Мечът на Ликтора

8 НА СКАЛАТА

Излязох от градините на двореца през една от портите, които гледаха към сушата. Там пазеха шестима войници и във вида им нямаше и помен от спокойната отпуснатост на двамата им колеги, които бях видял при речните стъпала само няколко часа по-рано. Единият ми препречи пътя, учтиво, но твърдо, и ме попита налага ли се да си тръгвам толкова рано. Представих се и му отвърнах, че за съжаление се налага — че все още имам работа да върша тази нощ (което наистина си беше така) и че ме чака тежък ден на следващата сутрин (което също беше вярно).

— Значи сте герой. — Този път гласът му прозвуча малко по-дружелюбно. — Имате ли ескорт, ликторе?

— Имах двама ключарани, но ги освободих. Ще се прибера сам във Винкулата. Едва ли ще е много трудно.

Друг войник каза:

— Може да останете в двореца, докато съмне. Ще ви намерят някое местенце да полегнете.

— Да, но работата ми няма да се свърши сама. Трябва да си тръгна веднага.

Войникът, който стоеше на пътя ми, се отдръпна встрани.

— Ще изпратя с вас двама мъже. Веднага ще се погрижа, ако изчакате минутка. Трябва да получа разрешение от началника на стражата.

— Няма да е необходимо — казах му аз и тръгнах, без да им дам възможност да настоят отново. Нещо — навярно извършителят на убийствата, за които ми беше казал сержантът — беше разбунило града и по всичко личеше, че е имало нова жертва, докато съм бил в двореца на архонта. Мисълта за това ме изпълни с приятна възбуда — не защото бях достатъчно глупав да се смятам недосегаем за всяко нападение, а защото самата идея, че може да ме нападнат, че може да срещна смъртта си през тази нощ в тъмните улички на Тракс, свали от сърцето ми част от унинието, което иначе би ми тежало. Този ужас без ясен фокус, тази безлика заплаха в нощта беше най-ранният от всичките ми детски страхове и сега, когато вече не бях дете, навяваше спомени за дома, както става с всичко, свързано с детството ни, след като сме пораснали.

Бях от същата страна на реката, където се намираше и кошарата от следобеда, така че не се налагаше да взимам лодка. Улиците обаче ми бяха непознати и в мрака ми приличаха на лабиринт, построен с единствената цел да ме обърка. На няколко пъти тръгнах в погрешната посока преди най-накрая да открия тясната уличка към върха на скалата, която търсех.

Жилищата от двете й страни, които бяха изчакали мълчаливо величествената стена от камък отсреща да изправи снага и да скрие слънцето, сега ехтяха от приглушени гласове, а тук-там в прозорците грееше светликът на газени лампи. Докато Абдиесус пируваше в двореца си долу, обикновените хорица от високата скала също празнуваха и веселието им се различаваше от неговото главно с по-малкото врява, която се вдигаше. Пътьом чувах звуци на любов, точно както ги бях чул и в градината, след като оставих Сириака, чувах и гласове на мъже и жени в тих разговор, както и по някоя закачка, последвана от смях. Дворцовият парк ухаеше с аромата на цветята си, а въздухът му се миеше от декоративните фонтани, както и от огромния фонтан на студената Асис, който се изливаше току извън дворцовия комплекс. Тук тези ухания ги нямаше, само ветрецът повяваше сред бараките и пещерите със запушените им усти, и ту донасяше вонята на тор, ту — аромата на запарващ се чай или постна яхния, а понякога и само чистия въздух на планината.

Когато се изкачих достатъчно по скалната стена и оставих зад себе си онези от градските обитатели, които бяха достатъчно богати да си позволят и друга светлина освен тази от огъня за готвене, се обърнах и плъзнах поглед по града, така както го бях гледал — макар и с коренно различно настроение — от бойниците на замъка Асиез следобеда. Казват, че в планините има толкова дълбоки зевове, че на дъното им се виждат звезди — което ще рече, че въпросните зевове пробождат целия свят. Сега ме налегна усещането, че съм попаднал на такъв зев. Беше като да гледаш към съзвездие, сякаш целият Ърт се бе свлякъл незнайно къде и аз се взирах в залив от звезди.

Най-вероятно вече ме търсеха. Помислих си за димарчиите на архонта — как препускат по притихналите улици, грабнали по някоя запалена факла от дворцовата градина. Много по-неприятна беше мисълта за това как ключараните, които бяха доскоро под мое командване, се разгъват ветрилообразно около Винкулата. Не виждах обаче движещи се светлини, не чувах и далечни, дрезгави викове, а и да имаше във Винкулата някакво раздвижване, то не беше стигнало още до тъмните улички, плъзнали като паяжина по скалите на другия бряг на реката. Време беше да зърна и намигащата светлина на голямата порта, когато я отвореха, за да пропусне току-що разбудените мъже, а после я затвореха и отвореха отново, но такава нямаше. Накрая се обърнах и отново се заизкачвах нагоре. Все още не беше вдигната тревога. Но скоро и това щеше да стане.

Нямаше светлина в кошарата, нито звук от разговор. Извадих Нокътя от торбичката му преди да вляза, от страх, че не ще ми стигне смелостта, озовях ли се вътре. Понякога той грееше като фоейрверк, както в хана в Салтус. Понякога светлината му беше нищожна като на парче стъкло. Онази нощ в кошарата Нокътя не блестеше, но пък грееше с толкова дълбоко синьо, че самата светлина приличаше на по-ясен мрак. От всички имена на Помирителя едно е най-рядко използвано и лично мен винаги ме е озадачавало най-дълбоко — Черното слънце. След онази нощ усетих, че почти го проумявам. Не можех да държа скъпоценния камък с пръсти, както се беше случвало преди и както тепърва щеше да ми се случва, затова го положих в дланта на дясната си ръка, така че допирът с кожата ми да не е по-богохулствен от крайно необходимото. И като го държах така пред себе си, се наведох и влязох в кошарата.

Момичето лежеше там, където беше лежало и следобеда. И да дишаше още, не го чувах, и определено не помръдваше. Момчето с инфектираното око спеше на голата земя в краката й. Изглежда, си беше купило храна с парите, които му бях дал — обелки от царевица и плодове се валяха по пода. За миг си позволих надеждата, че никой от двамата няма да се събуди.

Под дълбоката светлина на Нокътя лицето на момичето ми се разкри по-немощно и ужасно от образа, който бях видял на дневна светлина, светлосенките задълбочаваха кухините около очите й и изпитите бузи. Почувствах, че трябва да кажа нещо, да призова Неръкотворния и неговите пратеници с някакво заклинание, но устата ми беше суха и по-празна на думи от пастта на някое безсловесно животно. Свалих бавно ръката си към момичето, докато сянката й не отряза цялата светлина, която го бе къпала допреди миг. Когато отново вдигнах ръката си, не забелязах никаква промяна, и като си спомних, че Нокътя не беше помогнал на Йолента, се запитах дали пък не е възможно камъкът да не оказва благотворен ефект върху жени, или пък е необходимо да го държи жена, за да подейства на жена. После го допрях до челото на момичето и за миг той заприлича на трето око върху това мъртвешко лице.

От всичките случаи, когато съм го използвал, този беше най-удивителният и навярно единственият, когато бе невъзможно някаква самозаблуда от моя страна или съвпадение, без значение колко невероятно, да обясни онова, което се случи. Възможно е кървенето на маймуночовека да е спряло по силата на собствената му вяра, уланът на пътя край Двореца на Самодържеца да е бил просто зашеметен и да се е възстановил без мое участие, възможно е дори мигновено заздравелите рани на Йонас да са били само трик на светлината.

Но сега сякаш някаква невъобразима сила се намеси в интервала между една част от секундата и следващата, и изкара вселената от релсите й. Очите на момичето, тъмни като езера, се отвориха. Лицето му вече не приличаше на обвит с кожа череп, беше просто изтерзано лице на млада жена.

— Кой си ти с тези ярки дрехи? — попита тя. И после: — О, сънувам.

Казах й, че съм приятел и че няма причина да се страхува.

— Не ме е страх — отвърна тя. — Щеше да ме е страх, ако бях будна, но не съм. Изглеждаш така, сякаш си паднал от небето, но знам, че си само крилото на някоя бедна птичка. Джейдър ли те улови? Попей ми…

Очите й се затвориха отново, но сега вече чувах тихия шепот на дишането й. Лицето й остана същото, както преди да ги затвори — слабо и изпито, — но без печата на смъртта.

Взех камъка от челото й и докоснах с него окото на момчето, така както бях докоснал лицето на сестра му, но не бях сигурен, че се налага да го правя. То изглеждаше нормално още преди да усети целувката на Нокътя, така че е възможно инфекцията да е била отстранена преди това. То се размърда в съня си и извика, сякаш сънуваше, че тича начело на по-бавни момчета и ги подканя да побързат.

Прибрах Нокътя в кожената му торбичка и седнах на пръстения под сред обелките, заслушан в дъха му. Скоро момчето утихна отново. Звездната светлина рисуваше бледи фигури край вратата, но извън това кошарата беше потънала в пълен мрак. Чувах равномерното дишане на сестрата, както и на момчето.

Беше казала, че аз, който носех черно, откакто ме издигнаха в пътуващ брат, и сиво преди това, съм облечен в ярки дрехи. Знаех, че е била заслепена от светлика върху челото си и всичко, всяка дреха, би й се сторила ярка в онзи миг. И все пак усещах, че в известен смисъл е била права. С което не искам да кажа (както бях изкушен да напиша), че след онзи миг съм намразил наметалото, панталоните и ботушите си, а по-скоро, че по някакъв начин получих усещането, че те наистина са маскировката, за която хората ги бяха взели, когато бях в двореца на архонта, или театралният костюм, чиято роля изпълняваха, когато участвах в пиесата на доктор Талос. Дори и инквизиторът е човек, а за един човек не е нормално да се облича винаги и само в този цвят, който е по-тъмен от черното. Бях презирал собственото си двуличие, докато носех кафявата пелерина от магазина на Аджилус. Но може би графитеночерната мантия отдолу е била двуличие също толкова голямо, или дори повече.

Сетне истината постепенно се самоналожи на съзнанието ми. Дори да съм бил някога инквизитор наистина, инквизитор в смисъла, в който учителят Гурлойс и дори учителят Палемон бяха инквизитори, то вече не бях такъв. В Тракс ми беше даден втори шанс. Бях се провалил и трети нямаше да ми бъде даден. Може би щях да си намеря работа по силата на уменията и одеждите си, но това беше всичко. И без съмнение щеше да е по-добре за мен да ги унищожа при първа възможност и да си потърся място сред войниците, които се биеха във войната на север, след като успеех — ако въобще успеех — да върна Нокътя.

Момчето се размърда и извика нечие име, навярно на сестра си. Тя промърмори нещо насън. Станах, погледнах ги за последно, после се измъкнах навън, от страх, че мрачното ми лице и дългият ми меч ще ги уплашат.