Мегре и трупът в кабинета

Глава пета

Ето как протече останалата част от деня. Най-напред Мегре изпи две половинки заедно със своя таксиметров шофьор, който пък се задоволи само с чаша „Виши“. Беше в онази част на деня, когато започва да става хладно. Точно когато се качваше отново в колата, му хрумна да отиде с таксито до пансиона, където Мария ван Аерт беше живяла в продължение на една година.

Нямаше никаква важна работа там. По-скоро се поддаде на манията си „да души“ из къщите на хората, за да може по-добре да ги разбере.

Стените бяха боядисани в кремавобяло. Всичко там беше кремаво, сладникаво, като в сладкарница, а напудреното лице на собственичката приличаше на много сладка торта.

— Какво прелестно същество беше тя, господин Мегре! И каква прелестна компания трябва да е била на своя съпруг! Толкова много искаше да се омъжи.

— Искате да кажете, че тя се е стремила към брак, така ли?

— А нима всички млади момичета не мечтаят да имат съпруг?

— Тя е била около четирийсет и осем годишна, когато е живяла тук, при вас, ако не се лъжа?

— Но по характер си беше останала толкова млада! Забавляваше се от най-дребните неща. Да ви кажа, правеше й удоволствие да погажда дребни номера на квартирантите ми. Знаете ли, близо до Мадлената има един магазин, който никога не бях забелязвала, преди да ми спомене тя за него. Продават разни забавни играчки, например изкуствени мишки, лъжици, които ти се разтапят в кафето, някакви уреди, които се слагат под покривката, за да вдигнат тайно чинията на някой от сътрапезниците, чаши, от които не можеш да пиеш, и какво ли още не. Е, тя беше една от най-редовните им клиентки. Но при това беше и много образована, познаваше всички музеи в Европа и прекарваше по цели дни в Лувъра.

— Тя представи ли ви онзи, който щеше да стане неин съпруг?

— Не, падаше си малко потайна. Може да се е страхувала да го доведе тук — да не би да предизвика завист у другите жени. Казват, че бил мъж с величествена осанка, приличал на дипломат.

— А, така ли?

— Бил зъболекар, ми каза тя, но приемал само подбрани пациенти с предварително уговорена среща. Бил от доста богато семейство.

— А госпожица Ван Аерт?

— Нейният баща й беше оставил доста прилична сума.

— Кажете ми, беше ли скъперница?

— Значи са ви разказали за това? Във всеки случай, беше наистина пестелива. Например, когато трябваше да ходи до града, винаги изчакваше някоя друга от постоянните клиентки да тръгне за там, за да си разделят с нея цената за таксито. Всяка седмица спореше за сметката си.

— Знаете ли как се е срещнала за първи път с господин Сер?

— Не вярвам да е станало по обявата.

— Значи е пуснала обява във вестниците, така ли?

— Да, но не беше насериозно. Не вярваше, че ще излезе нещо от тази работа. Направи го по-скоро на шега. Не си спомням точния текст, но беше писала нещо от сорта на: „Изискана дама, богата чужденка, търси господин със същото положение с цел брак“. Получи стотици писма. Определяше среща на онези, които й пишеха, в Лувъра — ту в една зала, ту в друга, а те трябваше да държат определена книга в ръка или да имат цвете в петлицата.

Имаше и други жени като нея, дошли от Англия, Швеция или Америка. Седяха във фотьойлите на колелца в хола и над тях се носеше приглушеният шепот на въртящите се електрически вентилатори.

Беше към седем часа, когато Мегре слезе от таксито си на „Ке дез’ Орфевр“. В сянката на тротоара забеляза Жанвие, който се приближаваше със загрижен израз на лицето и някакъв пакет под мишница. Изчака го, за да се качат заедно по стълбището.

— Наред ли е всичко, момчето ми?

— Да, шефе.

— Какво носиш там?

— Това е вечерята ми.

Жанвие не се оплакваше, но лицето му придоби мъченически израз.

— Но защо не се прибереш вкъщи?

— Заради тази нещастна Гертруда.

Кабинетите бяха почти празни. Ставаше силно течение, понеже беше излязъл вятър, а всички прозорци в сградата стояха отворени.

— Успях да открия Гертруда Оостинг в Амстердам. По-точно, говорих с прислужницата й по телефона. Трябваше да издиря някой доброволен преводач сред хората, които чакаха за личната си карта в канцеларията за чужденци, понеже прислужницата не разбираше бъкел френски. После й се обадих отново.

За лош късмет тази госпожа Оостинг беше излязла със съпруга си още в четири часа следобед. Днес щяло да има някакъв концерт на открито и някакво шествие, а после семейство Оостинг трябвало да ходи на вечеря с приятели, но прислужницата не знаеше къде точно. Тя не знаеше освен това и кога ще се върнат, понеже й заръчали да сложи децата да спят.

И като стана дума за деца…

— Какво има?

— Не, нищо, шефе.

— Хайде кажи, де!

— Нищо особено. Само дето жена ми беше разочарована. Днес е рожденият ден на най-големия ни син и тя се беше приготвила за малко празненство вечерта. Но няма значение.

— Ти попита ли прислужницата дали Гертруда Оостинг говори френски?

— Да, говори.

— Хайде, тичай вкъщи!

— Какво?

— Казвам ти да тичаш у дома. Остави ми сандвичите си, аз ще остана тук.

— Госпожа Мегре няма да е доволна обаче.

Жанвие продължи още малко да се опъва, но после все пак хукна, за да хване влака за покрайнините. Мегре хапна сам в кабинета си, после отиде да си побъбри с Моерс в лабораторията. Моерс си тръгна чак в девет часа, след като вече съвсем се беше стъмнило.

— Добре ли разбра какво ти казах?

— Да, шефе.

Трябваше да вземе фотограф със себе си и цяла купчина апаратура. Не беше много законно, но след като Гийом Сер беше купил две стъкла за прозорци, а не едно, това вече нямаше значение.

— Свържете ме с Амстердам, ако обичате…

Прислужницата на другия край на жицата издърдори нещо неразбираемо. Обаче му се стори, че тя казва, че госпожа Оостинг още не се е върнала. После се обади на жена си.

— Нали няма да ти е неприятно да дойдеш да пийнем по нещо на терасата на „Брасри Дофин“? Вероятно ще имам работа около час-два още. Вземи такси.

Беше приятна вечер. Двамата се чувстваха тук също толкова добре, колкото и на някоя от терасите по „Гран булевар“. С изключение на гледката пред тях, която се състоеше единствено от неприветливото стълбище на Съдебната палата.

Неговите хора сигурно вече работеха трескаво на улица „Дьо ла Ферм“. Мегре изрично беше наредил да изчакат, докато семейство Сер си легне. Торанс трябваше да стои на пост пред къщата, за да бъдат избегнати всякакви изненади. Останалите трябваше да влязат в гаража, който не се виждаше от прозорците на къщата, и да започнат старателен оглед на автомобила. Това беше работа на Моерс и на фотографа. Всичко, както си му е редът: пръстови отпечатъци, изследване на прахта и всички останали неща от този род.

— Като че си много доволен.

— Да, определено не съм ядосан.

Той не си призна, че само допреди няколко часа далеч не беше в същото настроение. Просто взе да си поръчва една след друга малки чашки, а госпожа Мегре се задоволи с чаша чай.

Оставя я на два пъти сама, за да отиде до кабинета си и да се обади в Амстердам. Чак в единайсет и половина чу глас, който вече не беше на прислужницата. Жената му отговори на френски:

— Не ви разбирам много добре.

— Казвам, че ви се обаждам от Париж.

— О! От Париж!

Имаше силен акцент, който впрочем не беше неприятен.

— От Съдебната полиция.

— Полиция ли?

— Да. Обаждам ви се по повод вашата приятелка Мария. Нали познавате Мария Сер, която по баща се казва Ван Аерт?

— Къде е тя?

— Не знам. Точно това искам да ви попитам. Тя често ли ви пишеше?

— Да, често. Трябваше да я чакам на гарата в сряда сутринта.

— И чакахте ли я?

— Да.

— Тя пристигна ли?

— Не.

— Предупреди ли ви с телеграма или по телефона, че няма да дойде на уговорената среща?

— Не. Затова се безпокоя.

— Приятелката ви е изчезнала.

— Какво искате да кажете?

— Какво ви пишеше тя в писмата, които ви изпращаше?

— Много неща.

Тя започна да говори на родния си език на някого, сигурно на съпруга си, който стоеше до нея.

— Мислите ли, че Мария е мъртва?

— Може би. Тя споменавала ли е някога, че е била нещастна?

— Не беше доволна.

— И защо така?

— Не обичаше старата дама.

— Свекърва си ли?

— Да.

— А мъжа си?

— Той, изглежда, не е никакъв мъж, а просто едно голямо дете, което много се страхува от майка си.

— Отдавна ли ви е писала това?

— Почти веднага след сватбата. Няколко седмици след това.

— Вече споменаваше ли, че иска да го напусне?

— Не, още не. Преди една година може би започна.

— А напоследък?

— Мария взе решение. Помоли ме да й намеря апартамент в Амстердам, близо до нас.

— Намерихте ли й?

— Да, и прислужница освен това.

— Така че всичко е било уредено, така ли?

— Да, отидох да я посрещна на гарата.

— Нали няма да ви притеснявам, ако ви помоля да ми изпратите копие от писмата на вашата приятелка? Запазили ли сте ги?

— Пазя всичките й писма, но ще бъде много трудна работа да ги препиша, понеже са доста дълги. Мога да ви изпратя копие на най-важните. Сигурен ли сте, че й се е случило някакво нещастие?

— Убеден съм в това.

— Убили ли са я?

— Твърде е възможно.

— Нейният съпруг ли?

— Не знам още. Слушайте, госпожо Оостинг, бихте могли да ми направите голяма услуга. Съпругът ви има ли автомобил?

— Да, разбира се.

— Нека бъде така добър да ви закара до централното полицейско управление, което е отворено през цялата нощ. Кажете на дежурния инспектор, че сте очаквали да пристигне вашата приятелка Мария. Покажете последното й писмо. Кажете също така, че сте изключително обезпокоена и че бихте искали да започне разследване.

— Трябва ли да споменавам за вас?

— Това няма значение. Важното е да поискате да започне разследване.

— Добре. Отивам веднага.

— Благодаря ви. Не забравяйте за писмата, които обещахте да ми изпратите.

Той почти веднага се обади отново в Амстердам, но този път набра номера на полицията.

— След малко ще имате посещение от страна на госпожа Оостинг, която ще ви разкаже за изчезването на своята приятелка, госпожа Сер, по баща Ван Аерт.

— В Холандия ли е изчезнала?

— Не, в Париж. За да мога да действам, имам нужда от официално оплакване. Щом като запишете нейното заявление, бих искал да ми изпратите телеграма, в която нареждате да започнем разследване.

Това отне известно време. Инспекторът на другия край на жицата не можеше да разбере по какъв начин Мегре от Париж може да му съобщи за евентуалното посещение на госпожа Оостинг.

— По-късно ще ви обясня. Единственото, което ми трябва в момента, е да ми изпратите тази телеграма. Пратете я с препоръка. Ще я получа за по-малко от половин час.

Той се върна при госпожа Мегре, която го чакаше на терасата на бирарията.

— Приключи ли вече?

— Още не. Ще пийна една чаша и ще те заведа дотам.

— Къде, вкъщи ли?

— Не, в кабинета.

Госпожа Мегре винаги се впечатляваше от това. Беше влизала в помещенията на „Ке дез’ Орфевр“ само в много редки случаи и не знаеше какво да прави.

— Като че се забавляваш. Изглеждаш така, като че си намислил да скроиш номер на някого.

— Да, може и така да се каже.

— И на кого?

— На един, който прилича едновременно на турчин, на дипломат и на хлапе.

— Нищо не разбирам.

— Има си хас!

Много рядко Мегре изпадаше в такова весело настроение. Колко ли калвадоса беше изпил? Четири или може би пет? Този път, преди да се върне в кабинета си, той погълна чаша бира от половин литър и хвана ръката на жена си, за да измине онези двеста метра по кея, които ги деляха от сградата на Съдебната полиция.

— Само едно нещо искам от теб: не започвай пак да ми разправяш, че тук е пълно с прах и че всички канцеларии имат нужда от едно голямо почистване!

А по телефона попита:

— Има ли телеграма за мен?

— Не, няма нищо, господин комисар.

Десет минути по-късно целият екип, с изключение на Торанс, се завърна от улица „Дьо ла Ферм“.

— Всичко ли мина добре? Някакви неприятности?

— Никакви неприятности. Никой не се е появявал. Торанс настоя да почакаме, докато не угаснат всички прозорци в къщата, а пък Гийом Сер дълго се мота, преди да легне да спи.

— А леката кола?

Ваше, който нямаше повече никаква работа, поиска разрешение да си отиде вкъщи. Останаха само Моерс и фотографът. Госпожа Мегре, седнала на един стол, все едно беше дошла на гости, придоби онзи разсеян вид на човек, който не слуша какво се говори край него.

— Прегледахме всички части на колата, която, изглежда, не е била използвана от два-три дни. Резервоарът е наполовина пълен. Вътре в колата всичко си е на мястото. В задния багажник забелязах две-три доста пресни драскотини.

— Все едно са слагали там нещо обемисто и тежко?

— Би могло да бъде и от това.

— Например голям куфар?

— Голям куфар или сандък.

— Някакви следи от кръв вътре?

— Не. Никакви косми също. Помислил съм за това. Бяхме взели прожектор, а вътре в гаража има електрически контакт. Сега Емил ще прояви снимките.

— Веднага се качвам — каза фотографът. — Ако можете да изчакате само двайсетина минути…

— Чакам. Моерс, ти нямаше ли впечатлението, че колата е била почиствана наскоро?

— Не отвън. Не е била мита в гараж. Но като че отвътре са я изчеткали старателно. Вероятно дори са вадили килима, за да го изтупат, защото не успях да открия никаква прах по него. Но все пак взех някои проби, които ще анализирам.

— Имаше ли четка някъде в гаража?

— Не, търсих, но нямаше. Сигурно са я отнесли със себе си.

— С една дума, като се изключат драскотините…

— Да, друго нищо особено няма. Може ли да се кача горе?

Двамата с госпожа Мегре останаха сами в кабинета.

— Не ти ли се спи?

Тя отвърна, че не й се спи. Имаше навика да разглежда по особен начин обстановката, в която съпругът й беше прекарал по-голямата част от живота си, а тя почти не я познаваше.

— Винаги ли е така?

— Кое?

— Едно разследване. Когато не се прибираш вкъщи.

Сигурно й се струваше, че е доста спокойно, прекалено лесно, че всичко това много наподобява игра.

— Зависи.

— За убийство ли става дума?

— Повече от вероятно е.

— Познаваш ли виновника?

Тя отвърна поглед, когато той я погледна с усмивка. После го попита:

— Той знае ли, че го подозираш?

Мегре кимна.

— Мислиш ли, че сега спи?

Тя добави след малко, с леко потръпване:

— Това трябва да е ужасно.

— Сигурно на горката жена също не й е било много весело.

— Знам, обаче сигурно е станало по-бързо. Не е ли така?

— Може би.

Издиктуваха му по телефона телеграмата на холандската полиция и му съобщиха, че ще му изпратят копие от нея на другия ден сутринта.

— Готово! Сега вече можем да си вървим у дома.

— Струва ми се, че чакаше някакви фотографии.

Той отново се усмихна. Всъщност тя искаше да разбере какво става. Вече нямаше желание да си ходи у дома да спи.

— Няма да науча нищо ново от тях.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Както и от анализите на Моерс.

— Защо? Защото убиецът е взел всички предпазни мерки, така ли?

Той не отговори, загаси лампата и поведе жена си по коридора, където екипът по чистота вече започваше работата си.

— Вие ли сте, господин Мегре?

Той погледна будилника, който показваше осем и половина. Жена му го беше оставила да се наспи. Беше разпознал гласа на Ернестина.

— Нали не ви събуждам?

Той предпочете да й отговори отрицателно.

— Обаждам се от пощата. Пристигнала е още една картичка за мен.

— От Хавър ли е?

— Не, от Руан. Нищо не пише, още не е отговорил на моето съобщение. Само моя адрес — „до поискване“, както вчера.

Настъпи мълчание. После тя попита:

— Има ли нещо ново при вас?

— Да.

— Какво е то?

— Една история със стъкла за прозорци.

— Това хубаво ли е?

— Зависи за кого.

— За нас например?

— Да, мисля, че е хубаво за вас и за Алфред.

— Нали вече не мислите, че съм ви излъгала?

— Засега не.

Като отиде на работа, Мегре си избра Жанвие да го придружава този ден, така че той седна зад кормилото на малката черна кола на Съдебната полиция.

— Улица „Дьо ла Ферм“.

Беше сложил телеграмата в джоба си. После нареди на Жанвие да спре колата пред желязната порта, през която и двамата преминаха с възможно най-професионален вид. Едно перде на първия етаж, където още не бяха затворили капаците на прозорците, леко помръдна. Отвори им по пантофи Йожени, като продължаваше да бърше мокрите си ръце в престилката.

— Добър ден, Йожени. Господин Сер си е вкъщи, така че бих искал да поговоря с него.

Някой се надвеси над перилата на стълбището и се чу глас на стара жена да казва:

— Йожени, поканете господата в салона.

Жанвие влизаше за първи път в къщата и беше впечатлен. Чуваше се как някой ходи напред-назад над главите им. После, без никакъв преход, вратата се отвори и огромният силует на Гийом Сер запълни почти цялата й рамка.

Беше също толкова спокоен, колкото и предната вечер. Гледаше ги със същото спокойно безочие.

— Имате ли заповед? — попита той с леко потрепващи устни.

Мегре нарочно се бавеше, докато изваждаше портфейла от джоба си, докато го отваряше и търсеше в него документа. Най-сетне му го подаде учтиво.

— Заповядайте, господин Сер.

Онзи не очакваше това. Прочете бланката и отиде до прозореца, за да разчете подписа. Мегре му каза:

— Както сам виждате, това е заповед за обиск. Започнало е разследване във връзка с изчезването на госпожа Мария Сер, по баща Ван Аерт, след подадено оплакване от страна на госпожа Гертруда Оостинг, в Амстердам.

При тези думи старата дама влезе в стаята.

— Какво има, Гийом?

— Нищо, мамо — отвърна й той със странно кротък глас. — Струва ми се, че тези господа тук искат да разгледат нашата къща. Качете се в стаята си.

Тя се поколеба и погледна Мегре, като че за да поиска съвет от него.

— Нали ще се държите спокойно, Гийом?

— Разбира се, мамо. Оставете ни сами, моля ви.

Нещата не протичаха точно както Мегре ги беше предвидил. Комисарят смръщи вежди.

— Предполагам — каза той, докато старата дама се отдалечаваше със съжаление, — че желаете да получите помощта на адвокат? След малко ще трябва да ви задам някои въпроси.

— Нямам нужда от адвокат. След като имате заповед за обиск, не мога да се противопоставя на вашето присъствие тук. Това е всичко.

Капаците на прозорците на партера бяха спуснати. До този момент те бяха стояли в полумрак. Сер тръгна към първия прозорец.

— Сигурно искате да виждате по-добре?

Той говореше с безразличие и ако можеше да се долови изобщо някакво чувство в гласа му, то беше презрение.

— Вършете си работата, господа.

Беше едва ли не шокиращо да видят същия този салон на дневна светлина. Сер мина в съседния кабинет и също отвори капаците на прозорците, а после влезе в своя кабинет.

— Когато поискате да се качите на първия етаж, само ме предупредете.

Жанвие поглеждаше от време на време изненадано шефа си. А той определено не беше в доброто си настроение от сутринта, нито от предната вечер. Изглеждаше разтревожен.

— Ще позволите ли да ползвам вашия телефон, господин Сер? — попита той със същата хладна любезност, с която събеседникът му се държеше с него.

— Това си е ваше право.

Мегре набра телефонния номер на Съдебната полиция. Тази сутрин Моерс му бе предал своя заключителен доклад и както комисарят предполагаше, той бе горе-долу отрицателен. Анализът на прахта не беше дал никакъв резултат. По-точно, почти никакъв. В предната част на автомобила, на мястото на шофьора, Моерс беше открил съвсем малко количество тухлена прах.

— Свържете ме с лабораторията. Ти ли си, Моерс? Можеш ли да дойдеш на улица „Дьо ла Ферм“ заедно с хората си и с апаратурата?

Наблюдаваше Сер, който тъкмо палеше дълга тъмна пура и изобщо не трепна.

— Започва голямата игра! Не, няма никакъв труп. Да, ще бъда тук.

И тогава каза, като се обърна към Жанвие:

— Можеш да започваш.

— От тази стая ли?

— От която искаш.

Гийом Сер вървеше по петите им и ги наблюдаваше, без да пророни нито дума. Не носеше вратовръзка и беше облякъл черно сако от алпака върху бялата си престилка. Докато Жанвие изследваше чекмеджетата на бюрото, Мегре прелистваше професионалните зъболекарски картони и си водеше бележки в дебелия тефтер.

Всъщност всичко това до голяма степен наподобяваше комедия. Той щеше много да се затрудни, ако трябваше да обясни точно какво търси. С други думи, ставаше въпрос дали в даден момент Сер ще прояви определено безпокойство на което и да било място в къщата.

Докато претърсваха салона например, той не се и помръдна дори. Продължи да стои неподвижно и с подчертано достойнство, опрял се на камината от кафяв мрамор. Наблюдаваше Мегре и като че се питаше какво ли търси той в неговия каталог. Но сега това приличаше по-скоро на любопитство, отколкото на страх.

— Имате твърде малко пациенти, господин Сер.

Онзи не отговори и само повдигна рамене.

— Установявам, че броят на пациентките ви доста надхвърля броя на пациентите.

Онзи го гледаше, като че искаше да каже: „И какво от това?“

— Виждам освен това, че сте се запознали с Мария ван Аерт именно в качеството си на зъболекар.

Той откри записи за пет нейни посещения в разстояние на два месеца, както и подробно описание на лечението, което й е било прилагано през онзи период.

— Знаехте ли, че е богата?

Онзи отново повдигна рамене.

— Познавате ли доктор Дюбюк?

Той кимна.

— Бил е личен лекар на жена ви, ако не се лъжа. Вие ли й го препоръчахте?

Виж ти! Най-сетне той беше проговорил!

— Доктор Дюбюк лекуваше Мария ван Аерт, преди тя да стане моя съпруга.

— Когато се оженихте за нея, знаехте ли, че е сърдечноболна?

— Беше ми споменавала за това.

— Сериозно ли беше болна?

— Д-р Дюбюк ще ви осведоми, ако той самият смята, че трябва да направи това.

— Първата ви жена също е била болна от сърце, нали?

— Ще намерите свидетелството за нейната смърт някъде между картоните.

Всъщност Жанвие се чувстваше най-неудобно от всички. Зарадва се, като видя, че пристигат специалистите от отдел „Съдебна самоличност“, които щяха да променят донякъде атмосферата в къщата. Когато колата спря пред желязната порта, Мегре отиде лично да отвори вратата, а после каза тихо на Моерс:

— Започваме с най-голяма скорост. Трябва да претърсим най-основно цялата къща.

А Моерс, който беше разбрал и вече беше забелязал едрия силует на Гийом Сер, му отвърна шепнешком:

— Смятате, че това ще му направи впечатление ли?

— В крайна сметка, може би ще направи впечатление поне на някого.

И съвсем скоро домът на зъболекаря заприлича на къща, която е била завзета от разпоредител-оценители предвид предстояща разпродажба на търг. Колегите от „Съдебна самоличност“ не пропускаха от погледа си нито едно кътче. Откачаха портретите и картините, отместиха пианото и фотьойлите, за да погледнат под килимите, изваждаха и струпваха едно върху друго чекмеджета, като изваждаха документите.

Най-напред се появи госпожа Сер. Тя хвърли един поглед отдалече, от вратата, а после се отдалечи, съкрушена. След това се появи Йожени и веднага взе да мърмори:

— После ще върнете всичко на място, надявам се?

Взе още повече да мърмори, когато стигнаха до нейната кухня и дори до шкафовете, в които подреждаше метлите си.

— Само да можехте да ми кажете точно какво търсите.

Но те не търсеха нищо определено. А може би Мегре всъщност не търсеше нищо. Просто наблюдаваше мъжа, който вървеше по петите им и който дори за миг не загуби спокойствието си.

Защо Мария беше писала на своята приятелка, че всъщност Сер е едно голямо дете? Докато хората на Мегре продължаваха своята работа, той хвана телефонната слушалка и се свърза с доктор Дюбюк.

— Ще си бъдете ли вкъщи още известно време? Мога ли да дойда да си поприказваме? Не, няма да отнеме много време. Да, ще кажа това на прислужницата, благодаря.

В чакалнята на Дюбюк имаше петима пациенти, но той беше обещал на комисаря, че ще го пуснат да влезе през задната врата. Живееше на две крачки, край кея. Мегре стигна пеш дотам и мина покрай железарията. Същият млад продавач от предния ден го поздрави отдалече.

— Няма ли да изпратите някой да фотографира ведомостта?

— По-късно.

Дюбюк беше на около петдесет, с червеникава брадичка. Носеше пенсне.

— Докторе, вие сте лекували госпожа Сер, нали така?

— Младата госпожа Сер. Е, да речем, по-младата от тях.

— Никога ли не сте лекували някого другиго в къщата?

— Един момент! Да, лекувах една прислужница, която си беше порязала ръката преди две-три години.

— Госпожа Сер наистина ли беше болна?

— Да, имаше нужда от истинско лечение.

— Сърцето ли?

— Хипертрофия на сърцето. Освен това ядеше прекалено много и се оплакваше от газове.

— Често ли ви викаше да я прегледате вкъщи?

— Горе-долу един път в месеца. Но понякога идваше и в кабинета ми.

— Бяхте ли й предписали някакви лекарства?

— Само успокоително, под формата на хапчета. Нищо токсично.

— Смятахте ли, че сърцето може някой ден да й изиграе някоя лоша шега?

— Не, със сигурност. След десет-петнайсет години, може би…

— Тя не правеше ли нещо, за да отслабне?

— На всеки четири-пет месеца решаваше да започне диета. Но всеки път издържаше не повече от няколко дни.

— Виждали ли сте съпруга й?

— Да, случвало ми се е понякога да го видя.

— Какво мислите за него?

— В какъв смисъл? Една от моите пациентки ходеше при него да си лекува зъбите. Тя ми сподели, че бил много добър специалист и бил много внимателен.

— А като човек?

— Стори ми се доста затворен по характер. Какво се е случило?

— Жена му е изчезнала.

— О!

Всъщност Дюбюк изобщо не го беше грижа. Той направи само някакъв неопределен жест.

— Случват се такива работи, нали? Не трябва да я търси с помощта на полицията, защото тя никога няма да му прости това.

Мегре предпочете да прекрати този разговор. На връщане заобиколи, за да мине покрай гаража, където никой вече не стоеше на пост. В отсрещната сграда даваха апартаменти под наем. Портиерката стоеше на прага и лъскаше медната дръжка на вратата.

— Стаята ви гледа ли към улицата? — попита я той.

— Какво ви интересува?

— Аз съм от полицията. Бих искал да знам дали познавате лицето, което паркира леката си кола в гаража отсреща, първия отдясно.

— Той е зъболекар.

— Виждате ли го от време на време?

— Виждам го, когато идва да паркира леката си кола.

— Виждали ли сте го тази седмица?

— Слушайте! Я ми кажете всъщност за какво са бърникали в неговия гараж вчера вечерта? Крадци ли са били? Казах на мъжа ми…

— Не са били крадци.

— Вие ли бяхте?

— Няма значение. Виждали ли сте го тази седмица да изкарва оттам колата си?

— Струва ми се, че да.

— Не си ли спомняте кой ден беше? Или колко беше часът?

— Беше вечерта, доста късно. Почакайте. Бях си легнала, но станах. Не ме гледайте така. Сега ще си спомня.

Тя като че правеше някакви сметки наум.

— Точно така, защото мъжът ми имаше зъбобол. Така че станах да му донеса аспирин. Ако той беше тук, веднага щеше да ви каже какъв ден е било. Забелязах, че автомобилът на господин Сер излиза от гаража, и дори си рекох, че това е направо съвпадение.

— Защото съпругът ви е имал зъбобол, затова ли?

— Да. И защото в същия този момент един зъболекар се намира точно пред нашата къща. Минаваше полунощ. Госпожица Жермен се беше прибрала. Значи е било вторник, понеже тя излиза само във вторник вечер. Ходи да играе карти с приятели.

— Леката кола излизаше от гаража, така ли? Не я ли прибираха?

— Не, излизаше с нея.

— В каква посока тръгна колата?

— Към Сена.

— Не я ли чухте да спира малко по-надалеч, например, пред дома на господин Сер?

— Повече не й обърнах никакво внимание. Бях боса, а подът е студен, понеже ние с мъжа ми спим на полуотворен прозорец. Какво е направил?

Какво можеше да отвърне Мегре? След като й благодари, си тръгна, прекоси малката градинка и позвъни на вратата. Йожени му отвори и отправи мрачен, изпълнен с упрек поглед към него.

— Господата са горе! — обяви тя сухо.

Бяха приключили с партера. От първия етаж се дочуваха шумни стъпки, трясък от мебели, които някой влачи по пода. Мегре се качи и видя старата госпожа Сер. Беше седнала на стол по средата на стълбищната площадка.

— Вече не знам къде да седна — рече тя. — Все едно се местим да живеем на друго място. Но какво всъщност търсят те, господин Мегре?

Застанал по средата на една от стаите, окъпана в слънце, Гийом Сер пак палеше пура.

— О, боже, защо я оставихме да си тръгне! — въздъхна старицата. — Ако можех дори да предположа…

Тя не уточни какво би направила, ако бе успяла да предположи какви неприятности щеше да й навлече изчезването на снаха й.