Мечтата на една принцеса

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Блясък. Великолепие. Фантазия. Такъв бе кралският бал, провеждан в многовековния дворец. Елегантност, разкош, изтънченост обединяваха богатите, известните и кралските особи.

Пет кристални полилея разпръсваха светлина. Някои от цветовете дори не можеха да бъдат назовани. Подът блестеше с цвета на узрял мед. Навсякъде имаше сребро, кристал, бял лен и много, безкрайно много цветя. Но дори и те бледнееха пред блясъка на коприните, пред разпръскваните от диамантите искри и красивите гости.

Бри посрещаше гостите и се опитваше да забрави колко бе уморена. Дванадесет часа бе работила без почивка, за да бъде сигурна, че всичко ще бъде доведено до съвършенство. И го беше постигнала. Вече с удоволствие можеше да каже, че не бе хабила напразно нерви. Пепеляшка успя за бала, помисли си тя. Само дето на Пепеляшка не й се бе налагало да се разправя с цветарите.

Навсякъде имаше великолепни дрехи, стелеха се луксозни парфюми, но за нея това бе едно море от лица и един безкраен списък от имена, който не й даваше мира. Баща й бе до нея, облечен в най-официалната си униформа. Тя напомняше на хората, че е бил войник, при това добър. За Бри той приличаше на бог — красив, властен. Далечен.

Покланяха й се. Целуваха й ръка. Разговорите, слава Богу бяха кратки и общи, преди всеки от пристигащите да се насочеше към Рийв и братята й.

Беше се погрижила за подробностите, напомни си тя. И то твърде успешно. И в това бе успяла. Усмихна се на мъжа в черно копринено сако с бяла коса като истинска грива и се сети, че това бе един от най-великите актьори на века, когото английската кралица бе удостоила с благородническа титла. Той пое ръката й, ала я целуна по бузата. Бяха й казали, че я е държал на колене, когато е била бебе.

Ужасена е, мислеше си Рийв. И толкова красива. Не можеше нищо да направи, освен да бъде до нея. Да я защитава, да я подкрепя, колкото и да й бе неприятно. Казал ли й беше някой, че бе успяла да сътвори едно истинско малко чудо, повтаряше си той. Беше мобилизирала силите си, поддържана от надеждата, и се бе отдала на задълженията. Принцеса или не, Бри бе страхотна жена. И за момента бе негова.

Приличаше на принцеса от приказките тази вечер. Също като приказното видение, което бе съхранил от преди години. В косата й блестяха диаманти и намигаха сред искрящите огнени коси. На ушите си също носеше диаманти, дискретни и фини, диаманти обгръщаха шията й в три реда. Носеше още един на ръката, който си оставаше символ.

Бе оставила огнените им отблясъци да танцуват около нея, а за рокля бе предпочела цвета на леда. Контраст ли бе това, чудеше се Рийв, или се бе постарала да подчертае, че има и двете?

Бяло, снежнобяло, хладен, недосегаем цвят обгръщаше тялото й. Деколтето обрамчваше искрящите огнени диаманти, набираше се на ръцете й, за да се слее със светлината на мощния блясък на пръстите. Много метри искрящо бяла коприна се стелеха около нея чак до пода. Недосегаема, царствена? Такава беше и така изглеждаше. Но около нея пламтеше огън от страст.

Види ли веднъж един мъж такава жена, нима би могъл да погледне друга след това?

— Видя ли я? — прошепна Бенет толкова тихо, че Рийв едва успя да го чуе.

Той имаше очи само за една жена, ала познаваше добре Бенет.

— Коя?

— Ив Хамилтън. — Бенет издаде одобрителен гърлен звук. — Направо фантастична.

До него Александър плъзна поглед през множеството, но в погледа му не пролича одобрение. Тя бе в наситено червена рокля, изрязана изящно, дори консервативно. Цветът нашепваше едно, стилът — съвсем друго.

— Та тя е още дете — промърмори той. Намери я за прекалено зряла за възрастта й и прекалено интелигентна за дете.

— Имаш нужда от очила — каза му Бенет, а след това се усмихна и целуна ръка на една богата вдовица. — Или от витамини.

Пристигащите гости сякаш нямаха край. Бри изтърпяваше всичко, като си напомняше колко много означава балът за благотворителната й дейност. Когато и последната черна папионка и лъскава рокля преминаха покрай нея, тя бе готова да въздъхне от облекчение.

Все още не бе настъпил краят, ала щом зазвучеше музиката, Бри можеше да си позволи едно малко бягство.

Оркестърът си знаеше работата. Само едно кимване им бе достатъчно, за да засвирят първия валс. Тя подаде ръка на Рийв. Той щеше да открие бала с нея за пръв и последен път. Остави се на ръцете му и на музиката да я водят. Рано или късно щеше да удари полунощ и сънят щеше да приключи.

— Красива си.

Вихреният танц ги водеше под светлините.

— Модистката ми е гениална.

Рийв стори нещо, което и двамата добре знаеха, че не е твърде приемливо. Целуна я.

— Нямах това предвид.

Бри се усмихна и забрави умората.

Принц Арманд покани на танц сестрата на крал в изгнание. Александър избра далечна братовчедка от Англия. Бенет поведе Ив Хамилтън към дансинга. И така, балът започна.

Всичко бе като истинска магия. Хайвер. Френско вино, цигулки. Петролни магнати се бяха смесили с благородниците. Височайшите дами си разменяха клюки с известни личности. Бри знаеше, че бе нейно задължение да танцува с тези, които я канят, и да забавлява гостите, но й бе приятно, когато откри, че може и да се забавлява.

Докато танцуваше с доктор Франко, вдигна поглед към него и се разсмя.

— Опитвате се да ми премерите пулса.

— Глупости — отрече веднага той, въпреки че се бе опитал да направи точно това. — Не е нужно да съм лекар, за да разбера само с един поглед, че всичко е наред.

— Сама започвам да мисля, че скоро ще съм съвсем добре.

Пръстите му лекичко я стиснаха.

— Има ли нещо ново?

— Сега не е приемното ви време — отвърна с усмивка тя. — Това не го пише в книгите. Просто го чувствам.

— Значи чакането си е струвало.

Усмивката й угасна за кратко.

— Надявам се.

— Бри изглежда спокойна — отбеляза Кристина, отпуснала леко ръка на рамото на Рийв, докато танцуваха.

— Това, че си тук, й помага.

Тя го стрелна с поглед. Въпреки че вече се бе погрижила да си поговорят на четири очи, той не бе успял да я омилостиви.

— Щеше да е от още по-голяма полза, ако бях дошла по-рано.

Рийв я харесваше, въпреки острия й като на пепелянка език.

— Още ли си на мнение, че трябва да бъда нашибан с камшици?

— Мисля по въпроса.

— Искам това, което е най-добро за нея.

Крис го погледна проницателно за момент.

— Трябва да си голям глупак, ако още не си разбрал какво е най-доброто за нея.

Бри се промъкваше умело между двойките и малките групички. Джанет Смидърс стоеше дискретно в един ъгъл с чаша вино в ръка.

— Джанет! — Бри й махна с ръка да не прави реверанс.

— Страхувах се, че си решила да не идваш.

— Закъснях, Ваша Светлост. Имаше малко работа, която исках да свърша.

— Никаква работа тази вечер. — Дори когато я хвана за ръката, Бри оглеждаше множеството, за да намеря подходящ партньор за танц за секретарката си. — Изглеждаш великолепно — добави тя. Роклята на Джанет бе семпла и дискретна, ала й придаваше някаква тежест.

— Ваша Светлост. — Лубе застана до нея и й се поклоня. — Госпожице Смидърс.

— Господине. — Бри се усмихна и реши, че той бе решението на въпроса.

— Балът е истински успех, както винаги.

— Благодаря. Върви добре. Съпругата ви е изумителна.

— Да. — Усмивката му разкри гордост и удоволствие. — Само че ме изостави. Надявах се Ваша Светлост да ме съжали и да потанцува с мен.

— Разбира се. — Бри отпи от виното, а след това с удоволствие забеляза, че Александър бе само на една ръка разстояние. — Само че обещах на брат си да танцувам с него. — Подръпна го за ръкава и го погледна остро, а след това се извърна към секретарката. — Сигурна съм, че за госпожица Смидърс ще бъде истинско удоволствие да потанцува с вас, нали Джанет?

Успешно изпълни мисията си. Доволна, че бе подтикнала секретарката да потанцува, Бри пое ръката на Александър.

— Това не бе много умно — изтъкна той.

— Да, но свърши работа. Не искам да я гледам как се свива в ъгъла цяла вечер. Сега някой друг ще я покани на танц.

Той вдигна едната си вежда.

— Имаш предвид мен ли?

— Ако трябва. — Тя му се усмихна. — На първо място са задълженията.

Александър се огледа над рамото на Бри. Лекото накуцване на Лубе бе почти незабележимо на дансинга.

— Тя не е очарована, че трябва да танцува с Лубе. Може пък да се окаже, че има вкус.

— Алекс. — Въпреки тона се разсмя. — Както и да е, още не съм ти казала колко си хубав. И ти, и Бенет… Къде е Бенет?

— Монополизирал е малкото американче.

— Малкото… А, искаш да кажеш Ив? — Бри повдигна едната си вежда, усетила неодобрението му. — Не е чак толкова малка. Всъщност струва ми се, че е на възрастта на Бенет.

— Би трябвало да се сеща, че не е редно да флиртува така отявлено с нея.

— Доколкото забелязвам, му се отвръща по същия начин.

Той сви пренебрежително рамене.

— Сестра й би трябвало да я държи по-изкъсо.

— Алекс? — Бри изви очи към тавана.

— Добре, добре. — Въпреки това той заоглежда залата докато погледът му попадна на фината брюнетка в яркочервена рокля. И се загледа в нея.

Тя загуби представа колко танца бе изтанцувала, от колко чаши вино бе отпила, колко случки и смешки бе изслушала. Значи, било е глупаво да се притеснява. Всичко й бе като в мъгла, както винаги става в подобни случаи. Беше й приятно.

Стана й още по-приятно, когато се отпусна в ръцете на Рийв за още едни валс.

— Прекалено много хора — прошепна на ухото й той. Бавно и умело я поведе към вратата на терасата. Там затанцуваха на лунната светлина.

— Великолепно е. — И тук имаше цветя, кремави, с аромат на ванилия. Пое аромата, смесил се с парфюмите. — Наистина е великолепно.

— Една принцеса трябва винаги да танцува под звездите.

Бри понечи да се разсмее, докато го гледаше, ала нещо нахлу в нея. Лицето му й се стори странно, сякаш се отдалечи и замъгли. Не беше сигурна. По-млад ли беше? Не бе сигурна. Очите му бяха по-открити, не толкова предпазливи. Ароматът на цветя също бе друг. Рози, горещи влажни рози.

Светът посивя. За момент музиката изчезна, изчезнаха и парфюмите, и светлините. Тогава най-сетне тя бе в ръцете му.

— Бри… — Бе готов да я поеме на ръце, да я отнесе до някой стол, но тя го спря.

— Не, добре съм. Само ми се замая главата за момент. Беше… — Бри спря и се загледа в лицето му, сякаш го виждаше за пръв път. — Бяхме тук — прошепна тя. — Ти и аз, точно тук, на рождения ми ден. Танцувахме валс на терасата и покрай стената бяха наредени саксии с рози. Беше горещо, задушно. След танца ти ме целуна.

И аз се влюбих в теб. Ала Бри не изрече думите на глас, само го гледаше. Беше се влюбила в него на шестнадесет години. Сега, след толкова време, нищо не се бе променило. Всичко се бе променило.

— Ти си спомняш. — Тя трепереше и затова Рийв я притисна до себе си.

— Да. — Гласът и бе толкова тих, че той се приведе над нея. — Спомням си. Спомних си теб.

Знаеше, че не трябва да настоява и затова заговори внимателно.

— Нещо друго? Спомняш ли си нещо друго освен онази нощ?

Бри поклати глава и бе готова да се отдръпне. Болеше, откри тя. Споменът болеше.

— Не мога да мисля. Имам нужда… Рийв, имам нужда от няколко минути. Да остана сама за няколко минути.

— Добре. — Той погледна към балната зала, пълна с хора. Никога нямаше да успее да се промъкне. Замисли се и я поведе по терасата към друга врата. — Ще те отведа в твоята стая.

— Недей. Кабинетът ми е по-близо. — Трябваше да полага усилие за всяка крачка. — Имам нужда от няколко минути, за да седна и да помисля. Там никой няма да ме безпокои.

Отведе я там, защото бе по-близо и защото щеше по-бързо да се върне за лекаря. Така щеше по-бързо да каже на Арманд, че паметта й се връща и че могат да предприемат следващата стъпка. Арестите трябваше да бъдат извършени безшумно.

Охраната бе отлично обучена, каза си Рийв. Дори нямаше да забележи, че има някой, ако Арманд не му бе обяснил, че Бри бе под непрекъснатото наблюдение не само на Рийв, но и на други.

Кабинетът бе тъмен, ала когато той понечи да запали лампите, тя го възпря.

— Моля те, недей. Не искам светлина.

— Хайде, ела, ще поседя с теб.

Бри отново се възпротиви.

— Рийв, имам нужда да остана сама.

Трябваше да положи усилие, за де не се почувства отхвърлен.

— Добре, Габриела, но ще повикам доктора.

— Щом трябва. — Ноктите й се впиваха в дланите, докато се стараеше да запази контрол. — Ала първо ми дай малко време.

Ако гласът й не го бе предупредил, той щеше да я прегърне.

— Стой тук, докато се върна. Почивай.

Тя изчака Рийв да затвори вратата. След това легна на малкото канапе в ъгъла на стаята не защото бе уморена, а защото нямаше сили да остане седнала.

Толкова много чувства. Толкова много спомени се блъскаха, за да пробият навън, всички заедно. Мислеше си, че когато си спомни, ще бъде истинско облекчение, сякаш някой отпускаше юздите, с които е била стегната главата й. Но всичко това й причиняваше болка, измъчваше я и я плашеше.

Сега вече си спомняше майка си и погребението. Вълна след вълна след вълна от мъка. Отчаянието, и нейното, и на баща й, и това, как се бяха притискали един до друг. Спомни си една Коледа, когато Бенет й подаря някакви смешни чехли със слонски хоботи. Спомни си фехтовката с Александър и яда си, когато той я обезоръжи.

И баща й, протяга ръце към нея, и тя се сгушва на скута му, за да поплаче. Баща й, толкова горд, толкова честен, толкова прям. На първо място владетел, ала Бри бе приела тази истина. Може би затова се бе влюбила в Рийв. Той също бе на първо място владетел — на собствения си живот, на собствения си избор.

Не съзнаваше, че плаче, докато спомените се редяха един след друг. Сълзите й се стичаха тихо в тъмнината. Тя затвори очи и за малко не заспа.

— Слушай ме внимателно. — Шепотът я разбуди. Бри тръсна глава. Ако това бе спомен, не го искаше. Но долови същия шепот отново. — Трябва да стане тази нощ.

— Аз пък ти казвам, че няма да се получи.

Това не е спомен, осъзна смътно тя, и въпреки това си остава спомен. Гласовете бяха вече близо, чуваха се сега, идваха от мрака. Влизаха през прозорците, които бяха отворени към терасата. Беше ги чувала и преди. Сълзите й пресъхнаха. Беше ги чувала и преди в мрака. Този път ги позна.

Как бе могла да е толкова сляпа? Толкова глупава? Бри се изправи бавно и внимателно, за да не вдига шум. Да, спомняше си, позна ги. Паметта й се бе върнала, ала вече нямаше болка, нямаше страх. Само ожесточен гняв.

— Ще следваме плана абсолютно точно. Щом я изведем, ти я връщаш в колибата. Ще използваме по-силен опиат и ще я държим вързана. Няма да има никакъв пазач, който да допуска фатални грешки. Точно в един принцът ще получи известие. Докато е в балната зала, ще научи, че дъщеря му е отвлечена отново. И ще знае, че трябва да плати, ако иска да си я върне.

— Дебок.

— И пет милиона франка.

— Ти и твоите пари. — Гласът беше приглушен, изпълнен с отвращение и идваше от съвсем близо. Бри прецени разстоянието до вратата и разбра, че трябва да изчака. — Парите не означават нищо.

— За мен ще бъде удоволствие да знам, че Арманд трябва да ги плати. След всички тези години и след толкова много време най-сетне ще получа възмездие.

— Отмъщение. — Гласът го поправи тихо. — А отмъщението никога не трябва да се ръководи от емоциите. Щеше да е много по-разумно да го убиеш.

— Много повече задоволство изпитах, докато го наблюдавах как страда. Ти свърши твоята част и гледай да я свършиш добре, иначе Дебок си остава в затвора.

— Аз ще свърша моята част. И двамата ще получим това, което искаме.

Те се мразят, осъзна Бри. Как не бе забелязала преди? Сега бе толкова очевидно, а бе говорила и с двамата и не бе усетила дори за миг.

Седеше, без да помръдва, и слушаше. Но освен стъпките, които се отдалечиха, не долови нищо друго. Бяха използвали и нея, и баща й. Нея я бяха използвали, за да демонстрират загриженост и дори обич. Нямаше да позволи да бъде използвана отново.

Въпреки това тя се движеше съвсем тихо през стаята. Ще открие баща си и ще ги изобличи и двамата. Няма да я отвлекат отново. Натисна бравата и отвори вратата. Откри, че не бе сама.

— О, Ваша Светлост… — Леко притеснена, Джанет отстъпи крачка назад и направи реверанс. — Нямах представа, че сте тук. Има едни документи…

— Нали ти казах никаква работа за тази вечер.

— Да, Ваша Светлост, но аз…

— Дръпни си.

Тонът й я издаде, защото зад студенината прозираше неподозиран гняв.

Джанет не се колеба. От семплата си чанта извади малък смъртоносен пистолет. На Бри дори не и остана време да реагира.

Без много шум Джанет се обърна и насочи пистолета към охранителя, който се показа от сенките с вдигнато оръжие. Тя стреля първа и въпреки че звукът бе съвсем приглушен, той падна. Когато се втурна към мъжа, Бри усети как дулото се опира в стомаха й.

— Ще те прострелям в корема и ще умреш много бавно и много болезнено.

— Има още хора от охраната — заяви възможно най-спокойно Бри. — Те са из целия дворец.

— Тогава, освен ако не искаш още нечия смърт да ти тежи на съвестта, ще трябва да ми сътрудничиш. — Джанет знаеше само едно, че трябва да отведе принцесата от коридора, преди да се бе появил някой. Не можеше да рискува да се насочи към балната зала. Вместо това тласна бързо Бри напред.

— Никога няма да успееш да ме изведеш от територията на двореца, без те видят — предупреди я Бри.

— Няма значение дали ще ни видят. Никой от охраната няма да посмее да стреля, докато държа пистолет, опрян в главата ти. — Планът й се бе разпаднал, а и нямаше как да уведоми съучастника си. Нямаше да им се отдаде да извлекат упоената безволева Бри през някой тъмен страничен вход, охраняван от човек, на когото вече са платили. Нямаше да успеят да я напъхат тихо в багажника на колата, която ги очакваше.

Планът им бе дързък и подреден. А сега вече Джанет не разполагаше с нищо.

— Какво смяташе да правиш?

— Трябваше да ти предам тайно съобщение, че американецът иска да говори с теб в стаята ти. От него щяхме да се отървем. След като дойдеше, те очакваше спринцовка. Останалото щеше да мине лесно.

— Вече не е толкова лесно. — Бри не потръпна, докато слушаше с каква лекота Джанет говори за убийството на Рийв. Нямаше да си позволи да трепери. Вместо това се насили да мисли, докато Джанет я отвеждаше към вратите на терасата. Към мрака.

— Толкова е красиво! — Ив бе решила да престане да се прави на изтънчена дама и да се забавлява. — Сигурно е чудесно да живееш в дворец всеки ден.

— Това е домът ми. — Бенет бе обгърнал раменете й с ръка, докато се взираха надолу. — Знаеш ли, никога не съм ходил в Хюстън.

— Изобщо не прилича на тук. — Ив си пое дълбоко дъх, преди да се обърне и да го погледне. Толкова е красив, помисли си тя. Толкова сладък. Съвършеният кавалер за тази прекрасна вечер в късната пролет, мислеше си момичето, и въпреки това…

— Радвам се, че съм тук — каза бавно Ив. — Само че май принц Александър не ме харесва.

— Алекс ли? — Бенет сви рамене. Нямаше намерение да си губи времето с Алекс, когато до него под лунната светлина бе едно красиво момиче. — Просто е малко надут, това е.

Тя се усмихна.

— Ти не си. Чела съм доста… Интересни неща за теб.

— И всички са истина. — Той се усмихна и й целуна ръка. — Ала сега съм пленен от теб, Ив… — Бенет прекъсне думите си с кратка ругатня, когато долови стъпките. — По дяволите, толкова е трудно да намериш усамотено местенце тук. — Тъй като не искаше да го притесняват, той дръпна Ив в сянката точно когато Джанет избута Бри през вратата.

— Няма да мръдна нито крачка, преди да разбера всичко. — Бри се обърна, бялата й рокля като светло петно сред сенките. А Бенет забеляза проблясването на пистолета.

— О, Господи… — Покри устата на Ив с ръка в момента, в който тя си пое дъх да каже нещо. — Слушай — прошепна той, без да откъсва поглед от сестра си. — Връщаш се в балната зала и довеждаш баща ми, или Алекс, или Рийв Макджий. Ако може, доведи ги и тримата. Нито звук, върви.

Не беше нужно да й се повтаря. Ив също бе видяла пистолета. Тя кимна и Бенет отдръпна ръка. Бързата й мисъл я накара да си свали обувките и да хукне боса и безшумно от тъмната страна на сградата към някаква врата.

— Ако се налага да те убия тук — каза ледено Джанет, — ще бъде доста неприятно и за двете.

— Искам да знам защо. — Бри се притисна към стената. Нямаше представа как ще избяга, но веднъж вече бе успяла.

— Дебок е мой любовник. Искам да си го върна. А заради теб баща ти ще освободи и самия дявол.

Бри присви очи. Джанет Смидърс добре бе прикривала тайната си същност.

— Как успя да се промъкнеш през проверките за безопасност? Всеки, който постъпва на работа в семейството… — Тя се спря. Отговорът бе лесен. — Лубе, разбира се.

За пръв път усмивката на Джанет бе искрена.

— Разбира се. Дебок знаеше за Лубе, за мъжете, които Лубе подкупваше, за да работят както за него, така и за баща ти. Малък натиск, заплахата, че ще бъде изобличен, и видният министър стана невероятно съпричастен. Имаше значение, разбира се, че той мразеше баща ти и гледаше на отвличането като на отмъщение.

— Отмъщение ли? Отмъщение за какво?

— Катастрофата. Нали си спомняш сега? Карал е баща ти. Бил е млад, малко необуздан. Двамата с дипломата са имали незначителни наранявания, докато Лубе…

— Той все още куца — прошепна Бри.

— Не само това. Лубе няма деца, нито пък някога ще има, дори и с младата си жена. Трябва да й каже, ала се страхува, че тя ще го напусне. Лекарите го уверяват, че проблемът му няма нищо общо с катастрофата. Лубе обаче предпочита да мисли друго.

— Затова е помогнал при отвличането, за да накаже баща ми. Това е лудост.

— Омразата те подлудява. Аз, от друга страна, не мразя никого. Само си искам любовника. — Джанет вдигна пистолета и металът отрази лунната светлина. — Аз съм напълно с ума си, Ваша Светлост. Ще ви убия само ако се наложи.

— И ако го сториш, любимият ти ще си остане там, където е. — Бри се изправи и реши да блъфира. — Не можеш да ме убиеш, защото няма да съм ти от полза.

— Самата истина. — Въпреки това отново насочи пистолета. — Даваш ли си сметка колко болезнен може да бъде куршумът, без дори да засегне жизненоважен орган?

— Не! — Разгневен, ужасен и импулсивен, Бенет изскочи от сянката. И Бри, и Джанет се стреснаха. Двете жени сякаш се вкамениха, когато той се хвърли към пистолета. Почти се бе добрал до него, когато Джанет стреля. Младият припи падна беззвучно.

— О, Господи, Бенет! — Бри се отпусна на колене до него. — О, не, не, Бенет… — Кръвта му попи в бялата коприна на роклята й, докато тя го притискаше. Трескаво се опита да намери пулса му. — Хайде, стреляй — нахвърли се Бри върху Джанет. — Не можеш нищо по-лошо да ми сториш. Ще се погрижа и двамата с любовника ти да се пържите в ада заради това.

— Така и ще стане — заговори тихо Рийв, докато отвсякъде ги заля светлина и ги обкръжиха мъже в униформи, стиснали пистолети.

Джанет наблюдаваше как Арманд се приближава към децата си, а охраната не помръдваше. Тя подаде пистолета си с ръкохватката напред.

— Няма нужда да се прави театър — каза Джанет, когато Рийв пристъпи към нея, за да поеме оръжието. — Аз съм практична жена.

Рийв подаде сигнал и двама мъже я отведоха.

— О, татко — протегна ръце Бри. Арманд бе коленичил до Бенет. — Той се опита да й вземе пистолета. — Бри притисна бузата си до косата на брат си. — Доктор…

— Тук е.

— Стига, стига, Габриела — прозвуча милият спокоен глас на доктор Франко иззад тях. — Пуснете момчето и ми направете място.

— Няма да го оставя. Няма да…

— Недей да спориш — намеси се немощно Бенет. — В момента така зверски ме цепи главата.

Беше готова да се разплаче, но ръката на баща и я обгърна и тя усети трепета му.

— Добре, тогава — каза Бри, докато гледаше как трепкат очите на Бенет. — Ще го оставя да те ръчка и изследва. Господ ми е свидетел, че на мен ми беше дошло до гуша.

— Бри… — Бенет протегна ръка към нея. — Има ли хубави сестри в болницата?

— Десетки — успя да изрече тя.

Той въздъхна и затвори очи.

— Слава Богу…

Бри протегна ръка на Александър, а след това се обърна и се отпусна в прегръдките на Рийв. Най-сетне си бе у дома.