Маршрут 666

23

Шестдесет и трета улица — Запад се простираше към Хъдзън, обточена от два реда големи кооперации, които постепенно намаляваха и отстъпваха място на добре поддържани еднофамилни къщи. Навел поглед и наострил сетива, Дагоста вървеше с решителна крачка. Опърпаната фигура на Пендъргаст се тътреше пред него, излъчвайки доста особена миризма.

— Страхотен начин да си прекарам следобеда! — мрачно промърмори лейтенантът.

Сърбеше го навсякъде, но той избягваше да се чеше, защото това означаваше да се допре до мазния шлифер, кирливата найлонова риза или вехтите, излъскани от употреба панталони. Направо да се чуди човек откъде Пендъргаст бе успял да изрови тези дрипи.

На всичко отгоре, калта и мазните петна по лицето му бяха напълно автентични и нямаха нищо общо с какъвто и да било грим. Дори обувките му имаха отвратителен вид. На опитите му да протестира агентът отвърна с тих, но непоколебим глас:

— От това зависи животът ти, Винсънт.

Не му позволи да си вземе нито оръжието, нито значката.

— Да не ти обяснявам какво ще ни се случи, ако открият нещо подобно!

Казано с две думи, цялата експедиция протича в разрез с полицейските правила, мрачно поклати глава Дагоста.

Вдигна глава и успя да зърне жената на високи токчета и с чиста лятна рокля, която дръпна каишката на миниатюрното чихуахуа и се отстрани от пътя им с извърната глава. В момента, в който Пендъргаст се изравни с нея, кученцето скочи напред и избухна в бесен лай. Агентът се отмести и направи опит да ги заобиколи, но псето се втурна подире му, а лаят му премина в истеричен вой.

Дагоста добре видя отвращението, което се изписа върху лицето на жената. Физическият дискомфорт даде силен тласък на негодуванието му. Бе, коя е тая, та ще ни съди? Спря внезапно до нея, погледна я в очите, и като издаде брадичка, предизвикателно подхвърли:

— Желая ви приятен ден.

— Гаден тип! — изпищя жената, отскочи назад и дръпна каишката на кученцето: — Стой по-далеч от тоя, Пти Чу!

Пендъргаст рязко се завъртя, хвана го за лакътя и бързо го дръпна зад ъгъла на авеню „Колумб“.

— А бе ти да не си се побъркал? — изръмжа през зъби и забърза напред.

— Помощ, нападат ме! — разкрещя се оная с кучето.

Пендъргаст драсна на юг, а Дагоста се втурна подире му.

Шмугнаха се в първата пресечка и агентът спря над металната решетка на градската канализация. Извади от джоба си закривено желязо, издърпа я встрани и кимна на спътника си. Дагоста заслиза по назъбените стъпала, а Пендъргаст намести плочата над главата си и го последва. Долу мъждиво просветваха коловозите на метрото. Прескочиха ги, плъзнаха се под свода на тунела и продължиха към по-долното ниво, вземайки стъпалата по две наведнъж.

Най-после спряха. Задъхан, Дагоста почти се блъсна в спътника си.

— „Приятен ден“, а? — ядно процеди Пендъргаст и включи фенерчето си. — Какви ги вършиш, Винсънт?

— Исках да бъда любезен, нищо повече — сприхаво се сопна лейтенантът.

— И да потопиш кораба, преди да се е отлепил от кея! Не забравяй, че те взех като допълнение към маскарада, нищо повече. Мефисто ще говори с мен само ако се представя като водач на неговото ниво. А това изисква присъствието на адютант. — Лъчът на фенерчето се насочи към някакъв страничен тунел: — Оттук тръгваме на изток, към неговите владения.

Дагоста кимна.

— Изпълнявай инструкциите. Ще говоря аз, а ти забравяш, че си ченге. Каквото и да се случи, не се намесвай. Дръж. — От джоба на мръсния шлифер се появиха две плетени шапки и агентът му подаде едната.

— Това пък за какво ми е?

— Шапката прикрива формата на главата. А ако се наложи да бягаме, просто ги захвърляме и променяме „профила си“. Не забравяй, че не сме свикнали с мрака и това автоматично ни поставя в неравностойно положение. — Измъкна някаква гума и я налапа.

— За какъв дявол ти е това? — попита Дагоста, докато нахлузваше шапката.

— Изкуствено небце, което променя положението на езика и изкривява резонанса в устната кухина. Ще си имаме работа с престъпници. Миналата година прекарах доста време в затвора на остров Райкър, където се занимавах с профилиране на убийци. Нищо чудно да се натъкнем на някой от тях. Хич не ми се ще да ме разпознаят, нито по външен вид, нито по гласа. — Размаха ръце и добави: — Разбира се, сам по себе си камуфлажът не стига. Трябваше да поработя върху стойката на тялото и походката, както и върху още някои детайли. Твоята е лесна: държиш си устата затворена, сливаш се с обстановката и гледаш какво правя. Ясно?

Дагоста кимна.

— При малко късмет тоя Мефисто може да ни насочи към вярната следа. И дори да ни предостави уликите, за които намеква пред „Поуст“. А това ще означава важни допълнителни материали за криминолозите. — Помълча за миг, тръгна напред и смени темата: — Нещо ново около убийството на Брамбъл?

— Не — отвърна Дагоста. — Уокси и голямото началство поддържат становището, че е случайно, но според мен има връзка с работата му.

— Интересна хипотеза — промърмори Пендъргаст.

— Имам чувството, че тези убийства изобщо не са случайни, поне част от тях. Брамбъл бе на път да идентифицира втория скелет, а това не се е харесало на някого.

— Признавам, че останах като гръмнат, когато разбрах, че е Кавакита — рече Пендъргаст. — Картинката стана не само объркана, но и доста грозна. И предполага охрана за Фрок, Грийн и всички други, които работят по случая.

— Сутринта ходих при Хорлокър със същото предложение — начумери се Дагоста. — Но той категорично отказа. Държи на мнението си, че Кавакита по някакъв начин е завързал отношения с Памела Уишър, след което се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Тоест случайно убийство като това на Брамбъл. Най-много се страхува да не надуши пресата, преди да издирим близките му — разбира се, ако изобщо има такива. Някой беше казал, че е пълен сирак. Уокси също беше там, наперен като преял петел. Подхвърли ми да се справя по-добре, отколкото при случая „Уишър“.

— И?

— Казах му къде да си пъхне съветите, максимално любезно, разбира се. Смятах изобщо да не тревожим Фрок и Грийн, но след тази размяна на мнения все пак отидох да си поговоря с тях. И двамата обещаха да внимават, поне докато привършат работата си.

— Откриха ли причината за измененията по скелета на Кавакита?

— Още не — отвърна колебливо Дагоста.

— Хей, какво има? — обърна се Пендъргаст.

— Малко съм притеснен за доктор Грийн — неохотно призна лейтенантът. — Идеята да ги включим в разследването беше моя, но вече не съм сигурен, че е добра. Фрок си е катил и не му пука, но Марго… — Замълча за миг и въздъхна: — Знаеш как й се отразиха убийствата в музея. Започна да тренира, бяга всеки ден, носи пистолет…

— Често срещан посттравматичен стрес — определи Пендъргаст. — След като преживеят ужасяващи ситуации, някои хора търсят начин да се овладеят и да прогонят чувството за собствената си уязвимост. На практика това е добра реакция срещу силен стрес. — На лицето му изплува мрачна усмивка. — Доколкото си спомням, двамата с нея бяхме в доста стресова ситуация в онзи тъмен коридор…

— Да, но тя прекалява. А след сегашните гадории изобщо не съм сигурен, че постъпих правилно, като я включих…

— Постъпил си абсолютно правилно. Имаме нужда от опита й, особено сега, след като установихме, че Кавакита е мъртъв. Предполагам, че ще се поразровиш в житието-битието му…

Дагоста кимна.

— Не е зле да включиш и доктор Грийн — предложи Пендъргаст и извърна почерненото си лице към вътрешността на тунела. — Е, стига приказки. Готов ли си, Винсънт?

— Май да. Как ще действаме в случай на враждебни действия?

— Ще използваме мънистата и дрънкулките, които вървят сред туземците — подсмихна се Пендъргаст.

— Дрога? — погледна го с недоверие Дагоста.

Агентът кимна и разгърна полите на шлифера си. Към мръсния хастар бяха пришити няколко малки джоба.

— Всички подземни обитатели смъркат по нещо, затова съм се заредил. — Пръстите му се плъзнаха по джобовете: — Крек, кокаин, метилфенидат, карбритал, секонал, Блу — 88. Тази фармакопея вече спаси живота ми при първото слизане…

В ръката му се появи черна капсула.

— Бифетамин или „Черната хубавица“, както го наричат представителите на подземното братство… — Погледа я за момент, после с рязко движение я налапа.

— Хей, какво правиш, по… — викна Дагоста, но онзи вдигна ръка.

— Ролята не стига — прошепна агентът. — Трябва превъплъщение. Няма съмнение, че тоя Мефисто е патологично подозрителен тип. Със сигурност е свикнал да надушва измамите.

Дагоста замълча. Действително бяха далеч от обществото, законите и всичко останало.

Влязоха в страничния тунел и тръгнаха покрай изоставен коловоз. Пендъргаст периодично спираше и се консултираше с бележките в ръката си. Като се стараеше да не изостава, Дагоста с изненада установи колко бързо е загубил както ориентация, така и чувството си за пространство и време.

Внезапно Пендъргаст посочи червеникава светлинка, сякаш увиснала в пространството на стотина метра пред тях.

— Около този огън са се събрали хора — прошепна. — Вероятно малка група от „горните“ етажи в царството на Мефисто. — Загледа се замислено в светлината, после се обърна да погледне спътника си. — Май е време да влезем в хола — каза и тръгна напред, без да чака отговор.

Когато приближиха, Дагоста успя да различи десетина фигури, седнали върху касетки от мляко или налягали около огъня, на който къкреше кафе в голяма опушена тенджера. Пендъргаст влезе в осветеното от огъня пространство и клекна. Никой не му обърна внимание. Главите на присъстващите се извърнаха едва когато изпод дрипите му се появи бутилка скъпо токайско вино.

Агентът извади тапата, отпи солидна глътка и одобрително млясна с уста. После завъртя етикета към светлината и предложи:

— Някой да иска? — Гласът му накара Дагоста да подскочи от изненада — дебел и дрезгав, с типичен пандизчийски изговор. На слабата светлина лицето му с бледа кожа и блуждаещи очи изглеждаше някак заплашително.

— Дай — промърмори един от насядалите върху касите и протегна ръка. Кратко, но звучно бълбукане, след което съдържанието на бутилката намаля с една четвърт. Пендъргаст я пусна в кръга и не след дълго дъното лъсна. Разнесе се нещо като благодарствено сумтене.

Дагоста се приближи към огъня, опитвайки се да използва пушека като щит срещу вонята на немити тела, евтино вино и застояла урина.

— Търся Мефисто — обяви малко по-късно Пендъргаст.

Около огъня настъпи раздвижване. Лицата на мъжете се изопнаха.

— Кой го търси? — изръмжа войнствено онзи, които пръв беше поел шишето.

— Аз — натърти Пендъргаст и предизвикателно го изгледа.

Мъжът изпитателно го огледа, възцари се мрачно мълчание.

— Я се разкарай, лайнар — процеди най-сетне той и небрежно се отпусна върху касата.

Пендъргаст се стрелна напред с такава бързина, че Дагоста подскочи. В следващия миг мъжът лежеше по корем с лице в пепелта, а кракът на Пендъргаст натискаше врата му.

— Мамка му! — изрева мъжът.

— Никой не може да се ебава с Уайти! — изсъска Пендъргаст и усили натиска.

— Не съм искал да те обидя! — извини се онзи.

Кракът леко се повдигна.

— Мефисто се навърта около Маршрут 666 — бързо рече мъжът.

— Къде е това?

— Стига, човече, боли ме! Тръгваш към коловоз 100 и търсиш стария генератор. Спускаш се по стълбата към мостчето.

Пендъргаст махна крака си и човекът се изправи, като разтриваше врат.

— Мефисто не обича външни хора.

— Ние с него трябва да си поговорим за една работа.

— Така ли? И каква работа?

— За Бръчкавите.

Дори в сумрака Дагоста долови как групата настръхва.

— И какво по-точно? — обади се друг висок глас.

— Това ще споделя само с Мефисто. — Пендъргаст кимна на партньора си и двамата закрачиха към дъното на тунела, загърбвайки огъня. Фенерчето светна едва когато пламъците му се превърнаха в мъждива точица.

— Тук човек не може да позволи прояви на неуважение към себе си — спокойно отбеляза Пендъргаст. — Дори пред сополанковци като тия. Ако усетят слабост, тутакси умираш.

— Доста бързичко се справи — каза Дагоста.

— Не е трудно да събориш пияница. При първото си спускане установих, че алкохолът е предпочитаната отрова на това ниво. Освен за един кльощав тип, който седеше най-далече от огъня. Бих се обзаложил, че е от подкожните. Забеляза ли как се чешеше несъзнателно през цялото време. Страничен ефект на фентанила — няма грешка.

Тунелът се разклоняваше и след консултация с малка карта на жп линиите, агентът избра по-тесния ляв пасаж.

— Този отива към коловоз 100 — обясни той.

Дагоста се препъваше подире му. След преход, който изглеждаше безкраен, Пендъргаст най-после спря пред огромна ръждясала машина с няколко огромни колела за ремъчни предавки — всяко по три-четири метра в диаметър. Разнищеният ремък бе струпан на купчина до нея. От другата страна се виждаше желязна стълба към метален мост над някакъв древен тунел. Провряха се под окичена със сталактити тръба с надпис „Високо напрежение“ и се спуснаха по стълбата върху решетестата платформа. В самия й край зееше отвор, през който се слизаше по нова стълба в просторен незавършен тунел. Независимо от наличието на няколко загаснали огнища мястото бе пусто.

— Ще трябва да се спуснем долу — каза Пендъргаст, насочил лъча на фенерчето към пространството в дъното на тунела. Скалата отдолу бе изгладена от допира с безброй ходила и длани. Оттам се надигаше отровна миризма.

Дагоста тръгна пръв, като отчаяно се притискаше към твърдия и хлъзгав базалт. Трябваха му пет страховити минути, за да стигне дъното. Струваше му се, че е заключен в самата сърцевина на земята.

— Много искам да видя как някой дрогиран се катери по това нещо — подхвърли, когато Пендъргаст тупна на земята до него. Мускулите на ръцете му потръпваха от напрежението.

— Над това равнище никой не си подава носа — отвърна агентът. — Освен бегачите.

— Какви бегачи?

— Доколкото схващам, те единствени сред поданиците на Мефисто имат право да общуват с външния свят. Само те получават и осребряват чекове за социални помощи, тършуват за храна, продават вторични суровини за набавяне на дребни, доставят лекарства и мляко, купуват наркотици.

Пендъргаст освети с фенерчето наоколо. Видя се скален проход с ръбести стени. В другия му край метър и половина висока ръждива ламарина закриваше входа на изоставен тунел. Изписано с груби букви предупреждение гласеше: „Само за вътрешни, за всички останали — строго забранено“.

Пендъргаст издърпа тенекията и тя откри прохода със свирепо скърцане.

— Входният звънец — поясни той.

Щом влязоха в прохода, пред очите им се мерна парцалива фигура с главня в едната ръка.

— Кои сте вие? — изпречи се на пътя им изпосталял дългуч.

— Ти ли си Съгледвача? — попита агентът.

— Вън! — заповяда дългучът и започна да ги блъска към ламаринената врата. След миг се намериха отново в скалистия проход. — Казвам се Флинт. Какво искате?

— Идвам при Мефисто — заяви Пендъргаст.

— За какво?

— Аз командвам „Гробницата на Грант“ — малка група под Колумбийския университет. Искам да обсъдя с него убийствата.

Последва тишина.

— А тоя? — Флинт посочи Дагоста.

— Мой бегач — отвърна Пендъргаст.

Флинт го изгледа.

— Оръжие, наркотици? — попита той.

— Не сме въоръжени — отговори Пендъргаст. Изглеждаше някак притеснен в трептящата светлина на главнята. — Нося си обаче малък запас за собствени нужди…

— Тук не се допускат наркотици — заяви Флинт. — Ние сме чиста община.

Дрън-дрън, помисли си Дагоста, забелязал пламтящия поглед на мъжа.

— Съжалявам — каза Пендъргаст. — Не си давам запаса. Щом това е проблем…

— Какво носиш? — поинтересува се Флинт.

— Не е твоя работа.

— Кока? — настоя пазачът и Дагоста долови в гласа му плаха надежда.

— Позна — засмя се Пендъргаст.

— Ще трябва да я конфискувам.

— Какво ще кажеш за едно подаръче? — Пендъргаст измъкна малко пакетче от алуминиево фолио и го подаде. Флинт начаса го тикна някъде зад яката си и кратко нареди:

— След мен!

Дагоста придърпа тенекията на мястото й и последва Флинт към водещата надолу желязна стълба. Тя свършваше при неголям отвор, от който се излизаше на бетонна площадка, издигаща се високо над огромно цилиндрично помещение. Флинт зави и пое по бетонна рампа, която се виеше спираловидно покрай стената. Докато се спускаха, Дагоста забеляза, че на места са издялани кухини в стената. Всяка от тях се обитаваше от сам човек или семейство. Светлините от свещи и газени лампи трепкаха по нечисти лица и постели. Забеляза пречупена тръба да стърчи от стената. От нея течеше вода и се събираше в мътна локва, издълбана в дъното на цилиндъра. Наоколо се мотаеха няколко фигури, които явно перяха. Мръсната вода се стичаше в малко поточе към дупка в стената.

Стигнали дъното, те се озоваха сред множество подземни обитатели, налягали наоколо или увлечени в игра на карти. Край стената се бе свил мъж с отворени мътни очи, който очевидно очакваше смъртта. Дагоста инстинктивно се обърна.

Флинт хлътна в дълъг и нисък пасаж, от който се разклоняваха множество тунели. В мъждиво осветения край на някои от тях се виждаха хора, които усърдно подреждаха консерви, кърпеха дрехи и варяха нещо — съдейки по миризмата, ракия. После изскочиха в пространство, осветено от слаба крушка, люлееща се на тънка жица.

Дагоста поклати глава и се огледа, после изведнъж се вцепени от изненада. В средата на тухленото помещение се мъдреше старинен железопътен фургон — от онези, в които в началото на миналия век е пътувал персоналът на товарните композиции. Беше силно наклонен, задните му колелета висяха на метър във въздуха. Дори не се опита да си представи как е попаднал в това побъркано царство. Върху страничната му стена, почти изядена от ръждата, все още личеше част от златист надпис: НЮ ЙО… ЦЕНТР…

Флинт им направи знак да почакат и хлътна вътре. След няколко минути се появи отново и им махна да влизат.

Озоваха се в нещо като преддверие, противоположният край на което беше закрит с дебела завеса. Флинт изчезна. В тъмната вътрешност на фургона беше душно и горещо.

— Е? — просъска странен глас иззад завесата.

Пендъргаст прочисти гърлото си и започна:

— Викат ми Уайти. Шеф съм на „Гробницата на Грант“. Чухме за призива ти да се обединим срещу убийствата.

Оттатък завесата настъпи тишина. Какво ли има зад нея? — запита се Дагоста. Най-вероятно нищо особено или нещо, което прилича на „Магьосникът от Оз“. Оная статия на Смитбек сигурно е пълна с измислици. На такива като него не може да се вярва…

— Влизайте — обади се най-после гласът, завесата се отмести встрани.

Пендъргаст тръгна пръв, неохотно последван от лейтенанта.

Вътрешността на фургона се осветяваше единствено от отблясъците на крушката в общото помещение и жарта на малък огън, която тлееше под вентилационния отвор на тавана. Мъжът седеше в нещо като трон, монтиран в центъра. Едър, с дълги крайници и гъста посивяла коса. Облеклото му се състоеше от старомодно сако от бежово кадифе и клоширани панталони, на главата му стърчеше протъркано борсалино. От врата му висеше сребърна верига с тюркоаз във формата на тиквен цвят — символ на индианското племе навахо.

Очите на Мефисто ги гледаха с изключителна проницателност.

— Значи си кметът Уайти, а? — рече той. — Банално, друже. Едва ли внушава уважение. Но като те гледам какъв си албинос, май става… — Съскането бавно отстъпваше място на нормален говор.

Проницателните очи се спряха върху Дагоста и той с неудобство пристъпи от крак на крак. Какъвто и да е тоя тип, в никакъв случай не е откачен, каза си той. Поне не съвсем.

— Ами тоя?

— Пурата. Моят бегач.

Подозрителните очи на Мефисто дълго не се отместиха от лицето на Дагоста.

— Никога не съм чувал за тая „Гробница на Грант“ — промърмори най-сетне той и пренасочи погледа си към Пендъргаст.

— Голяма мрежа от обслужващи тунели под Колумбийския — поясни агентът. — Не сме много и предпочитаме да не се забъркваме с другите. Пък и студентите са щедро племе…

Мефисто кимна с разбиране. Недоверието му постепенно се стопи, на лицето му си появи иронична усмивка.

— Това за студентите е вярно. А в днешно време винаги е приятно да срещнеш съмишленик. Дай да закусим по случай запознанството ни, пък после ще говорим.

Плесна с ръце и извика:

— Столове за гостите! Разпалете тоя огън! Скаут, донеси месо!

От сянката изскочи дребен човек и пъргаво се сурна към вратата на вагона. Друг, който до този момент седеше с кръстосани крака на пода, бавно се надигна и закуцука към огъня с вдървени крака. Хвърли няколко летви върху жарта и я разрови с дълъг шиш. Тук и бездруго е горещо като в пъкъла, рече си Дагоста, усетил струйките пот под кирливата риза.

В помещението се появи мъж с огромни мускули, остави два кашона в краката на Мефисто и се оттегли.

— Моля, господа — каза с иронична тържественост домакинът и с царствен жест махна към кашоните.

Дагоста внимателно се отпусна върху единия от тях. В същия миг се върна онзи, когото нарекоха Скаут. В ръката си държеше нещо мокро, увито в стар вестник, което тежко шляпна до огъня. Стомахът на Дагоста рязко се сви, догади му се. Във вестника имаше огромен плъх с размазана глава и все още потръпващи крайници.

— Чудесно! — радостно се ухили Мефисто. — Пресен улов, както сами можете да се убедите. — Спря пронизващия си поглед върху лицето на Пендъргаст и небрежно подхвърли: — Ядете тунелни зайчета, нали?

— Естествено — невъзмутимо отвърна агентът.

Дагоста усети как якият мъжага се изправя зад тях. Постепенно си даде сметка, че им предстои проверка, която на всяка цена трябва издържат.

Мефисто се протегна и хвана с една ръка трупа, а с другата дълъг шиш. Наниза плъха през ануса чак до главата и мълком го остави да се пече. Дагоста гледаше с ужас как козината на животното бързо пламна и се сгърчи, а тялото потръпна конвулсивно за последен път. Миг по-късно пламна целия труп и вагонът се изпълни с противен лют дим. После пламъците угаснаха, а овъглената опашка се нави като тирбушон.

Мефисто изчака още малко, след което отмести шиша от жарта, извади нож и остърга остатъците от козината. Проби корема, за да освободи газовете, издули го от високата температура, после го върна над огъня, този път малко по-високо.

— За да приготвиш le grand souris en brochette, е нужен опит — похвали се той.

Дагоста седеше и чакаше с ясното съзнание, че всички погледи са насочени към тях двамата. Не искаше дори да си представи, какво би последвало, ако покажат признаци на отвращение.

Минутите течаха една след друга, плъхът цвърчеше над огъня. Мефисто въртеше шиша.

— Как го предпочиташ? — обърна се към Пендъргаст. — Аз ги ям алангле.

— И аз — отвърна Пендъргаст с такава непринуденост, сякаш му предлагаха хапки в дневния бар на „Хилтън“.

„Това е просто едно животно — отчаяно се убеждаваше Дагоста. — Няма да ме убие за разлика от тези наоколо.“

Мефисто въздъхна нетърпеливо.

— Как ви се вижда, дали е готов?

— Готов е, дайте го насам — потри длани Пендъргаст.

Дагоста замълча.

— Това плаче за пиячка! — викна Мефисто и миг по-късно пред него се появи преполовена бутилка вино. — Хей, имаме гости! — погледна я с отвращение и небрежно я метна в ъгъла. — Дайте нещо подходящо!

След малко донесоха прашасало шише „Колд Дък“ и три пластмасови чаши. Мефисто дръпна шиша от огъня и изтръска печения плъх върху вестника.

— На вас се пада честта — обяви и го побутна към Пендъргаст.

Дагоста се бореше с обземащата го паника. Ами сега? Със смесица от облекчение и ужас видя как агентът пое плъха и без сянка от колебание впи устни в дупката на хълбока. Разнесоха се засмукващи звуци и Дагоста усети как всеки миг ще повърне.

Облизвайки устни, Пендъргаст остави плъха пред Мефисто.

— Превъзходно! — каза лаконично той.

— Интересна техника — кимна Мефисто.

— По-скоро задължителна — сви рамене Пендъргаст. — Из нашите тунели хвърлят много отрова. Винаги можеш да я усетиш по вкуса на черния дроб.

Усмивката на Мефисто стана широка и този път съвсем искрена.

— Ще го запомня — кимна той, после отряза няколко парчета месо от бутчето и ги подаде на Дагоста.

Решителният момент. Лейтенантът по-скоро усети, отколкото видя как исполинът зад гърба му застива от напрежение. Затвори очи и захапа месото с престорено удоволствие. Глътна го почти наведнъж, преди да усети вкуса му. После храбро се усмихна, полагайки отчаяни усилия да потисне протестите на стомаха си.

— Браво! — похвали го Мефисто. — Истински чревоугодник!

Напрежението във въздуха чувствително намаля. Дагоста се отпусна на кашона, притиснал корема си с фалшиво задоволство. Тишината във вагона отстъпи място на смях и полугласни разговори.

— Ще ми простите подозрителността — рече Мефисто. — Едно време под земята се живееше лесно, хората си имаха доверие. Ако сте тези, за които се представяте, би трябвало да го знаете. Но днешното време е друго, по-тежко.

Наля вино в чашите и вдигна своята за наздравица. Отряза още няколко късчета от плъха за Пендъргаст, а останалото унищожи сам.

— Да ви представя помощниците си — рече между хапките той и махна към исполина зад тях — Малкия Хари. От малък започнал да се друса и му се наложило да свива по нещо, за да поддържа порока. Веднъж, втори път и хоп — в пандиза. Там научил куп неща. Но когато излязъл, не успял да си намери работа. За негов късмет се спуснал долу и така попадна при нас. Това му попречи да се върне към лошите си навици.

Ръката му се премести към флегмата край огъня.

— Този е Бой Елис. Преподавал английски в едно подготвително училище в Кънектикът. Нещата загрубели: уволнили го, развел се и се пропил. Навъртал се около приюти и безплатни кухни. Там научил за нас. Колкото до Скаута, той се върнал от Виетнам и бързичко научил, че защитаваната от него страна не иска и да го знае.

Мефисто обърса уста с вестника и тръсна глава:

— Казах ви повече, отколкото е редно. Миналото е мълчание, както би трябвало да е и при вас. Значи сте тук във връзка с убийствата, а?

Пендъргаст кимна.

— Трима от нашите липсват вече цяла седмица, а останалите са подплашени. Чухме, че събираш хора за борба срещу онези безмозъчни убийци, Бръчкавите.

— Бързо се разчува. Преди два дни получих вести от Философа. Знаеш ли го?

Пендъргаст се поколеба за стотна от секундата и решително отговори:

— Не.

Мефисто присви очи.

— Странно — каза той. — Той ми е съюзник и управлява обитателите на подземията около „Гранд Сентрал“.

— Може да се запознаем някой ден — отвърна Пендъргаст.

— Засега ми е достатъчно да занеса на хората си успокояващи новини. Какво можеш да ми кажеш за убийствата и убийците?

— Започнаха преди около година — поде Мефисто, изведнъж засъскал отново. — Пръв бе Джо Атсити. Намерихме тялото му край Крепостта с липсваща глава. Последва го Черната Ани. После Старшията. И така нататък. Някои намирахме, но повечето — не. След това научихме от Просяците, че става дума за нещо много сериозно.

— Какви просяци? — намръщи се Пендъргаст.

Мефисто му хвърли нов подозрителен поглед, после се подсмихна:

— Не си чувал за Просяците? Трябва да си поразмърдаш задника, кмете Уайти, да се опознаеш със съседите. Просяците живеят под нас и никога не излизат. Не използват светлина. Като саламандрите. Чат ли си? Казаха, че имало признаци на живот и под тях. — Гласът премина в шепот. — Твърдят, че дори Дяволският етаж вече е населен.

Дагоста погледна въпросително Пендъргаст, но агентът на ФБР само кимна с разбиране.

— Най-долното ниво на града — промълви сякаш на себе си.

— И най-гадното — допълни Мефисто.

— Ходил ли си там? — попита Пендъргаст с преднамерена безучастност.

Мефисто го погледна изумено, явно дори и той не бе до такава степен луд.

— Но мислиш, че тези хора са отговорни за убийствата?

— Не мисля, а знам. В момента се намират точно под нас.

— Той се усмихна накриво. — Но не бих ги нарекъл точно хора.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пендъргаст. Безучастността бе изчезнала напълно.

— Слухове — отвърна много тихо Мефисто. — Разправят, че не случайно ги наричат Бръчкавите. Имало си причина.

— И тя е?

Мефисто не отговори.

Пендъргаст изправи гръб.

— И какво ще правим?

— Какво ли? — Усмивката на Мефисто се стопи. — Трябва да събудим този град! Това трябва да направим! Да им дадем да разберат, че няма само ние да гинем!

— И ако успеем? Какво може да стори градът против Бръчкавите?

Мефисто помисли малко.

— Да ги унищожи като плъхове. Да ги нападне в леговището им.

— Лесно е да се каже.

Тежкият поглед на Мефисто се стовари върху агента на ФБР.

— Може би имаш по-добра идея, Уайти? — изсъска той.

Пендъргаст замълча за миг.

— Още не — промълви накрая.

24

Робърт Уилсън, библиотекар на Историческото дружество на Ню Йорк, погледна с неприязън мъжа в картографската зала. Странен тип — строг черен костюм, бледи котешки очи, русолява коса, сресана назад над високо чело. Притесняваше го. Много го притесняваше. Цял следобед правеше поръчки и после разхвърляше картите в безпорядък. Щом Уилсън се обърнеше към компютъра, за да продължи собствената си работа — окончателната версия на монографията върху фетишите на племето цуни, — онзи моментално правеше нова поръчка и го дразнеше с нови въпроси.

Ето, отново се надига и безшумно тръгва към него.

— Извинете — каза с любезен, но настойчиво провлечен глас.

Уилсън отлепи поглед от екрана.

— Да? — почти се сопна той.

— Неприятно ми е да ви безпокоя, но чувам, че проектите на Во и Олмстед включват отводнителни канали за пресушаване блатата в Сентрал Парк. Бих желал да им хвърля един поглед.

Уилсън сви устни.

— Тези проекти бяха отхвърлени от комисията — заяви той. — И са изгубени. Истинска трагедия. — Сетне се обърна към компютъра с надежда, че непознатият ще схване намека. Истинската трагедия ще настъпи, ако не го остави да си пише монографията.

— Ясно — каза посетителят, без никакво намерение да отстъпи. — Обяснете ми тогава по какъв начин са пресушили блатата?

Загубил търпение, Уилсън се облегна в стола си.

— Мислех, че това е известно на всички. Използвали са стария акведукт под Осемдесет и шеста улица.

— А съществуват ли плановете му?

— Да.

— Може ли да ги видя?

Уилсън се надигна с въздишка и отново пое към архивите. Както обикновено, там цареше пълен хаос. Помещението успяваше по някакъв начин да бъде хем огромно, хем да внушава клаустрофобия. Метални стелажи се издигаха на два етажа височина, претъпкани с рула карти и хелиографски копия. Уилсън почти усещаше как прах се посипва по плешивото му теме, докато се взираше в загадъчните колонки с цифри. Засърбя го носът. Намери нужните карти и се върна в читалнята. Защо ли винаги искат най-тежките карти, чудеше се той, докато влизаше в помещението.

— Ето ги — каза библиотекарят, като остави рулата върху махагоновия плот. Продължи да гледа непознатия, който ги пренесе до масата си, където започна да ги разглежда, да си води бележки и да прави скици в подвързан с кожа бележник. Тоя е пълен с пари, с омраза си помисли Уилсън, никой професор не може да си позволи подобен костюм.

В залата се възцари божествена тишина. Най-после ще свърши нещо полезно. Като донесе няколко пожълтели снимки на бюрото си, Уилсън започна да нанася поправки в главата за родовите идоли.

След няколко минути отново усети близкото присъствие на посетителя. Погледна го мълчешком.

Мъжът кимна към една от снимките. На нея се виждаше обикновен камък с издялани отгоре му абстрактни очертания на някакво животно с прикрепено към гърба кремъчно острие.

— Струва ми се, че специално този фетиш, обозначен като пума, на практика представлява гризли — заяви непознатият.

Уилсън погледна бледото, леко усмихнато лице е мисълта, че този тип се шегува.

— Къшинг, който е доставил фетиша през 1883 година, изрично подчертава, че принадлежи на рода Пума — възрази библиотекарят. — Можете да се уверите и сам. — Аман от експерти!

— Фетишът на гризли винаги има на гърба връх от копие, както е в този случай — невъзмутимо отбеляза посетителят. — Докато пумата носи стрела.

Уилсън се изправи.

— И в какво по-точно се състои разликата, ако мога да попитам?

— Пумата се убива с лък и стрела. При гризли не може да се мине без копие.

Уилсън онемя.

— И Къшинг може да сбърка — меко го успокои непознатият.

Уилсън бутна настрани документите.

— Откровено казано, предпочитам да се доверя на Къшинг, отколкото на… — Остави изречението недовършено. — Библиотеката затваря след час — предупреди той.

— В такъв случай бих желал да видя документацията от проучванията за изграждане на газопровод в горния участък на Уест Сайд, правени през 1956 година.

— Какво от нея? — процеди през зъби Уилсън.

— Цялата, ако обичате.

Това вече бе прекалено.

— Съжалявам, но е забранено! — гневно отсече библиотекарят. — Правилникът разрешава само по десет карти от серия наведнъж.

Но онзи сякаш не забеляза победоносния му поглед, потънал в дълбок размисъл. После рязко вдигна глава.

— Робърт Уилсън — каза той, като посочи табелката на ревера му. — Сега разбирам защо името ви ми е познато.

— Познато ли ви е? — заекна от изненада библиотекарят.

— Със сигурност. Не сте ли оня Уилсън, който изнесе прекрасен доклад върху идолните камъни на племето навахо по време на конференцията в Уиндоу Рок миналата година?

— Ами, аз съм — потвърди Уилсън.

— Така си и мислех. Не можах да присъствам, но се запознах подробно с протоколите. Написал съм нещо като частно проучване върху идолната култура на югозападните племена. — Замълча за момент, после добави: — Разбира се, то не може да се сравнява с вашия труд.

Уилсън се прокашля.

— За подобно проучване човек може да загуби цели три десетилетия и пак никой да не го познава — скромно рече той.

— За мен е чест да се запозная с вас — усмихна се посетителят. — Казвам се Пендъргаст.

Уилсън пое протегната ръка и с неудоволствие усети хлабавото й стискане. Той самият обичаше да се ръкува здраво.

— Удоволствие е за мен да се уверя, че продължавате проучванията си — продължи мъжът, наречен Пендъргаст. — Невежеството по проблемите на този район е нечувано.

— Така е — съгласи се с готовност Уилсън. Изпълни го особено чувство на гордост. До днес никой не бе проявил и най-малък интерес към труда му, да не говорим за възможността да беседва компетентно с него. Наистина този Пендъргаст не беше добре осведомен в областта на фетишите, но…

— С удоволствие бих продължил интересния разговор — каза Пендъргаст, — но се боя, че вече отнех прекалено много от вашето време.

— Нищо подобно — възрази Уилсън. — Та какво искахте да видите? Проучването от 56-а?

Пендъргаст кимна.

— И още едно нещо, ако позволите. Чух, че е провеждано и друго проучване през 1920 година във връзка с идеята да се изгради свръхскоростна транзитна линия. Има ли нещо такова?

Уилсън посърна.

— Но това са цели шестдесет карти. — Гласът му заглъхна.

— Разбирам — кимна Пендъргаст. — Правилникът не позволява. — Видът му бе съкрушен.

Уилсън се усмихна неочаквано.

— Няма да регистрирам заявката, ако желаете — заяви той, зарадван от собственото си безразсъдство. — И не се притеснявайте за работното време. Така и така ще остана до късно заради собствената си работа. Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, не е ли така?

След десет минути той се появи откъм архива с претоварена количка.

25

Смитбек влезе в просторното фоайе на прочутия хотел „Четири сезона“, доволен да остави зад гърба си жегата, вонята и шума на Парк авеню. Приближи с отмерена стъпка квадратния бар. Много пъти бе сядал край него, отправил изпълнен със завист поглед покрай картината от Пикасо към недостижимия рай отвъд. Но този път подмина бара и уверено се насочи към метрдотела. Едно прошепнато име бе достатъчно: сега самият Смитбек крачеше по коридора на мечтите към изискания ресторант.

Всичките маси бяха заети и въпреки това мястото изглеждаше напълно спокойно, обгърнато от собствения си простор. Мина край водещи индустриалци, издателски магнати и каучукови крале, за да стигне до една от най-престижните маси край фонтана. Госпожа Уишър вече беше там.

— Благодаря, че приехте поканата ми, господин Смитбек — каза тя. — Моля, седнете.

Репортерът се отпусна на посочения му стол и бегло се огледа. Предстоеше интересен обяд и той възнамеряваше да му отдаде цялото си внимание. Още не беше завършил големия си материал, но до крайния срок все пак имаше достатъчно време.

— Ще желаете ли чаша „Амарон“? — попита мисис Уишър, посочвайки оставената на масата бутилка. Облечена бе семпло: блуза с цвят на шафран и плисирана пола.

— С удоволствие — отвърна Смитбек, взрян в очите й. Чувстваше се значително по-добре, отколкото при първата им среща, когато седеше в полумрака на просторния хол, а поредният брой на „Поуст“ между тях го гледаше с мълчаливо обвинение. Но сега очакваше по-топло отношение, главно заради статията „Ангелът от Сентрал Парк“, обявената от вестника награда и благоприятното отразяване на демонстрацията.

Госпожа Уишър кимна на отговарящия за вината келнер, изчака го да напълни чашата на журналиста и да се оттегли, след което леко се наведе напред.

— Сигурно се питате поради каква причина съм ви поканила на обяд, господин Смитбек?

— Наистина ми мина подобна мисъл — потвърди Смитбек и отпи глътка от превъзходното вино.

— Няма да поставям на изпитание вашата интелигентност. В този град предстоят някои събития, които бих желала да отразите.

Той остави чашата си.

— Аз?

Ъгълчетата на устата й се извиха леко нагоре, би могло да мине за усмивка.

— Очаквах изненадата ви. Но виждате ли, господин Смитбек, след първата ни среща аз направих някои проучвания за вас. Прочетох и книгата ви за убийствата в музея.

— Купихте я? — попита обнадеждено той.

— Имаше я в библиотеката. Забележително четиво. Нямах представа, че сте толкова непосредствено ангажиран с всяка подробност от случая.

Погледът на Смитбек се стрелна към лицето й, но не откри и следа от сарказъм.

— Прочетох и репортажа за нашия митинг. Допадна ми положително отношение, което не долових в писанията на някои други вестници. — Махна с ръка. — А и трябва да ви благодаря.

— За какво? — попита малко нервно Смитбек.

— Всъщност вие ме убедихте, че бруталните средства са единственият начин да се привлече вниманието върху нещо, каквото и да било. Спомняте ли си как се изразихте? „Хората в този град не обръщат внимание на абсолютно нищо, ако не им го натикаш в лицето“. Ако не бяхте вие, още щях да пиша писма до кмета, вместо да превърна мъката си в двигател за действие.

Смитбек кимна.

— След онази демонстрация движението ни се засили неимоверно много. Засегнахме оголен нерв на обществото. Хората започват да се обединяват — хора с власт и влияние. Но посланието ни е отправено към всички, включително обикновените хора от улицата, към които вие имате прекрасен подход.

Смитбек с нищо не показа, че е засегнат от тази забележка. А и наистина беше така: беше забелязал, че към края на онази демонстрация към нея започнаха да се присъединяват именно хора от улицата. Предъвкващи, засуетени, жадни за действие.

— И така, предлагам ви следното. — Госпожа Уишър отпусна тънките си, грижливо поддържани пръсти върху ленената покривка. — Ще ви осигуря приоритетен достъп до всяко мероприятие на „Да си върнем града“. Много от тях ще започват преднамерено неоповестени. Полицията, както и пресата няма да имат време да реагират. Вие обаче ще бъдете въведен в моя кръг. Винаги ще знаете какво и кога се очаква. Можете и да ме придружавате лично, ако намерите за добре. И тогава ще можете да го натикате в лицето на читателите си.

Смитбек напрегна цялата си воля, за да не даде израз на обзелото го вълнение. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Предполагам, че ще искате да публикувате нова книга — продължаваше госпожа Уишър. — След победата на „Да си върнем града“ ще имате моята благословия за това. Ще ви дам колкото пожелаете интервюта. А Хирам Бенет, шефът на издателство „Сайгнъс Хаус“ ми е личен приятел. Мисля, че подобен ръкопис ще го заинтересува неимоверно много.

Господи, рече си Смитбек, Хирам Бенет, самият крал на издателите! Моментално си представи как издателството на Бенет се конкурира с онова, което публикува първата му книга. Ще накара агента си да ги въвлече в наддаване. Долната граница ще бъде двеста, не, не — двеста и петдесет хилядарки плюс десет на сто от печалбата и…

— В замяна ще искам едно нещо — хладно добави госпожа Уишър и мечтите му се изпариха. — От този миг нататък се посвещавате изцяло на нашето движение. Искам всичките ви статии да бъдат концентрирани върху нашата кауза.

— Моля? — подскочи Смитбек. — Аз съм криминален репортер, госпожо Уишър. Плаща ми се, за да поддържам постоянен приток от новини. — Сладката представа за биещите се за права издателства отстъпи място на разярената мутра на редактора Арнълд Мъри, който настоява за репортаж.

— Естествено — кимна дамата. — Мисля, че в най-скоро време ще ви осигуря този приток. Ще ви съобщя данните веднага щом сме готови с нашите планове. Повярвайте, това сътрудничество ще се окаже взаимноизгодно.

Главата на репортера пламна. След няколко часа предстоеше да предаде материала за подслушаното в музея. Забавил го бе нарочно, надявайки се да докопа още информация. Този материал щеше да му осигури не само повишението, но и огромното удоволствие да го начука на онзи задник Брайс Хариман.

Но дали ще стане точно така? Обявената награда вече позагуби актуалност и не доведе до нищо. Репортажът му за Мефисто не събуди очаквания интерес. Нямаше убедителни доказателства за връзка между убийството на главния патолог и целия случай въпреки наличието на определени сходства. А и не бива да се пренебрегват неблагоприятните последици от незаконното му проникване в музея.

Но тая работа с Уишър, от друга страна, може да се окаже именно експлозивът, от който се нуждаеше. Репортерският му нюх го подсказваше. Ще се пише болен, за да укроти Мъри за ден-два. А после, след крайната победа, всичко ще му бъде простено.

Вдигна глава и впери очи в лицето на дамата, която спокойно го наблюдаваше.

— Съгласен съм, госпожо Уишър.

— Наричайте ме Анет — каза тя, задържа поглед върху лицето му миг-два, а след това го сведе към дебелата папка с менюто. — А сега, да поръчваме. Бих препоръчала студеноводни миди с хайвер, увити в резенчета лимон. Тук ги правят превъзходно.

26

Хейуърд зави зад ъгъла на Седемдесет и втора и изведнъж се закова на място. Пред очите й се издигаше огромна сграда в пясъчен цвят. Измъкна смачканото листче с адреса, погледна го, после отново вдигна глава. Нямаше грешка, обаче сградата приличаше повече на комикс от Чарлс Адамс отколкото на жилищна кооперация в Манхатън. Девет величествени етажа от дялан камък, с много въздух помежду им. Последните два образуваха голям фронтон, надвесен като смръщени вежди над улицата. Обшитият с бакърени плоскости покрив бе украсен с комини, кулички, шпилове и всякакви орнаменти. Само бойници липсват, помисли си тя. Сградата се наричаше „Дакота“. Странно име за странно място. Чувала бе за него, но го виждаше за пръв път. По принцип рядко имаше повод да посещава Горен Уест Сайд.

Насочи се към огромния вход за карети, зейнал в южната фасада. Портиерът отбеляза името й в журнала, след което се обади по вътрешния телефон.

— Югозападното фоайе — съобщи той, след като остави слушалката и й обясни накъде да тръгне. Тя пое към тъмен тунел.

От тъмния пасаж се излизаше в просторен вътрешен двор. Хейуърд забави крачка и се загледа в бронзовите фонтани. Тихо, спокойно и закътано, това място изглеждаше изключително необичайно за западната част на Манхатън. Свърна надясно и се отправи към най-близкия ъгъл на двора. Прекоси тясното фоайе и влезе в асансьора.

Кабината се издигаше бавно и накрая спря до малко правоъгълно помещение. Точно насреща се виждаше една-единствена врата, изрязана в тъмната полирана ламперия. Асансьорът зашепна на своя език и кабината изчезна, като остави Хейуърд самичка в мрака. Да не би да е слязла на друг етаж? Чу се лек шум и тя посегна инстинктивно към оръжието си.

— Сержант Хейуърд. Чудесно. Заповядайте, моля. — Дори в мрака беше в състояние да разпознае напевния, леко провлечен говор. Вратата бе отворена и срещу струящата отвътре мека светлина се открояваше с нищо несравнимата тънка фигура на агент Пендъргаст.

Хейуърд прекрачи прага и той затвори вратата зад гърба й. Макар помещението да не бе особено голямо, високият таван му придаваше особено величествен вид. Три от стените бяха боядисани в наситено розово с черни ивици отдолу и горе. Светлината струеше иззад някаква странна конструкция с много тънки плочки ахат, обрамчени в бронз и поставени на височина доста над човешки ръст. Четвъртата стена бе от черен мрамор, а по цялата й повърхност се спускаше огледално гладък воден пласт, който изтичаше с тихо ромолене в решетката отдолу. Върху дебелия килим бяха пръснати няколко ниски кожени канапета. Украсата се изчерпваше с няколко картини и увивни растения, кацнали върху лакирани масички. Всичко бе умопомрачително чисто, без нито една прашинка. Врати към останалите помещения не се виждаха, въпреки че без съмнение трябваше да ги има.

— Седнете където намерите за добре, сержант Хейуърд — покани я Пендъргаст. — Да ви предложа нещо разхладително?

— Не, благодаря — отвърна тя, като избра най-близкото до входа място и потъна в удобната черна кожа. Картината на отсрещната стена й се стори позната — импресионистичен пейзаж с копи сено под розовеещо слънце. — Хубаво място. Макар сградата да е малко зловеща.

— Ние, наемателите, предпочитаме да я наричаме ексцентрична — отвърна Пендъргаст. — Но мнозина биха се съгласили с вашето становище. Нарекли са я „Дакота“, защото когато е строена — някъде през 1884-та, този район на града изглеждал отдалечен като индианските територии. Но аз харесвам солидността и усещането за дълговечност, което внушава. Основите са изсечени направо в скалата, а стените в основата са дебели почти осемдесет сантиметра. Но вие не сте тук, за да слушате лекции по история на архитектурата. Всъщност благодаря, че изобщо се съгласихте да дойдете.

— Шегувате ли се? — усмихна се Хейуърд. — Как бих могла да пропусна възможността да надникна в бърлогата на агент Пендъргаст — легендата сред правоохранителните органи? Всъщност вие прекрасно знаете това.

— Звучи окуражаващо — отсъди Пендъргаст, като се отпусна в едно кресло. — Страхувам се обаче, че туристическата обиколка приключи. По принцип рядко приемам посетители, но това място е особено подходящо за нашия малък разговор.

— По каква причина, ако не е тайна? — попита Хейуърд. Погледът й спря върху близката лакирана масичка, очите й светнаха: — Хей, та това е бонзай! — възкликна тя. — Виждала съм такива миниатюрни дръвчета в залата за тренировки на моя сенсей по карате!

— Гинко билоба, или девичи коси — уточни Пендъргаст. — Единствен представител на широко разпространен в древността дървесен вид. А от дясната ви страна има няколко клена-джуджета. Много съм горд с техния напълно естествен вид. През есента всяко от тях променя цвета си в различно време. Култивирането им ми отне девет години. Вашият сенсей сигурно знае тайната на групиране на растенията — прибавяш нечетен брой дръвчета бонзай, винаги различен, докато в крайна сметка трябва доста да се концентрираш, за да ги преброиш. И чак тогава спираш.

— Девет години? — учудено повтори Хейуърд. — Това не изисква ли много свободно време?

— Не съвсем. Отглеждането на бонзай е моята страст. Изкуството, което няма край, наситено с невероятната смесица от природно начало и човешка естетика. — Кръстоса крак връз крак, почти невидим в черния си костюм на фона на черната кожа, ръката му направи леко, но категорично движение: — Но престанете да насърчавате вродената ми словоохотливост. Преди малко попитахте защо мястото е подходящо за разговор. Според мен е такова, защото искам да науча повече за бездомниците под земята.

Хейуърд запази мълчание.

— Вие сте работили с тях — продължи Пендъргаст. — Изучавали сте ги. Което ви прави експерт по въпроса.

— Другите не мислят така.

— Просто защото не си дават сметка за състоянието на нещата. Аз обаче разбирам колко сте чувствителна на тази тема, включително и за научните ви разработки по нея. Затова реших, че ще ви бъде по-лесно да я обсъждате някъде навън, по-далеч от дирекцията и районния участък.

Тук е прав, каза си Хейуърд. Това странно помещение, с тихия ромон на водопада и застиналата красота, беше на светлинни години от атмосферата в полицейския участък. Потънала в меката кожа, тя усети как напрежението започва да я напуска. Дори понечи да свали тежкия колан с кобура, но после се отказа. Чувстваше се адски удобно.

— Вече два пъти слизах долу — поде Пендъргаст. — Първия път само за проверка на дегизировката и бегли наблюдения, а втория, за да открия Мефисто — един от водачите на бездомниците. Когато това стана, разбрах, че съм подценил два фактора: дълбоката непоклатимост на убежденията му и броя на неговите последователи.

— Никой не знае колко хора живеят под земята — поклати глава Хейуърд. — Но едно е сигурно: те са много повече, отколкото сме си представяли. Мефисто е сред най-популярните водачи, а общността му със сигурност е най-многобройната. На практика тя е доста разнородна. Ядрото й се състои от разочаровани ветерани от Виетнамската война и останките от това, което през 60-те години се наричаше „Младежко радикално движение“. Към него се прилепват и всички останали, особено след началото на серийните убийства и обезглавявания. Тази общност населява главно лабиринтите от тунели под Сентрал Парк.

— Изненада ме многообразието, на което се натъкнах — сподели Пендъргаст. — Очаквах да срещна един, максимум два типа хора с поведенчески отклонения, а попаднах на цял социологически разрез на човечеството.

— Не всички бездомници слизат долу — каза Хейуърд. — В тунелите потъват главно онези от тях, които се страхуват от приютите, мразят безплатните кухни и решетките на отдушниците, единаците и почитателите на най-различни култове. Отначало се задоволяват с линиите на метрото, после слизат по-надълбоко. Повярвайте ми, там гъмжи от укрития, които им се струват надеждни.

— Още при първото си слизане останах удивен от този необятен лабиринт — кимна Пендъргаст. — Имах чувството, че съм откривател на нови, напълно неизследвани територии.

— А не сте видели дори половината — поклати глава Хейуърд. — Съществуват над три хиляди километра изоставени или недовършени тунели, плюс други над осем хиляди, които се използват. Те са осеяни с безброй запечатани и отдавна забравени помещения. — Раменете й леко помръднаха: — Носят се всякакви слухове. Противоатомни скривалища за важните клечки на Уолстрийт, изградени от Пентагона през 50-те. Част от тях имат електричество и течаща вода, както и огромни запаси от консервирани храни. Снабдени са с генератори за ток, стари, но напълно годни. Съществува огромна канализационна мрежа, изградена от дървени тръби. Един цял шантав свят, потънал в забрава…

Пендъргаст леко се приведе напред и тихо попита:

— Чували ли сте за Дяволския етаж, сержант Хейуърд?

— Да, чувала съм — кимна тя.

— А знаете ли къде се намира и как мога да го открия?

Жената се замисли, после поклати глава.

— Не. Споменавали са го един-двама скитници по време на периодичните прочиствания. Но долу човек чува толкова безумия, че ги отхвърля механично, без да им обръща внимание. Аз самата съм на мнение, че такова нещо просто не съществува.

— А има ли някой, който знае повече?

Хейуърд се размърда, помълча малко и отново погледна към картината със сеното.

Странно как едно-две докосвания на четката върху платното създават толкова много храна за въображението, помисли си.

— Може би Ал Даймънд — промълви. — Инженер в градския кадастър и безспорен авторитет по подземните структури. Без неговата помощ не могат да оправят авариите на централния тръбопровод или кабелната мрежа, викат го и при стартирането на изкопните работи за всеки нов газопровод. — Замълча за момент, после добави: — Отдавна не съм чувала нищо за него. Може и да е гушнал букета…

— Моля? — погледна я с недоумение Пендъргаст.

— Да е умрял, искам да кажа.

Замълчаха. Тишината се нарушаваше от тихия шепот на водопада.

— В случай че убийците са колонизирали неизвестни подземни участъци, ще имаме много главоболия със самия брой на подземните обитатели — промърмори най-сетне Пендъргаст.

Очите на Хейуърд се отклониха от пейзажа и се заковаха върху лицето на агента.

— И ще става все по-зле — отбеляза тя.

— Какво имате предвид?

— От есента ни делят само няколко седмици. Тогава става истинското стълпотворение, тъй като хиляди бездомници си търсят убежище преди настъпващата зима. Знаете какво означава това, особено ако сте прав за убийците.

— Не, представа нямам — поклати глава Пендъргаст. — Защо не ми кажете?

— Означава началото на новия ловен сезон — промълви Хейуърд и отново насочи поглед към картината.

27

Безрадостната индустриална улица свършваше с чакълест кей, наполовина срутен в мътните води на Ийст Ривър. Насреща се виждаше целият остров Рузвелт и мостът на Петдесет и девета улица. Оттатък реката сивееше платното на Франклин Делано Рузвелт Драйв, което заобикаляше сградата на ООН и изчезваше в посока на луксозния жилищен комплекс „Сътън Плейс“. Хубава гледка, рече си Дагоста, докато излизаше от колата без отличителни знаци. Хубава гледка, гаден квартал.

Асфалтът на уличното платно беше размекнат от жегата на августовското слънце, тротоарът излъчваше топлина. Дагоста разкопча яката на ризата си и отново провери адреса, който беше получил от служителите на музея: Деветдесет и четвърто авеню в Лонг Айлънд, номер 1146. Очите му с недоумение опипаха околните сгради, които нямаха нищо общо с жилищен район. Трябва да е станала някаква грешка. От двете страни на улицата се точеха дълги редици изоставени складове и производствени халета. Наоколо беше пусто, въпреки че наближаваше обяд. Единствените признаци на живот се забелязваха в близост до пресечката, където малък камион потегляше с ръмжене от някаква товарна рампа. Поредната задънена улица, поклати глава Дагоста. На това Уокси му вика „второстепенна задача“.

Желязната врата на номер 1146 беше надупчена и разкривена, боядисвана многократно с черна блажна боя. Явно водеше към поредния празен склад, един от многото в квартала. Натискането на древния звънец не даде резултат и той започна да блъска с юмрук. Нищо. Пълна тишина.

Изчака известно време, след което се шмугна в тясната алея покрай страничната стена. Прескочи няколко рула насмолена хартия и се приближи до прозорец с армирано стъкло, напукано и покрито с дебел слой прах. Наложи се да го изтрие с крайчеца на вратовръзката си, за да надникне във вътрешността.

Очите му постепенно свикнаха с полумрака и успяха да различат очертанията на просторно помещение. Циментовият под беше нарязан на ивици от бледата слънчева светлина. В далечния край се виждаше желязна стълба, която водеше към остъклена кабинка, най-вероятно канцелария на някогашния контрольор на поточната линия. Друго нямаше.

Зад гърба му нещо прошумоля и той рязко се обърна. По алеята към него тичаше мъж, в ръката му зловещо проблясваше дълъг кухненски нож. Дагоста измъкна служебното си оръжие. Видял насочения в гърдите му револвер, мъжът се закова на място, после се завъртя кръгом с явното намерение да побегне.

— Не мърдай, полиция! — дрезгаво излая Дагоста.

Мъжът с подчини и отново се обърна към него. Чертите на лицето му придобиха странно развеселено изражение.

— Ченге, значи! — иронично се провикна той. — Да не повярва човек, че по тези места се е появило ченге!

Остана на място, ухилен до уши. Дагоста си даде сметка, че никога не е виждал по-странен тип: бръснатата му глава беше боядисана в зелено, под долната устна стърчеше рядка козя брадица, на носа му беше кацнало старомодно пенсне, носеше риза от наподобяваща зебло материя и протъркани маратонки „Кед“, които някога са били червени.

— Хвърли ножа! — заповяда Дагоста.

— Хей, спокойно, помислих те за крадец — отвърна онзи.

— Казах да хвърлиш проклетия нож!

Усмивката на непознатия се стопи, ножът издрънча на цимента между двамата.

Дагоста побърза да го изрита встрани.

— А сега бавно се обърни, сложи ръце на стената и се разкрачи! — заповяда той.

— Хей, това да не ти е комунистически Китай? — запъна се непознатият.

— Направи го!

Мъжът неохотно се подчини. След бързия обиск се оказа, че в джобовете му има само портфейл, при това доста тънък.

На шофьорската книжка вътре беше отбелязан адресът на съседната сграда.

— Давате ли си сметка, че можех да ви застрелям на място, господин Къртзема? — промърмори Дагоста, прибра револвера и му върна портфейла.

— Хей, откъде да знам, че си ченге? Помислих, че подготвяш взлом! — Мъжът се дръпна от стената и отупа дланите си от мазилката. — Нямаш идея колко пъти са ме обирали! А вашите хора вече изобщо не реагират. Ти си първото ченге, което се появява тук от месеци насам…

Дагоста му направи знак да замълчи.

— Бъди по-внимателен, нищо повече. Между другото, хич не те бива с ножа. Ако наистина бях крадец, досега да си мъртъв.

Къртзема потърка нос и промърмори нещо.

— Тук ли живееш? — попита Дагоста, стараейки се да не гледа зелената глава. Защо се е боядисал така, по дяволите?

Онзи кимна.

— От колко време?

— Вече три години. Държах една мансарда в Сохо, ама ме изритаха. Само тук не ми пречат на работата.

— И що за работа е тя?

— Дълга и широка — въздъхна мъжът, после изведнъж стана предпазлив: — А и защо трябва да ти обяснявам?

Дагоста извади значката и служебната си карта.

— Аха, отдел „Убийства“ — промърмори Къртзема. — Пречукали ли са някого?

— Не. Може ли да поговорим вътре?

В очите на зеленоглавия отново се появи подозрение.

— Това обиск ли е? Имаш ли заповед?

— Не, доброволно е — преглътна раздразнението си лейтенантът. — Интересувам се от човека, който е живял тук, Кавакита.

— Така ли се е казвал? Шантав тип, много шантав! — Къртзема тръгна напред и извади ключа за желязната врата на жилището си. Дагоста прекрачи прага и се озова в още едно огромно помещение, боядисано в белезникаво бяло. Край стените бяха подредени множество метални контейнери, преливащи от боклуци. В ъгъла стърчеше изсъхнала палма, а от тавана висяха безброй тънки усукани въженца, боядисани в черно, които наподобяваха странна, родена в кошмари гора. В далечния край на помещението се виждаха дюшек, мивка, тоалетна чиния без капак и котлон. С това се изчерпваше и цялата покъщнина.

— Какво е това? — попита Дагоста и докосна въженцата с длан.

— Не ги пипай, за Бога! — извика Къртзема, изблъска го встрани и внимателно огледа пораженията. — Те не се пипат!

Дагоста отстъпи крачка назад.

— Какво е това? Някакъв експеримент?

— Нищо подобно. Това е изкуствена среда, пресъздаваща първичната джунгла, от която сме произлезли и която постепенно се е превърнала в метрополията, наречена Ню Йорк.

— Изкуство, значи? — учуди се Дагоста. — За кого е предназначено, гледа ли го някой?

— Това е концептуално изкуство — обясни с нотка на нетърпение Къртзема. — Никой не го гледа, защото не е за гледане. Достатъчно е, че го има. Въженцата не се докосват помежду си, точно както и хората не влизат в истински контакт. Ние сме сами. Светът ни остава невидян, защото всички ние сме невидяни, докато се реем из космоса. Дерида казва: „Изкуство е онова, което не е изкуство“, което означава, че…

— Малкото му име беше Грегъри, нали?

— Не. Казва се Жак. Жак Дерида.

— Имам предвид доскорошния ти съсед.

— Изобщо не му знаех името. Всъщност бягах от него като от чума. Ти сигурно си дошъл заради оплакванията, нали?

— Какви оплаквания?

— Моите оплаквания. Непрекъснато звънях, ама никой не си направи труда да се появи, ако не броим първите един-два пъти… — Мъжът замълча, помисли за момент, после вдигна глава: — Чакай, чакай. Ти си от отдел „Убийства“! Да не е пречукал някого?

Дагоста мълчаливо извади бележника си.

— Разкажи ми за него.

— Нанесе се преди две години, може би и по-малко. Отначало беше кротък, но после се появиха камионите. Мъкнеха разни сандъци, един Господ знае къде ги слагаше. Тогава започна да вдига шум. Само нощем. Блъскане, чукане, някакво много силно пукане… — Къртзема сбърчи нос: — Да не говорим за вонята! Сякаш гореше нещо гадно. Боядиса си джамовете с черна боя, ама един се счупи и преди да го оправи, успях да надникна вътре. — На лицето му се появи крива усмивка: — Шантава работа! Разни микроскопи, стъкленици като дамаджани, в които къкреха някакви гадости, сиви метални кутии с лампички, аквариуми.

— Аквариуми?

— Купища — кимна зеленоглавият. — Един върху друг, пълни с водорасли. Явно беше някакъв учен. — Последната дума бе изречена с видима погнуса. — От онези, дето се занимават с дисекции и други такива… Аз не одобрявам подобни възгледи за света, защото съм холист8, сержант.

— Разбирам.

— После цъфнаха хората от електрическата компания. Да му прокарат трифазен ток или дявол знае какво. Два дни нямах ток, представяш ли си? Но онези типове в „Кон Ед“ са такива бюрократи, че изобщо не им пука от оплаквания!

— Имаше ли посещения? Навестяваха ли го приятели?

— Тъкмо тези посещения преляха чашата! — изръмжа Къртзема. — Започнаха да се мъкнат разни типове, при това нощем. Чукаха по специален начин. Тогава реших, че отсреща става нещо, и звъннах на ченгетата. Съмнявах се за наркотици. Ама твоите хора казаха, че нямало нищо нередно и си заминаха. — Мрачно поклати глава. — И нещата си продължиха по старому. Пак се оплаках от шума и вонята, но ченгетата дойдоха още веднъж и спряха да ми обръщат внимание. Една вечер, някъде към единайсет, тоя тип изведнъж цъфна на вратата ми. Беше преди година.

— Какво искаше?

— Де да го знам? Май да ме пита защо се оплаквам на куките. Казвам ти, сержант, тръпки ме побиха! Беше септември, почти толкова горещо, колкото е сега. Но си беше навлякъл дебело палто с качулка, която криеше лицето му. Стои пред вратата като някакъв призрак и пита може ли да влезе. Не, разбира се, викам аз, после му треснах вратата под носа. Какво друго можех да сторя, сержант?

— Лейтенант — разсеяно го поправи Дагоста, зает да си води записки.

— Все тая. Аз не съм по етикетите. Използвам само един, но той е общовалиден и се нарича човешко същество! — Зеленото кубе изразително се поклати.

Дагоста продължаваше да пише. Описанието нямаше нищо общо с онзи Кавакита, с когото се бе запознал в кабинета на Фрок след злощастното откриване на експозицията „Суеверия“. Напрегна паметта си за някакъв по-конкретен спомен.

— Можеш ли да опишеш гласа му? — вдигна глава той.

— Тих и фъфлещ.

— Някакъв акцент?

— Не. Но фъфлеше така жестоко, че нищо не му се разбираше. Все едно използваше кастилско наречие. Ама не беше испански, а английски.

„Трябва да питам Пендъргаст, какво по дяволите е това «кастилско наречие», помисли си Дагоста.“

— Кога се изнесе и защо? — попита на глас той.

— Две седмици след като почука на вратата ми. Май през октомври. Една нощ се появиха два големи тира. Това не ме учуди, ама този път товареха, вместо да разтоварват. На другия ден се излюпих накъде около пладне и забелязах, че помещението е празно. Даже бяха измили черната боя от прозорците.

— По пладне, значи — промърмори Дагоста.

— Такъв ми е режимът. Спя от пет сутринта някъде до обяд, без да робувам на циклите, сержант.

— Не забеляза ли нещо по камионите? Фирмен надпис, реклама, телефон?

Къртзема се замисли, после кимна:

— Аха, сетих се. „Превоз на прецизна научна апаратура.“ Така пишеше.

Очите на Дагоста изпитателно се втренчиха в лицето на зеленоглавия.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Нямаше причини да не му повярва, сподави въздишката си лейтенантът. Въпреки външния си вид, който не ставаше за банката на свидетелите, тоя тип явно беше наблюдателен. Или просто любопитен.

— Нещо друго да добавиш?

— Ами да — отново се разлюля зеленото кубе. — На другия ден след заминаването му спря цялото улично осветление. И до ден днешен не е светнало! Сигурен съм, че има пръст в тая работа, но нямам идея как го е направил. Звънях на онези от енергото, но гадните роботи изобщо не ми обърнаха внимание. Те си размърдват задниците само ако не си платиш сметката…

— Благодаря за съдействието, господин Къртзема — реши да сложи точка на разговора Дагоста. — Ако се сетиш още нещо, просто ми звънни.

Пъхна бележника в джоба си и се приготви да си върви. После спря и се обърна:

— Спомена, че няколко пъти са те обирали… Какво ти взеха? Като гледам, тук няма кой знае какво за крадене…

— Идеи, сержант! — вирна брадичка Къртзема. — Вещите са нищо, но идеите са безценни. Я се огледай. Виждал ли си някъде повече блестящи идеи, събрани накуп?

28

На практика обозначената с номер 12 вентилационна шахта представляваше грозен комин, щръкнал над входа на тунела „Линкълн“ откъм Тридесет и осма улица — една 60-метрова кула от тухли и ръждив метал.

Малко под върха стърчеше нещо като наблюдателна кабина или тераса, залепена като раковина за дъното на плавателен съд. Пендъргаст спря в подножието на металната стълба и вдигна глава да я огледа. Няколко от закрепващите болтове липсваха, други стърчаха от стената, без да крепят нищо. Пое нагоре. Между стъпалата от гофрирана ламарина мърдаше безкрайната змия на трафика, забързана към тъмната паст на тунела, зейнала на трийсетина метра по-долу.

Не след дълго стълбата се скри в сянката на наблюдателницата. На дъното й имаше нещо като водонепроницаем люк — от тези, които се използват при подводниците. Върху него се мъдреше ярък щампован надпис ПРИСТАНИЩЕ НЮ ЙОРК. Грохотът беше оглушителен, като от реактивен двигател. Наложи се да блъска по люка с юмрук, за да бъде чут от човека горе.

Пендъргаст се промъкна в тясната кабинка и подръпна пешовете на сакото си. Дежурният — дребен жилест мъж с карирана риза и работен комбинезон, се наведе да затвори люка. Наблюдателницата гледаше към Хъдзън, подстъпите на тунела и огромната вентилационна инсталация, която имаше важната задача да изсмуква отровния въздух от самия тунел. Проточил врат, Пендъргаст успя да зърне турбините на пречиствателната система, които бучаха точно под тях.

Мъжът се дръпна от люка и зае мястото си на столчето пред малка чертожна маса. В тясното помещение нямаше къде другаде да се седне. Устните на човека се раздвижиха, но Пендъргаст не чу нищо от воя на огромния вентилатор.

— Какво? — изкрещя той и направи крачка напред. Подводничарският люк се оказа слаба преграда за шума и отровните газове.

— Служебна карта — извика в отговор служителят. — Казаха да ви поискам документ.

Пендъргаст извади картата на ФБР от джоба си и му я подаде.

— Господин Албърт Даймънд, ако не се лъжа — каза той.

— Ал — безгрижно махна човекът и му върна картата. — Какво искате?

— Чух, че сте най-големият експерт по нюйоркските подземия — поде Пендъргаст. — С вас се консултират за всичко — от строителството на нови тунели, до ремонти по линията на газопровода.

Даймънд се втренчи в лицето му, после бавно плъзна език по долните си зъби и бузата му смешно набъбна.

— Май имате право — кимна най-сетне.

— Кога за последен път бяхте долу?

Човекът вдигна ръка и сви пръстите си в юмрук. Веднъж, после повтори.

— Преди десет месеца?

Мъжът поклати глава.

— Десет години?

Даймънд кимна.

— Защо толкова отдавна?

— Писна ми. Поисках да ме преместят тук.

— Тук ли? Доста интересен избор. Максимално далеч от подземията, без да се качвате на самолет. Нарочно ли го направихте?

Неопределено свиване на раменете в отговор.

— Имам нужда от информация — повиши глас Пендъргаст, най-накрая разбрал, че в кабината е прекалено шумно за размяна на банални реплики.

Даймънд кимна. Издутината на бузата му тръгна нагоре, инспекцията продължаваше към горното чене.

— Кажете нещо за Дяволския етаж.

Издутината спря. Дребната фигура на Даймънд се размърда върху столчето, но отговор не дойде.

— Чух, че под Сентрал Парк има огромен лабиринт — продължи Пендъргаст. — На голяма дълбочина. Именно той носи наименованието Дяволския етаж. Но документация за такова нещо липсва, освен ако не съществува под друго име.

Мълчанието на Даймънд се проточи още известно време.

— Дяволският етаж, значи — промърмори най-сетне и погледна в краката си.

— Чували ли сте за него?

Човекът бръкна в джоба на комбинезона и извади плоско шишенце, което със сигурност не съдържаше вода. Отпи голяма глътка и го прибра обратно, без да предложи на госта си. После каза нещо, но думите му потънаха в грохота на вентилатора.

— Какво? — викна Пендъргаст и направи още една крачка към него.

— Казах, че съм го чувал.

— Моля, разкажете ми.

Мъжът отклони поглед от агента и го насочи към брега на Ню Джърси от другата страна на реката.

— Мръсните богаташи — процеди.

— Моля?

— Богатите копелета. Не са искали да дишат един и същи въздух с бачкаторите.

— Кои богати копелета?

— Ами всичките. Астор, Рокфелер, Морган. И другите. Изкопали са тия тунели преди повече от век.

— Нищо не разбирам.

— Железопътни тунели — ядоса се Даймънд. — Изграждали частна подземна линия. От Пелхам, под парка, под хотел „Никърбокър“ и баровските резиденции по Пето авеню. С луксозни перони и чакални, само за тях.

— Но защо на такава дълбочина?

— Геология — усмихна се за пръв път Даймънд. — Били са принудени да копаят под действащата мрежа на метрото и, естествено, под изоставените тунели. Ама там има дебел пласт лайняна скала.

— Каква скала? — отново викна Пендъргаст.

— Рехав предкамбрийски пясъчник. Викаме му лайняна скала. През нея могат да се прокарват водопроводи и канали, но не и железопътни тунели. Затова копали по-дълбоко. Вашият Дяволски етаж се намира на тридесет нива под повърхността.

— Но защо?

— Защо ли? — погледна го с недоумение Даймънд. — Вие как мислите? Защото не искали изтънчените им задници да ползват едни и същи перони и даже сигнализация с редовните линии. По тези дълбоки тунели можели бързо да напускат града, да стигнат до Кротън и оттам да хванат пътя. Без закъснения, без да се мешат с простолюдието.

— Това не обяснява липсата на строителна документация.

— Строителството им е струвало цяло състояние. С което не са се изръсили само петролните магнати. Поискали са и услугите на общината… — Даймънд попипа носа си. — А такива разходи не се документират.

— Но защо са ги изоставили?

— Защото не са били в състояние да ги поддържат. Под канализацията и отводнителните шахти е адска влага. Прибавете към това натрупването на метан, въглероден окис и още куп гадости.

— Концентрация на тежки газове, винаги в най-ниските части — кимна Пендъргаст.

— Долу са погребани милиони, но шибаната линия така и си останала недовършена. Работила е горе-долу две години, после станало голямото наводнение от деветдесет и осма, което заляло помпите, и тунелите се напълнили наполовина с отточни води. Принудили се да ги зазидат, барабар с машините и цялата техника.

Даймънд замълча и кабината отново се изпълни с грохота на огромните вентилатори.

— Има ли изобщо някакви карти? — попита след малко Пендъргаст.

— Карти ли? — извъртя очи Даймънд. — Двайсет години съм ги търсил, но такива няма. Сведенията получих от стари хора.

— А спускали ли сте се там?

Човекът притеснено се размърда, после потвърди.

— Ще ми нахвърляте ли една скица?

Даймънд не отговори.

— Ще ви бъда благодарен, дори за дреболия — рече Пендъргаст и се приведе към него. Деликатните му пръсти се протегнаха напред, сякаш да пригладят яката на ризата, после между тях изведнъж се появи банкнота от сто долара.

Очите на Даймънд колебливо я опипаха, после ръката му се протегна, нави я на руло и я тикна в джоба на комбинезона. Обърна се към масичката и започна да чертае върху къс жълта милиметрова хартия. Правеше го бързо и професионално, на хартията постепенно се оформи сложна тунелна система.

— Повече от това не мога да направя — каза няколко минути по-късно той. — Ето оттук влязох. Повечето терени южно от парка са запълнени с бетон, а тунелите на север са пропаднали от години. Най-напред трябва да стигнете Гърловината. За целта се насочвате по захранващ проход №18 — от мястото, на което се пресича със стария главен водопровод №24.

— Гърловината? — вдигна вежди Пендъргаст.

Дайъмънд допря мръсен нокът до носа си.

— Скалната маса под парка е пронизана от дебела жила гранит. Максимално твърд монолит. За да пестят време и динамит, някогашните миньори са я пробили само на едно място и оттам са прекарвали всичко. Точно под тази дупка са тунелите „Астор“. Доколкото ми е известно, това е единственият вход към системата от южната страна. Разбира се, ако не решите да използвате водолазен костюм.

Пендъргаст пое листа и внимателно го разгледа.

— Благодаря, господин Даймънд — кимна той, помълча малко и му хвърли кос поглед: — Питам се дали не бихте приели една покана за по-задълбочено изследване на Дяволския етаж? Срещу съответното възнаграждение, разбира се.

— Съветвам ви да не използвате това наименование — отвърна мъжът. — Използват го къртиците, но истинското име е Тунелите на Астор.

— Откъде идва то?

— Идеята за тях е дала госпожа Астор. Говори се, че тя е накарала съпруга си дай направи частна гара непосредствено под семейното имение на Пето авеню. И оттам започва всичко.

— Откъде тогава се ражда наименованието Дяволски етаж?

— Нямам представа — мрачно се усмихна Даймънд. — Но все пак си представете тунелите, които се намират на трийсет етажа под земята. Фрески по стените, луксозни чакални с огледала, канапета и изящни стъклописи, хидравлични асансьори с паркет и кадифени завеси. И всичко това е засипано с боклук и отпадъчни води, останало запечатано в продължение на повече от век. — Облегна се назад и прикова очи в лицето на Пендъргаст. — Не знам какво мислите, но по мое мнение това място трябва да се нарича Адския етаж.

29

Железопътното депо на Уест Сайд заема се двадесет и четири акра равнинен терен в най-западната част на Манхатън, далеч от очите на милионите нюйоркчани, които живеят и работят в района. На практика това е най-голямото неусвоено пространство на острова, ако се изключи Сентрал Парк. В началото на века тук се върти оживена търговия, но сега депото и многобройните товарни рампи около него са отдавна изоставени, с ръждясали, обрасли с тръни коловози.

Вече две десетилетия мястото е обект на най-различни планове за благоустройство, съдебни дела и политически интриги. Наемателите на складовете постепенно напускат, а на тяхно място се появяват вандалите, подпалвачите и скитниците. В единия край на огромното бунище е разположено малко, но доста мръсно градче, издигнато от талашит, тенекии и кашони. В съседство се намират няколко гротескни зеленчукови градинки, засадени с тикви и боб и също потънали в буренак.

Марго стоеше в средата на посипано със сгурия пространство между две изоставени сгради на депото. Преди четири месеца тук бе имало някакъв склад, изгорял до основи. Циментовата настилка бе покрита с дебел слой овъглени отпадъци. В ъгъла се виждаха останки от дълги метални маси, върху които е имало някаква апаратура. Марго се огледа в следобедните сенки, които бяха нашарили този пейзаж на опустошение. Огромни, отдавна нефункциониращи машини с частично разтопени метални корпуси, разкриващи лабиринт от обгорели жици и електронни платки. Въздухът тежеше от острата миризма на изгоряла пластмаса.

— Какво ще кажеш? — подхвърли Дагоста, застанал до нея.

— Да — потвърди Марго.

— Аз съм го виждал само веднъж, на прощалното тържество в чест на Пендъргаст, организирано от Фрок. Що за човек беше?

— Умен — отвърна след кратко замисляне тя. — Блестящ учен.

— А като личност?

— Не бих казала, че беше най-приятният човек в музея — предпазливо рече Марго. — Беше малко, как да кажа… безпардонен. От онези, които са готови на всичко, за да направят кариера. Не поддържаше кой знае какви отношения с колегите си и май не вярваше на онези от тях, които…

— Които какво?

— Нужно ли е това? Не обичам да говоря зад гърба на хората…

— Обикновено това е най-подходящият момент. Беше ли способен на престъпление?

— Категорично не. Не одобрявах особено морала му, защото той винаги поставяше науката над човешките ценности, но престъпник? Не, в никакъв случай! — Поколеба се за миг, после добави: — Преди известно време направи опит да се свърже с мен. Около месец преди смъртта си.

— Защо? — любопитно я погледна Дагоста. — Доколкото ми е известно, не сте били особено близки…

— Бяхме добри колеги, нищо повече. — Лицето й потъмня. — Стана така, че изобщо не отговорих на обаждането му. Но ако знаех, че е в беда, сигурно щях да направя нещо…

— Нямало е как да знаеш — успокои я Дагоста: — Както и да е. Но ще ти бъда много благодарен, ако намериш време да се поогледаш тук и да разбереш с какво се е занимавал.

Усети колебанието й и тихо добави:

— Кой знае? Това може би ще ти помогне да прогониш някои демони…

Хубави думи, каза си Марго. Лейтенант Дагоста в ролята на суперпсихолог. Може дори да каже, че проучването на това място носи покой…

Очите й се приковаха в руините и дълго се взираха в тях.

— Добре, лейтенант — въздъхна най-сетне тя.

— Сигурен ли си, че това е последният адрес на Грег?

— Така твърдят от фирмата, която го е пренасяла. Складът е изгорял скоро след смъртта му, тъй че едва ли е имал време да се премести някъде другаде. Но не можем да сме сигурни, защото е плащал сметките за ток и телефон под друго име.

— Друго име ли? — учуди се Марго, продължавайки да се оглежда. — Не съм сигурна дали е умрял преди или след пожара…

— Аз също — въздъхна Дагоста.

— Мисля, че това е било някаква лаборатория.

— Дори аз си мисля същото. И той като теб е бил учен.

— Не съвсем. Грег се занимаваше главно с генетика и еволюционна биология. Докато моята специалност е антропологическа фармакология.

— Все тая — промърмори Дагоста и подръпна крачолите си. — Въпросът е каква точно е била лабораторията?

— Трудно е да се определи. Трябва да научим нещо повече за тези машини в ъгъла. За целта е необходимо изследване на разтопените стъкленици, за да се разбере какво е имало в тях.

— И? — изгледа я Дагоста.

— Какво „и“?

— Ще се заемеш ли?

— Защо аз? В полицията не ви липсват експерти, които…

— Те нямат интерес — махна с ръка Дагоста. — Подобни изследвания са накрая в списъка с приоритетите им.

Върху лицето на Марго се изписа изненада.

— Важните клечки в полицията не се интересуват от съдбата на Кавакита, нито пък с какво се е занимавал, преди да бъде убит — поясни лейтенантът. — За тях той е поредната случайна жертва. Също като Брамбъл.

— Но ти не мислиш така, нали? Убеден си, че той играе някаква роля в поредицата от убийства?

— Ох, не знам — въздъхна Дагоста и избърса потта от челото си. — Просто имам чувството, че човекът е имал съвсем конкретен замисъл, и искам да разбера какъв е бил той. Добре го познаваше, нали?

— Да ти изпратя ли фотограф?

— Може би по-късно. На първо време ще се задоволя с няколко скици.

— Хубаво — кимна Дагоста, но лицето му остана загрижено.

— Ти върви да си гледаш работата — добави Марго. — Няма нужда да висиш тук.

— Изключено! — тръсна глава Дагоста. — Не и след онова, което се случи на Брамбъл.

— Лейтенант…

— И без това трябва да взема проби от пепелта и да потърся следи от запалителни вещества — каза той, без да мръдне от мястото си. — Ще гледам да не ти се пречкам.

Марго въздъхна, измъкна скицник от сака и отново насочи вниманието си към унищожената лаборатория. От нея се излъчваше някакво мълчаливо обвинение. Бе могла да направи нещо. Грег се опита да се свърже с нея. Може би нямаше да свърши така.

Тръсна глава, за да прогони гузните мисли. От тях полза нямаше. А и това бе единственото място, от което можеше да получи някаква информация за Грег. И единственият път за бягство от целия този кошмар. Значи трябва да се примири и да се залови за работа. Е, в това имаше и нещо добро — за известно време ще остане далеч от лабораторията по криминологична антропология, която в последно време беше започнала да прилича на костница. В сряда следобед от „Съдебна медицина“ им изпратиха и тялото на Битърман, комплектовано с куп нови въпроси. Следите по шийните прешлени сочеха обезглавяване с помощта на примитивен предмет, вероятно грубо изработен нож. Самият труп не беше оглозган, което означаваше, че убиецът или убийците не са разполагали с време.

Тя нахвърли набързо очертанията на помещението, размерите, разположението на масите и превърнатата в пепел апаратура. Всяка лаборатория разполага със специфично оборудване и снабдяване, определяно от характера на изследванията. Докато оборудването може да насочи към общия характер на тези изследвания, именно снабдяването би дало отговор на въпроса относно целите.

След като приключи със скицирането, Марго пристъпи към самите маси — устояли на огъня единствено благодарение на размерите си. Очерта правоъгълници в скицника и започна да отбелязва местоположението на всяка колба, епруветка, мензура и останалите, почти невъзможни за идентифициране предмети. Беше ясно, че тук са се провеждали някакви сложни биохимични изследвания, но какви?

Спря за момент, вдишвайки с мъка вонята на изгоряла изолация, смесила се със соления бриз откъм Хъдзън. После насочи вниманието си към машините. Трябва да са били доста скъпи, съдейки по останките на корпусите от неръждаема стомана и контролните прибори.

Започна с най-голямата. Металната обшивка се бе нагънала от високата температура, под нея се виждаха обгорели чаркове. Един лек ритник беше достатъчен, за да я срути. Оглушителното дрънчене изведнъж я накара да си даде сметка, че двамата са съвсем сами в пустата околност. Отвъд коловозите и от другата страна на реката слънцето огряваше скалистия бряг на Ню Джърси. Чуваха се писъците на чайки, които кръжаха над гниещите кейове край брега на Хъдзън. Един хубав летен следобед бавно си отиваше отвъд периметъра на депото. Но тук, на това мрачно и изоставено място, хубавото време изобщо не се усещаше. Погледна Дагоста, който бе събрал своите образци и сега, скръстил ръце на гърдите си, гледаше реката, осветена от ярките слънчеви лъчи. Вече беше доволна от решението му да остане с нея.

Наведе се над машината, усмихвайки се на нервността си. Разрови парчетата обгорял метал и в резултат откри това, което й трябваше: табелката с фабричния номер и наименованието. Избърса саждите и успя да различи надписа „Производител на генетична апаратура «Уестърли»“, под който добре личеше логото на компанията. Още по-надолу бе щампован сериен номер и наименованието на уреда: Интегрален ДНК анализатор. Информацията бързо намери място в бележника й.

Малко по-настрани забеляза полуразтопена купчина метал, която не приличаше на останалите. Приближи и се зае да оглежда останките. Приличаше на инсталация за органичен синтез, в долната част на която откри няколко колби с химикали, оцелели от пламъците. Етикетите сочеха, че става въпрос за химикали, които присъстват във всяка лаборатория. Вдигна една от тях. Надписът беше частично унищожен: Активен 7-дехидрохоле… Поклати глава и пъхна стъкленицата в сака си. Надяваше се, че „Голямата енциклопедия на химическите вещества“ ще й помогне да открие за какво става въпрос.

В краката си забеляза частично изпепелените останки на работен бележник. Наведе се да го вдигне, но той се разпадна в ръцете й. Събра обгорелите парченца, постави ги в специално найлоново пликче за мостри и го пусна в сака си.

Петнадесет минути по-късно вече беше сигурна, че на това място е имало първокласна генетична лаборатория. Самата тя всекидневно работеше с подобна апаратура и отлично знаеше, че цената й надхвърля половин милион долара.

„Откъде Кавакита е взел парите за изграждането на такава лаборатория? — озадачено се запита Марго, докато се насочваше към алеята. — Какво, по дяволите, е искал да постигне?“

Продължаваше да пише, бавно пристъпвайки по циментовия под на някогашния склад. Стори й се, че долавя нещо странно, и вдигна глава. Между отломките и разтопените парчета стъкло се виждаха пет пресъхнали от горещината локви със странна, наподобяваща цимент субстанция, около които беше насипан ситен чакъл.

Наведе се да ги разгледа. От най-близката стърчеше метален предмет, голям колкото юмрука й. Измъкна от сака джобно ножче и внимателно го изчегърта от спечената кал. Върху гладката му стена личаха няколко абсолютно неразбираеми буквени съчетания: ВАРИУ… КИС… ПО… Повъртя изкривеното късче метал в ръцете си, после изведнъж й светна: това бяха останките от помпа за аквариум.

Изправи се и започна да оглежда останалите замръзнали купчини, подредени в една линия покрай останките от стената. Ситен чакъл, натрошени стъкла. Това наистина са били аквариуми, но по неизвестни причини запълнени с кал. Каква е тая работа?

Марго се отпусна на колене и заби ножчето в най-близката засъхнала локва. Спечената кал се натроши на ситни късчета, като тънко положен цимент. Взе в ръце едно от по-едрите и с учудване установи, че във вътрешността му личат корените и част от стъблото на някакво растение, които тинята беше успяла да запази от огъня. Проклинайки примитивния си инструмент, тя все пак успя да го изчопли от твърдата маса и го вдигна срещу светлината.

В следващия миг с погнуса го захвърли на земята. Изминаха няколко секунди преди да се успокои и да се вземе в ръце. Наведе се и отново вдигна изстърганата субстанция. Зае се да я изследва с ново внимание, после сърцето й рязко ускори ритъма си. Не, не може да бъде!

Познаваше това растение. Познаваше го много добре. Твърдото жилесто стъбло и странно преплетените корени пробудиха особено мъчителен спомен. Видя се приведена над микроскопа в генетичната лаборатория на музея, броени часове преди откриването на злощастната експозиция „Суеверия“. Това без съмнение беше онзи рядък растителен вид от поречието на Амазонка, който се беше оказал любимата храна на Мбвун. Същият, с който по нещастно стечение на обстоятелствата бяха опаковани реликвите от горното течение на Ксингу, изпратени на музея преди почти десетилетие. До този момент се смяташе, че това растение е безвъзвратно унищожено. Отделено от обичайната си среда, то не можеше да вирее, а след ликвидирането на Мбвун — отвратителния музеен звяр, властите бяха взели всички мерки да отстранят и останките от него.

Изправи се втори път и бавно изтупа прахта от коленете си. Явно Грег Кавакита беше успял по някакъв начин да се докопа до растението и беше решил да го отглежда в тези огромни аквариуми.

Но защо?

Мисълта, която я прониза, беше толкова ужасна, че тя побърза да я прогони. Не, не! Няма втори Мбвун! Няма още едно гадно създание, на което Грег е подготвял любимата храна!

Ами ако все пак има?!

— Лейтенант! — подвикна с леко потрепващ глас Марго. — Имаш ли представа какво е това?

Той приближи и погледна вкамененото парче в ръцете й.

— Нямам.

— Това е Liliceae mbwunensis, храната на Мбвун.

— Стига бе! — зяпна Дагоста. — Будалкаш ме, нали?

— Много ми се иска да беше така — мрачно поклати глава Марго.

Останаха като вкопани по местата си. Слънцето бавно се скри зад Палисадите, позлатявайки покривите на далечните сгради оттатък реката. После Марго въздъхна и се приготви да пусне откритието си в сака, но в същия момент забеляза нещо, което до този моменти беше убягнало.

В основата на корена личеше малка драскотина във формата на двойно V. Което можеше да означава само две неща: или рутинен хибриден експеримент, или изключително сложна процедура, свързана с генното инженерство.

30

Вратата рязко се отвори и Хейуърд влезе в малката канцелария с пълна уста. Преглътна последната хапка риба тон и обяви:

— Току-що се обади капитан Уокси. Вика ви долу, в отделението за разпити. Пипнали са го.

— Кого? — попита Дагоста и вдигна глава от набодения с карфици плот за издирвани лица, който бе заменил задигнатата от Уокси карта.

— Как кого? — изви вежди сержантът. — Убиеца имитатор, естествено.

— Без майтап? — изгледа я той, после грабна сакото си от закачалката и се стрелна към вратата.

— В най-затънтените пущинаци на Сентрал Парк, точно където предполагал капитанът — обясни Хейуърд, докато прекосяваха оперативната зала и се насочваха към асансьора. — Един от патрулните чул шумотевица в храстите и отишъл до провери. Мръсникът току-що бил наръгал някакъв скитник и се готвел да му резне главата.

— Как е разбрал, че възнамерява точно това?

— Питайте капитан Уокси — сви рамене сержантът.

— Оръжието?

— Ръчно изработен нож, груба работа — скептично обясни тя. — Точно такъв, какъвто търсят.

Вратата на асансьора се плъзна и пред очите им изплува мършавата фигура на Пендъргаст. Веждите му въпросително се повдигнаха.

— Убиецът е долу, в стаите за разпит — информира го Дагоста. — Уокси наредил да ме повикат.

— Ти да видиш! — промърмори агентът на ФБР, пропусна ги да влязат и натисна бутона за втория етаж. — Значи сме там. Изгарям от любопитство да зърна що за птица е пипнал нашият капитан.

Отделението за разпити в сградата на Полис Плаза №1 представляваше мрачен коридор с бетонни стени, от двете страни на който се точеха боядисани в сиво стаички с тежки метални врати. Дежурният натисна бутона за отваряне и ги насочи към стената за наблюдение на килия №9. Пред стъкления панел се беше настанил Уокси, удобно изтегнат в стола. Чул стъпките им, той се обърна. Появата на Пендъргаст отбеляза с недоволна гримаса, на Дагоста само изсумтя, а на Хейуърд изобщо не обърна внимание.

— Пропя ли? — попита Дагоста.

— Не е спрял — изгрухтя дебелият капитан. — Но засега дрънка само глупости. Нарича се Джефри и толкоз. Ама скоро ще го изцедим. Помислих си, че ще пожелаеш да му зададеш няколко въпроса — великодушно добави той, доволен от триумфа.

Мъжът оттатък стъклото имаше раздърпани дрехи и див поглед. Устните му мърдаха с трескава бързина, някак гротескна на фона на скованата фигура.

— Тоя? — възкликна недоверчиво Дагоста.

— Точно той.

— Струва ми се прекалено дребен за това, което е свършил.

— Сигурно е ял доста бой, затова не е пораснал — направи гримаса Уокси.

Дагоста се наведе и включи микрофоните. От репродуктора над стъклото потече пълноводен порой от ругатни и проклятия. Лейтенантът послуша известно време, после изключи уредбата и попита:

— Оръжието на престъплението?

— Ръчна изработка — сви рамене Уокси. — Къс стомана, набит в дърво, увито в плат и някакви лепенки. Трудно е да се каже какво точно представлява. Трябва да изчакаме мнението на криминолозите.

— Стомана значи — подхвърли Пендъргаст.

— Аха, стомана.

— Не камък.

— Вече ви казах, че е стомана. Ако искате, можете да я видите.

— О, ще я видим — промърмори Дагоста и се дръпна от стъклото. — Но сега искам да чуя какво ще изпее това приятелче. — Обърна се и тръгна към вратата, следван по петите от Пендъргаст.

Номер девет не се отличаваше по нищо от хилядите килии за разпит в полицейските участъци, пръснати из цялата страна. Заподозреният беше окован с белезници за стола отвъд изподрасканата дървена маса в средата, а пред нея имаше още няколко стола, на един от които седеше отегчен следовател, приведен над записващото устройство и абсолютно равнодушен към пороя от ругатни, който го заливаше. Двама въоръжени полицаи бяха изправени един срещу друг, а страничните стени бяха заети от две черно-бели фотографии с многократно увеличение. На едната се виждаше сгърченото обезглавено тяло на Никълъс Битърман, проснато в тоалетната на Белведере, а от другата гледаше усмихнатата физиономия на Памела Уишър, станала популярна в цялата страна благодарение на „Поуст“. Монтираната на тавана видеокамера безстрастно регистрираше хода на разпита.

Дагоста седна до следователя, вдъхвайки познатата миризма на килията, наситена с пот, страх и мръсни чорапи. Уокси внимателно се настани до него, а Хейуърд се изправи до по-близкия униформен полицай. Пендъргаст се облегна на вратата и небрежно скръсти ръкавите на безупречния си тъмен костюм.

Задържаният млъкна при появата им и започна да ги оглежда изпод сплъстените кичури мръсна коса, покриващи челото му. Очите му светнаха в мига, в който ги спря върху Хейуърд, после продължиха нататък.

После огледът свърши.

— К’во си ме зяпнал, бе? — изръмжа скитникът и впери злобен поглед в лицето на Дагоста.

— Знам ли? — сви рамене лейтенантът. — Сигурно чакам да ми разкажеш нещо.

— Майната ти!

Дагоста въздъхна.

— Знаеш ли си правата?

— Тая свинкя до тебе ми ги прочете — ухили се онзи, разкривайки два реда ситни и мръсни зъби. — Не ми трябва адвокат да ме държи за ръчичката.

— Хей, дръж си устата! — почервеня Уокси.

— Ти дръж твоята, дебелак! Като не забравяш и тлъстия си задник! — Арестантът се разкикоти и намигна на Хейуърд, която не успя да сдържи усмивката си.

Май така я карат от началото на разпита, въздъхна Дагоста.

— Какво се случи в парка? — попита той.

— Списък ли искаш? Първо на първо, тоя тип се беше наврял на моето място за спане. Второ на второ, започна да ми съска като някаква египетска змия. Трето, беше отвратителна гад, лишена от Божията благословия. Четвърто…

— Ясно, ясно! — размаха ръце Уокси. — Разкажи за другите.

Джефри млъкна.

— Хайде, пей! — притисна го Уокси. — Кого още?

— Много са — неохотно промърмори скитникът. — Който ме ебава, си го получава! — После се наведе над масата и заплашително изръмжа: — И ти трябва да си пазиш тлъстите джуки, дебелак!

Дагоста докосна рамото на капитана и бързо попита:

— Кого още си оправил?

— О, те ме познават! — зловещо се ухили онзи. — Всички знаят кой е Джефри Херувимчето.

— Разкажи за Памела Уишър, Джефри! — заповяда Уокси. — И хич не се опитвай да отричаш!

Около мътните очи на скитника се появи мрежа от ситни бръчици.

— Нищо не отричам! — изръмжа той. — Онези боклуци не показаха нужното уважение и си го заслужиха!

— А какво направи с главите им? — напрегнато попита Уокси.

— К’ви глави? — заекна Джефри и учудено се облещи.

— Късно е да отричаш!

— Глави, значи? Ами трябва да съм ги изял!

Уокси стрелна Дагоста с многозначителен поглед и бързо продължи:

— Разкажи за оня от замъка Белведере, Ник Битърман!

— А, тоя си го биваше — ухили се Джефри и се залюля заедно със стола. — Двулична гадина, без капчица уважение. Враг, мамка му!

— Враг ли? — намръщи се Дагоста.

— Най-големият!

— Май се е наложило да се бориш с тъмните сили, а? — подхвърли съчувствено Пендъргаст. Това бяха първите му думи откакто влязоха в килията.

— Аха! — кимна арестантът и още по-силно се залюля.

— Използва електрическата си кожа, нали?

Люлеенето рязко спря.

— И огнения си поглед — добави Пендъргаст, отлепи гръб от вратата и бавно се приближи към масата, без да сваля очи от човека зад нея.

Джефри също не отместваше поглед от лицето му.

— Кой си ти? — тихо и някак задъхано попита той.

Агентът направи драматична пауза.

— Кит Смарт — тихо рече, без да отделя пронизителния си поглед от лицето на арестувания.

Дагоста остана смаян от промяната. Лицето на Джефри пребледня, очите му гледаха като хипнотизирани, устните му безмълвно помръдваха. Така изтекоха няколко секунди, после от устата му излетя див вик на ужас, а тялото му се оттласна назад с такава сила, че столът се прекатури. Хейуърд и униформените се втурнаха да го укротят.

— За Бога, Пендъргаст! — скочи на крака Уокси. — Какво толкова му казахте?!

— Май това, което трябваше — промърмори агентът и се обърна към Хейуърд: — Направете необходимото да го успокоите. Мисля, че капитан Уокси може да го поеме оттук нататък.

— Кой е всъщност тоя тип? — попита Дагоста, докато асансьорът ги връщаше обратно в отдел „Убийства“.

— Не съм сигурен за името му — сви рамене Пендъргаст.

— Но със сигурност не е Джефри, нито пък Джофри. И не е човекът, когото търсим.

— Кажи го на Уокси.

— Това, което току-що наблюдавахме, се нарича параноидна шизофрения, обременена от множествени личностни отклонения — меко обясни Пендъргаст. — Вероятно забеляза как този човек се люшкаше между различни личности. В един момент е див и необуздан — роля, която за нас е крайно неубедителна. В следващия момент се превъплъщава в убиеца — друга, доста по-опасна роля. Чу го, нали? „Започна да ми съска като някаква египетска змия…“ А после се нарече Джефри Херувимчето.

— Чух го, разбира се — кимна Дагоста. — Говореше така, сякаш току-що са му връчили Десетте Божи заповеди.

— Точно така. Аз също забелязах, че дрънканиците му имат структурата на писаното слово. А след това осъзнах, че цитира стар стих от Кристофър Смарт, който носи заглавието „Jublilate Agno“.

— Не съм го чувал.

— Неизвестна творба на малко известен автор — леко се усмихна Пендъргаст. — Но трябва да я прочетеш, защото има изключително силно въздействие. Авторът я създал в състояние на умопомрачение, докато лежал в затвора за длъжници. Един дълъг пасаж е посветен на котката му Джофри, която според него преживяла метаморфозата на пеперудите.

— Добре де, но какво общо има това с нашия гласовит приятел долу?

— Той явно се идентифицира с тази котка.

— С котката? — изгледа го скептично Дагоста.

— Защо не? Кит Смарт го е правил. Имам предвид истинския Кит Смарт, разбира се… Изключително впечатляващ образ на метаморфозата. По всяка вероятност нещастникът е бил учен или любител поет, преди да се побърка. Извършил е убийство, разбира се, но това е станало по нещастно стечение на обстоятелствата. Но колкото до другото… — Пендъргаст махна с ръка. — По всичко личи, че той не е човекът, когото търсим.

— Прав си, най-вече заради отношението му към снимките — подкрепи го Дагоста. Всички добри следователи знаят, че изображението на жертвата или някоя вещ от местопрестъплението привличат като магнит погледа на убиеца, но този този Джофри изобщо не беше погледнал снимките на стената.

— Именно.

Вратите на асансьора се отвориха с тихо съскане и малката групичка пресече оперативната зала към остъклената кутийка на лейтенанта.

— За подобно заключение говори и фактът, че това убийство няма нищо общо със светкавичната бързина при останалите — добави Пендъргаст. — А невротичното идентифициране на тоя тип със споменатата поема свърши останалото. — Отвори вратата, изчака Дагоста да си седне на мястото и продължи: — Но нека загърбим тази неприятна история. Какво стана с проучването, за което помолих?

— Трябва да е дошло със сутрешната поща — промърмори Дагоста, разрови купчината на бюрото си и измъкна лист принтерна хартия. — Ето го… Осемдесет и пет на сто от жертвите са мъже. Деветдесет и двама са жители на Манхатън, включително и временните…

— Интересуват ме общите за всички жертви признаци.

— Аха, добре… — Нова пауза. — Фамилиите на всички започват с букви, различни от И, С, Ю, В и З.

Пендъргаст само се усмихна.

— Всички са над дванадесет и под петдесет и шест годишни. Никоя от жертвите не е родена през ноември.

— Продължавай.

— Май това е всичко. — Дагоста прехвърли още няколко разпечатки и промърмори: — Аха, ето още нещо интересно. Никое от убийствата не е извършено при пълнолуние.

— Това трябва да го запомня — изправи гръб Пендъргаст. — Друго?

— Това е всичко.

— Благодаря. — Фигурата на агента отново потъна в стола. — Пълна оскъдица, Винсънт. Трябва ни точна информация и проверени факти. Но аз не мога да чакам повече.

Недоумението в очите на Дагоста бързо се смени с подозрение.

— Не ми казвай, че пак ще слизаш долу!

— Разбира се, че ще го направя. Явно капитан Уокси ще се вкопчи във версията, че това е убиецът, което означава прибиране на допълнителните патрули и спад на бдителността. Отлични условия за нови убийства.

— Къде мислиш да се насочиш?

— Към Дяволския етаж.

— Стига, Пендъргаст! — изръмжа Дагоста. — Как ще стигнеш там, като дори не си сигурен, че такова място съществува? Разполагаш единствено с приказките на онзи смахнат.

— Което никак не е малко, защото вярвам на Мефисто — отвърна Пендъргаст. — Бих добавил, че разполагам и с друга информация. Получих я от Ал Даймънд, работил преди време в градския кадастър. Той твърди, че това, което наричаме Дяволски етаж, представлява система от тунели, изградена в началото на миналия век от най-богатите фамилии в града. Била замислена като частна линия, но не се получило и няколко години по-късно тунелите били зазидани. Все пак успях да възстановя схемата им, макар и приблизително. — Агентът взе един маркер от бюрото и пристъпи към картата с карфиците. Постави точка на кръстовището между Парк Авеню и Четиридесет и пета улица, изтегли линия до Пето авеню, оттам към Гранд Арми Плаза, а след това диагонал през Сентрал Парк, към северния му край. Отстъпи крачка назад и хвърли развеселен поглед на озадачения лейтенант.

Дагоста се вторачи в картата. С изключение на няколко зони в парка, всички бели и червени карфици стърчаха в близост до линията, очертана от Пендъргаст.

— Пресвета Бгородице! — изстена той.

— Имаш пълно право да я споменаваш — кимна Пендъргаст. — Според Даймънд тунелите южно и северно от парка са запечатани. Което означава, че аз ще се спусна в онези, които лежат точно под него.

— И аз ще дойда! — отсече Дагоста и започна да рови за пура в чекмеджето на бюрото си.

— Съжалявам, Винсънт, но трябва да останеш тук, защото колегите явно ще свалят гарда. Пък и искам да помогнеш на Марго Грийн да изясни дейността на Кавакита. Все още не сме наясно каква е ролята му във всичко това. Този път мисля да действам незабелязано, а това означава, че двама са много и ще бъдат разкрити далеч по-лесно. — Завъртя капачката на маркера и я чукна с нокът. — Но ако можеш да се лишиш за известно време от компанията на сержант Хейуърд, с удоволствие бих се възползвал от специалните й познания.

— За Бога, Пендъргаст — мрачно въздъхна Дагоста и остави пурата. — Това е страшно дълго спускане и няма да те има през цялата нощ!

— Ако не и повече — отвърна агентът и сложи маркера на бюрото. — В случай, че след седемдесет и два часа не чуеш нищо за мен… — замълча, после на лицето му изплува широка усмивка, а пръстите му докоснаха рамото на лейтенанта. — Би било глупаво да се организира спасителна акция…

— А храна?

Върху лицето на Пендъргаст се изписа престорена изненада.

— Нима забрави превъзходното заешко au vin на шиш? — Засмя се на гримасата му и успокоително подхвърли: — Не се бой, лейтенант. Ще се заредя с всичко необходимо: храна, карти…

— Пътешествие до центъра на Земята, а? — поклати глава Дагоста.

— Точно така. До известна степен се чувствам като пътешественик, тръгнал да открива непознати земи, населени с неизвестни племена. Странното е, че тези земи са тук, под краката ни. Cui ci sono dei mostri, приятелю. Да се надяваме, че ще избягна срещата с dei mostri. А нашата приятелка Хейуърд ще ме изпрати.

Пендъргаст замълча за миг, потънал в мисли. После кимна за сбогом и напусна канцеларията. Черната коприна на костюма му матово проблесна под луминесцентните лампи на оперативната зала. Последният велик пътешественик.

31

Стиснал дръжката на голям брезентов куфар с кожена рамка, Пендъргаст пъргаво преодоля широките стъпала на Нюйоркската обществена библиотека. Хейуърд изостана, за да разгледа огромните мраморни лъвове от двете страни на входа.

— Спокойно, сержант, вече са нахранени — подхвърли той. Въпреки топлото време беше облечен в тъмнозелен, закопчан догоре шлифер, който стигаше чак до глезените му.

В мраморното фоайе цареше приятен прохладен полумрак. Пендъргаст поприказва тихо с човек от охраната, показа служебната си карта и зададе няколко въпроса. След това кимна на Хейуърд и тръгна към една врата под двойното стълбище.

— Познавате подземията на Ню Йорк по-добре от всички ни, сержант — рече той, когато влязоха в малкия асансьор с облицовани с кожа стени. — Вече имах възможност да се възползвам от безценните ви съвети. Да кажете нещо на сбогуване?

Кабинката се люшна и тръгна надолу.

— Ще ви кажа — отвърна Хейуърд. — Не слизайте там!

Пендъргаст се усмихна.

— Боя се, че нямам избор. Само прякото проучване на тунелите „Астор“ може да даде отговор на въпроса дали убийствата имат нещо общо с тях.

— Тогава да дойда с вас — бързо предложи тя.

— Много бих искал, повярвайте ми — въздъхна Пендъргаст и поклати глава. — Но този път трябва да се промъкна незабелязано. А двама души вдигат повече шум от един.

Асансьорът спря на етаж 3, в най-долното ниво на сградата. Озоваха се в полутъмен коридор.

— В такъв случай се пазете — примирително рече Хейуърд. — Къртиците се зариват долу не за да търсят конфронтация, а за да избягат от нея. Но има и много хищници. Дрогата и алкохолът влошават нещата още повече. Помнете, че чуват и виждат по-добре от вас, освен това познават тунелите. Както и да го погледнете, положението ви е доста по-неизгодно.

— Това е вярно — кимна Пендъргаст. — Затова ще направя каквото мога да изравня шансовете. — Извади от джоба си ключ и отвори старинната врата, пред която се изправиха. Помещението зад нея беше претъпкано с високи метални стелажи, изкривени под тежестта на безброй стари книги. Проходите между тях бяха едва половин метър, а въздухът тежеше от миризмата на мухъл и прах.

— Какво търсим тук? — попита Хейуърд, последвала агента по един от тесните проходи.

— От всички сгради, които проучих, тази има най-добрите архитектурни планове и най-кратък достъп до тунелите „Астор“ — отвърна през рамо Пендъргаст. — Въпреки това ме чака дълго спускане и леко отклонение на юг, но съм длъжен да огранича рисковете. — В следващия миг се закова на място и бавно се огледа. — Аха, трябва да е там…

Пое по едно от отклоненията, отключи малката врата в дъното и поведе Хейуърд по някаква тясна стълба, от която се влизаше в малка, лишена от подова настилка стаичка.

— Точно под нас се намира входният изкоп. Започнали са го през 1925 година с идеята да изградят пневматична система за доставка на книги от външни хранилища. Проектът бил замразен по време на Голямата депресия, а по-късно така и не го възобновили. Въпреки това съм сигурен, че точно оттук ще получа достъп до главния снабдителен тунел.

Пусна куфара на неравния под, включи фенерчето си и започна оглед. Няколко минути по-късно се наведе и избърса праха от стар дървен капак. Двамата го вдигнаха с дружни усилия и пред очите им се разкри тясна, облицована с плочки тръба. Пендъргаст насочи фенерчето надолу, кимна доволно и се изправи, разкопчавайки шлифера си.

В погледа на Хейуърд се появи огромна изненада. Оказа се, че агентът е облечен в сиво-черен военен комбинезон — от онези, които носят разузнавачите. Циповете и токите бяха от тъмна матирана пластмаса.

— Малко необичаен камуфлаж, а? — усмихнато подхвърли той. — Кафявото е заменено от сиво, което е специално предназначено за придвижване в пълен мрак. — Коленичи пред куфара, щракна ключалките и вдигна капака. Извади флакон военна маскировъчна боя и започна да маже лицето и ръцете си. После измъкна парче филц и внимателно го огледа. Хейуърд забеляза няколко дълбоки джоба, пришити към едната му страна.

— Джобен маскировъчен комплект — обясни Пендъргаст. — Самобръсначка, кърпи, огледалце, специална дъвка за премахване на дъха. Вземам всички мерки да остана незабелязан. Не желая никакви срещи, нося го просто за всеки случай. — Нави комплекта и го тикна в пазвата си, след което измъкна пистолет с късо матирано дуло, което приличаше на пластмасово.

— Какъв е? — любопитно попита Хейуърд.

— Експериментален деветмилиметров автоматичен пистолет, производство на „Аншлус“ — показан го Пендъргаст. — Стреля с керамично-тефлонови патрони, с тъпа глава.

— На лов ли отивате?

— Може би сте чували за сблъсъка ми с онзи звяр Мбвун — въздъхна агентът. — Поуката е колкото проста, толкова и наложителна: трябва да бъда готов за всичко. Това пищовче може да прониже слон, при това по дължина.

— Нападателно оръжие, откъдето и да го погледнеш — каза Хейуърд.

— Приемам това за одобрение — усмихна се Пендъргаст. — Разбира се, отбраната е не по-малко важна и по тази причина си имам и броня. — Дръпна ципа на комбинезона и под него мътно проблесна бронежилетка. Извади от куфара плътно прилепваща шапка от кевлар, която бързо нахлузи на главата си. Последваха я портативна инсталация за пречистване на вода и още няколко предмета, които бързо изчезнаха в многобройните джобове на дрехата му. Накрая измъкна две старателно запечатани найлонови торби, в които имаше дълги черни ленти, сякаш от кожа за обувки.

— Пемикан — обясни той.

— Моля?

— Изсушено филе миньон, нарязано на ивици и оваляно в натрошени ядки и сушени плодове. Съдържа всички минерали, витамини и протеини, от които се нуждае човешкият организъм. Изненадващо вкусно. Никой не може да измисли по-добра храна за експедиции от първите заселници. Луис и Кларк са карали на нея с месеци.

— Е, поне с храна сте се запасили — поклати глава Хейуърд. — Разбира се, ако междувременно не се загубите…

Пендъргаст дръпна ципа на горнището си и опипа хастара.

— Тук са картите — най-ценната част от оборудването ми. Подредил съм ги като летците по време на Втората световна война. — Върху фината коприна личеше сложна система от тунели, проходи и железопътни линии, начертани с точна ръка.

Затвори ципа и после, сякаш спомнил си нещо важно, започна да рови из джобовете си. Измъкна връзка ключове и й ги подаде.

— Мислех да ги облепя със скоч, за да не дрънчат, но май ще е по-добре да ви ги предам за съхранение. — От друг джоб извади портфейла и служебната си карта. — Тези неща също няма да ми трябват долу. Моля ви да ги предадете на лейтенант Дагоста.

Опипа отново комбинезона, сякаш да се увери, че всичко е на мястото си, после се завъртя, спусна крака в тръбата и кимна към куфара:

— Ще ви бъда много благодарен, ако се погрижите за него.

— Моля, няма защо — отвърна Хейуърд. — Ще чакам картичка.

Капакът меко хлопна над тъмната и влажна тръба. Хейуърд се наведе и го притисна към пода.

32

Марго наблюдаваше титруването, без да мига. Бистрите капки равномерно тупваха в разтвора, чийто цвят всеки момент трябваше да се промени. Изправен до нея, Фрок почти не дишаше. Това я накара да си даде сметка, че също е затаила дъх.

Изведнъж, без никакъв преход, разтворът придоби яркожълт цвят. Тя бързо завъртя стъкленото кранче, за да прекрати изтичането, след което провери нивото на разграфения цилиндър.

После изведнъж я обзе притеснение и дори страх — чувства, които отдавна й бяха познати. Отстъпи крачка назад и замръзна на място. В главата й нахлуха картини от драмата, която преди осемнадесет месеца се беше разиграла в друга лаборатория, на тридесетина метра надолу по коридора. И тогава бяха само двамата, надвесени над генетичния екстраполатор на Грег Кавакита, който бълваше физическите характеристики на съществото, по-късно станало известно под името Мбвун — Музейния звяр.

Спомни си как беше започнала да проклина изследователя Джулиан Уитлъси, чиято експедиция бе изчезнала без следа в джунглите на Амазония. Същият Уитлъси, който безразсъдно беше използвал листата на някакво водно растение за опаковка на предназначените за музея образци. Но той не е могъл да знае, че точно това растение е любимата храна на Мбвун, те — също. По-късно се оказа, че специфичните хормони в листната маса са от жизненоважно значение за оцеляването му. Лишен от естествената си среда, звярът беше тръгнал да търси храна — въпросните останки от опаковката, които, по ирония на съдбата, се бяха оказали заключени в едно от музейните хранилища. Лишен от достъп до тях, Мбвун се насочил към най-близкия им заместител — хипоталамуса в човешкия мозък.

Вперила поглед в жълтата течност, Марго си даде сметка, че освен страх, изпитва и остро чувство на неудовлетворение. В цялата работа имаше нещо странно, нещо необяснимо. Така се беше чувствала и в онази ужасна вечер, когато отнасяха трупа на Мбвун след касапницата при откриването на експозицията „Суеверия“. Откараха го със затворен микробус с държавни номера и повече не го видя. Не искаше да си признае особеното усещане, че не бяха успели да разнищят нещата докрай, че така и не разбраха що за същество е Мбвун. Беше очаквала да се запознае с протоколите от аутопсията и докладите на патоанатомите — изобщо с всичко, което би дало отговор на въпроса защо звярът се е ориентирал към музея, за да си търси храна, или пък защо в организма му има толкова голямо количество човешки гени. Нещо, което да сложи точка на цялата ужасна история, да прогони собствените й кошмари.

Едва сега започна да си дава сметка, че не е била напълно убедена в теорията за еволюционната аберация на Фрок. Насили се и извика в съзнанието си онези ужасни мигове, в които всъщност бе зърнала звяра, втурнал се към нея и Пендъргаст в здрача на дългия коридор с триумфален блясък в дяволски светещите си очи. За нея това беше по-скоро хибрид, отколкото аберация. Но какъв хибрид?

Проскърцването на инвалидния стол я върна в настоящето.

— Да опитаме още веднъж, за по-сигурно — предложи Фрок.

— Аз вече съм сигурна — отвърна Марго.

— Много си млада, за да бъдеш сигурна, драга — криво се усмихна професорът. — Никога не забравяй, че експерименталните резултати трябва да са неизменно повторяеми. Не искам да те разочаровам, но май всичко ще се окаже губене на време. По-добре да се заемем с трупа на Битърман.

Марго преглътна раздразнението си и започна подготовката на ново титруване. С това темпо анализите на образците от опожарената лаборатория на Кавакита ще бъдат готови Бог знае кога. Вероятно след седмици. Но Фрок се славеше с безкомпромисната прецизност на научните си експерименти и пълната липса на съобразяване с фактора време. И той, подобно на всички велики учени, проявяваше интерес единствено към собствената си работа и личните си теории. Марго добре помнеше, че вместо да обсъжда дисертацията й в качеството си на научен ръководител, Фрок я занимаваше с многобройните си експедиции в Африка, Южна Америка и Австралия, които бе осъществил, преди да седне в инвалидната количка.

Вече бяха прекарали дълги часове пред лабораторната маса, опитвайки се да изцедят някаква информация от растителната тъкан, открита в лабораторията на Кавакита. Подложиха я на многократно титруване, прекарваха й през различните програми за линейна регресия. Приковала очи в разтвора, Марго механично разтриваше кръста си. Дагоста бе на мнение, че тези фибри съдържат някакво психотропно вещество, но нищо до този момент не подкрепяше подобна хипотеза. Ако се бяха сетили да запазят няколко листа от онази опаковка в музея, сега щяха да направят сравнителен анализ, мрачно въздъхна тя. Но санитарните власти бяха категорични, че всичко трябва да бъде унищожено. Дори настояха да изгорят ръчната й чанта, в която бе пренасяла образци от растението.

А сега възникваше друг въпрос, по-скоро серия от въпроси. След като растението е било напълно унищожено, откъде го е взел Кавакита? Как го е култивирал? И най-вече защо?

И още: каква е била функцията на загадъчната течност с надпис АКТИВЕН 7-ДЕХИДРОХОЛЕ?… Липсващата част очевидно бе СТЕРОЛ. След справката в енциклопедията беше принудена да се изсмее на собствената си глупост. Разбира се, че съединението й се беше сторило познато, защото беше най-обикновен витамин D3. След като установи това, никак не й беше трудно да стигне и до логичното заключение: набързо изградената инсталация на Грег е била предназначена за синтезиране на витамин D. Но защо?

Разтворът пожълтя и тя засече нивото, което се оказа идентично с предишното. Фрок изобщо не вдигна глава от другия край на масата. Обзе я леко колебание, просто защото не знаеше каква да бъде следващата стъпка. Пристъпи към стерео зумера и внимателно натика под окуляра частица от бързо намаляващия растителен образец.

Инвалидната количка се приближи с леко скърцане в момента, в който се навеждаше над микроскопа.

— Часът е седем, Марго — тихо каза Фрок. — Моля да ме извиниш, но според мен работиш прекалено много. Предлагам да приключваме за днес…

— Почти свърших, доктор Фрок — усмихна се Марго. — Остава ми една последна манипулация.

— Аха. Каква по-точно?

— Искам да фрактурирам една замразена проба и да я разгледам под електронния микроскоп.

— И с каква цел? — сбърчи вежди възрастният учен.

— Всъщност не знам — смотолеви Марго, спряла очи върху пробата — мъничко петънце върху предметното стъкло. — Още при първото изследване открихме, че това растение е носител на неизвестен реовирус, който се развива еднакво лесно в човешките и животинските протеини. Ще ми се да разбера дали този вирус не предизвиква пристрастяване.

От внушителната осанка на Фрок се разнесе странно боботене, което малко по-късно се трансформира в гърлен смях.

— Вече съм сигурен, че е време да спрем, Марго — рече той. — Това е прекалено смело предположение!

— Може би, но аз бих го нарекла предчувствие.

Фрок я изгледа втренчено.

— Както желаеш — въздъхна той. — Но аз със сигурност имам нужда от почивка. Утре съм в болницата „Мористаун Мемориал“, където ще ме подложат на неизбежните годишни изследвания — една периодична за пенсионерите процедура. Ще се видим в сряда сутринта, драга.

Марго му каза довиждане и остана да гледа след инвалидната количка, която се насочи към вратата. Прочутият учен явно не обичаше да му противоречат. Докато му беше студентка, срамежлива и послушна, той беше самата любезност. Но днес, когато е само пенсионирана знаменитост, а тя — редовен куратор със свои виждания и идеи, той често демонстрираше недоволство от размяната на житейските им роди.

Вкара миниатюрното късче материя в специалната капсула и я понесе към апарата за раздробяване на замразени проби. Там тя щеше да бъде замразена почти до абсолютната нула, след което капсулата ще бъде разрязана под специален ъгъл, даващ възможност за изображение с висока резолюция под електронния микроскоп. Разбира се, Фрок беше прав до известна степен, защото при нормални условия това нямаше нищо общо с пряката им работа. Беше казала „предчувствие“, но на практика не знаеше какво друго да предприеме.

Не след дълго машината избръмча и на дисплея се появи зелена светлина. Марго докосна лостовете на електронния манипулатор и премести капсулата в зоната за разрязване. Диамантеният резец плавно се спусна надолу, разнесе се тихо щракане и капсулата се раздели на две. Прехвърли едната половина под електронния микроскоп, нагласи окуляра и останалите настройки, след което включи електронния лъч. Няколко мига по-късно на екрана се появи контрастно черно-бяло изображение.

Втренчила се в него, тя усети как кръвта й изстива.

Както и очакваше, там се виждаха малки шестоъгълници — това бяха реовирусите, открити от Кавакита още преди година и половина. Но тези тук бяха в изключително висока концентрация, сякаш растението не съдържаше нищо друго! Самите частици бяха обградени от големи вакуоли, пълни с нещо като кристализирал секрет — очевидно продукт на самия реовирус.

Въздухът напусна гърдите й с тихо свистене. Високата концентрация и кристализиралият секрет можеха да означават само едно: растението, Liliceae mbwunensis, е само носител. Вирусът е основната съставка. Големите вакуоли го пазят и по тази причина не бяха успели да открият следи от медицински характер при предишните изследвания.

Добре де, ясно, рече си тя. Решението е просто. Изолираме реовируса, поставяме го в подходяща хранителна среда и след това ще видим що за дрога произвежда.

Кавакита със сигурност е направил точно това.

Може би не е имал намерение да прави генетични промени, но в такъв случай…

Отпусна се на столчето и потъна в дълбок размисъл. Нещата постепенно отиваха по местата си. Първоначалното изследване, после настоящето… Вирусната материя и приемното растение… Мбвун и фибрите… Едно обаче ней беше ясно: защо Кавакита бе напуснал музея, за да се залови с всичките тези експерименти. Нямаше отговор и на въпроса как Мбвун беше успял да измине огромното разстояние от Амазония до тук, търсейки растението, което експедицията на Уитлъси…

Уитлъси!

В следващия миг скочи и затисна устата си с ръка. Лабораторното столче с трясък се преобърна на пода.

Всичко дойде на мястото си. С категорична, ужасяваща яснота.

33

Когато въведоха Смитбек в просторното фоайе на осемнадесетия етаж, той веднага забеляза, че пердетата на големите френски прозорци този път са дръпнати. През тях нахлуваше обилна слънчева светлина и позлатяваше диваните и масичките от розово дърво. Предишната погребална зала изведнъж се беше превърнала в царство на светлината, изпълнено с топлина и блясък.

Анет Уишър седеше край маса със стъклен плот на балкона, със слънчеви очила и модна сламена шапка на главата. Обърна се, дари го с едва забележима усмивка и му направи знак да седне. Смитбек се подчини и с възхищение погледна към необятния зелен килим на Сентрал Парк, ширнал се чак до Сто и десета улица на север.

— Сервирай чай на господин Смитбек — обърна се домакинята към прислужницата, която го бе въвела.

— Моля, наричайте ме Бил — промълви Смитбек и стисна протегнатата й ръка. С чувство на лека изненада и уважение установи, че дори под безмилостните лъчи на лятното слънце кожата й изглежда великолепно, недокосната от годините. Беше по младежки стегната, с приятен кремав цвят, далеч от повехналата отпуснатост на старостта.

— Ценя търпението, което проявихте — подхвърли тя, освобождавайки пръстите си от неговите. — Не се съмнявайте, че то скоро ще бъде възнаградено. Стигнахме до решение относно бъдещата си тактика и както ви обещах, вие пръв ще се запознаете с него. Като проявите пълна дискретност, разбира се.

Смитбек пое чашата и отпи глътка от ароматната течност с изтънчен вкус на жасмин. Обля го чувство на дълбоко задоволство. Седеше в този огромен апартамент с прекрасен изглед към Манхатън и пиеше чай с жената, за чието внимание мечтаеха всички журналисти в града. Удовлетворението беше толкова силно, че го накара да забрави дори унижението, на което го беше подложил онзи мръсник Брайс Хариман.

— Успехът на първата демонстрация беше толкова голям, че ние взехме решение да издигнем кампанията на ново, още по-високо равнище — обяви госпожа Уишър, а той мълчаливо кимна. — На практика плановете ни са прости и ясни. Всички бъдещи инициативи ще се провеждат без предизвестие, мащабите им постоянно ще се разширяват. След всяко ново убийство ще организираме протестни митинги пред дирекцията на полицията с лозунга да се сложи край на насилието. — Пръстите й прибраха един немирен кичур. — Убедена съм, че няма да чакаме дълго, за да усетим промените.

— Какво означава това? — с интерес я погледна Смитбек.

— Утре, в шест следобед, организираме митинг пред катедралата „Свети Патрик“. Ще дойдат много повече хора, отколкото видяхте на Гранд Арми Плаза. Искаме да покажем на този град, че не се шегуваме. Ще тръгнем по Пето авеню, ще прекосим южната и ще се насочим към западната част на Сентрал Парк, където ще направим бдение със свещи на мястото на всяко убийство. Накрая ще отслужим вечерна литургия на Широката поляна.

Госпожа Уишър замълча за момент, после поклати глава.

— Страхувам се, че градската управа още не си дава сметка за какво става въпрос. Но бъдете сигурен, че когато негодуващите избиратели блокират центъра на Манхатън, ще промени отношението си.

— А кметът? — попита Смитбек.

— По всяка вероятност пак ще се появи. Той е политик, а такива като него не пропускат възможността за публична изява. Но когато го стори, аз ще го предупредя, че друг шанс няма да има. Не се ли размърда, започваме кампания за искане на оставката му. А след като я подаде няма да го вземат дори за ловец на бездомни кучета в Акрън, Охайо. — На лицето й се появи сурова усмивка: — Очаквам да ме цитирате точно, в подходящия момент.

Смитбек не успя да скрие задоволството си. Нещата се подреждаха добре, даже много добре!

34

Беше почти готово…

Той пристъпи във влажния мрак на Храма, опипвайки с пръсти хладните издутини на стените, гладките органични повърхности — вдлъбнати и изпъкнали. Правилно е построен тук. Подобие на съществувалото тук преди, но в същото време и безкрайно различен. Завъртя се и седна на трона, изработен специално за него. Усети кожената повърхност на седалката, която меко поддаде, необичайно изострените му сетива доловиха слабото триене на кости и сухожилия. Скоро всичко ще бъде завършено. Както него самия.

Бяха се трудили дълго и упорито за своя водач и господар. Обичаха го и се страхуваха от него — както се полага, — а сега щяха да го боготворят. Затвори очи и вдъхна тежкия мирис на въздуха, който се стелеше наоколо като мъгла. Преди време сигурно щеше да бъде отвратен от вонята в Храма, но това беше преди да придобие тази сетивна изтънченост. Даде му я растението, заедно с много други неща. Сега всичко беше различно. Миризмата се превърна в нещо като гледка, наситена с всевъзможни багри — ту светла и чиста, ту мрачна и загадъчна. Планини и каньони от аромати, океани и реки, небеса, поляни и безкрайни пустини от мириси, които човешкият език не е в състояние да опише. Сравнен с всичко това, видимият свят беше плосък, стерилен и грозен.

Наслаждаваше се на своя триумф. Беше успял там, където другият се провали. Там, където другият се огъна под силата на страха и съмненията, той се извиси със сила и кураж. Другият не успя да открие недостатъка, заложен във формулата. Но той не само го откри, а направи и следващата стъпка: усъвършенства чудесното растение и разбули тайната му, невероятната му сила. Другият бе подценил невероятната жажда на чадата му за ритуали и церемонии. Но не и той. Единствено той прозря скритото значение на формулата.

И сега беше изправен пред венеца на усилията си. Жалко, че прозрението не го споходи по-рано! Единствено той, а не някой друг, притежаваше силата, интелекта и волята да изпълни тази мисия. Той и само той беше в състояние да прочисти света и да го поведе към бъдещето.

Светът! Произнесе думичката на глас, усещайки особената патетичност на онова, което се намираше далеч горе и притискаше светостта на неговия Храм. Сега виждаше ясно. Това горе е един свръхнаселен свят, тълпи от насекомоподобни същества, които нямат цел, смисъл или стойност, а безсмисленият им живот прилича на боботеща на празен ход машина. Те винаги са над него, отделят нечистотиите си, съвкупяват се, раждат се и умират, приковани към месомелачката на човешката си орис. О, колко лесно ще ги смете — с едно-единствено, но абсолютно неизбежно движение! Така, както някога бе разравял мравуняците и меките бели яйчица се размазваха по подметката му. Едва тогава ще се роди Новият свят — свеж и разнолик, изпълнен с мечти.

35

— Къде са останалите? — попита Марго, зърнала Дагоста на вратата на малката заседателна зала.

— Няма да дойдат, защото са заети с планиране — отвърна лейтенантът, подръпна крачолите на панталоните си и седна, поклащайки с отвращение глава: — А ако трябва да бъда откровен — защото изобщо не ги интересува. Сега командва парада онзи Уокси, когото сигурно си забелязала на заседанието с Брамбъл. Той е дълбоко убеден, че е пипнал нашия човек.

— Какъв човек? Какво искаш да кажеш?

— Някакъв ненормалник, когото заловили в парка. Убиец, разбира се, но няма нищо общо с нашия. Поне Пендъргаст мисли така.

— А къде е самият Пендъргаст?

— Замина в кратка командировка — усмихна се Дагоста, сякаш припомнил си някаква шега. — Кажи ти докъде я докара…

— Най-добре да започна отначало — пое си дъх Марго. — Връщаме се десет години назад. Към поречието на Амазонка потегля научна експедиция, водена от Джулиан Уитлъси — учен, който работи в музея. Между участниците възникват конфликти и групата се разделя. По различни причини никой не се връща жив. Но в музея пристигат няколко сандъка с образци. В един от тях има грозна статуетка, увита в изсушена трева.

Дагоста кимна. Стара история, беше му известна.

— Никой не подозира, че статуетката всъщност е живо същество — представител на изчезващ, изключително свиреп вид. Нито пък, че изсушената трева, използвана за опаковка, всъщност е особено растение, с което се храни звярът. Същевременно в района текат минно-геоложки проучвания, които унищожават естествената му среда. И чудовището, наречено Мбвун, тръгва подир единствените запаси от храната, която му е нужна. Изминава целия път от басейна на Амазонка до Ню Йорк. Оцелява в подземието на музея, като се храни и с изсушената трева, към която изглежда силно пристрастено.

Дагоста отново кимна.

— Е, това е версията — приключи Марго. — Версията, на която вече не вярвам.

— На кое по-точно не вярваш? — вдигна вежди Дагоста.

— Достатъчно е да се замислим, лейтенант. Как е възможно едно животно, високоинтелигентно или не, да измине цялото разстояние от Амазонка до Ню Йорк, търсейки няколко сандъка с изсушена трева? Не е ли малко далечко?

— Не ми казваш нищо повече от онова, което научихме след ликвидирането на звяра — въздъхна Дагоста. — И тогава нямахме друга версия. Мбвун беше тук и аз усетих дъха му, по дяволите! Откъде другаде може да се пръкне, ако не от Амазония?

— Добър въпрос — кимна Марго. — Но нека ти задам още един: ами ако си е бил нюйоркчанин и просто се е върнал у дома?

— Върнал се у дома!? — смаяно промълви Дагоста след кратък миг тишина.

— Точно така. Ами ако съвсем не е животно, а човешко същество, например самият Уитлъси?

Този път мълчанието се проточи. Дагоста не сваляше поглед от младата жена. В отлична форма или не, тя очевидно беше на края на силите си от продължителната работа с онези трупове. Брамбъл, убит по толкова жесток начин; разкритието, че един от скелетите принадлежи на колега, към когото, така или иначе, е изпитвала чувство за вина… Боже Господи! Как можеше да е такъв егоист? Защо я въвлече в това разследване, въпреки че знаеше колко дълбоко е разстроена от музейните убийства?

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако… — започна той, но Марго вдигна ръка.

— Знам, че ти звучи налудничаво, но на практика не е така. Готова съм да се закълна, че не е така! В момента асистентката ми повтаря тестовете, просто за да бъдем сигурни в това, което открихме. Остави ме да довърша. Установихме, че Мбвун притежава смайващо висок процент човешка ДНК, проследихме една от веригите, съдържаща хиляди базисни чифтове. Това не е еволюционна аберация. А Пендъргаст намери някои лични вещи на Уитлъси в леговището на звяра. Не забравяй и друг многозначителен факт: чудовището уби всички, до които се докопа, с изключение на Йън Кътбърт. Защо? Този Кътбърт е бил най-добрият приятел на Уитлъси. А тялото на самия Уитълси така и не беше открито…

Дагоста направи усилие да си затвори устата, зяпнала от смайване. Не, това е пълна лудост! Бутна стола назад и понечи да стане.

— Изслушай ме докрай — тихо рече Марго.

Нещо в очите й го накара да се върне на мястото си.

— Знам как ти звучи всичко това, лейтенант — продължи с лека въздишка младата жена. — Но трябва да го чуеш, разбираш ли? Допуснахме ужасна грешка. Вината е толкова моя, колкото и на всички останали. Не си направихме труда да довършим пъзела, но го стори друг — Грег Кавакита.

Разстла върху масата голям лист фотохартия, върху който имаше микроскопско изображение.

— В растението се съдържа реовирус.

— И това ни бе известно.

— Но не обърнахме внимание на едно негово качество, което е изключително важно: той е в състояние да имплантира чужда ДНК в приемна клетка, а на всичкото отгоре произвежда и упойващо вещество. Въз основа на това откритие реших да направя няколко допълнителни теста на фибрите. Те са носители на генетичен материал от влечуго, който прониква в човешкия организъм, ако влакната бъдат погълнати. А този материал на свой ред става причина за физически изменения. По някакъв начин — не мога да кажа какъв и защо — по време на онази експедиция Уитлъси е сторил точно това. Претърпял е морфологична трансформация и се е превърнал в Мбвун. След края на трансформацията той вече е зависим от опиата в растението. А когато запасите му свършили, тръгва към музея. Знае, че там има още, сам е напълнил сандъците с него, уж като опаковъчен материал. И тъй, той се връща при сандъците. Започва да убива хора едва след като запасите от растението са унищожени. Прави го, защото в хипоталамуса на човешкия мозък се съдържа хормон, близък по състав до…

— Чакай, чакай! — спря я Дагоста. — Нима искаш да кажеш, че всеки, който яде от онова растение, се превръща в чудовище?

— Точно така — кимна Марго. — Вече знам с какво се е занимавал Грег. Разкрил е тайната и е потънал в анонимност, за да реализира плана си. — Разстла на масата голям лист разграфена хартия и добави: — Това е приблизително точен архитектурен план на лабораторията му. В долния ъгъл съм направила опис на оборудването, което успяхме да идентифицираме. Дори по цени на едро то струва над осемстотин хиляди долара.

Дагоста неволно подсвирна.

— Наркопари?

— Точно така, лейтенант. Такава лаборатория оправдава съществуването си единствено с производството на генно модифицирани продукти, което по начало е изключително сложно. Нарочно подчертавам думата производство.

— В края на миналата година се пусна слух, че на улицата се е появила дрога от нов тип, наречена „Гланц“ — подхвърли Дагоста. — Изключително чиста, много скъпа, но със страхотно въздействие. Напоследък обаче не се чува за нея…

— Генното инженерство се провежда на три етапа — продължи Марго и насочи показалец към схемата: — Започва се с изолирането на ДНК от даден организъм. Това се прави с апаратите, наредени покрай северната стена. Те са свързани последователно и осъществяват масирана секвенция. Първият от тях контролира верижната полимеризация, която възпроизвежда ДНК веригата и я прави годна за секвенция. После идва ред на ей тази машина, която е разработена в Кеймбридж и се нарича NAD–1. Имаме такива и тук, в музея. На практика това е суперкомпютър, който използва термоустойчив векторен процесор от галиев арсенид за управление и анализ на секвенционния процес. А тук, по протежение на южната стена, открихме останките на няколко огромни аквариума. В тях Кавакита е култивирал растението в огромни количества, които са му били нужни за описания вече процес. И накрая, ето го и устройството за инкубиране и култивация на вируси.

Настъпи мъртва тишина. Дагоста се намръщи, избърса потта от челото си и механично попипа джоба си за успокояващата пура. Пряко волята си започваше да вярва на това, което чува.

— Кавакита е използвал инсталацията, за да изолира гени от растителния вирус — продължи Марго, разпръсквайки още няколко големи компютърни фотоси върху масата — Това са микрографии, направени с електронен микроскоп. От тях личи, че от фибрите са били изолирани изключително рептилните гени. Защо? Защото Грег очевидно се е опитвал да неутрализира физическото въздействие на опиата.

— Какво мисли Фрок за всичко това?

— Още не съм го запознала — леко поруменя лицето на младата жена. — Но реакцията му със сигурност ще бъде скептична, защото едва ли ще надскочи теорията си за частичната еволюция. Може да ти прозвучи налудничаво, лейтенант, но в природата съществуват различни вещества — най-често хормони, които са в състояние да доведат до страховити преобразувания като тези тук. Те не са нито странно, нито рядко срещано явление. Така например гъсеницата се превръща в пеперуда благодарение на хормон BSTH. Друг, наречен резотропин-Х, превръща поповата лъжичка в жаба. Убедена съм, че в случая става въпрос именно за такава метаморфоза, но тя засяга човешко същество…

Замълча за момент, после добави:

— Но има и още нещо…

— Нима това не стига, за Бога? — възкликна Дагоста.

Марго бръкна в сака и извади няколко обгорели хартийки, притиснати между прозрачни листове пластмаса.

— Сред останките открих нещо, което най-вероятно е било лабораторният журнал на Кавакита. Единствено тези листове са годни за четене — разбира се, след съответното увеличение… — На масата се появи ново снопче снимки. — Това са страници от средата на журнала. На първата има някакъв списък.

Дагоста проточи шия и успя да различи няколко думи в левия край на силно обгарялата хартия: високан, торолюбив син крак. И по-надолу, в близост до ръба: „Зелен облак“, „Барут“, „Лотосово сърце“… Преписа ги в бележника си и попита:

— Говори ли ти нещо всичко това?

— Само барутът — въздъхна Марго. — Макар да имам чувството, че би трябвало да разберем нещо и за останалото. — В ръката й се появи друга снимка. — Това по всяка вероятност са част от кодовете на екстраполационната му програма. А отдолу има и още един, по-дълъг текст.

— Звучи така, сякаш накрая са го обзели угризения — отбеляза Дагоста. — Но с какво точно се е занимавал?

— Сега ще стигнем и дотам — отвърна Марго. — По всяка вероятност има предвид психологическия ефект на „гланца“, който е пренебрегнал. Отбележи, че споменава някой „друг“ — но кой все още не ми е ясно. — Извади нова снимка и му я показа: — Според мен това е последната страница на журнала. Сам можеш да видиш, че три думи се различават от дългите редици на цифрите и формулите:

Дагоста я погледна въпросително.

— Направих съответните справки. Тиоксинът е експериментален хербицид с изключително силно действие, използва се за унищожаване на паразитни растения във водоемите. Но ако Грег е отглеждал изкуствено това растение, за какво му е притрябвал тиоксин? Или пък витамин D, който също е синтезирал? Има и други въпроси, на които все още търся отговора.

— Нека попитаме и Пендъргаст, на него може да му хрумнат някакви идеи — предложи Дагоста, погледа известно време пръснатите фотографии, после ги отмести встрани. — Но искам да уточня някои неща, доктор Грийн. Каква е била целта на Кавакита в тази сложна и очевидно скъпа лаборатория?

— По всяка вероятност се е опитвал да укроти опиата, отстранявайки рептилните гени от растението на Мбвун.

— Да укроти?

— Мисля, че целта му е била да създаде наркотик, който не причинява уродливите физически промени, а предлага на потребителя енергия, сила и бързина, плюс изостряне на сетивата. Такава хиперчувствителност, каквато демонстрира Мбвун, но без страничните ефекти.

Марго вдигна диаграмата и започна да я навива.

— За да бъда сигурна, ще изследвам тъканни проби от трупа му. Макар да съм убедена, че ще открием следи от дрогата на Мбвун — разбира се, значително модифицирани. Мисля, че веществото съдържа и допълнителни наркотични ефекти.

— Искаш да кажеш, че Кавакита го е изпробвал върху себе си?

— Убедена съм. Но някъде е допуснал грешка. Вероятно не го е рафинирал достатъчно и резултатът са онези скелетни малформации, които забелязахме.

Дагоста отново изтри потта от челото си. Ужасно му се допуши.

— Само още нещо — рече той. — Кавакита беше умен човек. Не съм убеден, че ще погълне неизследвано вещество просто ей така, заради идеята. По-скоро би го подложил на задълбочени тестове и изследвания.

— Прав си, лейтенант. Вероятно оттук се ражда и чувството за вина. Наистина не би поел дрогата, преди да я изпробва върху нещо или някой.

— О — простена Дагоста, помълча малко, после добави: — О, мамка му!

36

Бил Тръмбъл се чувстваше превъзходно.

Само за днешния ден акциите бяха скочили с шестнадесет пункта, за седмицата — с повече от сто, а и краят му не се виждаше. Само на двайсет и пет, той вече изкарваше по сто хилядарки годишно. Съучениците му от Бабсън сигурно щяха да позеленеят от завист, като го чуят на срещата на випуска, насрочена за идната седмица. Повечето от тях бяха мениджъри от средно ниво, без особени перспективи и доволни да получават по петдесет бона на година.

Заобиколен от приятелите си и подхвърляйки шеговити закачки, Тръмбъл мина през подвижните бариери и излезе на перона на метрото на улица „Фултън“. Минаваше полунощ. Вечерята на пристанището мина много добре, обилно полята с бира и в приятни разговори — най-вече за бързото им забогатяване. В момента обект на закачките им беше някакъв новак, съвсем наскоро включен в програмата за обучение, който по всеобщо мнение нямаше да изкара и месец.

В лицето го блъсна вълна застоял въздух, в далечината се светнаха жълтеникавите фарове на композицията. След половин час щеше да си е у дома. За миг се подразни от мисълта, че живее толкова далеч от Уолстрийт — чак на Деветдесет и осма улица и Трето авеню. Май вече е време да се премести в някоя мансарда към центъра или хубав двустаен апартамент в района на Шестдесета улица. Домашен адрес в Сохо звучи доста добре, но Ийст Сайд си е друга работа. Балкон на висок етаж, кралско легло, кремав мокет, хром и стъкло…

— … А тя му вика: „Дай седемдесет долара назаем, сладур!“ — довърши историята си един от членовете на компанията, а другите избухнаха в гръмогласен смях, към който механично се присъедини и Тръмбъл.

Експресният влак с грохот навлезе в района на станцията. Един от приятелите му шеговито го побутна по рамото и той инстинктивно се дръпна назад. Спирачките пронизително изпищяха, композицията спря. Младежите нахлуха в един от вагоните.

Тръмбъл се отпусна на близката седалка и недоволно се огледа. Климатичната инсталация не работеше. През отворените прозорци нахлуваше застоял топъл въздух, придружен от оглушителното тракане на колелата. Жегата беше непоносима и той механично разхлаби вратовръзката си. Умората започваше да си казва думата. Слаба, но постоянна болка пулсираше в слепоочията му. Кос поглед към часовника го осведоми, че само след шест часа трябва да е отново на работното си място. Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Грохотът на влака изключваше всякакви разговори.

Част от компанията слезе на Четиринадесета, за да хване връзката с гара „Пен“. Стиснаха ръката му, потупаха го по рамото и изчезнаха. На „Гранд Сентрал“ слязоха още неколцина. Във вагона останаха само Тръмбъл и Джим Колб — дилър на ценни книжа от долния етаж, с когото не се обичаха особено. Бил затвори очи и изпусна поредната тежка въздишка. Влакът задълба надолу по експресната линия.

Смътно усети, че спират на Петдесет и девета улица, вратите се отвориха и затвориха. Още една спирка, сънено си рече той, когато композицията с грохот пое в мрака. До Осемдесет и шеста оставаха около тридесет преки.

Внезапно влакът се люшна, спирачките диво писнаха. Тръмбъл се събуди и ядосано се огледа.

— Пак нещо се потроши! — рече на висок глас Колб. — Мамка й на тая шибана линия №4! — Огледа се, но изявлението му не предизвика никаква реакция у двамата му полузаспали спътници. Вероятно по тази причина реши да смушка Тръмбъл, който му отговори със замаяна усмивка, макар да го намираше досаден. Тоя Колб е шибан карък и нищо повече!

Очите му бавно обиколиха вътрешността на вагона и спряха на симпатична жена, вероятно келнерка в нощно заведение, и чернокож задрямал пубер, който, въпреки 40-градусовата жега, беше намъкнал дебело палто и вълнена шапка на главата. Сигурно се прибира след някой среднощен обир, помисли Тръмбъл и неволно опипа малкото сгъваемо ножче в джоба си. Нямаше намерение да се разделя с портфейла си, въпреки че вътре не беше останало почти нищо.

Нещо над главата му пропука и дрезгав глас обяви:

— Внимание, пътници, малък проблем със сигнализацията. Скоро ще бъде решен.

— Тия ги разправяй на баба ми! — мрачно изръмжа Колб.

— А?

— Вечно и едно и също! Все семафорите са им криви! Бързо, ама на куково лято!

Тръмбъл скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Главоболието му се засилваше, а жегата го обгърна като тежко одеяло.

— Вземат по долар и половина за тая сауна, мамка им! — не мирясваше Колб. — Другия път май трябва да си наемем лимузина!

Тръмбъл разсеяно кимна и погледна часовника си. Един без четвърт.

— После се чудят защо хората пътуват гратис! — добави все така заядливо спътникът му.

Тоя няма ли да млъкне, въздъхна младежът, после долови някакъв шум и погледна към прозореца. Неясна сянка прекосяваше съседния коловоз. Пак правят нощни ремонти, защото трафикът не е толкова натоварен, разсеяно си помисли той. Сянката приближаваше. Но ако има повреда във влака, един Господ знае докога…

Фигурата приближи и Тръмбъл изведнъж изправи гръб, забравил мрачните си предположения. В тунела тичаше жена, цялата в бяло, а от гърба й стърчеше нещо, което мрачно проблясваше на светлината от вагоните.

— Хей, видя ли това? — обърна се той към Колб.

— Какво?

— Някаква жена тичаше покрай влака.

— Май си пийнал повечко бира, момчето ми — ухили се Колб.

Тръмбъл скочи на крака и проточи врат през отворения прозорец. Нищо. Тунелът беше тъмен и пуст. Дръпна се навътре и бавно се огледа. Беше ясно, че никой от останалите пътници не е забелязал каквото и да било.

Какво става тук, по дяволите? Обир? Отново надникна през прозореца, но тунелът беше все така пуст.

— „Бързото“ май ще се проточи — изръмжа Колб и почука по стъклото на скъпия си ролекс.

Главата на Тръмбъл забуча. Дали пък наистина не беше прекалил с пиячката? Ако е така, значи трябва да си даде почивка, защото това му се случваше за трети път в рамките на една седмица. Вероятно е видял работник от поддръжката, който носи нещо на гръб. Може и да е била жена, напоследък там назначават всякакви. Погледна през двойната врата към съседния вагон. Единственият пасажер там гледаше право пред себе си с отегчено лице. Ако е станал някакъв инцидент, сигурно ще им съобщят по радиоуредбата.

Седна на мястото си и затвори очи, опитвайки се да прогони досадното главоболие. По принцип използваше метрото редовно, защото с него се пътува бързо, а потракването на колелата му помагаше да се разтовари. Но в случаи като този — закопчан без никакви обяснения в лепкавата жега — неволно започваше да си мисли колко дълбоко под земята се е озовал, колко километра от тъмния тунел го делят от следващата спирка…

Отначало му се стори, че чува тътен на приближаващ влак, но после изведнъж си даде сметка, че това е стон — далечен и пълен с отчаяние, странно изкривен от ехото в тунела.

— Какво, по дя… — започна Колб и скочи на крака. Пуберът с палтото отвори очи, а келнерката застана нащрек.

Във вагона настана мъртва тишина. Пътниците напрегнато се ослушваха, но стонът не се повтори.

— Чу ли това, Бил? — напрегнато прошепна Колб.

Тръмбъл не отговори. Обир, може би убийство, с тревога си помисли той. Или — още по-лошо — влакът е спрян от банда, която методично претърсва вагоните. Големият кошмар на всеки пътник в метрото.

— Никога нищо не съобщават! — оплака се Колб и втренчи неспокоен поглед в репродуктора на тавана. — Може би някой трябва да провери какво става…

— Ами, направи го — промърмори Тръмбъл. — Лично аз нямам нищо против.

— Беше човек! — не мирясваше Колб. — Мога да се закълна, че пищеше човек!

Тръмбъл механично извърна глава към прозореца. По съседния коловоз се движеше още една неясна сянка. Вървеше със странно поклащане, сякаш накуцваше.

— Някой идва — отбеляза той.

— Тъкмо ще го питаме какво става.

Тръмбъл стана и се надвеси през прозореца.

— Ей, ти!

Ясно видя, че фигурата застива на място.

— Какво става, човече? Да не пострада някой?

Сянката се размърда и пое към предния вагон. Покатери се на стъпалото между буферите и изчезна.

— Мразя ги тия копелдаци от градския транспорт! — изръмжа Колб. — Прибират по четиридесет бона на година, без изобщо да си мръднат задниците!

Тръмбъл отиде да надникне през остъклената врата на предния вагон. Единственият пътник се беше задълбочил в книга с меки корици. Всичко беше спокойно.

— Какво виждаш? — изцвили зад гърба му Колб.

— Нищо — промърмори младежът и се върна на мястото си. — Сигурно са били бачкаторите, които ремонтират нещо в тунела.

— Няма ли най-после да тръгнем? — неочаквано се обади келнерката. Гласът й беше нервен, натежал от напрежение. Пуберът с дебелото палто се изтегна на седалката с ръце в джобовете. Тоя като нищо държи някой пищов, тревожно си помисли Тръмбъл.

Светлината в предния вагон примигна и угасна.

— О, мамка му! — възкликна Колб.

В следващия миг откъм тъмния вагон се разнесе силен трясък, композицията се разклати. Нещо започна да съска, сякаш изпускаха въздуха от огромен балон.

— Какво беше това? — облещи се келнерката.

— Аз се измитам! — обяви Колб. — Хайде, Тръмбъл, тръгвай с мен! Връщаме се на спирката на Петдесет и девета, която едва ли е на повече от две преки.

— Не мърдам оттук! — отсече Тръмбъл.

Колб се вкопчи в ръчката, сълзите му рукнаха.

— Дърпай, за Бога!

Сгъстеният въздух изпъшка, вратата се отвори. В ноздрите им нахлу задушаваща миризма на влажна пръст. Колб изблъска колегата си и скочи на релсите. Тръмбъл стегна мускули и понечи да го последва, после изведнъж замръзна на място. От мрака на тунела изскочиха някакви силуети и бързо се насочиха към влака. Тръмбъл зяпна, целият се вцепени от ужас. В начина, по който се придвижваха безплътните сенки, имаше нещо вледеняващо странно, нещо чуждо и неприсъщо на хората. След секунда те се струпаха около Колб. Нечия ръка го сграби за косата и изви главата му, друга прикова ръцете му към тялото. Колегата му се загърчи в безмълвна агония. От мрака изплува трета сянка, замахна с плавно движение и от гърлото на Колб плисна плътна струя кръв.

Тръмбъл рязко се дръпна навътре и се просна на пода. В следващия миг се изправи на колене и замаяно се огледа. Очите му се спряха на вагона, от който току-що бяха избягали. В полумрака различи тялото на келнерката, проснато насред пътеката. Около главата й се суетяха две неясни фигури.

Сърцето му се сви от отчаяние. С помътено от ужас съзнание, той дръпна ръчката на аварийния изход, скочи на чакъла и хукна към слабото сияние на далечната станция, заобикаляйки все така безплътните сенки, струпали се около Колб. Обилно полятата с бира вечеря изведнъж се надигна от стомаха му и се изля върху предната част на костюма и краката му. Зад него се разнесе тропотът на преследвачите, който го накара да хлъцне от ужас и да удвои усилията си.

Внезапно на релсите отпред изникнаха още две фигури, очертани ясно на фона на сиянието. Бяха с качулки и дълги плащове. Той се закова на място, а фигурите се понесоха към него с ужасяваща бързина. Стъпките отзад приближаваха. Краката му омекнаха, сковани от някаква странна летаргия. Разумът го напусна. След секунди ще го хванат и ще последва участта на Колб…

— А бе, ти идиот ли си? — изгледа го онзи. — Нима ще чакаш появата на бандитите през оная врата?

Тръмбъл поклати глава и се намръщи от болка. Най-умното бе да стои неподвижно и да не привлича вниманието. Който вдига патърдия, със сигурност ще си го получи.

Откъм предния вагон долетя нов шум — този път наподобяващ барабаненето на дъждовни капки върху ламарина.

Младежът се обърна и предпазливо проточи врат. Отвътре стъклото бе наплескано с някаква боя. Гъста и тъмна, тя се стичаше надолу на мазни бразди.

— Какво е това!? — изпищя Колб.

Хлапаци, които щурмуват метрото с глупавите си спрейове, помисли Тръмбъл. Поне на такова прилича. Но боята беше червена… Господи, изведнъж осъзна той, скочи на крака и се понесе към далечната врата на вагона.

— Хей, Били! — стреснато изкрещя Колб и хукна подире му.

Междинната врата зад тях се разтърси от тежки удари, последвани от тропот на крака. Келнерката изпищя. Без да спира или да поглежда назад, Тръмбъл рязко дръпна ръчката, влезе в подвижния ръкав и посегна към вратата на следващия вагон. Колб дишаше във врата му, тъпо повтаряйки: „Мамка му, мамка му!“

Осветлението във влака угасна в мига, в който установи, че последният вагон е абсолютно празен. Тревожно се извърна към прозорците. Единствената светлина, слаба и мъждива, идваше от нарядко разположените лампи във вътрешността на тунела. Към нея се прибавяше далечното жълтеникаво сияние на спирката при Петдесет и девета улица.

— Трябва да разбием задната врата! — изкрещя на Колб.

В същия миг зад гърбовете им тресна оглушителен изстрел, келнерката нададе ужасен писък, примесил се с ехото му.

Колб се обърна и изпищя:

— Божичко, прерязаха му гърлото!

— Млъквай! — просъска Тръмбъл, не искаше да насочва вниманието си към ужасните звуци от вагона, който току-що бяха напуснали. Сграбчи гумените ръкохватки и направи опит да разтвори двойната врата. — Помогни ми!

Тогава се смени светлината на близкия семафор и младежът зърна за миг едно от лицата под качулката.

Една мисъл — самотна, но ослепително ясна, прониза съзнанието му. Вече знаеше какво трябва да направи. Очите му зашариха между релсите и бързо откриха лъскавата шина на електрозахранването, оградена от ярки жълти черти. Обувката му потъна под железния предпазител и в следващия миг светът избухна в ослепително сияние…

37

Дагоста се опита да мисли за стадиона „Янки“. Представи си как бялото кълбо от волска кожа полита високо в юлското небе, мирише на прясно окосена трева, а нападателят се блъска в предпазната стена и победоносно вдига ръце. Това беше изпитан метод, нещо като трансцендентална медитация, с помощта на която изключваше външния свят и се концентрираше в мислите си. И особено полезен, когато всичко е отишло по дяволите.

Остана със затворени очи малко по-дълго от обичайното, просто защото искаше да изтрие от съзнанието си бясното дрънчене на телефоните, затръшването на врати и пискливите гласове на секретарките. Добре знаеше, че някъде наблизо Уокси се върти като шантав и прилича на слънчасала дебела пуйка. Слава Богу, че е достатъчно далеч, за да не чува кудкудякането му. Едва ли вече вярва във версията за онзи нещастник Джефри или Джофри, помисли си той, но от това не му стана по-леко.

Въздъхна и с усилие насочи мислите си към Алберта Муньос — единствената оцеляла след клането в тунела.

Пристигна тъкмо когато я изваждаха през аварийния изход под Шестдесет и шеста улица. Беше на носилка, със скръстени ръце, с унесено изражение на приятното лице. Гладката й шоколадова кожа изпъкваше на белите чаршафи.

Само Бог знае как е успяла да се спаси, защото до този момент не беше казала нито дума. Влакът беше превърнат във временна морга, а равносметката беше смразяваща: убити бяха седем пътници и двама служители на метрото. Петима от тях бяха със смазани черепи и прерязани гърла, главите на трима изобщо липсваха, а един беше овъглен от високото напрежение, след като е стъпил върху средната релса. Във въздуха вече се усещаше вонята на гладните адвокати, мрачно си помисли Дагоста.

Госпожа Муньос беше откарана в психиатричното отделение на болницата „Сейнт Люк“. Дежурният лекар остана непреклонен въпреки заплахите и крясъците на Уокси: никакви разпити преди шест сутринта.

Три липсващи глави. Разбира се, веднага бяха взети съответните кръвни проби, но влажните тунели създадоха неимоверни затруднения на медицинските екипи. Дагоста отново превъртя ситуацията в съзнанието си. Някой прекъсва сигналната инсталация малко след Петдесет и девета улица и в резултат спират всички композиции, движещи се в отсечката между Четиринадесета и Сто двадесет и пета в района на Ийст Сайд. Нападнатият влак се оказва в дългата отсечка между две спирки, вероятно нарочно.

Подобен набег изисква интелигентно планиране и добро познаване на системата отвътре. Отпечатъците от стъпки засега не даваха кой знае каква информация, но по негово мнение нападателите са били между шест и десет души. Една отлично организирана и перфектно проведена акция.

Но с каква цел?

Експертите бяха на мнение, че убитият от електрически ток най-вероятно сам е стъпил върху третата релса. Какво ли се е случило, за да стигне до това самоубийствено решение? Дали Алберта Муньос също го е видяла, каквото и да то? Реши, че на всяка цена трябва да говори с нея, и то преди да я докопа Уокси.

— Хей, Дагоста! — прозвуча познат глас. — Да не би да дремеш, по дяволите?

Клепачите му бавно се повдигнаха, очите му се спряха на червендалестото лице, чиито бузи се тресяха насреща му.

— Извинявай, че ти наруших дрямката, но ние, будните, трябва да се справим с една малка криза! — добави гневно Уокси.

Дагоста стана, откри сакото си на облегалката на стола и започна да го облича.

— А бе, ти чуваш ли какво ти говоря? — избухна Уокси.

Дагоста мълчаливо се промъкна покрай дебелата фигура на капитана и отиде в оперативната зала. Изправена пред бюрото на дежурния офицер, Хейуърд четеше някакъв факс. Той я изчака да вдигне глава и кимна по посока на асансьора.

— Къде хукна сега, да те вземат мътните? — извика Уокси и се втурна след тях. — Глух ли си? Не чу ли, че сме в криза?

— Кризата си е твоя, оправяй си я! — сряза го Дагоста. — Аз имам друга работа.

Когато вратата на асансьора се затвори, Дагоста пъхна пура в устата си и се обърна към Хейуърд.

— В „Сейнт Люк“, нали? — попита тя.

Той кимна.

Минута по-късно вратите на асансьора се разтвориха с мелодичен звън към широкото, покрито с теракота преддверие. Дагоста тръгна към изхода, после изведнъж се закова на място. През широките стъкла на входната врата се виждаше размахала юмруци тълпа. Хората бяха три пъти повече в сравнение с онези, които беше заварил пред дирекцията в два през нощта. Богатата дама Уишър се бе покачила на покрива на някаква патрулна кола и оживено говореше в голям мегафон. Медиите отдавна бяха тук — бляскаха светкавици, подвижните телевизионни станции бръмчаха с въртящи се антени.

— Сигурно ще предпочетеш кола без отличителни знаци от подземния гараж — подхвърли Хейуърд, докосвайки ръката му.

— Добра идея — обърна се да я погледне лейтенантът и без повече приказки се върна обратно в кабината.

Дежурният лекар ги накара да чакат цели четиридесет и пет минути, седнали на неудобните пластмасови столове в болничното барче. Беше млад, навъсен и смъртно уморен.

— Вече казах на капитана, че няма да допусна никакви разпити преди шест! — отсече той с тънък и гневен глас.

Дагоста стана и му протегна ръка:

— Аз съм лейтенант Дагоста, а това е сержант Хейуърд. Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Уосърман.

Лекарят изсумтя и дръпна ръката си.

— Уверявам ви, че нямаме никакви намерения да утежним състоянието на госпожа Муньос, докторе.

Младият мъж не каза нищо.

— Вие ще прецените дали има такава опасност — добави Дагоста.

Докторът пак не отговори.

— Казаха ми, че един полицейски служител е бил тук и дори ви е заплашвал.

— От години работя в интензивното, ни никога не са се отнасяли с мен по начина, по който си позволи онзи идиот! — внезапно се отприщи Уосърман.

— Добре дошъл в клуба! — процеди Хейуърд.

Лекарят й хвърли изненадан поглед, след което малко се поуспокои.

— Докторе, в това клане са участвали най-малко шест, а може би дори десет души — започна Дагоста. — Мисля, че са същите, които са убили Памела Уишър, Никълъс Битърман и мнозина други. В момента се скитат из тунелите на свобода. Може да се окаже, че Госпожа Муньос е единствената, която може да ни даде някакви сведения за убийците. Ако продължавате да поддържате становището, че един разпит би навредил на състоянието й, аз ще се оттегля. Надявам се обаче, че разбирате животът на колко други хора е под заплаха.

Докторът го изгледа продължително и накрая почти се усмихна.

— Много добре, лейтенант — кимна той. — Но при три условия. Първо, разпитът ще стане в мое присъствие. Второ, ще бъдете изключително внимателен с въпросите си, и трето, ще го прекъснете в момента, в който ви кажа.

Дагоста кимна.

— Но според мен само ще си изгубите времето — предупреди го Уосърман. — Жената е в шок и проявява ранните симптоми на посттравматичен стресов синдром.

— Разбрано, докторе.

— Добре. Доколкото ми е известно, госпожа Муньос е от малък град в централната част на Мексико. Работи като детегледачка при семейство в Горен Ийст Сайд. Известно ни е, че говори английски, но не знаем нищо повече.

Госпожа Муньос лежеше в болничното легло в същото положение, в което я бе видял на носилката: със скръстени ръце и безизразен поглед, отправен в нищото. Стаята миришеше на глицеринов сапун и спирт за разтриване. Хейуърд остана отвън, за да предотврати евентуалната поява на Уокси, а докторът и Дагоста седнаха от двете страни на леглото. Известно време постояха неподвижни, после Уосърман внимателно хвана ръката на жената.

Дагоста извади снимка от портфейла си и й я показа.

— Дъщеря ми, Изабела, на две годинки — каза той. — Нали е сладка?

Въоръжи се с търпение и зачака. Миглите на жената потрепнаха, очите й бавно се фокусираха върху снимката. Докторът се намръщи.

— Имате ли деца? — попита Дагоста и бавно прибра снимката.

Госпожа Муньос го погледна. Последва дълга тишина.

— Знам, че сте нелегално в страната, госпожо Муньос — рече най-сетне Дагоста.

Жената се извърна встрани, а докторът му отправи предупредителен поглед.

— Знам и друго — много хора са ви лъгали. Но аз ще ви обещая нещо, което се заклевам пред снимката на дъщеря си, че ще изпълня. Ако ми помогнете, ще имам грижата да получите зелена карта.

Жената не отговори. Дагоста извади друга снимка и я вдигна пред очите й.

— Госпожо Муньос?

Жената не помръдна. Измина доста време, преди да вдигне очи към снимката, и Дагоста усети как сърцето му се отпуска.

— Това е Памела Уишър, когато е била на две години. Точно колкото дъщеря ми.

Госпожа Муньос пое снимката, погледа я и тихо прошепна:

— Ангелче!

— Била е убита от същите хора, които нападнаха вашия влак. — Той говореше меко и бързо. — Помогнете ми да заловя тези ужасни хора, госпожо Муньос, моля ви! Не искам да убият още някого!

По бузата на жената се търкулна една сълза, устните й се сгърчиха.

— Ojos…

— Моля?

— Очи…

Последва нова пауза, после устните на госпожа Муньос отново се размърдаха:

— Дошли тихо… Очи на гущер, дяволски очи!

От гърдите й се изтръгна тих стон.

Дагоста отвори уста, но срещна предупредителния поглед на Уосърман.

— Очи… cuchillos de pedernal… лице на сатаната…

— Какви лица?

— Стари лица, viejos…

Покри очите си с длани и простена.

Уосърман скочи на крака.

— Достатъчно — вдигна ръка той. — А сега вън!

— Но тя искаше да…

— Вън, веднага!

В коридора Дагоста измъкна бележника си и старателно си записа испанските думи — така, както ги беше чул.

— Какво е това? — надникна иззад рамото му Хейуърд.

— Испански.

— За пръв път виждам такъв испански — сбърчи вежди младата жена.

— Само не ми казвай, че говориш и испански! — стрелна я с поглед Дагоста.

— Не можем да дрънкаме само на английски — отвърна Хейуърд и веждата й леко помръдна: — А какво означава тази заврънкулка?

— Дръж! — тикна бележника в ръцете й. — Гледай да отгатнеш какво е казала.

Хейуърд се задълбочи в текста, беззвучно мърдайки устните си. Миг по-късно влезе в стаята на сестрите и вдигна телефона.

Уосърман излезе в коридора и внимателно затвори вратата след себе си.

— Доста… хм… неортодоксален подход, лейтенант — рече. — Но все пак помогна. Длъжен съм да ви благодаря.

— Не ми благодарете, ами я вдигнете на крака. Имам още куп въпроси към нея.

Хейуърд беше оставила слушалката и вървеше към тях. Спря на крачка от Дагоста и тикна бележника в ръцете му:

— Това е максималното, което успях да направя с помощта на Хорхе.

Дагоста погледна написаното и се намръщи:

— Ножове от кремък?!

— Най-близкото ни предположение — сви рамене Хейуърд.

— Благодаря.

Дагоста тикна бележника в джоба си и се понесе с бърза крачка по коридора. После изведнъж спря, сякаш се беше сетил за нещо.

— Докторе, в рамките на един час тук ще се появи капитан Уокси.

Лицето на лекаря потъмня.

— Според мен госпожа Муньос е прекалено изтощена, за да приема когото и да било — добави лейтенантът. — Прав съм, нали? Кажете му, че това е мое мнение, в случай че се опита да ви създава неприятности.

Върху лицето на Уосърман се появи широка усмивка, този път съвсем искрена.

38

Марго се появи в конферентната зала на музея някъде около десет сутринта, но само за да установи, че заседанието вече е започнало. Малката масичка в центъра на помещението беше отрупана с чашки от кафе, салфетки, недоядени кроасани и опаковки от сандвичи. Младата жена с изненада видя началника на полицията Хорлокър, който изглеждаше някак не на място сред Фрок, Уокси и Дагоста — най-вече заради сребърните ширити на реверите и по фуражката му. Атмосферата беше наситена с неприязън.

— Нима искаш да повярваме, че убийците живеят в твоите прословути „Тунели на Астор“?! — викна нервно Уокси, после, доловил шума от отварянето на вратата, рязко се обърна: — Много се радвам, че все пак се появихте!

Фрок вдигна глава и бързо премести количката си, за да й направи място край масата.

— Марго! — с облекчение възкликна. — Най-после! Само ти можеш да внесеш яснота! Тук присъстващият лейтенант Дагоста съобщи доста странни неща във връзка с разкритията ти в лабораторията на Грег. Спомена, че в мое отсъствие си направила някои… хм… допълнителни изследвания. Ако не те познавах толкова добре, бих си помислил, че…

— Моля за внимание! — обади се с твърд глас Дагоста и бавно огледа лицата на смълчалите се участници в съвещанието. — Бих помолил доктор Грийн лично да представи своите заключения.

Марго зае място край масата, изненадана от мълчанието на Хорлокър. Нещо беше станало. Не можеше да бъде напълно сигурна, но имаше чувството, че е свързано със среднощното клане в метрото. Първата й мисъл беше да се извини за закъснението, като обясни, че беше останала в лабораторията до три сутринта, но после се отказа. Доколкото й беше известно, асистентката й Джен все още продължаваше работа на няколко крачки оттук, в дъното на коридора.

— Момент, момент! — намеси се Уокси. — Тъкмо казвах, че…

— Млъквай, Уокси! — мрачно го изгледа Хорлокър. — Доктор Грийн, искам да ни обясните с какво се занимавахте и какво точно открихте.

Марго пое дълбоко въздух и започна:

— Не знам какво ви е казал вече лейтенант Дагоста, но ще бъда кратка. Всички знаете, че силно деформираният скелет, който изследвахме, принадлежи на Грегъри Кавакита, бивш уредник в музея. Двамата постъпихме тук едновременно, като младши асистенти. След напускането си Грег по всяка вероятност е работил в няколко нелегални лаборатории, последната от които — в железопътното депо на Уест Сайд. След като направих основно проучване на мястото, открих неоспорими доказателства за естеството на заниманията му преди да умре, а именно — производство на генетично изменени Liliceae mbwunensis.

— Растението, което е служело за храна на Музейния звяр? — ахна Хорлокър.

— Да — потвърди Марго. — Но сега вече знам, че е нещо повече от обикновена храна за звяра. Ако заключенията ми са верни, това растение съдържа реовирус, който предизвиква морфологични изменения у всяко живо същество, което го погълне.

— Повторете, ако обичате — обади се Уокси.

— То предизвиква мащабни физически изменения. Уитлъси — ръководителят на експедицията, изпратила това растение в музея, вероятно е погълнал известно количество от него — може би случайно, може би против волята си. Няма как да узнаем това. Но вече е абсолютно сигурно, че музейния звяр е бил самият той — Джулиан Уитлъси.

Фрок шумно си пое дъх, останалите мълчаха.

— Не е за вярване, знам го — сви рамене след кратката пауза Марго. — Особено с оглед на заключенията, до които стигнахме след унищожаването на звяра. Тогава приехме, че той е някаква еволюционна аберация, която се храни със специалната трева. Решихме, че вследствие ликвидирането на жизнената му среда той е поел по следите на последните запаси от нея. Както знаете, с тази трева са били опаковани част от образците, които експедицията на Уитлъси е изпратила в Ню Йорк. На даден етап, лишен от възможността за достъп до любимата си храна, звярът започва да поглъща заместителя, който му е подръка — а именно, хипоталамуса на човешкия мозък, съдържащ много от хормоните, открити в растението.

Но сега съм на мнение, че заключението ни е било погрешно. На практика звярът е бил измененият до неузнаваемост Уитлъси. Очевидно Кавакита е стигнал до същото заключение, а след това, добрал се по някакъв начин до известно количество образци от растението, е започнал да го променя по генетически път. Според мен на даден етап е решил, че е успял да отстрани негативните ефекти.

— Кажете за наркотика — обади се Дагоста.

— Кавакита е отглеждал растението в големи количества. Мисля, че е добивал от него рядък опиат, който, доколкото ми е известно, носи името „Гланц“. В добавка към типичните за вирусите качества, този наркотик най-вероятно предизвиква силни халюцинации и има мощно опияняващо действие. Кавакита трябва да го е продавал на подбран кръг потребители, за да финансира изследванията си. Едновременно с това е тествал откритието и върху себе си. В даден момент е погълнал някакво количество от растението и това обяснява чудовищните малформации на скелета му.

— Но защо му е трябвало да го опитва, след като препаратът действа по толкова ужасяващ начин? — обади се Хорлокър.

— Не знам — сбърчи вежди Марго. — Може би е изолирал нови щамове и на даден етап е решил, че отстраняването на негативните странични ефекти е завършило успешно. А може би е открил нещо, което носи определени предимства. Аз се заех да изследвам пробите от растението, които открих в лабораторията му. Вкарахме различни дози в кръвоносната система на опитни мишки, използвахме го и върху едноклетъчни. В момента асистентката ми Дженифър Лейк обработва резултатите.

— Но защо никой не си е направил труда да ме… — скочи с почервеняло лице Уокси.

— Направил си го е, бъди спокоен! — изръмжа Дагоста. — Ако благоволиш да прослушаш съобщенията си, ще откриеш, че си информиран за всичко, до последните подробности!

— Достатъчно! — вдигна ръка Хорлокър. — Знаем, че са допуснати грешки, лейтенант. Нека оставим обвиненията за по-късно!

Дагоста се облегна назад. За пръв път го виждаше толкова ядосан, установи Марго. Сякаш обвинява за трагедията в метрото всички присъстващи, включително и себе си.

— В момента ситуацията е изключително сериозна — продължи Хорлокър. — Кметът не ме оставя на мира и настоява за най-решителни действия. А след снощното клане същото прави и губернаторът. — Попи потта от челото си с кърпичка. — Но както и да е. Според доктор Грийн, имаме работа с група наркомани, които доскоро са получавали дрогата си от онзи учен, Грегъри Кавакита. Но той е вече покойник, а това означава, че вероятно са им свършили запасите или просто са превъртяли. Тези хора живеят дълбоко под земята — в тунелите „Астор“, както ги нарича Дагоста, изоставени преди години заради наводнение. Въпросните наркомани очевидно изпитват остра нужда от своята дрога и започват да я търсят там, където я има — в човешкия мозък, също като Мбвун. А ние се сблъскваме със серия жестоки убийства. — Тежкият му поглед бавно обходи лицата на присъстващите: — Искам да чуя всички доказателства, които подкрепят тази теза!

— Пробите, открити в лабораторията на Кавакита — веднага отвърна Марго.

— Убийствата са извършени по протежение на тунелите „Астор“ — добави Дагоста. — Пендъргаст вече го доказа.

— Косвено — изсумтя Уокси.

— А информацията от безброй бездомници, които единодушно твърдят, че тунелите „Астор“ са населени? — попита Марго.

— Защо трябва да вярвам на скитници и бездомни наркомани? — озъби се Уокси.

— Защо ще лъжат? — контрира Марго. — И кой друг би могъл да разполага с информация по въпроса?

— Достатъчно — вдигна ръка началникът на полицията. — Доказателствата ни принуждават да се съгласим. Улики в друга посока просто няма, а градските власти настояват за незабавни действия. Още сега, веднага. Не утре и не вдругиден.

Фрок тихо се прокашля. Това беше първият звук, който издаде от началото на дискусията.

— Професоре? — погледна го Хорлокър.

Инвалидният стол бавно се приближи към масата.

— Простете скептицизма ми, но аз намирам всичко това до голяма степен фантастично — започна Фрок. — Прилича ми на доста произволна екстраполация на наличните данни. Понеже не съм взел участие в съответните проучвания, не мога да дам категорично становище. — Очите му се насочиха към Марго и в тях пролича с лек упрек. — Но трябва да добавя, че най-простото обяснение често се оказва и най-вярното.

— И кое е най-просто обяснение, за Бога? — нетърпеливо вметна Дагоста.

— Моля? — изгледа го с леден поглед ученият.

— По-полека, Винсънт — предупредително се обади Хорлокър.

— Вероятно Кавакита действително е работил върху растението на Мбвун. Присъединявам се към мнението на Марго, според което заключенията ни от преди година и половина се оказват прибързани. Но къде са доказателствата за наличие на наркотик или за неговото разпространение? — разпери ръце Фрок.

— Лабораторията му в Лонг Айлънд е била обект на посещение от много хора и това е доказано, за Бога! — разпалено отвърна Дагоста.

И бе дарен с поредния хладен поглед.

— Бих се осмелил да предположа, че и вие приемате посетители в жилището си в Куинс — отвърна с подчертано презрение професорът. — Това прави ли ви наркопласьор? Действията на Кавакита — безспорно осъдителни от професионална гледна точка, нямат никаква допирна точка с действията на банда младежи, несъмнено излезли от контрол. В крайна сметка той също е жертва, като всички останали. По тази причина не виждам връзката…

— Как тогава ще обясните деформациите на костите му?

— Много просто. Той е произвеждал препарата и може би го е приемал. Тук се присъединявам към тезата на Марго и дори ще отида още по-далеч — без никакви доказателства, разбира се. И ще кажа, че въпросният препарат вероятно предизвиква физически изменения у потребителя. Но бих искал да ми се предостави едно-едничко, дори и нищожно доказателство, че Кавакита е разпространявал веществото и именно неговите… хм… клиенти, са отговорни за убийствата. Колкото до предположението, че Уитлъси се е превърнал в Мбвун, ще отбележа, че то влиза в пълно противоречие с теорията на еволюцията.

„Твоята теория на еволюцията!“, възрази наум Марго.

Хорлокър уморено потърка челото си и и разчисти боклуците от простряната върху масата карта.

— Възраженията ви са взети предвид, доктор Фрок. Но вече няма значение кои са тези хора. Ние знаем с какво се занимават и имаме определена представа къде живеят. Което означава, че ни остава само едно: да предприемем решителни мерки!

— Според мен още е рано — поклати глава Дагоста. — Давам си сметка, че всяка минута е скъпа, но много неща остават неизяснени. Не забравяйте, че и аз бях в Природонаучния музей по време на онези ужасни събития. И видях с очите си чудовището, наречено Мбвун. Тръпки ме побиват при мисълта, че потребителите на въпросната дрога притежават дори част от неговите способности… Всички се запознахме с фотосите на скелета на Кавакита. Мисля, че не бива да предприемаме нищо, преди да сме наясно срещу какво се изправяме. Преди малко повече от четиридесет и осем часа Пендъргаст предприе самостоятелно проучване на въпросните тунели и аз съм на мнение, че трябва да изчакаме завръщането му.

Фрок изненадано го погледна.

— Пендъргаст? — изръмжа Хорлокър. — Не харесвам този човек, най-вече методите му! Няма правомощия тук, което, ако трябва да бъда честен, означава само едно: спускането му в подземията си е негова лична работа. Най-вероятно вече се е превърнал в история, но главното е, че ние разполагаме с достатъчно сили, за да се справим с предстоящата задача.

Уокси го подкрепи с енергично кимане, но Дагоста не изглеждаше убеден.

— Бих препоръчал известна сдържаност, поне докато се завърне Пендъргаст — каза той и хвърли кос поглед към началника на полицията: — Искам ви само двадесет и четири часа, сър.

— Сдържаност, значи — иронично повтори Хорлокър и очите му обиколиха масата. — Няма как да стане, Дагоста. Или едното, или другото. Не чу ли какво казах преди малко? Кметът опищя орталъка и не ще и да чуе за някаква сдържаност! А нашето време изтича. — Обърна се към един от сътрудниците си и кратко нареди: — Набери ми кметството и открий Джак Мастърс!

— Лично аз подкрепям становището на Дагоста — обади се Фрок. — Не бива да прибързваме…

— Решението е взето, Фрок! — ледено процеди Хорлокър и се наведе над картата.

Лицето на професора стана мораво. Инвалидният стол рязко се отдръпна от масата и се насочи към вратата.

— Отивам да пообиколя музея — промърмори той, без да се обръща към никого. — Ясно е, че няма полза от присъствието ми тук.

Марго се надигна, но Дагоста докосна ръката й. Очите й с огорчение проследиха оттеглянето на професора, когото винаги беше смятала за мъдрец и свой вдъхновител. Стана й мъчно за този безспорно велик учен, който не успя да надскочи границите на собствената си теория. Май щеше да е много по-добре, ако го бяха оставили да си гледа пенсията, помисли си тя.

39

Пендъргаст стоеше на желязното мостче, загледан в ленивото течение на отпадните води на метър под краката си — странно зелени през изкуствения фосфор на прибора за нощно виждане. Миризмата на метан застрашително се усилваше и той периодично долепяше до устата си мундщука на малката бутилка чист кислород, скрита под дрехата му.

Тясната повърхност на мостчето беше затрупана с влажни хартии и всякакви други боклуци, донесени от последния порой. Краката му потъваха в ръждата, покрила метала като някаква странна гъба. Тръгна с бърза крачка напред, като внимателно оглеждаше мазните стени на тунела. Трябваше да открие дебелата желязна врата, през която се слизаше към тунелите „Астор“; Спираше на всеки десетина метра, за да маркира стената с миниатюрна точица спрей. Невидимо за невъоръжено око, петънцето се виждаше отдалеч през визьора за нощно виждане, като се превръщаше в ослепително ярко петно. Това щеше да му помогне на връщане — най-вече, ако по някаква причина се наложи да се оттегля бързо. Скоро пред очите му изникна тежката метална врата, покрита с дебел слой ръжда и калцирани нечистотии. Древен катинар висеше на огромни ръждиви куки. Агентът извади миниатюрен флекс. Диамантеният диск засвистя, към канала полетяха рояци искри. Миг по-късно катинарът тупна на земята. Пендъргаст огледа ръждивите панти и решително преряза металните им легла.

После прибра флекса и спря преценяващ поглед върху вратата. Миг по-късно я сграбчи с две ръце и рязко дръпна. Металът проскърца и бавно поддаде. Освободена от оковите на пантите, вратата излезе от рамката и цопна в канала. Зад нея зейна тъмна дупка — единственият път към неизследваните дълбини. Пендъргаст изтупа праха от ръкавиците си, дръпна уреда за нощно виждане върху очите си и надникна. Нищо.

Завърза тежък болт за края на тънко въже от кевлар и внимателно го провря в дупката. После извади плетен „швейцарски стол“ — съоръжение, често използвано от алпинистите, седна в него и щракна спирачния механизъм около кевлареното въже. С това приготовленията приключиха и той без колебание пое надолу в тъмната шахта.

Не след дълго краката му опряха в мека, странно поддаваща повърхност. Пръстите му сръчно демонтираха алпинисткото съоръжение, той бавно се огледа. Жегата в тунела беше толкова голяма, че уредът показваше всичко в бяло. Наложи се да регулира честотата и не след дълго картината прие обичайния си зеленикав оттенък.

Намираше се в дълъг тунел с голи стени. Десетсантиметровият слой мръсотия под краката му приличаше на употребявана грес. Завършил огледа, агентът разгърна комбинезона си и погледна скицата върху хастара. Ако можеше да й вярва, намираше се някъде в средата на къс сервизен тунел, недалеч от главния. На около половин километър оттук би трябвало да се намира Кристалният павилион — частната станция под отдавна забравения хотел „Никърбокър“, издигал се някога на ъгъла на Пето авеню и Сентрал Парк Саут. Била е най-голямата и най-луксозната сред всички частни гари по онова време — по-голяма от тази под хотел „Уолдорф“ и разкошните резиденции по Пето авеню. Ако изобщо е имало нещо като център на Дяволския етаж, той трябва да е бил именно около Кристалния павилион.

Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Вонята на метан и гнило беше ужасна, но въпреки това продължи да диша през носа, и не след дълго ясно долови леката миризма на пърчовина, добре позната му от мрачните подземия на музея преди година и половина.

Сервизният тунел се вля в друг и направи лек завой към главната линия. Пендъргаст погледна в краката си и замръзна на място. Върху мекия пласт мръсотия личаха множество стъпки, явно пресни отпечатъци от боси крака, които чезнеха към главната линия.

Поел поредната глътка кислород от бутилката, той се наведе, за да ги разгледа по-добре. С оглед меката настилка по пода на тунела, отпечатъците изглеждаха съвсем нормално. Може би малко по-широки и заоблени. После забеляза, че краищата на пръстите са изострени и наподобяват нокти на граблива птица, а между тях се виждаха следи като от плавателна ципа.

Пендъргаст се изправи. Значи всичко е истина. Бръчкавите съществуват.

Поколеба за миг, дръпна нова глътка кислород и пое напред, придържайки се максимално близо до стената на тунела. Не след дълго стигна до главната стрелка, спря да си поеме дъх и изскочи иззад ъгъла с пистолет в ръка, готов за стрелба.

Нищо.

Следите от стъпки се вляха в добре утъпкана пътека по средата на главния коловоз. Пендъргаст коленичи, за да я разгледа. Между многобройните следи от боси крака личаха и стъпки, оставени от обувки или ботуши. Някои от отпечатъците бяха огромни като лопати, другите си бяха нормални.

Оттук бяха минали твърде много хора.

Пендъргаст продължи напред, като внимателно оглеждаше отворите на множеството странични тунели, покрай които минаваше. От тях също излизаха утъпкани пътечки и се сливаха с главната. Напомниха му просеките за водопой на дивите животни в Ботсвана и Намибия, където бе ловувал.

Пред очите му се появи някаква масивна конструкция. Ако Ал Даймънд беше прав, това би трябвало да са останките от Кристалния павилион. След още няколко крачки различи очертанията на огромен перон, полузарит от наносите на безброй наводнения. Внимателно тръгна по него, като внимаваше да е с гръб към стената.

В безпощадната зелена светлина на прибора се виждаше картина на пълна разруха. Някога красиви и величествени, газовите канделабри приличаха на осакатени скелети, безнадеждно увиснали от напукания таван, върху който фина мозайка изобразяваше дванадесетте зодиакални знака.

Пътеката водеше към някаква арка в далечния край на перона. Пендъргаст се насочи натам, после изведнъж се закова на място. Отвъд свода долиташе горещ въздух с позната миризма. Бръкна в раницата си и пипнешком потърси аргоновия прожектор, военно производство. Той беше достатъчно мощен, за да заслепи нормален човек, дори посред бял ден, но имаше и един съществен недостатък — трябваха му седем секунди за презареждане, а капацитетът на акумулаторната батерия издържаше най-много десетина заряда. Пое поредната глътка кислород, вдигна прожектора и пистолета пред себе си, след което прекрачи прага.

В прибора за нощно виждане проблесна рояк искри — доказателство за неспособността му да обхване огромното пространство. По приблизителната преценка на Пендъргаст, беше попаднал в изключително просторно помещение във формата на цилиндър. От порутения таван високо горе висеше огромен кристален полилей, наклонен и изгубил по-голямата част от орнаментите си. А от онези, които все още си бяха на мястото, висяха някакви странни снопове, наподобяващи водорасли. Самият таван представляваше огромен купол, облицован с изпочупени огледала. Приличаше на отдавна съсипан бляскав небосвод. Макар да не можеше да определи къде е центърът на помещението, Пендъргаст успя да зърне редица каменни стъпала, които се обединяваха и чезнеха в мрака. Калните следи водеха към тях. В близост до пътеката се издигаше будка, по-скоро сергия за закуски.

Извитите стени се подпираха от дорийски колони с олющена мазилка. Между най-близките от тях личеше огромен стенопис, изобразяващ дървета, притихнало езеро с бент и бобър във водата, а над далечните планини се струпваха буреносни облаци. Ако не бяха калните следи в основата му, спокойно можеше да мине за изображение от Помпей. Стените бяха наплескани със засъхнали изпражнения, сякаш някой луд беше решил да ги използва за художествено платно. Над паното, изработен от сложна плетеница от тухли, личеше надписа АСТОР. По лицето на Пендъргаст пробяга усмивка. Знаеше, че Астор бе натрупал първия си милион от търговия с боброви кожи. Това тук действително е било частното светилище на няколко наистина богати фамилии.

Пространството между следващите две колони бе заето от друго огромно пано. На него се виждаше влакова композиция с парен локомотив, която пресича планинска клисура, обградена от заснежени върхове. Отгоре се мъдреше името ВАНДЕРБИЛТ — човекът, който бе натрупал състояние от железопътни превози. Пред паното стърчаха останките от старинна отоманка със счупена облегалка и наклонени подлакътници. От скъсаната й тапицерия стърчаха парчета пълнеж, покрити с белезникав мъх. Следващият стенопис с надпис РОКФЕЛЕР представяше петролна рафинерия в пасторалното обкръжение на ферми, над които се издигаха високите кули на дестилаторите, позлатени от слънцето.

Агентът предпазливо тръгна напред. Дългата редица колони се стопяваше в мрака, а приборът за нощно виждане бавно следваше прочутите имена, превърнали се в символ на Златната ера: Вандербилт, Морган, Джесъп и още мнозина, чиито имена бяха твърде избледнели, за да бъдат прочетени. Придвижваше се бавно и с изключителна предпазливост. Под табела с надпис КЪМ ХОТЕЛА започваше коридор към двойката асансьори с тежки орнаментирани врати, изработени от бронз и покрити с плътен слой зеленикава патина. И двете бяха широко отворени, а кабините бяха напълно опустошени. По пода се валяха парчета кабел, извити като странни железни змии. На стената между асансьорите, под две еднакво големи и еднакво потрошени огледала, висеше проядена от червеи махагонова дъска за обяви. Долната й част изцяло липсваше, но върху останалата все още можеха да се различат остатъци от старо разписание:

Встрани от дъската беше мястото на малка чакалня, запълнена от изпотрошени кресла и канапета. Насред отломките стърчеше оглозганата конструкция на музикален инструмент, в който Пендъргаст с мъка разпозна концертен роял „Бьозендорфер“. Повечето дървени части по него бяха отдавна изгнили и отнесени от наводненията. В момента роялът бе само метална рамка, изпочупени клавиши и безумна плетеница от скъсани струни — един замлъкнал завинаги музикален скелет.

Агентът се извърна към средата на помещението и се ослуша. Тишината бе нарушавана единствено от звучното почукване на капки вода. Таванът течеше. Тръгна напред, приковал поглед в арката на входа. Беше нащрек за появата на бяла светлина — индикация за присъствието на обект с по-висока температура от тази на въздуха. Нищо.

Вонята на пърчовина се засили.

Конструкцията в центъра на помещението бавно се очерта в прибора за нощно виждане и Пендъргаст си даде сметка, че е твърде ниска и закръглена, за да бъде някаква сергия. Секунда по-късно видя, че всъщност става въпрос за малка колиба с недовършен покрив, изградена от гладки бели камъни. Наоколо бяха разпръснати дъски, очевидно остатъци от скеле. След още няколко крачки установи, че стените не са изградени от гладки камъни, а от множество човешки черепи.

Спря и пое няколко глътки пречистващ кислород. Цялата колиба беше направена от черепи, обърнати с тила навън. В повечето от тях зееха назъбени дупки, зловещо зелени в прибора за нощно виждане. Преброи редовете от долу на горе, пресметна приблизителния диаметър и стигна до заключението, че колибата е построена от около четиристотин и петдесет черепа. По повечето от тях имаше остатъци от коси и парчета кожа, което сочеше, че са сравнително скорошни.

Обиколи бавно колибата, спря пред входа и застина на място. Стъпките свършваха тук. Хиляди крака бяха утъпкали пространството пред отвора, над който личаха три йероглифа, изрисувани с някаква тъмна течност:

Всичко тънеше в дълбока тишина. Пендъргаст си пое дъх, клекна и пропълзя през тъмния отвор.

Колибата беше празна. На пода, в близост до задната стена, бяха подредени стотици глинени купички, очевидно с някакво ритуално предназначение. Точно срещу вратата бе поставена груба каменна маса, висока малко повече от метър. Около нея имаше нещо като ограда от човешки бедрени кости, покрити с необработени животински кожи. Върху самата маса, която очевидно служеше за жертвоприношения, бяха подредени метални предмети със странна форма, покрити с увехнали цветя. Пендъргаст взе един от тях и озадачено го завъртя между пръстите си. Парче плоска стомана с дръжка от протъркана гума. Останалите сечива бяха също толкова примитивни и абсолютно неразгадаеми. След кратко колебание избра няколко от по-дребните и ги пусна в джоба си.

Внезапно в окулярите на прибора блесна бяла светлина. Пендъргаст светкавично клекна, използвайки прикритието на жертвения олтар. Минаха няколко секунди, но всичко изглеждаше наред. Понякога устройството реагираше на разместването на въздушните пластове с различна температура.

После пред очите му се появи ясно очертана фигура — на човек, най-вероятно. Бяло петно, след което се точеха инфрачервените следи. Прекоси перона и тичешком се насочи към колибата, притискайки нещо към гърдите си.

Агентът се сниши още малко, стиснал в ръце пистолета и прожектора.

40

Отпусната върху крехка табуретка, Марго уморено разтриваше слепоочията си. Малко след като Фрок си тръгна, съвещанието се превърна в обикновена разправия. Хорлокър излезе, за да проведе поверителен разговор с кмета, а когато се върна, го придружаваше един от инженерите на общината на име Хаусман. После по телефона се обади Джак Мастърс, командир на отряда за тактическо реагиране към градската полиция на Ню Йорк. Но до момента нямаше решение как да се проведе операцията.

— Вижте какво — прозвуча странно изкривеният от репродукторите глас на Мастърс. — Повече от половин час хората ми търсиха доказателства за съществуването на тези прословути тунели „Астор“, а вие искате незабавно да насочим натам цяла оперативна група!

— Ако трябва, изпратете няколко! — остро отвърна Хорлокър. — Опитайте се да проникнете от няколко места едновременно, така поне един екип ще се добере до мястото, за което говорим!

— Чакайте малко, сър — възрази Мастърс. — Вие не сте в състояние да ми кажете количеството и състоянието на… както и да му викате там. Обстановката е съвършено непозната, а мрежата от тунели под Манхатън е изключително сложна. Хората ми положително ще изпаднат в доста трудна ситуация, като вземем предвид опасността от засади и всичко останало.

— Всичко опира до Гърловината — намеси се инженер Хаусман, нервно стиснал със зъби химикалката си.

— До какво? — погледна го неразбиращо Хорлокър.

— Гърловината — повтори човекът от кметството. — Цялата канализация в района се събира в една изпускателна тръба на около сто метра под земята. Тунелите „Астор“ се намират точно под нея.

— Значи отивате там! — отсече в микрофона Хорлокър. — Отцепвате района около тази тръба и започваме операцията оттам! Ясно?

— Слушам, сър — отвърна след кратко колебание Мастърс.

— Така ще ги хванем в капан.

— Може би. — Съмнението в гласа на командоса си пролича дори в репродуктора. — А после какво? Не можем да ги обсадим, не можем и да ги изтикаме оттам. Ще изпаднем в безизходица, а и за подобна операция е нужно време…

Марго стрелна с очи Дагоста, върху чието лице се беше изписало отвращение. Още от самото начало той предлагаше точно това.

— Нямаме време, по дяволите! — извика Хорлокър и стовари юмрук върху масата. — Кметът и губернаторът ще ме разкъсат! Упълномощен съм да предприема всички мерки за спиране на убийствата и точно това мисля да направя!

Нетърпеливата решителност на Хорлокър пролича по-ясно в момента, в който решението беше взето. Какво ли му е казал кметът по време на поверителния телефонен разговор? — зачуди се Марго.

Инженер Хаусман извади химикалката от устата си и поклати глава:

— Откъде да знаем, че тези същества живеят именно в тунелите „Астор“? Напомням ви, че манхатънските подземия са изключително обширни.

Хорлокър се извърна към Марго и тя прочисти гърлото си, разбрала, че е на ход.

— Доколкото ми е известно, в тунелите живеят много бездомници. И те няма как да не забележат, ако някъде долу са се появили неизвестните „същества“, както ги нарече господин Хаусман. Пък и нямаме причини да се отнасяме с недоверие към думите на онзи Мефисто. Ако споменатите същества притежават част от характерните особености на звяра Мбвун, те със сигурност ще избягват светлината. Колкото по-надълбоко е леговището им, толкова по-добре за тях. — Замълча за миг, после бързо добави: — Разбира се, по-точни сведения в това отношение ще предостави докладът на Пендъргаст…

— Благодаря, достатъчно — прекъсна я началникът на полицията и се наведе над репродуктора: — Надявам се, че всичко е ясно, Мастърс! Действайте!

В този момент вратата рязко се отвори и тихото поскърцване на гума върху плочките оповести завръщането на Фрок. Марго бавно вдигна глава, сякаш се страхуваше от изражението на възрастния учен.

— Моля да бъда извинен от всички присъстващи — простичко рече той и приближи количката си към масата. — Докато се разхождах из коридорите на музея, направих опит да погледна на нещата максимално обективно. В резултат стигнах до извода, че е много вероятно да съм сбъркал. Трудно е да призная това, включително и пред самия себе си. Но теорията на Марго безспорно обяснява фактите, които са ни известни. — Обърна се към младата жена и добави: — Моля те да ми простиш, драга. Аз съм само едно уморено старче, което упорито и сляпо се придържа към собствените си незначителни теории, особено когато нещата опират до еволюцията…

— Много благородно! — цъкна с език Хорлокър. — Но да оставим настрана душевните терзания, ако обичате…

— Трябват ни по-подробни карти — разнесе се гласът на Мастърс. — И повече информация за начина на действие на противника.

— А бе, ти не чу ли какво ти казах? — кресна извън себе си началникът на полицията. — Нямаме време за геоложки проучвания! — завъртя се рязко и заплашително изръмжа към безмълвния до този момент капитан: — Нещо да кажеш, Уокси?

Отговори му мълчание.

Извърнал глава към широкия прозорец, Уокси беше забил поглед в тревата на Сентрал Парк сякаш очакваше там да се изпише така нужният отговор.

Фрок изчака малко и подхвърли:

— По всяка вероятност първите две жертви са били отнесени от пороя…

— По тази причина ги извадихме от канала готини и запазени — мрачно изръмжа Хорлокър. — Но какво от това?

— Следите от зъби по тях сочат, че са били обработвани на спокойствие, без излишна припряност. — От което следва, че неизвестните същества са разполагали с достатъчно време, тоест телата са били близо до тяхното леговище или вътре в него. В природата съществуват купища аналогични примери.

— Е, и?

— Ако пороят може да отнесе жертвите от това леговище, какво му пречи да стори същото и с цялото леговище?

— Точно така! — тържествуващо извика Уокси и рязко загърби прозореца. — Ще ги издавим мръсниците!

— Това е пълна лудост — поклати глава Дагоста.

— Не, не е! — продължи Уокси и възбудено махна към прозореца. — Главният резервоар се източва през канализацията, нали? А когато тя се препълни, както става по време на буря, излишната вода се насочва към тунелите „Астор“! Сам казваш, че това е причината да бъдат изоставени!

Последва кратка тишина. Хорлокър хвърли въпросителен поглед към инженера, който потвърди:

— Така е. Резервоарът се източва в канализацията.

— Значи е осъществимо?

Хаусман помисли малко.

— Трябва да се консултирам с Дъфи, за да бъда съвсем сигурен. Но в резервоара има около три милиона кубически метра вода. Ако изпуснем в канализацията дори част от това количество — да речем тридесет процента, тя без съмнение ще прелее. От нея, доколкото разбирам, водата ще залее тунелите „Астор“, а оттам ще се насочи към Хъдзън.

— Точно така! — доволно кимна Уокси.

— Това би бил един драстичен акт! — възрази Дагоста.

— Драстичен акт ли? — смаяно го изгледа Хорлокър. — А как да наречем снощния акт в метрото, където бяха изклани пътниците на цял влак? Тези същества искат кръв, лейтенант! Ти какво предлагаш? Да идем долу и да им връчим призовки? Няма да стане! Градската управа ме натиска за незабавни действия. А по този начин — ръката му нервно се стрелна към прозореца — ще ги докопаме там, където живеят!

— Но как ще разберем къде точно ще отиде всичката тази вода? — настоя Дагоста.

— Бъдете спокоен, имаме съвсем точна представа — успокои го Хаусман. — Гърловината работи по такъв начин, че водата ще се насочи към най-ниските нива на зоната под Сентрал Парк, а оттам, през аварийните тръби на канализацията, ще залее тунелите „Астор“, след което ще нахлуе в страничните канали под Уест Сайд и ще изтече в Хъдзън.

— Според Пендъргаст тунелите на юг и север от парка са запечатани преди много години — промърмори сякаш на себе си Дагоста.

Хорлокър тържествуващо огледа присъстващите, на лицето му се появи нещо като усмивка. Май рядко използва точно тези мускули, помисли си Марго.

— Ще се издавят като плъхове под шибаната Гърловина, а след това ще бъдат отнесени в реката! — обяви шефът на полицията. — Някакви възражения?

— Преди да източите резервоара, трябва да сте сигурни, че всички създания са долу — подхвърли Марго.

Доволната усмивка на Хорлокър помръкна.

— По дяволите! А как да стане това?

— Открихме, че убийствата секват по време на пълнолуние — сви рамене Дагоста.

— Логично — обади се Марго. — Ако приличат на Мбвун, тези създания би трябвало да мразят светлината. И по пълнолуние със сигурност ще си останат в леговищата.

— Ами бездомниците под парка? — тревожно попита Дагоста.

— Не чу ли какво каза Хаусман? — пренебрежително отвърна Хорлокър. — Водата ще се насочи директно към най-дълбоките подземия — тези, които бездомниците по принцип отбягват, защото се страхуват от Бръчкавите.

— Ще планираме ограничена операция, която да наводни само тунелите „Астор“ — добави Хаусман.

— Ами къртиците, които се окажат на пътя на нахлуващата вода? — отказа да се примири Дагоста.

— Добре де, ще вземем мерки — въздъхна Хорлокър. — Ще заповядам да ги изринат от дупките и да ги настанят временно по разни приюти. — Изправи се и добави: — Всъщност може да стане така, че с един куршум ще убием два заека и най-сетне ще разкараме от главата си тая Уишър… Браво, Уокси — похвали дебелака той. — На това му се вика план!

Онзи поруменя от удоволствие.

— Долу има хиляди тунели — мрачно подхвърли лейтенантът. — А и бездомниците едва ли ще излязат доброволно.

— Достатъчно, Дагоста! — сопна се Хорлокър. — Повече да не съм те чул да хленчиш за всичко, което може да се обърка! Колко, в крайна сметка, са бездомниците в тунелите под Сентрал Парк? Сто? Двеста?

— О, далеч повече от…

— Ако имаш по-добра идея, дай да я чуем! — отсече началникът на полицията. — Ако нямаш, затваряй си устата! — Обърна се към Уокси и добави: — Довечера има пълнолуние, значи действаме! Не можем да чакаме още цял месец. — Наведе се над микрофона: — Мастърс, до полунощ да няма нито един човек в подземията под Сентрал Парк! Искам да провериш всеки проклет тунел между Петдесет и девета и Сто и десета, а също така от западната част на Сентрал Парк до Пето авеню. Една нощ в приют няма да навреди на никого от тези дрипльовци! Поискай съдействие от пристанищните власти, управата на метрото — изобщо от всеки, който ти дойде наум. Искам да ми уредиш среща с кмета, за да го информирам и да получа официални правомощия за операцията!

— Извикайте неколцина от бившите транспортни ченгета — подхвърли Дагоста. — Те познават тунелите и имат опит в прочистването.

— Не съм съгласен! — намеси се Уокси. — Трябват ни истински ченгета, защото къртиците са опасни! Преди два дни за малко да ни видят сметката.

— Истински ченгета, значи! — ядосано промърмори Дагоста, после повиши глас: — Вземете поне сержант Хейуърд.

— Забрави! — махна с ръка дебелият. — Само ще се пречка.

— Толкова ти разбира главата! — сопна се Дагоста. — Нямаш по-ценна находка от нея, но изобщо не използваш потенциала й! Тя знае за хората от подземията повече от всеки друг. Чуваш ли какво ти казвам? Повече от всеки друг! Не можеш да се лишиш от нея при такова мащабно прочистване.

Хорлокър въздъхна и отново се наведе над микрофона:

— Мастърс, погрижи се да включат в екипа и тази сержант Хейуърд. А ти, Уокси, потърси онзи от Управлението на водите, как му беше името… Аха, Дъфи… Искам шлюзовете да бъдат отворени точно в полунощ. — Очите му пробягаха по лицата на присъстващите. — А ние ще се прехвърлим на Полис Плаза. Професор Фрок, с готовност ще се възползваме от услугите ви и в дирекцията…

Марго забеляза как лицето на възрастния учен светна от удоволствие въпреки усилията му да запази невъзмутимостта си.

— Благодаря ви, но ако разрешите, първо бих предпочел да се отбия у дома и да си почина.

След тези думи се усмихна на началника на полицията, намигна на Марго и се отправи към изхода.

Младата жена го изпрати с поглед. Едва ли някой има представа какво му е струвало да признае, че е сбъркал, помисли си тя.

Дагоста понечи да последва Хорлокър и Уокси в коридора, после изведнъж спря и се обърна към нея:

— Някакви резерви?

Марго поклати глава.

— Не знам — въздъхна. — Разбирам, че няма време за губене, но не мога да забравя, какво стана, когато… — Поколеба се за миг, после добави: — Много ми се иска и Пендъргаст да беше тук…

Телефонът звънна и тя отиде да вдигне.

— Марго Грийн. — Послуша известно време, затвори и се обърна към лейтенанта: — Трябва да сляза в лабораторията, асистентката ми има нужда от мен.

41

Смитбек блъсна някакъв мъж в летен костюм и заби лакът в ребрата на друг, опитвайки се да си проправи път през сгъстяващата се тълпа. Не беше допускал, че тук, на това малко пространство около Пето авеню, ще се съберат толкова много хора. Но тълпата беше факт и непрекъснато се увеличаваше. Вече бе пропуснал встъпителната реч на Уишър, произнесена от стъпалата пред катедралата. Сега се опитваше да стигне до мястото на първото бдение със свещи.

— Не се блъскай, задник! — подвикна подире му млад мъж, едва-едва отлепил от устните си плоско метално шишенце в сребрист цвят.

— Да го духаш! — подхвърли през рамо Смитбек и продължи напред. Някъде в края на улицата полицията започна да притиска тълпата в опит да прочисти платното. Прииждаха нови телевизионни екипи, операторите се катереха по покривите на микробусите за максимално добър ъгъл на заснемане. Към участниците в първия митинг — представители на заможната класа, очевидно се бяха присъединили и други хора, предимно млади и войнствени. А градските власти се бяха оказали неподготвени.

— Ей, Смитбек!

Обърна се и видя колегата си от „Поуст“ Кларънс Козински, репортер на Уолстрийт.

— Не мога да повярвам на очите си! — възбудено извика младежът. — Новината се разпространи с бързината на светкавица!

— Мисля, че моят материал свърши тая работа — гордо заяви Смитбек.

— Не искам да те разочаровам, но материалът ти излезе едва преди половин час — поклати глава Козински. — Просто шефовете закъсняха да предупредят полицията. Слухът тръгна по служебните канали, някъде в късния следобед. Нали знаеш — отворените брокерски линии на борсата, „Куотрон“, ЛЕКСИС и всички останали. Както се вижда момчетата от централните части здравата са захапали въдицата на оная Уишър и смятат, че тя ще реши баровските им проблеми. — На лицето му се появи презрителна гримаса. — Тук нещата вече не опират само до престъпността. Не ме питай как се е получило, но из околните кръчми се говори, че мадамата е два пъти по-печена от кмета. Всички са на мнение, че тя е в състояние да ореже социалните програми, да разгони скитниците, да постави в Белия дом представител на Републиканската партия и да върне „Доджърс“ в Бруклин. При това веднага и от раз!

Смитбек се огледа.

— Не съм допускал, че на този свят има толкова много писарушки, а явно половината от тях са се натикали в Манхатън! — изръмжа той.

— Всички си мислят, че на Уолстрийт се трудят ретроградни юпита с безлични костюми, които имат средно по две и половина деца на глава от населението, къща в предградията и скучно до смърт всекидневие — отново сбърчи нос Козински. — Но забравят, че лъскавата фасада си има и заден двор: търгаши на полулегална информация, пласьори на ценни книжа, лихвари, перачи на пари и какви ли още не. Пък и вече не става дума само за Уолстрийт. В системата участват всякакви мрежи, пейджъри, джиесеми и тем подобни, което обяснява защо на купона се появяват и всичките дребни чиновници от банките и застрахователните компании.

Смитбек успя да зърне госпожа Уишър, която се беше изправила далеч отпред, сред гора от хора. Сбогува се набързо с Козински и си запробива път към нея. Жената стоеше под величествената сянка на „Бъргдорф Гудман“, в компанията на католически свещеник, протестантски проповедник и равин, а пред нея се издигаше еднометрова купчина цветя и визитни картички. На крачка встрани стърчеше кльощав младеж с дълга коса, облечен в раиран костюм и дебели виолетови чорапи. Смитбек го позна по печалното изражение на лицето с черти на уморено куче: беше Вискънт Адер, гаджето на Памела Уишър. С прибрана коса и без никакъв грим, самата госпожа Уишър излъчваше сдържаност и достойнство. Тази жена е роден лидер, помисли си Смитбек, докато включваше репортерския си касетофон.

Дамата остана известно време неподвижна, с леко наведена глава. След това вдигна безжичния микрофон в ръката си и драматично се прокашля.

— Граждани на Ню Йорк!

Тълпата утихна, а Смитбек се стресна от силата на гласа й. Бърз поглед наоколо му даде отговора: сред хората бяха разпръснати неколцина мъже с портативни високоговорители, окачени на дълги метални прътове. Явно госпожа Уишър и щабът й бяха помислили за всичко, въпреки желанието им да придадат спонтанен вид на обществената си изява. Когато тишината стана пълна, тя понижи глас и добави:

— Тук сме, за да почетем паметта на Мери-Ан Капилети, отвлечена и застреляна на 14 март тази година. Да се помолим за нея.

В далечината се включиха полицейски мегафони, подканящи тълпата да се разпръсне. Пристигналите конни представители на реда с неудоволствие установиха, че множеството е прекалено голямо, за да бъде овладяно от тях, а конете им уплашено пръхтяха. Смитбек беше наясно, че госпожа Уишър умишлено не беше поискала разрешение за тази демонстрация, целта й бе да изненада и обърка градската управа. Но Козински беше прав — частните информационни канали се бяха оказали предостатъчни за събирането на огромен брой демонстранти, заобикаляйки медиите, силите на реда и местната власт. И вече беше късно за някаква реакция от тяхна страна.

— Отдавна отмина времето, когато децата се разхождаха свободно по улиците на Ню Йорк — продължи госпожа Уишър. — Днес дори възрастните се страхуват да го правят. Ние избягваме улиците, не посещаваме парковете, боим се да използваме метрото…

Ловката пауза след последните думи накара тълпата да зашуми. Никой не беше забравил неотдавнашното клане в тунелите под града. Въпреки дълбокото си убеждение, че госпожа Уишър никога не е виждала как изглежда метрото отвътре, Смитбек се присъедини към недоволния ропот.

— Довечера! — внезапно извиси глас ораторката и огледа тълпата с блеснали очи. — Довечера всичко ще се промени! На първо време ще си върнем Сентрал Парк! Точно в полунощ ще се съберем на Широката поляна и ще покажем на всички, че не ни е страх!

Тълпата нададе тържествуващ рев и Смитбек изпита чувството, че децибелите ще смачкат гръдния му кош. Изключи касетофона и го пъхна в джоба си. Беше безполезен при този невъобразим шум, а и той едва ли щеше да забрави подробностите от събитието. Беше сигурен, че представителите на медиите — локални и национални, вече са тук, но единствено той — Бил Смитбек, имаше изключителните права за интервю с Анет Уишър, само той разполагаше с информация за предстоящия поход. В появилото се преди броени минути на пазара извънредно следобедно издание на „Поуст“ беше публикувана карта с маршрута на демонстрантите, върху която бяха отбелязани всички точки на бдение в памет на невинните жертви. Видя вестника в ръцете на мнозина от участниците в митинга, сърцето му се изпълни с гордост. Козински знаеше само част от истината, защото именно той, Смитбек, беше играл активна роля за популяризирането на събитието. Тиражът без съмнение ще удари тавана, като при това ще приобщи най-благодатния сегмент читатели — солидните и влиятелни хора, които обикновено четат „Таймс“, но днес ще разгърнат „Поуст“ заедно с обикновената му публика от трудови хора. А онзи задник Хариман нека се чуди как да обясни това странно явление на мухлясалия си главен редактор.

Слънцето потъна зад кулите и шпиловете на Сентрал Парк Уест, над града бавно се спусна пелената на топлата лятна вечер. Госпожа Уишър запали малка свещ и направи знак на духовниците да сторят същото.

— Приятели! — отново извика тя и вдигна свещта над главата си. — Нека нашите малки пламъчета и тихи гласове се превърнат в огромна клада и гръмотевичен вик! Ние имаме само една цел и тя не може да бъде нито пренебрегната, нито омаловажена: Да си върнем този град!

Тълпата нададе неистов рев и се люшна след госпожа Уишър, която тръгна по посока на Арми Плаза. Смитбек разблъска първите редици и най-сетне успя да се включи в антуража й. В следващия миг изпита странното чувство, че е попаднал в окото на ураган.

— Радвам се, че успяхте, Бил — забеляза го госпожа Уишър. Изрече тези думи спокойно и вежливо, сякаш се обръщаше към гост на следобеден чай.

— И аз се радвам! — ухили се в отговор той.

Подминаха хотел „Плаза“ и бавно навлязоха в южната част на Сентрал Парк. Смитбек се обърна. След тях се беше проточила дълга върволица, която се извиваше като чудовищна змия по алеите на парка. Насреща им се появиха нови две шествия, явно потеглили от Шесто и Седмо авеню. Сред тях се открояваха благородници със синя кръв и стари пари — улегнали, посивели и изпълнени с достойнство. Но имаше и многобройни представители на младата кръв, за която беше споменал Козински: финансови брокери, банкови служители, дилъри на ценни книжа — една шумна тълпа, която пиеше, свиреше с пръсти и тръпнеше от нетърпение за екшън. Смитбек си спомни колко малко им трябваше да започнат да замерят кмета с бутилки по време на предишния митинг, в душата му помръдна безпокойство. Не беше сигурен, че ако играта загрубее, госпожа Уишър ще успее да ги задържи под контрол.

Шофьорите по протежение на парка вече бяха зарязали клаксоните и любопитно зяпаха, а част от тях излизаха от колите и се присъединяваха към процесията. За сметка на това воят на клаксони откъм Кълъмбъс Съркъл продължаваше да нараства. Смитбек вдъхваше хаоса с огромна наслада, като чаша хубаво вино. В действията на тълпата има нещо изключително завладяващо, помисли си той.

Запъхтян младеж се втурна към госпожа Уишър с мобилен телефон в ръка.

— Кметът! — извика той.

Дамата тикна безжичния микрофон в чантичката си и пое телефона.

— Моля…

Гласът й беше хладен, крачката — равномерна. Послуша известно време, после поклати глава:

— Съжалявам, че мислите така. Но времето на разрешителните, отдавна отмина. Вие май не разбирате, че градът е в извънредно положение — нещо, върху което ви обръщаме внимание от доста време насам. Това е последният ви шанс да възстановите спокойствието по улиците. — Нова пауза. Госпожа Уишър притисна с длан свободното си ухо, за да изолира грохота на тълпата. — Съжалявам, че демонстрацията затруднява действията на вашата полиция, но от друга страна ми е приятно да чуя, че нейният директор е поставил начало на някаква конкретна операция. Все пак ще ви зададем един въпрос: къде бяха вашите полицаи, когато убиха моята Памела? Къде беше вашият… — Послуша за момент, после нетърпеливо добави: — Не! Твърдо и категорично. Този град се задушава от престъпност, а вие заплашвате със санкции мен, така ли? Имате ли нещо друго да кажете? В такъв случай затварям, защото ние тук си имаме работа!

Подаде телефона на младежа и лаконично нареди:

— Ако пак се обади, кажете му, че съм заета.

После се обърна към Смитбек и плъзна ръка в неговата.

— Предстои да спрем на лобното място на дъщеря ми, Бил — прошепна тя. — Вероятно ще имам нужда от вашата подкрепа…

Смитбек навлажни устните си с език.

— Разбира се, госпожо.

42

Дагоста последва Марго по някакъв прашен и зле осветен коридор в приземната част на музея. Отдавна затворено като изложбена площ, пространството тук се използваше за допълнителен склад за изобилието образци от бозайници. Покрай двете стени на тясното помещение се точеха всевъзможни препарирани животни, замръзнали в поза на нападение или отбрана. Огромна мечка гризли с вдигнати лапи и остри нокти за малко не закачи якето на Дагоста. Той механично прибра ръце към тялото си, за да избегне докосването и до други прашасали експонати.

Завиха зад близкия ъгъл и се озоваха в задънен коридор, запълнен от туловището на препариран слон с многократно зашивана и поправяна сива кожа, която се държеше на скелета му сякаш по чудо. Под издутия му корем се виждаше двойната врата на товарен асансьор.

— Ще се наложи да побързаме — подхвърли той, докато Марго натискаше бутона. — В дирекцията тече мобилизация, сякаш се готвят за десант в Нормандия. На всичкото отгоре в района на Пето авеню се провежда някакъв неразрешен митинг на движението „Да си върнем града“.

Надуши позната миризма, сякаш се беше озовал на някое от обичайните за лятото местопрестъпления.

— В дъното се намира препараторската лаборатория — поясни Марго, забелязала как бърчи нос. — Вероятно работят.

— Ясно — кимна той и вдигна поглед към слона. — Къде са му бивните?

— Това е Джъмбо, прочутият актьор в пътуващия цирк на Ф. Т. Бърнам. В Онтарио го блъснал товарен влак и му строшил бивните. Бърнам смлял парчетата, полял ги с желатин и ги сервирал като мезе на помена на Джъмбо.

— Умно — кимна Дагоста и захапа една пура. При такава воня едва ли някой би се оплакал от малко цигарен дим.

— Съжалявам, но тук не се пуши — неловко се усмихна Марго. — Съществува опасност от натрупване на метан.

Дагоста прибра пурата в момента, в който асансьорът пристигна. Метан, значи. В главата му се появиха неприятни асоциации.

Излязоха в задушен коридор, задръстен от огромни сандъци, над които минаваха тръбите на отоплението. Капакът на един от сандъците беше отместен и отвътре стърчеше заоблена почерняла кост с размерите на едногодишно дръвче. Трябва да е от динозавър, помисли си Дагоста и направи опит да прогони напрежението, което го обзе. Спомените от последното пребиваване на това място все още бяха прекалено ярки в съзнанието му.

— Тествахме веществото върху няколко различни организма — подхвърли Марго и отвори вратата на лабораторията, чиито ярки неонови светлини рязко контрастираха с полутъмния коридор. Жена в бяла престилка се беше навела над осцилоскопа в дъното. — Опитни мишки, бактерии ешерихия коли, синьо-зелено алгае и известно количество едноклетъчни. Това тук са мишките…

Дагоста механично погледна към малката ниша и стреснато отскочи назад.

— Господи Исусе!

Край облицованата с бели плочки стена бяха струпани няколко окървавени клетки. Вътре имаше изкормени и обезобразени до неузнаваемост миши тела.

— Както забелязваш, оцеляла е само една от четирите мишки, затворени във всяка клетка — отбеляза Марго, направила крачка към нишата.

— Защо не сте ги разделили?

— Целта на експеримента беше да ги оставим заедно — хвърли му бегъл поглед младата жена. — Исках да изследвам поведенческите и физическите им промени именно в тези условия.

— Но нещата явно са излезли от контрол — подхвърли Дагоста.

— Така е — потвърди Марго. — Като приеха известни количества от растението на Мбвун, всички се заразиха с реовируса. Което е крайно необичайно, защото човешките вируси по принцип са безвредни за мишките, които имат много силна имунна система. А сега гледай внимателно… — Пристъпи към най-горната клетка и се наведе над нея. Оцелялото животинче изсъска и се стрелна напред. Дългите жълтеникави резци яростно се впиха в предпазната мрежа.

— Очарователно, няма що — промърмори Дагоста. — Значи са се били до смърт, а?

Марго кимна.

— Но най-странното е, че след тази жестока битка победителката беше полумъртва, след което раните й зараснаха с изненадваща бързина. Абсолютно същата ситуация се наблюдава и в останалите клетки. Май ще се окаже, че заедно с другите си необичайни характеристики това растение притежава и мощни лечебни свойства. Опитните животни изпитват силно раздразнение от светлината — един факт, който ни беше предварително известен. Джен остави една лампа да свети през нощта и това се оказа достатъчно, за да ликвидира цялата ни колония от едноклетъчни.

Замълча за момент, загледана в клетките, после добави:

— Искам да ти покажа и още нещо. Джен, би ли дошла за малко?

С помощта на лаборантката Марго вкара разделителна стена в най-горната клетка, изолира агресивната мишка и събра с дълга пинцета останките на мъртвите й другарки.

— Да хвърлим едно око — каза тя и отнесе легенчето при стерео увеличителя на главната лабораторна маса. Избра една глава, отдели кожата от черепа и го постави под окулярите. Същото стори и с прешлените на гръбначния стълб. — На пръв поглед всичко изглежда нормално. Ако изключим ярко изразената регенеративност, останалите промени са повече поведенчески, отколкото морфологични. Разбира се, това може да се твърди само по отношение на този вид. Рано е да са правят каквито и да било категорични изводи, но по всичко личи, че Кавакита е успял да „опитоми“ това странно растение.

— След като вече е станало късно — отбеляза Дагоста.

— Именно това ме учудва. Явно е погълнал някакви количества, преди да стигне до откритието си. Но защо е поел риска да го изпитва върху себе си? Това не е в стила му. Няма как да не си е давал сметка, че дори и след тестове върху хора, пак няма да получи окончателни резултати.

— Самонадеяност — предположи Дагоста.

— Никой не е толкова самонадеян, че да се постави в положението на опитно свинче — поклати глава Марго. — Кавакита беше опитен професионалист, чиято прецизност стигаше до маниакалност. Нещата просто не се връзват.

— Пристрастяването се простира навсякъде, дори върху хора, за които никой не би допуснал такова нещо — каза Дагоста. — Бил съм свидетел на много случаи с лекари, медицински сестри, а дори и полицаи.

— Може — въздъхна младата жена, ала съмнението в гласа й остана. — Но да вървим нататък. Това тук са бактериите и едноклетъчните, които също заразихме с реовируса. Получи се нещо много странно: всички реагираха негативно — амеби, парамеции, ротатории… С изключение на ей това тук… — Отвори вратичката на един инкубатор, в който имаше цяла редица стъкълца за посявка, покрити с пихтиесто вещество с пурпурен цвят. В средата на всяко стъкълце лъщеше сребристо кръгче с размер на дребна монета. Именно тези кръгчета бяха колониите едноклетъчни организми. Извади едно стъкълце и добави: — Това е B. meresgerii — едноклетъчен организъм, който живее в океана — обикновено в плитки води, върху планктон и водорасли, които са основната му храна. Предпочитам да работя с него, защото е податлив, предсказуем и изключително чувствителен към химикалите.

Плъзна примка от тънка жичка по повърхността на колонията и прехвърли материала върху лабораторното стъкло. Настрои микроскопа и направи място на Дагоста.

Той се наведе над окуляра. Отначало не различи нищо, но после забеляза голямо количество бистри и обли мехурчета, които бясно мърдаха с камшичетата си.

— Не ми се виждат много кротки и податливи — отбеляза лейтенантът.

— Обикновено са такива.

В следващия миг си даде сметка, че движенията на едноклетъчните нямат нищо общо с хаоса, а напротив — абсолютно целенасочени са. На практика миниатюрните организми водеха битка на живот и смърт, пробиваха външната мембрана на противника и проникваха в него.

— Не каза ли, че се хранят с планктон?

— Ще повторя предишния си отговор: обикновено да… — Марго задържа погледа си върху лицето му: — Зловещичко, а?

— Доста — промърмори Дагоста и побърза да се отдръпне от микроскопа. С изненада установи, че му се гади от агресивността от тези низши създания.

— Помислих, че трябва да го видиш, защото ако колегите ти са решили… — Младата жена изведнъж замълча и напрегнато се залепи за прибора.

— Какво има? — попита Дагоста.

Изтече цяла минута в мълчание, после Марго вдигна глава и промърмори:

— Странно, много странно… — Обърна се към лаборантката и добави: — Джен, я им капни малко еозинофил. А след това им пусни радиоактивните маркери, за да разберем кои са първите заселници…

Направи знак на лейтенанта да почака и се зае с подготовката на микроскопските слайдове. Накрая колонията легна под окуляра, а Марго се надвеси над него и сякаш заспа. В един момент се изправи, нахвърли някакви бележки и отново се залепи за микроскопа, броейки тихичко под нос.

— Продължителността на живота на тези едноклетъчни е около шестнадесет часа, но тук са вече тридесет и шест и въпреки това са живи и здрави — озадачено рече тя. — При температура от тридесет и седем градуса B. meresgerii се делят на всеки осем часа, което означава… — хвърли поглед към диференциалното уравнение в бележника си, — че след тридесет и шест часа би трябвало да има между седем и девет мъртви клетки на всяка жива…

— Е, и?

— От направените сметки излиза, че това съотношение е наполовина по-ниско.

— Което означава?

— Което означава, че споменатото едноклетъчно или се дели на по-големи интервали, или…

Замълча, отново се залепи за прибора и Дагоста долови за втори път тихото й броене.

— Интервалите на делене са нормални — изправи се бавно тя.

— Което означава? — отново попита Дагоста и механично опипа пурата в джоба си.

— Означава, че живеят с петдесет процента по-дълго.

Лейтенантът втренчено я погледна.

— Ето го мотивът на Кавакита! — тихо промълви той.

На вратата се почука, после, още преди някой да реагира, на прага се изправи Пендъргаст, издокаран в безупречен черен костюм. Свидетелство за подземната му експедиция беше малък белег над лявата вежда и леката умора, изписана върху видимо отслабналото му лице.

— Пендъргаст! — възкликна Дагоста. — Най-после!

— Здравейте. Очаквах да те намеря именно тук, Винсънт. Съжалявам, че се забавих, но малката ми екскурзия се оказа по-трудна от очакваното. Бих могъл да те запозная с перипетиите си половин час по-рано, но душът и преобличането бяха просто наложителни.

— Какви перипетии? — погледна го с интерес Марго. — Да не би да сте ги срещнали?!

— Срещнах ги — кимна Пендъргаст. — Видях и много други неща. Но нека по-напред да чуя какво става на повърхността. Вече научих за клането в метрото, видях и армията в сини униформи, която очевидно се готви за масирана атака. Но сигурно има още много неща, които съм пропуснал.

Без да губят повече време, Марго и Дагоста му разказаха за същинските качества на „гланца“, за Уитлъси и Кавакита, за предстоящото наводняване на тунелите „Астор“. Агентът слушаше внимателно и наруши мълчанието си само за да зададе няколко въпроса, свързани с експериментите на Марго.

— Много увлекателно — отбеляза той след края на разказа. — Увлекателно и доста тревожно. — Седна до работната маса и кръстоса крак върху крак. — Откривам обезпокоителни сходства с резултатите от собственото ми разследване. Долу съществува, нещо като сборен пункт, дълбоко в тунелите „Астор“. Намира се сред останките на тъй наречения Кристален павилион, който на практика е частна гара, изградена под някогашния хотел „Никърбокър“. Там открих едно доста любопитно съоръжение: колиба, изградена от човешки черепи. Всички следи от хора водят към нея. Във вътрешността й има нещо като жертвен олтар, върху който открих доста странни предмети. Едно от съществата изскочи от мрака в момента, в който оглеждах вътрешността на колибата.

— Как изглеждаше? — бързо попита Марго.

— Трудно ми е да го опиша — сбърчи вежди Пендъргаст. — Нямаше как да се приближа да него, а при по-голямо разстояние приборът за нощно виждане губи контраст. Но определено прилича на човек. Само походката му… Как да кажа, в нея има нещо особено… — Агентът замълча, търсейки точните думи — нещо нехарактерно за него: — Тичаше с някакво особено приклякване, а към гърдите си притискаше нещо, което очевидно искаше да остави в колибата. Заслепих го с прожектора и стрелях, но ярката светлина блокира прибора ми, а когато отново можех да виждам, от съществото нямаше и помен.

— Улучи ли го? — попита Дагоста.

— Мисля, че да. Видях кръв по земята, но положението беше такова, че ми се прииска да се връщам горе. — Извърна се към Марго и леко повдигна вежди: — Предполагам, че съществуват същества с различна степен на деформираност. Но три техни качества са сигурни: те са изключително бързи, виждат на тъмно и са крайно агресивни.

— На всичкото отгоре живеят в тунелите „Астор“ и употребяват „Гланц“! — потръпна Марго. — А след смъртта на Кавакита навярно са подивели от липсата на субстанцията.

— Май е точно така — съгласи се Пендъргаст.

— Навярно Кавакита е продавал своята дрога именно в колибата, която описахте — добави младата жена. — Поне към края, когато нещата вече са излизали от контрол. Но всичко това прилича на някакъв ритуал.

— Точно така — кимна Пендъргаст. — Над входа на колибата има три японски йероглифа, които се превеждат горе-долу така: „Почитай асиметрията“. Това е един от изразите, които се свързват с японската чайна.

— Чайна ли? — сбърчи вежди Дагоста.

— Отначало и аз си зададох същия въпрос, но като помислих малко, започнах да разбирам какво е направил Кавакита. Около колибата имаше каменни късове с различна големина, явно части от стъпала. Японците наричат такива камъни роджи. Те, заедно с липсата на украса и недовършения вид на храма, са част от традиционната чайна церемония.

— Предлагал е растението под формата на запарка, като чай — досети се Марго. — Но защо си е правил труда… — Замълча за миг. — Освен ако самата церемония…

— И аз стигнах до подобно заключение — кимна Пендъргаст. — Било му е все по-трудно да контролира паството си. В един момент е разбрал, че няма смисъл да продава дрогата, достатъчно е просто да я доставя. Той е също така и антрополог, познавал е много добре властта и покорството, които носят церемониалните ритуали.

— И по тази причина изгражда церемония на доставянето — добави Марго. — Шаманите в примитивните общности прибягват до такива ритуали, за да поддържат реда и да укрепват властта си.

— И тъй, нашият човек укрепва своята власт с чайната церемония — заключи Пендъргаст. — Никога няма да разберем дали е вярвал в нейната святост, но според мен става въпрос за поредния му циничен жест — най-вече заради другите му заемки. Нали помните обгорените останки от журнала, който открихте в лабораторията му?

— Даже си ги нося — отвърна Дагоста и извади бележника си.

— Ето — пое го от ръцете му Пендъргаст. — „Зелен облак“, „Барут“, „Лотосово сърце“. Това са доста редки разновидности на зеления чай. Ами този „Торолюбив син крак“? Нещо да ви говори, доктор Грийн?

— Не, въпреки че би трябвало — въздъхна младата жена.

— Става въпрос не за една, а за две субстанции — тънко се усмихна Пендъргаст. — Които обитателите на Маршрут 666 положително биха определили като гъби…

— Ами да! — щракна с пръсти Марго. — Caerulipes и coprophilia.

— Е, сега вече напълно ме объркахте — призна Дагоста.

— Синьопънчестата caerulipes и торната coprophilia — обясни Марго, като се извърна към лейтенанта. — Две от най-халюциногенните гъби на света.

— И онова другото, високан — продължи Пендъргаст. — Ако не ме лъже паметта, това е особено питие, използвано от някои индиански племена при ритуалите за встъпване в пълнолетие. Съдържа голямо количество скополамин, или „тревата на Джимсън“. Изключително опасен халюциноген, който предизвиква дълбока наркоза.

— Лекарствен списък? — попита Дагоста.

— Вероятно. Изглежда Кавакита е искал да модифицира отварата, та да укроти донякъде хората си.

— Ако всичко това е вярно и Грег наистина е искал да държи наркоманите под контрол, защо му е трябвало да изгражда светилището си от черепи? — попита Марго. — Според мен подобно съоръжение би имало тъкмо обратен ефект.

— Така е — съгласи се Пендъргаст. — От мозайката все още липсват много части.

— Колиба от черепи — замислено промълви Марго. — Знаете ли, чувала съм за подобно нещо и по-рано. Мисля, че се споменава в дневника на Уитлъси.

— Наистина ли? — изпитателно я погледна Пендъргаст. — Това е интересно.

— Дайте да проверим в архива. Можем да използваме компютъра в моя кабинет.

Лъчите на късното следобедно слънце в единствения прозорец на тесния кабинет позлатяваха книги и документи. Марго седна пред бюрото и придърпа клавиатурата.

— Миналата година получихме дарение, благодарение на което музеят прехвърли цялата си документация на електронни носители. Ако имаме късмет, вероятно ще открием и дневника…

Въведе в търсачката три думи: Уитлъси, колиба и черепи. На екрана се появи един самотен документ. Марго бързо го отвори и насочи курсора към предпоследния запис. Докато четеше текста — хладно безразличен върху компютърния дисплей, в съзнанието й изплуваха картини от събитията, случили се преди година и половина: намира се в един затъмнен кабинет на музея и наднича през рамото на Бил Смитбек, разлистил мухлясала тетрадка.

— Мисля, че това е достатъчно — каза Марго малко по-рязко, отколкото би желала, екранът се опразни. Само това й липсваше: нови спомени за съдържанието на онзи кошмарен сандък.

— Твърде любопитно — обади се Пендъргаст. — Може би е време да направим рекапитулация. — Замълча за миг, след което започна да прегъва един след друг тънките си пръсти: — Кавакита синтезира опиат, известен с названието „Гланц“, изпробва го върху други и после сам поема модифициран вариант от него. Нещастните деформирани потребители започват да се притесняват от светлина и потъват в глъбините на тунелите. Подивели от наркотичен глад, те започват да избиват подземното население. След смъртта на Кавакита и пълното изчерпване на дрогата нападенията им рязко зачестяват.

— Известен ни е и личният мотив на Кавакита да приема веществото — допълни Марго. — Препаратът явно притежава свойството да ускорява рязко органичната регенерация и дори да увеличава продължителността на живота. Подземните същества са приели по-раншна версия на този химикал. Изглежда е продължил да го усъвършенства и след като е започнал сам да го взема. Опитните организми в моята лаборатория изобщо не показват морфологични изменения. Но и най-последните образци от веществото имат негативен ефект: видяхме колко агресивни и склонни към убийство стават мишките, а дори и едноклетъчните.

— Дотук добре, но три въпроса все още чакат отговор — намеси се Дагоста.

Двамата го погледнаха.

— Първо, защо са го убили? Струва ми се, че именно това се е случило.

— Може би са станали неуправляеми — предположи Пендъргаст.

— Или пък са започнали да виждат в негово лице причината за всички свои беди — добави Марго. — А може би е имало борба за власт между него и някой от тях. Помните ли какво пише в дневника си? „Другият става все по-нетърпелив“.

— Второ, защо споменава в същия дневник оня хербицид тиоксин? Това с нищо не се връзва. Или пък витамин D? Нали казахте, че точно него е синтезирал?

— Да не забравяме думата „необратим“, записана в дневника — каза Пендъргаст. — Може би най-накрая е разбрал, че вече не може да върне нещата назад.

— Вероятно тъкмо това е причина за отчаянието, което струи от записките му — отбеляза Марго. — Явно е насочил всичките си усилия към пречистването на препарата, но в хода на работата е пренебрегнал новите странични ефекти върху психиката.

— Трето и последно — продължи Дагоста. — Защо, по дяволите, е възпроизвел онази колиба от черепи, за която споменава в дневника си Уитлъси?

Възцари се дълго мълчание.

— Прав си, Винсънт — пръв го наруши Пендъргаст. — Лично аз не мога да проумея предназначението на тази колиба. Както и на металните предмети, които намерих върху жертвеника. — Бръкна в джоба си и постави няколко дребни неща върху бюрото на Марго. Дагоста мигом ги взе в ръка и започна да ги оглежда.

— Не са ли просто боклуци?

— Бяха подредени грижливо — поклати глава Пендъргаст. — Дори с любов… Като мощите в някоя мощехранителница.

— В какво?

— Мощехранителница. Къде се съхраняват свещени реликви или ритуални предмети.

— Тези тук не ми изглеждат като реликви — поклати глава лейтенантът. — Приличат ми по-скоро на части от разглобено арматурно табло. Или някакъв друг уред. — Обърна се към Марго и подхвърли: — Някакви идеи, докторе?

Младата жена стана от мястото си и пристъпи към масата. Взе едно от парчетата, разгледа го внимателно и пак го остави.

— Може да е всичко — промърмори тя и вдигна някаква тубичка с нанизан гумен маркуч в единия край.

— Наистина всичко — съгласи се Пендъргаст. — Но, доктор Грийн, аз имам предчувствието, че ключът на цялата загадка се крие именно в естеството на тези предмети и причините, поради които бяха така грижливо подредени върху жертвеника на тридесет етажа под Ню Йорк…

43

Хейуърд преметна през рамо торбата с бойното снаряжение, пристегна лентата на лампата около главата си и погледна към тълпата тъмносини униформи, която се блъскаше към долното ниво на станцията при Петдесет и девета улица. Трябваше да открие Пети отряд под ръководството на някой си лейтенант Милър, но бъркотията наоколо беше невъобразима — всеки търсеше някого и в крайна сметка никой никого не намираше.

Забеляза появата на началника на полицията Хорлокър, който току-що беше приключил с последния инструктаж на отрядите, събрали се в станцията на Осемдесет и първа. Той зае позиция в края на перона, редом с началника на оперативния отдел Джек Мастърс — слаб и висок мъж с кисела физиономия, който размахваше дългите си ръце пред група лейтенанти с вдигнати пред лицата си планшети. До него Хорлокър важно кимаше и от време на време потупваше по нечий планшет с тънката си показалка, сякаш взета назаем от британски военачалник от Първата световна война. Минута по-късно той освободи офицерите си, а Мастърс грабна един мегафон.

— Внимание! — излая с дрезгав глас той. — Събраха ли се всички отряди?

Хейуърд имаше чувството, че се завръща в скаутските си години.

Разнесе се неясен ропот, който по всяка вероятност означаваше „не“.

— В такъв случай, Първи отряд пред мен! — заповяда Мастърс и посочи с пръст площадката пред краката си. — Втори отряд да се строи на нивото на изхода към града! — След това продължи да подрежда малката армия върху просторния перон. Хейуърд се насочи към сборния пункт на Пети отряд. Завари лейтенант Милър с планшет в ръце, върху скицата участъкът, за който отговаряше, беше защрихован със сини линии. Маскировъчният му комбинезон беше светлосив и въпреки широката си кройка не можеше да скрие изобилието от плът, най-вече около кръста.

— Никакви геройства, никакви конфронтации! — обърна се към подчинените си той. — Обикновена акция на пътната полиция, ясно ли е? Ако се натъкнете на съпротива, имате си маски, имате си и сълзотворен газ. Покажете им, че не си поплювате. Не очаквам нищо сериозно. Свършете си работата като хората и след един час сме вън.

Хейуърд понечи да се обади, но прехапа устни. Много й се искаше да отбележи, че употребата на сълзотворен газ в тунелите крие известни рискове. Преди години, когато транспортната полиция още беше самостоятелна, някакво началство заповяда да се използва газ при евентуални безредици в метрото, но всички низши чинове се възпротивиха като един. Сълзотворният газ е достатъчно опасен дори на открито, но под земята е направо смъртоносен. Мимоходом отбеляза, че нейния взвод ще покрива най-дълбоката част от централния тунел и съпътстващите го сервизни съоръжения — точно под гарата „Калъмбъс Съркъл“.

Милър се завъртя и тъмните очила на врата му се разлюляха.

— Помнете, че повечето от тия къртици са сгазили лука по един или друг начин, други са оглупели от пиене. Така че проявете малко твърдост и те бързо ще клекнат. Просто ги подкарайте нагоре като стадо, ако разбирате какво имам предвид. Тръгнат ли един път, останалото е лесно. Докарайте ги на това място. Тук е сборният пункт за отряди с номера от втори до шести. Събираме се тук, а след това извеждаме къртиците през изхода, който води към парка.

— Лейтенант Милър — не се сдържа Хейуърд.

Мъжът бавно се завъртя.

— Прочиствала съм доста от тези тунели и познавам обитателите им. Те изобщо няма да ви се подчинят толкова лесно, колкото си представяте.

Очите на Милър се разшириха, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ти ли си ги прочиствала?! — възкликна той.

— Да, сър — отвърна Хейуърд и реши, че ще срита в топките всеки следващ, който й зададе този въпрос.

— Мили Боже! — поклати глава дебелият лейтенант.

Настъпи тишина, част от ченгетата се обърнаха да я разгледат.

— Други от транспортна? — викна Милър и се огледа. Чернокож полицай вдигна ръка. Беше висок и едър, огромен като танк.

— Име? — попита Милър.

— Карлин — провлече тежкоатлетът.

— Други? — отново попита Милър.

Тишина.

— Добре.

— Ние от бившата транспортна познаваме тия тунели — меко каза гигантът. — Жалко, че за тоя пикник не събраха повечко от нас, сър.

— Карлин ли беше? — остро го изгледа Милър. — Имаш газ, имаш палка, имаш и пищов. Следователно нямаш причини да се подмокряш. А когато изпитам нужда от твоето мнение, сам ще го поискам. — Очите му пробягаха по множеството: — Мисля, че тук се е събрал твърде много пълнеж. За такива задачи са най-подходящи малки елитни отряди, но началството е решило друго.

Хейуърд се огледа. По приблизителната й преценка на перона имаше някъде около стотина полицаи.

— Само под Калъмбъс Съркъл има най-малко триста скитници — равнодушно отбеляза тя.

— Нима? И кога ги броихте за последен път? — поинтересува се Милър.

Хейуърд замълча.

— Във всяка група има по някой такъв — каза неизвестно на кого лейтенантът. — Чувайте сега. Това е тактическа операция и ние трябва стриктно да се придържаме към заповедите. Ясно ли е?

Неколцина кимнаха в отговор. Карлин улови погледа на Хейуърд и извъртя очи.

— Добре, а сега се разделете на двойки — заповяда с висок глас лейтенантът и разгъна една карта.

Хейуърд се извърна към Карлин и получи одобрителното му кимане.

— Как е работата? — попита той. Първоначалното впечатление за излишък от килограми лъжеше. Мъжът насреща й просто имаше конструкция на тежкоатлет — изключително як, но без грам тлъстина по себе си. — В кой район беше преди сливането?

— Тунелите под гара „Пен“, казвам се Хейуърд.

С крайчеца на окото си забеляза презрителната гримаса на Милър: Карлин и дребната мадама, хубав екип, няма що!

— А бе, това си е мъжка работа — подхвърли лейтенантът, вперил очи в лицето й. — Човек не знае кога нещата могат да загрубеят. Не се притеснявайте, ако случайно…

— Сержант Карлин е мъж за двама — прекъсна го Хейуърд и хвърли изразителен поглед към шкембето му.

Няколко души избухнаха в смях, а Милър се намръщи.

— Ще гледам да ви намеря работа някъде в тила! — мрачно изръмжа той.

В този момент над множеството се разнесе лаещият глас на директора Хорлокър, усилен многократно от мегафона.

— Служители на закона! Разполагаме с по-малко от четири часа, за да изчистим от скитници тунелите под и около Сентрал Парк. Имайте предвид, че точно в полунощ от Големия резервоар ще бъдат източени милиони литри вода, които ще наводнят канализацията. Течението ще бъде поставено под прецизен контрол, но не можем да гарантираме, че някой и друг бездомник няма да попадне случайно на пътя на водния поток. Затова трябва много внимателно да си отваряте очите и да измъкнете на повърхността всички от вашия участък. Всички! Това не е някаква временна евакуация. Ще използваме тази уникална възможност, за да изринем един път завинаги дрипльовците от тези подземия. Имате своите заповеди, намирате се под командата на опитни офицери. Няма причина да не изпълните задачата и за по-кратко време.

Хората, които ще изкарате горе, ще получат храна и подслон. Ако се налага, обяснявайте им това. Пред изходите, маркирани на картите ви, ще ги чакат автобуси за приютите в Манхатън и околностите. По принцип не би трябвало да има съпротива, но ако все пак срещнете такава, действайте според заповедите си.

Очите му пробягаха по множеството, после пръстът му отново натисна бутона на мегафона.

— Колегите ви от северния участък са инструктирани и ще започнат акцията едновременно с вас. Искам да се движите в пакет. Под земята радиостанциите ви не са от голяма полза. Ще можете да разговаряте помежду си, но връзката с повърхността при всички случаи ще бъде затруднена. И така, действате в съответствие със заповедите. Дайте да свършим една добра работа!

След тази реч Хорлокър тръгна между редиците униформени, които заставаха мирно и му отдаваха чест. Някои получиха потупване по рамото, на други подхвърли усмивки и окуражителни слова. Пред Хейуърд се спря и сбърчи вежди.

— Вие бяхте Хейуърд, нали? Момичето на Дагоста.

Да, бе, как ли пък не!

— Аз работя с Дагоста, сър — каза на глас тя, тихо, но твърдо.

— Добре, добре, гледайте си работата — разсеяно промърмори шефът.

— Ако разрешите, сър… — поде Хейуърд, но някакъв офицер изскочи от тълпата и с напрегнат глас започна да докладва за ситуацията в парка. Демонстрацията станала далеч по-мащабна от очакваното. Хорлокър кимна и бързо тръгна с него, а Милър й отправи предупредителен поглед.

Заобиколен от сътрудниците си, директорът на полицията бързо се насочи към изхода, а Мастърс пое мегафона от ръцете му.

— Отряди, мирно! — изрева с дрезгав глас той. — По местонаправленията, ходом марш!

Милър се обърна към хората си.

— Хайде, момчета — криво се усмихна той. — Да вървим да приберем малко къртици.

44

Капитан Уокси излезе от старата каменна сграда на участъка при Сентрал Парк и с бърза крачка пое по алеята, която чезнеше в гората на север. Вляво, на крачка след него вървеше полицаят, който му придадоха от участъка, а отдясно ситнеше Стан Дъфи, главният ВиК инженер на общината. Очевидно обзет от нетърпение, той бързо ги изпревари и обърна глава.

— Хей, я по-полека — изпуфтя задъхано Уокси. — Това да не ти е маратон!

— Мразя да се мотая из парка по това време! — оплака се с писклив гласец Дъфи. — Особено пък след всичките тия убийства напоследък! Още преди половин час трябваше да сте в участъка!

— На север от Четиридесет и втора цари пълен хаос — задъхано се оправда Уокси. — Невероятно задръстване, предизвикано от онова женище Уишър, което без предупреждение е повело на поход огромна тълпа народ! — Мрачно поклати глава: — Да се чуди човек откъде се взеха толкова хора! Задръстили са целия район около южната част на Сентрал Парк, а на всичкото отгоре продължават да се стичат и по Пето авеню! Без разрешение, без предупреждение! Ако бях на мястото на кмета, досега да съм ги заключил всичките!

Вдясно изникна лятната естрада: огромна и пуста раковина, цялата в графити. Истински рай за всевъзможни престъпници. Дъфи й хвърли кос поглед и ускори крачка.

Не след дълго стигнаха езерото, което опираше в Ийст Драйв. Някъде отвъд него долиташе невъобразима глъчка от човешки гласове, весели подвиквания и хор от клаксони. Уокси погледна часовника си: осем и половина. По план отварянето на отводнителните шлюзове трябваше да започне в девет без четвърт. Неволно ускори крачка, тъй като времето беше малко.

Водонапорната кула на Главния резервоар стърчеше на около четиристотин метра южно от езерото. Между дърветата вече се мяркаше каменната й фасада. Над вратата светеше мъждива крушка, под която се виждаше табелата на градската служба по водоснабдяване. Забави ход и пропусна Дъфи пред себе си. Инженерът извади връзка ключове и тежката метална врата се отвори с протяжно скърцане. Озоваха се в помещение с каменни стени, в което имаше една-две прашни работни маси и купчина стари, отдавна излезли от употреба хидрометрични прибори. В далечния край се виждаше модерен десктоп с няколко работещи монитора и периферни устройства, който изглеждаше доста странно в тази занемарена обстановка.

Дъфи старателно затвори вратата и превъртя ключа, след което бързо се насочи към компютъра. Ръката му се плъзна под масата и измъкна обемисто ръководство, което тежеше поне седем-осем кила.

— Никога досега не съм правил подобно нещо — неспокойно промърмори той.

— Зарежи тези глупости и се залавяй за работа! — отсече Уокси.

Дъфи го дари с неприязнен поглед, понечи да каже нещо, но после се отказа и започна да прелиства дебелия наръчник. Минута по-късно седна на столчето и придърпа клавиатурата. На централния монитор се изписа серия от команди.

— Как работи това нещо? — попита Уокси и пристъпи от крак на крак. Влагата в каменното помещение моментално активира ревматизма в ставите му.

— Съвсем просто — обясни Дъфи. — Главният резервоар се пълни от естествения пад на водата. Макар че езерото изглежда доста голямо, водата в него стига на Манхатън едва за три дни. На практика изпълнява ролята на междинен резервоар, който регулира пиковите параметри на потреблението. — Пръстът му леко почука по клавиатурата. — А тази система тук е програмирана така, че да предвижда въпросните параметри и съответно да регулира притока на вода в съоръжението. Прави го с помощта на шлюзове, някои от които се намират чак в Сторм Кинг Маунтън, на сто и шейсет километра оттук. Програмата разполага с данни за потреблението през последните две десетилетия, сравнява ги със синоптичната прогноза и съответно контролира дебита.

Каменната крепост явно възвърна словоохотливостта му.

— Разбира се, понякога се получават и отклонения — продължи той. — При по-ниски стойности на потреблението компютърът отваря главния шлюз и излишъците от вода се източват през канализацията. И обратно — при повишено потребление, системата включва допълнителни водоизточници и компенсира спада в нивото.

— Тъй ли? — отегчено подхвърли Уокси, който бързо изгуби интерес към обясненията на специалиста.

— Сега ще премина на ръчно управление — обяви все така оживено Дъфи. — Това означава блокиране на системата, която ще спре да взема автоматичните си решения. Възнамерявам да отворя главния шлюз, а това означава и включване на допълнителните водоизточници. Нивото на Главния резервоар бързо ще се повиши и той ще излее излишъка в канализационната система. Просто и елегантно решение. За изпълнението му е достатъчно да въведа няколко команди: Задавам времето — точно 12:00, определям количеството на изпуснатата вода — 7 милиона кубически метра, след което системата се връща на автоматичен режим.

— Значи резервоарът няма да се опразни, а? — попита Уокси.

— Няма, капитане — усмихна се снизходително Дъфи. — Не искаме да преминем на сух режим, нали? Повярвайте, всичко ще бъде изпълнено с минимални загуби. Нивото в резервоара ще спадне с не повече от три метра. Системата е невероятна, въпреки че е проектирана преди повече от век. Дължим това на група изключително прозорливи инженери, които са предвидили дори днешните нужди на големия град. — Усмивката бавно изчезна от лицето му. — Но въпреки това никой никога не е предприемал толкова мащабна операция като днешната. Сигурен ли сте, че наистина трябва да го направим? Отварянето на всички шлюзове едновременно… хм… Мисля, че можем да очакваме доста висока приливна вълна…

— Нали чу заповедта? — изръмжа Уокси и разтърка месестия си нос. — Действай и гледай да не сгафиш нещо.

— Няма такава опасност.

Уокси сложи ръка върху рамото му.

— Няма, разбира се. Защото ако има, още утре ще заемеш длъжността младши оператор на входящия шлюз с лайната на цял Ню Йорк, които текат към пречиствателната в устието на Хъдзън.

— Оставете заплахите капитане! — нервно се засмя Дъфи и отново зачука по клавиатурата.

Уокси закрачи напред-назад под безучастния поглед на униформеното ченге, изправено до вратата.

— За колко време ще изтече водата? — не издържа в крайна сметка той.

— За около осем минути.

— Стига бе! — зяпна Уокси. — Седем милиона кубика за осем минути!

— Доколкото съм осведомен, целта на операцията е максимално силна струя, която да наводни всички тунели под Сентрал Парк, нали така?

Уокси кимна.

— Това може да стане за осем минути, при стопроцентово натоварване на системата. Разбира се, за подготовка на всички хидравлични системи ще бъдат необходими около три часа, дори малко повече. После нещата са прости — изпускаме водата от Главния резервоар, след което започваме да го пълним отново от всички източници едновременно. По този начин нивото ще спадне минимално, но трябва да се внимава. Ако притокът рязко надвиши оттока, паркът ще се окаже наводнен, при това сериозно…

— Дано знаеш какво правиш — разтревожено го изгледа Уокси. — Искам всичко да мине гладко, според плана — никакво забавяне, никакви наводнения!

Тракането на клавишите заглъхна.

— Престанете да се притеснявате — погледна го Дъфи, вдигнал пръст над някакъв символ. — Забавяне няма да има, но дано не си промените решението, защото натисна ли тоя клавиш, нещата тръгват и дори Господ не може да ги спре. Нали разбирате, че…

— Натисни най-после шибания клавиш! — нетърпеливо нареди Уокси.

Дъфи се подчини с драматичен жест и се обърна да го погледне:

— Готово. Сега само чудо може да спре потопа. Но ако случайно не знаете, чудесата в Ню Йорк отдавна са забранени.

45

Взрян в купчината странни никелирани предмети, част от които имаха гумени дръжки, Дагоста взе един от тях, но миг по-късно го захвърли с открито отвращение.

— По-гадни неща едва ли съм виждал! — рече. — Възможно ли е случайно да са попаднали там?

— Винсънт, мога да те уверя, че бяха подредени върху олтара изключително внимателно, като за някакво приношение — отвърна Пендъргаст, след което стана и неспокойно закрачи напред-назад. — Тревожи ме и нещо друго. В крайна сметка Кавакита отглежда онова растение в специални аквариуми. Защо им е да го убиват, а след това и опожаряват лабораторията му? Защо ще унищожават единствения си източник на дрога? Най-големият ужас за един наркоман е да изгуби доставчика си. Ти сам каза, че си намерил останки от запалителни вещества, което потвърждава версията, че лабораторията е била опожарена умишлено.

— Може би са започнали да си отглеждат растението някъде другаде — допусна Дагоста и несъзнателно опипа джобчето на ризата си.

— Добре де, запали — предаде се Марго.

— Наистина ли? — изгледа я невярващо лейтенантът.

Тя кимна и се усмихна.

— По-изключение, но не казвай на директорката.

— Това ще бъде нашата малка тайна — ухили се Дагоста, проби върха на пурата с някакъв молив и пристъпи към прозореца. Запали, напълни дробовете си с дим и с нескрито удоволствие го издуха по посока на Сентрал Парк отвъд вдигнатото стъкло.

„Ех, защо нямам порок, който да ми носи поне половината от това удоволствие“, завистливо си помисли Марго.

— Обмислих и тази възможност — продължи разсъжденията си Пендъргаст. — Внимателно се оглеждах за някаква подземна оранжерия, но не открих такава. Подобно съоръжение изисква прясна вода и чист въздух — две неща, които са абсолютно недостъпни толкова дълбоко под земята.

Дагоста облегна лакти на перваза и изпусна нов облак дим.

— Каква бъркотия — промърмори той и кимна в южна посока. — Ако може да я види, Хорлокър сигурно ще роди няколко малки котенца!

Марго пристъпи към прозореца и погледна зеления килим на Сентрал Парк, сенчест и загадъчен в златните лъчи на залеза. Някъде отдясно долиташе приглушената какофония на множество клаксони, а откъм Арми Плаза се точеше многолюдна тълпа.

— Прилича ми на демонстрация — рече тя.

— Дяволски си права — кимна Дагоста. — И всичките тези хора са гласоподаватели.

— Надявам се, че колата на доктор Фрок не е попаднала в огромното задръстване — въздъхна младата жена. — Той мрази тълпите.

Погледна на север, към огромната затревена площ в центъра на парка, сред която се открояваха фонтаните „Бетезда“ и безмълвната грамада на Главния резервоар, от който точно в полунощ щеше да тръгне огромната водна маса. Сърцето й се сви при мисълта за хората — „бръчкави“ или не, които щяха да попаднат в смъртоносен капан. Не можеше да приеме за нормално това решение на общинската полиция, но после пред очите й изплуваха оплисканите с кръв клетки и неочакваната агресивност на кротките едноклетъчни организми. Беше наясно, че става въпрос за изключително опасна субстанция, променяща из корен поведението на живите организми, в които природата поначало е заложила съответната доза агресия. А след като е изпробвал препарата върху себе си, Кавакита е разбрал, че става въпрос за един необратим процес…

— Лично аз се радвам, че съм тук, а не долу, при тях — промърмори Дагоста и замислено дръпна от пурата си.

Марго кимна. Зад гърба й Пендъргаст продължаваше да крачи напред-назад, като опипваше и разместваше предметите по масата.

На изгрев слънце онзи резервоар ще бъде по-лек с цели седем милиона кубика, помисли си тя. Очите й спряха върху спокойна повърхност на езерото, алено-зеленикава в светлината на залеза. Красива гледка, чието спокойствие влизаше в остър контраст с хаоса и шума двадесет пресечки по-нататък.

Какви глупости, сепна се тя. Кога съм виждала зелен залез?!

Обърна се и напрегна взор към водата, която бързо потъмняваше. И ги видя — яркозелени ивици, които пробягваха по повърхността и изчезваха в здрача на настъпващата вечер. В главата й се промъкна мисъл, която я накара да потръпне от ужас. Прясна вода и чист въздух…

Не! Не може да бъде! Все някой трябва да го е забелязал! Но дали пък?…

Обърна се към Пендъргаст, който веднага забеляза изражението й и се закова на място.

— Марго?

Не получи отговор и бавно проследи погледа й, отново вперен върху мрачното туловище на резервоара. Една секунда му беше достатъчна, тялото му изведнъж се опъна като струна. Когато очите им отново се срещнаха, Марго веднага разбра, че ужасяващата мисъл е стигнала и до съзнанието на Пендъргаст.

— Да идем да хвърлим едно око — тихо предложи той.

Ограда от ниски стълбове с дебела верига между тях разделяше езерото от алеята за джогинг, която извиваше покрай него. Дагоста хвана веригата и с пъшкане и я повдигна. Марго се мушна отдолу и забърза по малката, покрита с чакъл алея. Двамата мъже я последваха към брега на езерото. Тя нагази във водата и решително се насочи към малката колония водни линии с особена форма, които й бяха странно познати. Откъсна най-близката и я вдигна във въздуха. От месестите корени закапа вода.

— Liliceae mbwunensis — с ужас промълви младата жена.

— Значи я отглеждат направо тук, в езерото около Главния резервоар. Явно така Кавакита е възнамерявал да реши проблемите със снабдяването… Аквариумите не предлагат достатъчно площ. Той не само е синтезирал веществото, но е успял и да го хибридизира, правейки го годно за отглеждане в умерен климат.

— Ето го и вашия алтернативен източник — рече Дагоста и издуха облак дим.

Пендъргаст нагази след Марго, потопи ръце във водата и започна да скубе мокрите цветове. Прекъснали обиколките си, няколко бегачи за здраве се скупчиха край оградата и учудено се зазяпаха в странната сцена: млада жена в лабораторна манта, едър мъжага с димяща пура между зъбите и друг — кльощав и дълъг като върлина екземпляр с руса коса и елегантен официален костюм — нагазили до кръста в питейната вода на Манхатън.

Пендъргаст вдигна дълго стебло, от което висеше полуразпукана тъмнокафява шушулка.

— Семената са готови за размножаване — тихо отбеляза той.

— Изпразването на резервоара ще прати всичко това в Хъдзън и оттам — в океана.

Последва тишина, нарушавана единствено от далечната какофония на клаксоните.

— Доктор Грийн, това нещо не може да вирее в солена вода, нали?

— Разбира се, че не. Солената вода… — Марго замълча, пронизана от ужасна мисъл, после простена: — О, Боже! Колко съм глупава!

Пендъргаст се извърна към нея с вдигнати вежди.

— Солената вода — натъртено повтори тя.

— Боя се, че не разбирам — промърмори агентът.

— B. meresgerii е единственият едноклетъчен организъм, който реагира на вируса — бавно заговори Марго. — Между него и другите тествани едноклетъчни има една разлика: то беше поставено в солена хранителна среда, защото по принцип живее в морето…

— И какво от това? — обърна се да я погледне и Дагоста.

— Това е обичайният начин за вирусно активиране. Към културата се добавя известно количество солен разтвор. Тук растението е в латентно състояние, тъй като средата е сравнително неблагоприятна — водата в резервоара е студена и сладка. Но когато тези семена попаднат в океана, солената вода ще активира вируса. Последиците ще са страшни, защото растението ще се разпространи в цялата екосистема.

— Приливът достига далеч нагоре по течението на Хъдзън — обади се Пендъргаст. — По цялото протежение на Манхатън.

Марго захвърли стеблото в ръцете си и се насочи към брега.

— Видяхме как въздейства това вещество върху една-едничка клетка — съкрушено промълви тя. — Но попадне ли в Световния океан, един Господ знае какви ще са последиците. Може да се стигне до пълен дисбаланс на морската екология, от която зависи хранителната верига на всички живи твари.

— Задръж, моля те — навъсено се обади Дагоста. — Океанът все пак е едно доста обширно място.

— Океанът разнася огромно количество семена от сладководни и земни растения, но никой не може да каже точно в кои от тях ще се настани вирусът, в кои животни ще проникне… — Марго поклати глава, помълча малко и добави: — Не виждам каква е разликата, ако това нещо успее да се размножи в океана или ако семената достигнат до речните устия и низините около тях.

Пендъргаст излезе от водата и преметна през рамо дългия ствол на растението.

По раменете на скъпото му сако потекоха кални струйки, процеждащи се от месестите, силно преплетени корени.

— Имаме три часа — мрачно заяви той.