Мегре и детегледачката

Глава първа Младата дама от парка „Анверс“

Кокошката бе сложена да къкри на огъня заедно с пресни моркови, голяма глава лук и дълъг стрък магданоз. Госпожа Мегре се наведе, за да се увери, че газта, която беше пуснала на най-слабо, няма да спре. После затвори всички прозорци освен този в спалнята, замисли се дали не е забравила нещо и хвърли един поглед към огледалото. След което, вече удовлетворена, излезе от апартамента, заключи вратата и сложи ключа в чантичката си.

Беше мартенска утрин, малко след десет часа. Парижкият въздух бе свеж и искреше на слънцето. Ако отидеше пеша до площад „Дьо ла Репюблик“, можеше да хване оттам автобуса, който щеше да я закара до булевард „Барбес“, така че щеше да пристигне на площад „Анверс“ точно навреме за определения си час, в единайсет.

Обаче заради младата дама тя слезе по стълбището на метростанцията „Ришар Льоноар“, на две крачки от дома си, и измина целия този път под земята. На всяка станция разглеждаше разсеяно познатите афиши по кремавите стени.

Мегре й се подиграваше, но само на шега, разбира се, защото тя от три седмици имаше много сериозни грижи.

— Сигурна ли си, че няма добри зъболекари по-близо до вкъщи?

На госпожа Мегре никога не й се беше налагало да ходи на зъболекар. Обаче съседката от четвъртия етаж — дамата с кучето — госпожа Роблен, толкова често й бе разказвала за доктор Флореско, че тя най-сетне бе решила да си запише час при него.

— Ръцете му са като на пианист. Няма да почувствате дори, че прави нещо в устата ви. А като му кажете, че аз ви изпращам, ще ви вземе два пъти по-евтино от някой друг.

Зъболекарят беше румънец, а кабинетът му се помещаваше на третия етаж в сградата на ъгъла на улица „Тюрго“ и авеню „Трюден“, точно срещу парка „Анверс“. Сега вече госпожа Мегре отиваше при него за седми или осми път. Винаги искаше да й определи час за единайсет и това беше й станало навик.

Първия ден беше пристигнала с повече от четвърт час закъснение заради това, че изпитваше болезнения страх да не би да закъснее. А после беше чакала дълго в помещение, прекалено силно отоплено от газова печка. При второто си посещение пак беше чакала. И двата пъти я въвеждаха в зъболекарския кабинет едва в единайсет и четвърт.

Понеже на третия път слънцето весело светеше, а в парка отсреща чуруликаха птици, тя бе решила да седне на някоя пейка, за да дочака часа си. Така се бе запознала с госпожата с малкото момченце.

А и сега й беше станало до такава степен навик, че вече нарочно тръгваше рано и вземаше метрото, за да спечели време. Беше толкова приятно да гледа тревата и полуотворените пъпки по клоните на някои дървета, ясно очертаващи се върху стените на лицея. От обляната в слънце пейка можеше да наблюдава движението по булевард „Рош-шуар“, зелените и сините автобуси, подобни на големи животни, и промъкващите се между тях таксита.

Госпожата вече беше там, облечена в син костюм, както и предишните сутрини, с малката си бяла шапка, която така й отиваше и й придаваше толкова пролетен вид. Тя се отдръпна, за да направи място на госпожа Мегре, която пък бе донесла шоколад и го подаде на детето.

— Кажи благодаря, Шарл.

Детето беше на две години. Най-силно впечатление правеха големите му черни очи с огромни мигли, които му придаваха момичешки вид. В началото госпожа Мегре се бе зачудила дали то може да говори, дали сричките, които произнася, изобщо принадлежат към някакъв език. После разбра, че госпожата и детето са чужденци, но не посмя да попита от каква националност са.

— Според мен в Париж месец март е най-хубавият месец — каза госпожа Мегре. — Някои предпочитат май или юни, обаче все пак през месец март е толкова по-свежо.

Тя се обръщаше от време на време, за да погледне прозорците на зъболекаря. Понеже оттам, където седеше, се виждаше главата на пациента, който обикновено имаше час преди нея. Беше мъж на около петдесет години, постоянен мърморко, на когото бяха започнали да вадят всичките зъби. Беше се запознала и с него. Той бе родом от Дюнкерк1, но живееше при дъщеря си, която се беше омъжила за човек от квартала. Обаче той не обичаше зет си.

Тази сутрин хлапето бе донесло малка червена кофичка и лопатка и сега си играеше с пясъка. Но винаги беше много чисто и много добре облечено.

— Струва ми се, че ми остават най-много още две посещения — въздъхна госпожа Мегре. — Доктор Флореско ми каза, че днес ще работи последния ми зъб.

Младата госпожа я слушаше с усмивка. Говореше отличен френски със съвсем лек акцент, който й придаваше чар. В единайсет без шест-седем минути тя продължаваше да се усмихва на детето, което, без да ще, си беше хвърлило пясък в очите. После като че се загледа внезапно в нещо по авеню „Трюден“. Поколеба се, после стана и каза възбудено:

— Ще можете ли да го наглеждате за една минутка? Веднага се връщам.

В първия момент госпожа Мегре не бе особено изненадана. Безпокоеше се единствено за определения час при зъболекаря и й се искаше майката да се върне навреме. Но от деликатност не се бе обърнала да види накъде се запътва.

Момченцето не беше забелязало нищо. То продължаваше да си играе, клекнало, като пълнеше с камъчета червената си кофичка и веднага след това ги изсипваше. А после започваше отначало, без да му омръзва.

Госпожа Мегре не носеше часовник. Беше развален от години, но тя никога не се сещаше да го занесе при часовникаря. Някакъв старец дойде и седна на пейката. Сигурно беше от квартала, понеже вече го беше виждала.

— Бихте ли ми казали колко е часът, господине?

Вероятно и той нямаше часовник, понеже й отвърна лаконично:

— Трябва да е към единайсет.

На прозореца на зъболекаря вече не се виждаше главата на предишния пациент. Госпожа Мегре започваше да се тревожи. Неудобно й беше, че трябва да кара доктор Флореско да чака. Беше толкова мил и внимателен, а търпението му никога не се изчерпваше.

Тя огледа внимателно малкия парк, но никъде не видя младата госпожа с бялата шапка. Дали пък не й беше прилошало? Или пък може би беше забелязала някого, с когото трябваше да поговори?

Госпожа Мегре забеляза един полицай да минава през парка и стана, за да го попита точно колко е часът. Наистина, вече беше единайсет.

Госпожата не се връщаше, а времето минаваше. Детето беше вдигнало очи към пейката и беше разбрало, че майка му я няма, но, изглежда, не се разтревожи.

Ех! Само да можеше по някакъв начин да предупреди зъболекаря! Трябваше да пресече улицата и да изкачи три етажа. Замалко да помоли на свой ред стария господин да наглежда хлапето, колкото да отиде да предупреди доктор Флореско. Обаче не посмя, стана и започна да се оглежда, все по-разтревожена.

Втория път, когато попита един минувач колко е часът, вече беше единайсет и двайсет. Старият господин си беше тръгнал. Само тя беше останала на пейката. Видя, че пациентът преди нея излиза от сградата на ъгъла и се запътва по посока на улица „Рош-шуар“.

Какво да прави? Дали не се беше случило нещо лошо на младата госпожа? Ако я беше бутнала кола, щяха да се съберат хора, щеше да има някакво движение. Вероятно детето щеше да започне вече да плаче?

Беше изпаднала в комично положение. Мегре сигурно пак щеше да й се подиграва. След малко щеше да се обади на зъболекаря, за да се извини. Дали щеше да посмее да му разкаже какво всъщност се бе случило?

Отведнъж й стана много топло от притеснение.

— Как се казваш? — попита тя детето.

Обаче то само я погледна с тъмните си очи, без да отговори.

— Знаеш ли къде живееш?

Но детето не я слушаше. На госпожа Мегре вече й беше хрумвало, че то не разбира френски.

— Извинете, господине, бихте ли ми казали колко е часът?

— Дванайсет без двайсет и две минути, госпожо.

Но майката все не се връщаше. И в дванайсет, когато сирените в квартала започнаха да свирят, а бояджиите нахлуха в съседния бар, тя все още не се беше върнала.

Доктор Флореско излезе от сградата и седна на волана на малък черен автомобил, а тя пак не посмя да остави хлапето, за да отиде да му се извини.

Сега пък се притесняваше за кокошката, която беше сложила на огъня. Мегре й беше казал, че най-вероятно ще се върне за обяд към един часа.

Не беше ли най-добре да съобщи в полицията? Но за да направи това, също трябваше да се отдалечи от парка. Ако отведе детето, а майката междувременно се върне, сигурно ще се побърка от тревога. Не можеше и да остави дете на две години само насред парка, само на две крачки от автобусите и автомобилите, които непрекъснато преминаваха по улицата.

— Извинете, господине, бихте ли ми казали колко е часът?

— Дванайсет и половина.

Кокошката сигурно започваше да загаря, а Мегре щеше да се върне всеки момент вкъщи. За първи път от толкова години, откакто бяха женени, тя нямаше да си бъде у дома, когато той се върне.

Да му се обади по телефона, също бе невъзможно. Понеже, за да направи това, трябваше да се отдалечи от парка и да влезе в някое от заведенията наблизо. Само да можеше да зърне отново полицая, когото беше видяла преди малко, или пък някой друг! Щеше да му каже името си и да го помоли да се обади по телефона на мъжа й. Но като че ли напук на всичко вече не можеше да открие нито един полицай наоколо. Гледаше във всички посоки, сядаше и пак ставаше, надявайки се, че ще зърне някъде малката бяла шапка. Но всеки път тя беше на главата на друга жена.

Преброи повече от двайсет бели шапки само за половин час, а четири от тях бяха на главите на млади жени, облечени в син костюм.

В единайсет часа, когато госпожа Мегре едва започваше да се безпокои насред парка, понеже трябваше да наглежда детето, чието име дори не знаеше, Мегре сложи шапката си и излезе от кабинета. После каза няколко думи на Люка и се запъти, мърморейки недоволно, към малката врата, която свързваше сградата на Съдебната полиция със Съдебната палата.

Беше му станало обичай, горе-долу оттогава, откакто госпожа Мегре беше тръгнала при зъболекаря си в 9-и район. През тази врата комисарят стигаше до коридора, където се намираха кабинетите на съдебните следователи. По пейките там винаги седяха странни личности, а някои от тях бяха охранявани от двама полицаи. Почукваше на вратата, на която беше написано името на съдия Досен.

— Влезте.

Съдия Досен беше най-високият магистрат в Париж. Като че ли винаги се притесняваше от ръста си и му се искаше да се извини заради аристократичния си силует, наподобяващ руска хрътка.

— Седнете, Мегре. Можете да запалите лулата си. Четохте ли статията от тази сутрин?

— Още не съм прегледал вестниците.

Съдията побутна към него един вестник. На първата му страница с едри букви пишеше:

— Имах дълъг разговор с прокурора — каза Досей. — И той е на моето мнение. Не можем да пуснем книговезеца на свобода. Но дори и да искахме, самият Лиотар щеше да ни попречи със своята язвителност.

Само няколко дни по-рано това име беше почти непознато в Съдебната палата. Филип Лиотар, който току-що бе прехвърлил трийсетте, никога не беше защитавал важна кауза. След като в продължение на пет години бе един от секретарите на прочут адвокат, той едва сега започваше собствена практика. Все още живееше в лишена от престиж гарсониера на улица „Бержер“, редом с публичен дом.

Откакто бе избухнал скандалният случай „Стювелс“ и вестниците пишеха за него всеки ден, Лиотар даваше гръмогласни интервюта, изпращаше комюникета и дори се появяваше по новините, разрошен и със саркастична усмивка на уста.

— А при вас има ли нещо ново?

— Нищо, което да заслужава внимание, господин съдия.

— Надявате ли се, че ще откриете мъжа, който е изпратил телеграмата?

— Торанс е в Конкарно2. В такива случаи той лесно се справя.

Откакто аферата „Стювелс“ беше привлякла вниманието на общественото мнение, тя бе отразявана последователно с редица подзаглавия, също като роман с продължение.

Беше се започнало с подзаглавието:

Действието се развиваше в квартал, който Мегре познаваше добре и дори си мечтаеше да живее в него. Беше само на петдесетина метра от площад „Де Вож“.

Като стигнеш до края на улица „Де Франк-Бур-жоа“, излизаш на площада. После тръгваш по улица „Дьо Тюрен“ към площад „Дьо ла Репюблик“ от лявата й страна и най-напред минаваш покрай бистро, боядисано в жълто, а после — покрай сладкарница „Салмон“. Точно до нея има остъклено ателие с нисък таван и прашна витрина, над което виси табелка с избелели букви: Художествена подвързия. Следващото дюкянче е собственост на госпожа Вьов Рансе, която продава чадъри.

Между ателието и витрината на магазина за чадъри има сводеста порта. По-нататък е жилището на портиерката, а в дъното на двора се намира сградата на бивш хотел, превърнат в канцеларии и апартаменти.

Обаче фактът, за който хората не знаеха и който старателно криеха от печата, беше, че цялата тази история бе започнала съвсем случайно. Една сутрин бяха намерили в пощенската кутия на Съдебната полиция, на „Ке дез’ Орфевр“, гнусен лист амбалажна хартия, на който беше написано следното изречение:

Разбира се, бележката нямаше подпис. Листът бе стигнал до кабинета на Мегре, но той се бе отнесъл скептично към него. Затова не искаше да безпокои никого от по-възрастните си инспектори и изпрати там младия Лапоент, който гореше от желание да се изяви.

Лапоент беше открил, че на улица „Дьо Тюрен“ наистина живее някакъв книговезец, фламандец3, на име Франц Стювелс, който се преселил във Франция преди повече от двайсет и пет години. Инспекторът се представил за служител на Службата по хигиена и разгледал помещенията, откъдето след това се беше завърнал с подробна скица.

— Но, господин комисар, всъщност Стювелс работи на витрината. В ателието става все по-тъмно, колкото повече се отдалечаваш от улицата. В дъното е заградено с дървена преграда, зад която семейство Стювелс са си подредили спалнята. Оттам една стълба води към подземния етаж, където има кухня и още едно малко помещение, в което осветлението трябва да остава включено по цял ден. Това помещение служи за трапезария. А освен това има и мазе.

— И там се намира пещта на централното отопление, така ли?

— Да. Тя е от стария модел и като че ли не е в много добро състояние.

— А работеше ли?

— Тази сутрин не беше запалена.

Същия ден, към пет часа следобед, Люка отиде на улица „Дьо Тюрен“ за официален обиск. За щастие предвидливо се бе снабдил със заповед, понеже книговезецът се осланяше на неприкосновеността на жилището.

Старшина Люка насмалко да си тръгне с празни ръце. А сега, когато аферата се бе превърнала в истински кошмар за Съдебната полиция, колегите едва ли не му се сърдеха, че все пак беше успял да открие нещо.

След като бе разровил пепелта в дъното на пещта, той беше открил два човешки зъба и незабавно ги беше занесъл в лабораторията.

— Какъв тип човек е този книговезец? — го бе попитал тогава Мегре, който по онова време само наблюдаваше разследването.

— Трябва да е на около четирийсет и пет години. Има червеникава коса и следи от дребна шарка по кожата, сини очи и изглежда кротък човек. Жена му, която е доста по-млада, не сваля очи от него като дете.

Сега знаеха, че Фернанда, вече станала известна на свой ред, беше пристигнала в Париж като обикновена прислужница. След това няколко години работела като проститутка в района на булевард „Севастопол“.

Сега беше на трийсет и шест години, живееше със Стювелс от десет години, а преди три години, без никаква видима причина, двамата се бяха оженили в кметството на 3-ти район в Париж.

Лабораторията бе изпратила доклада си по случая. Зъбите бяха на около трийсетгодишен мъж, вероятно доста едър, който допреди няколко дни може би е бил още жив.

Стювелс бе отведен кротко в кабинета на Мегре и се беше започнала обичайната „песен“.

Седеше в канапето, тапицирано със зелено кадифе, с лице към прозореца, който гледаше към Сена. Онази вечер валеше като из ведро. В продължение на десет-дванайсет часа, докато бе продължил разпитът, се чуваха ударите на дъжда по стъклата и бълбукането на водата в капчуците. Книговезецът носеше очила с дебели стъкла и железни рамки. Правата му, доста дълга коса, беше разрошена, вратовръзката седеше накриво.

Беше образован човек, беше чел много. Изглеждаше спокоен и разумен, но нежната му кожа, типична за червенокосите, много бързо се зачервяваше.

— Как можете да обясните факта, че са намерили човешки зъби в пещта на вашето парно?

— Не мога да обясня.

— Да са ви падали зъби в последно време? Или пък на жена ви?

— Нито на единия, нито на другия. Моите зъби са изкуствени.

Беше извадил изкуствената си челюст от устата, а после я сложи обратно с привично движение.

— Можете ли да ми разкажете точно какво сте правили вечерта на 16, 17 и 18 февруари?

Разпитът се бе състоял на 21 февруари, след посещенията на Лапоент и Люка на улица „Дьо Тюрен“.

— Има ли петък измежду тези дни?

— Да, 16 февруари.

— В такъв случай този ден съм ходил на кино, в кинотеатъра „Сен Пол“, на улица „Сен Антонио“, както всеки петък.

— С жена си ли бяхте?

— Да.

— А другите два дни?

— Фернанда замина в събота на обяд.

— Къде отиде?

— В Конкарно.

— Отдавна ли беше решила да заминава?

— Майка й не е добре със здравето и живее с дъщеря си и зет си в Конкарно. В събота сутринта получихме телеграма от сестрата, Луиза, в която ни съобщаваше, че майка им е тежко болна. Така че Фернанда веднага се качи на влака.

— Без да се обади по телефона ли?

— Те нямат телефон.

— Майката много зле ли е била?

— Не, тя изобщо не е била болна. Телеграмата не е била изпратена от Луиза.

— Тогава от кого?

— Не знаем от кого.

— Ставали ли сте жертва на измами от този род и преди?

— Не, никога.

— Кога се върна жена ви?

— Във вторник. Използва случая, за да остане за два дни с роднините си.

— А вие какво правихте през това време?

— Работих.

— Един от наемателите твърди, че е видял как гъст дим излиза от вашия комин в неделя през целия ден.

— Възможно е, тогава беше много студено.

Беше вярно. В неделя и в понеделник времето беше много студено. Бяха съобщили за много ниски температури в покрайнините на Париж.

— Как бяхте облечен в събота вечерта?

— С дрехите, които нося днес.

— Никой ли не е идвал у вас, след като сте затворили магазина?

— Никой, с изключение на един клиент, който дойде да си вземе една поръчка. Искате ли да ви дам името и адреса му?

Беше известна личност, член на дружеството „Сто библиофили“. Благодарение на Лиотар щеше да се заговори за тях. Почти всички там бяха важни личности.

— Вашата портиерка, госпожа Салазар, е чула, че някой чука на вратата ви онази вечер, към девет часа. Няколко души говорели оживено помежду си.

— Възможно е хората да са си говорели отпред, на тротоара, но не и у дома. Напълно е възможно да са били възбудени, както твърди госпожа Салазар, понеже са били точно пред нейната стая.

— Колко костюма имате?

— Тъй като имам само едно тяло и една глава, имам само един костюм и една шапка, а освен това — един стар панталон и пуловер, които обличам, когато работя.

Тогава му бяха показали един костюм в морскосиньо, който бяха намерили в шкафа в стаята му.

— Ами този?

— Това не е мое.

— Тогава как този костюм се е озовал във вашия дом?

— Никога не съм го виждал. Всеки би могъл да го сложи в мое отсъствие. Вече шест часа, откак съм тук.

— Може ли да облечете сакото, ако обичате?

Беше му по мярка.

— Забелязвате ли тези петна, които наподобяват петна от ръжда? Според експертите това е човешка кръв. Някой се е опитвал да ги заличи, но не е успял.

— Никога не съм виждал тази дреха.

— Госпожа Рансе, собственичката на магазина за чадъри, твърди, че често ви е виждала облечен в синьо, в петък, когато обикновено ходите на кино.

— Имах един друг комплект, който беше в синьо. Обаче го изхвърлих преди повече от два месеца.

След този първи разпит Мегре бе изпаднал в мрачно настроение. Беше разговарял дълго със съдия Досен, а след това двамата заедно отидоха при прокурора.

Той бе поел върху себе си отговорността за ареста на книговезеца.

— Експертите са на едно мнение, нали? Останалото, Мегре, вече е ваша работа. Вършете я. Не можем да пуснем този тип на свобода.

Още на другия ден сутринта господин Лиотар бе излязъл от сянката и оттогава ходеше по петите на Мегре като малко зло кученце.

Сред подзаглавията на вестниците имаше едно, което се ползваше с доста голям успех:

Младият Лапоент твърдеше наистина, че когато оглеждал мястото, преструвайки се на служител на санитарните служби, забелязал под една маса в ателието червеникавокафяв куфар.

— Беше обикновен евтин куфар. Бутнах го, без да искам. Учудих се, че толкова силно ме заболя. Но после, когато се опитах да го помръдна, разбрах защо. Беше необичайно тежък.

Обаче в пет часа следобед, при обиска на Люка, куфара вече го нямаше. По-точно, имаше куфар — също кафяв, също евтин, но Лапоент твърдеше, че това не е същият куфар.

— Това е куфарът, с който пътувах до Конкарно — беше заявила Фернанда. — Никога не сме имали друг куфар. Ние всъщност никога не пътуваме.

Лапоент упорито продължаваше да твърди, че това не е същият куфар, че първият е бил по-светъл и дръжката му била поправена с канап.

— Ако трябваше да си поправям куфара, никога нямаше да използвам канап — бе възразил тогава Стювелс. — Не забравяйте, че съм книговезец и в моята професия се работи с кожа.

Тогава Филип Лиотар бе поискал мнението на библиофилите. Така стана известно, че Стювелс е един от най-добрите книговезци в Париж, може би най-добрият. Колекционерите му поверявали най-деликатната работа и най-вече поправката на стари книги.

Всички в един глас твърдяха, че бил много спокоен човек. Прекарвал почти цялото си време в своето ателие, така че полицията напразно се рови в миналото му, за да открие нещо подозрително.

Наистина, не трябваше да се забравя историята с Фернанда. Беше се запознал с нея, когато е била проститутка, и именно той я бе измъкнал от калта. Обаче и срещу Фернанда нямаха абсолютно нищо след онзи толкова далечен период от живота й.

Торанс бе заминал преди четири дни за Конкарно. В пощенската станция бяха открили оригинала на телеграмата, написана на ръка, с печатни букви. Пощаджийката като че ли си спомняше, че някаква жена я беше изпратила на гишето. Така че Торанс продължаваше да търси. Вече бе направил списък на всички пътници, пристигали в последно време от Париж, и разпитваше по двеста души на ден.

— Вече ни омръзна да слушаме за така наречената непогрешимост на комисаря Мегре! — беше заявил адвокатът Лиотар пред един журналист.

А после говореше за някакви си частични избори в 3-ти парижки район, което наистина би могло да накара определени хора да предизвикат скандал с политически цели. Съдия Досен също бе лично засегнат от тези приказки. Дори се изчервяваше от тези невинаги твърде деликатни нападки на адвоката.

— Нямате ли някаква нова следа?

— Търсим в момента. Десетима сме, а понякога вземат участие и повече хора. Някои ги разпитваме за двайсети път. Люка се надява, че ще открие шивача, който е ушил синия костюм.

Както винаги, когато едно разследване завладее вниманието на обществеността, започваха да се получават всекидневно стотици писма. Но почти всички отвеждаха по лъжливи следи и напразно губеха много време на полицаите. Въпреки това всичко бе проверявано най-старателно. Изслушваха дори лудите, които твърдяха, че знаят нещо по въпроса.

В един без десет Мегре слезе от автобуса на ъгъла на булевард „Волтер“, като хвърли по навик един поглед на прозорците на апартамента си. Беше изненадан, че прозорецът на трапезарията бе затворен въпреки яркото слънце, което светеше право в него.

Изкачи с тежки стъпки стълбището и завъртя топката на вратата. Но тя не се отвори. Понякога се случваше госпожа Мегре да завърти ключа на вратата, когато се преобличаше. Той отключи със своя ключ, озова се сред облак синкав дим и се втурна към кухнята, за да изключи газта. Кокошката, морковите и лукът в тенджерата образуваха черна маса.

Отвори всички прозорци и когато половин час по-късно госпожа Мегре отвори вратата, той вече се бе настанил на масата пред филия хляб и парче сирене.

— Колко е часът?

— Един и половина — каза той спокойно.

Никога не беше я виждал в това състояние. Шапката й се беше изкривила, а устните й трепереха.

— Само не ми се присмивай.

— Не ти се присмивам.

— И недей да ми се караш също. Не можех да постъпя иначе, но много ми се искаше да те видя на моето място. Само като си помисля, че ядеш парче сирене на обяд…

— Нещо със зъболекаря ли стана?

— Не съм ходила изобщо при зъболекаря. Поне от единайсет без петнайсет стоя насред парка „Анверс“, без изобщо да мога да мръдна оттам.

— Лошо ли ти стана?

— Да не би някога да ми е ставало лошо? Не, нали? Беше заради малкия. А накрая, когато започна да плаче и да тропа с крака, започнах да се чувствам като крадла на деца.

— Какъв малък? Кой е малкият?

— Разказвала съм ти за дамата в синьо и за нейното дете, но ти никога не ме слушаш. Онази, с която се запознах на пейката, докато чаках да ми дойде редът при зъболекаря. Тази сутрин тя внезапно стана и ме помоли да наглеждам за малко детето й, а после се запъти нанякъде.

— И не се върна? А ти какво направи с момченцето?

— Тя се появи най-сетне, точно преди четвърт час. А аз се върнах с такси.

— И какво каза, като се върна?

— Най-интересното е, че не ми каза нищо. Стоях посред парка като ветропоказател, а до мен това хлапе, което така викаше, че стряскаше всички минувачи.

Най-сетне забелязах едно такси, което спря на ъгъла на авеню „Трюден“, и тогава разпознах онази бяла шапчица. Дори не си направи труда да излезе от колата. Само отвори вратата и ми помаха с ръка. Хлапето тичаше пред мен и ме беше страх, че ще го сгази някоя кола. Стигна преди мен до таксито и вратата се затвори тъкмо когато почти бях стигнала до нея.

— Утре — извика ми тя. — Утре ще ви обясня всичко. Извинете ме… Не ми каза дори благодаря. Таксито вече се отдалечаваше по посока на булевард „Рош-шуар“, а после зави наляво, към площад „Питал“.

Госпожа Мегре млъкна, понеже вече не й оставаше дъх, и свали шапката си с толкова рязко движение, че разроши косите си.

— Смешно ли ти е?

— Не.

— Признай си, че ти е смешно. Но така или иначе, тя остави детето си за повече от два часа на една непозната жена. Дори не знаеше името ми.

— А ти знаеш ли тя как се казва?

— Не.

— Знаеш ли къде живее?

— Не зная нищо друго, освен че си пропуснах часа при зъболекаря, кокошката ми изгоря, а ти сега ядеш сирене на края на масата, като някакъв… като…

И понеже не можеше да намери нужната дума, тя се разплака, запътвайки се към спалнята, за да се преоблече.