Месията на Дюна

24.

Преди пясъка имаше напоителен канал, външна граница за насажденията в околностите на сийча. Сетне идваше каменен мост и след него безплодната пустиня пое нозете на Айдахо. Възвишението на Сийч Табър изпълваше нощното небе зад гърба му. Скалните ръбове блестяха като заскрежени под лъчите на двете луни. Досами водата бяха зарадили овощна градина.

На пустинния бряг Айдахо спря и се озърна към разцъфналите клони над безмълвните води — отражение и реалност — четири луни. Влагосъхраняващият костюм лепнеше по кожата му. Дори през филтровите запушалки в ноздрите нахлуваше мирисът на влажен кремък. Вятърът зловещо се кискаше из клоните на овошките. Айдахо се вслуша в нощните звуци. Скокливи мишки се бяха заселили сред крайбрежната трева; из сенките на канарата отекваше протяжният зов на късоуха сова; откъм пущинака стоновете на вятъра се смесваха със съскането на пясъчни свлачища.

Айдахо се завъртя по посока на звука.

Нищо не помръдваше сред осветените от луната дюни.

Тандис бе довел Пол чак дотук. После се бе върнал, за да разкаже. А Пол бе поел към пустинята — като мъж от племето на свободните.

— Сляп беше, наистина сляп — бе казал Тандис, сякаш това обясняваше всичко. — По-рано му помагаше видението, за което говореше, но…

Безмълвни вдигнати рамене. Свободните изоставяха слепците в пустинята. Муад’диб можеше да е император, но си оставаше свободен. Нима не бе заръчал именно свободните да опазят и възпитат децата му? Той беше един от тях.

Тук пустинята приличаше на скелет. Лунни лъчи посребряваха подаващите се от пясъка скални ребра; отвъд тях започваха дюните.

Не трябваше да го оставям сам нито за минута, помисли Айдахо. Знаех какво си е наумил.

— Той ми каза, че бъдещето вече не се нуждае от физическото му присъствие — бе съобщил Тандис. — Когато си тръгваше, извика само едно. „Сега съм свободен“… това бяха думите му.

Проклети да са! — помисли Айдахо.

Свободните бяха отказали да изпратят в пустинята топтери или каквито и да било групи за издирване. Спасяването на слепеца противоречеше на древните им обичаи.

— Ще има червей и за Муад’диб — бяха казали те.

А сетне бяха подели песента за ония, които са поверени на пустинята и чиято вода отива при Шай-хулуд: „Майко на пясъка, татко на Времето и ти, начало на Живота, сторете му път.“

Айдахо седна на един плосък камък и се загледа към пустинята. Нататък нощта бе изпълнена с маскировъчни шарки. Нямаше начин да разбере накъде е тръгнал Пол.

— Сега съм свободен.

Изрече думите високо, изненадан от звука на собствения си глас. За известно време остави нишката на съзнанието да се размотава свободно и си припомни деня, когато бе отвел малкия Пол на рибния пазар в Каладън; ослепителния слънчев блясък по водата, донесените за продан умъртвени морски богатства. Спомни си как Гърни Халик им свиреше на балисет¤ — радост, смях. В мислите му лудуваха ритми, водеха го като покорен роб по каналите на сладкия спомен.

Гърни Халик. Гърни щеше да го упреква за тази трагедия.

Музиката на спомена отзвуча.

Спомни си думите на Пол: „В тази вселена има въпроси, за които не съществуват отговори.“

Запита се как ли ще загине Пол в откритата пустиня. Бързо, убит от червей? Бавно, под палещото слънце? Някои свободни от сийча казваха, че Муад’диб никога не ще умре, че е преминал в света рух¤, където съществуват всички възможни варианти на бъдещето, че от днес нататък той ще бъде навеки в алам ал митал, за да броди там безконечно, дори и след като изчезне плътта му.

Той ще умре, а аз съм безсилен да му попреча, помисли Айдахо.

Започваше да осъзнава, че може би има някакво своеобразно, изтънчено величие в това да умреш без следа — без останки, без никакъв знак, и с цяла една планета за своя гробница.

Ментат, разгадай се сам, помисли той.

От паметта му изплуваха неканени думи — ритуалните думи на лейтенанта от федейкините, застанал на стража над децата на Муад’диб: „Дежурният офицер ще има за свещен дълг да…“

Тромавият, самодоволен език на правителствените институции го вбесяваше. Този език бе съблазнил свободните. Всички бе съблазнил! Нейде там умираше човек, велик човек, ала езикът упорито се тътреше напред… и още… и още…

Запита се какво ли бе станало с всички чисти понятия, които засенчваха нелепостите. Някъде, в някакво незнайно къде, сътворено от империята, ги бяха зазидали, запечатали, та да не би някой случайно пак да се натъкне на тях. Мисълта му пое на поход, за да дири ментатски решения. Схемите на познанието искряха пред него. Навярно косите на Лорелай бяха блещукали така, мамейки… мамейки омаяния моряк към изумрудени пещери…

Внезапен трепет изтръгна Айдахо от унеса на вцепенението.

Тъй значи! — помисли той. Готов съм да изчезна, да потъна в себе си, само и само да не призная поражението!

Този миг пред прага на скока в пропастта остана в паметта му. Докато се взираше в него, той усети как животът му се разтегля, за да обгърне цялото съществуване на вселената. Реалната плът лежеше тромава и ограничена в изумрудената пещера на съзнанието, но безграничният живот бе споделил битието му.

Айдахо се изправи, почувствал се пречистен от пустинята. Понесеният от вятъра пясък отново шушнеше и кълвеше листата из овощната градина зад него. В нощния въздух нахлуваше сухият, рязък мирис на прах. Полите на робата му заплющяха от напора на внезапен повей.

Разбра, че някъде далеч бушува ядрото на ураган, който с яростно съскане вдига вълнисти прашни вихри — пясъчен титан, чиято мощ откъсва месото от костите.

Той ще се слее с пустинята, помисли Айдахо. Пустинята ще го претвори.

Тази зенсунска мисъл избистри ума му като струя кристална вода. Знаеше, че Пол ще продължи да крачи напред. Един Атреидес нямаше да се остави докрай в ръцете на съдбата, дори когато напълно осъзнава неизбежното.

В този миг го облъхна пророческа дарба и Айдахо разбра, че бъдните хора ще говорят за Пол с морски слова. Макар че животът му бе пропит с прах, водата щеше да го следва. „Плътта му потъна — щяха да казват, — ала той изплува.“

Зад гърба му някой се изкашля.

Той се обърна и различи силуета на Стилгар, застанал на мостчето над каната.

— Няма да го намерят — каза Стилгар. — И въпреки това всички хора ще го открият.

— Пустинята го приема… и го обожествява — каза Айдахо. — Ала той бе натрапник тук. Донесе на тази планета чужд елемент — водата.

— Пустинята налага своите ритми — добави Стилгар. — Ние го посрещнахме с радост, нарекохме го наш Махди¤, наш Муад’диб и му дадохме тайното име Усул — основа на колоната.

— И все пак той не бе родом от племето.

— Но това не променя факта, че ние го възжелахме… и накрая той стана наш. — Стилгар положи ръка върху рамото на Айдахо. — Всички хора са натрапници, стари приятелю.

— Хитрец си, а, Стил?

— Донякъде. Виждам как оплитаме вселената с нашите преселения. Муад’диб ни даде нещо разплетено. Ако не за друго, то поне заради това хората ще запомнят джихада му.

— Той няма да се предаде на пустинята — каза Айдахо. — Сляп е, но няма да се предаде. Цял е изтъкан от чест и принципи. Атреидска школа.

— И водата му ще се пролее в пясъка — каза Стилгар. — Ела. — Подръпна лекичко ръката на Айдахо. — Алая се върна и пита къде си.

— Да не би да е идвала с теб до Сийч Макаб?

— Да, помогна ми да стегнем здраво ония мекушави наиби. Сега се подчиняват на всяка нейна заповед… и аз също.

— Какви са заповедите?

— Тя нареди да екзекутират предателите.

— О! — Айдахо погледна към върха на канарата и едва овладя внезапния шемет. — Кои предатели?

— Сдруженеца, светата майка Мохайъм, Корба… и още неколцина.

— Убили сте една света майка?

— Аз го сторих. Муад’диб беше оставил заръка да не я закачаме. — Стилгар сви рамене. — Не изпълних заръката, а и Алая знаеше, че няма да я изпълня.

Айдахо отново зарея взор из пустинята и усети как раздробената му личност се слива в едно цяло, способно да разгадае създадения от Пол ход на събитията. Стратегия на преценката, така го наричаха атреидите в своите учебни наръчници. Хората се поддават на управление, но подчинените въздействат върху повелителите. Запита се дали подчинените имаха някаква представа за онова, което бяха спомогнали да се сътвори тук.

— Алая — започна Стилгар и пак се изкашля. Изглеждаше смутен. — Тя се нуждае от утехата на твоето присъствие.

— И сега тя е върховната власт — замислено каза Айдахо.

— Само регентство, нищо повече.

— Съдбата минава навсякъде, както често повтаряше баща й — промълви Айдахо.

— Всички ние сключваме сделка с бъдещето — каза Стилгар. — Ще дойдеш ли? Нужен си ни там. — В гласа му отново нахлу смущение. — Тя е… обезумяла. Ту крещи срещу брат си, ту почва да го оплаква.

— След малко — обеща Айдахо.

Чу как Стилгар се отдалечава. Остана да стои с лице срещу прииждащия вятър и остави песъчинките да шушнат по влагосъхраняващия му костюм.

Тренираното съзнание на ментат пренесе в бъдещето развоя на сегашните събития. Резултатите го зашеметиха. Пол бе задвижил унищожителен вихър и нищо не можеше да устои на пътя му.

Бене Тлейлакс и Сдружението бяха заложили всичко на карта й бяха загубили целия си престиж. Квизаратът бе разтърсен от предателството на Корба и други висши сановници. А последният волеви акт на Пол, върховното приемане на древните обичаи бе осигурило за него и рода му безпределната вярност на свободните. Сега завинаги щеше да бъде един от тях.

— Пол си замина! — раздаде се задавеният глас на Алая. Бе се приближила до Айдахо почти безшумно и сега стоеше край него. — Той беше глупец, Дънкан!

— Не говори така! — отсече Айдахо.

— Преди да свърша аз, цялата вселена ще заговори така — отвърна тя.

— Защо, в името на всичко свято?

— В името на обичта към брат ми. Нищо свято не ме интересува.

Зенсунско прозрение изпълни съзнанието му. Той усети, че Алая не е имала нито едно видение след смъртта на Чани.

— Странна е твоята обич — каза той.

— Обич ли? Дънкан, та той трябваше само да се дръпне от пътя! Има ли значение, че цялата вселена щеше да се срути зад гърба му? Той би бил в безопасност… и Чани до него!

— Тогава… защо не го е сторил?

— В името на всичко свято — прошепна тя. После добави малко по-високо: — Целият живот на Пол бе непрестанна борба да избяга от джихада и обожествяването си. Най-сетне е свободен. Сам го избра!

— А, да… пророчеството. — Айдахо учудено поклати глава. — Дори смъртта на Чани. За него луната падна.

— Той наистина беше глупец, нали, Дънкан?

Потисканата скръб се сви на топка в гърлото на Айдахо.

— Такъв глупец! — изпъшка Алая, нямаща повече сили да се владее. — Той ще живее вечно, а трябва да умре!

— Алая, недей…

— От скръбта е — глухо каза тя. — Просто скръб. Знаеш ли какво трябва да направя заради него? Да спася живота на принцеса Ирулан. Тая никаквица. Да беше чул само нейната скръб. Вайка се, отдава влага на мъртвеца; кълне се, че го е обичала, без сама да знае. Проклина цялото Сестринство, зарича се да отдаде живота си за възпитанието на децата му.

— Вярваш ли й?

— От нея направо вони на искреност.

— Ах — въздъхна Айдахо.

Окончателният размисъл се разстла пред съзнанието му като шарка върху плат. Дезертьорството на принцеса Ирулан бе последната стъпка. То безвъзвратно лишаваше Бене Гесерит от средство за натиск върху атреидските наследници.

Алая се притисна към него, захлупи лице на гърдите му и зарида.

— О, Дънкан, Дънкан! Няма го вече!

Айдахо докосна косите й с устни.

— Моля те — прошепна той.

Усети как скръбта й се смесва с неговата, сякаш два потока се вливаха в общо русло.

— Нужен си ми, Дънкан — проплака тя. — Обичай ме!

— Обичам те — прошепна той.

Тя вдигна глава и се взря в осланените от луната очертания на лицето му.

— Знам, Дънкан. Любовта се усеща.

Думите й предизвикаха тръпка по тялото му, тръпка, носеща чувството на отчуждение от предишното „аз“. Бе дошъл тук да търси едно, а намираше друго. Сякаш бе нахълтал в стая, изпълнена със стари познати, за да открие изведнъж, че не познава никого от тях.

Тя се отдръпна и го хвана за ръката.

— Ще дойдеш ли с мен, Дънкан?

— Накъдето ме поведеш — каза той. И тя го поведе назад, през каната, към мрака в подножието на скалния масив и стаеното там убежище.