Мечът на Ликтора

4 ВИНКУЛАТА

— Имате посещение, ликторе — каза ми пазачът и когато само кимнах в знак, че съм разбрал, добави: — Може би ще е по-добре, ако първо се преоблечете. — Сега вече нямаше нужда да питам кой е гостенинът ми — единствено присъствието на архонта можеше да е отговорно за този тон.

Не беше трудно да стигна до личните си помещения, без да мина през кабинета, от който ръководех делата на Винкулата и се грижех за сметките. Използвах времето, необходимо ми да сменя взетата назаем роба с черното си наметало, да разсъждавам защо архонтът, който не беше идвал досега при мен и когото рядко бях виждал извън съдебната му зала, е намерил за нужно да ме посети — при това, както личеше, без антураж.

Тези ми разсъждения бяха добре дошли, защото държаха на разстояние някои други мисли. В спалнята ни имаше голямо посребрено стъкло — много по-добро огледало от малките чинии излъскан метал, с които бях свикнал. На него, както чак сега забелязах, Доркас беше написала със сапун четири стиха от песен, която някога ми беше пяла:

В кабинета имаше няколко големи кресла и очаквах да заваря архонта в някое от тях (макар също да ми мина през ум, че може да се е възползвал от възможността да прегледа документацията ми — нещо, което беше изцяло в правото си да направи, стига да поиска). Той обаче стоеше до амбразурата и гледаше града долу така, както аз го бях гледал от замъка Асиез по-рано същия следобед. Ръцете му бяха зад гърба и ги видях как се движат, сякаш всяка притежаваше свой си живот, породен от мислите му. Мина известно време преди да се обърне и да ме забележи.

— Вече сте тук, учителю Инквизитор. Не ви чух да влизате.

— Аз съм само пътуващ брат, архонте.

Той се усмихна и приседна на перваза с гръб към бездната. Лицето му беше сурово, с гърбав нос и големи очи, обточени с потъмняла плът, но му липсваше мъжественост. Със същия успех можеше да бъде лице на грозна жена.

— Натоварих ви с отговорността за това място, а още твърдите, че сте обикновен пътуващ брат?

— Само учителите от нашата гилдия могат да ме издигнат в сан, архонте.

— Но вие сте най-добрият от пътуващите им братя, ако се съди по писмото, което донесохте, по факта, че са изпратили именно вас и по работата, която свършихте, откакто сте в Тракс. Пък и тук никой не би разбрал, че превишавате правата си, ако решите да си придадете малко тежест. Колко учители има?

— Аз ще знам, че съм го направил. Само двама, освен ако някой не е бил повишен след като напуснах.

— Ще им пиша и ще ги помоля да ви повишат въпреки отсъствието ви.

— Благодаря, архонте.

— Няма за какво — каза той и се обърна да погледне през амбразурата, сякаш ситуацията го беше смутила. — Би трябвало да получите уведомление до един месец.

— Няма да ме повишат, архонте. Но учителят Палемон ще се зарадва да разбере колко високо ме цените.

— Всъщност няма нужда от всички тези официалности. Името ми е Абдиесус и няма причина да не си говорим на ти, когато сме сами. Ти се казваш Севериън, нали?

Кимнах.

Той отново се извърна.

— Амбразурата е много ниско. Огледах я преди да дойдеш — стената едва стига до коляното ми. Боя се, че някой лесно може да падне.

— Само някой висок колкото теб, Абдиесус.

— Ако не се лъжа, в миналото понякога са изпълнявали екзекуции, като са хвърляли жертвата от висок прозорец или от ръба на пропаст, така ли е?

— Да, и двата метода са били използвани.

— Но не от теб, предполагам. — И отново се обърна да ме погледне.

— От никой в последните векове, поне доколкото аз знам, Абдиесус. Изпълнявал съм обезглавяване — както на дръвник, така и на стол — но това е всичко.

— Но не би възразил да използваш друг метод? Ако ти наредят да го направиш?

— Тук съм, за да изпълнявам присъдите на архонта.

— Има моменти, Севериън, когато публичните екзекуции служат на общественото благо. И други, когато само вредят, предизвиквайки неспокойствие сред хората.

— Разбрах те, Абдиесус — казах аз. Случвало се е да съзра в очите на момче тревогите на мъжа, в който то ще се превърне, и така и сега съзрях бъдещата вина, която вече се бе настанила (може би без сам той да го съзнава) върху лицето на архонта.

— Довечера в двореца ще има неколцина гости. Надявам се и ти да си сред тях, Севериън.

Поклоних се.

— По етажите на управлението, Абдиесус, отдавна съществува обичай себеподобните ми да бъдат изключвани от обществото на останалите.

— И според теб това е несправедливо, което е съвсем нормално от твоя страна. Ако така предпочиташ, приеми поканата ми като един вид обезщетение.

— Ние от гилдията никога не сме се оплаквали от несправедливост. Всъщност дори се гордеем с уникалната си изолация. Довечера обаче гостите ти може да решат, че имат основание да се оплачат заради присъствието ми.

Усмивка раздвижи леко лицето му.

— Това не ме тревожи. Вземи, това ще ти осигури достъп до двореца. — Той протегна ръка, предпазливо, сякаш държеше птичка, която може всеки миг да излети, а всъщност държеше един от онези малки дискове твърда хартия, не по-голям от кризос и изписан с красиви златни букви, за които Текла често беше споменавала (тя се размърда в главата ми, когато го взех), но които не бях виждал дотогава.

— Благодаря, архонте. Довечера, казваш? Ще се опитам да си намеря подходящо облекло.

— Ела както си. Ще е маскен бал и облеклото ти ще е твоят костюм. — Стана и се протегна с душевната нагласа на човек, помислих си, който е на път да приключи дълго отлагана и неприятна задача. — Преди малко говорехме за някои не толкова сложни начини за изпълнение на твоята функция. Може би няма да е зле да си донесеш какъвто там инструментариум ще ти е нужен довечера.

Разбрах. Нямаше да ми е нужно друго освен ръцете ми, и му го казах. После, усещайки че вече твърде дълго съм загърбвал задълженията си на домакин, го поканих да се възползва от ободрителните напитки и закуски, с които разполагахме.

— Не — каза той. — Ако знаеше какви количества съм принуден да изпивам и изяждам просто от учтивост, щеше да знаеш и колко ценна е за мен компанията на човек, чието гостоприемство мога да откажа. Предполагам, че на братството ви не му е хрумвало да използва храната като изтезание, вместо глада?

— Нарича се плантерация, архонте.

— Трябва да ми разкажеш за това някой път. Виждам, че гилдията ви е надминала значително моето въображение — с няколко века несъмнено. След лова, вашата наука трябва да е най-старата от всички. Е, не мога да остана повече. Ще дойдеш ли довечера?

— Вече е почти вечер, архонте.

— До след час тогава.

Той си тръгна. Едва след като вратата се затвори, усетих лекия аромат на мускус, на който ухаеше робата му.

Погледнах малкото хартиено кръгче в ръката си и го обърнах. На гърба му бяха изобразени маски, сред които разпознах една от ужасиите — лице, съставено само от уста с животински зъби — които бях видял в градината на Самодържеца, когато какогените бяха разкрили истинския си лик, както и образ на маймуночовек от изоставената мина близо до Салтус.

Бях уморен от дългата разходка, а и от работата (почти целодневна, защото бях станал рано), която я беше предшествала, така че преди да изляза отново, се съблякох, измих се, хапнах малко плодове и студено месо, после изпих чаша ароматен северен чай. Когато нещо ме тревожи дълбоко, то остава в ума ми дори когато не мисля за него. Така стана и тогава — макар да не го осъзнавах, мислите за Доркас в тясната стая със скосения таван в странноприемницата и споменът за умиращото момиче в сламената постеля слагаха превръзка на очите ми и тапи в ушите ми. Сигурно заради тях не чух сержанта и не знаех, докато той не влезе, че взимам подпалки от сандъка край огнището и ги чупя на малки парчета. Той ме попита дали ще излизам, и понеже отговаряше за управлението на Винкулата в мое отсъствие, му казах че, да, ще излизам и не знам кога ще се върна. После му благодарих за робата, която ми беше заел, и му казах, че повече няма да ми е необходима.

— Можете да я ползвате винаги, когато пожелаете, ликторе. Но не за това дойдох. Исках да ви предложа да взимате със себе си двама от ключараните, когато слизате в града.

— Благодаря — казах аз. — Но в града цари добър ред и едва ли ме грози някаква опасност.

Той се изкашля.

— Става въпрос за престижа на Винкулата, ликторе. Като наш командир, следва да имате ескорт.

Виждах, че лъже, но също така виждах, че лъжата му, според него поне, е за мое добро, така че казах:

— Ще обмисля предложението ви, стига да разполагате с двама представителни мъже, които можете да отделите.

Лицето му моментално се проясни.

— Не желая обаче — продължих аз — придружителите ми да носят оръжие. Отивам в двореца и би било обида за господаря ни, архонта, ако се появя там с въоръжена стража.

При тези ми думи той измънка нещо и аз се завъртях към него с разгневен вид и захвърлих ядно скършената подпалка на пода.

— Изплюй камъчето! Смяташ, че нещо ме заплашва. Какво?

— Нищо, ликторе. Нищо, свързано с вас поне. Просто…

— Просто какво? — Вече знаех, че ще говори, така че отидох до бюфета и налях две чаши с ободрително питие от рози.

— Станаха няколко убийства в града, ликторе. Три нощес, две предната нощ. Благодаря, ликторе. За ваше здраве.

— И за твое. Но убийствата не са нещо необичайно, нали? Еклектиците непрекъснато се колят.

— Тези хора са били изгорени, ликторе. Всъщност не знам много за случилото се — изглежда, никой не знае. Може би вие знаете повече. — Лицето на сержанта беше безизразно като издялано от кафяв камък, но от погледа, който хвърли към студеното огнище, заключих, че е отдал онова, което правех с подпалките (подпалките бяха толкова твърди и сухи в ръцете ми, че ги бях усетил едва известно време след влизането му, точно както Абдиесус едва ли беше осъзнал, че размишлява за собствената си смърт, докато не усети присъствието ми в кабинета), на нещо, на някаква тъмна тайна, споделена ми от архонта, а несъзнателните ми действия всъщност бяха продиктувани от спомена за Доркас и нейното отчаяние, както и за просякинчето, като двете някак се сливаха в съзнанието ми. Той промълви: — Двама свестни мъже ви чакат навън, ликторе. Готови са да ви последват и ще ви чакат, докато решите да се приберете.

Одобрих действията му и той побърза да си тръгне, преди да съм се досетил, че знае, или си мисли, че знае, повече, отколкото ми беше докладвал, но вдървените му рамене и напрегнатият врат, както и бързите му крачки към вратата, ми казаха повече, отколкото беше по силите на безизразните му очи.

Придружителите ми бяха едри мъже, избрани заради силата им. Като поклащаха в ръце тежките си железни тояги, те ме последваха (Терминус Ест висеше на рамото ми) по лъкатушните улички — вървяха от двете ми страни там, където пътят беше достатъчно широк, и пред и зад мен, където не беше. На брега на Асис ги освободих, като улесних решението им да ме оставят, позволявайки им да прекарат остатъка от вечерта както намерят за добре, и наех една малка тясна лодка (с нашарен в ярки цветове навес, от който нямах нужда сега, когато последният дневен час беше отминал), с която да стигна до двореца нагоре по течението.

Всъщност това беше първото ми пътуване по Асис. Докато седях на кърмата, между кормчията собственик и четиримата му гребци, а чистата ледена река препускаше толкова близо до мен, че можех да потопя в нея и двете си ръце, ми се струваше невъзможно тази крехка дървена черупка, която от амбразурата на нашата кула сигурно се виждаше като танцуващо насекомо, да надвие силното течение. Сетне кормчията даде знак и потеглихме — близо до брега, наистина, но така леко, че сякаш подскачахме по реката като хвърлен камък, толкова бързи и навременни бяха ударите на осемте ни гребла и толкова леки и плавни бяхме, че сякаш плавахме по-скоро във въздуха над водата, отколкото по самата вода. Петостенен фенер с аметистови стъкла висеше на мачтата при кърмата и точно когато аз, в невежеството си, реших, че всеки момент течението ще ни улови странично, ще ни преобърне и ще ни повлече надолу към Капулус, кормчията остави кормилото на ограничаващите го въжета и запали фитила.

Той беше прав, разбира се, а аз грешах. В мига, когато малката вратичка на фенера се затвори пред масленожълтия пламък и виолетовите лъчи подскочиха напред, лодката ни беше поета от малък въртоп, който ни обърна, тласна ни нагоре по течението стотина крачки или повече, докато гребците прибираха греблата си, и ни стовари в миниатюрно заливче, тихо като воденичен вир и наполовина пълно с крещящо нашарени лодки за разходка. Водни стъпала, почти същите като стъпалата, от които се бях гмуркал в Гиол като момче, макар и много по-чисти, маршируваха от дълбините на реката до грейналите факли и изящните порти на двореца.

Често бях гледал това място от Винкулата и знаех, че не е подземна конструкция по подобие на Двореца на Самодържеца, както можеше да се очаква. Не беше и мрачна крепост като нашата Цитадела — явно архонтът и предците му бяха решили, че двете основни отбранителни съоръжения — замъка Асиез и Капулус, двойно свързани от стените и укрепленията по билата на скалите — са достатъчна гаранция за сигурността на града. Тук крепостните валове представляваха обикновени прегради от жив плет, предназначен да спира любопитните погледи и навярно да обезкуражава случайните крадци. Сгради с позлатени куполи се ширеха, пръснати в парк, който създаваше атмосфера на интимност и многоцветие, а от моята амбразура ми бяха заприличали на прозрачни зелени камъчета, изнизали се от наниза си и пръснали се по шарен килим.

При филигранните порти стояха часови — кавалеристи без коне в стоманени брони и шлемове, с искрящи пики и кавалерийски саби с дълги плоски остриета. Въпреки снаряжението си имаха излъчването на второстепенни, непрофесионални актьори, добродушни, обрулени мъже, които се наслаждават на кратката почивка между битките и патрулните обиколки под напора на степния вятър. Двамата, на които показах кръгчето си изрисувана хартия, само му хвърлиха бегъл поглед и ми махнаха да вляза.