Мегре

III

Мегре беше седнал в края на леглото, а Фернанд, кръстосала крака, въздъхна облекчено, изувайки обувките си. Със същата естественост тя повдигна зелената си копринена рокля, за да откопчае жартиерите на чорапите си.

— Ти няма ли да се съблечеш?

Мегре поклати отрицателно глава, но тя не забеляза това, защото прекарваше роклята през главата си.

Жилището на Фернанд представляваше малък апартамент на улица „Бланш“. Стълбата, застлана с червен килим, миришеше на паркетин. Когато Мегре се изкачи по нея, пред всички врати чакаха празни бутилки за мляко. След това минаха заедно през салон, задръстен с дреболии, и сега Мегре съзираше много чиста кухня, където всички предмети бяха подредени с придирчива грижливост.

— За какво мислиш? — попита Фернанд, която, сваляйки чорапите си, показа дълги и бели нозе, а после се загледа с интерес в пръстите им.

— За нищо. Може ли да запуша?

— Цигари има на масата.

С лула между зъбите, Мегре се разхождаше назад-напред, спираше се пред увеличения портрет на някаква петдесетгодишна жена, а после пред една медна саксия, в която имаше зелено растение. Подът беше лъснат и близо до вратата се забелязваха две парчета филц с формата на подметки, с които Фернанд сигурно си служеше, за да ходи насам-натам, без да цапа.

— Севернячка ли си? — попита той, без да я гледа.

— По какво съдиш?

Най-после той застана пред нея. Тя имаше коса с неопределен русоляв цвят, клонящ към червеникаво, неправилно лице, издължена уста, заострен нос, изпъстрен с луничави петна.

— От Робе съм.

Това личеше от начина, по който беше подреден и излъскан апартаментът, особено по реда, който цареше в кухнята. Мегре беше сигурен, че сутрин Фернанд се настанява там, до готварската печка, пие от огромна чаша кафе и чете вестник.

Сега тя гледаше кавалера си с леко безпокойство.

— Няма ли да се съблечеш? — повтори тя, като стана и се приближи до огледалото.

После веднага добави с подозрение:

— Защо дойде?

Тя предчувствуваше нещо ненормално. Мозъкът й работеше.

— Имаш право, не дойдох за това — призна Мегре с усмивка.

Той се усмихна пак, като видя, че тя грабна един халат, сякаш обзета изведнъж от свян.

— Тогава какво искаш?

Тя не се сещаше. Ала имаше навика да класифицира мъжете. Изучаваше обувките, вратовръзката, очите на своя посетител.

— Да не би да си от полицията?

— Седни. Ще си побъбрим като добри приятели. Не се лъжеш много, защото дълго време бях комисар в криминалната полиция.

Тя смръщи вежди.

— Не бой се! Аз не съм вече там! Оттеглих се като пенсионер на село и днес се намирам в Париж само защото Кажо е извършил една мръсотия.

— Значи такава била работата!… — каза тя на себе си, спомняйки си за двамата мъже, седнали на масата, които се държаха толкова странно.

— Трябва да намеря доказателство за това, а има хора, които не мога да отида да разпитвам.

Тя престана да му говори на „ти“.

— Искате да ви помогна? Така ли?

— Отгатна. Ти знаеш не по-зле от мен, че във „Флория“ всички са негодници, нали?

Тя въздъхна в знак на съгласие.

— Истинският собственик е Кажо, който държи също „Пеликан“ и „Зелената топка“.

— Изглежда, че е отворил нещо и в Ница. Най-после те седнаха от двете страни на масата и Фернанд запита:

— Не искате ли да изпиете нещо топло?

— Не сега. Ти си чула за случката на площад „Бланш“, станала преди две седмици. Към 3 часа сутринта минавал някакъв автомобил с трима-четири-ма мъже вътре. Между площад „Бланш“ и площад „Клиши“ вратичката се отворила и един от мъжете бил изхвърлен на шосето. Току-що бил убит с нож.

— Барнабе! — уточни Фернанд.

— Ти познаваше ли го?

— Идваше във „Флория“.

— Е, това е работа на Кажо. Не зная дали самият той е бил в колата, но Пепито е бил. А миналата нощ дошъл неговият ред.

Тя не каза нищо. Размишляваше със сбърчено чело и така приличаше на обикновена домакиня.

— Какво ви засяга това? — възрази тя най-после.

— Ако Кажо не ми падне, моят племенник ще бъде осъден вместо него.

— Високият рижав, който прилича на данъчен чиновник?

Сега беше ред на Мегре да се учуди.

— Отде го познаваш?

— От два-три дена идва на бара във „Флория“. Направи ми впечатление, защото не танцуваше и не разговаряше с никого. Вчера ме почерпи една чашка. Опитах се да измъкна нещо от него и той призна, без да признава, обясни ми, мърморейки неразбрано, че не можел да ми каже нищо, но че изпълнявал някаква важна задача.

— Идиот!

Мегре стана и се насочи право към целта.

— Значи се разбрахме? Ще получиш две хиляди франка, ако ми помогнеш да сложа ръка на Кажо.

Тя се усмихна неволно. Това я забавляваше.

— Какво трябва да направя?

— Като начало искам да разбера дали нощес нашият Кажо не се е отбивал в „Табак Фонтен“.

— Значи трябва да отида там тази вечер?

— Веднага, ако обичаш.

Тя свали пеньоара си и с рокля в ръка погледна за миг Мегре.

— Наистина ли да се обличам?

— Да, разбира се — въздъхна той, като сложи сто франка върху камината.

Тръгнаха заедно по улица „Бланш“. На ъгъла на улица „Дьо Дуе“ се разделиха, след като си стиснаха ръце, и Мегре се спусна по улица „Нотр-Дам-дьо-Лорт“. Когато пристигна в хотела си, с изненада забеляза, че си подсвирква.

В 10 часа сутринта се бе настанил в „Халбата на Пон-Ньоф“ и бе избрал маса, която слънцето огряваше на пресекулки, защото минувачите го закриваха на равни интервали. Във въздуха вече се усещаше пролетта. Животът на улицата беше по-весел, шумовете — по-остри.

В Дирекцията на полицията беше часът за докладите. В дъното на дългия коридор, от двете страни на който се редуват кабинетите, директорът на криминалната полиция приемаше своите сътрудници, които носеха досиетата. Комисарят Амадийо беше сред колегите си. Мегре разпознаваше гласа на големия шеф.

— Е, Амадийо, как върви случаят Палестрино?

Амадийо се навежда, подръпва мустаците си, понечва да се усмихне вежливо.

— Ето докладите, господин директор.

— Вярно ли е, че Мегре е в Париж?

— Така се говори.

— Но тогава защо, по дяволите, не идва при мен?

Мегре се усмихваше. Той беше сигурен, че ставаше точно така. Виждаше как издълженото лице на Амадийо се удължава още повече. И чуваше как той подхвърля:

— Може би си има причини.

— Вярвате ли наистина, че инспекторът е стрелял?

— Аз не твърдя, нищо, господин директор. Зная само, че върху револвера има негови отпечатъци. Намерен е втори куршум в стената.

— Но защо е направил това?

— Загубил е самообладание… Пращат ни за инспектори младоци, които не са подготвени за…

Филип тъкмо влизаше в бирария „Халбата на Пон-Ньоф“, тръгна право към свако си и поръча:

— Едно кафе с мляко. Успях да намеря всичко, което искахте от мен, но не беше лесно. Комисарят Амадийо ме държи под око! Другите ме гледат с недоверие.

Той обърса стъклата на очилата си и извади от джоба си разни книжа.

— Първо за Кажо. Отидох в картотеката и преписах фиша му. Роден е в Понтоаз и сега е на петдесет и девет години. Започнал като писар при адвокат в Лион и е бил осъден на една година за фалшифициране и използуване на фалшиви документи. Три години по-късно е осъден на шест месеца за опит за обир в Застрахователното. Това става в Марсилия. Губя следите му за няколко години, но ги откривам отново в Монте Карло, където е крупие. От този момент е доносчик на Обществената безопасност, но това не му пречи да се компрометира в една комарджийска афера, която и досега не е изяснена. Най-после, преди пет години, в Париж, е бил управител на „Източния кръжец“, който е чисто и просто игрален дом. Скоро закриват кръжеца, ала Кажо не се тревожи. Това е всичко. Оттогава живее на улица „Де Батиньол“, в жилище, където има само една чистачка. Продължава да се отбива на улица „Де Сосе“ и в Дирекцията на полицията. Собственик е на най-малко три нощни заведения, но ги управляват подставени лица.

— А Пепито? — изрече Мегре, който си бе взимал бележки.

— Двадесет и девет годишен. Роден в Неапол. Два пъти изгонван от Франция за контрабанда с наркотици. Няма други провинения.

— А Барнабе?

— Родом от Марсилия. Тридесет и две годишен. Три присъди, от които една за съучастие във въоръжен грабеж.

— Намерили ли са „стоката“ във „Флория“?

— Нищичко. Нито наркотици, нито документи. Убиецът на Пепито е отмъкнал всичко.

— Как се казва човекът, който те блъсна и доложи в полицията?

— Жозеф Одиа. Той е бивш келнер в кафене, който се занимава с конните състезания. Няма постоянно местожителство и е поръчал да изпращат кореспонденцията му в „Табак Фонтен“. Предполагам, че събира облозите за конния тотализатор.

— Тъкмо се сетих — каза Мегре, — срещнах твоята приятелка.

— Моята приятелка? — повтори Филип, като се изчерви.

— Едно високо момиче със зелена копринена рокля, което си черпил във „Флория“. Едва не спах с нея.

— Аз обаче не съм! — заяви Филип. — Ако тя ви е казала обратното…

Люка, който току-що бе влязъл, се колебаеше дали да се приближи. Мегре му направи знак да дойде.

— Ти ли се занимаваш със случая?

— Не съвсем, шефе. Исках само да ви съобщя на минаване, че Кажо е отново в учреждението. Пристигна преди четвърт час и се затвори с комисаря Амадийо.

— Ще пиеш ли една бира?

Люка напълни лулата си от кесийката за тютюн на Мегре. Беше часът, когато келнерите почистваха заведението, като търкаха стъклата с натрошен тебешир и посипваха дървени стърготини между масите. Съдържателят, тази вечер по черно сако, преглеждаше ордьоврите, наредени на една масичка.

— Мислите ли, че е Кажо? — попита Люка, снишавайки глас и посягайки към бирата си.

— Уверен съм.

— Не е весело!

Филип избягваше да се намесва, гледаше с уважение сътрапезниците си, които бяха работили заедно двадесет години и които отвреме-навреме, между две струи дим от Лулите, подхвърляха по някоя и друга дума.

— Той видя ли ви, шефе?

— Отидох да му кажа, че ще го хвана. Келнер! Още две бири!

— Той никога няма да признае.

Камионите на магазин „Самаритен“ минаваха зад стъклата, целите жълти под слънцето. Следваха ги със звън дълги трамваи.

— Какво смятате да правите?

Мегре повдигна рамене. И той самият не знаеше. Малките му очички бяха вторачени в Съдебната палата оттатък уличното движение, отвъд Сена. Филип си играеше с молива.

— Трябва да бягам! — въздъхна сержант Люка. — Налага се да водя следствие за един хлапак от улица „Сент Антоан“, нещо като поляк, който е изиграл няколко мръсни номера. Ще бъдете ли тук днес следобед?

— Навярно.

Мегре също стана. Филип се обезпокои:

— Да дойда ли с вас?

— По-добре не идвай. Върни се в Дирекцията на полицията. Ще се срещнем пак тук за обед.

Той хвана автобуса и след половин час се качи при Фернанд. Тя се забави няколко минути, преди да му отвори, защото още лежеше. Стаята беше обляна в слънце. Чаршафите на разхвърляното легло блестяха.

— Вече! — учуди се Фернанд, придържайки пижамата си плътно загърната. — Аз спях! Почакайте за момент.

Тя мина в кухнята, запали газения котлон и напълни една тенджерка с вода, без да престава да говори.

— Отидох в „Табак“, както ми заръчахте. Изглежда, не се съмняват в мен. Знаете ли, че съдържателят има и публичен дом в Авиньон?

— Продължавай.

— Там имаше една маса, на която играеха белот. Аз се престорих на такава, дето се е влачила цяла нощ и е уморена.

— Не забеляза ли един дребен брюнет на име Жозеф Одиа?

— Чакайте! Във всеки случай имаше един Жозеф. Разправяше, че прекарал следобеда у някой си съдия-следовател. Но вие знаете как става това. Играят. Белот! Ребелот! Твой ред е, Пиер… После подхвърлят някоя фраза… Някой отговаря от тезгяха… Пас!… Втори пас!… Твой ред е, Марсел!… Съдържателят също играеше. Имаше и един негър…

„Ще пиеш ли нещо?“ — запита ме някакъв едър брюнет и ми посочи един стол до себе си.

Не отказах. Той ми показа картите си.

„Все пак — рече тоя, когото наричаха Жозеф — според мен е опасно да се замесва полицай. Утре трябва пак да ме изправят на очна ставка с него. Има добродушна, идиотска физиономия, разбира се…“

„Коз купа!“

„Кварта майорна!“

Фернанд прекъсна разказа си.

— Ще пиете ли и вие една чашка кафе?

А миризмата на кафето изпълваше вече трите стаи.

— Аз, разбирате ли, не можех да им заговоря направо за Кажо. Казах им:

„Значи така, вие сте тук всяка вечер?“

„Така изглежда…“ — отговори съседът ми.

„И не сте чули нищо снощи?“

Мегре, свалил пардесюто и шапката си, бе открехнал прозореца и в стаята нахлу уличният шум. Фернанд продължи:

— Отговори ми, като ме изгледа особено:

„Я гледай!. Ти да не би да си развратница?“

Виждах, че се разпалваше. Както си играеше, ме галеше по коляното. И добави:

„Ние тука никога нищо не чуваме, разбираш ли? С изключение на Жозеф, който е видял каквото трябва.“

При тези думи прихнаха да се кикотят. Какво можех да сторя? Не смеех да отдръпна крака си.

„Пак пика! Терца майорна и белот!“

„Все пак голям чешит е!“ — каза тогава Жозеф, който пиеше грог.

Този, който ме галеше, се прокашля, преди да промърмори:

„Бих предпочел да се среща по-рядко с ченгетата. Разбирате ли?“

Мегре преживяваше тази сцена. Той почти можеше да наименува всяко лице. Знаеше, че съдържателят на бистрото държеше публичен дом в Авиньон. А високият брюнет сигурно беше собственикът на „Купидон“ в Безие и на заведение в Ним. Що се отнася до негъра, той влизаше в състава на един квартален джазов оркестър.

— Не споменаха ли някакво име? — попита Мегре Фернанд, която разбъркваше кафето си.

— Никакво име. Два-три пъти казаха „Нотариуса“. Помислих, че това е Кажо. Той наистина има вид на пропаднал нотариус.

Но чакайте! Не съм свършила! Не сте ли гладен? Трябва да беше три часът. Чуваше се как смъкваха ролетките на „Флория“. Моят съсед, който продължаваше да ми търка коляното, започна да ме нервира. Точно тогава вратата се отвори и влезе Кажо, като докосна периферията на шапката си, но без да поздрави компанията.

Никой не вдигна глава. Чувствуваше се, че всички го гледат изпод вежди. Съдържателят изтича зад тезгяха си.

„Дай ми шест пури и една кутия кибрит“ — каза Нотариуса.

Малкият Жозеф не помръдваше. Той се взираше в дъното на грога си. Кажо пък запали една пура, подреди останалите в джоба на сакото си, потърси банкнота в портфейла си. Муха да прехвръкнеше, щеше да се чуе.

Трябва да се каже, че мълчанието не го смущаваше. Той се обърна, погледна всички спокойно, хладно, после пак докосна шапката си и излезе.

Докато Фернанд топеше хляба си с масло в кафето, пижамата се бе разтворила и откриваше заострена гръд.

Тя трябва да беше на двадесет и седем или двадесет и осем години, но имаше тяло на малко момиченце и гърдите й бяха светлорозови, едва оформени.

— Не са казали нищо; а после? — попита Мегре, регулирайки неволно газения котлон, на който започваше да съска чайник с вода.

— Спогледаха се. Смигнаха си. Съдържателят се; върна на мястото си с въздишка.

— Това ли е всичко?

— Жозеф, който изглеждаше смутен, обясни: „Знаете ли, той не е горделив!“

Улица „Бланш“ в този час имаше почти провинциален вид. Чуваше се как отекват стъпките на конете, впрегнати в тежък фургон с бира.

— Другите се подсмихваха. Онзи, който ми стискаше крака, измърмори: „Вярно, той не е горделив! Ама е достатъчно хитър, за да ни вкара всички с двата крака. Казвам ви, че предпочитам да не ходи всеки ден в Дирекцията на полицията!“

Фернанд завърши разказа си, стараейки се да не забрави нищо.

— Веднага ли се прибра?

— Беше ми невъзможно.

Тези думи като че ли не се харесаха на Мегре.

— Е — побърза да добави тя, — не го доведох тук. По-добре да не показваш на тия хора, че имаш това-онова. Той ме пусна да си тръгна чак в 5 часа.

Тя стана и отиде до прозореца да подиша свеж въздух.

— А сега какво да правя?

Мегре се разхождаше замислен.

— Как се казва тоя твой клиент?

— Йожен. На табакерата му има два златни инициала: Й. Б.

— Искаш ли тази вечер да отидеш пак в „Табак Фонтен“?

— Ако е необходимо.

— Заеми се най-вече с тоя, който се нарича Жозеф, малкият, дето е съобщил на полицията.

— Той не ми обръщаше внимание.

— Не искам това от теб. Слушай добре всичко, което казва.

— А сега, ако позволите, ще трябва да се занимая с домакинството — рече Фернанд, връзвайки косата си с кърпа.

Стиснаха си ръцете. А когато се спущаше по стълбата, Мегре не подозираше, че още същата вечер в Монмартр ще има хайка, че полицаите ще се насочат специално към „Табак Фонтен“ и че ще откарат Фернанд в ареста.

А Кажо знаеше това.

— Искам да ви посоча половин дузина жени, които не отговарят на изискванията на закона — казваше той в същия момент на началника на нравствената полиция.

И преди всичко Фернанд, която трябваше да се на-тика в арестантската кола!