Маршрут 666

Бележка на авторите

Събитията и действащите лица в този роман са художествена измислица, но това не се отнася до подземията на Манхатън и техните обитатели. Установено е, че през последните няколко години в огромния лабиринт от тунели, стари водопроводи, минни галерии, изоставени гари и канали, са живели приблизително пет хиляди бездомници, без да се броят онези от тях, които са намерили приют в неизползвани газ станции, котелни и всякакви други помещения. Само под гарата Гранд Сентрал лежат стари тунели на седем нива, а в някои райони на града те надвишават тридесет. Тунелите „Астор“ със своите елегантни станции и мраморни перони наистина съществуват, макар и под друго название и в по-скромни размери. Точни и ясни карти на манхатънските подземия не съществуват и те наистина представляват една неизследвана и пълна с опасности територия.

Голяма част от разказаното в романа относно живота на бездомниците или къртиците е истина. Някои предпочитат да ги наричат „безкъщници“, защото за тях подземията са истински дом. В много случаи те се организират в общини, част от членовете на които не излизат на светло с месеци. В резултат очите действително привикват с мрака и дори започват да виждат в него. Те живеят благодарение на „бегачи“, които им носят храна от повърхността, като менюто им често се разнообразява с плъхове — както е описано в един епизод от книгата. Храната си приготвят на лагерни огньове или на парата от централното отопление, а вода и електричество крадат от многобройните подземни съоръжения и инсталации. Доказано е, че една от тези общности прибягва дори до почасовите услуги на учител, защото в подземията живеят и деца — обикновено скрити там от родителите им, които не желаят да ги дадат за принудително осиновяване. Къртиците наистина си предават съобщения на големи разстояния, използвайки система от почуквания по точно определени тръби. И накрая, отделни индивиди твърдят, че дълбоко под земята наистина съществува луксозна чакалня от деветнадесети век, обзаведена с кристални огледала, мозайки по стените, шадраван, концертен роял и кристален полилей — такава, каквато сме я описали в романа.

Тук е мястото да се отбележи, че в интерес на повествованието авторите са прибягвали до разместване, промяна и разкрасяване на отделни елементи от обстановката под Манхатън.

Авторите са на мнение, че една толкова богата страна като Америка може да си позволи разходите по медицинското обслужване, психиатричната помощ, подслона и уважението към своите бездомни граждани — неща, които са неотменим дълг на всяко цивилизовано общество.

Авторите са благодарни и задължени на книгата „Хората — къртици“ на Дженифър Тот (Chicago Review Press, 1993) и горещо я препоръчват на всеки, който проявява интерес към subterra incognita на Манхатън. Тя представлява едно превъзходно, провокиращо мисълта и на моменти дори плашещо изследване.