Мегре

V

Когато Мегре отвори вратата на „Табак Фонтен“ към един и половина часа, собственикът на бара, който току-що бе станал, слизаше бавно по витата стълба, която започваше от задното помещение.

Той беше по-нисък, но набит и пълен като комисаря. В този момент миришеше още на клозет: косата му беше напоена с одеколон, а под ушите му бяха останали следи от талк. Не носеше нито сако, нито подвижна яка. Ризата му беше ослепително бяла, леко колосана, с увиснало копче за яка.

Когато се озова зад тезгяха, той изблъска небрежно келнера с ръка, сграбчи бутилка бяло вино и чаша, смеси виното с минерална вода и като отметна глава назад, си изплакна гърлото.

По това време имаше почти само приходящи клиенти, които се отбиваха да изпият набързо по едно кафе. Мегре бе седнал сам до прозореца, а съдържа-телят, без да го забелязва, си върза синя престилка и се обърна към едно русо момиче, което беше на касата и продаваше тютюн.

Той не й каза нищо повече, отколкото на келнера, отвори маркиращата каса, провери едно тефтерче и накрая се протегна, окончателно събуден. Работният му ден започваше и първото нещо, което забеляза при огледа на заведението си, беше Мегре, който го гледаше невъзмутимо.

Те не бяха се срещали досега Все пак съдържателят присви гъстите си черни вежди. Изглежда, че ровеше в паметта си, но не намираше нищо и се мръщеше. А не знаеше, че присъствието на невъзмутимия клиент щеше да трае цели дванадесет часа!

Най-напред Мегре се приближи до касата и попита младото момиче:

— Имате ли телефонен жетон?

Кабината се намираше в десния ъгъл на кафенето. Тя се затваряше само с врата от матово стъкло и Мегре, който усещаше, че съдържателят го дебне, завъртя силно шайбата, за да чуе сигнала „свободно“. Но същевременно с другата ръка, в която държеше ножче, отряза жицата на мястото, където тя влизаше в пода, и то по такъв начин, че да не се забележи прекъсването на връзката.

— Ало!… Ало!… — крещеше той.

Излезе с изражението на ядосан човек.

— Повреден ли е телефонът ви?

Съдържателят погледна касиерката, която се учуди.

— Преди няколко минути още работеше. Люсиен телефонира за кифли. Нали, Люсиен?

— Само преди четвърт час — потвърди келнерът. Съдържателят още не подозираше нищо, но все пак наблюдаваше Мегре скришом. Той влезе в кабината, опита се да установи връзка, упорствува цели десет минути, без да забележи отрязаната жица.

Мегре, безразличен, се бе върнал на мястото си и бе поръчал една бира. Той се запасяваше с търпение. Знаеше, че може с часове да седи на същия този стол, пред тази еднокрака кръгла масичка — имитация на махагон, и да гледа калаения бар и стъклената каса, където младото момиче продаваше тютюн и цигари.

На излизане от кабината собственикът затвори вратата с ритник, отиде до прага на кафенето и вдъхна за малко уличния въздух. Той беше съвсем близо до Мегре, който не го изпущаше от очи, и като усети най-после този впит в него поглед, се обърна бързо.

Комисарят не мигна. Като клиент, който се готви да си тръгне, той не бе свалил пардесюто и шапката си.

— Люсиен! Тичай у съседа да телефонираш да дойдат да поправят апарата.

Келнерът излезе бежешком с мръсна кърпа в ръка, а собственикът обслужи сам двама зидари, които влязоха, смешно омазани едва ли не с равномерен пласт гипс.

Съмненията на кръчмаря продължиха може би още десет минути. Когато Люсиен съобщи, че техникът ще дойде чак на другия ден, съдържателят се обърна отново към Мегре и промърмори през зъби:

— Мръсник!

Това можеше да се отнася за отсъствуващия техник, но все пак голяма част от ругатнята беше адресирана към консуматора, в чието лице човекът най-после позна полицая.

Часът беше два и половина, а това беше само началото на една нескончаема комедия, която никой не забеляза. Съдържателят се казваше Луи. Клиенти, които го познаваха, идваха да му стиснат ръката и разменяха някоя и друга дума с него. Луи рядко обслужваше лично. Повече време стоеше настрана, зад тезгяха, между келнера и продавачката на цигари.

И наблюдаваше скришом Мегре над главите на другите. И той като него беше невъзмутим. Това би се сторило смешно, защото и двамата бяха набити, пълни и тромави и се преструваха на равнодушни.

А и нито единият, нито другият беше глупав. Луи знаеше много добре какво прави, когато отвреме-навреме хвърляше поглед към стъклената врата, със страх, че ще види да пристига определена личност.

В този час улица „Фонтен“ живееше обикновения живот на всяка парижка улица. Срещу бара имаше италианска бакалница, където домакините от квартала идваха да пазаруват.

— Келнер! Един калвадос.

Касиерката беше колкото руса, толкова и вяла и гледаше Мегре с растящо учудване. Що се отнася до келнера, той бе подушил нещо, но не знаеше точно какво и отвреме-навреме смигаше на съдържателя.

Беше малко след 3 часа, когато до тротоара спря голяма кола със светла каросерия. От нея слезе висок, още млад брюнет с продълговат белег на лявата буза, влезе в бара и протегна ръка над тезгяха.

— Здравей, Луи.

— Здравей, Йожен.

Мегре виждаше Луи откъм лицето, а новодошлия — в огледалото.

— Една ментовка с вода, Люсиен. Бързо!

Той беше един от играчите на белот и без съмнение съдържателят на заведение в Безие, за когото Фернанд бе говорила. Носеше копринено бельо, а дрехите му бяха добре скроени. От него също лъхаше на лек парфюм.

— Видя ли се с…

Той не довърши фразата. Люсиен му бе дал да разбере, че някой подслушва, и изведнъж Йожен също се загледа в Мегре в огледалото.

— Хм! Един сифон с лед, Люсиен.

Той взе цигара от една табакера с инициали и я запали със запалка.

— Хубаво време, а!

Говореше съдържателят, иронично, и продължаваше да наблюдава Мегре.

— Хубаво време, да. Но при теб има някаква особена миризма.

— Каква миризма?

— Вони на изгоряло.

Двамата се изсмяха гръмогласно, докато Мегре вдъхваше вяло дима на лулата си.

— Ще се видим скоро, нали? — запита Йожен, подавайки му отново ръка.

Той искаше да разбере дали ще се съберат пак, както обикновено.

— Скоро.

Този разговор бе окуражил Луи, защото той грабна един мръсен парцал и се приближи до Мегре с подигравателна усмивка.

— Ще позволите ли?

И обърса масичката така несръчно, че прекатури чашата, чието съдържание се разля по панталоните на комисаря.

— Люсиен! Донеси друга чаша на този господин.

И за извинение:

— Знайте, че няма да плащате допълнително!

Мегре също се усмихваше бегло.

В 5 часа запалиха лампите, но беше още достатъчно светло навън, за да се различават клиентите в момента, когато пресичаха тротоара и протягаха ръка към дръжката на вратата.

Когато Жозеф Одиа пристигна така, Луи и Мегре се спогледаха, сякаш се бяха наговорили и от този момент като че ли си размениха дълги изповеди. Нямаше нужда да говорят нито за „Флория“, нито за Пепито, нито за Кажо.

Мегре знаеше, а другият знаеше, че той знае.

— Здравей, Луи!

Одиа беше дребен човечец, облечен целият в черно, с леко изкривен нос и много подвижни зеници. Когато стигна до тезгяха, той подаде ръка на касиерката с думите:

— Добър ден, красавице!

После — на Люсиен:

— Едно малко перно, младежо.

Говореше много. С неизменния вид на артист по време на представление. Но не беше нужно Мегре да го наблюдава дълго, за да прозре под външния му вид скрито безпокойство. Впрочем Одиа имаше тик. Щом усмивката изчезнеше от устните му, той автоматически си я възвръщаше с усилие.

— Още никой ли не е дошъл?

Кафенето беше празно. Имаше само двама клиенти, изправени до бара.

— Йожен намина.

Съдържателят започна наново сцената, която вече бе изиграл, като посочи Мегре на Одиа. Последният, не толкова дипломатичен, колкото Йожен, се обърна бързо, погледна Мегре в очите и се изхрачи на пода.

— А нещо друго?… — запита той тогава.

— Нищо. Спечели ли?

— Вятър работа! Подсказаха ми нещо, но ударих на камък. На третия тур, когато имах шансове, конят засече на старта. Дай ми пакет цигари, красавице.

Не го сдържаше на едно място, пристъпяше от крак на крак, движеше ръце и глава.

— Може ли да се обадя по телефона?

— Невъзможно. Господинът там повреди апарата.

Още един поглед на Луи към Мегре.

Борбата беше открита. Одиа не бе спокоен. Той се страхуваше да не направи някакъв гаф, защото не знаеше какво е станало преди пристигането му.

— Ще се съберем ли тази вечер?

— Както винаги!

Келнерът от кафенето изпи своето перно и си отиде. Луи пък се настани на съседната до Мегре маса, където му поднесоха топло ядене, което келнерът бе приготвил на котлона в офиса.

— Келнер! — повика комисарят.

— Идвам! Девет франка и седемдесет и пет…

— Донесете ми два сандвича с шунка и една бира. Луи ядеше претоплено кисело зеле, гарнирано с две апетитни наденички.

— Намира ли се още шунка, господин Луи?

— Трябва да има едно старо парче в хладилника.

Той ядеше шумно, с пресилено груби движения. На Мегре сервираха два сухи и спаружени сандвича, но той се престори, че не забелязва това.

— Келнер, горчица…

— Няма.

Следващите два часа изтекоха по-бързо, защото барът се напълни с минувачи, които си пиеха аперитива. Съдържателят благоволяваше да обслужва лично. Вратата се отваряше и затваряше непрекъснато, като всеки път до Мегре стигаше студеното въздушно течение.

Навън започваше да замръзва. Известно време минаващите автобуси бяха претъпкани с хора, накацали по стъпалата. После малко по малко улицата опустя. След шума в седем часа вечерта настъпи неочаквано затишие, предвестник па толкова различното вечерно оживление.

Най-мъчителният час беше от осем до девет. Нямаше вече никого. Келнерът се хранеше на свой ред. Русата касиерка бе заместена от една около четиридесетгодишна жена, която започна да сортира и подрежда на купчинки всички пари от чекмеджето на касата. Луи се бе качил в стаята си и когато се върна, си бе сложил вратовръзка и сако.

Жозеф Одиа се появи пръв няколко минути след девет часа, потърси Мегре с поглед и се насочи към Луи.

— Как е?

— Добре. Няма причина да не бъде добре, нали?

Но на Луи му липсваше следобедната живост. Уморен, той вече не гледаше Мегре със същата самоувереност. А дали и самият Мегре не беше обзет от известна умора? По принуда той пиеше всичко: бира, кафе, калвадос, вителска вода. На масичката се бяха натрупали седем-осем чаши, а трябваше да се налива още.

— Я гледай! Ето ги Йожен и приятеля му.

Светлосинята кола отново бе спряла до тротоара и двама мъже влязоха в бара, най-напред Йожен, облечен както следобед, после един по-млад човек, малко стеснителен, който се усмихваше на всички.

— А Оскар?

— Сигурно ще дойде.

Йожен смигна, сочейки Мегре, приближи се до две масички и взе сам червената покривка и жетоните в едно сандъче.

— Започваме ли?

С една дума всеки играеше комедията. Но Йожен и съдържателят водеха играта. Най-вече Йожен, който влизаше съвсем бодър в борбата. Той имаше блестящи зъби, непринудена веселост и жените навярно бяха луди по него.

— Тази вечер поне ще виждаме ясно! — каза той.

— Защо? — попита Одиа, който отначало все изоставаше от другите.

— Защото имаме чудесна свещ, гледай!

Свещта беше Мегре, който пушеше лулата си на по-малко от един метър от играчите.

Луи взе плочата и тебешира с ритуален жест. Обикновено той отбелязваше резултатите. Начерта колонките, написа инициалите на партньорите.

— Какво ще пиете? — попита келнерът.

Йожен присви очи, погледна чашата калвадос на Мегре и отговори:

— Като господина!

— Една вител-ягода — каза Одиа неловко.

Четвъртият имаше марсилски акцент и вероятно беше в Париж отскоро. Той подражаваше на Йожен, към когото, изглежда, изпитваше дълбоко възхищение.

— Значи ловът не е свършил, а, Луи?

Този път Луи пък не разбра.

— Отде да зная? Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Защото мислех за зайците.

Това се отнасяше пак за Мегре. Обяснението дойде веднага, докато картите се раздаваха и всеки ги нареждаше ветрилообразно в лявата си ръка.

— Преди малко ходих да се видя с господина.

Това трябваше да се подразбира така: „Отидох да предупредя Кажо.“

Одиа вдигна бързо глава.

— Какво каза той?

Луи смръщи вежди, тъй като навярно сметна, че отиват твърде далеч.

— Умира от смях! Изглежда, че се чувствува като у дома си и подготвя малко празненство.

— Коз каро… Терца майорна… Важи ли?

— Кварта.

Личеше, че Йожен, свръхвъзбуден, не мисли за играта, а крои нови остроумия.

— Парижани — промърмори той внезапно — прекарват отпуските си на село, например край Лоара. Смешното е, че хората от Лоара идват да прекарват отпуските си в Париж.

Най-после! Той не бе устоял на изкушението да даде на Мегре да разбере, че е в течение на всичко. А Мегре продължаваше да пуши лулата си, като затопляше своя калвадос с шепа, преди да отпие глътка.

— Внимавай в играта си — отвърна Луи, който поглеждаше отвреме-навреме вратата с безпокойство.

— Коз… И пак коз. Двадесет от белот и десет от последна ръка…

Влезе някакъв тип, който приличаше на дребен търговец от Монмартр, седна, без да каже нищо, между Йожен и марсилския му приятел, малко встрани, и все така мълчаливо се ръкува с всички.

— Как е? — запита Луи.

Новодошлият отвори уста и от нея излезе тъничко гласче. Той бе загубил гласа си.

— Добре!

— Разбра ли? — кресна му Йожен в ухото, което показваше, че на всичко отгоре човекът беше и глух.

— Какво да разбера? — рече тъничкият глас.

Наложи се да му натиснат крака под масата. Най-после погледът на глухия попадна на Мегре, спря се продължително на него. Той се усмихна едва-едва.

— Разбрах.

— Коз спатия… Пас…

— Пас…

Улица „Фонтен“ бе започнала отново да живее. Светещите фирми бяха запалени и портиерите бяха заели местата си на тротоарите. Портиерът на „Флория“ дойде да си купи цигари, но никой не му обърна внимание.

— Коз купа…

На Мегре му беше топло. Цялото му тяло се бе схванало, но той не даваше да се разбере нищо, а изражението на лицето му остана същото, както когато в един и половина бе застанал на пост.

— Слушай! — подхвърли внезапно Йожен на своя съсед, който чуваше лошо и когото Мегре бе познал като собственик на публичен дом на улица „Дьо Прованс“.

— Как наричаш ключар, който не прави вече ключове?

Комичното в това положение се дължеше на обстоятелството, че Йожен трябваше да крещи, а другият отговаряше с ангелски глас:

— Ключар, който…? Не зная…

— Аз го наричам „едно голямо нищо“.

Той игра, прибра картите, игра пак.

— А ченге, което не е вече ченге?

Съседът му бе разбрал. Лицето му светна от радост, а гласът му беше още по-тъничък, когато произнесе:

— Едно голямо нищо!

Тогава всички прихнаха да се смеят, дори Одиа, чийто смях бе кратък. Нещо му пречеше да се отдаде на всеобщата веселост. Личеше, че е неспокоен въпреки присъствието на приятелите си. И не само Мегре беше причина за това.

— Леон! — подвикна той на нощния келнер. — Дай ми една ракия с вода.

— На ракия ли минаваш вече?

Йожен бе забелязал, че Одиа се страхува, и го наблюдаваше строго.

— Май по-добре ще бъде да не прекаляваш.

— Какво да не прекалявам?

— Колко перно изпи преди вечеря?

— Николко! — отвърна Одиа с инат.

— Спокойствие, деца — намеси се Луи. — Коз пика!

В полунощ веселостта им беше по-изкуствена. Мегре продължаваше да стои неподвижно с лула между зъбите и пардесю на гърба. Сякаш беше част от мебелировката. Дори нещо повече — част от стената. Само погледът му бе жив и се движеше бавно от един към друг от играчите.

Одиа пръв се размърда, но скоро и глухият прояви известно нетърпение и най-после стана.

— Утре трябва да отида на едно погребение. Време е да си лягам.

— Върви, да пукнеш дано! — промърмори Йожен полугласно, сигурен, че няма да го чуят.

Той каза това, както би казал нещо друго, за да се поддържа във форма.

— Ребелот… И коз… И още един коз. Дайте си картите…

Въпреки погледите, които му хвърляха, Одиа бе изпил три ракии с вода и чертите на лицето му се бяха изострили, бе пребледнял, по челото му изби лека пот.

— Къде отиваш?

— Аз също се измитам — каза той, ставайки.

Личеше, че му се повръща. Бе изпил третата ракия, за да се ободри, ала тя го бе довършила. Луи и Йожен се спогледаха.

— Приличаш на парцал — подхвърли най-сетне последният.

Минаваше един часът. Мегре си приготви парите, като ги сложи на масичката. Йожен избута Одиа в един ъгъл и му заговори тихо, но разпалено. Одиа се противеше. Все пак накрая се съгласи.

— До утре! — каза той тогава с ръка на дръжката на вратата.

— Келнер! Колко?

Чашите загракаха една о друга. Мегре закопча пардесюто си, напълни наново лулата и я запали от газената запалка, която се намираше до тезгяха.

— Лека нощ, господа.

Той излезе и тръгна след шума от стъпките на Одиа. Йожен пък мина зад тезгяха, като че искаше да каже нещо па съдържателя. Луи, който бе разбрал, отвори тихомълком едно чекмедже. Йожен пъхна ръка в него, после я прибра в джоба си и тръгна към вратата, придружен от Марсилеца.

— До скоро виждане! — каза той и потъна в нощта.