Мечът на Ликтора

30 НАТРИЙ

Толкова примитивни бяха оръжията на този рибарски народ — всъщност много по-примитивни от оръжията на истинските кореняци, които бях виждал в Тракс — че мина известно време преди въобще да разбера, че са въоръжени. Мъжете в лодката бяха повече, отколкото бе необходимо за управлението й, но отначало реших, че са дошли като гребци или за да придадат тежест на своя хетман, когато ме представи на господаря на замъка. В коланите им бяха затъкнати ножове — от онези с правите, тесни остриета, каквито използват рибарите по целия свят — а на носа имаше и риболовни копия с назъбени върхове, но всичко това не ми направи особено впечатление. Едва когато един от островите, които толкова исках да видя, се появи пред нас и видях как един от мъжете опипва неспокойно тояга с набити по горната й част животински зъби, ме осени, че „гребците“ изпълняват функцията на охрана и че наистина има от какво да охраняват кораба.

Малкият остров си изглеждаше съвсем нормално, поне докато не забележиш, че наистина се движи. Беше нисък и наситенозелен, с една миниатюрна колиба (построена от тръстика, също като нашата лодка, и с покрив от същия материал) в най-високата точка. Тук-там растяха върби, а досами водата беше привързана дълга тясна лодка, също направена от тръстика. Когато се приближихме, видях, че и самият остров е направен от тръстики, само че от живи тръстики. Стеблата им му придаваха характерния зелен цвят, а преплетените им корени вероятно оформяха подобната му на сал основа. Върху масивната им жива плетеница се беше натрупала почва, или пък е била събирана там от обитателите му. Поникналите дървета провлачваха корените си във водата на езерото, а малката зеленчукова градинка, изглежда, вирееше добре.

Понеже хетманът и всички други на борда, с изключение на Пиа, смръщиха ядно физиономии при появата на това малко парче земя, аз моментално реших, че ми допада. И като го видях, както го видях тогава — петънце зеленина на фона на студеното и на вид безкрайно синьо лице на Дютурна, и на по-дълбокото, по-топло, но и наистина безкрайно синьо на увенчаното със слънце и обсипано със звезди небе, ми беше лесно да го обикна. Ако бях погледнал на тази сцена, както бих погледнал картина, тя би ми се сторила пропита с много повече символика — правата линия на хоризонта, разделяща платното на две равни половини, зеленото петънце със зелените си дървета и кафявата колиба — от онези картини, които критиците са свикнали да осмиват заради символизма им. Но пък кой би могъл да каже какво е значението й? Според мен е невъзможно да се твърди, че всички символи, които откриваме в един природен пейзаж, са там само защото ние ги виждаме. Всички без колебание обявяват за луди крайните субективисти, които искрено вярват, че светът съществува единствено защото те го виждат и че сградите, планините и дори самите ние (с които те са разговаряли само преди миг) изчезват, щом им обърнат гръб. Не е ли също толкова безумно да се смята, че значението на същите тези обекти изчезва по същия начин? Ако Текла бе символизирала любов, за каквато се бях смятал недостоен, както зная сега, че е било, то изчезвала ли е символичната й сила, когато съм заключвал вратата на килията й след себе си? Би било същото като да се каже, че написаното в тази книга, над която съм се потил толкова много часове, ще се стопи в алено петно, когато я затворя за последен път и я изпратя във вечната библиотека, надзиравана от стария Ултан.

В такъв случай големият въпрос, върху който размишлявах, докато гледах с копнеж плаващия остров, опъвах скришом въжетата си и проклинах наум хетмана, беше да се определи какво означават тези символи сами по себе си. Ние сме като деца, които гледат печатна страница и виждат змия в предпоследната буква и меч в последната.

Какво послание е трябвало да прочета в малката колиба и зелената й градинка не знам. Но значението, което долових в тях, ми говореше за свобода и дом, и ме обзе по-голям копнеж по свободата, по възможността да скитам на воля из горния и долния свят, носейки със себе си такива удобства, каквито биха ми били достатъчни, отколкото бях изпитвал преди — дори когато бях затворник в преддверието в Двореца на Самодържеца, дори когато сам бях клиент на инквизиторите в Старата Цитадела.

Сетне, точно когато най-силно желаех да бъда свободен и курсът ни ни беше довел най-близо до острова, двама мъже и момче на петнайсетина години излязоха от колибата. За миг останаха пред прага, като ни оглеждаха, сякаш взимаха мярката на лодката и екипажа. На борда имаше петима селяни в добавка към хетмана и изглеждаше очевидно, че островитяните не ще могат да ни сторят нищо, но ето че те се качиха в дългата си лодка, мъжете загребаха след нас, а момчето вдигна грубото й платно, което приличаше на рогозка.

Хетманът, който току се обръщаше да им хвърли по някой поглед, седеше до мен с Терминус Ест в скута си. Имах чувството, че всеки момент ще го остави настрани и ще иде на кърмата да говори с кормчията, или пък на носа при другите четирима, които безделничеха там. Ръцете ми бяха завързани отпред и ми трябваше само миг да изтегля съвсем малко меча от ножницата му и да срежа въжето, но така и не ми се удаде възможност да го сторя.

Втори остров се появи пред погледа ни и скоро към нас се присъедини още една лодка, този път с двама мъже на борда. Изгледите ни сега бяха малко по-лоши и хетманът повика един от селяните, а самият той се отдалечи крачка-две към кърмата, понесъл меча ми със себе си. Двамата отвориха метален сандък, скрит под платформата на кормчията, и извадиха оръжие, каквото не бях виждал дотогава — лък, направен от два дълги и тънки лъка, всеки със своя си тетива, свързани по начин, който оставяше помежду им около половин педя. Тетивите бяха свързани по средата, така че оформяха нещо като прашка.

Докато разглеждах това странно оръжие, Пиа се приближи крадешком и прошепна:

— Наблюдават ме. Не мога да те отвържа сега. Но може би… — И погледна многозначително към лодките, които следваха нашата.

— Ще нападнат ли?

— Ако дойдат и други, да. Имат само риболовни копия и пахоси. — Като видя обърканото ми изражение, добави: — Пръчки със зъби — един от селяните също има пахос.

Селянинът, когото хетманът беше повикал, тъкмо изваждаше от сандъка нещо, което приличаше на парцалена топка. Разви я върху отворения капак и от вътрешността й се показаха няколко сребристосиви, мазни на вид парчета метал.

— Силови куршуми — каза Пиа уплашено.

— Мислиш ли, че ще дойдат още от твоите хора?

— Ако минем покрай други острови. Ако един или два последват крайбрежна лодка, всички се присъединяват, за да получат дела си от плячката. Но скоро пак ще видим брега и… — Под парцаливата й роба гърдите й се надигнаха развълнувано, когато селянинът отри ръка в палтото си, взе едно от сребристите парчета и го намести в прашката на двойния лък.

— Едва ли е по-лошо от тежък камък… — започнах аз. Той издърпа тетивите до ухото си и ги пусна, при което металното парче изсвистя между двата лъка. Пиа ми се стори толкова уплашена, че почти очаквах малкият снаряд да претърпи някаква метаморфоза във въздуха, може би да се превърне в един от онези паяци, които все още наполовина вярвах, че съм видял, когато ме уловиха упоен в рибарските мрежи.

Нищо подобно не се случи. Металното парче прелетя над водата като лъщяща стрела и цопна в езерото на десетина разкрача пред носа на най-близката лодка.

За част от мига не последва нищо. После станаха няколко неща — бурна детонация, огнена топка и гейзер от пара. Нещо тъмно, явно самият снаряд, все така непокътнат и изхвърлен от експлозията, която бе причинил, литна във въздуха и отново падна, този път между двете преследващи ни лодки. Последва нова експлозия, съвсем малко по-слаба от предишната, и една от лодките едва не се преобърна. Другата бързо зави настрани. Последва трета експлозия, после четвърта, но снарядът, каквито и други способности да притежаваше, не можеше да проследи лодките по начина, по който нотюлите на Хетор бяха проследили Йонас и мен. Всеки взрив го отнасяше все по-далеч, а след четвъртия силата му, изглежда, се изчерпа. Двете лодки изостанаха извън обсега на лъка и аз се възхитих на куража им да продължат преследването.

— Силовите куршуми изкарват огън от водата — каза Пиа.

Кимнах.

— Виждам. — Нагласях удобно краката си, за да намеря по-добра опора сред сноповете тръстика.

Не е много трудно да плуваш, дори ако ръцете ти са вързани на гърба — с Дрот, Рош и Еата се упражнявахме да плуваме, стиснали палци отзад на кръста си. А с вързаните си отпред ръце, знаех, че мога да се задържа над водата дълго време, ако се наложи, но се тревожех за Пиа и й казах да отиде колкото може напред.

— Но така няма да мога да те развържа.

— И без това няма да можеш, докато ни наблюдават

— прошепнах аз. — Иди напред. Ако лодката се разбие, хвани се за някой сноп тръстика. Той ще те задържи над водата. Не спори.

Мъжете отпред не я спряха и тя стигна до самия нос. Поех си дълбоко дъх и скочих през борда.

Ако исках, можех да се гмурна, без да предизвикам и вълничка, но вместо това свих колене до гърдите си, за да разплискам възможно повече вода, и благодарение на тежките си ботуши, потънах много по-дълбоко, отколкото бих потънал, ако бях подходящо разсъблечен за плуване. Точно този момент ме беше притеснявал — бях забелязал, когато лъкометецът на хетмана изстреля снаряда си, че има известна пауза преди експлозията. Знаех, че освен че съм намокрил до кости двамата мъже, трябва да съм намокрил и металните парчета върху намазнената кърпа — но не можех да съм сигурен, че ще избухнат преди да изплувам на повърхността.

Водата беше студена и ставаше все по-студена, колкото по-надолу потъвах. Отворих очи и видях пред себе си прекрасен кобалтов цвят, който потъмняваше, завихряйки се около мен. Обзе ме паническото желание да изритам ботушите си, но това би ме издигнало твърде бързо на повърхността, затова насочих мислите си към прекрасния цвят и към неразрушимите трупове, които бях видял да се валят на бунището край мините в Салтус

— трупове, потъващи навеки в синята паст на времето.

Завъртях се бавно и без усилие, докато пред очите ми не увисна кафявият корпус на хетманската лодка. За кратко двамата с това кафяво петно изглеждахме застинали на местата си — аз лежах под него, както мъртъвците лежат под лешояда, който загребва вятъра с крилата си и кръжи сякаш току под неподвижните звезди.

После се заиздигах с горящи от болка дробове.

И сякаш това беше чаканият сигнал, в същия миг чух първата експлозия — далечно и глухо избумтяване. Заплувах нагоре жабешката, чух още една експлозия и после още една, всяка по-силна от предишната.

Когато главата ми изскочи над водата, видях, че кърмата на хетманската лодка се е разцепила и тръстиковите снопове се разпръскват като сламките на метла. Вторична експлозия вляво от мен ме оглуши за миг и обсипа лицето ми с пръски вода, които жилеха като градушка. Стрелецът на хетмана потъваше недалеч от мен, но самият хетман (който, както забелязах със задоволство, все още стискаше Терминус Ест), Пиа и другите се държаха за останките от носа, който, благодарение на леката тръстика, все още се крепеше над водата, макар кърмата да беше потопена. Задърпах със зъби въжетата на китките си, докато един от островитяните не ми помогна да се изкатеря в лодката им, а друг ги сряза и ме освободи.