Мексикански разбойници

VIII

Пътят ни вървеше по следите на разбитата армия.

Като съдех по печалното зрелище, което се разстилаше пред очите ми, отстъплението не бе много щастливо.

На места се бяха търколили конски трупове, подути от горещината, със стърчащи крака.

Начесто до тях се виждаха и телата на бившите им собственици, също така чудовищно подути, че пръстите на ръцете се сливаха с дланите и ръцете приличаха повече на ръкавици за бокс, отколкото на човешки крайници.

И този процес на подуване бе приключил само за някакви тридесет часа, изминали от момента, когато животът бе отлетял от телата! Такова бе действието на тропическото слънце!

Забелязах, че това поле на смъртта бе изтършувано от нарушители — грабители. От труповете бе задигнато всичко ценно, на някои бяха ограбени дори дрехите и гледката на голата смърт бе страшна. Зееха рани, почернели от запеклата се кръв. Видях и трупове, залети целите с черна кръв, окъсани: парчетата от дрехите им не бяха отмъкнати, тъй като се оказваха залепнали за месата.

Справедливостта изисква да кажа, че за това позорно ограбване бяха виновни не американските войници, а наемните елементи от американската армия, в огромното си болшинство европейци: французи, ирландци и немци.

Аз самият съм ирландец и затова съм извън подозрението в зло пристрастие към този народ, към моя роден народ, който толкова е изстрадал под чуждо иго. Аз безпристрастно предавам простия факт, в който се убедих с очите си.

Известно утешение за мен бе узнаването че в голяма степен грабежът е бил извършен от самите мексиканци, които са минали преди нас по време на бягството си.

Това деморализиращо влияние, пред което не устояваха нравствените им принципи и пред което бяха безсилни редките и случайни проблясъци на просветени влияния на републиката.

Порази ме едно странно обстоятелство което се хвърляше на очи сред тази купчина от ограбени и непогребани тела. Мексиканските мъртъвци бяха запазили вида си, в който ги бе заварила смъртта, но сред тях все по-често труповете на американските войници се оказваха изглозгани до кокал от вълците.

До самия край на гората бродеха много чакали, ние самите видяхме няколко, а по-навътре различихме големия силует на мексикански вълк. По пътя срещахме често трупове на коне и мулета с разкъсани меса. А всички мъртви мексикански войници си бяха останали съвсем неповредени!

— Какво може да значи всичко това? — попитах спътника си.

Той не принадлежеше към моя отред, но имаше голяма бойна опитност и бе така изучил природата и хората на Ново Мексико, че аз често се обръщах към него за разясняване на онова, което не можех да си обясня.

— Защо вълците не закачат телата на мексиканците?

— Ами защо да ги закачат! — каза спътникът ми презрително. — Тях дори чакалите не ги закачат. Чакалите не закачат вонящите порове, а труповете на мексиканските войници не са по-добри от тях.

— Вие значи смятате, че месото на мексиканците се отличава от това на другите народи, че в него има нещо отвратително за вълците и чакалите?

— Не смятам, а съм убеден! Видял съм много мексикански трупове по време на безсмислената експедиция на тексасците в Санта Фе. Те се търкаляха по цели седмици из прериите под открито небе и оставаха небутнати, докато не изсъхнеха като слама, или като… е, как се казват? … Бил Харей, как се наричат онези неща, които се носят у нас от другата страна на света? Спомняш ли си, видяхме ги, последен път, когато бяхме в Сан Луи? Там показваха всякакви препарирани животни и разни други рядкости. Забравих как се казват и от де ги носят.

— Мумии, що ли? — отвърна Бил Харей, друг случаен спътник на отреда ми.

— Точно така. Мумии, Бил! Спомних си. Казваха, че те били лежали В големи каменни къщи…

— Пирамиди, искаш да кажеш.

— Да, пирамиди. От тях изнасяли мумиите. Чух да го казва оня, дето ги показваше. Но както и да е, за тях аз така, мимоходом, си спомних, като разказвах на капитана за мъртвите мексиканци, изсъхнали като мумии. Имаше ги много по изгорената от слънцето прерия. И никой не ги закачаше. Нито вълците, нито чакалите. Нито хищните птици! Малко ли съм ги виждал! Но и ти си ги виждал, Бил Харей!

— Как не, стари приятелю…

— А ти как мислиш, защо не ги закачат и зверовете, и птиците?

— Какво да кажа — отвърна Бил замислено, — навярно месото им не е много вкусно.

— Ето! Това е истината, Бил Харей. Нито един звяр от прерията, нито чакал, нито пантера, нито ястреб, да речем, не се докосва до тялото на убит мексиканец.

— И с какво си обяснявате това странно отвращение? — попитах.

— Какво ти отвращение! — каза старият ловец. — Просто хищниците имат силно развито обоняние. Пък и нищо чудно няма — с какво се хранят мексиканците? С червен пипер и с лук! Кой знае кога ще им се случи да изядат парче месо. Какво чудно има, че не са по вкуса на зверовете! Истина ли казвам, Бил?

— Разбира се, Рубе. А виж, някои други животни не са толкова придирчиви. Тялото ще оставят незасегнато, затова пък всичко, което намерят по него, го ограбват с удоволствие. Мисля, че някои от тях наскоро са преминали оттук!

— А може би и някои от нашите… — допълни многозначително старият ловец, — между тях има такива, които не са по-добри от мексиканците. Ето, капитане, погледнете!

Старият Рубе кипна с глава и посочи с ръка нещо пред нас. Като погледнах, веднага разбрах за какво се отнасяше намекът.

За да побеседвам с тези двама случайни спътници на отреда ми, интересни и опитни ловци, нарочно бях останал назад, така че се намирах сега в ариергарда. Последен вървеше с капрала широкоплещ, здрав, недодялан човек който произвеждаше с цялата си фигура неприятно впечатление за крайна нечистота. Ръцете му, краката му, дори фуражката — всичко поддържаше това впечатление у мен. Не виждах лицето му, тъй като той вървеше с гръб към мен, но знаех, че то със сигурност допълва впечатлението ми. Бях го запомнил добре — продълговато със стъкловидни очи. В голямата брада постоянно се намираха остатъци от храна или тютюн. Зад необикновено черните му устни се белееха едри зъби. Носът бе дълъг, пребит на средата и изкривен към левия ъгъл на устата. Такъв бе точния портрет на тоя образцов кавалерист.

Лицето му, както вече казах, в тоя момент не се виждаше, но нямаше и нужда да го видя — само по гърба, дори по отделна част на тялото, можех веднага да позная негодника Йохан Лаундрич.

— Какво искате да ми кажете за него? — попитах тихо стария Рубе, защото веднага се сетих, че той ми сочеше именно него.

— Нима не виждате, капитане, ботушите? Казваха ми, че тая нощ сте го прогонили като сте му забранили да ги открадне… но той все пак не ви е послушал… Погледнете!.

Видях свития и привързан към седлото войнишки шинел, от който се показваше нещо, жълто. Като се вгледах по-добре, действително познах ботушите на мексиканския генерал.

Със силен, грозен вик спрях отреда.

Заповядах на Лаундрич да излезе от строя, да отвърже шинела и да го изтърси. Ботушите паднаха и забравил се от гняв, приближих негодника и го ударих със сабята по главата, така че да не го убия.

Той не се отдръпна, за да избегне удара, а само се озъби и потръпна като бито куче. Смятах да заповядам тръгване, когато до мен приближи капралът:

— Капитане, тук има още един, по-добър и от този, в раницата му има такова нещо, че ако узнае някой, ще бъде позор за цялата армия.

— Кой е той?

— Англичанинът Були.

— Да дойде тук!

За разлика от Лаундрич, тоя се отличаваше с животинско тъпо и свирепо изражение, не толкова хитро, също антипатично, но от друг тип. Този кавалерист бе ръбест, много едър, с жълти като слама коси, с широк, месест нос, като на булдог.

Двамата бяха утайката на отреда ми. „В родината си навярно са били каторжници“, казах си, после заповядах:

— Покажи какво има в раницата ти!

Були се озъби мрачно и взе да рови безкрайно дълго в раницата.

— Но какво има там? — попитах нетърпеливо капрала.

— Парче човешко месо! — бе ужасният отговор.

В тази минута Були, като видя, че няма да се измъкне, намери онова, което търсеше.

Човешки пръст. Съвсем подут, така че пръстенът се бе врязал в месото. Заради този пръстен, който не би могъл да се снеме от пръста, мръсникът бе отрязал целия пръст до дланта, така че отстрани висяха засегнатите мускули на съседните пръсти.

Заповядах бой по престъпника, сетне разпоредих запазване на страшната находка, за да се изпрати пръстена на близките на загиналия. После тръгнахме отново. Силното впечатление от този случай наруши цялото ми спокойствие.