Мечтата на една принцеса

ПЕТА ГЛАВА

— Бри! Бри, почакай малко.

Тя се обърна и заслони очи срещу слънцето, докато наблюдаваше как Бенет влиза в градината с два руски вълкодава, плътно до него.

Негово височество принц Бенет Кордински бе облечен като работник в конюшните — протрити джинси, напъхали в мърляви ботуши, а ризата му бе добре зацапана по ръкавите. Когато се приближи, Бри усети типичния мирис на коне и сено. Също като кучетата, които подтичваха до него, той изглежда едва потискаше огромната си енергия.

— Сама ли си? — Усмихна й се бързо, спусна длан върху главата на едното куче, с другата почеса второто по врата. — Мирно, Борис — каза небрежно Бенет, когато кучето се опита да примъкне лигавата си муцуна върху обувките й.

Борис и… Наташа, помисли си тя и се опита да се порови в сведенията, които й бе казал Рийв. Не биваше да пренебрегва и кучетата. Те бяха подарък на Бенет от руския посланик и с тънка ирония Бенет ги бе нарекъл на героите от американски комикс, където двама некадърни руски шпиони така и не успяха да надхитрят една катерица и един лос.

Бенет едва удържаше кучетата.

— Тази сутрин за пръв път те виждам да излизаш.

— Днес за пръв път през седмицата нямам срещи. — Бри се усмихна, без да е сигурна дали се чувства виновна, или й е приятно.

— На езда ли си ходил?

А тя дали яздеше? Умът й работеше с новия забързан ритъм, който вече й бе до болка познат. Реши, че знае как се седи на кон, как се поддържа кон. Бри се опита да задържи усещането, дори докато се усмихваше небрежно на брат си.

— Рано-рано. Имаше някаква работа за вършене в обора. — Двамата постояха неловко за момент и се чудеха какво да си кажат. — Американската ти сянка липсва — изтъкна Бенет и се усмихна глуповато, когато Бри вдигна едната си вежда. — Това е прякора, който Алекс измисли на Рийв — поясни той и сви рамене, сякаш за да отпъди неудобството. Но чувството на неудобство за него си бе загуба на време. — Всъщност той на мен ми харесва. Струва ми се, че и на Алекс, ала той е по-дървен и по-надут. Просто му е трудно да приеме веднага един чужд човек.

— Никой от нас не беше предупреден за появата му, нали?

— Е, приятен е. — Бенет позволи на Борис да се отърка в него, без да обръща внимание на това, колко козина остана по дрехите му. — Поне не е надут. Искаше ми се да го попитам откъде си купува дрехите.

Тя усети, че се забавлява и се зачуди дали това чувство бе нещо обичайно.

— Значи човекът може и да не е приет с отворени обятия, но дрехите му са достатъчно приемливи.

— Определено има усет — продължи да коментира Бенет и отблъсна главата на кучето. — Той притеснява ли те?

Дали я притесняваше? Бри откъсна един цвят от кремавата азалия. Вече бе изминала седмица, откакто се върна в двореца. Цяла една седмица, откакто се бе върнала към живота, който не бе нейният живот. Налагаше се всеки ден да анализира чувствата си.

Струваше й се, че вече бе свикнала с присъствието на Рийв, който бе до нея още от мига, в който отваряше очи. И въпреки това за нея той бе също толкова чужд, колкото и семейството й. Колкото и тя самата се чувстваше.

— Не, ала има моменти, когато… — Бри отмести поглед към тучната цъфнала градина. След това очите й се зареяха някъде далече. — Бенет, винаги ли съм изпитвала тази нужда да се откъсна от всичко тук? Хората са толкова внимателни, толкова любезни, но усещам, че ако само ми се отдаде случай, бих заминала на място, където мога да дишам на спокойствие. На място, където да се отпусна по гръб на тревата и да загърбя всичко.

— Нали затова купи малката ферма.

Тя се обърна със свити вежди.

— Малка ферма ли?

— Ние й казвахме така, въпреки че това са само няколко декара, с които никой никога не е правил нищо. От време на време заплашваш, че ще построиш селска къща там.

Селска къща значи, помисли си Бри. Затова ли толкова и хареса всичко, което Рийв и каза, когато говореха за неговата ферма.

— Там ли съм отивала, когато…

— Да. — Кучетата бяха неспокойни, затова той ги пусна да душат в храстите и да въртят опашки. — Аз не съм бил тук. Бях на училище. Ако татко постигне своето, следващата седмица се връщам в Оксфорд. — В този момент Бенет приличаше на момче на прага на мъжествеността, на когото се налагаше да се съобразява с желанията на баща си, въпреки, че не му бяха по сърце. Някъде дълбоко в Бри се надигна разбиране и обич. Съвсем импулсивно тя стисна ръцете му и те тръгнаха да се разходят.

— Бенет, ние харесваме ли се?

— Това е глупав… — Той се прекъсна и побутна кучето, дотичало при него. Никак не му бе лесно да контролира чувствата си, за разлика от баща си и брат си. Трябваше много да внимава, а често изпускаше момента. Ала до него беше Бри, а това бе друга работа. — Да, харесваме се. Не е лесно да имаш приятели, които нямат нищо общо положението ни. Ние с теб сме приятели. Ти винаги си била връзката ми с татко.

— Така ли? По какъв начин?

— Когато се забъркам в нещо…

— А ти често ли го правиш?

— Май да. — Той не изглеждаше много притеснен.

— А аз?

— Ти си изключително дискретна. — Бенет отново й се усмихна с бърза очарователна усмивка. — Винаги съм ти се възхищавал, че успяваш да направиш почти всичко, без да предизвикаш буря. А пък аз все се забърквам в нещо. Още не съм се оправил от фиаското с френската певица.

— Така ли? — Заинтригувана изви глава към него. Господи, тя веднага разбра. Той бе красив. Просто нямаше друга дума. Ако някоя жена си бе създала представа за красивия принц от приказките, то това щеше да е Бенет. — Певица, значи?

— Лили. — Този път в усмивката му нямаше младежко излъчване, прозираше опит. Не, осъзна Бри, той не бе точно момче. — Тя беше талантлива… — продължи Бенет с лека ирония. — И неподходяща. Пееше в малък клуб в Париж. Прекарах там няколко седмици миналото лято и… Запознахме се.

— И връзката ви бе опустошителна.

— Тогава ни се струваше много добра идея. Пресата потри доволно ръце и се впусна в атака. Кариерата на Лили направо литна към висините. — Той се усмихна отново, този път накриво. — Предложиха й договор за запис и… Нека кажем, че тя беше много, много благодарна.

— А ти, разбира се, скромно прие благодарността й.

— Разбира се. Само че татко побесня. Сигурен съм, че беше готов да ме привика обратно в Кордина, за да ме заточи, но ти го успокои.

Бри повдигна и двете си вежди, впечатлена от успеха, който бе постигнала. Мъжът с изправения гръб и тежкия поглед едва ли бе лесен.

— И как точно съм се справила?

— Ако знаех как успяваш, Бри, щях да направя всичко по силите си, за да го превърна в изкуство.

Тя се замисли над думите му, доволна и преизпълнена с любопитство.

— Сигурно съм добра.

— Най-добрата. Татко обича да казва, че от всичките му деца ти си единствената, която проявява здрав разум.

— Боже — сбърчи носле Бри. — И въпреки това ти ме харесваш?

Бенет направи нещо толкова приятно, толкова естествено, че тя се просълзи. Разроши косата й. Бри премигна за да пропъди сълзите.

— Добре че не е само здрав разум. Тогава щеше да е досадно.

— Ами Александър? Аз как… — Тя се поправи. — Ти какво изпитваш към него?

— О, Алекс става. — Той говореше с толерантността която съществува между братя. — На него му се е паднало най-трудното, все пак. Пресата е непрекъснато по петите му и го свързват с всяка жена, която погледне. Дискретността е истинско изкуство при Алекс. Трябва да бъде поне два пъти по-добър във всяко отношение, защото го гледат под лупа. И се налага да обуздава буйния си нрав. Престолонаследникът не може да си позволи да прави сцени на публични места. Дори и тези, които са в затворен кръг, пак се разчуват. Помниш ли, когато онзи тлъст френски граф пи прекалено много шампанско на вечеря и… — Усмивката му се стопи и Бенет прекъсна на средата на изречението. — О, извинявай.

— Не се извинявай. — Бри въздъхна, защото напрежението се бе върнало. — Сигурно ти става досадно.

— Поне веднъж не мисля за себе си. — Той спря и я хвана за ръцете. — Бри, когато татко ми звънна в училище и ми каза, че си отвлечена, никога преди не съм бил толкова уплашен. И искрено се надявам никога повече да не изпитам подобен страх. Все едно че някой ми изцеди кръвта, от мен и от всички ни. На мен ми стига, че си отново сред нас.

Тя стисна ръцете му.

— Искам да си спомня. Когато този момент дойде, можем отново да се разхождаме в градината и да се посмеем за сметка на френския граф, който е пил прекалено много на вечеря.

— Може пък да позволиш на паметта си да действа избирателно — предложи Бенет. — Нямам нищо против да забравиш времената, когато ти слагах червеи в леглото.

Очите на Бри се разшириха, докато той продължаваше да я наблюдава. Беше откровен, невинен и привлекателен.

— Аз също.

— Ти не го прие много добре — продължи Бенет, докато си спомняше. — Бавачката така ме насоли, че една седмица ми държа топло.

— Децата трябва да проявяват уважение.

— Децата ли? — Този път той се ухили и я щипна по брадичката. — Става въпрос за миналата година. — Тя се разсмя, а Бенет се поколеба за момент, ала след това се поддаде на желанието си и притисна бузата си до нейната. — Липсваш ми, Бри. Връщай се бързо.

Тя остана на място за миг, пое мириса, който се излъчваше от него, за да го запомни.

— Опитвам се.

Той много по-добре от всеки друг разбираше, че любовта също има мъчителни моменти. Когато я пусна, гласът му отново звучеше небрежно и приятелски.

— Трябва да прибера кучетата, преди да изровят жасмина. Искаш ли да се прибера с теб?

— Не. Ще поостана малко. Днес следобед имам проба за роклята, която ще нося на бала на ПДИ. Едва ли ще ти бъде много приятно.

— И ти никога не си била очарована — поясни въодушевено Бенет. — Ще приключа с Оксфорд и ще се върна тъкмо навреме за бала. — Да приключи с Оксфорд, помисли си той. Идеята беше страхотна, направо не можеше да повярва, че му се вижда краят. — Мога да потанцувам с теб, след като огледам момичетата и реша коя да похитя.

Бри се разсмя.

— Да не би да си въобразяваш, че си роден пират?

— Правя каквото мога. Борис, Наташа. — Бенет извика кучетата и се упъти към палата, следван по петите и от двете животни.

Тя го харесваше. Беше истинско облекчение да усети това чувство. Може и да не помнеше двадесетте години, които бяха живели като брат и сестра, но й харесваше мъжа, който откриваше днес.

Бри пъхна ръце в джобовете на удобните си широки панталони и продължи да се разхожда. Ароматите в градината бяха смесени, омайни, ала не и натрапчиви. Цветовете не бяха безброй, но бяха избуяли в истинско великолепие. Докато вървеше, изпитваше сама себе си. Без всякакво усилие успя да разпознае всички растения. Също така, мислеше си тя, успя да разпознае художниците на десетките платна в Дългата галерия в западното крило.

С художниците нямаше проблем. Ала не и с онова, което бяха нарисували. Дори лицето на майка й щеше да си остане лице на непозната, ако приликата им не бе толкова силна. Щом погледна портрета, Бри веднага разбра от кого бе наследила цвета на очите и косата си, формата на лицето и устата си. Нямаше съмнение, че принцеса Елизабет Кординска е била по-красива от дъщеря си. Бри съзерцаваше нейния и своя портрет и преценката й бе напълно обективна.

На портрета принцеса Габриела бе по-млада, на двадесет или на двадесет и една. Беше наистина впечатляваща в наситено виолетовата рокля, а яркорозовият колан се открояваше като огнена лента. Докато се наблюдаваше, Бри се чудеше как бе събрала смелост да избере подобни ярки цветове за портрет. И как бе разбрала, че ефектът ще бъде поразителен.

Но лицето на портрета на майка й бе изумително. Удивително. Беше облечена в кремаво, в ръката стиснала бледорозови рози, които й придаваха една приказна поетична красота. Бенет много приличаше на нея, както външно, така и по палавата искрица, която Бри откри, стаена в картината.

Алекс приличаше повече на баща им по военната стойка, по напрегнатостта. Това се забелязваше и когато ги наблюдаваше на живо, и в портретите им. Зачуди се дали на Алекс му харесваше ролята на престолонаследник, или просто си налагаше да я приеме. И освен това се запита дали двамата с Алекс са били достатъчно близки и дали тя бе знаела какви са чувствата му, надеждите му. Нямаше представа кога ще разбере какви бяха нейните.

Под едно дърво, цялото обвито от вистерия, бяха поставени красиво тапицирани столове и мраморна маса. Също както и на мястото край морската дига, Бри усети, че я обзема спокойствие.

Когато бе сама, й бе много по-лесно да признае пред себе си, че се уморява твърде бързо. Тя седна, протегна крака и се отпусна на шарената сянка. Ароматът на цветовете бе мек и приятен. Монотонното жужене на пчелите я приспа. Сякаш не съществуваше нищо друго. Затвори очи и се унесе.

Сънена. Чувстваше се глупаво сънена. Не се дължеше на чувството на спокойствие и уюта, заради които бе тук. Когато и да дойдеше в малката ферма, то бе, за да си открадне време и да се откъсне от принцеса Габриела, за да стане Бри Бисет. Времето бе толкова ценно. Ако искаше да подремне, можеше да прекара неделния следобед в стаята си.

Тя изпи повечето кафе от термоса. Беше силно, точно както го предпочиташе. Слънцето бе жарко, пчелите жужаха. И въпреки това нямаше никаква сила, за да повърви, както й се искаше. Защо пък да не затвори очи поне за мъничко… Дори кафето не можеше да държи в ръка. Защо да не се облегне на тази скала и не затвори очи…

След това жарките лъчи на слънцето вече ги нямаше. Пронизваше я хлад, сякаш облаците на небето предвещаваха дъжд. Не усещаше сладката миризма на тревата, напечените от слънцето цветя, около нея миришеше на застояло и влажно. Болеше я, болеше я навсякъде, а пък в същото време не бе сигурна, че усеща нещо. Някой говореше, ала Бри не го чуваше. Мърморене, жужене, но това не бяха пчели. Мъже.

Те ще извършат размяната на принцесата. Нямат друг избор. Шепот, само шепот.

Следите са заличени. Тя ще спи до сутринта. Тогава ще се оправим с нея.

И Бри усети страх, ужасен, парализиращ страх. Трябваше да се събуди. Налагаше се да се събуди и…

— Бри.

С приглушен писък тя подскочи стреснато, готова да побегне, ала нечии ръце я спряха.

— Не, недей! Не ме докосвай!

— Спокойно! — Рийв я задържа здраво, докато я натискаше да се отпусне на стола. Кожата й бе студена, очите — като стъклени. След това той усети, че ако Бри не се успокои след малко, ще я върне в двореца и ще се обади на Франко.

— Просто се успокой.

— Помислих си… — Тя се огледа трескаво, градината, слънцето, пчелите. Когато усети как блъска сърцето й, си наложи да се отпусне и да си поеме дълбоко въздух. — Изглежда съм сънувала.

Рийв я гледаше внимателно, за да забележи издайнически следи. Очевидно Бри нямаше да си позволи подобно нещо.

— Нямаше да те събудя, но ми се стори, че сънуваш кошмар.

Пусна я и се настани на стола до нея. Беше седял до нея, под вистерията, и я бе наблюдавал как спи пет, може би дори десет минути. Беше толкова спокойна, че той разбра, че обичайната й сдържаност се бе стопила.

Искаше му се просто да я погледне, само веднъж. Нямаше защо да го отрича пред себе си. Докато я наблюдаваше, си я спомни каква беше преди години, като момиче, самоуверена, с една невинна чувственост. Спомни си как се бе отпуснала в ръцете му като жена, възбуждаща, дръзка, готова да се отдаде. Докато я гледаше, знаеше, че отново иска тя да се отпусне в ръцете му. Дори повече.

Но също така разбираше, че желанието, което изпитваше към нея, пречеше на обективността му. А едно ченге не бе нищо без своята обективна преценка. Ала нали вече не беше ченге. Нали тъкмо затова върна значката, защото не успяваше да спечели непрекъснатата борба да остане равнодушен и безразличен. Искаше нещо по-различно в живота си. Просто не бе предполагал, че това по-различно нещо щеше да се окаже принцеса.

Седеше и чакаше дишането на Бри да се успокои. Заради нея бе най-добре да не забравя правилата, които следваше, докато работеше в полицията.

— Разкажи ми — подзе Рийв.

— Не е кой знае какво. Доста е объркващо.

Той извади цигара.

— Нищо, ти ми разкажи.

Тя го погледна и Рийв прецени, че това бе отчасти досада, отчасти нежелание. Беше по-добре, отколкото безразличие.

— Защо ли си мисля, че си тук като бодигард, а не като психоаналитик?

— Способностите ми са много. — Той запали цигарата, без да откъсва очи от нея над пламъка. — А твоите?

— Според мен не са. — Бри се изправи. Вече бе разбрал, че тя рядко успяваше да остане седнала, когато бе нервна. След като откъсна цветче от вистерията, Бри го прекара леко по бузата си. Това бе друг навик, който не му бе убягнал. — Не бях тук, а на някакво тихо място. Имаше трева. Усещах мириса й, много силен и сладък. Спеше ми се, но не исках да заспивам. Подразних се, защото бях сама и ми се искаше да се насладя на уединението. — Погледът й бе дързък. Рийв просто кимна и се отпусна на стола. Не й доставяше никакво удоволствие да го обижда, забеляза тя и бодна цветчето вистерия в косата си. — Пиех кафе, за да остана будна.

Погледът му стана по-остър, ала тя не забеляза.

— А откъде взе кафето?

— Откъде ли? — Бри се намръщи и реши, че това бе много глупав въпрос, когато ставаше въпрос за сън. — Имах термос. Един голям червен термос, на който дръжката бе счупена. Кафето изглежда не ми помогна и съм задрямала. Спомням си, че слънцето беше много топло и чувах пчелите, също като сега. След това… — Той забеляза как пръстите й се свиха, но тя ги скри в джобовете. — След това не бяха вече там. Мястото бе тъмно и доста влажно. Миришеше на спарено. Чуваха се гласове.

Рийв също се напрегна, ала гласът му остана спокоен.

— Чии гласове?

— Не знам. Всъщност не ги чувах, по-скоро ги усетих. Много се страхувах. — Бри се извърна настрани и избърса длани в дрехите си. — Страхувах се и не успявах да се събудя, за да спра този сън.

— Сън — промърмори той. — Или пък спомен?

Тя се извърна рязко към него, очите й пламнали отново, ръцете й свити в юмруци в джобовете.

— Не знам. Как да разбера? Да не би да си въобразяваш, че с едно щракване на пръсти мога да кажа, да, готово, вече си спомням? — Бри ритна малките бели камъчета, подредени по края на пътеката. — Вървях с Бенет в градината и единственото, което ми беше в главата бе, че е очарователен. По дяволите! Така ли трябва да мисля за брат си?

— Но той е очарователен мъж, Габриела.

— Не се отнасяй снизходително към мен — изсъска тя — Да не си посмял да се отнасяш снизходително към мен!

Рийв се усмихна на тези думи, защото независимо дали го съзнаваше, или не, в този момент Бри бе истинска принцеса. От нея струеше кралско достойнство, което, кой знае защо, се стори възхитително и весело на младия мъж, видял достатъчно от аристокрацията. Въпреки това се изправи и заговори внимателно.

— Кой мисли, че трябва да щракаш с пръсти, Бри? Никой не те притиска, ти си тази, която го правиш.

— Притисната съм от добротата и състраданието.

— Не се притеснявай — каза той и сви рамене. — Аз нямам намерение да проявявам нито доброта, нито състрадание към теб.

— Може да се окаже, че имам нужда от тях. — Тя замълча за миг и му се намръщи. — Веднъж ми каза, че съм егоистка. Защо?

Без да се замисля, Рийв прокара пръсти по челото между веждите й.

— Може би по-точно би било заинтересована от себе си. Ала може би имаш право да си такава в момента.

— Не съм убедена, че това ми допада повече. Ти също си глезен.

— Да. — Той отпусна ръце, така че те останаха изправени един срещу друг, без да се докосват.

— Отказвам да го приема.

— Съжалявам.

Очите й се присвиха.

— Съжаляваш защото го каза ли?

— Не, съжалявам, че не искаш да приемеш това, което си.

— Ти си грубиян, Рийв Макджий. Самовлюбен грубиян.

— Това е самата истина — съгласи се той и се олюля на пети. — Освен това ти бях казал, че си инат.

При тези думи брадичката й се вдигна.

— Това вече го приемам — заяви хладнокръвно Бри. — Но никой не ти е дал правото да ми го казваш.

Рийв й се поклони демонстративно бавно с неприкрита арогантност. Не беше трудно, когато се правеше на принцеса, изправена пред един просяк.

— Моля за извинение, Ваша Светлост.

Във вените й лумна огън, а пламъците му хвърлиха отблясъци чак в очите й. Тя усети, че пръстите в джобовете й едва се сдържат да не се доберат до лицето му. Възпитанието я възпря, ала Бри усети, че не дава пет пари за това възпитание.

— Сега пък ми се подиграваш.

— Ще добавя и лукава.

Удивена от това, колко бързо припламва гневът й, тя пристъпи още една крачка към него.

— Май прекали със старанието си да ме обидиш. Защо?

У нея имаше нещо неустоимо, когато се държеше ледено високомерно и гневно. Той пое лицето й с едната си ръка и го задържа неподвижно, а устата й се отвори от удивление.

— Защото така те карам да мислиш за мен. Пет пари не давам какво мислиш за мен, Габриела, стига да не излизам от ума ти.

— Значи желанието ти е изпълнено — заяви с равен глас тя. — Наистина мисля за теб, но нещата, които мисля, не са никак ласкателни.

Рийв се усмихна бавно. Бри откри, че усмивката му караше гърлото й да пресъхва, а кожата й започваше да пари.

— Просто си мисли за мен — повтори той. — Няма да посипя рози пред леглото, когато те отведа в него. Няма да звучат и цигулки, няма да има и сатенени чаршафи. Там ще бъдем само ти и аз.

Тя не отстъпи назад. Дали от изумление, или от възбуда, не знаеше. Може пък да беше гордост. Поне така се надяваше.

— Май ти си този, който има нужда от психоаналитик. Аз може и да не помня, Рийв, ала със сигурност сама избирам любовниците си.

— Аз също.

Бри усетя някаква лекота в главата. Уплаха? Не — да. Когато заговори, веднага усети, че решението вече бе взето. Отново не й бе оставена възможност за избор.

— Махни си ръцете от мен — каза тихо тя с арогантност, която да прикрие страха.

Той я привлече още по-близо до себе си.

— Да не би това да е кралска заповед?

Все едно че бе облечена в кралска тога и носеше корона.

— Приеми го както пожелаеш. Трябва да получиш позволение от мен самата, за да ме докосваш, Рийв. Мъж с твоят произход и възпитание би трябвало да знае правилата.

— Американците не са чак такива роби на протокола като европейците, Бри. — Устните му се спуснаха над нейните, но не ги докоснаха. — Когато искам да те докосвам, ще те докосвам. Когато те пожелая, ще те взема, ала това ще бъде, когато му дойде времето, и за двамата. — С тези думи пръстите му я стиснаха по-здраво.

Погледът й се замъгли, коленете й затрепериха. Отново ставаше тъмно, а лицето, толкова близо до нейното, не се виждаше ясно. Усети дъх на вино, силно и натрапчиво. Страхът я сграбчи като мощен опиат. Тя рязко замахна към него и се олюля.

— Не ме докосвай! Недей! Пусни ме, мръснико…

Тъй като гласът й прозвуча по-скоро уплашено, отколкото гневно, той я пусна, но се наложи да я прихване почти веднага, тъй като тя отново се олюля.

— Бри. — Рийв я постави отново на стола и отпусна главата й между коленете, преди да може да помисли. Прокле се тихо, ала когато й заговори, гласът му прозвуча тихо и успокояващо. — Дишай дълбоко и се отпусни. Извинявай. Нямам никакво намерение да настоявам за повече, отколкото си готова да ми дадеш.

— Така беше. Наистина беше така. — Със затворени очи тя се опита да проясни съзнанието си, да се отърси от замайването.

— Не. — Когато Бри отблъсна ръката му, той се отдръпна. Лицето й все още беше бледо, когато вдигна поглед към него, но очите й бяха тъмни и настойчиви. Излъчваха ужас.

— Не беше заради теб — успя да промълви тя. — Съвсем не беше заради теб. Спомних си. — Мисля… — С разочарована въздишка Бри отново затвори очи и се опита да се успокои. — Беше заради друг. Макар и за миг, бях някоя друга. Държеше ме един мъж. Не можех да го видя… Или беше тъмно, или умът ми не ме допуска да видя лицето му. Само че той ме държи и знам, че ще ме изнасили. Пиян е. — Ръката й посегна към дланта на Рийв и я задържа. — Усещам виното в дъха му. Дори и сега го усещам. Ръцете му са груби. Много е силен и е прекалил с виното. — Тя преглътна. Рийв забеляза как потръпва, преди да дръпне ръката си и да се изправи на стола. — Имах нож. Не знам как го бях взела. Ала ножът беше в ръката ми. Мисля, че го убих. — Бри сведе поглед към ръката си. Беше напълно спокойна. Обърна я с дланта нагоре и се взря в линиите. Бяха чисти и гладки. — Мисля, че го наръгах с ножа — каза спокойно тя. — И кръвта му е по ръцете ми.

— Бри… — Рийв понечи да я прегърне, но след това премисли. — Кажи ми какво друго си спомняш?

Тогава тя го погледна и лицето й бе същото както в болницата. Изпито и напрегнато.

— Нищо. Спомням си само как се борех, и миризмите. Не съм сигурна дали го убих. Няма нищо преди или след това, което да помня. — Бри сви ръце в скута си и зарея поглед някъде в далечината. — Ако той ме е изнасилил, не си спомням.

Искаше му се отново да изругае и едва удържа това желание. Всичко, което тя казваше, караше малкото му представление от преди няколко минути да изглежда грубо и просташко.

— Не си била сексуално малтретирана — увери я Рийв с рязък убеден глас. — Лекарите бяха категорични.

Облекчението й заплашваше да се превърне в сълзи. Бри успя да ги сдържи.

— Ала те не могат да ми кажат дали съм убила човек, или не.

— Не. Само ти можеш… Когато си готова.

Тя само кимна, а след това си наложи да го погледне отново.

— Ти си убивал и преди.

Той извади нова цигара и я запали с рязка несдържаност.

— Да.

— Ти… Заради работата. Сигурно се е налагало да се отбраняваш, да се защитиш?

— Точно така.

— Когато е необходимо, не остават белези, нали?

Можеше да излъже, да я улесни. Изкушаваше се да го стори. Когато я погледна, очите й бяха толкова измъчени. Без да иска я бе предизвикал да си спомни нещо. Един кошмарен, тъмен спомен. Нима беше отговорен? Нима не бе поемал отговорността винаги, когато се налагаше? Можеше да излъже, но когато Бри научеше истината щеше да й е още по-тежко. А Рийв бе поел своята отговорност към нея.

— Белезите остават — заяви той и я хвана за ръката. — Ала ти можеш да живееш с белезите, Бри.

Знаеше, че е така. Дори преди да попита, преди той да в отговори, беше знаела, че е така.

— А ти много белези ли имаш?

— Достатъчно. Затова реших, че няма да живея с още и още.

— Затова си купи фермата.

— Точно така. — Рийв хвърли цигарата. — Купих фермата. Може пък следващата година да успея да насадя нещо.

— Бих искала да я видя. — Тя забеляза бързия му, развеселен поглед и се почувства глупаво. — Някой ден, може би.

И на него му се искаше и също се почувства глупаво.

— Разбира се, някой път.

Бри остави ръката си в неговата, докато вървяха през градината към снежнобелите стени на двореца.