Мегре

II

С прилежността на ученик Мегре нарисува правоъгълник и някъде в средата на този правоъгълник на-черта кръстче. След това с леко наведена глава погледна творението си и направи гримаса. Правоъгълникът представляваше „Флория“, а кръстчето беше Пепито. До самия край на правоъгълника Мегре обозначи друг, по-малък: кантората. И най-сетне в тази кантора с една точка бе отбелязан револверът.

Това не служеше за нищо. Не значеше нищо. Случаят не беше геометрична задача. И все пак Мегре упорствуваше, като смачка листа на топка и започна да рисува на друг лист.

Само че не мислеше вече за значението на правоъгълника и кръстчетата. Кривнал глава, той прилежно се мъчеше да долови оттук-оттам някой откъслек от фраза, някой поглед, да схване някакво мнение.

Той седеше сам на старото си място, в дъното на „Халбата на Пон-Ньоф“. И беше твърде късно да се пита дали бе постъпил правилно, или бе сгрешил, идвайки тук. Всички го бяха видели. Собственикът му бе стиснал ръката.

— Как е с кокошките и зайците?

Мегре седеше до прозореца и виждаше Пон-Ньоф, целия порозовял от слънцето, главното стълбище на Съдебната палата, вратата на затвора. С кърпа под мишница и весело лице собственикът на бирарията мислеше, че проявява любезност, като добави:

— Значи сте доволен, а! Дошли сте на разходка, за да видите отново другарите си!

Инспекторите по наблюдението на улиците и мебелираните стаи не бяха отвикнали да играят белот в „Халбата“, преди да тръгнат на обиколка. Между тях имаше нови, които Мегре не познаваше, ала другите, след като го поздравиха, зашепнаха на колегите си.

Именно тогава бе нарисувал първия си правоъгълник и първото си кръстче. Часовете минаваха. Като дойде време за аперитива, в помещението имаше десетина от „учреждението“. Славният Люка, който бе работил стотици пъти с комисаря, се приближи до него малко стеснително.

— Как сте, шефе? Дошли сте да подишате въздуха на Париж?

А Мегре между две облачета дим се задоволи да промърмори:

— Какво разправя Амадийо?

Нямаше смисъл да го лъже. Той виждаше добре лицата и познаваше достатъчно криминалната полиция, за да отгатне какво става. Беше обед, а Филип още не се бе явил в „Халбата“.

— Нали знаете какъв е комисарят Амадийо. Напоследък имаше неприятности в кабарето. А не е лесно да се отървеш от прокуратурата. Така че…

— Какво каза?

— Че сте тук, разбира се. Че ще се опитате да…

— Знам му аз приказката: казал е: „Ще хитрува.“

— Трябва да тръгвам — смотолеви Люка, който се смущаваше.

А Мегре си поръча нова бира и се задълбочи в майсторенето на своите правоъгълници, докато в това време почти на всички маси говореха за него.

Обядва на същото място, което слънцето бе огряло. Фотографът от отдела за установяване на самоличността се хранеше малко по-нататък. Пиейки кафето си, Мегре си повтаряше с молив в ръка:

— Пепито е бил тук, между два реда маси. Убиецът се е скрил където си иска. Скривалища не липсват. Стрелял е, без да знае, че този глупак Филип е вътре, после е тръгнал към кантората, откъдето е искал да вземе нещо. Тъкмо когато е сложил револвера си върху масата, чул шум и се скрил отново. Така че от този момент нататък и двамата са играели на криеница…

Колко просто. Излишно е да се търси друго обяснение. Накрая убиецът е стигнал до вратата, без да бъде забелязан, и се е добрал до улицата, докато Филип се е мотаел.

Дотук нищо необикновено. Първият попаднал там глупак би постъпил по същия начин. По-важното е след това: идеята да се нагласи работата така, че някой да познае Филип и да свидетелствува против него.

И наистина няколко минути по-късно това е било постигнато. Убиецът е намерил своя човек посред нощ в някоя пуста улица. Онзи блъснал полицая при излизането му и се завтекъл при регулировчика, който бил на пост на площад „Бланш“.

— Слушайте, господин полицай, преди малко видях един тип, който излизаше от „Флория“, сякаш е извършил нещо лошо. Толкова бързаше, че не си направи труда да затвори вратата.

Мегре, без да гледа колегите си, които пиеха бира в салона, се сещаше какво шепнеха старите на младите:

— Чувал ли си за комисаря Мегре? Това е той!

А Амадийо, който не го обичаше, сигурно е разгласил из коридорите на Дирекцията на полицията:

— Ще се опита да хитрува. Но ще видим!

В четири часа Филип още го нямаше. Вестниците излязоха с подробности за случая, включително и самопризнанието на инспектора. Още един удар на Амадийо.

В Дирекцията на полицията се вълнуваха, въртяха телефоните, ровеха се из досиетата, изслушваха свидетели и доносчици.

Ноздрите на Мегре потрепваха и отпуснат на пейката, той правеше търпеливо рисунчици с молива си.

На всяка цена трябваше да издири убиеца на Пепито. Ала ето че не беше във форма, страхуваше се, питаше се дали Ще успее. Следеше младите инспектори и се мъчеше да разбере какво мислят за него.

Чак в шест без четвърт Филип пристигна и постоя малко прав в салона, като че заслепен от светлината. Сядайки до Мегре, той се опита да се усмихне, измънка:

— Много време ми отне!

Беше така уморен, че прокара ръка по челото си, сякаш да събере мислите си.

— Излизам от прокуратурата. Съдия-следователят ме разпитва час и половина. Преди това ме накара да чакам два часа в коридора.

Наблюдаваха ги. И докато Филип говореше, Мегре гледаше хората пред себе си.

— Знаете ли, свако, че е много по-сериозно, отколкото мислехме.

За комисаря всяка дума имаше значение. Той познаваше съдията Гастамбид — дребен, педантичен, надменен баск, който претегляше думите си, дълги минути подготвяше фразата, която щеше да произнесе, а накрая я изтърсваше така, като че искаше да каже:

— Какво можете да отговорите на това?

И знаеше коридора горе, задръстен от подсъдими, заобиколени от полицаи, пейките с насядали нетърпеливи свидетели и разплакани жени. Щом са накарали Филип да чака, значи е било нарочно.

— Съдията ме помоли да не се занимавам с никакви дела, да не се опитвам да правя нищо преди завършването на следствието. Трябва да се смятам в отпуск и да бъда на негово разположение.

В „Халбата на Пон-Ньоф“ сега беше най-оживено: времето за вечерния аперитив. Всички маси бяха заети. Вдигаше се дим от лули и цигари. Отвреме-навреме някой новодошъл поздравяваше Мегре отдалеч.

Филип не смееше да погледне никого, дори събеседника си.

— Отчаян съм, свако.

— Какво още се е случило?

— Смяташе се, разбира се, че „Флория“ ще бъде затворена поне за няколко дни. Ала нищо подобно. Днес са се обаждали на няколко пъти по телефона, имало е тайнствено застъпничество. Изглежда, че „Флория“ е била продадена преди два дена и че Пепито вече не е бил неин собственик. Купувачът е използувал не знам какви връзки и тази вечер кабарето ще бъде отворено, както обикновено.

Мегре бе смръщил вежди. Дали заради това, което бе чул преди малко, или защото комисарят Амадийо, придружен от един колега, влезе и се настани в другия край на помещението?

— Годе! — извика внезапно Мегре на висок глас. Годе, инспектор в отдела, който следеше „висшето общество“, играеше на карти през три маси. Той се обърна с карти в ръка, поколеба се.

— Кога ще си свършиш играта!

И бившият комисар смачка всичките си хартийки и ги хвърли на земята. Изпи бирата си на един дъх и обърса устни, гледайки по посока на Амадийо.

Той бе чул. Наблюдаваше обстановката отдалеч, наливайки вода в своето перно. Най-после Годе се приближи заинтригуван.

— Искате да говорите с мен, господин комисар?

— Добър ден, старче! — каза Мегре, стискайки му ръката. — Едно просто сведение. Ти още ли си в отдела за „висшето общество“? Чудесно! Можеш ли да ми кажеш дали тази сутрин Кажо не се е мяркал в управлението.

— Чакайте. Мисля, че дойде към единадесет часа.

— Благодаря, старче.

Това беше всичко! Мегре гледаше Амадийо. Амадийо гледаше Мегре. И сега Амадийо се чувствуваше неловко, а Мегре сдържаше усмивката си.

Филип не смееше да се намеси. Случаят бе преминал на по-високо ниво. Играта се разиграваше извън неговия обсег, а той не знаеше дори правилата й.

— Годе! — извика нечий глас.

Този път всички в салона, които бяха от „учреждението“, трепнаха, гледайки инспектора, който стана отново с карти в ръка и тръгна към комисаря Амадийо.

Нямаше нужда да чуват изречените думи. Беше ясно. Амадийо казваше:

— Какво те запита той?

— Дали съм видял Кажо тази сутрин.

Мегре палеше лулата си, оставяйки кибритената клечка да изгори докрай, най-после стана и извика:

— Келнер!

Изправен с цял ръст, той чакаше рестото, като се оглеждаше вяло.

— Къде отиваме? — попита Филип, когато се озоваха навън.

Мегре се обърна към него, сякаш учуден, че го вижда тук.

— Ти ще си легнеш — рече той.

— А вие, свако?

Мегре повдигна рамене, пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи, без да отговори. Току-що бе прекарал един от най-неприятните дни в живота си. Дълги часове в ъгълчето си се бе чувствувал стар и размекнат, без сила, без мисъл.

Но беше настъпил прелом. Бе лумнало малко пламъче. И той щеше ей-сега да се възползува от него.

— Ще видите, дявол да ви вземе! — изръмжа, за да си придаде увереност.

През другите дни в този час той четеше вестник под лампата, протегнал крака към горящите цепеници.

— Често ли идвате в Париж?

Мегре, облакътен върху бара на „Флория“, поклати глава и се задоволи да отговори:

— Ами отвреме-навреме…

Доброто му настроение се бе възвърнало, добро настроение, което не се изразяваше в усмивки, а в добро самочувствие. Той притежаваше такава способност да се забавлява вътрешно съвсем сам, без ни най-малко да губи от привидната си сериозност. До него беше седнала някаква жена. Тя го бе помолила да я почерпи една чашка и той бе кимнал в знак на съгласие.

Преди две години професионална проститутка никога не би се излъгала. Пардесюто му с кадифена яка, черният му костюм от здрав серж, вратовръзката му — конфекция, не говореха нищо. Ако тя го смяташе за провинциалист, дошъл да се весели, значи се бе променил.

— Тук се е случило нещо, нали? — прошепна тя.

— Нощес е убит собственикът.

Тя се лъжеше и по отношение на погледа му, като го смяташе за весел. А беше далеч по-сложно! Мегре откриваше отново един отдавна напуснат свят. Той познаваше тази невзрачна женица, без да я познава. Беше сигурен, че тя не е вписана редовно в регистрите на префектурата и че в паспорта й е отбелязано „артистка“ или „танцьорка“. Що се отнася до бармана-китаец, който го обслужваше, Мегре би могъл да издекламира антропометричния му фиш. Гардеробиерка-та не се бе излъгала и го бе поздравила с безпокойство, ровейки в спомените си.

Между келнерите имаше най-малко двама, които Мегре бе викал някога в кабинета си за случай от подобен род като смъртта на Пепито.

Той си бе поръчал ракия с вода. Наблюдаваше разсеяно залата и инстинктивно, като на хартия, погледът му слагаше кръстчетата по местата им. Клиенти, чели вестниците, се информираха взаимно, а и келнерите ги осведомяваха, показвайки им мястото след петата маса, където е бил намерен трупът.

— Не искате ли да изпием бутилка шампанско?

— Не, малката.

Жената сигурно се досети, беше най-малкото заинтригувана, докато Мегре следеше с очи новия собственик, млад рус човек, когото познаваше като управител на дансинг в Монпарнас.

— Ще ме изпратите ли до в къщи?

— Да, разбира се! След малко.

В това време той отиде до тоалетните, отгатна мястото, където се е крил Филип. В дъното на залата съзря кантората, чиято врата беше открехната. Но това не беше интересно. Той познаваше декора още преди да стъпи на улица „Фонтен“. Също и актьорите. Обикаляйки помещението, можеше да посочи всяко лице и да каже:

— На тази маса са младоженци от Южна Франция, дошли да погуляят. Този вече пиян добряк е немец, който ще завърши нощта без портфейла си. По-нататък — светският танцьор със съдебно досие и пакетчета кокаин в джобовете. Той е съучастник на оберкелнера, който е лежал три години в затвора. Пълничката брюнетка е прекарала десет години в „Максим“ и е завършила кариерата си в Монмартр…

Мегре се върна на бара.

— Може ли да получа още един коктейл? — попита жената, която вече бе черпил.

— Как се казваш?

— Фернанд.

— Какво прави снощи?

— Бях с трима младежи, момчета от добри семейства, които искаха да вземат етер. Те ме заведоха в един хотел на улица „Нотр-Дам-дьо-Лорет“…

Мегре не се усмихна, но би могъл да продължи разказа.

— Най-напред всеки поред влезе в една аптека на улица „Монмартр“ и всеки купи по шишенце етер. Не знаех точно как щеше да стане това. Съблякохме се. Но те дори не ме погледнаха. Легнахме и четиримата на леглото. Когато смръкнаха от етера, един от тях се надигна и каза с особен глас: „О, но на гардероба има ангели… Колко са мили!… Ще ги хвана…“ Понечи да стане, но падна на килимчето. На мен пък от миризмата ми се гадеше. Попитах ги само това ли искат от мен и се облякох. Нали все пак трябваше да ги забавлявам. Между две глави на възглавницата имаше дървеница. И още чувам гласа на един от онези типове, който говореше като насън: „Имам дървеница под носа си!“ „Аз също!“ — въздъхна другият. И не помръдваха. И двамата бяха извърнали очи.

Тя гаврътна коктейла си на един дъх и отсъди:

— Смахнати.

Въпреки всичко започна да се безпокои.

— Ангажираш ли ме за нощта, а?

— О, да! О, да! — отговори Мегре.

Една завеса делеше бара от антрето, където се намираше гардеробът. От мястото си Мегре виждаше през процепа на завесата. Внезапно той слезе от табуретката и направи няколко крачки. Току-що бе пристигнал човек, който се обърна към гардеробиерката:

— Нищо ново ли няма?

— Добър ден, господин Кажо!

Последните думи бяха изречени от Мегре, с ръце в джобовете на сакото, с лула в устата. Събеседникът му, който беше обърнат гърбом към него, направи бавно полукръг, изгледа го от главата до петите и изръмжа:

— А, значи вие сте тук!

Зад тях имаше червена завеса и оркестър пред вратата, отворена към студената улица, където се разхождаше портиерът. Споменатият Кажо се двоумеше дали да свали пардесюто си.

Фернанд, която още не беше сигурна, си показа носа, но веднага се оттегли.

— Ще пиете ли една бутилка?

Най-после взел решение, Кажо предаде палтото си на гардероба, наблюдавайки Мегре.

— Щом желаете — прие комисарят. Оберкелнерът се завтече, за да ги отведе на свободна маса. Без да поглежда списъка на вината, новодошлият промърмори:

— Мюм 26!

Той не беше във вечерно облекло, ала носеше тъмносив костюм, зле скроен като костюма на Мегре. Дори не бе се бръснал скоро и бузите му бяха обрасли със сивкава брада.

— Мислех, че сте пенсиониран?

— Аз също!

Наглед това не значеше нищо и все пак Кажо се намръщи и с махване на ръка повика момичето, което продаваше пури и цигари. Фернанд се блещеше от бара. Що се отнася до младия Албер, който играеше ролята на съдържател на заведението, той пък се чудеше да се приближи ли или да не се приближи.

— Искате ли пура?

— Благодаря — каза Мегре, изпразвайки лулата си.

— За дълго ли сте в Париж?

— Докато убиецът на Пепито не влезе в затвора.

Те не повишаваха глас. Край тях хора в смокинги се забавляваха, като се замерваха с памучни топчета и книжни ленти. Саксофонистът разхождаше важно инструмента си между масите.

— За този случай ли са ви повикали?

Жермен Кажо имаше издължено мрачно лице и рунтави вежди, сиви като плесен. Той беше последният човек, когото можеше да очакваш да срещнеш в увеселително заведение. Говореше бавно, безстрастно и следеше скришом въздействието на всяка дума.

— Дойдох, без да ме викат.

— Работите за своя сметка?

— Точно така.

Това не говореше нищо. Самата Фернанд, изглежда, мислеше, че кавалерът й познава Кажо по съвсем чиста случайност.

— Откога сте купили кабарето?

— „Флория“ ли? Имате грешка. Тя е на Албер.

— Както е била и на Пепито.

Кажо не отрече, само се усмихна насила и спря ръката на келнера, който искаше да му налее шампанско.

— А нещо друго? — запита той с тон на човек, който търси тема за разговор.

— Какво е вашето алиби?

Нова усмивка, още по-безизразна, и Кажо издекламира невъзмутимо:

— Легнах си в 9 часа вечерта. Имах малко грип. Портиерката която ми чисти, ми направи грог и ми го донесе в леглото.

Нито единият, нито другият не обръщаха внимание на глъчката, която ги обграждаше като стена. Бяха свикнали на нея. Мегре пушеше лулата си, а другият — пура.

— Все още ли пиете Пугска вода? — запита бившият комисар, докато събеседникът му наливаше шампанско.

— Все още.

Те бяха един срещу друг като авгури, сериозни, малко намръщени, а някаква женица, която не знаеше кои са, се опитваше от една съседна маса да ги замеря с памучни топки по носа.

— Бързо сте издействували отварянето на заведението! — забеляза Мегре между две облачета дим.

— Аз винаги съм бил в много добри отношения с „учреждението“.

— Знаете ли, че има един младеж, който се е компрометирал глупаво в тази работа?

— Четох нещо подобно във вестниците. Някакъв невзрачен полицай, който се скрил в тоалетните и обзет от паника, убил Пепито.

Джазът продължаваше. Един англичанин, толкова пиян, че беше като вцепенен, мина край Мегре, измърморвайки:

— Извинете.

— Моля.

А Фернанд на бара го гледаше с неспокойни очи. Мегре й се усмихна.

— Младите полицаи са неблагоразумни — въздъхна Кажо.

— Именно това казах на племенника си.

— Вашият племенник интересува ли се от тия въпроси?

— Та той е тъкмо младежът, който се е криел в тоалетните.

Кажо не можеше да пребледнее, защото винаги имаше тебеширен цвят на лицето. Но побърза да изпие глътка минерална вода, а после обърса устата си.

— Толкова по-зле, нали?

— Именно това му казах.

Фернанд посочи с брадичка стенния часовник, който показваше един и половина. Мегре й направи знак, че отива.

— За ваше здраве — рече Кажо.

— И за ваше.

— Хубаво е при вас, на село, нали? Защото ми казаха, че сте били на село.

— Хубаво е, да.

— В Париж през зимата е нездравословно.

— И аз си помислих същото, когато научих за смъртта на Пепито.

— Недейте, моля ви — възрази Кажо, тъй като събеседникът му отваряше портфейла си.

Въпреки това Мегре сложи петдесет франка на масата и като стана, подхвърли:

— До скоро виждане!

Той само мина край бара и прошепна на Фернанд:

— Ела.

— Плати ли?

На улицата тя се поколеба дали да го хване под ръка. Както винаги, той държеше ръцете си в джобовете и вървеше с широки, бавни крачки.

— Ти познаваш ли Кажо? — попита тя най-сетне, като се запъна на „ти“.

— Той е от нашия край.

— Така ли! Трябва да се пазиш. Не му е чиста работата. Казвам ти го, защото ми се виждаш честен човек.

— Спала ли си с него?

Тогава Фернанд, която правеше две крачки за една на мъжа, отговори също просто:

— Той не спи!

Госпожа Мегре спеше в Мьон, в къщата, изпълнена с дъх на изгорели дърва и козе мляко. Филип най-после също бе заспал в хотелската си стая на улица „Де Дам“, до нощната масичка, на която бе сложил очилата си.