Марсиански хроники

Септември 2005Марсианецът

Сините планини се издигаха и чезнеха някъде нагоре в дъжда, а дъждът падаше надолу в дългите канали; старецът Лафарж и жена му излязоха от къщи да погледат.

— Първият Дъжд през сезона — забеляза Лафарж.

— Добре е — въздъхна жената.

— Тъкмо навреме!

Те затвориха вратата. Вътре в стаята почнаха да греят ръцете си на огъня. Трепереха. През прозореца видяха как в далечината дъждът блестеше по стените на ракетата, която ги бе донесла от Земята.

— Само едно нещо ме тревожи… — каза Лафарж, разглеждайки ръцете си.

— Какво? — попита жената.

— Да бяхме взели с нас и Том …

— Пак ли започваш, Лаф!

— Не, няма … прости ми.

— Ние дойдохме тук, за да прекараме старините си на спокойствие, а не да мислим за Том. Толкова време измина, откакто почина, и ние трябва да го забравим — и него, и всичко, що е било на Земята.

— Имаш право — каза той и отново протегна ръце към огъня. Очите му се взираха в пламъците. — Няма вече да говоря за това. Само че… тъй ми липсва нашата неделна разходка с колата до Грийн Лон парк, където слагахме цветя на гроба му. Това ни беше единственото излизане. ..

Синкавият дъжд нежно се сипеше над къщата.

В девет часа легнаха да спят; хванати за ръка, те лежаха мълчаливо — той на петдесет и пет, тя на шейсет — в мрака, изпълнен с шума на дъждовната нощ.

— Ана! — тихо извика той.

— Да? — отвърна тя.

— Чу ли нещо?

Те се ослушаха в шума на вятъра и дъжда.

— Нищо — каза тя.

— Някой изсвири — каза той.

— Не, нищо не чух.

— Ще отида да видя все пак.

Той облече халата си и мина през цялата къща към входната врата. Поколеба се за миг, сетне я отвори широко и студените капки го шибнаха по лицето. Духаше вятър.

Вън пред вратата стоеше дребничка фигура.

Светкавица проряза небето и вълна от бяла светлина обля лицето; то гледаше към изправения на вратата Лафарж.

— Кой е там? — извика Лафарж разтреперан.

Никакъв отговор.

— Кой е? Какво искате?

Пак никакъв отговор.

Лафарж почувствува страшна умора.

— Кой сте вие? — извика отново той.

Жена му се появи зад него и го хвана за ръка.

— Защо викаш?

— Някакво момче стои вън на двора и не иска да се обади — каза старецът разтреперан. — Много прилича на Том!

— Ела да си легнем. Така ти се е видяло.

— Но то е там; виж сама!

Лафарж отвори вратата по-широко, за да може и тя да види. На двора духаше студен вятър, падаше ситен дъжд, а фигурката стоеше и ги гледаше с унесен поглед. Старата жена се хвана за вратата.

— Върви си! — каза тя, махайки с едната си ръка. — Отивай си!

— Не прилича ли на Том? — попита старецът. Фигурката не се помръдваше.

— Страх ме е — каза старата жена. — Заключи вратата и ела да си легнем. Не искам да го видя.

Тя се върна в спалнята, като охкаше тихичко. Старецът стоеше на вятъра, ръцете му мръзнеха под студения дъжд.

— Том! — извика тихо той. — Том, ако това си ти, ако по някакво чудо си ти, аз няма да заключвам вратата. И ако ти е студено и искаш да влезеш да се постоплиш, просто влез след малко и полегни до огнището; там има мека кожена постелка.

Той затвори вратата, ала не я заключи.

Жена му го усети, когато се върна в леглото, и потръпна.

— Ужасна нощ. Чувствувам се тъй остаряла — простена тя.

— Тихо, тихо — успокояваше я той, като я прегърна. — Спи.

Най-после тя заспа.

И тогава, ослушвайки се, той чу как вратата лекичко се отвори, пропускайки дъжда и вятъра, после се затвори. Той дочу леки стъпки около огнището и слабо дишане. „Това е Том“ — каза си той.

Мълния блесна в небето и разкъса мрака на парчета.

Сутринта слънцето силно припичаше.

Мистър Лафарж отвори вратата на гостната и бързо се огледа.

— На постелката нямаше никой.

Лафарж въздъхна.

— Остарявам — каза си той.

После излезе навън и тръгна към канала, за да донесе кофа прясна вода за миене. На прага той едва ли не събори младия Том, който вече носеше препълнена кофа с вода.

— Добро утро, тате!

— Добро утро, Том.

Старецът се отстрани. Босото момче избърза през стаята, остави кофата и се обърна, усмихвайки се.

— Какъв хубав ден!

— Да, прекрасен — предпазливо отговори старецът. Момчето се държеше, като че ли нищо не е било. Започна да се мие с донесената вода.

Старецът пристъпи напред.

— Том, как попадна тук? Жив ли си?

— А защо да не съм жив? — Момчето погледна нагоре към баща си.

— Но, Том … Грийн Лон парк, всеки неделен ден … цветята и … — Лафарж трябваше да седне. Момчето пристъпи, изправи се пред него и го хвана за ръката. Старецът почувства пръстите му — топли и силни.

— Ти наистина си тук … и това не е сън?

— Но вие искате да бъда тук, нали? — разтревожи се момчето.

— Да, да, Том!

— Тогава защо са тия въпроси? Тук съм и толкоз!

— Но майка ти, това ще бъде такъв удар …

— Не се тревожи за нея. През нощта аз пях и за двама ви, това ще помогне да ме приемете, особено на нея. Аз знам какво значи да се случи нещо тъй неочаквано. Почакай тя да дойде и ще видиш …

Той се засмя, разтърсвайки меднорусите си къдрици на главата. Очите му бяха много сини и ясни.

— Добро утро, Лаф и Том! — Майката излезе от спалнята, навивайки косите си на кравай. — Не е ли наистина прекрасен ден?

Смеейки се, Том се обърна към баща си:

— Виждаш ли?

Тримата заедно закусиха хубавичко на сянка зад къщата. Мисис Лафарж донесе бутилка слънчогледово вино, сложена настрана, и тримата пиха по чашка. Лафарж никога не бе виждал жена си тъй весела. Ако у нея имаше каквото и да било съмнение относно Том, то тя не го изказваше. За нея всичко беше съвсем естествено. То почна да става все по-естествено и за Лафарж.

Докато майката изнасяше съдовете, той се наклони към сина си и тихичко го попита:

— На колко години си сега, синко?

— Нима не знаеш, тате? На четиринадесет, разбира се.

— Но кой си ти в действителност? Ти не можеш да бъдеш Том, но все пак си някой … Кой?

— Недей! — Момчето изплашено покри лицето си с ръце.

— На мене можеш да кажеш — настоя старецът. — Аз ще разбера. Ти си марсианец, нали? Слушал съм разни неща за марсианците; разбира се, нищо определено. Те се срещали много нарядко и когато се появявали между нас, те правели това в образа на хора от Земята. Ето и ти сега … ти си Том и все пак не си Том.

— Защо не можете да ме приемете такъв, какъвто съм? — изкрещя момчето, като зарови лице в дланите си. — Не се съмнявайте, много ви моля, не се съмнявайте в мен!

То се обърна и побягна навън.

— Том, върни се!

Ала момчето продължи да тича към далечния град.

— Къде отива Том? — попита майката, която се бе върнала за останалите съдове. Тя погледна мъжа си в лицето. — Ти си му казал нещо, уплашил си го, нали?

— Ана — заговори той, като взе ръката й. — Ана, ти спомняш ли си нещо за Грийн Лон парк, за панаира и как Том се разболя от пневмония?

— За какво говориш ти? — засмя се жената.

— О, нищо … — тихо каза той.

В далечината покрай канала бавно улягаше прахът, вдигнат от нозете на тичащия Том.

В пет часа следобед, при залез слънце, Том се върна. Той недоверчиво изгледа баща си.

— Ще започнеш ли пак да ме разпитваш? — поиска да знае той.

— Не, няма — отвърна Лафарж.

Момчето се усмихна. Зъбите му се бялнаха.

— Чудесно!

— А ти къде ходи?

— Към града. Насмалко щях да остана там. Мене едва ли… — Момчето помълча, търсейки подходящата дума. — Мене едва ли не ме впримчиха …

— Какво искаш да кажеш „впримчиха“?

— Там, край канала, има малка ламаринена къща и когато минавах покрай нея, мене едва ли не ме накараха … ако това беше станало, аз никога вече нямаше да се върна тук, при вас. Не знам как да го обясня, няма такива думи, не мога да разказвам и аз сам не зная … то е някак странно, не искам да говоря за това.

— Тогава няма да говорим. По-добре иди се измий. Време е за вечеря.

Момчето изтича да се мие.

А само след десетина минути по спокойната повърхност на канала се зададе лодка, тикана плавно от висок, сух чернокос мъж, който държеше в ръцете си дълъг прът.

— Добър вечер, брат Лафарж — каза той, като спря лодката.

— Добър вечер, Саул, какво ново?

— Новини всякакви тази вечер. Нали познаваш Номленд, онзи, дето живее в ламаринената хижа край канала?

Лафарж се вцепени.

— Да. Е, и?

— Знаеш и що за вагабонтин е бил, нали?

— Говореше се, че напуснал Земята, защото убил някакъв човек.

Саул се подпря на мокрия прът и се загледа в Лафарж.

— Спомняш ли си името на убития от него човек?

— Не беше ли Гилингс?

— Точно така, Гилингс. Да, и ето че преди около два часа същият този Номленд изтичал в града и се развикал, че видял Гилингс — жив, тук, на Марс, днес следобед! Молел се да го хвърлят в затвора, за да се спаси от Гилингс. Но в затвора не го приели. Така че Номленд се върнал в къщи и преди двайсет минути — както ми разказаха — си пръснал мозъка с един куршум. Аз току-що идвам оттам.

— Хм-хм … — каза Лафарж.

— Ето какви дяволски неща се случват — каза Саул. — Е, хайде, Лафарж, лека нощ!

— Лека нощ.

Лодката се понесе надолу по спокойните води на канала.

— Вечерята е готова — извика мисис Лафарж.

Мистър Лафарж седна на масата, стисна ножа и погледна насреща към Том.

— Том — каза той, — какво прави днес следобед?

— Нищо — отвърна Том с пълна уста. — Защо?

— Просто исках да знам. — Старецът затъкна края на салфетката под яката си.

Към седем часа вечерта мисис Лафарж пожела да отидат в града.

— Вече няколко месеца откакто не съм ходила там — каза тя.

Ала Том не искаше.

— Аз се боя от града — каза той. — От хората. Не искам да ходя там.

— Голямо момче, а какви неща приказва! — настоя Ана. — Не искам и да чуя! Ти ще дойдеш с нас, щом аз казвам!

— Ана, ако момчето не желае… — намеси се старецът.

Но с мисис Лафарж не можеше да се спори. Тя едва ли не насила ги наблъска в лодката и тримата, заедно се отправиха нагоре по канала, под вечерните звезди. Том лежеше на дъното по гръб със затворени очи и никой не можеше да каже дали спи, или не… Старецът не сваляше очи от него, чудейки се. „Кой е този — питаше се той, — що за създание, което жадува за любов не по-малко от нас? Кой е той и какво е той, който, за да се спаси от самотата, идва сред чужди същества, приел гласа и образа на човек, запомнен само от нас, и остава сред нас, приет и щастлив най-после? От коя планина, от коя пещера, потомък на каква изчезваща раса, все още населяваща тази планета, когато ракетите са почнали да пристигат от Земята?“ Лафарж поклати глава. Това той не можеше да узнае. Така че в края на краищата това беше Том и толкоз!

Старецът погледна напред към града и почувствува някаква омраза към него. Ала мислите му отново се върнаха към Том и Ана и той си каза: „Може би не постъпваме добре, дето задържаме Том при нас — макар и за кратко време, когато от това не получаваме нищо освен неприятности и скръб. Но как да се откажем от това, което тъй много сме желали, макар че то може да трае само един ден, после да изчезне и самотата да стане още по-непоносима, тъмните нощи още по-тъмни, дъждовните вечери още по-влажни? … По-добре да ни лишат от храна, отколкото да ни отнемат него …“

И той погледна към момчето, което тъй спокойно си спеше в дъното на лодката. По едно време то изхлипа — нещо му се бе присънило.

— Хората — промърмори то насън, — как само се променят те … Примката …

— Успокой се, успокой се, момче! — Лафарж помилва меките му къдрици и Том утихна.

Лафарж помогна на жената и сина да излязат от лодката.

— Ето че пристигнахме! — Ана се усмихна на светлините, заслушана в музиката, която излизаше от питейните заведения, в песните на пианата, на грамофоните, любуваше се на влюбените двойки, които се разхождаха подръка из оживените улици.

— Да бях си останал в къщи — каза Том.

— Ти никога не си говорил така — възрази майката. Винаги обичаше да бъдеш в града събота вечер.

— Стой близо до мен — прошепна Том. — Не искам да ме впримчат.

Ана дочу тези думи.

— Спри да говориш така. Хайде да вървим!

Лафарж усети в ръката си ръката на момчето и силно я стисна.

— Аз съм с теб, Томи — Лафарж погледна лутащата се край тях тълпа, която сега и него изпълни с тревога. — Няма да стоим дълго.

— Глупости! — обади се Ана. — Ще прекараме тук цялата вечер.

Когато пресичаха улицата, трима пияни мъже се изпречиха пред тях. Последва суматоха, блъсканица, бъркотия; разделиха ги; Лафарж се огледа и остана вцепенен.

Том го нямаше.

— Къде е Том? — сърдито попита Ана. — Такъв си е той … винаги гледа да избяга, щом му се удаде случай. Том!

Лафарж изтича наоколо из тълпата, но Том го нямаше.

— Той ще се върне; той ще бъде при лодката, когато дойде време да си тръгнем — уверено каза Ана и поведе мъжа си назад към киното. Изведнъж сред тълпата настъпи някакво оживление и покрай Лафарж притичаха мъж и жена. Той ги позна — Джо Сполдинг и неговата съпруга. Те изчезнаха, преди Лафарж да успее да им заговори.

Озъртайки се тревожно, той купи два билета и безропотно последва жена си в неприветливата тъмнота на кинозалата.

В единадесет часа Том не се яви на пристана. Мисис Лафарж беше станала много бледа.

— Нищо, майко — каза Лафарж, — не се тревожи. Аз ще го намеря. Почакай ме тук.

— Върни се по-скоро! — Гласът й заглъхна сред ромоленето на водата.

С ръце в джобовете Лафарж тръгна из нощните улици. Наоколо една след друга гаснеха светлините. Тук-там по прозорците още надничаха хора — нощта беше топла, макар че горе сред звездите все още се мяркаха буреносни облаци. Крачейки, Лафарж си спомни как момчето непрекъснато говореше за страха си от впримчване, от тълпите, от градовете. „Глупава работа — мислеше си умореният старец. — Навярно момчето си е отишло завинаги, а може би и въобще не го е имало…“ Лафарж зави по малка уличка, вглеждайки се в номерата на къщите.

— Ти ли си, Лафарж?

Пред една врата, пушейки лула, седеше мъж.

— Здравей, Майк.

— Какво, поскарахте ли се с жената? И сега си излязъл, за да се поуспокоиш?

— Не. Просто се разхождам.

— Изглеждаш, като че ли си загубил нещо. Но като става дума за загубени неща… тази вечер някой намери нещо. Познаваш ли Джо Сполдинг? Помниш ли дъщеря му Лавиния?

— Да.

Лафарж изстина. Това беше като сън, който се повтаря. Той знаеше точно какво ще му кажат.

— Лавиния се върна в къщи тази вечер — каза Майк, пушейки с лулата си. — Ако си спомняш, преди месец тя се бе загубила на дъното на мъртвото море. После намериха труп, който беше вече доста обезобразен, и помислиха, че е тя. Оттогава Сполдингови не бяха на себе си. Джо говореше навсякъде, че тя не била мъртва, че това не било нейното тяло. И изглежда, че той е бил прав. Днес Лавиния се появи…

— Къде? — Лафарж взе да диша трудно, сърцето му затуптя бързо.

— На Главната улица. Сполдингови току-що си купували билети за кино. И изведнъж сред тълпата се мярнала Лавиния. Представи си каква картина! Отначало тя не ги познала. Те я последвали надолу по улицата и я заговорили. Тогава тя си спомнила.

— А ти видя ли я?

— Не, но я чух да пее. Помниш ли как тя обичаше да пее „Чудните брегове на Ломондското езеро“? Аз току-що я чух да пее тази песен за баща си, там у тях. И как само пееше… трябваше да я чуеш! Прекрасна девойка. Когато чух, че е загинала, помислих си — каква беда, какво нещастие! А сега всичко е тъй хубаво.., тя се е върнала. Но ти нещо не изглеждаш добре… Ела да пийнеш малко уиски…

— Не, Майк, благодаря. — И старецът тръгна нататък.

Той чу как Майк му пожела лека нощ, ала не отговори, а отправи поглед към двуетажната къща, чийто висок кристален покрив беше отрупан с пищни кичури алени марсиански цветя. Отзад, над градината, бе надвиснал балкон с вит железен парапет; прозорците на втория етаж светеха. Беше вече доста късно, ала той все пак си помисли: "Какво ще се случи, с Ана, ако се върна в къщи без Том? Този втори удар, тази втора смърт… как ще понесе тя всичко това? Дали ще си спомни за първата смърт … за този сън и за това внезапно изчезване? О, господи, аз трябва да намеря Том заради Ана! Бедната Ана, сега тя чака там, на пристана …

Той се спря и вдигна глава. Някъде горе гласове пожелаваха лека нощ на други нежни гласове, хлопаха врати, гаснеха светлини и през цялото време се чуваше тиха песен. След миг на балкона се показа една много хубава девойка на около осемнадесет години.

Лафарж извика нагоре срещу вятъра.

Девойката се обърна и погледна надолу.

— Кой е там? — попита тя.

— Аз съм — каза старецът и съзнавайки колко странно и глупаво й бе отговорил, онемя; само устните му продължаваха да мърдат безмълвно. Дали да извика: „Том, синко, това съм аз, твоят баща?“ Как да заговори с нея? Тя ще го сметне за луд и ще извика родителите си.

Девойката се наведе над парапетите във вълнуваната от вятъра светлина.

— Аз ви познавам — тихичко каза тя. — Моля, идете си. Вие нищо не можете да сторите.

— Ти трябва да се върнеш! — Думите сами излязоха от устата му, преди Лафарж да успее да ги задържи.

Горе осветената от луната фигура се отдръпна в сянката и изчезна, остана само гласът.

— Аз не съм вече ваш син — каза гласът. — Ние не трябваше да идваме в града …

— Ана чака на пристана!

— Много съжалявам — отвърна тихият глас. — Но какво мога да сторя? Аз съм щастлива тук, мене ме обичат така, както ме обичахте и вие. Аз съм това, което съм, и взимам това, което ми се дава. Сега е вече късно: те ме държат в плен …

— Но помисли за Ана. Какъв удар ще бъде това за нея …

— Мислите в този дом са извънредно силни и аз съм като в затвор. Не мога отново да стана това, което бях.

— Но ти си Том, ти беше Том, нали? Или пък се подиграваш със стареца … Ти не си наистина Лавиния Сполдинг или си?

— Аз не съм нито този, нито онзи; аз съм си аз. Където и да се намирам, аз съм някой; и сега аз съм някой; и вие нищо не можете да промените.

— Но за тебе е опасно да останеш в града. При нас, на канала, е по-добре. Там никой нищо не може да ти стори — умоляваше старецът.

— Вярно… — гласът се поколеба. — Но сега аз трябва да мисля за тия хора. Какво ще стане с тях, ако утре сутринта се окаже, че съм изчезнала — този път завинаги? Наистина майката знае какво съм аз, тя се досеща, както се досетихте и вие. Струва ми се, че те всички се досещат, само че не ме разпитват. Човек не разпитва Провидението. Ако действителността е недостъпна, с какво е по-лоша мечтата? Може би аз не съм тази, която те са загубили, но за тях аз съм дори нещо по-хубаво — идеал, създаден от техните мечти. И сега аз трябва да избирам: или да причиня болка на тях, или на вашата жена.

— Но те са голямо семейство — петима. По-лесно ще понесат загубата!

— Моля ви — каза гласът, — изморена съм.

Гласът на стареца стана по-твърд:

— Ти трябва да дойдеш с мен! Аз не мога да оставя Ана да страда отново. Ти си нашият син. Ти си мой син, ти принадлежиш на нас.

— Не, моля ви! — сянката на балкона потрепери.

— Ти не принадлежиш на този дом, на тези хора!

— Не, не правете това с мене!

— Том, Том, синко, послушай ме. Върни се, спусни се надолу по тези лиани. Хайде, по-скоро, Ана ни чака. При нас ще имаш истински дом и всичко, каквото пожелаеш.

Лафарж непрестанно се взираше нагоре към балкона, със силното желание това да се сбъдне.

Сенките се размърдаха, лианите зашумяха. И накрая тихият глас произнесе:

— Добре, тате.

— Том!

В лунната светлина надолу по лианите се плъзна чевръста момчешка фигура. Лафарж протегна нагоре ръце да го поеме.

Горе в стъклата блесна светлина. През един от решетъчните прозорци се провикна глас:

— Кой е там?

— По-живо, момче!

Още светлини, още гласове.

— Стой! Ще стрелям! Вини, добре ли си? Тропот на тичащи нозе.

Старецът и момчето се впуснаха да бягат през градината.

Разнесе се изстрел. Куршумът се удари в стената до самата порта.

— Том, ти — нататък! Аз ще тичам насам, за да ги заблудя. Бягай към канала; ще се срещнем там след десет минути. Хайде!

Те се разделиха.

Луната се скри зад облак: Старецът тичаше в тъмнината.

— Ана, аз съм тук!

Треперейки, старата жена му помогна да влезе в лодката.

— Къде е Том?

— Сега ще дойде.

Те се обърнаха и гледаха към тесните улички и спящия град. Още се виждаха закъснели пешеходци: един полицай, нощен пазач, ракетен пилот, неколцина самотни мъже, прибиращи се след нощни срещи, четирима мъже и жени, които, смеейки се, излизаха от един бар. Някъде, глухо се носеше музика.

— Защо го няма още? — попита майката.

— Ще дойде ей сега.

Но Лафарж вече не беше сигурен. Какво, ако пак са хванали момчето — някъде, по някакъв начин, докато то е бързало към пристана, тичайки из полунощните улици, между тъмните къщи? Разбира се, разстоянието беше дълго, дори и за едно младо момче, но все пак Том би трябвало да пристигне тука пръв.

Изведнъж някъде в далечината по заляната с лунна светлина улица се зададе някаква тичаща фигура.

Лафарж нададе вик, ала тутакси млъкна: пак оттам някъде, в далечината, се носеха други гласове, тропот на други нозе. В прозорец след прозорец блесна светлина. Самотната фигурка тичаше през широкия площад към пристанището. Това не беше Том, просто някакво тичащо същество, чието лице блестеше като сребро под светлината на безбройните глобуси, струпани около площада. Но колкото повече се приближаваше то, толкова по-познато ставаше; и когато фигурката пристигна при лодката — ето че това беше Том! Ана плесна с ръце, Лафарж побърза да отвърже лодката. Но беше вече късно.

Защото от улиците на смълчания площад излезе някакъв мъж, после друг, една жена, още двама мъже, мистър Сполдинг — те всички тичаха. Изведнъж се спряха стъписа ни, объркани. Поогледаха се наоколо, искаше им се да се върнат по домовете си… не беше ли това само някакъв кошмар, някакво безумие? Но ето че тръгнаха отново напред, спираха се, колебаеха се и пак се впускаха да тичат.

Да, беше вече късно. Дошъл бе краят на тази необикновена вечер, на това необикновено събитие. Лафарж премяташе в ръце въжето, с което връзваха лодката. Чувствуваше се много самотен и премръзнал. Под лунната светлина се виждаше как хората мятат крака, тичат, препускат с широко отворени очи, докато на пристана се събра малка тълпа от десет души. Те просто се взираха в лодката. Крещяха.

— Не мърдай, Лафарж! — Сполдинг държеше пистолет.

Сега стана ясно какво се бе случило. Том бе препускал сам из осветените от луната улици, подминавайки пешеходците. Полицаят забелязал стрелкащата се фигура. Обърнал се кръгом, вгледал се в лицето, произнесъл някакво име и извикал: „Стой!“ Той видял известен престъпник. И така из целия път — тук мъж, там жена, нощен пазач, ракетен пилот — за всеки един от тях тичащата фигура представлявала нещо различно: този или онзи познат, това или онова лице, това или онова име.. Колко много имена били произнесени през последните пет минути! Колко много лица били познати в лицето на Том — и все лъжливи!

И така из целия път — преследваният и преследвачите, мечтата и мечтателите, дивечът и хрътките. Надолу из целия път неочаквано откритие, блясък на познати очи, произнасяне на старо, полузабравено име, припомняне на минали времена и тълпата все растяла и растяла. Всеки скачал и се втурвал напред, а в това време — като образ, отразен в десет хиляди огледала, в десет хиляди очи — тичащото видение се появявало и изчезвало с лице: едно за тези отпред, друго за тези отзад, трето за още несрещнатите, още невидените.

И ето ги сега всички тук, при лодката, и всеки иска мечтата да бъде негова, тъй както ние искаме тя да бъде само Том, не и Лавиния, ни Уилям, ни Роджер, нито който и да е друг, помисли си Лафарж. Но сега всичко е свършено. Нещата бяха отишли твърде далеч.

— Излизайте от лодката всички! — заповяда Сполдинг. Том стъпи на пристана. Сполдинг го хвана за ръката.

— Ти идваш с мен, у дома. Аз знам всичко.

— Стой! — намеси се полицаят. — Той е арестуван. Казва се Дексхър. Търси се за убийство.

— Не! — простена една жена — Това е моят съпруг! Нима аз не познавам мъжа си?

Други гласове запротестираха. Тълпата напираше. Мисис Лафарж прегърна Том.

— Това е моят син и вие нямате никакво право да го обвинявате в каквото и да било! Ние трябва да си ходим в къщи!

А Том целият трепереше и се тресеше. Той изглеждаше като болен. Тълпата се трупаше около него, притискаше го, протягаше яростно ръце, хващаше го, дърпаше го.

Том закрещя.

И пред техните очи почна да се променя. Беше Том и Джеймс, и някакъв мъж на име Суитчман, и друг на име Бътърфилд; той беше градският кмет и младото момиче Юдит, и съпругът Уилям, и съпругата Клариса… Той беше като мек восък „в ръцете“ на тяхното въображение. А те ревяха, настъпваха, притискаха го, умоляваха го. Той продължаваше да крещи, протягаше ръце към тях и лицето му се преобразяваше при всеки техен зов.

— Том! — извика Лафарж.

— Алис! — извика друг.

— Уилям!

Те го хващаха за ръка, въртяха го, дърпаха го към себе си, докато той ужасен нададе последен вик и се строполи на земята.

Том лежеше — изстиващ разтопен восък, лицето му беше като многото лица, едно око синьо, друго златисто, косата му — кафява, червена, жълта, черна, едната вежда дебела, другата тънка, едната ръка голяма, другата малка.

Те стояха над него, сложили пръсти на устните си. После се наведоха.

— Той е мъртъв! — каза най-после някой. Започна да вали.

Дъждът падаше върху хората, а хората гледаха към небето.

Те се обърнаха и отначало бавно, после все по-бързо почнаха да се разотиват, сетне се впуснаха да бягат на различни страни. В миг пристанът опустя. Останаха само мистър и мисис Лафарж, които гледаха надолу, хванати за ръце, изпълнени с ужас.

Дъждът падаше върху обърнатото нагоре непознаваемо лице.

Ана не каза нищо, но започна да плаче.

— Хайде, Ана, да си вървим у дома. Ние вече нищо не можем да сторим — каза старецът.

Те слязоха в лодката и в мрака се върнаха по канала. Влязоха в дома си, запалиха малък огън и стоплиха ръцете си. Легнаха да спят един до друг, премръзнали и изнемощели, и слушаха как дъждът отново барабанеше по покрива.

— Ш-ш-шт — обади се Лафарж към полунощ. — Чу ли нещо?

— Не, нищо…

— Ще отида все пак да видя.

Той премина, опипвайки, тъмната стая и дълго почака пред външната врата, преди да я отвори.

Най-после я отвори широко и погледна навън.

Дъждът се изсипваше от черното небе върху пустия двор, пълнеше каналите, поливаше сините планини.

Той почака пет минути, после бавно затвори вратата с мокрите си ръце и я заключи.