Мексикански разбойници

XII

Скоро ми стана ясен целия план на похитителите или по-право на предводителя на похитителите.

На склона на величествената планина, която се издигаше на хоризонта, се виждаше главният град на тази местност — Оризава. Другарите ми от американската армия не знаеха това, което знаех аз, че хромият мексикански тиранин е избягал в Оризава и се крие сега там в пълна безопасност.

В паметта ми възкръсна съдържанието на мръсното писмо, което бях намерил в палатката:

Беше ясно, че Райас е успял да осъществи безчестния си план.

И ето, той водеше девойката в Оризава, където се намираше и я очакваше тиранинът.

Свят ми се завиваше като си представях как бе станало всичко това и как можеше да свърши. Навярно Лола бе уловена по пътя от Серо Гордо за Ел-План. Може би само няколко минути след нашата раздяла с такава болка в сърцето! „Искам да вярвам, рекох си, че заради мен тя се е забавила и се е отделила от своите!

Или пък харочите са се били объркали от неочакваното разбойническо нападение и са се били разбягали изплашени?

В такъв случай Калрос, нещастният й брат…“

Размишленията ми бяха внезапно прекъснати от идването на Райас. Лицето му светеше от радостна възбуда. Очевидно бе дошъл да се позабавлява с мен, преди да устрои зрелище на разбойниците.

Какво бе замислял и до сега не зная. За щастие той не успя да осъществи замисъла си.

Заповяда да ме свалят от коня и да ме развържат. Конвоиращите ме двама разбойника веднага изпълниха заповедта.

Като ме смъкнаха грубо от коня, те прочее вързаха отново краката ми както се връзва денк със стока. И аз останах съвършено безпомощен.

Докато правеха това, Райас се усмихваше на моята безпомощност и ме обсипваше с всички груби думи, които съществуват на испано-американското наречие.

Най-усърдно намекваше за Лола, която сега се намираше в хижата: използуваше най-мръсните изрази за участта, която я очакваше и саркастично ми предлагаше да ида и да я защитя.

Не би могло да се измисли по-изтънчено мъчение.

Както и да ме бяха измъчвали физически, нищо не можеше да се сравни с душевната мъка, която изпитвах сега.

Райас говореше за предстоящия позор на девойката със злорада наслада. Не се съмнявах в способността му да осъществи това, дето си бе наумил.

Още по-страшни бяха очакванията ми сега, когато се убедих, че Лола не е последвала разбойниците доброволно, а е отвлечена от тях.

Най-сетне Райас ме остави на мира и се отправи към хижата, която бе затворена Лола.

По лицата на двамата мои пазачи, които останаха както по-преди край мен, се мяркаше зла усмивка — явно те предчувствуваха наслаждението от обещаното им интересно зрелище.

Същото изражение личеше и по лицата на останалите разбойници, които се тълпяха около входа на хижата.

През неплътно наредения бамбук, от който беше построена хижата, виждах цялата й вътрешност като през решетка. Видях четири фигури. Трите се движеха назад-напред из хижата, четвъртата седеше, без да се мърда нито за миг. Първите трима бяха самият Райас и двамата разбойника, които бяха затворили Лола. Четвъртата, неподвижната, бе самата тя — седеше или лежеше сякаш в безсъзнание.

Какво ставаше вътре? Онези тримата знаеха — личеше от злорадите им погледи, които си разменяха. Проумях, че ей сега ще се осъществи онова, което всички очакваха. И веднага се сетих, че център на забавното за тях зрелище ще бъда не аз, а тя, Лола!

Да, несъмнено се готвеше нещо позорно за нея! Нещо отвратително!

Мъчех се да се досетя какво може да се намисли, когато Райас стори движение, което ме накара да замра — посочи с ръка към Лола.

Сигнал за подчинените му!

В един миг двамата се Приближиха с протегнати към нея ръце.

Тя скочи, решена за борба, за безнадеждно съпротивление. Цялата ми душа се превърна от вика й, който достигна отчетливо до мен, в желание за мъст. Безсърдечните шайкаджии, които бяха заобиколили хижата, се разсмяха гръмко, когато чуха вика.

От моето място не можеше да се различи какво именно става вътре, виждах само движения, по които заключавах, че Лола се бори. Навярно я събличаха или по-точно смъкваха всичко от нея.

Очевидно предположението ми се оказваше вярно. Изминаха няколко мига, по-скоро от времето, за което успях да разкажа това сега, и те я измъкнаха от хижата. Единственото, което прикриваше тялото й от очите на мръсните негодници, бе платнена риза, която едва покриваше коленете й.

Двама други мерзавци носеха в същото време някаква бамбукова мебел, прилична на легло и я поставиха право срещу мястото, дето лежах аз.

Главата ми се пръскаше от мъка.

С неизразимо отчаяние отместих очи от чудовищното зрелище, което се готвеше. Нямах сили да погледна нито към жертвата, нито към гнусния палач.

Сърцето ми се късаше при виковете на Лола.

И двамата разбойници, които ме пазеха, са смееха просташки злобно, наслаждавайки се на мъките ми.

Но като че на съдбата бе угодно разпуснатите изрази, с които си служеха, да бъдат последни в живота им!

Единият внезапно застина, после пронизително извика, люшна се и се строполи по лице на земята.

Още миг и другият бе свален до него.

И на двамата лицата бяха в кръв… Видях добре — бяха убити.

Обърнах глава към тази страна, дето се бяха раздали гърмежите.

Не успях да видя никого, но на края на гората, на двадесетина крачки от мен, се синееше облаче дим и това ми обясни всичко.

Разбрах кой бе убил пазачите ми, но поразените от неочакваността на станалото разбойници не можеха да разберат каквото и да било и само се щураха насам-нататък с бесни викове.

Когато гърмежите се повториха и още двама злодеи паднаха на земята, цялата шайка се разбяга и всеки стори опит да се качи на най-близкия до него кон.

Объркването достигна такъв предел, че вече нищо не можеше да го спре, викове „ура“ се раздадоха от края на гората, веднага след това се чу страхотен тропот на копита и се появи отред кавалеристи, галопиращ срещу разбойниците.

Но Райас не се объркваше.

Той скоро доказа, че е истински дявол.

Като оцени бързо положението, веднага се хвърли към Лола, вдигна я и се затича с нея към коня си.

В паниката никой не помисляше да му помогне, всеки гледаше да спаси себе си.

Райас свали превръзката на ранената си ръка, действаше с двете си ръце — ранената китка не му пречеше да се ползува от цялата ръка. Лола викаше и се мяташе, но той успя да я сложи на предната част на седлото и се качи зад нея.

След секунда вече се носеше в невероятен галоп, хванал юздата с лявата ръка, здраво обхванал полуголото тяло на Лола и захапал със силните си зъби косите й.

Този миг за мен бе повече от ужасен и не можеше да се сравни с нито една мъка, която бях преживял.

В това време отредът успя да наближи селището от другата страна, като работеше непрекъснато с пушките си, под действието на които бягащите салтеадори започнаха да падат все по-често от конете. Но Райас се носеше безпрепятствено с жертвата си.

Не се решаваше да стреля по него.

Можеше да бъде засегната Лола.

Мръсникът явно разчиташе на това.

Отгоре на всичко яздеше моя Моро, който можеше да го отърве от всеки враг — знаех това и ми се зави свят от ужас и тревога.

— Стреляй в коня! — раздадоха се няколко гласа откъм отреда. — Да го свалим веднъж на земята!

Настана страховита тишина. Очаквах, че ще се чуят гърмежи, но това не стана, оказа се, че пушките бяха празни, трябваше да се пълнят.

Истинско щастие за мен! Защото, ако не бе тази случайност, щях да заплатя за спасението на възлюбената си със своя благороден кон, който нямаше равен на себе си.

За щастие, било угодно на съдбата да спаси любимата ми девойка и да запази благородния ми кон!

В настъпилата тишина ми дойде щастлива мисъл и побързах да я приведа в изпълнение.

Напрегнах силите си и като се повдигнах, извиках сигнала, който бе отлично познат на моя Моро: бях сигурен: ако ме чуе, ще разбере какво трябва да направи.

И той ме чу! Той ме разбра! Рязко се обърна и се понесе назад!

Напразно Райас се мъчеше да го застави да му се подчини.

Моро само позабави бега си. Започна неумолима борба между вика ми и шпорите на разбойника.

Зает изцяло с това — да покори Моро, Райас забрави за момент девойката, зъбите му изпуснаха косите и тя, усетила, че е придържана по-слабо, се дръпна рязко, с отчаяно усилие и се изтръгна. Скочи.

След миг се изправи на крака и с всички сили се затича към селището.

Разбойникът я погледна отчаян, разярен, но да я преследва не можеше и да мисли — трябваше да се откаже и от надеждата да се справи с Моро. За да спаси собствения си живот, той остави коня и затича в най-непроходимата част на гората.

Подир него веднага се раздадоха няколко изстрели.

Мнозина се впуснаха в преследване, но за учудване на всички, сле-дите му не успяха да открият.

Навярно бе успял да се качи на друг кон — не бяха малко скитащите по това време коне наоколо.

Спасението ми бе станало по следния начин:

Като видели, че дълго не се връщам във Фалсо, хората ми се качили на конете и тръгнали да ме търсят. Благодарение опитността на двамата трапери Рубе и Харей, намерили без мъка следите ми.

Разбойниците не подозирали, че ги преследват и вървели бавно, сетне спрели. Хората ми препускали от мястото на засадата насам в бесен галоп. И успели да настигнат разбойниците.

Рубе и Харей вървели през всичкото време в авангарда.

Като доближили селището, оставили конете си и се промъкнали под прикритието на гората до самия площад.

В тази именно минута дали първите два изстрела, които бяха предизвикали паника сред салтеадорите. В същото време гърмежите служели като условен знак за цялостно нападение.

Но как бе попаднала Лола в ръцете на разбойниците?

Моето предположение се потвърди.

По пътя между Серо Гордо и селището Рио-дел-План тя била останала на един от завоите малко назад от групата, която бе съпровождала брат й Калрос. В тази минута били изскочили от засадата си шестима разбойници от шайката на Райас и я заловили. Като я лишили от възможност да вика, те я отнесли така бързо, че харочите не успели да забележат веднага отсъствието й.

Всички тези събития се случиха в най-късо време, само за двадесет и четири часа. Слънцето не бе успяло да залезе втори път, когато аз отново яздех начело на своя отред към Ялапа.

Красавицата харочо, чиято чест остана неопетнена и сърцето на която бе започнало да бие с ново чувство към оня, който я бе спасил в това време пътуваше за родното си село, но вече със сигурна охрана.

Когато се разделихме, си обещахме да се видим отново.

Излишно е да добавям, че удържахме обещанието си.