Марсиански хроники

Ноември 2005Мъртвият сезон

Сем Паркхил леко размахваше метлата, измитайки настрана синкавия марсиански пясък.

— Готово! — каза той. — Да, сър, погледнете, само погледнете — той показа с ръка. — Вижте тази фирма: Топли кренвирши при Сем! Красота, а, Елма?

— Да, Сем — потвърди неговата съпруга.

— Наистина каква промяна! Ако можеха да ме видят сега момчетата от Четвъртата експедиция! Слава богу, аз вече си започвам своя търговийка, а те все още се търкалят из войнишките палатки. Ние ще спечелим хиляди, Елма, хиляди!

Жена му го гледаше и мълчеше.

— Какво ли се е случило с капитан Уайлдър? — попита тя най-после. — Твоят началник, който убил онзи тип, дето искал да очисти останалите членове на експедицията, как се казваше?

— Онзи психопат ли? Спендър. Проклетият му чешит! А капитан Уайлдър… Казват, че отлетял с ракета към Юпитер. „Повишили“ го.. Струва ми се, че Марс и на него му поразмъти мозъка. Не можеше да му се каже, ей богу! Щял да се върне от Юпитер и Плутон след двадесет години, ако има късмет. Това му е наградата, задето не може да си държи езика… А докато той умира там от студ, виж ме мене… и това местенце!

Две забравени шосета се срещаха тук и отново се разделяха, изчезваха в мрака. Тук, на този кръстопът, Сем Паркхил си издигна от алуминий това заведение, окъпано в бяла светлина и треперещо от рева на автоматичната радиола.

Сем се наведе да поправи ограждащия пътеката бордюр от стъклени парчета. Той бе натрошил стъклата на няколко вековни марсиански постройки в планината.

— Най-вкусните кренвирши на двете планети! Първият търговец на кренвирши на Марс! Лук, пипер и горчица — екстра качество! Не можеш да кажеш, че не съм предприемчив. Тук са двете главни шосета, там е мъртвият град и до него рудниците. Камионите на 101-та Земна колония ще минават оттук двадесет и четири часа в денонощието. Е, избрал ли съм хубаво местенце, или не съм?

Жена му си разглеждаше ноктите.

— Мислиш ли, че тези десет хиляди нови ракети, натоварени с работници, ще успеят да кацнат на Марс?

— Няма да мине и месец — уверено каза той. — Но защо това ти се вижда тъй смешно?

— Нямам много доверие в земните хора — отвърна тя. — Ще повярвам само когато видя с очите си — тук, на Марс — тези десет хиляди ракети, натоварени със сто хиляди мексиканци и китайци.

— Клиенти … — той поразмисли върху тази дума. — Сто хиляди гладни клиенти!

— Да, ако няма атомна война — бавно произнесе жената, гледайки нагоре към небето. — Мислите за тия атомни бомби, не ме оставят да спя. Има ги вече толкова на Земята, че всичко може да се случи…

— Ах! — небрежно изсумтя Сем и продължи да мете. С крайчеца на окото си той зърна някакво синкаво блещукане. Нещо безшумно се носеше във въздуха зад него. Той чу гласа на жена си.

— Сем, търси те един твой приятел.

Сем се обърна и видя трептящата на вятъра маска.

— Значи пак идеш! — Сем вдигна метлата, готов за бой.

Маската кимна. Изрязана от синкаво стъкло, тя стърчеше над шия, под която се развяват одежди от тънка жълта коприна. От гънките на коприната се показваха две сребърни ръце, прозрачни като сито сребърни ръце. Вместо уста се виждаше прорез, от който се разнасяха мелодични звуци. Ръцете, маската и одеждите ту се издигаха нагоре, ту се спускаха надолу.

— Мистър Паркхил, аз пак дойдох, за да поговоря с вас — каза гласът изпод маската.

— Казах ти, струва ми се, че не искам да се мяркаш тъдява! — изкрещя Сем. — Махай се или ще пусна Заразата!

— Аз вече прихванах Заразата — отвърна гласът. — И съм един от малцината оцелели. Боледувах дълго време.

— Иди си горе в планините и си стой там, където ти е мястото! Защо идваш тук да ме безпокоиш? По никое време! И по два пъти на ден.

— Ние не искаме да ти сторим нищо лошо.

— Затова пък аз ще ви сторя! — каза Сем, като отстъпи назад. — Не обичам чужденците! Не обичам марсианците! Досега не бях виждал нито един… Това е нещо неестествено! Толкова години вече се криете някъде си и изведнъж връхлитате на мене. Оставете ме на мира!

— Но ние идваме по много важна работа — каза синкавата маска.

— Ако става въпрос за това място, то е мое. Аз построих тази лавка за кренвирши със собствените си ръце.

— В известен смисъл, да, въпросът се отнася до мястото.

— Слушайте какво ще ви кажа — рече Сем. — Аз съм от Ню Йорк. Това е голям град, там има още десет милиона хора като мен. А от вас, марсианците, са останали само една-две дузини; вие нямате градове, бродите из планините, нямате власт, нямате закони; а ти идваш сега да ми натякваш за това място… Но знай, че старото трябва да отстъпи пред новото! Това е законът на „давай-взимай“. Нека се разберем. Аз имам пистолет, ето го. Тая сутрин, когато ти си отиде, аз го извадих и го заредих.

— Ние, марсианците, сме телепатични — каза студено синкавата маска. — Ние имаме връзка с един от вашите градове отвъд мъртвото море. Слушахте ли радиото днес?

— Моето радио е повредено.

— Значи нищо не знаете. Има важна новина. Отнася се до Земята.

Сребърната ръка се раздвижи и в нея се появи бронзова тръба.

— Позволете да ви покажа това.

— Пистолет! — извика Сем Паркхил.

В същия миг той извади от кобура своя пистолет и почна да стреля по синкавия силует, по одеждите, по маската.

Маската за миг се задържа във въздуха. После коприната леко зашумя и гънка по гънка се свлече надолу като малка циркова шатра, на която са извадили подпорите; сребърните ръце задрънкаха по каменната пътека, маската се отпусна на земята и безшумно се превърна в малка купчинка бели тъкани и кости.

Сем сякаш спря да диша.

Олюлявайки се, жена му стоеше над малката разхвърляна купчина.

— Това не е оръжие — каза тя, като се наведе и вдигна бронзовата тръба. — Това е някакво писмо, което е искал да ти покаже. Написано е по някаква картинна азбука, виж колко синкави змии! Аз не мога да го прочета. А ти?

— Не. Пък и какво ли може да има в тия марсиански пиктограми? Нищо. Хвърли ги! — Сем бързо се огледа. — Може да дойдат и други! Трябва да го скрием някъде. Донеси лопатата!

. — Какво ще правиш?

— Ще го заровя, какво друго?

— Не трябваше да го убиваш!

— Е, грешка. Бързай!

Тя мълчаливо му донесе лопатата…

Към осем часа Сем се върна и започна отново да мете площадката пред лавката. Жена му стоеше със скръстени ръце на вратата.

— Съжалявам, че се случи така — каза Сем. Той погледна жена си, после извърна очи настрана. — Сама видя, че това стана случайно. Игра на съдбата.

— Да — каза жена му.

— Видя ми се тъй страшен, когато извади оръжието.

— Какво оръжие?

— Но на мен така ми се стори! Съжалявам, съжалявам! Колко пъти трябва да го кажа?

— Шшт! — каза Елма, като сложи пръст на устните си. — Шшшт!

— Не ме е страх — каза той. — Не съм сам: цялата компания „Земни селища Инкорпорейтид“ е зад мен. — Той изпуфтя. — Марсианците няма да посмеят…

— Виж там… — прекъсна го Елма.

Той погледна към мъртвото море. Изпусна метлата, наведе се и я взе; устата му беше отворена, от нея се отрони една малка капка плюнка и полетя във въздуха. Изведнъж той се разтрепера.

— Елма, Елма, Елма! — извика той.

— Ето ги, идат! — каза Елма.

По дъното на древното море като синкави призраци, като синкав дим се носеха цяла дузина високи марсиански пясъчни кораби, опънали синкави платна.

— Пясъчни кораби! Но тях вече ги няма, Елма, няма вече пясъчни кораби.

— И все пак тези, изглежда, са такива — каза Елма.

— Нали властта ги конфискува всичките! Разрушиха ги; само няколко от тях продадоха на търг. В цялата област единствен аз притежавам такъв кораб и знам как да го управлявам.

— Но с това вече се свърши.. — каза тя, като кимна към морето.

— Трябва да се махнем оттук, хайде!

— Защо? — бавно попита тя, гледайки с възторг към марсианските кораби.

— Те ще ме убият! Влизай в камиона, хайде!

Елма не се помръдна.

Той трябваше да я завлече насила зад лавката, където се намираха две машини: камионът, с който непрекъснато си бе служил доскоро, и старият марсиански пясъчен кораб, който на шега бе купил на един търг. През последните три седмици той бе превозвал с него разни стоки по гладкото пясъчно дъно. Моторът на камиона лежеше на земята: от два дни насам той се бе занимавал с неговия ремонт.

— Камионът, изглежда, нещо не е в ред. — каза Елма.

— Пясъчният кораб! Влизай!

— За да ме возиш ти, мене в това нещо? О, не!

— Хайде! Аз знам как.

Той я блъсна вътре, скочи зад нея, натисна кормилния лост и подстави кобалтовото платно на вечерния бриз.

Под ярките звезди синкавите марсиански кораби леко се плъзгаха по шепнещия пясък. Корабът на Сем не искаше да се помръдне от мястото си, но той си спомни за пясъчната котва и я изтегли.

— Готово!

И вятърът понесе пясъчния кораб по дъното на мъртвото море, над отдавна погребани кристали, край повалени колони, край изоставени пристани от мрамор и мед, край бели шахматни фигури на мъртви градове, край пурпурни планински склонове — все по-далеч и по-далеч. Очертанията на марсианските кораби ставаха все по-малки, докато най-после потеглиха след Сем.

— Добре им натърках носа, ей богу! — изкрещя Сем. — Ще докладвам в „Ракетната корпорация“. Там ще ми дадат охрана! Бива си ме, не можаха да ме пипнат!

— Те можеха да те спрат — уморено каза Елма. — Но просто не са искали да се разправят…

Той се засмя.

— Хайде-хайде! Защо им е потрябвало да ме пускат? Не, те не можаха да ме настигнат и туйто!

— Не можаха ли? — Елма кимна с глава някъде зад него.

Сем не се обърна. Лъхна го студен вятър. Боеше се да се обърне. Той почувствува нещо там, на седалото зад гърба си, нещо ефирно като дъха на човек в студена сутрин и синьо като плуващ в здрача дим на горящи хикорови пръчки, нещо, прилично на старинни бели дантели, на падащи снежинки, нещо, напомнящо есенна слана върху крехка блатиста трева.

Разнесе се звук, сякаш някъде се разби тънко стъкло: смях. И отново тишина. Той се обърна.

На кърмата близо до кормилния лост спокойно седеше млада жена. Ръцете й бяха тънки като ледени висулки, очите ясни и големи като двете луни, светли, спокойни. Вятърът духаше срещу нея и тя вълнообразно се клатушкаше като отражение в студена вода; около крехкото й тяло, също като струйки синкав дъжд, се спускаха копринени гънки.

— Върнете се назад! — каза тя.

— Не! — Сем трепереше, побиваха го леките тръпки на страха; трепереше като стършел, увиснал във въздуха, колебаеше се на границата между страха и омразата. — Махай се от моя кораб!

— Това не е ваш кораб — каза видението. — Той е стар като нашия свят. Плувал е по пясъчното дъно още преди десет хиляди години, когато моретата са се изпарили и пристаните опустели; а вие дойдохте и го взехте, откраднахте го. Сега обърнете кораба и се върнете при лавката на кръстопътя. Ние трябва да поговорим с вас. Случи се нещо много важно.

— Махай се от моя кораб! — извика Сем. Коженият кобур изскърца, когато извади пистолета си. Той внимателно се прицели. — Скачай, ще броя до три…

— Не! — извика девойката. — Аз няма да ти сторя нищо лошо. Нито пък другите. Ние дойдохме с добро.

— Едно — рече Сем.

— Сем! — каза Елма.

— Изслушайте ме — каза девойката.

— Две — решително каза Сем, намествайки ударника.

— Сем! — извика Елма.

— Три! — каза Сем.

— Ние само… — произнесе девойката. Пистолетът изгърмя.

Под слънчевата светлина се топи сняг, кристали се превръщат в пара, в нищо. Изпарения танцуват в пламъците и изчезват. Във вулканическия кратер се разпадат и загиват всички крехки неща. От изстрела, от огъня, от удара девойката се сви като ефирен шарф, стопи се като ледена статуетка. А това, което остана от нея — ледени парченца, снежинки, дим, — бе отнесено от вятъра. Седалото на кърмата остана празно.

Сем прибра пистолета си, без да погледне жена си.

— Сем — каза тя, след като цяла минута корабът се бе носил със свистене по пясъчното море, заляно от лунната светлина. — Сем, спри кораба!

Той се обърна към нея; лицето му беше бледно.

— Не, това не бива да се случва. След толкова години ти няма да ме оставиш!

Тя погледна ръката му, легнала върху дръжката на пистолета.

— Да, вярвам, че си способен на това — каза тя. — От тебе всичко може да се очаква.

Той завъртя глава, стиснал в ръка кормилния лост.

— Елма, не ставай глупава. Ей сега ще стигнем в града, там ще бъдем на сигурно място.

— Да-да — отвърна жена му, отпускайки се равнодушна на дъното на кораба.

— Слушай, Елма!

— Няма какво да слушам, Сем.

— Елма!

Те минаваха край едно бяло шахматно градче; изпаднал в отчаяние, обхванат от гняв, Сем изпрати един след друг шест куршума, които се разбиха в кристалните кули. Градът се разпадна в душ от старинни стъкла и кварцови останки. Пръсна се на парчета, изчезна, сякаш беше изрязан от сапун. Сем се изсмя и стреля още веднъж. И ето че последната кула, последната шахматна фигурка се подпали, почервеня, превърна се в синкави сажди и се понесе нагоре към звездите.

— Аз ще ги науча тях! Ще им дам да се разберат!

— Научи ги, Сем, дай им да се разберат!

— Ето още един град! — Сем отново зареди пистолета си. — Виж само как ще го наредя!

А там, зад тях, устремно се носеха синкавите призрачни кораби, неумолимо растяха. Отначало той дори не ги виждаше. Чуваше само свистенето и извиващия се висок крясък, сякаш стомана стържеше по пясъка: това бяха острите като бръснач носове на пясъчните кораби, които пореха повърхността на морското дъно с развети червени и сини знаменца. На светлосивите кораби стояха тъмносини фигури; мъже с маски, мъже със сребристи лица, мъже със сини звезди вместо очи, с изковани от злато уши, мъже с отлети от метал бузи и осеяни с рубини устни, мъже със скръстени на гърди ръце — това бяха марсианци, които го преследваха..

Един, два, три… Сем броеше. Марсианските кораби плътно го заобикаляха.

— Елма, Елма, аз не мога да ги отблъсна всичките!

Елма не отговори, тя дори не се помръдна от мястото си.

Сем стреля с пистолета си осем пъти. Един от пясъчните кораби се разпадна на части, разпаднаха се платната, изумруденият корпус, бронзовата обвивка, луннобелият кормилен лост, както и всички отделни образи. Мъжете с маски, всички до един, се забиха в пясъка и над всеки един от тях избухна пламък, отначало оранжев, сетне огнен дим.

Но останалите кораби продължаваха да се приближават.

— Те са много повече, Елма — Ще ме убият!

Той изхвърли котвата. Ала напразно. Платното се сви надолу, нагъна се, въздъхна. Корабът спря. Вятърът спря. Всичко спря. Изглежда, че целият Марс замря, когато величествените кораби на марсианците, обкръжили Сем, се надвесиха над него.

— Земни човече! — обади се един глас някъде отгоре. Една от сребристите маски се размърда, рубиновите устни проблясваха в такт с думите.

— Аз нищо не съм направил! — Сем гледаше окръжаващите го лица: бяха повече от сто. На Марс бяха останали много малко марсианци — всичко на всичко сто-сто и петдесет. И почти всички бяха тук сега, на дъното на мъртвото море, на своите възкръснали кораби, край мъртвите си шахматни градове, един от които току-що се беше разпаднал на парчета като крехка ваза, ударена от камък. Проблясваха сребристи маски.

— Всичко това беше едно недоразумение — умоляваше Сем, застанал вън от своя кораб; жена му продължаваше да лежи като мъртва на дъното. — Аз пристигнах на Марс като всеки честен предприемчив бизнесмен. От останките на една катастрофирала ракета аз си построих най-хубавата лавка, която някога сте виждали — ей там, на онзи кръстопът — вие знаете къде. Трябва да признаете, че е добре изпипана! — Сем се засмя и се огледа. — Тогава значи се появи онзи марсианец — знам, че беше ваш приятел. Аз го убих наистина, но това беше нещастен случай. Аз не искам нищо друго, освен да притежавам лавка за кренвирши на Марс — първата, единствената и най-значителната! Разбирате ли? Щях да продавам най-хубавите, най-вкусните кренвирши на цялата планета, топли кренвирши, дявол да го вземе, с пиперки и лук, и студена оранжада.

Сребърните маски неподвижно блестяха под лунната светлина. Жълтите очи светеха над Сем. Той усети как стомахът му се стяга, сви се, превърна се в камък. Захвърли пистолета си на пясъка.

— Предавам се.

— Вземете си пистолета! — казаха марсианците в хор.

— Какво?

— Пистолета. — Над носа на синкав кораб се развя елмазена ръка. — Вземете го. Махнете го оттук!

Все още не вярващ на ушите си, Сем прибра пистолета си.

— А сега — продължи гласът — обърнете кораба си и се върнете при лавката си.

— Още сега ли?

— Да — каза гласът. — Ние няма да ви сторим нищо лошо. Вие избягахте, преди да успеем да ви обясним. Хайде, тръгвайте след нас!

Огромните кораби се обърнаха в обратна посока леко като лунни перушинки. Страничните платна тихо запляскаха във въздуха, сякаш аплодираха с ръце. Маските блестяха, обръщаха се, огряваха сенките.

— Елма! — Сем се претърколи в кораба. — Ставай, Елма. Връщаме се! — Той беше тъй развълнуван, че говореше почти неразбрано. — Те няма да ми сторят нищо лошо, няма да ме убият, Елма. Хайде, миличка, ставай!

— Какво… Какво? — Елма разсеяно се огледа и докато корабът се разгърна отново на вятъра, тя бавно, като насън, се надигна и тежко като торба с камъни се отпусна на седалото, без да каже нито дума повече.

Пясъкът се плъзгаше назад под кораба. След половин час те отново се намериха на кръстопътя, корабите се заковаха на място и всички излязоха от тях.

Пред Сем и Елма застана Вождът на марсианците: маската му, кована от полиран бронз, очите — бездънни черносини пролуки, устата — прорез, из който думите се разнасяха по вятъра.

— Подредете си лавката! — рече гласът. Във въздуха се метна ръка с брилянтна ръкавица. — Пригответе ястията, пригответе трапезата, пригответе чуждестранните вина, защото тази нощ е наистина велика нощ!

— Значи оставам тук? — заговори Сем. — Вие ми разрешавате да остана тук?

— Да.

— И не ми се сърдите?

Маската беше строга и груба, и безстрастна, и сляпа.

— Пригответе си вашето заведение — тихо каза гласът. — И вземете това.

— Какво е това?

Сем запремига над подадения му свитък от тънки сребърни листа, по които се виеха подобни на змии йероглифи.

— Това е дарителният документ за всички земи от сребърната планина до сините хълмове, от онова там мъртво море до далечните долини, изпълнени с лунни камъни и изумруди — рече Вождът.

— И всичко това е мое?

— Ваше.

— Сто хиляди квадратни мили?

— Ваши.

— Чуваш ли, Елма?

Елма седеше на земята, облегнала гръб на алуминиевата стена на лавката за топли кренвирши; очите й бяха затворени.

— Но защо, защо… защо ми подарявате всичко това? — попита Сем, като се мъчеше да надзърне в металическите прорези на очите.

— Това още не е всичко. Вземете!

Появиха се още шест свитъка. Изброиха се на глас имената, обозначаващи другите територии.

— Но това е половината Марс! Аз притежавам половината Марс! — Сем стисна шумолящите свитъци, размаха ги пред Елма и избухна в безумен смях. — Елма, ти чу ли?

— Чух — каза Елма, гледайки нагоре към небето.

Тя сякаш очакваше да види нещо. И все повече се оживяваше.

— Благодаря, много ви благодаря — каза Сем на бронзовата маска.

— Тази нощ … Всичко ще стане още тази нощ! — каза маската. — Пригответе се! Вие трябва да бъдете готов!

— Добре. Ще бъда. А какво ще се случи… някаква изненада? Да не би ракетите от Земята да долетят месец по-рано, цял месец преди срока? Всичките досега хиляди ракети с преселниците — миньорите, работниците и техните жени, сто хиляди души? Няма ли да бъде чудесно, Елма? Ето, аз нали ти казвах! Казах ти, че онзи там град няма винаги да остане само с хиляда жители. Тук ще пристигнат още петдесет хиляди, след един месец — още сто хиляди, а до края на годината — пет милиона хора от Земята! И на най-оживената магистрала — пътя към рудниците — една единствена лавка, моята лавка за топли кренвирши!

Маската се носеше на вятъра.

— Ние ви оставяме. Пригответе се. Цялата тази земя е ваша.

В летящата лунна светлина древните кораби се обърнаха и се понесоха по вълнуващите се пясъци като металически листенца на старинно цвете, като сини перца, като огромни и безшумни кобалтови пеперуди. Маските блестяха, сияеха, докато и последната светлинка, последният синкав цвят изчезна сред хълмовете.

— Елма, защо постъпиха така? Защо не ме убиха? Нищо ли не знаят? Или пък не са с ума си? Елма, разбираш ли, Елма? — Той разтърси рамото й. — Ами че притежавам половината Марс! Половината Марс е мой!

Тя наблюдаваше нощното небе и чакаше.

— Хайде — каза той, — ние трябва да подредим заведението, да приготвим всичко. Да кипнем кренвиршите, да опечем кифлите, да сварим лютивия сос, да обелим и нарежем лука, да разпределим подправките, да сгънем салфетките, да изчистим всичко, да не оставим никъде нито едно петънце! — Той се завъртя наоколо в танц; подскачайки весело от радост! — „О, колко съм щастлив… Да, сър, много съм щастлив!“ — запя той доста фалшиво. — Това е моят щастлив ден!

Той работеше като луд: кипна кренвиршите, наряза кифлите, накълца лука.

— Помисли си само какво каза онзи марсианец: изненада! Това може да значи само едно нещо, Елма!… Тези сто хиляди души пристигат преди срока, пристигат още тази нощ! Какъв наплив ще бъде при нас! Ще трябва да работим по цели нощи, всеки ден… тия туристи ще плъзнат навсякъде, ще искат да поразгледат наоколо, Елма. Ах, какви парички ще паднат! Добри парички… Помисли си само …

Той излезе навън и погледна нагоре към небето. Не видя нищо.

— Всяка минута може би … — каза той, като вдъхна радостно прохладния въздух, протегна се и се потупа по гърдите. — А-ах!

Елма мълчеше. Тя белеше картофи за пържене и не сваляше очи от небето.

Тъй измина половин час.

— Сем — каза тя. — Ето я. Погледни! Той погледна и видя.

Земята.

Пълна, зелена, като добре шлифован скъпоценен камък, над хълмовете се издигна Земята.

— Добрата стара Земя — нежно прошепна той. — Милата прекрасна стара Земя! Изпрати тук, при мен, твоите гладни и изнурени. Нещо … е, как беше онова стихотворение? Изпрати ми твоите гладни, стара Земя. Тук е Сем Паркхил, топлите кренвирши са готови, сосът се вари, всичко блести от чистота! Хайде, Земя, изпрати ми твоите ракети!

Той отиде настрана, за да се полюбува на своето творение. Ей го там — съвършено като току-що снесено яйце, на дъното на мъртвото море, единственият източник на светлина и топлина сред стотици мили гола пустиня. Като сърце, което бие самотно в някакво огромно черно тяло. И той почти се разплака от гордост.

— То наистина те кара да се почувствуваш смирен — каза той, вдишвайки миризмата на топли кренвирши, на парещи кифли, на сочно масло. — Заповядайте! — обърна се той към звездите. — Купувайте! Кой ще бъде пръв?

— Сем! — обади се Елма.

Горе, на черното небе, Земята изведнъж се преобрази.

Подпали се.

Една част от нея се разпадна на милиони парченца, сякаш някаква огромна мозайка се бе пръснала. За миг Земята горя със зловещи, дрипави пламъци, увеличавайки размера си три пъти, после се сви, смали се и изчезна.

— Какво беше това? — Сем гледаше към зеления пожар на небето.

— Земята — каза Елма, скръстила ръце.

— Това не е Земята! Не, това не може да бъде Земята! Невъзможно!

— Искаш да кажеш, че не може да бъде Земята? — каза Елма, гледайки към него. — Да, това вече не е Земята… Това ли искаш да кажеш?

— Не Земята, невъзможно… Това не беше Земята! — виеше Сем.

Той стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, с отворена уста, с тъпо облещени очи.

— Сем! — извика го по име тя. За пръв път, от много дни насам очите й се оживиха. — Сем!?

Той гледаше нагоре към небето.

— Какво пък… — каза тя и за минутка-две мълчаливо се огледа. После метна мократа кърпа върху ръката си. — Запали повече лампи, дай повече светлина, пусни грамофона, отвори вратите! И очаквай нова група посетители след… около милион години. Да-да, сър, гледай всичко да е готово!

Сем не се помръдваше.

— Ах, какво прекрасно местенце за топли кренвирши! — каза тя, после се пресегна, взе от чашата една клечка за зъби и я пъхна между предните си зъби. — Да ти кажа ли една тайна, Сем? — прошепна тя, като се наклони към него. — Изглежда, че сега започва мъртвият сезон…