Мечтата на една принцеса

ДЕВЕТА ГЛАВА

Бри знаеше, че не бива да остава с него през нощта, но откри, че иска, че има нужда да спи до него, макар и само за няколко часа. Беше толкова лесно да забрави дискретността в тъмната притихнала нощ и да приеме онова, на което се отдават влюбените. Беше толкова прекрасно да се остави да заспи, докато ръката й стиска неговата. Ако на сутринта имаше някакви последствия, тези няколко часа щяха да й донесат утешение.

Рийв се събуди пръв и събуди и нея на зазоряване, докато светлината още бе сива и неясна. Това бе времето между деня и нощта, когато нощните птици заспиваха, а чучулигите се будеха. Тя усети леката му целувка на рамото си, въздъхна дълбоко и се сгуши по-близо до него. Лекото захапваме по ухото й я накара да потръпне, ала това бе лениво чувство, изпълнено със задоволство.

— Бри, слънцето изгрява.

— М-м-м, целуни ме отново.

Той я целуна отново, този път по устните и задълбочи целувката, докато не се убеди, че бе съвсем будна.

— Скоро прислугата ще стане и ще се разшета — каза Рийв, когато очите й се отвориха. — Не трябва да те заварват тук.

— Пак ли се притесняваш за доброто си име? — Тя се прозя и обви врата му с ръце.

Той се усмихна широко и с удоволствие покри с длан едната й гърда. Бри го караше да се чувства толкова… Уютно. Нима едва сега го забеляза?

— Естествено.

Доволна от себе си, тя сви пръсти в косата му.

— Както изглежда, успях да те компрометирам.

— Ти беше тази, която нахлу в стаята ми. А горкият аз, как можех да откажа на една принцеса?

Бри изви едната си вежда.

— Много разумна постъпка. Изключително… — Тя докосна с върха на езика си горната си устна. — Ако ти заповядам отново да ме любиш, сега, веднага…

— Ще ти кажа да си изнесеш малкото дупе от леглото. — Целуна я, без да й дава възможност да протестира. — Ваша Светлост.

— Много добре — каза надменно Бри и се претърколи настрани. Изправи се гола и разтърси коса. В този момент Рийв си каза, че това не бе Спящата красавица, която се събужда за живот, а жена, която познаваше и приемаше собствената си сила. — След като ме отблъскваш с такава лекота, ще трябва ти да дойдеш при мен следващия път. — Тя вдигна захвърления халат, но не го облече бързо. — Искам да кажа, че това е единственият ти изход, ако не искаш да те хвърля в тъмницата. А, доколкото знам, тя е дълбоко под земята, влажна и тъмна.

Той я наблюдаваше как пъха едната си ръка.

— Изнудване ли е това?

— Аз нямам съвест. — Облече и другия ръкав, а след това бавно кръстоса предната част и завърза колана.

Не, това не бе Спящата красавица, помисли си отново Рийв. Това бе жена, която заслужаваше много повече от обещания.

— Бри… — Той се изправи и прокара ръка през косата си. — Вчера имах разговор с Александър.

Тя задържа ръце на колана, ала спокойствието й се бе стопило.

— Така ли? Предполагам, ставало е въпрос за мен.

— Да, за теб.

— Е, и?

— Този кралски глас не ми действа, Бри. Би трябвало вече да си го разбрала.

Сякаш бе жизненоважно, тя приглаждаше сатенения си колан.

— А какво ти действа?

— Честността.

Бри вдигна поглед към него и въздъхна. Трябваше да очаква подобен отговор.

— Добре, де. И ние с Алекс си поговорихме… Поскарахме се… Вчера. Не мога да кажа, че ми е приятно, че двамата сте си побъбрили за мен и за моето състояние и бъдеще.

— Той е загрижен. Аз също.

— И това е извинението за всичко, така ли?

— Това е причината за всичко.

Тя бавно въздъхна.

— Извинявай. Не исках да съм несправедлива, Рийв. Не съм, макар че може и да изглежда различно, неблагодарна. Просто всички са толкова загрижени, толкова притеснени, и все искат и настояват. — Бри започна да крачи, докато говореше. Пристъпваше към прозореца и се отдръпваше до огледалото, а после пак дотам, сякаш тази сутрин не бе готова да срещне собствения си образ. — Искат да приема плана на Лубе да скрия амнезията, за да не се възбужда паника и разследването да мине незабелязано. Искат двамата с теб да продължим с измисления годеж. Мисля… Вече започвам да мисля, че това ме притеснява най-много.

— Разбирам.

Тя вдигна поглед със сериозно изражение.

— Съмнявам се — прошепна Бри. — От една страна получавам съчувствие, а от другата ме притискат задълженията.

— Има ли нещо друго, което би предпочела? Има ли друг начин, по който да опитаме?

— Не. — Тя поклати глава. — Не. И какво каза Александър?

— Прецени, че може да ми има доверие. А ти?

Бри го погледна учудено, а след това разбра.

— Знаеш, че ти вярвам. Нямаше да съм тук с теб, ако не ти вярвах.

Той взе решението си в същия миг. Понякога така бе най-добре.

— Можеш ли днес да се освободиш и да дойдеш с мен?

— Да.

— Без въпроси?

Тя помръдна рамене.

— Добре, щом искаш. Къде?

— В малката ферма. — Зачака да види реакцията й, но Бри само го наблюдаваше. — Мисля, че е време да поработим заедно.

Тя затвори очи за момент, а след това се приближи до леглото.

— Благодаря ти.

Рийв усети как чувствата му напират отново. Винаги щеше да е така, винаги, когато Бри бе до него, мислеше си той.

— По-късно може и да не си ми толкова благодарна.

— Напротив. — Тя се наведе и го целуна. Това не бе проява на страст, а израз на приятелство. — Независимо от всичко.

Коридорите бяха все още сумрачни, когато тя излезе от стаята на Рийв, за да се прибере в своята. Умът й трескаво работеше. Днес нямаше да е ден, в който да спазва определената й програма. Днес най-сетне щеше да направи нещо, което да срещне минало и настояще. Може би ключът бе в малката ферма. Може би с помощта на Рийв щеше да открие онова, което търсеше.

Бри тихо отвори вратата на стаята си, изпълнена с нетърпение за това, което предстоеше. Тананикаше си тихо, докато се приближаваше към прозореца, за да дръпне пердетата и да нахлуе светлина.

— Така…

Тя трепна рязко, а след това изруга едва доловимо.

— Бавачке!

Възрастната жена се поизправи на стола и погледна Бри дълго и строго. Напредналата възраст не се бе отразила на стойката й. Бри усети търпеливостта й, неодобрението и почувства как кръвта нахлува в бузите й.

— Наистина беше редно да се изчервиш, млада госпожице, след като се промъкваш в стаята си, преди още да е изгряло слънцето.

— Цяла нощ ли си била тук?

— Да, което не може да се каже за теб. — Бавачката почука със закривения си нокът по облегалката на стола. Забеляза промяната, ала тази промяна бе налице още откакто Бри се върна от онова плаване. Дори и стара, жената си остава жена. — Значи си решила да си намериш любовник. Кажи ми, доволна ли си от себе си?

Предизвикателно настроена и удивена, че изпитва нужда да се държи така, Бри повдигна брадичка.

— Да.

Бавачката я огледа. Разрошената коса, поруменелите бузи и очите, стаили спомена за преживяната страст.

— Така и трябва да бъде — измърмори тя. — Влюбена си.

Можеше да отрече. Беше на върха на езика й да го стори, но тогава осъзна, че бе лъжа. Още една лъжа.

— Да, влюбена съм.

— Тогава трябва да те предупредя да внимаваш. — Лицето на бавачката изглеждаше състарено и бледо на утринната светлина, ала очите й бяха без възраст. — Когато една жена е влюбена в мъжа, с когото е, тя рискува много повече от тялото си, много повече от времето си. Разбираш ли ме?

— Да, струва ми се, че да. — Бри се усмихна и пристъпи, за да коленичи в краката на възрастната жена. — Защо си спала цяла нощ в стола, вместо в леглото си?

— Може и да си си намерила любовник, но аз все още се грижа за теб. Донесох ти топло мляко, защото не спиш добре.

Бри извърна очи и забеляза чашата от дебело стъкло на масата.

— И те притесних, защото ме няма. — Тя поднесе твърдата малка ръка на жената към бузата си. — Извинявай, бавачке.

— Предположих, че си с американеца. — Тя се поусмихна. — Жалко, че кръвта му не е толкова синя, колкото очите, ала можеше и да е по-зле.

Диамантът натежа на пръста й.

— И все пак това си остава само един сън, нали?

— Ти не сънуваш достатъчно — отсече рязко бавачката. — Затова ти донесох млякото и открих, че ти трябва друг вид успокоение.

Този път Бри се разсмя.

— Ще ми се скараш ли, ако си призная, че предпочитам другото успокоение?

— Само ще те посъветвам да не споделяш все още предпочитанията си с баща ти. — Гласът на бавачката стана сух, но прозвуча весело, когато Бри й се усмихна. — Май няма да имаш нужда и от другото успокоение, което ти бях донесла. — Тя се пресегна и дръпна една обикновена кръглолика кукла в съдрана рокличка. — Когато беше дете и станеше неспокойна, винаги посягаше към нея.

— Горката грозница — прошепна Бри и я взе.

— Наричаше я Парцаливата Хенриета.

— Надявам се да не е имала нищо против — каза Бри я прокара пръсти по косата на куклата. След това сякаш се вдърви и притихна.

Малко момиченце, в малко легло с розови пердета, розови чаршафи и розова завивка. Бели къдри на куклената маса. Розови пъпки по тапетите. Някъде отдалече се носи музика. Бавен романтичен валс. Ето една жена, жената от портрета, усмихната, нашепваща нещо през смях, докато се навежда над леглото, а изумрудите на ушите й улавят приглушената светлина. Роклята й, също като изумрудите, е наситенозелена. Тя шумоли приятно, като всяка коприна. Мирише на ябълков цвят, на пролет, на младост.

— Габриела… — Бавачката постави ръка на рамото на Бри и леко го стисна. Под тънкия халат усети, че кожата й бе леденостудена. — Габриела.

— Стаята ми — прошепна Бри и продължи да се взира в куклата. — Стаята ми, докато бях дете… Какъв цвят беше?

— Розова — отвърна колебливо възрастната жена. — Цялата бе в розово и бяло, също като захарна торта.

— Ами майка ми? — Пръстите на Бри се стегнаха върху парцаливата кукла, ала тя не усети. По челото й избиха капчици пот, но Бри не забеляза и това. Стига да упорстваше, стига да не спираше, щеше да вижда и да си спомня. — Тя имаше ли зелена копринена рокля? Изумруденозелена бална рокля?

— Без презрамки. — С истинско усилие старицата запази гласа си спокоен и тих. — Силно пристегната на талията. Много богата и разкроена.

— И миришеше на ябълков цвят. Беше толкова красива.

— Да. — Силните пръсти на бавачката не пускаха рамото й. — Спомняш ли си?

— Аз… Тя дойде да ме види. Имаше музика, свиреха валс. Тя дойде да ме завие.

— Винаги го правеше. Първо теб, после Александър и накрая Бенет. Баща ти също се качваше, ако успееше да се измъкне, ала и двамата се отбиваха в детските стаи, преди да си легнат. Сега ще отида да извикам баща ти.

— Не. — Бри притисна куклата към себе си. Не успяваше да задържи спомена. Почувства се слаба и без дъх. — Недей още. Това е всичко, което си спомних. Само една-единствена картина, а искам още толкова много. Бавачке… — С очи, пълни със сълзи, Бри отново вдигна поглед. — Обичала съм я. Най-сетне го усетих. Обичала съм я толкова много. Сега, като си спомних, все едно че отново съм я изгубила.

Докато старата бавачка я галеше по косата, Бри сведе глава и заплака. Вратата на стаята се отвори едва-едва и след това се затвори напълно безшумно.

— Значи, отиваш да се повозиш извън града.

Бри бе в главното антре и се взираше в баща си. Лицето й бе грижливо гримирано. Нямаше и следа от плача. Само че не бе толкова лесно да скрие нервността си. Увиваше дръжката на чантата на пръста си, въпреки че я бе поставила на рамо.

— Да. Казах на Джанет да отложи всички ангажименти. Нямаше нещо особено важно, само проба, някои документи в ПДИ, но ще ги прегледам утре.

— Бри, не е нужно да ми даваш обяснение защо си решила да си вземеш почивен ден. — Въпреки че не бе сигурен как ще приеме тя нещата, Арманд пое ръката й. — Прекалено много ли искам от теб?

— Не… — поклати глава Бри. — Не знам.

— Никога не мие било по-трудно да съм и владетел, и баща. Ако ме бе помолила… — Пръстите му стиснаха ръбата й. — Ако искаш, Габриела, ще заминем някъде за седмица-две. На морско пътешествие, може би, или пък да се разходим до къщата в Сардиния.

Как да му каже, че не помни къщата в Сардиния. Вместо това се усмихна.

— Няма нужда. Доктор Франко трябва да ти е казал, че съм здрава като бик.

— А пък доктор Кижински ми каза, че все още те измъчват образи, сънища.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да не съжалява, че най-сетне се бе решила да разкрие всичко на психиатъра.

— За някои неща е нужно по-дълго лечение.

Не можеше да я моли да разговаря с него така, както разговаряше с Рийв. Тези неща избликваха от сърцето. Ала не можеше и да забрави колко често се бе сгушвала на скута му, склонила глава на рамото му, докато си излизаше чувствата.

— Изглеждаш ми изморена — прошепна той. — Чистият въздух ще ти се отрази добре. В мачтата ферма ли ще ходите?

Бри го наблюдаваше спокойно. Не биваше да се разколебава.

— Да.

Арманд забеляза решимостта й и й се възхити.

— Когато се върнеш, ще ми разкажеш ли какво си си спомнила, какво си почувствала?

За пръв път ръката й се отпусна в неговата.

— Да, разбира се. — Заради него, зарази жената с изумруденозелената рокля, която я завиваше. Бри се приближи и го целуна леко по бузата. — Не се притеснявай за мен. Рийв ще бъде до мен.

Арманд се постара да не покаже, че се чувства отблъснат, докато я наблюдаваше как се отдалечава по коридора. Един от портиерите й отвори вратата и тя излезе на слънце.

Рийв мълча дълго. Караше сравнително бавно по лъкатушещия път покрай брега. Притеснение. Веднага го усета, но не можа да открие каква бе причината. Щеше да изчака.

Оставиха Кордина зад себе си, а след това подминаха и пристанището Лебар. От време на време минаваха покрай някоя къща с грижливо поддържана градина, където цветята растяха на туфи. По този път бе тичала през нощта, за да се спаси. Той се зачуди дали знае.

Бри не забелязваше нищо познато, нищо, което да я накара да се почувства напрегната. Въпреки това бе напрегната. Наоколо бе толкова красиво и спокойно, с разпръснати скали. Беше тихо, ведро, живописно, истинска идилия. И въпреки това тя продължаваше да стиска презрамката на чантата.

— Искаш ли да спрем, Габриела? Предпочиташ ли да отидем другаде?

Тя бързо се извърна към него, а след това също толкова бързо отмести поглед.

— Не. Разбира се, че не. Кордина е много красива страна, нали?

— Защо не ми кажеш какво има?

— Не съм сигурна. — Бри си наложи да отпусне ръка на скута си. — Чувствам се неудобно, сякаш надничам зад собственото си рамо.

Рийв бе решил да отговаря на всички въпроси, без да смекчава отговора и без да го украсява.

— Тичала си по този път преди месец. Имало е буря.

Пръстите й се стегнаха. Тя отново си наложи да ги отпусне.

— Към града ли съм тичала, или в обратна посока?

Той я погледна отново. Дори не се бе сетил да направи подобна връзка. Изпита уважение към последователността на мислите й.

— Към града. Била си на около пет километра от Лебар, когато си припаднала.

Бри кимна.

— Значи съм имала късмет или по-скоро съм знаела достатъчно, за да тичам в правилната посока. Рийв, тази сутрин…

Съжаление, чудеше се той, а пръстите му стиснаха волана. Съжалението и здравият разум не идваха ли прекалено бързо…

— Какво?

— Бавачката ме чакаше в стаята ми.

Трябваше ли да му е смешно? Независимо от всичко, Рийв не можа да се сдържи, когато си представи картината.

— Поговорихме си. Понякога вечер ми носи топло мляко. Май снощи дори не ми бе минала през ума подобна възможност. — Тя се усмихна леко. — Донесе ми и една кукла, имала съм я още от дете. — Бавно, решена да спомене всяка малка подробност, Бри му разказа какво си бе спомнила. — И това бе всичко — каза най-сетне. — Само че този път не бе само впечатление, не бе сън. Спомних си наистина.

— Каза ли на друг?

— Не.

— Ще разкажеш на Кижински, когато се видите утре. — Това не бе предложение, а по-скоро нареждане. Тя се постара да не покаже недоволството си, а да прояви разбиране.

— Да, разбира се. Мислиш ли, че това е началото?

Рийв бе намалил, докато Бри говореше. Сега отново увеличи скоростта.

— Мисля, че ставаш по-силна. Това е бил спомен, с който си успяла да се справиш, може би спомен, от който си се нуждаела, преди да се изправиш пред останалите.

— И останалите ще се появят.

— И останалите ще се появят — потвърди той. Когато това станеше, тя нямаше да има повече нужда от него. Работата му щеше да е приключена. Фермата му…

Замисли се за земята си, ала му се стори, че го бе нямало години наред, а не няколко седмици. Това не бе за него просто едно тихо спокойно място, а самотно и празно. Щом се прибереше, нямаше да е вече същият мъж, със същите желания и стремления.

Рийв следваше упътванията, които му бяха дали, и зави по крайбрежния път, насочвайки се към морето. Тук пътят не бе прав и равен. Той намали.

Скоро дърветата станаха по-гъсти и заглушиха шума от морските вълни. Хълмовете изглеждаха по-зелени, а наоколо му се стори много спокойно. Чуха лай на куче, далечното мучене на крава. За миг си представи, че се прибира у дома.

Направи нов завой и пое по път, който бе целият в прах и камъни. След това, от едната страна пред тях се ширнаха поля, зелени и избуяли, а от другата растяха дървета.

— Това ли е?

— Да. — Рийв изгаси колата.

— Тук ли са намерили колата ми?

— Точно така.

Бри седна за момент и зачака.

— Защо винаги очаквам да стане лесно? — попита тя. — Все ми си струва, че когато видя нещо, когато позная нещо, то ще стане ясно и лесно. А изобщо не е така. Има моменти, когато усещам как стискам ножа в ръката си. — Бри сведе поглед към дланта си. — Усещам го, и щом го усетя, знам, че съм способна да извърша убийство.

— Всеки от нас е способен, когато обстоятелствата го позволяват.

— Не. — Привидно спокойна, тя скръсти ръце. Сдържаше разкъсващите съмнения в гърдите си, както я бяха учили, че се постъпва с личните съмнения. — Не ми се вярва. Да убиеш, да отнемеш живот, изисква разбиране, приемане на насилието. Една тъмна страна. При някои тя е по-силна и взема надмощие над другите инстинкти.

— А какво щеше да стане с теб, ако бе затворила очи и бе отхвърлила насилието? — Той стисна раменете й по-силно от необходимото и я накара да го погледне. — Блажени са бездейните, така ли, Бри? Би трябвало да знаеш по-добре.

Рийв бе в състояние да разпали чувствата й само с един поглед. Тя не можа да се въздържи.

— Аз не искам насилие в моя живот — отвърна разпалено. — Не искам и няма да приема факта, че съм убила човек.

— Тогава никога няма да излезеш от това състояние. — Гласът му бе груб, когато я натисна на седалката. — Ще продължиш да си живееш с фантазиите. Принцесата от замъка, хладна, дистанцирана и недостъпна.

— Ти ли ми говориш за фантазии? — Той я насилваше, нищо че тя самата го бе помолила да постъпва с нея тъкмо така. Рийв я насилваше да отстъпи към една черна граница. — Ти сам си създаваш илюзиите. Мъж, прекарал целия си живот в търсене на неприятности, който само приказва, че ще бъде доволен да си седи на верандата и да гледа как посевите растат.

Бри имаше право. Ярост и разочарование се надигнаха в гърдите му и проличаха в гласа му. Той си имаше мечти и фантазии, а тя се бе превърнала в една от тях.

— Аз поне знам каква е действителността и я приемам с широко отворени очи. Имам нужда от тази ферма по причини които ти отказваш да разбереш. Имам нужда от нея защото много добре знам на какво съм способен, какво съм свършил и какво ми предстои да свърша.

— И не изпитваш съжаления.

— По дяволите съжаленията. Утре може и да е различно. Имам избор. — Искаше му се да вярва, че е така.

— Имаш. — Изведнъж натъжена, Бри извърна поглед. — Сигурно тук се различаваме. Как мога да изживея живота, който съм длъжна да водя, като знам, че…

— М-м-м — прекъсна я Рийв. — Също както останалите от нас.

— Ти опростяваш нещата.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че титлата ти те издига над останалите?

Тя бе готова да се сопне, но се въздържа и само въздъхна.

— Притисна ме в ъгъла. Не, и аз съм човешко същество, и аз съм допускала грешки, и аз съм се страхувала. Да приема собствените си сенки изглежда е най-трудното.

— Искаш ли да продължиш?

— Да. — Бри протегна ръка към дръжката на вратата. — Да, искам да продължа. — Излезе от колата, огледа се и си пожела да знае откъде да започне. Може пък вече да бе започнала. — Идвал ли си тук преди?

— Не.

— Хубаво, тогава и за двама ни ще бъде за пръв път. — Тя заслони очи и се огледа. — Толкова е тихо. Чудя се дали съм имала намерение да засея тези поля някой ден.

— Говорила си за нещо такова.

— Ала не съм направила нищо по въпроса. — Бри тръгна напред.

Диви цветя бяха избуяли на воля и по полето, и покрай пътеката. Някои бяха жълти, други — сини. Дебели забързани пчели жужаха покрай тях. Тя забеляза пеперуда, голяма колкото дланта на ръката й, кацнала на някакъв цвят. Въздухът миришеше на трева, на плодородна почва. Бри пристъпваше напред без ясна цел.

Една сойка литна покрай тях, стресната от нашествието. Отлетя към дърветата, без да спира да се оплаква. Тук я нямаше вълшебната приказка, помисли си тя. Предстоеше трудна и тежка работа с почистването, разораването, засяването и едва тогава прибирането на реколтата. Затова ли мястото бе останало необработено? Отново ли мечтаеше и нищо повече?

— Защо съм купила това?

— Искала си едно местенце, което да е само твое. Искала си да можеш да се усамотяваш тук.

— Да избягам ли?

— Усамотение — поправи я той. — Има разлика.

— Но тук има нужда от къща. — Изведнъж станала нетърпелива. Бри се извърна в кръг. — Има нужда от човек. Погледни тук… Ако някои от дърветата се прочистят, къщата ще може да се сгуши и да гледа към полята. Там ще са конюшните. А, да, и пасище. И кокошарник. — Увлечена, тя направи още няколко крачки напред. — Ето, точно тук. В една ферма трябва да има пресни яйца. Трябва да има и кучета, и деца, нали така? Без тях не става нищо. Цветята ще увехнат, а смехът ще отлети. Тази земя не бива да остава така.

Рийв си представяше същата картина. Нали си бе мислил и за своята ферма по съвсем същия начин. И въпреки това двамата бяха много далечни.

— От всичко, което ми казаха, не е било да не я обичаш.

— Да, ала е оставена ей така. Нищо живо не може без грижи.

Подразнена от себе си, Бри се извърна и тръгна към избуялата висока трева. Докато вървеше, кракът й попадна на нещо, което издрънча в скалата. Рийв се наведе и вдигна червен термос, празен, със запушалка, без чашка отгоре. Той го задържа за дъното, за да не пипа повече, отколкото бе необходимо. Прекалено дълго бе работил като ченге.

— В сънищата си седиш на някакво тихо място и пиеш кафе от червен термос.

Тя трепна, сякаш става дума за нещо лошо.

— Да.

— И ти се е доспало. — Рийв небрежно подуши отвора, а умът му препускаше. Колко ли бе добра лабораторията в полицията на Кордина, запита се той. И защо никоя не бе прегледал основно фермата? Защо една улика, и то важна, е била изоставена? Дяволите да го вземат, на всяка дена трябваше да открие отговора.

Значи Бри бе минала оттук сама, разсъждаваше Рийв. Много внимаваше да не я насочва. След това сама, без всякакво колебание, посочи къде ще бъде къщата, обора. Ако бе седяла тук и преди… Той огледа наоколо, докато погледът му спря на огромна гладка скала. Тя бе само на няколко метра, а слънцето я огряваше и рано сутрин, и рано следобед. Това бе място за мечтател.

Да, ако е седяла там, мислила е, пиела е кафе…

— За какво си мислиш?

Рийв отново вдигна поглед към нея.

— Мислех, че може и да си седяла на онази скала там, да си пиела кафе, да си имала планове. Доспало ти се е и дори си се унесла. След това си се опитала да се отърсиш от сънливостта. Може би дори си успяла да се изправиш и да направиш няколко колебливи крачки към колата. — Той се обърна и погледна към своята кола. — Тогава приспивателното е подействало с пълна сила. Ти си припаднала и термосът се е претърколил настрани.

— Приспивателно в кафето?

— Така нещата се връзват. Който и да те е отвлякъл, е бил нервен и под огромно напрежение. Не са се и сетили за термоса. И за какво им е? Вече са имали теб.

— Тогава значи, става въпрос за някой, който познава навиците ми, който е знаел, че ще дойда тук този ден. Някой, който… — Бри прекъсна думите си, когато погледна надолу към термоса.

— Някой, който ти е близък — довърши той и вдигна термоса. — Достатъчно близък.

Тя усети студени тръпки. Изпита желание да се обърне и да побегне с всичка сила. Напрегна волята си и остана на място.

— И какво ще правим сега?

— Сега ще разберем кой ти е направил кафето и кой може да е имал възможността да добави нещо вътре.

Не й беше лесно да кимне в знак на съгласие.

— Рийв, не би ли трябвало от полицията вече да са стигнали до този извод и да са сторили необходимото?

Той погледна покрай нея и зарея поглед незнайно къде.

— И ти си го помисли, нали?

Бри сведе поглед към пръстените по ръката си. Един от тях бе с диамант, който би трябвало да символизира вяра и доверие. Другият бе със сапфири, които би трябвало да изразяват любов.

— Баща ми — подзе тя, но не довърши.

— Време е да поговорим с него.

За тях бе опасно да се срещат и въпреки това и двамата лъкатушеха с колите си по дългия неравен път към колибата. Сега бе такъв момент, че щеше да е много по-опасно, ако не се срещнеха.

Мястото бе изолирано, около него навсякъде бе избуяла зеленина и то бе доста грозно, една изоставена малка колиба на забравено парче земя, което никога не бе обработвано. Затова бе съвършено. Намираше се достатъчно близо до малката ферма и затова бе удобно, а от друга страна бе достатъчно далече от града и никой нямаше да го забележи. Прозорците бяха заковани, освен един, където гредите бяха провиснали. Вече бяха обсъждали възможността да изгорят съборетината и да оставят останките да гният, също като тялото, което заровиха в гората отзад.

Колите им пристигнаха с десет минути интервал. И двамата бяха дисциплинирани, прекалено предпазливи, за да закъснеят. И двамата, когато пристъпиха един към друг, бяха изнервени и неспокойни. Обстоятелствата ги бяха принудили да доверят един на друг живота си.

— Тя започва да си спомня.

Последва ругатня, груба и гнусна.

— Сигурно ли е това?

— Иначе изобщо нямаше да те безпокоя. Ценя собствения си живот, както и ти твоя. — И двамата бяха наясно, че ако единият останеше в безопасност, и другият също щеше да е в безопасност. Ако единият направеше грешка…

— Какво си е спомнила?

— Все още няма за какво да се притесняваме. Детски спомени, няколко образа. Нищо от новите събития. — Над главите им пропищя гарга и те трепнаха. — Ала паметта й се връща. Сега вече не става въпрос само за кошмари. Струва ми се, че ако тя упорства, ако наистина упорства, нещата ще й се възстановят.

— Винаги сме знаели, че ще си спомни. Просто имаме нужда от още малко време.

— Време ли? — Подигравателният смях изплаши една катеричка. — Нямаме почти никакво време. Освен това тя разказва всичко на американеца. Вече станаха любовници, а и той е умен. Много умен. Понякога си мисля, че има подозрения.

— Това е глупаво. — Само че нервите им бяха опънати до крайност. Какво чак толкова да е заподозрял американецът? — Ако онзи идиот Хенри не се бе напил! По дяволите! — И двамата бяха станали свидетели на това, как плановете им пропадат заради пиянство и плътски желания. Никой от тях не съжаляваше, че се наложи да копаят гроб.

— Сега няма защо да го обсъждаме. Ако не успеем да я пипнем отново, размяната става невъзможна. Дебок си остава в затвора, пари няма и отмъщението пропада.

— Значи ще я отвлечем отново. Кой би заподозрял втори опит за отвличане толкова скоро!

— Веднъж вече я пипнахме! — Тук личеше не толкова разочарование, колкото страх. И двамата живееха в страх от мига, в който идентифицираха Бри в болницата.

— И ще ни падне в ръцете отново. Скоро. Много скоро.

— Ами американецът? Той не е толкова доверчив като принцесата.

— От него ще се отървем, той е излишен, както и принцесата ще стане излишна, ако си спомни прекалено много неща в близко бъдеще. Наблюдавай я внимателно. Знаеш какво трябва да направиш, ако стане нужда.

Малкият пистолет със заглушител бе скрит на сигурно място.

— Ако я убия и ти ще носиш вина за смъртта й.

Мисълта за убийство не ги притесни много. Притесненията, че можеше да се изправят пред провал, ги плашеха.

— И двамата го знаем. Можем да разчитаме на късмета само до бала.

— Този план е лудост. Да я отведем там, направо от двореца, и то докато е пълно с хора.

— Планът може да успее. Ти да не би да имаш по-добър? — За момент настъпи мълчание, но то бе изпълнено с неловкост.

— Господи, ще ми се да бях тук с нея, вместо онзи тъпак Хенри.

— Дръж си очите и ушите отворени. Спечели ли доверието й?

— Колкото и всички други.

— Тогава го използвай. Остават ни по-малко от две седмици.