на резервоара в Сентрал Парк. Седнал на тухления под на тунела, той дишаше тежко и не спираше да се оглежда.

— Знаете ли как можем да се измъкнем оттук? — попита Смитбек.

— Не — въздъхна Дъфи. — Всъщност, не знам, може би… Помогнете ми да стана.

— Казвам се Бил Смитбек — прошепна журналистът, докато дърпаше ръката на разтреперания човечец.

— Стан Дъфи — заекна той.

— Как се отървахте от онези създания?

— Изгубих ги някъде около преливниците — промърмори Дъфи и по изцапаното му лице се търкулна самотна сълза.

— Защо всички тунели водят надолу, а не нагоре?

Дъфи обърса очи с ръкав.

— Намираме се в дублиращата система. При твърде голям дебит водата изтича както през главния шлюз, така и по тези допълнителни тунели, в посока на Гърловината. Това е затворена система и всичко минава през нея. — Замълча и очите му се разшириха, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Погледна часовника: — Хайде, трябва да вървим! Разполагаме само с деветдесет минути.

— Деветдесет минути до какво? — попита Смитбек и насочи лъча на фенерчето към пода на тунела.

— В полунощ ще изпуснат Главния резервоар — отговори Дъфи. — Вече нищо не може да спре програмата. А когато това стане, водата ще залее всички тези тунели.

— Какво?! — зяпна Смитбек.

— Ще наводнят най-ниските нива, тунелите „Астор“, за да издавят онези същества. Поне такива бяха първоначалните им намерения. После им дойде друг акъл, но за съжаление късно…

— Тунелите „Астор“ ли? — промърмори Смитбек. Трябва да са същите, за които споменаваше онзи Мефисто от Дяволския етаж.

Дъфи изведнъж дръпна фенерчето от ръката му и се втурна надолу. Смитбек го последва. Не след дълго стигнаха друг, по-широк тунел, извиващ се като гигантска змия. Тук светлина липсваше, като се изключи мигащото фенерче в ръцете на инженера. Смитбек се стараеше да върви в близост до стената, тъй като в средата на прохода течеше малка вада. Едва ли имаше смисъл от подобна предпазливост, тъй като Дъфи цепеше направо през водата и вдигаше достатъчно шум, за да събуди дори мъртвец.

Внезапно дребният мъж спря и се обърна.

— Чух ги! — изкрещя панически той.

— Аз пък не — задъхано отвърна Смитбек и тревожно се огледа.

Дъфи отново хукна напред. Репортерът го последва, забравил напълно за сензационния материал, който се готвеше да напише. В стената изведнъж зейна тъмна дупка и дребният мъж се шмугна в нея. Смитбек се втурна подире му, после земята под краката му изведнъж изчезна. Започна да се хлъзга неудържимо в някакъв влажен улей. Някъде отдолу долетя протяжният вой на Дъфи, журналистът се обърна по корем и направи отчаян опит да забие нокти във влажната глина. Обзе го чувството, че отново сънува един от ужасните си кошмари, в които пропадаше в бездънните пещери под Манхатън. Отдолу се разнесе силен плясък, а миг по-късно и той самият цопна във водата, която се оказа плитка, само около половин метър.

Изправи се, доволен от твърдата земя под краката си, без да обръща внимание на болките по натъртеното си тяло. Подът на тунела изглеждаше относително гладък, а водата почти не вонеше. На крачка от него Дъфи крещеше, като че го колят.

— Млък! — изсъска Смитбек. — Ще ги привлечеш насам!

— Боже, това не е истина! — разхълца се дребосъкът. — Не мога да повярвам, че се случва на мен! Какви бяха тези…

Смитбек протегна ръка в мрака, напипа яката му и рязко го дръпна към себе си.

— Казах ти, млък! — изсъска в ухото му.

Риданията преминаха в едва доловимо скимтене.

— Къде е фенерчето?

Отговори му разпокъсано хълцане, после нещо изведнъж светна. По силата на някакво чудо фенерчето се оказа в ръката на Дъфи.

— Къде сме?

Скимтенето спря.

— Дъфи! Къде се намираме?

— Не знам — отвърна на пресекулки инженерът. — Може би в някой от преливниците.

— Имаш ли представа накъде води?

— Преливниците отвеждат излишната вода от резервоара — подсмръкна Дъфи. — Ако през този стигнем до Гърловината, вероятно ще влезем в отточната система под нея.

— А как ще излезем оттам?

— Не знам.

Смитбек избърса лицето си с ръкав, опитвайки се да събере на топка страха, болката и шока и да ги погребе дълбоко в себе си. След което направи опит да мисли за предстоящия материал. Господи! След репортажите за звяра убиец в музея една подобна статия със сигурност ще го изстреля на върха! А с малко късмет и историята на Уишър също няма да му убегне. Но преди всичко трябва да…

Разнесе се нов плясък. Незнайно колко далеч, тъй като ехото кънтеше от всички посоки. И приближаваше. Приведен напред, той се превърна в слух.

— Все още са след нас! — простена в ухото му Дъфи.

— Млъквай и слушай внимателно какво ще ти кажа! — сграбчи го отново Смитбек. — Не можем да им избягаме, значи трябва да се скрием от тях! Ти познаваш тези подземия и ще кажеш как!

Дъфи започна да се гърчи в ръцете му, издавайки нечленоразделни звуци.

Смитбек затегна хватката си.

— Слушай, ако се успокоиш и започнеш да мислиш, всичко ще бъде наред!

Онзи млъкна и задиша тежко.

— В долната част на преливниците, точно преди Гърловината, има контролни камери — поде след малко той. — Ако попаднем в някоя от тях, можем да се затворим и…

— Да вървим! — изсъска Смитбек.

Зашляпаха в мрака, а лъчът на фенерчето объркано скачаше по стените. Ниският тунел направи завой и пред очите на репортера изникна огромно древно съоръжение: нещо като гигантски кух свредел, положен върху гранитен постамент. От двата му края стърчаха ръждясали тръби, а още по-нататък се виждаше сложна плетеница от други, по-малки тръби, които приличаха на гигантски железни черва. В основата на постамента имаше вагонетка, стъпила на релси. Главният поток се пенеше успоредно с машинариите, а вляво от тях зееше отворът на малък страничен тунел. Смитбек взе фенерчето, хвана се за релсата и се изкачи към платформата. После се обърна и протегна ръка на Дъфи.

— В тръбата! — заповяда с напрегнат шепот, побутна дребничкия мъж пред себе си и запрати фенерчето в потока.

— Да не си полудял? Защо го хвърли?

— Пластмасово е, няма да потъне. Надявам се онези да тръгнат подир светлината.

Свиха се в мрака и зачакаха. Дебелите стени на контролната тръба заглушаваха външните звуци, но след известно време до слуха на Смитбек достигна все по-отчетливо шляпане. Бръчкавите идваха. При това доста бързо, ако се съдеше по плясъка на водата. Тялото на Дъфи отново се разтърси, а Смитбек се помоли на Бога този път да запази самообладание. Шляпането се приближаваше, придружено от напрегнато пръхтене. Стъпките заглъхнаха пред машинарията.

Смитбек неволно сбърчи нос от ужасяващата воня. Вляво от него Дъфи неудържимо трепереше.

Плясъците се подновиха. Явно онези същества обикаляха наоколо. Отвън долетя нещо като приглушено смъркане и Смитбек изстина, спомнил си за изключителното обоняние на Мбвун. След известно време шляпащите стъпки започнаха да се отдалечават и той бавно изпусна въздуха от гърдите си. Уродливите създания се насочиха към вътрешността на тунела.

Започна да диша бавно и дълбоко, като броеше всяко вдишване. На тридесет се обърна към Дъфи и прошепна:

— В коя посока са преливниците?

— В далечния край на тази тръба — тихо отвърна инженерът.

— Да вървим.

Завъртяха се с безкрайна предпазливост и запълзяха в тясната тръба. Измина цяла вечност, преди Дъфи най-сетне да изскочи на открито. Краката му цопнаха във водата в бърза последователност — единият, после другият… Смитбек понечи да го последва, но в същия миг се разнесе нечовешки писък и в лицето го плисна някаква течност, която беше по-гъста и по-топла от водата. Той панически отскочи назад.

— Помощ! — простена неочаквано тихо Дъфи. — Не, недейте, червата ми ще… О, Боже… няма ли някой да ми…

Гласът му постепенно премина в гъргорене и бавно заглъхна в шума на течащата вода. Смитбек панически запълзя в обратна посока. Зад гърба му се разнесоха отвратителните звуци на разкъсвано с нокти месо и пропукването на строшени кости.

Няколко минути по-късно излетя от дупката, през която бяха влезли, просна се по гръб в потока, но моментално скочи на крака и хукна към страничния тунел. В главата му имаше само една мисъл: да бяга, да бяга с всички сили, колкото го държат краката! И той бягаше и бягаше, блъскайки се в стените на тунела, опипвайки слепешком безбройните разклонения, потъвайки все по-дълбоко в земните недра. Тунелът се вля в друг, после в трети, четвърти, пети… Всеки следващ беше по-широк от предходния. После някаква ръка — мокра и страшно силна, го стисна за шията, а устата му бе затисната от огромна длан.

55

Около час след спонтанното си избухване безредиците в южната част на Сентрал Парк започнаха да утихват. Още преди единадесет вечерта гневът и силите на инициаторите им явно се поизчерпаха. Пострадалите бяха изтеглени встрани, а камъните и юмруците постепенно отстъпиха място на крясъците, ругатните и заканите. Но имаше и такива, които продължаваха битката. На мястото на насинените и изтощените се появяваха нови: някои от любопитство, други изпълнени с гняв, а трети просто пияни и жадуващи за бой. В телевизионните репортажи се долавяше истерия, някои бяха силно преувеличени, а слуховете се разпространяваха с бързината на горски пожар — из баровете на Първо и Второ авеню, претъпкани с млади републиканци, хулещи президента; на „Сейнт Марк“ и из дупките на Ийст Вилидж, където се събираха марксисти и всякакви други противници на статуквото; по факсове и телефони. Тези слухове течаха успоредно с новините. Едни твърдяха, че бездомниците и техните поддръжници са станали жертва на полицейски геноцид, други поддържаха версията, че леви радикали и криминални престъпници палят банки, стрелят по мирни граждани и грабят магазини. Повярвалите на тези приказки се организираха в бойни групи, които посрещаха последните групи бездомници, появяващи се тук-там в околностите на парка и успели да избягат от силите на реда и сълзотворния газ.

Но ударното ядро на движението „Да си върнем града“ — брамините на нюйоркското богатство и власт — отдавна беше изчезнало от мястото на събитието и се бе затворило в своите мезонети и резиденции. Имаше и такива, които останаха на широката поляна с надеждата да осъществят последното си бдение, след като полицията овладее положението. Но когато силите на реда започнаха да изтласкват побеснялата тълпа, побойниците отстъпиха в същата посока — към просторните тревни площи и кулата на Главния резервоар, без да дават признаци, че ще напуснат сражението. Тъмнината, гъстата растителност и стената от храсталаци пречеха на полицията да ги разбие и укроти.

А и самите униформени действаха предпазливо. Редиците им бяха оредели заради операцията по прочистване на подземията, пък и се появиха с голямо закъснение на мястото на безредиците. Високите чинове отлично съзнаваха, че в множеството може да са останали и влиятелни хора, а кметът беше крайно чувствителен към идеята за безогледно използване на палките и сълзотворния газ. За капак на всичко трябваше да изпратят допълнителни сили в съседните квартали, откъдето идваха съобщения за спорадичен вандализъм и разграбване на магазини. Всички помнеха последните размирици в района на Краун Хейтс, продължили цели пет денонощия и нанесли големи поражения.



Изправена до линейката, Хейуърд гледаше как носилката с Биъл се насочва към отворените задни врати. Подвижните крачета се сгънаха и влязоха в улеите, а раненият простена и вдигна ръка към бинтованата си глава.

— По-внимателно! — обади се тя, после се наведе към вътрешността на линейката и попита: — Как се чувстваш, друже?

— Бил съм и по-добре — отвърна с немощна усмивка полицаят.

— Ще се оправиш — кимна тя и се обърна с намерението да се отдалечи, но гласът на Биъл я спря.

— Онзи мръсник Милър със сигурност щеше да ме зареже, сержант — тихо промълви той. — Вие двамата ми спасихте живота…

— Забрави — отвърна Хейуърд. — Нали това ни е работата?

— Може би — въздъхна Биъл. — Но ти благодаря. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, остави го на грижите на санитарите и приближи вратата на шофьора.

— Какво ново?

— Зависи какво те интересува — отвърна онзи, без да вдига глава от пътния лист в ръцете си. — Курсът на златото, международното положение…

— Зарежи глупостите, ами кажи какво става там — отвърна Хейуърд и махна с ръка към парка.

Наоколо цареше странна, почти сюрреалистична тишина. Трафик липсваше, само по пресечките се виждаха линейки и патрулни коли. Платното на самия булевард беше тъмно, тъй като повечето от уличните лампи бяха разбити, а някои още съскаха и изпускаха рояци искри. На бледата светлина се виждаха тухли, счупени стъкла и парчета бетон. На юг, в дъното на булеварда, се появяваха все нови и нови мигащи сини лампи.

— Къде беше досега? — учудено я погледна шофьорът. — Сигурно вдън земя, щом не знаеш какво става тук от два часа насам!

— Не си далеч от истината — каза тя. — Бяхме долу, в тунелите, за да ги прочистим от бездомници. Но се натъкнахме на съпротива. Колегата отзад получи тежко нараняване и видяхме бая зор, докато го измъкнем. Сега стана ли ти ясно? Едва преди пет минути излязохме на повърхността през станцията на Седемдесет и втора и заварихме един град на призраци!

— Прочиствали сте подземията, а? — възкликна шофьорът. — Значи вие сте виновни за всичко.

— За кое всичко? — намръщи се Хейуърд.

Шофьорът докосна ухото си и посочи на изток, сякаш друг отговор не бе нужен.

Хейуърд се ослуша. От тъмната пазва на Сентрал Парк долитаха звуци, доста по-различни от бученето на портативния скенер в линейката и обичайния грохот на големия град: остър вой на сирени, викове и писъци.

— Нали знаеш за демонстрацията на движението „Да си върнем града“? — попита шофьорът. — Без разрешение от властите започнала в южния район на Сентрал Парк…

— Чух това-онова — кимна Хейуърд.

— Така. Но в един момент от всевъзможни дупки започват да извират бездомници, при това в доста агресивно настроение. Явно вие, ченгетата, сте се поупражнявали с палки върху гърбовете им. Започват да се джафкат с демонстрантите и не след дълго нещата се превръщат в мащабна конфронтация. Чух, че хората буквално са озверели. Крещят, псуват и се бият като диваци. Следват и вандалщините. Ченгетата не могат да овладеят положението вече часове. Единственият им успех е, че все пак съумяха да ги изтласкат в парка…

В този момент отзад се разнесе почукване и човекът включи на скорост. Линейката потегли с включена сирена, а светлината от буркана й нашари околните фасади. От няколко прозореца надничаха любопитни лица, а имаше и куражлии, които стояха на тротоарите, но в благоразумна близост до униформената охрана на блоковете. Сред тях гордо се издигаше готическата фасада на „Дакота“, напълно чужда на хаоса долу. Сякаш острите й кули предлагаха сигурна защита срещу враждебната тълпа. Хейуърд насочи очи към мястото, където би трябвало да са прозорците на Пендъргаст. Дали агентът ще успее да се върне жив и здрав от онзи прословут Дяволски етаж?

Едрата фигура на Карлин изплува от мрака.

— Изпрати ли Биъл? — попита той.

— Току-що — отвърна тя. — Какво стана с другия?

— Не ще и да чуе за доктор — отвърна Карлън. — Нещо ново за Милър?

— Най-вероятно вече смуче бира в някой бар на Атлантик Авеню и се хвали с геройствата си — направи гримаса Хейуърд. — И както винаги става, той ще обере лаврите и ще получи повишение, а ние — мъмрене за неизпълнение на заповед…

— Винаги, ама не и този път — многозначително се усмихна Карлин.

— Това пък какво означава? — изгледа го младата жена, после, без да дочака отговор, добави: — Никой няма да ни повярва за поведението на Милър, ами дай да докладваме, че сме на разположение. — Включи радиостанцията и почти я изпусна от водопада, който изригна от нея, при това на всички полицейски честоти:

… Вървим към Широката поляна… Трябват подкрепления за… Притиснал съм осем души, но няма да ги задържа… Ако не се появи арестантска кола, те просто ще се разбягат в тъмнината!… Вече половин час чакам линейка! Имаме ранени, за Бога!… Някой няма ли най-сетне да запечата шибаната южна зона? Тези непрекъснато прииждат, при това от всички страни!…

Хейуърд изключи радиостанцията, тикна я под колана си и направи знак на Карлин да я последва към патрулката, която чакаше на ъгъла с включени светлини. До нея стоеше полицай в пълно снаряжение за борба с безредиците и внимателно оглеждаше улицата с пистолет в ръка.

— Кой ръководи тази операция? — попита го тя.

Полицаят я изгледа, повдигайки защитната маска пред лицето си.

— Според диспечерите предният команден център се намира в замъка — отвърна той. — Но за момента нещата са доста объркани, както сама можете да се уверите…

— Замъкът Белведере — кимна тя и се обърна към Карлин. — Да вървим там!

Докато прекосяваха тичешком западната страна на парка, в главата й изплува спомен за едно изкуствено градче в Холивуд, което беше посетила преди две години. И там се придвижваше по някаква имитация на нюйоркска улица, на която бяха заснети безброй мюзикъли и гангстерски филми. И там имаше фалшиви улични лампи, пожарни кранове и отрупани витрини, но нямаше хора. Разбира се, в онзи момент беше наясно, че само на стотина метра по-нататък кипи животът на истинските калифорнийски улици, но въпреки това беше дълбоко впечатлена от застиналата пустота на декорите.

В момента Сентрал Парк внушаваше същото усещане. Чуваше далечния грохот на трафика и воя на сирените, знаеше, че самият парк гъмжи от полиция, която се стреми да разпръсне демонстрантите, но въпреки това полутъмният булевард й се стори нереален и призрачен. Това злокобно чувство се нарушаваше само от някой бдителен пазач, любопитен гражданин или полицейски патрул.

— Какво става там, по дяволите? — тихо възкликна Карлин и тя тръсна глава да прогони спомените.

Изпита чувството, че бяха прекосили някаква демилитаризирана зона и от царството на реда и спокойствието изведнъж бяха попаднали в плен на безграничния хаос. На юг, отвъд Шестдесет и пета улица, се простираше океан от разруха. Луксозни преддверия с изпотрошени стъкла, разкъсани тенти над елегантни входове, развяващи се като парцаливи знамена. Полицейското присъствие беше натрапчиво, най-вече чрез синьо-белите метални заграждения. Повечето коли, паркирани покрай тротоарите, бяха с разбити стъкла. В далечината мигаха оранжевите сигнални светлини на полицейски влекач, който теглеше димящия скелет на изгоряло такси.

— По всичко личи, че оттук са минали доста разгневени бездомници — полугласно подхвърли Хейуърд.

Пресякоха улицата и се насочиха към алеята, от която се влизаше в парка. Тесните асфалтирани ленти сред тревата им се сториха мирни и спокойни на фона на разрухата, която току-що бяха напуснали. Но скоро се увериха, че тя присъства и тук — разбити пейки, преобърнати кошчета и разпилян наоколо боклук. А глъчката, която долиташе от вътрешността на парка, вещаеше нови неприятности.

Хейуърд изведнъж се закова на място и направи знак на Карлин да стори същото. В мрака пред тях имаше хора — не можеше да определи колко на брой са те, които се промъкваха към Широката поляна. Не са полицаи, нямат шлемове, нямат дори шапки, бързо съобрази тя. Заключението й беше потвърдено от залп ругатни и дюдюкане.

Затича се, стъпвайки на пръсти, за да не вдига шум. На десетина от метра от групата измъкна пистолета си, хвана го с две ръце и извика:

— Стой! Полиция!

Сенките спряха, неколцина бавно се обърнаха. Бяха четирима — не, петима млади мъже, облечени в спортни якета. Хейуърд насочи вниманието си към оръжията, които се виждаха: две алуминиеви бухалки и извит кухненски нож.

На зачервените им лица играеха усмивки.

— Какво има? — обади се един от тях и пристъпи към нея.

— Спри на място! — извика тя и мъжът неохотно се подчини. — Накъде сте тръгнали, момчета?

Онзи най-отпред изкриви лице в гримаса, явно ядосан от глупавия въпрос. После леко кимна към вътрешността на парка.

— Имаме да свършим една работа — обади се друг от групата.

— Нямате работа тук — поклати глава Хейуърд.

— Имаме и още как — възрази застаналият отпред. — Шайка миризливи дрипльовци бият наши приятели, ама сега ще им се види нанагорно! — Младежът направи още една крачка към нея.

— Това е работа на полицията!

— Полицията не си мърда пръста! — извика онзи. — Я вижте какво става наоколо! Позволихте на тая сган да съсипе града!

— Чухме, че са убили двайсет-трийсет души — намеси се друг, притиснал мобилен телефон до ухото си. — Включително госпожа Уишър. Върлуват из града, а към тях се присъединяват дрипльовци от Ийст Вилидж и Сохо, които се пишат профсъюзни членове! Но нашите приятели имат нужда от помощ!

— Стана ви ясно, нали? — рече заплашително младежът и пристъпи напред. — Предлагам да се махнете от пътя ни, госпожо.

— Още една крачка и ще ти подстрижа перчема! — отсече Хейуърд и разкопча палката от колана си. Усети как тялото на Карлин се стяга на метър зад нея.

— Лесно е да се правиш на герой с пищов в ръка и оня гардероб зад гърба ти! — озъби се младежът.

— Сигурно си въобразяват, че могат да ни окошарят и петимата! — подметна друг член на групата.

— Или пък да ни пребият с жалките си тояжки! — добави трети и всички избухнаха в подигравателен смях.

Хейуърд си пое дъх и прибра палката.

— Полицай Карлин, отстъпете двадесет крачки назад, моля! — отчетливо изрече тя.

Едрият мъж не помръдна.

— Веднага!

Карлин втренчено я изгледа, после, без да се обръща с гръб, бавно заотстъпва по алеята, от която бяха дошли.

Хейуърд тръгна напред и спря на крачка от предводителя на групата.

— Слушай внимателно какво ще ти кажа — каза тя със спокоен тон, без да отделя поглед от очите на младежа. — Мога да сваля значката и да зарежа пистолета, което изобщо няма да ми попречи да сритам охранените ви задници! И да ви ритам оттук чак до Скарсдейл или Гринуич, където нанкате вечер с парите на мама и тате! Но няма да се наложи, защото ако не изпълните буквално моята заповед, тази вечер мамчетата ви няма да има кого да сложат да си легне! А утре сутринта ще се наредят на опашка пред управлението, за да ви платят гаранциите. Но всичките пари и връзки на света няма да махнат от досиетата ви краткото и ясно обвинение: хулиганство и опит за извършване на престъпление от общ характер. А според законите на този щат човек с полицейско досие не може да практикува право, не може да заема държавна служба и не може да получи лиценз за търговия с ценни книжа. Нещо, което едва ли ще се хареса на татенцата ви…

Замълча за момент, после хладно нареди:

— А сега хвърлете оръжията!

За известно време никой не помръдна.

— Казах: хвърлете оръжието! — кресна колкото й глас държи.

В последвалата тишина се разнесе тихо дрънчене, после второ. Бухалките се търкулнаха на асфалта. Последва ги по-слабото потракване на захвърления нож. Хейуърд направи една преднамерено дълга пауза, после леко отстъпи назад.

— Полицай Карлин.

Гигантът мигом изникна до нея.

— Да ги обискирам ли? — попита той.

Хейуърд поклати глава и отново се втренчи в групичката.

— Шофьорските ви книжки! — заповяда. — Хвърлете ги на земята!

След кратко колебание младежът отпред бръкна в джоба на якето си, измъкна ламинираната карта от портфейла си и я пусна на земята. Останалите го последваха.

— Утре сутринта ще си ги получите обратно на Полис Плаза — мрачно ги огледа тя. — Потърсете сержант Хейуърд. А сега искам да ви видя как тръгвате към Сентрал Парк Уест, където ще се разпръснете. Никакви кръчми, никакъв хазарт. Отивате си право у дома, ясно?

Отговори й мълчание.

— Нещо не ви чувам! — изрева с мощен глас Карлин и хлапаците подскочиха.

— Ясно — хорово отговориха те.

— Тогава изчезвайте! — подкани ги Хейуърд, но групата остана закована на мястото си.

— Хайде, чупката! — излая заплашително тя. Младежите се размърдаха — бавно, а след това все по-бързо и по-бързо — с вдървени вратове и поглед в краката си. Не след дълго се стопиха в мрака.

— Задници! — изрази мнението си Карлин, после се извърна да я погледне: — Дали наистина има толкова жертви?

Хейуърд изсумтя и се наведе да събере документите и оръжията.

— Глупости! Но ако подобни слухове продължават да витаят из града, типове като тези ще продължат да създават проблеми. — Подаде му документите, после с въздишка добави: — Хайде, да вървим да докладваме и да видим дали тази вечер изобщо ще стигнем до леглата си. Защото утре ни чака яко дърво заради инцидента в онези тунели.

— Не и тоя път — ухили се Карлин.

— За втори път го казваш — погледна го любопитно Хейуърд. — Какво имаш предвид?

— Че праведните ще възтържествуват, макар и еднократно, а дървото ще го отнесе Милър.

— Кога точно те споходи това пророческо прозрение?

— В момента, в който научих, че нашето приятелче Биъл — същото, което преди малко натовари в линейката, се пада син на някой си Стивън К. Биъл.

— Сенатор Стивън Биъл? — погледна го с разширени от учудване очи Хейуърд.

Карлин кимна.

— Момчето не иска да се разчува, да не го вземат за връзкар. Но цепката на кратуната му вероятно ще го направи по-словоохотлив.

Хейуърд постоя неподвижна още няколко секунди, после поклати глава и тръгна към Широката поляна.

— Хей, сержант! — подвикна след нея Карлин.

— Какво?

— Защо ме накара да се отдръпна от ония лайнари?

— За да им покажа, че не ме е страх и наистина ще изпълня заканата си.

— А щеше ли?

— Какво?

— Ами, да ги риташ от тук до Скарсдейл, или където беше там…

— А ти как мислиш? — изгледа го Хейуърд и предизвикателно вирна брадичка.

— Мисля… — Гигантът се поколеба за момент, после изломоти: — Мисля, че ти си една доста опасна млада госпожица, сержант…

56

Сноу се спусна под палубата на катера и започна да навлича леководолазния костюм. Тласкан от двата мощни дизела, лекият плавателен съд цепеше с лекота тъмните води на река Хъдзън. Движенията му бяха затруднени от невероятната теснотия на помещението, наблъскано с най-различна апаратура: от ехолоти и радари до последен модел система за сателитна навигация. Веднага отбеляза качеството на неопреновия костюм, който нямаше нищо общо с тези, които използваха в неговия отряд, и позволяваше свободни движения под водата. За миг съжали, че сам беше предложил проникване през утаителя, но за отстъпление вече беше късно. Корабчето се люшна, тялото му политна напред, главата му се удари болезнено в тавана на тясната каюта.

Изруга и разтърка чело. Болката беше доказателство, че не сънува. Наистина беше на борда на катер на морските „тюлени“ — въоръжени до зъби елитни бойци, изпълняващи никому неизвестна мисия. Прониза го чувство на страх, примесено с въодушевление. Ето го шанса за реабилитация, вероятно пръв и последен. Обзе го непоколебима решителност. Не, този път няма да се издъни!

Попипа рефлектора на фенерчето, прикрепено към главата му, нахлузи втората ръкавица и се качи на палубата.

Командир Рачлън прекъсна разговора си с кормчията и се обърна.

— Къде ти е боята, по дяволите? — изръмжа той. — И защо се забави толкова?

— Екипировката е малко по-различна от тази, с която съм свикнал, сър.

— Имаш на разположение цялото време на пътуването, за да свикнеш и с тази! — отсече командирът.

— Тъй вярно, сър.

Рачлън кимна на тюлена, който се навърташе наблизо:

— Оправи го, Донован.

Онзи пристъпи към Сноу и мълчаливо започна да маже страните и челото му с черна и зелена боя.

Командирът вдигна ръка и останалите тюлени се струпаха около картата, която разгъна на коленете си.

— Значи влизаме през главния утаител, който се намира над Западния страничен. Присъстващият тук полицай Сноу твърди, че това е най-краткият път. — Показалецът му се плъзна по картата. — Стигаме първия преливник и вървим по установения маршрут до мястото на разклонението. Там е сборният ни пункт. Екипи „Алфа“, „Бета“ и „Гама“ поемат по тези три тунела. Аз ще водя „Алфа“, а Донован и Сноу са „Делта“ и ще ни пазят гърба. Въпроси?

Сноу имаше няколко, но предпочете да си държи устата затворена. Кожата го смъдеше от допира на грубите ръкавици на Донован, а дебелият пласт боя вонеше на гранясала лой.

— Влизаме, поставяме зарядите и излизаме — продължи командирът. — Лесно и бързо, като на обикновено учение в базата. Експлозиите ще запечатат долните отводнителни тунели, които се вливат в Западния страничен. Втори наш отряд ще влезе в системата откъм улицата и ще я запечата отгоре. Големи професионалисти, няма що… — Изпод маската му долетя презрително сумтене: — Ако щете вярвайте, ама ме посъветваха да използваме ПНВ…

— Какво е ПНВ? — вдигна глава Сноу.

— Прибор за нощно виждане, драги. Но я се опитай да го нахлузиш върху маската! — Рачлън се извърна и с отвращение се изплю през борда: — Нямаме страх от тъмнината, нали? Ако някой или нещо реши да ни нападне — добре дошло. Е, нямаше да е зле да видя чия кратуна го отнася, но няма как…

Стана и огледа хората си:

— Добре… Хастингс, Клептън и Бийчъм, вие сте авангард. Всеки екип сам определя кой ще носи оръжията. Зарядите се падат на Лоренцо, Кемпиън и Донован, аз ще помагам. Подгответе се за доста килограми, защото съм взел и резервен запас. Оръжие през рамо! — изкомандва в заключение той.

Сноу изчака мъжете да преметнат автоматите си и тихо попита:

— Ами аз?

— Не знам — обърна се Рачлън. — Какво ти?

Сноу замълча за миг.

— Бих желал да помогна с нещо…

Командирът го изгледа втренчено, после по устните му пробяга лека усмивка.

— Добре, назначавам те за лампа.

— Лампа ли?

— Лампа — потвърди командирът. — Бийчъм, я хвърли оня комплект! — Улови във въздуха раницата от непромокаема гума и я окачи на врата на Сноу. — Няма да се разделяш с нея, докато не излезем навън!

— Имам нужда от оръжие, сър.

— Дайте му нещо — разсеяно се разпореди Рачлън и му обърна гръб.

Сноу усети как в корема му потъва приклада на тежък харпун и мълчаливо го преметна през рамо. Отзад се разнесе тихо хихикане, но той не му обърна внимание. Зад гърба си имаше купища простреляна риба, най-вече в Морето на Кортес, но за пръв път виждаше толкова голям и откровено смъртоносен харпун като този, оборудван с огромни, увити с експлозив стрели.

— Да не вземеш да гръмнеш някой крокодил — обади се за пръв път Донован. — Нали знаеш, че са под закрилата на закона…

Шумът от двигателя заглъхна и катерът акостира до бетонния кей на пречиствателната станция. Сноу погледна огромното съоръжение и сърцето му се сви. То бе напълно автоматизирано и се предполагаше, че е последна дума на техниката, макар да бе чувал да се говори, че откак е пуснато в експлоатация преди пет години, създава само ядове. Помоли се Богу да е бил прав, когато предложи да влязат през утаителя.

— Не трябва ли да ги известим за пристигането си? — попита Сноу.

Рачлън го изгледа развеселен.

— Отдавна сме се сетили затова. Направихме го, докато ти се обличаше. Очакват ни.

Спуснаха стълба и мъжете бързо се изсипаха върху кея. Сноу направи опит да се ориентира. Разпозна мястото. Контролната зала бе в съседство. Групата го последва нагоре по метална стълба и после покрай цяла редица изпарители. Над тях висеше облак от воня на метан и помия. В края на редицата Сноу спря пред яркожълта врата, която се открояваше на фона на сивите стени. Червена табела предупреждаваше с големи букви:

НЕ ОТВАРЯЙ!
ЩЕ СЕ ЗАДЕЙСТВА АЛАРМЕНАТА СИСТЕМА!

Рачлън го отмести с ръка и ритна вратата. Зад нея се разкри тесен циментов коридор, осветен от ярки флуоресцентни лампи, зави басова сирена.

— Мърдай! — лаконично заповяда командирът.

Сноу ги поведе нагоре по стълба, която стигаше до етаж с надпис КОНТРОЛЕН ЦЕНТЪР. Тук се намираха няколко врати с магнитни гнезда за карти на стената до тях. Рачлън вдигна крак пред най-близката, но после промени намеренията си и леко я побутна. Вратата се оказа отключена.

Зад нея се разкри просторно, ярко осветено помещение, в което вонеше на преработени отпадъци. По протежение на стените проблясваха контролни табла и регулатори, а пред тях на високо столче стърчеше фигурата на единствения дежурен. С разрошена коса и подпухнали очи, той имаше вид на човек, когото току-що са събудили от дълбок сън. Той погледна телефонната слушалка в ръката си и стреснато промърмори:

— Няма да познаете кой се обади! Боже милостиви, та това беше самият заместник-директор на…

— Много добре — кимна Рачлън. — Това ще ни спести време. От вас се иска незабавно да изключите главния пропелер.

Мъжът изненадано примигна насреща му, после очите му се плъзнаха по дългата редица тюлени, като се ококорваха все повече.

— Мамка му! — промърмори с уважение той, зяпнал харпуна на Сноу. — Той не се пошегува, нали?

— Побързай, драги! — изръмжа Рачлън. — Иначе рискуваш да те хвърлим в басейна, за да спреш бъркачката със собствения си охранен задник!

Човекът излетя от мястото си, приближи един контролен панел и натисна няколко копчета.

— Мога да ви дам максимум пет минути — каза той през рамо. — Забавя ли се още малко, всичко на запад от Ленъкс ще се зарине в лайна.

— Пет минути са напълно достатъчни — успокои го Рачлън, като погледна часовника си. — Хайде, води ни при утаителя.

Леко задъхан, дежурният ги поведе назад през площадката. Спуснаха се един етаж и поеха по тесен коридор. Отвори вратата в дъното и заслиза по извита желязна стълба, боядисана в червено. Тюлените го последваха към малка платформа, увиснала на около метър над мътна, разпенена субстанция.

— Сериозно ли искате да се заврете в това долу? — смаяно ги изгледа мъжът.

Сноу погледна към пяната, по която се носеха най-различни боклуци. Сбърчил нос, той изпита дълбоко съжаление заради лошия си късмет да заварят в службата тъкмо него, а и заради безумното предложение, което сам направи на отряда командоси. Само това му липсваше след инцидента при „Хумболд“!

— Абсолютно сериозно — отвърна командирът.

Човекът облиза устни.

— Отворът на главната входяща тръба се намира в източния край на утаителя, на около метър и половина под повърхността — поясни той. — Отваряйте си очите за витлото. В момента е изключено, но е възможно все още да се върти по инерция.

Рачлън кимна.

— А къде точно се намира първият преливник?

— На сто и десет метра от входящата тръба — отвърна дежурният. — След разклонението се дръжте вляво.

— Това искахме да разберем — отново кимна Рачлън. — А сега се връщай горе и включвай системата в момента, в който седнеш на онзи стол.

Но човекът продължаваше да ги гледа, без да помръдне.

— Мърдай! — излая Рачлън и мъжът неохотно се подчини, насочвайки се към стълбата.

Сноу се обърна с гръб и пръв скочи в разпенената помия, следван от Донован. Миг по-късно отвори очи и с изненада установи, че средата около него е доста прозрачна — рядка и съвсем не лепкава, с едва доловим млечен оттенък. Около него се появиха тъмните фигури на останалите тюлени, влагата бързо плъзна по кожата му.

Прогони страха и заплува срещу слабото течение. Пред очите му изникнаха бавно въртящите се перки на изходящия шлюз. Изчака Рачлън и останалите членове на екипа, които бързо се подредиха в редица до него. Командирът вдигна ръка да привлече вниманието му и с изразителни движения започна да прегъва пръст след пръст. На третия Сноу и Донован се стрелнаха между стоманените перки. След тях премина екип „Алфа“, следван от „Бета“ и „Гама“.

Сноу се озова във вътрешността на огромна тръба от неръждаема стомана, която водеше надолу в непрогледния мрак.

С върховно усилие на волята прогони ужаса, който вече познаваше от калното дъно на канала „Хумболд“, започна да брои ударите на сърцето си, дишайки бавно и дълбоко. Не, този път няма да се поддаде на паниката, заповяда си той.

Рачлън и партньорът му изскочиха до него и командирът махна с ръка. Сноу се обърна и поведе тюлените към вътрешността на тръбата. Зад гърба му зави турбина, перките започнаха да набират скорост, течението моментално се увеличи. Край. Няма връщане назад.

Тунелът се извиваше надолу. Появи се разклонение, после още едно. Сноу неизменно се придържаше вляво. Плуваха цяла вечност, преди да стигнат до първия преливник — стоманена шахта, малко по-широка от раменете на Сноу. Командирът даде знак, че оттук нататък ще води той, и доброволният участник в операцията пропусна екипа пред себе си. Заплува след тюлените, обгърнат от мехурчетата на дихателните им апарати. След известно време Рачлън прекрати спускането и хлътна в някаква хоризонтална тръба, която беше по-тясна дори от преливника. Сноу пропусна Донован и се натика в нея. Кислородните бутилки звучно издрънчаха в металните стени. Внезапно лъскавата стомана изчезна, а на мястото й се появи стара желязна тръба, покрита с ръждиви петна. По маската му заиграха оранжеви отблясъци, предизвикани от движенията на водолазите пред него. Напредваше бързо, черпейки увереност от равномерните движения на плавниците на Донован пред лицето си. По някое време спряха и Рачлън освети картата си с малко, херметически запечатано фенерче. След още два завоя и относително къса права отсечка главата на Сноу изскочи на повърхността. Бяха се озовали в широк и очевидно стар проход, с диаметър от около пет метра, наполовина пълен с мазна, бавно помръдваща течност. Това беше Главният страничен тунел.

— Сноу и Донован в ариергарда — заповяда с приглушен глас Рачлън. — Оставате на повърхността, но продължавате да дишате през апаратите. По всяка вероятност въздухът в тунела съдържа метан. Придвижваме се в установения ред.

Командирът направи кратка справка с планшета на колана си и заплува напред.

Държейки се на повърхността, екипът се пръсна по ширината на тунела, като подминаваше гъстата мрежа от по-тесни, вливащи се тръби. Сноу се смяташе за добър плувец на далечни разстояния, но бързо се убеди в превъзходството на седмината мъже, които напредваха с леки и уверени движения.

Тунелът най-сетне свърши и водолазите се озоваха в голямо петоъгълно помещение. От тавана висяха жълтеникави сталактити, от тях капеше вода. Сноу с учудване огледа дебела желязна верига, придържана от халка в средата на свода. По нея се стичаха жълтеникави капчици. В дъното се издигаше бетонна площадка, прорязана от ивици ръжда, а от нея започваха три широки и напълно сухи тунела.

— „Трите точки“, нашият сборен пункт — оповести Рачлън. — Операцията наистина ще бъде разходка, но ние ще си я проведем по устав. Това означава постоянна радиовръзка на определената честота. Правилата за действие са ясни: представяте се, но стреляте на месо при всеки опит за нападение или за намеса в действията ви. Ще се оттеглим през канализацията на Сто двадесет и пета улица. — Очите му пробягаха по лицата на тюлените. — Е, господа, да се залавяме за работа.

57

В продължение на един безкраен, наситен с ужас миг, Марго остана замръзнала в позиция за стрелба, сигурна, че са станали обект на нападение. Нещо й пречеше да спре очи върху това, с което се бореше Пендъргаст. Откъм Дагоста долетя сподавена ругатня. Напрегнала поглед през все още чуждите за нея инфрачервени очила, тя постепенно обхвана фигурата, която се беше вкопчила в агента. Принадлежеше на нормален човек — вероятно някакъв бездомник, успял да се отскубне от полицейската блокада. Външният му вид отговаряше на това предположение: човекът беше мокър и кален, а от невидимите му рани течеше кръв.

— Изключете светлината! — изсъска Пендъргаст. Фенерчето на Дагоста блесна в очилата на Марго и угасна. В окулярите заподскачаха ярки петна, които постепенно отстъпиха място на зеленикава, но ясна картина. Младата жена хлъцна от изненада, открила нещо много познато в кльощавата фигура и разчорлената коса на непознатия.

— Бил!?

Затиснал човека под себе си, Пендъргаст майчински го прегърна и зашепна нещо в ухото му. Онзи бързо прекрати съпротивата си, а агентът бавно се изправи. Марго се наведе над неподвижната фигура. Смитбек! Без никакво съмнение!

— Оставете го да се съвземе — рече Пендъргаст.

— Не мога да повярвам на очите си! — заекна от смайване Дагоста. — Възможно ли е да ни е проследил чак дотук?

— Не — поклати глава Пендъргаст. — Никой не ни е следил. — Очите му пробягаха по множеството отвори в стените. — Намираме се при Гърловината, където се събират всички тунели от района на Сентрал Парк. По всяка вероятност са го подгонили и пътят му се е пресякъл с нашия… Въпросът е кой го е преследвал? Или какво? — Свали огнехвъргачката от рамото си и се извърна към Дагоста: — Подготви и своята, Винсънт.

Тялото на Смитбек рязко подскочи нагоре, после отново се строполи върху плетеницата от тръби по пода на тунела.

— Те убиха Дъфи! — извика той. — Кои сте вие? Помогнете ми! Нищо не виждам!

Марго прибра оръжието си и коленичи до него. Походът през тунелите на метрото, през изпълнени с шум и мрак галерии, които изглеждаха така нереални, мислите за десетките свързани с подземията на Манхатън истории — всичко това приличаше на безкраен кошмар. А картината стана още по-невероятна, след като приятелят й внезапно беше изскочил от мрака, скован от смъртен ужас.

— Всичко е наред, Бил — успокои го тя. — Аз съм Марго. Моля те да запазиш спокойствие. Не смеем да използваме светлина, но за съжаление нямаме резервен прибор за нощно виждане. Не се притеснявай, ще те водим…

Смитбек извърна разширените си зеници към нея и объркано примигна. После изведнъж скочи на крака.

— Искам да се махна оттук!

— Айде бе! — подигра му се Дагоста. — И ще се лишите от сензационния си репортаж?

— Няма как да се върнете сам — успокоително докосна ръката му Пендъргаст.

Репортерът отпусна рамене, очевидно уморен от борбата.

— Какво търсите тук? — попита най-сетне.

— Спокойно мога да ви задам същия въпрос, но все пак ще ви отговоря — погледна го Пендъргаст. — Мефисто ни води към тунелите „Астор“. Съществуваше план да ги наводним, за да издавим онези създания.

— Планът беше на капитан Уокси — добави Дагоста.

— Но резервоарът се оказа пълен с растението на Мбвун, нарочно отглеждано там — продължи агентът. — Не можем да допуснем семената му да стигнат до открития океан. Процедурата по източването обаче не може да се спре и по тази причина изходите към реката ще бъдат взривени от специален отряд тюлени. Ние ще запечатаме шлюзовете над тунелите „Астор“, за да предотвратим изтичане в друга посока. Това означава, че всичко от Гърловината дотук ще бъде наводнено.

Смитбек мълчеше и слушаше с наведена глава.

— Въоръжени сме добре и сме готови за всякакви изненади. Разполагаме с подробни карти и мисля, че с нас ще бъдете в безопасност. Разбирате ли, Уилям?

Марго видя успокояващото въздействие на това сбито, но ясно изложение. Смитбек започна да диша нормално и леко кимна.

— Ала все пак ми е интересно да чуя ти какво търсиш тук — подхвърли Дагоста.

Пендъргаст вдигна ръка да го спре, но репортерът се извърна към лейтенанта и глухо отговори:

— Проследих капитан Уокси и група полицаи, които се спуснаха под дъното на Главния резервоар. — Опитаха се да затворят някакви клапани, но не успяха, явно имаше саботаж. — А после… — Замълча за момент и с треперещ глас добави: — После се появиха те!

— Недей, Бил! — извика Марго.

— Успях да избягам — сякаш не я чу Смитбек и мъчително преглътна. — Заедно с Дъфи. Но при измервателната станция те го докопаха и…

— Достатъчно — тихо го прекъсна Пендъргаст. В тунела се възцари тежка тишина. — Саботаж ли казахте?

Смитбек потвърди.

— Чух Дъфи да казва, че някой е заварил изпускателните клапани.

— Това е лоша новина, много лоша! — загрижено промълви Пендъргаст, а върху лицето му се появи изражение, което Марго никога не беше виждала. Агентът помълча, преметна огнехвъргачката през рамо и добави: — По-добре да тръгваме, защото Гърловината е много подходящо място за засада. — Очите му пробягаха по тъмния тунел. — Мефисто?…

В мрака нещо помръдна и главатарят на скитниците се изправи със скръстени на гърдите ръце и широка усмивка под тънките мустачки.

— Наслаждавах се на трогателната среща между стари приятели — рече той, а в обичайното му съскане се появи нова, копринена нотка. — Мисля, че щастливата компания авантюристи вече е в пълен състав. Здрасти, драскач! Тоя път май си слязъл доста по-дълбоко от предишния. Изглежда започва да ти харесва, а?

— Не съвсем — мрачно отвърна Смитбек.

— Приятно е да имаме в компанията свой Босуел9 — не мирясваше скитникът. Очите му изпускаха златисто-алени пламъчета в светлината на прибора. — Ще съчиниш ли някоя епична поема за това събитие? Ще я наречем „Мефистиада“, изцяло в героичен стил. Разбира се, ако останеш жив, за да я напишеш. Все се питам кой от нас ще оцелее и кой ще остави кости в тунелите под Манхатън…

— Да тръгваме — нетърпеливо подкани Пендъргаст.

— Ясно. Приятелчето Уамиги мисли, че много бърборим. А може би го е шубе, че именно неговите кокали ще станат плячка на плъховете!

— Трябва да заложим няколко експлозива точно под Гърловината — спокойно поясни Пендъргаст. — Но ако продължаваме да слушаме глупостите ти, няма да имаме време да се измъкнем навън преди изпразването на резервоара. Тогава редом до моите кости със сигурност ще се белеят и твоите!

— Спокойно, не вдигай пара! — отвърна Мефисто, обърна се и пое надолу по стръмния под на тунела.

— Не! — изведнъж се запъна Смитбек.

— Хайде, подай ми ръка — пристъпи към него Дагоста.

Почти вертикалният проход ги изведе в тунел с висок таван. Изминаха няколко крачки по него, после спряха да изчакат Пендъргаст, който заложи няколко заряда в началото му. На стотина метра по-надолу стигнаха до тясно желязно мостче, увиснало на сантиметри от водата.

— Е, добре — въздъхна с видимо облекчение Мефисто и стъпи на ламарината. — Може би кметът на великата гробница най-сетне ще получи възможност да подсуши крилцата си!

— А може би царят на дрипльовците най-сетне ще си затвори плювалника! — изръмжа Дагоста.

— Царят на дрипльовците, това ми харесва! — прозвуча доволното съскане на Мефисто. — Май ще е най-добре да ви оставя да се правите на спелеолози, а аз да ида на лов за тунелни зайчета!

Дагоста замръзна, но успя да се овладее. Мефисто прекоси мостчето и изчезна в мрака отвъд. До слуха на Марго долетя грохота на падаща вода и не след дълго тунелът ги изведе пред тесен водопад, край който мътно проблясваше ръждясала метална стълба.

Спуснаха се един по един и предпазливо поеха по неравното каменисто дъно, плъзгайки се под отворите на огромни тръби с диаметър от около метър и половина. Стената около тях скоро бе надупчена — придоби вид на преживяла атака на цяла колония побъркали се термити. На дупките бяха човешко дело и вътре в тях бяха заложени експлозиви.

— Nous sommes arrives — обяви на френски Мефисто, но в перченето му за пръв път се долови и някакво напрежение. — Дяволският етаж се намира точно под нас.

Пендъргаст им направи знак да останат на място, набързо се консултира с картата си и безшумно потъна в стария тунел. Секундите се превърнаха в минути и Марго си даде сметка, че е готова да подскочи при шума от падането на всяка капка от влажния таван, при всяко неволно раздвижване наоколо. За пореден път мисълта й се насочи към мотивите за собствените й действия. Все по-трудно й ставаше да прогонва мисълта, че се намира на стотици метри под земята, в мрачна и отдавна забравена пустош от временни проходи, железопътни тунели и други още по-гадни места, може би следена от ужасен враг, който всеки миг може да…

Нещо помръдна в мрака и я накара да подскочи.

— Скъпа доктор Грийн — прозвуча коприненото мъркане на Мефисто, — ужасно съжалявам за решението ви да се включите в този малък излет. Но след като вече сте тук, може би ще ми направите една услуга. Искам правилно да ме разберете: с огромно удоволствие ще позволя на приятелите ви да се излагат на всякакви рискове. Но ако все пак се случи нещо неприятно, бих ви помолил да пренесете нещичко от мен… — Малък плик легна в дланта на Марго и тя с любопитство го вдигна към прибора за нощно виждане.

— Не, недейте! — хвана ръката й Мефисто и ловко я мушна в джоба й, заедно с плика. — По-късно ще имате достатъчно време за това, ако изобщо се наложи…

— Но защо аз? — попита Марго.

— Че кой друг? — изсъска Мефисто. — Оня плъзгав агент Пендъргаст? Или този икономически модел на любимия ни град, който стърчи ей там? А може би уважаваният журналист Смитбек, който се е насрал от страх?

В далечината се разнесоха забързани стъпки и не след дълго в светлината на прожекторите изскочи кльощавата фигура на Пендъргаст.

— Отлична работа — обяви той, докато Мефисто безшумно се отдръпваше от Марго. — Там има още една стълба, по която слязох доста по-надолу. Зарядите под Гърловината ще се погрижат водата от резервоара да се насочи на юг. Остава да минираме канализацията под северната част на парка, за да сме сигурни, че няма да се стигне до наводнение там.

Говори делово, сякаш се намира в заседателна зала, а не в центъра на нищото, помисли си Марго. Но тази деловитост й вдъхна увереност и тя му беше благодарна за нея.

Пендъргаст развинти предпазната капачка на огнехвъргачката, освободи пружината на дюзата и направи няколко пробни натискания на спусъка. После хвана края на маркуча и каза:

— Аз тръгвам пръв, Мефисто след мен. Изцяло се осланям на твоите инстинкти, приятелю. Усетиш ли нещо нередно, веднага да ме предупредиш.

Нередно е присъствието ни тук! — промърмори скитникът. — Откак се появиха Бръчкавите, никой не е стъпвал по тези места!

— Марго, вие сте след него — продължи с равен глас Пендъргаст. — Ще ви моля да имате грижата за Смитбек. Винсънт, от теб искам да ни пазиш гърба. Твърде възможно е да се стигне до стълкновения.

— Добре — кимна Дагоста.

— Нека и аз да помогна с нещо — тихо се обади Смитбек.

Пендъргаст го изгледа продължително, но не каза нищо.

— Без оръжие няма полза от мен — добави репортерът с потрепващ, но набиращ решителност глас.

— Умеете ли да боравите с оръжие?

— Стрелял съм по панички с ловджийска пушка — отвърна Смитбек, а Дагоста с мъка потисна смеха си.

Пендъргаст замислено прокара език по устните си, после свали резервната пушка от рамото си и му я подаде.

— Това е М–79. Стреля с четиридесетмилиметрови силно експлозивни заряди. Стреляйте, когато мишената е в зоната на тридесетте метра. Дагоста в движение ще ви обясни как се презарежда. Ако се стигне до сблъсък, ще разполагате с достатъчно светлина, за да се ориентирате.

Журналистът кимна.

— Изнервя ме дори мисълта, че някакъв репортер държи гранатомет в ръце — обади се от мрака Дагоста.

— Залагаме зарядите и изчезваме — продължи с обясненията Пендъргаст. — Стреляме само в краен случай, защото пукотевицата със сигурност ще привлече цялото котило. Винсънт, включи прожектора на мигаща светлина и натисни копчето в мига, в който усетиш някаква опасност. Първо ги заслепяваме, а след това стреляме. Но не забравяйте да свалите очилата, защото ярката светлина ги изважда от работен режим. Знаем, че тези твари мразят светлината, и ще използваме това предимство. — Обърна се и насочи поглед в лицето на младата жена: — Имате ли някакви съмнения относно витамина, Марго?

— Никакви! Ще действа със стопроцентова сигурност! — Замълча за момент, после неохотно добави: — Добре де, нека процентите бъдат деветдесет и пет…

— Ясно — кимна агентът. — В такъв случай използвайте първо оръжието си, ако се стигне до конфликт…

След последен оглед на обстановката Пендъргаст направи знак на малкия си отряд и тръгна напред. Марго виждаше как Дагоста стиска здраво ръката на журналиста и му помага да заобикаля препятствията. Така изминаха около петдесет метра, след което агентът вдигна ръка и всички се заковаха на място. Пръстът му бавно докосна устните, а другата му ръка — също така бавно, измъкна запалка и я поднесе към дюзата на огнехвъргачката. Разнесе се меко припукване, блесна огънче. Дюзата отговори със синьо пилотно пламъче, не по-дълго от сантиметър.

— Някой да се е подмокрил? — шепнешком подхвърли Мефисто.

Марго дишаше през носа и правеше всичко възможно да запази спокойствие. Въздухът тежеше от миризмата на метан и амоняк, но над нея доминираше една друга воня — отвратителна и трудно поносима, която тя отлично познаваше. Вонята на пръч.

58

Сноу облегна схванатия си гръб на тухлената стена и започна да сваля плавниците. Край нея вече бяха подредени бутилките и тежестите. Понечи да смъкне и гумирания сак, но после си спомни заповедта на командира да го стори едва след приключването на мисията. Неопреновите ботуши коварно се хлъзгаха по влажната площадка. Дръпна маската и сбърчи нос от вонята, която го посрещна. Очите му се насълзиха и той забързано примигна. Хайде, адаптирай се, заповяда си и напълни гърдите си със застоялия въздух. Знаеше, че оттук нататък ще се придвижват пеша.

Наоколо тюлените смъкваха маски и плавници, ровеха в непромокаемите си торби, приготвяха снаряжението. Командирът Рачлън запали малка факла и я затъкна в някаква пукнатина на стената. Тя засъска, обливайки помещението с червеникава светлина.

— Включете радиостанциите — разпореди се той. — Връзка ще се осъществява само в случай на опасност, на аварийната честота. През останалото време искам пълно радиомълчание. Помнете, че всеки екип е снабден с резервно количество експлозив. Ако някой от първите екипи не успее да изпълни задачата си, следващият ще го стори, независимо от причините.

Погледна още един път непромокаемата карта, нави я на руло и затъкна в халката на колата си.

— „Делта“ — обърна се той към Донован. — Вие оставате в резерв. Чакате тук, на сборния пункт, и ни охранявате тила. Ако някой от екипите се провали, веднага го замествате. „Бета“, вие тръгвате по този тунел, „Гама“ — по най-далечния. След приблизително петстотин метра и двата свършват с вертикални шахти. Там залагате експлозивите и се връщате обратно. Всички трябва да сме тук в 23,20, защото след това ще бъде късно. — Обърна се и втренчи изпитателен поглед в лицето на Сноу: — Добре ли си, драги?

Сноу кимна.

Кимна и командирът.

— В такъв случай, да тръгваме. Бийчъм, ти си с мене.

Сноу гледаше как трите екипа изчезват в мрака с тихо поджвакване на ботушите, сенките им подскачаха по мокрите стени. Слушалките на радиостанцията стягаха черепа му. Звуците заглъхнаха, погълнати от тъмните отводнителни тунели, сърцето му се сви от неясно предчувствие за заплаха.

Донован тръгна да разучава пещерата, облицована със стари тухли и изгнили подпори. След няколко минути се върна при подреденото снаряжение, призрачно под светлината от факлата.

— Смърди, ама яко! — констатира той и клекна до него.

Сноу не си направи труда да потвърждава очевидното.

— За цивилен плуваш доста прилично — подхвърли тюленът и небрежно намести колана си. Явно представянето на полицейския леководолаз по време на операцията го беше впечатлило дотолкова, че да разговаря с него без да губи достойнството си. — Ти си оня, дето измъкна двата скелета от Клоаката, нали?

— Аха — предпазливо потвърди Сноу, питайки се какво ли е чул Донован.

— Малко е гадничко да изравяш трупове, а? — ухили се онзи.

А не е ли гадничко да трепеш Виетконг или да минираш задника на някой нещастник? — отвърна с мислен въпрос Сноу, а на глас каза:

— Не винаги изравяме трупове. Тогава имахме задачата да търсим пратка хероин, захвърлена от моста.

— Хероин, а? Сигурно тамошната риба здраво се е надрусала и бая време е лежала в тинята…

Сноу се засмя пресилено, но бързо млъкна, ужасен от изкуствените звуци, които излетяха от гърлото му. Какво ти става, бе човек? Дръж се спокойно, като Донован.

— Бас държа, че поне от два века насам в Клоаката не се е мяркала жива риба — въздъхна той.

— Тук си прав — отбеляза Донован и отново се изправи. — Не ти завиждам за работата, човече. Предпочитам една седмица в ареста пред пет минути в тези лайна!

Очите му се насочиха към харпуна в ръцете на Сноу, по устните му пробяга усмивка.

— Я по-добре да ти дам истинско оръжие, може да ти потрябва — промърмори той, бръкна в една от големите торби и измъкна автомат със зловещ наглед метален цилиндър, прикрепен под цевта. — Стрелял ли си с М–16?

— Само веднъж, по време на екскурзията по случай завършването на школата — призна Сноу. — Момчетата от тактическия отряд бяха домъкнали няколко…

По лицето на тюлена се изписа изненада, примесена с насмешка.

— Тъй значи — изхили се. — Екскурзия по повод завършването… Бас държа, че мама ти е приготвила кутия със сандвичи! — Подхвърли оръжието на Сноу и добави няколко резервни пълнителя. — Съдържат по трийсет патрона. На автоматична свършват за две секунди, така че внимавай със спусъка. Не е последна дума на техниката, но е надеждно оръжие. — Подаде му и обемиста брезентова торбичка с обяснението: — Това са мунициите за вградения гранатомет, модел ХМ–148, предният спусък е за него. Вътре има две 40-милиметрови, но ще ги използваш само ако те обземат прекомерни амбиции…

— Какво значи „лампа“? — внезапно попита Сноу.

Обилно намацаното лице на тюлена се разтегна в широка усмивка.

— Мисля, че няма лошо, ако ти кажа — промърмори той. — Тъй викаме на нещастника, на когото се пада да отговаря за БМФ.

— Какво е това БМФ? — с недоумение го изгледа Сноу.

— Бели магнезиеви факли. Задължителна част от оборудването при нощни операции, включително и секретните като тази. Тъпо, ама неотменимо правило! Тия неща обаче са супер яки! Развинтваш капачката, за да активираш детонатора, мяташ я колкото можеш по-далече и получаваш светлина, равна на половин милион свещи. Но имат и един малък недостатък, ако разбираш какво ти казвам… Един случаен куршум в това нещо на врата ти, дори да е 22-ри калибър, и бум! Сиреч, ставаш „лампа“… — Изсмя се и пак се насочи към снаряжението край стената.

Сноу притеснено се размърда, опитвайки се да държи опасната гумена раница на максимално разстояние от тялото си. Тишината се проточи няколко безкрайни минути, чуваше се единствено припукването на факлата. После от мрака отново долетя хихикането на Донован.

— Ела да погледнеш, човече! Някакво откачено копеле се е разхождало тук босо!

Сноу остави пушката на земята и тръгна към стената. Там, на няколко сантиметра от нея, личаха ясни отпечатъци от боси крака. При това скорошни, защото калта по ръбовете още не беше засъхнала.

— Откачено и бая едро! — довърши мисълта си Донован и пак се захили: — Най-малко номер петдесет и втори!

Сноу се взря в необикновено широките отпечатъци и страхът му нарасна. Долови някакъв далечен шум, заглушаван от хихикането на Донован.

— Какво е това? — вдигна рязко глава.

— Кое? — попита Донован, отпусна се на колене и започна да пристяга колана си.

— Не е ли време да запалим факлите?

— Не чух нищо — поклати глава тюленът.

— Ама аз чух! — отвърна с разтуптяно сърце Сноу.

Донован се ослуша, но тишината беше пълна, нищо не я нарушаваше.

— Гадничко местенце — отсъди той. — От тези, на които започват да ти се причуват разни неща!

— Мисля, че трябва да съобщим на командира.

— Та да ни откъсне главите! — въздъхна Донован и погледна часовника си. — Пълна тишина в ефира, забрави ли? Операциите са на хвърлей място оттук. Ще се върнат най-много до десет минути, след което ще кажем сбогом на тоя кенеф.

Факлата примигна и угасна в момента, в който ядно се изплю в калта.

— Да пукнеш дано! — изруга тюленът. — Сноу, я ми подай една от торбата в краката ти.

От мрака долетя глух тътен, който бавно се преля в приглушено стакато от изстрели. Сякаш се промъкваше по стените под формата на някаква вибрация, засилваше се и заглъхваше като далечна буря.

Сноу по-скоро усети, отколкото видя как командосът скача на крака и натиска копчето на радиостанцията.

— Командир, екип „Алфа“, чувате ли ме? — изсъска той.

Отговори му припукването на статично електричество, последвано от силен трясък.

— Това беше граната, мамка му! „Алфа“! „Бета“! Обадете се!

Земята отново се разтресе.

— Сноу, приготви оръжието си! — разнесе се команда в мрака, последвана от мазното прищракване на изтеглен затвор. — Явно нещата се сговняват! „Алфа“, чувате ли ме?

— Тук командирът — надви пукането гласът на Рачлън. — Загубихме връзка с „Гама“. Останете на изчакване.

— Разбрано — отвърна Донован.

Последва кратка, наситена с напрежение тишина и гласът на командира долетя отново:

— „Делта“, изглежда „Гама“ среща някакви трудности при поставянето на зарядите. Тръгнете натам с дублиращия запас. Ние свършихме тук и тръгваме към „Бета“.

— Слушам! — Светна лампа и Донован напрегнато изръмжа: — Хайде, тръгваме! Налага се да заложим зарядите на „Гама“. — Закачи фенера на специалната халка в колана си и хукна леко приведен напред, стиснал автомата в ръце. Сноу си пое дъх и го последва. Подът беше осеян с нови стъпки на боси крака, които бяха толкова многобройни и объркани, че почти скриваха отпечатъците от ботушите на екип „Гама“. С усилие преглътна буцата, която внезапно заседна в гърлото му.

След известно време Донован намали темпото и спря пред нещо като старо отклонение, препречено с колове.

— Не може да е далеч от тук — измърмори той, изключи светлината и се ослуша.

— А те къде са? — чу гласа си Сноу, но не се изненада от липсата на отговор.

— Върнахме се на сборния пункт — прозвуча в слушалките му гласът на Рачлън. — Повтарям: зарядите са заложени. Тръгваме към „Бета“.

— Хайде! — напрегнато подхвърли Донован и се понесе напред, после изведнъж се закова на място. — Хей, усещаш ли тази миризма?

Сноу отвори уста да отговори, но вонята го връхлетя с такава сила, че побърза да я затвори. Инстинктивно отскочи назад. Тежката миризма на влажна пръст почти удавяше смрадта от канала. Сред нея се долавяше и странното, леко сладникаво ухание на касапница.

Донован тръсна глава и понечи да продължи напред, но в същия миг от слушалките долетя гласът на Рачлън:

— … нападат ни! Хвърляй факлите!…

„Дали чух добре“, запита се Сноу, тъй като командирът беше произнесъл тези думи с каменно спокойствие. Радиостанцията изпращя, после се разнесе пукот като от автоматична стрелба.

— „Алфа“, чувате ли ме? — изрева Донован. — Приемам!

— Това е засада — обади се Рачлън. — Нападат ни. Не можем да открием „Бета“. Зареждаме на тяхното място. Бийчъм! Там! — Екна силна експлозия. Електронната буря бе прорязана от най-разнообразни шумове: викове, последвани от остър писък, твърде дълбок и гърлен, за да бъде човешки. Стените отново потръпнаха от далечната стрелба.

— „Делта“… — проби гласът на Рачлън — … обградени…

— От кого сте обградени? — изкрещя Донован. — Искате ли помощ?

Нова стрелба и силен рев.

— „Алфа“! — повтори Донован. — Искате ли помощ!

— Господи! Колко са много… Бийчъм, какво е това… — Гласът на командира потъна в електронен пукот. Изведнъж всичко замлъкна и застаналият като вкопан в земята Сноу помисли, че радиостанцията е излязла от строя. Но в следващия миг от нея се разнесе вледеняващ сърцето писък, придружен от острия пукот на разкъсан неопрен.

— „Алфа“, обадете се! — извика Донован, извърна се към Сноу и подхвърли: — Каналът си е включен… Командире, тук „Делта“, обадете се!

Отговори му пукот на статично електричество, примесен с мазно жвакане на рядка кал.

Донован направи безуспешен опит да смени честотата, после извърна глава към Сноу.

— Хайде! — заповяда той и стисна автомата в ръцете си.

— Къде? — попита Сноу с надебелял от ужас език.

— Да дублираме зарядите на „Гама“.

— Ти луд ли си, бе! — изсъска леководолазът. — Не чу ли какво става там? Трябва да се омитаме оттук, при това веднага!

Донован го измери с тежък поглед, чертите му се вкамениха.

— Ще заредим вместо „Гама“, приятелю. — Тихият му глас издаваше непоколебима решителност, примесена с нотка на заплаха. — Задачата трябва да бъде изпълнена.

— Ами командирът? — преглътна Сноу.

— Първо ще изпълним задачата — заяви Донован, без да отмества очи от лицето му.

Разбрал, че няма място за спорове, Сноу стисна автоматичната карабина и тръгна след партньора си в мрака. Не след дълго в дъното на тунела се появи слаба светлина, отблясъците й заиграха по влажните тухли на стената.

— Приготви оръжието! — напрегнато прошепна Донован.

Сноу предпазливо излезе иззад завоя и изведнъж се закова на място. Тунелът свършваше на няколко метра по-нататък. От сляпата стена стърчаха железни стъпала, водещи към широка тръба на тавана.

— Мили Боже! — простена Донован.

Догарящата край стената факла съскаше и пропукваше, но светлината й беше достатъчна за картината, която се разкри пред очите им. Сноу стреснато се огледа. Стените на тунела бяха надупчени от куршуми, а в ъгъла зееше огромна, обгорена дупка. В калта до догарящата факла се виждаха две безформени купчини, край които бяха разхвърляни оръжие и снаряжение. Тънки облачета барут бавно се издигаха в неподвижния въздух.

Донован се стрелна напред, наведе се над по-близката купчина, после бързо отскочи. Сноу успя да зърне разрязан от шията до пъпа неопренов костюм и кърваво чуканче на мястото на главата.

— И Кемпиън е така — мрачно процеди Донован, хвърлил поглед към другия тюлен. — Що за зверове могат да им причинят подобно нещо?!

Сноу затвори очи и задиша учестено, опитвайки се на всяка цена да запази самообладание.

— Които и да са били, измъкнали са се оттам — добави Донован и махна към отвора над главата си. — Сноу, я подай онази торба с пълнители.

Сноу се подчини. Но брезентовата торбичка почти се изплъзна от ръката му, напоена с кръв и микроскопични парченца човешка плът.

— Ей тук ще заложа зарядите — промърмори Донован и започна да вади калъпи С–4 от собствения си сак. — А през това време ти наблюдавай пътя за оттегляне!

Сноу стисна автомата, обърна гръб на партньора си и впери поглед в завоя на тунела, слабо осветен от догарящата факла. Радиостанцията припука, после издаде странен звук — сякаш нещо тежко се влачеше в калта, придружено от мокро гъргорене.

Сетне слушалките утихнаха. С периферното си зрение Сноу долови как Донован вкарва детонатора в приличащия на калъп сапун експлозив и наглася часовниковия механизъм.

— Двадесет и три и петдесет и пет — каза той. — Това ни дава почти половин час, за да намерим командира на отряда и да се изпарим оттук. — Наведе се и издърпа верижките със служебните номера от обезглавените трупове на другарите си. Тикна ги в гумираната торбичка на колана си и изръмжа: — Хайде, мърдай!

Но едва направили няколко крачки, зад гърба им се разнесе драскане, придружено от странна кашлица. Сноу светкавично се завъртя и видя как от тръбата на тавана изскочиха няколко неясни фигури, които безшумно се приземиха до телата на убитите тюлени. На главите им имаше ниско надвиснали качулки, а телата им бяха покрити с широки пелерини.

— Да се махаме! — викна Донован и хукна към завоя.

Сноу панически го последва. Профучаха под полуразрушената арка на стария тунел, в стремеж час по-скоро да избягат от чудовищната сцена. После, точно на завоя, Донован се подхлъзна и започна да се търкаля презглава в рядката кал.

— Заеми позиция! — изкрещя той, а ръцете му светкавично измъкнаха една факла и вдигнаха автомата.

Сноу се обърна и видя приведените сенки, които се носеха след тях с невероятна лекота. Ослепителният взрив на факлата сякаш ги спря, но в следващия миг те отново се понесоха напред. В движенията им имаше нещо животинско и хищно, от което кръвта му се вледени, а показалецът му неволно потърси спусъка. Оръжието на Донован издаде оглушителен трясък, изпод късата цев излетя огнения пламък на първата граната. Миг по-късно стените на тунела се разтърсиха от мощен взрив. Автоматът в ръцете му заподскача и той някак отстрани си даде сметка, че стреля с пълна сила, а гъстата мрежа на куршумите пронизва мрака. Бързо отмести пръст от спусъка, но в същия момент иззад завоя изскочи нова сянка. Това го накара отново да се прицели. Главата на нападателя се отметна назад и за частица от секундата той успя да зърне абсурдно сбръчкано лице с грозно увиснали торбички плът, които напълно скриваха чертите му. Тресна нов изстрел и кошмарното видение изчезна в пламъците и дима от поредната граната на Донован.

Дулото на собственото му оръжие престана да подскача, а ударникът зачука на метал. Извади нов пълнител и го щракна на мястото на празния, който издрънча в краката му. Напрегнато приведени напред, двамата зачакаха с готови оръжия. Ехото от стрелбата бавно заглъхваше в дъното на големия тунел, което си оставаше пусто.

Така изтече цяла минута, после Донован напълни дробовете си с въздух и кратко заповяда:

— Назад към сборния пункт!

Обърнаха се и тръгнаха по обратния път. Донован включи прожектора и насочи червеникавия му лъч напред. Дишайки тежко, Сноу закрачи редом с него. Някъде в мрака ги чакаха сборният пункт, мунициите и пътят към спасението. Бавно си даде сметка, че разпокъсаните му мисли са насочени само в една посока — към пътя, който щеше да ги изведе на повърхността, далеч от преживените ужаси. Не беше в състояние да мисли за нищо друго и по-добре, защото…

После се блъсна в гърба на Донован, който неочаквано се беше заковал на място. Успя да запази равновесие и вдигна глава, за да потърси причината.

Фенерчето осветяваше съществата, препречили тунела пред тях. Десет, може би дванадесет, те стояха абсолютно неподвижни в зловонния въздух. В ръцете на част от тях се полюшваха някакви странни предмети, окачени на дълги тънки върви. Сноу напрегна взор, в душата му се смесиха любопитство, отвращение и ужас.

— Пресвета майко! — простена той. — Какво ще правим сега?

— Ще си пробием път — спокойно отвърна Донован и вдигна оръжието си.

59

Марго притисна маската до лицето си, пое дълбоко кислород и я подаде на Смитбек. Главата й бързо се проясни. Пендъргаст подреждаше блокчета експлозив в основата на зейнал люк. Всяко от тях вдигаше малък облак прах и лицето му за миг се скриваше зад него. Дагоста стоеше зад нея с пистолет в ръка, а Мефисто се беше изправил малко встрани, с пламтящи очи, неподвижен и безмълвен.

Агентът мушна детонаторите в купчината С–4, после погледна ръчния си „Патек Филип“ и нагласи часовниковия механизъм. Взе сака и им направи знак да тръгват към следващата позиция. Лицето му беше покрито с плътен слой синкава прах — от очилата за нощно виждане чак до брадичката. Доскоро безукорният му черен костюм беше разкъсан и окалян. При други обстоятелства би изглеждал смешен и жалък, но в момента Марго съвсем не беше в настроение да се смее.

С известно закъснение си даде сметка, че е покрила с длан носа и устата си, потърсила инстинктивно спасение от отвратителния въздух. Свали ръката си и посегна към кислородната маска.

— Хей, не прекаляваш ли? — шеговито подхвърли Смитбек, но очите му останаха мрачни и почти враждебни.

Продължиха по тесния коридор, и тя отново подкрепи олюляващия се репортер. От тавана, приблизително на три метра един от друг, стърчаха дебели железни пръти. След две-три минути Пендъргаст спря да погледне в картата, после извади експлозивите от сака на Марго и ги подреди в някаква ниша непосредствено под тавана.

— Дотук добре — доволно промърмори той. — Още едно последно зареждане и тръгваме нагоре. Но ще трябва да се движим по-бързичко, защото времето ни е малко.

Обърна се към тунела, направи няколко крачки и изведнъж се закова на място.

— Какво става? — прошепна Марго.

Агентът вдигна ръка и напрегнато се ослуша.

— Чухте ли това? — попита като едва-едва размърда устните си.

Марго се напрегна, но не долови абсолютно нищо. Вонящата и задушна атмосфера ги обгръщаше като дебел пласт памук, в който потъваха всички шумове. Ето, сега вече наистина чу някакъв звук… Глух тътен, после втори, трети… Сякаш дълбоко под краката им се беше разразила странна гръмотевична буря.

— Какво е това? — изненада се тя.

— Не съм сигурен — промърмори Пендъргаст.

— Да не би тюлените вече да взривяват?

— Не е достатъчно силно за пластичен експлозив — поклати глава агентът. — А и още е рано… — Послуша още известно време и им махна да продължат. Марго го следваше отблизо по безбройните извивки, стиснала ръката на Смитбек. Кой ли е дупчил скалата на трийсет етажа под Манхатън, неволно се запита. Опита да си представи, че крачи по тротоара на Парк авеню, но не можеше да прогони усещането, че той е само тънка лента асфалт над огромен лабиринт от шахти, тунели и подземни галерии, в който мърдат мравуняци от…

Сърдито тръсна глава и пое поредната глътка кислород. В момента, в който съзнанието й се проясни, до слуха й отново долетя далечният тътен. Но сега звуците бяха по-различни — накъсани и неритмични, сякаш ги издаваше някаква странна машина.

Пендъргаст спря и се обърна.

— Контактуваме само с шепот, ясно? — промълви той. — Винсънт, приготви прожектора.

Тунелът свършваше на няколко метра пред тях, преграден от дебела желязна плоча. От нея стърчаха множество пръти, същите като тези по тавана. В центъра й зееше широко отворена врата. Вдигнал огнехвъргачката пред себе си, Пендъргаст предпазливо се промуши през нея. Пилотното пламъче се замята като полудяло, оставяйки ослепителна зигзагообразна черта върху визьора на Марго. Миг по-късно ръката му им направи знак да се приближат.

Марго прекрачи прага и веднага осъзна какви са всъщност звуците, които долитаха от земните дълбини: барабанен ритъм, към който се прибавяха странни, протяжно напевни стенания.

Дагоста влезе след нея и неволно я блъсна. Тя хлъцна от изненада и политна напред. Пред очите й мътно проблеснаха стари пиринчени ръчки и лостове, отдавна повредени и покрити с дебел слой мръсотия измервателни уреди. В дъното имаше голяма лебедка и няколко проядени от ръжда генератора.

Пендъргаст приклекна над метален капак в средата на помещението.

— Това е командната зала на тунелите „Астор“ — обясни той. — И ако не греша, точно под нас се намира Кристалният павилион — частната чакалня, разположена под някогашния хотел „Никърбокър“. През този люк би трябвало да видим и самия павилион…

Изчака да настане пълна тишина, после завъртя корозиралите фиксатори на капака и бавно го отмести встрани. Блесна светлина, после Марго усети вонята на пръч, която беше свързана с всичките й кошмари. Грохотът на тъпан и протяжното скимтене станаха по-силни. Пендъргаст надникна, по лицето му пробягаха светли петна. Остана така дълго.

— Винсънт — повика, като се отдръпна най-сетне. — Може би си струва да хвърлиш едно око…

Дагоста пристъпи към отвора, вдигна очилата си и надникна. Марго забеляза как по челото му избиват ситни капчици пот, а ръката му механично се протяга към пистолета. Миг по-късно се дръпна назад, но не каза нищо.

Смитбек изведнъж се втурна към дупката, вторачи се през нея и задиша тежко с опулени очи.

— На драскача май му прилоша — язвително прошепна Мефисто.

Но Смитбек изобщо не го чу, приковал поглед в сцената, която се разиграваше долу. Ръцете му започнаха да треперят — отначало едва забележимо, а след това все по-силно и по-силно. Дагоста го дръпна назад, журналистът не оказа никаква съпротива. На лицето му се беше запечатала маска на ужас.

Пендъргаст направи знак на Марго.

— Бих искал да чуя и вашето мнение, доктор Грийн — подкани я шепнешком.

Тя коленичи, вдигна очилата си и насочи поглед към огромното пространство отвъд дупката. В първия миг съзнанието й отказа да възприеме това, което се разкри пред очите й. Оказа се, че отворът е точно над останките от громен полилей, увиснал в средата на тавана. Успя да различи отделни части от някога елегантната обстановка — дорийски колони, големи стенописи и изпокъсани драперии от тежко кадифе, абсолютно несъвместими с калния под и мръсотията по стените. Точно под оголения скелет на полилея, от който висяха тук-там самотни кристали, се издигаше колибата от черепи, която Пендъргаст беше описал. Пред нея се бяха струпали поне стотина фигури с огромни качулки на главите, които се полюшваха в такта на странен псалм, напълно лишен от мелодичност. Огромният тъпан встрани от колибата издаваше тежък тътен — очевидно призив към останалите подземни обитатели, които прииждаха към колибата от всички страни и се включваха в тромавия танц. Марго примигна и отново насочи поглед надолу. В ужасените й очи проблеснаха искрици на неподправен интерес. Бръчкавите! В това не може да има никакво съмнение!

— Прилича на някакъв ритуал — съобщи тя.

— Така е — обади се от мрака Пендъргаст. — Явно това е втората причина за прекъсването на убийствата по време на пълнолуние. Ритуалът, каквото и да означава той, все още се спазва. Въпросът е кой или какво го ръководи сега, след като Кавакита е мъртъв.

— Може би са му направили нещо като преврат — промълви Марго. — В примитивните общества често се случва да убият шамана и да го заместят със съперника му — най-често доминираща фигура измежду самите поклонници. — Интересът й се усили, въпреки отвращението и вледеняващия страх. — Боже, ако Фрок можеше да види това!

— Ако наистина някое от тези същества е ликвидирало Кавакита, за да заеме мястото му, можем да си обясним както нарасналия брой на убийствата, така и изключителната им жестокост — мрачно заключи Пендъргаст.

— Обърнете внимание на походката им — прошепна Марго. — Сякаш краката им са извити навън, както става при началната фаза на скорбута. Това се получава при недостиг на витамин D в организма.

Внезапно долу настана някакво оживление, разнесоха се гърлени звуци. Тълпата се раздели на две, нададе приветствени викове и към колибата се насочи нова закачулена фигура. Беше седнала на нещо като импровизиран трон, изработен от човешки кости и кожа. Десетина Бръчкави я носеха на ръце. Процесията се приближи и носилото изчезна във вътрешността на колибата, псалмът набра сила и пещерата закънтя.

— Шаманът пристигна — беззвучно прошепна Марго. — Церемонията ще започне всеки момент.

— Няма ли да е по-разумно да си плюем на петите? — неспокойно се обади Дагоста. — Не искам да ви развалям удоволствието на пътешественици от „Нешънъл Джиографик“, но трябва да ви напомня, че оттатък тази пещера са заложени петнайсет кила мощен експлозив с включен часовников механизъм.

— Имаш право — кимна Пендъргаст. — Освен това ни чака още миниране… — Ръката му легна върху рамото на Марго. — Налага се да тръгваме, доктор Грийн.

— Само минутка, за Бога! — изсъска тя. Тълпата долу отново се раздвижи, от нея се отделиха десетина забулени фигури и тръгнаха право към колибата. Спряха на крачка от входа, коленичиха и подредиха в полукръг няколко малки черни предмета. Песнопението отново се засили. На прага се изправи тъмна фигура с две пламтящи факли.

Марго напрегна взор, опитвайки се да отгатне предназначението на подредените в полукръг предмети. Бяха шест на брой и оттук приличаха на странно ръбести гумени топки. Очевидно бяха важна част от ритуала. Припомни си обичая на племето чудзи в Натал да използва обли, боядисани в бяло и червено камъни, като символ на цикъла на…

Внезапно една от фигурите побутна най-близкия до себе си предмет и черното гумирано покривало се свлече. Марго инстинктивно се дръпна назад и с мъка сподави ужасеното си стенание.

Пендъргаст се наведе над дупката и дълго остана неподвижен. После се изправи, отстъпи назад и мрачно обяви:

— Тюлените са загинали.

Мефисто зае мястото му до отвора. Сиянието на запалените долу факли играеше по брадатото му лице и действително му придаваше мефистофелски вид.

— Е, драги мои, май забравяте колко е опасно да се плува след обилно хранене — процеди през зъби.

— Мислиш, че са минирали, преди да… — долетя тихият и някак колеблив шепот на Дагоста.

— Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че точно така е станало — въздъхна Пендъргаст и сложи капака на мястото му. — Да вървим да заложим последните заряди и да се махаме, докато все още имаме време. Придвижваме се в пакет, защото на практика сме в самото им леговище. Налага се да проявяваме свръхпредпазливост.

— Свръхпредпазливост! — презрително изсумтя Мефисто.

— Нека оставим за някой друг път дискусията върху лошото ви мнение за мен — с укор го погледна Пендъргаст. — Както и моето мнение за вашите кулинарни навици.

Напуснаха площадката през малък отвор в далечния край и поеха с бърза крачка по тунела. След стотина метра стигнаха до широка дупка с назъбени краища, която се оказа отвор на друг тунел, вливащ се в техния. От нея се носеше приглушен барабанен тътен.

— Странно — спря се Пендъргаст. — Този тунел го няма на моята карта. Всъщност това вече няма значение. Скоро последният експлозив ще срути всички дупки наоколо.

Продължиха нататък и не след дълго стигнаха някаква стара работилница. Край една от стените бяха струпани огромни ръждиви колела, а до тях имаше различни сигнални пособия и нещо, за което Марго реши, че трябва да е стрелочна техника. На прогнилата маса бе поставена ламаринена кутия за храна, от която стърчаха оглозганите кости на половин пиле. Цялата работилница изглеждаше така, сякаш е била напусната внезапно.

— Какво местенце, а? — подхвърли Дагоста. — Човек неволно си задава въпроса каква всъщност е историята на тези тунели…

— И дали днес, един век по-късно, някой изобщо я познава — добави Пендъргаст, после кимна към обкована с метални шини врата в ъгъла, почти затрупана от прашна машинария: — Оттам започва служебната стълба към тунелите „Астор“, която ни предстои да минираме.

След тези думи извади от сака си калъп експлозив и започна да го търкаля в калта.

— Камуфлаж? — подхвърли Дагоста.

— Точно така — кимна агентът и прикрепи заряда към основата на масивен бетонен стълб. Посочи към тунела, от който току-що бяха дошли: — Районът наоколо явно е доста оживен…

— Господи! — ахна Марго, проследила посоката. Стотици отпечатъци от боси крака бяха утъпкали пода на пасажа. Измъкна маската и пое дълбока глътка кислород. Влажността на въздуха беше почти сто процента. Дръпна още веднъж и я подаде на Смитбек.

— Благодаря — кимна той и направи две бързи и дълбоки вдишвания. Блясъкът в очите му започна да се завръща. Очите й пробягаха по сплъстената му коса и скъсаната риза, зацапана с кръв. Бедният Бил, въздъхна тя. Прилича на човек, когото току-що са извадили от канализацията. Но като се замисли човек, май не е много далеч от истината.

— Какво стана горе? — попита го Марго, за да разсее нерадостните му мисли.

— Не ти е работа — рече журналистът и й върна маската с мрачна тържественост. — Сякаш се отприщи адът… В разгара на демонстрацията на Уишър от подземията започнаха да изскачат стотици къртици, плъпнаха навсякъде, включително и по Бродуей. Чух някой да разправя, че полицията пуснала сълзотворен газ в тунелите под парка и под Петдесет и девета.

Къртици ли рече, драскачо? — изсъска Мефисто. — Да, такива сме. Бягаме от светлината, но не защото е топла и ярка, а защото не искаме да видим това, което показва. Корупция и подкупност, безброй безполезни мравки — работници, смлени от…

— Хей, я задръж, ако обичаш! — троснато го прекъсна Дагоста. — Изкарай ме горе, при корупцията и подкупите, а след това се заври в най-дълбоката лайняна дупка, която можеш да откриеш. Обещавам да не те потърся, докато съм жив!

Пендъргаст се изправи, изтупа ръцете си и захвърли празния сак.

— Докато си разменяхте изискани реплики, аз успях да заложа експлозивите — заяви той. — И съм доста изненадан от факта, че онази смрадлива банда още не е скочила отгоре ни въпреки усилията ви. А сега да се махаме! С възможно най-голяма бързина, защото разполагаме с по-малко от тридесет минути.

Обърна се и тръгна да излиза, после изведнъж спря и се обърна към лейтенанта.

— Готов ли си, Винсънт?

— Аз съм се родил готов — долетя отговорът на Дагоста и Марго учудено го погледна.

Пендъргаст провери дюзата на огнехвъргачката.

— При нужда ще я използвам, а след това се оттегляме. Тръгваме само след като пламъците угаснат. Това нещо изхвърля чиста и бързо изгаряща смес, предназначена за близък бой, но съдържа газове под високо налягане, които имат нужда от няколко секунди, за да се разсеят. Ясно ли е? Сваляте очилата и затваряте очи срещу силния блясък. Отваряте ги, след като ви кажа. А сега си пригответе оръжията!

— Хей, какво става? — озадачено прошепна Марго, измъкна глока и вдигна предпазителя. После усети миризмата и всичко й стана ясно. Въздухът тежеше от вонята на онези изродени създания — близка, отвратителна, излъчваща смъртна заплаха.

— Налага се да минем покрай свързващата шахта — прошепна Пендъргаст. — Хайде, тръгваме!

Някъде отпред и отдолу прозвуча неясно драскане и Пендъргаст рязко свали вдигнатата си ръка. Дагоста включи прожектора на най-ниска мощност и Марго с ужас видя групата качулати фигури, носещи се към тях със смразяваща кръвта бързина. После всичко се сля. Пендъргаст нададе силен вик, прожекторът в ръцете на Дагоста изщрака и тунелът се озари от ослепително бяла, свръхестествена светлина. Огнехвъргачката издаде кратко бучене и от маркуча излетя дълъг, оранжево-синкав пламък. Горещата вълна блъсна Марго в лицето, въпреки че беше зад гърба на агента. Огненият език връхлетя нападателите с оглушително припукване и океан от ярки искри. В първия моменти се стори, че създанията продължават да настъпват, развели огнени мантии. Но в следващия видя как тези мантии се сбръчкват и стават на пепел. Оръжието замлъкна, ала съзнанието на Марго успя да запечата чудовищната картина на уродливо изкривени фигури, които се мятат в адските пламъци и рухват на каменистия под с конвулсивно помръдващи крайници.

— Отстъпваме! — кресна Пендъргаст.

Запрепъваха се по обратния път към работилницата, а агентът се обърна и обля преследвачите с нова порция огнена смърт. Марго успя да види как от неотбелязаната на картата шахта се излива поток уродливи фигури, вдигна оръжието си и натисна спусъка. Две сенки се люшнаха и изчезнаха в мрака. Смътно си даде сметка, че Смитбек вече не е до нея, а в следващия миг подскочи от трясъка, който се разнесе току до ухото й. От пушката на Мефисто излетяха две огнени пламъчета, някой изкрещя — може би самата тя, а отсреща се разнесоха викове на болка и предсмъртни стонове. Гранатометът на Дагоста ревна, тунелът се разтърси от силната експлозия.

— Надолу, по сервизната стълба! — изкрещя Пендъргаст.

— Ти луд ли си? — задъхано възрази Дагоста. — Там ще ни заклещят като плъхове в капан!

— Вече са ни заклещили! — долетя отговорът. — Прекалено много са! А ако влезем в престрелка тук, има опасност зарядите да се взривят! Ако имаме някакъв шанс, той е в тунелите „Астор“! Хайде, давай!

Дагоста рязко дръпна обкованата с метални шини врата и групата се изсипа на стълбата. Пендъргаст отстъпваше с гръб, и засипваше нападателите с огнена лава. Очите на Марго се насълзиха от лютивия дим. Тя неволно премигна. Когато клепачите й отново се повдигнаха, видя насреща си едно от създанията с развяна качулка и изкривено от ярост лице. Във високо вдигнатата му ръка мътно проблясваше примитивен закривен нож с назъбено острие. Бързо зае позиция за стрелба и натисна спусъка, изпразвайки пълнителя си в чудовището. С някакво свръхестествено спокойствие отбеляза как куршумите с тъп връх потъват в матовата набръчкана кожа. Фигурата се люшна и изчезна, но на мястото й моментално се появи друга. Огнехвъргачката изрева и нападателят отлетя назад, обгърнат от пламъци. Крайниците му се замитаха в предсмъртни конвулсии.

Изскочиха в малко помещение с висок таван и облицовани с плочки стени. През арката насреща проникваше червеникавото сияние на церемонията около колибата от черепи.

Марго трескаво се огледа, а пръстите й припряно зареждаха револвера, част от патроните се пръснаха в краката й. С облекчение установи, че задименото пространство наоколо е пусто. Бяха се озовали в нещо като резервна чакалня, вероятно предназначена за деца. По ниските масички се виждаха шахматни дъски, кутии за дама и табла. По пода се търкаляха пулове и фигури, покрити с плътен слой мухъл и паяжини.

— Жалко за черните, защото имат пешка повече — отбеляза Мефисто, докато презареждаше пушката си.

Изпод арката изскочи нова група нападатели, очевидно тръгнали от Кристалния павилион в съседство. Марго видя как Смитбек трескаво се опитва да презареди гранатомета в ръцете си, но създанията го изпревариха и го повалиха на пода. Опрял гръб в стената, Пендъргаст обля нападателите с нов огнен език. Обзета от странно спокойствие, младата жена се прицели и откри методична стрелба. Едно от съществата рухна на пода, последва го второ. После ударникът зачука на празно. Отстъпи предпазливо назад и трескаво измъкна шепа патрони от раницата си. В следващия миг се оказа обкръжена от ръце като стоманени въжета, които изтръгнаха оръжието й и я стиснаха за гушата с чудовищна сила. Обля я противната воня на разложени трупове. Нададе яростен вик, изпълнен с болка и страх, а после затвори очи и се приготви да посрещне неизбежната смърт.

60

Сноу гледаше как тъмните фигури бързо запълват отвора на тунела пред тях. Ярката светлина на факлата действително ги сепна, но объркването им продължи съвсем кратко и в момента напредваха със смразяваща кръвта решителност. Съвсем не бяха безмозъчни същества, които сляпо се хвърлят срещу смъртта. Беше съвсем ясно, че се придържат към някаква стратегия.

— Слушай какво ще направим — спокойно каза Донован, — зареждаш с един ХМ–148 и стреляме в залп, за който ще ти дам знак. Целиш се в лявата част на групата, а аз — в дясната. После презареждаш с възможно най-голяма бързина и повтаряш. Имай предвид, че гранатометите бият малко нависоко, затова се прицелвай в краката им.

Сноу зареди, усещайки сърцето си в гърлото. Изправен до него, Донован се стегна от напрежение, изчака миг и изкрещя:

— Огън!

Пръстът му докосна предния спусък, пушката грозно изрева и за малко не се отскубна от ръцете му. Гранатата се стрелна към целта, а галерията се изпълни от оранжевото зарево на двойната експлозия. С безпокойство установи, че се беше прицелил прекалено наляво и зарядът улучи страничната стена. В резултат част от тавана рухна върху тълпата забулени фигури, които нададоха писъци на ужас.

— Пак! — изкрещя Донован и зареди нова граната.

Сноу го последва и отново натисна спусъка, прицелвайки се леко надясно. Проследи въртеливото движение на гранатата, която се стрелна напред и профуча над качулките на нападателите, очите му се опулиха от ужас. Вътрешността на тунела се разтърси от силната експлозия.

— По-ниско! — изрева Донован. — Внимавай, напредват!

Почти разплакан от яд, водолазът дръпна със зъби брезентовата торбичка, зареди следващата граната и бързо натисна спусъка. Този път огненото кълбо експлодира точно в средата на тълпата, за миг писъците заглушиха тътена на експлозията.

— Пак! — викна Донован и произведе изстрел със своя гранатомет. — Дай им да разберат на тези мръсни копелета!

Сноу бързо се подчини. Но този път попадението се оказа наблизо и горещата вълна на експлозията го събори на колене. Побърза да се изправи, премигна от пушека в задимения тунел и объркано се огледа. Гранатите бяха свършили и пръстът му се прехвърли на задния спусък.

Донован замръзна на място с вдигната ръка. Изтече цяла вечност, преди ръката му да се отпусне.

— Май им разкатахме мамицата! — промърмори той. — Браво, момче, справи се много добре! Сега искам от теб да останеш на място, докато аз отскоча насреща да поогледам. Викни ми, ако забележиш нещо. Едва ли ще намеря нещо по-голямо от кутре, но не искам да рискуваме.

Щракна пълнителя на своята М–16, запали нова факла и я хвърли по посока на тъмната дупка, от която излизаше дим. Залепи се за стената и предпазливо запълзя напред. Димът бавно се разсея и Сноу видя тюлена да прокрадва към тунела. Сянката, огромна и уродливо пречупена, затича по околните стени.

Донован обиколи разкъсаните димящи трупове, покрили дъното на галерията, после отстъпи няколко крачки и внимателно огледа точката, в която се събираха трите тунела. Накрая се насочи към сборния пункт и Сноу остана самичък в мрака. Изведнъж се сети, че сакът с магнезиевите светлинни гранати продължава да виси на рамото му, напълно забравен във вихъра на боя. Понечи да го захвърли на пода, но после се отказа. Рачлън бе заповядал да го носи до края на операцията, значи така и ще направи, реши той.

Рачлън… Не можеше да приеме, че отвратителните подземни обитатели са успели да избият целия отряд на тюлените. Тези хора бяха отлично въоръжени и имаха голям боен опит. Ако и другите два тунела са като този, може би част от хората са се измъкнали по стълбите. Което означаваше, че би трябвало да се върнат и да се опитат да…

Прекъсна хода на мислите си, поразен от собственото си хладнокръвие. Май ще се окаже по-смел, отколкото сам беше допускал. Или просто по-глупав. Ех, ако сега можеше да го види онова копеле Фернандес!

Появата на Донован го накара да прогони глупостите от главата си. Тюленът предпазливо се огледа и му махна да се приближи. Сноу се втурна напред, после забави крачка и спря, поразен от гледката, която се разкри пред очите му. Снаряжението беше там, където го бяха оставили — акуратно подредено до стената. То влизаше в рязък контраст с разчленените и обезглавени трупове, въргалящи се в калта наоколо.

— Побързай! — разнесе се шепотът на Донован. — Нямаме време за губене!

Сноу вдигна глава. Тюленът стоеше на крачка от него със скръстени на гърдите ръце и нетърпеливо смръщени вежди.

Веригата зад него изведнъж се разклати. По нея се спусна тъмна фигура, която с пронизителен крясък се вкопчи в гърба му.

Донован се олюля, но успя да се отърси от нападателя. В същия момент обаче от дупката изскочиха още две фигури, които се хвърлиха върху него и го принудиха да падне на колене. Сноу рязко се дръпна назад и насочи оръжието си, но не беше в състояние да се прицели. Трета сянка се спусна по веригата с мълниеносна бързина и вдигна кривия нож в ръката си. Донован нададе пронизителен, тънък като на жена писък. Сянката направи широк замах, сякаш косеше трева, издаде гърлено ръмжене и вдигна с ръка отрязаната глава на тюлена. Парализиран от ужас, Сноу беше сигурен, че вижда как очите на Донован се въртят в орбитите си и проблясват на червеникавото сияние, идващо от дъното на тунела.

После откри огън. Къси отривисти откоси, както го бе учил Донован. Дулото леко се местеше наляво и надясно, обхващайки цялата група от сенки, надвесили се над тялото на командоса. Съзнаваше, че крещи, но не чуваше гласа си. Пълнителят се изпразни, ръцете му светкавично го замениха с друг и отново натиснаха спусъка. После оръжието замлъкна и ушите му писнаха от внезапно настъпилата тишина. Размаха ръце, за да прогони дима и пушилката, после направи предпазлива крачка напред, оглеждайки се за появата на нови призраци. Втора крачка, после трета…

Изведнъж мракът насреща му бавно се раздвижи. Обзет от непреодолим ужас, Сноу се обърна и хукна към далечния край на тунела, шляпайки безразборно в калните локви. Забравен и напълно ненужен, празният пълнител изтропа върху мокрите камъни зад гърба му.

61

Марго стисна клепачи, опитвайки се да блокира чувството за болка, със сигурност последното чувство в живота й. Но изтече миг, после втори, а болката не идваше. После усети как я вдигат от земята и я понасят нанякъде с грубо поклащане. Тежкият сак продължаваше да виси от рамото й. В душата й нахлу облекчение, по-силно от невъобразимия ужас, парализирал я допреди миг. Все още беше жива.

Прекосила изпълнено със смрад тъмно пространство, тя се оказа в просторно, слабо осветено помещение. Насили се да отвори очи, опитвайки да се ориентира. Видя счупено огледало, покрито с дебел слой мръсотия. Голяма част от отдавна разбитото стъкло липсваше. До него беше окачен стар, изгнил в долната част гоблен, изобразяващ заловен еднорог. После тялото й отново беше разтърсено и това й позволи да види мраморните стени, устремени към високия таван, в средата на който висеше потрошен полилей. До него едва-едва се долавяха очертанията на железен капак — тяхната наблюдателница отпреди десетина минути. Значи съм в Кристалния павилион, съобрази Марго.

Вонята тук беше още по-силна и тя направи отчаян опит да прогони паниката и отчаянието, които я обземаха. Захвърлиха я на земята с такава сила, че въздухът излетя със свистене от дробовете й. Тя отвори уста и бавно се надигна на лакът. Оказа се заобиколена от множество Бръчкави, които се щураха напред-назад, увити в парцаливите си наметала и качулки. Огледа ги с интерес, въпреки смразяващия ужас. Значи така изглеждат жертвите на гланца, каза си тя и усети как съзнанието й започва да се прояснява. Без да иска изпита някакво съжаление към нещастието, сполетяло тези същества. И отново се запита дали наистина трябва да бъдат изтребени, въпреки дълбокото си вътрешно убеждение, че друг изход няма. Кавакита сам беше написал, че противоотрова не съществува и уврежданията, причинени от реовируса, са необратими. Доказателство за това бяха и промените у Уитлъси, превърнали го в чудовище.

Но тази мисъл повлече след себе си друга и тя безпомощно се огледа. Експлозивите са заложени и скоро ще избухнат, което означава, че дори Бръчкавите да я пощадят…

В този миг едно от съществата се надвеси над нея със зловеща гримаса. Качулката му падна назад и тя потръпна от отвращение, забравила както състраданието, така и безнадеждността на собственото си положение. Преди да отмести очи, въпреки волята си успя да зърне гротескно набръчканата кожа около гущеровите очи — малки, черни и мъртви, със зеници колкото главата на карфица.

Разнесе се глух тътен и тялото на Пендъргаст се просна до нея. Миг по-късно към тях се присъединиха Мефисто и Смитбек, въпреки яростната си съпротива.

Агентът й хвърли въпросителен поглед и тя кимна, за да потвърди, че е невредима. Нова суматоха и тялото на лейтенант Дагоста се стовари до тях. Едно от съществата изтръгна оръжието от ръцете му и го захвърли встрани. От зейналата дупка над веждата му обилно течеше кръв. Друг Бръчкав дръпна сака от рамото на младата жена, хвърли го на земята и се насочи към Дагоста.

— Стой далеч от мен, шибан мутант! — изрева лейтенантът и това му спечели силен удар в лицето от друг гущероподобен тип, изправил се на крачка от него.

— По-добре си трай, Винсънт — кротко се обади Пендъргаст. — Ако още не си забелязал, те са малко повече от нас…

Дагоста се изправи на колене и разтърси глава да проясни съзнанието си.

— Защо сме живи все още?

— Въпросът на деня — кимна Пендъргаст. — Страхувам се, че има някаква връзка с предстоящата церемония.

— Чу ли това, драскачо? — мрачно се усмихна Мефисто. — „Поуст“ със сигурност ще плати луди пари за следващия ти материал със заглавие: „Как се превърнах в жертвен агнец“…

Огромната зала се изпълни с тихото и нестройно припяване, а Марго усети, че я изправят на крака. Тълпата се разтвори и в тясната пътека пред очите й се появи колибата от черепи. Тя се стъписа от ужас пред хилядите мъртви усмивки, които я приветстваха от зацапаните стени. Във вътрешността се забелязваше движение, а през дупките на недовършения покрив започнаха да излитат гъсти кълба дим. Около колибата имаше ограда от забучени в калта бедрени кости, повечето от тях небрежно остъргани от кожата и сухожилията. Пред входния отвор белееха няколко жертвени камъка, а през хилядите очни кухини на черепите прозираше вътрешността на колибата и част от трона, на който беше донесен шаманът. Как ли изглежда този високопоставен изрод, запита се Марго и отново потръпна. Едва ли щеше да издържи на нова гледка като тази, която беше зърнала преди малко.

Грубо блъсната в гърба, младата жена политна и направи крачка към колибата. Успя да зърне Дагоста, който отчаяно се съпротивляваше на цяла тълпа Бръчкави, помъкнала го след нея. Смитбек също се бореше и това принуди едно от съществата да измъкне дългия си каменен нож и да го опре в гърлото му.

— Cuchillos de pedernal — промърмори Пендъргаст. — Нали така беше казала жената, оцеляла след клането в метрото?

Дагоста кимна.

На метър-два от колибата Марго бе принудена да падна на колене. Останалите също бяха притиснати към земята край нея. Барабанният тътен и воят от стотици гърла наоколо бяха стигнали невъобразими височини.

Погледът й се спря върху каменните платформи около колибата. Върху най-близката бяха грижливо подредени като за някакъв свещен ритуал метални предмети.

Дъхът й спря.

— Пендъргаст! — изграчи дрезгаво тя.

Той се извърна и тя му посочи с глава камъка.

— О, това са по-големите сувенири — отвърна агентът. — Аз успях да отмъкна само най-малките.

— Това ми е ясно — напрегнато продължи Марго, — но разпознах какво представлява един от тях — спирачка за инвалиден стол.

Пендъргаст видимо се изненада.

— А това до него е лост за регулиране на наклона, пречупен в основата.

Агентът понечи да приближи платформата, но една от зачудените фигури го блъсна обратно.

— Не виждам смисъла — промърмори той. — Как тази подредба ще… — Внезапно млъкна и вдигна глава: — Лурд!

Последната дума изрече с висок, напрегнат шепот.

— Нищо не разбирам — объркано го изгледа Марго, но агентът замълча и впери очи във фигурата, заела позиция във вътрешността на колибата.

Там настъпи някакво раздвижване, а после през входа започна да се изнизва малка процесия. Качулати фигури излизаха по двойки, понесли огромни котли с димяща течност. Нестройното припяване набра сила и се извиси в истеричен писък. Носачите оставиха товара си в специално направени за целта вдлъбнатини на пода. Появиха се още четирима Бръчкави, вдигнали на ръце покрития с черна материя трон. Те заобиколиха оградата от кости, спряха пред най-големия камък и внимателно положиха носилката върху него. Черното покривало бе свалено и носачите тръгнаха по обратния път, стъпвайки като на парад.

Марго насочи очи към забулената фигура на стола, чиито черти се губеха в здрача. Ясно се виждаха единствено дебелите пръсти, които леко помръдваха. Песнопеенето заглъхна, после набра нова сила, натежало от трепетно очакване. Фигурата вдигна ръка и гласовете изведнъж затихнаха. После лицето й бавно изплува в светлината. Наведе се напред и върху човека паднаха неравномерни отблясъци.

Времето спря. Марго усети как кръвта замръзва в жилите й. Забрави страха и болката в коленете, забрави дори неумолимо тиктакащите часовникови механизми в галерията над главите им. Човекът, седнал върху трона от човешки кости, беше облечен в познатите габардинени панталони, а от шията му висеше също така познатата вратовръзка на точици. Беше Уитни Фрок.

Устата й зяпна, но от нея не излетя нито звук.

— О, Господи! — простена зад гърба й Смитбек.

Фрок огледа събраното множество с абсолютно безизразна физиономия. Огромната зала потъна в мъртва тишина.

Очите му бавно се сведоха към коленичилите пред него пленници. Дагоста, Смитбек, Пендъргаст… Когато стигнаха до Марго, нещо в тях потрепна, а тялото му изведнъж се раздвижи.

— Какво нещастие, драга — рече той. — Изобщо не очаквах да те видя в ролята на научен консултант на тази малка експедиция и наистина съжалявам. Не, не ме гледай така — това е самата истина. Спомни си, че когато дойде време да се отърва от онзи ирландски натрапник, аз ти пощадих живота. Ще добавя, че го сторих в разрез със здравия разум.

Дълбоко шокирана и потръпваща от смайване, Марго не беше в състояние да отрони нито звук.

— Но вече нищо не може да се направи — заключи Фрок и пламъчето в очите му угасна. — Що се отнася до останалите, бъдете добре дошли. Мисля, че е редно да се представите. — Пръстът му се насочи към Мефисто: — Кой например е този брадясал джентълмен, издокаран в парцали? Гледа като диво животно, попаднало в капан, и вероятно наистина е такова… Може би е някакъв туземец, когото експедицията е наела за водач. Пак ще ви попитам: как се казвате?

Отговори му мълчание.

— Я му прережи гърлото, след като не иска да говори! — обърна се старецът към един от помощниците си. — Тук не търпим невъзпитанието, нали така?

— Мефисто — прозвуча глухият глас на скитника.

— Мефисто, значи! Празнотата в познанията е опасно нещо. Особено при дрипльовци. Чак пък Мефисто! Колко банално, Господи! Прозвище, което без съмнение има за цел да всее страх в сърцата на жалките ви парцаливи последователи. Лично на мен не ми приличате кой знае колко на дявол, а по-скоро на жалък, пристрастен към дрогата скитник. Все пак не би трябвало да се оплаквам, защото вие и подобните ви се оказахте изключително полезни. Това трябва да ви го призная. А тук, сред моите деца, най-вероятно ще откриете свои отколешни приятели… — Ръцете му се вдигнаха и обхванаха с широк жест тълпата Бръчкави. Мефисто мълчаливо се сви.

Марго гледаше втренчено някогашния си професор. Този тук нямаше нищо общо с онзи Фрок, когото беше познавала — мек и приятен човек с изискани обноски. Насреща й седеше един арогантен и бездушен старец, който я ужасяваше повече дори от безнадеждното положение, в което беше изпаднала.

— А ето го и Смитбек, журналиста! — презрително се ухили Фрок. — Вие ли трябваше да документирате бляскавата победа на моите деца? Жалко, че скандалният ви парцал няма да получи истинските резултати от полицейската кампания срещу нас.

— Те все още не са известни! — предизвикателно отвърна Смитбек.

Фрок се изсмя.

— Какво означава всичко това, Фрок? — извика Дагоста, който продължаваше да се бори с пазачите си. — Или ще ни обясниш, или…

— Или какво? — презрително го изгледа професорът. — Винаги съм ви смятал за невъзпитан грубиян. Изненадан съм от нахалството ви да искате обяснение в положението, в което се намирате. — Обърна се към една от зачулените фигури до себе си и рязко попита: — Разоръжихте ги, нали?

Фигурата кимна.

— Тоя го проверете още веднъж, защото е пълен с номера! — разпореди се Фрок и посочи Пендъргаст.

Агентът беше грубо изправен на крака, обискиран и отново натиснат да коленичи. Фрок бавно огледа пленниците, на устните му играеше студена усмивка.

— Това е от количката ви, нали? — попита Пендъргаст и кимна към платформата.

— Най-хубавата ми количка — гласеше отговорът.

Пендъргаст замълча, а Марго най-сетне си възвърна дар словото и тихо прошепна:

— Но защо?!

Фрок спря поглед върху нея, после даде знак на помощниците си, които заеха позиция около огромните казани.

След това се изправи, скочи от трона и пристъпи към Пендъргаст.

— Ето защо! — тържествено заяви той и бавно вдигна ръце. — Ще бъдете излекувани, също като мен! — Гласът му беше необичайно звънлив и ясен. — Ще бъдете съвършени, също като мен!

Тълпата отговори с мощен, продължителен рев. Марго осъзна, че това не е нечленоразделно дивашко приветствие, а съзнателен отклик. Тези създания говорят, помисли си тя. Или поне се опитват.

Ревът бавно заглъхна, отстъпвайки място на монотонния припев. Тъпаните възобновиха равномерния си ритъм, а тълпата се люшна напред и обгради казаните в широк полукръг. Адютантите се шмугнаха в колибата и се появиха обратно с високи, красиво изработени керамични чаши в ръце. Марго в недоумение поклати глава. Фините предмети никак не се подхождаха на зловещата церемония. Зачулените същества се наредиха на дълга опашка и спокойно, едно по едно, поемаха димящите чаши в ноктестите си лапи. Разнесе се отвратително сърбане и мляскане, от което на Марго й се повдигна.

— Ето защо! — натъртено повтори Фрок и продължително я изгледа. — Нима не разбираш? Нима не си даваш сметка, че това е по-силно от всякаква саможертва? — В гласа му се долови странна, почти умолителна нотка.

В първия момент тя наистина не разбра. Но в следващия всичко дойде на мястото си, при това с изненадваща яснота. Церемонията, дрогата, парчетата от инвалидния стол, чудотворният храм в Лурд, за който спомена Пендъргаст.

— Значи проходихте? — тихо промълви. — И това е причината за всичко?!

— Не бързай да ме съдиш! — намръщи се Фрок. — Ти цял живот си ходила и никога не си се замисляла какво означава да си недъгав. Но я се опитай да си представиш какво е да си сакат по рождение, да откриеш изцелението и да ти го отнемат в момента, в който вече гледаш към най-славните мигове от живота си? — Замълча за момент, после, без да сваля очи от лицето й, добави: — Разбира се, за теб аз винаги съм бил просто доктор Фрок. Горкичкият стар доктор Фрок, имал лошия късмет да пипне детски паралич в някакво загубено африканско село. Колко жалко, че е загубил възможността да експериментира в естествена среда! — Лицето му бавно се приближи към нейното: — Но експерименталната работа беше моят живот!

— Затова довършихте делото на Кавакита, така ли? — обади се Пендъргаст.

— Бедният Грегъри! — въздъхна Фрок. — Дойде при мен страшно отчаян. Вероятно ви е известно, че беше започнал да взема препарата, за съжаление твърде рано… — Средният му пръст се изпъна в необичаен циничен жест: — И получи ей това… Цял живот му втълпявах, че трябва стриктно да се придържаме към лабораторните процедури. Но той се оказа едно много нетърпеливо момче. Арогантно, обзето от манията за безсмъртие. По тази причина започна да приема субстанцията, преди да отстрани отрицателните странични ефекти на реовируса. В резултат организмът му претърпя радикални физически промени и той се нуждаеше от помощ. Получи метална пластина в гръбначния стълб благодарение на спешна хирургическа интервенция. Но го мъчеха страхотни болки. Беше самотен и уплашен до смърт. Към кого да се обърне, ако не към мен — стария инвалид, който гаснеше в принудително бездействие? А аз наистина бях в състояние да му помогна. Не само като отстраня пластината, но и като продължа работата върху пречистването на препарата. Разбира се, жестоките му експерименти и най-вече глупостта му да продава препарата на тези хора тук — ръцете му се разпериха и обхванаха множеството черни плащове — доведоха до физическото му унищожение. Разбрали какво им е причинил, те просто го ликвидираха.

— А вие довършихте процеса на пречистване и започнахте да го вземате, така ли? — подхвърли Пендъргаст.

— Довършихме процеса в онази скромна лаборатория на брега на реката — потвърди доктор Фрок. — Грег просто беше загубил целенасочеността и вдъхновението, нужни за подобно начинание. Или изобщо не е притежавал куража, вътрешната сила и проницателността на истинския учен, за да довърши започнатото. Аз го сторих вместо него. По-точно казано, усъвършенствах това, което беше започнал. Разбира се, препаратът продължава да предизвиква морфологични изменения. Но вече лекува грешките на природата, вместо да ги задълбочава. Това е истинската мисия на реовируса, това е грандиозното му значение. Аз съм живо доказателство за неговата възстановителна мощ. Аз пръв претърпях метаморфозата. И вече спокойно мога да кажа, че никой друг не би се справил с подобна задача. Моят инвалиден стол бе моето разпятие! Но сега вече е нещо друго, съвсем различно: символ на новия свят, който ще изградим!

— Нов свят значи — замислено повтори Пендъргаст. — Вероятно ще го изградите с помощта на растението на Мбвун, което се размножава в Главния резервоар.

— Идеята беше на Кавакита — каза Фрок. — Аквариумите са прекалено скъпи и заемат твърде много място. Но това беше преди… — Гласът му заглъхна.

— Мисля, че разбирам — продължи Пендъргаст със спокойната самоувереност на човек, който мирно беседва с приятел край маса в уютно кафене. — През цялото време сте имали намерение да изпразните резервоара.

— Разбира се. Грегъри бе модифицирал растението, за да може да живее в умерена среда. Ние сами възнамерявахме да отворим резервоара и да пропуснем растението в тунелите. Както знаете, децата ми не обичат светлината и това предполагаше, че подземията могат да станат превъзходен резерват. Но нашият приятел Уокси обезсмисли усилията ни. Той много си пада — всъщност много си падаше! — по присвояването на чужди идеи. Ако не сте забравили, именно аз предложих да източим резервоара.

— Но част от семената ще преминат през отводнителните канали, а оттам в Хъдзън и в океана, доктор Фрок — намеси се Марго, полагайки върховни усилия да овладее гласа си. — Веднъж попаднали там, солената вода ще активира вируса и той ще се разпространи в цялата екосистема. Вие давате ли си сметка как ще се отрази това на хранителната верига?

Именно това е идеята, скъпа Марго. Не отричам, че това е крачка в неизвестното бъдеще на еволюцията. Но ти си биолог и несъмнено си даваш сметка, че човешкият род дегенерира. Той е загубил еволюционната си жизненост и адаптивните си способности. По силата на обстоятелствата аз съм инструментът, който ще му върне тези качества.

— А къде по-точно възнамеряваш да скриеш дебелия си задник по време на потопа? — враждебно попита Дагоста.

— Вие несъмнено сте стигнали до самонадеяното заключение, че благодарение на тази малка екскурзия вече знаете всичко за подземния свят — презрително се усмихна Фрок. — Но повярвайте ми — подземният Манхатън е много по-обширен, по-страховит и по-прекрасен, отколкото можете да си представите. Аз съм го обхождал надлъж и шир, наслаждавайки се на чудотворното си прохождане. Тук не се налага да стоя обездвижен, както го правя горе. Открих естествени кухини с невероятна красота. Древни тунели, използвани от холандски контрабандисти още в колониалните времена. Уютни малки местенца, където всички можем да се подслоним, докато водата следва пътя си към океана. Тях няма да ги откриете на картите си. Именно там ще се приютя в компанията на децата си, докато милионите кубици вода отнасят в океана добре узрелите семена на Lilicae mbwunensis. А когато всичко свърши, ние ще се завърнем в прясно измитите си владения, за да се насладим на останалите тук плодове. Разбира се, и за да дочакаме настъпването на онова, което аз наричам дисконтинуитет на холоцена10.

Марго гледаше някогашния си професор с невярващ поглед, а той й отвърна с лека усмивка — арогантна, хладна и отчуждена, натежала от самоувереност. Май не подозира за заложените експлозиви, изведнъж си помисли тя.

— Това е положението, драга моя. Логичен завършек на моята теория за частичната еволюция. Реовирусът — или това, което наричате „Гланц“ — ще бъде заложен в самата основа на хранителната верига, използвана от всички живи същества. Не мислиш ли, че е логично именно аз да бъда двигател на този процес, негов активиращ агент? В сравнение с него масовото измиране на динозаврите ще се превърне в незначителен елемент от хода на еволюцията. То е дало зелена светлина на развитието на бозайниците, но нищо повече. Ала кой може да предскаже до какво ще доведе предстоящата промяна? Мисля, че възможностите й са вълнуващо невъобразими!

— Вие сте болен човек! — промълви Марго, усетила как сърцето й се свива в мрачно отчаяние. Изобщо не беше допускала, че Фрок е страдал толкова дълбоко от неспособността си да ходи. А това се оказа тайната му фикс идея, накарала го да се обърне към репродуктивния потенциал на вируса, поразил по жесток начин онзи нещастник Кавакита. Същевременно очевидно не си даваше сметка за психогенните му способности. Никога няма да разбере, нито да повярва, че управлявайки въздействието на препарата върху физиката на човешкия организъм, той на практика е активирал способността му да развива и стимулира всевъзможни мании, да вади на бял свят дълбоко скрити кошмари, да предизвиква агресивност. Вече беше убедена, че никакви уговорки и дискусии не могат да го накарат да се осъзнае.

Процесията продължаваше бавното си движение по посока на казаните. Докато отпиваха от чашите си, Бръчкавите се разтърсваха под широките си наметала — от наслада, а може би от болка. Марго не беше в състояние да определи кое от двете.

— През цялото време сте били наясно с нашите ходове, нали? — обади се Пендъргаст. — И все едно сте ги направлявали…

— В известен смисъл наистина е така — кимна възрастният професор. — Подготвил съм добре нашата Марго и през цялото време бях убеден, че и без моя помощ ще се справи. Като отчетох и вашата лична съобразителност, взех мерки за необратимостта на решението за източване на резервоара. А след като открих, че сте простреляли едно от моите деца, решението ми стана още по-категорично. Признавам, че идеята да използвате онези жалки водолази беше разумен ход от ваша страна. За щастие, децата ми вече бяха тръгнали за настоящата тържествена церемония и пътьом ни освободиха от нежеланото им присъствие. — Той премигна. — Същевременно, като имам предвид високата ви интелигентност, аз съм доста изненадан от идеята ви да слезете тук и да се опитате да ни победите с жалките си оръжия. Без съмнение не сте преценили правилно числеността на моите деца, а и още доста неща.

— Според мен във вашата история има един съществен пропуск, докторе — подхвърли с преднамерено равнодушие Марго.

Фрок заинтригувано пристъпи към нея и тя моментално се смути. Пъргавата походка на доскорошния инвалид я разконцентрираше. Пое глътка зловонен въздух и продължи:

— Според мен именно вие сте убили Кавакита, а след това сте захвърлили тялото му тук, вероятно за да изглежда просто като поредната жертва.

— Сериозно? — усмихна се Фрок. — И защо, ако смея да попитам?

— По две причини — продължи с укрепнал глас Марго. — Сред развалините на лабораторията успях да открия част от дневника на Кавакита. От бележките му е видно, че е бил разяждан от колебания, особено по отношение на тиоксина. Според мен се е досетил за въздействието на солената среда върху реовируса и е решил да унищожи всички растения, преди да ги пуснете в Хъдзън. Очевидно е успял да съхрани някакви останки от съвестта си, въпреки тежките физически и психически деформации.

— Нищо не разбираш, драга моя — поклати глава Фрок. — Явно не можеш да разбереш.

— Убили сте го и по още една причина — той вече е бил сигурен в необратимостта на страничните ефекти от въздействието на реовируса. Така е, нали? В хода на проведените експерименти аз стигнах до същия извод. Вие не сте в състояние да излекувате тези хора и прекрасно го знаете. Но знаят ли го те?

Най-близките редици на поклонниците леко се раздвижиха, протяжното пеене промени тона си и Фрок разтревожено се огледа.

— Твърдения на една отчаяна жена — заяви той. — Бих казал, че това е под достойнството ти, драга.

Те слушат. Може би все още съществува възможност да бъдат убедени.

— Може би, но твърденията са верни — прекъсна мислите й гласът на Пендъргаст. — Кавакита е използвал тази церемония на масово дрогиране като средство да държи в подчинение нещастните жертви. Но за разлика от вас не си е падал по детайлите на ритуала, тъй като не ги е приемал сериозно. Ала вие, в качеството си на антрополог, навярно сте изпитали огромно удовлетворение от мисълта да създадете свой култ. Вашите питомци, а може би и последователи, започват да размахват примитивни ножове, а вие се сдобивате с колиба от черепи. Превръщате инвалидния си стол в светиня, символизираща собствената ви трансформация.

Фрок мълчеше, без да помръдва.

— Това е истинската причина за рязкото увеличаване на убийствата. Недостигът на дрога няма нищо общо, защото вече разполагате с огромната плантация в резервоара. Но има нещо друго и то е поредната ви фикс идея, този път с архитектурен привкус. — Агентът кимна към колибата: — Храм за новата религия, в която доминира едно-единствено божество — вие!

— А защо не? — извика с разтреперани устни Фрок. — Всяка нова ера се нуждае от нова религия!

— Но в нейната същност продължава да е церемонията, нали? И всичко зависи от контрола. Как ще държите в подчинение тези нещастни същества, ако те научат, че уродливите им изменения са необратими?

Сред най-близките Бръчкави се разнесе неспокоен шепот.

— Достатъчно! — извика Фрок и плесна с ръце. — Пригответе ги, защото времето тече!

Желязна хватка стегна ръцете на Марго и рязко я изправи. В гърлото й се опря острието на нож. Фрок я гледаше втренчено, а лицето му отразяваше странна смесица от емоции.

— Много бих искал лично да изпиташ тези промени, Марго — рече. — Но трансформацията се съпътства от жертви. Съжалявам.

Смитбек се хвърли напред, ала пазачите му бързо го укротиха.

— Марго е била ваша студентка, доктор Фрок! — извика Пендъргаст. — Забравихте ли как тримата заедно се борехме срещу чудовището от музея? Дори в този момент не сте изцяло отговорен за случилото се. Може би все още има път назад. Ние ще ви помогнем да излекувате психиката си!

— И да си съсипя живота, така ли? — надвеси се над него професорът и шепнешком добави: — Къде ще ме отведе пътят назад, ако смея да попитам? Към битността на безпомощен, малко смешен, но все пак уважаван научен консултант в пенсия? Човек, чието време неумолимо изтича? Изследванията на Марго положително са открили и един друг страничен ефект на вируса: той отстранява концентрацията на свободни радикали в живата тъкан. Тоест удължава живота! Нима предлагате да се откажа от свободата на движение и от самия живот!? — Сведе очи към часовника си и с променен глас изрече: — Дванайсет без двайсет, нямаме време.

Внезапно полъхна странен ветрец и от черепите в горната част на колибата излетяха облачета прах. Последваха резки барабанни звуци и трябваше да измине цяла секунда, преди Марго да си даде сметка, че това е стрелба на автоматично оръжие.

Нещо изпука на каменния под, после цялото пространство на павилиона се озари от непоносимо ярко сияние. Тълпата нададе вик на изненада и болка. Последва ново припукване, заревото стана още по-ярко. Марго усети как острието на ножа се отдръпва от гърлото й и предпазливо завъртя глава, неволно стиснала клепачи. Псалмът секна, удавен в писъците на тълпата, сред които се надигаха и гневни викове. Третата заслепяваща граната избухна още преди да отвори очи и предизвика нова вълна от писъци. Единият от пазачите пусна ръката й и тя, с удвоени от отчаянието сили, рязко се отскубна от хватката на другия, хвърли се на земята и светкавично се претърколи. Клепачите й усилено мигаха в опит да си възвърне зрението. Мозайката от черни и ослепително бели петна бавно се превърна в картина. На няколко места из помещението горяха ярки клади, над които се виеше черен дим. Бръчкавите се търкаляха по пода с ръце пред очите и виеха от болка. Край нея се стрелнаха фигурите на Дагоста и Пендъргаст, които също се бяха освободили и бързаха да помогнат на Смитбек.

В следващия миг екна мощна експлозия и страничната стена на колибата рухна в пламъци. Кости като шрапнели се понесоха към най-близките редици на поклонниците със зловещо свистене.

— Май неколцина тюлени все пак са оцелели! — изкрещя Пендъргаст, хвана ръката на Смитбек и го изправи на крака. — Стрелбата идва от перона пред павилиона. Давайте натам, докато все още можем. Къде е Мефисто?

— Дръжте ги! — неистово изрева Фрок, разтърквайки очите си. Но последователите му, напълно ослепени от ярката светлина, объркано се блъскаха помежду си.

Избухна нова граната — точно пред входа на колибата. Оградата се изпари, два от казаните се преобърнаха и от тях ливна гъста димяща течност. Бръчкавите нададоха вик на ужас и смайване. В следващата секунда просналите се на пътя на димящия поток усилено започнаха да го лижат. Фрок крещеше с пълно гърло и сочеше в посоката, от която бяха долетели гранатите.

Дагоста направи знак на останалите и хукна към празното пространство зад колибата. Марго се поколеба, очите й отчаяно потърсиха сака. Светлината започна да отслабва. Неколцина от подземните обитатели започнаха да се изправят и тръгнаха към тях с извадени ножове и ръце пред очите.

— Доктор Грийн! — повелително извика Пендъргаст.

В същия момент видя сака — изтърбушен върху камъните на няколко крачки от нея. Грабна го и хукна след агента. Събраха се пред входа на тунела, от който се излизаше на перона, но пред тях мигновено изникна група Бръчкави, плътно препречила пътя за бягство.

— По дяволите! — гневно изръмжа Дагоста.

— Ей ти, дебелият Наполеон! — екна над глъчката гласът на Мефисто, който не можеше да бъде сбъркан.

Марго се обърна и видя как скитникът се катери към близката каменна платформа, тюркоазената огърлица се люлееше в такт с движенията му. Разнесе се нова експлозия, облак дим се издигна над една от по-далечните групи Бръчкави.

Фрок рязко се обърна и присви очи в посоката, откъдето долиташе гласът на Мефисто.

— Аз ли бях дрогираният дрипльо? — подвикна му предизвикателно той. — Я виж това! — От бездънните джобове на дрипите му се появи някакъв зеленикав диск с формата на бъбрек. — Знаеш ли какво е това, стари друже? Противопехотна мина, пълна с железни осколки, увити в тефлон. Мощността на заряда й е колкото на двайсет гранати! Грозна работа ти казвам…

Вдигна я високо над главата си и заплашително изръмжа:

— Заредена е! Ако не кажеш на торбестите си питомци да се оттеглят, ще стане страшно!

Бръчкавите се заковаха на място.

— Блъфираш — спокойно отвърна Фрок. — Може и да си боклук, но не си самоубиец.

— Защо си толкова сигурен? — ухили се Мефисто. — Ще ти призная нещо: предпочитам да стана на кайма, отколкото да допълня колекцията ти от кокали… — Хвърли кос поглед към Пендъргаст и добави: — Хайде, покорителю на гробници! Надявам се да ми простиш, че отмъкнах тази малка играчка от любимата ти оръжейна. Обещанията са хубаво нещо, но аз исках да съм сигурен, че никой повече няма да прочиства Маршрут 666. А сега ела насам, ако искаш да продължим разходката си.

Пендъргаст поклати глава и почука по стъклото на часовника си.

Бясно размахал ръце, Фрок изкрещя към групата забулени фигури в подножието на платформата:

— Прережете му гърлото!

Бръчкавите се втурнаха напред и Мефисто бързо се оттегли към средата на платформата.

— Сбогом, кмете Уайти! — извика той. — Не забравяй какво си ми обещал!

Мината полетя към гъмжилото в краката му, а Марго ужасено извърна глава. Блесна жълта мълния, озарила със слънчева светлина усойното и кално свърталище. В следващия миг се озова на земята, повалена от мощната ударна вълна. Надигна се на колене и се втренчи в огромния огнен език над колибата, пурпурен на фона на ослепително бялото сияние на светлинните гранати. За миг зърна неясния силует на Фрок с триумфално вдигнати ръце. Бялата му коса проблесна в заревото на оранжевите пламъци и изчезна в тях.

Тълпата Бръчкави, препречваща изхода, бързо започна да се разпръсква.

— Напред! — изкрещя Пендъргаст, опитвайки се да надвие грохота на огнения ад. Марго стисна сака под мишница и хукна след него към арката в дъното на залата. На перона отвъд нея видя как Смитбек и Дагоста спират пред слаб мъж с черен водолазен костюм и изпоцапано с пот и камуфлажна боя лице.

Зад гърба й се разнесоха съскащи звуци, придружени от шляпане. Бързо организирани, Бръчкавите бяха подновили преследването. Изправи се под арката и се обърна назад.

— Марго! — кресна от перона Пендъргаст. — Какво правите, за Бога!?

— Тук е мястото да ги спрем! — изкрещя в отговор тя и трескаво бръкна в сака си. — Никога не можем да им избягаме!

— Не ставайте глупава! — изкрещя извън себе си Пендъргаст.

Без да му обръща внимание, Марго измъкна еднолитровите бутилки, стисна по една във всяка ръка и започна да облива пространството пред себе си.

— Спрете! — изкрещя като обезумяла. — Това тук са два милиарда единици витамин D3

Но Бръчкавите продължаваха напред. От кървавочервените им очи се стичаше лепкава слуз, а кожата им се лющеше, опърлена от силната светлина.

— Хей, чухте ли? — отново изкрещя тя и разклати бутилките. — Активиран 7-дехидрохолестерол, достатъчен да ви избие десет пъти подред!

Първият от нападателите се втурна към нея с нож в ръка и тя светкавично напръска лицето му, обхващайки със струята и този след него. Съществата нададоха задавени викове, паднаха на земята и започнаха да се гърчат. Кожата им запуши.

Тълпата зад тях спря, разнесе се смутено ломотене.

— Витамин D! — викна още веднъж Марго. — Бутилирана слънчева светлина!

Замахна и към тълпата се стрелнаха две тънички струйки. Надигна се вой, няколко от създанията се строполиха и започнаха да се гърчат, а капчици течност от наметките им полетяха към околните. Воят и ломотенето се засилиха. Без да им дава време да се окопитят, Марго направи крачка напред и отново замахна с движението на косач. Първата редица панически отстъпи, а останалите се обърнаха и търтиха да бягат. Отстъплението беше колкото хаотично, толкова и светкавично. Бръчкавите се блъскаха и препъваха, а на полесражението останаха да се гърчат и да разкъсват дрипите си дузина димящи тела.

Марго се обърна и обилно поля с течността стените на арката и пода отпред, после запрати празните бутилки към вътрешността на павилиона.

— Да вървим!

Хукна подир останалите, настигайки ги чак при металната стълба в дъното на перона.

— Обратно към сборния пункт! — подвикна човекът с неопреновия костюм. — Имаме само десет минути до взрива!

— Ти си първа, Марго — нареди Дагоста.

В момента, в който младата жена скочи край коловозите и започна да се спуска към отводнителните тръби, тунелът се разтърси от бърза поредица силни експлозии.

— Това са нашите заряди! — извика Дагоста. — Пожарът ги е възпламенил по-рано!

Пендъргаст се обърна и отвори уста, но галерията се разтърси от оглушителен тътен, който бегълците усетиха като земетресение — първо с краката, после със стомаха и най-накрая с цялото си тяло. Духна ветрец, предвестник на могъщата взривна вълна, предизвикана от срутването на огромния Кристален павилион зад тях. В следващия миг ги връхлетя гореща стена от прах, дим и дребни отломки, която миришеше на кръв и разкъсана плът.

62

Марго излетя от отводнителната шахта и тупна в нисък тунел, едва-едва осветен от догаряща факла. Дъното беше покрито със застояла вода, от която стърчаха купчинки боклук. Таванът заплашително тръпнеше и проскърцваше от тътена на далечните срутвания, а от шахтата се посипаха прах и ситни камъчета, които бързо покриха раменете й.

Смитбек цопна до нея, следван от Пендъргаст, Дагоста и водолазът.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Дагоста, извърнал с лице към непознатия. — Какво стана с останалите тюлени?

— Аз не съм тюлен, а полицейски водолаз, сър — отвърна мъжът. — Полицай Сноу.

— Ясно, ясно — кимна лейтенантът. — Ти си човекът, който започна цялата работа. Имаш ли фенер, Сноу?

Водолазът запали факла, която измъкна от раницата си. Тунелът блесна, озарен от пурпурното сияние.

— Господи, Света Богородице! — хлъцна Смитбек до нея. Марго напрегна взор и внезапно си даде сметка, че онова, което бе взела за купчини боклук, на практика бяха обезглавени трупове в неопренови костюми, застинали в последната си агония. Стените край тях бяха надупчени от куршуми, личаха черните, силно обгорели дупки от гранати.

— Екип „Гама“ — рече Сноу. — Избягах тук, след като видяха сметката на партньора ми. Ония ме гониха чак до шахтата, но някъде около коловозите се отказаха.

— Вероятно са разбрали, че закъсняват за бала — промърмори Дагоста, оглеждайки с мрачно лице касапницата наоколо.

— Там горе нямаше ли други тюлени, сър? — попита го Сноу. — Вървях по стъпките им и се надявах, че все някой е оцелял… — Видя изражението на Дагоста и гласът му заглъхна. В тунела се възцари тежка тишина.

— Хей, да изчезваме оттук! — сепна се Сноу. — Още двайсет кила С–4 ще гръмнат всеки момент!

Марго се запрепъва в полумрака, изпълнена с желание да попие с цялото си тяло твърдостта на каменистия под. Напрегна волята си до крайност, за да прогони кошмарните картини от Кристалния павилион, запечатали се дълбоко в съзнанието й. Даваше си сметка, че ако не го стори, няма да бъде в състояние да направи дори една крачка.

Тунелът направи широк завой. Фигурите на Сноу и Дагоста изчезнаха в някакво обширно затъмнено пространство.

Дишането на Смитбек зад гърба й изведнъж стана разпокъсано и тя се огледа. По пода на тунела се търкаляха обезобразените трупове на десетина Бръчкави. Качулката на един от тях беше паднала, разкривайки матовата, напластена кожа на отвратителното и в смъртта лице.

— Поразително! — възкликна Смитбек. — Безспорни белези на влечуго, но човешките черти все още преобладават. Тоя тук явно е бил в началния стадий на метаморфозата, която би го превърнала в стопроцентов Мбвун. Странното е, че при едни тази метаморфоза е в по-напреднал стадий, отколкото при други. Това несъмнено доказва подобренията и фината настройка, осъществени от Кавакита. Жалко, че нямаме време за по-задълбочено изследване.

Стъпките им звучно закънтяха в обширното тъмно пространство, в което бяха изчезнали мъжете пред тях. В плитката вода лежаха още няколко неподвижни тела.

— Това е сборният пункт — обяви Сноу и зарови в акуратно подредените край стената торби и раници. В гласа му се долови тревога: — Разполагаме с достатъчно кислородни апарати и маски, но никакви костюми. Трябва веднага да изчезваме, защото гръмнат ли зарядите, таванът ще се срути върху нас!

— На вас дължим спасението си, доктор Грийн — обади се Пендъргаст и й подаде комплект кислородни бутилки. — Оказахте се абсолютно права и благодарение на вашия витамин успяхме да се измъкнем от проклетия павилион. Най-тържествено обещавам, че ще получите покана за всяка друга екскурзия от подобен характер!

— Благодаря, тази ми стига — отвърна Марго, нахлузвайки чифт плавници на краката си.

Агентът на ФБР се обърна към Сноу:

— Каква е стратегията на оттеглянето?

— Ние проникнахме през пречиствателната станция на Хъдзън, но за съжаление няма начин да се върнем по същия път — рече водолазът, докато премяташе кислородния апарат през раменете си и закрепваше каишките на фенерчето към челото си. — По план трябваше да излезем през северното разклонение на Западния страничен, а оттам — в канала под Сто двадесет и пета.

— Има ли начин да ни заведете дотам? — попита Пендъргаст, помагайки на репортера да закрепи кислородните бутилки на гърба си.

— Мисля, че има — кимна водолазът, ровейки в купчината лицеви маски. — Успях да хвърля един поглед на картите, които носеше командирът. Трябва да следваме същия маршрут обратно до първия преливник. Там, вместо да се спуснем към пречиствателната станция, ще поемем нагоре, по отводнителната шахта, която се свързва със Страничния. Това означава доста продължително плуване, при това с безкрайно внимание, защото ще се натъкнем на много шлюзове и спомагателни шахти. Хлътнем ли в някоя от тях… — Гласът му пресекна.

— Ясно — кимна Пендъргаст, борейки се със собствения си комплект кислородни бутилки. — Господин Смитбек, доктор Грийн, имате ли някакви познания за леководолазната екипировка?

— В колежа взех един-два урока — промърмори Смитбек, поемайки маската от ръцете му.

— Гмуркала съм се на Бахамите, но само с дихателен апарат — добави на свой ред Марго.

— Принципът е същият — успокои я Пендъргаст. — Ще ви нагласим регулатора и няма страшно. Дишате си нормално и запазвате спокойствие, това е всичко.

— Побързайте! — тревожно подвикна Сноу и затича към далечния край на пещерата, следван от Смитбек и Пендъргаст. Марго пристегна колана си и хукна след тях, преодолявайки парализата на страха, започнала да сковава краката й.

Внезапно агентът рязко спря и се обърна.

— Къде е Винсънт?

Марго механично стори същото. Дагоста стоеше неподвижно в центъра на площадката, а снаряжението беше струпано на безформена купчина в краката му.

— Вие вървете — подвикна той.

В очите на Пендъргаст се появи ням въпрос.

— Не мога да плувам — простичко рече лейтенантът.

До ушите на Марго долетя сподавената ругатня на Сноу. За миг никой не помръдна. После Смитбек направи крачка назад.

— Давай с мен, ще ти помогна — предложи той.

— Вече споменах, че съм израснал в Куинс и не мога да плувам! — сопна се Дагоста. — Ще потъна като камък!

— С този апарат няма да потънеш — успокои го Смитбек, грабна кислородните бутилки и ги закрепи на гърба му. — Ще се държиш за мен и толкоз. Ако се наложи, аз ще плувам и за двамата. Гледаш ме какво правя и всичко ще бъде наред. — Тикна една маска в ръцете му и го побутна към останалите.

Оттатък пещерата ромонеше подземна рекичка, която чезнеше някъде в мрака. Марго гледаше как Сноу и Пендъргаст слагат маските си и потъват в черната вода. Тя стори същото. Захапа мундщука на кислородния регулатор и предпазливо се потопи. След вонята в тунела въздухът от бутилките й се стори манна небесна. Зад гърба й се разнесе шумен плясък. Подкрепян от репортера, Дагоста започна да напредва в гъстата и противно блудкава течност с нещо средно между плуване и безразборно ритане с ръце и крака.

Марго заплува с всички сили след мигащата в мрака лампа на челото на Сноу. Очакваше всеки миг хиляди тонове скална маса да се стовари отгоре им, взривена от зарядите на тюлените. Секунди по-късно настигна двамата мъже в авангарда, които бяха спрели на място.

— Тук ще се потопим — нареди Сноу, измъкнал за миг мундщука от устата си. — Пазете се от всякакви одрасквания и не гълтайте нищо, в името на Всевишния! В дъното на този тунел има една много стара желязна тръба, която ще ни отведе в…

В този миг някъде над главите им се разнесе мощен тътен, който усетиха с всяка фибра на тялото си: нисък и зловещ, нарастващ със светкавична скорост.

— Хей, какво е това? — тревожно се ослуша Смитбек, току-що присъединил се към тях заедно с Дагоста. — Зарядите?

— Не, защото грохотът е постоянен — прошепна в отговор Пендъргаст. — Трябва да са започнали източването на резервоара. За съжаление по-рано от предвиденото…

Замръзнаха в мръсната вода, сякаш омагьосани от страховития тътен на милионите кубически метри вода, устремили се към плетеницата от стари тунели над главите им.

— Тридесет секунди до взривяването на последните заряди — обяви със спокоен глас Пендъргаст и заби очи в часовника си.

Марго чакаше, опитвайки се да успокои дишането си. Даваше си ясна сметка, че ако зарядите избухнат не по планирания начин, след броени минути всички ще бъдат мъртви.

Тунелът се разтърси от силни вибрации, водата сякаш завря. Обсипа ги дъжд от мазилка и парчета бетон. Сноу нагласи маската си, огледа се за последен път и потъна под водата. Смитбек го последва заедно с Дагоста, без да обръща внимание на съпротивата му. Пендъргаст даде знак на Марго, че е следващата. Тя се потопи и заплува между тесните, покрити с ръжда стени на старата тръба, следвайки мъждивата светлинка от фенера на водолаза далеч пред себе си. Отбеляза, че безразборно ритане на Дагоста постепенно преминава в някакъв що-годе ритъм, дължащ се на свикването му с дихателния апарат.

Тунелът стана хоризонтален, последваха два завоя. Марго се обърна да провери дали Пендъргаст ги следва. Ръката му й направи знак да продължава напред, мярнала се за миг сред слаби оранжеви отблясъци.

Мъжете пред нея се плъзнаха покрай някакво разклонение. Старата желязна тръба се вливаше в друга — по-широка и далеч по-нова и лъскава, която чезнеше в далечината. От мястото на връзката започваше друга, по-тясна тръба, насочена право надолу. Сноу посочи напред, после нагоре. Това означаваше, че преливникът към Западния страничен се намира точно пред тях.

Изведнъж отзад се разнесе чудовищен грохот — зловещ и дълбок тътен, който разклати тръбата със застояла вода. Последваха множество силни трусове, в бърза последователност. Марго видя как очите на Сноу се разширяват от ужас под подскачащия лъч на фенерчето. Последните заряди бяха избухнали, затрупвайки завинаги галериите към Дяволския етаж.

Сноу размаха ръце, правейки им знаци да продължават нагоре, към преливника. После Марго усети силно дръпване, сякаш изведнъж се беше появило течение, теглещо я обратно към сборния пункт. Усещането изчезна толкова внезапно, колкото се беше появило, водата изведнъж се сгъсти. За част от секундата изпита странното усещане, че е изпаднала в безтегловност в окото на ураган.

После от старата желязна тръба зад гърба й връхлетя порой от мътна вода под огромно налягане, целият тунел се разтърси. Тялото й силно се блъсна в стената, мундщукът излетя от устата й. Размахала ръце, тя започна да го търси в урагана от мехурчета и всякаква мръсотия. Следващата вълна я запрати към дупката, която зееше под краката й. Някаква непреодолима сила я теглеше надолу, към непроницаемия мрак, въпреки отчаяните й усилия да се задържи. Оглушителният тътен продължаваше да притиска ушите й, равномерен като кръвообращение. Тялото й се блъскаше между стените, жалко листенце във властта на могъщия водовъртеж. В бледата светлина на фенерчето успя да зърне ръката на Пендъргаст — тъничка като на кукла, да се протяга към нея. Изпита чувството, че ги делят стотици километри. В следващия миг връхлетя нова вълна и тесният тунел над главата й се срути с острото скърцане на смачкан метал. Тялото й се стрелна надолу към непрогледния мрак, в ушите й продължаваше да ечи тътенът — равномерен и оглушителен, натежал от смъртна заплаха.

63

Хуейуърд тичаше към търговския център на Бандшел и Чери Хил, редом с полицай Карлин. Въпреки едрата си фигура той бягаше с лекотата и непринудеността на атлет по рождение, без дори да се изпоти. Изглеждаше абсолютно свеж въпреки стълкновението с къртиците в тунела, сълзотворния газ и дори хаоса, който бяха заварили на повърхността.

Тук, в тъмния парк, доскоро далечният шум изведнъж беше набрал сила: странен, малко напевен вой, който се надигаше и заглъхваше на равномерни интервали, сякаш притежаваше свой собствен живот. Облаците отгоре се осветяваха от неравномерни, алени отблясъци.

— Това ми прилича на многохилядно сборище, участниците в което здраво са се хванали за гушата — мрачно подхвърли Карлин.

— Май си прав — съгласи се Хейуърд, насочила поглед към отряда от Националната гвардия, който припряно заемаше позиция на север пред тях.

Изтрополяха по дъските на моста „Боу“ и поеха по главната алея, насочвайки се към тила на полицейския кордон. В една от пресечките се бяха подредили медийните автомобили с работещи двигатели. Над главите им се плъзна широката утроба на хеликоптер, мощното витло огъна върховете на дърветата. Терасата на замъка Белведере беше блокирана от плътните редици полицаи в защитни облекла. Тя кимна на някакъв лейтенант, който им махна да минават, и тръгна да прекосява терасата, следвана от Карлин. Насочиха се нагоре, към крепостната стена и бойниците. Там, щръкнал сред тълпата висши полицейски служители, представители на градската управа, бойци от Националната гвардия и изнервени мъже с мобилни телефони в ръце, стоеше директорът на полицията Хорлокър. Хейуърд с изненада установи, че изглежда с десет години по-стар от последната им среща, състояла се едва преди четири часа. Той разговаряше с дребна, добре облечена жена, отдавна прехвърлила петдесетте. По-скоро слушаше късите, насечени фрази, които излитаха от тънките й устни. Това беше лидерката на движението „Да си върнем града“ и майка на убитата Памела Уишър.

— … такива зверства градът ни никога не е виждал! — довърши поредната си тирада госпожа Уишър. — Докато ние с вас си приказваме, най-малко десет души от най-близките ми приятели са настанени в болница! По всяка вероятност са пострадали и стотици от нашите последователи! Обещавам ви — на вас и на кмета, че този град ще бъде удавен в съдебни искове. Ще бъде истински порой, господин директор Хорлокър!

— Госпожо Уишър, според нашите сведения безредиците са започнали някои от вашите по-млади привърженици — направи опит да се оправдае Хорлокър, но госпожата изобщо не му обърна внимание.

— А когато всичко това приключи и околността бъде почистена от разрушенията, нашата организация ще бъде още по-силна! — продължи тя. — И преди събитията от тази нощ кметът се страхуваше от нас, но утре ще се страхува десетократно повече! Смъртта на дъщеря ми беше искрата, подпалила огъня на нашето недоволство, но след днешните дивашки посегателства над гражданските права и свободи, този огън ще се превърна в огромна клада! И изобщо не си въобразявайте, че…

Решила, че моментът е крайно неподходящ за намеса, Хейуърд се обърна и се отдалечи. Карлин мълчаливо я дръпна за ръкава и кимна към широката алея вдясно от себе си. Тя се обърна и замръзна на място.

Пред очите й се разкри истински огнен ад. Високи пламъци лижеха тъмното небе. Сред тях се мятаха десетки мъже, вкопчили се един в друг, атакуващи и отскачащи назад като актьори в някаква кошмарна сцена, пресъздаваща ада. Мястото беше оградено с кофи за боклук, в които горяха огньове и хвърляха оранжеви отблясъци върху поляната — доскоро красив килим от трева, а в момента грозно изровена картофена нива. Комбинацията от здрач и мръсотия не позволяваше да се види кои от биещите се мъже са бездомници и кои обикновени граждани. От запад и изток поляната беше преградена от полицейски автомобили със запалени фарове. В единия й край голяма тълпа добре облечени демонстранти — очевидно последните представители на движението „Да си върнем града“ — спокойно се изтегляха, оградени от плътен полицейски кордон. Явно бяха разбрали, че среднощното бдение в парка няма да се състои. Полицаи и членове на Националната гвардия организирано настъпваха срещу размаханите бухалки и юмруци с намерението да усмирят беснеещата тълпа, включително и с цената на арести.

— Пълно сговняване! — избухна Хейуърд и предизвика стреснатия поглед на Карлин, който дискретно се прокашля в шепата си.

Зад тях настъпи раздвижване, предизвикано от величественото оттегляне на госпожа Уишър. Вирнала брадичка в центъра на малка свита верни привърженици и бодигардове, тя се насочи към изхода на парка с подчертано грациозна походка. Зад нея Хорлокър приличаше на професионален боксьор, току-що загубил в дванадесет тежки рунда. Безсилно облегна гръб в жълтеникавата стена на замъка, сякаш да потърси подкрепа.

Изминаха няколко секунди, преди да се съвземе и да се отлепи от камъка.

— Свършиха ли да впръскват в резервоара онова… как му беше името? — дрезгаво изграчи той.

— Тиоксин — обади се един елегантен мъж с транзистор в ръка. — Да, приключиха преди четвърт час.

— А защо никой не ми е докладвал, по дяволите? — кресна полицейският шеф и спря мътен поглед върху слабичката фигура на Хейуърд: — Ей, ти! Как ти беше името? Харис?

— Хейуърд, сър.

— Все тая! — изръмжа Хорлокър и направи крачка напред. — Някакви новини от Дагоста?

— Не, сър.

— А от капитан Уокси?

— Не, сър.

Хорлокър се отпусна на камъните и погледна часовника си.

— Исусе Христе! — простена той. — До полунощ остават само десет минути!

Помълча за миг, после се обърна към стоящия наблизо униформен и ревна:

— Какво още се мотаят, та не са прочистили поляната?

— В момента, в който ги заградим, те се пръскат и се събират на друго място, сър — поясни полицаят. — А от юг към тях се присъединяват и нови. Без сълзотворен газ трудно ще ги усмирим.

— Защо не го използвате, по дяволите? — втренчи се в него Хорлокър.

— Такава беше вашата заповед, сър.

— Моята заповед ли? Не видя ли, че Уишър и нейните контета отдавна хванаха пътя, идиот такъв? Пускайте газ! Веднага!

— Слушам, сър.

Внезапно земята се разтърси от силен тътен и животът мигновено се вля в омаломощените крайници на полицейски шеф и го изстреля като пружина напред и нагоре.

— Чухте ли това? — извика. — Гърмят зарядите! Шибаните заряди!

От групичката на свързочниците долетяха разпокъсани ръкопляскания. Карлин озадачено попита:

— Какви заряди?

— Не знам — сви рамене Хейуърд. — Изобщо не виждам на какво толкова се радват, след като долу се е отприщил адът…

После, сякаш подчинявайки се на невидим сигнал, двамата се обърнаха към поляната. Пред очите им се разкри спектакъл, от който не можеха да откъснат очи, макар да предизвикваше погнуса. Виковете и стоновете ги връхлетяха със сила, която заплашваше да пробие тъпанчетата им. Сипеха се ругатни, проклятия и тъпи удари.

От мрака зад тях изведнъж долетя странен пъшкащ звук, сякаш основите на Манхатън най-сетне бяха решили да се продънят вдън земя. Отначало Хейуърд не успя да определи посоката, но после забеляза, че обикновено огледално гладката повърхност на резервоара се раздвижи. Набраздиха я леки вълни, а някъде в средата на езерото закипяха мехурчета.

Командният пункт утихна, очите на всички се насочиха към водната площ.

— Саботаж! — напрегнато прошепна Карлин. — Някой е проникнал в резервоара на Сентрал Парк, по дяволите!

В мрака се разнесе смразяващ хълцащ звук — сякаш се беше оригнал невидим колос. Последва плътен грохот и към подземията под Манхатън се устремиха милиони кубически метри вода. На поляната битката продължаваше, може би защото оттам резервоарът не се виждаше. Но въпреки крясъците и суматохата Хейуърд усети как земята под нея потръпва от потопа, който стремително запълва безбройните й кухини.

— Защо толкова рано! — проплака Хорлокър.

Водното огледало започна да се снижава буквално пред очите на Хейуърд. Отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. В потрепващата светлина на фенери, прожектори и огньове бавно изплува оголеният полумесец на стената, под която се вихреше мощният водовъртеж, идващ от средата на езерото.

— Спри! — прошепна с пресъхнали устни Хорлокър.

Водата спадаше с мълниеносна бързина.

— Моля те, спри! — повтори Хорлокър, извърнал неподвижен поглед на север.

Резервоарът се изпразваше все по-бързо и пред очите на Хейуърд се появи напуканата стена под Източната поляна и игрището за бейзбол. После грохотът изведнъж заглъхна, намаля силата на водовъртежа. Водата се поуспокои. Над командния пункт продължаваше да властва пълна тишина.

Откъм северната страна на езерото се появи тънка черта мехурчета, последвана от пенлива вълна, която бързо нарасна и изпълни въздуха със силния си грохот.

— Успяха, кучите му синове! — прошепна Хорлокър.

След запечатването на отводнителните канали източването на резервоара се прекрати, за разлика от притока. Водата от по-високо разположените акведукти продължаваше да се стича в него и нивото отново започна да се покачва. Цялата повърхност на езерото закипя, сякаш под въздействието на подземен натиск. Не след дълго езерото около водонапорната кула се напълни почти до ръба.

— Господи, Исусе! — възкликна Карлин. — Май ще падне голямо къпане!

Огромно количество вода плисна над бреговете и с грохот се понесе в тъмния парк, поглъщайки глъчката от сражението на поляната. Застинала на място, без да отделя очи от апокалиптичната картина, Хейуърд изведнъж си представи огромна вана, която е оставена да прелее. Водната стихия напредваше с огромна скорост, прекършваше храсталаци и ниски дръвчета. Като огромна река, помисли си тя. Спокойна и разлята в низините, но неумолима в пътя си напред. Посоката, в която се придвижваше, беше също така неизбежна: ниските части на парка, заети предимно от тревните площи на Широката поляна.

Приливната вълна се скри от очите на зрителите, напрежението нарасна. После се появи отново — между дърветата в северния край на огромната затревена площ, мрачно проблясваща стена, понесла клони, треволяк и всякакви боклуци. Глъчката на воюващата тълпа секна мига, в който водата връхлетя. Побойниците мигом загубиха самоувереност и започнаха да се пръскат и прегрупират. Стената напредваше мълниеносно и скоро заля поляната. Крещящата тълпа хукна да търси спасение към околните гъсто залесени хълмове. Хората се блъскаха, подхлъзваха и настъпваха един друг в стремежа си да се доберат до тях и оттам до изходите на парка.

Водата продължаваше неумолимия си ход, заля игрището за бейзбол, помете огъня и преобърна кофите за смет. Втурна се с тържествуващ рев в Летния театър, обкръжи и погълна Езерото на костенурките, след което обсади каменните основи на замъка и ги опръска с черна пяна. После, сякаш след цяла вечност, грохотът на потопа започна да отслабва. Новообразуваното езеро постепенно се успокои и по повърхността му заподскачаха светли петна. Не след дълго всичко застина и езерото се превърна в огромно огледало, в което се отразиха звездите.

Омагьосани от величествената гледка, хората в командния пункт запазиха още миг мълчание, после избухнаха в радостни овации, които сякаш разтърсиха стените и кулите на замъка, а след това литнаха нагоре, към чистото небе.

— Ех, ако старият ми татко можеше да види всичко това! — промълви Хейуърд и се обърна с усмивка към Карлин. — Бас държа, че знам какво щеше да каже: „Това е стар и изпитан способ за разтърваване на биещи се кучета. Само водата може да ги раздели“.

64

Утринното слънце изскочи ниско над водите на Атлантическия океан, целуна пясъчната вилица на Лонг Айлънд, плъзна се над заливчета и пристани и окъпа пустите улици и тротоари на курортните селища в хладна лятна пот. Ярко сияние докосна близките покрайнини на Ню Йорк и сивата грамада на високите сгради се обагри в розово. Следвайки широката си орбита, лъчите се изкъпаха в Ийст Ривър, а после хвърлиха мигновена искра в прозорците на десетки хиляди сгради, сякаш решили да освежат града със светла и топла струя.

Но тази струя изобщо не достигна до канала, известен с името „Хумболд“, просто защото над него се преплитаха множество железопътни надлези и гъста мрежа от далекопроводи, а жилищните блокове от двете му страни — пусти и сиви като огромни мъртви зъби, бяха твърде многобройни и прекалено високи. Водата в подножието им се стелеше тъмна и неподвижна, смущавана единствено от вибрациите на моста при преминаване на влак.

Докато слънцето следваше неизменния си път на запад, самотен лъч прониза плетеницата от стомана и дърво, изпъстрена с кървавочервените петна на ръждата. Беше неочакван и остър като рана от хладно оръжие и угасна с бързината, с която се беше появил, но миг преди това успя да освети една крайно необичайна гледка: кална и напълно изтощена човешка фигура, просната върху тухлената площадка, която се издигаше на сантиметри от тъмната вода.

После зловонният канал отново потъна в мрак и тишина, която обаче продължи съвсем кратко време, тъй като в далечината се появи ниско боботене, прониза утринните изпарения и отмина, но след това се завърна отново. Към него се присъедини и друг звук: по-близък и по-плътен. Повърхността на канала потрепна и се сбърчи, неохотно пробудена за живот.

Лейтенант Дагоста се беше изправил на носа на катера от бреговата охрана, неподвижен и напрегнат като войник на пост.

— Ето я! — извика той, махна с ръка към кея и се обърна към човека зад руля: — Спри проклетите витла, за Бога! Разбъркват шибаната воня и вече започва да ми се гади! Бъди готов да повикаш медицинска помощ по въздуха.

Кормчията вдигна глава към моста над тях и олющените фасади наоколо. На лицето му се изписа съмнение, но не каза нищо.

Смитбек се надвеси над борда и погледна мътилката.

— Що за място е това? — попита той, запушил нос с края на ризата си.

— Викат му „Хумболд“ — лаконично отвърна Дагоста и отново заговори на рулевия: — Приближи се максимално, за да може да я прегледа докторът.

Смитбек му хвърли кос поглед и се изправи. Знаеше, че костюмът му е кафяв, защото Дагоста носеше само кафяви костюми, но цветът на този не можеше да се отгатне, покрит от плътен слой засъхнала кал, кръв и машинно масло. Раната над веждата му представляваше назъбена, яркочервена черта. Видя как бърше лицето си с ръкав и долови тихия му глас:

— Дано да е добре, Господи!

Катерът се изравни с тухлената площадка и забоботи на празен ход. Дагоста и докторът бързо прескочиха борда и се наведоха над неподвижната фигура. Пендъргаст стоеше в сянката на кърмата, бледото му лице бе изопнато от тревога.

Марго трепна й бавно надигна глава. Понечи да седне, но простена и опря длан в челото си.

— Тук съм, Марго! — меко каза полицаят. — Помниш ли ме? Аз съм лейтенант Дагоста.

— Не се движете — обади се лекарят и внимателно опипа врата й.

Марго пренебрегна съвета и с усилие се надигна до седнало положение.

— Защо се забавихте толкова, по дяволите? — пророни, после млъкна, задавена от дрезгава кашлица.

— Нещо счупено? — попита докторът.

— Всичко — направи гримаса тя. — Левият ми крак със сигурност…

Докторът майсторски сряза крачола на калните джинси. След обстоен преглед, който включи и останалите части на тялото й, той се обърна към Дагоста и подхвърли нещо.

Лейтенантът вдигна глава към хората на палубата и извика:

— Тя е добре! Линейката да ни чака в пристанището.

— Е, защо се забавихте? — повтори въпроса си Марго.

— Заблудихме се — отговори Пендъргаст, внезапно изникнал до нея. — Открихме единия ти плавник в утаителя на пречиствателната, накъсан до неузнаваемост. Това ни накара да си помислим, че… — Замълча за миг, после тръсна глава:

— Е, мина известно време, преди да решим, че си струва да проверим и по-малките канали, които се вливат в Западния страничен…

— Нещо счупено? — надвеси се през борда Смитбек.

— По-вероятно разтежения или спукване на малки кости — отвърна лекарят. — Нека спуснат носилката…

— Мисля, че и сама ще… — промърмори Марго и понечи да се изправи.

— Стой на място и слушай какво ти казва докторът — спря я с бащинска загриженост Дагоста.

Катерът направи лека маневра, бордът му се отърка в тухлите. Смитбек и кормчията плъзнаха тясната носилка надолу, после журналистът скочи и помогна да прехвърлят Марго. Със задружни усилия тримата мъже успяха да я вдигнат нагоре, положиха я на палубата и бързо се прехвърлиха през предпазния парапет.

— Хайде, тръгвай! — заповяда на кормчията Дагоста. — Крайно време е да се разкараме от тая помийна яма!

Дизелът изрева, катерът се отдели от тухлената площадка и пое към средата на канала. Марго отпусна глава на надуваемата възглавница, а Смитбек се зае да почиства лицето и ръцете й с влажна кърпа.

— Колко е хубаво — прошепна тя.

— След десет минути сме на твърда земя — обяви Пендъргаст и седна до нея. — А след още десет си в болницата.

Тя отвори уста да протестира, но строгият поглед на агента я спря.

— Нашият приятел Сноу ни запозна с част от заразите, които се въдят в този канал — додаде той. — За твое добро е, повярвай ми.

— Какво стана? — промърмори Марго и затвори очи, унесена от успокояващото боботене на двигателите.

— Зависи какво си спомняш — рече Пендъргаст.

— Помня, че се разделихме по някакъв начин, малко преди експлозията…

— Точно тя те е изхвърлила в един от страничните отводнителни тунели — поясни агентът. — Благодарение на Сноу ние успяхме да стигнем до преливника и оттам — в Хъдзън. А теб течението те е завлякло до някой от изпускателните шлюзове на канала „Хумболд“.

— Минала си по пътя на онези скелети, които извадихме от канала след наводнението — обади се Дагоста.

Марго кимна, затвори очи и сякаш задряма. Но в следващия миг устата й отново се раздвижи:

— Фрок…

— После! — докосна устните й Пендъргаст. — Ще имаме време да говорим надълго и нашироко.

— Как можа да стигне дотам! — промълви Марго и поклати глава. — Какво го е накарало да взема препарата и да построи онази ужасна колиба!?

— Мен ме смущава друго — въздъхна Пендъргаст. — Защо винаги се оказва, че знаем твърде малко за хората, включително и за най-близките си приятели? Нямаме понятие от тайните им амбиции, от оня вътрешен огън, който ги тласка напред… Например Фрок… Никой от нас не е подозирал за бясната му амбиция да си възвърне способността да се движи. Виж, арогантността му е друга работа. Всички велики учени са в една или друга степен арогантни. Фрок със сигурност е оценил напредъка на Кавакита при усъвършенстването на препарата. Но дозите му за лична употреба са били доста по-пречистени от тези, довели до израждането на Бръчкавите. Очевидно е бил уверен, че ще отстрани недостатъците и недоглеждането на Кавакита. Открил е огромния потенциал на реовируса за лечение на физически недъзи и не се е колебал да го използва докрай. Но в хода на този процес е пропуснал за отбележи един страничен ефект, който в крайна сметка се оказва решаващ: вирусът уврежда психиката далеч повече, отколкото лекува физиката. Така на повърхността изплуват неподозираните амбиции и съкровените мечти, които до този момент са били дълбоко погребани в съзнанието му — гротескно изкривени и чудовищно извратени, те властно ръководят действията му. Свидетелство за това е онази отвратителна колиба. Той иска да бъде бог. Бог на себе си, бог на еволюцията…

Марго затвори очи, напълни гърдите си с въздух и отпусна ръце. Ритмичното полюшване на катера я унесе. Не след дълго се измъкнаха от Клоаката, плъзнаха се покрай изоставените квартали и излязоха на чист въздух. Над Хъдзън свежото утро вече отстъпваше пред поредния летен ден, който се очертаваше горещ и задушен. Обърнат към кърмата, Дагоста мълчаливо гледаше пенливата кафеникава диря на катера.

Марго бавно осъзна, че ръката й лежи върху някаква издутина на десния джоб. Бръкна в него и измъкна непромокаемия пакет, който Мефисто й беше връчил в тъмния тунел. Обзета от любопитство, тя бързо го отвори. Кратката бележка вътре се беше превърнала във влажни, абсолютно невъзможни за разчитане петна от мастило. Под нея се показа една доста начупена и избеляла черно-бяла снимка, на която се виждаше усмихнато хлапе в работен комбинезон и железничарска фуражка на главата. Беше възседнало дървено конче на колела, зад което, сред гъсталак от кактуси, имаше очукана каравана. Далеч зад нея се долавяха очертанията на висока планинска верига. Вторачена в щастливото детско личице, Марго бавно разпозна чертите на мъжа, в който се беше превърнало. Прибра снимката в плика и внимателно го пъхна в джоба си.

— Какво стана с резервоара? — попита със спокоен глас тя, обръщайки се към Пендъргаст.

— През последните шест часа не се наблюдават промени в нивото — отвърна агентът. — Очевидно положението е овладяно.

— Значи успяхме.

Пендъргаст не отговори.

— Не сме ли? — попита тя и в очите й се появи тревога.

— Май така изглежда — промърмори агентът и погледна встрани.

— Какъв е проблемът? — настоя тя. — Виждам, че се колебаеш…

Той се извърна към нея и прикова светлите си очи в нейните.

— Имахме късмет, че срутените стари галерии издържаха и прекратиха разлива. През следващите двадесет и четири часа тиоксинът ще унищожи останалите в резервоара растения, както и попадналите в тунелите. Но все още не можем да бъдем сигурни…

— А кога ще бъдем?

— Нека аз да ти кажа кога — усмихна се Дагоста. — На днешния ден след една година ще седна в „Мърсърс“ на Саут Стрийт и ще си поръчам стек от риба-меч, цяло кило порцията. Ако не превъртя, след като го хапна, значи можем да дишаме по-спокойно!

В същия миг слънцето изскочи иззад заобленото било на Вашингтон Хейтс и водата засия със зеленикави оттенъци. Смитбек престана да бърше лицето на Марго и вдигна глава. Пред очите му се разкри панорамата на модерните небостъргачи в центъра, позлатени в свежото утро, които влизаха в странен, но красив контраст с моста „Джордж Вашингтон“, който излъчваше сребристо сияние.

— Лично аз няма да се докосна до любимите си frutti del mare, поне в близко бъдеще — промърмори Пендъргаст. Марго му хвърли изпитателен поглед, търсейки някакъв знак, че се шегува. Но лицето му беше сериозно, дори малко мрачно. След кратко колебание тя кимна, че го разбира.

Загрузка...