Мегре и детегледачката

Глава втора Тревогите на Великия Тюрен4

Мегре изкачваше по свой характерен начин двата етажа на „Ке дез’ Орфевр“. В долната част на стълбището, там, където беше почти светло, Мегре бе спокоен и безразличен. Но колкото по-навътре влизаше в сивотата на старата сграда, толкова по-силно като че ли го обземаха служебните грижи.

А като преминаваше покрай разсилния, той вече се превръщаше в шефа. В последно време, преди да влезе в своя кабинет, бе добил навика да прави най-напред обиколка из канцеларията на инспекторите, а после, все още без да сваля шапката от главата си и палтото от гърба си, да влиза в кабинета на Великия Тюрен.

Това беше „най-новата мода“ на Кея и показваше какъв обхват бе придобила аферата „Стювелс“. Люка беше натоварен със задачата да централизира всички сведения, да ги сравнява и да ги актуализира. Но съвсем скоро излезе от релсите, понеже трябваше освен това да вдига телефона, да отваря писмата, които се отнасяха до разследването, и да се среща с информаторите.

Тъй като Люка не можеше да продължи да работи в канцеларията на инспекторите, в която непрекъснато някой влизаше и излизаше, той се беше укрил в едно съседно помещение. Съвсем скоро ръката на нечий шегобиец беше написала на вратата му: Великия Тюрен.

Щом като някой от инспекторите приключеше с някое разследване, щом като някой се върнеше от някаква задача, все се намираше човек, който да го попита:

— Свободен ли си?

— Да.

— Иди да се обадиш на Великия Тюрен! Има нужда от помощници!

Така си беше. На дребния Люка все не му достигаха хора за проверките, които трябваше да прави. Вероятно нямаше вече човек сред персонала на цялото управление, който да не е ходил поне веднъж до улица „Дьо Тюрен“.

На всички вече им беше познато кръстовището, недалеч от жилището на книговезеца, където имаше три кафенета. Най-напред, кафене-ресторантът на ъгъла на улица „Де Франк-Буржоа“, после, срещу него, „Льо Гран Тюрен“ (Великия Тюрен), и най-сетне, трийсет метра по-натам, на ъгъла на площад „Де Вож“, се намираше кафенето „Льо Табак де Вож“, превърнато от журналистите в техен генерален щаб.

Понеже и те правеха своето разследване. А пък полицаите си пийваха в кафенето „Льо Гран Тюрен“. През прозорците му се виждаше ателието на фламандеца. Това бе техният генерален щаб, а кабинетът на Люка се беше превърнал един вид в негов филиал. Най-чудното беше, че милият Люка, претрупан с работата по класификацията, вероятно бе единственият човек, който не бе стъпвал там след посещението си през първия ден.

Въпреки това обаче той най-добре от всички останали познаваше мястото. Знаеше, че след кафенето „Льо Гран Тюрен“ имаше магазин за качествени вина, „Ле кав дьо Бургон“. Дори познаваше собствениците му и трябваше само да погледне в картона им, за да каже какво са отговаряли при всяко разпитване.

Не, тези хора не бяха видели нищо. Те бяха заминали в събота вечерта за долината на Шеврьоз, където прекарвали обикновено уикенда си в малката си вила.

По-нататък, след магазина „Ле кав дьо Бургон“, идваше барачката на един обущар на име Буске. Той пък, напротив — говореше много. Обаче имаше този недостатък, че не казваше едно и също на всички. Зависеше по кое време на деня го разпитваха, от броя на аперитивите и на малките чашки, които бе изпил, независимо на кое от трите кьошета.

После следваше магазинът за книжарски стоки на Фрер, търговец на дребно и на едро, а в двора зад него имаше малка фабрика за картон.

Над ателието на Франц Стювелс, на първия етаж на бившия частен хотел, серийно произвеждаха бижута. Фирмата се казваше „Сас и Лапински“. В нея работеха около двайсет работнички и четирима-петима работници, като мъжете имаха фамилии, невъзможни за произнасяне.

Всички тези хора бяха разпитани, някои по четири-пет пъти, от различни инспектори. Да не говорим за многобройните проучвания на журналистите. Двете маси от бяло дърво в кабинета на Люка бяха покрити с документи, планове, паметни записки и в тези купчини не можеше да се оправи никой освен Люка.

Но Люка продължаваше неуморно да подрежда бележките си. Този следобед Мегре отново застана зад гърба му, без да казва нищо, като леко смукваше от лулата си.

Една от страниците, озаглавена „Мотиви“, беше пълна със записки, които бяха задрасквани една по една.

Бяха търсили мотивите в политиката. Не в онази посока, която беше посочил адвокат Лиотар, понеже неговите доводи не издържаха на никаква критика. Стювелс, който водеше съвсем затворен живот, може би принадлежеше към някоя подривна организация.

Но тук не бяха стигнали доникъде. Колкото повече се ровеха в живота му, толкова по-ясно ставаше, че няма нищо особено да открият в него. След като прегледаха една по една книгите в библиотеката му, се оказа, че са от автори, избрани сред най-добрите в света от интелигентен и много начетен човек. Той не само ги четеше и препрочиташе, но освен това си водеше бележки в полето им.

Мотивът ревност? Фернанда никога не излизаше от къщи без него, освен да пазарува из квартала. А от своето място той почти винаги можеше да я наблюдава, докато пазарува в различните магазини.

Бяха си задали въпроса дали няма някаква връзка между предполагаемото убийство и близостта на предприятието „Сас и Лапински“. Но от фирмата за бижута не бе откраднато нищо. Нито собствениците й, нито работещите в нея познаваха лично книговезеца. Бяха го виждали само през прозореца на ателието му.

Що се отнася до нишката Белгия, също не бяха открили нищо. Стювелс бе напуснал тази страна на осемнайсетгодишна възраст и никога не се бе връщал там. Не се занимаваше с политика и нямаше никакви признаци за това, че принадлежи към някое фламандско екстремистко движение.

Бяха проверили всичко. За да му е спокойна съвестта, Люка приемаше и най-безумните предположения. Постоянно отваряше вратата на канцеларията на инспекторите и току повикваше някой от тях при себе си.

Всички знаеха какво означава това. Трябваше пак да се прави някаква проверка на улица „Дьо Тюрен“ или другаде.

— Може би съм открил нещо — каза той този път на Мегре, като извади едно листче сред разпръснатите пред него папки. — Бях наредил да предадат едно съобщение на всички таксиметрови шофьори. Тук току-що беше един от тях, натурализиран руснак. Ще наредя да се провери.

Това беше най-модната дума. Да се провери!

— Исках да разбера дали онази събота, на 17 февруари, някое такси не е закарало някого или неколцина души на адреса на книговезеца, след като се е стъмнило. Шофьорът на таксито, някой си Жорж Пескин, бил спрян от трима души онази събота, в района на гарата Сен Лазар. Казали му да ги закара на ъгъла на улица „Дьо Тюрен“ и улица „Де Франк-Буржоа“. Значи те са слезли от колата му малко след осем и трийсет, а това доста добре се връзва с показанията на портиерката по повод шума, който е чула. Шофьорът не познавал клиентите си. Но според него онзи, който изглеждал най-важен от всички и който говорил с него, бил левантинец5.

— А те на какъв език са говорили помежду си?

— На френски. Вторият, доста едър и висок русокос мъж, на около трийсет години, говорел със силен унгарски акцент. Като че ли бил разтревожен и не на себе си. Третият бил французин, на неопределена възраст, не бил толкова добре облечен като спътниците си. Като че ли не бил от същата социална среда.

На слизане от колата левантинецът платил, а после тримата се запътили по улица „Дьо Тюрен“ към дома на книговезеца.

Ако не беше тази история с таксито, Мегре може би нямаше да се сети за приключението на жена си.

— Докато се занимаваш с таксиметровите шофьори, може би ще можеш да се осведомиш и за една дребна случка, която е станала тази сутрин. Няма нищо общо с нашето разследване, но все пак това ме заинтригува.

Люка не беше толкова убеден, че това няма нищо общо с неговото разследване, понеже бе готов да го свързва с най-далечните и най-случайни събития. Беше наредил още от ранна утрин да му съобщават всички доклади на градската полиция, за да се убеди, че не съдържат нищо, което би могло да влезе в сферата на неговата дейност.

Сам в своя кабинет, той отхвърляше огромен обем работа. Читателите на вестници, които следяха аферата „Стювелс“ като роман с продължение, изобщо не можеха да подозират за това.

Мегре разказа с няколко думи историята за госпожата с бялата шапчица и малкото момченце.

— Можеш да се обадиш и в полицейското управление на 9-и район. Фактът, че всяка сутрин е седяла на една и съща пейка в парка „Анверс“, навежда на мисълта, че тя живее някъде из квартала. Нека проверят в околностите, да разпитат по магазините, в хотелите и по мебелираните стаи.

Пак тези проверки! Обикновено можеше да видиш десетина инспектори, които пушеха, докато пишеха рапортите си, четяха вестници и дори играеха на карти в съседната канцелария. Но сега рядко там имаше дори двама едновременно. Едва някой се беше прибрал отнякъде, и Великия Тюрен вече отваряше вратата на бърлогата си.

— Свободен ли си, друже? Ела за минутка.

И още един поемаше по някоя нова следа.

Бяха търсили изчезналия куфар във всички багажни отделения, по всички гари и по всички вехтошари в града.

Младият Лапоент може би нямаше достатъчно опит, но пък беше сериозно момче и беше невъзможно да си е измислил цялата тази история с куфара.

Следователно, сутринта на 21 февруари в ателието на Стювелс е имало куфар, но когато Люка е отишъл там в пет часа, куфара вече го нямало. Доколкото съседите си спомняха, този ден Стювелс не бил излизал от къщи, а и никой не бе забелязал Фернанда да излиза оттам с куфар или пакет.

Да не би някой да беше ходил у тях, за да си вземе поръчката за подвързване на книги? Това също бе „проверено“. Посолството на Аржентина беше изпратило човек да вземе документ, на който Стювелс бе успял да направи разкошна подвързия. Обаче той не беше обемист, така че на излизане преносителят го е носел в ръка.

Мартен, най-образованият в цялото управление на Съдебната полиция, бе търсил в продължение на цяла седмица някаква следа в ателието на книговезеца. Беше изследвал всички негови книги, както и работата, която беше вършил през няколкото последни месеци. Беше говорил по телефона с неговите клиенти.

— Много интересен човек е това — беше заключил Мартен. — Клиентите му са от най-отбраното общество. Всички имат пълно доверие в него. Той работи и за много посолства.

Обаче в тази посока нямаше нищо тайнствено. Посолствата му поверяваха своите документи, защото познаваше хералдиката и имаше необходимите инструменти за отпечатване на различни гербове. Благодарение на това можеше да подвързва книги и документи с гербовете на различни страни.

— Като че ли не сте доволен, шефе. Но ще видите, че най-сетне от всичко това ще излезе нещо.

И съвестният Люка, който никога не се обезсърчаваше, посочи стотиците листчета, които радостно подреждаше.

— Намерили са зъби в пещта на парното отопление, нали така? Те не са се появили от само себе си. Освен това някой е изпратил телеграма от Конкарно, за да подмами жената на Стювелс. По синия костюм, който висеше в шкафа, имаше петна от човешка кръв, която някой се беше опитал да махне. Адвокатът Лиотар може да си говори и да прави каквото си ще, но аз не излизам оттук.

Обаче купищата бумаги от които старшината се опияняваше, всъщност бяха дотегнали на комисаря. Той ги гледаше безизразно.

— За какво си мислите, шефе?

— За нищо. Колебая се.

— Дали да не го пуснем ли?

— Не. Това е работа на съдебния следовател.

— Значи в противен случай щяхте да го пуснете?

— Не знам. Чудя се дали да не започнем цялото разследване отново, от самото начало.

— Както искате — отвърна леко засегнат Люка.

— Но това не пречи да продължаваш работата си, даже напротив. Ако много се бавим, после няма да можем да се оправим с всичко това тук. Винаги става едно и също: щом пресата се намеси, се оказва, че всички имат да ни съобщават нещо. И пак затъваме сред купища бумаги.

— Да, но аз все пак открих шофьора. Ще открия и този на приятелката на госпожа Мегре.

Комисарят напълни отново лулата си и отвори вратата. В съседната канцелария нямаше нито един инспектор. Всички се бяха пръснали по задачи, свързани с фламандеца.

— Е, какво, решавате ли?

— Струва ми се, да.

Дори не влезе в кабинета си. Напусна управлението и веднага спря едно такси.

— На ъгъла на улица „Дьо Тюрен“ и улица „Де Франк-Буржоа“!

От тези думи, които се произнасяха от сутрин до вечер, започваше да му се повдига.

Но хората от квартала никога не бяха участвали в такова голямо празненство. Името на всеки един от тях се беше появявало поне веднъж във вестниците. Достатъчно беше който и да било търговец или занаятчия да влезе в „Льо Гран Тюрен“ да пийне някоя чашка, за да се сблъска с хората от полицията. А пък ако прекосеше улицата, за да влезе в „Табак де Вож“, където сервираха прочутото бяло вино, неизбежно се озоваваше пред куп журналисти.

По десет-двайсет пъти бяха искали мнението им за Стювелс, за Фернанда, бяха ги разпитвали подробно за всяко тяхно действие или постъпка. Но тъй като, в крайна сметка, нямаше дори труп, а само два зъба, цялата тази история изобщо не изглеждаше драматична. По-скоро наподобяваше игра.

Мегре слезе от таксито пред „Льо Гран Тюрен“ и хвърли поглед във вътрешността на заведението. Но не видя никого от своята служба. Направи няколко крачки и се озова пред ателието на книговезеца. От три седмици кепенците му бяха спуснати, а вратата беше заключена. На вратата нямаше звънец, затова почука. Знаеше, че Фернанда трябва да си е вкъщи.

Тя излизаше сутрин. Всеки ден, след ареста на Франц, тя излизаше в десет часа. Носеше три малки тенджерки, една върху друга, свързани с желязна скоба, която завършваше с дръжка.

Беше обядът на съпруга й. Носеше го всеки ден с метрото в „Ла Санте“6.

Наложи се Мегре да почука втори път. Най-сетне тя се появи на стълбището, което свързваше ателието с подземния етаж. Разпозна го и се обърна да каже нещо на някого, който не се виждаше. После дойде да му отвори.

Беше по пантофи. Носеше престилка на квадратчета. Така, както изглеждаше сега, леко напълняла, без никакъв грим, никой не би разпознал в нея жената, която навремето е била проститутка и е кръстосвала малките улички в района на булевард „Севастопол“. Изглеждаше точно като добра и дори педантична домакиня. При обикновени обстоятелства вероятно биваше във весело настроение.

— При мен ли идвате? — попита го тя с нотка на отегчение в гласа.

— Има ли някого освен вас в дома ви?

Тя не отговори. Мегре се запъти към стълбището, слезе няколко стъпала надолу, наведе се през перилата и смръщи вежди.

Вече му бяха съобщили, че Алфонси се мотае из околностите, обичал да пие аперитива си заедно с журналистите в „Табак де Вож“, но избягвал да се появява в „Льо Гран Тюрен“.

Стоеше прав и изглеждаше като човек, който често посещава тази кухня, където нещо вреше на огъня. И макар че донякъде се притесняваше, се усмихна иронично на комисаря.

— Ти какво правиш тук?

— Нали виждате, дошъл съм на гости като вас. Това е мое право, не е ли така?

Навремето Алфонси работеше в Съдебната полиция, но не в бригадата на Мегре. В продължение на няколко години беше в Нравствената полиция. Обаче най-накрая му дадоха да разбере, че въпреки политическите му протекции не беше желан в нейните редове.

Беше нисък и носеше обувки с много високи токове, за да изглежда по-висок. Може би си слагаше тесте карти в обувките, както намекваха някои. Винаги бе облечен прекалено изискано. Носеше истински или фалшив диамант на пръста си.

Беше отворил частна полицейска агенция на улица „Нотър Дам дьо Лорет“, в която беше едновременно шеф и единствен служител. За помощник имаше нещо като секретарка, която беше преди всичко негова любовница и ходеше заедно с него нощем по кабаретата.

Най-напред, когато съобщиха на Мегре за присъствието му на улица „Дьо Тюрен“, комисарят си бе помислил, че бившият инспектор се опитва да изкопчи някакви сведения, които щеше след това да продаде на вестниците.

После беше открил, че Филип Лиотар го е наел, за да работи за него.

Сега за първи път му се изпречваше на пътя, затова промърмори само:

— Чакам.

— Какво чакате?

— Да се махнеш оттук.

— Жалко, защото още не съм свършил.

— Както искаш.

Мегре се престори, че се запътва към изхода.

— Какво смятате да правите?

— Ще повикам някой от моите хора и ще го пратя да върви денонощно по петите ти. Това също е мое право.

— Добре де! Хубаво! Няма нужда да ме заплашвате, господин Мегре!

Той тръгна да слиза по стълбището. Взе да се преструва на човек от квартала и намигна свойски на Фернанда, преди да излезе.

— Често ли идва тук? — попита Мегре.

— Това е за втори път.

— Съветвам ви да се пазите от него.

— О, познавам този род хора.

Дали имаше предвид онзи период от живота си, когато е зависела от хората от Нравствената полиция?

— Как се чувства Стювелс?

— Добре е. Чете по цял ден. Той ви има доверие.

— А вие?

Дали тя наистина се поколеба, или само така му се стори?

— Аз също.

Но въпреки това като че ли беше отегчена от целия разговор.

— Какви книги му носите сега?

— Сега препрочита целия Марсел Пруст.

— Вие също ли сте го чели?

— Да.

Очевидно Стювелс се беше заел с образованието на жена си, която навремето беше прибрал от улицата.

— Грешите, ако смятате, че идвам при вас като ваш враг. Разбирате каква е ситуацията не по-зле от мен. Искам да я разбера. А засега не разбирам нищо. А вие?

— Аз съм сигурна, че Франц не е извършил престъпление.

— Обичате ли го?

— Тази дума не означава нищо. Би трябвало да се измисли някаква друга дума, каквато няма засега.

Той се качи отново в ателието, където върху дългата маса срещу прозореца бяха подредени инструментите на книговезеца. Пресите се намираха отзад, в полумрака. Наредените по лавиците книги очакваха реда си сред онези, чието подвързване беше започнато.

— Предполагам, че времето му е много точно разпределено. Бихте ли могли да ми разкажете как използва времето си през деня, по възможност най-точно.

— Вече ме питаха същото нещо.

— Така ли? Кой?

— Адвокат Лиотар.

— А дойде ли ви наум, че интересите на адвокат Лиотар не са непременно еднакви с вашите? Допреди три седмици той не бе известен на никого. Затова се опитва да вдигне колкото се може повече шум около своето име. Изобщо не го интересува дали мъжът ви е невинен или виновен.

— Извинете. Ако той докаже неговата невинност, това ще му направи огромна реклама. А и репутацията му ще бъде възстановена по този начин.

— Но ако успее да постигне освобождаването му, без да е доказал по безспорен начин, че е невинен, тогава какво ще стане? Ще мине за голям хитрец и всички ще започнат да искат услугите му. А за вашия съпруг ще казват: „Имаше късмет, че Лиотар успя да го измъкне!“ С други думи, колкото по-виновен ще изглежда Стювелс на хората, толкова повече заслуги ще си приписва адвокатът. Разбирате ли това?

— Във всеки случай, Франц го разбира.

— Той ли ви го каза?

— Да.

— Значи Лиотар не му харесва? Тогава защо си го е избрал?

— Той не го е избирал, а онзи…

— Чакайте за момент. Току-що ми казахте нещо много важно.

— Зная.

— Нарочно ли го направихте?

— Може би. Вече се уморих от целия този шум около нас и разбирам откъде идва. Нямам чувството, че вредя на Франц, когато казвам това.

— Когато старшина Люка е дошъл за обиск у вас, на 21 февруари, към пет часа, той не си е тръгнал сам. Отвел е със себе си и вашия мъж.

— А вие сте го разпитвали цяла нощ — каза тя с укор.

— Такава ми е професията. По онова време Стювелс още нямаше адвокат, понеже не знаеше, че ще бъде обвинен. А оттогава не е бил освобождаван. Върнал се е тук, придружен от неколцина инспектори, и то за много кратко време. Но когато му казах да си избере адвокат, той, без да се колебае, посочи Лиотар.

— Да, разбирам какво искате да кажете.

— Значи адвокатът се е виждал със Стювелс, преди да дойде старшина Люка, така ли?

— Да.

— Значи това е станало на 21 февруари следобед, между посещението на Лапоент и идването на старшината, така ли?

— Да.

— А вие присъствахте ли на техния разговор?

— Не, бях долу и разтребвах основно, понеже преди това бях отсъствала три дни от къщи.

— Не знаете ли какво са си казали? Те познаваха ли се преди това?

— Не.

— Значи мъжът ви не му се е обаждал по телефона, за да го помоли да дойде тук?

— Почти съм сигурна, че не е.

Хлапетата от квартала едно по едно залепваха лице до прозореца към улицата и затова Мегре предложи:

— Не предпочитате ли да слезем долу?

Тя го поведе през кухнята. Влязоха в малкото помещение без прозорци, много кокетно и уютно. По стените имаше етажерки, отрупани с книги, маса, на която семейството се хранеше, а в един ъгъл — друга маса, която вероятно служеше като бюро.

— Питахте ме какво правеше мъжът ми през деня. Ставаше всяка сутрин в шест, както през лятото, така и през зимата. А през зимата първата му грижа беше да отиде да пусне парното отопление.

— А защо не го е запалил на 21 февруари?

— Не беше достатъчно студено. След като няколко дни температурата беше паднала, времето се беше оправило. Ние двамата не сме зиморничави. Газовата печка в кухнята затопля достатъчно, а в ателието има друга печка, която Франц използва за лепилото и за инструментите си. Преди да се измие, отиваше да купи кроасани в хлебарницата. А аз през това време правех кафето. После двамата закусвахме. След това се измиваше и веднага започваше работа. Аз излизах от къщи към девет часа, след като съм свършила основната работа по домакинството, и отивах да напазарувам.

— Той никога ли не излизаше във връзка с поръчките си?

— Много рядко. Работата му я носеха вкъщи, а после идваха да си я вземат. Когато му се налагаше да излезе, аз тръгвах заедно с него, понеже това бяха, кажи-речи, единствените ни излизания. Обядвахме в дванайсет и половина.

— След това веднага ли започваше отново работа?

— Почти винаги, след като постои няколко минути на прага, колкото да изпуши една цигара. Понеже никога не пушеше по време на работа. И така до седем часа, а понякога и до седем и половина. Никога не знаех точно в колко часа ще вечеряме, понеже той държеше да приключи с текущата си работа. После затваряше капаците на прозореца и си миеше ръцете. А след вечеря четяхме в тази стая, докъм десет-единайсет часа. С изключение на петък вечер, когато ходехме на кино, в „Сен Пол“.

— Никога ли не пиеше?

— Само по една чашка всяка вечер, след ядене. Само по една малка чашка, която му стигаше за цял час, понеже само навлажняваше устните си с нея.

— А в неделя? Сигурно сте ходели на разходка извън града?

— Не, никога. Той мразеше да ходи извън града. Оставахме си по цяла сутрин вкъщи. Поправяше разни неща. Направи тези етажерки и почти всички мебели в къщата ни. Следобед се разхождахме пеша в района на „Де Франк-Буржоа“, из острова Сен Луи. Често вечеряхме в малко ресторантче, близо до Пон Ньоф.

— Той стиснат ли е?

Тя се изчерви и отговори с въпрос и вече не толкова откровено, както правят жените, когато се притесняват от нещо:

— Защо ми задавате този въпрос?

— Вече двайсет години, откакто работи по този начин, нали?

— Работил е цял живот. Майка му е била много бедна и той е имал нещастно детство.

— Но го смятат за най-скъпоплатения книговезец в Париж. По-скоро отказва поръчките, отколкото се стреми да има повече.

— Да, вярно е.

— С онова, което той печели, бихте могли да водите охолен живот, да имате прекрасно жилище и дори лека кола.

— За какво ни е това?

— Той твърди, че никога не е имал повече от един костюм. А пък и вашият гардероб не изглежда претъпкан с дрехи.

— Нямам нужда от нищо. Ние се храним добре.

— Вероятно харчите за храна само една трета от онова, което той печели.

— Не се интересувам от въпросите, свързани с пари.

— Повечето хора работят с определена цел. Някои искат да имат къща извън града, други си мечтаят по-скоро да се пенсионират, а трети посвещават целия си живот на децата си. Той не е ли имал деца?

— За съжаление аз не мога да имам деца.

— А преди вас?

— Не, той не е познавал никакви жени, така да се каже. Задоволявал се е с онова, за което знаете, и именно благодарение на това се запознах с него.

— Какво прави с парите си?

— Не зная. Предполагам, че ги влага някъде.

Наистина, в „Сосиете Женерал“, на улица „Сент Антоан“, бяха открили банкова сметка на името на Стювелс. Почти всяка седмица книговезецът внасял в нея незначителни суми, които съответстваха на парите, получавани от неговите клиенти.

— Той работеше заради самото удоволствие от работата. Беше истински фламандец. Сега започвам да разбирам какво означава това. Би могъл да прекара часове наред над някаква подвързия само заради удоволствието, че е успял да направи нещо забележително.

Беше странно: понякога тя говореше за него в минало време, като че ли стените на „Ла Санте“ вече го бяха отделили завинаги от света. А понякога говореше в сегашно време, като че ли той щеше всеки момент да се завърне вкъщи.

— Продължаваше ли да поддържа връзка със семейството си?

— Той никога не беше виждал баща си. Отгледан е от чичо си, който от най-ранното му детство го записал в благотворително учебно заведение. Но е имал късмет, защото точно там е научил своя занаят. Обаче се отнасяли много сурово с децата, затова той никак не обича да разказва за онова време.

Жилището нямаше друг изход освен вратата на ателието. За да излезеш на двора, трябваше да преминеш първо улицата и да минеш през арката пред входа на жилището на портиерката.

Беше учудващо да слушаш как Люка жонглира на „Ке дез’ Орфевр“ с всички тези имена, сред които Мегре едва се оправяше: госпожа Салазар, портиерката, госпожица Беген, наемателката от четвъртия етаж, обущаря, търговката на чадъри, сладкарката и нейната прислужница. Той говореше за всички тези хора, все едно че ги познава цял живот и можеше да разкаже какво обича всеки един от тях.

— Какво му готвехте за утре?

— Агнешко рагу. Той много обича да яде. Преди малко като че ли ме попитахте какво друго обича освен работата си. Вероятно храната. И макар че прекарва целия си ден седнал, нито излиза на чист въздух, нито върши физическа работа, никога не съм срещала човек, който да има толкова голям апетит.

— Имал ли е някакви приятели, преди да се запознае с вас?

— Не вярвам, не ми е споменавал.

— Тук ли е живеел преди това?

— Да, и сам се е занимавал с домакинството. Само веднъж в седмицата госпожа Салазар е идвала за основно почистване. Може би точно затова не ме обича, защото вече нямаме нужда от нея.

— Съседите ви знаят ли?

— С какво съм се занимавала преди ли? Не, искам да кажа, преди да арестуват Франц. Журналистите започнаха да споменават за това.

— Вероятно са престанали да разговарят с вас?

— Да, някои от тях. Обаче всички толкова са харесвали Франц, че по-скоро са склонни да ни съжаляват.

Общо взето, това беше вярно. Ако бяха направили допитване на улицата кой е „за“ и кой е „против“, отговорите „за“ със сигурност щяха да надделеят.

Обаче на хората от квартала, също както и на читателите на вестници, никак не им се искаше тази история да приключи бързо. Колкото по-голяма ставаше мистерията, колкото по-яростна ставаше борбата между Съдебната полиция и адвокат Лиотар, толкова по-доволни бяха всички.

— Какво искаше от вас Лиотар?

— Нямаше време да ми го каже. Тъкмо беше дошъл, когато вие влязохте. Никак не ми харесва как влиза тук, като че ли е обществено място. Не си сваля шапката, говори ми на „ти“ и на малко име. Ако Франц беше тук, отдавна да го е изхвърлил.

— Ревнив ли е?

— Просто не обича фамилиарностите.

— Той обича ли ви?

— Мисля, че да.

— И защо?

— Не знам, може би защото аз го обичам.

Мегре не се усмихна. Не седеше с шапка на главата, като Алфонси. Не се държеше грубо, но не си придаваше и хитроват вид, както имаше навик да прави.

Тук, в това помещение в подземния етаж, той наистина изглеждаше просто като едър мъж, който съвсем честно се опитва да разбере какво се беше случило.

— Вие, разбира се, няма да кажете нищо, което би могло да се обърне срещу него.

— Разбира се, че не. Впрочем нямам какво да кажа от този род.

— Но все пак е очевидно, че някакъв мъж е бил убит в това подземие.

— Специалистите твърдят това, а аз не съм достатъчно образована, за да докажа обратното. Но, във всеки случай, не го е направил Франц.

— Изглежда невъзможно това да е станало без неговото знание.

— Знам какво ще кажете, но ви повтарям, че той е невинен.

Мегре стана с въздишка. Беше доволен, че не беше му предложила нещо за пиене, както при подобни случаи хората обикновено смятат, че трябва да направят.

— Опитвам се да започна всичко отначало, призна си той. Когато дойдох тук, намерението ми беше да изследвам отново мястото, сантиметър по сантиметър.

— Няма ли да го направите? Толкова пъти преобръщаха всичко!

— Не смея, но може би ще дойда отново. Вероятно ще трябва да ви задам още въпроси.

— Знаете ли, че разказвам всичко на Франц, когато ходя на свиждане при него?

— Да, разбирам ви.

Мегре пое по тясното стълбище. Тя го последва до ателието, в което цареше вече почти мрак, и му отвори вратата. И двамата едновременно забелязаха Алфонси, който чакаше на ъгъла на улицата.

— Ще го пуснете ли в дома си?

— Точно това се питах. Толкова ми е омръзнало.

— Искате ли да му заповядам да ви остави на мира?

— Да, поне тази вечер.

— Лека нощ.

Тя също му каза „лека нощ“ и той се запъти бавно към бившия инспектор от Нравствената полиция. Когато стигна до него на ъгъла, видя, че двама млади репортери ги наблюдават през стъклото на кафенето „Табак де Вож“.

— Изчезвай!

— Защо?

— Просто така. Защото тя не иска да я безпокоиш отново днес. Ясно ли е?

— Защо се отнасяте толкова лошо с мен?

— Просто защото не ми харесва физиономията ти.

И като му обърна гръб, Мегре спази традицията и влезе във „Великия Тюрен“, за да пийне чаша бира.