Мексикански разбойници

VI

Легнах при входа на палатката, на голата земя, увих се само с шинел. Сънят бягаше от очите ми, не от студа или от неудобното положение на тялото ми, а от съзнанието за близкото присъствие на божественото създание, което бе отделено от мен само с едно платнище.

Лежах и се прислушвах внимателно, но нито звук не достигаше до мен. Ужасната нощ се сменяше бързо от настъпващия ден, а наоколо царуваше дълбоко мълчание — то не се нарушаваше дори от едно-единствено изохкване на един ранен войник. Умиращите бяха млъкнали навярно от непоносима умора.

— Мексиканци? Пазете се! Какво искате?

— Ние сме доктори… лекари… разбирате ли?

— Доктори? Лекари, значи? Е, ако казвате истината бихте могли да помогнете доста тук. Колко ваши войници умряха, само защото нямаше лекари! Но без парола все пак не мога да ви пусна. Виж, мога да извикам подофицера, с него да поговорите.

Като се обърнах настрани, откъдето идваха тези гласове, видях веднага цялата група, която стоеше пред часовите. Приблизително двадесет човека и само един от тях в униформа, която се състоеше от брич и куртка от грубо синьо сукно, с позлатени копчета, украсени с червена ивица и златен галун. Вместо фуражка той носеше Широкопола черна блестяща шапка, Общо взето костюмът му бе полувоенен, полуцивилен, какъвто често се срещаше по време на война, особено в мексиканската армия.

Останалите в групата бяха различно облечени. Някои също в полувоенни дрехи, някои в обикновени, за излизане на улицата, ако можеше да се нарече така приетата в Мексико дреха. В ръцете на едни имаше хирургически принадлежности, бинтове, шишета с упойка, други носеха на гърбовете си сгъваеми носилки. Както изглеждаше офицерът бе старши лекар в мексиканската армия, а останалите — негови помощници.

С часовите бе говорил именно началникът на медицинския отред.

Появата на такива хора на полесражението на можеше да възбуди подозрение. Те можеха да бъдат пропуснати без всякакви по-нататъшни разпити. Като се убедих в това, извиках на часовия да ги пусне.

След няколко секунди пред мен застана мексиканският лекар, който току-що бе говорил на своя развален английски. Като ме поздрави вежливо, той каза:

— Сеньор капитан, рекоха ми, че с вас бих могъл да говоря на родния си език. Позволете да ви благодаря за тази доброта, с която сте се отнесли, в името на човеколюбието, към нашите ранени войници. На вас, сър, ние не гледаме като на враг.

— Едва ли заслужавам благодарност за тези малки услуги — казах, — които ми се удаде да окажа на някои от вашите сънародници. На много от тях не можах да бъда полезен. Страхувам се, че не един нещастник, останал без Всякаква помощ, вече се е разделил с живота.

— Това ми напомня, сеньор, че трябва да пристъпя към изпълнение на дълга си без да губя време. Имам пропускно свидетелство от главнокомандуващия американската армия, ще обичате ли да го прегледате?

Подаде ми документа, но аз се отказах да го поема.

— Това е излишно. Достатъчно ми е, че сте от медицинския щаб. Вие нямате по-добро пропускно свидетелство!

— Благодаря ви още веднъж, сеньор капитан, от името на Мексико и в името на човеколюбието!

С тези думи той се обърна и заедно със спътниците си тръгна към мястото, където бяха прекарали ужасната нощ десетките ранени.

Цялата му външност, всяко движение на този мексиканец бе изпълнено с необикновено благородна грация. Той бе около петдесетгодишен, мургав, с белоснежни коси и с нежни, почти женски черти. От големите му, пълни с кротост очи, от меките звуци на мелодичния му-глас, от малките му ръце и от скромната сдържаност на жестовете личеше, че е истински джентълмен.

Както изглежда, той бе развит и образован човек, може би дори пътувал из чужди страни — затова свидетелствуваше не само общото впечатление от външността му, но и фактът, че владееше, макар и не съвършено, английския език: Между неговите съотечественици такова нещо се срещаше рядко.

При това чувствах интуитивно, че трябва да е много добър лекар.

Спомних си за Калрос, когото бях прибрал в палатката. Той се нуждаеше от помощта на лекар.

Тъкмо помислих за това и поисках да му кажа и от палатката излезе Лола. Тя бе чула разговора ми и бързаше да помоли лекаря да помогне на брата й.

— О, сеньор — обърна се към мен, сетне посочи с поглед тръгващия си мексиканец, — помолете го да помогне на брат ми.

— Аз самия исках да сторя това — отвърнах, — но ето че той се връща.

Не стана нужда да го моля. Като чу гласа й, той се обърна и тръгна към нея. Останалите му спътници го последваха, погледите на всички бяха устремени към красивата харочо.

— Сеньорита — обърна се към нея лекарят, тръгвайки към палатката и повдигайки вежливо сомбрерото си, — на бойното поле рядко може да се срещне такова прекрасно цвете! Ако съм разбрал вярно, вие бихте желали да прегледам някакъв ранен, скъп за вас човек, така ли?

— Да, сеньор, става дума за моя брат.

— Ах, брат! — каза мексиканецът като погледна леко учудено девойката. — Де е той?

— Тук, в палатката, сеньор. Калрос, скъпи мой Калрос! Тук има лекар, истински лекар. Той сега ще те прегледа!

С тези думи Лола влезе бързо в палатката. След нея и лекарят.

Аз също смятах да вляза, когато изведнъж ме заинтересува забележката на един от мексиканците, изречена тихо към негов другар. Спрях се.

— Знаеш ли коя е тази? Лола Вергара, красавицата, която е достатъчно да видиш веднъж, за да не я забравиш никога!

— Това е самата истина, Чико. Аз самият познавам един, който не само би желал да я види, но и скъпо би заплатил за това. Добре го знам, дявол да го вземе!

— За кого говориш? — попита един от мексиканците.

— За вожда на гверилясите. За капитан Райас. Знам със сигурност, че той жадува да я види!

— Да, брат й е от отреда на Райас, а тя съпровождаше отреда. Преди три дни я видях в Пуенте — каза първият от събеседниците.

— Преди няколко дни са я видели да съпровожда отреда на Райас, заедно с другите жени? После тя неочаквано била изчезнала някъде. Никой не знае къде. Дори капитан Райас. Иначе защо щеше да предлага Наполеон на оня, който би му показал убежището й!

— Нима е предлагал?

— Разбира се, аз добре чух.

— И на кого е предлагал?

— На оня мръсен замбо, който не знам защо през всичкото време се навърташе около бойното поле. Не знам, кой е той, случи се, както казах, в Пуенте. Стоях в дъното на моста, вече се свечеряваше. Изведнъж виждам: върви самият капитан Райас и с него онзи негър, разговарят за нещо, както изглежда, за тази девойка ще да е било, за-щото чух няколко пъти името й. Самият им разговор не можах да чуя, понеже стоях настрани, за да не ме забележат. Но ето това отчетливо чух.

— Кое?

— Това, което рекох, за наполеона. Райас каза: „Научи, Санчуто, къде я е скрил!“

— Ама кой къде да я е скрил, бе?

— Дявол го взел, това точно не чух. Сигурно ставаше дума за брат й, за кого друг. Казват го Калрос.

— Тук има нещо — забеляза един от слушателите — има нещо и то ще излезе доста мръсно, да знаете!

— Несъмнено е едно — опита се да поостроумничи Чико, — не ще да е самата девойка.

— Този замбо не е много добър човек и началникът, който е способен да прибягва към услугите на такава — каза един от мексиканците, който досега не вземаше участие в разговора, — при всичкото му сегашно блестящо положение, крие в себе си нещо тъмно. Знаете ли, готов съм да се закълна, че го видях преди време… наистина… с маска!

— Как така с маска? — чуха се няколко гласове наведнъж.

— Казвам това, което съм видял. С черна маска. Беше по време на последното ми пътуване с кервана на Хосе Виларес, който носеше стока за английската фирма в Кале де Меркадерос, в Пиняли, по пътя от Пироте до Пуебло, ни нападнаха разбойници, завладяха мулетата и разграбиха цялата стока. Всички ние и самият Хосе, трябваше да лежим с лице към земята, докато ни грабеха. Взеха Всичко, което можеше да се носи и което представляваше ценност. Съвсем разориха бедния Хосе, дявол да ги вземе! Хосе така и не се оправи от тогава.

— Но какво отношение има това към нашия разговор? Какво общо виждаш ти с капитан Райас?

— Да… аз започнах за капитана — досети се разказвачът, — бях забравил, но, разбира се, това има отношение към него. Всички салтеадори заедно с предводителя си бяха с черни крепови маски. Но в тази минута, когато водачът им разглеждаше отнетите от Хосе документи, успях да разгледам мръсното му лице — от брадата до самите очи. Сега, когато срещнах Райас в лагера, веднага го познах, наречете ме глупак и слепец, ако не е той!

— Какво от това — каза един от слушателите, както изглежда с не много строга нравственост, — ако капитан Райас се е забавлявал малко като салтеодор? Има в нашата армия офицери, които някога са викали: „кесията или живота!“, а сега са генерали!

— По-тихо, приятелю! — спря го друг мексиканец. — Докторът иде. Пази се, това, което каза, прилича на измяна!

Толкова бях заинтересуван от този разговор, че не бързах да вляза в палатката. Мексиканците говореха високо, без да се притесняват от мен, навярно си мислеха, че или не ги слушам, или не разбирам езика им. Стараех се да поддържам тази увереност като се правех, че съм зает с разговор с един от войниците ми.

Докторът излезе от палатката, спътниците му замлъкнаха и аз отидох при него да го разпитам за болния.

— Благодаря ви, кабалеро, раната не представлява особена опасност, но като съдя по това, което ми разказа, ако остане тук, ще бъде заплашен от друга опасност.

Разбрах, че Калрос е разправил на лекаря събитията от миналата нощ.

— Дълго ли още ще останете тук? — попита ме мексиканецът разсеяно.

— Получих заповед още днес да вдигна лагера.

— И ще отидете навярно в Ялапа?

— Да, в Ялапа.

— В такъв случай раненият трябва да се пренесе в Ел-План. Навярно ваш отред ще остане там още някое време?

— Да, такова беше намерението на главнокомандуващия ни.

— Там раненият ще бъде в по-голяма безопасност. Състоянието му позволява да се пренесе на носилка, няма да му навреди. Мога да отделя шест от помощниците ми.

— Няма ли да му бъде по-добре в Ялапа? Мисля, че климатът в Ялапа би му подействувал по-благотворно. Не сте ли съгласен с това?

— Несъмнено сте прав — отговори представителят на науката, — но от тук до Ялапа е толкова далеч! В армията ни няма болници. Кой ще се съгласи да носи прост войник на такова разстояние?

— Защо не, той е симпатичен юноша. Хората ми на драго сърце ще се съгласят, ако намирате, че… — внезапно се обърнах, понеже видях Лола на прага на палатката.

Тя ме гледаше. Лицето й светеше от благодарност.

Несъмнено това чувство бе предизвикано от успокоителните думи на лекаря, който даде надежда за пълното оздравяване на Калрос. Но на мен ми се искаше да вярвам, че прекрасните й очи говорят и за радостно съгласие с моето предложение.

Лекарят не можеше да подозира причината за живото ми участие в съдбата на харочо.

Досещаше ли се, подозираше ли Лола тази причина?

С усета, свойствен на племето й, тя вероятно се досещаше.

Поне на мен ми се искаше да вярвам, че е така. Наблюдавах ласкавия израз на лицето й, с който тя наблюдаваше мен. Впрочем, всичко би могло да бъде и най-обикновена благодарност за любезното ми участие. И толкова.

— Нямам нищо против — каза лекаря след като помисли малко, — великодушието ви към чужденеца и врага ви прави чест, кабалеро. И то е естествено като продължение на благородното ви поведение през тази нощ.

Усмивката му, съпроводена с бърз поглед, отправен едва забележимо към Лола, ме накара леко да се объркам.

— Ние трябва, впрочем, да се осведомим за желанието на самия болен — заговори той отново като ми даде време да се оправя от смущението, — как мислите, сеньорита?

— Благодаря ви, сеньори! — отвърна Лола. — Аз ей сега ще попитам брата си.

— Калрос! — извика го тя, поглеждайки в палатката. — Младият офицер, който беше така добър към теб, предлага да те пренесе в Ялапа. Искаш ли това? Лекарят намира, че въздухът в Ялапа е по-добър за теб от тукашния!

Сърцето ми заби силно в очакване на отговора.

Такъв нямаше дълго. Както изглежда, Калрос не се решаваше.

— Е? Какво? — попитах изнемогнал.

— Решавай! — заговори отново Лола. — В Ел-План има силни горещини!…

„Благодаря ти, прекрасна!“ казах си възхитен.

Чувствувах, че очаквам решението на Калрос, както престъпникът очаква присъдата си.