Миг преди никога

Единадесет

Сега се сещам за друга причина, заради която не обичам сода: кара ме да ходя по малка нужда. Мисълта да стоя затворена в този автобус само с една мъничка като кибритена кутийка тоалетна в дъното, ме отправя директно към тоалетните на автогарата. По пътя хвърлям наполовина изпитата сода в кофата за боклук.

Подминавам първите три кабини, защото са отвратителни. Затварям се в четвъртата и окачвам чантичката и сака си на куката върху боядисаната в синьо врата. Разстилам солиден пласт тоалетна хартия върху седалката, за да не прихвана нещо, бързо си свършвам работата и сега идва стратегическата част. С един крак, подпрян върху тоалетната седалка, за да попреча да се задейства автоматично пускането на водата заради сензора, закопчавам копчето на дънките си, вземам багажа си от куката и после отварям вратата, всичкото това все с подпрян неудобно крак назад. После бързо изскачам навън, миг преди да бликне водата.

Виновни са „Ловци на митове"*. Чувствах се покрусена в продължение на месеци след епизода, в който показваха как тоалетната чиния те пръска с невидими микроби, когато потече водата.

[* „Ловци на митове" — американско телевизионно шоу от 2003 г., в което екип от специалисти тества митове от американски и чужд фолклор — Б.р.] Флуоресцентните лампи в тоалетната са по — мижави от тези в чакалнята. Една мъждука точно над мен. В ъгъла два паяка са се сгушили зад паяжини с оплетени в тях мъртви насекоми. Тук смърди. Заставам пред едно огледало и търся сухо място на плота да си оставя чантите, след което си измивам ръцете. Страхотно, няма книжни салфетки. Единственият начин да си изсуша ръцете е чрез отвратителната духалка на стената, която всъщност никога нищо не изсушава, а само разпръсква водата наоколо. Започвам да си трия ръцете една в друга, но без да искам, натискам голямото сребристо копче на сешоара за ръце и той ревва. Премигвам. Мразя този звук.

Докато се преструвам, че си суша ръцете (защото знам, че накрая така и така ще си ги избърша в дънките), забелязвам в огледалата движеща се зад мен сянка. Обръщам се и в същото време духалката се изключва. В тоалетната отново се възцарява тишина.

На входа на тоалетната стои мъж и ме гледа.

Сърцето ми подскача, а гърлото ми пресъхва.

— Това е дамската тоалетна.

Поглеждам към багажа си на плота. Имам ли оръжие? Ами, да, сложих там един нож, въпреки че от него едва ли ще имам полза, след като е на няколко крачки от мен в затворения с цип сак.

— Съжалявам, помислих, че е мъжката тоалетна.

Добре, приемам извинението, а сега, ако обичаш, разкарай се от тук.

Мъжът, обут в мръсни, стари маратонки и избелели дънки със следи от боя по крачолите, продължава да стои там. Това не е добре. Ако наистина по случайност беше дошъл тук, щеше да изглежда по — притеснен и вече щеше да се е обърнал и да си е отишъл.

Отивам при багажа си върху плота и забелязвам с крайчеца на окото, че той прави няколко крачки към мен.

— Аз... не исках да ви изплаша — казва той.

Отварям сака и бъркам вътре за ножа, като същевременно се опитвам да не го изпускам от очи.

— Видях ви в автобуса — казва той и продължава да се приближава. — Името ми е Робърт.

Извръщам глава, за да съм с лице срещу него.

— Вижте, вие не би трябвало да сте тук. Това не е най — подходящото място за разговори и ви предлагам да си вървите. Веднага.

Най — после напипвам очертанията на ножа и го сграбчвам, като продължавам да крия ръката си в сака. Пръстите ми притискат тънкия метал, за да освободят острието от дръжката.

Мъжът спира на около два метра от мен и се усмихва. Черната му коса е мазна и сресана назад. Да, сега си го спомням, беше при всяка смяна на автобус с мен още от Тенеси.

— О, господи, през цялото време ли ме е наблюдавал?

Изваждам ножа от сака и го стискам в юмрука си, готова да го използвам, като му давам да разбере, че няма да се колебая.

Той само се усмихва. Това също ме плаши.

Сърцето ми се блъска в ребрата.

— Веднага се махай — казвам и скърцам със зъби. — Кълна се, че ще те разпоря като прасе.

— Няма да те нараня — казва той и зловещо се усмихва — Ще ти платя. доста. ако просто ми духаш. Това е всичко, което искам. Ще си тръгнеш от тоалетната с петстотин долара по — богата, а аз ще разкарам този образ от главата си. И двамата ще спечелим по нещо от това.

Започвам да пищя колкото ми глас държи, когато изведнъж забелязвам друга тъмна сянка. Андрю връхлита върху мъжа и отхвърля тялото му на цели две крачки върху дългия плот. Гърбът му се удря в едно от огледалата. То изпращява и наоколо се посипва дъжд от стъкла. Отскачам назад и пищя, опряла гръб в сешоара за ръце и той се задейства. В същото време изпускам ножа. Виждам го на пода, но съм твърде уплашена, за да се помръдна точно в този момент и да го вдигна.

От това, което е останало от огледалото, се стичат капки кръв, когато Андрю хваща мъжа за яката на ризата и го смъква от плота. Дръпва назад другата си ръка и забива юмрук в лицето му. Чувам ужасно пращене. И кръвта руква от носа му. Андрю продължава да го засипва с удари, докато човекът не може повече да държи главата си изправена и тя започва да подскача и да се клати като пияна на раменете му. Обаче Андрю не спира до тук, сграбчва с две ръце мъжа за раменете и два пъти здраво блъсва гърба му в покритата с плочки стена.

Онзи изгубва съзнание.

Андрю го пуска и тялото на мъжа рухва на пода. Чувам как главата му се удря в плочите. Андрю продължава да стои надвесен над него. Може би чака да види дали той ще се изправи, но в позата му има нещо смущаващо необуздано, докато се взира побеснял в изпадналия в безсъзнание мъж.

Едва си поемам дъх и успявам да кажа:

— Андрю? Добре ли си?

Той сякаш се опомня и рязко извръща глава към мен.

— Какво?

Разтърсва глава и присвива недоумяващ очи. Приближава се.

— Дали съм добре? Що за въпрос е това? — сграбчва ме за раменете и се взира в мен. — А ти добре ли си?

Опитвам се да погледна встрани, защото не мога да издържа на втрещения му поглед, но главата му следва моята и той ме разтърсва, за да ме накара да го погледна.

— Ами, да... добре съм — казвам накрая. — Благодарение на теб.

Андрю ме придръпва към твърдите си като камък гърди и ме прегръща толкова силно, че направо ще ме умори.

— Трябва да повикаме ченгетата — казва той и се отдръпва.

Кимам, а той ме хваща за ръка и ме повлича навън от тоалетната по слабо осветения коридор.

Докато ченгетата дойдат, мъжът е изчезнал.

С Андрю се съгласяваме, че вероятно се е измъкнал веднага, след като излязохме. Ще трябва да се е изнизал зад гърбовете ни, докато Андрю говореше по телефона. Описахме мъжа на ченгетата и им разказахме какво се беше случило. Ченгетата похвалиха малко разсеяно Андрю, че се е намесил, но той като че ли искаше колкото може по — скоро да приключи разговора с тях.

Новият ми автобус за Тексас беше заминал преди десет минути и аз отново останах закотвена в Уайоминг.

— Мислех, че отиваш в Айдахо? — рече Андрю.

Бях се изпуснала да кажа, че „автобусът за Тексас" току — що замина без мен.

Прехапвам леко долната си устна и кръстосвам крак върху крак. Седим близо до входните стъклени врати на автогарата и наблюдаваме как пътниците влизат и излизат през тях.

— Ами сега пък ще пътувам за Тексас — е единственото, което казвам, макар да разбирам, че съм „хваната" и имам чувството, че много скоро ще трябва да кажа част от истината. — Мислех, че замина с такси? — питам аз, като се опитвам да отклоня темата.

— Така беше — отвръща той, — но не насочвай разговора към мен, Камрин. Защо вече не пътуваш за Айдахо?

Въздъхвам. Знам, че ще продължи да ме разпитва, докато не му кажа, и затова преставам да се съпротивлявам.

— Всъщност нямам сестра в Айдахо — признавам. — Просто пътувам. Нищо повече, наистина.

Чувам го да въздиша сърдито до мен.

— Винаги има нещо повече. Избягала ли си?

Накрая го поглеждам.

— Не, не съм избягала, поне не в смисъл като непълнолетна.

— А в какъв смисъл?

Свивам рамене.

— Просто трябваше да се махна от къщи за известно време.

— Значи си избягала от къщи?

Изпускам рязко въздух и поглеждам право в напрегнатите му, зелени очи, които ме пронизват.

— Не съм избягала, просто трябваше да се махна.

— Значи сама си скочила в автобуса, така ли?

— Да — започвам да се дразня от този разпит.

— Трябва да ми кажеш повече — не се отказва той.

— Виж какво, дори нямаш представа колко много съм ти благодарна за това, което направи. Но не мисля, че като си ме спасил, имаш правото да те посвещавам в моите работи.

Изражението на лицето му показва, че се чувства леко обиден.

Веднага съжалявам, но това е истината: не съм длъжна да му казвам каквото и да било.

Той се отказва и гледа пред себе си, подпрял единия си прасец върху коляното на другия си крак.

— Видях това лайно да те наблюдава от момента, в който се качих в автобуса в Канзас — разкрива ми Андрю и моментално привлича вниманието ми. — Ти не го виждаше, но аз го видях и затова започнах да го наблюдавам — той продължава да не ме гледа, но аз пък гледам отстрани право в него, докато ми обяснява. — Видях го да се качва в такси и да заминава преди мен и едва тогава реших, че мога да те оставя тук сама. Но по пътя към болницата изведнъж изпитах лошо предчувствие. Накарах шофьора да ме остави при един ресторант и влязох там да се нахраня. През цялото време не можах да избия това предчувствие от главата си.

— Почакай — прекъсвам го аз, — не си ходил в болницата?

Той ме поглежда.

— Не. Знаех, че ако отида... ако гледам умиращия си баща — той отново извръща очи — няма да мога да обръщам повече внимание на лошото предчувствие.

Разбирам и не казвам нищо повече.

— Затова отидох в къщата на баща ми, взех колата му, поразкарах се насам — натам и когато не можах да издържа повече, се върнах тук. Паркирах на улицата, почаках малко и разбира се, дойде такси и онзи се върна.

— Защо не влезе вътре, а остана да чакаш в колата?

Той наведе замислен глава.

— Просто не исках да те изплаша.

— Как би могло това да ме уплаши? — усещам, че леко се усмихвам.

Андрю гледа право в мен и аз забелязвам как отново се появява онзи закачлив, многозначителен поглед.

Вдига ръце с дланите нагоре.

— Хм, как ти се струва странният мъж, с когото си се запознала в автобуса, да се върне след няколко часа и да седне до теб? — повдига вежди. — Това е почти толкова плашещо, колкото онзи мъж, който ти е предложил 500 долара да му духаш, не мислиш ли?

Избухвам в смях.

— Не, мисля, че изобщо не може да става сравнение.

Опитва се да прикрие усмивката си, но се отказва.

— Какво възнамеряваш да правиш, Камрин? — лицето му отново става сериозно и усмивката му изчезва.

Разтърсвам глава.

— Не знам, предполагам, че ще чакам тук, докато пристигне следващият автобус за Тексас, и след това ще се отправя за там.

— Защо Тексас?

— Защо не?

— Сериозно?

Плесвам се с ръце по бедрата.

— Защото още не искам да се прибирам у дома!

— И защо не искаш още да се прибираш у дома? — пита спокойно той, а после добавя: — Може да се пръснеш от яд, но аз няма да те оставя сама на тази автогара, особено след случилото се.

Скръствам ръце на гърдите и гледам пред себе си.

— Ами тогава предполагам, че ще трябва да стоиш тук дълго, докато се кача на автобуса.

— Не. Това включва да не те оставя да се качиш на друг автобус сама за където и да е. Тексас, шибаното Айдахо. Където и да е. Опасно е, а виждам, че си умно момиче, затова ето какво ще направим.

Премигвам в продължение на няколко секунди, изумена от внезапната му авторитарна арогантност.

Той продължава:

— Ще чакам с теб тук до сутринта. Това ще ти даде достатъчно време да решиш дали ще ми позволиш да платя билета ти за самолет, с който да се върнеш обратно у дома, или ще се обадиш на някого, който да пристигне тук със самолет, за да те отведе. Изборът е твой.

Гледам го така, като че ли е побъркан.

Очите му ми отвръщат:

— Ами да, напълно съм сериозен.

— Няма да се върна в Северна Каролина.

Андрю скача от стола и застава пред мен.

— Добре, тогава идвам с теб.

Премигвам под втренчения му поглед, безупречно оформените му скули са още по изпъкнали от този ъгъл и от това изражението на лицето му става още по — напрегнато. Усещам в стомаха ми да пропълзяват тръпки.

— Това е безумно — казвам през смях, но знам, че той е сериозен и после добавям с още по — голяма безцеремонност: — Ами баща ти?

Той стиска зъби и напрегнатият му поглед става малко отнесен.

Опитва се да извърне очи, но някаква мисъл го дръпва обратно.

— Тогава ела с мен.

— Какво? Няма начин.

Сега ме гледа повече с надежда, отколкото решително. Отново сяда до мен на пластмасовата синя седалка.

— Ще продължим да стоим точно тук до сутринта — продължава Андрю, — защото със сигурност няма да тръгнеш с някакъв странен човек от автогарата по тъмно. Така ли е?

Дръпва брадичката си по — далеч от мен и ме поглежда изпитателно.

— Не, няма да тръгна — отвръщам аз, въпреки, че наистина чувствам, че мога да му имам доверие.

Той ме спаси от изнасилване, за бога! И нищо в него не предизвиква у мен същите страхове, които имах, когато Деймън направи почти същото. Не, Деймън имаше нещо по — застрашително в очите, когато ме гледаше в онази нощ на покрива. В очите на Андрю виждам само загриженост.

Но въпреки това няма да тръгна с него просто ей така.

— Добър отговор — казва той, явно доволен, че съм толкова „умна", колкото се е надявал.

— Ще чакаме до разсъмване и за да те накарам да се поуспокоиш, ще взема такси, което да ни закара до болницата, вместо да очаквам, че ще се качиш в колата ми.

Кимам, доволна, че се е сетил за това. Не бих казала, че си давам напълно сметка за тази част. Искам да кажа, че вече му имам достатъчно доверие, но сякаш той иска да е сигурен, че му нямам, като че ли ми дава урок по безмълвен, заобиколен начин.

Срам ме е да призная, че изобщо трябва „да ме учи" на тези неща.

— А после от болницата ще хванем такси обратно дотук и накъдето и да тръгнеш, аз ще дойда с теб — подава ми ръка. — Разбрахме ли се?

За момент се замислям объркана, но същевременно напълно очарована от него. Кимам отначало с нежелание, а после отново, но по — уверено.

— Разбрахме се — казвам и слагам ръката си в неговата.

Честно казано, не съм сигурна, че съм напълно съгласна.

Защо изобщо прави това? Няма ли си свой живот някъде другаде? Със сигурност не се чувства така нещастен у дома си като мен.

— Това е откачено! Кой е този човек? —

Седим един до друг в продължение на няколко часа на автогарата и не разговаряме за нищо важно, но въпреки това ми е приятна всяка секунда от разговора ни. За това как съм се предала и съм пила сода и тъкмо заради тази моя грешка със содата съм се оказала в тоалетната с онзи мъж. Той се смее, че просто имам слаб пикочен мехур. Говорим си тихо за пътниците, които идват и си отиват, за тези, които изглеждат странно, и онези, които приличат на мъртъвци, защото като че ли са пътували с автобус през цялата седмица и не са могли да се наспят. Поговорихме още малко и за класическия рок, но всеки си остава на същото мнение, както по време на спора, който водихме в автобуса.

Той направо щеше да умре, когато казах, че по всяко време бих предпочела да слушам Пинк пред Ролинг Стоунс. Мисля, че направо го нараних. Слага голямата си ръка на сърцето и отмята назад глава, напълно сломен. Беше много драматично. И смешно. Опитах се да не се засмея, но ми беше трудно, когато забелязах, че зад прекалено строгото си изражение и той се усмихва.

И точно когато слънцето изгря и се канехме да тръгваме с таксито, аз спрях за момент да го погледна. Лек ветрец разроши модерната прическа на кестенявата му коса. Той наклони на една страна глава, усмихна ми се и ми махна да вляза в таксито.

— Идваш нали?

Аз се усмихнах топло и кимнах.

— Разбира се — поех ръката му и се вмъкнах на задната седалка до него. Осъзнах, когато го погледнах, че не бях се усмихвала и не бях се смяла така от времето преди Иън да умре. Дори Натали не можеше да изкара някаква истинска емоция от мен, а тя упорито се опитваше. Направи какво ли не, за да ми помогне да изляза от депресията, но нищо не можеше изобщо да се сравнява с това, което Андрю успя да стори за толкова кратко време и без дори да се опитва.