Месията на Дюна

21.

Хейт гледаше как Алая излиза от храма и пресича площада. Телохранителките се бяха скупчили плътно около нея и кривяха лица в свирепи гримаси, за да скрият, че чертите им са омекнали от самодоволство и лек живот.

Под яркото следобедно слънце над храма проблясваха като хелиографски сигнали крилата на орнитоптер, част от имперската гвардия, с изрисуван на корпуса юмрук — символът на Муад’диб.

Хейт пак се загледа към Алая. Мина му през ум, че тя някак не си е на мястото тук, сред града. Истинската й стихия бяха пустините, необятните простори, недокоснати от човешки нозе. Докато следеше приближаването й, той си припомни нещо странно: Алая изглеждаше замислена само когато се усмихваше. Зрителна измама, реши Хейт и си я припомни като в камео4, както се бе появила на приема в чест на пратеника от Сдружението — високомерна на фона на музиката и откъслечните разговори сред екстравагантни рокли и униформи. Алая бе облечена в бяло — ярка, ослепителна премяна на целомъдрието. В онзи миг той я гледаше от един висок прозорец как пресича закритата градина със задължителното езеро, пеещите фонтани, високите степни треви и бялата обзорна беседка.

Нелепо… нелепо от край до край. Нейното място бе в пустинята.

Хейт въздъхна задавено. Алая бе изчезнала от погледа му също както предишния път. Той зачака, свивайки и отпускайки юмруци. След разговора с Бияз се чувстваше неспокоен.

Чу как свитата й минава край стаята, в която чакаше. Отиваха към семейните покои.

Хейт се помъчи да изясни с какво точно го смущаваше Алая. С походката си през площада? Да. Движеше се като подгонено зверче, долавящо близостта на хищник. Той излезе на свързващия балкон, закрачи по него под навеса от плазмосплав и спря, преди да напусне гъстата сянка. Алая стоеше до парапета откъм страната на храма.

Проследи посоката на погледа й — напред, над града. Пред очите му се разкриха правоъгълници, пъстри петна, гъмжило от пъплещ живот. Отвсякъде долитаха звуци. Сградите искряха и блещукаха. Трептящият от жега въздух се издигаше на спирали над покривите. Отсреща едно дете подхвърляше топка в задънената уличка между издадения скален масив и ъгъла на храма. Топката подскачаше — напред-назад, напред-назад.

Алая също гледаше натам. Някаква непреодолима сила я караше да се отъждествява с тази топка — напред-назад… напред-назад. Струваше й се, че тя самата подскача из коридорите на Времето.

Малко преди да напусне храма, беше изпила най-голямото количество меланжово питие, което някога си бе позволявала — огромна свръхдоза. Ужасяваше се от ефекта още преди да е настъпил.

Защо го направих? — запита се тя.

Сред опасностите човек трябва да избере. Това ли беше? По този начин можеше да пробие мъглата, пръсната над бъдещето от проклетия дюнски тарок. Имаше преграда. Трябваше да я разкъса. Бе действала, подтикната от необходимостта да види накъде се е запътил слепешком нейният брат.

Познатото меланжово чувство на откъсване от действителността бавно се разливаше из съзнанието й. Тя пое дълбоко дъх и усети как я изпълва крехък покой — уравновесен и безличен.

Ясновидската дарба има склонност да превръща човека в опасен фаталист, помисли Алая. За съжаление не съществуваха абстрактни лостове, нито пък точни правила на пророчествата. С виденията на бъдещето можеше да се манипулира като с формули. Човек трябваше да проникне в тях, рискувайки живота и разсъдъка си.

Нечия фигура изплува от плътната сянка на навеса. Голата! С пришпореното си съзнание Алая го виждаше изключително ясно — мургаво жизнено лице, сред което погледът веднага се спираше върху лъскавите метални очи. Той бе единство на страховити противоположности, сглобени по потресаващо праволинеен начин. Сянка и ослепителна светлина, резултат от процес, който бе възкресил мъртвата му плът… и от нещо изключително чисто… невинно.

Невинност под обсада!

— През цялото време ли беше тук, Дънкан? — попита тя.

— Значи от мен се иска да бъда Дънкан — каза той. — Защо?

— Не ме разпитвай.

Гледайки го, Алая си помисли, че тлейлаксианците не са оставили нито едно недовършено ръбче в своя гола.

— Само боговете могат да си позволят безнаказано съвършенство — каза тя. — За човека подобно нещо е твърде опасно.

— Дънкан умря — промълви той. Не искаше да го наричат с това име. — Аз съм Хейт.

Тя се вгледа в металните му очи и се запита какво ли виждат. Отблизо по тях личаха черни точици, мрачни кладенчета сред блестящия метал. Фасетки! Вселената около нея блещукаше и залиташе. Тя се подпря с длан върху затоплената от слънцето балюстрада. Ах, меланжът действаше бързо.

— Зле ли ти е? — попита Хейт и пристъпи към нея, като я гледаше с широко отворени стоманени очи.

Кой го каза? — запита се тя. Дънкан Айдахо ли? Ментатът-гола или философът Зенсуни? Или пък тлейлаксианската пионка, по-опасна от който и да било щурман на Сдружението? Брат й знаеше отговора.

Тя отново се взря в голата. Сега в него имаше нещо бездействащо, нещо латентно. Беше напоен с очакване и могъщество, недостъпно за простосмъртните.

— По майчина линия съм като бене-гесеритките — каза тя. — Знаеш ли?

— Знам.

— Използвам техните способности, мисля като тях. Една част от мен разбира свещената необходимост от генетичната програма… и нейните рожби.

Тя примига, усети как някаква област от съзнанието й започва да се движи свободно из Времето.

— Чувал съм, че бене-гесеритките никога не се предават — каза голата. И вглеждайки се внимателно в нея, забеляза как са побелели кокалчетата на пръстите й, впити в ръба на парапета.

— Препънала ли съм се? — попита тя.

Той видя колко дълбоко диша Алая, какво напрежение се крие във всяко нейно движение и колко изцъклени са очите й.

— Когато се препънеш, можеш да запазиш равновесие, като прескочиш онова, което те е подкосило.

— Бене-гесеритките се препънаха — каза тя. — Сега искат да запазят равновесие, като прескочат брат ми. Искат детето на Чани… или моето.

— Бременна ли си?

Тя се помъчи да открие в пространството и времето ориентири по този въпрос. Бременна? Кога? Къде?

— Виждам… детето си — прошепна тя.

Алая отстъпи от края на балкона и изви глава, за да погледне голата. Лицето му беше като изваяно от сол, с горчиви очи — две лъскави оловни кръгчета… и когато ги отклони от светлината, за да проследи погледа й, те се превърнаха в сики сенки.

— Какво виждаш с тия очи? — прошепна тя.

— Каквото и другите очи виждат — отвърна той.

Думите му отекнаха в нея, разтегнаха съзнанието й до безконечност. Тя усети, че се разстила из вселената — толкова разтеглена… надалеч… все по-надалеч… Преплиташе се с цялата необятност на Времето.

— Взела си подправка, голяма доза — каза голата.

— Защо не мога да го видя? — избъбри тя. Обгръщаше я утробата на цялото мироздание. — Кажи ми, Дънкан, защо не мога да го видя?

— Кого не можеш да видиш?

— Бащата на децата си. Изгубена съм в мъглата на тарока. Помогни ми.

Ментатската логика мигом направи първите пресмятания и голата изрече:

— Бене Гесерит иска кръстоска между теб и брат ти. Това ще закрепи генетичните…

От гърлото на Алая излетя стенание.

— Яйцето в плътта — изпъшка тя.

Обля я хлад, последван веднага от непоносимо жарка вълна. Невидимият мъж от мрачните й сънища! Плът от нейната плът, която пророчествата не можеха да разкрият — дотам ли щеше да се стигне?

— Да не си изпила опасна доза от подправката? — попита Хейт.

Нещо в душата му се бореше да изрази върховния ужас от мисълта, че тази атреидка може да умре, че Пол ще го изправи пред осъзнаването на смъртта на една жена от императорското семейство…

— Не знаеш какво е да преследваш бъдещето — каза тя. — Понякога се виждам сама… но се изпречвам на пътя си. През себе си не мога да гледам.

Тя клюмна и поклати глава.

— Колко подправка си пила? — попита голата.

— Природата мрази ясновидството — отвърна тя и вдигна глава. — Знаеш ли това, Дънкан?

Той заговори кротко и убедително, като на малко дете:

— Кажи ми колко подправка си пила?

Лявата му ръка се впи в рамото й.

— Думите са примитивна машинария, тъй груба и двусмислена — промърмори тя и се изтръгна от пръстите му.

— Трябва да ми кажеш — настоя той.

— Погледни Защитната стена — заповяда му тя и посочи с пръст. После зарея взор покрай протегнатата си ръка и потрепера, когато целият пейзаж рухна под товара на съкрушително видение — пясъчен замък, срутен от невидими вълни. Извърна очи и застина на място, поразена от лицето на голата. Чертите му играеха, остаряваха, после се подмладяваха… стари… млади. Той беше самият живот, агресивен, безкраен… Обърна се да побегне, но голата сграбчи лявата й китка.

— Ще повикам доктор — каза той.

— Не! Ще ме оставиш да изживея видението! Трябва да знам!

— Сега се прибираш вътре — нареди голата.

Тя сведе очи към ръката му. Там, където я докосваше неговата плът, имаше нещо наелектризиращо, едновременно примамливо и страшно. Тя отново се изтръгна и глухо въздъхна:

— Не можеш да удържиш вихъра!

— Имаш нужда от медицинска помощ! — отсече той.

— Не разбираш ли? — попита Алая. — Видението ми е непълно, само късчета от цялото. Примигва и подскача. Трябва да си спомня бъдещето. Не разбираш ли?

— За какво ти е бъдещето, ако умреш? — отвърна той и лекичко я изтласка към спалнята.

— Думи… думи — избъбри тя. — Не мога да го обясня. Едно нещо е условие за друго, но няма причина… няма следствие. Не можем да оставим вселената такава, каквато е била. Колкото и да се мъчим, винаги има пролука.

— Лягай тук — заповяда голата.

Толкова е плътен! — помисли тя.

Обгърна я прохладна сянка. Усети как мускулите й се гърчат като червеи… усети твърдото легло, но знаеше, че то е невеществено. Само пространството беше постоянно. Нищо друго нямаше плътност. Безброй тела изпълваха леглото и всички бяха нейни. Времето се превръщаше в многостранно чувство, претоварваше се. Не й даваше възможност да отдели някоя негова абстрактна черта. То бе просто Време. Движеше се. Цялата вселена се плъзгаше назад, напред, настрани.

— Няма съществен аспект — обясни тя. — Не можеш да минеш под него или да го заобиколиш. Няма на какво да се опреш.

От всички страни я обкръжи пърхащо човешко присъствие. Някой с безброй лица държеше лявата й длан. Тя погледна собствената си раздвижена плът, проследи с очи една усукана ръка към танцуващата променлива маска върху нечие лице — Дънкан Айдахо! В очите му имаше нещо… сбъркано, но все пак това беше Дънкан — дете-мъж-юноша-дете-мъж-юноша… Всяка бръчица по лицето му издаваше тревога за нея.

— Дънкан, не се страхувай — прошепна тя.

Той стисна ръката й, кимна.

— Успокой се.

И си помисли: Не бива да умре! Не бива! Нито една жена от атреидите не може да умре! Рязко тръсна глава. Подобни мисли противоречаха на ментатската логика. Смъртта бе необходимост, за да продължава животът.

Голата ме обича, помисли Алая.

Мисълта се превърна в непоклатима скала, за която можеше да се вкопчи. Пред нея изплува познато лице на фона на сигурна, масивна стая. Тя разпозна една от спалните в покоите на Пол.

Постоянна, непроменлива личност вършеше нещо с дълга тръба в гърлото й. Тя се помъчи да не повърне.

— Все пак, навреме — изрече някой и тя позна гласа на един от семейните лекари. — Но трябваше да ме повикаш по-рано.

В гласа на лекаря се прокрадваше подозрение. Алая усети как тръбата изпълзява от гърлото й — като змия, като лъскаво въже.

— От инжекцията ще заспи — добави лекарят. — Ще кажа на някоя прислужница да…

— Аз ще остана при нея — каза голата.

— Това е непристойно! — сопна се лекарят.

— Остани… Дънкан — прошепна Алая.

Той погали ръката й в знак, че е чул.

— Господарко — каза лекарят, — би било по-добре, ако…

— Няма да ме учиш какво е по-добре — изхъхри тя. При всяко движение болка пронизваше гърлото й.

— Господарке — обвиняващо продължи лекарят, — вие знаете колко е опасно да се консумира прекалена доза меланж. Мога само да предполагам, че някой ви е дал питието, без…

— Ти си глупак — проскърца гласът й. — Ще ми оспориш ли правото на видения? Знаех какво вземам и защо го правя. — Тя вдигна ръка към гърлото си. — Махай се. Веднага!

Изчезвайки от зрителното й поле, лекарят заяви:

— Ще съобщя на брат ви.

Тя го остави да си върви и насочи вниманието си към голата. Сега видението се бе избистрило в ума й като хранителна среда, в която настоящето растеше и се разширяваше. Усещаше как голата се движи сред този танц на Времето, но вече не загадъчен, а здраво свързан с познатия фон.

Той е тигелът за претопяване, помисли тя. Той е заплаха и спасение.

И потрепера, защото знаеше, че вижда пророчеството, което бе видял и брат й. Ненадейни сълзи парнаха очите й. Тя рязко тръсна глава. Никакви сълзи! Само прахосваха влагата и, още по-лошо, разсейваха я от пронизителния поток на видението. Пол трябваше да бъде спрян! Веднъж, само веднъж бе прехвърлила мост над Времето, за да прати гласа си там, откъдето щеше да мине той. Но този път натискът и изменчивостта щяха да й попречат. Паяжината на Времето вече пронизваше брат й, както слънчевите лъчи пронизват леща. Той бе застанал във фокуса и го знаеше. Бе събрал върху себе си всички линии и нямаше да им позволи да избягат или да се изменят.

— Защо? — промърмори тя. — Омраза ли е? Нима замахва срещу самото Време, понеже му е причинило болка? Така ли е… гола омраза?

Голата помисли, че е изрекла името му и се приведе към нея.

— Господарке?

— Ако можех с огън да изтръгна това нещо в мен! — извика тя. — Не съм искала да бъда различна.

— Моля те, Алая — промълви той. — Отпусни се, заспивай.

— Исках да мога да се смея — прошепна тя. По бузите й се стичаха сълзи. — Но аз съм сестра на божествения император. Хората се страхуват от мен. Никога не съм искала да вдъхвам страх.

Той избърса сълзите по лицето й.

— Не искам да бъда част от историята — шепнеше тя. — Просто искам да бъда обичана… и да обичам.

— Обичана си — каза той.

— Ах, верни, верни Дънкан — въздъхна Алая.

— Моля те, не ме наричай така.

— Но ти наистина си верен — настоя тя. — А верността е ценна стока. Може да се продаде… не да се купи, но да се продаде.

— Не ми харесва цинизмът ти — каза той.

— По дяволите твоята логика! Вярно е!

— Спи.

— Обичаш ли ме, Дънкан? — попита Алая.

— Да.

— Не е ли лъжа… от ония, в които е по-лесно да повярваш, отколкото в истината? Защо не смея да ти повярвам?

— Страхуваш се, защото не съм като другите… и ти също.

— Бъди мъж, а не ментат! — озъби се тя.

— Аз съм и ментат, и мъж.

— Тогава ще ме направиш ли своя жена?

— Ще сторя каквото повелява любовта.

— И верността?

— И верността.

— Това ти е най-опасното — каза тя.

Думите й го смутиха. По лицето му не трепна нито едно мускулче, нямаше никакъв признак за безпокойство — но Алая усещаше, че е така. Споменът за нейното видение разкриваше тревогата на Дънкан. Ала тя чувстваше, че е пропуснала някаква част, че е трябвало да си спомни още нещо от бъдещето. Съществуваше и друг вид прозрение, което не минаваше пряко през сетивата — то просто изплуваше изневиделица в съзнанието, както ставаше при ясновидството. Нещо се спотайваше из сенките на Времето — нещо безкрайно мъчително.

Вълнение! Точно така — вълнение! То бе изникнало във видението, не пряко, а като резултат, от който можеше да се досети какво стои зад него. Вълнението я бе обладало — железен обръч, изкован от страх, скръб и любов. Тия чувства изпълваха видяното, сливаха се в едно тяло, в една зараза, неудържима и първобитна.

— Дънкан, не ме изоставяй — прошепна тя.

— Спи — каза той. — Не се напрягай.

— Трябва… трябва… Той е стръвта в собствения си капан. Той е слуга на могъществото и ужаса. Насилието… обожествяването го сковава като затвор. Той ще загуби… всичко. Аз ще го разкъсам на парчета.

— За Пол ли говориш?

— Те го тласкат към самоунищожение — задъха се тя и внезапно се изви като в гърч. — Непосилен товар, непоносима скръб. Изкушават го да изостави любовта. — Тя безсилно се отпусна на леглото. — Създават вселена, в която той не би си позволил да живее.

— Кой го прави?

— Той! Ох, толкова си плътен. Той е част от схемата. И вече е късно… късно… късно…

Говорейки, тя усети как съзнанието й потъва надолу, слой подир слой. Сетне спря — точно под пъпа. Тяло и мисъл се разделиха и се сляха отново в някакъв склад за останки от видения — движение, движение… Алая чу пулса на зародиша, нероденото бъдещо дете. Значи все още бе във властта на меланжа и той я влачеше по теченията на Времето. Разбра, че е предвкусила живота на незаченато човешко същество. Едно бе сигурно — и то щеше да преживее същото мъчително пробуждане, каквото бе преживяла тя. Щеше да стане осъзната н мислеща личност още преди да се роди.