Мегре

I

Преди да отвори очи, Мегре свъси вежди, като че не вярваше па този глас, който току-що му бе извикал в най-дълбокия сън:

— Свако!…

Все така със затворени клепки, той въздъхна, опипа чаршафа и разбра, че не сънува, че става нещо, защото ръката му не бе напипала топлото тяло на госпожа Мегре там, където то трябваше да бъде.

Най-после отвори очи. Нощта беше светла. Госпожа Мегре, изправена до прозореца с малки стъкла, дърпаше пердето, докато долу някой разтърсваше вратата и грохотът отекваше из цялата къща.

— Свако! Аз съм…

Госпожа Мегре продължаваше да гледа навън, а косите й, прибрани с фуркети, й придаваха странен ореол.

— Филип е — каза тя, тъй като знаеше, че Мегре се е събудил и чака, обърнат към нея. — Ще станеш ли?

Мегре слезе пръв, обул на бос крак плъстените си пантофи. Бе си нахлузил набързо един панталон и вървешком по стълбата си наметна сакото. На осмото стъпало трябваше да наведе глава заради гредата. Обикновено правеше това, без да мисли. Този път забрави и се блъсна в горната греда, изръмжа, изруга, измъкна се от леденото стълбище и влезе в кухнята, където още се бе запазила малко топлинка.

На вратата имаше железни пръчки. От другата й страна Филип казваше на някого:

— Няма да се бавя много. Ще бъдем в Париж, Преди да се съмне.

Госпожа Мегре се обличаше, защото се чуваше как снове насам-натам из първия етаж. Мегре дръпна резето, кисел от това, че преди малко се бе ударил.

— А, ти ли си! — измърмори той, като видя племенника си, застанал на улицата.

Над обезлистените тополи плаваше огромна луна и така осветяваше небето, че се очертаваха и най-малките клонки, а зад завоя Лоара като че беше обсипана със сребристи пайети.

„Източен вятър!“ — помисли неволно Мегре, както би помислил всеки местен жител, като види как посивява повърхността на реката.

Това са привички, които човек усвоява на село, както и тази да стои, без да казва нищо, в рамката на вратата, да гледа неканения гост и да го чака да заговори.

— Нали поне не съм събудил леля?

Лицето на Филип беше премръзнало от студ. Зад него, в побелялото от скреж поле, се открояваше чудноватият силует на едно такси „Ж. 7“.

— Навън ли ще оставиш шофьора?

— Трябва да говоря веднага с вас.

— Влизайте бързо и двамата — обади се от кухнята госпожа Мегре, която палеше газена лампа.

И добави на племенника си:

— Още нямаме електричество. Тоест инсталацията е прокарана в къщата, но още не са ни пуснали тока.

И наистина в края на една жица висеше електрическа крушка. Има подробности от тоя род, които човек забелязва неволно. А когато е вече нервен, това е достатъчно, за да го раздразни. През следващите минути Филип трябваше често да се взира в тази крушка и в недобре обтегнатата й жица, които не служеха за нищо, освен да подчертават всичко старо, запазило се в тази селска къща, или пък всичко крехко в модерните удобства.

— От Париж ли идеш?

Още сънен, Мегре се облягаше на камината. Присъствието на таксито на пътя правеше въпроса излишен като крушката. Но има моменти, когато човек говори, за да се намира на приказки.

— Всичко ще ви разкажа, свако. Аз съм в ужасно положение. Ако не ми помогнете, ако не дойдете с мен в Париж, не зная какво ще стане с мене. Ще се побъркам. Ето на, не съм целунал леля.

И докосна три пъти бузите на госпожа Мегре, която бе навлякла върху нощницата си пеньоара. Той изпълни този ритуал като дете. Веднага след това седна до масата и хвана главата си с две ръце.

Мегре пълнеше лулата си, гледайки го, а жена му трупаше съчки в камината. Във въздуха имаше нещо необикновено, застрашително. Откакто се бе пенсионирал, Мегре бе загубил навика да става посред нощ и това му напомняше неволно за нощите, прекарани при болен или умиращ.

— Сам се чудя как съм могъл да бъда толкова глупав! — изхълца внезапно Филип.

Вълнението му се отприщи изведнъж. Той плачеше без сълзи. Оглеждаше се като човек, който търси да си изкара яда върху нещо, а в противовес на тази ненужна възбуда Мегре нагласяше фитила на газената лампа, първите пламъци се вдигаха от огнището.

— Най-напред ще трябва да пиеш нещо.

Свакото взе бутилка гроздова ракия и две чаши от един долап, в който имаше останки от хранителни продукти и миришеше на студено месо. Госпожа Мегре си обу дървените обувки, за да отиде да донесе дърва от сайванта.

— За твое здраве! И преди всичко се помъчи да се поуспокоиш.

Мирисът на пламтящите съчки се смесваше с аромата на ракията. Филип гледаше смаяно леля си, която изникна безшумно от мрака с цяла камара цепеници.

Той беше късоглед и под определен ъгъл очите му изглеждаха огромни зад стъклата на очилата, което му придаваше израз на детска уплаха.

— Това се случи нощес. Трябваше да стоя на пост на улица „Фонтен“…

— Момент — прекъсна го Мегре, като възседна един плетен стол и запали лулата си. — С кого работиш?

— С комисаря Амадийо.

— Продължавай.

Мегре смучеше бавно лулата си, примижал, и лелееше отвъд варосаната стена и полицата с бакърени тенджери образи, които му бяха толкова познати. В Дирекцията на полицията кабинетът на Амадийо беше последният отдясно, в дъното на коридора. Самият Амадийо беше слаб и тъжен човек, когото бяха назначили за комисар — групов началник, когато Мегре се пенсионира.

— Още ли има дълги мустаци?

— Още. Вчера получихме заповед за арестуване на Пепито Палестрино, собственик на „Флория“ на улица „Фонтен“.

— Кой номер?

— Петдесет и трети, до един оптически магазин.

— По мое време заведението се казваше „Тореадор“. История с кокаин ли?

— Главно с кокаин. А освен това и с нещо друго. Шефът чул, че Пепито е замесен в случая с Барнабе, един тип, който беше убит на площад „Бланш“ преди две седмици. Трябва да сте чели за това във вестниците.

— Свари кафе! — каза Мегре на жена си.

И с доволната въздишка на куче, което най-после си ляга, след като е свършило добра работа, той се облакъти върху облегалката на стола и подпря брада о скръстените си ръце. Отвреме-навреме Филип сваляше очилата си, за да обърше стъклата, и за няколко мига изглеждаше сляп. Беше висок червенокос момък, пълничък, с розова като бонбон кожа.

— Както знаете, ние вече не правим каквото си искаме. По ваше време не бихте си поплюли да арестувате Пепито посред нощ. Сега трябва да се спазва до буква законът. Затова шефът реши арестът да се извърши в осем часа сутринта. Бях натоварен дотогава да следя птичето…

Той потъваше в сгъстения покой на стаята, после внезапно, със сепване, си спомняше за своята трагедия и се озърташе объркано.

Мегре чувствуваше, че от няколкото произнесени фрази сякаш се излъчваха миризмите на Париж. Представяше си светещата фирма на „Флория“, портиера, който следи колите, и племенника си, който пристига вечерта и застава наблизо.

— Свали си пардесюто, Филип — намеси се госпожа Мегре. — Ще настинеш, когато излезеш.

Той беше в смокинг. Това правеше смешно впечатление в ниската кухня с дебели тавански греди и под от червени плочки.

— Сръбни още малко…

Ала Филип стана рязко, стиснал пестници до счупване, обзет от нов пристъп на гняв.

— Да знаехте, свако…

Искаше му се да заплаче, а не можеше. Погледът му се спря пак на електрическата крушка. Тупна с крак.

— Обзалагам се, че ей-сега ще ме арестуват!

Госпожа Мегре, която заливаше кафето с гореща вода, се обърна с тенджерата в ръка.

— Какви ги разправяш?

А Мегре продължаваше да пуши, разгръщайки яката със ситно червено везмо на пижамата си.

— Значи си стоял на пост срещу „Флория“…

— Не отсреща. Влязох — каза Филип, без да сяда. — В дъното на кабарето има малка кантора и Пепито е сложил там походно легло. И спи най-често на него, след като затвори.

По пътя мина каручка. Стенният часовник бе спрял. Мегре погледна своя часовник, който беше закачен на гвоздей над камината и показваше четири и половина часа. В оборите започваха да доят и каручките тръгваха към пазара в Орлеан. Таксито продължаваше да стои на пътя пред къщата.

— Исках да се изхитря — призна Филип. — Миналата седмица шефът ми три сол на главата и ми каза…

Той се изчерви, млъкна, опита се да прикове погледа си в нещо.

— Какво ти каза?…

— Не зная вече…

— А аз зная! Щом е Амадийо, трябва да е измътил нещо от рода на: „Вие сте фантазьор, господине, фантазьор като свако си!“

Филип не отговори нито с „да“, нито с „не“.

— С една дума, исках да се изхитря — побърза да продължи той. — Когато към един и половина клиентите си отидоха, аз се скрих в тоалетните. Помислих си, че ако Пепито е подушил нещо, може да се опита да укрие стоката. И знаете ли какво стана?

Мегре, още по-сериозен, поклати бавно глава.

— Пепито е бил сам. В това съм сигурен! И не щеш ли, по едно време се чу изстрел. Нужни ми бяха няколко секунди, за да разбера, после — още няколко секунди, за да изтичам до залата. Нощем тя изглеждаше по-голяма. Осветяваше я само една крушка. Пепито лежеше между два реда маси и при падането си бе прекатурил няколко стола. Беше мъртъв…

Мегре стана и си наля чаша ракия, макар че жена му правеше знак да не пие много.

— Това ли е всичко?

Филип се разхождаше напред-назад. И макар че обикновено не беше много словоохотлив, се разприказва със сух и злобен глас:

— Не, не е всичко! Тогава извърших глупост! Хвана ме страх. Не бях вече способен да мисля. Празната зала беше зловеща, сякаш пълна с мъгла. По земята и по масите се точеха книжни ленти. Пепито беше легнал някак особено, настрана, с ръка до раната си и имаше такъв израз, като че ме гледаше. Какво да ви кажа? Извадих револвера си и заговорих. Крещях каквото ми хрумне и гласът ми ме уплаши още повече. Навсякъде — тъмни ъгли, тапицерии, и ми се струваше, че всичко това мърда. Направих усилие. Отидох да погледна. Отворих рязко една врата, та й скъсах кадифето. Долу намерих електрическото табло и поисках да запаля осветлението. Натисках наслуки комутаторите: А това ме паникьоса още повече. Светна червен прожектор. Във всички ъгли забръмчаха вентилатори. „Кой е там?“ — извиках пак.

Той прехапа устни. Леля му го гледаше, развълнувана като него. Филип й беше сестрин син. Бе роден там, в Елзас, и Мегре го бе настанил в Дирекцията на полицията.

— По-добре да знаех, че е чиновник — бе казала майка му.

А сега той се задъхваше:

— Не ми се сърдете, свако. Аз самият не зная как стана това. Едва си спомням. Във всеки случай стрелях, защото ми се стори, че виждам нещо да мърда. Изведнъж се втурнах напред, после се спрях. Счуваха ми се стъпки, шепот. А виждах само празно пространство. Никога не бих повярвал, че залата е толкова голяма и осеяна с толкова препятствия. Накрая се озовах в кантората. На масата имаше револвер. Хванах го неволно. Цевта беше още топла. Извадих пълнителя и видях, че липсва един куршум…

— Глупак! — изръмжа Мегре през зъби.

Кафето димеше в чашите и госпожа Мегре със захарница в ръка стоеше пред тях и не знаеше какво върши.

— Съвсем си бях загубил ума. Пак ми се счу шум откъм вратата. Притичах. Чак след това забелязах, че държа във всяка ръка по едно оръжие.

— Къде сложи револвера?

Гласът на Мегре беше твърд. Филип сведе очи.

— Какви ли не мисли минаваха през главата ми. Ако сметнеха, че е извършено престъпление, щяха да помислят, че щом съм бил сам с Пепито…

— Боже мой! — изпъшка госпожа Мегре.

— Това трая само няколко секунди. Сложих револвера до ръката на трупа, за да създам впечатление, че е самоубийство, после…

Мегре се изправи и застана пред камината с ръце на гърба, в любимата си поза. Той не беше бръснат. Бе понапълнял от времето, когато заставаше така пред печката си в Дирекцията на полицията.

— И на излизане срещна някого, нали?

В това беше сигурен.

— Точно когато затварях вратата подире си, се блъснах в един човек, който минаваше по тротоара. Помолих за извинение. Лицата ни почти се докоснаха. Не зная дори дали след това наистина затворих вратата. Вървях пеш до площад „Клиши“. Взех такси и казах вашия адрес.

Госпожа Мегре сложи захарницата на буковата маса и попита бавно съпруга си:

— Кой костюм ще си сложиш?

Половин час цареше безредие.

Чуваше се как Мегре се бръсне и се облича в стаята си. Госпожа Мегре вареше яйца и разпитваше Филип.

— Имаш ли вест от майка си?

— Тя е добре. Трябваше да дойде в Париж за великденските празници.

Поканиха шофьора да влезе, но той отказа да свали тежкото си кафяво пардесю. По мустаците му трептяха капчици вода. Седна в един ъгъл и повече не помръдна.

— Къде са тирантите ми? — подвикна Мегре отгоре.

— В първото чекмедже на скрина.

Когато Мегре заслиза, видяха, че е облякъл палтото си с кадифена яка и си е сложил бомбето. Отблъсна поднесените му яйца и въпреки възражението на жена си изпи четвърта чаша ракия.

Беше пет и половина часът, когато вратата се отвори и тримата мъже се отправиха към таксито. Моторът заработи след дълги усилия. Госпожа Мегре трепереше при открехнатата врата, а газената лампа хвърляше танцуващи червеникави отражения върху малките стъкла на прозорците.

Като че се съмваше, толкова беше светло. Но беше февруари и самата нощ имаше сребрист оттенък. На всяко стръкче трева се крепеше капка скреж. Ябълковите дървета в съседната овощна градина бяха така побелели от мраз, че изглеждаха крехки като от стъклени нишки.

— За два-три дена! — подхвърли Мегре.

Филип, смутен, извика на свой ред:

— Довиждане, лельо!

Шофьорът затвори вратичката на колата и през първите минути само скърцаше със скоростите.

— Моля да ме извините, свако…

— Защо?

Защо ли? Филип не посмя да отговори. Той молеше за извинение, понеже чувствуваше, че в това заминаване има нещо драматично. Спомняше си силуета на свако си преди малко, до огнището, по пижама, стари дрехи, пантофи.

А сега едва смееше да го погледне. Вярно, до него стоеше Мегре, който пушеше лулата си, вдигнал кадифената яка, нахлупил шапка на чело. Но това не беше възторженият Мегре. Дори не беше самоувереният Мегре. Два пъти се бе обърнал към малкия си дом, който изчезваше.

— В осем часа ли ще дойде Амадийо на улица „Фонтен“? — запита той.

— В осем часа.

Имаха време. Таксито се движеше доста бързо. Минаха през Орлеан, където потегляха първите трамваи. След по-малко от един час стигнаха до Арпажонския пазар.

— Какво мислите, свако?

Въздушните течения стигаха до тях в дъното на колата. Небето беше ясно. На изток то започваше да се позлатява.

— Как успяха да убият Пепито? — въздъхна Филип, но не получи отговор.

Спряха в края на Арпажон, за да се стоплят в едно бистро и денят настъпи почти изведнъж, с бледо слънце, което се издигаше малко по малко на границата на полята.

— Бяхме само той и аз в…

— Мълчи! — рече Мегре уморено.

Племенникът му се сви в ъгълчето си с изражение на хванат в беля хлапак и не посмя повече да откъсне поглед от вратичката.

Влязоха в Париж, когато започваше бодрото улично оживление. Минаха край Белфорския лъв, по булевард „Распай“, по Пон-Ньоф…

Градът като че току-що бе измит с чиста вода, толкова свежи бяха цветовете. Керван от корабчета плаваше бавно срещу течението на Сена и влекачът, за да извести за своята флотилия, свиреше, изхвърляйки струи бяла пара.

— Колко минувачи имаше по улица „Фонтен“, когато ти излезе?

— Видях само тоя, когото блъснах.

Мегре въздъхна и изпразни лулата си, почуквайки я леко в тока си.

— На кое място искате да отидете? — попита шофьорът, който бе отворил прозорчето.

Спряха за малко на кея, за да оставят куфара на Мегре в един хотел, после се настаниха отново в таксито и поръчаха да кара към улица „Фонтен“.

— Безпокои ме не толкова това, което се е случило във „Флория“, колкото този човек, който се е блъснал в теб.

— Какво смятате?

— Нищо не смятам!

Това беше един от любимите му изрази, който изплува от миналото точно когато той се обърна и съзря толкова познатия някога силует на Съдебната палата.

— По едно време ми хрумна да отида да разправя всичко на големия шеф — промърмори Филип.

Мегре не отговори. И до улица „Фонтен“ не откъсна очи от гледката на Сена, която течеше през тънка синкаво златиста мъгла.

Спряха на стотина метра от номер 53. Филип вдигна яката на пардесюто си, за да скрие своя смокинг, ала въпреки това минувачите се обръщаха, като съзираха лачените му обувки.

Беше едва седем часът без десет минути. Вече миеха стъклата на бистрото „Табак Фонтен“ на ъгъла, което е отворено цяла нощ. Отиващи на работа хора изгълтваха там набързо кафе с мляко и кифла. Сервираше келнер, чернокос младеж от Оверн, защото собственикът си лягаше чак в 5—6 часа и ставаше по обед. На една маса, около някаква плоча, на която бяха надраскани резултати от игра на белот, се търкаляха угарки от пури и цигари.

Мегре купи пакет тютюн за лула, поиска един сандвич, докато Филип нервничеше от нетърпение.

— Какво се е случило тази нощ? — попита бившият комисар с пълна с хляб и шунка уста.

И като прибра парите, отговори равнодушно:

— Казват, че собственикът на „Флория“ бил убит.

— Палестрино ли?

— Не зная. Аз работя през деня. А денем не се занимаваме с нощните заведения.

Излязоха. Филип не смееше да каже нищо.

— Виждаш ли? — измърмори Мегре.

И изправен в края на тротоара, добави:

— Това е работа на човека, когото си блъснал, разбираш ли. Логически погледнато, не би трябвало да се знае нищо преди 8 часа.

Те вървяха към „Флория“, но се спряха на петдесетина метра. Пред вратата се виждаше фуражката на полицай. На другия тротоар се бяха насъбрали хора.

— Какво да правя?

— Началникът ти сигурно е на местопроизшествието. Върви при него и му кажи…

— А вие, свако?

Мегре повдигна рамене и продължи:

— … Кажи му истината…

— Ами ако ме попита къде съм ходил след това?

— Ще отговориш, че си дошъл при мен.

Тонът беше примиренчески. Бяха започнали погрешно и това е! Беше толкова глупава история, че да скърцаш със зъби.

— Моля да ме извините, свако!

— Без умилителни сцени на улицата! Ако те пуснат, ще се срещнем в „Халбата на Пон-Ньоф“. В случай че ме няма там, ще намериш бележка.

Дори не си стиснаха ръцете. Филип се втурна напред към „Флория“, към полицая, който не го познаваше и искаше да му препречи пътя. Наложи се инспекторът да покаже значката си, след което изчезна вътре.

А Мегре с ръце в джобовете стоеше на разстояние като зяпачите. Чакаше. Чака почти половин час, без да узнае нищо за това, което ставаше в заведението.

Комисарят Амадийо излезе пръв, следван от един твърде невзрачен човечец, който имаше вид на келнер в кафене.

И Мегре нямаше нужда от обяснения. Той знаеше, че това е минувачът, който е блъснал Филип. Сещаше се какво го питаше Амадийо.

— Точно тук ли се сблъскахте с него?

Келнерът кимна утвърдително. Комисарят махна с ръка да повика Филип, който бе останал вътре и се показа развълнуван като ученик от Консерваторията, сякаш цялата улица знаеше за подозренията, надвиснали над него.

— Този ли господин излизаше тогава? — вероятно запита Амадийо, подръпвайки кестенявите си мустаци.

Келнерът потвърди и това.

Имаше и други двама инспектори. Комисарят — групов началник, погледна часовника си и след кратка размяна на мнения келнерът се отдалечи и отиде в бистрото, а полицаите влязоха отново във „Флория“.

Четвърт час по-късно пристигнаха една след друга две коли. Това бяха представителите на прокуратурата.

— Трябва да се върна там, за да повторя показанията си — доверяваше келнерът на продавача в „Табак Фон-тен“. — Бързо още едно бяло вино „Виши“!

И смутен от тежкия поглед на Мегре, който пиеше бира до него, попита шепнешком:

— Кой е оня тип?