Мегре и трупът в кабинета

Глава седма

Към пет часа Мегре стана за малко, отиде да отвори вратата, която свързваше неговия кабинет с този на инспекторите, и намигна на Жанвие. Малко по-късно пак стана и въпреки горещината отиде да затвори прозореца заради проникващия отвън шум.

В шест без десет мина в съседната стая, като носеше сакото си в ръка.

— Хайде, твой ред е! — каза той на Жанвие.

И Жанвие, и останалите му колеги вече отдавна знаеха какво ще стане по-нататък. Още когато на улица „Дьо ла Ферм“ комисарят нареди на Сер да го последва, Жанвие вече беше сигурен, че няма скоро да си тръгне от „Ке дез’ Орфевр“. Учудваше го само фактът, че шефът толкова внезапно взе това решение, преди да е получил още всички необходими данни.

— Тя е в чакалнята — прошепна му той.

— Кой?

— Майката.

Мегре настани зад вратата Марлио, един млад инспектор, който владееше стенографията.

— Същите въпроси ли? — попита Жанвие.

— Да, същите. Както и всички други, които ти дойдат наум.

Трябваше да докарат зъболекаря до пълно изтощение. Останалите щяха да сменят Жанвие, да излизат за по чаша кафе или за по половин бира или просто за да подишат малко чист въздух. А той щеше да продължи да седи колкото трябва в същия кабинет, на същия този стол.

Мегре отиде най-напред да види какво прави преводачът, който най-сетне се беше осмелил да свали сакото и вратовръзката си.

— Е, какво разправя тя там?

— Вече преведох последните четири писма. Ето, в предпоследното има един пасаж, който може би ще ви заинтересува.

— Често ли пише за сънищата си?

— Да. Често ги споменава, а освен това ги тълкува.

— Продължавайте.

— Тези думи са подчертани — отбеляза преводачът. — Да продължавам ли нататък?

— Още много ли има? — попита Мегре.

— Седем страници.

— Продължавайте да превеждате, ще дойда пак по-късно.

Когато стигна до вратата, Мегре се обърна:

— Ако сте гладен или жаден, обадете се в „Брасри Дофин“. Поръчайте си каквото искате.

— Благодаря.

От коридора видя в остъклената чакалня старата госпожа Сер, която седеше на един от столовете, тапицирани в зелено кадифе, съвършено изправена, със скръстени на скута ръце. Когато забеляза Мегре, понечи да стане, но той мина покрай нея, без да спира, и продължи по-нататък по коридора.

Разпитът едва беше започнал, но все пак беше много странно да гледаш как животът както винаги продължава да си тече навън — облените в слънце улици, минувачите, които сновяха напред-назад, такситата, автобусите, пълни с хора, които дори на платформата четяха вечерните вестници на връщане от работа.

— Улица „Ге Люсак“! — каза той на шофьора. — Ще ви кажа къде да спрете.

Високите дървета в Люксембургската градина потрепваха под лекия ветрец. Всички пейки бяха заети. Някои жени вече бяха облечени в много светли рокли, а по алеите тук-там все още играеха деца.

— Вкъщи ли е адвокат Орен? — попита той портиерката.

— Вече повече от месец, откакто не е излизал, горкият.

Мегре внезапно си беше спомнил за него. Вероятно това бе най-старият адвокат в Париж. Комисарят не знаеше на каква възраст е сега, но помнеше, че бе стар и импотентен мъж. Това обаче не му пречеше да е винаги усмихнат и твърде оживено да говори за жени.

Живееше заедно с почти също толкова стара прислужница в ергенски апартамент, задръстен с книги и гравюри, които колекционираше. Повечето от гравюрите му бяха с любовен сюжет.

Орен седеше във фотьойл пред отворения прозорец с одеяло на коленете, въпреки горещината.

— Е, синко, какво те води насам? Започнах да си мисля, че никой вече не си спомня за мен и всички смятат, че вече отдавна съм заминал за Пер Лашез. За какво става дума този път?

Той не си правеше илюзии и Мегре леко се изчерви, тъй като наистина рядко беше посещавал адвоката безкористно.

— Тъкмо се чудех преди малко дали случайно не сте познавали някой си Сер, ако не бъркам името. Починал е преди трийсет и две или трийсет и три години.

— Ален Сер ли?

— Бил е адвокат.

— А да, Ален, знам го.

— Какво представляваше като човек?

— Предполагам, че нямам право да зная за какво става дума?

— Става дума за неговия син.

— Никога не съм виждал хлапето. Знаех само, че има син, но никога не съм го срещал. Виждате ли, Мегре, ние двамата с Ален бяхме част от една весела група, за която семейният живот не беше най-важното нещо на света. Обикновено се движехме в кръга на артистите от малките театри и зад кулисите им — обръщахме се на малко име към всички танцьорки.

И той добави с лукава усмивка:

— Ако мога така да се изразя!

— Не сте ли познавали жена му?

— Сигурно са ме запознавали с нея. Не живееше ли някъде в Ньой? После Ален изчезна за няколко години от хоризонта. Е, не беше първият, на когото това се случва. След като се оженеха, някои дори започваха да ни гледат малко отвисоко. Не разчитах, че някога ще го видя отново. После, много по-късно…

— Горе-долу колко време по-късно?

— Не знам. Години. Но чакайте малко. Нашият кръжок вече се беше преместил от квартал „Сент Оноре“ на авеню „Ош“. Десет, а може би дванайсет години… Но така или иначе той се върна в нашия кръг. В началото беше малко странен, все едно си мислеше, че му се сърдим за това, че ни беше изоставил.

— А после?

— Ами после нищо. После още повече се развихри. Доста време ходеше с една певачка с голяма уста, която наричахме… Едно прозвище, което ние й бяхме измислили… Беше нещо нецензурно… Сега не мога да си спомня.

— А пиеше ли?

— Не повече от всеки друг. Две или три бутилки шампанско при случай…

— И какво стана с него?

— Това, което в края на краищата се случва на всички нас. Умря.

— И това ли е всичко?

— Е, синко, за продължението ще трябва да попитате там горе. Това е работа на свети Петър, не е моя. Какво престъпление е извършил неговият син?

— Още не знам нищо. Жена му е изчезнала.

— Веселяк е, така ли?

— Не, точно обратното.

— Жулиета! Донесете ни нещо за пиене.

Наложи се Мегре да остане още половин час със стареца, който упорито търсеше сред своите гравюри някой портрет на танцьорката.

— Не мога да се закълна, че тук си прилича. Един много талантлив тип нарисува това една вечер, когато се бяхме събрали всички в ателието му.

Момичето беше голо и ходеше на ръце. Лицето изобщо не се виждаше по простата причина, че косите му в буквалния смисъл метяха пода.

— Скъпи Мегре, елате ми отново на гости. Ако имахте време да споделите скромната ми вечеря…

Бутилка вино беше оставена в един ъгъл на помещението, за да добие стайна температура, а из целия апартамент се носеше приятно ухание на вкусна вечеря.

Полицията на Руан, както и тази на Хавър, не беше открила никакви следи от Тъжния Алфред. Вероятно специалистът по огнеупорни каси вече не беше в този град. Може би беше стигнал още по-близо до Париж. Дали беше прочел съобщението на Ернестина? Мегре изпрати един от инспекторите по кейовете със специална задача.

— Откъде да започна?

— От колкото можеш по-далече.

Беше се обадил на жена си да й каже, че няма да се прибира за вечеря.

— Мислиш ли, че ще се видим тази вечер?

— Може би няма.

Той не се надяваше особено да се върне вкъщи. Много добре знаеше, че поема голяма отговорност, като ускорява нещата и като откара Гийом Сер на „Ке дез’ Орфевр“, без да разполага дори с най-малкото доказателство.

Но сега беше прекалено късно. Не можеше вече да го пусне да си върви. Чувстваше се непохватен и в лошо настроение. Седна на терасата на „Брасри Дофин“, но след като прочете менюто от единия до другия му край, си поръча само един сандвич и чаша бира, понеже не беше гладен.

С бавни стъпки изкачи отново стълбището на Съдебната полиция. Вече бяха запалили лампите, макар че още беше светло. Когато стигна до първия етаж, машинално хвърли поглед към чакалнята. Първия предмет, който видя, беше една зелена шапка. Тази шапка вече почваше да му лази по нервите.

Ернестина беше там, седнала срещу госпожа Сер и сложила ръце на скута си точно като старата дама. Изглеждаше също толкова търпелива и примирена. Веднага го забеляза и го погледна подчертано втренчено, а после помръдна леко глава в знак на отрицание. Стори му се, че иска той да не показва, че я е разпознал. И веднага след това започна да разговаря със старата дама, все едно двете се познаваха отдавна.

Той вдигна рамене, а после бутна вратата на канцеларията на инспекторите. Стенографът работеше, сложил лист хартия на коленете си. Чуваше се умореният глас на Жанвие, прекъсван от стъпките на инспектора, който ходеше напред-назад в съседната стая.

— Значи вие твърдите, господин Сер, че жена ви е отишла да хване такси на ъгъла на булевард „Ришар Валас“. Колко дълго отсъства?

Преди да отиде да го смени, се качи до таванската стаичка на Моерс, който беше зает с подреждане на документи.

— Я ми кажи, драги, нямаше ли някакви други следи в колата освен тухлената прах?

— Колата беше старателно почистена.

— Сигурен ли си?

— Чиста случайност е, че открих малко тухлена прах в една от гънките на килима, точно пред мястото на шофьора.

— Да предположим, че колата не е била почиствана и че водачът е слизал на някакъв селски път.

— Асфалтиран ли?

— Не. Както казах, да допуснем, че е слязъл заедно с лицето, което го е придружавало, че са се разхождали заедно по този път, а после отново са се качили в колата.

— И не са я почистили, така ли?

— Да.

— Щеше да има следи. Може би не много, но щях да ги открия.

— Добре, само това исках да разбера. Не си тръгвай.

— Разбрано. Впрочем намерих два косъма в стаята на изчезналата жена. Била е естествено руса, но се е боядисвала в червеникаворус цвят. Освен това знам какъв цвят пудра е използвала.

Комисарят слезе пак долу, но този път влезе в собствения си кабинет и свали сакото си. През целия следобед беше пушил лула, Жанвие беше пушил цигари, а Сер — пури. Сега въздухът в стаята беше пълен с дим, който образуваше нещо като пелена, стигаща чак до равнището на лампата.

— Не сте ли жаден, господин Сер?

— Не, инспекторът ми даде чаша вода.

Жанвие излезе от стаята.

— Не предпочитате ли чаша бира или чаша вино?

Другият седеше със същия израз на лицето, все едно се сърдеше лично на Мегре заради неговите дребни хитрини.

— Не, благодаря.

— Може би един сандвич?

— Още дълго ли смятате да ме държите тук?

— Нямам представа. Възможно е. Това ще зависи единствено от вас самия.

Мегре тръгна към вратата, но после се обърна към инспекторите.

— Може ли някой да ми донесе пътната карта на района на Фонтенбло?

Не бързаше. Това бяха просто думи, в известен смисъл — просто повърхността на нещата.

— Жанвие, след като се нахраниш, кажи им да донесат тук сандвичи и бира.

— Добре, шефе.

Донесоха му пътната карта.

— Покажете ми точното място, където сте оставили леката си кола в неделя.

Сер се замисли за миг, после взе един молив от бюрото и нарисува кръстче на пресечната точка между пътя и малка селска пътека.

— Ако има ферма с червен покрив отляво, значи точно тази е пътеката.

— Колко време вървяхте?

— Приблизително четвърт час.

— Със същите обувки ли бяхте, с които сте обут сега?

Той се замисли за миг, погледна обувките си и кимна.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Обувките бяха с каучукови подметки. Върху тях, около фабричната марка, бяха отпечатани концентрични окръжности.

— Не смятате ли, господин Сер, че би било по-просто и по-удобно за вас да седнете? Точно в кой момент убихте жена си?

— Не съм я убил.

Мегре въздъхна и отиде наново в съседната стая да даде разпорежданията си. Толкова по-зле за Сер! Цялата тази работа сигурно щеше да им отнеме още много време. Цветът на лицето на зъболекаря вече не беше толкова свеж, колкото сутринта. Тъмни кръгове започваха да се очертават около очите му.

— Защо се оженихте за нея?

— Майка ми ме посъветва да го направя.

— По каква причина?

— Безпокоеше се, че един ден ще остана сам. Тя си мисли, че още съм дете и трябва някой да се грижи за мен.

— И да не ви разрешава да пиете, нали?

Мълчание.

— Предполагам, че между вас и Мария ван Аерт не е ставало въпрос за любов, нали?

— И двамата наближавахме петдесетте.

— Кога започнахте да се карате?

— Никога не сме се карали.

— Как прекарвахте времето си вечер, господин Сер?

— Аз ли?

— Да, вие.

— Обикновено четях в кабинета си.

— А съпругата ви?

— Тя обикновено пишеше писма в стаята си. Лягаше си рано.

— Много пари ли е загубил баща ви?

— Не ви разбирам.

— Чували ли сте, че баща ви е водел така наречения по онова време бохемски начин на живот?

— Често излизаше от къщи.

— И е харчел големи суми, предполагам.

— Мисля, че да.

— А майка ви му е вдигала скандали, предполагам.

— Ние не сме от хората, които вдигат скандали.

— Колко пари ви донесе първият ви брак?

— Ние с вас не говорим на един и същи език.

— С първата ви жена сте сключили брак при условие за общо притежание върху собствеността, нали така?

— Да, точно така е.

— Но тя е била богата. Следователно вие сте наследили тази собственост, така ли?

— Това не е ли нормално?

— Докато тялото на втората ви жена не бъде намерено, няма да можете да я наследите.

— А защо да не я намерят жива?

— Смятате ли, че това е възможно, господин Сер?

— Аз не съм я убил.

— Защо сте изкарали леката си кола от гаража във вторник вечерта?

— Не съм я изкарвал.

— Портиерката на къщата отсреща ви е видяла. Било е около полунощ.

— Вие забравяте, че има три гаража, три бивши конюшни, чиито врати са една до друга. Както вие самият казахте, било е през нощта. Може да е сбъркала.

— Да, но продавачът от железарския магазин не може да ви е сбъркал с някой друг посред бял ден, когато за втори път сте отишли в магазина да купите маджун и стъкло за прозорци.

— Моята дума срещу неговата.

— Да, но при условие че не сте убили жена си. Какво направихте с куфарите и с нейния сандък?

— Този въпрос ми е задаван вече за трети път. Този път обаче забравихте да споменете за инструментите.

— Къде бяхте във вторник около полунощ?

— Бях в леглото си.

— Леко ли спите, господин Сер?

— Не, но майка ми спи много леко.

— И двамата не сте чули нищо, така ли?

— Мисля, че вече ви отговорих.

— А в сряда сутринта къщата е била напълно в ред, така ли?

— Предполагам, че след като е било започнато следствие, имате право да ми задавате въпроси. Предполагам, че сте решили да изпробвате моята издръжливост, нали? Вашият инспектор вече ми зададе всички тези въпроси, а сега вие започвате отново. Предполагам, че това ще продължава цяла нощ. За да спечеля време, ви казвам веднъж завинаги, че не съм убил жена си. Освен това мога да ви съобщя, че няма повече да отговарям на въпросите, които вече ми бяха зададени. Майка ми тук ли е?

— Има ли някаква причина да смятате, че тя е тук?

— Това ненормално ли ви се струва?

— Тя е в чакалнята.

— Смятате ли да я оставите да си седи там през цялата нощ?

— Няма да направя нищо, за да й попреча. Тя може да прави каквото си иска.

Този път Гийом Сер го погледна с омраза.

— Не бих искал да имам вашата професия.

— А пък аз не бих искал да съм на вашето място.

Известно време те се наблюдаваха мълчаливо, но нито един не сведе поглед.

— Вие сте убили жена си, Сер. Вероятно сте направили същото и с първата си жена.

Онзи изобщо не трепна.

— Ще си признаете накрая.

Презрителна усмивка изкриви устата на зъболекаря. Изтегна се на стола и кръстоса крака.

Чуваше се как в съседната стая келнерът от „Брасри Дофин“ подрежда чиниите и чашите върху бюрото.

— Ще се съглася да хапна малко.

— Може би искате да свалите сакото си?

— Не.

Сер започна бавно да яде сандвича си, а Мегре отиде да му сипе вода от сифончето в шкафа. Беше осем часът вечерта.

Постепенно стъклата на прозорците взеха да потъмняват. Пейзажът отвън полека-лека се замъгляваше и отстъпваше място на светещи точици, също толкова далечни, колкото звездите.

Наложи се Мегре да изпрати някой да купи тютюн. В единайсет часа зъболекарят пушеше последната си пура, а атмосферата ставаше все по-мъчителна. Комисарят два пъти се разхожда из сградата и отново мерна двете жени, седнали в чакалнята. Втория път бяха доближили столовете си и си приказваха, все едно отдавна се познаваха.

— Кога сте чистили колата си?

— За последен път я почистваха преди две седмици в един гараж в Ньой, когато й смениха и маслото.

— Била ли е почиствана отново от неделя насам?

— Не.

— Вижте, господин Сер, ние току-що направихме един заключителен експеримент. Един от моите инспектори, който носи обувки с каучукови подметки също като вашите, отиде до кръстопътя, който вие ни посочихте, по пътя за Фонтенбло. Слязъл от колата и се разходил по неасфалтирания селски път, както вие твърдите, че двамата с майка си сте направили тази неделя. После се качил отново в колата си и се върна тук.

След това специалистите от Съдебната полиция, които според всички нас много добре си разбират от работата, направиха анализ на килима в колата.

— Ето прахта и чакъла, които те са събрали.

Той побутна към него едно пакетче върху бюрото. Сер не реагира с никакво движение спрямо хартиения плик.

— Би трябвало да открием същата прах и върху изтривалката на вашата кола.

— Това доказва ли, че съм убил жена си?

— Това доказва, че колата е била почиствана от неделя насам.

— А никой ли не би могъл да влезе в моя кабинет?

— Това е малко вероятно.

— Но нали вашите хора са влизали там?

— Какво намеквате?

— Нищо, господин комисар, не обвинявам никого. Само ви обръщам внимание на факта, че тази операция е била извършена без свидетели, а следователно — без законова гаранция.

— Не желаете ли да говорите с майка си?

— Бихте искали да знаете какво имам да й казвам, нали? Нищо, господин Мегре. Нямам какво да й кажа, а и тя няма какво да ми каже.

Внезапно някаква мисъл му дойде наум.

— Тя яла ли е нещо?

— Не знам. Повтарям ви, че може да прави каквото си иска.

— Но тя няма да излезе оттук, докато аз съм тук.

— Значи може да остане дълго време.

Сер сведе очи и смени тона си. След дълго колебание промърмори, като че бе притеснен донякъде:

— Вероятно би било прекалено да ви помоля да наредите да й занесат един сандвич?

— Това отдавна е направено.

— Тя изяде ли го?

— Да.

— Как се чувства?

— През цялото време говори.

— С кого?

— С някаква жена, която също е в чакалнята. Една бивша проститутка.

В погледа на зъболекаря отново се бе появила омраза.

— Нарочно сте го направили, нали?

— Не е вярно.

— Майка ми няма какво да ви каже.

— Толкова по-добре за вас.

Те прекараха близо четвърт час в мълчание, после Мегре се помъкна още по-мрачен към съседния кабинет. Направи знак на Жанвие, който дремеше в един ъгъл.

— Да продължавам ли по същия начин, шефе?

— Прави каквото намериш за добре.

Стенографът беше напълно изтощен. Преводачът продължаваше да работи в малката стаичка.

— Върви да извикаш тук Ернестина, онази жена със зелената шапка. После я заведи в кабинета на Люка.

Когато Дангаланата влезе, нямаше особено доволен вид.

— Не трябваше да ме прекъсвате. Тя може да се усъмни.

Може би защото вече беше късна нощ, Мегре, без да се замисля, започна да се обръща към нея на „ти“.

— Какво й разказа?

— Че въобще не знам защо са ми наредили да дойда тук, мъжът ми е заминал преди два дни и оттогава нямам никакви новини от него, че мразя полицията и номерата, които тя разиграва. „Те нарочно ме карат да чакам, за да ми направят впечатление! — й казах. — Въобразяват си, че имат право да правят каквото си искат.“

— А тя какво ти отвърна?

— Попита ме дали съм идвала тук преди това. Казах й „да“, разпитваха ме тук цялата нощ преди една година, защото мъжът ми се беше сбил в едно кафене, а другите казваха, че наранил някого с нож. Най-напред тя ме погледна като че с отвращение. После лека-полека започна да ми задава разни въпроси.

— За какво ви разпитваше?

— Най-вече за вас. Разказах й най-лошите неща, които успях да измисля. Освен това й казах, че винаги най-накрая карате хората да си признаят, дори като използвате за това най-бруталните средства.

— Така ли?!

— Знам какво правя. Разказах й случая с онзи човек, когото сте оставили гол през цялата нощ в кабинета си посред зима, а освен това сте оставили и прозореца отворен.

— Но това никога не се е случвало.

— Но й направи впечатление. Вече не е толкова сигурна в себе си, както в началото. През цялото време се напрягаше, за да чуе нещо. „Той бие ли ги? — попита ме тя.“ „Понякога.“

— Искате ли да се върна при нея?

— Ако искаш.

— Само че нека някой от инспекторите да ме върне там и да се държи по-грубо с мен.

— Още нямаме никакви новини за Алфред.

— И вие ли?

Мегре я отпрати така, както тя бе пожелала. Инспекторът се върна със странна усмивка на уста.

— Какво стана?

— Ами нищо особено. Когато минавах покрай старицата, тя вдигна ръка, като че очакваше да я ударя. Веднага след като излезе от вашия кабинет, Дангаланата започна да плаче.

Госпожа Мегре се обади по телефона, за да разбере дали съпругът й беше вечерял.

— Да не те ли чакам?

— Със сигурност не.

Болеше го глава. Беше недоволен от себе си и от останалите. Може би освен това беше и малко разтревожен. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако внезапно им се обади по телефона Мария ван Аерт и им съобщи, че е променила плановете си и спокойно се е настанила в някой град.

Изпи половинка вече топла бира и поръча в бирарията да му качат още, преди да я затворят. После се върна в кабинета си, където Жанвие беше отворил прозореца. Откъм града не долиташе почти никакъв шум. Само от време на време се чуваше такси да преминава по моста „Сен Мишел“.

Той седна с отпуснати рамене. Жанвие излезе от кабинета. След дълго мълчание Мегре каза замислено:

— Сега майка ви сигурно си мисли, че ви измъчвам.

Беше изненадан, че събеседникът му бързо вдига глава. За първи път забеляза признаци на безпокойство по лицето му.

— Какво са й разказали?

— Не зная. Вероятно проститутката, която чака заедно с нея, й е казала нещо. Тези жени обичат да си измислят разни истории, за да се правят на интересни.

— Мога ли да я видя?

— Кого?

— Майка ми.

Мегре като че се поколеба, претегляйки всички „за“ и „против“, и накрая поклати глава.

— Не — реши той накрая. — Струва ми се, че е по-добре аз да я разпитам. И освен това се чудя дали да не наредя да повикат Йожени.

— Майка ми не знае нищо.

— А вие?

— Аз също.

— Значи няма никакви причини да не я разпитвам, след като вече съм разпитал вас.

— Съвършено никакво съжаление ли не изпитвате, Мегре?

— Към кого?

— Към една стара жена.

— Вероятно Мария също е искала един ден да остарее.

Той взе да се разхожда из кабинета си с ръце на гърба. Но онова, което очакваше, така и не се случи.

— Твой ред е, Жанвие! А пък аз ще попритисна майката.

Всъщност той още не знаеше дали ще направи това. По-късно Жанвие щеше да разказва на всички, че никога не е виждал шефа толкова уморен и толкова начумерен, колкото тази нощ.

Беше един часът след полунощ. Всички вече бяха загубили надежда и си разменяха съкрушени погледи зад гърба на комисаря.