Мегре и трупът в кабинета

Глава трета

— Какво прави днес — попита госпожа Мегре, докато сядаха на масата пред отворения прозорец.

В отсрещните къщи хората също вечеряха и навсякъде се виждаха същите светли петна от ризите на мъжете, свалили саката си. Някои, вече привършили с вечерята, стояха облакътени по первазите на прозорците. Дочуваха се музика от радио, бебешки плач и човешки говор. Някои портиерки бяха изнесли вече столовете си по входовете.

— Нищо особено — отвърна Мегре. — Някаква история с една холандка, която може би е била убита, но може и да не е и да продължава спокойно да си живее някъде.

Беше още рано да споменава за подробности. През този ден се беше държал, общо взето, като истински лентяй. Тримата с Боасие и Ернестина още дълго седяха на малката тераса на улица „Дьо ла Фарм“, но най-възбудена от тримата беше тя.

В един момент се беше възмутила:

— Значи той казва, че всичко това не е вярно, така ли?

Собственикът им беше поднесъл по една половинлитрова халба наливна бира.

— Всъщност той нищо не каза. Само майка му говореше. Може да се каже, че той направо ни изхвърли от дома си.

— Значи той твърди, че не е имало труп в кабинета му, така ли?

Разбира се, вече беше успяла да се осведоми от собственика на заведението за жителите на къщата с желязната порта.

— Но защо тогава не е предупредил полицията, че някой се е опитвал да го ограби?

— Той твърди, че никой не се е опитвал да го ограби.

— А не липсваше ли едно стъкло на някой от прозорците?

Тя вероятно добре познаваше навиците на Тъжния Алфред. Боасие погледна към Мегре, като че го съветваше да си мълчи, но комисарят не му обърна внимание.

— Едно от стъклата наистина скоро е било сменено. Изглежда, било счупено преди четири-пет дни, когато имаше буря.

— Той лъже.

— Със сигурност някой от всички лъже.

— Мислите, че съм аз, така ли?

— Не съм казал такова нещо. Може да е Алфред.

— Но защо ще ми разправя някакви си бабини деветини по телефона?

— А може и да не е разказвал нищо — намеси се Боасие, който я наблюдаваше внимателно.

— Но за какво ми е да си измислям тази история? И вие ли си мислите така, господин Мегре?

Той едва-едва се усмихваше. Чувстваше се добре, беше изпаднал в състояние на едва ли не пълно блаженство. Бирата беше прясна, а тук, в сянката, се носеше мирис също като на село, може би заради това, че Булонският лес беше съвсем наблизо.

Беше един истински мързелив следобед. Изпиха по две половинлитрови бири. А после, за да не оставят момичето само толкова далече от центъра на Париж, го качиха в своето такси и го оставиха в Шатле.

— Обадете ми се веднага щом получите писмо от съпруга ви.

Чувстваше, че тя е разочарована от него, сигурно си го е представяла съвсем друг. Вероятно си казваше, че вече е остарял, станал е като всички останали и няма особено желание да се занимава с нейния случай.

— Искате ли да отложа отпуската си? — му беше предложил Боасие.

— Предполагам, че жена ви вече е стегнала куфарите?

— Вече са на гарата. Трябва да тръгнем с влака в шест часа утре сутринта.

— Заедно с дъщерята?

— Разбира се.

— Е, тръгвайте тогава.

— Няма ли да имате нужда от мен?

— Нали вече ми дадохте досието?

След като остана сам в кабинета си, замалко да задреме във фотьойла. Осата вече беше отлетяла. Слънцето огряваше другата страна на кея. От обяд Люка вече беше излязъл в отпуска. Повика Жанвие, който тази година пръв си беше взел отпуската, още през юни, заради сватба на някого от фамилията.

— Седни. Имам работа за теб. Свърши ли с доклада си?

— Току-що свърших.

— Добре тогава. Записвай си. Най-напред ще трябва да отидеш в кметството на Ньой и да потърсиш моминското име на една холандка, която преди две години и половина се е омъжила за някой си Гийом Сер, с постоянно местожителство на улица „Дьо ла Ферм“, 43А.

— Лесна работа.

— Вероятно. Преди това сигурно е живяла известно време в Париж. Опитай се да разбереш къде точно, какво е правела, нещо за семейството й, дали е имала пари и т.н.

— Разбрано, шефе.

— Казват, че е напуснала дома на улица „Дьо ла Ферм“ във вторник, между осем и девет часа вечерта и е взела нощния влак за Холандия. Отишла сама да си хване такси на ъгъла на булевард „Ришар-Валас“, за да натовари в него куфарите си.

Жанвие записваше в тефтерчето си.

— Това ли е всичко?

— Не. Вземи някой да ти помага, за да свършите по-бързо работата. Искам да разпитате хората от квартала, доставчиците и т.н. за семейство Сер.

— Колко души са те?

— Майка и син. Майката е на около осемдесет години, а синът е зъболекар. Ще се опиташ да откриеш това такси. Разпитай освен това хората, които работят на гарата и във влака.

— Мога ли да използвам една от колите?

— Да, можеш.

Това беше горе-долу единствената работа, която той свърши през онзи следобед. После поиска да го свържат с белгийската полиция, която разполагаше с отличителните белези на Тъжния Алфред, обаче полицаите още не го бяха открили. Освен това проведе дълъг разговор с комисаря, който заверяваше паспортите на границата, в Жомон. Той лично се беше качвал във влака, който се предполагаше, че Алфред е взел. Но не си спомняше пътник, който да прилича на специалиста по огнеупорни каси.

Това обаче не означаваше нищо. Просто трябваше да чакат. Мегре подписа няколко протокола за разпит вместо директора, отиде да си изпие аперитива в „Брасри Дофин“ заедно с колегата си от отдел „Обща информация“ и се прибра вкъщи с автобуса.

— Какво ще правим сега? — попита го госпожа Мегре, след като беше разтребила масата след вечеря.

— Да отидем на разходка.

Това значеше, че щяха да се разхождат, без да бързат, до „Гран булевар“ и най-накрая щяха да седнат на някоя тераса. Слънцето вече беше залязло. Захладяваше, но от време на време полъхваше топъл ветрец. Като че се излъчваше направо от каменния тротоар. Вратите на бирарията бяха широко отворени към терасата и отвътре долиташе музика от изпълнението на малък оркестър. Повечето посетители продължаваха да си седят като тях — пред малките кръгли масички, без да говорят и зяпайки минувачите, докато полумракът все повече замъгляваше лицата им. А после светлината на електрическите лампи напълно ги промени.

После и те като другите двойки се отправиха към своето жилище. Госпожа Мегре държеше съпруга си под ръка.

А после настъпи нов ден и слънцето светеше също така ярко, както и предния.

Вместо да отиде направо в Съдебната полиция, Мегре заобиколи по кея Жампар. Разпозна бистрото, боядисано в зелено, близо до шлюза Сен Мартен, над вратата на което висеше табела с надпис: „Хапване по всяко време“. Облегна се на тезгяха.

— Чаша бяло вино.

А след като зададе своя въпрос, сервитьорът, който го обслужваше, нито за миг не се поколеба.

— Не знам точно колко беше часът, но наистина се обадиха по телефона. Вече беше светло. Нито аз отидох да го вдигна, нито жена ми, понеже по това време не може да търсят някой от нас двамата. Ернестина слезе. Чух, че говори дълго.

Значи поне за едно нещо не беше излъгала.

— А по кое време излезе Алфред предната вечер?

— Трябва да беше към единайсет часа. А може и малко по-рано да е било. Спомням си обаче, че излезе с колелото си.

Врата водеше направо от бистрото към коридор, откъдето започваше стълба за горните етажи. Стените на стълбището бяха варосани, като на село. Чуваше се силният шум от крана, който разтоварваше пясък от един шлеп, спрял малко по-надолу по реката.

Мегре почука на една врата и тя веднага се открехна. На прага се показа Ернестина по комбинезон и рече само:

— А, вие ли сте!

Веднага взе от неоправеното легло пеньоара си и бързо го намъкна. Подобие на усмивка се появи по лицето на Мегре при спомена за онази Ернестина, от едно време.

— Знаете ли, правя го по-скоро от милосърдие! — уточни тя. — Вече няма кой знае какво хубаво за гледане.

Прозорецът беше отворен, а на перваза му имаше саксия здравец с кървавочервени цветове. Покривката на леглото също беше червена. Врата водеше към малка кухничка, откъдето се носеше приятен мирис на сварено кафе.

Той не знаеше точно за какво беше дошъл.

— Получихте ли вчера препоръчано писмо с вечерната поща?

Тя отвърна загрижено:

— Не, нямаше нищо.

— Не ви ли се струва странно, че досега не ви е писал?

— Може би се страхува. Сигурно се чуди защо не пише нищо по вестниците. Може би си мисли, че ме наблюдават. Тъкмо мислех да отида до пощата.

Един стар куфар беше захвърлен в ъгъла на стаята.

— Това там неговите неща ли са?

— И негови, и мои. Ако се съберат вещите и на двама ни, не може да се каже, че ще има кой знае колко.

А после, като го погледна многозначително, добави:

— Искате да претърсите ли? Не, моля ви, разбирам ви! Просто сте длъжен да го направите. Ще откриете инструменти, понеже той имаше два комплекта, освен това — два мъжки костюма, няколко рокли и бельо.

Докато говореше, тя изпразни съдържанието на куфара на пода, а после издърпа чекмеджетата на шкафа.

— Мислих по въпроса. Разбрах какво искахте да кажете вчера. Все някой трябва да е излъгал. Или са онези хора там, майката и синът, или е Алфред, или съм аз. Нямате основание да вярвате на някого от нас повече, отколкото на друг.

— Алфред има ли роднини някъде в провинцията?

— Той вече няма никакви роднини. Познаваше само майка си, а тя е починала преди двайсетина години.

— Никога ли не сте ходили двамата заедно някъде извън Париж?

— По-далече от Корбей не сме ходили.

Със сигурност не се беше скрил в Корбей. Прекалено близо беше. На Мегре започваше да му се струва, че дори не беше заминал за Белгия.

— Няма ли място, за което да ви е говорил и където би искал да отиде един ден?

— Той казваше просто „на село“, без да уточнява къде. За него това означаваше абсолютно всичко.

— А вие в провинцията ли сте родена?

— Да, близо до Невер, в едно малко селце, което се казва Сен Мартен-де-Пре.

Тя взе от едно чекмедже пощенска картичка, на която беше снимана селската църква. Срещу нея имаше голяма локва, която сигурно използваха, за да водят на водопой домашните животни.

— Показвали ли сте му я?

Тя веднага разбра. Момичетата като Ернестина бързо ги разбират тези неща.

— Бих се учудила, ако е отишъл там. Наистина се намираше близо до Северната гара, когато ми се обади по телефона.

— Откъде знаете?

— Вчера вечерта успях да открия този бар. Намира се на улица „Мобьож“, до магазин за куфари. Нарича се „Барът на Изгряващото слънце“. Собственикът си спомни, че го е виждал, защото бил първият му клиент за онзи ден. Когато Алфред влязъл сутринта, той току-що бил пуснал кафе машината. Искате ли чаша кафе?

Неприятно му беше да й отказва, обаче току-що беше изпил чаша бяло вино.

— Няма нищо — каза му тя.

Едва успя да намери такси в квартала и нареди на шофьора да го закара до „Барът на Изгряващото слънце“.

„Един такъв слабичък, някак тъжен, а очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал“ — така му отвърнаха там. Наистина ставаше дума за Алфред Жусийом, понеже клепачите му често бяха силно зачервени.

„Говори дълго по телефона, изпи две кафета без захар и се запъти към гарата, като се озърташе наоколо. Сякаш се страхуваше, че някой може да го следи. Нещо лошо ли е направил?“

Когато Мегре изкачи най-сетне стълбището на Съдебната полиция, над което при много слънчево време винаги като че падаше мъгла от прах, беше вече десет часът. За разлика от обикновено обаче той не погледна през стъклената преграда в чакалнята, а направо мина през почти пустата канцелария на инспекторите.

— Жанвие не е ли идвал?

— Дойде към осем и отново излезе. Остави ви бележка във вашия кабинет.

В бележката пишеше следното:

Разсилният Жозеф отвори вратата на кабинета.

— Не ви видях да влизате, господин Мегре. Една госпожа ви чака от половин час.

И му подаде един формуляр, на който старата дама беше написала името си с дребен заострен почерк.

— Да й кажа ли да влезе?

Мегре облече отново сакото, което току-що беше свалил. После отиде да отвори прозореца, напълни лулата си и седна.

— Да, кажете й да влезе.

Чудеше се как ще се държи тя извън дома си, обаче за негово учудване всичко в нея отново беше хармонично. Не беше облечена в черно, както предния ден: носеше рокля с тъмен десен на бял фон. Шапката й изобщо не беше смешна, а самата тя се държеше съвсем непринудено.

— Може би донякъде сте очаквали моето посещение, нали, господин комисар?

Всъщност той не го беше очаквал, но не й каза това.

— Седнете, госпожо.

— Благодаря ви.

— Пречи ли ви димът?

— Не, синът ми по цял ден пуши пури. Вчера толкова се притесних от начина, по който ви посрещна! Опитах се да ви дам знак да не настоявате, защото си го познавам.

Тя изобщо не нервничеше. Говореше, без да бърза, и само от време на време отправяше съучастническа усмивка към Мегре.

— Струва ми се, че не съм го възпитала добре. Знаете ли, той е единственото ми дете, а когато мъжът ми почина, беше само на седемнайсет. Просто съм го разглезила. Гийом беше единственият мъж в къщата. Ако имате деца…

Мегре я гледаше, като се опитваше да си го представи, но не успяваше. Попита, без сам да знае защо:

— В Париж ли сте родена?

— Да, в същата къща, в която идвахте вчера.

Беше истинско съвпадение да срещне в хода на едно разследване двама души, родени в Париж. Почти винаги хората, с които си имаше работа, пряко или косвено бяха свързани с провинцията.

— А съпругът ви?

— Баща му също като него е бил адвокат на улица „Токвил“, в XVII район.

Значи ставаха трима! А пък атмосферата в дома им на улица „Дьо ла Ферм“ беше съвсем провинциална!

— Двамата със сина ми почти винаги сме живели сами и предполагам, че именно затова е станал донякъде саможив.

— Мислех, че е бил женен за друга преди това.

— Да, така е, но жена му не живя дълго.

— Колко години след сватбата е починала?

Тя отвори уста да му отговори: той разбра, че някаква внезапна мисъл я е разколебала. Дори му се стори, че по бузите й се разлива лека червенина.

— Две години — отвърна тя най-сетне. — Странно е, нали? Чак сега това ми прави впечатление. С Мария също живя две години.

— Каква беше първата му жена?

— Тя беше от прекрасно семейство, казваше се Жана Дьовоазен. Срещнахме я за първи път в Диеп през онзи период, когато ходехме там всяка година.

— По-млада ли беше от него?

— Момент да помисля. Той беше на трийсет и две години и тя беше горе-долу на същата възраст. Беше вдовица.

— Тя нямаше ли деца?

— Не. Знам, че имаше само една сестра, която живееше някъде в Индокитай.

— А от какво е починала?

— От сърдечна криза. Беше със слабо сърце и прекарваше по-голямата част от времето по лекари.

Тя му се усмихна отново:

— Но още не съм ви казала защо съм тук. Щях да ви се обадя вчера, когато синът ми отиде на всекидневната си разходка. Обаче после си помислих, че ще бъде по-коректно да ви посетя тук. Държа да се извиня за поведението на Гийом и да ви кажа, че лошото му настроение не беше насочено към вас лично. Той е доста затворен в себе си.

— Да, успях да забележа това.

— Само при мисълта, че може да го подозирате заради някаква нечестна постъпка… Той си беше такъв още от съвсем малък…

— Всъщност той излъга ли ме?

— Моля?

Лицето на старата дама изразяваше искрено учудване.

— Но защо ще ви лъже? Не ви разбирам. Вие, така да се каже, изобщо не сте му задавали никакви въпроси. А аз дойдох тук, при вас, именно за да отговоря на онези въпроси, които бихте искали да ми зададете. Ние нямаме какво да крием. Не зная поради какви обстоятелства трябва да се занимавате с нас. Сигурно има някакво недоразумение или пък това е отмъщение от страна на някой от съседите.

— Кога се счупи стъклото на прозореца?

— Но нали ви казах вече или синът ми го каза, вече не си спомням: по време на бурята миналата седмица. Тогава бях на първия етаж и не успях да затворя всички прозорци. Веднага след това чух шум от счупено стъкло.

— Значи беше през деня, така ли?

— Трябва да беше към шест часа вечерта.

— Така че домашната ви прислужница, Йожени, вече не е била в дома ви?

— Тя си тръгва в пет часа, мисля, че вече ви казах и това. Не съм споделила със сина ми, че ще дойда да се видя с вас. Помислих си, че може би ще пожелаете да посетите нашия дом и това ще стане по-лесно, когато той не си е вкъщи.

— Искате да кажете, когато прави обичайната си разходка през късния следобед?

— Да. Ще видите, че ние нямаме какво да крием вкъщи и ако не беше Гийом с този негов характер, всичко щеше да се изясни още вчера.

— Трябва да отбележа, госпожо Сер, че вие дойдохте тук по свое собствено желание.

— Ами да, разбира се.

— И пак вие поискахте от мен да ви задавам въпроси.

Тя кимна утвърдително.

— Така че ще разгледаме отново събитията, като се започне от последния път, когато сте се хранили заедно тримата — вие, вашият син и вашата снаха. Куфарите на снаха ви вече са били готови. На кое място в къщата бяха сложени?

— В коридора.

— Кой ги свали долу?

— Йожени свали куфарите, а синът ми се зае със сандъка, който беше прекалено тежък за нея.

— Много голям ли беше сандъкът?

— Да, от онези, които се наричат сандъци за пътешествия. Преди да се ожени, Мария е пътувала много. Живяла е в Италия и в Египет.

— А какво вечеряхте този ден?

Въпросът като че й се стори забавен и в същото време я изненада.

— Един момент! Понеже аз се занимавам с готвенето, сега ще си спомня. Най-напред, бульон от зеленчуци. Ние винаги ядем бульон от зеленчуци, защото е много полезен за стомаха. А за след това бях приготвила печена скумрия и пюре от картофи.

— А за десерт?

— Шоколадов крем. Да, така беше. Синът ми обожава шоколадовия крем.

— А докато се хранехте, говорехте ли си за нещо на масата? По кое време свършихте с вечерята?

— Към седем и половина. Сложих съдовете в мивката и се качих в стаята си.

— Значи не сте присъствали на заминаването на снаха си, така ли?

— Не, не държах да присъствам. Това са мъчителни моменти, а аз предпочитам да избягвам вълненията. Казах й довиждане, докато бях долу, в салона. Не й се сърдя, всеки си има свой характер и…

— А къде беше вашият син по това време?

— Струва ми се, че си беше в кабинета.

— Знаете ли дали е водил за последен път разговор със жена си?

— Не е много вероятно. Тя се качи отново горе. Чух, че отиде в стаята си, за да се приготви за заминаване.

— Къщата ви е строена от здрави материали, както и повечето стари къщи. Предполагам, че от първия етаж е трудно да се чуе шумът, който идва от партера?

— Не и за мен — отвърна тя с особено изражение на лицето.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че имам остър слух. Не може дори едно парче от паркета да изскърца в някоя от стаите, а аз да не го чуя.

— Кой отиде да повика такси?

— Мария, вече ви казах вчера.

— Тя много ли се забави навън?

— Доста време. Наблизо няма стоянка за таксита и трябва да се чака да мине свободно такси, което си търси клиенти.

— А вие стояхте до прозореца, така ли?

Тя се поколеба почти незабележимо, преди да отговори.

— Да.

— Кой занесе големия сандък до таксито?

— Шофьорът.

— Знаете ли от коя фирма беше колата?

— Как бих могла да знам?

— Какъв цвят беше колата?

— Беше червеникавокафява, с някаква емблема на вратата.

— Спомняте ли си как изглеждаше шофьорът?

— Не много добре. Струва ми се, че беше дребен и по-скоро дебел.

— Как беше облечена снаха ви?

— С бледолилава рокля.

— Нямаше ли палто?

— Носеше го в ръка.

— А през това време синът ви продължаваше да си седи в кабинета, така ли?

— Да.

— И какво стана по-нататък? Не отидохте ли да видите сина си?

— Не, той се качи горе.

— Веднага ли?

— Малко след като таксито беше тръгнало.

— Беше ли развълнуван?

— Той си беше такъв, нали и вие го видяхте. Има по-скоро мрачен характер. Обясних ви, че е много чувствителен човек, който се засяга и от най-дребните неща.

— Той знаеше ли, че жена му няма да се върне?

— Струва ми се, че се досещаше.

— Тя ли му го беше казала?

— Не изрично. Остави го сам да се досети. Каза му, че има нужда да си почине, да види отново родината си. А пък като отиде там, нали разбирате…

— А вие какво направихте след това?

— Сресах си косата, преди да легна да спя.

— Синът ви в неговата стая ли беше?

— Да.

— И не е излизал от къщата?

— Не, не е. Защо?

— Къде си държи колата?

— На стотина метра от нас. Там навремето имаше конюшни, които по-късно бяха преустроени в частни гаражи. Гийом взе под наем един от тях.

— Значи той може да взима и да прибира колата си, без да го види някой?

— А защо трябва да се крие?

— Той слезе ли отново на партера?

— Не знам. Предполагам. Аз си лягам рано, а той има навика да чете до единайсет часа вечерта или до полунощ.

— В кабинета си ли?

— Да, или в стаята си.

— А стаята му близо ли е до вашата?

— Точно до моята е. Само банята е между тях.

— Чухте ли кога той си легна?

— Разбира се.

— И колко беше часът?

— Не съм пускала лампата.

— И после не чухте никакъв шум, така ли?

— Не, никакъв.

— Предполагам, че сутрин обикновено вие първа слизате долу?

— През лятото слизам в шест и половина.

— Обиколихте ли помещенията?

— Най-напред отидох в кухнята, за да сложа да се топли вода, после отворих прозорците, понеже по това време въздухът е още хладен.

— Значи сте влезли в кабинета?

— Вероятно.

— Вече не си спомняте, така ли?

— Почти съм сигурна.

— Счупеното стъкло беше ли вече сменено?

— Мисля… че беше…

— Забелязахте ли особено безредие в стаята?

— Не, нищо особено, освен угарки от пури в пепелниците, както обикновено, може би и една-две книги не си бяха по местата. Не знам какво става, господин Мегре. Както виждате, отговарям искрено на въпросите ви. Дори съм си ги задавала още преди вас.

— Защото сте се разтревожили ли?

— Не. Защото се притесних заради начина, по който Гийом ви посрещна. А и защото предусещам нещо тайнствено във вашето посещение. Жените не приличат на мъжете. Когато съпругът ми беше още жив, ако през нощта се чуеше някакъв шум в къщата например, той въобще не помръдваше от леглото си. Аз бях тази, която отиваше да види какво става. Разбирате ли ме? Сигурно е така и с вашата жена. Всъщност дойдох тук, за да говоря с вас по същата причина. Вие споменахте за кражба. Струвате ми се разтревожен заради Мария.

— Имате ли някакви вести от нея?

— Не, и не разчитам да получа. Вие криете някои факти и това ме озадачава. Както и що се отнася до шумовете през нощта, аз смятам, че няма нищо тайнствено. Достатъчно е да погледнем нещата право в очите и те веднага стават съвсем прости.

Тя гледаше Мегре, уверена в себе си. И на него му се стори, че го възприема донякъде като дете, в известен смисъл, като втори Гийом. Като че искаше да му каже: „Признайте си какво ви тежи на сърцето. Не се бойте. Ще видите, че за всичко ще се намери обяснение.“

Той също я погледна право в очите.

— Онази нощ някакъв мъж се е промъкнал в дома ви.

В погледа на старата дама прозираше недоверие, донякъде примесено със състрадание. Все едно Мегре още вярваше, че има караконджули.

— С каква цел?

— За да ограби огнеупорната ви каса.

— И направил ли го е?

— Влязъл е у вас, като е изрязал стъклото на прозореца, за да може да го отвори.

— Онова стъкло, което вече се беше счупило от бурята ли? И сигурно след това го е сложил на мястото му?

Тя, както и преди, не приемаше насериозно неговите думи.

— И какво е откраднал?

— Нищо не е откраднал, защото в един момент електрическото му фенерче осветило нещо, което той не очаквал да види в стаята.

Тя се усмихна.

— Какво е това нещо?

— Трупът на една не толкова млада жена, който би могъл да принадлежи на вашата снаха.

— Той ли ви каза това?

Той погледна ръцете й в бели ръкавици, които не трепваха.

— Защо не кажете на този човек да дойде тук и да повтори пред мен своите обвинения?

— Той не е в Париж.

— Не можете ли да му наредите да дойде тук?

Мегре предпочете да не отговаря на този въпрос. Не беше особено доволен от себе си. Вече се питаше дали и той не е попаднал под влиянието на тази жена, притежаваща покровителствената ведрост на майка игуменка.

Старата дама не стана, не се развълнува и дори не се възмути.

— Не знам за кого става дума и дори не искам да знам. Вероятно си имате основателни причини да вярвате на този човек. Той е крадец, нали? А аз съм само една стара жена на седемдесет и осем години, която никога никому не е причинявала зло. Позволете ми, след като вече знам това, да ви помоля да дойдете незабавно у дома. Ще ви отворя всички врати, ще ви покажа всичко, което искате да видите. А когато синът ми научи за това, той от своя страна също ще отговори на въпросите ви. Кога ще дойдете, господин Мегре?

Сега тя вече се изправи, все така спокойна: нямаше и капка агресия у нея, като се изключи леката горчивина в гласа.

— Може би днес следобед. Още не знам. Синът ви дали е използвал колата си през последните няколко дни?

— Ще можете ли вие самият да го попитате за това?

— Вкъщи ли е сега?

— Вероятно да. Беше там, когато излязох.

— А Йожени там ли е?

— Със сигурност.

— Благодаря ви.

Мегре тръгна да я изпрати до вратата. Но малко преди да стигне до нея, дамата се обърна.

— Искам да ви помоля за една услуга — каза му тя тихо. — След като си тръгна, опитайте се поне за малко да се поставите на мое място, да забравите, че през целия си живот сте се занимавали само с престъпления. Представете си, че изведнъж започват на вас самия да задават въпросите, които току-що ми зададохте, и че подозират вас самия за нечие хладнокръвно убийство.

Тя не каза нищо повече. Само добави:

— Доскоро, господин Мегре.

След като дамата затвори вратата след себе си, Мегре остана за известно време неподвижен. После отиде до прозореца, погледна и веднага забеляза старата дама, която ситнеше в най-големия пек към моста Сен Мишел. Той вдигна телефонната слушалка.

— Свържете ме с полицейското управление в Ньой.

Поиска да говори не с полицейския комисар, а с един от инспекторите, когото познаваше добре.

— Вано? Мегре се обажда. Добре съм, благодаря. Слушай, имам една деликатна задача за теб. Скачай в една от колите и върви на улица „Дьо ла Ферм“, номер 43А.

— При зъболекаря ли? Жанвие мина вчера вечерта оттук и ми разказа цялата история. Става дума за някаква холандка, нали?

— Няма значение. Просто нямаме време. Онзи тип не е от сговорчивите, а пък не ми се ще да изисквам заповед за обиск точно в този момент. Трябва да действаш бързо, преди майка му да се е прибрала вкъщи.

— Тя далече ли е?

— Точно до моста Сен Мишел. Предполагам, че ще вземе такси.

— А аз какво да правя с него?

— Кажи му да Дойде с теб под някакъв предлог. Кажи му каквото щеш, например, че трябва да свидетелства…

— И?

— После аз ще дойда. Само да сляза до долу и да се кача на някоя от колите.

— Ами ако зъболекарят не си е вкъщи?

— Ще го чакаш отвън и ще го спипаш, преди да се е прибрал.

— Не е много законна тая работа, нали?

— Никак даже.

И точно когато Вано щеше да затвори, Мегре добави:

— Вземи някого със себе си и го остави на пост срещу бившите конюшни, дето после са ги превърнали в гаражи, на същата улица. Зъболекарят е наел един от тях.

— Разбрано, шефе.

В следващия миг Мегре вече слизаше бързо по стълбището, а после се настани в една от полицейските коли, паркирани в двора. Докато колата се движеше към Пон Ньоф, за миг му се стори, че зърва зелената шапка на Ернестина. Не беше сигурен в това, но предпочете да не губи време. Всъщност по-скоро се поддаде на раздразнението си срещу Дангаланата.

След като преминаха по Пон Ньоф, той вече съжаляваше за това, но беше късно. Толкова по-зле за нея! Ще го почака.