Мегре и детегледачката

Глава шеста Параходът пералня на Вер Галан

Мегре бутна въртящата се врата и се озова сред гирляндите от светлини на „Шанз-Елизе“. Винаги му приличаха на плачещи очи в дъждовно време. Тъкмо се канеше да слезе пеша до кръговото движение, когато изведнъж смръщи вежди. До едно дърво, недалеч от продавачката на цветя, която се бе укрила там от дъжда, забеляза Жанвие. Гледаше го едновременно с жалък и комичен поглед, като че ли искаше да му каже нещо.

Запъти се към него.

— Какво правиш тук?

Инспекторът му посочи силуета, който се очертаваше пред една от малкото осветени витрини. Беше Алфонси, който като че ли беше безкрайно заинтересуван от изложените на витрината куфари.

— Той ви следи. Затова се получава така, че и аз ви следя.

— Виждал ли се е с Лиотар след посещението на улица „Дьо Тюрен“?

— Не. Той му се обади по телефона.

— Остави всичко. Искаш ли да те закарам до вас?

Жанвие живееше по пътя му, на улица „Реомюр“.

Алфонси ги наблюдаваше как тръгват двамата заедно. Най-напред като че беше изненадан и объркан. После, след като Мегре спря едно такси, се реши да се обърне кръгом и да се отдалечи по посока на „Етоал“.

— Има ли нещо ново?

— Страшно много. Прекалено, може би.

— Утре сутринта пак ли ще се занимавам с Алфонси?

— Не. Мини през бюрото. Сигурно утре ще има работа за всички.

След като Жанвие слезе от таксито, Мегре каза на шофьора:

— Минете през улица „Дьо Тюрен“.

Не беше късно. Мегре смътно се надяваше, че още ще свети в жилището на книговезеца. Щеше да бъде идеалният момент, за да си побъбри надълго с Фернанда. Отдавна му се щеше да го направи.

Заради отблясъка върху една витрина той слезе от колата. Обаче после установи, че навсякъде е тъмно. Поколеба се дали да почука, после отново се запъти към „Ке дез’ Орфевр“, където дежуреше Торанс, и му даде инструкциите си.

Госпожа Мегре тъкмо си беше легнала, когато се прибра на пръсти вкъщи. Докато се събличаше на тъмно, за да не я събуди, тя го попита:

— Какво стана с шапката?

— Наистина е била купена от графиня Панети.

— Ти видя ли я?

— Не. Но тя е на около седемдесет години.

Легна си в лошо настроение, или по-скоро беше загрижен. Когато се събуди, продължаваше да вали. Докато се бръснеше, се поряза.

— Продължаваш ли с разследването си? — попита той жена си, която му поднесе сутрешната закуска с ролки за коса на главата.

— Ами, имам ли да правя нещо друго? — попита го тя най-сериозно.

— Не знам. След като вече си започнала…

Купи вестник на ъгъла на булевард „Волтер“. Не откри в него никакво ново изявление на Филип Лиотар, никакво ново предизвикателство. Очевидно нощният портиер на „Кларидж“ е бил дискретен, тъй като във вестника не се споменаваше и за графинята.

Там, на Кея, Люка беше сменил вече Торанс, беше получил инструкциите му. Машината се беше задвижила. Сега търсеха италианската графиня на Лазурния бряг и в европейските столици. В същото време разследваха така наречения Кринкер и камериерката.

Върху платформата на автобуса, заобиколена от ситен дъждец, един пътник четеше вестника си точно срещу него. Заглавието му накара комисаря да се замисли:

Колко ли души в същия този момент се занимаваха с това? Продължаваха да наблюдават гарите, пристанищата, летищата. Продължаваха да претърсват хотелите и пансионите. Търсеха следите на Алфред Мос. И то не само в Париж и във Франция, но и в Лондон, Брюксел, Амстердам, Рим.

Мегре тръгна по улица „Дьо Тюрен“ и влезе в „Табак де Вож“, за да си купи пакет тютюн за лула. По този случай изпи и чаша бяло вино. Нямаше журналисти, а само хора от квартала, които вече не бяха толкова приказливи.

Вратата на книговезеца не беше отворена. Почука и скоро от подземието, по витата стълба, се появи Фернанда. Също като госпожа Мегре, беше с ролки на главата. Поколеба се, като го разпозна през прозореца, но най-накрая дойде да му отвори вратата.

— Бих искал да си поприказвам за малко с вас.

На стълбището беше хладно, понеже отоплението не беше пуснато.

— Може би е по-добре да слезем долу?

Последва я в кухнята, където бе разтребвала, когато той се бе появил.

Тя също изглеждаше уморена, в погледа й прозираше леко обезсърчение.

— Искате ли чаша кафе? Още е топло.

Той прие и седна до масата. След това и тя седна срещу него, като притвори полите на пеньоара върху голите си крака.

— Алфонси пак е идвал вчера при вас. Какво иска той?

— Не знам. Интересува се главно от въпросите, които ми задавате. Съветва ме да се пазя от вас.

— Казахте ли му за опита за отравяне?

— Да.

— Защо?

— Не сте ми казали да не му казвам. Вече не си спомням как заговорихме за това. Той работи за Лиотар, нормално е да бъде в течение на нещата.

— Никой друг ли не е идвал да ви види?

Стори му се, че тя се поколеба. Но това беше може би резултат от умората, обземаща жената на фламандеца. Беше си сипала голяма чаша кафе. Вероятно с помощта на черното кафе поддържаше силите си.

— Не, никой не е идвал.

— Казахте ли на съпруга си защо вече не му носите храна?

— Да, успях да го предупредя. Благодаря ви.

— Не са ли ви се обаждали по телефона?

— Не, не вярвам. Понякога го чувам да звъни. Обаче, докато да се кача горе, вече няма никого на телефона.

Тогава той извади от джоба си снимката на Алфред Мос.

— Познавате ли този човек?

Тя погледна фотографията, после Мегре и каза съвършено естествено:

— Да, разбира се.

— Кой е той?

— Това е Алфред, братът на мъжа ми.

— Отдавна ли не сте го виждали?

— Рядко го виждам. Понякога се случва да не се появи цяла година. Живее повечето време в чужбина.

— Знаете ли какво работи?

— Не знам точно. Франц казва, че е нещастник, неудачник, който никога не е имал късмет.

— Не ви ли е споменавал каква е професията му?

— Знам, че е работил в някакъв цирк, че е бил акробат и си е счупил гръбнака при падане.

— А оттогава насам?

— Може би работеше като… импресарио.

— Някой казвал ли ви е, че той не се нарича Стювелс, като брат си, а Мос? Обяснили ли са ви защо?

— Да.

Тя се колебаеше дали да продължи. Гледаше снимката, която Мегре беше оставил на кухненската маса, близо до чашите с кафе. После стана, за да изгаси газта, върху която имаше тенджера с вода.

— Трябваше донякъде да гадая сама. Може би, ако попитате Франц за това, той ще ви каже повече неща. Знаете, че родителите му са били много бедни, но това не е цялата истина. Истината е, че майка му е практикувала в един квартал с лошо име същата професия, която и аз по-рано, преди да срещна съпруга ми. Отгоре на всичкото пиела. Чудя се дали не е била малко луда. Имала седем или осем деца, но не знаела кой е бащата на повечето от тях. Всъщност самият Франц по-късно си избрал фамилията Стювелс. Майка му се казвала Моселаер.

— Починала ли е?

— Мисля, че да. Той избягва да споменава за нея.

— А поддържа ли някаква връзка с братята и сестрите си?

— Не мисля. Само Алфред идва от време на време да го вижда, но рядко. Сигурно положението му понякога доста се подобрява. Понеже в такива случаи изглежда процъфтяващ, добре облечен, слиза от такси пред дома ни и носи подаръци. А пък друг път изглежда по-скоро жалък.

— Кога сте го виждали за последен път?

— Чакайте да си помисля. Във всеки случай, има най-малко два месеца оттогава.

— Остана ли за вечеря?

— Както обикновено.

— Кажете ми, вашият съпруг не се ли опитваше да ви отдалечи от него по време на посещенията му, под какъвто и да било претекст?

— Не. И защо да го прави? Понякога оставаха само двамата в ателието. Обаче отдолу, където приготовлявах яденето, бих могла да чуя всичко, каквото си говорят.

— И за какво си говореха обикновено?

— За нищо особено. Мос с удоволствие говореше за времето, когато е бил акробат, и за страните, в които е живял. И пак той почти винаги споменаваше за детството им и за майка им. Точно по този начин съм научила тези неща.

— Алфред е по-младият, предполагам?

— С три-четири години. Понякога се случваше Франц да отиде да го изпрати до ъгъла на улицата. Това бяха единствените моменти, когато не бях с тях.

— Никога ли не говореха по работа?

— Никога.

— Алфред никога ли не е идвал тук заедно със свои приятели или приятелки?

— Винаги идваше сам. Струва ми се, че някога е бил женен. Но не съм сигурна. Струва ми се, че е намеквал понякога за това. Но, във всеки случай, е обичал една жена и е страдал заради това.

Беше хладно и спокойно в малката кухня. От нея не можеше да се види нищо навън и затова трябваше през целия ден да свети лампата. На Мегре му се щеше Франц Стювелс също да беше тук, пред него, да можеше да си говори и с него така, както говореше с жена му.

— Когато за пръв път дойдох в дома ви, ми казахте, че той почти никъде не ходел без вас. Но все пак е ходел от време на време до банката.

— Аз не го наричам това излизане. Тя е на две крачки. Трябва само да пресече площад „Де Вож“.

— С други думи, вие двамата сте били заедно от сутрин до вечер, така ли?

— Да, горе-долу. Разбира се, ходех да пазарувам, но винаги в квартала. Веднъж в месеца ми се случваше да отида до центъра на града, за да купя нещо. Но не съм суетна, както сигурно сте успели да забележите.

— Никога ли не ходехте да се видите със семейството си?

— Имам само майка и сестра, които живеят в Конкарно. Трябваше да се случи тази история с фалшивата телеграма, за да отида да ги видя.

Като че ли нещо безпокоеше Мегре.

— Нямаше ли някакъв определен ден, в който излизахте от къщи?

Тя от своя страна като че ли се стараеше да разбере мисълта му, за да отговори на въпроса му.

— Не. С изключение на деня за пране, разбира се.

— Значи, не перете тук, така ли?

— Ами че къде да пера тук? Трябва, първо, да отида на партера, за да налея вода. После, не мога да простра прането в ателието, а освен това, то няма и да изсъхне на подземния етаж. Веднъж в седмицата през лятото и веднъж на петнайсет дни през зимата ходя да пера на кораба пералня, на Сена.

— На кое място точно?

— Парка „Дьо Вер Галан“. Нали знаете, точно след „Пон Ньоф“. Трябва ми половин ден за това. На другия ден сутринта отивам да си прибера прането, което вече е сухо и готово за гладене.

Мегре видимо се бе отпуснал и сега пушеше лулата си с по-голямо удоволствие. В погледа му се бе появило оживление.

— С една дума, един ден в седмицата през лятото и един на петнайсет дни през зимата Франц е оставал сам тук.

— Да, но не през целия ден.

— Кога ходите в пералнята, сутрин или следобед?

— Следобед. Опитах се да ходя сутрин, но е трудно, заради домакинството и готвенето.

— Имате ли ключ от къщата?

— Естествено.

— Често ли ви се е налагало да го използвате?

— Какво искате да кажете?

— Случвало ли ви се е на връщане вкъщи да не заварите съпруга си в ателието?

— Рядко.

— Но се е случвало?

— Струва ми се, да.

— Наскоро ли беше?

Тя току-що си беше помислила същото, понеже се колебаеше.

— Седмицата, когато заминах за Конкарно.

— В кой ден обикновено ходите да перете?

— В понеделник.

— Много ли по-късно от вас се върна той?

— Не много. Може би един час.

— Вие попитахте ли го къде е ходил?

— Никога не го питам за нищо. Той е свободен. Освен това, не ми е работа да му задавам въпроси.

— Не знаете ли дали е напускал квартала? Не се ли разтревожихте?

— Бях на прага, когато той се върна. Видях, че слиза от автобуса на ъгъла на улица „Де Франк-Буржоа“.

— Автобусът от коя посока идваше, откъм центъра или откъм Бастилията?

— Откъм центъра.

— Доколкото мога да съдя по тази снимка, двамата братя са еднакви на ръст, така ли?

— Да. Само че Алфред изглежда по-слаб, защото лицето му е слабо. Обаче в тялото е по-мускулест от брат си. Не си приличат в лице, само дето и на двамата косите им са червеникави. Обаче в гръб приликата е поразителна. Дори на мен се е случвало да сбъркам единия с другия.

— А когато сте се виждали с Алфред, той как беше облечен?

— Зависеше, нали вече ви казах.

— Смятате ли, че му се е случвало да взема назаем пари от брат си?

— Помислих си вече за това, но не ми изглежда вероятно. Във всеки случай, не и пред мен.

— При последното си посещение той не носеше ли син костюм?

Тя го погледна право в очите. Беше разбрала.

— Почти съм сигурна, че носеше тъмни дрехи, но по-скоро в сиво, отколкото в синьо. Когато човек живее постоянно на изкуствено осветление, вече не обръща толкова внимание на цветовете.

— Как се оправяхте с парите вие двамата с мъжа ви?

— Какви пари?

— Всеки месец ли ви даваше пари за домакинството?

— Не, но когато ми свършеха, му исках.

— И никога ли не протестираше?

Тя леко се изчерви.

— Той беше разсеян. Винаги му се струваше, че ми е дал пари предния ден. Затова ми казваше учудено: „Пак ли!“

— Ами за личните ви нужди, за роклите, за шапките ви?

— О, аз харча толкова малко, нали знаете!

И тогава тя започна на свой ред да му задава въпроси, като че ли беше чакала този момент от много дълго време.

— Вижте, господин комисар, аз не съм много умна, но пък и не съм и чак толкова глупава. Вие ме разпитвахте, вашите инспектори ме разпитваха, и журналистите също. Да не говорим пък за разните доставчици и за хората от квартала. Един дребен младеж на около осемнайсет години, който се прави на детектив любител, дори ме спря на улицата и ми прочете някакви въпроси, предварително написани в едно малко тефтерче. Преди всичко, отговорете ми честно. Смятате ли, че Франц е виновен?

— Виновен за какво?

— Много добре знаете за какво. За това, че е убил някакъв човек и е изгорил тялото му в пещта на парното отопление.

Той се поколеба. Би могъл да й отговори каквото му дойде наум, обаче Мегре държеше да бъде искрен.

— Нямам представа.

— Но в такъв случай, защо продължават да го задържат в затвора?

— Най-напред, това не зависи от мен, а от съдебния следовател. Освен това не трябва да забравяте, че всички материални улики са срещу него.

— Да. Зъбите! — отвърна тя с ирония.

— И преди всичко петната от кръв върху синия костюм. Не забравяйте също така куфара, който изчезна…

— … и който никога не съм виждала!

— Няма значение. Други са го видели, най-малкото един от инспекторите. Да не говорим за това, че, като че ли случайно, сте била повикана в провинцията именно в този момент, чрез фалшива телеграма. Сега, между нас казано, ще добавя, че ако зависеше от мен, бих предпочел вашият съпруг да бъде на свобода. Обаче бих се поколебал да го пусна на свобода заради неговото собствено добро. Нали видяхте какво се случи вчера?

— Да. Точно за това си мисля.

— Независимо дали е виновен или не, изглежда, има хора, на които той пречи.

— А вие защо донесохте снимката на неговия брат да ми я показвате?

— Защото, за разлика от онова, което вие си мислите, той е доста опасен злосторник.

— Убил ли е някого?

— Не, едва ли. Този род хора рядко убиват. Обаче го издирва полицията на три или четири страни. Повече от петнайсет години вече живее от кражби и мошеничество. Това учудва ли ви?

— Не.

— Да не би да сте се досещали?

— Когато Франц ми каза, че брат му бил нещастен, ми се стори, че не използва тази дума в обичайния й смисъл.

— Мислите ли, че Алфред би могъл да отвлече някое дете?

— Казвам ви още веднъж, че не знам.

— Всъщност чували ли сте някога за графиня Панети?

— Коя е тя?

— Доста богата италианка, която живеела в хотел „Кларидж“.

— И тя ли е била убита?

— Възможно е. Също както е възможно просто да е отишла на карнавала в Кан или в Ница. Тази вечер ще разбера. Бих искал да хвърля още веднъж поглед на търговските книги на вашия съпруг.

— Елате. Искам да ви питам за страшно много неща, които сега не мога да си припомня. Когато ви няма, тогава започвам да мисля за това. Би трябвало да си ги записвам, също както онзи младеж, който си играе на детектив.

Тя го пусна да мине пред нея по стълбището. После отиде да вземе от етажерката един дебел черен тефтер, който полицията вече беше изследвала пет или шест пъти.

Съвсем накрая имаше показалец, в който бяха записани имената на старите и новите клиенти на книговезеца, в азбучен ред. Фамилията Панети не фигурираше в него, както и фамилията Кринкер.

Стювелс имаше дребен, отривист почерк. Буквите бяха разкривени. Изписваше по странен начин буквата „р“ и буквата „т“.

— Никога ли не сте чували фамилията Кринкер?

— Не, доколкото си спомням. Разбирате ли, ние бяхме заедно по цял ден, но не си позволявах да му задавам въпроси. Господин комисар, вие понякога забравяте, че не съм жена като другите. Припомнете си къде се е запознал той с мен. Тази негова постъпка винаги ме е учудвала. А сега заради нашия разговор изведнъж ми идва наум, че може би е направил това, като си е спомнил каква е била собствената му майка.

Мегре, изглежда, не чуваше какво му говори. Запъти се с широки крачки към вратата. Отвори я с рязко движение и хвана Алфонси за яката на палтото му от камилска вълна.

— Я ти ела тук. Пак ли започваш? Да не би да си решил да прекарваш целите си дни, като ходиш по петите ми?

Онзи се опита да си придаде важност, обаче юмрукът на Мегре здраво го стискаше за яката и го разтърсваше като парцалена кукла.

— Какво правиш тук, можеш ли да ми обясниш?

— Чаках да си тръгнете.

— За да дойдеш пак да досаждаш на тази жена, нали?

— Това е мое право. След като тя няма нищо против да ме приеме…

— Какво търсиш ти тук?

— Попитайте господин Лиотар за това.

— Не ме интересува твоя Лиотар. Предупреждавам те едно нещо: следващия път, когато те хвана да ми вървиш по петите, ще наредя да те приберат за особен вид скитничество, чуваш ли ме!?

Не беше напразна заплаха. Мегре знаеше, че жената, с която живее Алфонси, прекарва по-голямата част от нощите си по кабаретата на „Монмартър“. И без колебание отиваше със случайно срещнатите чужденци в хотела.

Когато се върна при Фернанда, като че ли му беше олекнало. Виждаха силуета на бившия инспектор, понесъл се под дъжда към площад „Де Вож“.

— Какъв род въпроси ви задава?

— Все едни и същи. Иска да знае какво ме питате, аз какво съм ви отговорила, от какво се интересувате, какви предмети сте разглеждали у дома.

— Струва ми се, че отсега нататък ще ви остави на спокойствие.

— Смятате ли, че адвокат Лиотар вреди на моя съпруг?

— Във всеки случай, в дадения момент не му остава нищо друго, освен да го остави да прави онова, което намери за добре.

Трябваше отново да слезе долу, защото беше забравил снимката на Мос на масата в кухнята. Но вместо да се запъти към „Ке дез’ Орфевр“, той прекоси улицата и влезе в дюкянчето на обущаря.

В девет часа сутринта той вече беше пийнал порядъчно и миришеше на бяло вино.

— Е, господин комисар, как е животът?

Двете дюкянчета бяха точно едно срещу друго. Вдигайки очи, и обущарят, и книговезецът не може да не са се виждали един друг, всеки наведен над своята работа. Отделяла ги е само улицата.

— Спомняте ли си някои от клиентите на книговезеца?

— Някои от тях, да.

— А този тук?

Пъхна му снимката под носа. От другата страна на улицата Фернанда ги наблюдаваше загрижено.

— Аз му викам „клоуна“.

— Защо?

— Ами, знам ли. Защото ми прилича на клоун.

Внезапно се почеса по главата и като че ли направи някакво радостно откритие.

— Я слушайте, ако ме почерпите една чаша, мисля, че ще ви кажа нещо в замяна на парите ви. Направо си е късмет, че ми показахте тази снимка. Споменах ви за клоуна и тази дума отведнъж ме накара да си помисля за куфар. Защо ли? Ами да! Защото клоуните обикновено излизат на арената с куфар в ръка.

— По-скоро смешниците правят така.

— Смешници или клоуни, все едно. Ще идем ли да пийнем по едно?

— После.

— Пазите се от мен, а? Не сте прав. Аз съм чистосърдечен човек, на всички го казвам. Е, вашият тип със сигурност е онзи човек с куфара.

— Какъв е този човек с куфар?

Обущарят му намигна, опитвайки се да си придаде хитър вид.

— Нали двамата с вас няма да се надхитряме, а? Да не би аз да не чета вестници? Е, за какво ставаше дума във вестниците в началото? Нали идваха да ме питат дали съм виждал Франц да излиза с някакъв куфар, или пък жена му, или някой друг?

— Значи сте видели човека от снимката да излиза с някакъв куфар, така ли?

— Не, не точно този ден. Поне не ми е направило впечатление. Обаче си мисля за другите пъти.

— Той често ли идваше?

— Да, често.

— Веднъж седмично например? Или на две седмици?

— Възможно е. Не искам да си съчинявам. Не знам каква песен ще запеят адвокатите в деня, в който тази история премине в съда. Той идваше често, това казвам само.

— Сутрин или следобед?

— Отговарям: следобед. Знаете ли защо? Защото си спомням, че съм го виждал, когато лампите са били запалени, значи следобед. Винаги пристигаше с едно малко куфарче.

— Кафяво ли беше?

— Може би. Да не би повечето куфари да не са кафяви? Сядаше в едно ъгълче на ателието, чакаше работата да бъде свършена и после си тръгваше с куфара.

— Много време ли траеше това?

— Не знам. Със сигурност повече от един час. Понякога ми се струваше, че е седял там целия следобед.

— В определен ден ли идваше?

— И това не знам.

— Помислете малко, преди да ми отговорите. Виждали ли сте този човек в ателието едновременно с госпожа Стювелс?

— Едновременно с Фернанда ли? Чакайте малко. Нещо не си спомням. Във всеки случай, веднъж двамата мъже излязоха заедно и Франц затвори дюкяна си.

— Скоро ли беше?

— Ами, ще трябва да помисля. Кога ще идем да пийнем по едно?

Мегре беше принуден да го последва в „Льо Гран Тюрен“, където обущарят веднага си придаде вид на победител.

— Две отлежали гроздови. Комисарят черпи!

Изпи три една след друга. Тъкмо когато искаше отново да започне разказа си за клоуна, Мегре най-сетне успя да се отърве от него. Когато мина покрай ателието на книговезеца, Фернанда го погледна укорително през стъклото. Но той трябваше да изпълни задачата си докрай. Влезе в жилището на портиерката, която тъкмо белеше картофи.

— Я виж ти! Пак сте се появили в квартала! — рече тя язвително, засегната от това, че дълго я бяха пренебрегвали.

— Виждали ли сте този човек?

Тя отиде да вземе очилата си от чекмеджето.

— Не зная името му, ако това ви интересува, но вече съм го виждала. Обущарят не ви ли осведоми вече?

Беше засегната от това, че бяха разпитвали други преди нея.

— Често ли сте го виждали?

— Виждала съм го, това е единственото, което мога да ви кажа.

— Беше ли клиент на книговезеца?

— Може да се предположи, след като ходеше в неговото ателие.

— Не е ли идвал по някакъв друг повод?

— Струва ми се, че му се е случвало да вечеря у тях, но не се интересувам какво правят наемателите!

После дойде ред на магазина за канцеларски материали отсреща, на картонената фабрика, на собственичката на магазина за чадъри… изобщо, на всекидневната работа. Все същият въпрос, същият жест, снимката, която хората разглеждаха сериозно. Някои се колебаеха. Други пък бяха виждали човека, но не си спомняха нито къде, нито при какви обстоятелства.

Тъкмо когато Мегре се канеше да напусне квартала, му дойде наум отново да влезе в „Табак де Вож“.

— Виждали ли сте вече този човек, шефе?

Винотърговецът не се поколеба.

— Човекът с куфара! — каза той.

— Обяснете.

— Не знам какво продава, но сигурно продава нещо по домовете. Идваше доста често, винаги малко след обяда. Поръчваше си минерална вода „Виши“ с вкус на ягоди. Обясни ми, че има язва на стомаха.

— Дълго ли оставаше тук?

— Понякога четвърт час, понякога повече. Винаги сядаше тук, на това място, близо до прозореца.

Откъдето можеше да се наблюдава ъгъла на улица „Дьо Тюрен“!

— Сигурно чакаше да дойде време за срещата му с някой от неговите клиенти. Веднъж, не беше много отдавна, остана около един час и накрая и поиска жетон за телефона.

— Знаете ли на кого се е обаждал?

— Не. А когато се върна, веднага си тръгна.

— И в каква посока тръгна, знаете ли?

— Не обърнах внимание.

В този момент влезе един репортер и хазаинът попита полугласно Мегре:

— Можем ли да говорим пред него?

Мегре само вдигна рамене. Беше безсмислено да се пази тайна, след като обущарят вече беше в течение.

— Да, ако искате.

Когато се появи в кабинета на Люка, той се опитваше да се пребори с два телефонни апарата, така че Мегре трябваше да почака доста време.

— Продължавам да тичам след графинята — въздъхна старшината, като триеше потта от челото си. — Във фирмата „Вагон Ли“, където я познават много добре, от месеци не са я виждали по никоя от своите линии. Свързах се по телефона с повечето големи хотели в Кан, Ница, Антиб и Вилфранш. И нищо. Говорих и с казината, но се оказа, че и там не е стъпвала. Лапоент, който говори английски, в момента се обажда на Скотланд ярд. Вече не помня кой се занимава с италианците.

Преди да отиде при съдията Досен, Мегре се запъти нагоре, да види Моерс и да му върне безполезните снимки.

— Никакъв резултат ли няма? — попита клетият Моерс.

— Един от трима, не е никак зле. Остава сега да открием и останалите двама. Твърде е възможно обаче те никога да не са минавали през антропометричната лаборатория.

Към обяд все още не бяха открили никакви следи от графиня Панети. А двама твърде развълнувани италиански журналисти, вдигнати по тревога, чакаха Мегре пред вратата на кабинета му.